Бегълката

6

Още малко и ще си бъдем у дома, повтаряше си възбудено Джарет. Той заповяда на екипажа да събере платната и да обърне кораба, за да могат да влязат в пристанището на Тампа. Още малко. За да стигне до плантацията си, той щеше да продължи пътя си нагоре по реката. Тази вечер обаче щеше да запознае жена си с няколко приятели, които живееха в този откъснат от света външен пост.

Някогашната опорна точка на военните, форт Броук, беше разположена в близост до залива. От нея се разви градът Тампа — недостатъчно елегантен, не особено цивилизован и все още обитаван предимно от войници. Някои от военните, преместени тук, бяха на мнение, че са ги изпратили в ада. Други обичаха белите плажове, лазурносинята вода на залива, мекия вятър, който не преставаше и през зимата. Рядко ставаше наистина студено, дори когато в Джаксънвил и Пенсакола падаха снегове.

В Тампа живееха и жени — съпругите на военните, продавачки, леки момичета, които бяха на издръжка на правителството. Фортът се издигаше над скромните дървени къщи, наскоро прокараните улици имаха дори дървени тротоари, за да могат дамите да опазят колосаните си поли. Все още имаше много места, където човек, ще не ще, трябваше да гази през калта, особено в дъждовните дни.

Градът се разрастваше с всеки ден. Бръснари, лекари, зъболекари, аптекари и търговци идваха да упражняват занаята си в Тампа. Във всеки двор имаше кокошки, все по-често се виждаха крави, офицерите яздеха великолепни коне.

— Доста е оживено, нали? — отбеляза Робърт, който стоеше до приятеля си и наблюдаваше Тампа през далекогледа.

Джарет кимна и взе далекогледа от ръката му. Новобранците се упражняваха в оградените дворове на казармите. Други войници тичаха от къща на къща, сякаш имаха да предават важни новини. Двадесетина мъже се метнаха на седлата и препуснаха нанякъде. При тази гледка сърцето на Джарет се сви тревожно.

— Какво означава това? — попита загрижено Робърт.

— Знаеш го не по-зле от мен — отговори Джарет и се почувства зле. Нови битки с индианците… Точно от това се опасяваше. Оцеола не беше простил унизителното затворничество при Уили Томпсън.

Мирът беше само привиден. През ноември 1835 година, малко след разговора, който Джарет проведе с Оцеола, Алигатора и Тичащата мечка, положението се изостри.

Още при онази среща Оцеола беше убеден, че не могат да се надяват на мир. Убийството на индианеца Чарли Ематла вдигна много шум. Според Оцеола това не беше убийство, а екзекуция на човека, предал народа си. Много семиноли, обезкуражени от постоянния глад и страданията на близките си, приеха действията на Чарли като капитулация пред белите, като предателство спрямо хората, които не искаха да бъдат изпратени още по-навътре в дивите зами на Флорида.

Андрю Джаксън отдавна искаше да изтика индианците западно от Мисисипи. Тъй като белите заселници бяха алчни за земя, проблемът постоянно се изостряше. Накрая Джаксън, вече президент на САЩ, взе решение, че индианците трябва да бъдат обезщетени за загубените територии и веднага да бъдат изпратени на запад. Войската във Флорида смяташе да проведе заселването през пролетта на 1836 година, все едно дали индианците бяха съгласни или не.

Когато получи нареждане да поведе хората си на запад, Чарли заяви на белите, че няма право да решава от името на всички семиноли, пък и самият той принадлежал към племето крийк. Той притежаваше плантация и добитък в северната част на централна Флорида. Един ден обаче се умори от съпротивата и каза, че е готов да потегли на запад. Закара стадото си във форт Кинг и го продаде. По обратния път бе нападнат от враждебно настроени индианци, водени от Оцеола, и бе застрелян. Джарет бе узнал това от приятелите си във Форт Броук.

Враждебността на Оцеола се подхранваше не само от необмислената постъпка на Уили Томпсън. Той имаше и друга причина да мрази белите.

Още много млад, Оцеола си бе взел две жени, Утринна роса и Залязващо слънце. Много години преди началото на военните действия Залязващото слънце — красива индианка с черна кръв — беше отвлечена от бели трапери. Търговците на кожи продадоха младата жена на пазара за роби в Сейнт Огъстин и тя трябваше да работи в една плантация. Джарет и Тичащата мечка успяха да я измъкнат от лапите на жестокия собственик.

Така зловещата история завърши добре. Въпреки това Джарет не се съмняваше, че Оцеола копнее за отмъщение. Един ден траперите, отвлекли Залязващото слънце, излязоха на лов и изчезнаха безследно.

Всичко това беше минало. Сега, когато напрежението нарастваше, се събудиха и спомените. Джарет съжаляваше горчиво, че беше останал толкова дълго в Ню Орлиънс, но съзнаваше, че не е в състояние да се намеси в събитията. Първо трябваше да узнае какво става в родината му.

Скоро след това „Магда“ хвърли котва на кея. В целия град строяха барикади и заковаваха прозорците. Въпреки че бяха заети, много хора забързаха към кея, за да поздравят пристигналите. Джарет махна зарадвано на Джош и Нанси Рейнолдс, най-добрите му приятели в Тампа. Всички искаха да видят какво е донесъл. Той беше заминал за Ню Орлиънс със сол и захар, а се връщаше натоварен с френски чорапи, сапуни и парфюми, с лангуста и подправки. Носеше и много новини. Връщането му винаги даваше повод за радост.

Джарет даде последните заповеди на екипажа си и понечи да скочи на кея, когато чу гласа на Тара зад гърба си.

— Тук ли живееш? — В този въпрос имаше неподправен ужас, но Джарет реши, че тонът й издава и презрение — презрение към неговия рай, към всичко, което беше споделял с Лайза, докато смъртта му я отне. Тара не искаше да разбере, че той обича тази страна и е готов да живее и да умре за нея.

В гърдите му пламна гняв и той се обърна към жена си. Тя не забеляза вълнението му, защото беше устремила поглед към града. Примитивни, жалки къщи, изградени без всякакво чувство за стил… Каква разлика с величествения град между меко издигащите се хълмове, откъдето беше избягала!

Но нима можеше да си позволи да съди новата си родина? Трябваше да бъде благодарна, че беше намерила тихо пристанище след опасното си бягство. Освен това не можеше да отрече, че вълните в залива блестят невероятно сини, че градът е потънал в разкошна зеленина, макар да беше зима.

Да, тук можеше да се живее — само да не беше този мъчителен страх. Едва сега Тара забеляза изпитателния поглед на мъжа си и лицето й се затвори. Не биваше да показва своя ужас. Той нямаше да я разбере, а и тя не можеше да му обясни.

Естествено той не разбираше вълнението й. В този момент близостта, създала се на борда на „Магда“, отлетя някъде много далеч. Красотата й му се стори хладна и недостъпна. Златната коса беше увита в строг кок на тила, а синята кадифена рокля на Лайза с фуста от бяла коприна, тясна в талията, но с широка пола, я правеше още по-строга. Деколтето разкриваше извивката на съвършените й гърди.

Изведнъж Джарет усети неустоимо желание да разкъса роклята й, да разголи тялото й и да я раздрусва, докато синият студ в очите й угасне. Трябваше да й напомни, че тя не е нищо повече от келнерка в долнопробна кръчма, която беше събудила любопитството и желанието му и за която се беше оженил, за да я закриля. Никога нямаше да види в нейно лице истинската си съпруга. Лайза беше неговата жена, във всички отношения. И все още беше такава, макар че не беше между живите.

— Не живея тук — отвърна ледено той. — Плантацията ми изглежда още по-зле.

Острият му тон я уплаши. Ръцете й затрепериха, но тя не отговори и избягна погледа му.

— Е, мисис Макензи! — Робърт се засмя и застана до нея. — Как ви харесва Тампа? Водата в този залив е блестящо синя като очите ви. Само почакайте да видите плажовете! Не гледайте къщите, те не са толкова важни. Смея да ви уверя, че мисис Конъли от кръчмата „При залива“ е чудесна готвачка, а стаите са големи, чисти, с меки легла, които не се люлеят по вълните.

Обзет от неволна ревност, Джарет проследи как Тара отговори на усмивката на приятеля му. Очевидно Робърт умееше да я развеселява.

Дали щеше да бъде щастлива в пустошта на Флорида, ако беше станала жена на Робърт?

— О, това звучи много примамливо, мистър Трейт — отговори меко тя.

Робърт понечи да й предложи ръката си, за да я отведе на сушата, но Джарет го изпревари. Макар че нямаше намерение да бъде груб, жестът му издаваше собственическо чувство и той усети как Тара се скова. Посочи й безмълвно спуснатата стълбичка и двамата слязоха на сушата. Нанси и Джош вече бързаха към тях. Грейнала от радост, младата жена се хвърли в обятията на Джарет и го целуна по устните.

— Толкова се радвам да те видя отново!

— Дръж се прилично, Нанси! — засмя се мъжът й. — Ще го хвърлиш във водата! Бедният човек не може да си поеме дъх. И не настъпвай младата лейди, която така грубо избута настрана.

— О, много се извинявам! — смути се Нанси и хвърли бърз поглед към Тара. После поздрави и Робърт с гореща целувка.

Джарет видя, че Тара се чувстваше неловко и изпита злобно задоволство. Жена му май беше ревнива…

— Нанси! — Робърт вдигна високо във въздуха стройната тъмнокоса жена и я завъртя в кръг. После я остави на земята и разтърси здраво десницата на Джош.

— Това са Нанси и Джош Рейнолдс — обясни кратко Джарет, обърнат към жена си. — Двамата имат магазин в Тампа.

Дойдоха още хора и наобиколиха новодошлите, за да ги поздравят с добре дошли. На самия край на кея беше застанал едър, рус офицер, който чакаше търпеливо. Джарет позна стария си приятел капитан Тайлър Аргоси.

— Какво, по дяволите, става в Тампа? — попита тихо той и се наведе към Джош.

— Тук е същински ад, Джарет — отговори с въздишка мъжът. — Майор Дейд поведе войската на север, към Форт Кинг. По пътя били нападнати от семинолите от засада. Само трима оцелели след клането. Единият починал по обратния път към Тампа, вторият не може да говори, а третият ни уплаши до смърт с вида си. Сега се подготвяме за голямо нападение. Скоро ще имаш случай да поговориш с бедния обезобразен войник, който се върна в града на четири крака. Индианците избили войниците, а избягалите роби обезобразили труповете им. Нали знаеш как е там. При индианците намират убежище много избягали негри. Вярно е, че вече не са роби, но помнят много добре жестокостите и несправедливостта на белите си господари. Затова използват случая да си отмъщават на белите мъже, които срещат по пътя си. А пък и Уили Томпсън… По дяволите, Джарет, стига сме говорили пред дамите!

— Продължавай, Джош! — окуражи го Нанси. — Джарет трябва да знае какво стана.

Мъжът й се подчини с неохота.

— Знаеш, че Оцеола не може да прости на Уили Томпсън за онова, което му стори. Онзи проклет агент трябваше да знае, че оковаването във вериги е смъртна обида за семинолите. Индианците го нападнали извън форта и го убили заедно с придружаващите го войници. А сега ще избухне истинска война. Няма да можем да го предотвратим.

Джарет беше толкова отчаян, че не намираше думи за отговор.

— Велики боже! — прошепна беззвучно Тара.

— Много съжалявам, мадам — поклони се сериозно Джош. — Но не можех да ви спестя истината. Вероятно сте дошла на гости в нашия град? Надявам се, не при някого от бедните войници, които придружаваха майор Дейд.

— Не — отговори уморено Джарет. — Тя е моя съпруга.

— Съпруга! — повтори изумено Нанси. — Господи, а ние уплашихме до смърт бедното момиче! Трябваше да ни предупредиш, Джарет. Щяхме да я посрещнем, както подобава…

— Да бъдем по-любезни — допълни с принудена усмивка Джош.

— Хайде да се махаме оттук — предложи бързо Нанси. — Много съжалявам, мисис Макензи — обърна се тя към Тара. Очевидно й беше трудно да произнесе това име.

— Казва се Тара — обясни глухо Джарет.

— Да я отведем в гостилницата, преди да е припаднала — извика Нанси.

Макар че беше бледа като платно, Тара нямаше намерение да падне в безсъзнание. Тя погледна предизвикателно мъжа си и той изтълкува погледа й съвсем правилно.

— Не се бойте, тя е много по-здрава, отколкото изглежда — заяви той. — Никога не съм я виждал да припада.

— Елате, скъпа. — Нанси улови ръката на Тара. — Гостилницата е наблизо, ето по тази улица. Надявам се, че ще се справите…

— Разбира се, че ще се справи — прекъсна я спокойно Джарет.

— Мисля, че мога да отговоря и сама! — изфуча гневно Тара. Дамите тръгнаха напред, а Джарет се върна при хората си и им нареди да отнесат багажа в гостилницата. После отиде при Робърт.

— Много съжалявам — проговори тихо приятелят му. — Но това се очакваше, нали?

Джарет кимна безмълвно. Войните, убийствата, омразата — те не преставаха дори когато уж цареше мир.

— Аргоси те чака — прибави тихо Робърт и посочи капитана, който стоеше настрана от тълпата.

— Добре, ще ида да поговоря с него. Придружи Тара до гостилницата на мисис Конъли, защото може да се забавя.

Аргоси стисна ръката на приятеля си, без да може да скрие своята загриженост.

— Сигурно вече си чул новините, Джарет. Страната е обзета от паника. Няколко плантации са изгорени и белите са полудели от жажда за отмъщение. Говорят, че всички индианци трябва да бъдат изпратени на запад, а онези, които настояват да останат тук, да бъдат избити до крак.

— Положението е много сериозно, Тайлър. Ти не знаеш колко упорити са семинолите. Ние ги излъгахме и предадохме и сега ни изпращат сметката. Що се отнася до военната им сила, убеден съм, че имат надмощие, въпреки по-малкия си брой — защото познават страната много по-добре от нас. Предстои ни дълга, кървава война.

— Местната милиция вече мобилизира членовете си, освен това чакаме подкрепление от Вашингтон. Ти познаваш горите и блатата не по-зле от индианците. Ако желаеш да поемеш командата на войската…

— Невъзможно, Тайлър! Знаеш защо.

Капитанът пое дълбоко въздух и се загледа към морето.

— Разбира се, аз знам. Но началниците ме помолиха да ти направя това предложение.

— Ще се опитам да предприема нещо, Тайлър. Само не искай от мен да лъжа вождовете. Знаеш, че винаги съм готов за честни преговори.

Тайлър кимна.

— Знам, че скоро ще имаме нужда от посредник. — Той се поколеба и продължи: — Много бели мъже във Флорида не разбират становището ти и са враждебно настроени.

— Вероятно има също толкова индианци, които ме мразят, Тайлър. Това няма значение. Аз следвам съвестта си.

— Разбира се. Ще отидеш ли в плантацията си?

Джарет кимна.

— Тя е в неутралната област.

— Да се надяваме, че няма да настъпят промени…

— Мисля, че Оцеола ще уважава правата ми. Освен това никога не съм злоупотребявал с доверието на индианците.

— Когато беше войната с племената от крийк, ти също отиде да се биеш с „ред стикс“ — напомни му капитанът.

— Това бяха други времена, други обстоятелства. Онези от „ред стикс“ се готвеха да нападнат къщата ми. Сега съюзите са други. Сключих мир с някогашните си врагове.

— Може би ще те принудят да се биеш отново. В сегашната ситуация не можеш да останеш неутрален.

— Знам, че ме чакат трудности.

— Във всеки случай няма да искам от теб да водиш нечестни преговори.

— Щом дойде времето, ще бъда готов.

— Довел си нова жена? — Тайлър хвърли бърз поглед към малката група, която вървеше към гостилницата.

— Да.

— Много млади дами в Тампа и околностите ще бъдат горчиво разочаровани — засмя се Тайлър. — Жена ти е рядка красавица… Къде я намери?

Джарет се изкуши да му разкаже цялата история, но в последния миг се отказа.

— В Ню Орлиънс.

— Без съмнение произхожда от благородно семейство.

— Стара фамилия — потвърди с крива усмивка Джарет. Не можеше да му признае, че не знае нищо за произхода на Тара. Затова стисна ръката му и побърза да се сбогува. — Ще ме намериш в Симарон. Ела, ако имаш нужда от мен и ако мога да ви помогна с нещо.

— Съгласен съм. Приеми най-сърдечните ми благопожелания по случай сватбата!

— Благодаря ти. — Джарет се обърна и тръгна към гостилницата. Отговаряше на поздравите на приятелите и познатите си, но вървеше с бързи крачки, за да не го спират. В кръчмата видя седналите на една маса Джош, Нанси и Робърт. Тара не се виждаше никъде.

Ниското помещение беше задимено. В камината гореше буен огън, от кухнята се носеха примамливи миризми.

— Къде е Тара? — попита Джарет и се ядоса, защото гласът му беше пълен със страх и недоверие. Ами ако жена му беше избягала?

— Горе е, в голямата стая в края на коридора. Мисис Конъли я пази специално за вас — обясни с усмивка Нанси. — Тара каза, че иска да се освежи малко и ще слезе при нас.

Джарет с мъка устоя на изкушението да се втурне към горния етаж. Още докато се бореше със себе си, видя Тара да слиза грациозно по стълбата. Без да го удостои дори с поглед, тя отиде при Робърт, който побърза да й предложи място.

Джарет също се настани на стола си и махна на закръглената гостилничарка да се приближи. Тя изтри ръцете си в престилката и застана пред него.

— О, Джарет, колко се радвам да ви видя отново! И с тази красива млада съпруга! Дамите, които възлагаха надеждите си на вас, ще бъдат много нещастни. Във всеки случай ви желая много щастие! — Усмивката й бързо угасна. — Жалко е, че се върнахте точно когато ни заплашва война.

— Както и да е, винаги е хубаво човек да се върне вкъщи, Пеги — отговори любезно той. — Никога няма да забравя прекрасното ви печено…

— О, да, яденето ще бъде готово само след минута… Ето я и Шейла с кана чай за дамите и хубава бира за господата. Към печеното ще ви сервирам пресен хляб, най-хубавото картофено пюре на света, зеленчуци и ямсови корени.

Мисис Конъли отстъпи настрана и келнерката положи на масата тежката табла. После хвърли изпитателен поглед към Джарет.

Още преди много години овдовялата мисис Конъли беше приела в дома си сирачето Шейла, красива, екзотична метиска. Добрата гостилничарка й даде отлично възпитание и я изпращаше редовно в неделното училище. Шейла изобщо не се интересуваше от уроците по религия, гледаше само младите момчета, които посещаваха училището. Тя беше дива и необуздана, но открита и честна.

— Добре дошъл у дома — прошепна нежно тя, наведена над ухото на Джарет. Познаваше го, откак се помнеше.

— Много ти благодаря.

— Виждам, че всичките тези приказки за война не ви плашат — продължи одобрително тя.

— Разбира се, че не — усмихна се той. Когато Шейла се отдалечи, Джарет вдигна каничката с бира и се обърна към съпругата си: — Добре дошла в новия си дом, мисис Макензи.

— Ние също ви поздравяваме с добре дошла, Тара — присъедини се към наздравицата Нанси.

Тара се усмихна любезно и отпи глътка чай.

— Какъв ти дом — промърмори едва чуто тя. Погледът, отправен към Джарет, издаваше омраза.

— Какво искаше капитан Аргоси? — осведоми се Нанси. През това време мисис Конъли и един едър негър донесоха големи чинии с ростбиф, хляб и различни видове зеленчуци. Шейла също се върна, за да им помага.

— Предложи ми да командвам някой от отрядите — отговори равнодушно Джарет.

— А ти отказа, нали? — въздъхна Нанси.

— Разбира се. И ти знаеш защо.

— Ще водиш ли преговорите, ако те помолят? — попита Джош и Джарет кимна мрачно.

— Бъди уверен, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да намаля кръвопролитията.

Нанси се взираше замислено в чинията си.

— Не можеш да промениш случилото се, Джарет. Преживяхме такъв ужас! Индианците нападнаха от засада бедния майор Дейд и войниците му и ги избиха. А като си помисля за онези двама нещастници, които оцеляха…

— Нанси! — прекъсна я енергично Джош.

Джарет наблюдаваше Тара, която беше взела приборите си и отново ги бе оставила на масата.

— Яжте, мисис Рейнолдс! — намеси се енергично Шейла. — Това се отнася и за вас, господа. През следващите дни ще имаме нужда от всички свои сили.

— О, Джарет… — Угрижената Нанси се обърна към приятеля си. — Аз те познавам и знам на какво си способен. Но на твое място сега не бих отишла в плантацията.

— Глупости! — прекъсна я Шейла и наля още бира. — Нашият мистър Макензи не е заплашен от опасност. И двете страни се нуждаят от него, пък и плантацията му е добре защитена.

— Сигурно! — възрази с остър глас Тара. — Вероятно добрият майор Дейд също се е бил погрижил за защитата си.

— Нападнали са го от засада — обясни спокойно Шейла. — А това никога няма да се случи с мистър Макензи.

Джарет вдигна предизвикателно вежди и се обърна към жена си.

— Съмняваш ли се в способността ми да те защитя, скъпа?

Мина доста време, преди Тара да отговори, и Джарет усети почти физически напрежението, което протичаше помежду им.

— Съмнявам се в умението на отделния човек да се отбранява срещу превъзхождащ го противник.

Шейла изпухтя презрително и се отдалечи. Нанси бутна стола си и прошепна с пресекващ глас:

— Боя се, че не се чувствам много добре…

Тара скочи да я подкрепи.

— Хайде да се качим горе, Нанси. Ще си легнете и ще ви стане по-добре.

— Да, може би…

Тара не искаше да признае, че се чувства зле. Затова се усмихна спокойно на Робърт и Джош, без да обърне внимание на Джарет.

— Извинете ни, джентълмени. — Мъжете се надигнаха и Тара усети в гърба си изпитателния поглед на Джарет, но не се обърна да го погледне.

Тя отведе Нанси в стаята и й помогна да легне. След това мушна под главата й още една мека бяла възглавница.

— О, вече съм по-добре! — въздъхна уморено Нанси. Отпусна се назад, но очите й останаха втренчени в Тара. — Значи Джарет се върна вкъщи с нова съпруга… — промълви като на себе си тя. — Кой би помислил? — Смехът й издаваше лека горчивина. — Вярно е, че интересът му към жените никога не е угасвал, но и през ум не ми минаваше, че ще си намери нова любов. Джарет и Лайза бяха толкова млади, когато се ожениха, и толкова си приличаха…

— Какво по-точно искате да кажете? — Тара приседна на ръба на леглото, опитвайки се да говори небрежно, за да скрие парещото си любопитство.

— Ами, и двамата обичаха тази страна, обичаха реката и красивия си дом. Странно… Джош също е луд по Флорида. По-рано беше в армията, но един ден падна от коня и си нарани гърба. Аз го помолих да се преместим на север, но той отказа да се махне оттук. Повярвайте, в началото бях ужасно нещастна. Не искам да бъда недискретна, но в Тампа живеят такива жени…

— Уличници ли имате предвид? — попита направо Тара.

— Точно така! — кимна Нанси и бузите й пламнаха. — А някои войници се държат като разбойници. Джош постоянно говори, че положението в града може да се подобри само ако тук се заселват почтени хора. Затова и ние останахме в Тампа и работихме неуморно. Постепенно се научих да ценя тази земя. Обичам меката зима и слънцето, прекрасните бели плажове, самотата. Представете си, Тара, човек може да се разхожда часове наред по брега, без да срещне жива душа. Понякога се къпем голи — призна тя и се изчерви още повече. — Вече бях започнала да вярвам, че ще живеем в мир. А сега всичко започва отначало. Господи, какво ще правим! Само като си представя как бяха убити Дейд и хората му…

Тара я слушаше с нарастваща тревога. Може би беше по-добре да помоли Джарет да останат в Тампа. Плантацията му беше навътре в страната и индианците непременно щяха да я нападнат. В Тампа щяха да бъдат заедно със семейство Рейнолдс, а ако опасността станеше сериозна, щяха да се качат на кораба и да заминат.

— Бедният Джарет! — промърмори съчувствено Нанси. — Той е в трудно положение. След като Лайза умря в онази пустош, при индианците…

— При индианците? — повтори с пресекващ глас Тара.

— Е, съдбата й не беше толкова страшна като тази на майор Дейд и войниците — увери я бързо Нанси и се на дигна. — Не исках да ви уплаша, скъпа. Нима Джарет не ви е казал нищо за Лайза? Той не обича да говори за случилото се. Но след като вече сте женени, реших, че… — Тя млъкна, защото на вратата се почука.

— Кой е? — попита рязко Тара и скочи. Точно сега ли трябваше да ги прекъснат?

Вратата се отвори. На прага стояха Джош и Джарет.

— Време е да се прибираме, Нанси — проговори меко Джош. — Надявам се, че си по-добре?

— Да, разбира се — отговори Нанси, стана от леглото и прегърна Тара. — Имаме две малки деца, които ни чакат вкъщи. Надявам се да ги видите, преди да… Е, дано всичко да бъде наред.

Тара отговори на прегръдката и сърцето й се сви от тревога. Толкова й се искаше да узнае повече от Нанси. Какво ли щеше да й каже за Лайза? Надяваше се да види децата й, преди… Преди какво? Преди да замина, каза си сърдито тя. Или преди да ни изколят като пилци? Като Лайза, любимата жена на Джарет.

— За нас беше удоволствие да се запознаем с вас, мисис Макензи — сбогува се учтиво Джош и се наведе над ръката й. После се обърна към Джарет: — Утре сутринта всички запаси, от които се нуждаеш, ще бъдат отнесени на борда на „Магда“.

След като двамата излязоха от стаята, Джарет затвори вратата и се облегна на рамката.

— Джарет — започна плахо Тара, опитвайки се гласът й да звучи спокойно, — не бива да отиваме в плантацията.

— И защо не?

— Защото само преди няколко дни индианците са нападнали цял отряд въоръжени войници. Скоро ще избухне война. Нима не чу всички ужасни новини?

— Вярно е, положението е трудно. Индианците във Флорида водят войни, откакто първите европейци стъпиха в земята им.

— Само че онези, които загинаха преди няколко дни, не бяха семиноли!

— Не се заблуждавай, Тара. Войната се води винаги от двете страни. Уили Томпсън многократно престъпи дадената дума и наруши договорите. Виждал съм как бели войници нападат индиански села, избиват жени и деца. Семинолите отговарят на злото със зло, това е всичко.

В гърдите й се надигна луд гняв.

— Великолепно! Значи според теб е правилно да ни избият само защото някой си е престъпил обещанието, дадено на банда диви варвари?

Джарет се озова с два скока пред нея и вдигна ръка да я удари. Тара го погледна изумено и се сви, за да избегне удара. Той се овладя и отпусна ръката си.

— Никой няма да те убие. — В гласа му имаше безкрайна умора.

— Точно така. Защото няма да те последвам във вътрешността на страната.

— Какво? — попита слисано Джарет.

— Няма да те…

Той протегна ръце към нея, хвана я за раменете и я привлече към себе си. Коленете й омекнаха, но тя стисна зъби и устоя на гневния, пронизващ поглед.

— Няма да дойда с теб в плантацията! — извика отчаяно тя. — Нямам никакво намерение да стана жертва на онези кръвожадни диваци!

— Никой няма да откъсне и косъм от главата ти. Нали се ожених за теб, за да те закрилям?

— Да, ти ми помогна и аз съм ти благодарна. Но не искам да се чувстваш отговорен…

— А ти? Да не мислиш, че ти нямаш задължения към мен? — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й и той я разтърси с такава сила, че косата й се разпиля по гърба.

— Нямам намерение да бягам, Джарет!

— Какво тогава?

— Пусни ме! Причиняваш ми болка!

— Ако не ми обясниш какво мислиш, наистина ще ти причиня болка.

— По дяволите, ти не носиш отговорност за мен! Разбира се, аз съм ти благодарна, че ми помогна да избягам от преследвачите си, но те уверявам, че мога да живея и сама. Не искам да се тревожиш за мен! Ще изчезна от живота ти колкото се може по-скоро. И без това не означавам нищо за теб. Не знам много за първата ти жена, но съм убедена, че сърцето ти ще принадлежи само на нея.

— Ти си моя съпруга — напомни й дрезгаво той.

— Но не съм жената, за която копнееш. — Гневът му се усилваше с всяка дума, но Тара не можеше да спре. — Боли ме! — изплака тя.

Джарет я пусна, блъсна я към леглото и забърза към вратата, но после отново се обърна към нея. Яростта в изразителните тъмни очи я стресна до смърт. Не знаеше какво трябва да направи — дали да избяга или да се хвърли в обятията му, да затропа с две ръце по гърдите му или да впие устни в неговите.

— Ако се интересуваш от предшественичката си… — започна с треперещ глас той, — ще ти кажа само, че тя не беше страхливка. Не се боеше от хората, които бяха различни от нея, нито от местата, които не познаваше.

— Аз не съм Лайза — възрази глухо тя.

— Знам. Но ти си ми жена и имаш задължения към мен! — отговори предупредително той. — Където съм аз, там ще бъдеш и ти. А ако избягаш, ще те намеря даже да се скриеш вдън земя. Ти се съгласи с женитбата, нали? Никой не те принуди! Затова ще спазиш брачната си клетва.

— А ти? — изфуча разярено тя. — Ти се закле да се грижиш за съпругата си. А сега изпращаш втората си жена на смърт, както си сторил и с първата! Защо ме водиш при диваците?

В очите му лумна черен огън и Тара усети как по бузите й закапаха сълзи. Той щеше да я удари!

Джарет не направи дори крачка към нея. Гласът му прозвуча изненадващо тихо:

— По-добре е да потърсиш в сърцето си малко съчувствие към бедните индианци. — После се обърна и изскочи от стаята. Блъсна вратата с такава сила, че гостилницата се разтресе. Трепереща, Тара се отпусна на леглото. Страхът от бъдещето не я мъчеше толкова силно, колкото фактът, че беше разочаровала Джарет. Усещаше някаква странна болка в гърдите.

