Безразсъдното ангелче

9

Близо седмица по-късно, докато влизаше в къщата, Даниъл бе посрещнат от високи гласове и яростна кавга в дневната. Чу жена си, явно бясна от гняв. Надвикваше я все пак още по-висок дрезгав глас, който Даниъл веднага позна.

Той отвори рязко вратата. Малкото помещение изглеждаше претъпкано с хора, но единственият човек, който го интересуваше, беше жена му. Покачена на стол, тя тропаше с крака и крещеше колкото й глас държи.

— Какво правиш, по дяволите? — С две крачки беше до нея, награби я за бедрата и я сложи на пода. — Какво значи всичко това?

— Опитвах се само да го накарам да ме чуе — отговори задъхана Хенриета.

— Да тропаш с крака по масата наистина е нов и при това нечуван начин да се постигне тази цел — заяви сдържано Даниъл. — Освен това си се зачервила и цялата гориш. — Той се огледа бързо. — Освен това занемарила си, изглежда, задълженията си на домакиня и не си предложила на госта нещо освежаващо.

Докачена, Хенриета наведе мълчаливо глава.

— Браво, сър Даниъл, Вече разбрахме от Уил, че сте разумен човек. — Високата дама с внушителни размери и заповедническо държане, която беше застанала до камината, се приближи към него.

Даниъл погледна приятелски Уил.

— Приликата е неоспорима, мадам. — Той се поклони и вдигна ръката й към устните си. — Много се радвам да се запозная с майката на Уил.

— Щом разбрахме от адвокат Филбърт, че сте в Лондон — тя посочи адвоката, на чието лице беше изписано огромното желание да напусне час по-скоро това място — веднага решихме да ви поздравим за сватбата и да ви благодарим за добрината, с която сте се отнесли към Уил.

Даниъл прегърна младежа през рамо.

— Уил ни беше неоценим спътник. Тъй че не ми дължите никаква благодарност.

— О не! — обади се най-сетне и Озбърт-баща. — От Уил разбрах, че вие…

— Но сега изобщо не става дума за това! — възкликна изведнъж Хенриета. — Та те са пристигнали заедно с баща ми и той…

— Стегни се, Хенриета. Нямаш причина да си толкова изнервена. Вече съм тук. Ще се погрижиш ли за нещо освежаващо за нашите гости?

Хенриета поклати енергично глава.

— Не, аз оставам. Да бях тук от самото начало, нямаше да я има цялата тази бъркотия.

— Да не искаш… — Сър Джералд се спусна към дъщеря си, но Даниъл веднага му препречи пътя.

— Много ми е приятно да ви видя пак, сър Джералд — каза той с престорена добросърдечност.

— А на мен, по дяволите, хич не ми е приятно — избоботи сър Джералд Ашби. — Този проклет адвокат ми цъфна с най-безсрамни искания…

— Безсрамие, така ли? — скочи Хенриета. — Как изобщо можеш да го слушаш…

— Престани! — Даниъл се беше разсърдил не на шега. — Няма да постигнем нищо, ако непрекъснато ни прекъсваш.

— Много разумен човек — повтори госпожа Озбърт. — Не бой се, Хенриета, дошли сме да се уверим, че всичко ще стане напълно законосъобразно.

Сър Джералд се изчерви като пуяк и напразно затърси думи. Адвокатът Филбърт пак се изкашля смутено.

— Как мислите, ми харесва всичко това, госпожо Озбърт! И изобщо работа ли ви е да се месите, господин Озбърт! — Бащата на Хенриета направо избухна. — Ами този пребледнял адвокат — обърна се сега към Филбърт. — Няма никакви документи и аз няма да чакам да им докажете противното, само защото някакъв проклет галфон ви е подкупил.

Даниъл с основание допусна, че проклетият галфон е именно той, но реши да се престори, че не е чул обидата.

— Мога ли да ви предложа вино, господа?

