Бели нощи (Сантиментален роман)

Четвърта нощ

Боже, как свърши всичко това! С какво свърши всичко това!

Пристигнах в девет часа. Тя беше вече там. Забелязах я още отдалеч; тя стоеше както тогава, първия път, облакътила се на перилата на крайбрежната улица, и не чу, когато се приближих до нея.

— Настенка! — повиках я аз, като едва потисках вълнението си.

Тя бързо се обърна.

— Хайде! — каза тя. — Хайде! По-скоро!

Гледах я с недоумение.

— Хайде, къде е писмото? Донесохте ли писмото? — повтори тя, като се улови с ръка за перилата.

— Не, у мен няма писмо — казах аз най-сетне, — нима той още не е идвал?

Тя страшно пребледня и дълго време ме гледа неподвижно. Бях разбил последната й надежда.

— Е, на добър му час! — продума тя най-сетне с пресекващ глас. — На добър му час, щом така ме оставя!

Тя наведе очи, сетне понечи да ме погледне, но не можа. Още няколко минути се мъчеше да превъзмогне вълнението си, но изведнъж се отвърна, подпря лакти на преградата на крайбрежната и се заля в сълзи.

— Стига, стига! — започнах аз, но нямах сили да продължа, като я гледах, пък и какво бих могъл да говоря?

— Не ме утешавайте — каза тя, плачейки, — не говорете за него, че ще дойде, че не ме е изоставил така жестоко, тъй безчовечно, както го стори. За какво, за какво? Нима имаше нещо в писмото, в това нещастно писмо?…

Ридания пресякоха гласа й; сърцето ми се късаше, като я гледах.

— О, колко безчовечно жестоко е това! — почна тя отново. — И нито дума, нито дума! Поне да беше отговорил, че не му трябвам, че ме изоставя: а то цели три дни нито дума! Колко лесно му е да оскърби, да обиди една злочеста, беззащитна девойка, която е виновна само за това, че го обича! О, колко преживях през тези три дни! Боже мой, боже мой! Като си спомням, че сама отидох при него първия път, че се унижавах пред него, плаках, че го молех поне за капка любов… и след това!… Слушайте — заговори тя, като се обърна към мен и черните й очички засвяткаха, — та това не е така! Това не може да бъде така; това е неестествено! Или вие, или аз сме се измамили: може би той не е получил писмото! Може би и досега нищо не знае? Та как може, съдете сами, кажете ми, за бога, обяснете ми — не мога да разбера това, — как може да се постъпи така варварски грубо, както той постъпи с мен! Нито думица! Но и към последния човек в света хората са по-състрадателни. Може би е дочул нещо, може би някой ме е наклеветил пред него? — завика тя, като се обърна към мен: — Как, как мислите?

— Слушайте, Настенка, аз утре ще отида при него от ваше име.

— После!

— Ще го попитам за всичко, ще му разкажа всичко.

— После, после!

— Вие ще напишете писмо. Не отказвайте, Настенка, не отказвайте! Ще го накарам да уважава постъпката ви, той всичко ще научи и ако…

— Не, приятелю мой, не! — прекъсна ме тя. — Стига! Повече нито дума, нито една дума от мен, нито ред — стига! Аз не го познавам, не го обичам вече, аз ще го за… бра… вя…

Тя не се доизказа.

— Успокойте се, успокойте се! Седнете тук, Настенка — казах аз, като я настанявах на пейката.

— Та аз съм спокойна. Стига! Аз просто така! Това са сълзи, те ще пресъхнат! Какво мислите, че ще се погубя, че ще се удавя?…

Сърцето ми преливаше; исках да говоря, но не можех.

