Белю Пушилката - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джек Лондон (ДРЕБНИЯТ ЧОВЕК) #7

ДРЕБНИЯТ ЧОВЕК

I

— Ех, да не беше толкова твърдоглав! — ядосваше се Малчо. — Страх ме е от тоя ледник и това си е. Никой не трябва да минава по него самичък.

Пушилката весело се засмя и плъзна поглед по блестящата повърхност на мъничкия ледник, препречил долния край на долината.

— Ето че е вече август и от два месеца дните намаляват — определи той накратко положението. — Ти разбираш от кварц, а аз не разбирам. Но докато ти проследиш тая жила, аз мога да набавя храна. Довиждане. Утре вечер съм тука.

Той се обърна и потегли.

— Предчувствам, че нещо ще се случи — умолително проточи подире му Малчо.

Обаче Пушилката отново му отговори със закачлив смях. Той крачеше надолу по малката долинка и от време на време бършеше потта от челото си, а краката му мачкаха зрели планински малини и крехки папрати, конто растяха край запазилия се на сенчести места лед.

Рано през пролетта двамата с Малчо се бяха изкачили по реката Стюарт и залутали в изумителния хаос от планини около Езерото на изненадата. Цялата пролет и половината от лятото бяха изминали в безплодни скитания, когато, готови вече да тръгнат обратно, бяха най-после зърнали измамната водна шир със златно дъно, която бе привличала и лъгала цяло поколение златотърсачи. След като се бяха установили в старата хижа, която Пушилката бе открил при по-раншното си идване, и бяха разбрали три неща: първо, че големи късове самородно злато постилаха като с дебел килим дъното на езерото; второ, че златото можеше да се вади с гмуркане на по-плитки места, но температурата на водата беше убийствена; и най-сетне, че пресушаването на езерото беше съвсем непосилна задача за двама души, и то в по-късната половина на късото лято. След като заключиха по ръбатите късове, че златото не е било довлечено отдалече, без да се обезсърчават, те бяха тръгнали да търсят първоначалната жила. Прекосили големия ледник, който зловещо се спускаше от урвата на юг, те бяха се заловили да изследват заплетения лабиринт от долчинки и клисури отвъд него и потоците в тях, които по съвсем необичаен за планините начин се вливаха или бяха се вливали някога в езерото.

II

Долината, по която Пушилката слизаше сега, постепенно се разширяваше, както е редно за всяка обикновена долина, обаче в долния си край бе приклещена от две високи отвесни стени и изведнъж свършваше пред трета напречна. В основата на третата стена поточето, което течеше по долината, изчезваше сред купища отломки от скали и очевидно продължаваше нататък под земята. Когато се покатери върху напречната стена, Пушилката видя езерото в краката си. За разлика от всички планински езера, които бе виждал, то не беше синьо. Неговият наситен пауновозелен цвят подсказваше, че е плитко. Тъкмо поради тази плиткост изглеждаше възможно да бъде пресушено. От всички страни безредно се издигаха планини с нарязани от леда върхове и грозни чукари, скупчени в гротескни грамади. Всичко бе с главата надолу, в пълен безпорядък, като някакъв кошмар от картините на Доре. Гледката бе тъй фантастична и невероятна, че Пушилката я възприемаше повече като някаква космическа шега, отколкото като нормална част от земната повърхност. В клисурите имаше много ледници, повечето съвсем малки, и докато Пушилката гледаше, един от по-големите на северния бряг се срина с тътен и плясък. Оттатък езерото, като че на не повече от половин миля от него, а всъщност, както той добре знаеше, на цели пет мили, Пушилката видя купчинката елхи и хижата. Той погледна още веднъж, за да се увери, и ясно видя, че от комина се издига пушек. „Някой друг се е изненадал, като е намерил Езерото на изненадата“ — заключи той, обърна се и се заизкачва по южната стена.

От върха и Пушилката слезе в обрасло с цветя и изпълнено с лениво бръмчене на пчели долче, което изглеждаше, както е редно да изглежда всяка разумна долина, ако се съдеше по закономерната му посока към езерото. Грешката му беше само в дължината — то нямаше и стотина крачки; долният му край бе преграден с хиляда стъпки висока отвесна канара и от нея падаше поточе, забулено с облаци воден прах.

И тук той забеляза друг пушек, който лениво се виеше нагоре в топлия слънчев блясък отвъд една издатина на скалата. Когато я заобиколи, Пушилката чу леко металическо почукване и весело подсвиркване в такт с ударите. След това видя и човека — стиснал обувка между коленете си, той забиваше габъри в подметката й.

— Здравей! — поздрави непознатият и Пушилката го хареса от пръв поглед.

— Тъкмо навреме за закуска. Има кафе в кафеника, една-две студени тиганици и малко сушено месо.

— Дадено — прие Пушилката и седна. — Последните ми няколко яденета бяха доста оскъдни, но там, в хижата, има достатъчно храна.

— Оттатък езерото ли? Тъкмо натам се бях запътил.

