Безразсъдното ангелче

11

На Хенриета й се струваше, че е прекарала целия си живот сред морето. Движенията на тялото й се бяха приспособили към люлеенето на кораба, вкусът на сол не изчезваше от устните й, косата й беше непрекъснато разрошена от вятъра.

В Бискайския залив корабът беше налетял на буря, Хенриета хвана морската болест и си пожелаваше със сълзи на очи да беше умряла. Даниъл я уви в одеяло и я занесе на палубата, защото, въпреки плющящия вятър и шибащия дъжд, там беше все пак по-добре отколкото в спарената теснотия на малката кабина, където всичко се плъзгаше ту натам, ту насам, а стомахът й повтаряше всяко накланяне. Беше лежала часове наред в прегръдката на Даниъл, а той търпеливо й наливаше по малко ракия между устните, докато в гърлото й се стечеше достатъчно, за да постопли болния й стомах. Хенриета не помнеше кога бе заспала, но когато шест часа по-късно се събуди в същата поза, имаше чувството, че ще умре от глад и вече не възприемаше люлеенето и накланянето на кораба като неприятни. Но Даниъл беше толкова премръзнал, че едва се движеше.

Сега Хенриета се облегна на парапета откъм лявата страна на кораба, вдигна лице срещу свежия бриз и се усмихна при спомена за ужасното изживяване.

— На какво се радваш толкова? — Гласът на Даниъл долетя откъм кърмата, където той разговаряше с капитана, един сприхав холандец.

— На нищо. — Хенриета поклати глава. Трябваше ли да отговори, така че всички да я чуят, че току-що си беше помислила за нежните грижи на своя съпруг?

Даниъл се приближи.

— Ти си измамница — заяви той и я перна по дупето.

Хенриета се засмя.

— Възможно и все пак ще задържа тайните си за себе си.

— При попътен вятър можем да стигнем скоро в Малага каза Даниъл. — Минем ли пролива Гибралтар, дотам ще остане съвсем малко.

Капитанът беше отказал да акостира в Билбао, което щеше да е по-удобно за тях. Твърдеше, че товарът му е предназначен за Малага, а пък те, ако са искали да слязат в Билбао, е трябвало да се качат на кораб, чийто товар се очаквал там. Тъй че сега напредваха с мъка покрай бреговете на Португалия, минаха покрай залива на Кадикс и вече бяха взели курс към тесния Гибралтарски пролив.

— Пътят ни от Малага до Мадрид ще е дълъг.

— Да, но ще си почиваме колкото е необходимо — отговори Даниъл и погледна към синьото море, над което проблясваше слънцето.

Разположен във вътрешността на страната, Мадрид беше град с тесни, криволичещи улички и широки площади. Хенриета изкачи една стръмна уличка, последвана от камериерката си, понесла кошница с кайсии и сливи. Юнското слънце прежуряше от небето и двете жени бяха благодарни за всяка сенчица, която предлагаха варосаните бели къщи. На върха на хълмчето спряха пред врата с решетка, вградена във висок каменен зид. Малкият двор тънеше в сянката на асми.

Сър Даниъл седеше на пейката под портокаловото дърво, погълнат от онова, което пишеше. Когато чу жена си да приближава, вдигна глава и се усмихна.

— Какво хубаво ми носиш?

Хенриета се наведе към него и му подаде бузата си за целувка.

— Плодове от пазара до катедралата. — Тя му подаде кошницата. — Изглеждаха толкова вкусни. Не можах да устоя. Пазаруването ми доставя огромно удоволствие. А има и толкова много нови неща, които искам да видя. Ще хапнеш ли кайсия? — Тя седна на пейката до Даниъл. — Какво прави тази сутрин? — попита тя и отхапа с наслада от сочния плод.

— Трудно мога да кажа… виж, окапа се. — Той извади кърпа от джоба и избърса сока, потекъл по брадичката на Хенриета.

Тя се дръпна нетърпеливо.

— Какво да правя, като са толкова сочни? Защо ти е трудно да кажеш?

Даниъл навъси чело.

— Всички са толкова учтиви и любезни, но въпреки това не мога да се добера до главния церемониалмайстор на краля, а без неговото съгласие няма да бъда допуснат скоро до аудиенция при крал Филип. Никой не отхвърля пряко молбата ми, но просто нищо не става. Не зная дали причината е, че не знаят как да се държат с посланик на крал в изгнание. В протокола сигурно няма подобна клауза. — Той поклати потиснат глава. — Но е възможно и да им е ясно какво ще предложа и смятат, че е по-лесно предварително да си спестят отказа.

— Колко неприятно — каза съчувствено Хенриета. Още не се бе озовавала в двора, защото кралицата още не беше готова да я приеме. Едва тогава щеше да й е позволено да прекрачи прага на онова крило в палата, в което живееше нейно величество. Все пак вече я бяха посетили съпругите на някои придворни, с които Даниъл бе установил връзка. Наложи й се да спази направо смехотворните правила на испанския придворен етикет. Затова можеше да си представи атмосферата, която Даниъл й описа.

— Новини от Хага. — Даниъл сгъна листовете и ги пъхна в дълбокия джоб на жакета си.

— От краля?

— Да.

— И какво ти съобщава?

— Не мога да ти кажа, елфичке. Негово величество ми наложи пълно мълчание.

— Но аз съм твоя съпруга.

Той й щипна носа.

— Дори моята съпруга не може да ме накара да разочаровам доверието на своя крал. Впрочем няма и нищо интересно за теб.

— Ти пък откъде знаеш? Или мислиш, че съм твърде млада и глупава, за да го разбера?

— В момента наистина си едно неразумно и упорито дете — избухна Даниъл. — Прекалено неопитна си в държавните дела, за да проумееш съобщенията.

Хенриета пламна от яд и упорито настоя:

— Разбирам повече, отколкото предполагаш. За шотландците ли става дума?

Даниъл стана.

— Мисля, че не си ме слушала внимателно.

Хенриета го последва забързано в къщата, в спалнята с хладен каменен под, белосани стени и спуснати кепенци. Наблюдаваше внимателно как Даниъл подрежда документите в каса за пари, сложена върху украсена с интарзии ракла.

— Не разбирам какво толкова тайно може да има, та да го криеш от мен.

Даниъл само вдигна рамене.

— Поканени сме тази вечер при херцог Медина да ла Торе. Неговият секретар ми предаде тази заран поканата му.

Както Даниъл се бе надявал, съобщението накара Хенриета да забрави огорчението си.

— Първата покана от високопоставен придворен. Това означава ли нещо?

— Твърде е възможно. Но нали ще видим.

— А как трябва да сме облечени? — Хенриета изтича до огромния гардероб. — Колко жалко, че донесохме само скромните си пуритански дрехи, а тук всичко тъне в разкош.

Даниъл не отговори, но наблюдаваше колко отчаяно оглежда Хенриета скромните си тоалети.

— Какво е това? — Тя измъкна учудена същинска мечта от кадифе със цвят на череша и моаре в слонова кост. — Прекрасна е! На кого е?

— Мисля, че ще ти стои добре — каза Даниъл. — Освен това не зная някой освен теб да използва този гардероб.

— Но откъде се взе? — Объркана и ужасно изненадана, Хенриета просто не беше в състояние да разбере закачката на Даниъл.

— От шивача.

— О, Даниъл, знаеш какво искам да кажа! — Тя оправи гънките. — За мен ли е? Наистина е за мен?

— Пробвай я. Ушиха я по мерките на една от твоите рокли.

Официалната рокля беше от червена дамаска с дантелена яка на дълбокото деколте и дантела на ръкавите, украсени с кадифени ленти и панделки, фустата беше от моаре с цвят на слонова кост, украсена и тя с нежна дантела. Хенриета никога не беше носила толкова разкошна дреха.

Даниъл кимна доволен, когато Хенриета му се представи в новия си вид. Както очакваше, цветът подхождаше чудесно на тена и на косата й.