— Слушайте! — продължи тя, като улови ръката ми. — Кажете: вие нали не бихте постъпили така? Не бихте зарязали оная, която сама би дошла при вас, не бихте се надсмели безсрамно над нейното слабо, глупаво сърце? Вие бихте я защитили, нали? Бихте си представили, че е била сама, не е умеела да се предварди, че не е умеела да се опази от любовта си към вас, че не е виновна, че тя най-после не е виновна… че нищо не е направила!… О, боже мой, боже мой!…

— Настенка! — извиках аз най-сетне, безсилен да преодолея вълнението си. — Настенка, вие ме измъчвате! Вие наранявате сърцето ми, вие ме убивате, Настенка! Аз не мога да мълча! Аз трябва най-сетне да говоря, да изкажа онова, което е накипяло тук, в сърцето ми…

При тия думи аз се понадигнах от пейката. Тя ме хвана за ръката и ме гледаше учудено.

— Какво ви е? — рече тя най-после.

— Слушайте! — казах аз решително. — Изслушайте ме, Настенка! Всичко, което ще кажа сега, е брътвеж, всичко е неосъществимо, всичко е глупаво! Знам, че всичко това никога не може да се случи, но повече не мога да мълча. В името на това, от което вие страдате сега, предварително ви моля, простете ми!…

— Но, какво, какво? — каза тя, като престана да плаче и ме гледаше втренчено, докато странно любопитство блестеше в учудените й очички. — Какво ви е?

— Това е неосъществимо, но аз ви обичам, Настенка, това е! Е, сега вече всичко е казано! — казах аз, като махнах с ръка. — Сега ще видите дали можете да говорите така с мен, както преди малко говорехте, можете ли най-сетне да слушате това, което ще говоря…

— Е, та какво толкова, какво? — прекъсна ме Настенка. — Та какво от това? Е, аз отдавна знаех, че ме обичате, но все ми се струваше, че вие мен просто така някак си ме обичате… Ах, боже мой, боже мой!

— Отначало беше просто така, Настенка, а сега, сега… аз съм точно като вас, когато с вързопчета сте отишли тогава при него. По зле от вас, Настенка, защото тогава той никого не е обичал, а вие обичате.

— Какво ми говорите! Та аз най-сетне съвсем не ви разбирам. Но слушайте, за какво, тоест не за какво, а защо вие говорите това така, и така изведнъж… Боже, аз приказвам глупости! Но вие…

И Настенка съвсем се обърка. Бузите й пламнаха; тя сведе очи.

— Какво да правя, Настенка, какво да правя аз! Виновен съм, злоупотребих… Но не, разбира се, не, не съм виновен, Настенка; аз усещам, чувствувам това, защото моето сърце ми говори, че съм прав, защото аз с нищо не мога да ви обидя, с нищо не мога да ви оскърбя! Бях ваш приятел; е, то и сега съм ви приятел; на нищо не съм изменил. Ето сълзите ми текат сега, Настенка. Нека текат, нека си текат — те никому не пречат. Те ще изсъхнат, Настенка…

— Та седнете де, седнете — каза тя, като ме дърпаше да седна на пейката. — Ох, боже мой!

— Не, Настенка, аз няма да седна; повече аз няма да остана тук, вие вече няма да ме видите; ще ви кажа всичко и ще си отида. Искам да кажа само, че вие никога не бихте узнали, че ви обичам. Аз щях да запазя тайната си. Не бих ви измъчвал сега, в тая минута, с моя егоизъм. Не! Но не можах сега да се стърпя; вие сама заговорихте за това, вие сте виновна, за всичко вие сте виновна, а аз съм невинен. Вие не можете да ме пропъдите от себе си…

— Ама не, разбира се, не, няма да ви пропъдя, не! — говореше Настенка, като криеше, доколкото можеше, смущението си, горкичката.

— Не ме пъдите, не? А аз сам исках да бягам от вас. И ще си отида, само най-напред ще кажа всичко, защото, когато вие говорехте, аз не можах да се стърпя, когато вие тук плачехте, когато се измъчвахте за това, ами за това (аз ще го кажа вече, Настенка), за това, че ви пренебрегват, че са отблъснали вашата любов, аз почувствувах, усетих, че в сърцето ми има толкова любов за вас, Настенка, толкова любов!… И ми стана така криво, че не мога да ви помогна с тая любов… че сърцето ми се късаше и аз, аз — не можех да мълча, трябваше да говоря, Настенка, трябваше да говоря!…

— Да, да! Говорете ми, говорете ми така! — каза Настенка с някакво неясно движение. — Може би ви е чудно, че ви говоря така, но… говорете! После ще ви кажа! Всичко ще ви разкажа!