— Изглежда, че Езерото на изненадата започва да става доста гъсто населено — недоволно проточи Пушилката и изпразни кафеника.

— Хайде де! Ти се шегуваш, нали? — каза човекът и по лицето му се изписа учудване, Пушилката се засмя.

— Точно така изненадва всекиго. Виждаш ли ей онези високи канари на северозапад? Оттам го видях за първи път. Без всякакво предупреждение. Просто, изведнъж пред погледа ми се откри цялото езеро. И аз се бях отказал вече да го търся.

— Същото стана и с мен — съгласи се непознатият. — Бях тръгнал да се връщам и смятах снощи да стигна реката Стюарт, и изведнъж пред мен изскочи езерото. Ако това е Езерото на изненадата, къде е Стюарт? И къде съм бил цялото време? И как си се озовал тука ти? И как се казваш?

— Белю. Кит Белю.

— О, аз те зная! — Очите и лицето на непознатия светнаха от радостна усмивка и той сърдечно протегна ръка на Пушилката. — Зная всичко за теб.

— Аха, чел си съдебната хроника — скромно се пошегува Пушилката.

— Не-е! — Непознатият се засмя и поклати глава. — Чух само за скорошната история в Клоидайк. Щях да те позная, ако беше бръснат. Аз те наблюдавах, когато изигра всичките комарджии и обра рулетката в „Еленовия рог“. Аз се казвам Карсън… Анди Карсън, и не мога да ти кажа колко ми е драго да се запозная с теб. — Беше слаб човечец, жилест и як, с живи черни очи и с предразполагащ вид на добър другар.

— Та, казваш, това е Езерото на изненадата? — с недоверие промърмори той.

— Разбира се.

— А по цялото му дъно злато като буци масло?

— Да. Ето какво съм избутал. — Пушилката бръкна в джобовете си и извади пет-шест къса самородно злато. — Ето, това е. Достатъчно е да се гмурнеш до дъното, ако щеш с вързани очи, и да загребеш една шепа. А след това да потичаш половин миля, докато ти се раздвижи кръвта.

— Ех, да ме вземат мътните дано! Май че си ме изпреварил. — Карсън дръпна една усукана ругатня, но ясно личеше, че е разочарован. — А пък аз смятах сам да обера каймака. Е, все пак имах удоволствието да стигна дотук.

— Удоволствие! — възкликна Пушилката. — Че ако успеем някога да се доберем до това дъно, Рокфелер ще изглежда като сетен бедняк.

— Но то е твое — възрази Карсън.

— Съвсем не е така, приятелю. Трябва да разбереш, че такова находище не е било откривано през цялата история на златотърсачеството. Ще трябва да се понапънем и ти, и аз, и моят другар, и всичките ни приятели, за да можем да сложим ръка на него. Да се съберат всички находища по Бонанза и Елдорадо, пак няма да са по-богати от половин акър тука. Въпросът е как да се пресуши езерото. За това ще трябват милиони. И има само едно нещо, от което ме е страх. Тука има толкова много злато, че ако не успеем да ограничим добива, ще се стигне до обезценяването му.

— И ти ми казваш да… — Карсън се пресече и занемя от изумление.

— И ще се радвам, ако се присъединиш. За да пресушим езерото, ще ни трябват година или две и всичките пари, които можем да съберем. Това може да се направи. Аз проучих мястото. Но за това ще ни трябват всички в тази страна, които са съгласни да работят на надница. Ще ни трябва цяла армия, а и сега ни трябват почтени хора, с които да започнем работата. Съгласен ли си да се присъединиш?

— Дали съм съгласен? Не ми ли личи? Аз вече толкова се чувствувам като милионер, че направо ме е страх да мина през този голям ледник. Съвсем не ми се ще да си строша врата сега. Жалко, че нямам още от тези габъри. Тъкмо забивах последния, когато ти пристигна. А как са твоите? Я да видя.

Пушилката вдигна единия си крак.

— Излъскали са се като пързалка! — възкликна Карсън. — Вижда се, че доста път си бил. Чакай малко, ще извадя за теб няколко от моите.

Обаче Пушилката не искаше и да чуе за такова нещо.

— Освен това — каза той — аз имам към четирийсет стъпки въже, скрито, където започва ледът. Моят другар и аз го използвахме, когато прекосихме ледника. С него всичко ще е наред.

Качването беше трудно, времето — горещо. Слънцето блестеше ослепително по повърхността на леда и облени в пот, те се задъхваха от напрежение. Имаше места, кръстосани от безброй пукнатини и цепки, където цял час напъване и опасности ги извеждаше не повече от стотина крачки напред. В два часа след пладне, край вирче вода, сгушило се в леда, Пушилката обяви почивка.

— Хайде да похапнем от сушеното месо — каза той. — Напоследък не съм си дояждал и ми треперят краката. Най-лошото вече сме минали. Още триста крачки и ще излезем на скалите, а там пътят е лесен с изключение на една-две лоши пукнатини и още една, много опасна, от която започва надолнището към надвеса. Там има едно слабо мостче от лед, но Малчо и аз успяхме да минем по него.