Най-добре беше да вземе малко пари и да избяга… Не, нямаше да то направи, а щеше да изпълни дълга си, както му беше обещала. Освен това трябваше да открие истината за смелата Лайза и за мъжа, който я беше обичал толкова много.

Тя седя дълго неподвижна, потънала в мислите си. По-късно си спомняше тези часове като безкрайна болка. Защо Джарет не се връщаше? Дали не беше отишъл при друга жена — например при малката Шейла, екзотичната красавица, която го гледаше с копнеж? Парещата ревност, която пламна в сърцето й, беше повече от изненадваща. По дяволите, той трябваше да се върне при съпругата си…

Часовете минаваха, а Джарет не се връщаше. Уморена до смърт, Тара се отпусна на леглото, без да се съблича. Очите й се затвориха едва на зазоряване.

7

Тара се стресна в съня си и примигна объркано. Едва след време осъзна, че се намираше в най-голямата и луксозна стая на мисис Конъли, която сега беше заляна от слънчева светлина. Тя лежеше на леглото, напълно облечена, след като беше чакала с часове завръщането на Джарет и беше заспала едва на разсъмване.

Джарет стоеше до прозореца, облечен в тесен панталон, чиста бяла риза и високи ботуши. Когато се обърна към нея, тя побърза да затвори очи и се завъртя на другата страна. Умората тежеше като олово в крайниците й. Дали беше спал в тази стая? Струваше й се съмнително. Възглавницата до нея беше недокосната. Тя изпита отново ревност и се ядоса на себе си.

След малко отвори предпазливо очи и изведнъж се разтрепери с цялото си тяло. Той се бе придвижил безшумно към нея и сега стоеше пред леглото. Вече нямаше смисъл да се преструва на заспала. Тя въздъхна, надигна се бавно и от устата й се изтръгна ядна ругатня. Нямаше да му позволи да се промъква до леглото й като индианец!

— Виждам, че вече си будна — отзова се подигравателно той. — Това ме радва. След два часа ще отплаваме към плантацията ми. Смятах да останем тук по-дълго, за да ти дам възможност да разгледаш града, да се запознаеш с хората и да си накупиш рокли. Но при тези обстоятелства държа да се върна вкъщи колкото се може по-скоро.

— Ако къщата ти все още е на мястото си — отвърна беззвучно тя.

— Разбира се, че е на мястото си.

— Предполагам, че има доста хора, които са пристигнали в града от вътрешността на страната, за да потърсят закрила. Може би е по-добре да изчакаме, за да научим има ли промени в ситуацията.

— Нямам време — отговори нетърпеливо той. — На тоалетката ще намериш вода за миене, а на масата те чака кафе. Побързай! Корабът скоро ще вдигне платна. Срещу течението на реката ще напредваме по-бавно, отколкото в залива.

Тара стана и си наля чаша кафе. Изпи я на един дъх и се загледа през прозореца. Небето беше ослепително синьо.

— Надявам се да бъдеш готова навреме — проговори предупредително Джарет, отвори вратата и изчезна.

— Разбира се! — изсъска разярено тя. — За да се отправим колкото се може по-бързо към дивите индиански земи, където ще ни насекат на парчета. Щом толкова бърза, защо не тръгна още през нощта? Сигурно си е имал други занимания.

Тя говореше на небето и съвсем естествено не получи отговор. Вместо това чу тих смях и се обърна стреснато. Джарет не беше излязъл!

— Нима съм ти липсвал, скъпа? А аз си мислех, че не цениш особено компанията ми.

В този миг беше готова да го удуши! Нарочно беше отворил и затворил вратата! Проклет лъжец!

— Разбира се, че се зарадвах, когато се лиших от компанията ти! — изфуча гневно тя.

— Трябваше да помислиш малко повече, преди да се съгласиш за сватбата.

— Тогава нямах представа за безумията, които се каниш да извършиш. Никога не бих помислила, че ще ме изложиш на смъртна опасност. Може би онази, с която си прекарал нощта, ще бъде готова да те последва в дивата пустош?

Джарет вдигна вежди.

— Ти си тази, която ще дойде с мен, скъпа. Не се бой, аз ти обещах закрила и смятам да удържа на думата си. Нима някога съм те разочаровал? След един час ще дойда да те взема.

Този път наистина излезе. Тара стисна чашата с треперещи пръсти и седна на леглото. Господи, какво ли я очакваше? Чувстваше се толкова уплашена, толкова изгубена…

Докато бяха в Ню Орлиънс, Джарет успя да се справи с всички преследвачи и да я избави от страшната опасност, макар че я смяташе за най-обикновена келнерка. Сега обаче положението беше съвсем друго. Този път противниците бяха индианци и Джарет не беше в състояние да им се противопостави. Армията имаше спешна нужда от него, защото беше най-добрият познавач на вътрешността на страната. Въпреки това беше отказал да поеме командването на отряда. Ами ако попаднеха в засада като бедния майор Дейд…

Тя скочи отчаяно и си наля още кафе. Изпразни бързо чашата, изми лицето си и разрови сандъка, за да намери по-лека рокля. Изведнъж скочи, сякаш беше опарила пръстите си. Всичко това беше принадлежало на Лайза, жената на Джарет, която беше загубила живота си при индианците. Не по такъв жесток начин като майор Дейд и хората му, на все пак…

Тара въздъхна дълбоко. Не й оставаше нищо друго, освен да използва дрехите на предшественицата си. Собствената й рокля и наметката, с които беше избягала от Ню Орлиънс, останаха на борда на „Магда“.

Не мисли за Лайза, каза си енергично тя и избра красива памучна рокля на розови цветчета. Облече се бързо и когато Джарет влезе, тъкмо четкаше косата си. Той не почука, а просто влезе. Тара срещна погледа му в огледалото и четката в ръката й затрепери. Пак ли го беше разочаровала? Да не би да беше закъсняла? Тя се обърна и попита хладно:

— Тръгваме ли?

— Да. Готова ли си?

— Багажът ни…

— Ще го отнесат на кораба. Ела с мен.

Но тя не се помръдна от мястото си.

— Искам да знаеш, че не те придружавам доброволно.

— Може би ще се изненадаш, но това ми е ясно.

— Не става въпрос само за въстаналите индианци, за опасността да бъдем заклани, докато спим. Исках да си купя дрехи, да потърся добра шивачка. Засега притежавам само роклите на първата ти жена…

Тя млъкна объркано, защото Джарет я наблюдаваше с неприкрита подигравка.

— Ти си била много взискателна бегълка…

— Не съм взискателна — възрази тихо тя. — Никога не бих ти поискала нещо, след като ти беше достатъчно тактичен да ми напомниш колко много съм ти задължена. Но не ми е приятно да нося дрехите на жена ти. Вероятно и ти не се радваш, като ме гледаш в тях.

— В момента не се радвам почти на нищо. А сега те моля да станеш и да ми дадеш ръката си. Време е за тръгване.

Тара имаше желание да чуе отново от устата му, че сега тя е неговата жена. Ала Джарет си премълча. Очевидно той споменаваше този факт само когато искаше да й напомни за задълженията й. Тя се изправи с достойнство и се запъти към вратата. Излезе в коридора и се обърна.

— Сега бързаме, но… Жалко, че онази вечер не знаеше какво те чака във Флорида. Иначе нямаше да си губиш времето с партия покер.

— А ти нямаше да се изплъзнеш от лапите на преследвачите си, Тара. Продължавай. — Тя се поколеба и той добави иронично: — Ама ти си била истински заек…

— Не съм страхлива, само съм разумна. За разлика от теб.

— Повтарям въпроса си — разочаровал ли съм те някога?

— Би трябвало първо да ми обясниш защо си толкова самоуверен в отношенията си с диваците.

— А ти трябва да ми обясниш защо се съгласи да заживееш с мен насред индианските територии.

Тара му обърна гръб и забърза към стълбата. Нима можеше да му признае истината?

Мисис Конъли ги чакаше, за да им пожелае добър път. Тя прегърна Тара и я увери, че ще се чувства добре във Флорида.

Младата жена се зарадва, когато видя, че Нанси и Джош Рейнолдс са дошли на кея да ги изпратят. Макар че познаваше Нанси само от един ден, тя усещаше сърдечната доброта на красивата млада жена и сега имаше чувството, че ще се раздели с най-добрата си приятелка.

Нанси я целуна по двете бузи.

— Много се радвам, че се запознах с вас, Тара.

Джош се обърна към Джарет:

— „Магда“ е натоварена с всичко, което можах да събера за толкова кратко време. Надявам се, че ще ти стигне.

Тара не слушаше разговора между двамата мъже. Погледът й обхождаше с копнеж примитивния град, който изведнъж й се стори истински рай. Толкова й се искаше да остане в Тампа… Тя стисна зъби и се помъчи да се усмихне, когато Нанси й съобщи, че е сложила в багажа няколко топа плат и кройки, корсети, нощници и бельо за новата си приятелка — всичко, което имала в магазина.

— Джарет спомена, че сте напуснали Ню Орлиънс доста набързо и вещите ви са останали там. Трябва да знаете, че перачката му Кота е отлична шивачка. Разбира се, ако не смятате да се справите сама.

— О, аз мога да шия — отговори Тара. Очевидно Нанси беше повярвала, че новата мисис Макензи произхожда от богато семейство и не би се занимавала с такива неща. Разбира се, тя не биваше да узнае защо Тара беше толкова сръчна с иглата и конеца.

— Е, довиждане, Тара. Бог да бъде с вас! Радвам се, че Джарет няма да бъде сам и съм сигурна, че ще стори всичко, за да ви пази. С удоволствие ще ви посетя, когато е възможно. Надявам се скоро да дойдете отново в града. Пътуването по реката трае само два дни, а на кон или в карета е малко по-дълго. Това означава, че не живеем твърде далече едни от други.

— Нанси… — Джарет я докосна по рамото и тя се обърна бързо, надигна се на пръсти и го целуна.

— Бог да те пази, Джарет.

— И теб, скъпа — отговори с усмивка той, после стисна здраво ръката на Джош. Робърт също се сбогува със семейство Рейнолдс и тримата се качиха на борда на „Магда“.

Докато корабът се отдалечаваше от кея, Джарет стоеше до перилата, сложил ръка на рамото на Тара.

— Поздравления, скъпа — прошепна в ухото й той.

— За какво?

— Ти запази брадичката си гордо вдигната. И не скочи в реката.

— О, нали тепърва ще плаваме по реката…

— Да, но в посока, противоположна на цивилизацията.

— О, Джарет, защо не разбираш…

— А ти защо не искаш да ми се довериш? — прекъсна я сърдито той. После рязко се обърна и се запъти към кормилото.

Тара остана до релинга. От очите й потекоха сълзи. Нанси и Джош продължаваха да й махат от брега. Едва сега тя забеляза зад тях едрия рус мъж в спретната униформа, който беше разговарял с Джарет предишния ден. Когато срещна погледа на Тара, той свали широкополата си шапка и се поклони дълбоко. Макар и колебливо, тя вдигна ръка и отговори на поздрава му.

Градът изчезна бавно от погледа й. Скоро останаха само гъстите храсталаци по брега. Наближаваха дивата, опасна земя на Флорида.

Тара остана няколко часа на палубата, докато „Магда“ плаваше срещу течението, за да разгледа дърветата с увиснали над водата могъщи клони, от които висеше сивкав мъх. Вълните бяха тъмнозелени. Много скоро целият свят се оцвети в зелено, дори небето. Единствените цветни петна бяха ярките цветове на дивите цветя. Нежният, свеж бриз издуваше платната.

Тара се стресна до смърт, когато от дърветата долетяха птичи гласове, пронизителни, обвиняващи.

Небето се стъмни и тя си каза, че сигурно ще завали. Изведнъж вятърът раздвижи килима от листа и тя спря да диша. Сигурно между дърветата щеше да излезе индианец с пъстри пера на главата! Оказа се, че е била само една голяма птица, която се издигна величествено във въздуха.

Когато усети докосване по рамото, Тара се обърна стреснато и едва не изпищя. Силният вятър рошеше косата й. Джарет я прегърна успокоително. Бос, само по панталон, той застана до нея. Бронзовата му кожа беше като на индианец.

— Слез долу, защото само след минута ще се намокриш до кости! — извика той, за да заглуши воя на вятъра. Тя го гледаше, без да отговори, и в погледа му се появи учудване. — Бледа си като смъртник.

— Помислих, че съм видяла главата на индианец, украсена с пера.

— Но тъй като не изпищя, нито скочи в реката, сигурно не е бил индианец?

— Не, само някаква птица — отговори с достойнство тя. — А сега трябва да ме извиниш. Искам да се прибера на сигурно място, преди да съм се намокрила.

— Разбира се. — Ръката му се плъзна от рамото й и той остана неподвижен, докато тя се прибра под палубата. После се загледа втренчено към брега. Не искаше да дразни Тара. Всъщност беше дяволски щастлив, че е видяла само птица.

Защото индианците дебнеха в храстите и го наблюдаваха. Нямаше да го изпускат от поглед, преди да стигнат в плантацията.

Валя през целия ден, понякога силно, после само ръмеше. Тара остана в капитанската каюта, за да подреди нещата, които Нанси беше избрала за нея. Намери различни платове, кройки и бельо. Хареса си един плат и веднага се зае да си ушие нова рокля.

Когато следобедът беше към края си, тя чу стъпки, но вратата не се отвори. След малко се появи Натан и й донесе табла с вечерята. Едва сега тя се сети, че не е хапвала почти нищо през целия ден и се нахвърли жадно върху храната. След като вечеря, се поразходи малко из кабината, после решително отвори вратата и се качи по стълбичката. Корабът напредваше бавно. Тара потрепери от вечерния хлад, пристъпи към релинга и се загледа в падащия мрак. Брегът й вдъхваше недоверие. Някъде в гъсталака се движеха полуголи сенки. Тази мисъл я изпрати обратно в кабината. През нощта нямаше да затвори очи. Някъде много отдалече се чуваха гласовете на мъжете, които бяха застанали до кормилото. От време на време се чуваше дори смях.

Най-после Тара смени роклята си с плътна памучна нощница и се пъхна под завивките. Слухът й беше напрегнат, тялото й трепереше. Всички шумове й се струваха подозрителни. Дали индианците щяха да нападнат кораба? Дали мъжът й щеше да прекара нощта при нея?

Скоро умората я надви и тя заспа. Видя се да тича боса през гъста, тъмнозелена гора. Отначало чуваше само неравномерните удари на сърцето си, после започнаха да пращят клони. Приближаваха я заплашителни стъпки.

Пред нея тичаше Уилям. Отчаяна, тя се опитваше да го извика, да го настигне, да избяга от индианеца, който я преследваше и щеше да я обезобрази до неузнаваемост.

Тя хвърли бърз поглед през рамо и го видя. Пъстри пера красяха главата му, в ръката си размахваше томахавка. Косите и очите му бяха катраненочерни, беше облечен само с панталон от сърнешка кожа. Бързаше след нея, мрачен и решителен, и преднината й намаляваше с всяка секунда. Наистина ли беше индианец?

Божичко, това беше Джарет! Тя понечи да извика, но от устата й не излезе нито звук. А после се спъна в корените на високо, обрасло с мъх дърво.

Олюля се и бавно се свлече на земята. След малко вдигна глава и томахавката — украсена с руси и кафяви скалпове — профуча над нея. Трябваше да вика, да потърси помощ…

8

Сигурно беше пищяла насън, защото някой я разтърси доста грубо. В първия момент повярва, че е погледнала в очите на индианеца от съня си. После разпозна напрегнатото лице на мъжа си, огряно от мътната светлина на свещта.

— Тара! За бога, какво ти става? Какво сънува?

Тя се изтръгна от ръката му и се сви в отсрещния ъгъл на леглото.

— Този сън… беше действителност — измънка тя и се разтрепери с цялото си тяло.

— Тара! — Джарет посегна да я прегърне.

Тя заклати глава като обезумяла, уви с в одеялото и му обърна гръб.

— Не ме докосвай! — изплака тя. — Ти не знаеш нищо, не те е грижа за нищо! Втурнал си се слепешком към страшната опасност!

Мъжът скочи от леглото с ядна ругатня. Голите му гърди изглеждаха по-силни от всякога.

— Само веднъж в живота си съм бил сляп — когато се ожених за теб! — изкрещя той и й обърна гръб.

— Къде отиваш?

— Ще седна тук — отговори грубо той и измъкна стола зад писалището. — За да не те е страх от близостта ми. — Той извади бутилката с ром от чекмеджето и отпи голяма глътка. — Или искаш да изляза от каютата?

Тара се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Аха, така си и мислех — промърмори иронично той. — Не ми позволяваш да изляза, но трябва да стоя на разстояние. — Тара се опита да каже нещо, но не можа, и той въздъхна уморено. — Хайде, заспивай.

— Джарет!

— Заспивай, казах!

Тя се отпусна на възглавницата, обърна му гръб и затвори очи. Крайниците й продължаваха да треперят. Не можа да заспи, защото отново преживяваше съня си и се ослушваше да чуе движенията на мъжа си. Преследвачът й беше индианец, но приличаше досущ на Джарет.

Чуваше дишането му, чу го да пие от бутилката. Скоро щеше да се умори от нощната стража. Тогава щеше да легне до нея и да я вземе в прегръдката си въпреки гнева и разочарованието.

Очакването й остана напразно. На сутринта разбра, че съпругът й е прекарал цялата нощ на неудобния стол. Само защото беше обещал да не я докосва…

Тя стана с натежала от болка сърце. Изми се, облече се е излезе на палубата. Кимна на Натан, който се беше покатерил на голямата мачта и оглеждаше внимателно бреговете на реката. Сигурно търсеше индианци.

Мъжът й махна с ръка и се ухили. Изражението му беше безгрижно. Тара се поколеба, но отиде при кормилото, където беше застанал Джарет, все още в тесния кожен панталон, с голи гърди и бос. В това облекло наистина приличаше на индианец. Черните коси висяха в безредие по челото му, а когато се обърна към Тара, в погледа му пламтеше леден огън.

— О, добро утро, любов моя. Как спа?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Отлично. Бутилката с ром може да бъде приятна компаньонка — и да стопли мъжа, когато съпругата занемарява задълженията си. — Тъй като предизвикателната забележка не беше удостоена с отговор, той попита иронично: — Пак ли сънува индианците?

— Не. Но се надявам скоро да ги видя в действителност.

— Сигурно ще ги видиш — отговори той и посочи към брега. — Но не бива да се страхуваш.

— Да не би да съм недосегаема? — попита саркастично тя.

— Точно така.

Тара пристъпи към релинга. След дъжда буйната зелена растителност изглеждайте още по-красива. По дърветата се виеха великолепни виолетови цветове. Слънцето беше ослепително ярко, вятърът бе утихнал.

— Признай, че това място е истинска рай — промълви задавено Джарет.

Той беше прав. Флорида излъчваше някакво странно очарование, диво и замайващо. Далече от всяка цивилизация… Даже опасността, която се криеше в джунглата, я привличаше.

Но Тара нямаше намерение да се съгласи с мъжа си, тъй като намерението му беше само да я подиграе. Тя се обърна и го изгледа злобно.

— За едни е рай, но за други е ад!

По устните му играеше безрадостна усмивка. Тя сведе глава и бързо се върна в каютата.

Прекара целия ден в шиене. Когато Джарет слезе при нея, тя се престори на заспала. Той се настани отново на неудобния си стол и посегна към бутилката с ром.

Измъчвана от неприятни мисли, Тара не можеше да заспи. Може би трябваше да направи първата стъпка към помирение и да протегне ръка на мъжа си? Ала споменът за нощта в Тампа, когато Джарет избяга от брачното легло и отиде да потърси забавление другаде, й попречи да направи този мил жест.

Тара заспа едва на разсъмване. Към обед се събуди от високи, възбудени гласове. Очевидно „Магда“ беше хвърлила котва. Тя скочи от леглото, хукна към вратата на кабината и я отвори широко. После се втурна задъхано към палубата.

Корабът беше спрял край голям кей, който се вдаваше навътре във водата. В края му се издигаха две ниски дървени къщи, едната с прозорци, другата без, а между тях се виждаше зелен хълм, на чийто връх се издигаше величествена постройка в колониален стил. Масивни бели колони поддържаха покрива на задната веранда. Вероятно двойната врата беше свързана с предния вход посредством широк коридор, така че освежителният бриз, който проникваше откъм реката, да разхлажда цялата къща.

Заедно с добре поддържаните постройки наоколо къщата се вписваше отлично в местността. Над верандата се простираше голям балкон с врати, които водеха към помещенията на горния етаж. Тара си представи колко приятно би било да излезе там през нощта и да наблюдава как луната и звездите се отразяват в тъмните води на реката. А тъмната гора в края на зелената морава беше толкова романтична…

Дори сега, през зимата, покрай верандата цъфтяха великолепни цветя. От лявата страна се виждаха безкрайни поля в различни цветове, очевидно засети с различни култури. С колко ли труд беше създадено това великолепно място насред джунглата и блатата?

— Симарон — обясни кратко Джарет, който изведнъж застана до нея.

— Симарон?

— Това е името на плантацията ми.

— Симарон — повтори тихо Тара и реши, че името е не по-малко красиво от къщата. После си спомни обясненията му, че тази испанска дума означава „беглец“. А белите я бяха променили и бяха създали обозначението „семиноли“.

Сигурно Джарет Макензи не беше бягал никога и от нищо, за разлика от нея. След много мъки тя беше попаднала в този романтичен рай. Може би мястото й беше именно тук.

— Нима ще се появиш пред хората ми по нощница?

Тара се обърна смутено към съпруга си и видя, че е облечен безупречно: черен сюртук с подходящ панталон, бяла риза и червена жилетка. Черната коса беше сресана назад и завързана на опашка на тила. Тъмните очи светеха демонично, в погледа му имаше предизвикателство.

— Сигурно Лайза никога не би сторила подобно нещо — отговори сърдито тя и в следващия миг й се поиска да си отхапе езика. Противно на очакванията й Джарет не се разсърди.

— Права си, тя никога не би се появила в този вид — отговори равнодушно той.

— Ако все още я обичаш… защо се ожени за мен?

— И двамата го знаем.

— Но любовта ти към нея…

Този път Джарет загуби търпение и изруга.

— По дяволите, стига с тези глупави спорове! Да, аз я обичах, но тя е мъртва. А новата господарка на Симарон ще се представи пред персонала по нощница!

— В никакъв случай — отвърна хладно тя. — За в бъдеще няма да ти давам повод да се подиграваш на външния вид или на поведението ми.

— Не, разбира се, че не. Обещавам ти, че лично ще се погрижа за това.

Тара се върна в каютата, трепереща от гняв, и затръшна вратата. Зад гърба й се чу гръмък смях, но в него имаше и горчивина, която накара сърцето й да се свие болезнено.

Тя се облече бързо, макар да съжаляваше, че роклята, която беше започнала, все още не беше готова. Вместо това трябваше да влезе в новия си дом с една от роклите на бившата господарка. Изтръпналите й пръсти се справяха с мъка с копченцата и кукичките по гърба и тя си заповяда енергично да не мисли повече за Лайза. Изчетка косата си и я вдигна в красива фризура. Появи се на палубата в елегантна златнокафява рокля с тъмножълта фуста и подходящо чадърче. Белите ръкавици и красивите жълти обувки, които й бяха малко тесни, допълваха тоалета й.

Джарет я чакаше пред стълбичката, разговаряйки оживено с едър и строен белокос джентълмен. Зад него стоеше негър с исполински ръст и безукорна стойка. Дали беше роб? Не, такъв мъж не можеше да бъде собственост на друг.

— Ето я и съпругата ми! — извика Джарет и й подаде ръка, за да слязат на сушата. — Тара, това е Джийвс. — Той представи първо негъра. — Той се грижи за домакинството, а Рютгер надзирава полските работници.

— Добър ден. — Тя кимна учтиво на двамата мъже, които я оглеждаха любопитно.

— Мисис Макензи… — Рютгер се поклони малко сковано, но Джийвс беше учудващо гъвкав.

— Джийвс ще те отведе в къщата, скъпа — продължи Джарет и й даде да разбере, че оттук нататък трябва да се оправя сама. Вероятно му беше направило впечатление, че поздравът на мъжете не издаваше особено въодушевление. — Аз имам да обсъдя някои неща с Рютгер. После ще дойда да те разведа. Джийвс, нека Моли сервира на мисис Макензи чай или кафе. Нали разбрахте, аз лично ще я разведа из къщата.

— Много добре, сър — отговори Джийвс, стисна леко лакътя на Тара и я поведе по каменната пътека към къщата.

Сега вече можеше да се възхити отблизо на величествената постройка. Особено й харесаха разкошните зелени растения, които се виеха по белите колони и балконите от ковано желязо.

— Това е най-хубавата господарска къща надлъж и нашир — заяви гордо Джийвс.

— Не се съмнявам — усмихна се Тара.

— Минаха почти десет години, докато успяхме да я завършим.

— Работехте ли вече при мистър Макензи, когато строяха къщата?

— О, да, мадам — отговори той на съвършен английски. Очевидно беше посещавал добро училище. — Къщата има двадесет и три помещения. Както виждате, домакинството е доста голямо… Радвам се, че мистър Макензи доведе нова господарка, която да се грижи за дома.

— Благодаря ви. — Тя погледна дълбоко в неразгадаемите му очи и се запита дали й беше казал истината. Двамата се качиха по стълбите към верандата и Джийвс избърза напред, за да й отвори вратата.

Както беше предполагала, след входната врата започваше широк коридор, украсен с кресла и дивани, тапицирани с брокат, и малки масички от черешово дърво. От всяка страна имаше по три врати и Джийвс обясни, че водят към салона, трапезарията, стаята за закуска, библиотеката, кабинета и дамския салон. Кухнята се намираше в пристройката, а на първия етаж бяха спалните на господарите, съединени с дневна, три детски стаи, една стая за игра и три стаи за гости. Слугите бяха подслонени на таванския етаж.

Джийвс отведе Тара в стаята за закуска и я запозна с Моли, младата ирландска прислужница.

Моли сервираше сръчно и бързо. Поднесе й кафе и бисквити, после направи реверанс и се оттегли. Джийвс също излезе, но не преди да се поклони учтиво пред новата си господарка и да я увери, че мистър Макензи ще дойде скоро. Каза й, че ако има някакви желания, трябва само да позвъни.

Тара изпи кафето си, но не хапна нищо. Скоро стана от масата и започна да се разхожда из стаята. Беше любопитна да разгледа обляното от слънце помещение, обзаведено с красиви мебели.

Мина цял час, а Джарет не се връщаше. Тара поглеждаше всяка минута часовника на камината. Най-после даде воля на гнева си. Разбираше, че Джарет има да уреди някои важни неща непосредствено след завръщането си, но можеше да си дойде поне за малко и да й покаже къщата. Защо не беше позволил на прислугата да се заеме с тази работа? Защо я беше оставил съвсем сама, за да се чуди как да си убие времето?

След като почака още един час, тя излезе от стаята за закуска, решена да разгледа сама новия си дом. После обаче размисли и излезе на предната веранда. Може би щеше да създаде проблеми на Джийвс, а тя не искаше това. Зави зад ъгъла и откри големия обор, зад който започваха обработените поля.

Какви коне притежаваше мъжът й? Любопитна да ги види, Тара се затича към вратата на обора, но изведнъж отскочи назад, когато някой се изпречи на пътя й.

— Мадам? — Гласът прозвуча объркано и някак задавено.

Заслепена от яркото слънце, Тара засенчи очите си с ръка и се вгледа в човека насреща си. Оказа се, че той е още момче, едро и силно, с тъмна кожа, не повече от петнадесетгодишно. Дъхът й спря. Във вените му със сигурност течеше индианска кръв!

— Ще позволите ли да ви помогна? — попита учтиво момъкът. Английският му издаваше добро образование. Изобщо не изглеждаше така, сякаш се готвеше да се нахвърли върху нея.

— Аз… — проговори смутено тя, но се овладя бързо: — Аз съм мисис Макензи.

Сега беше ред на момчето да поеме уплашено дъх.

— Мисис Макензи е мъртва!

— Да, но аз съм новата мисис Макензи. — Тара помълча малко и попита: — А ти?

— Аз се казвам Питър, мадам, и храня конете.

— Много искам да ги видя.

— Да, разбира се. — Той отвори вратата на обора и тръгна напред. Тара го последва, като се оглеждаше любопитно.

Всички боксове бяха добре поддържани, а ароматът на прясно сено беше прогонил миризмата на животните. Добре утъпканият под беше чисто изметен. Не знаех, че съпругът ми има толкова разнообразни интереси, каза си Тара. Не само че е добър моряк, но и голям плантатор.

Много скоро обаче тя забрави Джарет, защото Питър, който обичаше с цялото си сърце конете, започна да й разказва интересни истории за живота им. В къщата времето се влачеше мъчително бавно, но тук минутите просто летяха и Тара забрави напълно индианския произход на спътника си.

Скоро загуби представа за времето. Едва когато някой я повика по име, тя видя червените отблясъци на залязващото слънце, които проникваха през прозорците на обора, и се стресна.

— Ето го и мистър Макензи — проговори почтително Питър.

Джарет застана на вратата на обора и скръсти ръце пред гърдите си.

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя той. — Търся те от няколко часа!

— Аз също седях в къщата и те чаках — отговори раздразнено тя, опря ръце на хълбоците си и отговори предизвикателно на погледа му. Гневът му накара сърцето й да забие по-силно, но по лицето й не трепна нито мускулче. Никога вече нямаше да му даде повод да я нарече страхливка.

— Знаеш ли колко се уплаших! — изрева ядно той.

Сигурно всички слуги щяха да чуят караницата им, но Тара нямаше намерение да отстъпи.

— И защо, ако мога да попитам? Нали многократно ме увери, че не може да ми се случи нищо лошо!

Джарет стисна здраво зъби.

— Тук не… на ако беше тръгнала да бягаш, щеше да попаднеш в голяма опасност.