— Жал ви е за мен, Настенка; просто ви е жал за мен, приятелче мое! Което е загубено, то е загубено! Казана дума не се връща назад! Нали така? Е, сега вече всичко знаете. Да, ето това е отправната точка. Е, добре! Сега всичко това е прекрасно; само слушайте. Когато седяхте и плачехте, аз си мислех (ох, позволете да кажа какво мислех!), мислех, че (е, разбира се, това не може да бъде, Настенка), мислех, че вие… мислех, че вие някак си… е, по някакъв съвсем особен начин, не го обичате вече. Тогава — аз и вчера, и завчера още си мислех това, Настенка, тогава аз бих направил така, непременно бих направил така, че вие бихте ме обикнали: нали вие казахте, вие сама говорехте, Настенка, че почти вече сте ме обикнали. Е, а после? Да, ето почти всичко, което исках да кажа; остава само да добавя какво би било, ако вие ме обикнехте, само това, нищо повече! Слушайте, приятелко моя — защото вие все пак сте моя приятелка, — аз, разбира се, съм прост, беден, толкова незначителен човек, само че не е там работата (аз някак все не както трябва говоря, това е от смущение, Настенка), само че аз така бих ви обичал, така бих ви обичал, че дори и още да го обичахте и да продължавате да обичате оня, когото не познавам, то все пак не бихте забелязали моята любов някак да ви тежи. Само бихте усещали, само бихте чувствували всяка минута, че до вас тупти едно благодарно, безкрайно благодарно сърце, пламенно сърце, което за вас… Ах, Настенка, Настенка, какво направихте с мен!…

— Но не плачете, не искам да плачете — каза Настенка, като стана бързо от пейката. — Елате, станете, елате с мен, не плачете де, не плачете! — говореше тя, като бършеше сълзите ми с кърпичката си. — Хайде, елате сега; може би ще ви кажа нещо… Да, щом пък той вече ме е оставил, щом ме е забравил, макар че още го обичам (не искам да ви мамя)… но, слушайте, отговорете ми. Ако например ви обикнех, тоест ако аз само… Ох, приятелю мой, приятелю мой! Като си помисля, като си помисля, че съм ви оскърбявала тогава, че съм се надсмивала на вашата любов, когато ви хвалех, че не сте се влюбили в мен… О, боже! Та как не предвидих това, как не предвидих, как можех да бъда тъй глупава, но… да, да, аз се реших, аз всичко ще кажа.

— Слушайте, Настенка, знаете ли какво, аз ще си отида, ето какво! Аз просто ви измъчвам. Ето сега започват угризения на съвестта, задето сте ми се надсмивали, а аз не искам, да, не искам, щото вие освен вашата мъка… аз, разбира се, съм виновен, Настенка, но прощавайте!

— Стойте, изслушайте ме: можете ли да чакате?

— Какво да чакам, как?

— Аз го обичам; но това ще мине, това трябва да мине, не може да не мине; започва да минава вече, усещам… Откъде да знаеш, може би още днес ще свърши, защото аз го мразя, защото той се надсмя над мен, докато вие плакахте тук заедно с мен, защото вие не ме отхвърлихте като него, защото вие ме обичате, а той не ме е обичал, защото най-сетне и аз ви обичам… да, обичам ви! Обичам ви, както и вие ме обичате; ами че аз сама и преди ви казах, сам чухте — обичам ви, защото сте по-добър от него, защото сте по-благороден от него, защото, защото той…

