Бегълката

1

Пристанището на Ню Орлиънс,

зимата на 1835 — 1836 година

Джарет Макензи забеляза жената още при влизането й в старата пристанищна кръчма, макар че не можа да види почти нищо от фигурата й. Широката черна наметка с качулка я загръщаше от главата до петите. Само по грациозните й движения пролича, че е жена. Харолд Ийстууд, гостилничарят, забърза насреща й. Дали не беше нова слугиня? Или принадлежеше към красивите леки жени, с които мъжете от Ню Орлиънс прекарваха нощите си? Може би беше закъсняла за работа?

Джарет я наблюдаваше любопитно и чакаше. Кога най-после щеше да свали наметката си? Ако работеше в заведението на Ийстууд, значи нивото му се беше покачило значително.

Не, кръчмата не беше долнопробна, това трябваше да й се признае. Макар че беше на пристанището, тя изглеждаше доста прилично. Много мъже отсядаха тук, когато имаха сделки в тази част на Луизиана, и по-късно разказваха на жените си за доброто заведение. Тук се поднасяше добра храна, красиви момичета свиреха на спинет и пееха. Алкохолните напитки бяха внесени от чужбина, а който искаше, можеше да получи и красива жена. Понякога избухваха ожесточени спорове, които завършваха със сбивания и забавляваха постоянните посетители.

Джарет се чувстваше добре в Ню Орлиънс. Градът беше основан през 1718 година от французите и се беше разраснал много след пристигането на акадийците от североизток. Първо беше под испанско владичество, после отново под френско, докато Томас Джеферсън завърши успешно преговорите с Наполеон и откупи Луизиана.

Когато видя за първи път Ню Орлиънс, Джарет беше малко момче. Тогава Андрю Джаксън защитаваше града срещу британците. Той се влюби веднага в тесните улички покрай реката, в красивата френска, испанска и американска архитектура, в балконите от ковано желязо и подредените градини, в широката Мисисипи и оживлението по брега.

И тази вечер седеше, както беше свикнал, в кръчмата на Ийстууд. Макар че това пристанищно заведение имаше малко по-добро име от другите, той разбра веднага, че жената с черната наметка не е на мястото си тук.

— Предавам се — въздъхна приятелят му Робърт Трейт, който седеше от лявата му страна, и хвърли картите на дъбовата маса. Джарет изгледа с присвити очи своите карти. Три дами и две четворки. Фул. Погледът му обходи банкнотите и златните монети, струпани върху масата. Насреща му седеше Засмения Жак, богат креол от блатата. На лицето му грееше усмивка. По дяволите, този негодник беше способен да измами дори Свети Петър пред портата на рая.

След като хвърли на масата петдоларова банкнота, Джарет се загледа отново в жената с черната наметка. Тя продължаваше да обяснява нещо на нисичкия дебел гостилничар. Харолд май изпитваше страх от високата, стройна жена…

Руперт Фюрстенберг, висок рус германец от Сейнт Луис, хвърли на масата снопче банкноти.

— Господа, аз повишавам залога. Сто долара.

— Сто? — Засмения Жак дари германеца с презрителна усмивка. — Това не е нищо, сър!

Робърт Трейт побутна приятеля си, който не откъсваше поглед от жената.

— Сто, Джарет.

— Разбира се — промърмори с отсъстващ вид мъжът и наброи исканата сума.

Робърт смръщи чело и го изгледа учудено.

— Ти изобщо внимаваш ли в играта?

— Да, точно там е въпросът. — Засмения Жак засука тъмния си мустак. — Нима плантацията ви долу в блатата е толкова скъпа, че си струва да я заложите на покер?

— Струва повече от вашата в околностите на Ню Орлиънс — отговори небрежно Джарет.

— О, да! И двамата имаме достатъчно грижи с блатото, насекомите и алигаторите. — Той вдигна предупредително показалеца си. — За съжаление вие трябва да се справите и със семинолите. Онова, което расте на моята земя, принадлежи на мен. Къщата ми е построена преди седемдесет години. Какво ще кажете за вашата, мон ами? Не бих се учудил, ако ви съобщят, че е била изгорена. Вие сте бил войник и трябва да го знаете. Индианците се промъкват безшумно в нощта, без да заобикалят непроходимите храсталаци. Повярвайте, трудностите едва сега започват. Старият Анди Джаксън се би смело срещу диваците през 1816 и 1817 година, но не успя да изтреби всичките. Сега ще си имате нови неприятности. Някои хора твърдят, че онези изроди яздели на крокодили през реката.

Джарет се усмихна принудено. Хората имаха странни представи за индианците във Флорида. Те бяха смес от много племена, говореха различни езици, а белите ги наричаха семиноли. Това означаваше „бегълци“. Борческият им дух беше несломим. Джарет и приятелите му вярваха, че индианците се стремят към по-добър живот за себе си и семействата си. Или това беше само красива мечта?

Страната беше подходяща за мечти. В новия щат се разпределяха огромни плантации. Както Западът в другия край на континента, така и Флорида разкриваше пред американците нови възможности — плодородна земя за обработване, безброй диви животни, приятен, мек климат, макар че през зримата имаше страшни студове, а през лятото непоносима горещина. Водата в потоците и реките беше толкова бистра, че се виждаше дъното.

Красива, но опасна страна, неподходяща за страхливци…

Семинолите също дадоха своя принос за страшната слава на областта, която много време беше обект на спор между американците и испанците. Някога испанците я бяха отстъпили на британците, които по време на освободителната война се придвижиха на юг. После Флорида отново падна в испански ръце, но американците не престанаха да преминават границите в търсене на нова земя. Те твърдяха, че испанците не са в състояние да владеят областта и да попречат на индианците да плячкосват американските ферми и плантации или да крият избягалите роби.

При индианците черните роби водеха достоен живот, много по-добър от този при белите господари. Защото семинолите им даваха свобода и дори земя, която да обработват.

Американците имаха много основания да отвоюват тази област от испанците. Новите заселници се нуждаеха от обработваема земя. Те искаха да орат полята, да отглеждат добитък, да отварят солни кариери, да използват удобния бряг за корабоплаване и да експлоатират богатствата на морето. Испания се отказа от Флорида, защото правителството на САЩ се съгласи да изплати на гражданите испанските дългове и заздрави позициите си в Тексас. Но и днес, след повече от десет години американско владичество, Флорида все още беше родина на алигаторите, змиите и гордите индианци. Джаксънвил не беше много далеч зад границата на Джорджия, а той беше относително цивилизован град. Някои от северните пристанища на Флорида се смятаха за сигурни, но повечето хора твърдяха, че всичко, което се намира южно от Сейнт Огъстин на източното крайбрежие и процъфтяващия град Пенсакола на запад, е варварско.

Тези хора виждаха само джунглите на Флорида, опасностите, но нищо от онова, което беше привлякло Джарет и не преставаше да го възхищава. Те не познаваха залезите, които никога не бяха едни и същи, учудващата цветна палитра, която сияеше на хоризонта, ослепително злато, пламтящо червено. Тези цветове приличаха на лумнали пламъци, после избледняваха в меко розово и жълто, за да създадат накрая кадифения черен фон на блещукащите звезди. Тези хора не знаеха нищо за изобилието от диви орхидеи, не бяха усещали целувката на слънцето, което топлеше лицето през зимата.

Сейнт Огъстин беше най-старото европейско селище в Америка, известно с грандиозната крепост „Сан Маркос“, която охраняваше брега, с красивите стари испански къщи и мавританската архитектура. А Пенсакола се превърна в процъфтяващо пристанище, където се намираха стоки от цял свят. В Кей Уест беше изграден важен военноморски пост, а Талахаси, столицата на територията, постепенно беше изградена като достоен политически център.

За Джарет областта беше истинска златна мина. Той разчисти земята си, построи си къща и се зае за работа. Говедата му пасяха по сочните ливади, полетата със захарна тръстика даваха богата реколта. Освен това отглеждаше памук и жито. Всичко, за което се заловеше, носеше успех. Земите му бяха необикновено плодородни. А тъй като живееше на брега на реката, можеше веднага да откара произведените продукти на пазара. Много от новите заселници откриваха едва сега онова, което той бе разбрал веднага — част от областта беше блатиста, но имаше и прекрасни земи за обработване.

Джарет обичаше своя рай. Вече беше обходил почти цялата страна и бе споделил въодушевлението и мечтите си с любимата жена. След това обаче Лайза умря, а с нея си отидоха и романтичните мечти.

— Какво има, Макензи? — попита учудено Засмения Жак. — Слушате ли ме изобщо?

Дали го слушаше? Това беше излишно. Джарет се облегна назад. Тъй като имаше добри карти, той не се интересуваше от разговора. Непознатата жена бе приковала вниманието му. Той продължи да я наблюдава дори когато отново увеличи залога.

Фюрстенберг погледна изпитателно картите си и ги остави на масата.

— Келнер! — извика сърдито той. — Дай уиски!

Останаха само Джарет и Жак, чиято усмивка бавно угасваше. Монетите, които бяха пред него, намаляваха застрашително.

— Няма ли да се откажете, сър? — попита учтиво Джарет.

Французинът извади от джоба на елегантния си бежов сюртук сребърна табакера, взе си пура и я запали от пламъка на свещта. Едва тогава отговори на погледа на Джарет.

— Парите са на масата, мосю.

Джарет вдигна рамене.

— Както желаете, мосю.

— Вие блъфирате, Макензи! Скоро всички ще се уверят в това.

В този момент Джарет не виждаше нищо освен фигурата в широката черна наметка. Жената се обърна и го погледна. Когато качулката падна, той видя косата й, омагьосващо старо злато с червеникави отблясъци. Дори на мътната светлина на свещите тази коса блестеше като слънце. Изведнъж му се поиска да я докосне, да се увери, че е мека като коприна…

Обзет от внезапен гняв, от болка, която сви сърцето му на топка, той затвори очи. Защо пожела така пламенно една непозната жена? Дали заради грациозните й жестове, заради разкошния блясък на косата? Клепачите му се повдигнаха почти с неохота. На светлината на лампичката, която висеше над входа, можа да разгледа лицето й. Гъсти тъмни ресници обграждаха яркосини очи. Веждите също бяха по-тъмни от косата и красиво извити. Нежната кожа напомняше мрамор, а изящният, съвсем прав нос беше неотменна част от класическата й красота заедно със съвършено оформените пълни устни. Желанието да целуне тази уста стана почти непоносимо. Ако можеше поне да помилва меката буза, да зарови пръсти в златната коса…

Робърт се покашля предупредително.

— Джарет! Хайде, остави картите на масата!

Мъжът се подчини безмълвно, без да погледне сътрапезниците си. Засмения Жак също имаше добри карти. Кента. Нелошо, но не и добре.

Робърт погледна втренчено приятеля си, после бутна парите към него. Но победата вече не означаваше нищо за Джарет. Не го интересуваше даже възможността да ядоса французина.

— Продължаваме ли? — попита равнодушно той. — Вие ли ще раздавате, мон ами?

— Разбира се, мон ами — потвърди Жак. Тънките му пръсти вече раздаваха картите. Джарет се облегна назад с полузатворени очи, за да може да наблюдава по-добре. Картите, французина. Момичето. Това беше едно от предимствата, които предлагаше тресавището, животът сред „диваците“. Човек се научаваше да гледа.

За Тара Брент вечерта беше кошмар. Дебелият Ийстууд не преставаше да мърмори, че не е дошла навреме на работа. По дяволите, защо направи грешката да се наеме в кръчмата му? Парите й трябваха спешно. Искаше да си купи билет за някой кораб, да замине на север и да се скрие. Там нямаше да я намерят.

В Ню Орлиънс успя да си намери работа, без да й задават въпроси. Градът беше пълен с какви ли не хора — креоли, испанци, англичани, американци от южните и северните щати. Всеки можеше да се скрие в навалицата. Затова и Тара реши да остане известно време в многолюдния град.

Една стара улична търговка й каза, че в кръчмата на Ийстууд търсят келнерки и Тара побърза да заеме предложеното й място. Дебелият гостилничар й намекна, че може да спечели добри пари, ако кани джентълмените в малката си таванска стаичка. Тара отказа категорично, но той само се засмя и й предрече, че много скоро ще промени мнението си. Всъщност това не го интересуваше особено. Беше я наел само заради красотата й, която щеше да увеличи оборота му. Някой ден и той самият щеше да се качи в стаичката й.

Тара беше готова по-скоро да отиде на бесилката, отколкото да преспи с такъв тлъст дребосък, но не му каза мнението си, защото не искаше да загуби мястото си. Досега не й беше досаждал. Наистина не биваше да закъснява за работа, но изгуби много време, докато обиколи пазара за цветя и се разходи по брега на ленивата Мисисипи. Ийстууд имаше право да й крещи. За в бъдеще трябваше да бъде по-внимателна, защото можеше да я изхвърли.

Тара се огледа и за кой ли път си каза, че не е попаднала на добро място. Хората я уверяваха, че кръчмата е почтено заведение. Ако не беше толкова наивна — или толкова отчаяна, тя щеше да разбере, че посетителите не се ползваха с особено добро име. А щом тази кръчма се смяташе за почтена, какви ли бяха другите заведения в пристанището? При тази мисъл я побиха тръпки.

Изведнъж дъхът й спря. Ийстууд я сграбчи грубо за рамото.

— Не ме ли слушаш? Аз съм господарят тук, не ти! Правиш се на недостъпна и ми заявяваш, че няма да каниш мъжете в стаята си. И понеже си хубавица, го преглътнах. Но сега…

— Веднага ме пуснете! — заповяда ледено тя.

Дебелият се подчини незабавно.

— Започвай да работиш, ако искаш да заслужиш заплатата си.

Без да каже нито дума повече, тя свали наметката си, окачи я на една кука и се затича към кухнята. Ийстууд беше тиран, но за него работеха двама любезни креолски готвачи, а Ема, закръглената ирландка, която беше постоянно наведена над печката, беше взела Тара под крилото си.

— Ето ви и вас, ма бел шери! — Гастон тъкмо изваждаше хляба от фурната. Очевидно ценеше високо готварското си изкуство, защото беше по-дебел и от Ема. Тара се усмихна плахо.

— Прощавайте, че закъснях.

Мъжът махна пренебрежително с ръка.

— Яденето е почти готово. Само че в залата седят четирима играчи на покер, които имат нужда от уиски. Най-добре се погрижи за тях.

По пътя към залата Тара едва не се сблъска с Мари, една от красивите креолки, които работеха в кръчмата — и в таванските стаички. Младата жена въздъхна облекчено и извъртя очи.

— Тази вечер не мога да смогна! Викат ме от всички посоки. Господи, хубаво е, че най-после си тук, шери! Моля те, отнеси на играчите уиски, защото онзи немец ще ми откъсне главата.