— Разбира се, нали щях да се отдалеча от несъществуващия ти имунитет! — изфуча в отговор тя.

— Не смей да напускаш плантацията!

Тя понечи да отговори, но видя Робърт Трейт и Джийвс на верандата и се отказа.

— Хей, Джарет! — провикна се весело Робърт. — Джийвс току-що ми съобщи, че Хати е приготвила великолепно сърнешко рагу. Само че отказа да ми сервира, преди господарят да е седнал на масата.

Без да изпуска от очи жена си, Джарет отговори:

— Добре, идваме! — Той се обърна и тръгна бързо към къщата. Тара го последва с гордо изправена глава.

Тя се усмихна любезно на Джийвс и Робърт, който й предложи ръката си и я въведе в къщата.

— Скъпа Тара, трябва да бъдете много внимателна. Джарет не беше на себе си от тревога.

По-скоро от гняв, каза си сърдито тя, хвърли бърз поглед към мрачното лице на мъжа си и сведе глава. По пътя към трапезарията попита Джийвс дали може да се запознае с готвачката и той й представи Хати — едра, приятно закръглена жена, която заедно с Моли им сервира вечерята в елегантната трапезария. Имаше пресни зеленчуци, макар че беше зима, и похваленото от Робърт сърнешко рагу. Джийвс напълни чашите с вино.

— Тук ли живеете, Робърт? — попита Тара и забеляза твърде късно с каква надежда прозвучаха думите й. Пак ли беше ядосала мъжа си?

— Съжалявам, скъпа — отговори вместо приятеля си Джарет, — но мистър Трейт притежава собствен имот малко по-надолу по реката.

— Имението ми граничи със Симарон, а къщата ми е съвсем близо — обясни с усмивка Робърт.

Джарет мълчеше.

За десерт имаше сладкиш с праскови по специалната рецепта на Хати и кафе със сметана.

— Вероятно джентълмените ще изпият брендито си в библиотеката? — предположи Джийвс и се покашля. — През това време бих могъл да сервирам чаша шери на мисис Макензи в дамския салон.

Тара беше толкова нервна, че с удоволствие би изпила пълна чаша с уиски. Тя кимна с благодарност на иконома и скри треперещите си ръце под полата.

Очевидно Джарет нямаше намерение да й предложи нещо успокоително. Той скочи от масата, изгледа я мрачно и й подаде ръка.

— Моля да ме извиниш за малко, Робърт. Имам да кажа нещо на жена си, но скоро ще дойда в библиотеката, за да пием бренди. Запали си една пура и ме чакай. Знам, че Тара е уморена от дългото пътуване. Ще я отведа в стаята й и се връщам.

— Няма ли да ми покажеш къщата? — попита тихо Тара.

— Утре — отвърна кратко той.

— Много ми се иска да изпия чаша шери.

— Джийвс ще ти го донесе в стаята.

Нямаше как, трябваше да се подчини. Въпреки гнева, който бушуваше в гърдите й, тя се сбогува с Робърт с ослепителна усмивка и той й пожела лека нощ.

— Надявам се, че скоро ще свикнете с живота в Симарон, Тара.

Сълзите я задавяха и тя не посмя да му отговори, за да не се издаде. Наведе се, целуна го по бузата и избяга от трапезарията. Джарет излезе бързо след нея. Посегна към ръката й и я поведе по широката извита стълба към втория етаж.

Отвори една врата и я въведе в просторно елегантно помещение, обзаведено със стилни мебели от черешово дърво. Огромната камина заемаше половината стена, дървеният под беше покрит със скъпоценен килим.

Тара влезе и се огледа несигурно. Тази спалня без съмнение беше мъжка. Не се виждаха никакви вещи, напомнящи за женско присъствие. На писалището пред стъклената врата, която водеше към балкона, беше поставена дебела папка, до нея леген за миене, кана за вода и принадлежности за бръснене.

— Вероятно в тази къща има и други спални… — започна колебливо тя.

Джарет стоеше непосредствено зад нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би… може би ще бъде по-добре да си имам собствена стая. — Тя се обърна към него и го погледна с нарастваща неловкост. — И без това не се разбираме много добре…

— Това няма значение. Ти си моя жена и ще спиш в тази стая.

— Защо непрекъснато ме командваш? — ядоса се Тара. В гърдите й се надигна нов гняв, примесен с онази жалка ревност, която я изнервяше, най-вече защото не можеше да я потисне. — Заповядваш ми къде ще спя, докато ти самият…

— Какво аз?

— Сега не искам да говоря за това. Но ти заявявам, че ще правя каквото си искам!

— Както тогава, когато избяга, нали? Но оттук няма да избягаш.

Тара пое дълбоко въздух.

— Да, избягах ти! А ти не си направил нито крачка напред. Продължаваш да живееш в миналото, с една мъртва жена…

Тя млъкна ужасено, защото Джарет я грабна, вдигна я високо във въздуха и я тръшна на леглото.

— Как смееш! — извика възмутено тя и се изправи. — Не желая…

— Не ме интересува какво желаеш. Не искаш да те докосвам, но държиш да те закрилям и да бъда винаги наблизо — по възможност въоръжен с нож и пистолет. Няма да те принуждавам за нищо, но се надявам да си спомниш брачната клетва и да ми бъдеш добра жена.

— Нали се опитвам! — изплака отчаяно тя. — А ти не правиш нищо, за да ми вдъхнеш смелост. Ако най-после ми обясниш…

— Какво има да ти обяснявам? — попита злобно той. — Ти също отказваш да ми разкажеш живота си!

— Аз не съм те въвлякла нарочно в живота си, Джарет. Миналото ми не те засяга, а проблемите ми…

— Аз не знам как си живяла и какво си сторила, следователно не мога да бъда сигурен, че един ден миналото ти няма да ни настигне и тук, за да ми създаде нови проблеми! Така ли е?

Тара го погледна мълчаливо. Той си беше създал определена представа за нея и тя не можеше да му признае истината. Сигурно никога нямаше да й повярва.

— Остани тук! — заповяда сърдито той. — Това е моята стая, ти си моята жена и ще спиш тук. — После й обърна гръб и излезе от спалнята.

Джийвс й донесе чаша шери и Тара я изпи бавно, за да се успокои. После се съблече и се пъхна в голямото легло. Минаха много часове, преди да заспи. Джарет не се върна.

9

Джарет се беше върнал в много лош момент. Онова, от което се беше опасявал в продължение на месеци, дори години, беше започнало.

През нощта в Тампа не беше оставил жена си сама нарочно. Трябваше непременно да отиде във форта, да говори с коменданта, а после да посети Рансъм Кларк — нещастния тежко ранен войник, който беше оцелял след индианското нападение.

Завързан за леглото, неспособен да вдигне глава, младият момък поздрави унило Джарет, с когото се познаваха отдавна. Заселената част на Флорида беше твърде малка и повечето хора, крито живееха тук, се знаеха поне по лице. Джарет обичаше да кани военните в къщата си, а самият той идваше често в града. Тук се беше срещал многократно с младия Кларк.

Раненият му разказа как голяма част от офицерите загинали още при първия залп на индианците. Скрити зад конете си и зад дебелите дървета, белите войници се опитали да образуват бойна линия. Но битката била загубена още след първия сблъсък. Въпреки това се били смело в продължение на часове и накрая Рансъм успял да се промуши в гъстия храсталак, за да проследи как черните спътници на индианците, изпълнените с жажда за отмъщение някогашни роби, обезобразили труповете на белите и взели скалповете им. Момъкът и досега трепереше при спомена за ужасната гледка.

Джарет беше толкова разстроен от разказа му, че не можа да намери думи за утеха.

— Трябва да бъдете много внимателен, сър — продължи умолително младият мъж. — Твърди се, че клането е било подготвено от Оцеола, макар че по същото време той е бил на друго място с цел да убие Уили Томпсън. Няколко плантации вече бяха изгорени, нали чухте? Никой не знае какво ни чака. Ако съдя по онова, което говорят хората, вие се ползвате с благоволението на индианците — много повече от другите бели по тези земи. Спомнете си обаче каква съдба сполетя стария Чарли Ематла, а той беше от племето крийк!

— Плантацията ми е на неутрална земя. Оцеола ме увери, че няма да бъда нападнат.

— Ами ако вождът загуби властта си?

— В Симарон работят стотина души, а съседът ми Робърт Трейт има не по-малко от петдесет. Освен това съм дяволски добре въоръжен и индианците го знаят. Засега няма от какво да се опасявам.

— Дано сте прав… — въздъхна угрижено Кларк.

Джарет стисна ръката на младия войник и го увери, че по всяко време може да разчита на помощта му. После се върна в заведението на мисис Конъли. Прекара цялата нощ в стаята за гости, загледан в догарящата жарава в камината.

Този свят — неговият свят — заплашваше да се превърне в ад. На всичкото отгоре беше довел със себе си дръзка, тайнствена жена, която го беше омагьосала и заплашваше да покори душата му. Обвиняващият й поглед всеки път го улучваше право в сърцето. Вече не можеха да си говорят нормално, а непрекъснато се караха. А когато беше далеч от нея, имаше чувството, че го разкъсват на парченца.

Може би Тара беше права да се страхува, но той не можеше да преглътне гордостта си и да й обясни положението. Би трябвало да прояви повече разбиране. Когато пристигнаха в Тампа, приятелите му го засипаха с ужасяващи новини, с всичките им страшни подробности.

И тази сутрин Джарет се събуди сам — не в леглото до красивата си жена. Закуси с Робърт, като през цялото време усещаше нямото обвинение в погледа на приятеля си. После се сбогуваха и Робърт потегли за имението си.

Джарет се опита да потисне чувствата си и се скри в обора. Извика на Питър, че не се нуждае от помощ и саморъчно сложи юздата на червеникавия Шърлимейн. После се метна на голия му гръб и препусна надалеч, реагирайки на всяко движение на животното, както беше научил от баща си.

Двамата се понесоха като вихър към гората. Джарет се надяваше, че ездата ще прогони демоните от главата му, ще изличи тъгата от душата. Той прекоси полята и навлезе във все още необлагородената част от плантацията си, прорязана само от няколко тесни пътеки. По клоните на величествените дъбове висеше светлозелен мъх, покрай пътеката течеше бистро поточе.

Джарет не обръщаше внимание на околността, защото целта му беше пиниевата горичка, където растяха в изобилие диви орхидеи и земята беше покрита с килим от иглички. Само тихото плискане на потока нарушаваше съвършената тишина. Това беше любимото му местенце, откакто беше купил земята си. То граничеше с територията, която беше отстъпена на семинолите в договора от 1821 година.

Шърлимейн знаеше накъде се е запътил господарят му. Щом стигнаха горичката, той забави ход и спря на брега на потока. Джарет скочи от гърба му, коленичи до водата, охлади лицето си и се напи до насита. После дълго стоя неподвижен, наблюдавайки как вълните разкривяваха образа му. Накрая затвори очи, опитвайки се да избяга от проблемите си, и направи непростима грешка.

Твърде късно усети хладния полъх по гърба си. Две силни ръце го сграбчиха за раменете, той полетя напред и падна заедно с нападателя си в ледената вода. Проклинайки, Джарет изскочи на брега и се обърна да види кой го бе изненадал по такъв унизителен начин.

Мъжът бе скочил на крака и стоеше с леко подгънати колене. Гладката черна коса, която падаше по раменете, и бронзовото лице издаваха индиански произход. Ала високите ботуши, тъмносиният панталон и пъстрата риза с широки ръкави бяха европейски. Челото му беше пристегнато с червена кърпа, в която бяха втъкнати две пера. Кожената ножница на пищяла съдържаше дълъг тънък нож, изключително опасно оръжие. Мъжът не беше вече млад, но в разцвета на годините си, на ръст почти колкото Джарет, мускулест и жилест. Остро изсеченото лице с широки скули беше украсено с дълбоки сини очи.

Джарет познаваше този човек по-добре от себе си. Смайващите сини очи принадлежаха на семинола Тичащата мечка.

Изведнъж воинът се засмя, хвърли се към Джарет и го събори на земята. Джарет скочи светкавично, но индианецът заби рамото си в корема му. Битката продължи дълго. Най-после семинолът успя да се освободи от яката хватка на противника си, стана и се отдалечи на пет крачки.

Погледът, с който измери противника си, издаваше уважение — и лека насмешка.

— По дяволите, а аз бях уверен, че този път ще те надвия — изпъшка той на добър английски с лек южняшки акцент.

Джарет пое дълбоко въздух.

— Наистина щеше да успееш, малки братко — отговори той и двамата се прегърнаха засмени. — Радвам се да те видя отново.

— А аз се радвам, че си отново у дома — въздъхна индианецът. — Времената са тежки. Кой би помислил…

Индианците наричаха несъщия брат на Джарет Тичащата мечка, но иначе беше кръстен с името Джеймс Макензи и това го изпълваше с гордост, защото обичаше баща си и никога не би се отрекъл от него.

— Това се очакваше — промълви потиснато Джарет. — Ние с теб бяхме слепци. Не искахме да видим каква буря се надига. Знаеше ли какви са плановете на Оцеола, когато се видяхме последния път?

Джеймс поклати глава.

— Който твърди, че Оцеола мрази всички бели, не е много далече от истината. Той не ме посвещава в плановете си, защото и в моите вени тече бяла кръв. Добра бяла кръв, както казва той. Пък и знае колко сме близки.

— Той също има бяла кръв. Чу ли за клането?

— Да — потвърди смутено Джеймс. — Но като си помисля за постъпката на Уили Томпсън и за подлостта му спрямо индианците…

— Майор Дейд нямаше вина.

— Да, но той беше офицер и, както знаеш, бялата войска също напада индианските воини. Войниците избиват жените и децата, без да им мигне окото. Ако белите бяха спазили проклетите договори…

— Това обвинение не извинява коварното нападение от засада, Джеймс. Вярно е, че белите също са жестоки и нападат индианските села. Но има и много хора, които желаят да живеем в мир. А ти непрекъснато ме уверяваше, че Оцеола знае за тях, нали? Трябваше да се опиташ да потушиш новата вълна на омразата!

Джеймс простена измъчено.

— Всеки ден се моля на всемогъщия да закриля белите заселници. Нашият баща беше добър и великодушен. Учеше ни, че всички хора на тази земя имат еднакви права. За съжаление няма много хора като него. Вярно е, че във Флорида живеят и почтени бели хора, но ние с теб познаваме достатъчно зли и жестоки, нали?

Джарет приглади косата си назад, седна на едно паднало дърво и се загледа във водата. Нямаше какво да възрази на Джеймс.

Още от най-ранните си години той беше свидетел на брутално насилие. Беше роден в Чарлстън, Южна Каролина, като син на ирландски емигранти. В Корк дядо му носел титлата лорд Макензи. Бащата на Джарет, седмият от осемте сина, не виждал възможност да изгради живота си в Ирландия така, както го желаел. Затова петнадесетгодишният Шон напуснал изисканата си, но бедна бащина къща, дошъл в Америка и към края на войната за независимост се присъединил към бунтовниците.

След като войната свършила, той се озовал в Чарлстаун и останал там главно заради младата Джинайва Туид, дъщеря на богат търговец. Омагьосващата красавица била единствено дете и заявила на Шон, че не желае да има нищо общо с някакъв си ирландски емигрант. Но той продължил упорито да я ухажва и накрая завладял сърцето й. Скоро след сватбата Джинайва се разболяла от жълта треска. Шон се грижел всеотдайно за нея и по някакъв начин избегнал опасността да се зарази самият той.

Младата жена преживяла тежката болест, но вече не беше предишната, останала си слаба и крехка. Шон останал в Чарлстаун само заради нея, макар че мечтаел за собствено парче земя и се интересувал от търговията с кожи. В продължение на десет години двамата се бяха надявали напразно на наследници, докато през 1802 година се родил Джарет — голямата радост и още по-голямата изненада за родителите си.

Ала Джинайва не можа да се оправи след трудното раждане. Няколко месеца преди петия рожден ден на Джарет тя го прегърна, целуна за сбогом съпруга си и с усмивка се пренесе в рая.

Шон Макензи беше неутешим. Едва не умря от мъка. Тъстът му, също в дълбок траур, го заклинаше да започне нов живот. Тогава Шон си спомни за старата си мечта да се сдобие със собствена земя. Много бели купуваха кожи от индианците в Джорджия, продаваха ги и печелеха несметни богатства. Шон взе решение и се премести с малкия си син в областта на племената крийк.

В началото Джарет се чувстваше много самотен. Тогава в индианските области живееха твърде малко бели. Той беше силно, умно, любознателно момче и скоро успя да се приспособи към новия си живот. Започна да забелязва различията между отделните племена, научи езика мускогее на крийк, хитичи на микасуки. Разбра също, че конфедерацията „крийк“ е била съставена от толкова много племена, защото индианците са били принудени да се обединят срещу непрекъснато разрастващото се нашествие на белите.

На шестия си рожден ден Джарет научи нещо ново — скоро щеше да си има братче.

Баща му се беше влюбил в Мери Макуин, наречена още Лунна светлина, индианка, която по майчина линия беше роднина на Питър Макуин, един от белите вождове на „ъпър крийк“. Баща й беше семинолски вожд от областта Пенсакола във Флорида, един от бегълците или ренегатите, чиито семейства се бяха смесили с жителите на полуострова.

Джарет прие без проблеми младата, красива и жизнерадостна Мери. Тримата живееха заедно в уютна дървена къща, наслаждаваха се на лукса на белите, но уважаваха душевността на индианците и привързаността им към родната земя.

Щом Джеймс се появи на бял свят, Джарет го обикна с цялото си сърце.

Белите търговци на кожи, които често идваха на гости и разказваха за пътуванията си на запад, все се чудеха, че Джарет е наследил катраненочерните очи на креолската си майка, а Джеймс е с кобалтовосините очи на бащата. Във всичко останало двете момчета си приличаха като близнаци — едри, със силни тела и твърд нрав.

Джеймс следваше големия си брат на всяка крачка и Джарет го учеше на всичко, което самият той знаеше за начина на живот на белите и индианците. През 1812 година Съединените щати отново поведоха война срещу Великобритания. Американските президенти се стараеха да пазят неутралитет, докато Наполеон Бонапарт беше обявен за френски император и да се държат настрана от европейската война. Когато и французите, и англичаните обявиха ембарго за американските търговски кораби, положението се промени. Британците започнаха да нападат американските кораби и да пращат екипажите им на служба в британската армия. Съединените щати обявиха война на Англия — по ирония на съдбата едва след като британците бяха вдигнали ембаргото.

Американците нямаха представа за това, тъй като вестите достигаха до тях твърде бавно.

За да си отмъстят, англичаните обещаха да помагат на индианците, които бяха взели тяхната страна. През 1813 година избухна войната между племената на крийк — цивилизованите „лавър крийкс“ и другите, известни с названието „ъпър крийкс“. Много от тях бяха шейени и индианци от Севера, обединени в конфедерацията на крийк, защото белите ги бяха принудили да избягат от земите си. Текумсе, великият вожд на шейените, беше умен, всеобщо уважаван мъж, който се беше научил от белите да сключва изгодни съюзи. Той мина на страната на англичаните с надеждата да попречи на белите заселници да завземат и останалата част от западната индианска територия. Текумсе загина на бойното поле.

Семейството на Джарет живееше при цивилизованите племена и застана на страната на американците. Шон искаше да даде на синовете си най-доброто възможно възпитание, което предлагаха двата свята. Първо ги изпрати на училище в Чарлстаун. Двете момчета се върнаха вкъщи едва когато избухнаха безредиците. За Мери започнаха лоши времена, тъй като почти всичките й роднини по бащина линия бяха „ъпър крийк“ и семиноли от Флорида. Към тях принадлежеше и Джеймс Макуин, един от най-изявените воини на „ъпър крийк“. За щастие не им се наложи да се бият срещу собствената си плът и кръв.

Джеймс беше твърде млад, за да разбере защо се води война, и достатъчно малък, за да му дърпат ушите, когато шумно заявяваше, че иска да се бие с англичаните. Разбира се, Шон Макензи нямаше намерение да изпрати големия си син Джарет на бойното поле. Това се оказа много трудно, тъй като в началото на войната Форт Нимс беше атакуван от „ред стикс“ и жените и децата бяха безмилостно избити. Повечето от жертвите бяха от цивилизованите крийк или метиси.

Когато в областта се появи Андрю Джаксън, Джарет беше запленен от него. Един ден момчето успя да се измъкне от бдителните очи на баща си, последва Джаксън и му стана преводач.

Генералът беше внушителна фигура, макар и в напреднала възраст, преживял твърде много, с уморено лице и душа. Той беше готов на всичко — да търпи лишения, изненадващи нападения, разочарования, липса на подкрепления. Подобно на хората си от Тенеси, той се придържаше към принципа: действай или умри. Джарет го обожаваше и когато Джаксън победи „ред стикс“ и продължи пътя си към Ню Орлиънс, момчето реши да напусне родителите си и им изпрати писмо, за да се сбогува и да ги помоли за прошка. Тъй като беше едър и мускулест, генералът не хранеше съмнения относно възрастта му.

В действителност Джарет още не беше навършил петнадесет години. Под ръководството на Джаксън той изучи изкуството на войната. Никога нямаше да забрави бойното си кръщение, мъчителния страх от първото сражение. Научи и много неща за тактиката. Влиянието на родителския дом беше дълбоко вкоренено в душата му: умереност, търпение и ум, наследени от белия баща, смелост и издръжливост, възприети от индианската майка.

Джарет преживя много битки и остана жив, но когато се върна у дома, едва се спаси от бащиния гняв. Когато всичко свърши, той узна, че „лъвър крийк“ са загубили войната заедно с американците. Те бяха наказани за помощта си, защото американците продължиха да напредват на запад и изтласкаха индианците още по-навътре в страната.

Както беше обичай при семинолите, Шон Макензи живееше при семейството на жена си и не предявяваше изисквания за собствена земя. Сега обаче индианските области бяха сериозно заплашени и Джарет реши, че има само една възможност — той трябваше да запознае Джаксън с последните събития и да опази земята на семейството си.

По това време Джаксън се биеше със семинолите във Флорида. Тази територия все още беше испанска, но това не беше в състояние да спре генерала. Джарет го обичаше и му се възхищаваше повече от всякога, но във Флорида започна да мрази поведението му спрямо индианците. Главната цел на Джаксън беше да прогони всички индианци. Американците искаха да завладеят Флорида, която все още беше разделена на две испански територии.

Войската напредна на юг, проведе няколко сражения с индианците и се оправда с твърденията, че испанците не могат да се справят с червенокожите, които постоянно прекосявали границата на Джорджия, за да убиват и плячкосват.

Когато Джаксън нареди да екзекутират двама британски граждани, Александър Арбътнот и Робърт Амбристър, обвинени, че подстрекават индианците да воюват срещу американците, англичаните побесняха от гняв. Все пак Анди Джаксън успя да запази поста си.

В течение на кратката си история Флорида беше сменила неколкократно собственика си. Сега американците решиха да станат истинските господари на страната. Джарет обаче не пожела да остане редом с командира си, който отново тръгна на бой с индианците.

По време на една от кратките си почивки Джаксън беше отседнал в Сейнт Огъстин и Джарет помоли генерала да го приеме. Напомни му със силни думи за вярната служба и му разказа, че при завръщането си трябвало да установи, че вече няма дом. Разбира се, той щял да подкрепя генерала и в бъдеще, но в никакъв случай нямало да воюва срещу индианците. В първия миг Джаксън се ядоса, но в крайна сметка се остави да бъде убеден от аргументите на Джарет. Още докато слушаше младия си приятел, генералът попълни формулярите, които утвърждаваха собствеността на семейство Макензи върху обитаваната земя.

— Много съжалявам, че вече не сме другари по оръжие. — Генералът стана и му подаде документите. — Въпреки това ще продължавам да ви наричам свой приятел, защото притежавате добродетелите, които ценя най-много — честност и смелост. Вярно е, че имаме различни възгледи, но смятам, че всеки трябва да получи онова, което му се полага. Дори противниците ми.

Двамата си стиснаха ръцете и се сбогуваха като добри приятели. Джарет знаеше, че винаги ще уважава генерала въпреки различията в мненията им.

Същата вечер той посети един от баловете в стария град Сейнт Огъстин и се запозна с Лайза. Тя му разказа за пътуванията, които предприемала с баща си във вътрешността на страната, и описа с въодушевление кристално чистите извори, пъстрите птици и екзотичните растения.

Най-много й беше харесало чувството, че може да се усамоти сред един рай, осветен само от звездите.

След това запознанство Джарет остана в града и продължи да работи като преводач и посредник между индианците и белите. Много хора от „ред стикс“ бяха сключили мир с белите, но други продължаваха да са враждебно настроени. Съюзите постоянно се променяха. Много от цивилизованите „лъвър крийк“ се биеха с индианците, които им бяха отнели земята, и се съюзяваха с бившите си врагове от „ъпър крийк“.

Някои индианци успяха да запазят позициите си в северна Флорида, далече от селищата на белите. Но онези, които живееха в южната част на полуострова, бяха прогонени.

Джаксън продължи да се сражава неуморно — срещу индианците и срещу испанците, срещу англичаните, които отново грабнаха оръжията, срещу някои членове на американския конгрес, които осъждаха действията му.

През 1821 година беше постигнато споразумение между Испания и Съединените щати, според което американците се задължаваха да изплатят по-голямата част от испанските дългове към гражданите на двете страни. Освен това споразумението уреди източната граница с Мексико и САЩ се отказаха от претенциите си към Тексас. Андрю Джаксън се върна във Флорида и стана първият й губернатор.

Все повече американски заселници идваха на полуострова. Джарет се срещна отново със стария си командир и приятел. Подобно на много други мъже, той искаше да има свое парче земя. Джаксън, който се отличаваше с чувството си за ред, му приписа голямо имение на територията на Флорида. Единственият му недостатък беше, че граничеше с индианската област, която се простираше на запад от пристанището Тампа — дива, недокосната земя, от която белите изобщо не се интересуваха.

Джарет не се уплаши нито от индианците, нито от неизбродната пустош. Двамата с Лайза щяха да изградят новия си дом, общото си бъдеще.

Всичко това беше отдавна минало. След Джаксън длъжността губернатор на Флорида беше поета от Уилям П. Дювал, който свърши добра работа, спечели доверието на индианците и успя да стабилизира страната. Наследникът му Джон Итън отново трябваше да се пребори с разбунтуваните индианци.

Междувременно Джаксън беше станал президент и управляваше в Белия дом. Джарет преценяваше правилно стария воин и не се съмняваше, че ги очакват трудни времена. Анди Джаксън беше твърдо убеден, че всички индианци трябва да бъдат прогонени.

А индианците от Флорида не искаха да напуснат родните си земи.

Джарет разглеждаше замислено своя полубрат, обединил в себе си бялата и индианската кръв. Вместо да се лута между двата свята, Джеймс бе взел решение да остане при народа на майка си, но никога не прекъсна връзките си с Джарет и белите, които наричаше свои приятели. Подобно на баща си, той притежаваше умението да преценява човека не според цвета на кожата, произхода и вярата, а според характера.

— Винаги е имало трудности — въздъхна отчаяно Джарет. — А сега ще избухне война.

— Е, и тя ще мине като всички досегашни войни. Накрая ще вземат връх хората, които се стремят към мир. Някои от индианците ще се бият редом с белите, други ще се изправят срещу тях. Ясно е, че ние ще загубим. Аз не съм нападнал Дейд, не съм се бил редом с Оцеола, макар че разбирам мотивите му.

— В Тампа узнах, че по времето, когато Дейд е бил нападнат, генерал Клинч е бил на път, за да изтреби индианците. Скоро във Флорида ще пристигнат още федерални войски. Милицията също мобилизира. Белите са побеснели от гняв.

— И ти отказа да се биеш срещу нас?

— Те знаеха, че ще кажа не.

Джеймс вдигна рамене и седна на дървото до брат си.

— Ти не си нарушил нито едно споразумение, подписано с конфедерацията „крийк“, семинолите или микасуките. А аз нямам нищо общо с нападението над Дейд и хората му. Никога не съм нападал или ограбвал белите заселници. Дори когато сме в състояние на война, ще бъдем свързани от общите си убеждения.

— Прав си — съгласи се Джарет, — но докато бях помощник на Джаксън, и аз се бих срещу „ред стикс“.

Джеймс се ухили добродушно.

— Мисля, че и самият Оцеола вече ти е простил тази грешка.

— Не забравяй, че между белите има и много добри хора, Джеймс. Но твърде малко бели са в състояние да правят разлика между индианците.

— Това ми е ясно. Макар да не участвам в нападенията от засада и в жестокостите, които се вършат там, ти знаеш, че не мога да прокълна воините, които бранят с всички средства земите и семействата си. В противен случай те щяха да умрат или да се изложат на произвола на белия човек. Бялата армия опустоши редица индиански села и изби жителите им.

Джарет също познаваше предостатъчно бели, които бяха убедени, че добър е само мъртвият индианец. За щастие обаче в Съединените щати живееха и разумни хора, които протестираха срещу безсмислените убийства. В противен случай вече нямаше да е останал нито един жив индианец.

— Какво ще правим? — попита тихо Джеймс.

— Защо се обръщаш към мен? Аз нямам нищо общо с тази война.

— Те ще те въвлекат против волята ти.

— Отказах категорично да поема командата на някой от отрядите.

— Сигурно ще те помолят да преговаряш с вождовете ни.

— И аз ще се съглася — но няма да нося оръжие.

— Ами ако те принудят да се отбраняваш?

— А какво ще кажеш за себе си, Джеймс? Някои мъже загиват от ръцете на сънародниците си, защото не са вдигнали оръжие.

— Е, аз не отивам да се бия, но и никога не съм предавал народа си, не съм подписвал договори, не съм повеждал семейството си към неплодородната земя западно от Мисисипи. Едно обаче е вярно: и двамата трябва да бъдем много внимателни, защото вероятно ни дебнат неприятели в собствените ни редици. Впрочем, как реагира новата ти жена на отказа ти да поемеш командването на военен отряд?