Докато ядяха месото, двамата мъже се запознаха по-отблизо и Анди Карсън посвети Пушилката в историята на своя живот.

— Знаех си аз, че ще намеря Езерото на изненадата — мотолевеше той между залъците. — Трябваше да го намеря. Не можах да отида на Френските бърда, Големия Скукъм и Монте Кристо; оставаше ми или Езерото на изненадата, или окончателно да закъсам. И ето че го стигнах. Жена ми беше сигурна, че ще го намеря. То и аз не губя вяра, ама нейната надминава и моята. Тя е нещо изключително, знаменита е… от нищо не я е страх, твърда като камък, никога не губи дух, винаги готова да се бори, за мен няма друга като нея, вярна до гроб и тъй нататък. Ето, погледни.

Той отвори часовника си и Пушилката видя залепена на капака отвътре малка снимка на светлокоса жена, заградена от двете страни със засмени детски личица.

— Момчета ли са? — попита той.

— Момче и момиче — с гордост отговори Карсън. — Синът е година и половина по-голям. — Той въздъхна. Можеше да бъдат и по-големи, но ни се наложи да почакаме. Виждаш ли, тя беше болна. Белите дробове. Но тя не се предаде. Какво разбирахме ние от тия работи? Когато се оженихме, аз бях чиновник в Чикаго, железничар. Родителите й бяха туберкулозни. Лекарите не разбираха много по онова време. Казаха ни, че било наследствено. Цялото й семейство беше туберкулозно. Заразявали са се един от друг, ама не са се сещали, че е така. Мислили, че тъй са се родили. Съдба. Първите една-две години с нея живяхме при тях. Не ме беше страх. В моето семейство няма туберкулоза. И ето че се разболях. Това ме накара да се замисля. Тя била заразителна. Хванал съм я, като съм дишал същия въздух.

Поговорихме си за това жена ми и аз. Тогава зарязах семейния лекар и се посъветвах с един от новите специалисти. Той потвърди същото, което аз сам бях разбрал, и каза, че най-доброто място за нас е Аризона. Вдигнахме си ние чуковете и заминахме, без пари, без нищо. Намерих си работа, да паса овце, а нея я оставих в града, туберкулозен град. Беше претъпкан с охтичави.

Разбира се, както живях и спях на чист въздух, аз веднага започнах да се позакърпвам. У дома се връщах веднъж на няколко месеца. Всеки път, когато си идвах, жена ми беше все по-зле. Не можеше и не можеше да си оправи. Но ние се учехме. Дръпнах я аз от тоя град и тя започна да пасе овце заедно с мене. Четири години, зиме и лете, в студ и пек, в дъжд, сняг и мраз и тъй нататък; нито веднъж не сме спали под покрив и все се местехме от едно място на друго. Трябваше да видите промяната — почерняхме като цигани, измършавяхме като индианци, станахме яки като недъбена кожа. Когато сметнахме, че сме се излекували, потеглихме за Сан Франциско. Но бяхме много избързали. На втория месец и двамата храчехме кръв. Ние избягахме обратно в Аризона при овцете. Изкарахме там още две години. Това ни оправи. Съвсем се излекувахме. Всичките и близки измряха. Не искаха да ни послушат.

Тогава завинаги се отказахме от градовете. Пребродихме тихоокеанското крайбрежие и ни допадна Южен Орегон. Заселихме се в долината на Лудата река… ябълки. В тях има голямо бъдеще, само че никой не го знае. Купих си земя, на изплащане, разбира се, по четирийсет долара за акър. След десет години ще струва по петстотин.

Здравата поработихме. Такова нещо иска пари, а ние, знаеш, нямахме нито цент, за да захванем… трябваше да направим къща и обор, да купим коне и плугове и какво ли не друго. Жената учителства две години. После се роди момчето. Но ние постигнахме целта си. Трябва да ги видите тия дървета, дето посадихме — сто акра дървета, ще почнат вече да раждат. Но досега сме имали само разноски, а ипотеката си върви. Затова съм тука. Да не бяха децата и дръвчетата, и тя щеше да дойде. Тя с тях се оправя, пък аз съм тука, голям милионер, да ме вземат дяволите… бъдещ милионер.

Карсън обгърна с щастлив поглед искрящия на слънцето лед и зелените води на езерото край оттатъшния бряг, погледна за последен път снимката и промърмори:

— Това се казва жена! Не се предаде. Не искаше да умре и толкова, макар че, когато тръгна да пасе овце, беше, кажи-речи кожа и кости и едно огънче в тях. А тя си е слабичка и сега. Никога няма да надебелее. Но тя е най-хубавата слаба женичка, която съм виждал, и когато се върна и дърветата започнат да раждат, а децата тръгнат на училище, ще отидем двамата с нея в Париж. Аз нямам кой знае какво мнение за този град, но тя цял живот е мечтала да го види.

— Е, ето го златото, с което ще отидете в Париж — увери го Пушилката. — Остава ни само да сложим ръка на него.

Карсън кимна с блеснали очи.