— Веднага — обеща Тара. — Коя маса?

— Не можеш я сбърка. Немецът е едър и строен и изглежда фантастично, като викинг. А Засмения Жак е един остроумен и много опасен французин. — Тя намигна многозначително. — Всеки от двамата ще ти плати с удоволствие билета за кораба — само за една нощ.

Кръвта нахлу в лицето на Тара и тя поклати бързо глава.

— На масата има и двама американци — прибави Мари. — Единият е красиво и мило момче. А другият… — Тя помълча малко и добави с усмивка: — Другият е Макензи. — Името беше произнесено почти страхопочтително. — Чернокос ирландец с тъмни очи. Когато англичаните победили испанската армада, много испанци останали известно време в Ирландия, преди да се опитат да се доберат до родината си. Затова има толкова тъмнокоси ирландци. Те са със същата гореща кръв като испанците. Сигурна съм, че Макензи ще ти хареса, шери.

Тара само се усмихна в отговор, изтича на бара, взе една бутилка уиски и четири малки, тежки чаши. После огледа просторното помещение. Към тавана се виеха гъсти кълба дим. В един ъгъл моряците се забавляваха с уличници. В другия бяха насядали пристанищни работници и се шегуваха с Лизет, братовчедката на Мари. Масите с картоиграчи бяха поне три.

Мари се оказа права. Тези четирима мъже не можеха да бъдат сбъркани с другите. Един немец, един французин и двама американци. Единият изглеждаше малко по-млад от останалите. Облегнат на лакти, той наблюдаваше играта. А Макензи, ирландецът с гарвановочерната коса… Тара никога не беше срещала такъв мъж. Стана й ясно, че той я е наблюдавал още от влизането й. Объркана, тя отговори на погледа на големите тъмни очи. Непознатият имаше остро изсечени черти — своенравна брадичка, високи, силни скули, абаносовочерни, силно извити вежди, дълъг прав нос и пълни, чувствени устни. Загорялата от слънцето кожа блестеше като бронз.

Като забеляза, че момичето го гледа, мъжът се усмихна. Странно чувство се надигна в гърдите й. Горещи вълни обляха тялото й от главата до върховете на пръстите.

Мъжът носеше елегантен черен сюртук, светлокафяв панталон и снежнобяла риза. Пръстите, които стискаха картите, бяха загорели от слънцето като лицето, с късо подрязани нокти.

— Най-после! Ето го и уискито! — провикна се немецът.

Тара се приближи смутено и остави бутилката и чашите на масата. Замаяна от погледа на пронизващите очи, тя искаше да избяга колкото се може по-бързо.

— Очевидно златните ви монети свършиха, Жак, затова е най-добре да прекратим играта — проговори равнодушно Макензи и дълбокият, мелодичен глас накара Тара да потрепери.

— Това е вярно, мон ами — отговори с усмивка французинът, — но мога да ви предложа нещо още по-ценно. — Тара едва не изпищя, когато силните му пръсти се впиха в китката й. — Момичето е ваше, за една нощ.

— Какво? — извика възмутено тя.

— Малката не е ваша собственост — отговори спокойно Макензи.

— Не сте съвсем прав. Ийстууд е мой длъжник. Давам ви момичето за една нощ срещу вашите триста в злато.

— Няма уличница, която да струва триста долара, дори тази! — възпротиви се немецът и отпи голяма глътка уиски. Светлите му очи измерваха внимателно съвършената женска фигура. — Или се лъжа?

Вбесена, младата жена се изтръгна от ръката на французина.

— Аз работя за Ийстууд, господа. Но не принадлежа нито на него, нито на когото и да било другиго! — Тя им обърна гръб, но французинът я задържа за полата. Гневът й се усили. — Веднага ме пуснете! Не можете просто да ме сложите на масата като предмет, с който си играете. Аз съм тук, за да обслужвам клиентите, и…

— Тази нощ ще обслужите един хубав мъж, шери — прекъсна я безцеремонно Засмения Жак и немецът се ухили.

— Вървете по дяволите, сър! Ще повикам Ийстууд.

Французинът избухна в луд смях.

— Направете го, шери. Той ще ви вдигне на ръце и ще ви сложи в средата на масата. Аз имам дългове към този студенокръвен ирландец, но Ийстууд ми дължи половината си кръчма.

Тара не можа да удържи гнева си. Тя грабна чашата на французина и изля уискито в лицето му. Мъжът изрева като разярен бик и замахна да я удари. В този миг Макензи стана от мястото си.

— Пуснете момичето — заповяда спокойно той.

— По дяволите…

— Веднага пуснете момичето, казах!

Французинът се подчини с видима неохота и Тара се приготви да избяга, но безмилостните пръсти на Макензи я стиснаха за рамото. Тя вдигна очи и го погледна несигурно. Какъв грамаден мъж — строен, с широки рамене… Всеки опит за бягство би бил безсмислен. Този мъж нямаше да я пусне да си отиде, ако сам не го искаше.

— Седнете — подкани я той. В тъмните му очи имаше някаква загадка.

— Както вече казах, аз не съм на разположение на мъжете за една нощ.

Мъжът вдигна развеселено тъмните си вежди.

— Не съм казал, че ви искам за една нощ.

— Но…

— Почакайте. Нека оставим картите да решат. Триста долара са много пари — за всяка жена. Седнете!

— Не…

— Надявайте се да ви спечеля аз, а не французинът — проговори предупредително той. — Хайде да свършим с проклетата игра. Седнете най-после или ще ви взема в скута си.

В очите й запариха сълзи и тя стисна здраво зъби. Тъй като нямаше избор, се отпусна на най-близкия стол. Четвъртият мъж на масата, момчето с руса коса и дружелюбни зелени очи, улови ръката й.

— Не се страхувайте, мис, няма да ви направят нищо лошо.

— Не давай такива обещания, Робърт — усмихна се Макензи и също седна. — Още не съм спечелил играта. — Той се обърна към французина: — Значи ще играем за момичето. Ето картите ми. — Той сложи картите си на масата и Тара спря да диша.

Тройка, четворка, петица, шестица — и седмица.

Май не бяха особено силни. Господи, това беше смешно! Та тя изобщо не знаеше кого желаеше за победител. Какво щеше да стане, ако французинът победеше Макензи? Ирландецът поне беше заявил, че няма да й се натрапва.

Засмения Жак хвърли картите си и от устата му се изтръгна ядно проклятие. Тара примигна смутено. Три аса, един поп, една десетка.

Кой, по дяволите, беше спечелил? Мина почти минута в дълбоко мълчание.

Най-после Макензи заговори:

— Ето че отново ви победих, Жак. Мисля, че играта най-после свърши.

— Точно така! — изфуча французинът. — Играта свърши!

Тара изпищя предупредително, защото мъжът извади пистолет и го насочи право към сърцето на Макензи.

Не се чу изстрел. Макензи скочи светкавично и посегна към ботуша си. Тънък остър нож изсвистя и се заби в десницата на французина. Той извика от болка и се сгърчи на стола си. Ножът прикова ръката му към масата, пистолетът падна с трясък на земята.

— Би трябвало да ви затворят, Макензи!

— По-скоро вие заслужавате затвор, Жак. Опитахте се да извършите хладнокръвно убийство. Всички в кръчмата ще го потвърдят.

— Разбира се, че исках да ви застрелям! Защото ме измамихте! Ако тази малка мръсница не ви беше предупредила…

— Как смеете… — изсъска злобно Тара, но мъжете не й обръщаха внимание.

— И тогава щях да бъда по-бърз от вас — отговори спокойно Макензи.

— Жалко копеле! — изпъшка французинът. Макензи измъкна ножа си от масата и освободи ръката на противника си, който изрева от болка.

— Никога в живота си не съм мамил на карти, мон ами, и вие го знаете. Май трябваше да ви убия. Бъдете благодарен, че сте още жив.

— Въпреки това загубихте, Макензи. Няма жена, която струва триста долара!

— Не сте прав! — Макензи улови ръцете на Тара и я привлече към себе си. За бога, тя беше стояла до него като някаква глупачка и беше пропуснала благоприятната възможност да избяга, докато никой не й обръщаше внимание! — Съобщете на Ийстууд, че дългът му е намалял с триста долара. И че тази жена ще го напусне.

Той се запъти с дълги крачки към вратата, като я водеше след себе си. Тя се опита да се освободи, но безуспешно. Всеки вик за помощ беше безсмислен. Никой от гостите, които ги зяпаха любопитно, не беше готов да я подкрепи. А Ийстууд, който беше погасил част от дълговете си, се хилеше доволно и не помръдваше от мястото си.

— Готов съм да се обзаложа, че дамата си струва тристате долара! — провикна се възбудено един пияница. Джарет спря само за миг, колкото да откачи наметката на Тара от куката и да загърне раменете й.

— Почакайте! — помоли задъхано тя. — Не мога да…

— Да вървим. Трябва веднага да се махнем оттук. — Усмивката му беше ослепителна. — Вие сте една малка глупачка! — пошепна в ухото й той. — Тази нощ сте моя. Радвайте се, че ще избягате от тази адска дупка.

Но на каква цена? В гърдите й се надигна луда паника.

2

След минута двамата бързаха по нощните улици на Ню Орлиънс, обградени от железни решетки, аромат на цветя и миризмата на реката.

Тара отново се опита да се откъсне.

— Мистър Макензи, трябва най-после да разберете, че не съм печалбата, с която можете да си отидете от игралната маса. Нямам нищо общо с всичко това и…

Мъжът спря под един уличен фенер и я погледна изпитателно.

— А какво търсите в онази гадна дупка?

Въпросът я изненада и в този момент тя го възприе като свой по-голям брат.

— Опитвам се да спечеля пари.

— По дяволите! — промърмори той.

Тара отгатна мислите му.

— Не по този начин! Парите ми трябват спешно.

— Разбирам. — Той вдигна ръката й към светлината, палецът му се плъзна по меките, гладки пръсти. — И защо избрахте именно Ийстууд?

— Защото ме увериха, че заведението е почтено.

— Малко по-почтено от другите публични домове на пристанището, това е вярно. Ийстууд поне не изисква от момичетата си да ощастливяват по двама или трима мъже едновременно.

Тара побледня.

— Но…

— Велики боже! Наистина ли сте толкова наивна?

— Ами явно съм! — изфуча тя. — Исках да печеля парите си по честен начин.

— Е, тази вечер спечелихте триста долара по напълно честен начин.

— Нали ви казах…

— Че работите като келнерка — прекъсна я спокойно той. — Прекрасно! Можете да го правите и другаде, не непременно в онази кръчма.

След тези думи той й обърна гръб и се отдалечи, без да й напомни да върви след него. Тара го изгледа смаяно. Сега можеше да избяга. Не, това би било глупаво. Той щеше да я очерни пред Ийстууд или да я хване. Това нямаше да му коства никакви усилия. Затова тръгна след него и попита:

— Къде отиваме?

— В пансиона, където съм отседнал.

Младата жена потръпна от ужас. Не смееше да го попита какви са намеренията му. Глупаво или не — тя трябваше да избяга. Затова се втурна към уличката, която според нея водеше към реката, но за нещастие се оказа същата улица, на която се намираше заведението на Ийстууд.

В каква посока да тръгне? Тя изпъшка и се притисна до една дървена стена. Първо трябваше да се скрие в някоя черна сянка.

Изведнъж сърцето й заби като лудо. Позна двамата мъже, които тъкмо влизаха в кръчмата. Сигурно бяха получили нареждане да арестуват Тара Брент. Вероятно я бяха проследили до кръчмата на пристанището. Вероятно щяха да платят всяка поискана от гостилничаря сума, за да имат новата му келнерка.

Господи… Обзета от паника, Тара се втурна слепешката в най-близката уличка и се затича колкото можеше по-бързо. След малко чу стъпки. Сигурно Ийстууд беше обяснил на преследвачите й, че се е загубила някъде в нощта. Или я бяха видели?

Тя се опита да тича още по-бързо. Леден вятър пареше в очите й, въздухът излизаше на тласъци от гърдите, дробовете й заплашваха да се пръснат. Когато зави зад ъгъла, видя един от кейовете. От едната страна се издигаха високи сгради, от другата течеше тъмната, тинеста Мисисипи. Тара чу гласовете на мъжете, които я преследваха. Нямаше да им позволи да я заловят. По-скоро щеше да умре. Отчаяна, тя се затича по кея и потъна в мрака.

Изведнъж някой я прегърна здраво и тя загуби равновесие. Понечи да изпищи, но една силна ръка притисна устата й. Съвсем близо до ухото й прозвуча дрезгав шепот:

— Не викайте! Аз съм. Макензи…

Сърцето й отново заби болезнено. Мъжът, я повлече към една странична уличка. Тя усещаше близостта на топлото, силно тяло и трепереше. Той беше освободил устата й, но тя не смееше да диша. Очите на мъжа блещукаха на слабата лунна светлина.

— Какви са тези хора? — попита строго той. — Очевидно я бе проследил и знаеше, че я преследват.

— Нямам представа — излъга тя.

— Разбира се, че имате. Защо ми избягахте, по дяволите?

— Помислих, че ще ме принудите…

— Никога не принуждавам уличниците да задоволяват капризите ми.

— Аз не съм…

Мъжът изфуча сърдито.

— Каквато и да сте, няма да ви принуждавам за нищо. Исках само да ви поканя на почтена вечеря и да ви дам малко почивка, преди да се върнете в онази дупка — ако наистина го искате.

— Можехте да ми го кажете и по-рано… — изсъска вбесено тя.

— Сега вече не можете да се върнете, нали? — попита спокойно той.

— Не… — Тара преглътна мъчително. Той стоеше съвсем близо до нея и ароматът на тялото му я упойваше — аромат на сапун, одеколон, уиски и кожа. Никога не беше срещала толкова завладяващ мъж. Никой не притежаваше такова могъщо излъчване. Той сигурно получаваше всичко, което искаше. И беше безскрупулен. Но може би и милостив…

— Е, защо ми избягахте? — попита нетърпеливо той.

Вместо да отговори, тя поклати глава и отговори на изпитателния му поглед. Вероятно той я виждаше много по-добре, отколкото тя него. Той познаваше мрака, беше свикнал с него, чувстваше се в свои води в черната сянка.

Тара затвори очи и пое дълбоко въздух. Засега беше на сигурно място. Този мъж беше силен и бърз като светкавица. Широките му рамене я закриваха от преследвачите.

— Кой ви преследва? — попита шепнешком той. — Кажете ми истината, за да мога да ви помогна.

— Нищо няма да ви кажа. Не мога.

— Как да ви защитя, като не знам каква опасност ви заплашва?

Откъм дока се чуха стъпки и гласовете на двама мъже.

— Говорете най-сетне! — настоя Макензи. — Какво искат от вас тези хора?

