Бисерите на Парле

I

Кормчията хаваец завъртя щурвала, „Малахини“ се обърна с нос към вятъра и се изправи. Предните платна увиснаха; разнесе се отривистото плющене на краищата на въжетата по платната и скърцането на бързо въртящи се скрипци; вятърът отново изду платната, шхуната се наклони и взе друг курс. Макар че беше още ранно утро и духаше силен вятър, петимата бели на юта бяха облечени много леко. Дейвид Грийф и неговият гост, англичанинът Мълхол, бяха още по пижами и с китайски пантофи, обути на бос крак. Капитанът и помощникът му — по тънки долни фланелки и с платнени панталони, а отговорникът за стоката все още държеше в ръце фланелката си и никак не му се щеше да я облече. По челото му бе избила пот и той жадно подлагаше гърди на вятъра, който не носеше никаква прохлада.

— Душно, и вятърът не помага — оплака се той.

— А какво става там на запад? Това искам да знам — додаде Грийф.

— Няма да трае дълго — обади се помощниккапитанът, холандец на име Херман. — Вятърът цяла нощ се мени — пет минути духа от една страна, десет минути от друга, един час от трета.

— Готви се нещо, готви се нещо — произнесе мрачно капитан Уорфийлд, разчеса с пръсти гъстата си брада на две и вдигна глава към вятъра с напразна надежда да се разхлади. — Цели две седмици вече времето е шантаво. От три седмици обичайният пасат не е духал. Всичко се е объркало. Вчера при залез барометърът взе да се колебае и сега още се колебае, но познавачите казват, че това нищо не значи. Каквото и да казват, на мене това не ми харесва. Действува ми на нервите, знаете. Барометърът играеше така и когато „Ланкастър“’ отиде по дяволите. Тогава бях още новак и хлапак, но помня много добре

всичко. Корабът беше нов-новеничък, четиримачтов, със стоманена обшивка и това бе първото му плаване. Старият капитан не можа да понесе този удар. От четиридесет години служеше в компанията. Залиня и след година умря.

Въпреки вятъра и ранния час хората се задушаваха от жега. Вятърът само ги караше да очакват прохладата, но не я донасяше. Да не беше така наситен с влага, човек би рекъл, че духа от Сахара. Нямаше мъгла, нито следа от мъгла и все пак далечината изглеждаше замъглена. По небето не се виждаха отделни облаци, но то беше покрито с такава плътна завеса, че слънцето не можеше да проникне През нея.

— Готови за обръщане! — изкомандува спокойно, но строго капитан Уорфийлд.

Тъмнокожите матроси хавайци, само по набедреници, се отправиха с плавни бързи движения към предните платна и скрипците на рангоутите.

— Рул на подветрения борд!

Кормчията завъртя мигновено щурвала и „МалаХИни“ със стремително и красиво движение смени посоката.

— Господи! Чудесна е! — възхити се Мълхол. — Не знаех, че моряците търговци използуват яхти в Южните морета.

— Отначало е била построена в Глостър като рибарски съд — поясни Грийф, — но глостърските съдове не отстъпват на никоя яхта и по корпус, и по такелаж, и по бърз ход.

— Но входът на лагуната е пред нас, защо не влезнете? — забеляза критично англичанинът.

— Опитайте, капитане — предложи Грийф. — Покажете му какво значи да влезеш в лагуна при силен отлив.

— Косо към вятъра! — изкомандува капитанът.

— Косо към вятъра — повтори хаваецът и завъртя леко щурвала.

„Малахини“ се насочи право към тесния вход на лагуната на голям, дълъг атол с тясна овална форма. Той изглеждаше образуван от три атола, които някога са се разпаднали и сраснали в един. Пясъчният пръстен беше изпъстрен с кокосови палми, но там, където атолът беше много нисък, палми не растяха и през тия пролуки лагуната проблясваше като леко набраздено огледало. Тя се простираше на много квадратни мили и при отлив водите й се втурваха към единствения тесен проток. Той беше толкова тесен, а напорът на водите при отлив толкова силен, че не приличаше на обикновен вход на лагуна, а на буйна, бърза река. Водата бучеше, кипеше на въртопи и се мяташе навън, образувайки остри, зъбати, белопенести вълни. Те връхлитаха сега откъм носа на „Малахини“ и с всеки свой удар като с железен клин я отблъскваха към единия бряг на протока. Тя бе навлязла вече доста навътре в протока, но в този миг се оказа така притисната към кораловия бряг, че се наложи да завие. Шхуната се обърна с борд към течението и то стремително я понесе към открито море.

— Сега е време да пуснете в ход вашия нов скъп мотор — каза Грийф с добродушна насмешка.