— Слушай… това наше стопанство е най-хубавата овощна градина по цялото тихоокеанско крайбрежие. И климатът е добър. Там дробовете ни никога вече няма да пострадат. Който е имал туберкулоза, трябва особено много да се пази, нали знаеш? Ако смяташ да се установиш някъде… е, само понадзърни в нашата долина, преди да се установиш, и нищо повече. А пък риба! Слушай… хващал ли си някога трийсет и петфунтова сьомга с обикновена малка въдица? Това се казва да хванеш, драги, това се казва да хванеш!

III

— Аз съм четирийсет фунта по-лек от теб — каза Карсън. — Нека да вървя пръв.

Те стояха пред самата пукнатина. Тя беше огромна и стара, цели сто стъпки широка, с полегати, разядени от времето страни вместо извити под остър ъгъл краища. Само на това място огромна маса сняг, слегнала се под собствената си тежест и полувледенена, образуваше мост. Погледът им не стигаше дъното на тази маса, а още по-малко дъното на пукнатината. Мостът се ронеше, топеше и заплашваше всеки миг да рухне. Личеше къде наскоро бяха се отчупили части от него и дори докато го проучваха, един къс от около половин тон се откъсна и падна.

— Не ми харесва — призна Карсън и загрижено поклати глава. — А още по-малко ми харесва, защото сега съм милионер.

— Трябва да минем — каза Пушилката. Вече сме, кажи-речи, стигнали. Не можем да се върнем. Не можем да нощуваме тука на леда. А друг път няма. Малчо и аз огледахме всичко на цяла миля нагоре. Вярно е, че беше в по-добро състояние, когато минахме по него.

— Ще минем един но един и аз ще бъда пръв. — Карсън взе навитото въже от ръката на Пушилката. — Ще трябва да ми го дадеш. Аз ще взема въжето и кирката. Дай ми ръка, та да се хлъзна надолу по-лесно.

Бавно и предпазливо той измина няколкото стъпки до моста и спря да направи последните си приготовления за рискования преход. На гърба си той носеше пътната си торба. Въжето, единият край на което все още бе вързан на кръста му, Карсън намота около врата си, така че да легне на рамената му.

— Сега бих дал голяма част от милионите си, за да докарам тука една команда мостоваци — каза той, по пресилено веселата усмивка издаваше тревогата му. Няма нищо страшно, аз съм цяла котка.

Той хвана кирката и дългата тояга, която му служеше за алпенщок, водоравно, тъй както правят въжеиграчите. След това нерешително протегна напред единия си крак, дръпна го обратно и с видимо физическо усилие се помъчи да пребори страха си.

— Бих искал да съм сетният бедняк — засмя се той. — Ако и този път не успея да стана милионер, никога вече няма да се захващам с такова нещо. Свързано е с прекалено много главоболия.

— Няма нищо страшно — насърчи го Пушилката. — Нали вече съм го минавал. По-добре да се опитам аз пръв.

— Че нали си четирийсет фунта по-тежък! — сопна му се дребният човечец. — Аз ей сега ще се оправя. Ето, вече нищо ми няма. — Този път той се овладя веднага. — Е, да живеят Лудата река и ябълките! — рече той и протегна единия си крак, но сега внимателно и леко стъпи на него и придвижи напред другия. Много предпазливо, без да бърза, той продължи да върви, докато измина две трети от разстоянието. После спря, за да разгледа изпречила се пред него вдлъбнатина, на дъното на която имаше пряспа пукнатина. Както го наблюдаваше, Пушилката забеляза, че Карсън погледна настрана и надолу в самата пропаст и започна леко да се олюлява.

— Гледай пред себе си! — рязко му заповяда Пушилката. — Хайде! Продължавай!

Дребният човечец се подчини и не трепна вече до края на пътя. Разядената от слънцето оттатъшна страна на пукнатината беше хлъзгава, но не беше стръмна; Карсън си проправи път до тясна издатина, обърна се и седна.

— Сега е твой ред! — извика той. — Върви, без да спираш, и не поглеждай надолу. Точно това ми беше грешката. Върви, без да спираш, това е всичко. И побързай. Много е несигурно.

Сега Пушилката вдигна във въздуха тоягата си в и почна да преминава. Явно беше, че мостът едва се крепеше. Той усети трус под краката си, леко раздвижване на масата, сетне по-силен трус, последван от откъслечно рязко пукане. Зад него ставаше нещо. Ако не по друго, разбра го по напрегнатото, възбудено изражение на Карсън. Отдолу, слабо, едва доловимо, долетя бълбукането на течаща вода и очите на Пушилката неволно се отклониха да погледнат проблясващите дълбини. Но веднага се насочиха пак напред. След като измина две трети от пътя, той стигна пред вдлъбнатината. Острите ръбове на цепката, слабо докоснати от слънцето, показваха колко скорошна е тя. Кракът му вече се вдигна, за да стъпи на другата страна, когато пукнатината започна бавно да се разширява и в същото време рязко да пращи. Пушилката разшири крачката си и побърза да стъпи, но изтърканите габъри на обувката му се хлъзнаха по отсрещния бряг на вдлъбнатината. Той падна по очи, не можа да се задържи, смъкна се надолу в пукнатината и увисна с крака във въздуха, облегнал гърди на тоягата, която бе успял да хвърли напреко при падането си.