— Да, благодаря — На Озбърт явно му олекна. — Трябва да си призная, че преди твърде често си затваряхме очите. — Той се почеса по носа, луничав като този на Уил. — Беше много трудно да решим какво да направим. Но тук става дума за справедливост или несправедливост и аз съм виждал с очите си документите, когато ставаше дума за брак между Хенриета и Уил. Мога да го потвърдя. И адвокат Филбърт също. — Озбърт отпи голяма глътка от чашата, която Даниъл му беше подал, и хвърли изпълнен с непреодолимо отвращение поглед към сър Джералд, който сякаш всеки миг щеше да получи удар.

— Не мисля, че ще ви се наложи да станете свидетели — Даниъл погледна, присвил очи, сумтящия от гняв баронет. — Елате, сър Джералд, нека обсъдим разумно обстоятелствата.

— Разумно ли? — На лицето на Ашби отново се появи лукавият израз. — Че къде са ви документите? Хайде, покажете ми ги. После ще можем да разговаряме разумно.

— О, вече мога да ти ги покажа — Хенриета беше бяла като платно, но изглежда вече се беше овладяла. — Много добре зная къде са — и тя погледна подигравателно баща си. — Хайде да заминем всички заедно за Оксфордшир и там да ви ги покажа. Ще го предпочетеш ли… татко?

Тези думи бяха пропити от толкова горчивина, че пронизаха Даниъл до мозъка на костите. В настъпилата внезапно тишина, Хенриета се изправи, съвсем спокойна, събра цялата си енергия и сила на волята и ги отправи към мъжа, когото току-що бе нарекла свой баща. Онова, което знаеше само тя, беше, че изобщо не знаеше къде са скрити документите. Но ако те не бяха унищожени, можеха да са само на едно място, където баща й от край време пазеше всичко, което някой ден можеше да му е полза. Тя го изгледа настойчиво и забеляза, че той става неуверен. А тя беше, изглежда, на прав път.

— Скрити са под двойното дъно на ковчежето за скъпоценности на лейди Ашби, зад ламперията в твоята спалня.

Хенриета беше извисила победоносно глас. Бесен от гняв, баронетът понечи да се нахвърли с юмруци срещу дъщеря си, но Даниъл го сграбчи със стоманена хватка.

— Е, сър Джералд, може би ще проведем сега един разумен разговор? Седнете, господин Филбърт. Ще трябва да изложим някои неща на хартия, а не бива и да губим време. Сигурен съм, че господин Озбърт ще ни бъде на разположение като свидетел.

Като скърцаше със зъби, сър Джералд се отказа от по-нататъшна съпротива, а Хенриета, вече победителка, се оттегли на пейката до камината.

— Откъде го знаеше, Хари? — прошепна й Уил, който седна до нея. — Свикнал съм да очаквам всичко от теб, и все пак, защо беше толкова сигурна?

— Изобщо не бях сигурна — призна си Хенриета и предпазливо се усмихна. — Знаех само къде крие всичките си съкровища, защото един ден ги открих, докато вилнеех из спалнята му.

Уил се колебаеше между осъждане и възхищение.

— Тършувала си из стаята на родителите си?

— Да. И освен това подслушвах на врати и прозорци. Така разбрах и за наследството, което ми е оставила майка ми.

— Ужасно поведение.

— Вярно — съгласи се невъзмутимо тя. — Но много полезно, както виждаш. Освен това трябваше сама да се грижа за себе си, защото никой друг не го правеше вместо мен.

Уил кимна мълчаливо.

— Изглеждаш уморена — каза той след малко. — Не искаш ли да полегнеш малко?

— Да, май ще е добре да поотпочина. Така вечерята ще ми е по-вкусна.

Когато Хенриета се събуди, първата й мисъл беше, че е спечелила битката с баща си без продължителен и скъпо струващ процес. Вече беше свободна, сега и завинаги, освободена от коварната подлост на баща си.