Всички знаеха, че капитан Уорфийлд има слабост към този мотор. Беше молил и уговарял Грийф, докато най-после Грийф даде съгласието си за покупката.

— Той ще оправдае парите си — отвърна капитанът. — Ще видите. Един мотор е по-надежден от всякаква застраховка; а вие много добре знаете, че никой не се наема да застрахова кораби, които плават в архипелага Пуамоту.

Грийф посочи малкия тендер зад тях, който също се бе насочил към устието на лагуната.

— Обзалагам се за пет франка, че „Нухива“ ще влезе преди нас.

— И още как — съгласи се капитан Уорфийлд. — За размерите си той има много мощен мотор. В сравнение с него нашата шхуна е презокеански параход. а има всичко на всичко четиридесет конски сили. „Нухива“ има десет конски сили, но нали е малък, лети като птица. Може да се плъзга и в адски разпенено море, но такова течение е невъзможно да преодолее. Та скоростта на този поток е най-малко десет възла.

И със скорост от десет възла течението изтласка „Малахини“ в открито море, като я блъскаше и подмяташе насам-натам.

— След половин час отливът ще свърши и тогава ще влезем — каза сърдито капитан Уорфийлд, а следващите му думи показаха какво го дразнеше. — Парле не е имал право да дава на атола своето име. На всички английски карти, пък и на френските той е обозначен като Хикихохо. Атолът е открит от Бугенфвил, който му е оставил местното название. — Не е ли все едно как се казва? — рече отговорникът за стоката, който бе пъхнал вече ръце в ръкавите на фланелката си, но все не му се искаше да я облече. — Важното е, че атолът сега е под носа ни, а там е и старият Парле с бисерите си.

— А кой е видял тези бисери? — попита Херман и изгледа всички поред.

— Та кой не знае за тях? — отвърна отговорникът и се обърна към кормчията. — Разкажи им, ТаиХо-Цтаури.

Поласкан и малко смутен от оказаното му внимание, хаваецът завъртя леко щурвала. . — Брат ми е ловил бисери за Парле тричетири месеца. Той много говореше за бисерите. Хикихохо е добро място, тук ги има много.

— Но старецът никога не е продал и един бисер на търговците — намеси се капитанът.

— А разправят, че когато тръгнал да посрещне херман в Таити, помъкнал пълна шапка с бисери;за нея — додаде отговорникът. — Това е било преди петнадесет години, а оттогава кой знае още колко е натрупал. Събирал и седеф. Сума хора са видели купищата черупки от бисерни миди — стотици тонове. Казват, че лагуната е обрана докрай. Може би за това е обявил този търг. — Ако наистина смята да разпродаде натрупаното, това ще бъде най-голямата продажба на бисери в архипелага през тази година — каза Грийф. — Я слушайте, нищо не разбирам! — не издържа Мълхол, измъчен като всички от влажния зной. — за какво става дума? Кой е този старик? И какви са тия бисери? Защо говорите с недомлъвки?

— Хикихохо е собственост на стария Парле — отвърна отговорникът. — Парле притежава цяло състояние от бисери, събирани години наред. Преди няколко седмици обяви, че ще продаде всичко; разпродажбата ще стане утре. Виждате ли колко мачти стърчат над лагуната?

— Доколкото разбирам, това са осем шхуни — каза Херман.

— Какво търсят осем шхуни в това забравено от бога място? — продължи отговорникът за стоката. — За цяла година тук не можеш събра и един товар копра. Следователно те са дошли за разпродажбата, за която идваме и ние. Със същата цел и „Нухива“ пердаши след нас, макар че не ми е ясно какво може да купи. Негов собственик и капитан е Нари Херинг, син на английски евреин и туземка, но единственият му капитал са нахалството, дълговете и неплатените сметки за уиски. В тия неща е гений. Толкова е задлъжнял, че няма търговец в Напеете, който да не се интересува от неговото благополучие. Какво ли не правят търговците, за да му дадат възможност да изкара нещо? Те нямат друг изход, а пък за Нари това е добре дошло. Аз например никому нищо не дължа, но каква полза? Ако припадна ей тук на брега, ще ме оставят да пукна като куче. Защото никога няма да загубят от това. Виж, с Нари Херинг е друго. Как биха се разтичали, ако той легне болен! И звездите ще му свалят, щом потрябва. Много пари са им вързани в него. Та не могат да го оставят на произвола на съдбата. У дома си ще го приберат и ще се грижат за него като за роден брат. Да ви кажа право, от честността полза няма, колкото и да ни я препоръчват.

— Какво общо има този Нари с нашия разговор? — не издържа англичанинът и като се обърна към Грийф, каза: — Що за басня са тия бисери? Обяснете всичко последователно.

