Белю Пушилката

I

Пушилката и Малчо се бяха запътили в противоположни посоки и се сблъскаха на ъгъла до кръчмата „Еленовия рог“. По лицето на Пушилката бе изписано задоволство и той вървеше с бодри крачки. Малчо, напротив, едва се мъкнеше с угнетен вид.

— Накъде? — спря го Пушилката.

— Човек да не съм, ако знам — безутешно отговори Малчо. — Не мога да измисля. Никъде няма нищо интересно. Пропилях два часа за комар; заспала работа, глупава игра, нито една свястна карта, пито печалба, нито загуба, поравно. Играх със Скиф Мичел крибедж на чаша ракия и сега така ми е доскучало, че съм тръгнал да обикалям улиците, та дано да видя я кучета да се бият, я кавга, я нещо друго.

— Мога да ти предложа нещо по-хубаво — рече Пушилката. — Затова те и търся. Ела с мен.

— Сега ли?

— Разбира се.

— Къде?

— Оттатък реката, на гости при стария Дуайт Сандерсън.

— Не съм и чувал за него — каза с отегчение Малчо. — Не съм чувал досега никой да живее оттатък реката. Че защо е отишъл да живее там? Няма ли ум в главата?

— Има нещо за продан — засмя се Пушилката.

— Кучета? Златна мина? Тютюн? Гумени ботуши?

Пушилката клатеше глава в отговор на всеки въпрос.

— Ела и ще видиш. Ще рискувам да го купя от него; ако искаш, ще го купим заедно, наполовина.

— Да не са яйца! — възкликна Малчо и лицето му се изкриви от престорена и саркастична уплаха.

— Хайде ела — каза Пушилката… — Давам ти право на още десет предположения, докато минем през леда.

Те се спуснаха по стръмния бряг в края на улицата и излязоха на покрития с лед Юкон. На три четвърти миля, точно срещу тях, се издигаха отвесните, стотици фута високи канари на другия бряг. Към тези канари водеше малко използвана пътека, която извиваше и криволичеше между начупени и накамарени ледени блокове. Малчо креташе по петите на Пушилката и за развлечение се мъчеше да отгатне какво продава Дуайт Сандерсън.

— Елени? Медна мина или тухларница?… Това се смята за един въпрос. Мечи кожи или изобщо кожи? Лотарийни билети? Стопанство за картофи?

— Още малко и ще улучиш — насърчи го Пушилката. — Нещо по-голямо от това.

— Две стопанства за картофи? Мандра? Торфище?

— Не е лошо, Малчо, Наблизо си. Има-няма хиляда мили и ще улучиш.

— Каменоломна?

— Това е толкова близо, колкото и торфището, и стопанството за картофи.

— Стой! Чакай да си помисля. Остава ми още един път. Минаха доста минути. Слушай, Пушилка, няма да казвам нищо повече. Щом това нещо, дето ще го купиш, прилича на стопанство за картофи, торфище, и каменоломна, аз се отказвам. И няма да участвам в сделката, докато не го видя и не си направя сметката. Какво е го?

— Още малко и ще си разкрием картите. Виждаш ли, ей там се вдига пушек от една хижа? Е, там живее Дуайт Сандерсън. Той притежава землище за цяло градче.

— Какво друго притежава?

— Това е всичко — засмя се Пушилката. — Ако не смятаме ревматизма му. Чух, че много го мъчи.

— Хей! — Ръката на Малчо се стрелна напред, рязко стисна Пушилката за рамото и го накара да спре. — Да не искаш да кажеш, че се каниш да купиш землище за град на това никакво място?

— Това е десетото ти предположение и този път печелиш. Хайде, карай!

— Чакай малко — замоли му се Малчо. — Погледни го: нищо друго освен канари и урви, където и да погледнеш. Че може ли тука да се издигне град?

— Отде да зная.

— Тогава не го купуваш за град?

— Дуайт Сандерсън го продава само за землище за град. Хайде. Трябва да изкачим тази урва.

Урвата беше стръмна и по нея криволеше тясна пътечка, същинска стълба на Яков3. Малчо запъшка и заохка на острите завои и стръмните наклони.

— И това ми било землище за град! Че тука няма равно място колкото за една пощенска марка! Сандерсън е сбъркал брега. Цялото товарене и разтоварване става оттатък. Я го погледни Доусън. Има къде да се настанят още четирийсет хиляди души. Слушай, Пушилка, ти си закърмен с мечо месо. Зная това. И съм сигурен, че не го купуваш за град. Кажи, за бога, за какво го купуваш?

— За да го продавам, разбира се.

— Но другите хора не са чалнати като стареца Сандерсън и теб!

— Може би не но същия начин, Малчо. Но аз ще взема това землище, ще го разделя на парцели и ще го продам на сума здравомислещи хора, които живеят оттатък, в Доусън.

— Ами! Целият Доусън още ни се смее, на теб и на мен, зарад ония яйца. Искаш да ги разсмееш още повече?

— На всяка цена.

— Че това е дяволски скъпо, Пушилка. Аз ти помогнах да ги разсмееш с яйцата, ама моята половина от тази шега ми струваше близо девет хиляди долара.

— Добре. Няма защо да участвуваш в тая сделка. Цялата печалба ще остане за мене, но въпреки това трябва да ми помогнеш.

— О, то се знае, че ще ти помогна. И може още малко да ми се посмеят. Но тоя път не давам нито една унция злато. Колко иска старият Сандерсън? Стотина-двеста долара?

— Десет хиляди. Но би трябвало да го взема за пет.

— Жалко, че не съм проповедник — от все сърце въздъхна Малчо.

— Защо?

— Щях да ти изкарам една разпалена, сладкодумна проповед за глупака и парите му; може и да си чувал за това място в евангелието.

— Влез! — ядно извика Дуайт Сандерсън, когато те почукаха на вратата му.

Двамата другари влязоха и завариха стареца, клекнал пред каменното огнище, да чука кафе в парче от брашнен чувал.

— Какво искате? — грубо попита той и сипа кафето в сложения на жарта кафеник.

— Искаме да говорим по работа — отговори Пушилката. — Доколкото знам, вие притежавате тука землище за град. За колко го продавате?

— Десет хиляди долара — отговори старецът. — А сега, след като ви казах, можете да ми се изсмеете и да се махнете. Ей я вратата. Сбогом.

— Но аз не съм дошъл да се смея. Има достатъчно по-интересни неща, които бих могъл да направя, отколкото да се качвам на тази ваша скала. Аз искам да купя землището.