— Не мога да ви кажа.

Мъжът я погледна и неволно се възхити на решителността й, на силната воля — качества, които не се съчетаваха с крехката й красота.

— Говорете! — заповяда сърдито той.

— О, я вървете по дяволите! — изсъска ядно Тара. Блъсна го с все сила и се опита да побегне към реката. Макензи само протегна ръка и я улови за рамото.

— Какво правите, глупачке? Да не искате да се удавите?

— Мога да плувам.

— Водата е тинеста и тежките поли ще ви повлекат към дъното. Бъдете разумна и ми позволете да ви помогна! Ще го направя дори ако не желаете да ми разкриете тайните си.

— Можете да ми помогнете само като ме отведете оттук колкото се може по-бързо.

— Разбира се. Още тази нощ, ако искате.

— И няма да ми искате обяснения?

— Няма — обеща твърдо той.

— Но сигурно ще поискате някакво възнаграждение? — попита с нарочна небрежност тя. — Аз не притежавам нищо. Нямам накити, а парите, които спечелих досега, останаха в гостилницата. Имам само дрехите, които са на гърба ми.

— Имайте ми доверие. Дори да бяхте чисто гола, това не би ме разтревожило. Не ми трябват нито накити, нито пари. Самата вие сте цената, скъпа.

Руменината се отдръпна от лицето й.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че не съм… — Тя млъкна рязко, защото не можеше да произнесе думата „курва“, и сведе поглед. — Може би ви принадлежа за тази нощ, но не мога да остана тук — обясни с половин глас тя. После прогони отчаянието и отговори на погледа му. — Трябва да се махна оттук. Далече от Ню Орлиънс, далече от всичко…

— Както желаете. Аз ще ви отведа оттук.

— Къде ще отидем?

— Във Флорида.

— Джаксънвил?

— Още по-далече. Имам голяма плантация сред дивата пустош. Там ще ви хареса.

— Но тази земя е собственост на индианците!

— Само отчасти. Купил съм плантацията си по законен начин.

Тара преглътна мъчително.

— Блата, индианци, алигатори…

— Там е моят дом.

— И всички ужасяващи истории със семинолите…

— И с микасуките — добави той, без да забелязва, че лицето й е побеляло от страх. — Но мястото има и своите предимства. Ако някой е преследван, независимо по каква причина, много трудно може да бъде открит в онази пустош. Затова и семинолите дойдоха на юг. Те са бегълци, както подсказва и името на народа им. Бегълци или ренегати.

Очите й отразяваха лунната светлина. Той усети как жизнеността й се събуди. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-силно я желаеше — и толкова по-гневно я проклинаше. Имаше чувството, че никога не е бил толкова пълен с живот като сега.

— Сигурно ще ме отведете в онези блата и ще ме изоставите? — прошепна нещастно тя.

— Има ли друго място, където бихте могли да намерите убежище?

— Не…

— Извършили ли сте престъпление? Може би убийство?

— Вече ви казах…

— Да, да знам. Не можете да говорите — или не искате. Не ви питам в какво в обвиняват, а дали имате вина.

— Не, не съм убийца! — отговори възбудено тя. — Кълна ви се!

— Тогава ще ви изведа от града. И няма да ви изоставя на произвола на съдбата. Колко души ви преследват? Само онези двамата?

Тара го погледна и отговори колебливо:

— Мисля, че са само двамата.

— Могат ли да потърсят помощ от властите?

— Нямам представа — отвърна смутено тя.

— Не ми помагате много — въздъхна угрижено той. — Ако преследвачите ви са готови да платят повечко, Ийстууд няма да се поколебае да ви продаде. Все пак можем да спечелим малко време. Няма да ви задавам повече въпроси, моля ви само да ми имате доверие. — Тя не отговори и той огледа тъмния док. — Онези изчезнаха. Да вървим!

Двамата забързаха по пустите улички. Прекосиха рибния и зеленчуковия пазар и навлязоха в града. Скоро музиката, която долиташе от кръчмите, заглъхна. Вече се намираха в един от изисканите квартали на града, с елегантни, боядисани в пастелни цветове къщи. Тъмните порти от ковано желязо, балконите и решетките за цветя подчертаваха още повече светлите фасади.

Изведнъж един мъж им препречи пътя. Тара не го беше видяла, нито беше чула стъпките му. Ала придружителят й беше подготвен за нападателя, едър, малко тромав момък, който размахваше нож.

Юмрукът на Макензи улучи непознатия с цялата си сила и дъхът на Тара спря. Чу се изпращяване на кост.

Ножът изхвърча от ръката на момъка и падна на стъпалата пред една гостилница. Мъжът изрева от болка и притисна счупената си ръка към гърдите. Макензи го сграбчи за яката.

— Какво искаш?

— Само златото ви.

— Какво е направила?

Крадецът вдигна учудено вежди.

— За кого говорите? Аз исках златото ви, мистър!

Макензи го пусна на земята и се обърна към Тара:

— Познавате ли го? — Тя поклати глава, без да каже нито дума. Макензи подритна ядно падналия мъж. — Значи си само един обикновен крадец?

Червенокосият кимна страхливо.

— Изчезвай оттук!

— Да, разбира се — съгласи се забързано момъкът. — Никога не съм ви виждал. Не ви познавам и…

Но Макензи не го слушаше. Той улови ръката на Тара и отново я повлече след себе си. Спряха пред красива малка къща, почти закрита от стари дървета.

— Ще влезем през задния вход — обясни кратко мъжът и я поведе към градината. Двамата се изкачиха на първия етаж по външната стълба. Макензи извади от джоба си ключ и отвори вратата към стаята си.

Сърцето на Тара се блъскаше лудо в гърдите й. Краката й се удариха в рамката на леглото, тя се препъна и падна върху завивката, но веднага скочи. Макензи не й обръщаше внимание, защото беше излязъл на балкона, за да огледа улицата.

— Някой идва! — предупреди той и бързо свали жакета и бялата си риза. — Съблечете се и веднага в леглото!

— Нали обещахте, че няма да ме принуждавате за нищо? — попита сърдито тя.

— Няма да ви докосна, повярвайте — отговори нетърпеливо той, свали ботушите, а после и панталона си. Остана съвсем гол и макар че тя виждаше само силуета му в тъмната стая, това беше достатъчно да я побият студени и горещи тръпки. Силното тяло принадлежеше сякаш на стройна, гъвкава пантера. Мускулестите рамене бяха потопени в сребърната светлина на луната.

— Вече ви казах, че трябва да ми имате доверие — продължи настойчиво той. — Побързайте!

— Прощавайте, но ми е трудно да се доверя на един гол мъж — изсъска гневно тя.

Той се обърна и я изгледа развеселено.

— Онези момчета отвън са облечени. Може би предпочитате да се доверите на тях? — Някакъв шум на улицата привлече вниманието му. — Лягайте бързо! — повтори заповеднически той.

Тара се опита да развърже шнуровете на гърба си, но пръстите й трепереха. Макензи отиде да й помогне. Само след няколко секунди всички възли бяха развързани, роклята, корсетът и фустите бяха нахвърляни но пода. Той вдигна Тара на ръце и я отнесе на леглото.

— Бързо, завийте се!

Тя се подчини като замаяна. Той легна до нея и я прегърна.

— Не бива… — започна нерешително тя.

Мъжката ръка притисна безмилостно устата й.

— Тишина! — заповяда строго той и зачака напрегнато.

Тара не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала толкова объркани чувства като в този миг, когато силното, топло тяло се притискаше до нейното.

Само след минута вратата се отвори с трясък.

3

На прага стояха двама мъже, огрени от лунната светлина. Макензи скочи светкавично от леглото, зави Тара до брадичката, вдигна кърпата от пода и я уви около хълбоците си.

— Какво правите тук? — попита той и изгледа унищожително натрапниците.

Двамата мъже й бяха познати. Не бяха преследвачите й, а двама от слугите в кръчмата на Ийстууд — Рори, нисък, набит фермерски син от Минесота и едноокият, тънък като вейка Джефри, който умееше да си служи отлично с дългия нож. Очевидно гостилничарят ги беше изпратил да доведат избягалата келнерка. Сърцето й натежа от болка и страх.

— Какво искате? — попита злобно Макензи.

— Много съжалявам, мистър Макензи… — Рори се покашля и запристъпва от крак на крак. — Ами такова… Ийстууд има нужда от момичето. Някой я търси и е готов да плати кръгла сумичка пари, ако му я предадем.

— А на мен ми струваше триста долара. В златни монети.

— Въпреки това трябва да я вземем…

— Не и тази нощ. Ако някой се опита да я измъкне от леглото ми, ще го убия. Ясно ли ви е?

Думите на Макензи бяха последвани от дълбоко мълчание.

— Утре сутринта ще я върна в кръчмата — обеща спокойно той. — А сега изчезвайте оттук, защото не обичам да ми пречат, когато се забавлявам. Махайте се, какво чакате! Ще ви дам по една златна монета, а утре ще върна малката на Ийстууд и да прави с нея, каквото ще.

Двамата се съвещаваха шепнешком. Тара не можеше да разбере какво си казват, но видя как надзъртаха над раменете на Макензи, за да се уверят, че тя наистина е в леглото.

— Как е тя, мистър? — попита неочаквано Джефри. — Отдавна ме сърбяха пръстите да я поопипам тук-там. Все ми казваше, че не искала да си има работа с мъже. О, господи, бих дал всичко, което притежавам, само да можех…

Той млъкна, защото Макензи го избута към вратата.

— Мога да те уверя, че преживях небесно удоволствие, драги. А сега си вървете и не забравяйте, че ако не ни досаждате до утре сутринта, ще получите по една златна монета.

— Разбрахме ви много добре, мистър — увери го Рори. — Простете, че ви попречихме.

— Махайте се най-после! — Макензи затвори вратата след двамата мъже и се облегна на рамката. Тара усети изпитателния му поглед и разбра, че той я виждаше много ясно въпреки нощните сенки. Изведнъж мъжът се изсмя злобно. — Ама вие май се изчервихте!

— Не говорете глупости. Няма как да ме видите. А и не беше нужно да казвате онези думи.

— Кои?

— Че сте преживял небесно удоволствие!

— Нима трябваше да им съобщя, че сте само едно парче студено дърво? Тогава слугите на Ийстууд щяха да се запитат защо искам да ви задържа цялата нощ.

— По-добре беше да си мълчите!

— Може би предпочитахте да набия двете момчета и да ги изхвърля през прозореца? Тогава Ийстууд щеше да изпрати други. Така спечелихме малко време. — Той вдигна дрехите на Тара от пода, остави ги в единия край на леглото и събра собствените си вещи. — Хайде, обличайте се!

Тара прехапа устни и в сърцето й пламна гняв. Този мъж я командваше като генерал.

— Преди малко ми заповядахте да се съблека.

— Тук ли искате да останете? Вярно е, че бързаме, но един час повече или по-малко вече няма значение. А и много ми се иска да опитам за какво платих триста долара…

— Стига толкова! — изсъска тя. — Как да се облека, като стоите и ме гледате?

В този миг на вратата се почука.

— Вътре ли си, Макензи? — попита мек мъжки глас и Тара чу облекчената въздишка, която се изтръгна от гърдите на мъжа. Той отиде до вратата с големи крачки и понечи да я отвори, макар че беше само с кърпата около бедрата си.

— Какво правите, за бога? — проплака отчаяно тя и се зави до брадичката.

Без да й обръща внимание, Макензи пусна посетителя да влезе — красивия млад мъж, който беше седял с него на масата в кръчмата.

— Макензи, онези търсят момичето…

— За съжаление закъсня, Робърт. Вече бяха тук.

— Нима им я върна?

Макензи посочи леглото и Тара едва не скри глава под възглавницата.

— О, прощавайте — извини се смутено Робърт Трейт. — Не знаех, че преча…

— Разбира се, че не пречиш — прекъсна го Макензи. — Просто трябваше да оставя у онези впечатлението, че сме „заети“.

— Защо я преследват?

— Нямам представа. Защо не попиташ нея?

Очевидно Робърт не се ориентираше в тъмнината толкова добре като приятеля си. Той присви очи и се опита да открие свитата в леглото фигура.

— Защо ви преследват тези хора, мис?

Тара не отговори.

— Сега нямаме време — намеси се Макензи. — Трябва да изчезнем оттук. Би ли излязъл навън? Дамата трябва да се облече.

— О, да, разбира се. Ще чакам в коридора.

— Побързайте! — заповяда строго Макензи, когато вратата се затвори зад Робърт.

— Ако продължавате да ме зяпате така, по-добре е да повикате и приятеля си — изсъска вбесено Тара.

— Да го направя ли?

Тя метна към него една възглавница, но той я улови през смях. Дълбок, чувствен смях, който я накара да се почувства още по-гола отпреди.

— Стаята е съвсем тъмна — напомни й той, — пък и аз без това знам как изглежда тялото ви.

Междувременно се беше облякъл. Затова отиде до леглото, дръпна рязко завивката и Тара изпищя уплашено. Без да обръща внимание на протестите й, той я издърпа да стане и й заповяда да стъпи здраво на краката си.

— Щом в стаята е съвсем тъмно, значи не сте ме видели. — А може би тя се лъжеше. Нали беше забелязала предизвикателните искри в очите му, подигравателната усмивка, ръцете, които бързо обличаха фустите й. Той й помогна да си сложи корсета, обърна я и завърза връзките на гърба. Очевидно познаваше частите на женския тоалет.

— По-бързо! — настоя той и й облече роклята. — Трябва да тръгваме.

— Къде ще отидем? — попита с пресекващ глас тя. — В блатото ли?

— Нима имате по-добро предложение?

— На север…

— Аз живея на юг.

— Не мога да остана в онази нецивилизована страна.

— Боите ли се? Жалко.

— Не се боя от нищо. Готова съм на всичко, за да се махна оттук.

— Аха! Значи мислите, че слугите на Ийстууд няма да съобщят веднага на господаря си, че са ви намерили, а онези приятелчета ще продължат да ви търсят?

— Не са ми приятели!

— Които и да са, със сигурност ще ви намерят.

На вратата отново се почука и Робърт влезе забързано.

— Тръгваме ли?

— Дамата се колебае. Мисълта да замине за Флорида не й харесва — отговори равнодушно Макензи.

— Не искам да се озова сама и безпомощна в блатото — обясни тихо тя. — При някакви си диваци…

— О, вие и без това попаднахте на един истински дивак — отговори през смях Робърт, но бързо стана отново сериозен. — Това беше само шега.

Защо ли толкова настоявам да я взема със себе си, размишляваше трескаво Джарет. Можеше спокойно да я натовари на някое корабче и да я изпрати на север. Колко ли време щеше да мине, докато преследвачите надушеха убежището й? Е, това не го засягаше…

Напротив, засягаше го — откакто я бе докоснал и бе видял красивото й тяло.