Дочу весели гласове, дрънченето на чинии, звънтенето на ножове. Хенриета бързо стана, облече се и слезе бързо по стълбата. Откъм кухнята и трапезарията се носеше толкова апетитен мирис, че и потекоха лигите. Когато отвори вратата на трапезарията, видя Даниъл, тримата Озбъртови и адвокат Филбърт насядали в чудесно настроение около масата. Виното, добрата храна и буйният огън в камината бяха зачервили бузите им.

— Даниъл, ужасно съм ти сърдита, задето не ме събуди — каза Хенриета.

— Не ми се сърди, елфичке — стана той да я посрещне. — Оставили сме ти твоята порция. Реших, че ще ти се услади повече, след като се наспиш. Ела, седни до мен. Това е пържено гълъбче, а това задушени заешко и агнешко. От кое да ти сложа най-напред?

— От задушеното, ако обичаш.

Около масата цареше толкова весело настроение, сякаш на всички им беше паднал тежък товар от гърба. Озбъртови се усмихваха приятелски, а адвокатът Филбърт не се държеше толкова сковано и официално, както обикновено. Хенриета се радваше, че на Даниъл явно му беше олекнало. Знаеше какво означава за него този капитал и се надяваше баща й да не е посягал незаконно на него, фактът, че тя му бе помогнала да го получи, изпълваше сърцето й с радост. Вече не беше бедната, спасена по чудодеен начин просякиня, беше си извоювала място в живота на Даниъл, място, спечелено честно и почтено.

— Донесъл съм ти подарък, елфичке — каза изведнъж Даниъл.

— Подарък ли? — Хенриета едва не се задави от учудване. — Как така ми носиш подарък?

— Ами беше едно лудо хрумване — отвърна закачливо Даниъл. — Беше и рисковано за мен, защото в наши дни не гледат с добро око човек, който купува такива неща.

— Какво, за бога, може да е? — Хенриета отвори толкова широко очи, че Даниъл избухна в силен смях.

— На вратата е, до вратата.

Хари скочи, изтича в коридора и се върна с някакъв безформен пакет.

— Вече зная какво е! — възкликна тя. — Напипвам контурите! Това е китара.

— Реших да повярвам, че наистина свириш толкова добре, колкото твърдиш. — Даниъл се усмихваше, доволен да види голямата радост на Хенриета.

— О, тя наистина свири добре — каза госпожа Озбърт, — има и приятен глас.

Хенриета се изчерви от комплимента, погали красиво извитото дърво и дръпна предпазливо една струна.

— Чудесен инструмент, Даниъл!

— Мисля, че е време да тръгваме — Амалия Озбърт неохотно стана. — И двамата сте винаги добре дошли в Озбърт Корт… с цялото семейство.

— Наистина не зная как да ви благодаря — каза сериозно Даниъл.

— Глупости! Ако наистина имаше повод за благодарност, щяхме наистина да я приемем.

Сред безкрайни благодарности и протести от двете страни, семейство Озбърт и адвокатът Филбърт се приготвиха да излязат навън, в студената нощ.

— А ние ще се прибираме ли у дома? — попита Хенриета, когато заключиха вратата зад гостите.

— Не веднага. Трябва да отида още веднъж при комисарите в Хейбърсдейшърс Хол и… — На лицето на Даниъл легна сянка. Той сръчка навъсено огъня в камината. — Искам да дочакам и края на процеса срещу краля. Тази заран го зърнах, когато го докараха в Уестминстър. Отиде пеш до ферибота при Гардънс тейърс, заобиколен от онези предатели с пики. — Даниъл сви презрително устни. — Кралят намери мила усмивка за всекиго, когото срещна по пътя си.

Хари се приближи към огъня.

— А какво беше настроението на хората?

Даниъл вдигна бавно рамене.

— Бяха ядосани, объркани… Повечето мълчаха. Някои измърмориха:

— Бог да пази краля, — но веднага ги накараха да млъкнат. При този потиснически парламент подобна молитва се смята за предателство спрямо държавата. Хенриета, бог ми е свидетел, ако се опитат да убият, краля, няма да гледам безучастно.

