Белю Пушилката

I

Трябваше, да се изкачат нагоре по стръмнината през дълбок ситен сняг, по който не личеше нито следи от шейна, нито стъпка от мокасин. Пушилката вървеше отпред и утъпкваше крехките кристали с широките си къси снегоходки. За тази работа трябваха здрави бели дробове и мускули и той влагаше в нея цялата си енергия. Отзад, по утъпканата от него пъртина, креташе върволица от шест кучета и кълбетата пара от дъха им свидетелстваха колко тежък бе техният труд и колко ниска бе температурата. Между последното куче и шейната с мъка крачеше Малчо, който трябваше да разделя силата си между управляващия прът и шейната, защото той я караше заедно е кучетата. Всеки половин час той и Пушилката разменяха местата си, понеже снегоходките изморяваха още повече, отколкото управляващият прът.

И хората, и кучетата бяха отпочинали и силни. Това беше просто една трудна, но похватно изпълнявана от тях задача — прокарване на пъртина през вододел посред зима. Десет мили на ден такъв непосилен път представляваше приличен преход. Те поддържаха тази бързина, но всяка вечер се вмъкваха в спалните си чували уморени. Беше шестият ден, откак бяха потеглили от оживения стан Мъклък на Юкон. За два дни, с натоварена шейна, бяха изминали дългата петдесет мили утъпкана пъртина нагоре по Еленовия поток. След това бе започнала борбата с дълбокия четири стъпки девствен сняг, който всъщност не беше и сняг, а кристали от скреж, така ронливи, че когато ги ритнеха, се вдигаха във въздуха с леко свистене като ситна захар.

За три дни бяха прехвърлили тридесет мили нагоре но Потока на кротушката и минали през редица ниски била, които разделяха няколко рекички, течащи на юг и вливащи се в река Сиваш, а сега се качваха на големия гребен край Плешивите хълмове, откъдето щяха да се насочат надолу и но Таралежковия поток да слязат към средното течение на Млечната река. По-нагоре но Млечната река, както твърдеше мълвата, имало медни залежи. И това беше целта им — планина от чиста мед половин миля вдясно и нагоре по първото поточе, след като Млечната река се изтръгне от дълбок пролом и продължи пътя си през гъсти гори. Щели да я познаят, щом я видят. Едноокия Маккарти беше им я описал с най-големи подробности. Не можеше да не я видят, освен ако Маккарти ги беше излъгал.

Пушилката вървеше отпред, дребните разпръснати ели ставаха все по-редки и по-дребни, но ето че изведнъж той видя на пътя им мъртво и съвсем изсъхнало дръвче. Нямаше нужда от приказки. В отговор на погледа, който хвърли на Малчо, се чу гръмливо: „Стой!“ Кучетата останаха прави, опънали тегличите, докато видяха, че Малчо започна да развързва ремъците, пристягащи товара, а Пушилката се нахвърли с брадва върху изсъхналата ела: тогава животните легнаха на снега, свиха се на кълбо и извиха пухкавите си опашки, за да покрият четирите незащитени от студа лапи и покрилите се с ледена корица муцуни.

Мъжете работеха с бързина, добита от дълъг опит. Скоро в коритото за промиване на злато, в кафеника и тенджерата се топяха кристали скреж. Пушилката извади от шейната един калъп боб. Сготвен предварително с щедро нарязани в него кубчета тлъсто свинско месо и бекон, бобът бе замразен в тази удобна за носене форма. Той го насече с брадвата като някоя цепеница и сложи парчетата в тигана да се размразят. Двадесет минути след като бяха спрели, яденето беше готово.

— Към четиридесет под нулата — промърмори Малчо с пълна уста. — Ех, дано не застуди… нито да се стопли. Така е само за прокарване на пъртина.

Пушилката не отговори. Неговата уста бе също пълна е боб и както дъвчеше, случайно погледна водача на впряга, легнал един-два разкрача настрана. Този сив, заскрежен вълк се беше втренчил в него с безпределната тъга и копнеж, които тъй често мъждеят и трепкат в погледа на северните кучета. Пушилката много добре познаваше този поглед, но не можеше да свикне с чудната му неизмерима дълбочина. Сякаш за да се отърси от хипнозата, той остави чинията и канчето с кафето, отиде при шейната и започна да развързва чувала със сушена риба.

— Хей! — извика недоволно Малчо. — Какво правиш?

— Нарушавам всички закони, обичаи, прецеденти и правила на пъртината — отговори Пушилката. — Ще нахраня кучетата по пладне… само този път. Поработили са здравата, а ги чака това последно изкачване до билото на вододела. Освен това Хитруш си поговори с мене и ми разказа с тези свои очи неразказваеми неща.