— Той никога няма да ви изостави, мис — увери я тържествено Робърт. Погледна замислено приятеля си и изведнъж извика тържествуващо: — Намерих решението! Ожени се за нея! И без това ти трябва жена.

— Какво? — пошепна невярващо Макензи и се обърна към Тара, която се сви уплашено в ъгъла.

— Моля ви… — прошепна отчаяно тя.

— Да, защо не? — промърмори Макензи и се усмихна, защото бе обзет от странно, неизпитвано досега топло чувство. Какво щеше да стане с нея? И с него самия? Всъщност, какво значение имаше? Не можеше да се ожени за никоя от дамите, които иначе биха били подходящи съпруги, защото всички познаваха Лайза. Истината беше, че му трябваше съпруга, която да води домакинството в голямата къща, при която да се връща след напрегнатия ден на полето.

Веднъж Робърт му бе предложил да си потърси жена чрез обява във вестника. Е, тази омагьосваща блондинка беше много по-добър улов.

— Много добре — обяви тържествено той. — Ще се оженя за вас, мис, и ще ви дам името и закрилата си.

Тара пое шумно въздух.

— Но аз не мога…

— Вече сте женена, така ли?

— Не, за бога!

— Защо тогава не искате?

Устните й трепереха.

— Защото не ви обичам! Дори не ви познавам. Защо се впускате в тази авантюра?

Мъжът се ухили и скръсти ръце пред гърдите си.

— Вероятно вече сте забелязала, че съм страстен играч. А след като бяхте готова да скочите в Мисисипи, значи и вие обичате риска.

Сълзи замъглиха погледа й. Изведнъж от улицата долетя вик:

— Изчезнала е!

— Я не говори глупости — отговори груб глас. — Скоро ще я намерим.

— Е, какво решихте? — попита тихо Макензи.

Нима имаше избор? Устата й пресъхна. Разбира се, той беше забележителен мъж. Дори неясната представа за интимна близост стопляше кръвта й, предизвикваше сладко усещане за слабост.

Той беше нейното спасение. Ако приемеше помощта му, тя трябваше да спази своята част от уговорката. По същия начин можеше да намери убежище в ада… Но дори това беше по-добро от връщането вкъщи.

Бързите стъпки по улицата се отдалечиха.

— Направете го! — помоли с усмивка Робърт. — Макар че има дяволски темперамент, моят приятел е богат като цар Мидас.

— Е? — повтори нетърпеливо Макензи. — Времето е скъпо.

Тара го погледна и предизвикателно отметна глава назад.

— Готова съм на всичко, стига да ме изведете оттук.

— Разбира се, че ще ви отведа. А след това ще трябва да се биете само с дивите алигатори и индианци… и с мен. — Той се обърна към Робърт, чиято идея беше създала тази невероятно ситуация: — Да тръгваме! Робърт, ти ще отидеш на кораба, за да подготвиш отплаването.

— На вашите заповеди, сър! — Робърт отдаде чест и се ухили доволно. Очевидно беше много въодушевен от приключението, което щеше да преживее.

Макензи улови ръката на Тара и я побутна към вратата.

— Побързайте!

Двамата слязоха по задната стълба, заобиколиха къщата и тръгнаха по улицата. Тара едва успяваше да върви в крак с мъжа до себе си. Изведнъж той я стисна по-силно и я издърпа в една странична уличка.

Някой бързаше насреща им. Макензи протегна ръка, мъжът се удари в нея, загуби равновесие и политна да падне. Тара видя едър, грозен мъж с голо теме. Той се изправи, ругаейки, но като я видя, на лицето му изгря широка усмивка. Забравил Макензи, посегна да я улови.

Юмрукът на Джарет беше по-бърз и улучи брадичката на противника, който безшумно се свлече на земята. Тара не смееше дори да диша.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори кратко Макензи и след малко попита: — Трябва ли да умре?

— О, не!

— Добре. Радвам се, че поне не сте кръвожадна. Няма да му пожелаете смъртта, дори ако я е заслужил. Как мислите, заслужил ли я е?

— Нямам представа.

— Вероятно той не действа по своя воля, а по заповед на личността, която се стреми да ви залови. Знаете ли коя е тази личност?

— Да.

— Най-после отговорихте на един въпрос.

— Няма ли да продължим пътя си? — прошепна измъчено тя.

— Разбира се.

— Къде отиваме?

— При свещеника.

Тара прескочи изпадналия в безсъзнание мъж и поклати глава.

— Не е нужно да се жените за мен, след като и без това ще ви придружа. Вие не ми дължите нищо, но аз трябва да ви благодаря за спасението си…

— За една уличница триста долара са цял куп пари — прекъсна я развеселено той. — Но на мен не ми трябват уличници. — Тъмните му очи отразяваха светлината на звездите. — В този град можеш да получиш жена дори за няколко цента. Мисля обаче, че триста долара е добра цена за съпруга.

— Съпругата не се купува.

— Не, всъщност не. Но на мен ми трябва именно съпруга. А вие трябва да се скриете от преследвачите си. Щом станете моя жена, вече няма да ви заплашва опасност.

Той улови отново китката й и тя попита съвсем тихо:

— Спомняте ли си, че този мъж не беше сам?

— О, да.

— Тогава…

— Ще внимавам.

Двамата продължиха пътя си. Някъде отляво течеше Мисисипи. Чу се звън на корабна камбана. Двамата бяха заобиколени само от нощните сенки, които ставаха все по-тайнствени и страшни.

Когато една от тези сенки изскочи иззад една ограда, Тара изпищя задавено. Макензи я бутна светкавично зад гърба си и застана спокойно пред нападателя, който го подкани с дрезгав глас:

— Пуснете момичето или ще умрете! — В мрака блесна тънък нож.

— Няма — отговори равнодушно Макензи.

— Вие нямате нищо общо с нея. Дръжте се настрана от нашите работи!

— Аз спечелих тази жена на игралната маса. Струваше ми триста долара. Нима мога да се откажа доброволно от толкова скъпа плячка?

— Тогава ще я взема насила.

Макензи не се помръдна.

— Направете нещо! — извика уплашено Тара. Той можеше да подцени противника си и тогава…

Оказа се, че тя го е подценила. Когато мъжът се хвърли с грозен вик върху него, Макензи отстъпи настрана и юмруците му се стовариха върху тила на нападателя, който полетя към земята и остана неподвижен.

Джарет въздъхна и се обърна към Тара:

— Дали ни очакват още изненади?

— Нямам представа. — Трепереща от нерви, тя прокара език по устните си. Този мъж беше непобедим… По време на кратката борба дишаше съвсем спокойно. Ако някога узнаеше коя е тя и защо бяга…

— Да вървим! Скоро ще стигнем в страната на семинолите и крокодилите. Никой няма да посмее да ни последва чак там.

— Убедена съм, че индианците и дивите зверове не са по-лоши от моите преследвачи.

Мъжът избухна в тих смях.

— Няма защо да се боите от алигаторите и семинолите. Трябва да се боите само от мен.

— Какво искате да кажете? — усмихна се несигурно тя.

— Аз се женя за вас, защото ми трябва жена.

— Вече го казахте.

— Ако бяхте уличница, нямаше да искам нищо от вас — продължи спокойно той. — Но не ми трябва и съпруга, която върши някои неща насила.

Тя се опита да издържи на погледа му, но напразно.

— Познавам задълженията на съпругата. — Когато той обхвана брадичката й и я принуди да го погледне, тя изфуча разярено: — Току-що казах, че знам какво трябва да правя. Какво друго очаквате от мен?

— Добър въпрос. Може би не става въпрос за това какво очаквам, а какво би ми харесало.

— Какво искате да кажете?

— Откакто влязохте в таверната, аз ви желая — призна с усмивка той и се наслади на внезапната руменина, заляла лицето й. — Ето че сложих всичките си карти на масата.

Дали искаше да чуе обещание? Можеше да го чака цяла вечност.

— Добре. Вие имате нужда от съпруга и ще си я получите. Обещавам ви, че ще имате добра жена. Уверявам ви, че мога да водя домакинството.

— Това няма значение — засмя се той. — Приех ви като залог на игралната маса само защото сте невероятно красива. По същата причина искам да се оженя за вас. Все още ли сте готова да станете моя жена?

— Да.

— И не си помисляйте, че можете да нарушите дадената дума! — проговори предупредително той.

— Ами ако го направя?

— Тогава ще ви принудя да се придържате към споразумението ни. Още не е късно. Давам ви последен шанс да кажете не.

Тара поклати глава и в очите й блесна решителност.

— Готова съм на всичко.

— Добре, тогава ще се венчаем. Трябва да се задоволите с кратка церемония.

— Как ще го направите? Не можем да се оженим посред нощ…

— О, сладка невинност! В Ню Орлиънс можете да имате всичко, стига само да платите добре. Следвайте ме, скъпа.

Двамата продължиха пътя си, докато срещнаха една пищна блондинка, която изглеждаше доста вулгарно. Очевидно тя познаваше Макензи, защото се усмихна зарадвано и с готовност му даде сведенията, които й поиска.

След дълга обиколка двамата спряха задъхани пред къщата на свещеника. След като хвърли бърз поглед към жълтиците в ръката на Макензи, младият божи служител изяви готовност да извърши венчавката веднага. Повика жена си, която примигна смутено, но с удоволствие прие да стане свидетелка, щом узна, че съпругът й има възможност да спечели нещо допълнително. Тя засия с цялото си розово лице и ги увери, че никога не е виждала такава красива двойка. После зае достойна поза, за да изпълни задълженията си. Последва кратка брачна церемония, която бе извършена в малката, доста овехтяла дневна.

Макензи погледна с усмивка бъдещата си жена.

— Аз не знам дори как се казваш.

— Тара Брент.

Той я измери с одобрителен поглед.

— Второто име няма значение. От днес си Тара Макензи.

След малко и тя научи малкото му име — Джарет. Докато стояха пред свещеника, женихът извади пръстен от пръста си и го сложи на ръката й. Едва сега Тара осъзна какво върши и коленете й омекнаха.

— Сега можете да целунете булката, мистър Макензи — обяви свещеникът.

Джарет се усмихна дяволито и я грабна в прегръдката си. Целувката му затвори устата й и по тялото й се разля странна топлина. Без да съзнава какво прави, тя отвори устни и прие предизвикателните милувки на езика му. Светът се завъртя около нея. Останала без сили, тя се вкопчи в раменете му.

Джарет вдигна глава след цяла вечност, но не я освободи от прегръдката си, сякаш усещаше, че тя не може да се държи на краката си. Свещеникът наля шампанско и вдигна наздравица за щастието на новобрачните.

Макензи каза няколко учтиви думи на отеца и жена му, после взе чашата от ледените пръсти на жена си и я остави на масичката.

— Да вървим, любов моя.

Тя кимна колебливо, затвори за миг очи и се помоли да има сили да издържи. Може би трябваше да предприеме още един опит за бягство? Не, тя беше дала обещание и щеше да удържи на дадената дума.

Клив Картър, синът на наскоро починалия Джулиън Картър, седеше в кръчмата на Ийстууд — на същата маса, където миналата вечер бяха седели играчите на покер. Безупречно облечен — в тъмночервен сюртук, кобалтовосин панталон, снежнобяла риза и избродирана жилетка, — красивият, богат мъж събираше възхитените погледи на посетителите. Тъмнорусата му коса беше сплетена на плитка на тила. Той се подпираше с двете си ръце на сребърната дръжка на елегантния си бастун и лешниковите му очи изследваха внимателно обстановката.

Тези идиоти! Изпуснаха Тара за по-малко от час. Хората му не се връщаха, а маймуните, които беше изпратил невероятно глупавият гостилничар, също бяха изчезнали. Отвратителна история! Колко щата беше претърсил, за да намери Тара?

Трябваше най-после да я залови, преди Уилям да е успял да й се притече на помощ. Едва този следобед беше узнал къде се е скрила. Тази жалка твар отново бе успяла да му се изплъзне. Непоносимо! Защо постоянно трябваше да се измъчва с разни слабоумници? Оттук нататък щеше да се опира на закона. На закона и на армията.

Бъбривият гостилничар твърдеше, че някакъв си Макензи е спечелил красивата келнерка на игралната маса. Картър вече беше подгонил хората си да търсят и двамата. Макар онзи идиот гостилничарят да твърдеше, че Макензи е влиятелен мъж и не е за препоръчване да си негов враг.

Значи неговото момиче беше отвлечено от някакво проклето копеле. Тази мисъл изпълваше Клив с див гняв, макар че лицето му оставаше съвсем спокойно. Той желаеше Тара с цялата си страст… а тя беше станала плячка на Макензи!

Много скоро ще я имам, утеши се той. Вече не го беше грижа дали ще я получи мъртва или жива. Някога й бе дал правото да реши дали иска да стане негова — след като наследи цялото богатство на баща си. Каза й, че е готов да сподели с нея всичко, което има, предложи й целия лукс на света. А тя го отхвърли и предпочете да прекара дните си зад решетките на затвора.

— Кой е този Макензи? — попита с тихия си, приятен глас Клив. — Трябва непременно да намеря Тара. Животът й е в опасност. Не забравяйте, че ви обещах голямо възнаграждение. Законът също е на моя страна. Ако откажете да ми помогнете, последиците ще бъдат твърде неприятни.

Изисканият гост не беше по вкуса на Ийстууд. Този мъж щеше да му създаде трудности, това беше повече от ясно. Най-голямото му желание беше този Картър да се беше появил няколко минути по-рано — или Макензи и французинът да бяха избрали друго заведение за решителната си среща на покер.

Ийстууд не се интересуваше от съдбата на красивата Тара. Този мъж беше готов да плати петстотин долара за момичето. Само това имаше значение. Утре малката ще се върне, повтаряше си с надежда той. Макензи я бе харесал, но една нощ беше достатъчна. След като жена му, една от красавиците на Сейнт Огъстин, почина твърде млада, той започна да води отново изпълнения с приключения живот, който го беше прославил преди сватбата. Тази нощ щеше да се наслади на прелестите на Тара и да я забрави завинаги.

Няма защо да се тревожа, повтаряше си Ийстууд, но съзнаваше, че причината за нервността му е главно в госта, който седеше насреща му.

— Мистър Картър, уверявам ви, че моите хора търсят мис Брент по целия град. Щом я намерят, ще ви я предадат. Що се отнася до Макензи обаче… Ами, той е плантатор от Флорида…

— Ще го разкъсам на парчета!

— По-добре е да не се мяркате на пътя му, сър! Той е известен негодник, но властите го ценят, защото е богат и има власт в своята област.

— Не ме интересува какво влияние има… — започна сърдито Клив, но гостилничарят побърза да го прекъсне:

— Тя ще се върне тук, сър! Готов съм да се закълна в това!

