Бегълката

17

Когато по-късно мислеше за дните след завръщането си в Симарон, Тара си ги припомняше като време на пълно и безоблачно щастие. Всяка сутрин Джарет я извеждаше на езда и й разказваше за плантацията си. Вечер седяха до късно на верандата. А нощем я вземаше прегръдките си и я отвеждаше в рая.

Понякога тя отиваше на гробището и носеше цветя. Джарет вероятно го забелязваше, но не говореше за това.

Често го виждаше да я наблюдава замислено и тогава знаеше, че се измъчва от въпросите, на които тя не можеше да даде отговор. Но не я притесняваше. Вероятно изчакваше благоприятна възможност, за да поиска обяснения. Или се надяваше, че тя ще му разкаже миналото си доброволно. Искаше й се да го стори, но не можеше да събере смелост. Страхуваше се да не разруши мирната им идилия.

Нощите им бяха изпълнени със страст и нежност. Ала думата „любов“ така и не излезе от устните му. Въпреки това Тара се наслаждаваше на брачните радости.

Един ден двамата посетиха Робърт Трейт, защото Джарет имаше да обсъди с него някои делови въпроси.

„Уайлд Оук“, както се наричаше красивата тухлена къща на Робърт, беше по-малък от Симарон. На партера имаше четири помещения — салон, трапезария, така наречената слънчева стая от източната страна и библиотеката, където завършиха кратката екскурзия.

При вида на безбройните книги Тара затаи дъх. Трите стени бяха покрити с лавици от пода до тавана. Имаше френски и италиански книги, политически и научни трудове, оперни партитури, Дефо, Бейкън, Шекспир, Молиер — почти цялата световна литература.

— Това е истинска съкровищница! — извика възхитено тя и Робърт се обърна с усмивка към приятеля си.

— Мисля, че можем спокойно да оставим съпругата ти тук, а ние да си поговорим до насита за досадни неща като селскостопански продукти, поръчки и корабоплаване.

Джарет пристъпи към една от лавиците, извади голяма кожена папка и я сложи на дъбовата маса в средата на стаята. Отвори на първата страница и махна на Тара да се приближи. Тя застана до него и се вгледа с интерес в акварела, който показваше някаква река. Дъбови клони, обрасли с мъх, се спускаха над водата.

Джарет продължи да отгръща страниците. На следващата картина беше изобразена част от джунглата.

— Разкажи на Тара, Робърт.

— Вероятно тя ще предпочете да разгледа библиотеката, без да й пречим.

— Вие ли нарисувахте тези акварели, Робърт? — попита смаяно Тара.

Той кимна колебливо и се приближи към масата.

— Тук виждате пинии, дъбове и розмарин, който расте само във Флорида. В гъстите гори живеят безброй диви животни — костенурки, миещи мечки, лисици, вирджински елени, черни мечки, различни видове птици и какво ли още не. Някои миришат отвратително. — Той отвори на друга страница. — А това е една блатиста местност, където растат главно кипариси. И е пълно с алигатори. — Следващата рисунка показваше суха прерия. Но другата беше изобразен краят на полуострова. — Тук има водопад, който се спуска от скалите.

— Прекрасно! — Тара започна да прелиства страниците, без да престава да се възхищава на графиките и акварелите, изобразяващи птици и насекоми. — Трябва непременно да публикувате тези картини, Робърт.

— Някой ден може би…

Рисунката на една стара мисия беше придружена с надпис за старанията на испанците да покръстят индианците веднага след откриването на Флорида.

— Тогава положението е било още по-трудно от днешното — обясни Робърт. — Испанските войници изобщо не се разбирали с местните хора. Във Флорида пристигнал първият мисионер, казвал се Кансър де Барбастро. Скоро дошли и други. Испанският крал ги подкрепял, защото смятал, че откривателите на Флорида били извършили много злини. Кансър изпратил хората си в джунглата и индианците ги пленили. Когато самият той навлязъл дълбоко в джунглата с кръст в ръце, и с него станало същото.

— Въпреки това мисионерите продължили да прекосяват океана — допълни Джарет. — В Хавана свещениците научили езика на индианците от пленниците. Един отец на име Корпа започнал да обучава индианците в северна Флорида. Един ден направил грешката да наругае сина на вожда. Бедният отец бил убит, докато се молел. Синът на вожда бил толкова гневен, че обиколил всички мисии, за да избие свещениците.

Робърт простена и извъртя очи.

— Ако продължаваш да измъчваш бедната жена с такива истории, тя никога няма да обикне нашия рай.

— Нима мисионерите не са разбрали, че няма смисъл от подобни опити? — попита тихо Тара.

— Кралят им предложил да прекратят дейността на мисиите — отговори Робърт, — но свещениците искали да изпълнят върховния си дълг и останали тук. Испанците поискали от индианците да им плащат житен данък. Заповядали на вождовете да го доставят в събирателните пунктове. Свещениците знаели, че индианците няма да се подчинят, и решили да заминат за Хавана, за да помолят губернатора да отмени заповедта. Корабът им потънал, преди да достигнат целта. Така между белите и индианците избухнала война.

— Какво станало с мисиите?

— Продължили да работят. През 1702 година пристигнал Моор, губернаторът на Южна Каролина, и се изправил срещу испанците. Мисиите били изравнени със земята. Така британското господство сложило край на разпространението на католицизма във Флорида. Когато си върнали властта, испанците нямали пари, за да изградят нови мисии. Те смятали, че Хавана е най-важното пристанище в Новия свят. Флорида се превърнала в тежък товар за тях, а нашето правителство положило големи усилия да завоюва това прекрасно парче земя — особено Анди Джаксън, старият приятел на Джарет.

— Никога не съм твърдял, че одобрявам всички мерки на Джаксън — възрази с усмивка Джарет.

— Знам, знам. Вие сте твърде млада и не помните тези събития, Тара. Тогава настана голяма бъркотия, защото Джаксън нападаше испанските позиции, макар че заповедта на правителството беше да се води война само срещу индианците, които бяха проникнали в Алабама и Джорджия и заплашваха американските заселници. Това стана малко преди войната от 1812 година. Ако англичаните бяха победили, индианците в северна Флорида вероятно щяха да получат земята, която сега принадлежи на Съединените щати. Но ние спечелихме тази война и англичаните побързаха да насъскат индианците срещу американците. Тогава Джаксън прибягна до силата на оръжието.

Тара погледна разтревожено мъжа си.

— Нима ти си се сражавал редом с този генерал, Джарет?

— Не и срещу индианците — отговори сърдито той. — Бях при него в Ню Орлиънс. Той беше отличен командир, но понякога забравяше човечността. Отне земята на испанците, макар че нямаше това право, после направи всичко, за да прогони индианците от родните им земи… Извинете, имам нужда от чист въздух! — Без да каже нито дума повече, той излезе от библиотеката.

Тара погледна объркано Робърт и той въздъхна угрижено.

— Направих грешка, като заговорих за старото време.

— Но защо, за бога?

Той отвори на нова страница и й показа рисунката, която изобразяваше Джеймс и Джарет, застанали един до друг със сериозни лица. Джарет носеше тъмен сюртук, тесен панталон, бяла риза с жабо и високи ботуши, докато брат му беше облечен в кожени дрехи като индианец. На шията на Джеймс висеше сребърен полумесец, черната му коса беше привързана с червена кърпа.

— И двамата обичат страстно тази земя — обясни Робърт. — И двамата участват в облагородяването й. Джарет е убеден, че неговият рай има голямо бъдеще и си заслужава да се бори за него. Затова си затваряше очите пред проблема с индианците. Застъпваше се за строежа на училища и пътища, настояваше Флорида да бъде призната официално за американски щат. Сега вече не може да се меси в политиката, защото се намираме в състояние на война и защото той стои между семинолите и белите.

— Въпреки това се опитва да използва влиянието си.

— Да. Има и други, които съветват да се прояви умереност и разбират, че с индианците се отнасят несправедливо. Ала гласовете им са само вой на самотни вълци, които призовават луната. Белите строят нови и нови пътища и американската територия се разраства. Все повече хора настояват за прогонването на индианците. Джарет се бори като лъв за спасението им и аз изпитвам огромно уважение към него.

Тара кимна и го целуна по бузата.

— О, Робърт, вие сте верен приятел! — Благодаря ви.

— А сега трябва да отида при него. Ще обсъдим някои делови въпроси. Разгледайте библиотеката ми, Тара.

— С удоволствие. — Тя го изпрати с усмивка, после отново запрелиства голямата кожена папка.

Вниманието й бе привлечено от рисунката на красива индианка. Младата жена се беше навела в грациозна поза над бистро горско поточе, за да охлади лицето си. Беше изобразена като жива, което загатваше, че Робърт я е познавал добре.

Тара затвори папката и се замисли. Дали беше прилично да го попита за момичето? Не, не биваше да бъде недискретна.

Тя остави кожената папка на мястото й и се зачете в един пиратски роман. Беше запленена от драматичното действие и не забеляза кога се стъмни. Изведнъж усети, че някой я наблюдава, вдигна глава и видя застаналия на прага Джарет.

— Хареса ли ти библиотеката, Тара?

— Да, разбира се. Твоята също е чудесна.

— Нашата — поправи я с усмивка той.

Бузите й пламнаха.

— Нашата — съгласи се тихо тя.

Той отиде при нея, вдигна я да стане и я целуна по челото.

— Вечерята е сервирана.

Двамата се върнаха в Симарон късно през нощта. Тара се оттегли в спалнята, а мъжът й повика надзирателя Рютгер, за да го осведоми как е протекъл разговорът с Робърт. Когато се върна при нея, тя беше заспала, но се събуди веднага щом усети топлото му тяло до своето, страстните му целувки по устните си.

На следващата сутрин бяха минали точно две седмици от завръщането им от индианското село. Тара береше цветя пред верандата. Когато зарея поглед към реката, тя забеляза военен кораб, който наближаваше кея на Симарон. Изправи се и затича към къщата. В коридора срещна Джийвс.

— Видях военен кораб! Сигурно е капитан Аргоси, но нямам представа колко офицери го придружават. Мисля, че за вечеря трябва да сложим допълнителни прибори поне за трима души.

Джийвс кимна спокойно.

— Добре, мисис Макензи, веднага ще кажа на готвачката.

Тя въздъхна и му подаде букета, който беше набрала.

— Моля ви, наредете ги в някоя от вазите в коридора, погрижете се за менюто и изберете вината… Този път съм решена да открия за какво е дошъл капитанът.

Без да дочака отговора му, тя излезе навън и се спусна по пътеката към кея. Джарет беше на обиколка из полята със захарна тръстика. Сигурно вече го бяха осведомили за появата на кораба, но още не беше пристигнал. Рютгер също не се виждаше никъде. На кея чакаше само Лео Хюм.

— Добро утро, мисис Макензи — поздрави той.

— Добро утро — усмихна се дружелюбно тя и застана до него. Мъжът я погледна несигурно, но не посмя да протестира.

След малко корабът се доближи до кея и капитан Аргоси скочи на земята.

— Добър ден, мисис Макензи — поздрави той и се наведе над ръката й. — Здравей, Лео.

— Добре дошли, сър. Мистър Макензи е уведомен и ще се върне съвсем скоро.

— Благодаря, Лео. Много се радвам, че мога да дочакам господаря ти в компанията на мисис Макензи. Тя е много по-красива от него.

— Вие сте ласкател — засмя се Тара и кокетно сведе поглед. — На какви обстоятелства дължим това приятно посещение?

— Не съм съвсем сигурен, че ще се зарадвате. Трябва да ви вземем Джарет.

— О…

— Да се надяваме, че не е за дълго. Съжалявам, но нямаше как да го избягна.

Тара не можа да каже нищо повече, защото Джарет вече препускаше към тях от гората. Той скочи от гърба на Шърлимейн и стисна ръката на госта си.

— Здравей, Тайлър? Какво има?

Капитанът хвърли бърз поглед към Тара.

— По-добре е да поговорим в библиотеката.

— Не е ли по-добре всички да отидем в библиотеката? — намеси се бързо Тара.

— Не искам да… — започна нерешително Джарет.

— Сам ли сте днес, капитане? — попита любезно тя, без да му обръща внимание. — Къде са младите сержанти?

Джарет я хвана за раменете и енергично я обърна към къщата.

— Иди да съобщиш на Джийвс, че капитан Аргоси е единственият ни гост.

— Вече говорих с Джийвс, скъпи — отговори спокойно тя, свали ръцете му от раменете си и се обърна отново към капитана.

— Но не си знаела, че Тайлър ще бъде сам. Предпочиташ ли някое от вината ми, приятелю?

— О, да, с удоволствие бих опитал отново чудесното бордо, което ни сервираха миналия път.

— Моля те, Тара, погрижи се за всичко.

— Е, тогава ще се наложи по-късно да ми разкажеш какво е станало — предупреди го тя и хукна към къщата с гневно развяващи се поли.

Щом се качи на верандата, Тара погледна към кея, където мъжете разговаряха оживено. Лео и няколко матроси, които се бяха присъединили към групата, слушаха с угрижени лица. Тя уведоми Джийвс за предпочитанията на капитана и излезе в коридора, за да чака Джарет и госта им. За съжаление двамата бяха решили да продължат разговора си на брега на реката. Джийвс, който беше слязъл в избата, се върна и Тара му се оплака горчиво:

— Мъжете постоянно се опитват да спестяват на жените си лошите новини. Сигурно дори съпрузите на жените, които са били изклани в собствените им домове, не са им казали, че са нападнати и могат да изгубят скалповете си!

— Не бива така, мисис Макензи! Нали знаете, че тук не ви заплашва опасност?

Тара затвори очи. Добрият Джийвс — той нямаше представа какви опасности я дебнеха в големия свят.

— Съжалявам. Имате ли да ми кажете нещо?

— Мистър Макензи нареди да ви предам, че ще се върне с капитан Аргоси едва за вечеря. В шест часа ви очакват в трапезарията.

— Благодаря, Джийвс. — Какво ли криеха от нея? Вестниците продължаваха да пристигат, макар и със закъснение. Все някога щеше да узнае каква е новата политическа ситуация.

Тя се прибра в спалнята си и помоли да й сервират обеда. Почина си и започна да се приготвя за вечерята. Избра смарагдовозелена рокля с дълбоко деколте, сложи си перлена огърлица и вдигна косата си. Когато сложи малко парфюм на шията си, на вратата се почука.

Със сигурност не беше Джарет. Той влизаше, без да чука.

Тара отида да отвори и когато видя Робърт, извика изненадано. Хвърли се към него и го прегърна зарадвано.

— Ако винаги ме посрещате така, Тара, ще сляза долу и пак ще се кача — отбеляза през смях той.

— Направете го, но се боя, че Джарет може да ви застреля.

— Няма защо да се боим от него. Той отиде някъде с Тайлър Аргоси.

— О… — Лицето й помрачня. И Робърт щеше да се опита да скрие истината, това беше повече от ясно.

— Ако знаете нещо, Робърт…

— Наистина ли искате да бъда застрелян?