Първото му усещане бе гадене, причинено от ускорилия се до прилошаване пулс; първата му мисъл бе изненадата, че не е паднал по-надълбоко. Зад него всичко пращеше и се местеше с друсане, което караше тоягата му да трепти. Отдолу, от пазвите на ледника, глухо прокънтя рухналата на дъното маса. И въпреки всичко мостът, откъснал се от крайната си опора и пречупен в средата, продължаваше да се крепи, при все че частта, измината от Пушилката, беше се наклонила надолу под ъгъл от двадесет градуса. Той виждаше Карсън, кацнал на ръба, забил крака в топящата се повърхност, бързо да прехвърля въжето от врата в ръката си.

— Чакай! — закрещя той. — Не се мърдай, иначе цялата тая грамада ще се срути.

Карсън пресметна с бърз поглед разстоянието, свали кърпата от врата си, върза я за въжето и го наддаде с втора кърпа, която извади от джоба си. Въжето, направено от ремъци за шейна и навързани заедно къси върви, оплетени от нещавена кожа, беше и леко, и здраво. Още при първия опит Карсън го хвърли сръчно и сполучливо и пръстите на Пушилката се вкопчиха в него. Той понечи бързо да изпълзи от пукнатината. Карсън, който бе отново вързал края на въжето около кръста си, го спря.

— Вържи се и ти — заповяда той.

— Ако се подхлъзна, ще помъкна и тебе — възрази Пушилката.

Дребният човечец стана много властен.

— Млъкни! — заповяда той. — Само от звука на гласа ти всичко това може да се срине.

— Ако аз се срина… — започна Пушилката.

— Млъкни! Няма да се сринеш. Прави, каквото ти казвам. Ха така… под мишниците. Вържи го здраво. Хайде! Тръгвай! Карай напред, но стъпвай леко. Аз ще набирам въжето. Не спирай. Ха така. Леко. Леко.

На Пушилката оставаха още десетина крачка, когато започна окончателното срутване на моста. Без шум, но на тласъци той се рушеше, ъгълът на наклона ставаше все по-голям.

— Бързо! — извика Карсън, като прибираше с двете ръце въжето, отпуснало се от припряното движение на Пушилката.

Когато дойде сгромолясването, пръстите на Пушилката се впиваха в твърдия ръб на пукнатината, а тялото му се влачеше назад заедно с падащия мост. Карсън седеше широко разкрачен, забил крака в леда, и дърпаше въжето. Това усилие притегли Пушилката към края на пропастта, но издърпа Карсън от вдлъбнатината му. Той се завъртя също като котка, запротяга ръце, за да се залови за леда, и се захлъзга надолу. Четиридесет стъпки по-долу на другия край на опънатото въже, също така отчаяно се мъчеше да се вкопчи в леда Пушилката; и когато проехтелият долу тътнеж извести, че мостът е стигнал дъното, двамата мъже бяха успели да се задържат. Карсън се задържа пръв и няколкото фунта тежест, с които можеше да опъне въжето, помогнаха на Пушилката да се спре.

Всеки от тях лежеше в плитка трапчинка, но трапчинката на Пушилката бе толкова плитка, че въпреки напрежението, с което се притискаше и прилепваше в нея, щеше да се хлъзне, ако не беше слабата помощ на въжето. Той лежеше на издатина и не можеше да види какво става под него. Минаха се няколко минути, докато двамата преценяваха положението и бързо усвояваха изкуството на прилепваме към мокрия и хлъзгав лед, Дребният човечец заговори пръв.

— Уф! — обади се той и след една минута додаде: — Ако можеш да се вкопчиш за миг и да отпуснеш въжето, аз ще се обърна. Опитай се.

Пушилката изправи усилие да се задържи, след топа пак увисна на въжето.

— Мога да го направя — отговори той. — Кажи ми, когато си готов. Само по-бързо.

— Около три стъпки по-надолу има къде да забия петите си — каза Карсън. — Веднага ще стане. Готов ли си?

— Карай.

Не беше лесна работа да се хлъзнеш една крачка надолу, да се обърнеш и да седнеш; но за Пушилката беше още по-трудно да остане проснат и да остане в такова положение, което всеки миг изискваше все по-голямо напрежение на мишците. Всъщност той почти усети, че започва да се смъква, когато въжето се опъна; той вдигна очи и видя лицето на другаря си. Пушилката забеляза, че това почерняло от слънцето лице бе жълтеникаво бледо, останало без капчица кръв, и се запита как ли изглежда сам той. Но когато видя Карсън да се пипа за ловджийския си нож, реши, че е настъпил краят. Този човек беше се уплашил и щеше да пререже въжето.