— Искате, а? Е, радвам се да чуя умни приказки.

Сандерсън се приближи, седна срещу гостите си и сложи ръце на масата, като поглеждаше с опасение кафеника. — Казах ви колко искам и не ме е срам да го повторя: десет хиляди. Ако щете, смейте се, ако щете, купувайте, на мен ми е все едно.

За да покаже равнодушието си, той затропа с възлестите си пръсти по масата, втренчи се в кафеника и еднозвучно затананика:

— Тра-ла-ла, три-ла-ла, тра-ла-ла, три-ла-ла.

— Вижте какво, господин Сандерсън — каза Пушилката. — Това землище не струва десет хиляди. Ако струваше толкова, би могло също така да струва и сто хиляди. Не струва ли сто хиляди — а вие знаете, че не струва, — тогава не струва и десет цента.

Сандерсън продължи да тропа с пръстите си и да тананика „Тра-ла-ла, три-ла-ла“, докато кафето изкипя. Той му сипа малко студена вода, сложи го на края на топлото огнище и пак седна на мястото си.

— Колко давате? — попита той Пушилката.

— Пет хиляди. — Малчо изпъшка.

Старецът отново затропа и подхвана своето „Тра-ла ла, три-ла-ла“.

— Не сте глупак — заяви внезапно Сандерсън на Пушилката. — Казвате, че щом не струва сто хиляди, не струва и десет цента. И въпреки това ми давате пет хиляди. Тогава наистина струва сто хиляди.

— Не можете да вземете и двайсет цента за него! — разгорещено отвърна Пушилката. — Дори и да изгниете тука.

— Ще ги взема от вас!

— Няма да ги вземете.

— Тогава тука ще си изгния — отговори Сандерсън с тон на окончателно решение.

Без да обръща повече внимание на гостите си, старецът се залови да шета, сякаш беше самичък. След като притопли тенджерка с боб и голям резен хляб, той сложи масата за един човек и седна да яде.

— Не, благодаря — промърмори Малчо. — Съвсем не сме гладни. Ядохме тъкмо преди да дойдем.

— Я да ви видя книжата — рече най-после Пушилката.

Сандерсън порови под възглавето на одъра си и му хвърли пачка документи.

— Всичко е в пълен ред — каза той. — Тоя дългият там, с големите печати, дойде чак от Отава. Не е като тукашните хартишки. Канадското правителство ми дава пълно право на собственост върху това землище.

— Колко парцела сте продали, за тия две години, откак го имате? — попита Малчо.

— Не е ваша работа — кисело отговори Сандерсън. — Няма закон, който да забранява човек да си живее сам на землището си, ако си иска.

— Ще ви дам пет хиляди — каза Пушилката.

Сандерсън поклати глава.

— Не знам кой от двамата е мръднал повече — завайка се Малчо. — Ела малко навън, Пушилка. Искам нещо да ти пошушна.

Пушилката задоволи желанието на другаря си.

— Не ти ли е минало през ума — заговори Малчо, когато двамата излязоха на снега пред вратата, — че от двете страни на това глупаво землище са се проспали цели мили канари; те не са на никого и можеш спокойно да ги запазиш и да ги парцелираш?

— Те не стават — отговори Пушилката.

— Защо не стават?

— Чудно ти е, че въпреки всичките тези мили свободна земя искам да купя тъкмо този участък, нали?

— Да, чудно ми е — потвърди Малчо.

— Точно там е цялата работа — тържествуващо продължи Пушилката. — Щом на теб е чудно, ще бъде чудно и на другите. А стане ли им чудно, тичешком ще пристигнат тука. Твоето учудване доказва, че психологическите ми съображенията верни. Слушай, Малчо, аз ще поднеса на Доусън такъв подарък, че ще им преседне смехът за яйцата. Хайде ела вътре.

— Здравейте — посрещна ги Сандерсън, когато отново влязоха в хижата. — Мислех, че сте се пръждосали.

— Е, каква е най-ниската ви цена? — попита Пушилката.

— Двайсет хиляди.

— Ще ви дам десет.

— Добре, ще ви го продам. Толкова ви поисках и в самото начало. Кога ще получа златото?

— Утре, в Северозападна банка. Но искам още две неща срещу тия десет хиляди. На първо място, щом получите парите, да потеглите надолу по реката и да останете до края на зимата на Четиридесета миля.

— Това е лесно. Какво друго?

— Аз ще ви платя не десет, а двайсет и пет хиляди, но вие петнайсет хиляди ще ми върнете.

— Съгласен. — Сандерсън се обърна към Малчо. — Хората разправяха, че съм глупак, когато дойдох тука и запазих землище за град — каза той с подигравка. — Е, сега съм глупак с десет хиляди долара в джоба, нали?

— Клондайк е толкова пълен с глупаци, че все някои трябва да имат късмет, нали? — бе всичко, което можа да му отговори Малчо.

II

На другата сутрин стана официалното прехвърляне на землището на Дуайт Сандерсън, „което занапред ще се нарича землище на град Тра-ла-ла“, както го вписа Пушилката в нотариалния акт. Същевременно касиерът на Северозападна банка претегли двадесет и пет хиляди долара от златото на Пушилката и пет-шест души случайни зрители си взеха бележка за тегленето на златото, количеството му и получателя.

В златотърсачески стан всички са подозрителни. Когато някой направи нещо по-особено, не е изключено това да се вземе за указание, че той е намерил скришом златно находище, макар всъщност само да е ходил на лов за елени или излязъл след мръкваме да се поразходи и да погледа Северното сияние. А когато се разчу, че такава видна личност като Белю Пушилката платил двадесет и пет хиляди долара на стария Дуайт Сандерсън, Доусън пожела да узнае за какво му ги е платил. Какво ли е притежавал Дуайт Сандерсън, почти гладуваш на изоставеното си градско землище, което да струва двадесет и пет хиляди долара? Понеже не можеше да получи отговор, напълно оправдателно бе Доусън зорко да наблюдава Пушилката.

Надвечер стана общоизвестно, че няколко десетки златотьрсачи са стегнали леки пътни торби и са ги скрили на удобно място в разни кръчми по Главнята улица. Накъдето и да мръднеше, Пушилката бе следен от много очи. А като доказателство, че на всичко това гледаха сериозно, нито един от многото му познати не си позволяваше нахалството да го запита за сделката му с Дуайт Сандерсън. От друга страна, никой не заговаряше на Пушилката за яйца. Малчо се намираше под същото наблюдение и бе обкръжен със същото дружелюбно внимание.