— Робърт, моля ви…

— Боя се, че не знам повече от вас. Ако слезете с мен долу и като добра домакиня ми предложите чаша уиски, ще ви разкажа всичко, което успях да науча.

— Да вървим! Задоволете любопитството ми и ще ви окъпя в уиски!

Двамата слязоха в библиотеката, тя му поднесе желаното питие и си наля чашка бренди. После седна на удобния диван в средата на помещението и погледна очаквателно най-добрия приятел на мъжа си, който пристъпи към прозореца и й обърна гръб. Май нямаше да успее да изтръгне тайните му.

За да го накара да се разговори, тя му описа преживелиците си в индианското село.

— Вече знам какво е станало с Лайза и не я ревнувам. Мери и Наоми ми разказаха всичко.

— Да, това беше ужасна трагедия… — Робърт се обърна към нея, без да смее да вдигне очи. — Ревността ви беше излишна, Тара. Знам, че щяхте да харесате Лайза.

— Само защото…

— Какво искате да ми кажете?

— Джарет все още я обича.

Робърт помълча малко и отговори:

— Може би любовта към Лайза е съхранена в сърцето му, но сега той обича вас, Тара.

— Благодаря, това звучи доста окуражително — отвърна сухо тя. — Хайде, стига сме избягвали темата, сър! Какво знаете?

Робърт изпразни чашата си и я остави на масата.

— Джеймс Макензи и хората му ще бъдат прогонени от земите им.

— Какво? — извика стреснато Тара. — А аз си мислех, че тази земя…

— Военните ще нахлуят в областта. Договорът от Моултри Крийк вече е само безполезен къс хартия.

— Но нали и Джарет притежава част от тази област? Дори по-голямата!

— Тара! — Робърт седна при нея, взе чашата с бренди от ръката й и стисна тънките й пръсти. — Във вените на Джеймс тече бяла кръв, той почита паметта на баща си. Само че майка му е индианка, жена му и дъщерите му са индианки и той води живота на семинолите. Затова трябва да изчезне, преди войниците да претърсят гората и да съберат индианците, за да ги подкарат като добитък на запад. Разбрахте ли ме? Джеймс няма избор.

— Джарет трябва да…

— Джарет не може да го спре. Това би било погрешно, защото ще изложи брат си и семейството му на опасност.

Робърт млъкна изведнъж. Вратата се отвори и на прага застанаха Джарет и капитан Аргоси. Робърт скочи и отиде да им стисне ръцете.

Джарет изгледа подозрително приятеля си и обяви:

— Вечерята е сервирана. Ще ми подадеш ли ръката си, скъпа?

Той я отведе в трапезарията, следван от Робърт и Тайлър. Докато се хранеха, разговорът се въртеше около незначителни проблеми. Джарет помоли Тайлър да им разкаже за живота в Тампа, но светски прояви почти липсваха. Но и там се носеха всевъзможни слухове и клюки, независимо от страшните събития.

Накрая Робърт заговори за онова, което беше обсъждал с Тара. Оказа се, че е имал право в предположенията си.

След като изслуша приятеля си, Джарет призна потиснато, че няма да възрази срещу решението на брат си.

— Знам, че Джеймс няма да прекъсне връзките си с теб, но при тези обстоятелства… — Робърт млъкна и на лицето му се изписа безпомощност.

— Какви обстоятелства? — попита с треперещ глас Тара.

Тайлър мълчеше потиснато, а Джарет стискаше нервно чашата си с вино.

— Дузина къщи са били разрушени, има убити фермери, бедни и богати. Армията също е понесла тежки загуби, въпреки подкреплението от федерални войски. На местната милиция също не може да се разчита, защото мъжете са се отчаяли и са се разпръснали по къщите си, за да пазят семействата си. Федералните войски не познават терена и затъват в блатата, докато индианците се движат безшумно през горите и преминават с лекота реките и потоците на кипарисовите си канута.

— Значи пак ще ме напуснеш? — попита глухо Тара.

— Тъй като съм в състояние да помогна на армията, не мога да се измъкна от отговорност — отговори остро той.

— О, Джарет, ти не си единственият мъж, който може да реши проблема! — извика отчаяно тя.

Тайлър се приведе напред.

— Миналата нощ убиха сержант Колпепър, Тара. Беше толкова млад, а падна в сблъсъка с един от вождовете на Оцеола. Името му е Коакочи или Дивата котка.

Тара преглътна мъчително. Много добре помнеше младия войник, който беше седял на масата й. Толкова учтив и любезен — без да подозира, че скоро ще се прости с живота си…

— След като успя да се изплъзне от капаните, заложени му от генерал Клинч — продължи Тайлър, — Оцеола изпрати вест, че притежава предостатъчно оръжия и муниции, също като белите. И че е готов да се бие, докато и последната капка семинолска кръв напои ловните му полета.

— Но какво общо има с това Джарет? — попита през сълзи Тара.

— Само той може да се доближи до Оцеола. В момента няма друг бял мъж, който е в състояние да стигне до него.

Тара стисна ръце в юмруци. Много й се искаше да удуши собственоръчно проклетия Оцеола, но каза нищо и сведе глава.

Никой нямаше апетит. След вечерята чиниите им останаха почти пълни. Джийвс предложи да сервира бренди и пури за джентълмените в библиотеката. Там можеха да продължат разговора си — без Тара. Тя стана от масата и се обърна към мъжа си:

— Тъй като очевидно си твърдо решен да изпълниш задълженията си към армията, вероятно ще тръгнеш утре рано сутринта, Джарет. Капитан Аргоси… — Много й се искаше да му изкрещи, че й е омръзнало да го вижда в Симарон, но се овладя. — Пазете се.

Мъжете станаха и Тайлър й кимна със сериозно лице. Знаеше, че не може да й каже онова, което тя искаше да чуе от него. Робърт стисна ръцете й и я целуна по бузата. Тара им пожела лека нощ и излезе, преди Джарет да е успял да я задържи.

Вместо да се скрие в спалнята си, тя излезе на терасата и си припомни веселата песен на работниците, която долиташе през деня от полята, блаженството на любовните нощи с Джарет, сигурния и уютен дом, който беше намерила. Нима сега щеше да загуби всичко?

— Само да можех да прочета мислите ви и да загладя бръчките по челото ви!

Тя се обърна и погледна в усмихнатото лице на Робърт.

— Вероятно не ви е трудно да прочетете мислите ми. Страдам за съдбата на Джеймс и се гневя на Джарет. Той не може да сложи край на тази война. Никой не е в състояние да укроти Оцеола.

— Да, но и не може да откаже, когато Тайлър го моли да занесе вест на Оцеола.

— Ами ако вождът отхвърли предложението на белите? Тогава Тайлър отново ще изпрати съпруга ми при него, с нови предложения… О, как мразя Оцеола! На съвестта му тежат съдбите на толкова много хора! — Тя помълча малко и добави едва чуто: — Сигурно Лайза щеше да се справи по-добре със ситуацията.

— Но и тя щеше да изтърпи адски мъчения.

— Откъде знаете?

— Защото я познавах през целия си живот.

— Какво? — прошепна изумено Тара.

Мина доста време, преди Робърт да прекъсне мълчанието.

— Нима Джарет не ви е казал за връзката ми с Лайза?

— Господи, колко ли неща има, които още не знам?

— Лайза беше моя сестра.

— О…

— Когато Джарет купи тази земя, аз дойдох със сестра си и веднага се сприятелих със зетя си. Тримата бяхме… — Той млъкна рязко и погледна уплашено смъртнобледото лице на Тара.

Лайза му е била сестра! Светът се завъртя около нея. Господи, каква глупачка беше! Колко пъти, докато разговаряше с Робърт, беше изпускала необмислени, нараняващи думи за Лайза? Добрият, милият, великодушният Робърт, който тъгуваше за милата си сестра… Да върви по дяволите този Джарет! Защо беше премълчал най-важното? Отново й се зави свят и тя се уплаши, че ще падне в несвяст като известните красавици от южните щати. Подът се залюля под краката й.

Робърт се втурна към нея, за да я подкрепи, и в този миг на верандата излезе Джарет. Тара още не беше дошла на себе си, когато бе изтръгната от ръцете на Робърт.

— Този път очевидно няма да се чувстваш самотна и изоставена по време на отсъствието ми, скъпа.

— Джарет… — започна смутено Робърт.

Побесняла от гняв, Тара усети как силите й се възвръщат, вдигна ръка и с все сила удари мъжа си през лицето. Той беше толкова смаян, че хватката му се разхлаби. Тя се възползва от благоприятния момент, изтръгна се от ръцете му и избяга в спалнята си.

Щом влезе вътре, отиде до прозореца и пое дълбоко хладния нощен въздух. Скоро започна да диша по-спокойно, но мислите й все още бяха объркани.

Когато чу как Джарет влезе и затвори вратата, тя се обърна към него и очите й засвяткаха от възмущение.

— Как посмя да ме обвиниш? А бедният Робърт… Ти си виновен за всичко! Защо премълча истината?

— За какво говориш?

— Той е брат на Лайза!

— Какво значение има това? — Гласът му трепереше от гняв.

— Защо не ме предупреди? Господи, какви неща му наговорих…

— Само ти си виновна за недискретността си. Твоя работа си е какво си споделила с него…

— Ако си беше направил труда да ме предупредиш, никога нямаше да спомена пред него името на Лайза!

— Защо да те предупреждавам? След като ти пазиш всичките си тайни за себе си…

— Сега не става въпрос за мен, а за теб, за невъзможното ти поведение, за недоверието към Робърт и мен…

— Никога не съм се съмнявал в Робърт — прекъсна я студено той.

— Но в мен се съмняваш, така ли?

— Какво бих могъл да помисля, след като при всеки удобен случай тичаш при Робърт? — изфуча гневно той.

— Защото ми е по-приятно да съм с него, отколкото с теб!

— Е, може би ще го помоля да ме придружи. — Тара видя как вената на шията му запулсира. — Тогава ще се наложи да се откажеш и от неговата компания.

— Наистина ли тръгваш? Макар че не си състояние да се противопоставиш на Оцеола? Как ще обясниш на онзи кръвожаден дивак, че трябва да сложи край на войната?

— Трябва да се опитам. Заради белите. И заради семинолите.

— Да не мислиш, че той ще се оттегли доброволно на запад, в онази неплодородна земя?

— Ти не разбираш нищо от тези неща, Тара.

— Нямам ли право да изкажа мнението си?

— Ти си моя жена и ще имаш добрината да застъпваш моето становище!

Тя го погледна предизвикателно и вирна брадичка.

— Може би когато се върнеш, няма да имаш жена.

Какво й ставаше? Беше толкова отчаяна, че не знаеше какво говори. Господи, как щеше да понесе следващите дни? Той щеше да я напусне, но сърцето й щеше да бъде с него. А тя щеше да се топи от мъка и да живее в постоянен страх, че някой бял ще го убие, защото търсеше среден път между партиите. Или индианец, който мразеше всички бели…

— Значи няма да имам повече жена? — повтори беззвучно той и сви ръце в юмруци.

— Може би… — Защо започна този спор? Вече нямаше връщане назад. Трябваше да запази достойнството си.

Джарет се озова с два скока при нея и я сграбчи за раменете. Никога преди това не беше виждала тази бездънна чернота в очите му, никога пръстите му не се бяха впивали така болезнено в плътта й.

— Няма да имам жена?

— Да не би да се отнасяш с мен като със съпруга? Ако ти бях истинска партньорка, щеше да ми дадеш право да изкажа мислите си. Ако Лайза те беше помолила да останеш с нея…

— Лайза никога не ми е нареждала какво да правя! — прекъсна я грубо той. — Тя познаваше положението и проявяваше разбиране!

— Да, но ти щеше поне да я изслушаш — и да се отнесеш към нея като към истинска съпруга!

— Повярвай ми, за мен е най-голяма радост да се отнасям към теб като към съпруга.

— О, не! Най-голямото ти щастие е да си спомняш за един призрак!

Джарет присви очи.

— Не се бой, тази нощ няма да допусна призраци в спалнята си.

— Лайза все още владее мислите ти…

— Не моите, а твоите. Престани най-после с тези глупости, Тара!

— Аз… — Тя млъкна уплашено, когато мъжът й я вдигна на ръце, притисна я до гърдите си и я понесе към леглото. После буквално я хвърли върху завивките.

— По дяволите, Джарет, ако утре наистина смяташ да ме напуснеш, аз няма да…

— Първо ще те любя до полуда и едва след това ще тръгна на път, сладката ми.

Тя понечи да скочи, но той се наведе над нея и хвана китките й. Тара се опита да отговори ледено на огнената му целувка, но напразно. Дивата му страст запали и нейното желание.

Джарет вдигна глава, за да си поеме въздух, и тя изхълца задавено:

— О, мразя те, мразя те! Защо заминаваш? Защо ме оставяш?

— Стига толкова, Тара! — прошепна дрезгаво той и я целуна отново.

Тара освободи китките си и заудря с юмруци по гърдите му. След малко обаче вдигна ръце и обви шията му. Отново се уплаши от изпепеляващия огън на страстта си, но осъзна, че не може да се бори със себе си.

Джарет я съблече бързо, смъкна панталона си и започна да милва тялото й с ръце и устни. Тя се устреми насреща му, вдигна хълбоците си, за да го приеме дълбоко в себе си, и само след минута преживя неописуем екстаз.

Не, удовлетворената страст не означаваше нищо. Утре той щеше да замине.

— Тара! — прошепна страстно Джарет и сложи ръка на рамото й. Тя изхълца и му обърна гръб.

— Мразя те!

Той въздъхна, тъжен и горчиво разочарован.

— Може би ти наистина не си жената, която ми е нужна в Симарон…

Тара понечи да се обърне към него. Не биваше да се разделят огорчени. Мина доста време, преди да събере сили и да заговори.

— Джарет… — започна плахо тя и млъкна. Какво трябваше да му каже? „Не искам да ходиш при Оцеола. Боя се, че ще те убият, все едно индианците или белите. Ами ако не се върнеш? Или може би вече не искаш да се върнеш при мен?“

— Джарет! — повика го тихо тя, но той не отговори. Дори й беше обърнал гръб. — О, Джарет, аз те обичам!

Мълчанието му сви сърцето й. След минута чу дълбоко, равномерно дишане. Мъжът й беше заспал, преди тя да бе намерила правилните думи.

Или се преструваше на заспал, защото любовта й не го интересуваше. Тара лежа будна с часове, борейки се със сълзите си. Заспа едва на разсъмване и когато се събуди, примигна уплашено от ярката слънчева светлина.

Леглото му беше студено, възглавницата до нейната празна.

18

През първите дни след заминаването на Джарет Тара не беше в състояние да разсъждава разумно. На четвъртата сутрин, докато седеше пред тоалетната масичка и четкаше косата си, тя си припомни какво й беше казал Робърт. Скоро Джеймс, Наоми, Мери, децата и другите индианци от селото щяха да потеглят на запад. Тя трябваше да разбере къде възнамеряват да отидат и дали някога ще се видят отново.