— Сигурно е ужасно скъпа — каза угрижено Хенриета. — А знаеш, че не разполагаме с много пари.

— Достатъчно за няколко нови рокли — увери я Даниъл. — Шивачът ще получи още поръчки.

— Ами ти? Не върви аз да получавам прекрасни нови рокли, а ти да си носиш старите дрехи.

— Срамуваш ли се? — подигра й се той и бързо хвана заканително вдигнатия й юмрук. — Това ли ти е благодарността?

Хенриета застана на пръсти и го целуна по бузите, по носа, по устата.

— Това достатъчно ли е или искаш повече?

— Повече, много повече.

Тази вечер Даниъл наблюдаваше с гордост съпругата си. Момичешкият й чар беше станал сякаш още по-привлекателен от онова самочувствие, което проличаваше в начина, по който се движеше, разговаряше, присъединяваше се към общество толкова различно от онова, с което беше свикнала дотогава. Нямаше да е пресилено тази вечер Хенриета да бъде наречена красавица. В косата й беше вплетен наниз от перли и още един, с рубини. И двата бяха сватбен подарък за Нан, но Даниъл не изпита угризения на съвестта, щом видя в каква чудесна хармония са с външността на Хенриета. Неговата годеница, все още дете, се бе превърнала в чудесна млада жена, с която един съпруг можеше само да се гордее.

— Сър Даниъл, това наше събиране се обогати безкрайно много с присъствието на доня Хенриета. Тя е същинско бижу! — Засуканият комплимент беше на дон Алонсо Херес, който изглеждаше чудесно в тъмните дрехи на испански придворен.

— Моля да ми простите гордостта, дон Алонсо, но трябва да се съглася с вас. — Даниъл отвърна с необходимата учтивост, защото дон Алонсо беше сред приближените на главния церемониалмайстор.

— Доня Тереса ще направи с удоволствие посещение на съпругата ви. Надявам се, че тя ще приема утре.

— За нея ще бъде чест. — Съпругата на дон Алонсо беше една от придворните дами на кралицата и нейното посещение можеше да има за цел само да предаде на Хенриета тържествена покана от нейно величество. Не беше изключено нещата най-сетне да са се придвижили.

Въпреки всичко Даниъл не успяваше да потисне известна тревога. Въпреки хубостта си и придобитото самочувствие, Хенриета си оставаше непокварена, без опит в придворните среди, а дворът на кралицата беше гнездо на клюки и интриги. Не беше сигурен, че ще може да се оправи във всичко това.

Що се отнася до Хенриета, тя се забавляваше, без да подозира какви планове и намерения се въртят около нейната личност. Тя прие толкова ласкателните комплименти на присъстващите дами и господа, музиката мамеше и Хенриета се възползва със сияещи очи от отдавна липсващата й възможност да танцува.

— Тереса, как мислите, доколко я посвещава нейният съпруг в делата си? — Въпросът беше зададен от висока жена с вече посивяла коса, покрита с нежен, обсипан със скъпоценни камъни воал. Черните очи хвърляха остър поглед от силно гримираното лице.

— Трудно е да се каже, но доколкото зная, той е много разумен мъж — отговори събеседничката й, възпълничка дама и тя с ярко гримирано лице и очи не по-малко черни от тези на задалата въпроса.

— Което значи мъж, който едва ли споделя държавни тайни със съпругата си. — Маркиза Айтона заоглежда залата със скъпи гоблени по стените, докато не зърна Даниъл. — Той я следи с внимателен поглед… и любвеобилен.

— Тя е млада и навярно още твърде наивна — каза замислено другата. — Ако са привързани един към друг, бихме могли да я използваме за нашите цели. Не се съмнявам, че тя с готовност би помогнала на своя съпруг.

— Така е — измърмори маркизата. — Научих, че този следобед са пристигнали новини от Хага.