Джарет хвърли бърз поглед към брат си. Новините се разпространяваха толкова бързо… От друга страна, той беше сигурен, че при пътуването си по реката е бил следен, вероятно по нареждане на Джеймс. Брат му искаше да го предпази от враждебно настроените индианци — и в същото време да държи под око всички бели, дори собствената си плът и кръв, за да не могат да застрашат народа му.

Джеймс се ухили тържествуващо, видимо зарадван, че е изненадал големия си брат.

— Новата ми жена няма право да поставя под въпрос решенията ми — отговори намръщено Джарет.

— Поведението ти не е много кавалерско, драги. Впрочем, тя знае ли, че си роднина с половината диваци в тази област? — Изражението на Джарет ставаше все по-мрачно, но Джеймс нямаше намерение да се лиши от забавлението си. — Никога не бях помислял, че един ден ще се върнеш с нова съпруга.

— И аз…

— Случайно ли стана женитбата?

— Не съм казал такова нещо.

Изведнъж Джеймс стана сериозен.

— Мислех, че след онова, което се случи с Лайза…

— От смъртта й минаха почти три години — отговори беззвучно Джарет.

— Ти твърдеше, че никога вече няма да се ожениш. А сега си доведе нова жена сред цялата тази бъркотия. Тя сигурно не знае нищо за мен и семейството ми.

Джарет стана, отиде до брега и се загледа в бистрата вода. Зимното слънце беше ослепително. Хладният бриз люлееше мъха по дърветата. Един жерав описа широка дъга над потока и се изгуби в далечината.

Каква красива, мирна гледка… Това беше неговият дом, най-красивото кътче на света, тази гледка заставаше пред духовния му взор винаги когато Тара се подиграваше с пустошта на Флорида.

— Джарет? — повика го тихо Джеймс.

— Прав си. Тара не знае нищо за теб, нито за семейството ми — отговори задавено той, без да се обръща. — Реших, че е излишно да й доверявам семейните си тайни. Всъщност, ожених се за нея само за да я спася от хората, които я преследваха. — Той разказа накратко за случилото се в Ню Орлиънс.

— Чух, че била невероятно красива. Вярно ли е?

— Да, наистина е много красива. Може да се каже, че е съвършена.

— Е, не бива да й се сърдиш за това.

— Какво? — попита остро Джарет.

— Останах с впечатлението, че красотата й не те радва, а по-скоро те гневи. Тя е толкова красива, че си я направил своя съпруга, макар да твърдеше, че никога няма да се ожениш повторно.

— Макар че цялото ми същество се бунтуваше срещу тази мисъл, аз имах нужда от съпруга, братко — обясни тихо Джарет, пое дълбоко дъх и отново седна на поваленото дърво. Джеймс беше единственият, пред когото можеше да разкрие душата си. — Когато влезе в онази проклета кръчма, Тара веднага привлече вниманието ми. Пожелах я от първия миг, в който я видях, и магията се засилва с всеки изминат ден.

— Все още ли не знаеш нищо за нея?

— Нищичко.

— Ти също криеш миналото си от нея.

— Да.

— Нямам търпение да се запозная с тайнствената си снаха. Макар че при сегашните обстоятелства не бих могъл да ви поканя на вечеря. Тя сигурно ще помисли, че имам намерение да я сваря на супа.

— Трябва да призная, че не е много щастлива от положението във Флорида. Страхува се, макар че не го показва. Държи се така, сякаш съм я спасил от една опасност само за да я хвърля в друг ад. Всеки ден я уверявам, че мога да я опазя, но напразно.

— Сигурно не си й казал, че индианците никога няма да нападнат дома ти. Ти си един от белите, които винаги спазват обещанията си.

— Пък и Тичащата мечка е мой брат — допълни с крива усмивка Джарет.

— Защо не й кажеш всичко това, братко?

— След като я спасих от онези убийци, тя трябва да ми има доверие даже ако не знае нищо за тесните ми връзки с индианците.

— Още със слизането си е чула за случилото се с майор Дейд и хората му. Такива истории плашат жените.

Джарет скочи от дървото и отново застана на брега. Джеймс беше прав, той дължеше обяснение на Тара.

Това го ядосваше, защото искаше тя да му се доверява безусловно — и най-после да му разкрие тайната си.

— Може би е чула и други страшни неща — продължи тихо Джеймс. — Някои хора твърдят, че жена ти е умряла по вина на индианците.

Джарет изпъна рамене и се смая от силата на болката, която го прониза.

— Това е лъжа. Кой би разпространявал такива небивалици?

— Може би някой в Тампа. Трябва да бъдеш по-внимателен с жена си, Джарет.

— А тя? — отзова се злобно мъжът. — Откъде да знам какво крие от мен?

— Сега живее в твоя свят. Няма защо да се тревожиш за миналото й.

— Ако онези решат да я преследват до край, аз трябва да знам какво ни чака.

— Най-добре е да те оставя сам с гнева ти, големи братко — засмя се Джеймс и се надигна. — Надявам се да се запозная скоро с красивата си снаха, бъдещата майка на племенниците и племенничките ми.

Джарет въздъхна и лицето му се затвори. Това беше една от причините, поради които имаше нужда от жена. Искаше да има деца, искаше да отгледа поне един син и да го научи на всичко, което той беше научил от баща си. Защото не се съмняваше в мирното бъдеще на тази страна, в богатството и благополучието на Флорида.

Той наистина имаше нужда от жена и се ожени за една тайнствена непозната, която желаеше твърде силно.

— Крайно време е да се връщам вкъщи — обясни Джеймс. — Исках да те видя за малко и да си поговорим за всички ужасни неща, които се струпаха над главите ни.

— Добре направи, че дойде. — Братята се прегърнаха с обич. — Предай много поздрави на мама — помоли тихо Джарет. От смъртта на Шон бяха минали почти десет години и Мери Макензи живееше при семейството на Джеймс. — Целуни племенничките ми Сара и Дженифър и прегърни прекрасната ми снаха.

Джеймс беше женен за Наоми, красива метиска с тъмен тен, лешникови очи и дълга мастиленочерна коса.

— Трябва да ни дойдеш на гости, все едно сам или с новата си жена — покани го Джеймс. — Мама също иска да ти каже, че винаги ще си останеш неин син, все едно какви битки ни предстоят.

— Разбира се, че ще дойда. — Когато Джеймс се обърна да си върви, Джарет извика подире му: — Не забравяй, че си мой брат! Няма никакво значение каква война водят другите мъже!

Джеймс се обърна с усмивка и отговори с ирландския акцент на баща си:

— Ама разбира се, ние сме синове на Шон Макензи и това няма да се промени.

— Никога! — Джарет проследи как брат му изчезна между дърветата, после се загледа отново в бистрата вода на потока, огряна от слънчевите лъчи. Крайно време беше да се махне от това идилично местенце. Предстоеше му много работа.

Първо трябваше да се погрижи за непокорната си съпруга, която го бе лишила дори от заслужения отдих. Той изсвири и Шърлимейн, който пасеше спокойно по-надолу по брега, дотича послушно. Джарет се метна гъвкаво на голия гръб на жребеца и грабна юздите.

10

Тара стоеше на задната веранда. Дори през зимата дивите цветя по брега на реката цъфтяха с цялото си великолепие от цветове и форми. Януарският ден беше хладен, но лекият вятър беше дори приятен.

Тя бе останала будна почти през цялата нощ, за да чака Джарет. Имаше да му каже много неща. Но той не се върна в общата им спалня, след като строго й забрани да напуска къщата.

Тара чуваше гласовете на работниците, които се трудеха на полето. Бели, черни и индианци — всички работеха заедно и очевидно се разбираха добре. Тук нямаше роби.

Избягалите роби винаги намираха подслон във Флорида. Индианците отказваха да предават робите на бившите им собственици и това също беше една от причините за усложнената ситуация.

Въпреки мекия климат, Тара потръпна от ужас, припомняйки си опасностите, които ги дебнеха. Защо мъжът й беше толкова безгрижен, докато тя едва удържаше страха си?

Изведнъж тя усети, че някой е застанал зад нея, и се обърна. Скръстил ръце пред гърдите си, Джарет я наблюдаваше изпитателно. Изражението му не й хареса. В очите му имаше подигравка — и презрение. Естествено, тя го бе разочаровала. Не можеше да се мери с Лайза.

— Както виждам, преживяла си нощта — отбеляза подигравателно той.

— Щеше ли да ти стане мъчно, ако бях умряла? — попита сърдито тя и веднага съжали за думите си.

Джарет пристъпи по-близо и тя се отдръпна към парапета на верандата, опря се в бяло боядисаното дърво. Но мъжът й не я докосна.

— Как спа, мила?

— Добре, благодаря.

— Радвам се. Значи голите диваци не се появиха посред нощ, за да те измъкнат от леглото?

— Ти също не се появи. Кой знае къде си прекарал нощта…

— Аз поне бях сигурен, че никой няма да ме нападне.

— Да, да, знам. Ти си недосегаем за ножовете и томахавките на семинолите. Помисли за хубавата си коса. Би трябвало да бъдеш по-предпазлив.

— Значи смяташ, че косата ми е красива? Хубаво е, че има поне едно нещо у мен, които ти харесва…

— Харесвам и собствената си коса и искам да я запазя — заедно с кожата на главата.

— Забрави ли, че искаше да се хвърлиш в мътните води на Мисисипи и да предадеш душата си на дявола? А сега се боиш от няколко недоволни индианци!

— Защо омаловажаваш проблема? Тук не става въпрос само за няколко недоволни индианци. Ще има война!

— Винаги е имало войни — въздъхна Джарет. — И ще ги има, докато свят светува. Човечеството ще оцелее.

— Може би. Мъжете могат да се защитават, но какво да правят жените?

— Ти си майстор в изкуството на оцеляването, скъпа. Вече съм убеден в това, макар че не знам почти нищо за теб.

— Все пак знаеш повече, отколкото аз за теб. Няма ли да ми кажеш как спа миналата нощ? — Тара не можа да удържи ревността си.

— Винаги когато съм си вкъщи, спя отлично.

Е, поне не беше прекарал нощта другаде. Но нали и тук има други жени — шепнеше й подигравателно вътрешният глас.

— Имаш ли някакви възражения относно дома ми? — попита учтиво Джарет.

— Как мога да ти отговоря, след като почти не познавам къщата? Когато пристигнахме, ти обеща да ме разведеш, но после се оказа, че имаш по-важна работа.

— О! Тъй като съм господарят на къщата, сметнах, че е най-добре именно аз да те разведа. Но после едва не полудях от тревога, защото новата господарка беше изчезвала.

— Ако бях почакала още малко, щях да остарея и да ми побелеят косите. Вероятно нямаше да ме познаеш.

Джарет се усмихна одобрително.

— Знаеш ли, имах чувството, че не си остаряла и побеляла, а си избягала в непроходимото тресавище.

Шеговитият тон можеше да бъде заблуда и Тара застана нащрек. Въпреки това се зарадва на промяната в настроението му. Близо до Джарет тя се чувстваше сигурна и защитена, въпреки всичко. Вътрешната му сила я стопляше като слънчевата светлина.

В този момент тя разбра, че го обича. Обичаше всичко в него, омагьосващите черни очи, дълбокия звук на гласа му, милувките на силните му ръце.

Тара пламна и бързо сведе глава. Не беше щастлива от прозрението, че е влюбена в мъжа, който се беше оженил за нея, за да я спаси от преследвачите й. В същото време тя беше за него само предмет, който украсяваше къщата му, същество, което удовлетворяваше желанието му. Нищо повече.

Не, тя не биваше да бъде негов враг.

— Нали ми обеща, че няма да задаваш въпроси? — напомни му тихо тя.

— Наистина ли?

— Да, обеща ми.

— Е, това не ми пречи да се съмнявам. Къде щеше да отидеш, ако не се бяхме срещнали? На север ли? Ти говориш без никакъв акцент. Понякога тонът ти ми напомня за южните щати, а в следващия момент съм готов да се закълна, че произхождаш от Бостън. Макар че през повечето време просто няма за какво да се захвана.

— Нали обеща…

— Въпреки това имам право да размишлявам за миналото ти, нали? Разбира се, ти пък можеш да ми помогнеш. — Гласът му беше само дрезгав шепот. Той улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Аз също се опитвам да разреша някои загадки — отговори меко Тара. — Би ли ми обяснил защо си толкова сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо?

— А ти ще дадеш ли отговор на някой от въпросите ми?

— Ти обеща да не задаваш въпроси. Аз не съм давала такова обещание.

Джарет помилва меката й буза, привлече я към себе си, целуна нежно устните й, помилва ги изкусително с езика си.

— Ако не се противопоставяш на нарежданията ми и не се отдалечаваш от къщата, няма да ти се случи нищо лошо.

— Защо си толкова сигурен?

Джарет понечи да отговори, но в този миг откъм реката долетя мъжки вик:

— Мистър Макензи! Идва кораб!

Джарет смръщи чело. Сложи ръка на рамото на Тара и погледна изпитателно към реката.

— Извини ме — помоли тихо той, пусна ръката й и бързо слезе по стълбата.

Любопитна да разбере кой идва, Тара го последва по пътеката към брега. На кея беше хвърлила котва военна шалупа с осем оръдия. На носа бяха застанали въоръжени войници.

Тара спря на двадесетина крачки от кея, за да дочака да спуснат стълбичката.

Пръв слезе на сушата едрият рус капитан, който й беше махнал за сбогом при тръгването от Тампа.

— Тайлър! — извика Джарет. — Не очаквах да те видя толкова скоро.

— Аз също нямах намерение да идвам, но… — Капитан Аргоси вдигна рамене и се обърна към двамата офицери, които го придружаваха. Войниците останаха на борда. Управителят Рютгер, който също беше дотичал на брега, наблюдаваше подозрително корабчето. Всички се ослушваха да чуят по-нататъшните думи на капитана и той реши да бъде предпазлив. — Най-добре е да отидем в кабинета ти.

— Разбира се. — Джарет стисна ръката на приятеля си и го поведе към къщата. В този момент забеляза Тара и побърза да я представи: — Мисля, че не съм те запознал официално с капитан Аргоси, скъпа. Тайлър, жена ми Тара.

Капитанът се поклони и поднесе ръката й към устните си.

— Мисис Макензи, за мен е чест и удоволствие.

— Благодаря, сър, удоволствието е изцяло мое.

— Джарет, ти познаваш сержантите Колпепър и Райс. — Той посочи двамата млади мъже. — Джентълмени — мисис Макензи.

Двамата отдадоха чест и Тара кимна приветливо.

— Добре дошли в Симарон, господа.

— Скъпа, офицерите вероятно ще останат за вечеря. — При тези думи Джарет не гледаше жена си, а капитана. Очевидно искаше да се отърве от нея и тя се запита какво ли ново злодейство бяха извършили индианците, за да предизвикат идването на капитана. Ала след като се беше заклела да бъде добра съпруга, тя трябваше да изпълни задълженията си.

— Извинете ме — усмихна се любезно тя и се запъти обратно към къщата. Мъжете я последваха на известно разстояние, като говореха толкова тихо, че не се чуваше нито дума.

Тара отиде в кухнята и намери там Джийвс, който вече обсъждаше менюто с Хати. Голямата, силна жена — индианка с негърска кръв — не говореше много, но беше отлична готвачка.

Двамата се обърнаха изненадано към Тара, която влизаше за първи път в кухнята, и се усмихнаха любезно.

— Добър ден, мисис Макензи! — Джийвс се поклони със съвършена учтивост. Сигурно щеше да й служи вярно и да изпълнява всичките й желания — стига да не противоречаха на интересите на господаря му.

— Добър ден, мистрес — поздрави тихо Хати и бадемовите й очи огледаха изпитателно новата господарка.

— Тази вечер ще имаме гости — обясни спокойно Тара. — Капитан Аргоси и двама от офицерите му. Мисля, че екипажът ще остане на борда.

Хати кимна.

— Трябва да изпратим ядене на момчетата. Мистрес Лайза винаги правеше така.

— Разбира се, че ще запазим тази традиция — подчерта Тара и направи опит да се усмихне.

— Исках да опека пилета — обясни Хати и погледна Джийвс, който стоеше мълчаливо до нея.

— Не е ли по-добре да направите ростбиф? — предложи Тара. — С картофи и зеленчук. А преди това супа и риба за господата.

— Нашата Хати прави най-добрата печена риба в целия свят — обяви с гордост Джийвс.

— Много ще се радвам да я опитам — засмя се Тара.

— Какво да поднесем за десерт, мистрес? — попита Хати.

— Имаме ли ябълки?

— Колкото искате.

— А ябълковият сладкиш на Хати…

— Е най-добрият в целия свят — завърши изречението Тара и тримата се засмяха. — Имаме голям късмет, наистина! — Тя излезе от кухнята, размисляйки какво ли сравнение щяха да направят двамата между първата и втората господарка.

Джийвс я последва.

— Мисис Макензи?

— Да?

— Бихте ли ми казали какво вино предпочитате за вечерята?

— С удоволствие.

— Тогава ще ми позволите да ви покажа избата…

Тя кимна и той я поведе към следващата пристройка.

Така наречената „изба“ беше наполовина под земята и Тара се сети, че тук не биваше да се копае надълбоко, защото щяха да избликнат подпочвени води. В избата имаше дълги полици с вина от Франция, Испания и Италия, подредени по реколти, както и някои местни специалитети, които Джарет беше донесъл от пътуванията си. Тя избра френско бяло и червено вино, после разгледа внимателно бутилките. Джийвс я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно я преценяваше колко струва. Е, тя беше сигурна, че не е допуснала грешка. Знаеше какво се очаква от домакинята.

— Одобрявате ли избора ми, Джийвс?

— Нямам право… — започна смутено той.

— Тъй като водите домакинството от години — и го водите безупречно, трябва да отбележа, — имате право на собствено мнение — прекъсна го тя и се усмихна, за да смекчи остротата на думите си. Не искаше той да ги възприеме като сарказъм. Беше зависима от приятелството му.

Джийвс отговори на усмивката й, за да благодари за комплимента.

— Вината подхождат отлично на ястията, които избрахте.

— Какво търси тук капитан Аргоси, Джийвс?

— Ами, мисис Макензи…

— На дете ли ви приличам, Джийвс? — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Моля ви се, мисис Макензи! Вероятно джентълмените обсъждат положението в библиотеката…

— И няма да откажат по чаша уиски. Пригответе ми една табла, моля ви. Ще им я отнеса лично.

— В библиотеката има барче. Вероятно господата вече са се обслужили сами.

— О… — промърмори разочаровано Тара. — Дали пък да не им занеса плодове? До вечеря има още доста време.

Джарет извъртя очи и поклати глава.

— Мисис Макензи, не мисля, че би трябвало…

— Моля ви, Джийвс, изпълнете желанието ми — отвърна енергично тя.

Мъжът въздъхна и се подчини. Ала таблата с пресни плодове не й послужи за нищо. Когато Тара почука на вратата на библиотеката, първо се възцари гробна тишина, после се чу остър глас:

— Влез! — Тара изписа на лицето си невинна усмивка и отвори вратата.

Мъжете скочиха на крака и й благодариха за вниманието. Джарет я измери със строг поглед, грабна таблата от ръцете й и буквално я изтика навън.

Тара стоя дълго в коридора, проклинайки се за неуспеха си. Джийвс отиде при нея и без дори да намекне, че се е опитал да я предупреди, й препоръча учтиво да се изкъпе преди вечеря. Той вече си позволил да отнесе ваната в стаята й.

Гореща баня — каква примамлива мисъл! Тара благодари с усмивка на внимателния Джийвс и реши, че се е сдобила с истински приятел в тази къща.

Тя се пъхна в голямата вана и излезе от водата едва когато й стана хладно. Реши да довърши една от роклите, които беше скроила. Трябваше да побърза, за да я приготви за вечерята, и имаше нужда от помощ. Нанси Рейнолдс й беше казала, че Кота, перачката на Джарет, е чудесна шивачка. Затова позвъни за Джийвс и го помоли да й изпрати Кота. Желанието й беше изпълнено незабавно.

Тара смяташе, че перачката е негърка, индианка или метиска. Вместо това в спалнята се появи красива млада италианка със синьочерна коса, светлозелени очи и маслинена кожа. Кота, която работеше отскоро в голямото домакинство, все още не беше усвоила английския език. Щом разбра какво се иска от нея, тя кимна ентусиазирано и се зае за работа. Наистина шиеше отлично, пръстите й бяха гъвкави и бързи.

Двете жени все още бяха заети с работата си, когато вратата на спалнята се отвори. Тара, която носеше само корсет и дълги долни гащи, видя мъжа си на прага и се стресна. Бузите й пламнаха и тя отвърна глава.

— Прощавайте! — извика смутено Кота, която също се изчерви и виновно скочи от мястото си.

— Кота… — започна Тара, но момичето мина бързо покрай Джарет и избяга от стаята.

Смутена, Тара притисна роклята до гърдите си. Беше почти готова, трябваше да довършат само подгъва. Джарет влезе и затвори вратата.

— Исках да ти съобщя, че вечерята ще бъде сервирана скоро.

Тя преглътна мъчително.

— Да, ей сега ще сляза.

Той отиде при нея и попила мекия плат.

— Днес ли я ушихте?

— Не, започнах я още на борда на „Магда“, днес само я довършихме. Кота е чудесна шивачка.

— Май и ти си добра с иглата и конеца…

— Вече ти казах, че съм сръчна и ще изпълнявам добре задълженията си на съпруга и домакиня.

— За мен е важно едно-единствено задължение.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено.

— Разочаровах ли те с нещо досега?

— В никакъв случай. Само временно ти разреших да забравиш задължението си — отговори развеселено той.

Решена да смени темата, Тара попита бързо:

— Защо дойдоха тези военни, Джарет?

— По-късно ще ти обясня — отговори след кратко колебание той. — Сега нямаме време.

— Кажи ми само… — Той взе роклята от ръцете й и тя не можа да довърши изречението.

Джарет забеляза изисканата кройка и я изгледа учудено.

— Но това е парижка мода! Ти да не си чужденка? Джийвс е убеден, че произхождаш от благородно семейство и си избягала от някакъв скандал. А сега си принудена да живееш в тази пустош…

— Първо отговори на моя въпрос — изфуча тя и дръпна роклята от ръцете му. — Защо дойдоха военните?

Вместо да отговори, Джарет плъзна поглед по тялото й.

— Необикновено…

— За роклята ли говориш?

— И за нея — отговори с усмивка той. — Но главно за фигурата, която ще я облече. — Той взе отново роклята от ръцете й, хвърли я небрежно на един стол и обхвана талията на жена си. — Трябва да се опитаме да подобрим брака си. Тревожа се, защото ти си решила, че си ме разочаровала.

Тара го желаеше като никога преди. Сърцето й биеше като безумно, трудно си поемаше дъх.

— Джарет, гостите ни чакат…

— А, да, не ми позволяваш да те докосвам. Но аз ти казах още от самото начало какво ще искам от тебе.

— Джарет! — извика протестиращо тя и се почувства ужасно нещастна. — Преди минута ми обясни, че нямаш време да отговориш на въпроса ми. Искам най-после да разбера…

Мъжът я пусна рязко и тя политна назад. Изпита облекчение, но и разочарование.

— Тази вечер ще си поговорим. — Черните му очи бяха неразгадаеми. Отиде до вратата и на прага се обърна още веднъж. — Впрочем, искам да те предупредя. Тази вечер няма да стоя на стража пред вратата ти. Интересуваш се къде спя? Този път няма да има място за съмнение. При теб. И няма да ти дам да спиш. — Без да каже нито дума повече, той й обърна гръб и изскочи навън.

11

Тара трепереше толкова силно, че трябваше да седне на леглото. Какво я чакаше след края на вечерята? Дали се боеше от връщането в спалнята си или нямаше търпение да остане насаме с Джарет?

Господи, вечерята! Тя скочи, грабна от пода роклята от жълта коприна и бели дантели, която Джарет беше захвърлил така небрежно, и я разпростря върху леглото. Доши подгъва и се облече. Не смееше да мисли за нощта. Каквото и да станеше, тя щеше да поиска отговор на въпроса си. Трябваше да знае защо войниците са дошли в Симарон.

Господата я чакаха в трапезарията с чаши в ръка. Поздравиха я с изискана учтивост, Джарет побърза да намести стола й. Масата беше покрита със снежнобяла покривка, приборите бяха от тежко сребро, тънкият порцелан беше със сини шарки.

Вероятно това е от зестрата на Лайза, каза си Тара и веднага се укори за неразумния си гняв срещу мъртвата.

Джийвс се покашля дискретно и тя забеляза, че е застанал до нея. Очевидно чакаше указанията й, за да налее виното и да сервира първото ястие. Тя му кимна с усмивка и той се ухили окуражително.

Разговорът беше учтив, но безличен. Русият сержант Родни Колпепър, чието лице беше обсипано с лунички, беше мил и дружелюбен като младо куче. След забележката му, че тази зима е много по-приятна от предишната, капитан Аргоси заговори за богатата реколта. Тази година ги чакало истинско чудо.

— Остава само чудото на войната с индианците — промърмори Тара и погледна съпруга си, който седеше в другия край на дългата маса. Както бе очаквала, той смръщи чело и черните му очи се присвиха.

— Страната ни е нова, милейди — обясни Тайлър Аргоси — и в голямата си част е недокосната от цивилизацията. Не е като Ню Йорк, Филаделфия, Бостън, Ричмънд или Чарлстаун.

— От Север ли идвате, мис Макензи? — осведоми се сержант Райс.

— От Север? — повтори тихо тя, сведе глава към чинията си и усети пронизващия поглед на Джарет.

— Струва ми се по-вероятно да сте дама от южните щати — усмихна се Райс, който беше казал, че идва от Алабама.

— И при нас в северните щати има много красиви жени — подхвърли сержант Колпепър.

— Във всеки случай не съм родена във Флорида, джентълмени — увери ги с усмивка тя.

— Но мисис Макензи, трябва да… — започна учудено Райс.

Джарет й се притече на помощ и Тара го погледна смаяно.

— Скъпата ми съпруга не искаше да разочарова нито единия, нито другия, младежи. Запознахме се в Ню Орлиънс и там се оженихме. След това се върнах колкото се може по-бързо в Симарон, защото обстоятелствата го налагаха.

Той й помогна да излезе от трудното положение и в същото време й даде възможност да узнае, каквото искаше.

— Кои обстоятелства? — попита невинно тя.

На масата се възцари потискащо мълчание и тя срещна отново погледа на мъжа си. Само той имаше право да й отговори. Офицерите нямаше да й обяснят нищо в негово присъствие.

— Недалече оттук живее семейство, което желае да отиде в Тампа Бей — отговори равнодушно Джарет. — Семейството живее във вътрешността на страната и аз ще отида да го взема.

— Какво? — прошепна изумено Тара. Сърцето й трепна болезнено.

— Трябва да придружа тези хора до града — обясни нетърпеливо Джарет.

— Но… капитан Аргоси има цял кораб с въоръжени мъже!

— Само малък отряд. Недостатъчно за успешни сражения на сушата. Аз ще се справя по-добре.

— Защо?

— Защото не искаме да провокираме нападение. Трябва да отведем семейството на сигурно място и да избегнем още едно клане. Генерал Клинч е повел войската си към бойното поле, отрядите на милицията са мобилизирани. Затова е по-разумно аз да се погрижа за този специален случай.

С това Джарет й каза всичко и нищо. Тара отвори уста да попита още нещо, но той добави с енергичен тон:

— Скъпа, боя се, че гостите ни се чувстват неловко.

По дяволите гостите… Тя го погледна втренчено, остави приборите си, отпи глътка вино, после дари тримата военни с ослепителна усмивка.

— Прощавайте, джентълмени! Желая да се отпуснете и да прекарате добре кратката почивка в Симарон. Затова ще ви оставя сами да изпиете на спокойствие по чаша бренди и да се насладите на пурите си.

Не бяха сервирали нито десерта, нито кафето, но Тара беше домакинята и имаше право да завърши вечерята по свое усмотрение. Толкова й се искаше да се нахвърли върху Джарет и да му издере очите… Нямаше да остане нито минута повече на масата и да се преструва, че всичко е в пълен ред.

Тя се надигна и всички мъже скочиха на крака.

— Тара, моля те… — започна Джарет, но тя му обърна гръб и излезе от стаята.

Мина през задната врата и излезе на терасата, която се издаваше над моравата. Вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и се запъти към близките дървета. След малко погледна надолу към реката, където бяха хвърлили котва „Магда“ и военната шалупа. И двата кораба бяха осветени от мътножълти светлинки.

Велики боже, той щеше да замине! Доведе я в тази джунгла, а сега я оставяше сама! Колко безсънни нощи й предстояха, през които щеше да се пита дали е още жив?

— По дяволите!

Тя изпищя уплашено, когато ръката на Джарет я сграбчи за рамото. Той я бе последвал незабелязано и я намери без усилие, макар че тя стоеше в тъмната сянка.

Тара го погледна гневно и се опита да се изтръгне от яката хватка, но напразно.

— Ти… ти заминаваш!

— А аз си мислех, че няма да ти липсвам.

— Нали каза, че никога няма да ме изоставиш на произвола на диваците?

— Видяла ли си поне един дивак в плантацията ми?

Тара не обърна внимание на въпроса му.

— Защо не идеш да се погрижиш за гостите си? Вярно е, че си тръгнах внезапно, но се държах прилично. Те сигурно са разбрали, че съм избягала, за да свикна с мисълта, че съпругът ми има огромното желание да бъде скалпиран. Ти обаче си домакинът и не бива да оставяш джентълмените сами.

— Напротив, сладката ми — възрази той и я прегърна. — Мое задължение е да утеша бедната си съпруга, която въобще не се тревожи за моя скалп, а се интересува единствено от себе си.

Тара преглътна напиращите сълзи и вдигна крак да го ритне, но той беше по-бърз, вдигна я на ръце въпреки отчаяната й съпротива и я понесе към къщата.