— Това ме кара да се чувствам, като да съм убил някого или преболедувал от едра шарка: все ме следят и ги е страх да ме заговорят — призна си Малчо, когато случайно се срещна с Пушилката пред „Еленовия рог“. — Я го виж Бил Солтмън ей там отсреща: умира да ни погледне, ама уж все гледа надолу по улицата. Обзалагам се на една ракия, Пушилка, че ако завием бързо зад ъгъла, уж сме се запътили нанякъде, а после изведнъж се върнем от другия ъгъл, ще го срещнем да тича подире ни, като че ли са го подгонили сто дявала.

Те опитаха тази шега и когато изскочиха обратно иззад втория ъгъл, сблъскаха се с Бил, който го догонваше с широка походна крачка.

— Здравей, Солтмън — поздрави го Пушилката. — Накъде?

— Здравей. Ей така, на разходка — отговори Солтмън, — малко да се поразтъпча. Чудесно време, нали?

— Ами! — подхвърли подигравателно Малчо. — Ако наричаш това разтъпкване, какво ли ще е, ако речеш да забързаш?

Когато хранеше кучетата тази вечер, Малчо изпитваше острото чувство, че десетина чифта очи са се впи ли в него от заобикалящия го мрак. А когато върза кучетата за един кол, вместо да ги остави свободно да си търсят плячка през нощта, Малчо знаеше, че с това причинява ново сътресение на изнервения Доусън.

Както се бяха уговорили, Пушилката остана да вечеря в града, а след това започна да се забавлява. Където и да се появеше, той ставаше център на вниманието и нарочно обикаляше от едно място на друго. Кръчмите се пълнеха с посетители, щом той влизаше, и се изпразваха с излизането му. Купеше ли си жетони на задрямала рулетка, не се минаваха и пет минути, и около него се струпваха десетина играчи. Той си поотмъсти на Люсил Арал, като стана и напусна театъра тъкмо когато тя излезе на сцената да пее най-популярната си песен. За три минути две трети от слушателите й бяха се изнизали подир него.

В един след полунощ той мина по необичайно оживената сега Главна улица и зави по нагорнището, което водеше към хижата им. А когато се поспря при качването, долови, че зад него снегът скърца под нечии мокасини.

Един час хижата тънеше в мрак, после Пушилката запали свещ и след като изчакаха колкото е необходимо за човек да се облече, той и Малчо отвориха вратата и се заловиха да впрягат кучетата. Щом светлината от хижата падна върху тях и впряганите кучета, наблизо се чу леко изсвирване. Това изсвирване се повтори по-надолу.

— Чуваш ли? — позасмя се Пушилката. — Те са се наредили във верига и съобщават за нас в града. Хващам се на бас, че в този миг четирийсет души се измъкват от одеялата и навличат панталоните.

— Ей, че са глупави хората! — тихичко се изсмя Малчо. — Да ти кажа, Пушилка, няма нищо по-лесно от туй да излъжеш. Всеки дъртак, който работи с ръцете си, е… той си е дъртак. Светът е препълнен, та чак прелива от глупаци, дето просто търсят някой да им помогне да се разделят със златото си. А преди да тръгнем надолу, искам да те питам дали си още съгласен да участвам наполовина в тая работа.

Шейната беше леко натоварена със завивки и храна. Малко навита стоманена тел, сякаш случайно, се подаваше изпод един чувал с храна, а в дъното на шейната, до ремъците, се виждаше полускрит лост. Малчо погали тела с бързо движение на ръкавицата и обичливо побутна лоста за последен път.

— Ами! — пошепна той. — Сигурно и аз бих помислил кой знае какво, ако бях видял такива неща на шейна в тъмна нощ.

Те подкараха кучетата по надолнището с предпазливо мълчание, а когато излязоха на равното и свиха на север по Главната улица към дъскорезницата, в противоположна посока от центъра на града, тръгнаха още по-предпазливо. Не бяха видели никого, но щом промениха посоката, зад тях се чу изсвирване в звездния полумрак. Те отминаха дъскорезницата и болницата и продължиха с бърз ход около четвърт миля. След това обърнаха шейната и тръгнаха обратно по току-що изминатия път. Само след стотина крачки те насмалко не се сблъскаха с петима мъже, които тичаха с бърз кучешки тръс. Всички бяха поприведени под тежестта на пътни торби. Един от тях спря първото куче на Пушилката, а другите се скупчиха около него.

— Да сте видели някоя шейна да отива нататък? — Не — отговори Пушилката. — Ти ли си, Бил?

— Я! Да пукна! — с дълбока изненада възкликна Бил Солтмън. — Та това е Пушилката!

— Какво правиш тука по туй време, през нощта? — запита Пушилката. — Разхождаш ли се?

Преди Бил Солтмън да успее да му отговори, други двама се присъединиха към купчинката. След тях пристигнаха още няколко, а скърцащият сняг възвестяваше предстоящото пристигане на много други.

— С кого си тръгнал? — попита Пушилката. — Къде сте открили злато?

Солтмън запали лулата си, която не можеше да пуши, защото беше запъхтян от тичане, и не отговори. Паленето на кибрита бе хитрост, съвсем явно целеща да се види шейната. Пушилката забеляза как всички погледи се устремиха към тела и лоста. След това клечката изгасна.

— Чухме някакъв слух, това е то, само слух — промърмори Солтмън с многозначителна тайнственост.

— Бихте могли да посветите и Малчо, и мен — подхвърли Пушилката.

Отзад някой саркастично се изкиска.

— Ами вие накъде сте тръгнали? — попита Солтмън.

— Кои сте вие? — отвърна му с въпрос Пушилката — Комисия по безопасността?

— Просто се интересуваме, просто се интересуваме — каза Солтмън.

— Интересуваме се я, и как още! — чу се друг глас в тъмнината.

— Хей — обади се Малчо, — интересно, кой ли се чувствува най-глупав?

Всички нервно се изсмяха.

— Хайде, Малчо, трябва да вървим — извика Пушилката и подкара кучетата.

Тълпата се нареди зад тях и ги последва.

— Слушайте, да не сте сгрешили нещо. — подигра им се Малчо… Когато ви срещнахме, бяхте се запътили нанякъде, а сега се връщате, без да сте били никъде. Да не сте си загубили географската карта?

— Махай се по дяволите! — бе любезният отговор на Солтмън. — Ние отиваме и се връщаме, както ни се поиска. Ние не пътуваме по карта.