Разбира се, тя знаеше, че е много опасно да се движи сама в гората, особено при сегашното политическо положение. Затова се обърна към Рютгер, надявайки се, че няма да получи отказ. Изказа желанието си уж между другото. Много искала да посети зълва си. Докато чакаше отговора му, тя не смееше дори да диша. Цялото й тяло трепереше от нерви.

— Аз не знам къде точно се намира селото, мисис Макензи. Ще изпратя младия Питър да намери някой от предните постове на индианците. После ще взема Лео и ще ви отведем при тях, а те ще изпратят хора да ви вземат. Не се сърдете, мадам, но мисля, че ще ни трябват един или два дни, докато подготвим пътуването ви. Освен това имам много работа в плантацията.

— Разбирам ви, Рютгер. Ще почакам.

След два дни те напуснаха Симарон рано сутринта и следобед пристигнаха в индианското село.

Много преди да стигнат до колибите, между кипарисите излязоха изрисувани воини. Явно селото беше охранявано много строго и Тара се почувства зле. Бедните индианци имаха право да се чувстват заплашени…

— Белите войници са навсякъде — обясни й на смешния си английски един от мъжете. Името му беше Оклаваха или Виещата се река. — Още не са стигнали до нашето село, но… — Той вдигна рамене, после се обърна към Рютгер: — Жената на Белия тигър ще се върне жива и здрава при семейството си.

Тара кимна с усмивка.

— Благодаря ти.

— Ще дойда да ви взема след два дни — рече Рютгер. Тя благодари и на него, сбогува се с Лео и двамата мъже се върнаха в Симарон.

Пронизващият вик на Оклаваха предизвести жителите на селото, че стражата води свой човек, не бели войници. Когато наближиха колибите, Тара видя навсякъде признаците на предстоящото преместване. Гърнета и тигани, дрехи и завивки, оръжия и буренца с барут. Пред колибата на Джеймс и Наоми беше положена голяма носилка, на която бяха натрупани вещите на семейството.

Тара скочи от седлото и Наоми, която бе чула вика на Оклаваха, изскочи от колибата. Лицето й грейна от радост, тя се затича към зълва си и я прегърна.

— Още когато Джарет мина оттук, разбрах, че ще дойдеш да ни посетиш.

— Мъжът ми е бил тук?

— Да, дойде да вземе Джеймс и двамата отидоха да търсят Оцеола.

— О…

— Тъй като нямам сестра, бях много щастлива, когато Джарет си взе нова жена. Жалко е, че трябва да се разделим толкова скоро. Смятаме да отидем в югоизточните блата. Там може да се живее, а белите войници няма да ни намерят. Иначе ще ни изпратят на запад.

— Те няма да сторят нищо лошо на Джеймс. Баща му…

— Джеймс никога няма да се позове на наследството си, за да спаси живота си, докато народът му отказва да капитулира. Нека сега не мислим за бъдещето, Тара. Трябва да поздравиш Мери, а по-късно можеш да ми помогнеш в прибирането на багажа. Или да се погрижиш за децата.

— Би ли помолила някого да запали огън в колибата на Джарет? Ако го направя сама, може да я подпаля.

— Разбира се, ще се погрижим. Мислех, че ще спиш при нас. Но вероятно предпочиташ да останеш в колибата на мъжа си, нали?

— Да.

— Не се страхувай за него. Оцеола няма да му стори зло. Той не е жесток човек, но е непоколебим в убежденията си. Освен това никога не нарушава дадената дума. Той няма да се изправи срещу Джарет.

— Може би има воини, които не са съгласни с мнението му?

— Индианците ценят изключително много мъжете, които са заслужили доверието им, дори когато според цвета на кожата си принадлежат към враговете им. А, ето я и Мери! Сигурна съм, че ще се радва да те види.

Мери поздрави Тара като родна дъщеря. Повикаха децата и хапнаха хляб от коонти и прясно краве мляко. Две момчета обещаха да запалят огъня в колибата на Джарет.

Мери се върна в собствения си дом, за да си почине, Сара и Дженифър излязоха да играят навън и двете жени останаха сами. Наоми огледа дома си и въздъхна. Имаше още много работа.

— Как ще живеете? — попита Тара.

— О, и друг път сме бягали и сме се справяли добре. Ще спим в хоотис…

— Какво е това?

— Нещо като шатра от клони и палмови листа, която се строи много бързо.

— О, Наоми! — прошепна отчаяно Тара.

— Толкова се радвам, че дойде при нас да се сбогуваш. Ще потеглим веднага щом се върне Джеймс. Засега няма да се отдалечаваме много и вероятно понякога ще можем да се виждаме.

— Само да можех да направя нещо за вас…

— Не можеш, Тара.

— Тогава ще ти помогна да приготвиш багажа.

— По-добре иди на разходка с децата. Те непрекъснато ми се пречкат, докато събирам вещите ни.

Тара се усмихна меланхолично.

— Такива са децата, нали знаеш?

— Е, Дженифър и Сара са още малки, но изпълняват задълженията си. Плетат кошове от палмови листа и стържат животинските кожи. Семинолите се научават още от най-ранно детство да работят за общото благо. Но ти си права, децата са си деца. Сега са обзети от треската на предстоящото преместване и са ужасно възбудени. Когато се опитват да ми помогнат, настава страшна олелия. Заведи ги на разходка, така ще отклониш вниманието им.

Наоми повика момиченцата си, които се втурнаха задъхано в хижата и запляскаха радостно с ръце, когато разбраха, че ще предприемат малък излет с леля си Тара.

— И да не се заблудите! — изпрати ги майката.

— Най-добре е да тръгнем на запад, към реката — реши Тара. — Познавам посоката.

— Не се отдалечавайте много!

— Разбира се. Ще останем наблизо.

Докато вървяха към реката, Тара се опитваше да успокои развълнуваните деца.

— Не бива да се страхувате. Ще преживеете голямо приключение и ще бъдете с родителите си.

— Но аз знам, че бягаме от големите бели войници — отговори сериозно Сара.

— Това е вярно, но ще се заселите в място, където няма кой да ви притеснява. Дано само бъде за кратко, за да се върнете при нас. А може би новото село ще ви хареса много повече от старото.

Дженифър подсмръкна унило.

— То ще бъде много далече…

— Не чак толкова. Сега, когато си имате леля, няма да се отървете толкова лесно от нея — опита се да се пошегува Тара. Детето притисна бузичката си до ръката й и тя прехапа устни, за да не заплаче. — Искате ли да ви покажа една игра? — предложи тя, за да ги развесели поне малко. — Казва се криеница. Двете ще се скриете зад дърветата, а аз ще ви търся.

Очите на Сара блеснаха дяволито.

— Хайде, Дженифър, дай ми ръка, за да се скрием!

Двете избягаха надалеч. Тара нямаше намерение да ги губи от очите си, затова ги последва бързо, настигна ги и ги прегърна. Двете се скриха отново и извикаха на леля си да ги търси. Решиха да повторят играта още веднъж и да се върнат в селото.

— Добре, тичайте! — извика Тара и почака малко повече, за да си поеме дъх. После забърза след децата. Изведнъж спря като закована, защото усети, че земята се люлее под краката й. Ослуша се и долови конски тропот. Инстинктът й подсказа, че наближава опасност.

— Дженифър, Сара, елате при мен, нямаме време за игра! — извика тя и чу кискането на двете момиченца. — Хайде, побързайте!

Очевидно децата усетиха, че нещо не е наред, защото веднага изскочиха от близкия храст. Тара искаше да избягат в селото, но само след миг видя сините униформи между дърветата. Войници. Ако хукнеше да бяга, те щяха да я последват и да намерят селото. Тя взе двете деца на ръце и се затича в посока към Симарон. Разбира се, това беше безсмислено. Никога нямаше да стигне до целта си.

Тя вървеше задъхано по тясната горска пътека. Скоро се умори, защото децата бяха тежки. Може би трябваше да ги скрие някъде и да чака, докато войниците отминат?

Изведнъж един ездач в синя униформа й препречи пътя и тя се закова на мястото си. Притисна двете деца до гърдите си и сведе глава.

— Я да видим какво имаме тук! — провикна се войникът, строен мъж с остро лице и грижливо подрязани мустачки. Той скочи от седлото и Тара чу конски тропот зад гърба си. Беше попаднала в капан.

— Какво искате? — попита тя, опитвайки се да скрие страха си.

— Дайте ми семинолските хлапета!

— Защо?

Мъжът пристъпи бавно към нея, свали жълтите си ръкавици и погледна през рамото й към другарите си, които бяха спрели конете на известно разстояние. Какво ги бе довело в тази гора? Дали търсеха индиански села, за да ги опожаряват? Сигурно знаеха, че повечето мъже не бяха у дома, а по пътеките на войната. Защо бяха тръгнали да убиват невинните старци, жени и деца?

— Защо значи? — изсмя се войникът и направи още една крачка към нея. — Защото тези хлапета ще станат големи червенокожи и един ден ще ни нападнат с пушки и ножове. И защото не искам след няколко години да украсяват кърпите си с руси или кестеняви скалпове.

— Това са само две малки момиченца! — възрази гневно Тара.

— Още по-зле. Те ще родят още цяла дузина червенокожи. Наистина ли не разбирате, лейди? Само мъртвият индианец е добър индианец — все едно на колко е години. А коя, по дяволите, сте вие? Какво търсите в тази гора?

— Аз съм Тара Макензи. Намираме се съвсем близо до плантацията ни — отговори с достойнство тя.

— Макензи? — Очевидно името му беше познато.

Един от войниците отиде при него.

— Ще позволите ли да ви кажа няколко думи, капитане? — Офицерът кимна и двамата се отдалечиха.

— Той ще ни убие! — прошепна задъхано Сара, но смело преглътна сълзите си. — Ще ни завърти в кръг и ще разбие главите ни в някое дърво. — Малкото семинолско момиче беше научено да се държи достойно, но сега трепереше от страх. В очите му блестяха сълзи.

— Не се бой, миличка! Първо трябва да убият леля ти, за да стигнат до теб! — отговори утешително Тара. После целуна малката си племенница по челото. Как се променяха времената… Само до преди няколко седмици мисълта за семинолите й вдъхваше леден страх, а сега белите войници й се струваха живи дяволи.

— Лельо Тара… — започна плахо Дженифър.

— Тихо! — прекъсна я Тара, защото искаше да чуе какво си говорят мъжете.

— Той е един от най-влиятелните мъже във Флорида и притежава огромно имение. Понякога работи за армията. Приятел е на Андрю Джаксън. Ако тя наистина е негова жена…

Капитанът го прекъсна с нетърпелив жест.

— Имаме нареждане да изтребим всички индианци в тази област. Така ли е или не? — Той се обърна отново към Тара: — Мисис Макензи, изпитвам безкрайно уважение към вас, но настоявам да ми предадете децата.

Решена да се бори, Тара отново притисна момиченцата до гърдите си.

— Няма да ви ги дам. Ще останат с мен.

— Не бих искал да ви причиня болка, мадам.

— Не ви съветвам да го правите.

— Аз съм офицер от армията на Съединените щати.

— Тогава се дръжте, както подобава на ранга ви. Не си спомням убийството на невинни деца да се числи към задълженията на американските офицери.

Мъжът изруга ядно и заповяда на войника до себе си:

— Сержант Дикс, слезте от коня и вземете от дамата двете червени гадинки! — Очите му се присвиха заплашително. — Предупредете я, че трябва да се държи прилично, иначе ще си плати за дързостта!

По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Дали офицерът щеше да посмее да й посегне? Леденото му изражение издаваше, че не се спира пред нищо.

За щастие Дикс беше изпълнен със съмнения.

— Не мога да се боря с една дама, капитане.

— Нима отказвате да изпълните заповедта? — изрева ядно капитанът.

— Не, сър — отговори нещастно Дикс.

— Напред, марш! — изкрещя офицерът и малкият отряд трябваше да се подчини на волята му. — Аз ще поговоря насаме с мисис Макензи и ще ви настигна. Тръгвайте, какво чакате? Вие също, Дикс!

— Моля ви, сър… — започна отчаяно младият сержант.

— Изчезвайте!

— Но, сър…

— Това е заповед.

Докато Дикс и другите войници минаваха покрай Тара, тя размишляваше трескаво дали да предприеме опит за бягство. Децата бяха твърде тежки и нямаше да стигне доникъде. Ако обаче останеше насаме с капитана, все щеше да намери някакъв начин да се отбранява.

Скоро конският тропот заглъхна в далечината.

— Хайде, мадам, дайте ми децата! — заповяда с жестока усмивка капитанът.

Тара поклати решително глава.

— Никога! Те са роднини на мъжа ми!

Мъжът вдигна изненадано вежди, после се ухили подигравателно.

— Значи мъжът ви си има индианска любовница?

Тара беше готова да му удари шамар, но се въздържа.

— Момиченцата са негови племенници.

— Въпреки това ще ми ги предадете. Ако се подчините безпрекословно, след това ще бъда внимателен с вас. Но ви предупреждавам, че ще си взема онова, което желая.

— Вие сте луд!

— Вижте, мадам, дайте ми децата…

Тара не смееше да си поеме дъх. Мислите се надпреварваха в главата й. Той щеше да убие децата, а после да я изнасили. Нея, Тара Макензи!

Тя стисна здраво зъби и отговори с измамно спокойствие:

— Може би не съм в състояние да ви попреча да сторите зло на децата — и на мен. Трябва обаче да знаете, че Джарет Макензи ще ви разкъса на парченца.

— Да не мислите, че мъжът ви ще узнае какво е станало в тази гора?

Той беше на десетина крачки от нея и Тара осъзна, че има последен шанс да спаси момиченцата. Падна на колене и им прошепна заклинателно:

— Тичайте към селото, колкото можете по-бързо! Крийте се между кипарисите!

— Но, лельо Тара… — започна укорно Сара.

— Побързайте!

Двете се втурнаха да бягат, капитанът изруга и вдигна заплашително пушката си. Момиченцата изчезнаха от погледа му само за секунди. Въпреки това той гръмна, но Тара се хвърли светкавично към него. Сграбчи ръката му и куршумът се заби в земята. Мъжът изрева като бик, отърси се от тежестта й и вдигна оръжието, за да я удари по главата. Тя се присви, избягна атаката и хукна да бяга. В последния миг съобрази и пое в посока, противоположна на тази, в която бяха избягали момичетата.

Краката й не докосваха земята. Вероятно щеше да избяга от капитана, ако не се беше спънала в един корен. Все пак тя успя да стане и тъкмо щеше да продължи бягството си, когато мъжът я настигна и я просна по гръб на земята.

Тара отвори очи и видя жестоко му лице съвсем близо до своето.

— Вещица! Заради теб изпуснах хлапетата! Сега обаче ще видя какво струваш…

Тара се изви като змия и се опита да го ритне. Изпищя с все сила, когато нетърпеливите му пръсти разкъсаха роклята й и се впиха в голата й плът.