— Ще викам! — предупреди го тя и затропа с юмруци по гърдите му. — Добрите ти приятели от армията ще има да се чудят.

— Не, мила, те се върнаха на кораба си.

Значи заплахата й беше безсмислена. Ако се развикаше, слугите нямаше да посмеят да се намесят в спора между господарите.

Джарет я пренесе през верандата, изкачи стълбата и отвори вратата на спалнята им. През отворените прозорци влизаше хладният нощен въздух и помещението беше изпълнено със сладък аромат на цветя. Леглото беше оправено за спане. Но нощната масичка беше оставена запалена газова лампа, която хвърляше трепкащи сенки по стените.

— Тази нощ няма да си сама — обеща Джарет, пусна я на пода и затвори вратата.

— А какво ще кажеш за утре? И къде беше миналата нощ?

— Страхуваш ли се за мен?

— Ти си тиран! Непрекъснато ми заповядваш да си стоя вкъщи, докато ти…

Гласът й замря. Той я обърна по гръб и се зае да разкопчава безбройните копченца на гърба на роклята. Тара се опита да избяга, но той я стисна през кръста.

— Не мърдай! Не ми се иска да разкъсам красивата рокля, която ти костваше толкова усилия.

Тара остана на мястото си и стисна здраво зъби, за да потисне треперенето си. Изчака го да свали роклята и хукна да бяга. Застана в отсрещния ъгъл и отново се обърна към него.

Джарет въздъхна и опря ръце на хълбоците си.

— Не си спомням някога да съм ти причинявал болка.

— Аз не твърдя, че ми причиняваш болка.

Изведнъж той се хвърли като тигър към нея, сграбчи я и я метна на леглото. Тара падна по корем и зарови лице във възглавниците. Джарет се настани удобно върху бедрата й и започна да развързва сатенените шнурове на корсета.

— Какво правиш? — изсъска тя.

— Предпочитам жените ми да дишат свободно.

Тара се хвърли яростно настрана и внезапното й движение завърши делото на Джарет. Ефирното творение от дантели и банели се свлече надолу и разкри гърдите й. Тя издържа погледа му, макар че лицето й пламна от срам.

— Точно така! Съвсем правилно употреби жени в множествено число!

Джарет седна на пети, но бедрата му продължаваха да стискат краката й и тя не можеше да избяга.

— Продължавай! — помоли учтиво той. Улови китките й и се наведе с усмивка към лицето й. Върхът на езика му очерта контурите на устните й. Целувката му беше влудяваща. След малко се надигна отново и попита: — Не ти ли казах, че имам нужда от жена?

Тара пое дълбоко дъх.

— Аз не ти отказах нищо.

— Тази нощ също няма да го направиш. — Той се приведе към гърдите й и взе едното зърно в устата си.

— Къде беше?

Джарет вдигна глава и я погледна смаяно.

— Кога?

— Миналата нощ.

— В една от стаите за гости.

— А предишната?

— На борда на кораба, къде другаде?

— Искам да кажа… в Тампа.

Джарет се поколеба и сърцето й се сви от болка. Подозрението й се потвърждаваше. Сигурно беше прекарал нощта с красивата, дръзка Шейла.

— Отидох във форта, за да поговоря с един от войниците, които са оцелели след клането — обясни с въздишка мъжът й.

— О! — промълви облекчено тя.

— Доволна ли си сега?

— Разбери ме, моля те! След като ми заповядваш да спя тук, аз…

Джарет сложи ръка на устните й.

— Отсега нататък аз също ще спя тук.

Тара не каза нито дума и устните му отново завладяха нейните. Вече нямаше защо да се брани. Тя се отдаде на сладката омая на насладата и отговори на целувката му. Понесе се към висините на екстаза, наслади се на нарастващото му желание, потрепери от напора на собствените си чувства. Внезапната й капитулация сякаш го изненада, защото той се надигна на лакти и я погледна изпитателно. След секунди избута корсета настрана, скочи от леглото и побърза да я освободи от обувките и фустите.

Изруга нетърпеливо, когато разкъса една от копринените връзки на дългите й долни гащи. Затворила очи, Тара се наслаждаваше на допира на топлите му ръце до голите й хълбоци. Когато тя остана само по чорапи, Джарет спря насред движението. Тара го погледна изненадано и разбра, че й е подготвил ново сладко мъчение. Без да бърза, той нави копринения чорап надолу, като непрекъснато милваше кожата й с върховете на пръстите си и целуваше бедрата й. Тара спря да диша, след малко простена сладостно, неспособна да удържи силата на страстта си.

Вторият чорап падна на пода и Тара отвори очи, за да види как мъжът й се съблича. От съвършено оформеното, силно и мускулесто мъжко тяло се излъчваше странно очарование. Какъв беше този мъж, който умееше да буди в сърцето й луд гняв… и дива ревност?

Но най-страшен беше този безименен сладостен копнеж…

В този момент Тара разбра, че е съвсем естествено и правилно да го желае. Той беше неин съпруг и — което беше още по-важно — тя го обикваше все по-силно.

Надвита от желанието си да го докосне, тя стана от леглото. Джарет й бе обърнал гръб и когато усети ръката й на рамото си, се обърна учудено. Несигурна и объркана, Тара сведе глава, но протегна ръка и помилва гърдите му.

— Аз… исках само да те докосна — прошепна с пресекващ глас тя.

— О, сладката ми жена… — Джарет я притисна страстно до топлото си тяло. — Това е най-хубавият ти подарък за мен.

Щастлива, тя се вкопчи в него, наслади се на дивата нужда на целувката му, на разтърсващата игра на езика му и бурята от чувства, която пламтеше в тялото й. Плътно прегърнати, двамата паднаха на леглото. Ръцете и устните му бяха навсякъде. По вените й се разливаше буен огън.

Нежни, пърхащи целувки покриваха шията, гърдите и бедрата й. Тя стенеше задавено, викаше, плачеше, умоляваше го. Загубила представа за мястото и времето, тя усети топлия му дъх на бузата си и натиска на силната му мъжественост.

Нови пламъци лумнаха в утробата й, когато Джарет започна да се движи — първо бавно и предпазливо, след това все по-бързо. В нощния мрак се пръскаха снопове бели звезди. Тара полетя неудържимо към върха на насладата. Не знаеше колко време е минало, когато бавно се върна на земята, потопена в златните сенки на блаженството.

Тя усещаше пулсиращото тяло на Джарет върху своето. Той я притисна нежно да себе си, после се отдели от нея и полегна отстрана. Сърцето й не можеше да се успокои.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита задъхано тя.

Джарет се отдалечи малко от нея, опря се на лакът и я погледна втренчено.

— Да не би да си приложила прелъстителското си изкуство само за да ме задържиш тук?

Господи, как й се дощя да го удари!

— Не си спомням да съм те прелъстила.

— Един поглед е достатъчен да ме омагьоса. — Той се засмя и отново я грабна в прегръдката си. Помълча малко и призна съвсем тихо: — Ако не бях длъжен да свърша тази работа, щях да остана с теб.

Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да отговори.

— Ще се върна колкото се може по-скоро — увери я той. — Защото вече имам нещо, което властно ме тегли към къщи.

Гласът отказваше да й се подчинява и тя можа само да кимне. Джарет също не каза нищо повече. Тя се притисна до него и заспа, макар че ужасно се страхуваше от мига на самотното събуждане. Ала страстта му я събуди много скоро. Този път беше прелъстена по всички правила на любовното изкуство.

След като дишането й се успокои, тя попита укорно:

— Ще ме желаеш ли и когато загубя скалпа си?

— Аз съм абсолютно сигурен, че ще запазиш прекрасната си коса — отговори той и целуна меките й устни. — А докато сме разделени, ще мислиш постоянно за мен.

Беше много късно, когато Тара заспа за втори път и може би заради това сънят й беше толкова жив. Отново се видя да бяга от някакъв индианец, който размахваше томахавката си. Не смееше да се обърне и да погледне лицето му, защото умираше от страх, че преследвачът й е Джарет.

След това трябваше да спре, защото видя Уилям. Някой го бе сграбчил за косите и беше опрял нож в гърлото му.

Гласът му отекна като гръм в неземната, призрачно сива пустош:

— Върни се, Тара. Плати цената. Плати цената, за да го спасиш…

— Уилям! — Тара повтори с плач името му и се затича към него, уверена, че ще може да го спаси, ако стигне навреме.

Индианецът беше по петите й. Тя го бе отвела право при Уилям и сега томахавката щеше да се стовари върху главата на брат й. Трябваше да реши — нейният скалп или този на Уилям…

— Тара! — Силна мъжка ръка притисна устата й и тя скочи ужасено. Джарет се приведе над нея и тя погледна замаяно в катраненочерните му очи.

— След минута в стаята ни ще нахлуе цялата американска армия, за да види дали не съм те намушкал с нож! — проговори сърдито той и махна ръката си от устата й.

— Никой няма да дойде. Нали каза, че капитан Аргоси е отвел Райс и Колпепър на борда на кораба.

— Защото не исках да се развикаш, докато бяхме навън — призна с усмивка той. — Защо пищеше така, сякаш те преследваха дузина дяволи?

— Ти ме излъга… — започна обвинително тя, но той я прекъсна нетърпеливо:

— Кой е Уилям?

Тара не можа да прогони сълзите, които нахлуха в очите й. Тялото й трепереше като в треска.

— Кой е Уилям, Тара?

Погледът му я прониза като остър меч. Тя отвори уста, но не можа да отговори. Избухна в плач и раменете й се разтресоха. Беше слисана, когато Джарет я взе в прегръдката си, без да задава въпроси. Той помилва нежно косата й, приглади я назад и прошепна окуражително:

— Няма нищо, мила. Хайде, заспивай. Нали съм при теб.

Но къде ще бъдеш утре? — искаше да го попита тя.

— Тук си на сигурно място — увери я твърдо той. — Кълна ти се, че няма да ти се случи нищо лошо.

Треперенето й престана. Когато беше с Джарет, тя се чувстваше сигурна и защитена. Сънят избледня и тя затвори очи.

Тара излезе бавно от дълбините на съня. Много й се искаше да остане в черната пропаст, но някой я разтърсваше доста силно и тя отвори очи.

Джарет седеше на ръба на леглото, приведен над нея. Ръцете му бяха опрени на възглавницата от двете страни на главата й. Макар че едва се зазоряваше, той беше напълно облечен — тесен кафяв панталон, бяла риза с отворена яка, зелена жилетка и бежов жакет. Ботушите му стигаха почти до коленете. Косата му беше опъната назад и вързана на тила. Лицето му беше бледо и строго, дори заплашително.

— Кой е Уилям?

Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.

— Това не те интересува.

— Кой е Уилям? — повтори бавно и отчетливо той.

— Джарет…

— По дяволите, кой е Уилям? — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й.

Нали й беше обещал да не задава въпроси? Но сега не й оставаше нищо друго, освен да отговори.

— Брат ми… — Тя преглътна мъчително сълзите си, блъсна ръцете му и се обърна настрана. Само да можеше да потъне отново в утешителната прегръдка на съня…

— Наистина ли ти е брат? Заклеваш ли се?

Задавеното й проклятие изглежда го убеди, защото бързо отметна косата й и я целуна по тила.

— Ще поговорим, като се върна.

Сигурно щеше да я засипе с нови въпроси, без да благоволи да й разкаже собственото си минало.

Тя усети как Джарет стана от леглото и само след секунди чу затварянето на вратата. Отчаяна, тя скочи, уви се в един чаршаф и се втурна след него — твърде късно. Чу го да вика нещо на Джийвс, който го посрещна долу, забърза към прозореца и го видя да препуска към брега.

По бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Така копнееше за близостта му — и не само защото я беше страх от индианците. Тя го обичаше с цялото си сърце…

12

Много скоро Тара установи, че Симарон приличаше на добре охранявана крепост. Въоръжени мъже обикаляха границите на имота ден и нощ. На четвъртата нощ след заминаването на Джарет тя заспа без страх, защото знаеше, че има кой да я защитава.

След трите нощи, прекарани в бдение, беше толкова изтощена, че лошите сънища не посмяха да я навестят.

Джийвс я разведе из цялата къща и тя се възхити на елегантното, подбрано с много вкус обзавеждане. Спалнята на Джарет, при пристигането й типично мъжка, се променяше бързо и скоро стана и нейно царство. До приборите му за бръснете бяха поставени нейните тоалетни принадлежности. Джийвс й донесе красиво въртящо се огледало в стил „кралица Ан“ и подходяща тоалетна масичка.

Всички помещения бяха наредени с много вкус — едната гостна стая с френски антики от седемнадесети век, другата в стил „Тюдор“ с огромно легло, украсено с балдахин от тъмно дърво. Библиотеката и кабинетът бяха спартански обзаведени с тежки мебели от Нова Англия.

Тара и Джийвс обикаляха неуморно къщата и той й показваше и най-дребните детайли. Възхищението й нарастваше с всеки ден. Само едно откритие я обезпокои.

Един следобед Джийвс я отведе в малката библиотека на първия етаж. Между двата прозореца висеше голяма картина, която изобразяваше млада жена с жълта рокля с дълбоко деколте и красив ешарп. Полуобърната към зрителя, тя стоеше величествено изправена край масичка с цветя. Имаше бадемовидни кафяви очи и коса с цвят на махагон, вдигната в красива фризура, която подчертаваше лебедовата извивка на шията. На устните й играеше загадъчна усмивка.

Тара се взираше замислено в картината. Сърцето й натежа от болка. Това беше истинската господарка на Симарон — Лайза. Ако можеше да се вярва на портрета, тя е била извънредно красива — жизнена и едновременно с това нежна, съвършената съпруга за Джарет, която беше създала тази къща заедно с него.

Тази жена е мъртва, напомни си Тара и се засрами от ревността си. Как можеше да потиска чувствата си, като знаеше, че Лайза означаваше толкова много за Джарет? Тя беше споделяла мислите му, владееше сърцето и душата му. Тя беше много повече от нея…

От този ден нататък Тара започна да ходи често в малката библиотека, тласкана от някаква неведома сила, за да гледа портрета.

Докато се занимаваше с домакинството, тя често се питаше дали и Лайза би постъпила като нея в една или друга ситуация. Колко сапун и свещи са се произвеждали тогава, колко месо е било опушвано или сушено?

Никой не искаше да отговаря на въпросите й. Когато попита Джийвс как е умряла Лайза, той въздъхна дълбоко и отговори, че е редно мистър Джарет да й разкаже сам за случилото се. Кота не знаеше нищо, а Хати само въртеше очи и обясняваше, че ако каже дори една думичка, мистър Макензи ще я скалпира.

Една вечер Тара повика надзирателя Рютгер и го помоли да й разкаже как върви работата на полето. Но това беше само претекст. Той прие поканата й за вечеря в трапезарията и съобщи, че един търговец прекъснал за малко пътуването си по реката, за да му каже, че Тампа не е била нападната — още не. За Лайза не знаеше нищо — или беше много добър артист. Тара направи няколко опита да изтръгне истината от устата му, но той се измъкваше много умело.

Най-после Джийвс задоволи поне част от любопитството й. Един следобед я завари в малката библиотека пред портрета и й предложи да я заведе на гроба на Лайза. Тара се съгласи, макар че се чувстваше ужасно неловко. Джийвс й показа горичката, която започваше след последната пристройка и сред която беше гробището.

Над един от гробовете, изкусно издялан каменен саркофаг, се издигаше статуя на ангел с разперени крила. „Тук почива тялото на Лайза Мари Макензи, — гласеше надписът, — родена през 1806 година в Сейнт Огъстин, напуснала земния рай на 18 януари 1833 и отнесена от ангелите на небето. Любима съпруга на Джарет Макензи и господарка на Симарон, оплакана от всички, тя ще живее вечно в сърцата ни.“

Тези думи не казваха почти нищо. Тара се обърна, за да попита Джийвс, но той се бе оттеглил дискретно. Тя реши да разгледа и другите гробове и зачете надписите. На един камък беше написано само „Беглец“. До него почиваше Мери Лейд, родена през 1811 година в Дъблин, починала през 1831 година в плантацията Симарон, Флорида, заедно с мъртвороденото си дете. „От прах си и на прах ще станеш. Бог ще благослови децата си.“

Бедната Мери Лейд, помисли си Тара. Бедната Лайза. И двете бяха починали съвсем млади.

Внезапно над гробището повя студен вятър. Оставаше й само още един гроб, който се намираше зад този на Лайза и беше засенчен от каменния ангел. Красивата скулптура, която беше издигната над малкия саркофаг, представляваше Дева Мария с детето Исус на ръце. Надписът се състоеше от две думи: „Малката дъщеря“.

Тара се намръщи объркано. Дъщерята на Джарет и Лайза?

Вятърът се засили и издуха увехналите листа от пътеката. Слънцето се приближаваше към хоризонта. Тара се огледа, обзета от безименен страх. Въоръжените мъже, които редовно патрулираха около къщата, бяха изчезнали.

Тя се втурна забързано към портата на гробището, където в сянката дебнеха невидими очи. Нещо я дръпна за полата и тя изпадна в паника. Сигурно духът на Лайза се беше върнал, за да й заяви, че няма работа в Симарон! Оказа се, че полата й се е закачила за една от розетките от ковано желязо, които красяха портата. Тара дръпна полата си и забави крачка, за да влезе в къщата спокойно и с достойнство. Ала зъбите й не преставаха да тракат.

Тя се скри в библиотеката и си наля чаша уиски, което опари гърлото й, но постигна желаното въздействие. След няколко минути се почувства малко по-спокойна — и невероятно глупава. Обходи няколко пъти просторното помещение и накрая стигна до убеждението, че е крайно време да узнае онова, което искаше да знае.

Каза на Хати, че ще вечеря в стаята си и я помоли да й приготви една табла. Джийвс й донесе вечерята и тя му благодари, че й е показал гробището, но не зададе нито един въпрос. Вместо това неколкократно повтори колко добре се управлява плантацията.

— За съжаление не съм видяла почти нищо от земите на Джарет, а и не съм съвсем сигурна къде точно се намира Симарон. — Тя седна на края на леглото и нарисува с пръст приблизителните очертания на полуострова. — Покажете ми къде се намираме, Джийвс!

Мъжът се приближи до нея.

— Това са блатата и езерата на Флорида, мадам. Тук е Джаксънвил, южно от него е Сейнт Огъстин, от другата страна на острова е Пенсакола, в средата е столицата Талахаси, западно от нея е Тампа. Тук минава реката, а тук сме ние. Зад нас се простира индианската територия. Цялата тази област принадлежи на мастър Джарет. А оттук започват земите на мистър Трейт…

Тара го слушаше внимателно, прикривайки усмивката си. Значи Робърт живееше малко по-надолу по течението на потока, който минаваше през моравата и се вливаше в реката. Още на следващата сутрин щеше да отиде при него.

Тази вечер Джийвс не си легна. Настани се в библиотеката на господаря си, в едно от дълбоките плюшени кресла, и започна да разглежда лавиците с книги. Произведенията на класиците, романи, семейни дневници, медицински книги за лечебните билки и домашните средства, подвързани копия на картините на Одбън, книги за флората и фауната на Флорида, за отровните змии и опасните растения, военни трудове, между тях и един с посвещение от Джаксън…

Джийвс винаги се интересуваше какво четат хората около него. Мистър Трейт притежаваше огромна библиотека, която много се харесваше на иконома. Той обичаше много и двамата джентълмени.

Джийвс беше дошъл на света като свободен човек, но с родителите му беше друго. Бащата, който се казваше Йона, принадлежеше на един фермер от Джорджия, който беше получил от испанците парче земя извън Сейнт Огъстин. Там Йона се запозна с бъдещата си жена Мария, красива метиска с негърска кръв. Двамата не останаха дълго заедно, но по това време беше създаден Джийвс.

Робите се разбунтуваха и за да избегне трудностите, фермерът реши да продаде по-силните си работници. Бащата на Джийвс избяга и се присъедини към една банда от негри и семиноли. Фермерът се страхуваше, че Йона ще се върне за жена си и ще вдигне на въстание останалите му роби. Тъй като беше почтен, умен мъж, той предложи на Мария да й даде под аренда малко парче земя и да я омъжи официално за Йона. Двамата получиха свободата си още преди раждането на Джийвс. Те дължаха много на фермера и му се отплатиха с упорита работа на полето.

Като порасна, Джийвс реши да замине на Север. В Батън Руж се беше научил да чете и пише от една френска проститутка и сега реши да използва наученото. Умееше да имитира съвършено различните акценти и скоро откри, че британският акцент му помага да си намери интересна работа. Скоро получи добро място в Бостън и остана там известно време. След това се върна вкъщи.

В Сейнт Огъстин узна, че родителите му работят за един бивш войник, който е решил да започне нов живот в джунглите на Флорида. Така Джийвс срещна Джарет Макензи, който притежаваше много земя и искаше да я превърне в цветуща плантация.

Един месец след завръщането на Джийвс почина майка му. След няколко дни, в една мека вечер, баща му се настани удобно в люлеещия се стол на верандата и изведнъж заяви на сина си, че Мария се е появила на другия бряг на реката и го вика. След това затвори очи и изпусна последния си дъх.

Джийвс погреба родителите си на негърското гробище извън Сейнт Огъстин. Даже свободните негри нямаха право да погребват мъртвите си в осветените гробища на белите. Джарет Макензи пренебрегваше тези правила. В неговото гробище почиваше един от чичовците на втората му майка. Ала Мария и Йона бяха заслужили свободата си в Сейнт Огъстин и Джийвс сметна, че е по-добре да ги погребе там.

След като изпълни последния си дълг, той се върна в Симарон. Джарет беше назначил за надзирател един немец на име Рютгер. Плодородните земи трябваше да бъдат разчистени и разорани. Построиха кей, а скоро след него и къщата. Джийвс пое службата на иконом. Той обичаше с цялото си сърце младия си господар и красивата му жена. Ценеше високо възгледите на Джарет, който не притежаваше роби и не преценяваше хората според цвета на кожата им. Джийвс се чувстваше много добре в Симарон и дори не помисляше да напусне мастър Джарет, камо ли пък след смъртта на мисис Лайза. Тежката загуба тласна Джарет в най-дълбоко отчаяние. Все пак той беше твърде млад и жизнен, за да последва жена си в смъртта, както беше направил Йона. А и много хора се нуждаеха от него. Джарет изпълняваше дълга си, както и преди — и страдаше мълчаливо.

Джийвс си представи втората мисис Макензи и на лицето му изгря усмивка. Тази красива млада жена беше донесла нов живот в замрялата къща.

Такава тайнствена жена… Само да можеше да разбере откъде е дошла! Той разпознаваше безпогрешно акцентите, но нейният му създаваше трудности.

Джийвс харесваше новата си господарка. Тя се интересуваше от хората, с които живееше, беше тактична и внимателна и притежаваше вътрешна сила, която щеше да й помогне да преодолее страха си от дивата земя на Флорида. Или да предприеме опит за бягство…

Когато отиде да й занесе вечерята, Джарет забеляза странния израз в очите й и подуши опасността. Затова реши да се откаже от съня и да стои на стража. Ала Тара не излезе от стаята си и той започна да се чувства като глупак. Защо й беше да бяга посред нощ? Въпреки това реши да остане в библиотеката и да чака.

Един часът.

Джийвс задряма и главата му се отпусна на облегалката на креслото. По едно време някой го разтърси здраво, той скочи и се огледа сънено. Пред него стоеше Рютгер, немският му приятел, и сините му очи святкаха развеселено.

— Стани и иди да си легнеш. Разбрах, че искаш да попречиш на мисис Макензи да избяга. Само ако можеше да се чуеш как хъркаше! Ако беше решила да избяга, изобщо нямаше да я чуеш.

Джийвс го изгледа възмутено.

— Аз никога не хъркам!

— Тогава някой е решил да изсече гората зад къщата. Хайде, иди да си легнеш, а аз ще внимавам новата господарка да не ни напусне.

Джийвс се надигна, раздвижи скованите си крайници и се запъти бавно към вратата на библиотеката.

— Гледай да не заспиш — проговори предупредително той.

Рютгер се изсмя кратко и си наля чаша уиски.

— Да не се казвам Джийвс!

Едрият мъж излезе в коридора и поклати глава. Защо беше решил, че мисис Макензи има желание да избяга? Та тя обичаше мъжа си. Той въздъхна и си разтри тила. Е, вероятно се беше излъгал и това го радваше. Изкачи стълбата с тежки, уморени крачки. Мастър Джарет трябваше да се върне колкото се може по-скоро, за да го освободи от тези тежки задължения.

Досега Тампа беше останала пощадена от индианските нападения. Джаред разбра това, когато наближи града заедно с Патърсънови. Джим Патърсън водеше със себе си жена си Джил, сестра й Мариан, младия си брат Джи Пи и седемте деца — Пади, Джейн, Ан-Мари, Майкъл, Сет и най-малките, двете близначета Калеб и Джошуа.

Джарет щеше да стигне в Тампа само два дни след тръгването си от Симарон, ако не придружаваше керван, който се състоеше от две покрити коли, три крави, четири кози и безброй крякащи пилета. Те напредваха твърде бавно по лошите пътища във вътрешността на страната, където почти нямаше мостове през реките и потоците. Джарет обичаше Патърсънови и не им се сърдеше, че отнемат толкова много от скъпоценното му време. А така му се искаше да бъде при жена си. При Тара, която не преставаше да го изправя пред загадки… Е, най-после беше разбрал, че тя има брат на име Уилям, а скоро щеше да узнае и други важни неща.

— О, Джарет, най-после стигнахме! — извика зарадвано Джил. Тя вървеше пред първата кола и от време на време изплющяваше с камшика си, за да накара воловете да побързат.

Патърсънови бяха решили да напуснат дома си, макар че досега никой, който живееше близо до Симарон, не беше нападнат. Ала след убийството на Уили Томпсън, майор Дейд и войниците му индианците нападнаха няколко плантации със захарна тръстика в северната част на страната. Само някои от собствениците успяха да се изплъзнат от лапите на смъртта. Къщите им бяха опожарени, полята опустошени. Други паднаха в плен на индианците. А в пепелта на руините останаха да лежат безброй трупове.

Джил огледа щастливо къщите на Тампа, пушека, който се издигаше от комините, постовете, които обикаляха улиците.

— Господи, справихме се! — засмя се тя и се обърна към Джарет, който седеше на гърба на Шърлимейн. Красивата четиридесетгодишна жена живееше вече двадесет години в новата земя, беше отгледала седем деца и лицето й показваше следите на един изпълнен с трудности живот. Въпреки това изглеждаше много привлекателна.

Тя беше най-добрата приятелка на Лайза, макар че двете жени произхождаха от различни класи. Все пак те имаха много общи неща, обичаха приключенията, съпрузите си, бяха намерили нова родина в тази прекрасна девствена страна. Бащата на Лайза, герой от освободителната война, а по-късно уважаван политик, беше осигурил на единствената си дъщеря целия възможен лукс. Джил беше сираче, израснало в една плантация в Джорджия, което беше събирало памука на собственика заедно с робите.

Подобно на Джарет, Патърсънови не притежаваха роби. В тяхната ферма работеха черни, бели и индианци. Те бяха избягали един след друг пред лицето на страшната катастрофа и накрая Джил беше решила, че и семейството трябва да потърси защита в града.

— Наистина пристигнахме — потвърди с усмивка Джарет. Джим излезе напред и застана до жена си — едър, малко безличен мъж с весели очи, белязан от упорития труд на полето, стар и верен приятел.

— Много сме ти благодарни, Джарет — проговори с дълбока въздишка той, прегърна жена си и се загледа към града. — Без теб нямаше да се справим.

Джарет вдигна рамене.

— Може би не беше нужно да бягате. Никога не сте имали проблеми с индианците.

— Това е вярно, но през последните седмици имах чувството, че непрекъснато ни наблюдават. Следяха ни и сега, по време на пътуването. Не искам да мисля какво щеше да стане, ако не беше тръгнал с нас.

— Сигурен съм, че не ви е заплашвала опасност.

— Нима мислиш, че брат ти е изпратил хората си да ни пазят?

Джарет кимна уверено.

— Остава ни последната част от пътя. Вероятно мисис Конъли ни е приготвила нещо вкусно. Омръзнаха ми мършавите зайци, които убивах по пътя.

— А бисквитите й са много по-вкусни от коравите сладки на мама! — прозвуча детски вик от първата кола.

Джарет се обърна и направи строга физиономия. Петгодишният Калеб, мършаво момченце със светлите очи, платиненорусата коса и непоколебимия борчески дух на майка си, се хилеше дръзко.

— Не смей да обиждаш сладкишите ми, момченце! — извика сърдито Джил, макар че очите й се усмихваха. Изведнъж Джарет бе обзет от завист и смутено сведе глава. Джим и Джил работеха усилено, но имаха здрави, весели деца, на които можеха да се радват.

Близнаците бяха любимците на Джарет — може би защото малката му дъщеря щеше да бъде на една възраст с тях, ако беше оцеляла. Той беше копнял за дете, но тъгата по Лайза беше заглушила всички останали чувства.

— Съжалявам, че те откъснахме от младата ти жена, Джарет — отбеляза меко Джил, която го наблюдаваше внимателно. — Сигурно й е било много мъчно.

— Ще ви оставя в града и ще се върна.

— Хайде, да тръгваме! — намеси се енергично Джим. — Джарет ще си почине при мисис Конъли и ще препусне обратно.

Този път Джим пое първата кола, а Джил се върна при втората. Джарет остана последен, за да се вслуша в шумовете на гората. Наоколо цареше пълна тишина. Очевидно индианците бяха изчезнали. Джим беше отгатнал правилно — семинолите ги ескортираха по целия път.

Макар че гореше от нетърпение да се върне вкъщи, Джарет реши да посети брат си и семейството му. Симарон беше пощаден не само заради доброто име на Белия тигър, но и заради Джеймс.

Капитан Аргоси препусна насреща им начело на група ездачи. Войниците помогнаха на Патърсънови да разтоварят багажа. След това всички членове на семейството се настаниха удобно в кръчмата на мисис Конъли, която им беше приготвила не само чудесно ядене, но и гореща баня.