— А също, че се очаква пристигането на извънреден пратеник на английския парламент — допълни доня Тереса. — Както разбрах от кралицата, нейно величество е много заинтересувана да разбере дали дворът в Хага поддържа достатъчно сигурна агентурна мрежа в Англия. В тази връзка ще е много показателно, ако писмото от Хага съдържа сведения за пристигането на извънредния пратеник.

Маркизата кимна мълчаливо, но продължи да следи с поглед нежната фигурка на онази, която беше предмет на разговора.

— Наистина прелестна малка женичка. Кралицата ще реши, че е привлекателна.

— И полезна.

— Много полезна, ако съумеем да я подхванем добре.

Вече минаваше полунощ, когато Даниъл се запъти към една от широко отворените врати, които водеха от все още претъпканата бална зала към една от терасите. От нея се откриваше панорама към пищните градини, в които пееха фонтани, а величествени кипариси очертаваха криволичещите пътеки в слабо осветената от факлите нощ. Над всичко се простираше осеяното със звезди черно и кадифено южно небе.

Хенриета стоеше в края на терасата с чаша от венециански кристал в ръка. Гледаше усмихнато своя кавалер, млад и привлекателен благородник със сияещи кафяви очи и красива брадичка. Даниъл си даде изведнъж сметка колко вехти са неговите дрехи в сравнение с коприната и дантелите на Хенриетиния обожател. Беше повече от ясно, че е обожател, както беше несъмнено и това, че на лейди Дръмънд ухажването й харесва.

Даниъл прекоси решително терасата.

— Вече е късно, скъпа ми съпруго. — И той вдигна ръката й към устните си.

Хенриета беше малко изненадана от необичайното обръщение.

— О, изобщо не съм забелязала. Познаваш ли дон Педро Ескобал? Той ми беше чудесен събеседник.

— Сър Даниъл! — испанецът се поклони с дълбоко уважение. — Вече съм чувал много за вас и се радвам да се запознаем. Но първо ми разрешете да ви благодаря, задето имах възможността да се радвам на компанията на вашата съпруга.

— Боя се само, че ще трябва да я отведа — каза спокойно Даниъл. — Време е да се сбогуваме.

— Нали е много хубавичък? — Хенриета си пое дълбоко въздух, докато чакаха пред двореца да докарат взетата под наем карета.

— Ех, средна ръка — отговори доста нелюбезно Даниъл. — Но ако ти харесва малката му остра брадичка.

— Даниъл! — Хенриета внезапно спря. — Ти да не би да ревнуваш?

— Не, разбира се. Как можа да ти мине през ума!

— Да, но все пак ревнуваш — погледна го тя кокетно.

— Глупости. И внимавай да не се самозабравиш!

— Не го правя, сър. Но да знаеш само колко много комплимента ми направиха днес.

— На испанците им е навик — заяви снизходително Даниъл. — Тъй че не бива да вземаш всичко за чиста монета.

— Не, разбира се, че не — каза тихичко Хенриета.

Даниъл я хвана разкаяно за ръката.

— Не исках да те обидя, скъпа. Ти наистина изглеждаш великолепно днес.

Тя сложи плахо ръка на рамото му и прошепна:

— Той не е и наполовина толкова хубав колкото си ти.

— Мисля, че ще ти се наложи първо да ми докажеш, че предпочиташ дърто момче като мен пред един младеж — и Даниъл надникна дълбоко в кадифените й очи.

— О, в такъв случай трябва да побързаме да се приберем. — Хенриета изтича по стълбата и токчетата й изтракаха по стъпалата. — Хайде, побързай. Нямам търпение да ти дам доказателството, но тук няма как.

— За съжаление — измърмори той. Ръката, опряна на неговата, трепереше от нетърпение.

— Целуни ме! — Хенриета въздъхна и застана неподвижно.

— Тук, пред очите на всички?

— Да, — кимна тя енергично. — Ти ме предизвика с приказките си за доказателства.

— Така ли? — Даниъл усети сладостта на устата й и нежния дъх на кожата й.

Хенриета веднага пъхна настойчиво език между устните му, обгърна врата му с ръце и се притисна страстно към силното тяло на Даниъл.