И така шейната, с Пушилката начело и Малчо на управляващия прът, мина по Главната улица, съпроводена от шестдесетина мъже, всеки с пътна торба на гърба си. Беше три часът сутринта и само закъснелите гуляйджии видяха шествието и можаха да разправят за него в Доусън сутринта.

След още половин час те се изкачиха на хълма и разпрегнаха кучетата пред вратата на хижата си в присъствието на шестдесетте мрачни златотърсачи.

— Лека нощ, момчета — извика Пушилката и затвори вратата.

Подир пет минути свещта угасна, но ме се мина половин час и Пушилката и Малчо тихичко излязоха и на тъмно се заловиха да запрягат кучетата.

— Здравей, Пушилка! — обади се Солтмън и пристъпи напред колкото да могат да го различат в здрача.

— То се е видяло, че не ще мога да се отърва от теб, Бил — весело му отговори Пушилката. — Къде са приятелите ти?

— Отидоха да пийнат по чашка. Оставиха ме да не ви изпускам от очи и аз няма да ви изпусна. Изобщо, какво става Пушилка? Понеже не можете да се отървете от нас, нищо не ви пречи да ни посветите в тази работа. Всички сме ваши приятели. Ти го знаеш.

— Има случаи, когато човек може да посвети приятелите си — уклончиво отговори Пушилката, — а има случаи, когато не може. Бил, това е един от случаите, когато не можем да ви посветим. Най-добре ще е да си легнеш да спиш. Лека нощ.

— Няма да има никаква лека нощ, Пушилка. Ти не ни знаеш. Ние сме като кърлежи.

Пушилката въздъхна:

— Е, Бил, щом сте решили да ни се натрапвате, изглежда, ще трябва да се примирим. Хайде, Малчо, не можем да висим тука повече.

Когато шейната тръгна, Солтмън рязко изсвири и закрачи подир нея. От надолнището и оттатък равното място долетяха в отговор изсвирванията на другарите му. Малчо налягаше на управляващия прът, а Пушилката и Солтмън вървяха един до друг.

— Виж какво Бил — заговори Пушилката. — Ще ти предложа нещо. Искаш ли да те приемем за съдружник само теб?

Солтмън не се поколеба:

— И да зарежа другарите? Не, драги! Ще станем съдружници всички.

— Тогава ти пръв! — възкликна Пушилката, сграбчи Солтмън и го събори в дълбокия сняг до пъртината.

Малчо викна на кучетата и подкара впряга на юг, по пъртината, която извиваше между отделните хижи, пръснати по склоновете в края на Доусън. Вкопчени един в друг, Пушилката и Солтмън се търкаляха в снега. Пушилката смяташе, че е в превъзходна форма, но Солтмън беше по-тежък с петдесет фунта мускули, калени по трудните пътища, и непрекъснато вземаше надмощие. Той току поваляше Пушилката по гръб, а Пушилката, доволен, лежеше и си почиваше. Но всеки път, когато Солтмън се опитваше да се откъсне и избяга, Пушилката протягаше ръка да го задържи или препъне, те отново се вкопчваха един в друг и борбата продължаваше.

— Бива те — запъхтяно призна Солтмън след десет минути, яхнал гърдите на Пушилката. — Но все те повалям.

— А пък аз все те задържам — задъхано отвърна Пушилката. — Точно затова съм тука: само за да те задържам. Как мислиш, докъде ли е стигнал Малчо през това време?

Солтмън направи бясно усилие да се освободи и малко остана да сполучи. Пушилката го сграбчи за глезена и го просна по лице на земята. От надолнището се чуха тревожни въпросителни подсвирквания. Солтмън седна и рязко изсвири в отговор, но Пушилката се вкопчи в него, събори го по гръб, яхна гърдите му и го задържа така, натиснал с колена бицепсите му, а с ръце — рамената. В това положение ги намериха другите златотърсачи. Пушилката прихна да се смее и стана. — Е, лека нощ, момчета — каза той и се запъти по надолнището, последван по петите от шестдесетте вбесени, изпълнени с мрачна непоколебимост златотърсачи. Пушилката сви на север край дъскорезницата и болницата и излезе на пъртината, която минаваше по реката край стръмните скали в подножието на хълма Еленова кожа. Той заобиколи индианското селище, продължи до устието на потока Еленова кожа, след това се обърна и застана с лице към преследвачите си.

— Изморихте ме — рече той с добре престорен яд.

— Мисля, че не те принуждаваме да го правиш — учтиво промърмори Солтмън.

— О, не, съвсем не — изръмжа Пушилката с още по-добре престорен яд, мина между тях и се запъти обратно към Доусън. На два пъти той се опита да прекоси реката без път, през струпаните грамади лед, все тъй решително следван от тълпата, но и двата пъти се отказа и се върна на брега откъм Доусън. После мина право надолу по Главната улица, пресече по леда реката Клондайк до Клондайк сити и пак се върна в Доусън. В осем часа, с настъпването на сивата зора, той заведе уморената си команда в ресторанта на Славович, където човек не можеше да намери свободна маса по време на закуска.

— Лека нощ, момчета — каза той, след като си плати сметката.

И още веднъж им каза „лека нощ“, когато се заизкачва по хълма. Те не тръгнаха подире му посред бял ден и се задоволиха да го изпратят с погледи до хижата му на върха.

III

Два дена Пушилката се разтакаваше из града, непрекъснато следен на всяка стъпка. Малчо бе изчезнал с Шейната и кучетата. Нито тези, които пътуваха нагоре и надолу по Юкон, нито тези, които идваха от Бонанза, Елдорадо или Клондайк, не бяха го виждали. Оставаше само Пушилката, който рано или късно положително щеше да се опита да влезе във връзка с отсъстващия си другар, и вниманието на всички бе съсредоточено върху него. На втората вечер той не напусна хижата си, изгаси лампата в девет и нави будилника за два часа сутринта. Стражът пред хижата чу звъна на будилника, тъй че когато половин час по-късно излезе навън, Пушилката завари да го чака тълпа не от шестдесет, а най-малко от триста души. Пламтящо Северно сияние озаряваше гледката и тъй, съпроводен от огромното множество, той слезе в града и отиде в „Еленовия рог“. Заведението незабавно се претъпка от нахлулата нетърпелива и раздразнена тълпа златотърсачи, които пиеха и в течение на четири безкрайни часа наблюдаваха Пушилката да играе на крибедж със стария си приятел Брек. Малко след шест часа сутринта, с израз на омраза и отегчение, без никого да погледне, без никого да поздрави, Пушилката напусна „Еленовия рог“ и закрачи по Главната улица. Зад него, в разбъркани редици, крачеха тристата души и подвикваха:

— Сено-слама, раз, два, три!