Джарет покани приятеля си Тайлър на отделна маса, за да научи новините. Капитанът беше убеден, че войната е неизбежна. Генерал Клинч, който се опитвал да изгони семинолите на запад, непрекъснато влизал в битки. Южно от Джаксънвил индианците нападнали една ферма, убили собственика, скалпирали жена му и я оставили да лежи в собствената си кръв, защото помислили, че е мъртва. Ала тя оцеляла и описала във всички подробности нападателите. Ожесточението и омразата се разпространявали по-бързо от заразните болести.

— Може би трябва да поговориш с Джеймс. — Тайлър взе една горяща главня от камината, за да запали лулата си. — Скоро ще има само бели, които първо ще стрелят, а после ще задават въпроси.

— Джеймс не е убил никого — отговори възбудено Джарет. — Но и не осъжда воините, които не знаят милост, след като са били изгонени от земите си.

Тайлър дъвчеше угрижено края на лулата си.

— Белите искат да живеят тук без индианци. Това е толкова просто.

— Някои от тях няма да си тръгнат никога, Тайлър. Знаеш, че могат да се скрият в блатата и никой няма да ги намери.

— Президентът Джаксън е твърдо решен да ги пресели на запад.

— Тогава трябва да се подготви за дълга и изтощителна война.

— Нали ще предупредиш Джеймс? — Джарет кимна и капитанът стана от стола си. Обърна се към приятеля си и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти, че доведе Патърсънови в Тампа. Знам, че не ти беше лесно да оставиш младата си съпруга.

— Скоро ще си бъда отново вкъщи.

— Моите сержанти са омагьосани от мисис Макензи. Изобщо, всички в града смятат, че си се оженил за принцеса от приказките. Ако има нужда от нещо, трябва само да ми кажеш.

— Изчезвай оттук, Тайлър, преди да съм почнал да се питам какви са намеренията ти.

Капитанът се засмя и вдигна ръце.

— Отивам си, отивам си! — Той отдаде чест и излезе от кръчмата. Джарет отпи голяма глътка уиски. После се облегна назад и уморено затвори очи. През последните нощи почти не беше спал, за да се ослушва за подозрителни шумове. А когато най-после заспиваше, в съня му идваше Тара. Красивото лице, златнорусата коса и сияещите сини очи не му даваха мира.

Странно, но в сънищата му Тара винаги бягаше. Той тичаше след нея и напразно се опитваше да я догони. Накрая тя изчезваше в сенките на непознати опасности.

Джарет вдигна чашата си и я изпразни на един дъх. Трябваше да поспи няколко часа, а на разсъмване да потегли към къщи. Изкачи бавно стълбите до малката си стая. Реши да се окъпе и веднага да си легне. Отпусна се в горещата вода и блажено затвори очи. След минута усети, че не е сам и вдигна глава. Пред него стоеше Шейла. Лицето й грееше в предизвикателна усмивка.

— Какво искаш? — въздъхна уморено мъжът.

— О, Джарет, вече не съм дете.

Той я харесваше, но винаги се държеше по-далече от нея. Тя беше твърде млада за него, освен това беше прилепчива като репей.

— А аз съм женен мъж.

Младата жена поклати презрително глава.

— Не съм казала, че трябва да се ожениш за мен. Искам само да те направя щастлив.

— Ей сега ще изпадна в екстаз — промърмори иронично той.

Шейла се нацупи и коленичи до ваната. Носеше само тънка бяла нощница, през която блестеше тъмната й кожа. Ясно личаха тъмночервените зърна на гърдите й. Не, тя наистина не беше дете, а предизвикателна, чувствена жена. Дългите й мигли трепкаха.

— Новата мисис Макензи ти създава само тревоги. Тя е бяла като мрамор, студена като мрамор и не те обича. Тя ти е жена и трябва да изпълняваш задълженията си към нея. Но с мен ще преживееш небесни наслади.

Джарет се усмихна и помилва гъстата й коса.

— Шейла, тя е красива като мрамора, но не е студена, а е изпълнена с огъня на страстта.

Младото момиче скочи на крака и очите му пламнаха.

— Страхотно! Но когато те измами, спомни си, че аз съм жената, която те желае истински! — Тя го изгледа унищожително и изскочи от стаята.

Водата изстиваше. „Тя не те обича!“ Шейла беше убедена в това и вероятно беше права. Докато пътуваше към дома си, Джарет беше прекарал немалко самотни нощи. Може би трябваше да приеме предложението на Шейла.

Не, той не я желаеше. Само една-единствена жена можеше да събуди страстта му. Скоро щеше да я държи отново в обятията си. Той излезе от ваната, изсуши се и падна изтощено в мекото легло.

На разсъмване яхна коня си и излезе от града, забравил плана си да посети Джеймс и семейството му. Лошите сънища не преставаха да го измъчват. Първо трябваше да се увери, че с Тара не се е случило нищо лошо.

За щастие тя се беше сприятелила с Питър и на сутринта го помоли да й оседлае кон, за да се поразходи. Момчето й избра красива сива кобила на име Селин.

Тара се уви в широка топла наметка, защото се боеше, че времето ще се промени. После отиде в кухнята, за да си вземе нещо за ядене — сушено говеждо, сирене и бисквити. Не забрави и бутилка с вода.

Когато се качи на седлото, тя се престори, че не забелязва стражите. Отначало слезе към кея, после описа широка дъга към къщата и повтори тази маневра още един път. Щом се увери, че е приспала недоверието им, тръгна по една от горските пътеки зад голямата, добре поддържана морава. Познаваше целта си, тъй като Джийвс й бе показал къде се намира плантацията на Робърт. Щеше да пристигне там след по-малко от час.

Тя умееше да се ориентира в непозната обстановка, освен това беше отлична ездачка. За съжаление още след няколко минути пътят изчезна под дебел килим от борови иглици, а и теренът се промени. Кобилата се препъваше и няколко пъти затъна в лепкавата тиня.

Най-после Тара спря коня си и се опита да запази спокойствие. Щеше да се върне по пътя, по който беше дошла. Посещението при Робърт, който можеше да й даде отговор на измъчващите я въпроси, трябваше да се отложи за друг ден.

Тя обърна кобилата, приведе се, за да не се блъсне в ниските клони на дърветата, и тръгна обратно. За съжаление не беше сигурна, че посоката е правилна.

Някакво внезапно движение я уплаши до смърт и тя извика. Само след секунда въздъхна облекчено, защото наблизо излетя голяма бяла птица. Тара познаваше жеравите и неволно се възхити на величествения размах на крилата й. В потока имаше и други птици, дребни бели рибари, които се разхождаха гордо.

Щом в гората живееха жерави и рибари, значи се срещаха и животни, които се хранеха с тях — алигатори. А и още по-страшни твари — индианци.

Тара смушка кобилата си и едва не се строполи на земята, когато едното й копито затъна в тинята. Сега не биваше да изпада в паника.

— Трябва да излезем оттук, Селин! — проговори окуражително тя и потупа по врата кобилата, която успя да се освободи от тинята, макар и с мъка. След малко вече препускаше по твърда земя.

Тара беше готова да се поздрави, че е намерила верния път, но изведнъж дъхът й спря и тя се вкопчи в юздите на кобилата си. Не беше чула нищичко и въпреки това изведнъж се оказа обкръжена.

Точно пред нея стоеше едър индианец с медноцветно лице и катраненочерна коса, облечен в кървавочервен панталон и светла памучна риза. На шията му висяха сребърни верижки. На главата си имаше украса от пера, а меките кожени ботуши му позволяваха да стъпва безшумно. Около талията му беше увит пъстър шал, в който беше затъкната кама. На пищяла му висеше ножница с дълъг нож, а в ръката си стискаше пушка.

Индианецът вдигна ръка и от близките дървета наскачаха неколцина воини — някои облечени като водача си, други с голи гърди, изрисувани в ярки цветове.

Тара изпищя. Индианците закрачиха бавно към нея и когато се приближиха, тя започна да рита с крака. Улучи първия воин по брадичката и се смая от попадението си. Той политна назад и тя реши да се възползва от моментното си преимущество. Притисна колене в слабините на кобилата и Селин се вдигна на задните си крака с шумно пъхтене. Тара се задържа на седлото и кобилата полетя напред.

За съжаление индианците бяха твърде много. Десетина ръце се вкопчиха в гривата на животното, в сбруята. Въпреки отчаяната си съпротива, Тара беше свалена от седлото и хвърлена на земята. Обзета от дива паника, тя крещеше, риташе и удряше. Един индианец хвана ръцете й, друг седна на хълбоците й.

В гората отекна изстрел и всички замръзнаха на местата си. Двамата индианци освободиха пленницата си.

Тара скочи на крака и видя, че е дошъл още един индианец. Възседнал красив кафяв кон, той носеше тъмносин панталон, високи до коленете ботуши от сърнешка кожа и пъстра риза. Тара погледна лицето му и бе обхваната от странна неловкост. Стори й се познат. Може би го беше видяла в някой от кошмарите си? Той я измери с внимателен поглед и тя можа да види учудващо сините му очи. Във вените му със сигурност течеше бяла кръв. Но това нямаше значение. Тя щеше да намери смъртта си в тази недостъпна джунгла. Защо не се удави в мръсните води на Мисисипи? Защо не избра примката на палача?

Вместо това реши да се бори и да избяга от преследвачите си — за да намери спасение в ръцете на Джарет. Каква измамна надежда.

Тя погледна високомерно индианеца и вирна решително брадичка. Нямаше да му позволи да я убие, да я скалпира или обезобрази. Щеше да се съпротивлява до последен дъх.

— Мръсно копеле! — изкрещя гневно тя и се хвърли върху индианеца с такава сила, че той падна от коня. Бърза като светкавица, Тара скочи отгоре му. Юмруците й забарабаниха по гърдите му.

Гневният му вик отекна болезнено в ушите й. Мъжът я сграбчи за раменете и я обърна така, че тя се озова под него. Тя погледна отново в странните му очи и се изуми от правилните, горди черти. Мъжът скочи на крака и й подаде ръка, но Тара не обърна внимание на жеста му. Острият му глас произнесе неразбираема заповед, той хвана ръката й и я дръпна да стане.

Побесняла от гняв, Тара се изплю в лицето му. Този път мъжът побледня от яд, изруга на странния си език и отново посегна към нея. Тя изпищя и се опита да се отбранява, но без успех. Той я вдигна високо във въздуха, метна я на рамото си и възседна едрия си жребец. После препусна в бърз галоп към вътрешността на гората.

13

Джарет измина пътя по реката с шалупата на стария Джонсън. Пътуването траеше два дни и вече приближаваше края си.

Белокосият, беззъб Джонсън, приведен като чепат клон, живееше отдавна по тези места. Беше дошъл много преди първите бели заселници. Може би заради възрастта си, или защото беше станал част от обстановката, той се разбираше чудесно с индианците. Не се боеше, че ще бъде нападнат, а предложението на офицерите да остане известно време в града беше посрещнато с искрена изненада.

— Никога не съм живял в къща с дантелени перденца на прозорците — обясняваше той с добродушна усмивка.

Джарет, който гореше от желание да се прибере в Симарон, го слушаше с едва прикривано нетърпение. Той нямаше представа къде живее старецът, защото го виждаше само на шалупата, която непрекъснато се движеше нагоре и надолу по реката.

Това беше добре дошло за Джарет. След напрегнатите дни и нощи с Патърсънови той не искаше да уморява повече Шърлимейн. Освен това пътуването по реката беше по-кратко, отколкото по сушата.

— Онези твърдяха, че се излагам на опасност — прибави Джонсън и се ухили недоверчиво. — Да не мислят, че към решил да умирам млад?

Джарет се засмя в отговор, облегна се на перилата и се загледа към брега. Предполагаше, че индианците го следват.

Междувременно правителството на Съединените щати и семинолите от Флорида се намираха официално в състояние на война. Преди да тръгне от Тампа, Джарет отиде още веднъж при Тайлър Аргоси, за да се осведоми за последните новини. По искане на генерал Клинч губернаторът Джордж Уокър възложи на водача на милициите, генерал Ричард Кейт Кол, да събере всички доброволци от Флорида и да ги отведе при войската, за да се бият заедно срещу индианците. Анди Джаксън заповяда на генерал Уинфилд Скот да поеме главното командване. Към войската на Клинч бяха причислени още четиринадесет допълнителни дивизии.

През това време жестокото убийство на майор Дейд и войниците му беше избледняло в спомените на хората и заместено от новата трагедия в Тексас. В една малка мисия, известна с името Аламо, бяха избити повече от сто американци. Макар да съзнаваха, че положението им е отчаяно, те се биха до последния човек. Главното беше да запазят позицията си, за да спрат непрекъснато напредващия мексикански генерал Санта Ана. Всички войници бяха заплатили смелостта с живота си.

— По всичко личи, че ви очакват с нетърпение, мистър Макензи — отбеляза заинтересовано старият Джонсън и прекъсна нерадостните му мисли.

Джарет хвърли бърз поглед към кея, където стояха Джийвс, Рютгер и още много слуги, дори малката Кота.

Само Тара я нямаше. Джарет въздъхна недоволно. Какво всъщност беше очаквал? Сияещо от радост лице и сърдечни поздрави? Шалупата едва бе хвърлила котва, когато той скочи на кея. Рютгер и Джийвс изглеждаха бледи и унили. Лицата им бяха изпити от тревога.

— Къде е тя?

— Изчезна, мистър Макензи — отговори надзирателят. — Последвахме я в гората, но следата й беше заличена. Очевидно е искала да ни заблуди. Разбира се, това не е извинение.

— Какво е взела със себе си?

— Храна — отговори Джийвс. — И топла наметка, както предполага Кота. Вероятно е искала само да се поразходи.

— Ще взема момчетата и ще тръгнем отново по следата… — започна Рютгер.

— Аз ще отида да я потърся — прекъсна го решително Джарет. — Изчистете Шърлимейн и му дайте да яде. Джийвс, пригответе ми чисти дрехи. Щом се погрижат за коня ми, тръгвам на път.

— Аз бях отговорен за мисис Макензи — възрази нерешително Рютгер.

— Не. Само аз нося отговорност за нея — отговори сърдито Джарет и забърза към къщата. Сигурно жена му беше навлязла в земите на семинолите и беше заловена от някой малък отряд. Господи, дано беше попаднала в ръцете на Джеймс и хората му! Другите вождове също нямаше да й сторят зло. Оцеола го беше уверил, че Симарон е на неутрална земя. Но дали всички индианци бяха готови да се подчинят на думата му?

Следван от Джийвс, Джарет се втурна като хала в къщата и се качи в спалнята си. Тъй като нямаше време да се изкъпе, той изми само лицето и ръцете си и се преоблече. Преди да излезе от стаята, той погледна леглото, което беше споделял с Тара, и забеляза някои признаци на женско присъствие. От едно чекмедже се подаваше парченце дантела, а върху тоалетната масичка беше оставена сребърна четка за коса. Във въздуха се носеше аромат на рози.

— По дяволите! — изруга той и сви ръце в юмруци. Защо беше такъв глупак да й повярва? Как можа да се заблуди така в нея? Защо беше уверен, че тя ще остане в Симарон и ще го чака?

Не, той щеше да си я върне. И тогава щеше да я накара да си плати за подлостта. Само дано беше още жива…

Тази мисъл го подгони надолу по стълбата. Той изскочи навън и забърза към обора, където го чакаше чистият, грижливо изчеткан Шърлимейн, който вече беше утолил глада и жаждата си. Джарет се метна на гърба му.

— Ще ви уведомя веднага щом я намеря — обеща той, обърнат към Рютгер и Джийвс, после смушка с пети хълбоците на жребеца и препусна към границата на индианската област.

Тара не знаеше какво точно е очаквала — но в никакъв случай не и това спретнато село, състоящо се от скромни, но добре поддържани къщурки. Когато пристигнаха, тя беше толкова уплашена, че когато индианецът я свали от рамото си и я пусна на земята, не можа да се задържи на краката си. Воинът скочи от гърба на коня си и я хвана здраво, за да й помогне да запази равновесие. Тя се отдръпна от него и се огледа. В средата на селото гореше буен огън, над който се печеше елен. Две жени въртяха пръта и тя видя, че са облечени не само в кожени, но и в европейски дрехи. Очевидно и те обичаха украшенията, защото повечето бяха окачили на шиите си най-различни огърлици. В края на гората децата играеха на топка.

Една млада жена пристъпи към метиса, който гледаше заплашително Тара, зададе някакъв въпрос и получи кратък отговор. После се обърна към непознатата бяла жена, огледа я внимателно и каза още нещо на воина. Очевидно той й даде някаква заповед, защото тя отиде при Тара и посочи голямата хижа.

Когато Тара не се помръдна от мястото си, жената я хвана за ръката и нетърпеливо я потегли към хижата. Ядосана, Тара се отдръпна, но спря насред движението, тъй като индианецът отново беше възседнал коня си и вдигна пушката си. Тогава престана да се съпротивлява и позволи на жената да я отведе в колибата.

В задната част на голямото помещение гореше огън и димът му се издигаше към отвора в покрива. В средата бяха наредени в кръг камъни. От двете страни се виждаха няколко постели от одеяла и кожи. До едната стена бяха облегнати пушки и Тара ги изгледа с копнеж. В същото време съзнаваше, че не е в състояние да посегне към оръжието и да застреля младата жена, която със сигурност не искаше да й стори зло. Макар че намеренията на индианеца бяха други.

Младата жена й посочи да седне на една от постелите. Треперейки от нерви, Тара поклати глава. В този момент влезе индианецът, сграбчи китките й и я притисна към одеялата и кожите. След малко я пусна и заговори с индианката, която донесе дълго въже и коленичи пред Тара.

— Не! — прошепна отчаяно тя.

— Дайте ми ръцете си! — помоли на английски момичето и хвърли плах поглед към синеокия воин. — Той няма да ви стори зло.

— Моля ви, кажете ми… — започна умолително Тара, но веднага млъкна, стресната от предупредителния поглед на индианката.

Не, тя нямаше да им позволи да я убият. Щеше да се съпротивлява до последния си дъх. Младата жена направи примка и когато се опита да пъхне ръцете й в нея, тя я блъсна и скочи на крака.

Но не успя да стигне до изхода. Индианецът улови ръката й, дръпна я обратно към постелята и я метна като чувал върху одеялата. После собственоръчно завърза ръцете й, а края на въжето закрепи за една от гредите на тавана.

Ами сега? — каза си отчаяно Тара. Беше прочела в една книга, че индианците вземат бели пленници, за да ги използват като жертви в кървавите си ритуали.

Воинът отиде при красивата индианка с лешникови очи и й каза няколко думи. Тя кимна колебливо, но вниманието й бе привлечено към високите гласове и ударите на копита, които се чуха отвън. Двамата излязоха от колибата и Тара остана сама. Тя се вслуша напрегнато, различи крясъци и смехове. Изведнъж се възцари дълбока тишина. След минута в колибата влезе първият индианец, който беше излязъл насреща й в гората. Мъжът с червения панталон.

Той застана насред стаята и я изгледа втренчено. Тара престана да диша. Когато мъжът направи крачка към нея, тя стана и се притисна до стената. Той й зададе въпрос, но тя не разбра нищо. Тялото й трепереше, краката едва я държаха. В този миг влязоха красивата индианка и синеокият воин.

— Той иска да знае дали сте съпругата на Белия тигър — преведе индианката на гърления си английски.

— Жената на Белия… — повтори неразбиращо Тара и вдигна очи към мъжа, който стоеше пред нея. Първо й направиха впечатление високите, силни скули. Погледът на малките кафяви очи беше интелигентен — и опасен.

Индианката въздъхна нетърпеливо.

— Вие ли сте новата жена на Макензи?

— Да — потвърди бързо Тара и сърцето й заби по-бързо. Значи мъжът й носеше името Белия тигър? Много странно. Защо приятелите му в армията не го бяха заподозрели в предателство, след като очевидно беше на страната на червенокожите? Бедната Лайза е умряла тук, припомни си с мъка тя. Сега аз съм заплашена от същата съдба.

Индианецът с червения панталон смръщи заплашително високото си чело, посочи я обвинително с пръст и заговори със синеокия.

— Той смята, че трябва да ви бичуват — прошепна индианката, — защото не се подчинявате на съпруга си. Непослушанието ви е поставило в голяма опасност.

— Кажете му да върви по дяволите! — изсъска ядно Тара.

Разбира се, момичето не изпълни желанието й. За съжаление воинът разбра смисъла на думите й, защото я изгледа възмутено и каза нещо, което индианката побърза да преведе.

— Ако мъжът ви не ви нашиба с камшика, той с удоволствие ще поеме тази задача.

Мъжът се обърна да си върви и я удостои с последен дълъг поглед, в който освен гнева се четеше и нещо като възхищение. Синеокият воин излезе след него и Тара въздъхна облекчено.

— Какво ще стане с мен? — попита задавено тя.

— Нищо.

— Как така нищо? — пошепна объркано Тара.

— Трябва да се държите добре, разбирате ли? Не биваше да излизате сама в гората.

— А онези мъже нямат право да ме нападат! Аз…

— Мълчете! — извика индианката и избяга навън. Вратата се затвори шумно.

Отчаяна, Тара се опита да издърпа въжето от гредата, но възелът беше здрав и не поддаде. Тя седна отново на постелята и се загледа в червените ивици, които се бяха образували на китките й. Само да имаше нож, за да пререже въжетата… Тя се огледа. До отсрещната стена бяха подредени кухненски прибори — твърде далече от нея. Тя изруга и скри лице в една от кожите. Когато чу стъпки, скочи на крака, но човекът, който се беше приближил до колибата, остана за миг пред вратата и се отдалечи.

Тара беше жадна, уморена и умираше от страх. Можеше ли да има доверие на индианката? Наистина ли нямаше да й сторят нищо? Бяха я пощадили само защото беше жена на Макензи. Или по-скоро негова собственост! Вероятно мъжът й познаваше добре тези индианци. Сигурно именно той беше научил младата жена да говори английски.

Всъщност, какво значение имаше това? Тя беше задрямала, когато вратата се отвори със скърцане. Заедно със сенките на късния следобед в колибата влязоха метисът и младата индианка.

— Коонти — обясни с усмивка тя и остави на пода пред Тара тънка дъсчица и дървена купичка. — Това е корен, който се счуква на каша. От него правим и хляб. Яжте.

Когато двамата се обърнаха отново към вратата, Тара скочи уплашено.

— Почакайте! Не можете да ме държите като пленница тук! Какво ще правите с мен?

Мъжът я прекъсна с остър тон и момичето преведе думите му.

— Той каза, че трябва да се боите по-скоро от Макензи, отколкото от нас. Докато сте тук, трябва да правите, каквото ви заповядат. Иначе ще се изложите на сериозна опасност. Може би по-късно ви очаква още по-лоша съдба. Някъде другаде!

Без да изчакат отговора й, двамата излязоха навън и вратата се затвори.

Тара се отпусна примирено на меките кожи. После се сети, че е жадна, и вдигна купичката към устните си. Водата беше чудесна и тя се почувства освежена. Стомахът й се бунтуваше от глад. Как да изяде тази гъста каша? Индианката не й донесе прибори. Може би трябваше просто да я ближе. Тя се опита и за нейно учудване кашата се оказа чудесна, подправена с парченца тиква и мед.

След като се нахрани, тя стана и се заразхожда нервно напред-назад, доколкото позволяваше дължината на въжето. Скоро огънят щеше да угасне и тя щеше да остане съвсем сама в тъмното. След малко приседна отново на постелята си и втренчи поглед във вратата. Отвън не проникваше нито звук. Колко време щяха да я държат тук? Най-после, надвита от умората, тя се пъхна под завивките и затвори очи.

Няколко минути — или часа? — по-късно тя се събуди от някакво кискане. Седна в леглото и разтърка очи. Огънят беше запален отново и до огнището седяха две деца. Едното беше около тригодишно, другото вероятно на пет. Малкото момиче видя, че пленницата се е събудила, и бързо се скри зад сестричката си, но се засмя и се подаде иззад рамото й — красиво дете с тъмни бадемовидни очи, блестящобели зъби и медноцветна кожа.

— Здравейте! — промълви Тара и момиченцата се засмяха. — Кои сте вие? Ох, сигурно не ме разбирате…

— Здравей — отговори тихо голямото момиче.

— Велики боже! Ама ти говориш английски! Или само повтори моя поздрав? Знаеш ли какво ти казах?

Момиченцето понечи да отговори, но в този момент вратата се отвори. Влезе синеокият воин и Тара се разтрепери от страх. Той погледна укорително децата, каза им няколко думи и те побързаха да се измъкнат навън. След това мъжът отиде при нея и тя се притисна уплашено към стената. Той се засмя и разпери ръце. Очевидно искаше да й покаже, че не е въоръжен. След това я остави сама.

Тара беше толкова изтощена, че веднага заспа. Не знаеше колко време е минало, когато някой я събуди с меко потупване по рамото. Младата индианка постави пред нея опъната еленова кожа и мида с остри ръбове.

— Той иска да го направите за тази вечер.

— Какво трябва да направя? — попита слисано Тара.

— Сега ще ви покажа. Внимавайте. — Момичето започна да стърже еленовата кожа, за да я почисти от малките парченца месо. — Сега е ваш ред. Не смея да направя повече за вас.

— О, не, аз няма да работя за жалките негодници, които ме държат в плен и искат да ме скалпират.

— Никой няма да ви скалпира — отговори сърдито момичето и натика мидата в ръцете на Тара. — Трябва да работите, за да получите ядене. Тук всички работят, иначе ще умрат от глад.

— Ами ако откажа?

— Ще съжалявате. Той няма да бъде доволен. Всяка жена трябва да работи, за да има някаква полза от нея.

Тара не разбра смисъла на думите, но това не беше толкова важно.

— Няма ли да ме отвържете? — попита тихо тя и показа вързаните си ръце.

— Не е нужно — отговори кратко момичето и излезе от колибата.

Тара въздъхна примирено, стисна мидата между изтръпналите си пръсти и започна да стърже еленовата кожа. Едва след време осъзна, че е голяма глупачка. Държеше в ръката си предмет, остър като ножче, и дори не се опитваше да пререже въжетата си. Захвърли кожата и веднага се зае за работа. Оказа се обаче, че не е толкова просто да стигне до въжето, което стягаше китките й.

Ръцете й изтръпнаха, по челото й се появиха капчици пот.

Тя беше почти готова с разрязването на въжетата, когато вратата се отвори. Краят на дебелото въже висеше от гредата. Разбира се, в колибата влезе индианецът, не момичето. Той се озова с два скока при нея, дръпна я да стане, стисна китките й и произнесе някаква заповед. Тара изпищя от болка. Появи се индианката, но мъжът само й махна заповеднически с ръка и тя изчезна.

След малко се върна с дълго кожено въже и индианецът го уви няколко пъти около китките на Тара. Тя се съпротивляваше отчаяно, но той беше много силен и след като стегна китките й, отново метна въжето през гредата. Тя се мяташе като обезумяла и на няколко пъти успя да го изрита, но той не й стори нищо, само веднъж вдигна заплашително ръка.

Момичето изнесе еленовата кожа и мидата и след малко се върна с голям хаван, чукало и купа, пълна с някакви странни неща.

— Това е коонти — обясни воинът и момичето й показа как трябва да счука корените на фино брашно. — От него печем хляб.

Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.

— Не се дръжте така — прошепна умолително индианката. — Ако не работите, ще ви накажат.

— Аз съм пленница, но няма да работя за вас.

Индианката размени няколко думи с воина и отново се обърна към Тара:

— Това нареждане не е от него, а от човек, който притежава по-голяма власт над вас. Подчинете се, защото ще ви накарат да направите нещо, което ще ви се стори много по-трудно.

Тара присви очи. Може би наистина беше по-добре да счука тези проклети корени, отколкото да предизвиква съдбата си. Макар че трепереше от гняв, тя грабна чукалото.

— Дано се пържите в ада! — изфуча сърдито тя.

Оказа се, че е много по-трудно да чука корените, отколкото да стърже кожата с мидата. Воинът остана още малко при нея, за да види как се справя, после кимна доволно и излезе от колибата, следван от индианката.

Тара продължи да работи, докато от очите й потекоха сълзи. Кое време беше? Сигурно два или три през нощта. А тя беше уморена до смърт…

От огъня остана само пепел и тя усети, че й става студено. По ръцете й избиха мехури, пръстите й се схванаха. Побесняла от гняв, тя запрати чукалото към стената. Корените се разхвърчаха на всички страни.

— Няма да работя за тях, няма! — изсъска ядно тя. — Никога вече!

Вратата се отвори почти веднага и тя съжали за държанието си. Младата индианка погледна смаяно хавана и разхвърляните корени.

— Какво направихте пак? — За изненада на Тара тя се наведе и бързо засъбира разпилените парчета. След минута обаче влезе воинът и Тара застина на мястото си. Той огледа стаята, даде кратка заповед на момичето и бързо излезе.

— Трябва да дойдете с мен — обясни индианката.

— Няма да се помръдна от мястото си.

— Елате с мен, иначе ще дойдат да ви вземат.

Тара се надигна и я погледна подозрително.

— Къде отиваме?

— В малката колиба. Там ще спите.

— О, божичко, не им позволявайте… — Тара млъкна и сведе глава. Откъде можеше да знае от какво трябва да се пази?

Сигурно щяха да я отведат в друг затвор. Какво ли щяха да й сторят? Всъщност, какво значение имаше? Всички опити за бягство бяха напразни. Воините щяха да я заловят, защото познаваха тези места много по-добре от нея.

Индианката преряза коженото въже и я изведе от колибата. В средата на селото все още гореше огън и около него седяха много индианци. В земята до тях бяха забити копия и пушки. Те проследиха с безизразни лица двете жени, които минаха покрай огъня.

Когато наближиха малката колиба в края на селото, страхът на Тара нарасна. Зад тесните прозорци се виждаха червеникавите пламъци на огъня. От отвора в покрива към кадифено черното небе се издигаше сив дим. Тара спря, за да си вдъхне смелост, но момичето я побутна по рамото и рече:

— Вървете, време е.