— Ще си платите за това! — изкрещя тя и отново се опита да се освободи от тежестта на тялото му. Ръката му се плъзна под полата й и потърси пътя между бедрата. Тя се отбраняваше ожесточено и не го допусна по-близо до себе си. Накрая мъжът изруга с мръсни думи и сложи ръце на шията й.

Обзета от смъртен страх, Тара заблъска с юмруци по гърдите му. Без да й обръща внимание, той я стисна още по-силно. Светът потъна в черна пропаст, където блещукаха само отделни звезди. Изведнъж капитанът разхлаби хватката. Тя се опита да поеме въздух и примигна смаяно. Мъжът описа огромна дъга във въздуха и се стовари на земята. Двамата вече не бяха сами в кипарисовата гора.

Тъмнокоса фигура в тесни кожени панталони и кожена наметка се наведе над капитана. Във въздуха блесна армейски нож. Само след секунда смъртоносното оръжие излетя от ръката на военния и падна в тревата.

— Бягай! — извика й непознатият, но Тара не беше в състояние да се помръдне.

Той се обърна към нея и тя отново повярва, че губи съзнание. Пронизаха я черните очи на Джарет. Той стана, за да отиде при нея, но в същия миг капитанът скочи с втори нож в ръка.

— Внимавай, Джарет! — изпищя Тара. Мъжът й се обърна в последния момент и отблъсна удара. Тя чу как ръката на капитана се счупи, чу и дивия му вик. Ножът падна със звън на твърдата земя.

Джарет се хвърли върху противника си и го сграбчи за гърлото. Очите му святкаха убийствено.

— За бога, Джарет, не го убивай! — изплака умолително Тара и най-после намери сили да стане. — Ако убиеш бял човек, ще те изправят пред съда! — Тя се втурна отчаяно към мъжа си и се опита да го издърпа от капитана. — Джарет, моля те! Ще те обесят!

Тогава се чу щракане на пушка и Тара замръзна на мястото си. Някой беше освободил затвора на оръжието си. Джарет пусна капитана и бутна Тара зад гърба си. При това не изпусна от очи противника си, макар че ръката му беше счупена. Другата му ръка обаче стискаше армейски пистолет.

— Сега ще прострелям мръсното ти сърце, копеле! Негодник! Приятел на индианците!

Отекна изстрел, Тара изплака и падна на колене. Джарет остана на краката си и се огледа невярващо. Капитанът изохка и се свлече на земята. После падна по лице и не се помръдна повече.

Някой, който стоеше зад Тара, го бе застрелял. Тя се обърна смаяно и видя петима семинолски воини, водени от Оцеола. Вождът седеше гордо изправен на коня си. Пушката в ръката му още димеше. Той се приближи до нея и Джарет я вдигна на ръце. Сложи я на коня пред Оцеола и Тара дори не помисли да протестира. Беше замаяна от преживения шок, а и изпитваше ужасни болки в гърлото.

— Заведи я при Мери, Оцеола — помоли Джарет.

— Мъжът ми… — изохка задавено тя.

— Ще дойда при теб, не се безпокой. Само трябва да свърша нещо.

Без да каже дума, Оцеола пришпори коня си. Тара се обърна и погледна в дълбоките му тъмни очи.

— Вие спасихте и двама ни, вожде. О, забравих, че не говорите английски и не ме разбирате. Въпреки това искам да ви благодаря с цялото си сърце, макар че сте убили толкова много хора. О, господи, какви ги говоря!

Вождът я изслуша с каменно лице, но изведнъж се усмихна.

— Разбирам всичко, което говорите, Тара Макензи. Но не искам хората да знаят, че владея езика ви.

— Велики боже… — Тя го беше нарекла убиец!

— При мен сте на сигурно място — заяви просто той.

— Защото съм жена на Макензи ли?

— Защото бяхте готова да дадете живота си за две семинолски деца.

— Те са ми племенници… Мисля, че капитанът нямаше да посмее да ме убие.

Болките в шията не преставаха, костите също започваха да я болят.

Оцеола се усмихна снизходително и тя си припомни белите, които беше убил, плантациите, които беше опожарил. Този мъж водеше война със сънародниците й. Но в очите му се четеше дълбока мъдрост, придобита от преживените страдания.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. Когато наближиха селото, Оцеола отбеляза замислено:

— Вие сте смела жена, Бяла тигрице. Подходяща спътница на мъж като Макензи.

— Благодаря — прошепна изтощено тя и затвори очи. Сигурно беше задрямала, защото когато започна отново да възприема обстановката около себе си, Оцеола я сложи внимателно в ръцете на Мери.

Джеймс препусна като луд към тях, скочи от коня си и се хвърли към Тара.

— Децата! — изплака тя и се вкопчи в него.

— И двете са тук, живи и здрави. Успокой се, мила. Мама ще те излекува. Шията ти е цялата в синини.

— А Джарет?

— Скоро ще се върне.

— Мъртвият войник…

— Джарет ще се погрижи за всичко.

Две внимателни ръце я подкрепиха и я отведоха в колибата при Мери. После я положиха върху постеля от меки кожи. Някой изми лицето и шията й със студена вода, после изля няколко капки в гърлото й. Водата беше заменена с горчива отвара и Тара се потърси от отвращение.

Само след минута тя потъна отново в бездънната черна пропаст и бе заобиколена от тихи, утешителни сенки.

19

Дълбокият сън предизвика страшни сънища. Тара се видя отново в старата бостънска къща с оръжие в ръка. Обзета от ужас, тя гледаше втренчено кръвта, която се стичаше по бялата риза на Джулиън. А после вдигна глава, срещна погледа на Клив, че шумоленето на завесата в дъното на сцената, обърна се и я видя да пада.

Когато отново се обърна към Клив, тя разбра по тържествуващото му изражение, че именно той е планирал убийството, за да обвини нея. Ако се поддадеше на увещанията му, той щеше да я спаси от примката на палача — все едно с какви средства. А ако не… Клив се усмихваше със злобно задоволство. Баща му беше мъртъв и той щеше да наследи всичко — парите и свободата.

В залата отекнаха ужасени викове. Тара се огледа отчаяно. Не, нямаше да падне в лапите на този негодник. През отворения прозорец повя хладен вятър и освежи пламналите й бузи. Щеше да избяга през прозореца. Беше млада и бърза. Никой нямаше да я настигне, нито Клив, нито зрителите — най-много сръчните артиста. Но те нямаше да тръгнат след нея, защото знаеха, че няма вина.

Уилям, проплака сърцето й. Не, той нямаше да бъде обвинен в съучастничество, а и Марина щеше да го защити. Трябваше да му пише колкото се може по-скоро, за да го уведоми, че е на сигурно място.

Тя скочи през прозореца, прекоси моравата пред къщата и затича по тъмната улица, между къщите с балкони от ковано желязо и високите огради. Усети студения вятър, който идеш откъм Мисисипи, в ушите й болезнено отекна жесток вик:

— Убийца! Убийца!

Не, понечи да извика тя и да обясни, че един безскрупулен престъпник й е заложил капан.

В края на улицата изникна черният силует на грамаден мъж, увит в наметало от мъгла. Джарет… Той й протегна ръце и тя се затича към него. Трябваше да го достигне, защото тогава опасността, която я заплашваше, нямаше да бъде толкова страшна. Ала призрачната фигура се отдръпна назад, разми се в мъглата…

— Тара! — Две силни ръце я прегърнаха.

Това не беше сън. Тя отвори бавно очи и се видя да лежи в колибата на мъжа си, завита с меки кожи. Джарет беше при нея и я притискаше до гърдите си. Люлееше я като бебе, шепнеше в ухото й успокоителни думички. Тя се вгледа в любимото лице, после изхълца и се притисна до силното му тяло.

— Джарет!

— Сънуваше ли?

— Да — отговори съвсем тихо тя.

— Пак ли кошмар?

— О, не можех да стигна до теб. Беше толкова далече…

— Онова копеле едва не те удуши. Мери те приспа с едно от специалните си питиета. Толкова е силно, че кара дори най-издръжливите воини да сънуват страшни битки. — Тара щеше да се усмихне, ако не осъзнаваше колко лошо е положението им.

— О, Джарет, той е мъртъв!

— Не можеш да обвиниш Оцеола, че го застреля.

— Разбира се, че не го обвинявам. Ти му дължиш живота си. Но ме е страх, че ще те обесят. Капитанът остана в гората с мен и целият отряд го знае.

— Отидох при войниците и говорих с един млад сержант на име Дикс. Всъщност аз го познавам отдавна. Разказах му, че ти си избягала с децата, а аз съм отишъл в гората да видя какво е станало и към намерил трупа на капитана.

— Дали ще ти повярват? Ако започне разследване…

Джарет се засмя и поклати глава.

— Момчетата от отряда бяха възмутени от поведението на началника си. Не всички бели войници са дошли тук да избиват невинни жени и деца, без да им трепне окото. Дикс и другарите му бяха много разтревожени за теб и се възхищаваха от смелостта ти. Те ще отнесат мъртвия в лагера и ще се опитат да предотвратят разследването. Във Флорида бушува война — завърши горчиво той — и онзи жалък капитан е само една от многото жертви.

Тара въздъхна облекчено.

— Слава на бога!

— Сега се опитай да поспиш още малко, но без страшни сънища. Утре сутринта ще си отидем вкъщи.

— Толкова скоро?

— Ти спа цяло денонощие. Докато си тук, Джеймс няма да напусне селото си, макар че излага хората си на опасност.

— Божичко! — Тара се изправи с мъка. — Тогава трябва да тръгнем веднага…

— Бъди спокойна. Те знаят какво им предстои и искат да прекарат една спокойна нощ в колибите си. — Джарет стана, отиде до вратата и й донесе чаша от кипарисово дърво, пълна със студена вода. Тара утоли жаждата си и той напълни две купички с каша от коонти.

Двамата се нахраниха мълчаливо, Джарет прибра купичките и се изтегна до Тара. Очите й се затваряха. Беше спала цяло денонощие, а се чувстваше като разбита. Все пак се опита да се пребори с дрямката.

— Джарет… аз съвсем не съм толкова смела.

— Но рискува живота си, за да спасиш децата.

— Всеки би го направил.

— Не, не всеки. Нямам думи да ти изкажа благодарността си — и да изразя колко се гордея със съпругата си. — Той помилва меката й буза и тя притисна ръката му до устните си. — Спи сега — прошепна той и я прегърна.

Тара не искаше да спи. Пръстите й си поиграха с копчетата на ризата му, докоснаха голата кожа на гърдите му.

— Тара! — засмя се Джарет. — Имаш нужда от сън.

— Не, имам нужда от теб! — Тя стана, обляна от светлината на огъня, и свали дрехите си. Пламъците хвърляха трепкащи сенки по пълните, съвършено закръглени гърди и стройните крайници. Джарет повярва, че е видял сълзи в очите й, но ги забрави, когато тя коленичи до него. Златнорусата коса се разсипа по раменете й и я закри цялата, когато се наведе да го целуна. После отвори ризата му и устните й се плъзнаха изкушаващо по шията и голите му гърди.

Джарет усети как кръвта бие лудо в слепоочията му и забрави повелите на разума. Ала желанието не можа да изтрие спомена за сълзите й. Той я обърна по гръб, полегна върху нея и се вгледа изпитателно в очите й.

— Какво има, Тара?

— Не те разбирам. Не ме ли желаеш?

— Разбира се, че те желая! Но не и когато плачеш.

— Аз не плача.

— Очите ти са пълни със сълзи.

— Е, щом не искаш… — прошепна тя и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Как да не искам, Тара! Само че преди това искам да узная какво се върти в красивата ти главица.

— Ти си идиот! Аз те обичам толкова много, че понякога ме обхваща страх.

Колко объркващо звучаха тези думи — и невероятно сладко. Джарет поиска да се наслади докрай на онова, което току-що беше чул. После се сети, че удължи прекалено мига на насладата. Мълчанието му потисна Тара, защото тя отново се опря в гърдите му и се опита да стане.

Тя го обичаше! Това беше чудо, на което той не се надяваше и което въпреки това се случи. Копнежът да чуе това признание го преследваше още от сватбената нощ. Душата му беше тежко ранена и имаше нужда от чудотворен лек. А си въобразяваше, че именно той е спасил Тара. Каква заблуда! Тя се бе появила в живота му, за да го спаси.

— Не биваше да казвам това — прошепна нещастно тя. — Ако не можеш да ми дадеш отговор, остави ме да си отида.

Той — да я пусне да си отиде? Никога, докато беше жив. Тя направи още един опит да се освободи, но той стисна до болка крехките й китки.

— Напротив, Тара, аз също имам да ти кажа много неща.

Ясносините очи погледнаха дълбоко в неговите, устните й затрепериха.

— Кажи ми! — помоли едва чуто тя.

— Само преди минута ме нарече идиот.

— О, Джарет, трябва да ми повярваш! Знам колко глупаво се държах. Не биваше да казвам това. Ти все още обичаш Лайза и аз би трябвало да ти бъда благодарна, дори и за това. Ако не тъгуваше толкова силно за нея, щеше да се ожениш като всички други хора — от любов, вместо да доведеш в къщата си една непозната, дошла кой знае откъде. Знам, че си решил да ме направиш своя жена само защото продължаваш да обичаш пламенно мъртвата…

— Стига толкова! — прекъсна я енергично той и пусна едната й ръка, за да я помилва по бузата. — Да, аз обичах Лайза и ти трябва да ме разбереш. Част от сърцето ми ще й принадлежи винаги. Но бях затънал твърде дълбоко в самосъжалението си, а ти ме освободи от него. Женитбата ни няма нищо общо с чувствата, които изпитвах към Лайза.

— Робърт буквално те принуди да ме вземеш.

— О, Тара, няма човек на земята, който би могъл да ме принуди да извърша нещо, което не искам. Аз се ожених за теб, защото така исках. Пожелах те от първия миг, в който те видях. Копнеех да те докосна, да помилвам копринената ти коса, да се потопя в очите ти. Никога преди това не съм изпитвал толкова силно желание да бъда с някоя жена, Тара. Дори Лайза не съм обичал толкова страстно. Това беше друг вид любов, нежна, мека и сладка. Тази любов ще остане завинаги в сърцето ми, но дори тя избледнява в сравнение с чувствата, които ти будиш в мен.

Тара го гледаше с разширени от изненада очи и не смееше дори да диша.

— Казах ли достатъчно? — попита тихо той.

Очевидно — защото тя извика тихо и падна на гърдите му. Ръцете й го прегърнаха страстно, устните й запалиха пламък върху неговите, гърдите й се триеха в тялото му. Джарет побърза да се съблече, за да й се наслади с цялото си тяло. Интимните й нежности отнеха и последните остатъци от разума му. Скоро двамата се сляха и той достигна твърде бързо до върха, но успя да увлече и нея в сладкия път към екстаза.

Доволна и щастлива, Тара се сгуши в обятията му.

— О, Джарет, толкова те обичам…

— Аз също те обичам.