— Н-е-не ми об-б-бръщай вним-м-мание… затрака зъби дребният човечец. — Не съм се уплашил. Това са само нерви, да ги вземат мътните. Ей с-с-сега ще се оправя.

Пушилката загледа как, превит одве, с рамене между колената, разтреперан и несръчен, леко опънал въжето с едната си ръка, Карсън изсичаше и дълбаеше с другата дупки за петите си в леда.

— Карсън — тихо му рече той, — ти си чудесен човек.

Усмивката, която получи в отговор, беше пресилена и жалка.

— Никога не съм понасял височините — призна Карсън. — Винаги ми се вие свят. Имаш ли нещо против, ако спра за минутка да се посъвзема? После ще направя тези стъпки по-дълбоки, та да мога да те издърпам.

На Пушилката му домиля за този човечец.

— Виж какво, Карсън. Единственото спасение е да прережеш въжето. Никога не ще можеш да ме издърпаш, а няма защо и двамата да загинем. Можеш да го направиш с ножа си.

— Млъкни! — обидено отвърна Карсън. — Това си е моя работа.

И Пушилката не можа да не забележи, че ядът по-действува добре на нервите на другаря му. Толкова по-мъчително пък за собствените му нерви бе напрежението да лежи, прилепил се до леда, и да мисли само как да се задържи, за да не падне.

Един стон и припрян вик „Дръж се!“ го предупредиха. Той притисна лице до леда, направи върховно усилие да се задържи, усети въжето да се отпуска и разбра, че Карсън се хлъзга към него. Пушилката не посмя да вдигне очи, докато не усети въжето да се опъва и разбра, че другарят му пак се е задържал.

— Уф, малко остана! — рече Карсън, тракайки със зъби. — Смъкнах се повече от една крачка. Чакай сега. Трябва да изкопая нови стъпки. Да не се топеше тоя проклет лед толкова бързо, всичко щеше да е наред.

Опънал въжето с лявата си ръка, колкото да задържа Пушилката на мястото му, дребният човечец дълбаеше и кълцаше леда с дясната. Така минаха десет минути.

— Да ти кажа какво съм направил — извика долу Карсън. Издълбах ти стъпки за ръцете и краката до себе си. Аз ще дърпам въжето бавно и леко, я ти ще пълзиш, ама бавничко. Но, първо, знаеш ли какво? Аз ще те подържа с въжето, пък ти смъкни торбата от гърба си. Разбираш ли?

Пушилката кимна, и с безкрайна предпазливост разкопча ремъците. С леко извиване на рамената той освободи торбата и Карсън видя как се хлъзна през ръба и изчезна от погледа.

— Сега и аз ще пусна моята — извика той надолу. — Не се притеснявай и почакай.

След пет минути започна мъчителното изкачване. Пушилката избърса ръце о вътрешната страна на ръкавите си и заби нокти в склона — пълзеше и се притискаше, прилепваше се, лазеше, крепен и подпомаган от дърпащото го въже. Сам нямаше да може да се помръдне. Макар че имаше здрави мускули, неговите четиридесет фунта и повече му пречеха да се задържи както Карсън. На една трета от пътя, където брегът беше по-стръмен и ледът по-малко размекнат, той усети напъна на въжето да отслабва. Пушилката се движеше все по-бавно и по-бавно. Тука нямаше как да се спре и задържи. Но и най-отчаяните му усилия не можаха да му помогнат да се позакрепи и той разбра, че започва да се хлъзга надолу.

— Падам! — извика той нагоре.

— Аз също — отвърна му през стиснати зъби Карсън.

— Че отвържи въжето!

Пушилката усети въжето да се опъва в напразно усилие да го задържи, сетне плъзгането се ускори и когато се хлъзна край доскорошното си убежище и през ръба с последен бегъл поглед той видя Карсън, паднал по гръб, ожесточено да маха ръце и крака в стремежа да превъзмогне дърпащата го надолу сила. Когато се хлъзна през ръба, Пушилката с изненада установи, че там нямаше пропаст. Въжето го задържаше, докато се свличаше по едно по-стръмно надолнище, което изведнъж стана по-полегато, и най-после той спря в друга вдлъбнатина, в края на друг ръб. Карсън сега не се виждаше. Той лежеше на същото място, където до преди малко беше се крепил Пушилката.

— Уф! — долетя до него разтрепераният глас на Карсън. — Уф!

Последва кратко мълчание, после Пушилката усети въжето да се раздвижва.

— Какво правиш? — викна, той нагоре.

— Хватки за ръцете и стъпки за краката — чу се пресеклив отговор. — Само почакай. Ей сега ще те измъкна тука. Не гледай, че говоря така. То е от възбуда. Нищо ми няма. Само почакай и ще видиш.

— Ти ме държиш пряко сила — възрази Пушилката. — Както се топи ледът, рано или късно ще се подхлъзнеш подир мен. Трябва просто да прережеш въжето, Чуваш ли! Няма смисъл да загинем и двамата. Разбираш ли? Ти си най-великият дребен човечец, на тоя свят, но не можеш да направиш повече от това, което си направил. Прережи въжето!