Малчо скептично се изсмя.

— Карай, разглезвай ги. Току-виж, че си започнал да им правиш маникюр на ноктите. Бих препоръчал колдкрем и електрически масажи: великолепни са за впрегатни кучета. И от време на време по една турска баня, чудесно им действува.

— Никога не съм го правил досега — защити се Пушилката. — И няма да го правя пак. Но този път ще го направя. Просто някакво хрумване, разбираш ли?

— О, ако е предчувствие, карай. — Тонът на Малчо издаваше, че още в същия миг се е смекчил. — Човек винаги трябва да се вслушва в предчувствията си.

— Това не е предчувствие, Малчо. Хитруш просто завладя за малко въображението ми. С тези си очи той ми разказа за една минута повече, отколкото бих могъл да прочета в книгите за хиляда години. Очите му бяха препълнени с тайните на живота. Те пъплеха и шаваха в тях. Бедата е там, че малко остана да ги разчета, но не можах. Сега не зная повече, отколкото преди, а бях тъй близо до мъдростта. — Той позамълча и додаде: — Не мога да ти го обясня, но очите на това куче просто преливаха от разгадки на това, какво представлява животът и еволюцията, и звездният прах, и движещите сили на вселената, и всичко друго… всичко.

— Или, сбито казано с прости американски думи, дойде ти някакво предчувствие — настоя Малчо.

Пушилката хвърли по една сушена сьомга на всяко куче и поклати глава.

— Казвам ти, че е така — продължи да спори Малчо. — Пушилка това си е чисто и просто предчувствие. Нещо ще има да се случи, преди да свърши денят. Ще видиш. И тази сушена риба ще си има и тя своето значение.

— Ще трябва да ми го докажеш — рече Пушилката.

— Нищо няма да ти доказвам. Денят ще се погрижи сам да ти го докаже. Слушай сега какво ще ти кажа. От твоето предчувствие и аз имам предчувствие. Залагам единайсет унции злато срещу три най-обикновени клечки за зъби, че съм прав. Когато имам предчувствие, не ме е страх да вярвам в него.

— Ти заложи клечките за зъби, а аз ще заложа златото — отвърна му Пушилката.

— Не. Това ще е направо грабеж. Аз знам, че ще спечеля. Аз не се лъжа, когато ме гъделичка някакво предчувствие. Преди денят да е свършил, нещо ще се случи и тази работа ще има значение.

— Махай се по дяволите — презрително прекъсна спора Пушилката.

— Те, дяволите, сами ще ни споходят — откликна се Малчо. — И аз се обзалагам на още три клечки за зъби при същите условия, че няма лесно да се отървем от дяволите.

— Дадено — каза Пушилката.

— Аз ще спечеля! — ликуваше Малчо. — Ще ми дължиш клечки за зъби, ама от кокоши пера.

II

След един час те превалиха билото, запътиха се надолу край Плешивите хълмове през извита под остър ъгъл клисура и заслизаха по стръмния гол склон, който се спускаше към Таралежовия поток. Малчо, който водеше, изведнъж се закова на място и Пушилката спря кучетата. Отдолу по стръмнината се качваше шествие от човешки същества, пръснато и проточено на повече от четвърт миля.

— Вървят като на погребение — забеляза Малчо.

— Нямат кучета — обади се Пушилката.

— Вярно, ей там двама мъже теглят шейна.

— Видя ли го как падна тоя? Трябва да са към двеста души и нещо не им е наред, Малчо.

— Гледай ги, залитат като пияни. Ето още един падна.

— Това е цяло племе. Има и деца.

— Пушилка, аз печеля! — заяви Малчо. — Предчувствието си е предчувствие и не можеш излезе насреща му. Ето го! Само го виж!… Напират като тълпа мъртъвци!

Когато забелязаха двамата мъже, множеството индианци нададоха зловещ вик на радост и ускориха крачките си.

— Здравата са се натаралянкали — прецени Малчо. — Виж ги как падат на купчини, на купчини.

— Погледни лицето на тоя отпред — каза Пушилката. — Това е от глад, ето какво не им е наред. Те са изяли кучетата си.

— Какво да правим тогава? Да се спасяваме?

— И да оставим шейната и кучетата? — рече с упрек Пушилката.

— Ако не избягаме, като нищо ще ни изядат и нас. Като нищо: доста изгладнели изглеждат. Здравей, братле. Какво ви е сполетяло? Няма да гледаш така това куче. То не е за готвене, разбра ли?