— Лека нощ, момчета — каза той на стръмния бряг на Юкон, където пъртината изведнъж извиваше надолу. — Сега ще закуся и ще си легна да спя.

Тристата души закрещяха, че ще вървят с него и го последваха през замръзналата река по пряката пътека към Тра-ла-ла. В седем сутринта той поведе жадната за злато сган нагоре по криволичещата пътечка и през урвата, която водеше към хижата на Дуайт Сандерсън. През облепеното с пергаментна хартия прозорче се виждаше светлина на свещ, а от комина се виеше дим. Малчо широко отвори вратата.

— Влизай, Пушилка — покани той. — Закуската е готова. Кои са всичките тия приятели?

Пушилката се обърна на прага:

— Е, лека нощ, момчета. Надявам се, че разходката ви е харесала!

— Един момент, Пушилка — извика Бил Солтмън; в гласа му прозвуча жестоко разочарование. — Искам малко да поприказвам с тебе.

— Карай — весело отговори Пушилката.

— За какво си платил на стария Сандерсън двайсет и пет хиляди долара? Ще ми отговориш ли на този въпрос?

— Бил, ти ми действаш на нервите — отвърна му Пушилката. — Аз дойдох тука, така да се каже, на вилата си, а ето че ти и цяла тълпа се мъчите да ме подложите на кръстосан разпит, когато аз мечтая за спокойствие, тишина и закуска. За какво му е на човек вила, ако не за спокойствие и тишина?

— Не си ми отговорил на въпроса — с необорима логика възрази Бил Солтмън.

— Нито имам намерение да отговоря, Бил. Това е строго лична работа между Дуайт Сандерсън и мен. Други въпроси?

— Какво ще кажеш за лоста и стоманената тел, дето бяха на шейната ти оная вечер?

— Това пък съвсем не ти влиза в работата, Бил. Но стига да иска, Малчо може да ти каже.

— Разбира се! — с удоволствие се намеси в разговора Малчо. Той отвори уста, но се запъна и се обърна към другаря си: — Пушилка, строго поверително, само между теб и мен, това наистина съвсем не им влиза в работата. Хайде влизай. Кафето ври и току-виж, че е изкипяло.

Вратата се затвори и тристата души се пръснаха в мърморещи купчинки.

— Хей, Солтмън — обади се някой, — аз мислех, че ще ни заведеш на находището.

— Нищо подобно! — заядливо отвърна Солтмън. — Аз казах, че Пушилката ще ни заведе там.

— Е, това ли е то?

— Вие знаете, толкова, колкото и аз, а всички знаем, че Пушилката някъде крие неща. За какво иначе ще е платил на Сандерсън двайсет и пет хиляди? Главата си режа, че не и за това нищо и никакво градско землище!

Възбуден хор се присъедини към мнението на Солтмън.

— Добре де, какво ще правим сега? — печално попита някой.

— Ако питате мене, аз отивам да закуся — живо заяви Чарли Бързея. — Тоя път ти ни вкара в задънена улица, Бил.

— Казвам ви, че не съм — защищаваше се Солтмън. — Пушилката ни вкара. И все пак, за какво ли е дал тия двайсет и пет хиляди?

IV

В осем и половина, когато съвсем се развидели, Малчо предпазливо отвори вратата и надникна навън.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Всички са запрашили обратно в Доусън. Пък аз мислех, че ще останат тука на стан.

— Не се тревожи, ще се домъкнат пак — увери го Пушилката. — Не вярвам да се лъжа, ама ще видиш половината Доусън тука, преди още да сме свършили. Хайде помогни ми сега. Работа ни чака.

— И, кажи ми най-после, за бога, за както е всичко това! — не се стърпя Малчо, когато след един час те огледаха плодовете на труда си: макара с безкрайно въже, минаващо по двойни дървени валци, сложена в единия ъгъл на хижата.

Пушилката я завъртя без всякакво усилие я въжето запълзя и заскърца.

— Сега, Малчо, излез вън и ми кажи като какво звучи тая работа.

Застанал пред затворената врата, Малчо чу всичките звукови ефекти на макара, която вдига товар, и се изненада, че несъзнателно беше почнал да пресмята дълбочината на шахтата, от която вдигат този товар. След това настъпи тишина и той мислено видя кофата да се люшка под самата макара. После чу бързото отпускане на въжето и тъпо издрънкване, сякаш кофата е била изведнъж оставена на края на шахтата. Със сияещо лице Малчо отвори вратата.

— Разбрах! Малко остана и аз да се хвана на въдицата! — възкликна той. — Какво следва?

Следваше домъкването в хижата на толкова камъни, колкото биха се побрали на десетина шейни. До края на този извънредно зает ден следваха много други задачи.

— Вземи кучетата и иди в Доусън тази вечер — нареди Пушилката, когато двамата се навечеряха. — Остави ги при Брек. Той ще се погрижи за тях. Тебе ще те следят, затова помоли Брек да отиде в Алясканското търговско дружество и купи всичкия им динамит, те имат на склад само няколкостотин фунта. Накарай Брек да поръча на ковача десетина свредела за твърда скала. Брек разбира от кварц и ще може горе-долу да обясни на ковача какво му трябва, и дай на Брек тези данни, та утре да зарегистрира участъците при комисаря по златото. А след всичко това, в десет часа, излез на Главната улица и слушай. Имай предвид, че не искам да се чуват много силно. Доусън трябва само да ги чуе и нищо повече. Ще възпламеня три, а ти виж коя ще е най-добра.

В десет часа тази вечер, когато се разхождаше по Главната улица с чувството, че го гледат много любопитни очи и напрягаше слуха си, Малчо чу едва доловим далечен взрив. Подир тридесет секунди последва втори, достатъчно силен, за да привлече вниманието и на другите минувачи. После се чу трети, толкова силен, че от него задрънчаха прозорците и жителите наизскачаха от къщите си.

— Чудесно ги раздруса! — с възторг съобщи Малчо след един час, когато пристигна в хижата на Тра-ла-ла. Той сграбчи ръката на Пушилката. — Трябваше да ги видиш. Случвало ли ти се е да ритнеш мравуняк? Ето това беше Доусън. Главната улица гъмжеше и бръмчеше, когато минах по нея с моя товар. Утре Тра-ла-ла ще почернее от хора. Ако неколцина не се промъкват и в тая минута, тогава аз нищо не разбирам от златотърсачи и толкоз!