Устните им отново се намериха и когато най-после заспаха нежно прегърнати, огънят в огнището отдавна беше угаснал.

На следващата сутрин Тара се сбогувах новото си семейство с натежало от болка сърце. Тя щеше да се прибере в своя дом, в сигурната крепост Симарон, а те…

Наоми, Мери, Джеймс, децата и всички останали отиваха към едно несигурно бъдеще. Едва сдържайки сълзите си, Тара проследи потеглянето на дългия керван от коне, овце, говеда, препълнени коли. Въпреки тъгата си, тя се опитваше да се усмихва окуражително. Керванът вече беше тръгнал, когато Джеймс се върна още веднъж при брат си и жена му.

Той подаде ръка на Джарет.

— Знаеш къде да ме намериш, братко.

— Ще те подкрепям винаги, каквото и да се случи — обеща твърдо Джарет.

Джеймс кимна с усмивка и приближи едрия си жребец към кобилата на Тара. Приведе се и я целуна по двете бузи.

— Мила моя Тара, аз съм твой вечен длъжник.

— О, Джеймс, нима можех да изоставя децата? Нали са ми племенници!

— Ние всички те обичаме, Бяла тигрице.

— Значи Оцеола ми е дал име — прошепна смутено тя и сведе очи. Бузите й пламнаха.

— Ами да — засмя се Джеймс и стисна ръката й. — Знай, че колкото и страшна да е войната, ние никога не забравяме на кого дължим благодарност и кого обичаме. Ще бъдем с теб винаги когато имаш нужда от нас.

— Аз също обичам и теб, и семейството ти и ти го знаеш.

— Разбира се, мила — отговори кратко той и препусна напред, за да поведе малкия си семинолски отряд към непроходимите блата на Флорида.

Тара огледа за последен път колибите и въздъхна с неописуема болка. Огънят в средата на селото беше угасен. Тя се обърна бързо и пришпори кобилата си. Джарет я последва.

— Сигурен съм, че ще преживеем тези страшни времена — проговори окуражително той и тръгна редом с нея.

— Ами ако войната трае цяла вечност?

— Дори тогава ще я преживеем.

Тя се усмихна, зарадвана от непоколебимата му увереност. Знаеше, че им предстои труден, каменист път. Вече познаваше и двете страни и разбираше, че много бели се биеха само от страх, също като семинолите. Белите се стремяха да завоюват нови земи, да постигнат прогрес, а индианците искаха да спасят домовете си и да останат живи.

— Положението се изостря, Тара — продължи след малка пауза Джарет. — На юг притежавам обширна блатиста местност, която граничи с река Маями. Там живеят няколко бели заселници. Повечето напуснаха къщите си. Само преди няколко дни беше опожарен фарът на Кей Бискейн. Нападението е било жестоко, загинал е черният помощник на пазача. Индианците помислили, че старият пазач също е мъртъв и го оставили да лежи. Но той оцеля и дойде да разкаже какво се е случило. Може би е по-добре да отидеш някъде на Север…

— Не!

Джарет пое дълбоко въздух.

— Вероятно ще се наложи да те оставям сама още по-често отпреди. Песимизмът ти беше оправдан. Този път не можах да постигна нищо в преговорите си с Оцеола. Ще се наложи да опитам още веднъж.

Тара не смееше да го погледне в очите.

— Господи, как мразя тази война!

— Аз също, повярвай. Мога да те отведа в Атланта…

— Не!

— Или в Чарлстън…

— Не!

— Тогава в Бостън…

— Велики боже, не! — Тя потрепери от ужас и Джарет я погледна изненадано.

— Познаваш ли Бостън?

— Джарет, обещавам ти, че никога вече няма да те изпращам с гняв. Моля те само да ме оставиш в Симарон!

— Съгласен съм — отговори с усмивка той. — И без това не бих понесъл раздялата.

— Защо тогава…

— О, исках само да чуя от устата ти твърдо обещание, че за в бъдеще ще се държиш прилично.

Тара го изгледа унищожително.

— Радвай се, че нямам под ръка някоя тежка ваза с цветя! С голямо удоволствие бих я строшила в главата ти.

— Това ще ме принуди да си отмъстя жестоко.

— Няма да ти позволя.

— О, аз съм бърз като светкавица.

— Аз съм още по-бърза!

— Я да видим!

Абаносовочерните му очи засвяткаха и Тара разбра веднага какво ще последва — надбягване. Решена да победи, тя заби пети в хълбоците на кобилата си и препусна в див галоп по горския път. Шърлимейн нямаше намерение да се предаде толкова лесно и се втурна да я преследва.

Джарет я настигна на една слънчева полянка, свали я от седлото, скочи от коня си и двамата се затъркаляха с луд смях по тревата. Тара разбра, че никога преди това не е знаела колко прекрасен може да бъде животът. Тя обичаше Джарет. Той също я обичаше! Това щастие й се струваше толкова пълно, че изпита болка. Не посмя да покаже на мъжа си колко дълбоки са чувствата й към него.

— Негодник! — извика възмутено тя.

— Горска вещица! — Настойчива целувка затвори устата й и двамата се любиха върху меката трева. После Джарет й помогна да почисти тревичките от роклята си и това отново даде повод за смях.

Двамата продължиха пътя си и скоро в далечината се появи Симарон. Най-после сме си у дома, каза си облекчено Тара.

20

Завръщането вкъщи беше по-прекрасно от всеки друг път. Питър пое конете, а Джийвс обяви тържествено, че банята на мисис Макензи е готова. Тя му се усмихна с благодарност, качи се в спалнята си и бързо съблече мръсните, разкъсани дрехи. Докато седеше във ваната, дойде Кота и съобщи, че докато господарката е отсъствала, тя е ушила няколко от красивите нови модели, които са били оставени скроени.

— Много ти благодаря, мила — усмихна се Тара и се отпусна в горещата вода. Тя обичаше от цялото си сърце тази къща с всичките й слуги, обичаше слънцето и реката, зелените палми и кипарисите, цветята, които я радваха през цялата година. Обичаше индианските си роднини, дори алигаторите и змиите. А най-вече обичаше Джарет.

Кота й показа къде е прибрала новите дрехи, а именно в раклата в края на леглото и в големия гардероб. После отиде до прозореца и изведнъж извика изненадано.

— Какво има? — попита загрижено Тара.

— Видях кораб!

По дяволите, каза си ядосано Тара и затвори очи. Какво искаше Тайлър Аргоси? Може би просто беше дошъл да узнае как са протекли преговорите с Оцеола. Не й беше приятно да посрещне в дома си капитана, който вероятно беше дошъл отново да й отнеме мъжа, но нямаше как. Тя излезе с въздишка от ваната, уви се в голямата хавлия и отиде при Кота, която все още стоеше до прозореца. Корабът беше хвърлил котва в реката и тя видя, че е една от военните шалупи от Тампа.

Както винаги, пръв на сушата слезе Аргоси. А след него… Тара спря да диша. О, не! Той я бе проследил чак до Симарон! Нямаше съмнение. Каква глупачка беше да повярва, че тук ще бъде на сигурно място! Очевидно Клив беше претърсил Ню Орлиънс и бе открил, че бегълката се е омъжила за Джарет Макензи. Защо беше дошъл чак сега? Вероятно е бил принуден да действа предпазливо, след като е узнал, че Джарет е богат, влиятелен мъж. Затова е изчакал да се сдобие с подходящите оръжия, за излезе спокойно срещу Джарет Макензи и жена му.

След капитан Аргоси на сушата слезе Клив Картър — рус, едър на ръст, облечен в елегантен червен жакет, съвършеният джентълмен. След него ситнеше вечният му помощник Дженсън Джоунс, дребен, набит мъж, с лице обсипано с белези от едра шарка. Разбира се, Клив не можеше да се яви в къщата на един от могъщите мъже на Флорида без своя основен свидетел, мировия съдия от Масачузетс. Само той можеше да му помогне да вземе Тара оттук и да я предаде в ръцете на палача, разбира се, ако тя не започнеше да моли за милост и не се съгласеше с условията му.

Тара трепереше с цялото си тяло. По-скоро щеше да скочи в реката, отколкото да му позволи да я докосне!

Рютгер, който бе слязъл да посрещне посетителите, ги поведе по пътеката към къщата. Джарет се появи на верандата, готов да ги приеме. Застанал пред домакина, облечен в сив панталон и скромна бяла риза с черно елече, опакованият в кадифе и брокат Клив изглеждаше като надут паун редом с горд орел.

Тара не посмя да остане по-дълго до прозореца. Върна се в стаята и отвори раклата, в която бяха прибрани новите рокли. Извади тъмнорозов костюм за езда, издърпа бельо от чекмеджето и се облече колкото можеше по-бързо. После повика младата италианка, която я наблюдаваше смаяно.

— Трябва да ми помогнеш, Кота! Иди веднага при Питър и му кажи да ми оседлае отпочинал кон. Никой не бива да узнае, че излизам на езда, дори мастър Джарет. Иначе ще се изложа на голяма опасност. Върви бързо в обора, моля те, Кота!

Младото момиче я погледна подозрително, но Тара не й даде време да задава въпроси или да протестира, а буквално я избута в коридора.

След това обу високите ботушки за езда и излезе безшумно от стаята. Ослуша се към първия етаж, но не чу гласове. Мъжете още не бяха влезли в къщата. Вероятно само след секунди щяха да минат през задната врата.

Тара се спусна надолу по стълбата и отвори предпазливо тежката входна врата.

Тъкмо когато я затвори зад гърба си, посетителите влязоха през другата врата. Това вече нямаше значение — тя бе успяла да избяга. Спря за малко и пое дълбоко дъх. Господи, дали Джарет щеше да повярва на ужасните обвинения, които Клив беше подготвил срещу нея? Не смееше дори да мисли за тази възможност. Надяваше се на бъдещето — на щастливото бъдеще с любимия мъж. Но сега не биваше да остава тук. Клив беше пристигнал с подкрепата на военните и властите и Джарет беше с вързани ръце, макар че всички го познаваха и уважаваха. Затова Тара трябваше да бяга, да се скрие на сигурно място.

Макар че беше напълно объркан, Джарет разсъждаваше усилено, за да разбере онова, което му разказваше Аргоси, докато вървяха към къщата. Значи този надут пуяк беше дошъл да вземе Тара! А грозният, бледен дребосък със свински очички и белези от едра шарка носеше заповед за задържане. Двамата твърдяха, че Тара е убила някакъв бивш сенатор.

Никога нямаше да предаде жена си в ръцете на тези хора. Не знаеше какво точно е сторила, но беше твърдо решен да се бори за нея. Първо трябваше да събере достатъчно информация. Знанието беше най-доброто оръжие. Ала му беше дяволски трудно да се овладее и да не удуши негодника.

Сърцето му пулсираше от болка. Защо Тара не беше посмяла да му се довери? Защо го бе изложила на този шок?

Под предлог, че ще им сервират напитки, той забърза по коридора, извика Джийвс и го замъкна в библиотеката. Разбира се, Тайлър щеше да се сети, че приятелят му е замислил нещо, но щеше да си мълчи — защото и той като Джарет не вярваше във вината на Тара.

— Потърсете жена ми! — зашепна настойчиво Джарет и сложи ръка на рамото на иконома си. — Кажете на Питър да я отведе в гората и да я скрие добре. Той познава всяко дърво и ще намери удобно място.

Джийвс кимна и излезе от библиотеката, без да задава излишни въпроси. Влезе Тайлър, следван от двамата посетители от Бостън.

— Заповядайте, джентълмени! — Джарет посочи креслата и кожения диван. — Какво желаете за пиене? Може би по чаша уиски?

— За мен двойно — помоли глухо Тайлър.

— Ние също имаме нужда от нещо силно — отбеляза Клив Картър и се отпусна на дивана. Докато наливаше питиетата, Джарет го наблюдаваше внимателно. Синът на високоуважавания бивш политик Джулиън Картър беше забележително красив мъж с гъста руса коса. Джарет не се интересуваше особено от федералната политика, но беше винаги добре осведомен за събитията във Вашингтон, особено когато решенията на конгреса засягаха родината му. От време на време дори си пишеше със стария си приятел Джаксън. От него знаеше, че сенатор Картър се ползва с голямо уважение както от страна на приятелите, така и на неприятелите си.

Семейство Картър беше завоювало слава и богатство още преди цял век — както се твърдеше, чрез търговия с роби. Но никой в Бостън, където противниците на робството бяха много силни, не смееше да произнесе това открито.

Всъщност сега това нямаше значение. Важна беше връзката между Клив Картър и Тара. Джарет отпи голяма глътка уиски и се опря на перваза на камината. Най-после щеше да получи отговор на измъчващите го въпроси. Пред него стоеше мъжът, който беше преследвал Тара. Тя се боеше от него и го презираше. Беше рискувала много, за да му избяга — дори да работи в кръчма и да се омъжи за непознат мъж.

— Е, джентълмени — заговори учтиво той, — бих желал да чуя историята от самото начало. Мистър Картър, вие твърдите, че мистър Джоунс е упълномощен да арестува жена ми, тъй като тя е обвинена в убийството на баща ви.

— Точно така, сър. Боя се, че това е чистата истина — въздъхна Клив и направи гримаса, която би трябвало да изразява дълбока тъга.

— Откъде познавате жена ми, сър?

— Очевидно вие не знаете нищо за миналото на Тара. Аз я преследвам отдавна. В Ню Орлиънс я изпуснах само за минути. А след това следата й ме доведе до вас.

— Обяснете за какво точно става дума! — помоли нетърпеливо Джарет.

— Мис Брент беше артистка и баща ми я взе под крилото си. Тя доведе трупата си в къщата му, за да представят комедия, написана от един млад поет, който също се ползваше с благоволението на баща ми. Впрочем, той е брат на Тара. Добротата на татко беше заплатена с куршум, който го улучи право в гърдите.

— Значи вие сте убеден, че именно Тара е изпратила този куршум? И каква според вас е причината?

— Тя обвиняваше татко, че се опитва да й заповядва как да живее, макар че той беше искрено загрижен за бъдещето й и искаше да я види щастлива. Затова го застреля пред цялата публика. Всички видяхме как от раната избликна кръв. Имам достатъчно свидетели. В залата седяха най-известните членове на бостънското общество.

— Ако всичко това не беше вярно, аз нямаше да нося заповед за арестуване, мистър Макензи — намеси се с крива усмивка съдията Джоунс.

Двамата лъжат, реши спокойно Джарет. Тара не отричаше, че е обвинена в някакво престъпление, но непрекъснато твърдеше, че е невинна. Неговата задача обаче беше да докаже, че я обвиняват несправедливо.

Тайлър взе думата и веднага стана ясно, че се чувства ужасно неловко.

— Боя се, че жена ти трябва да бъде изправена пред съда, Джарет. Доказателствата са срещу нея.

— Баща ми беше влиятелен човек… — започна самохвално Клив.