— Млъкни! Сега ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна и цял чифт коне.

— Достатъчно дълго ме крепи! — настоя Пушилката. — Остави ме да се хлъзна.

— Колко пъти съм те крепил? — чу се рязък отговор.

— Няколко пъти и все напразно. Цялото време се хлъзгаш надолу.

— И цялото време се уча какво трябва да правя. Аз ще те крепя, докато се измъкнем оттука. Разбра ли? Изглежда, господ е знаел какво прави, когато ме е създал толкова лек. А сега млъкни. Аз съм зает.

Няколко минути изминаха в мълчание. Пушилката чуваше металическото звънтене на ножа, а от време на време парченца лед се хлъзгаха през издатината и падаха при него. Жаден, вкопчил се с ръце в крака в стръмнината, той ги ловеше е уста, топеше и гълташе водата.

Изведнъж чу изпъшкване, което прерасна в отчаян стон, и усети въжето да се отпуска; това го накара да забие нокти в леда. Веднага след това въжето се опъна отново. Извъртял с усилие поглед, нагоре но стръмния склон, Пушилката се взря за миг и видя ножа бавно да се хлъзга през издатината към него, с острието напред. Той го затисна с бузата си, сви се от болката в порязаното място, затисна го по-здраво и усети, че ножът е спрял.

Ех, че съм заплес! — долетя до него жаловито възклицание отгоре.

— Не се тревожи, аз го хванах отговори Пушилката.

— Ура! Чакай! Аз имам сума канап в джоба. Ще ти го пусна и ти ще ми пратиш ножа.

Пушилката не отговори. Той се бореше с неочаквано обхваналата го мисъл.

— Хей! Чуваш ли? Пускам канапа! Кажи ми, когато го хванеш.

Малко джобно ножче, вързано за тежест на края на канапа, се хлъзна по леда. Пушилката го хвана, бързо отвори по-голямото острие със зъби и с едната си ръка и се увери, че е остро. Тогава върза ловджийския нож за края на канапа.

— Дърпай! — извика той.

С напрегнат поглед Пушилката следеше как ножът се качва нагоре. Но той виждаше нещо повече — виждаше един дребен човечец, уплашен, но непоколебим, който трепери и трака със зъби, комуто се вие свят, но който превъзмогва своето малодушие и преумора и се държи като герой. След като се беше срещнал с Малчо, за първи път Пушилката харесваше някого така изведнъж. Това беше човек, откърмен с месо, истински приятел, великодушен до саможертва, толкова твърд, че и ужасният страх не можеше да го ужаси. Пушилката хладнокръвно обсъди положението. Нямаше изгледи да се спасят двамата. Бавно, но сигурно те се свличаха в недрата на ледника и той дърпаше дребния човечец надолу с по-голямата си тежест. Дребният човечец можеше да се залепи като муха. Да беше самичък, би могъл да се спаси.

— Браво на нас! Сега вече няма да се усети как ще се измъкнем — долетя отгоре и през издатината гласът на Карсън.

Страшното му усилие да вложи бодрост и надежда в тези думи накараха Пушилката да вземе решение.

— Слушай какво ще ти кажа — заговори той твърдо, като се мъчеше напразно да се отърве от натрапващия му се образ на Джой Гастел. — Изпратих ти този нож горе, за да ти помогне да се измъкнеш оттук. Разбираш ли? Аз ще прережа въжето с джобното ножче. За двама ни няма спасение. Разбираш ли?

— Или двамата, или никой! — чу се непреклонен, макар и пресеклив отговор. — Ако се задържиш за една минутка…

— Прекалено дълго се държа досега. Аз не съм женен. Нямам очарователна слаба женичка, нито деца, нито ябълкови дървета, които да ме чакат. Разбираш ли ме? А сега качвай се нагоре и се измъквай оттука!

— Почакай! За бога, почакай! — закрещя надолу Карсън. — Не бива да правиш такова нещо! Дай ми възможност да те измъкна. Успокой се, приятелю. Ние ще се избавим. Ще видиш! Аз ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна цяла къща с обор!

Пушилката не му отговори. Бавно и леко, сякаш омагьосан от това, което вършеше, той затърка с ножчето, докато една от трите ремъчки на въжето се скъса и краищата й увиснаха.

— Какво правиш?! — изкрещя с отчаяние Карсън — Ако го прережеш, никога няма да ти простя… никога. Казвам ти: или двамата, или никой! Ние ще се измъкнем. Почакай! За бога!

И Пушилката, загледан в прерязаната ремъчка на пет пръста от очите му, изпита цялото безсилие на страха. Не искаше да умре. Обзе го ужас от зейналата под него бездна и трескавият му ум го накара да повярва в невъзможното избавление. Страхът го подтикна да се съгласи на компромис.

— Добре! — извика той нагоре. — Ще почакам. Направи, каквото можеш. Но знай, Карсън, започнем ли пак да се свличаме двамата, аз ще прережа въжето.