Най-предните пристигаха и се стълпяваха около тях, стенеха и виеха на някакво непознато наречие. Картината беше гротескна и ужасна. Без съмнение това беше глад. Лицата им, с хлътнали бузи и опъната кожа, приличаха на множество черепи. Все нови и нови индианци прииждаха и ги заобикаляха, докато Пушилката и Малчо се видяха заградени от тази дива сган. Дрипавите им кожени дрехи бяха целите изпокълцани и нарязани и Пушилката разбра какво значеше това, когато забеляза на гърба на една индианка мършаво дете, което смучеше и дъвчеше парченце мръсна кожа. Друго дете равномерно жвакаше кожен ремък.

— Не се приближавай там! Не се приближавай! — закрещя Малчо пак на английски, след безплодните си опити да се разбере с малкото индиански думи, които знаеше.

Мъже и жени, и деца залитаха и се олюляваха на треперещите си нозе, но продължаваха да напират с обезумели очи, насълзени от слабост и пламнали от хищен глад. Една жена изстена, заклати се край Малчо, падна с разперени ръце върху шейната и се впи в нея. Тя бе последвана от един старец — запъхтян, останал без дъх, с тресещи се ръце той се замъчи да махне ремъците, които стягаха чувалите с храна. Млад мъж с гол нож в ръка се опита да се хвърли напред, но Пушилката го отблъсна. Цялото множество стегна обръча около тях, започна схватка.

Отначало Пушилката и Малчо бутаха, блъскаха и тикаха назад. После употребиха срещу полудялата от глад тълпа дръжката на кучешкия бич и юмруците си. И всичко това бе съпроводено от стенанията и риданията на жените и децата. Ремъците, стягащи товара на шейната, бяха прерязани тук и там, на десетина места. Мъже пропълзяваха по корем, без да обръщат внимание на сипещите се удари и ритници, и се мъчеха да измъкнат храната. Тях трябваше просто да ги вдигат и хвърлят настрана. А те бяха толкова изтощени, че непрекъснато падаха при най-леко бутване. И въпреки всичко не се опитваха да нападнат двамата мъже, които отбраняваха шейната.

Единствено крайното изтощение на индианците спаси Пушилката и Малчо от поражение. За пет минути плътната стена от прави, борещи се индианци се превърна в купища изпопадали хора, които стенеха и бръщолевеха в снега, плачеха и подсмърчаха, без да свалят изцъклените си насълзени очи от храната, която означаваше за тях живот и караше да им текат лиги от устата. А над всичко това се носеха риданията на жените и децата.

— Млъкнете! Млъкнете бе! — закрещя Малчо и запуши ушите си с пръсти, запъхтян от преживяното напрежение. — А, така ли, това ли ще правиш! — изведнъж извика той, спусна се напред и изрита ножа от ръката на един индианец, който беше пропълзял по снега и се мъчеше да забие острието в гърлото на водача на впряга.

— Ужасно! — промърмори Пушилката.

— Горещо ми стана — отговори Малчо, след като спаси Хитруш. — Целият съм потен. Ами сега какво ще правим с тази инвалидна команда?

Пушилката поклати глава, но въпросът се разреши от само себе си. Някакъв индианец изпълзя напред, устремил единственото си зрящо око към Пушилката, а не към шейната, и в това око Пушилката долови напрежението на възвръщащ се разум. Малчо си спомни, че той го бе ударил по другото, сега вече отекло и затворено око. Индианецът се повдигна на лакът и заговори:

— Аз Карлък. Аз добър сиваш. Аз знае много Бостън човек. Аз много гладен. Всички хора много гладен. Всички хора не знае Бостън човек. Аз знае. Аз ям сега. Всички хора ям сега. Ний купува храна. Има много злато. Няма храна. Лято, сьомга не дойде Млечна река. Зима, елен не дойде. Няма храна. Аз говори всички хора. Аз каже много Бостън човек дойде Юкон. Бостън човек има много храна. Бостън човек обича злато. Ний вземе злато, отиде Юкон, Бостън човек дава храна. Много злато. Аз знае Бостън човек обича злато.

Той задърпа с изпосталели пръсти вървите на кожена торбичка, която извади от пояса си.

— Прави много шум — прекъсна го загубилият търпение Малчо. — Ти каже скуо, каже дете затвори уста.

Карлък се обърна и заговори на ридаещите жени. Други мъже, чули думите му, властно вдигнаха глас и жените постепенно замлъкнаха и успокоиха наобиколилите ги деца. Карлък спря да дърпа вървите и вдигна много пъти пръстите си.

— Това хора умре — каза той.

Пушилката проследи пръстите му и разбра, че седемдесет и пет души от племето са умрели от глад.

— Аз купи храна — рече Карлък, когато най-сетне отвори торбичката и измъкна голям къс тежък метал. Други последваха примера му и от всички страни се появиха подобни късове. Малчо се вторачи.

— Боже господи! — възкликна, той. — Мед! Обикновена червена мед! А те мислят, че е злато!