Хенриета неволно потръпна. На Даниъл оставаше ли му наистина избор? Проявената вярност към краля беше изплатена с парична сума, а той се видя принуден да се закълне във вярност на парламента — само и само да защити семейството и имота си. Нима щеше да наруши клетвата? И какво щеше да стане тогава с всички тях? Денят загуби изведнъж цялото си великолепие.

— Да ти изсвиря ли нещо? — Хенриета хвана китарата.

— Ако искаш.

Но и веселата музика не можа да пропъди мрачните мисли.

През последвалата седмица нервното напрежение непрекъснато нарастваше, докато настъпи и денят, на който Чарлз Стюарт бе осъден на смърт чрез обезглавяване като „тиран, предател, убиец и отявлен враг на всички добри хора в тази страна“.

Докато го водеха от съда в Уестминстър, войниците крещяха високо: „Справедливост! Смърт!“, за да искат главата на мъжа, когото обвиняваха в дългогодишното кръвопролитие на гражданската война.

Хенриета беше придружила Даниъл до Уестминстър. Когато доскоро немислимото стана действителност, Даниъл стоеше, скован и мълчалив. Наоколо им се надигаше силна глъчка, някои гласове издаваха безпомощност, други шумно задоволство от присъдата.

— Божият закон е спазен — заяви с хладнокръвно задоволство застаналият до Хенриета мъж с аскетична външност.

Хенриета долавяше как яростта сковава тялото на Даниъл и го дръпна отчаяно за ръката.

— Хайде да се прибираме. Боли ме главата.

Загриженост измести за малко болезнената ярост.

— Какво ти е, елфичке? Да не си болна?

— Не, не, нищо сериозно, от вятъра е. Като пийна вкъщи нещо топло, ще се оправя.

— Добре. Тук и без туй вече не ни задържа нищо. — В гласа му звучеше необичайна острота.

Той хвана Хенриета за ръката и тръгна към странична уличка. Тълпата беше почнала да се разотива, но настроението беше потискащо, тук-там избухваха кавги. Камък се удари в калдъръма пред краката на Хенриета. Даниъл стисна още по-силно ръката й.

— Тук намирисва на беда — измърмори той. — По това време по улиците не бива да има жени.

Следващите няколко дена Даниъл сякаш беше потънал в себе си. Хенриета се опитваше да го поразсее с музика и разговори, с нежност и страст, а когато нищо не помагаше, заговорваше за завръщането им в Кент. Комисарите в Хейбърсдейшърс Хол се бяха съгласили да намалят глобата с хиляда фунта и вече нищо не ги задържаше в града. Но Даниъл не можеше да напусне Лондон. Сякаш беше длъжен да дочака заедно с краля, със своя крал, за когото се бе сражавал, часа, в който секирата на палача ще сложи край на всичко.

Във вторник, 30 януари денят започваше, сив, в Лондон. Даниъл стана мълчаливо, мълчаливо се облече и тръгна към пътната врата. Хенриета избърза подире му.

— Идвам с теб.

— Не, няма! Решителният му тон наруши потискащата тишина. — Ти ще останеш зад тези стени, докато се върна.

Откъм улицата нахлу леден вятър, после вратата се затръшна. Хенриета остана за миг неподвижна.

— Ела в кухнята до огъня — чу тя зад себе си милия глас на Доркас.

— Благодаря, Доркас, но ще отида до Уайтхол.

— Това никак няма да зарадва сър Даниъл.

— Не искам да стоя тук, сякаш безучастна към неговата болка — отвърна спокойно Хенриета. — Ако мъжът ми страда, защото е безсилен наблюдател, искам да споделя с него тази мъка. Просто не мога иначе.

— Направете каквото е необходимо — кимна Доркас. Една съпруга трябва сама да решава какъв е нейният дълг. — Джо ще ви придружи.

Хенриета не беше молила за придружител, но го прие с облекчение, а когато стигнаха центъра на града, облекчението се превърна в благодарност. Улиците гъмжаха от хора, устремени неудържимо в една и съща посока, те напредваха бавно, но целеустремено. Когато тълпата я понесе, вече беше невъзможно да се дръпне. Беше станала част от нея.