По устните на Клив играеше цинична усмивка. Той измери Ийстууд с присвити очи.

— Надявам се да излезете прав, мистър, заради самия вас! Ако сте набожен, прочетете няколко молитви.

По гърба на Ийстууд полазиха студени тръпки. Той не беше набожен, но въпреки това отправи безмълвна молитва към небето.

4

След сватбата Макензи не се забави нито минута. Двамата забързаха отново по улиците и Тара едва смогваше да върви в крак с мъжа си. Тя наблюдаваше замислено остро изсечения му профил, усещаше почти физически решителността му. Бе станала съпруга на един голям, силен мъж, за когото не знаеше почти нищо. Както и той за нея…

Двамата се върнаха на кея, Макензи й помогна да се качи в една малка лодка и седна до нея на пейката. Тара потрепери от студения нощен въздух и скръсти ръце пред гърдите си, докато мъжът й отвърза лодката и загреба към средата на Мисисипи. Лунната светлина оставяше сребърни ивици по вълните, но не докосваше лицето на Макензи и Тара не можеше да види израза на очите му.

Най-после тя прекъсна мълчанието.

— Чак до Флорида ли смяташ да гребеш? Мъжът се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Още малко и ще се качим на борда на „Магда“.

Тара се обърна и откри голям кораб, който се полюляваше върху вълните и беше целият осветен. Зарадвана, тя се обърна отново към чужденеца, за когото се беше омъжила.

— Смяташ ли, че там ще бъдем на сигурно място?

— Надявам се. Корабът е мой.

— О…

— Нали Робърт ти каза, че съм богат човек?

— Сигурно има и неща, които не ми е казал…

— Разбира се. След като пазиш толкова упорито тайните си, ще ми разрешиш и аз да имам свои, нали?

Тара вдигна рамене и си пожела да не беше задавала този въпрос.

— Ехей! — извика весел глас в нощта и лодката бе закрепена за „Магда“. Тара видя, че корабът е нов и елегантен. Робърт Трейт се наведе през релинга и им махна с ръка. Моряците спуснаха въжена стълба.

— Ще можеш ли да се качиш? — попита с усмивка Джарет.

— Разбира се. — Тара скочи от мястото си и лодката се залюля застрашително.

Джарет я подкрепи, за да запази равновесие, и улови края на стълбичката.

— Не се бой, ще бъде непосредствено зад теб.

След минута Робърт й помогна да се прехвърли през релинга.

— Добре дошла на борда, мисис Макензи! — Той я прегърна и я целуна по двете бузи, видимо доволен от случилото се, което смяташе и за свое дело.

Четирима мъже бяха излезли на палубата и любопитните им погледи накараха Тара да се изчерви.

— Джентълмени, това е съпругата ми Тара — представи я Макензи и сложи ръка на рамото й. — Скъпа, първият офицер се казва Лео Хюм, а това са смелите матроси Тед и Натан Нейлър и Джордж Ейдър.

— Здравейте — прошепна нерешително Тара и мъжете се поклониха с широко усмихнати лица. Тед Нейлър, най-възрастният, сигурно беше баща на Натан, защото момчето беше най-много на седемнадесет. И двамата бяха червенокоси, едри и силни, а лицата им бяха обсипани с лунички.

Вероятно тъмнокожият Лео Хюм, с черни коси и очи, идваше от Испания. Стройният Джордж Ейдър имаше мека кестенява коса и светли очи.

Само Тед се осмели да заговори Тара. Той свали шапката си и се поклони със съвършена учтивост.

— Много се радваме да се запознаем с вас, мисис Макензи. Трябва да призная, че сме изненадани, но в същото време и възхитени от решението на мистър Макензи и ви уверяваме, че ще ви служим вярно.

Тара се усмихна и се опита да задържи напиращите в очите й сълзи. Внезапно се почувства на сигурно място, заобиколена от верни приятели след дългото бягство и съмнителните личности, с които беше принудена да общува в последно време.

Тя затвори очи, припомни си красивия град, където беше отраснала, вярата си, че ще прекара целия си живот там. Онзи човек й отне всичко, което имаше, и накара хората да повярват, че е убила мъжа, на когото беше толкова задължена…

Сигурно у дома вече беше паднал първият сняг. Хълмовете се редяха един след друг, покрити с бяла пелена — красиви, но леденостудени. Като мъжа, от когото беше избягала. Мъж, който не се беше посвенил да пролее кръвта на най-близкия си роднина, за да осъществи користните си цели. Когато разбра, че не може да я има, той се втурна да я преследва и тази нощ за малко не я улови. При тази мисъл Тара се разтрепери като лист. Натискът на мъжката ръка, която държеше рамото й, се усили. Макензи. Той я спаси от преследвачите и я доведе на кораба си, макар че не знаеше нищо за миналото й.

— Потегляме, момчета! — извика той. — Утре трябва да сме оставили Ню Орлиънс зад гърба си.

— Разбира се, сър — отговори стегнато Тед. — Макар че имахме твърде малко време за подготовка, направихме всичко възможно и мисля, че каютата ще ви хареса. — Той се обърна към моряците: — Вдигайте котвата, момчета!

Мъжете побързаха да изпълнят заповедта му.

Джарет отведе жена си под палубата, където голямата мачта разделяше две каюти. Двамата влязоха в капитанската каюта през полирана двойна врата. На голямото писалище в средата гореше свещ, до нея бяха поставени две сребърни табли, покрити с кърпа. Стените бяха украсени с месингови канделабри. Вдясно от масата блестеше голям глобус, отляво Тара видя учудващо широко легло и дървена вана, от която се издигаше пара.

— Браво на момчетата, свършили са наистина добра работа — промърмори Джарет и попипа светлосинята нощница, оставена на леглото. — Вечеря и топла баня. Надявам се, че ще ти хареса.

Май беше по-добре да преплува студената Мисисипи. Дано полумракът успееше да скрие страха в очите й.

Между таблите бяха поставени отворена бутилка с вино и две кристални чаши. Джарет напълни едната и й я подаде. Нощните сенки не бяха достатъчно плътни. Тя усещаше почти болезнено изпитателния му поглед.

— Пий, това ще те успокои.

Тя се подчини механично и едва по-късно осъзна, че този жест беше признание. Опънатите й нерви наистина имаха нужда от нещо успокояващо.

Джарет се приближи до нея, развърза шнуровете на гърба й и тя пое дълбоко дъх. За да избяга от него, отиде бързо до масата, наля си още вино и изпи чашата на един дъх.

— Не бързай толкова, скъпа — проговори предупредително мъжът. — Искам да се успокоиш, но не да се напиеш.

Той я обърна с усмивка към себе си и я прегърна. Вгледа се внимателно в лицето й, после сведе глава и притисна топлата си уста към нейната. Езикът му бавно раздели устните й.

Когато я привлече към мускулестото си тяло, тя усети възбудата му. Искаше й се да се брани, но целувката беше толкова изкусителна. Езикът му се втурна смело в устата й, изпрати гореща вълна по цялото й тяло. Обзета от сладко безсилие, Тара се облегна на гърдите му. Сърцето й биеше като безумно. След малко Джарет я отдалечи от себе си и попита с усмивка:

— Е, толкова ли е лошо?

Тя поклати глава, без да смее да проговори, преглътна конвулсивно и се засрами, че беше позволила на един непознат да я омае толкова бързо. Той се забавляваше за нейна сметка, а тя не можеше да позволи това.

Джарет се засмя тихо и помилва бузата й.

— Значи няма да ти бъде трудно да изпълниш дълга си?

— Не бива да ми се присмиваш!

— Може би вече знаеш какво ти предстои и тази нощ няма да те изненада.

— Още на игралната маса ти казах, че не съм уличница! — изфуча гневно тя и се опита да се изтръгне от ръцете му.

— Никога не съм го твърдял. Какъв темперамент имаш само…

Тара отметна глава назад и очите й блеснаха.

— Ако си се оженил за мен, защото си търсил предана, кротка съпруга…

— Не — прекъсна я енергично той. — Ожених се за теб заради косата ти.

— Какво? — Тя го блъсна с все сила, освободи се от прегръдката му и избяга от другата страна на писалището.

— Е, не само заради косата. Но тя беше първото, което ми направи впечатление. А когато отидохме в стаята ми и видях и останалото… — Бузите й пламнаха от срам и тя не намери думи да отговори. Мъжът скръсти ръце пред гърдите си и седна на ръба на писалището. — Трябва най-после да разбереш, че аз не те смятам за уличница. По всичко личи, че произхождаш от добро семейство, факт е обаче, че си избягала — може би от съпруга си?

— Вече ти казах, че не съм омъжена.

— Мила моя, не е нужно да си омъжена, за да допуснеш известни интимности.

— Никога не съм допускала подобни неща.

Джарет скочи от мястото си и Тара едва не изпищя, когато отново я привлече в обятията си.

— Водата във ваната ще изстине — прошепна той съвсем близо до устните й и дъхът му остави гореща следа по шията й. Този мъж беше опасен — опитен, много добър любовник.

Смутена, тя избягна погледа му.

— Гладна съм…

— Яденето ще почака, но аз не мога. — Джарет я сложи на масата и свали обувките и чорапите й. После я обърна и сръчните му пръсти се справиха бързо с шнуровете и кукичките. Роклята, фустите, корсетът и бельото паднаха на пода. Когато я вдигна на ръце и я отнесе във ваната, Тара спря да диша. Даже се залови трепереща за дървения ръб, защото се уплаши, че ще се удави.

Джарет нави косата й на ръката си и я вдигна, за да не се намокри. После коленичи зад нея и тя усети милувката на устните му по тила и раменете си. Сви се на кълбо и обхвана с две ръце коленете си. Макар че водата беше гореща, по тялото й пробягваха студени тръпки. Нежните милувки на Джарет я разтърсиха до дън душа.

Устата му се плъзгаше по шията й, пръстите му милваха ръката й. Никога през живота си Тара не беше изпитвала толкова пламенни еротични чувства. Трябва да се отбранявам, каза си отчаяно тя, защото ще се изгубя в страстта му…

Джарет улови брадичката й и обърна главата й към себе си. Устните му отново потърсиха устата й, езикът му заигра предизвикателно около нейния. Ръката му помилва предпазливо твърдите гърди, подразни зърното, което веднага се втвърди.

Целувката задуши тихия й стон. Времето сякаш спря, докато Джарет вдигна глава и я погледна. Смутена от пламтящата страст в погледа му, тя затвори очи и се наслади на горещите му устни по шията си.

Може би трябваше да престане да се бори. Все пак този мъж беше неин съпруг, Той я бе спасил от опасностите, които я дебнеха в Ню Орлиънс.

— Отпусни се, мила — пошепна в ухото й той. Тара отвори очи и видя, че все още стиска с ръце коленете си. Усмивката му беше развеселена, но и нежна. — Вече съм те виждал гола — напомни й меко той.

Тара се отпусна във водата и облегна глава на ръба на ваната. Обзета от приятна слабост, тя спусна ресници и отново се наслади на целувките по раменете и шията си. Мъжът намери гъбата, оставена до ваната, натри я със сапун и започна да я мие. Ръцете му бавно обхождаха коленете, корема, гърдите. След малко гъбата падна във водата. Устните на Джарет докоснаха бузите й, помилваха устните, а когато се отдалечиха, Тара усети внезапен студ.

Само след минута тя беше отново в обятията му. Той се съблече и се пъхна при нея във ваната. Потопи се до шията в сапунената пяна, после се изправи и я вдигна със себе си. Притисна я силно до голото си тяло и тя се вкопчи безпомощно в раменете му. Ръцете й сами се вдигнаха, за да го прегърнат. Настойчивият поглед на абаносовочерните очи й даде да разбере, че времето е дошло — тя трябваше да стане окончателно негова жена.

Жена на непознат… Странно, но той вече не й беше чужд. Тя го познаваше много по-добре, отколкото който и да било мъж преди него.

Когато Джарет я вдигна на ръце и излезе от ваната, Тара се разтрепери като лист. Той я отнесе до леглото и отметна завивката. Двамата паднаха на белия чаршаф.

Мъжът се отдалечи малко от нея, за да я разгледа. Без да се срамува, тя също огледа широките, бронзови рамене, мускулестата гръд, опънатия корем. Погледът й не посмя да се спусне по-надолу.

— Ти си прекрасна — проговори дрезгаво Джарет и разпростря разкошната руса коса по възглавницата. Тихият му глас беше странно успокояващ.

— Струвам ли триста долара? — попита тихо тя и на устните й заигра чувствена усмивка.

— Струваш милион.

— Съмнявам се.

— Остави аз да преценя. — Той я притисна нетърпеливо, целуна устните, гърдите. Устата му обхвана розовото зърно, горещият му език запали мъчителен огън в тялото й. Докато устата му смучеше жадно гърдата й, ръката му се плъзна по хълбока към бедрото, нежна и лека като перце.

Тара понечи да го отблъсне и в същото време се устреми с още по-голяма сила към интимната милувка. Тя впи пръсти в раменете му, отговори на погледа на тъмните очи и видя в тях само настойчиво желание. Меката ирония беше изчезнала.

Пръстите му милваха вътрешната страна на бедрата й и скоро стигнаха до кичурчетата руси косми между тях. Тя извика протестиращо, но горещата му уста задуши вика й.

Без да бърза, мъжът се зае да изследва центъра на женствеността й и тя изпита чувството, че потъва в езеро от топъл мед.

— Струваш повече от милион! — прошепна в ухото й той. После разтвори внимателно краката й и Тара усети тежестта на тялото му. Уплашена, тя извика тихо, отметна глава назад и се опита да избяга от прегръдката му. Мъжът държеше хълбоците й в желязна хватка и чакаше. Като видя, че движенията й само засилваха онези непознати, странни, сладки усещания, тя застина на мястото си. Но каква полза? Чувствата скоро взеха връх, а когато устните на Джарет последваха пътя на ръцете, помилваха корема, целунаха бедрата, тя забрави протестите. А после усети върха на езика му там, където беше съсредоточен този странен, мъчително-сладък копнеж.

— Не! — прошепна безсилно тя, но сама не повярва в отказа си.

Тара се понесе устремно към върха на насладата, все по-високо и по-високо, посягайки към нещо, без да знае какво е то. Когато чу стон, едва позна собствения си глас. По вените й се разливаше пареща горещина, стрелкаха се огнени слънчеви лъчи, изпълваха я със златна лава. Последната мощна тръпка прогони остатъците от разума и едва не отне съзнанието й.

Когато Джарет се надигна и покри тялото й със своето, тя не осъзна какво ще последва. Беше твърде объркана от преживяното, за да изпита страх или тревога, за да се отбранява. Но много скоро се върна рязко в действителността. Усети чуждото тяло между бедрата си и изпита пронизваща болка. Стисна здраво зъби, за да не изпищи, защото екипажът на кораба не биваше да чуе нищо. В очите й пареха сълзи и тя се опитваше да ги преглъща, притиснала лице до рамото на Джарет.