Пушилката се усмихна, доближи се до фалшивата макара, завъртя я един-два пъти и тя заскърца. Малчо издърпа по малко мъх измежду гредите, за да може да се надзърта през четирите стени на хижата, и духна свещта.

— Хайде — пошепна той след половин час.

Пушилката бавно завъртя макарата, спря след няколко минути, подхвана напълнената с пръст поцинкована кофа и с трополене, дрънкане и стържене я удари о купчината камъни, които бяха внесли вътре. След това запали цигара, като закри с шепи пламъка на кибритената клечка.

— Има трима души — пошепна Малчо. — Трябваше да ги видиш. А пък когато затрака, като че опразваш кофата, те направо се разтрепераха. Единият сега се мъчи да надникне през прозореца.

Пушилката си светна с цигарата и погледна колко е часът.

— Трябва да правим това на равни промеждутъци — пошушна Пушилката. — Ще вдигаме по една кофа на всеки петнайсет минути. А междувременно чрез сгънато на три зебло той заудря един камък с длето.

Чудесно, чудесно! — хълцаше от възторг Малчо. Той се дръпна безшумно от пролуката. — Събрали са се накуп. Кажи-речи, ги виждам как си приказват.

От този миг до четири часа сутринта, на всеки петнадесет минути те се преструваха, че вдигат кофа с макарата, която скърцаше и се въртеше във въздуха, без да вдига нещо. Най-после гостите си отидоха и Пушилката и Малчо легнаха да спят.

Когато се съмна, Малчо разгледа следите от мокасините.

— Единият от тях е бил Големият Бил Солтмън — заключи той. — Виж тая голяма следа!

Пушилката погледна към реката.

— Приготви се за гости. Двама вече минават по леда.

— Ами! Чакай Брек да зарегистрира всичките тия участъци в девет часа. Тогава две хиляди ще минат през реката.

И всеки майчин син ще реве: „Главната жила — засмя се Пушилката. — Източникът на клондайкските находища най-сетне намерен.“

Малчо, който се беше покатерил на стръмната издадена канара, огледа с око на познавач набелязаната от тях редица участъци.

Съвсем като истинска златна жила! — каза той. — Някой познавач ще може, кажи-речи, да проследи извивките й под снега. Всеки може да се излъже. Завършва с урва и виж там оголената порода. Изглежда като истинска, ама не е.

Когато двамата мъже, които пресичаха реката, се изкачиха по криволичещата из урвата пътечка, те намериха вратата на хижата затворена. Бил Солтмън, който вървеше напред, тихичко се приближи до вратата, ослуша се, след това направи знак на Чарли Бързея да дойде при него. Отвътре долиташе скърцане и стържене на макара, вдигаща тежък товар. Те изчакаха вдигането да свърши, чуха отпускането на въжето и удара на кофата о камъка. Чуха това да се повтаря четири пъти в течение на следващия час. Тогава Бързея почука на вратата. Отвътре се чу тих, спотаен шум, настъпи тишина, пак се чу спотаен шум и след пет минути. Пушилката, запъхтян, приотвори вратата един-два пръста и надникна навън. Те забелязаха по лицето и ризата му прах от натрошена скала. Поздравът му прозвуча подозрително сърдечно.

— Една минутка… добави той. — Ей сега ще изляза при вас.

Той си сложи ръкавиците, измъкна се през вратата и посрещна гостите вън, на снега. С бърз поглед те си взеха бележка, че от прах ризата му е загубила цвят на раменете, а коленете на панталоните му са набързо, но не много добре изтръскани от пръст.

— Малко раничко за гости — забеляза Пушилката. — Какво ви носи през реката? Да не отивате на лов?

— Ние разбрахме играта, Пушилка — рече поверително Бързея. — Най-добре ще е да си кажеш. Ти си намерил тука нещо.

— Ако търсиш още яйца — започна Пушилката.

— Е, стига де! Ние говорим сериозно.

— Искаш да кажеш, че желаете да купите парцели? — продължаваше да дърдори Пушилката. — Има чудесни места за строеж, но не можем още да ги продаваме. Землището не е парцелирано. Елате идущата седмица, Бързей, и ако търсиш спокойствие и тишина, ще ти покажа нещо чудесно, щом искаш да живееш тука. Идущата седмица положително ще бъде парцелирано. Довиждане. Съжалявам, че не мога да ви поканя вътре, но Малчо, е, нали го познавате. Малко е дръпнат. Казва, че е дошъл тука зарад спокойствието и тишината, а тъкмо сега спи. Не бих го събудил за нищо на света.

Както говореше, Пушилката горещо им стисна ръцете за сбогом. Все още без да спре да приказва и да им стиска ръцете, той прекрачи навътре и затвори вратата.

Те се спогледаха и многозначително си кимнаха.

— Видя ли коленете на панталоните му? — дрезгаво пошепна Солтмън.

— Разбира се. Ами раменете? Той се е блъскал и пълзял в шахтата. — Докато приказваше, Бързея шареше с очи но покрития със сняг дол; погледът му се спря върху нещо, което го накара да изсвири. — Само се обърни нататък, Бил. Виждаш ли накъде соча? Та това си е направо шахта за проучване! А погледни от двете й страни: личи къде са тъпкали снега. Ако това не е жила от двете страни, тогава аз не знам какво е златоносна жила. Това си е цяла флоксура.

— И погледни само каква е огромна! — възкликна Солтмън. — Хубаво нещо са открили, дума да няма!

— Ами я си плъзни погледа надолу по ей оная урва… виж ония канари, дето стърчат навън и пак се губят навътре. Цялата урва е също в самата жила.

— А сега само погледни по-нататък, към леда, към пътеката — посочи му Солтмън. — Ще рече човек, че е целият Доусън, нали?

Бързея хвърли един поглед и видя, че пътеката е почерняла от народ чак до далечния доусновски бряг, но който също се точеше непрекъсната върволица.

— Е, ще понадзърна в тая проучвателна шахта, преди да са стигнали тука — каза той, обърна се и бързо се запъти към дола.

Но вратата на хижата се отвори и двамата й обитатели изскочиха навън.

— Хей! — извика Пушилката. — Къде си тръгнал?

— Да си избера парцел — отговори Бързея. — Погледни реката. Целият Доусън е забързал да си купува парцели, а ние искаме да ги изпреварим и да си изберем. Нали, Бил?

— Точно така — подкрепи го Солтмън. — Има изгледи тука да стане знаменито предградие и по всичко личи, че ще бъде харесвано.