— Дума да не става. Започнем ли да се движим, приятелю, то ще е нагоре. Аз съм като лепенка. Бих могъл да се лепна тук, дори да беше два пъти по-стръмно. Аз вече довършвам голяма стъпка за единия си крак. Хайде, остави ме да работя.

Проточиха се дълги минути. Пушилката съсредоточи мислите си върху обелената кожица около нокътя на единия си пръст. Трябвало е да я изреже отзарана, нали го болеше и тогава, каза си той и реши, щом излезе от пукнатината, незабавно да я отреже. После, както гледаше от това късо разстояние, видя обелената кожичка и пръста си в друга светлина. След минута или в най-добрия случай след няколко минути тази кожичка, този пръст, тъй лесно подвижен и сръчен, можеше да се превърне в част от обезобразен труп в дъното на пукнатината. Той осъзна, че се бои и се отврати от себе си. Хора, които са закърмени с мечо месо, имат по-силен дух. Ядосан и погнусен, Пушилката насмалко не преряза въжето. Но страхът го накара да си дръпне ръката и разтреперан и изпотен, да се долепи отново до хлъзгавия склон. Той се помъчи да припише побилите го тръпки на това, че е мокър до кости от допира е топящия се лед, но в дълбините на душата си съзнаваше, че това не е вярно.

Едно изпъшкване, един стои и внезапно охлабване на въжето го сепнаха. Той започна да се хлъзга, макар и много бавно. Въжето и тоя път не изневери и се опъна, но той продължаваше да се свлича. Карсън не можеше да удържи и се хлъзгаше заедно с него. Палецът на прострения му напред крак търсеше опора, но увисна в празно пространство и Пушилката разбра, че ей сега ще полети надолу. Разбра и това, че в следващия миг падащото му тяло ще дръпне подире си и Карсън.

В един миг цялата му жизненост и жажда за живот се пресякоха от проблесналото съзнание за право в криво и без да разсъждава, преборил страха, той прекара острието и а ножа през въжето, видя ремъчките да се разделят, усети, че се хлъзга по-бързо, и падна.

Какво се случи след това, не знаеше. Не беше загубил съзнание, по всичко стана твърде бързо и неочаквано. Вместо да падне премазан, краката му изведнъж цопнаха във вода, той бързо седна в нея и студени пръски измокриха лицето му. Първото нещо, което схвана, бе, че пукнатината е по-плитка, отколкото си беше представял, и че е стигнал читав дъното. Но веднага разбра, че се заблуждава. Противоположната стена все още бе на десетина стъпки. Той лежеше в трапчинка, образувана в една чупка на ледената стена от стопената вода, която капеше и се стичаше през юрната издатина и падаше направо долу от десетина стъпки височина. Тази вода беше издълбала трапчинката. Там, където седеше, водата бе две стъпки дълбока и преливаше през ръба. Пушилката надзърна през ръба и видя долу тясната пропаст, дълбока стотици стъпки, и буйния поток, който се пенеше на дъното.

— Ах, защо го направи?! — чу той плачевен глас отгоре.

— Слушай — извика Пушилката. — Аз съм съвсем здрав и читав; седнал съм в една локва, до гуша във вода. Тука са и двете ни торби. Ще седна на тях. При мене има място за пет-шест души. Ако се подхлъзнеш, дръж се здраво и ще се озовеш при мен. А междувременно се помъчи да се качиш и измъкнеш оттука. Иди в хижата. Там има някой. Одеве видях пушек. Вземи въже или нещо, което може да послужи за въже, и се върни да ме извадиш.

— Истина ли казваш? — долетя до него изпълнения с недоверие глас на Карсън.

— Да пукна, ако не е така! Хайде сега побързай, че да не умра после от настинка.

За да се сгрее, Пушилката се залови да дълбае с тока на обувката си улей в ръба на трапчинката. Тъкмо когато бе успял да източи докрай водата, едва доловимо провикване му извести, че Карсън е стигнал върха.

След това Пушилката се зае да си суши дрехите. Огрян от топлите лъчи на късното следобедно слънце, той изцеди дрехите си и ги просна наоколо си. Кибритената му кутия не пропускаше вода и с малко труд той сполучи да изсуши достатъчно тютюн и хартия, за да си свие няколко цигари.

Подир два часа, седнал гол върху двете торби, с цигара в уста, той чу над главата си глас, който не можеше да не познае.

— Хей, Пушилка! Пушилка!

— Здравейте, Джой Гастел! — откликна се той. — Вие пък откъде изскочихте?

— Ранен ли сте?

— Не съм дори и ожулен!

— Татко ви пуска въже. Виждате ли го?

— Да, хванах го — отговори той… Сега почакайте една-две минутки, моля ви се.

— Какво има? — чу се разтревоженият й глас, а след няколко минути: — О, зная, вие сте ранен!

— Не, не съм. Обличам се.

— Обличате се?

— Да, поплувах си малко. Хайде! Готово! Вдигайте!

При първото дърпане Пушилката изпрати горе двете торби, за което Джой хубавичко го наруга, а на втория път се изкачи и сам той.