— Това злато — убедено потвърди Карлък, доловил със схватливия си ум главното във възклицанието на Малчо.

— И тия нещастници са залагали всичко на нея — каза полугласно Пушилката. — Погледни го. Този къс тежи четирийсетина фунта. Те имат стотици фунта и са ги носили, макар че не са имали сили да мъкнат себе си! Слушай, Малчо! Трябва да ги нахраним.

— Ами! На думи е лесно. А какво ще покаже статистиката? Ние с тебе имаме храна за един месец, шест дажби по трийсет прави сто и осемдесет дажби. Тука има двеста индианци с истински вълчи апетит. Как, по дяволите, бихме могли да ги нахраним дори по един път?

— Нали имаме храна и за кучетата — отговори Пушилката. — Тези двеста фунта сушена сьомга ще помогнат. Трябва да го направим. Те са възлагали всичките си надежди на нас, белите, разбираш ли?

— Разбира се, и ние не можем да ги оставим — съгласи се Малчо. — Ама ни се отварят две гадни работи и, кажи-речи, една от другата по-гадни. Единият от нас трябва колкото може по-бързо да се върне в Мъклък и да потърси помощ. Другият трябва да остане тука, за да управлява тая болница, и сигурно ще бъде изяден. Да не ти е изхвръкнало от кратуната, че сме вървели шест дни, за да стигнем дотук; ако пътуваш без товар, докато изгубиш и сетни сили, пак не можеш да се върнеш за по-малко от три дни.

В течение на една минута Пушилката пресмяташе на ум колко мили са изминали.

— Ще стигна там до утре вечер — заяви той.

— Добре — бодро, но без особено желание се съгласи Малчо. — Аз пък ще остана и ще бъда изяден.

— Ще взема по една риба за всяко от кучетата — каза Пушилката — и една дажба храна за себе си.

— Ще ти трябва като нищо, щом ще се мъчиш да стигнеш в Мъклък до утре вечер.

С посредничеството на Карлък Пушилката обясни на индианците какво са решили.

— Направете огньове, дълги огньове, много огньове — заключи той. — Много Бостън човек живее Мъклък. Бостън човек много добър. Бостън човек много храна. Пет пъти спи аз дойде пак много храна. Този човек, негово име Малчо, много добър мой приятел. Той остане тук. Той голям началник… Разбира?

Карлък кимна и преведе.

— Всичко храна остане тук. Малчо, той дава храна. Той началник… разбира?

Карлък преведе и мъжете с кимане и с гърлени звуци изразиха съгласието си.

Пушилката остана да се разпорежда, докато всичко тръгна както трябва. Тези, които можеха, запълзяха или закретаха да събират дърва, Накладени бяха дълги индиански огньове, край които можеха да се настанят всички. Подпомаган от десетина души и оставил под ръка къса тояжка за чукане на грабливи ръце, Малчо се залови да готви. Жените топяха сняг пък всеки годен за целта съд. Първо те раздадоха на всички по мъничко парченце бекон, а след това по една лъжица захар, за да попритъпят изострилите се апетити. Скоро на заградилите Малчо в кръг огньове вряха множество котлета с фасул, а сам той без да изпуска от гневния си поглед тези, които наричаше „бракониери“, пържеше и разпределяше най-тънките възможни тиганици.

— Мен ми дай да готвя на едро — каза той на Пушилката за сбогом. — Ти си карай напред. Карай в тръс целия път нататък и препускай целия път обратно. Днес и утре ще минат, докато стигнеш там, а за връщане ще ти трябват още поне три депа. Утре те ще изядат и последната риба и след това няма да получат нищичко цели три дни. Трябва да бързаш. Пушилка, Трябва да бързаш.

Макар че шейната беше лека, натоварена само с шестте сьомги, към два фунта замръзнал боб със сланина и спален чувал, Пушилката не можеше да развие голяма скорост. Вместо да седи в шейната и да кара кучетата, той беше принуден да се мъчи с управляващия прът. Освен това бяха вече пътували цял ден, та и кучетата, и сам той бяха позагубили сили и пъргавина. Беше вече настъпил продължителния полярен здрач, когато той превали вододела и остави И,петиците хълмове зад гърба си.