— Познавам го — прекъсна го спокойно Джарет. — Веднъж го срещнах във Вашингтон, докато разговарях с президента Джаксън. — Разбира се, той нямаше да спомене, че в момента не се разбираше особено добре с Анди Джаксън заради войната с индианците. Но щом Клив беше решил да се изфука с връзките си, той нямаше да му отстъпи по нищо.

— Сър! Има достатъчно свидетели. Дори президентът не може да я спаси от заслуженото наказание.

— Не съм и намеквал за намеса на президента. Но ако жена ми трябва да се яви пред бостънски съд, аз изисквам да ми дадете достатъчно време, за да подготвя защитата й. И най-вече да разпитам лично свидетелите.

Клив присви очи и в погледа му блесна жестокост. Май не бащата се беше опитал да ръководи живота на Тара, а синът му.

— Направете всичко, което смятате за правилно, Макензи. Но се налага да ви разкрия още една неприятна тайна.

— И коя е тя?

— Жена ви ще бъде обвинена и в двуженство. Аз се венчах за нея само няколко дни преди смъртта на баща ми в частна церемония.

— Какво? — Джарет примигна изумено. Това беше пълна глупост!

Картър се покашля и даде знак на Джоунс. Съдията стана безмълвно и извади от чантата си документ, който предаде на Джарет.

Документът приличаше твърде много на легално издадено брачно свидетелство, но Джарет разбра веднага, че е подправен.

— Аз не искам да видя Тара на бесилката, мистър Макензи — увери го тържествено Клив. — Аз ще я защитавам, макар че уби баща ми. Няма да я обвиня официално в двуженство. Вие вероятно сте джентълмен, сър, и няма да споменете пред съда незаконната си женитба. Вижте, аз познавам най-добрите бостънски адвокати и ако има хора, способни да спасят Тара, това са само те — и аз, разбира се. Трябва само да я заведа в Бостън.

— Значи вие твърдите, че Тара е ваша жена? — попита ледено Джарет.

— О, сър, нали ви представих съответния документ?

— Значи сте живели като мъж и жена?

— Точно така, макар че се постарахме да го запазим в тайна. Баща ми желаеше този брак. Той обичаше Тара и искаше да осигури бъдещето й.

— Аха. И Тара беше толкова щастлива от грижите му, че го застреля?

— Вижте, той поиска от нея да се откаже от професията на артистка. Това не е подходящо занимание за снахата на един сенатор, нали разбирате? Тара беше сигурна, че ще промени мнението му — и ще ме накара да се оженя за нея. И успя, защото аз се влюбих с цялото си сърце. И все още я обичам, макар че уби баща ми. Готов съм да сторя всичко, което е по силите ми, за да я спася.

— Това е пълна глупост — отговори подигравателно Джарет и посочи документа в ръката си. — Или вие сте импотентен. — Той видя как Клив побледня и продължи със злобно задоволство: — Джентълмени, в сватбената нощ жена ми — как да се изразя по-дискретно? — беше девица.

Картър отново присви очи, но успя да обуздае гнева си.

— Не забравяйте, че жена ми е артистка, мистър Макензи. Тя имитира всеки акцент, всички пози. Много лесно й е било да се престори на невинно момиченце!

— Жената може да се преструва в определени ситуации само когато е омъжена за идиот — а аз не съм такъв, сър!

— Нима ме наричате лъжец? — изфуча Клив Картър.

Джарет вдигна властно ръка.

— Никога не бих нарекъл лъжец сина на баща ви. Не знам защо ми наговорихте всичките тези глупости. Сигурно страдате от някаква мания.

Тайлър се покашля многозначително.

— Все пак господин Джоунс има заповед за задържане, Джарет.

— В момента това няма значение. Жена ми не е тук.

— Това е мръсна лъжа! — изкрещя Картър.

Джарет го погледна втренчено и вдигна вежди.

— Очевидно този изискан бостънски господин не знае как се държат гостите на добрите семейства в южните щати.

— Как смеете! — Картър скочи и закрачи заплашително към Джарет, който само чакаше удобен случай да му разбие носа.

Тайлър побърза да застане между двамата мъже.

— Моля ви, джентълмени! Въпросът трябва да бъде решен с мирни средства.

— Искам да ми върнете жената! — изрева Картър. — Ако не ми помогнете да получа правото си, капитан Аргоси, ще се погрижа да ви понижат и да прекарате остатъка от живота си в чистене на казармените клозети!

— Направете всичко, което смятате за правилно — отговори невъзмутимо капитанът. — Щом мистър Макензи казва, че жена му не е тук, това е истината. Думата му е достатъчна.

— Къде е Тара? — извика гневно Клив.

— В гората, при индианците. Знаете, че семинолите са поели по пътеката на войната и унищожават всички бели, които срещнат по пътя си.

— Тогава ще тръгна да я търся — реши Картър. — А армията ще се погрижи за онези жалки червенокожи. Предупреждавам ви, Макензи. Щом намеря Тара, ще се върна и ще ви поискам сметка. Заповядайте да претърсят къщата, капитане!

— Нали ви казах… — започна гневно Тайлър.

— Иди и се поогледай — прекъсна го меко Джарет. — Знаеш, че няма да намериш Тара.

— Къщата трябва да бъде претърсена от тавана до мазето! — изкрещя вбесено Картър и изскочи от библиотеката, следван по петите от Джоунс.

Джарет въздъхна и вдигна рамене.

— Ти знаеш, че тук няма мазе, нали, Тайлър?

Приятелят му направи опит да се усмихне.

— По дяволите, Джарет, той има заповед за задържане…

— Заповедта изглежда истинска, но брачното свидетелство е фалшифицирано. Не видя ли подписа?

— Мировият съдия е ужасно неприятен човек. Твърди, че именно той е сключил брака им.

— Свидетели са били Джулиън Картър и някоя си Сара Тийсдейл. Старият Картър е мъртъв, но аз трябва да намеря тази Сара и да я разпитам.

— Това е добре, но заповедта за задържане е в сила.

— Тя не го е направила, Тайлър.

— За бога, Джарет, и аз искам да вярвам в невинността й! Ала Джулиън Картър е бил убит пред десетки свидетели.

— Тара е невинна.

— Какво ще правим сега? Картър настоява да го придружа в гората и да му помагам в търсенето.

Преди Джарет да е успял да отговори, в библиотеката влезе разтревоженият Джийвс.

— Сър, госпожата е изчезнала!

— Какво? — прошепна отчаяно Джарет.

— Когато отидох в стаята на мисис Макензи, тя беше празна.

По дяволите… Джарет стисна ръце в юмруци. Сега трябваше той лично да потърси жена си и да я открие, преди Картър да е стигнал до нея.

— Джарет, ти знаеш, че съм длъжен да арестувам Тара — заговори енергично капитанът. — Нямам друг изход. Затова ще ти дам добър съвет: трябва да намериш най-добрия адвокат на Съединените щати и да го натовариш със защитата й.

— Разбира се, че ще й намеря адвокат. Но още не се е стигнало дотам. Първо трябва да я намеря, и то преди твоите войници да са я измъкнали от гората. Едно обаче е сигурно, Тайлър. Моята Тара никога не е била жена на този надут пуяк и аз мога да го докажа!

21

Питър я придружи до изоставеното семинолско село, където беше живял Джеймс със семейството си. Там беше и колибата на Джарет.

— Тази вечер ще остана на пост — обеща индианското момче.

Тара му кимна с усмивка. Много й се искаше да го изпрати обратно в Симарон с уверението, че не се страхува да остане сама. Но не можеше да нарани гордостта му. Очевидно малкият Питър беше твърдо решен да се прояви като закрилник на господарката си.

Тя не искаше да го вземе, но той не се отдели от нея. Скоро се разбра, че това е предимство, тъй като той познаваше гората по-добре от нея. Освен това тя толкова бързаше да избяга, че просто нямаше време да спори с него.

Питър запали огън в колибата на Джарет и излезе навън. Тара седна и се загледа в пламъците. Селото изглеждаше толкова пусто, че й стана страшно. Вятърът виеше над изоставените колиби и във воя му се примесваше злокобното ехо от смехове и човешки говор.

Стомахът й се бунтуваше. Естествено индианците бяха взели със себе си всичките си припаси. Скоро обаче Питър почука на открехнатата врата и се ухили доволно.

— Улових заек, мадам. За вас! — обяви тържествено той.

— Ти си чудесно момче, Питър. Много ти благодаря — отговори Тара и се почувства зле. Стъклените кафяви очи на животинчето я гледаха обвинително. Как щеше да го одере и да извади вътрешностите? Тя понечи да стане, но отново се отпусна на постелята от кожи. Изведнъж й се зави свят. Бяха препускали насам като луди, а и страхът беше изцедил всичките й сили.

— Ще отида да опека заека — промълви с разбиране Питър и изчезна.

— Благодаря ти… — въздъхна уморено тя и се зави до брадичката.

Какво ли беше помислил Джарет, когато Клив Картър бе пристигнал така внезапно в Симарон със заповед за арестуването на Тара Макензи?

Дали беше повярвал в невинността й? Дали продължаваше да я обича?

Очите й се затвориха. Вероятно беше заспала, защото когато отново вдигна ресници, огънят беше угаснал. Какво я събуди? Към колибата приближаваха тихи стъпки. Питър ли идваше?

Странно колко внимателно се движеше тази личност, почти безшумно… Тара скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. До огнището беше оставена голяма глинена купа. Тя я грабна, промъкна се до вратата и се притисна до стената. Вслуша се напрегнато, без да смее дори да диша.

В колибата се плъзна тъмна сянка, последвана от грамадна ръка, която стискаше пистолет.

Без да се бави, младата жена извика заплашително и стовари глинената купа върху главата на натрапника. После се спусна да бяга. В следващия миг две силни ръце стиснаха глезените й, тя политна и се строполи на пода.

— Тара! — Гласът дойде някъде много отдалеч. Обзета от дива паника, тя започна да се отбранява с ръце и крака. Силите й не стигнаха. Непознатият я дръпна с все сила, вкара я обратно в колибата и я бутна върху постелята.

— Тара! — Ръцете му се впиха в раменете й. Тя отвори очи и се вгледа ужасено в черните очи на някакъв мъж, който се беше настанил удобно на хълбоците й и бранеше лицето си от острите й нокти. — Тара, аз съм!

— Джарет! Господи, Джарет! — изплака тя и протегна ръце към него. — Толкова съжалявам! Не биваше да се омъжвам за теб. Трябваше да знам, че онзи човек няма да се откаже да ме преследва. И той ли е тук? Ще ме арестуват ли?

Джарет потърка със стон главата си и промърмори полугласно:

— Проклятие!

— Уплаших се до смърт — обясни съкрушено тя. — Затова те ударих… — През главата й премина ужасяваща мисъл и тя извика задавено: — Питър! Той обеща, че ще остане на пост пред вратата!

— Когато стигнах до селото, той не се виждаше никъде. Знаех си, че ще се скриеш в колибата ми, но трябваше да бъда сигурен, защото Картър също смята да обиколи гората, за да те намери. Затова се промъкнах безшумно. — Той притисна с една ръка главата си, а с другата й помогна да се изправи.

— Нещо не е наред, Джарет. Питър никога не би ме изоставил.

— По-късно ще го потърся. Вероятно е имал сериозна причина да се отдалечи. Първо ще се занимая с теб.

По гърба й лазеха студени тръпки.

— Може би трябва да отида с Клив…

— Какво каза?

— О, Джарет, не исках да те въвличам в тази мръсна история!

— Няма да ти позволя да тръгнеш с него. Само през трупа ми! А сега те моля да ми разкажеш всичко.

Тара кимна с нещастен вид и се изправи срещу него.

— Родена съм в Дъблин.

— Ето откъде знаеше песента, която изпълнихте с Робърт на борда на „Магда“! Тогава бях убеден, че съм чул ирландски акцент, но само тогава… Непрекъснато се опитвах да отгатна по гласа ти откъде произхождаш. Междувременно узнах, че си отлична артистка.

— Когато мама почина, двамата с Уилям бяхме още деца. Баща ми работеше в мина за въглища. След няколко години загубихме и него. Тогава бях на тринадесет, а Уилям на единадесет. Никой не искаше да ни приеме в дома си, а татко не ни остави нищо. Тъй като бяхме чували прекрасни истории за Новия свят, решихме да емигрираме в Америка. Аз пея много добре, а Уилям свири на всички музикални инструменти, макар че е поет по душа. Затова пяхме, свирихме и танцувахме по улиците на Дъблин, докато събрахме пари за пътуването до Бостън.

— Там ли се запозна с Джулиън Картър?

Тара кимна, отиде при него и по погледна умолително.

— Повярвай ми, аз не съм го убила! Аз го обичах, защото беше добър човек, съвсем различен от сина си.

— Продължавай да разказваш.

— Един чиновник от емиграционните власти ни създаде трудности. Вероятно мразеше ирландците. Или ни сметна за две безполезни хлапета, които трябва да бъдат хранени и настанени на квартира. Случайно в кабинета му влезе Джулиън Картър и с един замах отстрани всички трудности. Покани ни на вечеря и обеща да се погрижи за нас. Отведе ни в къщата си, където се запознахме с Клив, но той не искаше да има нищо общо с нас. Тогава бях петнадесетгодишна, а Уилям тъкмо беше навършил тринадесет. И двамата изглеждахме много зле, тъй като на кораба не ни даваха почти нищо за ядене. Вероятно онази вечер не съм направила добро впечатление на Клив. Той обвини баща си, че пилее парите на семейството за някакви си ирландски скитници и затръшна вратата. Позволиха ни да се окъпем, Джулиън ни донесе дрехи. Той беше чудесен човек, Джарет. Обеща да ни намери работа. Разбира се, ние с Уилям искахме да му се отблагодарим по някакъв начин, затова брат ми засвири на флейтата си, а аз запях. Тогава Джулиън щракна с пръсти и заяви, че имал чудесна идея. Още на следващия ден двамата с брат ми бяхме приети в една артистична трупа.

— Значи там си се научила да имитираш различните акценти и да работиш с иглата и конеца?

— Започнах да шия костюми. Живеехме добре, макар че в началото изпълнявахме само второстепенни роли. След това Уилям започна да пише пиеси. Излизахме на сцената в Ню Йорк и Ричмънд, а после се върнахме в Бостън. Минаха няколко години. Уилям се влюби в една артистка на име Марина, дъщеря на богат бостънски търговец. Родителите й, отчаяни от избраната от нея професия, искаха да я лишат от наследство, но когато се омъжи за Уилям, се помириха с нея и ги приеха в дома си. Марина се грижеше за домакинството, а Уилям печелеше прехраната на семейството, като пишеше пиеси и статии за вестниците.

— Тогава ли срещна отново Картър?

Тара кимна и лицето й помрачня.