— Ние не продаваме парцели в тази част, накъдето сте се запътили — отговори Пушилката. Парцелите са ей там, вдясно и оттатък на канарите. Тази част от реката насам и по върховете е запазена. Хайде, връщайте се.

— Че ние сме си харесали тъкмо това място — възрази Солтмън.

— Ще има да вземате! — рязко отвърна Пушилката.

— Нима ще ни забраниш дори да се поразходим? — настояваше Солтмън.

— Най-решително. Вашето разхождане започва да досажда. Връщайте се оттам.

— А пък аз смятам все пак да се поразходим — упорито отговори Солтмън. — Хайде, Бързей.

— Предупреждавам те, че нарушаваш границите на чуждо владение — за последен път рече Пушилката.

— Нищо подобно, само се разхождам — весело подхвърли Солтмън, обърна му гръб и закрачи напред.

— Хей! Стой, не мърдай, Бил, или ще те надупча като нищо! — изрева Малчо, измъкна два колта и се прицели. — Направиш ли още една крачка, и ще имаш единайсет дупки в проклетия си просташки леш. Разбра ли?

Солтмън се слиса и спря.

— Разбра ме като нищо — пошепна Малчо на Пушилката. — Ама ако продължи, ще се видя натясно. Не мога да стрелям. Какво да правя?

— Виж какво, Малчо, бъди разумен — замоли му се Солтмън.

— Ела тука, при мен, да поговорим разумно — отвърна му Малчо.

И те още говореха разумно, когато първите златотърсачи от върволицата се зададоха откъм криволичещата пътека и се приближиха до тях.

— Не можеш да наречеш някого нарушител, когато е на землище за град и избира кой парцел да си купи — спореше Бързея, а Малчо му възразяваше:

— Ама в землищата има частна собственост, а онази ивица там е частна собственост, това е то! Казвам ти пак, не е за продан.

V

— Сега трябва да я свършим тая работа веднага — тихо подхвърли Пушилката на Малчо. — Ако рекат да се развилнеят.

— Много се надценяваш, ако смяташ, че можеш да ги задържиш — също така тихо му отговори Малчо. — Трябва да са към две хиляди и все нови пристигат. Като нищо ще прекрачат чертата.

Чертата минаваше но отсамния бряг на долчето, както я бе теглил Милчо, когато бе спрял нахлуването на първите пристигнали златотърсачи. В тълпата имаше и пет-шест души от северозападната полиция и един лейтенант. Пушилката се посъветва полугласно с лейтенанта.

— Все още прииждат от Доусън — каза той. — Още малко и тука ще има пет хиляди души. Опасно ще е, ако започнат да заграбват участъци. Като сметнете, че има само пет участъка, това значи хиляда души на участък. Това не трябва да се допусне, а ако стане, ще има повече убити, отколкото в цялата история на Аляска. Освен това тези пет участъка са били регистрирани тази сутрин и никой няма право да ги заграбва. Накъсо, не бива да се допусне никакво заграбване.

— Добре — каза лейтенантът. — Ще събера хората си и ще ги наредя и а верига. Не можем да допуснем безредици тука и няма да ги допуснем. Но няма да е зле да им поприказвате.

— Трябва да е станала някаква грешка, момчета — високо заговори Пушилката. — Ние не сме готови да продаваме парцели. Улиците още не са регулирани. Идущата седмица ще уредим първата голяма разпродажба.

Прекъсна го взрив от нетърпеливи и възмутени възгласи.

— Не искаме парцели! — закрещя млад златотърсач. — Не искаме това, дето е на земята! Дошли сме за това, което е под земята!

— Ние не знаем какво има под земята — отговори Пушилката. — Но знаем, че имаме чудесно землище за град.

— Дума да няма — добави Малчо. — Чудесна гледка и спокойствие. Хора, които обичат усамотение, се стичат тука с хиляди. Най-посетеното самотно кътче на Юкон.

Пак се надигнаха нетърпеливи викове, а Солтмън, който досега приказваше с дошлите по-късно, излезе напред.

— Ние сме тука, за да си запазим участъци — започна той. — Ние знаем какво сте направили: зарегистрирали сте пет кварцови участъка един до друг, ей ги там, дето минават през землището край урвата и пролома. Само че сте си послужили с измама. Два от тия участъци са регистрирани с фалшиви имена. Кой е Сет Бийрс? Никой никога не е чувал за него. Тази сутрин сте зарегистрирали участък на негово име. А един участък сте зарегистрирали на името на Хари Максуел. Хари Максуел не е тука. Той е в Сиатъл. Отиде там миналата есен. Тия два участъка са свободни за ново регистриране.

— Ами ако съм упълномощен от него? — попита Пушилката.

— Не си — отговори Солтмън. — Ако си, покажи пълномощното. Това е то, точно тях ще ги запазим наново. Хайде, момчета!

Солтмън прекрачи забранената черта и се обърна да насърчи другите да го последват, но в този миг прокънтя гласът на полицейския лейтенант и спря устремилото се напред множество:

— Стойте, не мърдайте! Нали знаете, че нямате право!

— Нямаме право, а? — обади се Бил Солтмън. — Законът гласи, че лъжливо зарегистриран участък подлежи на нова регистрация, така ли е?

— Това е вярно, Бил! Дръж се! — одобрително закрещя тълпата от безопасната незабранена страна на чертата.

— Такъв ли е законът, а? — предизвикателно попита Солтмън.

— Законът може да е такъв — бе спокойният отговор. — Но аз няма да позволя сган от пет хиляди души да се опита да завладее два участъка. Това би било безредица, а ние сме тука, за да предотвратяваме безредици. Сега тука, на това място, северозападната полиция представлява законът. Следващият, който пресече чертата, ще бъде застрелян. Солтмън, дръпнете се назад.

Солтмън се подчини без желание. Но в множеството, скупчено или пръснато по стръмните склонове и надолнища, нарастваше явно недоволство.

— Боже! — пошепна лейтенантът на Пушилката. — Вижте ги там, накацали като мухи горе по ръба на пропастта. Размърда ли се малко тази тълпа и стотици ще полетят надолу.

Пушилката усети да го побиват тръпки и заговори:

— Искам да бъда справедлив, момчета. Щом настоявате да си купите парцели, ще ви ги продам по сто долара единия, а вие можете да ги разиграете на лотария, когато землището бъде парцелирано. — Тълпата се раздвижи от възмущение и Пушилката вдигна ръка, за да я спре.

— Никой да не мърда. Ако мръднете, ще блъснете стотици хора в пропастта. Положението е опасно.