По надолнището се пътуваше по-бързо и от време на време Пушилката можеше да скочи за малко на шейната и да изстиска от кучетата изнурителната скорост от шест мили в час. Тъмнината го застигна и обърка в широката долина на някакъв безименен поток. Тука потокът лъкатушеше в големи подковообразни извивки по равни пространства и тука, за да спечели време, той започна да пресича тези равни пространства, вместо да се придържа към леглото на рекичката. И в непрогледния мрак, ще не ще, се върна на замръзналия поток, за да търси пътя. След едни час безплодни усилия, научен от опита да не се отделя от реката, Пушилката накладе огън нахрани всяко куче с по половин риба и раздели собствената си храна на две. Сгушил се в спалния си чувал, преди да потъне в сън, той намери разгадката. Последното равно пространство, което беше пресякъл, е било между ръкавите на рекичката. Беше се отклонил от пътя с една миля. Сега се намираше на главното разклонение, по-долу от мястото, където направената от него и Малчо пъртина пресичаше долината и се качваше по малко поточе на ниското било от другата страна.

С първите лъчи на зората, без да закуси, той потегли на път и прегази една миля нагоре по течението, за да излезе на пъртината. И тъй, без закуска, и човекът, и кучетата, без да спрат пропътуваха осем часа напреко през редица малки поточета и ниски бърда и надолу по потока на кротушката. Към четири следобед в сгъстилия се здрач Пушилката излезе на здраво утъпкания път по Еленовия поток. Петдесет мили по него щяха да го доведат до целта. Той спря да си почине, накладе огън, хвърли на всяко куче по половин сьомга, размрази и изяде своя фунт боб. След това скочи на шейната, кресна: „Мъш!“ и кучетата силно опънаха тегличите.

— Хайде напред, псета! — викаше той. — В Мъклък храна колкото искате! Карайте, вълци такива! Карайте!

III

Беше минало четвърт час след полунощ, но в главната зала на кръчмата „Мината на Ани“ беше все още многолюдно и шумно. Бумтящите печки и липсата на проветряване правеха стаята нездравословно гореща. Тракането на жетоните и буйните възгласи на играчите на зарове се сливаха в монотонен шум, който служеше за фон на също така монотонната глъчка от гласовете на мъжете, които си приказваха по двама, по трима, седнали или застанали нрави. Касиерите бяха заети с везните си. Златният пясък беше единственото платежно средство и дори за изпитата на бара чаша ракия за едни долар трябваше да се отмери на касиера златен пясък. Стените на стаята бяха от цели трупи с необелена кора, а пролуките между трупите, както ясно се виждаше, бяха запушени с полярен мъх. През отворената врата, водеща към танцувалната зала, долитаха звуците на буйния танец „Вирджиния рийл“, свирен от пиано и цигулка. Току-що бе теглена китайската лотария, най-щастливият играч бе осребрил печалбата при касиера и сега я пропиваше с пет-шест добри приятели. Край масите, където се играеше, на „фараон“ и рулетка, цареше деловита тишина. При заобиколените от зрители маси, където играеха на покер, бе също тихо. На друга маса се водеше сериозна, съсредоточена игра на Черен Джак. Само от масата, където играеха на зарове, долиташе шум — там един мъж със замах хвърляше заровете върху зеленото сукно н гонеше неуловимото си дългочакано щастие.

— Хей ти, Джо! Хвърли четири! Хайде, Джо! Малък Джо от Кокомо! Загреби парата, Джо! Ха сега, Джо!

Кълтъс Джордж, едър, снажен индианец от Съркъл Сити, стоеше настрана, облегнат на дървената степа. Той беше цивилизован индианец, ако е достатъчно да живееш като белите хора, за да бъдеш цивилизован, и беше жестоко обиден, макар обидата му и да бе отдавнашна. От дълги години работеше, същото, каквото работеха белите, рамо до рамо с белите, а често и по-добре от тях. Носеше същите панталони, каквито носеха и те, същите топли фланели и дебели ризи. Гордееше се с часовник не по-лош от техните, решеше късата си коса на крив път и ядеше същата храна — бекон, боб и брашно, и въпреки това канадското правителство го лишаваше от най-голямото развлечение на белите: ракията. Кълтъс Джордж печелеше добре. Той бе запазвал участъци, купувал и продавал участъци. Бели златотърсачи го бяха взимали за съдружник и той ги бе приемал за съдружници. Сега беше водач на кучета и превозвач и взимате по двадесет и осем цента, за фунт товар, докаран през зимата от Шестдесета миля до Мъклък, а за бекон — по тридесет и три цента, както си му беше обичаят. Кесията му беше претъпкана със златен пясък. Имаше достатъчно, за да плати много чаши. Но никой кръчмар не му даваше ракия. Тази най-пареща, най-бърза и най-пълна наслада на цивилизацията не беше за неговата уста. Само по околни пътища, твърде, опасни, и срещу много злато можеше да се снабди с питие. А той и сега се дразнеше до дъното на душата си от това оскърбително разграничение, както се бе дразнил от него в течение на много години. Тази вечер беше особено жаден и оскърбен, а белите хора, с които толкова упорито искаше да се изравни, мразеше по-дълбоко от всеки друг път. Белите на драго сърце му позволяваха да губи златото си на техните игрални маси, но той не можеше на никаква цена да получи чаша ракия в техните кръчми. Ето защо Кълтъс Джордж беше много трезвен, много разсъдлив и разсъдливо мрачен.