— Брат ми беше написал чудесна пиеса за една жена, която е отблъсната от любимия си и убива своя благодетел. Разбира се, тогава не виждах горчивата ирония в това действие. Отидох при Джулиън, тъй като имахме нужда от спонсор за представлението. Знаех, че ще имаме голям успех, ако можехме да организираме премиерата в неговия салон. Джулиън беше въодушевен от идеята ми. Когато излизах от къщата, срещнах Клив. Отначало той не можа да повярва, че вижда пред себе си изгладнялото сираче, което баща му беше прибрал от емиграционната служба. Но когато ме позна, започнаха неприятностите…

— Какво ти направи?

Тара вдигна рамене. Чувстваше се ужасно неловко.

— Той ме преследваше на всяка крачка. Двамата с Уилям се настанихме за известно време в дома на баща му. Клив започна да ми прави неприлични намеци, после явни предложения. Сваляше ми звездите от небето, увещаваше ме да стана негова, твърдеше, че ще мога да пея и да танцувам, колкото и където си искам, или да се откажа от сцената… Накрая побесня от гняв, че го отблъсквам, и започна да ме заплашва със страшно отмъщение. Аз не се страхувах от него, но един ден…

— Продължавай! — подкани я настойчиво Джарет.

— Един ден неволно подслушах ожесточен спор между Клив и баща му. Джулиън го обвини, че харчел пари с пълни шепи, че пиел твърде много и се забавлявал с уличници. После му заяви, че ще го лиши от наследство и ще остави всичките си пари на мен. Клив беше бесен. Слава богу, след известно време Джулиън промени намерението си. Все пак Клив беше негова плът и кръв. Предложи на сина си да се ожени за мен, защото бил уверен, че само аз съм в състояние да му помогна и да го върна на пътя на доброто. Уверяваше ме, че Клив ще се поправи и двамата ще водим почтен, заможен живот.

Джарет сложи ръце на раменете й. Очите му я пронизаха.

— И какво стана, омъжи ли се за него?

— Не! — извика възмутено Тара и се дръпна назад. — И ти го знаеш много добре! Иначе нямаше да се омъжа за теб. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото Клив те обвинява не само в убийство, но и в двуженство. Носеше със себе си брачно свидетелство.

— Велики боже! — прошепна ужасено Тара и заклати глава като в транс. — Това е лъжа. Не бива да му вярваш. Аз не го обичах, затова отказах да стана негова жена. Заявих му, че предпочитам да гладувам, отколкото да живея с човек като него. Той беше луд от гняв и се закле да си отмъсти… — Тя се пребори с напиращите сълзи и продължи с пресекващ глас: — Новата пиеса на брат ми беше представена в салона на Джулиън. Построихме малка сцена и я заградихме от трите страни със завеси. В пистолета ми имаше халосни патрони. Уилям провери оръжието, преди да изляза на сцената. По време на представлението любовникът, който ме беше напуснал, тръгна към зрителите и аз стрелях в него. Изведнъж ризата на Джулиън Картър се оцвети в червено и той рухна на пода. В първите секунди бях вцепенена от ужас. После забелязах, че някой беше стрелял от сцената — и е стоял точно зад мен, за да не го видят. Клив беше наел убиец, за да отстрани баща си. Защото не можеше да бъде сигурен, че Джулиън няма да промени завещанието в моя полза… Затова и насочи подозренията към мен. Докара ме до това положение, за да нямам друг изход, освен да отговоря на любовта му или да свърша на бесилката.

— Какво стана с брат ти?

Тара погледна треперещите си ръце.

— Уилям имаше спешна работа и не можа да присъства на самото представление, макар че гореше от желание да види как изглежда пиесата му на сцена. Жена му беше болна и нямаше кой да се грижи за нея и за бебето. Знам, че се е опитал да докаже невинността ми и да се бори за мен. Двамата бяхме много близки, особено след като загубихме родителите си, защото нямахме други роднини. Вероятно е узнал за убийството на Джулиън Картър едва след бягството ми. Когато отидох в Атланта, му писах и завърших писмото с „леля Фани“. Като деца двамата бяхме измислили тази далечна леля и той щеше да се сети, че писмото е от мен. Съобщих му, че смятам да отида на Запад и той не бива да се тревожи за мен. Разбира се, знаех, че бедният Уилям се е разболял от тревога и страх, но не можех да направя нищо, за да го успокоя. Тогава мислех, че съм заличила всички следи, но се оказа, че Клив успя да ме намери — дори тук, в пустошта на Флорида.

Джарет въздъхна и поклати глава.

— Защо не ми разказа тази история още в началото на брака ни?

— Защото има поне тридесет свидетели, готови да се закълнат, че съм убийца. Но аз не съм го направила, кълна ти се. Исках да ти кажа всичко, наистина исках. Ако имахме малко повече време…

В колибата надвисна тежко мълчание. Мъжът, когото обичаше с цялото си сърце, изведнъж й стана чужд.

— Добре — проговори най-после той, — ще се опитаме да уредим тази работа.

— Не ние, Джарет, само аз. Ще се върна в Бостън и що се изправя пред съда. В противен случай ще си остана завинаги бегълка.

— Не! Ще те скрия в гората и Картър никога няма да те намери. После ще наема най-добрия адвокат. Ще докажем невинността ти и ще открием кой в действителност е застрелял Джулиън Картър.

— О, Джарет, не искам да те въвличам в тази ужасна история! Толкова съжалявам! Ти не си задължен…

— Разбира се, че съм! — прекъсна я сърдито той. Застана пред нея и протегна ръце. — Ако знаеш как ми се иска да удуша онзи негодник!

— Няма да има никаква полза…

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Права си, това само ще разруши бъдещето ни. Затова трябва да обезсилим ужасното подозрение, което тегне над главата ти. Ако онова копеле си мисли, че може да те обяви за своя жена с фалшифицирано брачно свидетелство, много се лъже!

— Аз ще отрека!

— Ти отричаш и убийството, за което има много свидетели — напомни й тихо той.

— О, господи! — изплака Тара. — Няма изход.

Джарет приглади нежно косата й, вдигна я на ръце и я положи върху кожените завивки, където бяха прекарали няколко щастливи нощи.

— Разбира се, че ще намерим решение. Сега трябва да си починеш. Тази нощ ще останем тук. Ще ида да потърся Питър. Не се бой, ще се върна колкото се може по-бързо.

Тара кимна и той излезе от колибата. Постоя малко отвън, загледан в нощния мрак. Не можеше да понесе мисълта, че жена му е нещастна. Мразеше да се чувства така безпомощен. Къде ли се беше скрил Питър? Чу някакъв шум, но се оказа, че е само Шърлимейн, който пасеше под дърветата. Джарет отиде до реката и намери ясни отпечатъци от копита. Питър беше умно момче! Успокоен, той се върна в колибата. Тара го чакаше в постелята.

— Намери ли Питър?

— Не, но сигурно е добре. — Той угаси огъня и тя го погледна объркано.

— Защо направи това? Студено е.

— Пушекът ще ни издаде.

— О… — Тара скочи и отиде при него. — Щом не си намерил Питър, откъде знаеш, че не му се е случило нищо лошо?

— Явно е, че преди мен край селото са минали други хора. Питър е прокарал фалшива следа покрай реката, за да ги примами надалече.

— Той ми каза, че отива да ми опече заек.

— Сигурно умираш от глад.

— О, не, не съм в състояние да преглътна нито хапка! Трябва да се махнем оттук, нали?

— Да — отговори Джарет и изведнъж вдигна пръст към устните си.

И двамата чуха тихи стъпки — някой се промъкваше към колибата. Тара грабна котела, който висеше над огъня, а Джарет извади пистолета си от колана. После се притисна до стената край входната врата, а тя застана от другата страна.

Устата му оформи някакво предупреждение.

Дълга сянка затъмни синкавата лунна светлина, която падаше в колибата, и Джарет се хвърли върху натрапника.

— Велики боже! — извика смаяно той. — Ти ли си?

Тара видя само бъркотия от крайници и чу как нещо тежко падна на пода. Пистолетът?

В следващата секунда един лунен лъч освети лицето на Джарет и тя вдигна котлето, за да го стовари върху главата на противника му. Мъжът се обърна светкавично и я погледна изумено.

— Тара! — прошепна той и рухна на пода.

22

След двадесет минути Джеймс Макензи още държеше главата си с две ръце и поглеждаше укорително снаха си. Тримата седяха безмълвно край студеното огнище. Джарет беше запалил газена лампа, за да се виждат.

— Знаеш, че не исках да ти причиня болка — прошепна извинително Тара.

— Не съм толкова сигурен. Ти си виновен за всичко, Джарет. Ти беше този, който накара Наоми и мен да се държим грубо с Тара, да й наредим да чука корени от коонти и да…

— Джеймс! — прекъсна го с усмивка Тара.

— Щом чух, че си сама и те заплашва опасност, препуснах като луд насам и за благодарност получих удар по главата!

— Беше тъмно и не те познах…

Джеймс се ухили, но веднага стана отново сериозен.

— Какво става с вас? Питър дойде при мен, но не можах да разбера нищичко от обърканите му приказки. Знам само, че войниците те преследват.

Тара погледна с неудобство към мъжа си и той побърза да отговори вместо нея:

— Тара е обвинена в убийство.

— Какво? — Джеймс вдигна вежди. — Сигурно е ударила някого с котела за вода.

Тара му благодари с поглед, че се бе опитал да я развесели, и разказа накратко историята си.

— Какво ще правите сега? — попита делово Джеймс.

— Утре ще заведем Тара в блатото. Ще я предам в твоите ръце и ще се върна в Симарон. Там ще проуча какво е положението. Уведомих Робърт и го помолих да се качи на борда на „Магда“ с Лео и още няколко момчета, да отплават за Бостън и да ангажират най-добрия адвокат. Той трябва да докаже, че Клив Картър е имал причини да желае смъртта на баща си. Освен това трябва да намерят наемния убиец.

Джеймс кимна и се обърна към снаха си:

— Приятно ли ще ти е да поживееш известно време с нас?

— Разбира се — отговори с усмивка тя. — Най-после ще се науча да чукам коонти.

— Питър все още води преследвачите през блатото — обясни Джеймс и стана. — Тази нощ няма от какво да се безпокоим. Утре трябва да тръгнем още на разсъмване.

Той се запъти към вратата, но Тара скочи, отиде при него и го прегърна сърдечно.

— Благодаря ти, че дойде. И прощавай за посрещането, което ти устроих.

Джеймс се ухили, целуна я бързо и излезе в нощта.

— Лягай и заспивай! — заповяда енергично Джарет. — Аз ще стоя на пост, след това ще ме замести Джеймс.

Той излезе след брат си и Тара се пъхна под завивките. Ала не можа да заспи. Още не можеше да повярва в случилото се. Джарет продължаваше да я обича. И щеше да се бори за нея…

Най-после умората я надви и тя заспа. По някое време усети, че Джарет легна до нея, сгуши се в топлото му тяло и отново потъна в дълбок сън.

Той я събуди малко преди разсъмване и двамата пиха по чаша горещо кафе. Джеймс беше решил, че е безопасно да запалят огън. Беше донесъл и сушено месо, но Тара едва успя да преглътне няколко хапки. Докато двамата мъже закусваха и обсъждаха по кой път да тръгнат, изведнъж започна да й се гади. Скочи на крака, избяга навън и повърна. После отиде до реката, за да измие лицето си. Напи се до насита с чистата, студена вода и се почувства по-добре.

Още докато беше коленичила на брега, усети нечия ръка върху рамото си и се обърна към мъжа си.

— Знаеш ли защо ти стана лошо, Тара?

— Не… или… Нима мислиш, че… — В последно време животът й беше толкова богат на събития, че беше забравила за месечното кървене. Ами да — миналия месец нямаше нищо.

— Възможно е да…

— О… — Тара въздъхна безпомощно. За какво ли мислеше сега Джарет? За Лайза, която беше родила мъртво дете в индианското село и беше починала от загубата на кръв? Защо трябваше да разбере на същото това място, че втората му съпруга очаква бебе?

На всичкото отгоре в очите на закона тя беше престъпница, търсена за убийство…

— О, Джарет, толкова съжалявам! Точно тук ли трябваше да разберем, че очаквам бебе?

Мъжът се засмя и й помогна да стане.

— Тук загубих нещо много скъпо — и сега го намирам отново.

— Радваш ли се? — прошепна изненадано тя.

— Никога не съм бил по-щастлив.

— Но…

— Никога, Тара — повтори твърдо той и тя се облегна на гърдите му. — Искам само да внимаваш много за себе си!

— О, да, кълна ти се!

Двамата се върнаха в селото ръка за ръка. Джеймс вече беше възседнал жребеца си и държеше юздите на другите коне.

— Животните са доста нервни, а космите на тила ми са настръхнали. Крайно време е да изчезваме оттук!

Джарет вдигна жена си на седлото и скочи на гърба на Шърлимейн. После препусна напред, следван от Тара. Джеймс остана последен.

Пътят минаваше през девствена, чудно красива гора. Щом стигнаха блатото, дърветата се разредиха и тримата тръгнаха редом. Джеймс обясни, че хората от селото напредват твърде бавно, защото имат много багаж, а и децата ги забавят.

— Скоро ще ги настигнем. Смятаме да продължим още на юг. Мястото се казва Евърглейдс. Там ще бъдеш в безопасност, Тара.

Тя не се усъмни нито за миг в думите му. Прекараха нощта в една горичка, без да палят огън. Тара заспа спокойно в прегръдката на мъжа си, стоплена от силното му тяло.

На следващия ден продължиха пътя си и яздиха часове наред, без да спрат. Починаха малко на брега на някаква река. След като хвърли изпитателен поглед към снаха си, Джеймс предложи да удължат почивката. Очевидно беше осведомен за състоянието й.

Когато Джарет я свали от коня, Тара усети, че цялото й тяло е схванато и всички кости я болят. Беше благодарна за почивката. Настани се удобно на мекия килим от борови иглици и зачака Джарет да й донесе вода. Джеймс й подаде парче сушено месо.

— Трябва да се подкрепиш.

— Вие двамата също трябва да се нахраните добре. Какво ще стане с мен, ако гладувате?

— Не се бой. Ние сме свикнали да изкарваме по няколко дни без храна. Народът ми е свикнал с глада. Ти трябва да имаш сили, за да отгледаш сина на брат ми.

Тара избухна в тих смях.

— Значи ще имам син? И това ми го казва мъж, който има две дъщери.

— Сигурен съм, че Джарет ще има син. Той загуби първото си дете и това…

— … ще замени детето на Лайза?

— Няма живот, който може да замени друг, Тара. Всеки живот е единствен по рода си. Горещо се надявам, че вашето дете ще израсне здраво и силно и ще ни помогне да излекуваме раните на тази страна.

— Благодаря ти — прошепна трогнато тя и стисна ръката му.

Джарет донесе шише с вода и всички започнаха да се хранят. Тара хапна малко и реши, че трябва да се поразходи, за да раздвижи схванатите си кости.

— Не се отдалечавай много! — предупреди я Джарет.

— Разбира се.