Вълнението на клетницата бе така силно, че тя не довърши, отпусна глава на рамото ми, сетне на гърдите и горко заплака. Аз я утешавах, уговарях я, но тя не можеше да престане; само ми стискаше ръката и през ридания говореше: „Почакайте, почакайте; ето ей сега ще престана! Искам да ви кажа… не мислете, че тия сълзи — че това е тъй, от слабост, почакайте да мине…“ Най-сетне тя престана да плаче, избърса сълзите си и ние отново тръгнахме. Поисках да заговоря, но тя дълго още все ме молеше да почакам. Замълчахме… Най-сетне се овладя и почна да говори…

— Ето какво — почна тя със слаб, треперещ глас, в който изведнъж зазвънтя нещо такова, което се заби право в сърцето ми и причини сладка болка, — не мислете, че съм така непостоянна и вятърничава, не мислете, че мога така лесно и бързо да забравя и изменя… Цяла година го обичах и кълна се в бога, че никога, никога дори с мисълта си не съм му изневерила. Той пренебрегна това; надсмя се над мен — на добър му час! Но той ме и нарани, наскърби сърцето ми. Аз — аз не го обичам, защото мога да обичам само нещо, което е великодушно, което ме разбира, което е благородно; защото самата аз съм такава, а той е недостоен за мен — е, на добър му час! Така той постъпи по-добре, отколкото после да се измамех в очакванията си и да разберях какъв е… Е, свършено! Но откъде да зная, добри ми приятелю — продължаваше тя, като стискаше ръката ми, — откъде да зная, може би и цялата ми любов е била измама на чувствата, на въображението, може би е почнала на шега, глупаво; поради това, че бях под надзора на баба? Може би трябва да обичам друг, а не него, не такъв човек, а друг, който би ме пожалил и, и… Е, да оставим, да оставим това — прекъсна се Настенка, задъхана от вълнение, — исках само да ви кажа… исках да ви кажа, че ако въпреки това, че го обичам, (не, че го обичах), ако въпреки това вие кажете… ако чувствувате, че вашата любов е тъй голяма, че може най-сетне да измести от сърцето ми предишната… ако искате да ме съжалите, ако не искате да ме оставите на моята съдба, без утеха, без надежда, ако искате винаги да ме обичате, както сега ме обичате, то кълна ви се, че благодарността ми… че моята любов ще бъде най-сетне достойна за вашата любов… Ще вземете ли сега ръката ми?

— Настенка — извиках аз, задъхвайки се от ридания, — Настенка!… О, Настенка!…

— Е, стига, стига! Е, наистина стига вече! — заговори тя, като едва се владееше. — Е, сега вече всичко е казано, нали? Така ли? Е, и вие сте щастлив, и аз съм щастлива; Нито дума повече за това; почакайте, пощадете ме… Говорете, за бога, нещо друго!…

— Да, Настенка, да! Стига за това, сега аз съм щастлив, аз… Хайде, Настенка, хайде, да заговорим за друго, по-скоро, по-скоро да заговорим; да, аз съм готов!…

Но ние не знаехме какво да говорим, смеехме се, плачехме, произнасяхме хиляди думи без връзка и мисъл; ту ходехме по тротоара, ту изведнъж се връщахме назад и се впускахме да прекосяваме улицата; сетне спирахме и пак минавахме на брега; бяхме като деца…

— Сега живея сам, Настенка — заговорих аз, — а утре… Е, разбира се, аз, знаете, Настенка, съм беден, получавам само хиляда и двеста, но това нищо…

— Разбира се, нищо не е, но баба има пенсия; така че тя няма да ни притеснява. Трябва да вземем баба.

— Разбира се, трябва да вземем баба. Само че, виж, Матрьона…

— Ах, ами и ние имаме Фьокла!

— Матрьона е добра, само един недостатък има: няма въображение, Настенка, никакво въображение; но нищо!…

— Нищо; двете могат да живеят заедно; още утре се премествайте у нас.

— Как, у вас!? Добре, готов съм…

— Да наемете квартира у нас. У нас, там горе, в мансардата; тя е празна; имаше квартирантка, една бабичка дворянка, но се изнесе и зная, баба иска да пусне млад човек; казвам: „Ами защо млад човек?“ А тя ми отговаря; „Ами така, аз съм вече стара, само че ти да не помислиш, Настенка, че ще искам да те женя за него.“ Но аз се досетих, че е за това…

— Ах, Настенка!…

И двамата се засмяхме.