Танецът в залата завърши с бурен край, но това съвсем не обезпокои тримата местни пияници, които хъркаха под пианото. „Всички двойки в бара“ — бяха последните думи на разпоредителя, когато музиката спря. И двойките тъкмо влизаха през широкия портал в главното помещение… мъжете е кожени дрехи и мокасини, жените с меки, бухнали рокли, копринени чорапи и бални обувки, — когато двойната входна врата рязко се отвори и вътре, залитайки от умора, влезе Белю Пушилката.

Всички очи се обърнаха към него, глъчката започна да стихва. Пушилката се опита да заговори, смъкна ръкавиците си и заби нокти в леда около устата си, образувал се от неговия дъх, докато бе препускал последните петдесет мили. Той нерешително се спря за миг, след това пристъпи напред и се облегна с лакът на края на бара.

Само мъжът със заровете, без да обърне глава, продължаваше да играе и да вика: „Хей ти, Джо! — Хайде бе, Джо!“ Втренченият поглед на крупието, устремен към Пушилката, привлече вниманието на играча и той също се обърна, както беше вдигнал заровете, и погледна.

— Какво се е случило, Пушилка? — попита Матеви, съдържателят на „Мината на Ани“.

Със сетно усилие Пушилката освободи устата си от леда.

— Вънка имам кучета… съсипани — дрезгаво промълви той… Някой да отиде да се погрижи за тях, а аз ще ви разправя.

С десетина къси изречения Пушилката очерта положението. Играчът на зарове, чиито пари все още лежаха на масата и щастието все още продължаваше да му се изплъзва, стана, приближи се и заговори пръв:

— Трябва да направим нещо. Ясно. Ама какво? Ти какво си намислил? Казвай.

— Ето какво мисля аз. Трябва по-бързо да изпратим няколко леки шейни. Да кажем, по сто фунта храна на шейна. Със снаряжението на водача и храната за кучетата ще станат сто и петдесет. Но те ще могат да вървят бързо. Да кажем, ще пуснем пет такива шейни ей сега… най-добрите впрягове, най-добрите водачи и бързоходци. По мекия сняг може да вървят подред. Те трябва да потеглят незабавно. В най-добрия случай, докато стигнат, всички тия индианци няма да са хапнали нищо три дни. А после, щом изпратим тия, ще трябва да стегнем други тежки шейни. Направете сами сметката. На тия индианци им трябва най-малко два фунта храна на ден, докато пътуват. Това са четиристотин фунта на ден, а със старците и децата не можем да ги доведем в Мъклък за по-малко от пет дена. Кажете сега, какво смятате да направите?

— Да съберем пари и да купим храна — каза играчът на зарове.

— Аз ще платя храната… подхвана нетърпеливо Пушилката.

— Такива да ги нямаме — прекъсна го играчът. — Няма само ти да плащаш черпнята. Ще участваме всички. Я някой да донесе леген. Ей сега ще я наредим. Ето, за начало.

Той измъкна от джоба си тежка торба със златен пясък, развърза края й и започна да сипва струя пясък и късове самородно злато. Застаналият до него мъж с рязко движение и ругатня го хвана за ръката и надигна края на торбата, за да спре златния поток. Дори и с просто око се виждаше, че в легена вече бяха се изсипали шест до осем унции.

— Не ставай свиня?! — извика той. — Не си само ти, който има торба със злато. Сега е мой ред!

— Гледай ти! — присмя му се играчът на зарове. — Човек ще рече, че става изпреварване за ново находище, толкова си се разбързал!

Хората се тълпяха и бутаха, всеки искаше по-скоро да даде своя дял и когато това се свърши, Пушилката повдигна тежкия леген е две ръце и се усмихна.

— Ще стигне за храната на цялото племе до края на зимата — каза той. — Сега да видим за кучетата. Пет леки впряга с добри бегачи.

Десетина души предложиха впряговете си и станът, влязъл целокупно в помощния комитет, започна да спори и разисква, да приема и отхвърля.

— Ами! Твоите товарни коне! — казаха на Дългия Бил Хаскел.

— Да, ама теглят… наежи се той с уязвена гордост.

— Че теглят, теглят съгласиха се противниците му. Но бързината им две пари не чини. На тях ще им дойде редът, като тръгнат тежките товари.

Щом някои кучета получеха общо одобрение, собственикът им и пет-шест души помощници веднага тръгваха да ги впрягат и подготвят за път.