— Ще трябва да помагате — предупреди Грийф останалите и започна да разказва: — Старикът Парле е голям чудак. Доколкото го познавам, струва ми се, че не е с всичкия си. Както и да е, чуйте сега историята. Парле е чистокръвен французин. Лично той ми каза веднъж, че е парижанин. И говорът му е чисто парижки. Дойде по тия места много отдавна. Хвана се с търговия и с какво ли не още. И така попадна на Хикихохо. Залови се да търгува, когато разменната търговия беше в разцвета си. На Хикихохо живееха стотина туземци — от бедни по-бедни. Той се ожени за тяхната кралица — според, туземния обред. И когато тя умря, наследи всичките й владения. После избухна епидемия от морбили, от която оцеляха не повече от десетина туземци. Парле, като крал, ги хранеше, а те работеха за него. Трябва да ви кажа, че преди да умре, кралицата роди момиче. Кръстиха го Арманд. Когато момиченцето стана на три години, Парле го изпрати в един манастир в Папеете, а на седем или осемгодишна възраст го изпрати във Франция. Досещате се какво ще излезе, нали? Парле, капиталист и крал на един от островите на архипелага Пуамоту, не можеше да изпрати единствената си дъщеря другаде освен в най-добрия и най-аристократичния френски манастир — знаете, че в добрата стара Франция не съществуват расови предразсъдъци. Възпитавали са Арманд като принцеса, пък и самата тя се чувствуваше принцеса. При това мислеше, че е чистокръвна бяла, и дори не подозираше, че в произхода й може да има нещо не в ред.

И сега идва трагедията. Старецът открай време си беше малко смахнат и толкова дълго живееше на Хикихохо като неограничен властелин, та накрая си въобрази, че е истински крал, а дъщеря му — истинска принцеса. Когато Арманд навърши осемнадесет години, той реши да я прибере при себе си. Натрупал бе вече купища пари, както се казва. Построи огромна къща на Хикихохо, а в Папеете — великолепно бунгало. Арманд трябваше да пристигне с пощенския параход от Нова Зеландия и старецът тръгна с шхуната си да я посрещне в Папеете. И може би всичко щеше да мине благополучно напук на всички надути кокошки и тъпи говеда в Папеете, ако не бе се разразил ураганът. Струва ми се, че това беше годината, когато водата заля Ману-Хуни и над хиляда души се издавиха. Така ли е?

Всички кимнаха, а капитан Уорфийлд добави:

— Тогава плавах с „Магпай“. Бурята ни изхвърли на сушата — шхуната с целия екипаж и готвача. Натика ни в кокосовите палми на четвърт миля от брега. Това стана при входа на Таохайския залив, а се смята, че това пристанище е защитено от бури.

— И тъй — продължи Грийф — старият Парле попада в същия ураган и пристига в Папеете с цяла шапка перли едва три седмици по-късно. Бурята изхвърлила на брега и неговата шхуна, та трябвало да я изправят и да подлагат плазове, за да я довлекат до водата, която била на половин миля.

В това време Арманд го чакала в Папеете. Никой от местните жители не я навестил. Самата тя, по френски обичай, направила посещение на губернатора и на пристанищния лекар. Те я приели, но техните кокошки се били измъкнали от къщи, а след това не й върнали посещението. Да, тя била отритната, отхвърлена от обществото, макар да не подозирала това; но те по деликатен начин я накарали да разбере. Там имало някакъв весел млад лейтенант от един френски крайцер. Тя завладяла сърцето му, но не и ума му. Можете да си представите какъв удар е било всичко това за момичето, образовано, красиво, възпитано като истинска аристократка, разгалено от всичко онова, което може да се купи с пари в старата Франция. Той сви рамене. — Не е трудно да отгатнете края. В бунгалото на Парле имаше един слуга японец. Той видял със собствените си очи разказваше после, че тя постъпила като истински самурай. Взела кинжала — без бързане, без безумна жажда за смърт, — взела кинжала, допряла внимателно острието му там, където е сърцето, и с две ръце го натиснала бавно и уверено.

Парле пристига със своите перли едва след това. Разправят, че имал една перла на стойност шестдесет хиляди франка. Питър Гий я видял и както ми каза, сам предложил за нея толкова. Старецът съвсем се смахнал. Държали го два дена в колониалния клуб в усмирителна риза…

— Чичото на жена му, един стар туземец, го освободил от ризата и го пуснал — прибави отговорникът.

— И тогава старият Парле се развилнял — продължи Грийф. — Ранил с три куршума подлеца лейтенант…

— Така че той лежа три месеца в лазарета — вмъкна капитан Уорфийлд.