Когато стигнаха Уайтхол, бледо зимно слънце се подаде от облаците и освети ешафода, издигнат пред банкетната зала. Тълпата напираше напред и Хенриета се озова изведнъж в първите редици, втренчили безмълвни ужасени погледи в разцепения дръвник. Палачът вече беше там, със смъртоносното си сечиво в ръце. Секирата проблясваше на слънчевите лъчи. Какво ли чувство беше, да знаеш, че тази ръка само след миг ще отсече главата на краля на Англия?

Хенриета гледаше втренчено мъжа, сякаш искаше да прочете мислите му, но маската му придаваше нереална външност, отделяше го от ясните очертания на реалния живот. Озърна се да види Джо, но не го откри. Заобикаляха я само чужди лица, на които се четеше цялата гама от чувства — от забавление до ужас. Опита се да се отдалечи от ешафода, но хорската стена беше непробиваема. Отчаяна, Хенриета оглеждаше тълпата, дано види Джо, или, може би, Даниъл. Тя знаеше, че е тук. Но къде?

После ропотът на тълпата се усили, донякъде в очакване, донякъде пропит от ужас, когато отряд войници излезе през портите на Уайтхол. Между тях вървеше Чарлз Стюарт. Беше гологлав. На Хенриета й се стори особено ужасно да види краля гологлав сред въоръжения конвой. Беше абсурдно да се съсредоточава на такава незначителна подробност, знаеше го, но й де стори, че това символизира призрачната атмосфера на тази утрин.

Сега можеше само да присъства на ужасната драма. Кралят се качи на ешафода, който бе заобиколен тутакси от плътни редици въоръжени мъже, тъй че гласът на негово величество, който се обръщаше за сетен път към събрания народ, едва можеше да се чуе. Той подаде наметалото си на човек от охраната, махна превръзката от очите си и коленичи. В този миг настъпи такава тишина, че сякаш нямаше да може никога вече да бъде нарушена. Слънцето проблясваше върху метала, когато секирата се вдигна и отпусна с един единствен замах. Дълбока въздишка се издигна над тълпата, стон на отчаяние и обърканост, стон, който разкъсваше и крещеше към небето.

После някой изкрещя. Тълпата се раздвижи и ту пристъпваше напред, то се отдръпваше назад. Конни войници започнаха да я удрят, размахваха пики и алебарди, за да разпръснат час по-скоро скърбящото множество. Един отряд се приближи към Чаринг Крос, друг се насочи в същата посока, настана дива бъркотия и хората хукнаха, загубили ума и дума, като се мъчеха отчаяно да избегнат тъпчещите коне и остриетата на пиките.

Хенриета събра цялата си воля в усилието да не падне. Всичко останало нямаше значение. Не видя накъде я влачат, но знаеше, озове ли се веднъж под тези тъпчещи крака, никога вече няма да стане. Нежното й малко телце беше огромен недостатък и Хенриета едва не се паникьоса, лишена от яката подкрепа на Джо. Той щеше да я държи здраво, докато ги блъскат напред, назад или встрани, в зависимост от това накъде се е устремила тълпата.

Най-сетне дойде и спасението като тъмен, тесен вход. Малко преди отново да я повлекат, Хенриета успя да се промъкне под ръката на някакъв набит мъж и да се озове на безопасно място. Притисна се, задъхана, до стената. Представа нямаше къде се намира, но поне можеше да стои тихо и кротко изправена, а огромната тълпа все щеше някога да се разпръсне.

Даниъл беше излязъл на кон. Предвидил възможността от инциденти, беше останал далеч от стълпотворението и беше поел към дома още преди войниците да се намесят. Стигна лесно до Патерностер Роу, докато зад него глухата гълчава на тълпата все повече набъбваше. Усещаше се премръзнал, празен, с притъпени чувства. Беше сякаш зашеметен и не усещаше вече нищо. Гняв, възбуда… докато Доркас не му каза, че Хенриета и Джо са тръгнали за Уайтхол.