Един впряг бе отхвърлен, понеже бе пристигнал уморен същия следобед. Един златотърсач предложи кучетата си, но показа превързания си глезен и се извини, че не ще може да ги кара. Този впряг взе Пушилката, без да обърне внимание на възражението, че е останал без душа.

Дългия Бил Хаскел изтъкна, че няма друг впряг като тоя на Дебелия Олсен, но самият той е цял лой. Дебелия Олсен се оскърби с цялата си двеста и четиридесетфунтова сърдечност. Очите му се насълзиха от яд и никой не можа да спре скандинавските му ругатни, докато не му отредиха място да кара една от тежките шейни, а играчът на зарове се възползува от случая и взе лекия му впряг.

Приети бяха пет впряга — тях вече ги стягаха и товареха, но само четири водачи бяха получили одобрението на комитета във всяко отношение.

— Ами Кълтъс Джордж! — извика някой. — Той е бързоходец и е бодър и отпочинал.

Всички погледи се насочиха към индианеца, но лицето му остана безстрастно и той нищо не каза.

— Ще вземеш един от впряговете — рече му Пушилката.

Едрият индианец, пак не отговори. Сякаш пронизани от електрически ток, всички доловиха, че сега ще стане нещо лошо. Хората неспокойно се раздвижиха и образуваха кръг, в който, един срещу друг, стояха Пушилката и Кълтъс Джордж. И Пушилката схвана, че с общо съгласие другарите му са го направили свой пълномощник във всичко, което се разиграваше и което щете да се разиграе. А и той беше ядосан. В ума му не се побираше, че някои може да остане безучастен, когато вижда как всички се надпреварват да предлагат услугите си. От друга страна, през цялото време Пушилката не разсъждаваше за туй, което ставаше, от гледището на Кълтъс Джордж… не можеше дори да си представи, че индианецът се дърпа по някаква друга причина освен егоизъм и корист.

— Разбира се, ще вземеш едни от впряговете — каза Пушилката.

— Колко?… попита Кълтъс Джордж.

Неудържимо ръмжене се изтръгна от гърлата н разкриви устата на всички златотърсачи. Същевременно със свити юмруци или пръсти, протегнали се, за да сграбчат оскърбителя, те стесниха кръга около него.

— Чакайте малко, момчета! — извика Пушилката. Може би той не разбира. Чакайте да му обясня. Слушай, Джордж. Не виждаш ли, че никой не иска нищо да му се плаща? Те дават всичко, за да спасят двеста индианци от гладна смърт. — Той спря, за да му даде време да схване положението.

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

— Чакайте бе, момчета! Слушай сега, Джордж. Ние не искаме да ни разбереш погрешно. Тези умиращи от глад хора са от твоя народ. Те са от друго племе, но все пак са индианци. Сега ти видя какво правят белите: дават златото си, предлагат кучетата и шейните си, карат се кой да тръгне на път. Само най-добрите могат да потеглят с първите шейни. Погледни тука Дебелия Олсън. Той беше готов да се бие, защото не му дадоха да тръгне. Би трябвало да се гордееш, че всички те смятат за най-добрия водач на кучета. Въпросът не е колко пари, а колко бързо.

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

— Убийте го!… — Строшете му главата… Дайте катран и пера! — чуваха се отделни викове сред развилнялата се бъркотия и духът на човеколюбие и другарство в миг отстъпи място на зверска жестокост.

Кълтъс Джордж стоеше невъзмутим в центъра на тази буря, а Пушилката блъскаше назад най-разярените и крещеше:

— Чакайте! Кой се занимава с тая работа? — Врявата стихна. — Дайте въже — добави той тихо.

Кълтъс Джордж сви рамене, лицето му се разкриви от пресилена, изпълнена с недоверие усмивка. Той познаваше тази порода бели хора. Твърде дълго беше опъвал заедно с тях по пъртината и твърде дълго беше ял тяхното брашно и бекон, и боб, за да не ги познава. Те спазваха законите. Джордж го знаеше много добре. Те винаги наказваха човека, който нарушава закона. Но той не беше нарушил никакъв закон. Той знаеше техните закони. Беше живял според тези закони. Не беше нито убил, нито откраднал, нито излъгал. Законът на белия човек не забраняваше да определиш цена и да се пазариш. Те всички определят цена и се пазарят. Той не правеше нищо повече от това, а на това го бяха научили самите те. Освен това, щом не е достоен да пие с тях, тогава не е достоен и да върши с тях благодеяния, нито да участвува в някое друго от техните глупави забавления.

Нито Пушилката, нито някой друг можеше да прозре какво му тежи на душата и какво се крие зад неговото държане и го кара да упорства така. Макар и да не го знаеха, те бяха също така заблудени, както и той, за да стигнат до взаимно разбирателство. За тях Кълтъс Джордж бе егоистично животно, за него егоистични животни бяха те.