За какво, по дяволите? — искаше да извика Тара.

— Той каза, че сега трябва да отидете при него — обясни индианката.

— Кой е този той? — попита злобно Тара.

Без да отговори, момичето отвори вратата и я бутна вътре. Помещението беше по-малко от другото, но изглеждаше почти същото. От гредите на тавана висеше сушено месо. В дъното бяха струпани големи вързопи. В един ъгъл бяха подредени кухненски прибори и съдове за пиене. Големите завивки от кожи заемаха почти четвърт от пода. В огнището беше запален огън, пред него стоеше голяма дървена вана, от която се издигаше пара.

А във ваната…

Тара чу кратка заповед на индиански език.

— Сега трябва да го обслужите — пошепна момичето и я побутна към ваната.

Тара поклати глава. Във ваната седеше онзи проклет метис, мъчителят й, човекът, който я доведе тук. Тъй като беше с гръб към нея, тя виждаше само медноцветните рамене и мастиленочерната коса.

— Не… — Тя беше останала с впечатлението, че воинът е съпруг или любовник на младата индианка, и никога не би помислила…

Тя остана на мястото си и момичето пошепна настойчиво:

— Подчинете се! Иначе той ще ви принуди!

По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Само да можеше да се върне в другата колиба! Никога вече нямаше да се съпротивлява, щеше да изчисти всички еленови кожи и да смели сто килограма корени.

— Идете при него! — нареди строго индианката.

— Няма! Това е лудост! Какво мога да направя? Ръцете ми са вързани. Няма ли поне да ме отвържете?

Мъжът я прекъсна с остър глас.

— Той смята, че ще се държите по-прилично, ако ръцете ви са вързани — обясни индианката. — Хайде, идете да го обслужите! — настоя за последен път тя и излезе бързо от колибата. Вратата се затвори и резето бе спуснато отвън.

Тара изплака задавено, затропа по вратата с вързаните си ръце, опитвайки се да потисне истерията, която се надигаше в гърдите й. А може би беше по-добре да не се съпротивлява на лудостта, да престане да забелязва жестокия свят, в който беше попаднала…

Зад гърба й се чуха заповеднически думи и тя замръзна на мястото си. После бавно се обърна към индианеца и видя как силните му ръце стискаха ръбовете на ваната. Всеки момент щеше да скочи и да се нахвърли върху нея. Нямаше къде да избяга.

Тя не разбра думите му, но те не я интересуваха. Беше открила окаченото над огъня ведро, в което съскаше вряща вода. Значи индианецът искаше да бъде обслужен? Много добре, ей сега щеше да му направи тази услуга. Щеше да грабне ведрото и да излее горещата вода отгоре му. Тя се втурна към огъня, но преди да е успяла да откачи ведрото, железните мъжки пръсти се впиха болезнено в китките й. Тя изпищя от ужас и се изви като змия в ръцете му. Опита се да го ритне, той я привлече към себе си, но загуби равновесие и двамата паднаха във ваната.

Тара се задави, но бързо вдигна главата си над водата и отново се опита да се освободи от силните ръце, които я прегръщаха.

— Тара! — Като чу името си, тя спря изненадано. Сърцето й заби като лудо. За първи път погледна в лицето на мъжа и не откри сините очи на метиса.

Господи, тя беше полудяла! Или сънуваше? Не, нямаше съмнение. Тя гледаше в катраненочерните, безмилостни очи на мъжа си.

14

— Джарет! — извика смаяно тя и отпусна ръце. — Господи, това си ти! А аз едва не умрях от страх. Те щяха да ме убият. Отнесоха се много зле с мен, искаха да ме мъчат…

— Ако те бяха подложили на мъчения, сигурно щеше да забележиш — прекъсна я иронично той.

— Пусни ме! — изсъска гневно тя, но той я притисна още по-силно до себе си, без да обръща внимание на мокрите й дрехи. — С най-голямо удоволствие бих те разкъсала на парченца! През цялото време си знаел! Как можа да ми причиниш това?

— Нищо не съм ти причинил. Не си имала случай да видиш как наказват бегълците, мила моя. — Предупреждението в гласа му беше недвусмислено. Пулсът й се ускори. — Подобно на другите индианци, семинолите могат да бъдат много жестоки. Изневярата и предателството се наказват с особена строгост. Отрязват ушите и носовете на виновните или…

— Млъкни! — Тя опря вързаните си ръце в гърдите му. — Ти си един жалък негодник! Познаваш тези хора и им позволи…

Джарет стана, вдигна я във въздуха и я изнесе от ваната.

— Не смей да ме обвиняваш! След всичко, което извърши! Какво си мислеше, че можеш да избягаш просто ей така и да…

— След всичко, което аз… Ти ме доведе в тази дива земя и ме остави сам-сама! — Тя се опита да се изтръгне от ръцете, които стискаха раменете й, но напразно. Извърна глава, за да не среща заплашителния му поглед, и в ъгъла откри багажа му, грижливо подредените дрехи. Оръжията му бяха облегнати на стената, върху кожите бяха разпрострени бели ленени кърпи. Значи той се беше разположил удобно в тази колиба, докато жена му беше пленница на индианците, принудена да чисти еленови кожи и да чука корени за брашно. И то по негово нареждане! Негодник! Не синеокият воин, нито вождът с червения панталон. Джарет беше онази „по-висша сила“, която определяше съдбата й. Той се бе възползвал безмилостно от положението й, за да я измъчва, да й внуши смъртен страх.

— Копеле! — изкрещя вбесено тя. — Никога няма да ти простя! Как можа да позволиш на тези диви варвари…

— Не крещи така, ще те чуят!

— Какво ме интересува!

— Мен обаче ме интересува — отговори ледено той. Тя понечи да отговори, но той затисна устата й. — Ще ми бъде много неприятно, ако семинолите останат с впечатлението, че не съм в състояние да се справя с непокорната си жена. Те не ти сториха зло, признай. Как мислиш, са се почувствали, когато са те срещнали съвсем сама в гората, извън територията, където животът ти е бил защитен? Естествено беше да поискат от мен обяснение, нали? Какво можех да им отговоря?

Той свали ръката си от устата й, обърна я с гръб към себе си и започна да откопчава роклята й.

— Какво правиш? — прошепна тя, макар че много й се искаше да изкрещи.

— Не се бой, в момента не очаквам твърде много от жена си. Роклята ти е съвсем мокра.

— Не ме е грижа!

— Да не искаш да си навлечеш някое белодробно възпаление? — Той отвори роклята и корсета, развърза шнуровете на фустите и дългите долни гащи, но не можа да я съблече, защото ръцете й все още бяха вързани.

— Веднага ме отвържи! — заповяда сърдито тя.

— Не. Ако те бях вързал, преди да тръгна на път, сега нямаше да бъдем тук.

— Ако не ме отвържеш, няма да можеш да свалиш мокрите ми дрехи. — Само ако успееше да освободи ръката си, за да го зашлеви през красивото, безмилостно лице!

— Така ли мислиш? — Той я изгледа предизвикателно, дръпна роклята и с един замах я раздра отгоре до долу.

— Ти си един проклет негодник и ще си платиш за нахалството! — изкрещя извън себе си Тара, но мъжът я грабна на ръце и я понесе към кожената постеля. Тя затропа в юмруци по гърдите му, но това изобщо не му направи впечатление. — Ще ти избода очите, а после ще изтръгна сърцето от гърдите ти…

— И още смееш да твърдиш, че семинолите са диви варвари? — промърмори подигравателно Джарет. После я хвърли върху меките кожи и свали бельото й. Тара остана съвсем гола, но не се помръдна. Само се взря гневно в тъмните му очи и изведнъж го пожела много по-силно отпреди. Обляно от меката светлина на огъня, тялото му беше дяволски привлекателно. Тъмната нощ беше студена, но в колибата беше топло и уютно. Тя усещаше миризмата на земя, аромата на кипарисите, пиниите и тревата. По тялото й се разля топла вълна и тя потръпна.

Джарет коленичи до нея и я зави с едно плетено одеяло. На вратата се почука и той скочи на крака. Уви хълбоците си с дебела ленена кърпа и отиде да отвори. Влезе синеокият воин и двамата размениха няколко думи на индианския език.

Тара се почувства неловко и се зави до брадичката. Няколко пъти беше сънувала, че я преследва индианец, който накрая се оказа Джарет. Не, в неговите вени не течеше индианска кръв. Или може би все пак? Двамата мъже бяха еднакви на ръст и си приличаха много въпреки различния цвят на очите.

Метисът беше донесъл голяма кошница, която предаде на Джарет.

— Благодаря ти — каза на английски мъжът й.

— За нищо — отговори на същия език воинът.

Забравила голотата си, Тара скочи.

— Вие говорите английски! — извика обвинително тя.

— Още ли не си й казал? — попита воинът и вдигна вежди. После на лицето му изгря усмивка. — Защо не си я развързал?

— Тя е тук само от няколко минути.

— Аха… — Мъжът се усмихна още по-широко и в този момент изглеждаше също така красив като Джарет.

— Тук ли е още Оцеола? — попита тихо Джарет. Мъжът поклати глава. — Е, добре, тогава няма значение, че жена ми ще се прави на луда до разсъмване.

Тара пое шумно въздух и метисът й кимна ухилено.

— Няма да ви преча. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, Тара Макензи.

— Какво става тук, Джарет? — изфуча гневно тя, когато индианецът излезе от колибата.

Вместо да отговори, той хвърли кърпата, която закриваше бедрата му, отиде при Тара и свали одеялото от раменете й.

— Толкова време мина. Всъщност, само няколко дни, но ми се сториха цяла вечност.

— Джарет!

Той се засмя, притисна я върху кожите и легна отгоре й. Тя опря вързаните си ръце в гърдите му, но той побърза да ги дръпне над главата й.

— Джарет, говоря сериозно! Никога няма да ти простя…

Мъжът й не я чуваше.

— Толкова дълго бяхме разделени…

— Джарет! — Тара напразно се опитваше да го отблъсне. Горещите, жадни устни затвориха устата й, езикът му проникна навътре, раздели зъбите й и тя престана да се бори срещу пламъка, който я изгаряше. Остави се на милувките му, потръпна от допира на пръстите, които се плъзнаха към гърдите й и продължиха пътя си към краката. Той се изправи изведнъж и в ръката му блесна нож. Тара понечи да изпищи, но прехапа треперещите си устни и му позволи да разреже коженото въже.

Той се отпусна отново върху нея и щом проникна в утробата й, тя забрави гнева и унизителното пленничество. Вкопчи се в него с нарастващо желание и се остави на дивия екстаз, който разтърсваше тялото й. Уплашена от силата на страстта си, тя извика тихо и нетърпеливо поиска още.

А после полетя сред дъжд от звезди и затвори очи, заслепена от светлината им. Малко след като достигна върха, тя усети как Джарет потрепери и се отпусна върху нея, удовлетворил желанието си.

След минута той се отдели от нея и полегна отстрана, за да си почине.

— Готова съм да те удуша — прошепна задъхано тя.

— Ти ли? Не мислиш ли, че по-скоро аз имам право да се сърдя? Защо искаше да ми избягаш?

— Ти си дошъл в селото на семинолите почти веднага след мен и си ги накарал да вържат жена ти и да я карат да работи, за да заслужи хляба си! Толкова ли не помисли, че умирам от страх?

— Те казаха, че няма да ти сторят зло. — В гласа му се усещаше известна несигурност.

— Не смей да ме успокояваш като малко дете! Нима не знаеш, че земята на индианците е осеяна с безброй трупове на бели хора?

— Би трябвало да благодариш на съдбата си — отговори спокойно той. — Защото в момента надали има бели, които остават живи след срещата с Оцеола.

— Оцеола! — повтори с треперещ глас тя. — Мъжът с червения панталон и короната от пера е бил Оцеола?

— Да.

— Господи! — изплака тя. — Значи ти ме остави сама в тази пустош, за да ме срещне Оцеола — дивият индиански вожд, който мрази всички бели?

— Това не е вярно. Той не мрази всички бели.

— О, да, разбира се. Както разбрах, има високо мнение за теб.

— Така е, макар че белите се отнесоха много зле с народа му. Оцеола води война срещу белите, но това не означава, че мрази всички ни.

— Дано успееш да обясниш тази разлика на съседите и приятелите си, които ще станат следващата му жертва. По дяволите, ти обеща да ме закриляш!

— Аз те оставих в Симарон, където беше на сигурно място! Защо напусна дома ми? — Той се отдели от нея, облегна се на лакът и я изгледа обвинително. — Когато намерих следата ти в гората, вече те бяха довели в селото.

— Трябваше веднага да ме измъкнеш от онази проклета колиба! — отговори ядосано тя.

Джарет не отговори.

— Трябваше да им наредиш да се отнасят по-любезно с мен!

— Трябваше да те накажа. Ако не беше избягала…

— Не съм избягала! — прекъсна го вбесено Тара.

— А накъде беше тръгнала? Сама в гората!

Тара не посмя да му каже, че е искала да посети Робърт Трейт. Твърде добре помнеше ревността му, когато се опита да бъде мила с най-добрия му приятел.

— Вече няма да отговарям на въпросите ти! Стигаше ми да узная, че индианците те наричат „Белия тигър“! Какво става тук, Джарет? Как се казва онзи воин със сините очи?

— Тичащата мечка.

— А защо тази „Тичаща мечка“ говори така добре английски? — попита недоверчиво Тара.

— Защото го е научил още в детството си.

— Ти също говориш техния език.

— Да, това е един от диалектите на мускогее. Мога да говоря и на хитичи. Когато бях дете, често чувах тези езици.

— Когато си бил дете? — повтори изненадано тя. — О, Джарет, няма ли най-после да ми кажеш всичко?

Мина доста време, преди той да отговори.

— Тичащата мечка се казва и Джеймс Макензи.

Дъхът й спря.

— Как така?

— Той е мой брат, Тара.

Най-после тя разбра защо двамата мъже си приличаха толкова много. Джарет беше израсъл при индианците. Нищо чудно, че се чувстваше сигурен при тях. И не й беше казал нищо!

— Негодник такъв! — Тя се хвърли върху него и го събори по гръб, после заудря с юмруци по гърдите му. — Ще те прострелям в коленете! А после ще ти отрежа главата!

— Тара, не викай толкова…

— Ще крещя, за да ме чуят всички!

— Млъкни най-после, скъпа, защото…

— Аз ще те…

— Ако не млъкнеш, ще те накажа.

— Как смееш…

Без да каже дума повече, той я притисна към гърдите си и се преобърна заедно с нея, за да легне отгоре й. После притисна устни върху нейните. Когато след известно време вдигна глава, тя вече не знаеше защо му бе крещяла. Дъхът й излизаше на тласъци, цялото й тяло трепереше.

— Предупреждавам те да се държиш прилично. Няма да ти позволя да ме правиш на глупак пред индианците!

— Нима забрави какво ми причини?

— Исках само да ти дам да разбереш, че в гората дебнат опасности. Освен това жените, които бягат от мъжете си, заслужават най-строго наказание.

— О, я върви по дяволите! — Горещата му целувка отново затвори устата й.

Ръцете му се плъзнаха към гърдите и започнаха да ги милват. Той сведе глава и засмука едното розово зърно. От гърлото й се изтръгна тих стон и тя се замята безпомощно върху меките кожи. После вдигна ръце и зарови пръсти в гъстата му коса. Устните му продължиха пътя си към бедрата и потънаха в меките косъмчета между краката й.

По тялото й се разливаха горещи вълни, които отнемаха силите й. Когато повярва, че светът наоколо ще избухне в пламъци, той легна отгоре й и проникна в нея. Ритъмът му беше бърз и настойчив и двамата достигнаха върха само след секунди.

Тара въздъхна дълбоко и потъна в бездънната пропаст на сладостната омая. Джарет я прегърна здраво, за да не й позволи да се отдели от него, и тя се почувства сигурна и спокойна.

Част от нея продължаваше да го мрази, но сърцето й беше пълно с любов и внезапно тайните му престанаха да я интересуват.

— Да знаеш, че ще удуша и брат ти — прошепна задъхано тя.

— О, сигурен съм, че той ще го понесе като мъж.

— Семинолите ли изработиха тази дървена вана?

— Не, аз си я донесох.

— А колибата?

— И тя е моя.

— Което се знае от всички…

— Да, повечето ми приятели и познати знаят, че имам брат индианец.

— Най-добре ще бъде да те окача за краката и да те нашибам с камшик.

— Някой ден може да се случи и това. В тази пустош стават какви ли не неща.

Тя потрепери и той я притисна до горещото си тяло.

— Тук сме на сигурно място, Тара.

— Да, знам. Само че Оцеола не е единственият военен вожд. Това означава, че дори ти не можеш да бъдеш сигурен за живота си, нали?

— Виж какво, аз се разбирам добре и с хората от племето крийк, и с микасуките. Трябва само да ме слушаш и няма да ти се случи нищо лошо.

— Но…

— Хайде да не се караме повече.

— Джарет…

— Моля те, Тара, денят беше дълъг и напрегнат.

— И за мен беше дълъг!

— Толкова бързах да се върна при теб! Преживях много безсънни нощи. Утре ще отговоря на всичките ти въпроси.

Това обещание я укроти. Тя притисна буза до гърдите му и затвори очи. Само след минута се случи нещо, което беше смятала за невъзможно — тя потъна в дълбок, спокоен сън.

Джеймс Макензи стоеше облегнат на стената на колибата си и наблюдаваше замислено танцуващите пламъци. След малко въздъхна и зарови пръсти в гъстата си коса.

Наоми беше отвела „гостенката“ в колибата на брат му. След нея отиде и той, за да им занесе ядене и пиене, а когато се върна, жена му и децата не бяха в колибата.

Той знаеше, че Наоми не е много доволна от събитията на деня. Тя му се сърдеше и беше отказала да сподели леглото му. Затова беше отвела момиченцата им в колибата на майка му.

Джеймс беше част от семейството на Наоми. В индианското общество беше обичай мъжът да живее при родителите на жена си. Ала когато семейството на Мери Макензи се разпръсна след войните с племената крийк, майка му доведе останалите си роднини и всички заживяха в родното място на Наоми. Наследството на Джеймс по майчина линия беше достатъчно, за да го направи вожд на малкото село — не на последно място и защото повечето от роднините на Наоми бяха мъртви.

Мъжът затвори очи и въздъхна уморено. Животът им беше толкова хубав. А сега ги чакаше нова война… Тъй като беше живял и в света на белите, той виждаше опасности, които индианските му братя не осъзнаваха. Белите нямаше да се успокоят, преди да прогонят от Флорида и последния индианец.

А той, полубял, полуиндианец, се намираше в особено опасно положение. Трябваше да защити позицията си и нямаше да позволи на никого да го прави на глупак. Особено на жената, която обичаше повече от всичко на света.

Още преди да излезе от колибата, за да потърси Наоми, вратата се отвори бавно. Тя влезе колебливо, без да крие измъченото си лице.

— Къде беше? — попита тихо той.

— Защо ми говориш на английски?

— Защото тази нощ искам да говоря на английски. Къде беше?

— При майка ти. Оставих децата си.

— Те са и мои деца — напомни й учтиво той.

— Помислих, че си уморен и вече спиш.

— Глупости! Много добре знаеш, че не мога да заспя без теб. Тъкмо тръгвах да те търся.

Тя не отговори, само кимна. Естествено той трябваше да я върне в колибата си, за да запази лицето си пред останалите.

— Радвам се, че отведе снаха ми при Джарет, вместо да й помогнеш да избяга — отбеляза с мека усмивка той.

Наоми го погледна укорно.

— Отнесохте се много зле с бедната жена.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато влезе в колибата на брат ти, Тара видя само голия гръб и черните коси на индиански воин. Беше естествено да помисли, че са я отвели при някой жесток вожд, който ще я изнасили.

Джеймс застана пред нея, опитвайки се да прикрие усмивката си.

— Много добре знаеш, че това е невъзможно.

— Затова пък аз съм заплашена точно от тази опасност, нали?

— Кога съм бил жесток с теб?

Тя се отдръпна назад, но той се засмя и я грабна в прегръдката си. Все още желаеше майката на децата си както в първия ден, когато я видя. Никога нямаше да забрави как се бяха любили на брега на горския поток, когато Наоми беше съвсем младо и невинно момиче.

— Престани, Джеймс Макензи! — изфуча сърдито тя. — Не си въобразявай, че ще те допусна в постелята си! Не и тази нощ, след като ме принуди да бъда жестока с бедната жена. Престани да ме…

Джеймс я положи нежно върху меките кожи и тя замлъкна. Устните им се намериха и той задърпа нетърпеливо дрехите й. Скоро се сгушиха голи един в друг и желанието им пламна с дива сила. Дори гневът не можеше да я възпре.

Веднъж Мери й бе казала, че гневът на съпругата не бива да я задържа далече от леглото на мъжа й. Наоми се усмихна доволно. Свекърва й беше права. Тя беше проявила разум, като се върна при мъжа си.

Двамата се любиха с буйна страст, която не беше угаснала с годините. Всичко друго беше забравено. Едва по-късно, когато лежаха притихнали един до друг, Наоми си припомни лицето на Тара и въздъхна.

— Бедничката! Тя умираше от страх.

— Брат ми не е чудовище.

— Тя се страхуваше от теб! Само да беше видял очите й, когато се взираше в голия воин!

— Значи тя е сбъркала Джарет с мен? Нима не е разбрала, че съм женен?

— Сигурно е помислила, че ще я вземеш за втора жена, както правят много семиноли.

— Да не съм луд? Имам си достатъчно ядове с първата си съпруга.

Наоми го захапа нежно за рамото и той избухна в смях.

— Нямам нужда от втора жена. В сърцето ми има място само за една.

Наоми облегна глава на гърдите му.

— Въпреки това няма да ти простя днешния ден, да го знаеш.

Джеймс помилва косата й.

— Трябва да разбереш, мила. Нямах друг изход, освен да я доведа тук. Съмнявам се, че Оцеола щеше да й стори зло, но трябваше да съм сигурен, нали? Сега е война и стават страшни неща. Жената на Джарет трябваше да получи урок. Вече знае колко е опасно да напуска Симарон.

— Защо беше толкова жесток с нея?

— Не бях жесток, само строг. Освен това искам снаха ми да преживее войната здрава и читава.

— Не беше нужно да я уплашите до смърт. Ако е чула само половината от лъжите, които се разпространяват за смъртта на Лайза…

— Скоро ще научи истината. Хайде да не се караме повече, Наоми — помоли нетърпеливо Джеймс. — Вече е късно и трябва да спим.

Тя знаеше, че няма смисъл да му противоречи. Пък и го обичаше именно заради силната му воля. Затова затвори очи и пое в себе си топлината на силното му тяло.

Някъде виеше вълк, но той не наруши нощния покой на малкото село.

15

На следващата сутрин Тара разбра, че и Джеймс Макензи говори отличен английски. А усмивката му беше завладяваща. Той влезе в колибата още докато двамата с Джарет бяха под завивките и посочи весело каната с кафе.

— Купих го от търговския пост на Дъглас — обясни той. — Намира се южно от Апопка. — После напълни две глинени чаши с горещата ароматна течност и се обърна към Джарет: — Надявам се, че съпругата ти вече знае кой съм?

— Да.

Джеймс намигна дяволито на снаха си и тя не можа да повярва, че това е същият „дивак“, който вчера я беше изплашил до смърт. Очевидно двамата братя бяха постигнали съгласие, че тя трябва да получи урока си, за да не посмее да отиде повторно в индианската област.

— Надявам се да ми простиш ролята, която трябваше да поема в тази игра, Тара — извини се с усмивка Джеймс. — Наложи се да те взема със себе си, иначе Оцеола щеше да те отведе в своя лагер — макар и само за да те предпази от опасностите. Навсякъде скитат ренегати. А когато една красива руса жена се появи на място, където не би трябвало да бъде, може да бъде сметната за законна плячка.

— Трябваше да ми кажеш кой си.

— Тогава урокът нямаше да постигне желаната цел.

— Точно така — съгласи се Джарет и погледна с присвити очи жена си.

— Хайде да не говорим повече за това — предложи Джеймс. — Трябва да отидете при Мери. Тя очаква с нетърпение да се запознае с новата ти жена, Джарет. Ти ще харесаш Мери, Тара, макар че във вените й тече индианска кръв.

Тя го изгледа възмутено и щеше да скочи от постелята, но в последния момент се сети, че е гола.

— Аз не ти се сърдя, защото си индианец, а защото ме измами, Джеймс. Щях да побеснея и ако беше бял или черен — даже нашарен като зебра!

— Тогава те моля да приемеш искрените ми извинения — отговори с усмивка той и излезе от колибата.

Тара притисна мечата кожа до гърдите си и се изправи.

— Коя е Мери?

— Мащехата ми.

— О…

— Моля те, бъди учтива с нея, макар че ми се сърдиш.

— Не се бой, знам как да се държа! — процеди ледено тя. — Сигурно тя те е отгледала?

— Да, живях при нея много години.

— Следователно тази Мери носи отговорност за лошите ти маниери.

Джарет избухна в смях и я заплаши с пръст.

— Внимавай, момиче! — той скочи и потръпна от студ. Огънят в огнището отдавна беше угаснал.

Джарет се изми набързо с изстиналата вода и нахлузи панталона си, докато Тара гледаше с копнеж дървената вана.

— Господи, как ми се иска да се окъпя!

— По-късно. Всъщност, имам по-добра идея. Трябва ни само малко слънце.

Обзета от внезапна плахост, тя уви голото си тяло в кожената завивка и отиде да потърси дрехите си.

— Сигурен съм, че Мери ще ти хареса — отбеляза Джарет и тя разбра, че за него беше много важно жена му да се почувства добре в този чужд свят.

— Наистина ли смяташ, че трябва да се покажа пред нея в този вид? — попита със сладък гласец тя.

Джарет вдигна вежди и огледа разкъсаната рокля.

— По-добре не — отговори тихо той и се запъти към вързопите в ъгъла.

Сигурно пак ще ми предложи нещо от гардероба на Лайза, помисли Тара и прехапа устни.

— Ако ми набавиш игла и конец, ще закърпя роклята и фустата — предложи тя.

Джарет вдигна рамене, извади кожена кутийка за шиене и намери исканите неща. Без да го погледне, Тара свали роклята и се зае да я кърпи.

Джарет я наблюдаваше внимателно.

— Много си сръчна — отбеляза след малко той.

— Такива са повечето жени.

— Но ти си по-добра от тях и това ми дава повод за съмнения. Всъщност ти не преставаш да ме смайваш, Тара.

— Наистина ли? — попита тя, направи възел и отхапа конеца със зъби.

Джарет й помогна да облече закърпената рокля и закопча копченцата на гърба.

— Ще ми кажеш ли накъде беше тръгнала, когато те спряха индианците? — попита той и я обърна към себе си.

— Аз… исках да разбера какво точно се е случило с Лайза — призна тихо тя.

Лицето му се помрачи.

— Да не мислиш, че дърветата в гората щяха да ти разкажат историята й?

Бузите й пламнаха.

— Не, аз…

— Значи си имала намерение да отидеш при Робърт?

— Да.

— Ти си една малка глупачка! Заслужаваш да те напляскам. Трябваше да те накажа още по-строго.

— Така значи! — изсъска ядно тя. — А знаеш ли какво заслужаваш ти?

Джарет отвори уста, но в този миг на вратата се почука и той извика нещо на индианския език. Влезе Наоми и поздрави засмяно на английски:

— Добър ден! Мери ме изпрати да ти кажа, че не бива да забравяш пътя към колибата й, Джарет. — Тя се обърна към Тара: — Мери се извинява, че е толкова настойчива, но гори от нетърпение да се запознае с теб.

Джарет сложи ръка на рамото на жена си и й представи индианката:

— Това е снаха ми Наоми.

— Нищо от онова, което стана, не беше по моя вина — обясни тихо младата жена.

— Но тя е мека, нежна съпруга — подчерта Джарет — и винаги слуша мъжа си, дори когато нарежданията му са й неприятни. Тръгваме ли?

Той побутна Тара към вратата и Наоми тръгна напред. В малкото село вече цареше оживление. Някои от мъжете се бяха върнали от лов, защото по коловете висяха убити зайци, а над огъня се печеше елен.

Обитателите на селото поздравяваха дружелюбно Джарет, усмихваха се на Тара и макар че се забавляваха за нейна сметка, тя остана с впечатлението, че всички я посрещат с добре дошла.

Пред колибата на Джеймс Макензи, където я бяха държали в плен, стоеше висока, стройна жена с пъстра пола и червена блуза, украсена със сребърни верижки. Тя изглеждаше най-много петнадесет или шестнадесет години по-възрастна от Джеймс. Синьочерната коса обграждаше медноцветно лице с тъмни бадемовидни очи и високи скули. Тя поздрави с усмивка Джарет, после протегна двете си ръце на Тара.

— Добре дошла, дъще!

Дори ако Джарет не я беше побутнал, Тара щеше да пристъпи към жената, за да поеме протегнатите ръце и да отговори на сърдечния поздрав.

Мери каза нещо на индианския език. Очевидно укоряваше заварения си син. Той й отговори учтиво, но категорично, вдигна рамене и се отдалечи. Трите жени влязоха в колибата.

— Седни, моля те. — Наоми докосна рамото на Тара. — Хапни с нас. — Мери й прошепна нещо и младата индианка се усмихна. — Тя каза, че си толкова красива, че чак заслепяваш очите й.

— О… Моля те, благодари й от мое име.

— Мери разбира езика ти. Когато живееше с мъжа си, тя научи английски, но след смъртта му почти не говори.

Тара се обърна към свекърва си:

— Много ти благодаря.

След като се настаниха удобно, Мери поднесе хляб от коонти с тиква и сушено сърнешко месо. Наоми разказа, че индианците отглеждат и говеда.

— В последно време трябваше да продадем много от тях. Мъжете казват, че скоро ще се наложи да бягаме.