Мъжът помилва бузата й с безкрайна нежност.

— Всичко е наред — прошепна тихо той.

Нищо не беше наред! Тя се опита да се откъсне от него, да избяга от режещата болка.

— Не, моля те, недей…

— Имай търпение, скоро вече няма да те боли. Обещавам ти, че всичко ще бъде добре. — За да придаде тежест на думите си, той вдигна глава и я погледна настойчиво.

Болката не отслабваше, а Джарет още не беше почнал да се движи. Тя знаеше какво ще последва, защото той търсеше същото сладостно удовлетворение, с което беше дарил нея.

— Няма да те боли — повтори меко той. — Припомни си, че те спасих от участ, която щеше да бъде много по-страшна от смъртта.

— Ако знаеш как ми се иска да умра… — прошепна измъчено тя и той избухна в тих смях.

— Казах, че струваш милион, нали? — попита той между целувките. — Забрави го! Ти си безценна.

Добре, че скри лицето си на гърдите й, защото сълзите й потекоха. Но не болката беше причина за тази проява на слабост, а нежният комплимент. Освен това той беше на път да изпълни обещанието си.

Болките постепенно отслабнаха и чудото, което бе преживяла преди малко, се появи отново. Джарет се задвижи съвсем бавно и по тялото й отново потече пламтяща лава. Цялото й същество копнееше да преживее отново онази омайваща наслада.

Дойде и мигът да изпита повторно прекрасния екстаз. Джарет ускори ритъма, неспособен да се сдържа повече, и тя го придружи към върха на удоволствието. Обгърнати от пламъците на страстта, двамата изведнъж пропаднаха в непрогледен мрак и Тара изпита чувството, че животът й е отлетял, че дишането й спира.

Когато сенките се скриха в мрака, тя усети близостта на Джарет. Той лежеше до нея и я държеше в прегръдките си. Очите му бяха затворени. Това е сватбената ми нощ, каза си безсилно Тара. Никога не беше изпитвала такова дълбоко смущение — и такова щастие. В гърлото й се надигна хълцане и тя скри лице на гърдите му, за да избегне погледа му.

Мъжът помилва нежно бузата й.

— Защо плачеш? Съжалявам, че ти причиних болка.

— Вече не ме боли — излъга тя. След омаята на оргазма между бедрата й пареше отворена рана.

Джарет помълча малко, после отбеляза:

— Вече съм сигурен, че не си избягала от зъл съпруг.

Тара му обърна гръб и се загледа с невиждащи очи в пламъка на свещта.

— Нали ти казах, че нямам съпруг…

— Прощавай, но има твърде много неща, които не си ми казала — отвърна той, улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Ти се ожени за мен, без да искаш обяснения.

— Това е вярно.

— Съжаляваш ли?

— О, не! Ти ми направи най-приятната изненада в живота ми.

— Но аз…

Жадна целувка затвори устата й и тя забрави миналото, пропъди тревогата за бъдещето. Този път екстазът беше още по-красив и омагьосващ. Болката изчезна като по чудо. После двамата дълго лежаха прегърнати, ударите на сърцата им бавно се успокояваха. Когато отново започна да диша дълбоко и равномерно, Тара потъна в царството на сънищата.

Джарет остана още дълго време буден, прегърнал съпругата си, и размишляваше за тайнственото й минало. След време неговото собствено минало започна да го преследва. Твърде дълго беше живял с болката от загубата. Постоянно се вкопчваше в спомените си. Трябваше му жена, в това нямаше съмнение. Тази нощ я бе намерил, но не очакваше, че тя ще събуди в сърцето му толкова силни чувства.

Какво точно изпитвам, опитваше се да прецени той. Та аз почти не я познавам. Не знам от какво бяга. Е, може би аз също съм беглец и двамата ще си помогнем взаимно в бягството от страданията.

Той приглади назад разкошната руса коса и отново се възхити от красотата й. Тази жена беше изключителна, единствена по рода си… Докато лежеше в обятията й, той бе забравил дълбоката тъга по жена си. Сега го измъчваха угризения на съвестта. Миналото е мъртво, опитваше се да си внуши той. Минало и погребано. Неговото минало, миналото на Тара. И двамата щяха да запазят тайните си.

Джарет стана безшумно, отиде до масата и си наля чаша вино. Отпи голяма глътка и се обърна към леглото. Тара се бе събудила и го гледаше втренчено. Той й се усмихна и вдигна чашата за наздравица.

— За бъдещето — нашето бъдеще.

Клив Картър изчака, докато се зазори и свещите в кръчмата угаснаха. През цялата нощ не издаде нито веднъж гнева и нетърпението си. Той беше син на известен политик, единственото дете на богат, ползващ се с всеобщо уважение мъж. Твърде често беше наблюдавал интригите на политическата сцена и знаеше урока си. Мъжът трябваше да запази спокойствие, все едно какво го заплашваше и какви събития беше предизвикал с действията си.

Двамата му пазачи не се върнаха. Появиха се само слугите на жалкия гостилничар, за да съобщят, че са намерили младата жена, но Макензи не искал да я пусне преди края на нощта. Ийстууд ги изпрати обратно в пансиона. Скоро пристигна новината, че Макензи е изчезнал с момичето.

— Трябва да я изтръгнете от ръцете му — заяви спокойно Картър, докато гостилничарят стоеше пред него като наказан ученик. — Нали ви казах, че тя е убийца. Онзи мъж няма право да й дава закрила. Макензи трябва да дойде тук и…

— Не е толкова просто, сър. Той е много богат и има влияние в града… Освен това е невероятно силен. Говорят, че се нахвърлял срещу алигаторите с голи ръце.

Клив избухна в презрителен смях.

— Хайде, Ийстууд, изпратете пак хората си. Трябва да разберат какво е станало с Тара Брент. А мъжът, който се бори с алигатори, умира като всеки друг, когато куршумът го улучи между очите.

— Мистър Картър! Боя се, че не разбирате. Ако сторите нещо на Макензи, законът вече няма да е на ваша страна.

— Нямам време за безплодни дискусии. Постарайте се да ми доставите сведенията, от които се нуждая. Засега ми носите само разочарования.

Ийстууд пое дълбоко въздух, изтича до вратата, където чакаха хората му, и отново им нареди да търсят Тара. Докато стоеше на прага, един от другите му слуги изникна внезапно от утринния здрач, държейки главата си.

— Какво има? — попита смаяно кръчмарят.

— Някой беше при нея. И се движеше по-бързо от индианец. Така ме удари, че загубих съзнание. Двамата изчезнаха вдън земя.

Ийстууд се обърна с въздишка към Клив Картър:

— Нали ви казах, сър? Ако Макензи е решил да задържи жената, вече няма да я видите.

— Великолепно! — извика презрително изисканият мъж.

— Ако се съгласите да увеличите малко възнаграждението ми, аз обещавам да ви намеря Макензи. За съжаление ще се наложи да почакате. Почти съм сигурен, че той ще се върне във Флорида.

— Там ще го намеря и сам. — Клив измери с презрителен поглед жалкия кръчмар, който мислеше единствено как да спечели повече пари. Само неговата алчност беше виновна, че Тара успя да му се изплъзне. Той се надигна, удари с бастуна по пода и изведнъж от сребърната дръжка изскочи малък остър нож. Без да се бави нито секунда, Клив се хвърли към Ийстууд и размаха бастуна си.

Гостилничарят изохка и притисна с трепереща ръка шията си. Между пръстите му потече струйка кръв. Той изгледа невярващо Картър, после рухна на пода. Умря още преди да е докоснал земята.

Клив се обърна към един от пазачите си, който чакаше в ъгъла на кръчмата.

— Хвърли тази измет в реката. А после разпространи слуха, че момичето се е върнало, за да убие Ийстууд, и пак е избягало.

Мъжът извлече трупа от кръчмата, без да каже дума. Тинестата вода на Мисисипи често приемаше в студената си прегръдка изгубените души и твърде рядко ги изхвърляше по бреговете си.

Никой няма да го потърси, каза си доволно Клив. Хора като Ийстууд умираха всеки ден — по кейовете, в игралните салони и публичните домове. А този отвратителен гостилничар заслужаваше смъртта.

Също като Джулиън Картър.

Онова, което му предстоеше, изискваше внимателно и хладнокръвно обмисляне.

Гневът в гърдите му пламна с нова сила. Не на последно място и защото Тара бе предпочела да се продаде на друг мъж, вместо да приеме онова, което й предлагаше Клив Картър. Сега трябваше да прояви максимална предпазливост. Той седна на стола си и затропа с пръсти по масата. Сигурно тя не беше казала истината на онзи Макензи, а само го беше помолила да улесни бягството й.

Ще я намеря, каза си ядно Клив. Даже ако трябва да отида във Флорида или да вляза в ада.

5

На следващата сутрин Джарет се събуди от силното чукане на вратата. Той скочи, огледа се сънено и бързо уви голите си хълбоци с една кърпа. После си припомни, че жена му също не е облечена, зави я и навлече набързо панталона си.

Чукането не преставаше. Вбесен, Макензи отвори рязко вратата и застана лице в лице с ухиления Робърт Трейт, който изобщо не се разкая за нахалството си.

— Много съжалявам, че смущавам покоя ти, капитане, но екипажът чака заповеди. — Той се надигна на пръсти, за да погледне над рамото му. — Как е булката?

— Спи. Щом се събуди, можеш да я попиташ. И ако се чувства нещастна, не забравяй, че вината за това е твоя.

Робърт го изгледа възмутено.

— Защо моя?

— Защото женитбата беше твоя идея.

— Това е вярно, но нима съм виновен, че ти се държиш като грубиян?

— Аз ли се държа като грубиян? — попита смаяно Джарет.

— Я виж, бедничката спи като мъртва. Кой знае какво е преживяла през нощта…

Джарет стисна зъби и приятелят му веднага отстъпи крачка назад.

— Капитане, викат ви на палубата — обяви през смях той. — А тъй като искам да запазя лицето, с което съм се родил, млъквам и изчезвам.

Той отдаде чест и излезе в коридора. Джарет побърза да затвори вратата. Тара продължаваше да спи и той я загледа замислено. Странно — вчера по това време още не я познаваше, а сега тя беше негова съпруга. Каквото и да криеше от него, тя беше изпълнила задълженията си през първата сватбена нощ. Дори много повече от това. Да, той искаше да я притежава, но не очакваше…

Какво?

Дългите, гъсти мигли почиваха спокойно върху розовите бузи. Косата й напомняше на златна мрежа, кожата й блестеше като слонова кост. Съвършено оформеното тяло би омагьосало всеки мъж. Той го знаеше и преди — но въпреки това преживя истинска изненада.

Той обичаше морето, обичаше кораба си, но можеше да го напусне, без да му липсва. Обичаше коня си, но не изпитваше болка, когато се разделяше с него. След като Лайза умря, той беше убеден, че втората съпруга ще бъде нещо като „Магда“ или коня му — скъп предмет, който щеше да използва, да се грижи за него и да го пази, без да му посвещава много време и мисли. А сега…

Глупости, каза си решително той и се облегна на вратата на каютата. Съпругата не е нито кораб, нито кон… Въпреки това той беше очаквал да се отнася към нея по същия начин, да се забавлява с красотата й, да си достави удоволствие и после да си отиде без съжаление. Ала след тази нощ се чувстваше окован в златни вериги. Никога не беше помислял, че ще изпита толкова силни чувства.

Вече не беше готов да участва в сделката. Искаше от Тара повече, много повече, отколкото беше получил от нея, искаше да научи цялата истина. А какво щеше да стане с обещанието му да не задава въпроси?

Той отиде бавно до леглото, пожела да докосне мекото, топло тяло, пожела да преживее някаква интимност, която би му дала правото да научи тайната й… Не, той трябваше да удържи на думата си. Освен това беше решен да не й казва нищо за миналото си.

Затова отдели поглед от копринената коса, която скриваше гърдите й. Изруга полугласно, облече се и забърза към палубата. Намери Робърт на кормилото. Погледна слънцето и се смая — вече беше следобед, а той се мотаеше! Лео му донесе чаша горещо кафе.

— За съжаление не знаехме какъв курс да поемем, капитане.

— Вятърът беше слаб — допълни Робърт. — Плаваме покрай бреговете на Пенсакола. Ще хвърлим ли котва?

Джарет се поколеба за миг, после поклати глава. Бяха пристигнали в Ню Орлиънс в деня след Коледа, а днес беше 2 януари. Значи се беше оженил в първия ден на новата година. Дали това означаваше нещо? Във всеки случай новата година започна по неочакван начин.

При други обстоятелства той щеше да спре в Пенсакола, за да се осведоми за последните събития. Сега обаче трябваше да се прибере колкото се може по-бързо. Плантациите северно и южно от Хилсбъроу Ривър бяха изложени на индианските нападения и той не можеше да остане твърде дълго далече от дома си. Положението можеше да се промени много бързо.

При заминаването си от Флорида той не беше много обнадежден от политическата ситуация. Неприятностите продължаваха от години.

Когато младата американска държава отново трябваше да реши проблемите си с британците и през 1812 година избухна война, и двете страни се съюзиха с индиански племена. През 1813 и 1814 година се водеха ожесточени битки с племето крийк. Много от оцелелите индианци потеглиха на юг и станаха семиноли — „ъпър крийк“, чиято земя беше завзета, и „лавър крийк“, които се биха на страната на американците, но въпреки това загубиха територията си.

Във Флорида, тогава още под испанско владичество, положението отново стана неспокойно. Това не смути американците. Те твърдяха, че испанците не са в състояние да спрат индианските грабежи и британските шпиони. Андрю Джаксън водеше битки срещу индианците, а при Ню Орлиънс постигна сензационна победа срещу англичаните. С това войната официално свърши, но нито една от двете партии не го разбра. Джаксън слезе на юг, за да реши проблемите във Флорида, и предизвика война със семинолите. Индианците, които доскоро бяха противници, се обединиха, а онези, които по-рано се бяха били рамо до рамо, станаха врагове. В крайна сметка семинолите на север бяха победени. Някои се оттеглиха навътре в непристъпните гори, други отидоха на юг и заеха полуострова. Всичко стана много бързо. Най-после Испания предаде Флорида на Америка, разбира се, при известни условия. Джаксън беше назначен за първи военен губернатор на новата област. В договора от Моултри Крийк индианците получиха правото да имат земя, но само за двадесет години. След това беше решено гаранцията да бъде продължена с още девет години. За съжаление индианците и белите не престанаха да враждуват помежду си. И двете страни се стремяха да завладеят земята, тъй като беше плодородна и подходяща за земеделие и скотовъдство. Белите отнемаха все нови индиански територии. Индианците ги обвиняваха, че експлоатират безмилостно страната на семинолите, и от своя страна получаваха обвинения, че крадат от белите добитък и храни.