— Какви, за бога, ги вършиш тъкмо тук? — Даниъл си пое дъх. — Мястото е наистина неподходящо.

Тя се засмя весело, безгрижно и нещо необуздано просветна в погледа й.

— Нали искаше да ти дам доказателство. Сега ще ти докажа, че любовта ми към моя съпруг не признава никаква предпазливост. Искам да те любя под звездите и то сега.

— О, богове! — простена Даниъл. — Пълнолуние е.

Хенриета отново се разсмя и вдигна поглед към небето, където големият златен резен светеше дружелюбно между милиардите звезди.

— Не ме интересува и хайде да влезем тук. — Тя избърза до каменната стена, обграждаща градина до самия дворец и отвори тясната вратичка. Вътре беше тихо и спокойно, а въздухът изпълнен с аромата на орлов нокът, карамфили и рози. Хенриета отново се притисна към Даниъл, погали го с две ръце по гърдите, заопипва връзките на панталона и пъхна вътре ръка, за да почне да гали — ту предизвикателно, ту нежно. В същото време не преставаше да го целува по шията, по брадичката, по клепачите, толкова напористо и възбуждащо, че кръвта му кипна и всички мисли за предпазливост изчезнаха.

Двамата зърнаха малък павилион и се запрепъваха почти слепешката към него. Даниъл се отпусна на една от резбованите пейки и Хенриета разбра без думи какво очаква от нея. Тя запретна роклята и фустите и той й помогна да яхне скута му. Хенриета беше готова да го поеме и го усети като част от себе си. Тя се притискаше към бедрата му и се задвижи с пулсиращата сила, понесла и двамата. После те поотслабиха вибрирането и се потопиха заедно в същинско море от чувствена наслада. Даниъл я беше оставил безволно тя да води. Но когато, във върховния миг, той понечи да я вдигне от скута си, Хенриета сложи ръце на раменете му и го прегърна в насладата на взаимното изживяване, докато от устните й не се откъсна вик и тя притисна устни към челото му.

— Може би ще е син — прошепна Хенриета след малко, когато отново си пое дъх.

Даниъл я погали по тесния гръб, усети крехкостта на раменете й и топлата й плът върху бедрата си.

— Аз, изглежда, никога няма да съумявам да предвиждам възбудата ти — каза той замислено.

Хенриета вдигна глава и го погледна в учуденото лице. Не искаше ли това преди малко да се случи?

В павилиона проникна лунен лъч и се отрази в очите му.

— Бих предпочел, когато забременееш, да си на сигурно място у дома.

— Добре, но едва ли ще останем тук цели девет месеца — каза тя най-сериозно.

Даниъл се усмихна.

— Ще се наложи да поизчакаме. Той я вдигна от скута си. — Безсрамница! Питам се от чия ли градина се възползвахме толкова нахално?

Хенриета си оправи засмяно полите.

— Не съм безсрамна, а влюбена и луда по теб. Вече съм сигурна, че що се отнася до „старото момче“, вече те успокоих.

— Да, вярно — потвърди Даниъл, докато си оправяше дрехите. — И изобщо не се чувствам стар. Нито допускам, че „стари момчета“ са способни така лекомислено да любят млади дами в хорските градини.

— Нито пък аз. — Хенриета го хвана за ръка. — Щом се приберем, ще се насладим още веднъж на радостите на любовта, за да може съпругът ми да докаже, че е запазил силата си от младите години.

— Ти трябва да си отспиш — възрази Даниъл. — Забравих да ти кажа, че утре сутрин трябва да очакваш посещението на доня Тереса Херес. То може да се окаже от голямо значение за мисията ми, ако тя ти осигури достъп до кралицата и бъдеш приета при двора.

— Ще направя всичко по силите си — увери го Хенриета, — и ще се опитам да бъда истинска испанска лейди.

Даниъл отново нежно я прегърна.

— Не мога да си представя да живея скаран с теб. Твърде добре се разбираме, нали елфичке?

През последвалите седмици и двамата често щяха да си спомнят това твърдение.