— Все едно, не можеш да го заграбиш всичкото! — надигна се едни глас. — Ние не искаме парцели. Искаме ново запазване на участъци.

— Но само два участъка са спорни — възрази Пушилката. — Те ще се паднат на двама души, а другите какво ще правят?

Той си избърса челото с ръкава на ризата, а друг глас извика:

— Вземи ни всички за съдружници, на равни начала!

Но никой от тия, които зареваха в знак на одобрение, не разбра, че предложението бе направено от Брек, с когото бе уговорено да го направи, щом види Пушилката да си бърше челото.

— Стъпили сте като свини в копанята и искате всичко сами да излапате. Раздели землището между всички — продължи Брек. — Включи и правата върху подземните богатства.

— Но тука няма никакви подземни богатства, казвам ви! — възрази Пушилката.

— Ти ги включи и тях, заедно е всичко друго. Ние ще си опитаме късмета.

— Момчета, вие ме изнудвате — заяви Пушилката. — Защо не си останахте на отвъдния бряг на реката!

Но колебливата му нерешителност бе толкова явна, че тълпата избухна в могъщ рев, с който го подканваше да се съгласи. Обаче Солтмън и другите в първата редица нещо възразяваха.

— Ето на, Бил Солтмън и Бързея не искат да участвувате всички — съобщи Пушилката на тълпата. — Видяхте ли кой иска да заграбва, а?

Тази забележка веднага намали благосклонността на тълпата към Солтмън и Бързея.

— Е, как да я направим тая работа? — попита Пушилката. — Малчо и аз би трябвало да имаме най-голям дял. Това землище е наше откритие.

— Правилно! — завикаха мнозина. — Честно и почтено! Така ще е справедливо!

— Три пети ще задържим ние — предложи Пушилката, — а вие, момчета, ще вземете другите две пети, И ще трябва да си платите дяловете.

— Десет цента за долар! — викна някой. — И то необлагаеми!

— И председателят на дружеството лично да ви поднася дивидентите на сребърна табличка — подхвърли Пушилката. — Не, драги! Трябва да разсъждавате трезво, момчета! Десет цента за долар няма да е зле за начало. Вие ще откупите две пети от акциите, по десет долара едната, при номинална стойност сто долара. Повече от това не мога да направя. Пък ако не ви харесва, заграбвайте участъците. Няма да се оставя да ме излъжете с повече от две пети.

— И без надуване броя на акциите! — извика един глас и именно този глас изрази кристализиралото общо мнение и изяви съгласието на тълпата.

— Вие тука сте към пет хиляди души, което ще рече пет хиляди дяла — запресмята на глас Пушилката. — А пет хиляди са две пети от дванадесет хиляди и петстотин. Следователно Акционерното дружество „Землище на градчето Тра-ла-ла“ ще има основен капитал един милион двеста и петдесет хиляди долара, разделен на дванадесет хиляди и петстотин дяла при сто долара номинална стойност, а вие, момчета, ще купите пет хиляди такива дяла по десет долара единия. И пет пари не давам дали приемате, или не. И ви призовавам всички за свидетели, че ме принуждаваме да го направя против волята си.

Понеже тълпата бе уверена, че е хванала Пушилката на местопрестъплението в опит за измама с двата неправилно регистрирани участъка, веднага се образува комисия и в общи черти се учреди Акционерното дружество „Землище на градчето Тра-ла-ла“. Комисията отхвърли предложението акциите да бъдат раздадени на другия ден в Доусън поради възражението, че така ще се вредят и жителите на Доусьн, неучаствали в този поход, и край един огън на леда в дъното на урвата комисията издаде разписка на всеки участник в похода срещу десет долара в златен пясък, надлежно претеглен на едни от двадесетината везни, донесени от града.

На мръкване работата бе приключена и в Тра-ла-ла не остана никой освен Пушилката и Малчо, които вечеряха в хижата и се кискаха на списъка на акционерите, наброяващ четири хиляди осемстотин седемдесет и четири души, и на торбите със златен пясък, съдържащи четиридесет и осем хиляди седемстотин и четиридесет долара.

— Ама още не си изкарал всичко докрай — подхвърли Малчо.

— Той ще дойде — с убеждение възрази Пушилката. — Той е роден комарджия. Пошепне ли му Брек каквото трябва, дори и сърдечен удар няма да го спре.

Не се мина и час, когато на вратата се почука и вътре влезе Бързея, последван от Бил Солтмън. Очите им жадно зашариха из хижата и се спряха върху макарата, грижливо покрита с одеяла.

— Но да речем, че искам да купя още хиляда и двеста дяла — спореше подир половин час Бързея. — Заедно с петте хиляди, които продадохте днес, ще станат само шест хиляди и двеста дяла. Ти и Малчо ще имате шест хиляди и триста. Пак повече от половината ще са във ваши ръце.

— Че какво ще правиш с толкова парцели в землището? — попита Малчо.

— Ти знаеш отговора по-добре от мен — отвърна Бързея. — А пък между нас казано — погледът му се насочи към покритата с одеяла макара — това е много хубаво място за градче.

— Но и Бил иска малко — недоволно забеляза Пушилката. — А ние, направо казано, не искаме да се разделим с повече от петстотин дяла.

— Колко пари можеш да вложиш? — обърна се Бързея към Солтмън.

— Пет хиляди. Повече не можах да събера.

— Бързей — продължи Пушилката със същия недоволен, кисел тон, — ако не се познавахме толкова добре, нямаше да ти продам нито един от тия глупави дялове. Малчо и аз няма да се разделим с повече от петстотин и те ще ви костват по петдесет долара парчето. Това е последната ни дума и ако не ви харесва, лека ви нощ. Бил може да вземе сто парчета, а ти останалите четиристотин.

На другия ден Доусьн избухна в смях. Това започна рано сутринта, щом се раздени, когато Пушилката отиде при дъската за обяви пред Алясканското търговско дружество и сложи на нея някаква бележка. Хората се насъбраха и четяха и се кискаха през рамото му, преди да беше забил последното кабърче. Скоро пред дъската се тълпяха стотици златотърсачи, които не можеха да се приближат достатъчно, за да четат. Тогава с всеобщо одобрение избраха едного да чете на глас и след това, през целия ден, много хора бяха молени да четат на глас обявата, забодена от Белю Пушилката. А имаше и доста такива, които стояха на снега и я изслушваха по няколко пъти, за да запомнят наизуст сочните й подробности, точка по точка, които гласяха следното: