Безразсъдното ангелче

14

— Боже милостиви! Хенриета, горкичката ми, разбира се, че ще дойдеш с нас. В каретата има достатъчно място, нали Джон, пък и ти реши на всяка цена да яздиш. — Бетси се обърна живо към своя малко тромав съпруг, който бе изслушал мълчаливо задъханите обяснения на лейди Дръмънд.

— Но разбира се! — поклони се учтиво Джон Трутън. Радваме се, че можем да ви услужим, лейди Дръмънд.

— Ах, думи нямам да ти кажа колко се радвам, че ще пътуваме заедно — изчурулика, предоволна, Бетси и се качи в каретата, където дойката вече се беше настанила с бебето на ръце.

Пътуването ще е безкрайно дълго, мислеше си тревожно Хенриета, докато се отпускаше на кожената седалка до бавачката. Но тя нямаше друг избор, а след като се отдалечат от града, който й донесе толкова нещастия, ще се почувства, може би, по-добре. Но утехата беше слаба.

Конете удряха нетърпеливо с копита калдъръма пред къщата на Трутънови. Кочияшът се качи на капрата. Двамата конници, които щяха да бранят пътниците при евентуално нападение, заеха местата си от двете страни на каретата. Джон Трутън хвърли последен поглед на празния двор и на багажа на покрива на каретата. Стиснала пръсти, Хенриета въртеше скромната златна халка, заменила пръстена на Даниъл с неговия печат, после енергично преглътна буцата, застанала на гърлото й. В същия миг зърна съпруга си да препуска към площада на катедралата.

Беше гологлав и личеше, че се е облякъл набързо. Шарфът му беше вързан накриво, ризата разкопчана. Но острите линии на устните и брадичката, силната уплаха в погледа издаваха, че в момента изобщо не го интересуваше, дали е подходящо облечен.

— А, Дръмънд, искате да се сбогувате със съпругата си. — Джон Трутън, който тъкмо яхваше коня, поздрави непринудено новодошлия.

— Тъкмо обратното — отговори Даниъл. — Къде е тя?

— С Бетси и децата. — Трутън измъкна крак от стремето. — Нещо не е наред?

Даниъл се престори, че не е чул въпроса, отиде до каретата и отвори вратичката.

— О, сър Даниъл, каква чудесна изненада! — възкликна Бетси. — Сигурно искате да се сбогувате с Хенриета. Не мога да ви опиша колко се радвам, че тя ще пътува с нас.

Даниъл сякаш не беше чул нито думичка от брътвежа на Бетси. Гледаше само жена си.

— Това не се налага — каза той спокойно.

На Хенриета всичко й се струваше само сън, тя седеше неподвижно и не можа да отрони нито дума.

Даниъл погледна тясното, пребледняло от отчаяние сърцевидно личице, големите тъмни очи, в които се четяха мъка и страх, и изпита угризения на съвестта. Потънал в собствената си мъка, не беше забелязал колко дълбоки са и нейните рани толкова дълбоки, че да я доведат до това отчаяние. Беше време да й прости, а някой ден сигурно щеше и да забрави.

— Ела — каза той и протегна ръка.

Тя преглътна и сякаш постепенно осъзнаваше отново къде се намира.

— Мисля, че ще е все пак по-добре да замина с Бетси, дори ако вече си получил по-добри новини.

— Наистина ще е по-добре — побърза да добави Бетси.

Даниъл поклати глава.

— Не, в никакъв случай не мога да дам съгласието си.

Бетси се оттегли примирено навътре. Когато един съпруг говори с този тон, на жената не й остава друго освен да се подчини.

Хенриета слезе безмълвно от каретата и направи няколко крачка встрани, докато вече не можеха да ги чуят.

— Мисля, че ще е най-добре, ако сега си отида — каза тя със страстна настойчивост.

— Не — отговори спокойно Даниъл. — Бягството не е решение.

— Аз не бягам — възрази тя. — Аз просто си отивам, защото не издържам повече тук, където не съм желана. Достатъчно дълго съм живяла така и не искам това да се повтори. Не можеш да ме принудиш да остана, след като…

— Това не са въпроси, които се решават насред улицата — прекъсна я рязко Даниъл. Беше потресен от това, че тя сравнява своите изоставени и лишени от любов детски години с живота си като негова съпруга и му стана непоносимо да гледа мъката, изписана на лицето й. — Вкъщи ще поговорим за всичко.

— Не — каза твърдо Хенриета. — Вече никога няма да ти създавам затруднения, но ме остави да постъпя както трябва. — И тя тръгна пак към каретата.

— Ще се наложи ли да те нося до вкъщи, Хенри?

Въпросът й се стори толкова абсурден, че не отговори и продължи да върви към все още отворената вратичка.

С три крачки той беше вече до нея, без дума повече Даниъл грабна нежната си женичка и я вдигна на ръце.

Хенриета тутакси се вцепени, сякаш се превърна в дървена кукла.

— Искам да ходя.

— В никакъв случай — каза Даниъл с все същия спокоен тон. — Мисля, че така ще стигнем по-сигурно до целта си. Освен това не си никак тежка — добави той успокояващо, сякаш я бе възпирало това съображение.

Хенриета беше объркана и сякаш вцепенена. Сега й говореше пак нейният Даниъл, той я държеше в обятията си. Но не беше ли немислимо? Стори й се невъзможно той да е станал отново предишният и да е отпратил вече онзи другия — студения, злобния, чуждия, заличил е ужасното събитие и то сякаш изобщо не се е случвало. Невъзможно беше, но толкова й се искаше да е точно така.

— А, сър Даниъл, върнахте ли я? — Икономката приветства завръщането й по обичайния си многословен, преливащ от чувства начин, придружавайки радостните си възклицания с оживени ръкомахания.

— Да, благодарение на вашата бдителност, сеньора. За щастие сеньората те е чула да излизаш и ме събуди. Като ми спести по този начин куп тревоги.

С тези думи Даниъл изкачи стълбите към спалнята. Там сложи отново Хенриета на крака, но продължи да я прегръща с едната ръка, а с другата я погали нежно по бузите. Погледна я спокойно и гласът му прозвуча сериозно.

— Всичко отмина, елфичке. И нека никога вече да не говорим за това.

Хенриета си пожелаваше от все сърце да може да му повярва. Искаше чисто и просто да приеме тези прости думи на прошка и да забрави ужасните обстоятелства, но просто не можеше. Тя се дръпна от него и поклати глава.

— Не, не няма да е отминало, докато не ме разбереш. Ти отново и отново ще си спомняш и ще ме презираш. И никога вече няма да ми се довериш — каза тя тихо и наведе глава.

— Какво има да разбирам? — попита учудено Даниъл.

— Ти мислиш, че съм накърнила доверието ти — отговори тихичко Хенриета. — Но аз исках само да ти помогна…

— Да ми помогнеш? — възкликна Даниъл. — Но за бога! — Той прокара ужасен пръсти през косата си. — Веднага трябваше да се сетя. Всеки път, когато особено ревностно се стараеш да им помогнеш, се случват най-лошите неща.

Хенриета изобщо не се опита да възрази на тази унищожителна констатация.

— И аз не зная защо така става — прошепна тя. — Но не е справедливо.

— Изглежда причината е, че не разсъждаваш — въздъхна Даниъл. — Освен това мисля, че сега трябва всичко да ми разкажеш?

— Предполагам, че и това няма да промени убеждението ти — каза Хенриета. — За мен беше простимо нарушение, при което целта оправдава средствата, но преценката ми явно е била погрешна.

— Добре, нека те чуя.

Даниъл изслуша внимателно разказа й за разговорите с кралицата и с маркизата, за изводите, които Хенриета си беше направила от тях и плана, който й беше хрумнал.

— Струваше ми се, че постъпвам толкова умно — заяви тя накрая. — Убедена бях, че идеята ми е много добра, но понеже ти не искаше да ми кажеш какво пише в писмото, казах си, че… — При спомена за ужасната сцена тя млъкна за миг. — Исках да ти разкажа всичко, когато планът ми успее. За нищо на света не бих те предала. Но всеки път, когато исках да ти обясня нещо, ти не ме слушаше. Интересуваше те единствено какво мислиш ти.

В това отношение е напълно права, помисли си Даниъл. Просто не бе пожелал да разбере мотивите за непочтената й постъпка.

— Значи наистина имаше намерение да ми се изповядаш, елфичке? — Когато тя мълчаливо кимна, той се засмя облекчено. — И все пак постъпката ти беше безкрайно безотговорна, Хари, не съм ли прав?

— Да, зная — съгласи се тя веднага.

— Убеден съм, че никога няма да повториш нещо подобно — каза предпазливо Даниъл.

Ужасеният поглед на Хенриета беше достатъчно красноречив отговор.

— А сега един последен въпрос: Защо, за бога, след като вече знаеше какво иска кралицата от теб, не дойде веднага при мен, а вместо това се опита сама да се справиш с всичко?

Хенриета отвори учудено широко очи, смаяна от толкова наивния въпрос.

— Но нали щеше да е прекалено просто.

— Просто — измърмори Даниъл. — Да, естествено. Отговорът беше ясен. Колко глупаво от моя страна.

Хенриета го наблюдаваше недоверчиво.

— Исках да ти докажа, че и аз притежавам талант за интриги. Не съм глупавото детенце, за каквото ме имаш, Даниъл.

— Това не е вярно — възрази усмихнато Даниъл. — И все пак ти си едва на шестнайсет, миличко, а на този свят има неща, които още не си опознала.

— Няма и да ги опозная, ако не ми дадеш възможност.

— Сигурно имаш право. — Даниъл хвърли поглед на часовника. — По дяволите, вече е осем, а в десет трябва да съм на аудиенция при краля!

— Е, значи е подействало! — Хенриета плесна неволно с ръце и лъчезарна усмивка пропъди потиснатия й израз от последните трудни дни.

— Какво е подействало? — Даниъл почна да се преоблича, защото за аудиенцията при Филип II искаше, разбира се, да е подчертано елегантен и да направи впечатление.

— Ами планът ми, разбира се. Забравих да ти кажа какво намекнах на маркизата при посещението й.

— Казвай, бързо! — Даниъл слушаше разказа й за разговора с маркизата и не вярваше на ушите си. — Ама ти наистина си ужасно хитро човече — каза той най-сетне.

— Правилно ли постъпих?

Даниъл кимна.

— В този случай и аз щях направя съвсем същото.

— И си доволен?

Той кимна пак.

— В противен случай щях да съм едно неблагодарно чудовище.

Хенриета отпусна преплетените си пръсти и се загледа втренчено в тях.

— В такъв случай ще приемеш, може би, че за в бъдеще ще е по-добре да ме държиш в течение на работите си?

— Моля за вашето разрешение да ви докладвам, госпожо, че сте много хитра лисица — заяви откровено Даниъл. — Да, проумях, че няма да е умно да не те посвещавам в проблемите си. Но се надявам и ти да си проумяла, че е глупаво да имаш тайни от мен, независимо от това колко безкористни са причините за това.

— Не бих могла да понеса още веднъж изминалите дни отговори Хенриета и му протегна ръка. — Нито да чуя още веднъж ужасните неща, които каза за мен.

Даниъл пое ръката й и я целуна.

— Постъпих жестоко с теб, елфичке и те моля да ми простиш.

Хенриета му отправи изпълнен с молба поглед.

— Искам да се махна оттук — каза тя. — Тук господстват измама и фалш, и всичко е някак изкривено. Искам да се върна в Хага и да ти родя дете.

Даниъл се засмя.

— Тези желания не са неизпълними. Но не настоявай прекалено на изпълнението на второто. — Той докосна с върха на пръстите си нейните устни. — Много ли беше разочарована, когато разбра, че не си бременна?

— Мислих, че си забравил.

— Не, скъпа, не съм забравил нашата нощ в градината. Но хайде да изчакаме още малко. Ще е по-добре детето ни да се роди у дома. Лицето му помрачня. — Бог ми е свидетел колко силно желая детето ни да се роди в Глийб Парк, където е неговият дом. Тази ужасна война няма ли най-сетне да свърши? От близо десет години в Англия вече не цари мир.

— Няма ли да се наложи да потеглиш отново на война?

Хенриета потръпна при мисълта какво би означавало това. Досега беше избягвала да мисли до какво ще доведе неминуемо откритата подкрепа на Даниъл за каузата на краля. Даниъл ще трябва да потегли отново на война.

Сякаш, за да го потвърди, той каза предпазливо:

— Нали знаеш какво ми предстои. Верен съм на каузата на нашия господар, а трябва да се решим и на последен опит.

— Но ако крал Филип откаже помощта си?

— Тогава ще трябва да се справим и сами.

Мисля, че не бих преживяла неговата смърт, помисли си Хенриета, но се възпротиви храбро на тази възможност.

— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш за двореца?

— Само малко хляб със сирене и глътка бира.

— Ще ти донеса. — Докато слизаше в кухнята, си мислеше за това колко се е променила от времето, когато, още съвсем млада, се впусна презглава в битката при Престън, жадна единствено за приключения и емоции. Сега подобна перспектива я изпълваше със страх, не за себе си, защото бойните полета вече не бяха за нея, но за нейните близки, за Даниъл, но също и за Уил, и децата.

Тази нощ широкото легло вече не беше безлюдната пустиня от последните безрадостни дни. Когато се гушна в прегръдките на Даниъл, Хенриета усети топлина и сигурност. Странно, но този път не жадуваше за дива страст, за пламенна чувственост, а за силата на неговите ръце, интимността на неговото тяло и тихото му дишане. Грижи, проблеми, тъжни спомени, всичко изчезна и прегръдката му и даде нови сили. Хенриета се усмихваше щастлива в топлия мрак, той беше вече заспал, но тя продължаваше да се наслаждава на аромата на неговата кожа, натиска на силните му нозе и яките мускули на неговите бедра.

Седмица по-късно те напуснаха Мадрид и можаха да донесат в Хага уклончивия отговор на испанския крал.