— Лиснал чаша вино в лицето на губернатора; бил се на дуел с пристанищния лекар; пребил от бой слугите му туземци; нахълтал в болницата, строшил две ребра и ключицата на един санитар и дим да го няма. Хукнал към шхуната си с револвер във всяка ръка и крещял: „Дайте насам началника на полицията с всичките му жандарми! Нека ме арестуват, ако смеят.“ Й отплавал за Хикихохо. Разправят, че оттогава не е напускал острова.

Отговорникът кимна:

— Това беше преди петнадесет години, оттогава не е мръднал оттам.

— И не е престанал да трупа бисери — каза капитанът. — Луд, съвсем побъркан. Тръпки ме побиват, като се сетя за него. И същински магьосник.

— Какво, кашо? — попита Мълхол.

— Господар на стихиите — така поне вярват туземците. Попитайте ТаиХотаури. Хей, ТаиХотаури, я кажи какво прави старият Парле със стихиите.

— Каквото прави дяволът — отвърна хаваецът. — Нали знам. Каже ли да има буря, ще има буря. Каже ли да няма вятър, няма вятър.

— Да, истински стар магьосник — рече Мълхол.

— Тия бисери носят нещастие — изтърси внезапно ТаиХотаури и мрачно поклати глава. — Парле казва, ще продава. Идват много шхуни. Тогава Парле прави голям ураган и край. Ще видите. Всички туземци казват така.

— Но сега е тъкмо времето на ураганите — усмихна се кисело капитан Уорфийлд. — Туземците не са далеч от истината. Ето, и сега нещо се готви; аз бих предпочел „Малахини“ да е на хиляди мили оттук.

— Той си е смахнат, разбира се — заключи Грийф. — Неведнъж съм се мъчил да го разбера. Но

главата му е съвсем объркана. Осемнадесет години

Арманд беше всичко за него. И досега той понякога вярва, че е жива, но още не се е върнала от Франция. Това донякъде обяснява защо не иска да се раздели с бисерите си. А как ненавижда белите! Никога не забравя, че те са причина за смъртта й, макар почти винаги да забравя, че тя е мъртва…

— Ето на! Къде е вашият вятър?

Платната увиснаха безсилно над главите им и капитан Уорфийлд изруга през зъби. Горещината и без това беше непоносима, а сега, при липсата на вятър,

стана невъзможна. По лицата на всички шуртеше вота, ту един, ту друг поемаше тежко дъх и търсеше жално повече въздух.

— Ето го пак вятъра — изменил е посоката с осем румба. Обърни гикшкотите! Живо!

Матросите се спуснаха да изпълнят заповедта на капитана и цели пет минути шхуната плава право към входа на лагуната, преодолявайки силното течение. Но вятърът отново стихна, сетне духна от предишната посока и пак трябваше да обърнат платната.

Ето и „Нухива“ — каза Грийф. — Пуснали са мотора. Вижте как се нос!и

— Готово ли е всичко? — попита капитанът механика, португалец метис, който се подаде от малкия люк пред самата капитанска кабина, бършейки потното си лице с топка омазнени кълчища.

— Готово — отговори механикът.

— Тогава пускай!

Механикът изчезна в бърлогата си и миг след това се разнесе хъркането и пращенето на заглушителя; но шхуната не можа да запази преднина. Докато тя изминеше два фута, малкият тендер успяваше да направи три и бързо я застигна и изпревари. На палубата му се виждаха само туземци. Човекът, който го управляваше, им махна насмешливо с ръка за поздрав и довиждане.

— Това е Нари Херинг — каза Грийф на Мълхол, — този едрият, на щурвала. Най-нахалният и най-безсъвестният негодник в целия архипелаг.

След пет минути хавайците на „Малахини“ нададоха радостен вик и всички погледи се насочиха към „Нухйва“. С мотора на тендера бе станало нещо и те го настигаха. Матросите на „Малахини“ се покатериха по мачтите и взеха да се присмиват на съперниците си; малкият тендер се бе наклонил под напора на вятъра, а отливът го отнасяше назад.

— Това се казва мотор! — възхити се Грийф от мотора на „Малахини“, когато пред тях се разкри лагуната и корабът зави, за да пусне котва.

Макар и явно доволен, капитан Уорфийлд изръмжа в отговор:

— Ще си изкара парите, не бойте се.

„Малахини“ се промъкна в средата на малката флотилия, където най-после намери свободно място да хвърли котва.

— Ето го и Айзък с „Доли“ — рече Грийф и махна ръка за поздрав. — И Питър Ги й с „Роберта“. Може ли без него на такава продажба на бисери! А ето и Франчини с „Кактус“. Всички търговци са се събрали. Старият Парле ще вземе добри пари, бъдете сигурни.

— Онези още не са оправили мотора си — присмя се капитан Уорфийлд.

Той се бе загледал натам, където между палмите около лагуната се виждаха платната на „Нухива“.