— Е, стига, стига. А вие къде живеете? Забравих.

— Там при Н-ския мост, в къщата на Баранников.

— Една голяма къща ли?

— Да, една голяма къща.

— А, зная, хубава къща е; само че, знаете ли, напуснете я и се преместете по-скоро у нас…

— Още утре, Настенка, още утре; само малко дължа за квартирата; но нищо… Скоро ще получа заплата…

— А знаете ли, аз може би ще давам уроци; сама ще се изуча и ще давам уроци…

— Това е прекрасно… а аз скоро ще получа награда, Настенка…

— И така, от утре ще бъдете мой квартирант…

— Да, и ще отидем на „Севилският бръснар“, защото скоро пак ще го дават.

— Да, ще отидем — каза засмяна Настенка, — но по-добре да бъде не „Бръснарят“, а нещо друго…

— Е, добре, нещо друго; разбира се, по-добре ще бъде, аз пък не съобразих…

Говорейки си така, ние и двамата се движехме като сред дим, като в мъгла и просто сами не знаехме какво става с нас. Ту се спирахме и дълго разговаряхме на едно място, ту пак се спускахме да вървим и бродехме бог знае къде и пак смях, пак сълзи… Ту Настенка изведнъж поиска да си върви, а аз не смея да я задържам и искам да я изпроводя чак до къщи; тръгваме и не щеш ли, след четвърт час се озовахме на брега на нашата пейка. Ту тя ще въздъхне и пак сълзица ще се покаже на очите й; а аз се изплаша, смразя се… Но тя веднага ми стиска ръката и ме дърпа отново да вървим, да бъбрим, да говорим…

— Време е вече, време е да си вървя вкъщи; мисля, че е много късно — каза най-сетне Настенка, — стига сме се правили на деца!

— Да, Настенка, само че сега аз няма да заспя; няма да си отида вкъщи.

— Май че и аз няма да заспя; само че изпратете ме…

— Непременно!

— Но сега вече непременно ще стигнем до дома.

— Непременно, непременно…

— Честна дума?… Защото нали трябва все някога да се върна вкъщи!

— Честна дума — отвърнах аз със смях…

— Хайде, да вървим!

— Да вървим.

— Погледнете небето, Настенка, погледнете! Утре ще имаме чудесен ден; какво синьо небе, каква луна! Погледнете: ето това жълтото облаче сега я забулва, гледайте, гледайте!… Не, отмина покрай нея. Гледайте де, гледайте!…

Но Настенка не гледаше облака, тя стоеше мълчалива, като вцепенена; а след минута започна някак плахо, но силно да се притиска до мен. Ръката й затрепери в моята ръка; погледнах я… Тя се опря още по-силно.

В тая минута покрай нас мина млад човек. Той изведнъж се спря, изгледа ни втренчено и после направи пак няколко крачки. Сърцето ми заби…

— Настенка — казах аз тихо, — кой е тоя, Настенка!

— Това е той! — отвърна тя шепнешком, като се притискаше още повече, още по-трепетно, до мен… Аз едва се задържах на краката си.

— Настенка! Настенка! Това си ти! — чу се глас зад нас и в същия миг младият човек направи няколко крачки към нас.

Боже, какъв вик! Как потрепери тя! Как се изтръгна от ръцете ми и литна към него!… Стоях и ги гледах като убит. Но тя едва подала му ръка, едва хвърлила се в прегръдките му, изведнъж отново се обърна към мен, озова се до мен, по-бърза от вятър, от мълния, и преди да успея да се опомня, обгърна с две ръце шията ми и силно, горещо ме целуна. Сетне, без да каже нито дума, отново се спусна към него, хвана го за ръце и го повлече след себе си.

Дълго стоях и гледах след тях… Най-после и двамата изчезнаха от очите ми.