— Как така? — учуди се Тара. — Тази земя е ваша.

Наоми въздъхна и лицето й помрачня.

— Да, според договора от Моултри Крийк ние получихме тази земя, но само за няколко години. Белите са забравили обещанията си. Повечето воини, начело с Оцеола, отказват да се примирят. Затова няма да потеглим на запад.

Мери се намеси в разговора, като посочи с жестове на Тара, че трябва да се нахрани.

— Тя каза, че белите не ни разбират — преведе Наоми. — Откакто дойдоха тук, все ни гонят от селата ни. Мери няма да отиде на запад. Тук е домът й.

— Не ви разбирам — отговори със смръщено чело Тара. — Щом Джарет и Джеймс са братя…

— Джарет никога няма да вдигне оръжие срещу роднините си — обясни меко Наоми, — нито ще забрави брат си и семейството му. Той ни приписа парче земя, част от наследството, защото Джеймс е син на Шон Макензи. Но не му е лесно да лавира между двете вражески партии. Джеймс реши да остане при майчиния си народ и се призна за индианец. Ако войната ни принуди да бягаме, той ще тръгне с нас и ще ни закриля. Сигурно ще му се наложи да се бие с белите, които ни нападат…

— Дано не се стигне дотам — прошепна отчаяно Тара.

Мери отново взе думата и Наоми преведе бързо:

— Тя казва, че имаш добро сърце, Тара, и се радва, че си жена на Джарет.

Тара кимна зарадвано и се усмихна топло на свекърва си.

— Благодаря ти, Мери.

— Освен това се надява, че ще дариш Джарет с много синове — прибави Наоми.

— О… — Тара усети как сърцето й заби по-силно. — Какво… какво стана с Лайза, първата жена на Джарет?

Лицето на Наоми помръкна и тя размени бърз поглед с Мери, която й кимна окуражително.

— Тя умря тук в нашето село.

Тара спря да диша.

— И как?

— Белите не престават да ни обвиняват, че сме я убили! — извика горчиво Наоми. — Вярно е, че умря сред нас, но…

— Разкажи ми — помоли настойчиво Тара.

— За нещастие Лайза не преживя раждането — обясни тихо Наоми. — Джеймс и Джарет бяха заминали по работа. По онова време се опитваха да уредят проблемите между белите и индианците, без да се пролива кръв. В близост до Форт Кинг трябваше да се проведе голямо събрание и двамата искаха да участват. Бебето на Лайза трябваше да се появи чак след два месеца, но една сутрин тя решила да дойде при Мери и да чака Джарет в нашето село. Ние нямахме представа за намеренията й. През нощта пристигна Джийвс, треперещ от тревога. Лайза не беше казала дори на него, че е решила да дойде при нас.

— Господи? И какво се случи с нея?

— Паднала от коня. Намерихме я в гората. Свекърва ми разбира от лековити билки и корени и направи всичко, за да я спаси. За съжаление Лайза и бебето умряха. Детето не успя дори да изплаче, а майката беше загубила много кръв и…

— Какво нещастие! — В очите на Тара блестяха сълзи.

— При падането си беше получила тежки вътрешни наранявания. Дори белите лекари нямаше да могат да я спасят. Но умря тук, при нас. Сигурно можеш да си представиш как изкривиха истината хората, които ни мразят.

Тара се загледа потиснато пред себе си. Какво ли беше изпитал Джарет при връщането си от събранието, когато беше намерил любимата жена мъртва? А загубата на малката му дъщеря вероятно го бе съкрушила напълно.

Мери заговори отново, със сериозен, настойчив глас, и Наоми преведе бавно думите й.

— Тя каза, че не бива да се боиш от нас, Тара. Тя обича Джарет като свой роден син и понесе много тежко загубата на жена му. — Младата индианка помълча малко и добави: — А вчера се ядоса ужасно, че Джарет държеше да те накаже строго за непокорството ти. Заяви му, че се страхуваш от нас само защото не ни познаваш. От друга страна обаче тя разбираше, че той е искал да ти внуши никога да не напускаш сама Симарон — особено след онова, което се случи с Лайза. Това село вече е и твой дом. Мери те посрещна с добре дошла и така ще бъде винаги. Тя се надява, че ще забравиш расовите различия и ще отговориш на обичта й.

Очите на Тара отново се напълниха със сълзи. До вчера семинолите й вдъхваха леден страх, а днес беше съвсем различно. Тя остави чинията си, коленичи пред Мери и я прегърна. Свекърва й я притисна нежно до себе си и Тара погледна дълбоко в умните тъмни очи.

— Моля те, Наоми, кажи й, че никъде не са ме приемали така сърдечно като тук. Имам чувството, че съм се върнала вкъщи.

Тара беше много щастлива, че се е запознала с Мери и е намерила искрена приятелка в лицето на Наоми. Тя прекара почти целия ден с двете жени и малките си племенници Сара и Дженифър. Децата говореха много добър английски, защото Джеймс беше настоял да го научат. Той знаеше, че един ден двете му дъщери щяха да живеят в свят, доминиран от бели хора.

Сара, която беше по-голяма, разбираше отговорността, която носеха жените в обществото на семинолите. Те имаха всички права, с които се ползваха и мъжете.

— Баба живее при нас, защото семейството й се разпръсна на много страни. Сега всички живеем при роднините на мама, а когато се омъжа, мъжът ми също ще дойде при нас.

Наоми се засмя одобрително.

— Точно така. Макар че войната разруши много от старите традиции.

— Какво става, когато мъжът иска да си вземе втора жена? — попита любопитно Тара.

— Втората жена трябва да бъде приета в семейството на първата. Понякога това е по-малката сестра, друг път вдовица. За съжаление времената се менят бързо, затова всеки живее там, където се чувства най-сигурен.

Късно следобед Тара се върна в колибата на Джарет, отпусна се изтощено на мечата кожа и се замисли за преживяното през деня. Беше събрала толкова нови знания. Сега беше сигурна, че щеше да се разбира добре с Лайза. Най-после беше преодоляла ревността към предшественицата си.

Сигурно беше заспала, защото когато отвори очи, в огнището беше запален огън. Джарет седеше на пода и я наблюдаваше.

— Уморена ли си? — попита тихо той.

— Ами да. Вчера беше доста напрегнато.

Той притисна нежно ръката й.

— Господи, имаш мехури на дланите!

— Не ми е за първи път.

— Странно, но тук всички са убедени, че произхождаш от благородно семейство. Нима е възможно изисканата дама да има мазоли? Е, ако наистина си такава…

— А ако не съм? — попита хладно тя. — Смущава ли те това?

— Ни най-малко. — Той скочи, улови ръката й и я издърпа да стане. — Да вървим! Намекнах ти, че съм ти подготвил изненада. Времето настъпи.

— Къде ще ме заведеш?

— Скоро ще узнаеш. Нали не съм те изтощил дотолкова, че да не можеш да ходиш?

— Разбира се, че мога да ходя.

— Иначе ще се наложи да те нося.

— Ами ако викам по целия път?

— Тогава ще имаме любопитна публика — ухили се той.

Тара излезе пред колибата и се огледа подозрително.

— Няма от какво да се боиш — пошепна в ухото й Джарет. — Аз ще те пазя от диваците.

— Защо да се боя? Нали съм съпруга на един от тези диваци.

— Много добре — отговори той и избухна в тих смях. — Само не го забравяй!

Двамата прекосиха селото, проследени от любопитни погледи. Този път над общия огън се печеше теле. Мъжете чистеха пушките и точеха ножовете си. Децата тичаха наоколо. Жените и момичетата, въоръжени с остри миди, чистеха усърдно опънатите животински кожи, за да ги преработят на дрехи и одеяла. Друга група жени чукаха корени от коонти, трети бяха заети да скубят плевелите в малките градинки, където растяха тикви и други зеленчуци. Дженифър и Сара си подхвърляха топка от палмови листа, но щом видяха чичо си и леля си, веднага дотичаха.

Джарет вдигна високо във въздуха малкото момиче и то захълца от удоволствие. Тара хвана Сара през кръста и я завъртя в кръг. Към групата веднага се присъединиха други деца и поискаха да се включат в забавлението. Разбира се, не биваше да ги разочароват.

След като и последното дете получи, каквото му се полагаше, двамата продължиха пътя си. Минаха по тясната пътечка между кипарисите и палмите и слязоха към брега на реката, която отразяваше цветовете на залязващото слънце — наситено червено, ярко жълто и оранжево. Над водата се виеха жерави и бели и сини рибари.

— Колко е красиво! — извика зарадвано Тара. — Виждала съм тези сини птици само на изложба, в картините на мистър Одбън.

— Да, той е известен ловец.

— Наистина ли убива рибарите? — попита ужасено тя.

— Нали ти казах, че е страстен ловец! А когато му трябват птици, които не може да убие сам, плаща на други ловци. Препарира ги, рисува ги и по този начин им вдъхва нов живот.

— Познаваш ли го?

Джарет кимна с усмивка.

— Харесвам го. Любопитството му е неизчерпаемо. Макар че ходи на лов, той обича животните и се възхищава на красотата им. — Докато говореше, той се съблече и Тара го погледна смаяно. — Хайде, побързай!

Тя погледна ужасено голото му тяло, обляно от меката светлина на здрача.

— Какво ще правиш?

— Водата е топла. Цял ден грее слънце.

— Но аз…

— Нали не ти беше студено, когато се хвърли в Мексиканския залив? — попита иронично той. — Нима се страхуваш от тази плитка река? — Той се засмя, хвана се за един от кипарисовите клони, които висяха над водата, метна се към реката и падна във водата. Птиците се разбягаха ужасено. Когато отново изплува на повърхността, черната коса беше залепнала за главата му. — Идваш ли?

— Ами ако в реката има змии или алигатори?

— Не и на това място. Тук се къпят дори децата.

— Въпреки това ще остана на брега и ще те гледам. — Тара седна на меката постеля от палмови листа. — Само не си мисли, че можеш да ме съблечеш насила и да ме окъпеш в тази река. Местността е толкова красива, че предпочитам да й се любувам… — Тя млъкна уплашено, когато Джарет заджапа към брега. — Какво искаш?

— Идеята ти е чудесна.

— Какво имаш предвид?

Той се засмя, хвана я за ръцете и я издърпа да стане.

— Сега ще те съблека насила и ще те хвърля в реката. — После я обърна и започна да откопчава копченцата на гърба й.

— Джарет, не бива така!

— Как да не бива? Не мърдай, ако обичаш! Не искам да унищожа окончателно роклята ти. Или предпочиташ да се върнеш гола в селото?

— Върви по дяволите! — изруга ядно тя и му позволи да смъкне роклята от раменете й. Той отвърза бързо шнуровете на корсета и я освободи от фустите. После я пусна на земята, за да свали обувките и чорапите.

Тара го последва към водата, макар че се чувстваше ужасно неловко.

— Ако вътре ни чака някое чудовище…

— Само едно — аз!

Джарет я вдигна с една ръка, с другата се хвана за кипарисовия клон и двамата полетяха към водата. Тара извика, но изненадата й беше повече от приятна. Водата беше много по-топла от въздуха. Тя се откъсна от Джарет и заплува навътре в реката.

Той я настигна много скоро, изчезна във вълните, сграбчи я за стъпалото и я дръпна към дъното. Двамата се потопиха дълбоко и след малко изплуваха задъхани.

Скоро намериха плитко място, където можеха да стоят прави.

Джарет загледа като омагьосан розовите връхчета на гърдите й, втвърдени от допира с водата. Притегли я към себе си и започна да милва бедрата й. Тя усети възбудата му и му отговори с цялата си страст. Когато телата им се сляха, тя притисна устни до рамото му и се наслади на контраста между приятно хладната вода и горещината, която се разливаше по тялото й. После спря да диша и се смая от силния оргазъм, до който достигна с невероятна бързина.

Останала без сили, тя се облегна на Джарет и той я задържа здраво, докато дъхът й се успокои.

— Е, започваш ли да се сприятеляваш с моя рай? — пошепна в ухото й той.

— О, да! — отговори с готовност тя, но изведнъж млъкна уплашено. Нещо бе докоснало гърба й. Това не можеше да бъде Джарет. Тя изпищя и го отблъсна, готова да побегне.

— Тара!

— Змия! Огромна змия!

— Какво?

— Веднага ме отнеси на брега!

— Това не е змия, а морска крава. Нищо няма да ти направи. Погледни я, не ти ли прилича на делфин? Само дето е по-грозна от него. Тя е свикнала с децата, които играят тук. Иска да я погалиш.

— Но аз…

Джарет я пусна и се потопи дълбоко във водата. Тя беше толкова чиста, че Тара видя как ръцете му се плъзгаха по странното същество. Морската крава наистина приличаше на делфин — около три метра дълга, ужасно тромава, макар че плуваше с учудваща грация.

Изведнъж Тара усети желание също да погали животното. Потопи се във водата, плъзна ръка по грапавата кожа и бързо се изправи, за да си поеме въздух.

Джарет, който беше излязъл на плитко, я наблюдаваше с усмивка.

— На другия бряг расте любимото й растение. Казва се канадска водна чума.

Тара заплува към другия бряг, откъсна няколко листа и ги занесе на морската крава, която вече плуваше към нея. Странното животно имаше лице на морж, под устата му растеше брада. Тара й подаде листата, морската крава ги пое внимателно от ръката й, потопи се под водата и заплува около краката й.

Тара забрави света около себе си и се заигра с новата си приятелка. Джарет се изкатери на брега, седна на меката постеля от палмови листа и се загледа в красивата сцена. Птиците, които беше подплашил, се върнаха. Перата на белите рибари и жерави блестяха розови в светлината на здрача.

Тара помилва за последен път морската крава и заплува към брега. Джарет скочи и й помогна да излезе на сушата. После я притисна до топлото си тяло, изсушено от залязващото слънце.

— Ще те намокря! — възпротиви се тя.

— Тогава ще се изсуша заедно с теб.

Двамата се излегнаха на палмовите листа и Тара проговори унесено:

— Какво мило животно! Толкова е кротка…

— Нали ти казах, че иска само да я погалиш? Такива са повечето живи същества на тази земя. — Джарет полегна на корема й и затвори доволно очи.

— И ти ли си като тях?

— Разбира се.

Сърцето й беше пълно с любов. Тя помилва влажната му черна коса и отново се отдаде на желанието си.

Слънцето беше залязло отдавна, нощните сенки се спуснаха към земята. Когато Тара и Джарет се облякоха и се върнаха в селото, луната вече се беше изкачила високо в небето.

16

След три дни двамата отново вървяха към реката. Времето се влошаваше. Беше твърде студено за къпане, затова седнаха на брега. Джарет се облегна на близкото стъбло и привлече Тара на гърдите си. Двамата се загледаха мълчаливо към птичето ято, което се виеше в небето.

На следващата сутрин щяха да потеглят към Симарон и Тара се изненада, когато изпита съжаление.

— Те са толкова мирно настроени — прошепна едва чуто тя.

— Кой? Птиците ли?

— Не, говоря за индианците.

Джарет въздъхна съчувствено.

— Техният живот е различен от нашия, Тара. Някои неща са като в нашия свят, други не. Индианците притежават ярко изразено чувство за справедливост. Дори най-незначителният от жителите на селото има право да изкаже възгледите си. Всяко убийство се наказва със смърт. А когато извършителят избяга, със смърт се наказва някой член на семейството му. Обикновено за вожд се избира най-големият син на сестрата на вожда. Наричат го „мико“. Сега обаче много неща се променят. Джеймс стана мико на това село, защото почти всички роднини на Наоми измряха. Оцеола не е наследил правата си на вожд, а ги е завоювал с борческия си дух. — Джарет помълча малко и добави: — Индианците обичат децата си. Но понякога, когато писъците на детето могат да предизвикат нападение на друго племе, родителите му го убиват.

— Майчице! — прошепна Тара и потрепери от ужас. Нима би могла да убие собствената си плът и кръв? От друга страна обаче — точно тя знаеше от собствения си горчив опит, че семейните връзки не винаги бяха най-здравите.

— Изневярата също се наказва много строго — продължи Джарет. — Обикновено виновният остава без уши или нос. Измаменият съпруг може да принуди любовника на жена си да я приеме при себе си. Когато умре женен мъж, вдовицата тъгува в продължение на четири години, като ходи с разрошена коса. Ако опетни паметта му, като преспи с друг мъж, роднините на починалия имат право да я убият.

— В това село не съм видяла нито една жена с отрязани уши.

— Защото всички се държат добре — отговори спокойно Джарет.

— Хм… — промърмори тя и ръцете му я притиснаха по-силно.

— Индианците вярват в доброто и злото, в едно по-висше същество, което обожествяват. Наричат го Великия дух и вярват, че именно той управлява земята и небето, че е господар на живота. Докато живеят на земята, те се стараят да правят добро и се надяват на възнаграждение на небето, там, където изгрява слънцето. А където залязва, се намира адът и всички зли хора трябва да изтърпят наказанието си в огнена пещера.

— Много прилича на християнската вяра!

— Впрочем, прости ли ми вече?

— Е, има прошка и забрава. Но не съм сигурна, че някога ще забравя този ужасен ден.

— При следващото ти непослушание няма да ти отрежа ушите или носа, но така ще те наплескам, че няма да можеш да седиш.

— Виж какво, Джарет, ти също…

— Знам, знам, ти все още жадуваш за скалпа ми — прекъсна я през смях той и я целуна по челото. — Да се върнем в селото. Искам да прекарам известно време със семейството и приятелите си, преди да се върнем в Симарон.

Джарет вечеря с воините, а Тара седна при Мери, Наоми и децата. След като двете деца заспаха, трите жени седяха дълго в колибата и разговаряха тихо.

През отворената врата Тара наблюдаваше внимателно мъжа си, който седеше до Джеймс край лагерния огън и разговаряше оживено с индианците. Тази нощ той споделяше „Блек дринк“ със своя брат. Двамата често слагаха ръка на раменете си — Белия тигър и Тичащата мечка.

— Колко се обичат… — промълви замислено Наоми. Тара седеше на пода с кръстосани крака, опряла лакти върху коленете си.

— Ще ти призная истината, Наоми — аз не знам почти нищо за Джарет.

— Мисля, че знаеш достатъчно — отговори с усмивка снаха й.

— Той продължава да тъгува за Лайза.

— Но ти му доставяш много радост.

Тара я изгледа скептично.

— Мислиш ли? Когато ме доведоха тук…

Наоми избухна в смях.

— Джарет беше побеснял от гняв, защото мислеше, че си се опитала да му избягаш.

— Исках само да посетя мистър Трейт.

— Робърт ли?

— Познаваш ли го?

— О, да. Той е най-добрият приятел на Джарет и ни посещава често. Всеки път носи на децата сладкиши от Ню Орлиънс и те го обичат много.

— Аз също го харесвам.

— Внимавай! Ако беше от семинолите, можеше да се разделиш с ушите си.

— Е, аз съм бяла жена и Робърт е мой добър приятел.

— Това ме успокоява. — Наоми посочи към вратата. — Мъжете се връщат — обясни с усмивка тя и се обърна към Мери, която беше заета да шие риза. Преди да е успяла да повтори думите си на индиански, Мери кимна.

— Моите синове.

Останалата част от вечерта премина много приятно за Тара, защото Мери й разказа за детството на Джарет. Описа й как са го провъзгласили за воин, как са изрисували тялото му със синя боя и са му дали името „Белия тигър“. Джеймс служеше за преводач. Понякога украсяваше историите на майка си и Тара избухваше в смях. Джарет го поправяше упорито и търпеливо.

— Само да беше видяла как мъжът ти улови мокасиновата змия, Тара — припомни си със смях Джеймс.

— Отровна ли е?

Джеймс кимна.

— Тогава бях още съвсем малък. Джарет знаеше, че му е забранено да я пипа, но тя беше изпълзяла от реката при нас на брега и той трябваше да защити славата си на голям воин, които защитава слабите малки момчета.

— Стига, Джеймс! — простена Джарет. — Тази история не е…

Джеймс продължи невъзмутимо:

— Джарет сграбчи змията и не посмя да я пусне. Седя на брега няколко часа, докато дойде татко и го освободи. Сигурно бяха минали не по-малко от четири-пет часа.

Мери се засмя, поклати глава и показа два пръста.

— Имах чувството, че съм седял цяла вечност — призна Джарет.

Скоро след това Тара и Джарет се върнаха в колибата си. Уморена и доволна, тя се освободи от дрехите си и се излегна върху меките кожи. После й хрумна нещо и се обърна към мъжа си:

— Джарет, когато Джеймс ме доведе в селото, Оцеола беше тук. Оттогава не съм го виждала. Къде е отишъл?

Джарет вдигна рамене и свали ризата си.

— Той е роднина на Джеймс и Мери, но живее при семейството си.

— Защо тогава е дошъл в селото? — попита подозрително тя. — Сигурно е искал да поведе воините на бой, нали? Искал е да нападнат белите заселници!

— Откъде мога да знам какви са били намеренията му, Тара? — отговори нетърпеливо Джарет.

— Сигурна съм, че знаеш! — извика обвинително тя.

— Оцеола води война. При тези обстоятелства не би ме посветил в плановете си.

— Може би някой ден ще има нужда от теб и ще те потърси.

— А когато аз имам нужда от него, също ще го потърся. — Той се мушна под кожената завивка и я прегърна.

Близостта на топлото му тяло не беше в състояние да разсее тревогите на Тара. Тъй като беше избягнал да отговори на въпросите й, тя повярва в предположенията си. Без съмнение, Оцеола смяташе да събере под знамената си колкото се може повече воини, за да нападнат белите.

Кобилата Селин беше избягала сама вкъщи, затова Тара трябваше да седне заедно с Джарет на гърба на Шърлимейн. Едрият жребец сякаш не усещаше допълнителната тежест. На сбогуване тя прегърна Мери, Наоми, децата и дори Джеймс. Всички обитатели на селото я изпратиха със сърдечни жестове и тя беше трогната от вниманието им. Вече беше разбрала, че Джарет се намира в много трудно положение между двата свята. Можеше само да се надява, че мъжът й ще преживее ужасяващите кръвопролития.

Докато яздеха през гората, тя заспа, облегната на гърдите на мъжа си. Събуди се едва когато той спря на брега на някакъв поток. Двамата пиха от бистрата вода, конят също утоли жаждата си.

После Джарет се обърна надясно и Тара го последва. За нейно учудване той спря пред отсечено и издълбано дърво, над което беше опънат кол, опрян върху кръстосани прътове, подобно на шиш за печене. На кола бяха окачени дрехи и кожени завивки. Около издълбаните тикви и купите с развалени ястия се виеха безброй мухи.

Това е гроб, разбра Тара. Тя погледна уплашено Джарет, който обясни с тих глас:

— Тук почива Малкия дивак.

— Приятел ли ти беше?

— Да, по-рано се познавахме.

— Сигурно е умрял от тежка болест?

— Тук са оставени оръжията му, пушката и копието, готови за призрачния свят. Момъкът падна на бойното поле.

— Воинът предпочита да умре в битка, а не в леглото си, нали?

— Да. Но Малкия дивак беше само петнадесетгодишен. Твърде млад за… Да тръгваме — завърши рязко той и бързо я вдигна на седлото.

Скоро стигнаха до кипарисовата горичка, където се беше състояла съдбоносната среща между Тара и Оцеола. След нея започваше моравата на Симарон. Чувството на щастие, което Тара изпита при вида на къщата, беше голяма изненада за нея. Когато я напусна, тя все още беше домът на Лайза.

Сега обаче Лайза не й беше неприятелка. Симарон остана дом на предшественицата й, но вече беше и нейно убежище.

— Аха, Джийвс е излязъл да ни посрещне! — засмя се Джарет. — Сигурно ни е приготвил празнично ядене.

— Първо бих искала да се окъпя — промълви с усмивка Тара.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Той скочи гъвкаво от седлото и помогна на жена си да слезе. Питър дотича да вземе юздите на Шърлимейн. Джийв сияеше с цялото си лице.

— Добре дошла у дома, мисис Макензи! Всички усещаха болезнено липсата ви.

— Благодаря ви, Джийвс.

— Жена ми иска да се окъпе — обяви тържествено Джарет.

— Знаех това, сър, и тъй като имахте добрината да ме уведомите за завръщането си, си позволих да приготвя ваната. Вече е пълна до половината с гореща вода, а на огъня са окачени още две ведра.

— Вие сте чудесен, Джийвс! — Тара смая иконома с бурна прегръдка. Може би тези жестове не бяха обичайни за Симарон? Е, това вече нямаше значение. Тя се засмя весело и се втурна по стълбата към къщата. Най-после си беше отново у дома…

В спалнята я чакаше ваната, от която се издигаше пара. Тара започна да се съблича, но изведнъж спря. Беше ли абсурдно, че се чувстваше толкова щастлива? Може би Джарет изобщо не я обичаше? Е, ако можеше да се вярва на Наоми, тя му доставяше голяма радост, а това все пак беше нещо. След време може би…

Изведнъж тя стисна ръце в юмруци и си пожела в живота й да нямаше тайни. Само да можеше да каже истината на мъжа си! Иначе миналото щеше непрекъснато да застава между тях. От друга страна пък — ако му разкажеше всичко, сега вероятно нямаше да бъде тук. Не можеше да рискува. Трябваше да запази тайната си.

Спомените бяха болезнени, но тя трябваше да се научи да живее с тях. Най-страшното беше, че не знаеше какво бе станало с Уилям. Трябваше да стои далече от него, за да не го излага на опасност.

Банята я чакаше, от водата се издигаше ароматна пара. Тя свали бельото си и влезе във ваната. На малкото столче до нея бяха оставени кърпа и сапун, който ухаеше на рози.

Трябваше най-после да забрави миналото. Тя затвори очи, отпусна се назад и облегна глава на ръба на ваната. От днес нататък щеше да живее в настоящето.

Изведнъж Тара усети, че вече не е сама, и отвори очи. Пред нея стоеше Джарет. Отново бе влязъл безшумно и сега я наблюдаваше замислено. Колко добре познаваше този изпитателен поглед, леко смръщеното чело, стиснатите устни. Тя го познаваше — и го обичаше.

— Можеше да почукаш — прошепна укорително тя.

— Но аз живея тук — и ти си моя жена.

Дали пак щяха да се скарат? Не, тя нямаше да се поддаде на предизвикателството. Усмихна се и сведе поглед.

— Разбира се, не съм и очаквала да почукаш. Вече те познавам твърде добре, за да си помисля подобно нещо.

Твърде добре — но не достатъчно. Джарет коленичи до ваната.

— Да, вече знаеш тъмните ми тайни.

— Всички ли?

— Всички — потвърди той. — Затова си помислих, че ти също би могла да ми разкриеш твоите.

Изведнъж водата във ваната изстина.

— Аз… не мога да ти кажа…

— Защо непрекъснато сънуваш Уилям? Страх ли те е за него?

— Докато е далече от мен, няма да му се случи нищо лошо.

— Тара…

— Моля те! Нали те уверих, че съм невинна?

— Но защо те преследваха? Аз не знам нищо за теб, нищичко. Какви опорни точки имам? Можеш да шиеш и знаеш какво значи да ти излязат мехури на пръстите. Макар че се запознахме в един добре прикрит публичен дом, ти беше недокосната. Маниерите и начинът ти на говорене са безупречни. Говориш без никакъв акцент. Откъде мога да знам дали си израснала в благородно семейство или на улицата?

— Ти каза, че това няма значение.

— Разбира се, че няма значение. Тук живеем в нов свят и сме забравили старите предразсъдъци. Хората не се оценяват по произхода им, а по смелостта и вътрешната сила — добродетели, които ти без съмнение притежаваш.

Устните й трепереха.

— О, Джарет, ти ми обеща да не задаваш въпроси!

— Да, да, знам — отговори нетърпеливо той. — Защо дадох тази проклета дума? Но искам поне да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Никога повече да не бягаш оттук.

— Не съм избягала!

— Да, да, искала си да посетиш Робърт, за да го разпиташ. Сега вече не е нужно, защото знаеш кой съм и как съм живял. Докато ти си оставаш загадка за мен.

— Аз съм твоя жена и ти дадох всичко…

— Не всичко. — Пръстът му бавно се плъзна по устните й.

— Всичко, което мога да ти дам. — Тара преглътна мъчително. Може би му беше дала твърде много — и твърде бързо? Не биваше да забравя, че той продължава да обича Лайза. А тя, втората му жена, можеше да го дари само с мимолетните радости на плътската любов — но не и да запълни празнотата в сърцето му.

Джарет скочи, вдигна я от ваната и я уви в голямата хавлия. Отнесе я на леглото и се съблече с нетърпеливи движения.

Този път не беше нежният, внимателен любовник отпреди. Удовлетвори желанието си с отчаяна страст и Тара беше смаяна от бързината, с която двамата достигнаха върха.

Тя се отпусна в ръцете му и задряма. Знаеше, че е на сигурно място. Беше й достатъчно само да усеща близостта му, да приема топлината на тялото му.

Въпреки това след малко се чу да пита:

— Каква беше тя?

— За кого говориш? — Въпросът прозвуча почти гневно.

— За Лайза.

— За бога, Тара…

— Моля те, Джарет, много искам да узная нещо повече за нея.

Той мълча толкова дълго, че Тара се побоя от нова караница. Ала след това започна да говори, макар тихо и колебливо.

— Когато се запознахме, и двамата бяхме още много млади. Лайза е родена в Сейнт Огъстин, баща й беше богат търговец на кожи. Той обикаляше целия полуостров, за да купува стока от индианците, и Лайза пътуваше с него. Тя обичаше Флорида и индианците и беше невероятна оптимистка. Често ми казваше, че трябва само да почакаме още малко, и проблемите ще се разрешат от само себе си. А после забременя. И двамата копнеехме за дете… — Той помълча малко и добави съвсем тихо: — Тя постъпи много лекомислено, като реши да отиде в селото на брат ми.

— Толкова съжалявам — прошепна Тара и се сгуши на гърдите му.

Той не каза нищо повече. Само я притисна още по-силно до себе си.