Разбира се, семинолите и белите търгуваха помежду си. Индианците заменяха, кожи срещу алкохол, дрехи, оръжия и муниции.

Джарет познаваше много вождове и понякога му се струваше, че разбира обществената структура на семинолите по-добре от американската. Имаше дузини кланове и всеки имаше свой водач, както всяко племе беше управлявано от вожд. Индианците се подчиняваха доброволно на по-висшата сила. Когато вземеше решение да води война, вождът беше длъжен да уведоми всички сродни племена. Воините, които бяха готови да се бият, изпращаха тоягите си. Хората от племето крийк, които по време на битката заплашваха враговете с такива тояги, се наричаха „ред стикс“. Тъй като всеки вожд действаше по свое усмотрение, непрекъснато избухваха безредици. Тъй като много индианци притежаваха оръжия и барут, положението постоянно се изостряше.

Джарет си припомняше първата си среща с Оцеола с известна неловкост. Индианският агент Уили Томпсън трябваше да знае, че дори враждебно настроените семиноли не оковават враговете си във вериги. За тях нямаше по-страшно унижение. Семинолите наказваха престъпленията всяка година при „Танца на зелената царевица“. Който беше извършил особено тежко престъпление, биваше осъден на смърт или заточаван. Някои жени и мъже, които бяха изневерили на съпрузите си, оставаха без уши или носове. Но никой не можеше да бъде окован във вериги. Томпсън, разгневен и разочарован от хода на преговорите с Оцеола, твърдеше, че семинолът дошъл в кабинета му и го наругал, затова се принудил да го арестува. За съжаление Томпсън продължаваше да вярва, че е постъпил правилно.

Когато узна за случилото се, Джарет намери Томпсън и му поиска сметка. Агентът му заяви, че мярката е била необходима, пък и било крайно време да се даде урок на наглия Оцеола. Джарет се опита да го предупреди за опасността, но не успя. Самият той беше положил всички усилия, за да запази мира с Оцеола въпреки тежката обида, нанесена на индианеца. Имаше и други бели, които бяха убедени, че Томпсън е постъпил несправедливо. В случай, че възникнеха трудности, тези бели мъже щяха да попаднат между двата огъня.

А сега той се завръщаше вкъщи с нова съпруга. Колкото и да се опитваше да скрие миналото си от нея, някои неща не можеха да останат скрити.

— Имаме ли достатъчно запаси на борда? — попита той, обърнат към Лео.

— Разбира се, сър. Ако вятърът се усили, вдругиден сутринта ще бъдем в Тампа Бей.

Джарет отпи голяма глътка черно кафе, което му беше много вкусно и изостряше ума му. Хладният морски въздух беше толкова освежителен.

— Аз ще поема кормилото — каза той на Робърт и подаде празната чаша на Лео. — Кажете на Натан да приготви яденето, Лео.

— Разбира се, сър — отговори морякът и се запъти към кухнята.

Робърт остана до приятеля си и Джарет простена вътрешно.

— Какво има още?

— Исках само да ти кажа, че според мен си намерил най-подходящата жена.

— Ще изчакаме и ще видим. Още отсега се бои от змиите и крокодилите. Как мислиш, добре ли ще се почувства, когато узнае истината за положението, в което се намирам?

— Искаш ли да я попитам?

— Ако й кажеш само една думичка, ще ти отрежа главата.

— Добре де, ще мълча като гроб. Но какво ще направиш, ако младата дама не понесе истината? Ще я изпратиш ли на север?

Джарет се облегна на перилата, загледа се във вълните и след малко поклати глава.

— Тя също има своите тайни. Не съм я принудил да стане моя жена. Сега ще легне на онова, което сама си е постлала.

— Може би трябва да я предупредиш.

— Ще го направя, щом съм готов.

— Щом слезем в Тампа, тя ще чуе някои доста неприятни неща.

— Вероятно. А ако желае да чуе нещо повече, ще попита мен.

— Дано сте прав, капитане — съгласи се с театрална въздишка Робърт, събра пети и се поклони. — Ще отида в кухнята да помогна на Натан. Днес трябва да имаме празнично ядене.

Джарет пое кормилото и се наслади на самотата си, на свежия вятър и люлеенето на кораба. Събитията от последната нощ отново оживяха в ума му. Какво ли щеше да му донесе бъдещето?

Тара се надигна в леглото, объркана и все още сънена, и огледа чуждата обстановка. После споменът се върна и бузите й пламнаха. Велики боже, колко бързо стана всичко, а сега…

Събуди я упорито чукане. Тя скочи от леглото и побърза да се облече. Той се беше върнал. Не, това не беше Макензи. Той нямаше да чука, а щеше да влезе направо. Джарет Макензи, нейният съпруг… В главата й цареше ужасен хаос и тя се побоя да не загуби разума си.

Не, тя го бе загубила още миналата нощ. Загуби много, но спечели още повече. Какво щастие изпита в обятията на Джарет…

— Тара? — попита учтив мъжки глас.

Напълно облечена, но без да е сресала косата си, тя отвори вратата. Робърт Трейт внесе сребърна табла и се поклони със съвършена учтивост.

— Винаги на вашите услуги, Тара.

— Благодаря — отговори с усмивка тя и направи грациозен реверанс.

— Да оставя ли закуската на писалището?

— Какво има за ядене?

— Великолепна супа от лангуста.

— Звучи примамливо.

Мъжът остави таблата, вдигна капака и намести капитанския стол. После приседна на ръба на масата.

— Нека моето присъствие не ви пречи, аз вече се нахраних.

Супата ухаеше чудесно и Тара усети колко е гладна. Тя се настани удобно на стола и започна да се храни.

— За Джарет ли работите?

— Само от време на време.

— Двамата сте добри приятели, нали?

— Най-добрите. Готов съм да умра за Джарет. Освен това споделяме страстната любов към Флорида.

— Въпреки алигаторите и насекомите? — попита с привидна небрежност тя.

— Не се подигравайте, Тара. Трябва първо да видите залезите! Или да пиете от водата на Хуан Поне де Леонс…

— Сигурно е жива вода? — попита с мека ирония тя.

Мъжът се ухили и вдигна рамене.

— Може би, кой знае? Във всеки случай мога да ви обещая, че ще откриете великолепни кътчета земя. А съвсем близо до новия ви дом се случват учудващи, романтични неща.

Тара вдигна вежди.

— Сигурно искате да кажете, че ще мога да наблюдавам любовната игра на крокодилите?

— Мисис Макензи! — извика Робърт и избухна в смях. — Какъв неделикатен въпрос!

— Е, бих казала, че и аз се намирам в доста неделикатна ситуация. — На бузите й изби предателска червенина.

Робърт беше съвършен джентълмен и не навлезе по-дълбоко в темата.

— Ако позволите, ще ви разкажа някои неща за нашия малък рай. Както знаете, Колумб открил Новия свят през 1492 година. Испанците завладели Южна Америка и ограбили богатствата й. Нашият добър приятел Поне също искал да забогатее и тръгнал да търси злато и други скъпоценности. Пътят го отвел в Западна Индия. Там чул фантастични истории за непозната земя, където имало злато, невероятни богатства и чиста, магическа вода. Хората разправяли, че който пие от нея, ще живее вечно. Е, Поне не намерил нито златото, нито вълшебната вода — но намерил Флорида. След смъртта му предприемчивите испанци не престанали да търсят щастието си в новата земя. А сега започва истинската история. Ернандо Кортес завладял богатствата на мексиканските ацтеки и станал милионер. Кубинският губернатор Веласкес му завидял и възложил на някой си Панфилио де Нарваес да изследва Флорида и да събере всичките й богатства. Панфилио хвърлил котва в близост до Тампа Бей, където отиваме и ние. После изпратил корабите си на север по протежение на брега, за да го чакат, докато той проучва новата земя. Отначало срещнал любезни местни хора, но скоро индианците се обърнали срещу него. Не намерил желаните богатства, а когато се върнал на брега, корабите му били изчезнали. Отчаян, заповядал на хората си да строят лодки от шлемовете, щитовете и околните дървета. Хората му се качили в тези лодки и излезли в открито море.

— Историята е прекрасна, Робърт — отговори с усмивка Тара. — Вече очаквам с нетърпение пристигането във Флорида.

— Почакайте! Най-интересната част предстои. Почти всички лодки били разрушени. Войниците се удавили или били избити от индианците. Само четирима останали живи и могли да разкажат какво са преживели.

— Това ли беше най-добрата част от историята?

— Изслушайте ме докрай! Жената на Панфилио изпратила на мъжа си кораб с подкрепление. Екипажът го търсил навсякъде и тогава индианците ги извикали да слязат на брега. Двама млади момци с качили в една лодка и загребали към брега. Там били посрещнати от един индиански вожд на име Хирихикуа. Той се бил отнесъл много зле с Панфилио. Един от пленниците бил измъчван и убит.

— Сигурно това е най-добрата част…

— Вторият младеж се казвал Хуан Ортис — продължи Робърт, след като я изгледа укорително. — Той също трябвало да бъде измъчван и да умре. Хирихидуа заповядал на хората си да го оковат във вериги и да го окачат над огъня.

— Робърт…

— Дъщерята на вожда се изправила срещу волята на баща си. Хвърлила се с плач в краката му и го помолила да пощади белия пленник. Вождът я послушал и му подарил живота. — Робърт млъкна, видимо радостен от щастливия край на историята си.

— Вие май сте се вдъхновили от случилото се с Покахонтас и Джон Смит?

— Разбира се, че не! — отговори възмутено той. — Тази история е истинска и се е случила много преди раждането на Покахонтас.

— Да, разбирам. Значи Ортис се е влюбил в индианката и я е направил своя съпруга?

— Не, червенокожите го държали в плен няколко години и трябвало да им работи като роб. Очевидно Хирихикуа е бил жесток мъж. Добросърдечната му дъщеря обаче помолила годеника си, младия водач на съседното племе, да приеме Ортис при себе си и да се отнася добре с него. Тогава Хирихикуа отказал да омъжи дъщеря си за младия вожд. Той обаче бил дал дума да закриля Ортис и я спазил.

— А после?

— След няколко години Ортис бил спасен от Ернандо де Сото. За съдбата на двамата млади индианци не се знае нищо. Но историята е хубава, нали?

Тара кимна развеселено.

— Откъде знаете всичко това?

— От книгите. Аз обичам да чета. Познавам всяка дума, написана от мистър Уилям Шекспир. Някой път трябва да ми дойдете на гости, Тара. Не мога да ви обещая вечен живот, но ще ви послужа като неизчерпаем извор на информация.

— Много ви благодаря. За всичко.

Робърт скочи от масата.

— Крайно време е да вървя, защото капитанът ще се ядоса. По-късно ще се видим.

Той излезе бързо от каютата и тя се усмихна развеселено. Какъв мил млад мъж… Разсмиваше я даже когато описваше най-ужасните неща. Но никога нямаше да успее да я накара да се разтрепери дори от една-единствена дума или леко докосване, както правеше Джарет Макензи.

Какво ли щеше да стане, когато съпругът й узнаеше истината за миналото й? Истината, която беше измислил Клив Картър…

Джарет остана дълго време на кормилото. Робърт му донесе голяма чиния със супа от лангуста и застана на руля, докато приятелят му се нахрани. На хоризонта се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.

Вятърът се усили и всички членове на екипажа излязоха на палубата, за да вдигнат платната.

Джарет застана отново на кормилото, устоявайки на напора на бурята. Изведнъж усети, че зад него има някой, и се обърна рязко.

— Веднага слез долу! — изкрещя сърдито той.

— Но аз мога да ти помогна…

— Слез долу!

— Аз умея да се оправям с платна, а и при това време не мога да стоя в каютата. Чувствам се като в клетка…

— По дяволите! — изрева гневно той и стисна с все сила дървеното кормило. — Непременно ли държиш някоя вълна да те изхвърли от борда?

— Нали ти казах, че разбирам от корабоплаване…

— Ела на кормилото, Лео! — извика заповеднически Джарет и гласът му заглуши рева на бурята и пляскането на вълните. Щом бе сменен, той сграбчи Тара за рамото и я повлече към каютата си.

Междувременно моряците бяха почистили каютата и бяха изнесли ваната и таблата с яденето. В единия ъгъл беше поставена ракла за дрехи.

Джарет я позна и за секунди забрави бурята и мислите си за бъдещето — забрави дори младата си жена. Тази ракла беше на Лайза…

Той я погледна втренчено, после се обърна към Тара, която се отдръпна уплашено.

— Робърт я донесе — обясни бързо тя. — Както знаеш, имам само онова, което е на гърба ми. Робърт каза, че мога да нося дрехите, които се намират в раклата.

— Защо не го направи? — попита глухо той.

— Реших, че първо трябва да поискам позволението на жената, на която принадлежат дрехите.

Джарет потрепери. Сам не разбираше какво става с него.

Високите вълни люлееха застрашително кораба, но Тара пазеше равновесие без усилия. В този момент Джарет изпитваше към нея нещо, което много приличаше на омраза. Мразеше желанието си, мразеше съвършенството й, красотата, златния блясък на косите, мекия глас…

Но най-много я мразеше, задето го беше накарала да забрави лицето на жената, която беше обичал почти десет години.

— Тя е мъртва! — процеди през здраво стиснатите си зъби той. — Вземи всичко, от което имаш нужда. И остани в проклетата каюта, докато бурята отмине.

— Аз се чувствам отлично на кораба ти, повярвай…

— Не забравяй, че си моя съпруга и трябва да ми се подчиняваш — прекъсна я сърдито той, обърна й гръб и излезе от каютата с дълги крачки.

Когато се върна на борда, хората му все още се бореха с платната. Студеният въздух, който идваше от север, се сблъска с топлия южен и страшната буря сякаш разкъса небето. Между тъмните облаци се стрелкаха ослепителни светкавици, следвани от оглушителни гръмотевици. Джарет стискаше кормилото с все сила, за да направлява кораба между разбунените вълни.

Малко преди полунощ угасна и последната светкавица, гръмотевиците заглъхнаха. Леещият се дъжд премина в леко ръмене, морето се заглади.

Натан свари кафе и го подправи обилно с уиски. Джарет реши да прекара цялата нощ на кормилото. Робърт щеше да го смени на разсъмване.