Когато донесоха въжето, Дългия Бил Хаскел, Дебелия Олсън и играчът на зарове с много непохватност и злобна припряност сложиха клуп на врата на индианеца и прехвърлиха въжето през една греда на тавана. За увисналия свободен край се хванаха десетина мъже, готови да го задърпат.

Но Кълтъс Джордж не се съпротивяваше. Той знаеше точно какво значеше всичко това: блъф. Белите ги бива в блъфа. Нали любимата им игра е покерът! Нима не купуват и не продават, и не вършат всичките си сделки с помощта на блъфа? Да, той беше виждал бял да сключва сделка с такъв вид, сякаш има четири аса, когато всъщност държи в ръка празни карти.

— Чакайте! — разпореди се Пушилката. — Вържете му ръцете. Няма да го оставим да се хваща за въжето.

„Пак блъф“ — реши Кълтъс Джордж и безучастно се остави да му вържат ръцете на гърба.

— За последен път те питам, Джордж… рече Пушилката. — Ще тръгнеш ли с впряга?

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

Изумен от самия себе си, че е способен да извърши подобно нещо, а в същото време и ядосан от явния егоизъм на индианеца, Пушилката даде знак. И Кълтъс Джордж не беше по-малко изумен, когато усети клупа с рязко дръпваме да се стяга и да го вдига във въздуха. Невъзмутимостта му се стопи в същия миг. По лицето му бързо, едно подир друго, се изписаха изненада, уплаха и болка.

Пушилката тревожно наблюдаваше. Понеже сам той никога не е бил бесен, чувствуваше се като новак в тази работа. Тялото на индианеца се загърчи, вързаните ръце се мъчеха да скъсат въжето, а от гърлото му се изтръгнаха неприятните звуци на задушаване. Изведнъж Пушилката вдигна ръка.

— Отпуснете! — заповяда той.

Недоволни, че наказанието е траяло толкова малко, мъжете, които дърпаха въжето, замърмориха и пуснаха Кълтъс Джордж на пода. Очите му бяха изскочили, той едва се държеше на краката си и се олюляваше от една страна на друга, а ръцете му все още се мъчеха да се освободят. Пушилката се сети каква е работата, бързо мушна пръсти между въжето и врата и с едно дрънване разхлаби клупа. Гърдите на Кълтъс Джордж високо се повдигнаха и той пое първия си дъх.

— Ще тръгнеш ли с тоя впряг? — попита Пушилка.

Кълтъс Джордж не отговори. Той бързаше да диша.

— О, ние, белите хора сме свини — използува мълчанието Пушилката, вътрешно отвратен от ролята, която бе принуден да играе. — Ние сме готови да си продадем душата за злато и тъй нататък; но понякога се случва да забравим всичко това, пускаме му края и правим нещо, без да му мислим дали ще спечелим, или не. А когато вършим това, внимавай! Това, което искаме да знаем сега, е: ще тръгнеш ли с тоя впряг?

Кълтъс Джордж се бореше със себе си. Той не беше страхливец. Може би техният блъф е само дотук и ако отстъпи, ще излезе глупак. А докато той се колебаеше, Пушилката се измъчваше от тайната тревога дали тоя упорит дивак няма да държи на своето н да бъде обесен.

— Колко?… каза Кълтъс Джордж.

Пушилката понечи да вдигне ръка, за да даде знак.

— Аз отива! — бързо-бързо каза Кълтъс Джордж, преди въжето да се стегне.

— …и когато спасителната експедиция ме намери — разказваше Малчо в „Мината на Ани“, — този простак Кълтъс Джордж пристигна пръв и изпревари шейната на Пушилката с три часа; но недейте забравя, че все пак Пушилката пристигна втори. Как да е, беше вече крайно време, когато чух Кълтъс да крещи на кучетата си от билото на вододела, защото тия проклети сиваши бяха ми изяли мокасините, ръкавиците, кожените ремъци, канията на ножа, а пък някои от тях бяха започнали да ме поглеждат с такива един гладни очи… нали съм си по-охранен! А, Пушилката ли? Душа не му беше останала. Повъртя се малко, помагаше уж да сготвим храна за тия двеста нещастни сиваши, пък току заспа, както беше клекнал, и мислеше, че пълни със сняг кофата за топене на вода. Наредих му моето легло и да ме вземат дяволите, ако не е станало нужда и да го сложа на него, толкова беше капнал. То се знае, че спечелих клечките за зъби. Не е ли било напълно естествено, че кучетата са имали нужда от тия шест сьомги, дето Пушилката им даде по пладне, а?