Бисерите на Парле

V

Щом центърът на циклона отмина, барометърът започна да се качва. Същевременно вятърът бързо утихваше. И когато той вече не беше нищо повече от обикновен щорм, моторът с последно напрежение на своите четиридесет конски сили потръпна, откъсна се от фундамента си, подскочи във въздуха и падна на една страна. От трюма нахлу вода, заля го със свистене и всичко изчезна в облаци пара. Механикът проплака от отчаяние, но Грийф погледна с нежност железните останки и влезе в кабината да избърше омаслените си гърди и ръце. .

Слънцето беше вече високо и духаше нежен летен бриз, когато Грийф излезе на палубата, след като бе зашил черепа на единия от роднините на Парле и бе наместил ръката на другия. „Малахини“ се намираше близо до брега. Херман и екипажът прибираха котвите и оправяха оплелите се вериги. „Папара“ и „Тахаа“ бяха изчезнали; капитан Уорфийлд внимателно оглеждаше с бинокъла си отсрещния край на атола.

— Няма и помен от тях — каза той. — Ето какво става, когато нямаш мотор. Сигурно вятърът ги е отнесъл в открито море, преди да смени посоката си.

На брега, там, където преди стърчеше къщата на Парле, нямаше и следа от жилище. По протежение на тристата ярда, където океанът бе прехвърлял пръстена на атола, не бе останало( нито едно дърво, нито един дънер дори. По-нататък стърчаха тук-таме самотни палми, но повечето бяха

прекършени почти до корен.

ТаиХотаури забеляза нещо да мърда в короната на една от оцелелите палми. На „Малахини“ не бяха останали лодки, затова той се хвърли във водата, доплува до брега и се покатери на палмата.

После се върна и от шхуната му помогнаха да изкачи,на палубата млада туземка от домочадието на Парле. Но преди самата тя да се качи на борда, туземката им подаде разнебитена кошница. В нея имаше куп слепи котета — всички мъртви с изключение на едно, което мяукаше немощно и се мъчеше непохватно да се изправи на крака.

— Охо! — възкликна Молхол. — Кого виждам?

Всички погледнаха към брега, където се разхождаше един човек. Той се движеше нехайно и небрежно, сякаш бе излязъл на сутрешна разходка Капитан Уорфийлд скръцна зъби. Беше Нари Херинг.

— Здравейте, капитане! — извика Нари, когато.. се изравни с „Малахини“. — Няма ли да ме поканите да закуся на борда?

В лицето на капитана нахлу кръв, та чак вратът му почервеня. Той-се опита да каже нещо но се задави.

— Аз ще ти… ще ти… — беше всичко, което-успя да изрече.