Небето се оцвети в розово и Джарет най-после се прибра в каютата си, за да свали мокрите дрехи. Жена му спеше. Вместо синята нощница, която някой от моряците беше избрал за първата брачна нощ, тя носеше долна риза от дебела бяла фланела. Очевидно я беше взела от раклата. Джарет не помнеше да е виждал Лайза в тази риза. Високата якичка беше украсена с дантела. Много добродетелно… Тара сигурно беше повярвала, че в тази риза изглежда не толкова желана. Той се съблече набързо, мушна се в леглото, вдигна нощницата й и започна да милва голите бедра. После намери гола кожа над якичката и започна да я целува. Тара се върна бавно от царството на сънищата. След напрежението на последните часове съпругът й не беше в настроение да продължи спора, който беше започнал в късния следобед. Той се плъзна безмълвно върху нея, разтвори краката й и проникна внимателно в утробата й. Само тихият й стон издаде, че се е събудила.

Ала тя не се възпротиви и когато Джарет достигна върха, усети, че и тя се разтрепери. Постепенно страстта отмина и хладният нощен въздух го накара да дръпне завивката върху телата им. Тара мълчеше и той се опита да намери думи, с които да извини избухването си. Но беше толкова уморен, че очите му се затвориха от само себе си и само след няколко секунди заспа мъртвешки сън.

Събуди се чак към обед. Странно, но бе изтръгнат от съня от звънлив смях. Остана известно време в леглото, като се ослушваше за други шумове. Когато смехът секна изведнъж, Джарет скочи, обзет от луда паника. Нахлузи панталона си и изскочи на палубата. Екипажът беше хвърлил котвата. На подветрената страна седяха Тед и Натан, хвърлили въдиците си във водата. Джарет смръщи чело и ги изгледа въпросително. Когато чу плискането от другата страна, забърза към перилата. Робърт се беше привел към водата и махаше на някого.

— Какво зяпаш? — попита строго Джарет.

— Тара е…

— Паднала е от борда? — Джарет се хвърли към релинга, готов да скочи в морето. Беше толкова развълнуван, че не забеляза висящото въже.

— Не, тя плува — отговори с усмивка Робърт. — Каза ми, че водата изглеждала много примамлива.

— И ти й позволи?

— Как бих могъл да я спра?

Корабът беше хвърлил котва край брега на Флорида. По небето не се виждаше нито едно облаче, морето беше лазурно синьо. А между блещукащите вълни се движеше златнорусата глава на жена му.

Джарет се ядоса още повече. Дали беше решила да се окъпе гола? След малко тя се обърна по гръб и се отдалечи от кораба. Тогава той видя тесния панталон, който Лайза използваше за разходките им във вътрешността на страната. Тара беше облякла една от ризите му, твърде дълга и широка за нея. Беше цяло чудо, че се движеше толкова бързо и сръчно в нея…

— Жена ти се чувства в морето като у дома си — отбеляза одобрително Робърт.

Вместо да отговори, Джарет се хвърли във водата с главата надолу. Ледената вода го преряза като удар с боздуган. През зимата морето изстиваше дори край тропическия бряг на Флорида. Очевидно това не смущаваше Тара. Когато показа главата си на повърхността, Джарет видя усмивката й и с мъка потисна треперенето си. Той реши да не обръща внимание на студа — или поне да не показва колко му беше студено.

Стиснал здраво зъби, той доплува до нея и я докосна. Изпита злобно задоволство, когато тя извика уплашено, потопи се дълбоко във водата и изплува на няколко метра от него.

— Господи, ако знаеш как ме уплаши! — извика укорително тя. — Помислих, че си риба.

— А представяш ли си как се почувствах аз, когато те открих във водата? Ти не знаеш нищо за това море. Ами ако бях риба? Най-вероятно акула! Защо, по дяволите, се излагаш съзнателно на опасност?

Дълбоките сини очи отразяваха слънчевата светлина.

— Какво толкова може да ми се случи? Мога да плувам.

— О, да, за малко да забравя! Вече го спомена, когато те спрях да не скочиш в мръсната Мисисипи. Разбери, аз се тревожа за теб. За в бъдеще няма да правиш нищо, без да ме питаш.

— Ти спеше.

— Трябваше да почакаш, докато се събудя.

— Откъде можех да знам, че трябва да те моля за всяка дреболия? Аз не съм твоя собственост.

— Ти си моя жена!

— Това е друго.

— Права си. Признавам правото ти на собствено мнение, но искам да ти изясня становището си. Ожених се за теб, за да те закрилям. Не искам всяка сутрин да се събуждам със страха, че можеш да се удавиш. Затова повтарям — от днес нататък ме питай, преди да предприемеш нещо, разбра ли?

— Да, разбрах! — Тя се гмурна светкавично във водата, студената й пета се удари в брадичката му с такава сила, че главата му забуча, а когато изплува на повърхността, вече беше само на метър от мястото, където висеше въжето.

Джарет заплува след нея и успя да я настигне точно в мига, когато се протягаше да улови въжето. Сграбчи я за глезена и я дръпна, после я пусна и двамата изплуваха по едно и също време.

— Какво правиш? — попита сърдито тя. — Ти ми заповяда да не плувам повече и аз се опитах да изпълня желанието ти.

— Много добре знаеш за какво си отмъстих.

— Нямам представа за какво говориш — възмути се тя, но краткото й колебание, издаде, че нарочно го беше изритала по брадичката.

— Не ме дразни, Тара! — проговори предупредително той.

Тя се хвана здраво за въжето, той я прегърна изотзад и сърцето му заби като лудо. Силата на желанието му го изуми. Памучната риза беше залепнала за тялото й и очертаваше примамливите му контури. Всички мъже на борда на „Магда“ щяха да видят съвършената й закръгленост.

— Ще ме пуснеш ли да се кача на борда? — попита ледено тя и се опита да се изтръгне от прегръдката му.

— Разбира се — отговори беззвучно той и я пусна. Тара се изкачи без усилие. Джарет изпита безкрайно облекчение, когато видя чакащия на релинга Робърт с одеяло в ръце. Тара се уви и му кимна с благодарност.

Джарет се изкачи по въжето и когато застана на палубата, се разтрепери от студ. Тара вече беше изчезнала под палубата.

— Желаеш ли одеяло? — попита учтиво Робърт.

— Не, предпочитам горещо кафе. — Джарет отиде при Натан, който стоеше на кормилото, и се загледа към брега, към зелената джунгла между белите пясъчни плажове.

След малко Лео му донесе голяма чаша кафе и Джарет се почувства ободрен. Косата му се изсуши бързо, но панталонът остана влажен.

— Аз ще поема кормилото — обърна се той към Натан. Докато водеше кораба през плитчините, панталонът щеше да изсъхне, а темпераментът му да се охлади.

Управляването на кораба беше едно от любимите му занимания. Чувстваше се сигурен, когато беше заобиколен от умелите си, верни и предани матроси, които му служеха от много години. Три пъти в годината сделките го отвеждаха в Ню Орлиънс, веднъж в Лондон. Памукът и захарната тръстика се продаваха на добра цена. Освен това той притежаваше плодородни пасища, където говедата се угояваха отлично. Дворът му беше пълен с пилета и свине. В оборите бяха настанени отлични коне. Още преди години беше разбрал, че развъждането на расови жребци може да му донесе цяло състояние. Солените блата северно от къщата също увеличаваха богатството му.

Подобно на баща си, той бе взел решение да живее сред дивата природа — не толкова за да се обогати от нея, колкото за да намери родина за Лайза и за себе си. Привлече го приключението, но още повече недокоснатата природа. В началото трябваше да се преборят с много трудности. Докато строяха къщата, спяха на земята под дърветата, а през първите години често ги измъчваха съмнения дали реколтата няма да загине.

После Лайза умря и му остана само страната, която обичаше. Остана му и желанието да постигне траен мир между белите и семинолите.

Самият той винаги се стараеше да дава добър пример. Докато отсъстваше, домакинството се водеше от Джийвс, едър, силен мъж, произхождащ от африканец и индианка — черен като абанос, силен като вол. По-рано беше служил при един сенатор в Бостън. Беше свободен човек, печелеше добри пари и Джарет го смяташе за свой приятел. Джийвс управляваше с достойнство и решителност десетките хора, които работеха в къщата и на полето — индианци, негри, американци, ирландци, англичани, испанци, хаитяни и креоли. Джарет, който винаги се интересуваше от живота на другите, водеше нови служители от различни краища на Америка и Англия. Всеки, който е бил сполетян от зла съдба, можеше да разчита на помощта му. Така например, той беше наел две ирландски момичета, които бяха претърпели корабокрушение на път към Америка и бяха загубили родителите си. Осиротели и без стотинка, те се бяха озовали на улицата в Ню Орлиънс. При Джарет бяха потърсили убежище и много индианци, които носеха в жилите си и бяла кръв и се чувстваха чужди и в двата свята.

Полските работници не печелеха много, но всеки притежаваше малко парче земя, което можеше да обработва и беше свободен. Джарет се отвращаваше от робството и още от малък се научи да не оценява хората по цвета на кожата им. Той познаваше еднакво добри индианци, негри и бели. Никой нямаше право да притежава друг човек, да му отнеме човешкото достойнство, да го лиши от шанса да живее живота си според собствените си желания. В плантацията си, наречена „Симарон“, Джарет доказваше на дело, че земеделието може да се развива отлично и без роби.

Красивият му дом беше готов. Трябваше му само господарка. Джийвс сигурно щеше да се зарадва, като видеше Тара — новата съпруга, която господарят водеше вкъщи.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Джарет чу смях, а малко по-късно и цигулката на Робърт. Нежната мелодия се издигна към златночервеното небе, придружена от кристалночистия глас на Тара, която пееше старинна ирландска балада:

Робърт се присъедини към нея с изразителния си тенор и двамата завършиха песента заедно. Разбира се, Робърт беше очарователен хлапак и Тара се забавляваше чудесно с него… Джарет изпита пареща ревност и се смая от реакцията си. Но нима беше чудно, че тайнствената му жена го омагьосваше и го правеше неспособен да разсъждава разумно?

— Капитане? — Лео пристъпи към него със загрижено изражение.

— Какво има?

— Днес не сте хапнали нищичко, сър. Натан е приготвил прекрасна задушена риба.

— Много се радвам. Едва сега усетих колко съм гладен.

— Той отнесе таблата в каютата ви, сър. Сметнахме, че преди вечеря ще пожелаете да се окъпете, за да измиете морската сол.

— Робърт ли ви нареди?

— Точно така, сър. Запасите от сладка вода са почти изчерпани, но Робърт заповяда да приготвим гореща баня за мисис Макензи, тъй като щяла да й се отрази добре след сутрешното къпане.

— Така значи…

— Да, сър. И жена ви оцени високо този знак на внимание.

— Мога да си представя — промърмори Джарет. — След като жена ми се е окъпала, не ми се иска да хабя още прясна вода.

— Ние сме почти у дома, сър.

— Как можах да не забележа…

Иронията на Джарет не подейства на Лео.

— Позволете да поема кормилото, капитане. Да вдигнем ли платната? От северозапад повя по-силен вятър.

— Добре, Лео, погрижете се за всичко — отговори уморено Джарет. Докато първият офицер даваше заповеди, той тръгна бавно към каютата, за да се наслади на брачните радости — твърдо решен да държи чувствата си под контрол.

Тара чу стъпките, които се приближаваха към вратата и веднага ги позна. През деня Робърт и останалите членове на екипажа бяха идвали многократно да се осведомят за желанията й и да попитат как се чувства. Стъпките на Джарет бяха единствени по рода си — учудващо леки за толкова едър, силен мъж. Пулсът й се ускори. Страх ли изпитваше или изпълнена с очакване радост? Не можеше да си отговори на този въпрос.

Вече доста отдавна седеше на леглото, облечена в дългата бяла нощница, и размишляваше за странния мъж, който беше станал неин съпруг. Джарет беше необикновено красив, а милувките му разгаряха в тялото й огън, за чието съществуване изобщо не беше подозирала. Ала тъмните, настойчиви очи отново и отново изискваха да узнаят истината за нея. Може би той скоро щеше да чуе някои слухове и тогава…

Тара потрепери от внезапен студ. Е, поне не го беше излъгала и с чиста съвест можеше да го уверява в невинността си. Можеше само да се надява, че той няма да престъпи думата си и да я измъчва с въпроси. А докато тя спазваше своята част от уговорката и изпълняваше брачните си задължения… Това не беше трудно. Джарет знаеше как да й доставя плътски радости дори когато в сърцето й бушуваха гняв и отчаяние.

Да, тя щеше да му бъде добра съпруга. Ала нямаше да му позволи да я командва, след като толкова дълго и упорито се беше борила за независимостта си.

Джарет влезе и затвори грижливо вратата на каютата, все още бос, само по тесния панталон, който подчертаваше мощните му хълбоци. Слънцето беше оцветило раменете му в меднокафяво. Той хвърли кратък поглед към жена си и отиде до писалището, където бяха оставени покрита сребърна табла, парче хляб и пълна чаша с вино.

Обърна се към Тара с въпросително вдигнати вежди и тя отговори тихо:

— Аз съм вечеряла…

Той кимна, седна и отпи голяма глътка вино.

— Значи си вечеряла… и си се окъпала?

— Да. Трябваше ли да те помоля за разрешение?

Мъжът се усмихна и скръсти ръце в скута си.

— Може би. На всяка друга жена бих казал не. Но ти си толкова непредвидима, че всеки път трябва да знам точно какво смяташ да правиш. Странно — ти се боиш от алигаторите и змиите във Флорида, но не и от акулите…

— Познавам морето.

— Наистина ли?

Тара не отговори. Джарет вдигна капака и се нахвърли жадно върху вкусната риба. Изпразни чашата си и я напълни отново. Нахрани се и се облегна доволно назад. Светлината на свещите позлатяваше тъмната му коса.

Най-после реши да прекъсне мълчанието.

— Флорида съвсем не е толкова лоша, колкото си мислиш. Страната е прекрасна, неизбродна и невероятно разнообразна. За да плаваме от Пенсакола на запад към Сейнт Огъстин, ни трябват петнадесет до двадесет дни. По-рано сенаторите провеждаха заседанията си поред в двата града. Много скоро обаче започнаха да се оплакват от тежките пътувания. Един път претърпяха корабокрушение в самия край на полуострова и решиха да изберат за столица някое селище по средата. Така се появи Талахаси.

— Странно име — прошепна тихо Тара. — Сигурно е индианско.

— Точно така. — Като видя потръпването й, Джарет попита тихо: — Презираш ли индианците?

— Аз… се боя от тях — призна едва чуто тя.

Джарет стана, отиде при нея и седна на ръба на леглото. Помилва нежно косата й, после свали бялата нощница. Устните и ръцете му отново разпалиха пламъците на страстта й. Тара въздъхна доволно и се отпусна в ръцете му. Скоро щеше да полети отново към онзи рай, където от небето се сипеха звезди. Мина дълго време, докато успя да успокои лудо биещото си сърце. Накрая заспа доволна в обятията на мъжа си.