Тя се поразходи между пиниите, после отиде до реката и седна на едно преобърнато дърво. Свали обувките и чорапите си, потопи крака във водата и се наслади на облекчението, което изпита. Приведе се и изми лицето си. Когато се изправи, усети странно вълнение. Една ръка я сграбчи за рамото. Джарет ли беше това? Не, тя познаваше докосването му.

Обзета от дива паника, тя понечи да изпищи, но другата ръка затисна устата й. Ръка без мазоли, която нямаше представа за физическия труд. Ризата беше украсена с дантелени маншети.

Клив Картър! Как беше попаднал тук — в тази далечна пустош?

— Не смей да викаш! — предупреди я той. — Ако се появи онзи чернокос дявол, ще се принудя да стрелям право в сърцето му. Би трябвало да знаеш, че съм дяволски добър стрелец. Все пак успях да премахна баща си, без да се докосна до оръжието.

Защо признаваше убийството? Разбира се, за него нямаше никакво значение какво й е говорил. Нейната дума щеше да се изправи срещу неговата. А той имаше свидетели.

Внезапно Тара изпита див гняв и захапа пръстите, които стискаха устата й. Клив изкрещя и веднага я пусна. Ала другата му ръка остана около талията й.

— Пусни ме! — простена тя. — Става ми лошо!

Тара се огледа отчаяно. Капитан Аргоси и войниците му не се виждаха никъде. Клив беше дошъл в Симарон с голяма свита войници, за да се представи като защитник на закона. Нима днес я беше намерил съвсем сам?

— Ти ми се изплъзваш като змия, Тара, Да бъда проклет, ако още веднъж те оставя да ми избягаш. Загубих много време, докато те открия. — Жестока усмивка изкриви устата му. — Ти си една жалка глупачка. Можеше да имаш всичко. Бях готов дори да се оженя за теб. За една нещастна ирландска беднячка! Е, все пак най-важното си оставаше наследството, а без теб можеше и да не го получа. Защо ми отказа? Ти ме принуди да прибягна до други средства. Всичко щеше да мине гладко и без усложнения, ако не беше избягала така внезапно. Господи, нима можех да си представя, че ще отидеш чак в Ню Орлиънс и ще се омъжиш за богат и влиятелен мъж? Затова си набавих не само заповед за арест, но и добре фалшифицирано брачно свидетелство. Сега си обвинена и в двуженство!

За щастие Клив обичаше да говори и Тара успя да спечели ценно време.

— Ти си едно гадно копеле! Никога нямаше да се омъжа за теб, никога! Да не мислиш, че щях да понасям докосванията ти?

Клив затисна отново устата й, но тя се отбраняваше с всички сили.

— Зверче! — изсъска вбесено той и я хвана за косите. — Сега ще те отведа в Бостън като моя законна жена и ще те милвам, колкото си искам! А когато свърша с теб…

Той не можа да доизкаже заплахата си. Между дърветата отекна див вик и на брега излезе Джарет. Клив изруга, бутна я настрана и извади пистолета си.

Ала не успя да натисне спусъка. Преди да се е прицелил в противника си, Джарет се хвърли върху него и го събори на земята. Картър посегна към ножа, скрит в кончова на ботуша му, но Джарет реагира светкавично и се претърколи настрана. Клив се втурна да го преследва и двамата се озоваха във водата.

Когато станаха, олюлявайки се, Клив извади ножа си и го размаха. Джарет сграбчи вдигнатата ръка, стисна я с все сила и оръжието падна във водата. Улучен от добре прицелен удар в брадичката, Картър политна назад и падна на земята.

Заслепен от гняв, Джарет посегна към него и Тара се втурна да го спре. Преди да е стигнала до биещите се, в гората прозвуча оглушителен изстрел и тя се обърна стреснато. Бяха обкръжени. Тайлър Аргоси се беше приближил незабелязано, придружен от двайсетина войници.

Джарет беше завладян от мисълта да убие врага си и не чу изстрела. Той стисна Картър за гърлото и замахна да го удари повторно, но Тайлър даде още един изстрел.

— Стига, Джарет!

Мъжът спря насред движението, но не освободи противника си.

— Моля те, Джарет! — изплака Тара. — Трябва ни жив.

— Застреляйте този негодник, капитане! — изхърка задавено Клив.

— Мистър Картър… — започна учтиво офицерът.

— Застреляйте го, казах! Не виждате ли, че е луд и се опитва да ме убие? Няма ли най-после да го гръмнете?

— О, не, сър. Никога не бих убил невъоръжен човек. А ако не си държите езика зад зъбите, мистър Макензи може да ви удуши. Той е човек, който не се интересува от последствията.

Най-после Картър се вразуми.

— Тогава поне му заповядайте да ме пусне!

Тайлър въздъхна и се обърна към Джарет:

— За съжаление трябва да те помоля да пуснеш този човек, Макензи.

Макар и неохотно, Джарет изпълни молбата му. Картър излезе от водата и се втурна да хване Тара. Джарет беше по-бърз, улови ръката й и я дръпна да се скрие зад гърба му.

— Както виждаш, аз го пуснах, Тайлър. А сега се погрижи да го махнеш оттук!

— Тара трябва да ни придружи. По дяволите, Джарет, ти си един от най-добрите ми приятели. Да не мислиш, че харесвам ролята, която съм принуден да играя? Трябва да ми предадеш Тара. Ела с нас и…

— В никакъв случай! — изкрещя разярено Клив. — Той няма право да се докосва до Тара. Аз имам брачно свидетелство…

— Това все още не означава, че имате някакви права върху тази жена, мистър Картър — прекъсна го раздразнено капитанът. — Джарет може да оспори истинността на брачното свидетелство. Ще изпълним заповедта за арест, но нищо повече.

— Наистина ли искаш да ми я вземеш, Тайлър? — попита глухо Джарет.

— Не бива да ми пречиш да изпълня дълга си — отговори мрачно приятелят му. Още преди да завърши изречението си, войниците му насочиха пушките си срещу Джарет и Тара.

— Не! — изпищя тя и се опита да застане пред мъжа си. — Ще заминем заедно за Бостън и аз ще се изправя пред съда…

— Не! Капитан Аргоси ще ви пусне да си отидете свободно! — прозвуча дълбок мъжки глас откъм другия край на полянката. — В противен случай скоро ще се разгори кървава битка между индианците и белите!

Тара извика задавено. Зад дърветата се показа Джеймс. Най-странното беше, че той не беше сам. Зад гърба му се появиха няколко десетки семинолски воини, на коне и пеша. Непосредствено зад Тичащата мечка стоеше индианецът, от когото белите се страхуваха до смърт. Оцеола.

Тайлър Аргоси огледа отчаяно дивата орда. Онова, от което се опасяваше, стана: той беше длъжен да изпълни воинския си дълг и сега щеше да загуби живота си.

Изведнъж Оцеола препусна право към Клив Картър и заби в земята пред него дългото си копие, украсено с десетина скалпа. Без да каже дума, вождът се върна при воините си.

Джарет сложи ръка на рамото на Тара и я отведе при индианците.

— Трябва да отстъпиш, Тайлър — проговори предупредително той.

— По дяволите, Джарет, тогава законът ще преследва не само жена ти, но и теб!

— Тази жена е моя! — изфуча Клив. — Какво ви стана, капитане? Май не сте способен да се справите с тази сбирщина от диваци?

— Е, това е един по-особен дивак — отвърна подигравателно Джарет. — Името му е Аси Яхоло или Оцеола. Чували ли сте го вече, мистър Картър?

— Вървете по дяволите! — изрева Клив. — Избийте тези червенокожи, капитане!

Индианците освободиха спусъците на пистолетите си и ги насочиха към войниците. Тара спря да диша. Семинолите щяха да се бият за нея — и да умрат геройски, водени от Оцеола, който бе спасил честта и живота й. Тайлър също щеше да загине. А Джарет и Джеймс, братята, които положиха толкова усилия да предотвратят кръвопролитията…

Може би и те щяха да намерят смъртта си. Заради нея.

— Почакайте! — извика тя, откъсна се от Джарет и застана между двете линии. — Моля ви! Не искам да нося вината за това братоубийство! Умолявам ви, не се бийте заради мен! Джарет, Тайлър е на наша страна. Докато съм с теб, Клив няма да посмее да ме докосне. Ще заминем за Бостън и ще са борим за правото си. Моля ви, заклевам ви във всичко свято! Не искам никой да загуби живота си заради мен!

Думите й бяха последвани от потискащо мълчание. В гърдите й се надигна леден страх. Тези мъже бяха свикнали с лютите битки. Войниците в синьо защитаваха воинската си чест и гордост, а семинолите, украсени с цветовете на войната, бяха прогонени от земите си и сега си отмъщаваха. И те бяха бегълци като нея.

Тя не можеше да ги спре. Те трябваше да решат спора помежду си. Отчаяна, тя вдигна ръце.

— Моля ви, недейте!

Кой знае какво щеше да се случи, ако дивата природа не бе решила да изиграе ролята на съдбата. Изведнъж Клив Картър нададе болезнен вик и падна на колене.

23

Джарет стоеше като закован. Отдавна беше видял змията, свита на кълбо под един грапав клон, увиснал над водата, но не беше помислил нищо лошо. Като всички, които живееха в тази страна, той знаеше, че водните мокасинови змии трябва да се оставят на спокойствие. Реката беше тяхната стихия и те не се отдалечаваха твърде много от нея. Сега обаче, стресната от изстрелите и крясъците, змията усети жизненото си пространство застрашено и падна върху Картър. Когато мъжът изрева от болка и рухна на земята, тя пропълзя към брега, за да се скрие в реката, но не можа да стигне до целта. Един от войниците стреля и змията бе разкъсана на хиляди парченца.

Трясъкът разкъса вцепенението на Джарет, той се хвърли към Клив, сграбчи го за косата и го изтегли на брега. Той беше враг, но трябваше да остане жив.

— Слушайте, аз мога да ви спася! Знаете ли как се умира от ухапване на змия? Бавно и мъчително. Куршумът в главата е много по-приятен, а същото важи и за примката на палача. Всичко останало е за предпочитане пред болките и гърчовете, които ви очакват!

Клив Картър вече усещаше действието на змийската отрова.

— Проклятие! Направете нещо! Трябва да ми помогнете!

— Нямам такова намерение. Ще стоя и ще гледам как умирате.

Войниците седяха неподвижно на седлата си. Индианците също не помръдваха.

— Какво искате от мен, за бога? — изпищя Клив. — Пари ли? Ще ви дам всичко…

— Искам истината, Картър. Тук, пред свидетели. — Клив изохка и се облегна безсилно на Джарет, който продължи безмилостно: — Вие сте наели убиец, за да застреля баща ви и да можете да обвините Тара.

Клив промърмори нещо неразбираемо и Джарет го подкани настойчиво:

— По-високо! Нищо не се чува.

— Да, по дяволите! Защото тази малка кучка не заслужаваше нищо по-добро! Тя се настани в къщата ми, ухажваше баща ми…

— О, не, тя го е обичала и уважавала. А вие винаги сте мислил само за себе си…

Джарет не каза нищо повече. Думите бяха излишни. Всички бяха чули признанието. Не, Клив трябваше да каже всичко.

— По дяволите, помогнете ми най-после! — прошепна безпомощно умиращият.

— Трябва да ми кажете още нещо. Никога не сте бил женен за Тара, нали?

— Не. Дженсън Джоунс фалшифицира брачното свидетелство. Той беше и човекът, който застреля баща ми.

Зад редицата на войниците са надигна нечовешки вик. Джарет забеляза едва сега, че Джоунс също беше тук.

— Той ме принуди! — извика през плач дребният мирови съдия. — Нямах избор!

Джарет пое дълбоко дъх и погледна жена си. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна. В дълбоките сини очи блестяха сълзи, но на лицето й грееше усмивка. Той й кимна окуражително и се обърна отново към Картър. Много му се искаше да го хвърли в реката, но щом беше дал обещание, трябваше да го изпълни. Затова го положи на тревата, коленичи до него и извади ножа си.

Клив изпищя като набучен на кол.

— Млъкнете! — заповяда строго Джарет. — Трябва да изсмуча кръвта.

Змията беше ухапала Картър по ръката, затова Джарет разряза ръкава му, наведе се и засмука силно раничката. Щом напълнеше устата си с кръв, я изплюваше настрана. Клив се превиваше от болки, после загуби съзнание. Но всички знаеха, че ще остане жив.

Джарет стана, Тара се хвърли към него и падна в прегръдката му. Той я притисна до гърдите си и зарови лице в уханната й коса. След малко я пусна и махна на войниците. Двама от тях скочиха от седлата, вдигнаха припадналия и го натовариха на коня му. Джоунс не преставаше да хленчи и да уверява капитан Аргоси, че само Клив е виновен за всичко.

Тайлър отиде при Джарет и му подаде шишенце с уиски, за да изплакне устата си от кръвта и отровата.

— Мисля, че вече не е нужно да арестуваш жена ми, Тайлър — проговори спокойно той и му върна шишенцето.

— Разбира се, че не. — Аргоси погледна към Джеймс и Оцеола и вдигна ръка за поздрав.

Оцеола кимна със сериозно лице. Ако се бяха срещнали на бойното поле, двамата щяха да се бият на живот и смърт. Но днес нямаше да има битка.

Войниците сложиха белезници на Джоунс и го качиха на коня му. Тайлър даде кратка заповед и малкият отряд потегли към края на гората.

Семинолите също изчезнаха зад дърветата по знак на Оцеола. Вождът остана последен, усмихна се на Тара и махна с ръка на Джарет. Джеймс скочи от коня си, отиде при Тара и я прегърна засмяно.

— Ти си най-добрата жена, която може да си пожелае един мъж.

— А ти си най-добрият роднина, който може да си пожелае една жена.

Джеймс се обърна към брат си и стисна здраво ръката му.

— Мисля, че вече мога да ви оставя сами.

— О, да. Благодаря ти за всичко, братко.

Джеймс възседна гъвкаво едрия си жребец и се отдалечи в бърз галоп.

— Господи, Тара, всичко свърши! — прошепна задъхано Джарет и отново я притисна до гърдите си.

— Вече бяха повярвала, че никой не е в състояние да ме спаси. Но ти…

— Много обичам да те спасявам.

— А аз те обичам повече от всичко на света. Опасна ли е отровата, която изсмука от раната на Картър?

— Нищо няма да ми стане. Като малко момче бях ухапан от водна мокасинова змия и оттогава имам имунитет. — Той целуна нежно треперещите й устни, солени от сълзите й. — А сега ще се приберем у дома. Вече не си бегълка, Тара. И никога няма да бъдеш.

— Най-после намерих сигурно убежище. Твоят дом е моят рай.

— О, Тара, войната продължава! Кой знае какво ще ни донесе бъдещето…

— Един силен, здрав син. Брат ти го предрече.

— И този син ще расте в дива, опасна страна.

— И ще стане див и опасен. Също като мъжа, когото обичам. — Тя помилва лицето му с безкрайна любов. — Никога няма да ви напусна — тебе и сина ни.

Джарет я целуна, вдигна я на ръце и я отнесе при коня й.