Гледаше втренчено дойката си и картината на възбудената тълпа застана пред погледа му.

— Боже милостиви!

Без да се замисля, изтича на улицата, без да знае накъде да поеме. В този миг зърна Джо, Джо, но не и жена си.

— Къде, за бога, е Хенриета? — Даниъл сграбчи невъздържано младежа за жакета.

— Загубих я, сър Даниъл — изрече Джо. — За последно я зърнах близо до ешафода. Търсих я навсякъде, но беше невъзможно. Тези хора… Поемаше си задъхано въздух, защото Даниъл продължаваше несъзнателно, да го разтърсва. — Върнах се възможно най-бързо, сър Даниъл, честна дума.

Даниъл го пусна.

— Извини ме, Джо. Нямах намерение да се държа толкова грубо с теб. — Той се опита да подреди мислите си. — Някъде при Уайтхол ли я изгуби?

— Да, сър.

— Преди… преди кралят да бъде обезглавен?

— Да, сър. Беше ужасно.

— Изведи ми коня.

Беше навярно безсмислено да я търси, но Даниъл не можеше само да чака и да се моли Хенриета отново да се появи.

Хенриета стоя на сигурното място до портата, докато тълпата почти се разпръсна. Беше се наложило дълго да чака, но нищо не би могло да я накара да напусне сигурното си пристанище. По улиците още имаше войници, но никой не й обърна внимание, когато се измъкна от скривалището си. Тя се огледа за камбанарията на катедралата свети Павел, за да реши в коя посока трябва да върви. Пътят й се стори сега по-дълъг отколкото сутринта, когато още не беше видяла и изстрадала всичко, което се случи. Всяко кокалче я болеше, кожата й беше като наранена, а ужасните спомени изсмукваха последните й сили.

Даниъл я зърна в мига, в който вече мислеше, че няма да понесе по-дълго страха. Беше отпъдил всички ужасни картини, които въображението му бе нарисувало, докато оглеждаше улици, улички и площади, но виждаше само чужди лица. Сега се спускаше за втори път по Лъдгейт Хил и видя нежната фигурка, която изкачваше мъчително хълма с наведена глава. Беше си загубила шапката, бялата й яка беше скъсана.

Той препусна към нея и подковите на коня изтрополяха по калдъръма. Ужасена, уплашена от този звук, Хенриета вдигна очи. Даниъл дръпна юздите, обърна се на седлото встрани, хвана Хенриета под лактите и я сложи доста грубо пред себе си на седлото. Не каза нито дума и пое към дома.

Хенриета също мълчеше, но беше всъщност силно разтревожена. Това не беше Даниъл, когото познаваше. Лицето му приличаше на маска на гнева, а тялото му беше сковано от старанието да не я докосва.

Пред къщата Даниъл скочи от коня, дръпна и Хенриета на земята и пристъпи с тежки стъпки прага, Доркас и Джо се появиха на виковете му на кухненската врата. Жената притисна стресната ръка към устата, щом видя колко ядосан е Даниъл. Още преди тя да успее да каже нещо, Даниъл повлече Хенриета нагоре по стълбата.

Едва беше затръшнал вратата на стаята и се нахвърли върху Хенриета.

— Ти си позволи да не ме послушаш на този страшен ден!

— Не бях сама — изпелтечи Хенриета. — Джо дойде с мен. Но после ни разделиха…

— Забраних ти да напускаш къщата, с Джо или с когото и да било — нахока я той. — Или мислиш, че не знаех какво ще стане по улиците?

Хенриета преглътна и се опита да не се предаде от страх.

— Трябваше да отида — каза тя. — Знаех, че ще страдаш и трябваше да съм до теб, за да зная какво изпитваш. — Тя трепереше и очите й плувнаха в сълзи. — Видях! Видях как умря кралят… — Тя млъкна, задавена от сълзите. Притисна ръка към гърдите, сякаш това можеше да намали болката в сърцето й.

Даниъл се извърна.

— Иди до прозореца. Толкова съм ядосан, че не мога да те понасям близо до себе си.

Хенриета се запрепъва през стаята към другия й край.

— Не исках да бъда изключена от твоята болка — прошепна тя, ужасно напрегната и закърши ръце. — Ти не ме взе със себе си, затова трябваше да отида сама.

Даниъл опря ръце на плота на камината и скри лице в шепи.

— Имаш ли поне най-малка представа за това, което можеше да ти се случи?

— Да — отговори Хенриета. — Успях да се скрия в един вход, но видях какво се случи с други хора… — изведнъж зъбите й почнаха да тракат.

Даниъл я погледна и смисълът на думите й започна да прониква в съзнанието му, объркано от гнева и страха. Тя беше отишла до Уайтхол, за да разбере страданието му и за да може да го сподели. Такава постъпка беше много необичайна, но от нейна гледна точка напълно естествена, защото произтичаше, както и в други случаи, от смелата й решителност. Беше я смятал за твърде млада и неопитна, за да сподели с нея мъката си. Не й оказваше доверие и затова я беше принудил по нейния простичък и пряк начин сама да вземе всичко в свои ръце. И го беше изстрадала. То си личеше по бледото й лице, по изпълнените й с ужас очи.

Даниъл излезе мълчаливо от стаята и се върна след десет минути с поднос, на който имаше две халби и чиния с меденки.

— Ела до огъня — каза той спокойно. — Трябва да пийнеш нещо топло. Доркас направи горещ пунш, а меденките са току-що извадени от фурната.

Хенриета се приближи колебливо към него и разтри разтреперана ръце.

— Нали тук в стаята не е студено.

— Не, студено е вътре в теб — отвърна Даниъл и й разтри енергично ръцете. — Нека никога не забравяме онова, което преживяхме днес. Човек, който го е видял, няма никога да го забрави. Но животът трябва да продължи. Борбата също, защото никой честен човек не може да живее под властта на кралеубийци.

— Какво искаш да кажеш, Даниъл? Нали се закле във вярност на парламента.

Даниъл поклати глава.

— Не съм се клел във вярност на кралеубийци. Чарлз I е мъртъв, но Чарлз II е жив и аз му дължа вярност.

— Какво смяташ да правиш? — Този въпрос бе прошепнат.

— Ще отида на заточение в Хага при краля и ще се присъединя към него.

Хенриета кимна бавно.

— Много семейства предпочетоха да емигрират. Положително няма да сме сами, а децата ще научат много нови неща.

Даниъл я гледаше мълчаливо. Беше пожелал само да следва вътрешния си подтик, имаше намерение да остави Хенриета и децата в Кент. Но неговата съпруга този ден вече беше показала как разбира тя съпружеската взаимност. Той обгърна с усмивка лицето й с ръце.

— Мислиш ли, че госпожа Киърсот ще приеме да живее в изгнание?

Оживление и светлина се върнаха в големите очи.

— Налага ли се да я водим с нас?

— Боя се, че да, елфичке. Като моя съпруга ще имаш при двора достатъчно много задължения.

— Там поне няма да ми се налага да бия масло — каза с лукав поглед Хенриета.

— Но няма да можеш и да се катериш по дърветата — заяви сериозно Даниъл. — Ще трябва да се научиш да бъдеш придворна дама.

Хенриета прие спокойно такава перспектива.

— Няма да е по-трудно от всичко останало, което ми се наложи да науча досега. — Тя го прегърна за шията и нежно го целуна. — Но няма и да е толкова хубаво като някои други неща.

— Сигурно не — съгласи се Даниъл. Той притисна гъвкавото тяло към себе си, усети неговата топлина и собствената си възбуда в отговор на тази близост. Изведнъж го обзе непреодолимо желание, сякаш страстното единение можеше да пропъди ужаса на този ден.

Хенриета усети промяната, която бе станала в Даниъл и със странно чувство за триумф го привлече към леглото.