Близка среща от IV вид

2.

Когато отворих очи, съзрях пак разноцветни слънца. Само че тези бяха по-малки и не причиняваха болка. Инстинктивно премигах няколко пъти, докато се уверя, че светлината им не дразнеше зениците ми. Бе някакси необичайна и по-мека. Размърдах тревожно глава. Навсякъде малки слънца. Обърнах главата си на другата страна, като се помъчих да я обърна и под известен ъгъл надолу. /Защото очевидно лежах, макар да не бях определил положението си със сигурност/. За моя изненада от другата страна също имаше слънца.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Ококорих силно очите си с едничкото желание да обхвана колкото се може по-голяма част от околната среда с периферното си зрение: около мен само малки слънца с размерите на бейзболна топка, всяко едно от които излъчваше различна светлина от спектъра. Съзнанието ми преодоля началния шок и успях да разбера, че се намирам в тъмно пространство, изпълнено единственно от странните слънца — източници на някакво излъчване, което не можех да определя.

Значи не бях мъртъв! В това поне се уверих. Но тогава къде се намирах и какви бяха тези светлинни лъчи, кръстосващи се около мен като многоцветна мрежа, съставена от цветовете на дъгата? Оставих настрана природата на лъчите и се заех с друг проблем — състоянието на тялото ми. Спомних си, че си счупих носа и че след това бях изхвърлен назад от ударната вълна. Повдигнах глава и за първи път огледах тялото си надолу. Дъхът ми секна на секундата. Това не Беше Моето Тяло! То беше голо и несъмнено човешко, но бе гладко и бляскаво като намазано с восък. Преди този инцидент се гордеех с доброто окосмяване по гърдите. Сега от него нямаше нито следа. Плъзнах поглед по-надолу. Сърцето ми направи един оборот и спря. Пъпът ми липсваше! Отрязъкът от червото, което трябваше да бъде на мястото си, липсваше. На неговото място — идеално гладка кожа!

Не знаех дали да плача или да се смея, но не ми бе нито до едното, нито до другото. Не знаех какво означаваше всичко това и кой бе постъпил така с мен, но това бе нищо в сравнение с ужаса, който ме завладя, когато видях, че слабините ми са съвсем гладки. Половите ми органи липсваха! Сякаш никога не ги бях имал!

Паниката ми се усили от съкрушителната необяснимост на всичко това. Рефлективно понечих да стана от повърхността, на която мислех, че лежа, но резултатът беше само леко поклащане и тялото ми зае вертикално положение. Завъртях се рязко. Нямаше съмнение: под мен нямаше никаква маса или нещо подобно. От всички страни слънцата и светлинната мрежа образуваха почти плътна преграда.

Едва сега успях да осъзная, че се намирам в затворено пространство, формата на което, съдейки по слънцата или по-точно по светлинните източници, представляваше овал или кръг. Десетки въпроси напираха в главата ми за това къде съм, какво е станало с мен и май-важното, което ме терзаеше — кои бяха Те? Трескавите ми мисли бяха внезапно прекъснати от ново обстоятелство: светлините около мен помръкнаха и потънах в непрогледен мрак. Не бях отново припаднал. Не. Продължавах да мисля що-годе разумно и смислено, а това ми стигаше. Също толкова ненадейно под краката ми мракът се разцепи, като позволи на нормалната светлина да изпълни пространството около мен. Светлината освети долните ми крайници, трупа ми, врата, главата и накрая мракът се събра в една мъничка точка някъде отгоре ми и се стопи в светлината. Последва момент на опознаване на обстановката около мен, съпроводено с нарастващо удивление.

От „слънцата“ и светлинните мрежи нямаше вече и следа. Специални отвори покриваха почти цялата куполообразна форма на овала около мен. Лъчите бяха несъмнено бликали от тях допреди малко. Огледах малката зала, в чийто център висях /казвам висях, защото гравитацията явно липсваше/ на приблизително три метра от дъното й в статично положение. Да си призная честно не бях много добър по физика в гимназията и не знаех, че на практика може да се постигне нулева гравитация в изкуствени условия. Впрочем тепърва щях да изпитам болката от незнанието, което бе пробило голяма дупка в мозъка ми. А и това, което щях да научавам от този момент нататък, съм сигурен, че нито един землянин няма да научи в близките хилядолетия.

Докато оглеждах пространството, в което висях, под краката ми един малък отвор се уголеми по непонятен за мен начин до отвор с диаметър метър и половина. После нещо ме сграбчи за краката и с рязко движение ме завлече надолу в дупката. От изненада и уплаха не успях дори да извикам. Неведомата сила ме дърпаше надолу и надолу, докато по същия рязък начин силата не изчезна и не се заковах отново във въздуха. Преди да успея да реагирам, антигравитацията /по-късно научих за нея/ се изключи и се проснах върху металния хлъзгав под.

Изправих се с огромно усилие на волята. Новото ми тяло изглеждаше някак по-слабо, но по жилаво и гъвкаво в сравнение с онова, моето си, с което бях свикнал. Сега можах да огледам по-обстойно това, което, както се оказа по-късно, щях да възприемам като себе си за много дълго време. Стори ми се, че бях с петнадесетина сантиметра по-висок. Пищялните ми кости бяха по-дълги от бедрените и значително по-прави. Стъпалата на краката ми, за мое следващо учудване /вече не изпитвах страх/, имаха правилен и някак по-елегантен свод. Огледах и ръцете си. Нямаше съмнение — всеки един от петте ми пръста бе идеално прав, без следа от деформация. Ръцете като цяло също бяха по-дълги от обичайното. Бях огледал предната част от тялото си, но най-големите ми опасения се концентрираха в един въпрос: дали главата ми въобще бе човешка?

За малко оставих тялото си на мира и се огледах. Дупката, през която се бях свлякъл, бе изчезнала от тавана на дългия извиващ се коридор, в който се намирах. Стените му представляваха някаква странна форма от разтопен метал и усукани тръби, вплитащи се нагоре и скриващи се в стените. Нямах достатъчно време да се приспособя към мястото, защото на няколко метра отпреде ми от пода се образуваха два отвора, през които изскочиха като статуи две същества, които изглеждаха досущ като мен. Или по-точно — аз изглеждах като тях. Поне в тялото. Краката на съществата се издигнаха на двадесет сантиметра от отворите и когато последните се затвориха, ходилата им стъпиха върху новосъздалия се под.

Вгледах се в тях слисано. При близка среща от трети вид с извънземни същества, поне теоретично човешката реакция би трябвало да е страх, било преклоние, но аз не изпитах нито едно от двете, а просто любопитство и лек смут.

Формите на главите им бяха съвсем човешки, с изключение на странната кост, изпъкваща перпендикулярно от челото към веждите. За разлика от телата, имаха коси, макар и някак струящи с мека светлина.

Известно време стояхме така и се съзерцавахме взаимно. И двамата /сториха ми се мъже, въпреки липсата на полови органи/ бяха с едро телосложение.

Докато ги оглеждах, без да смея да проговоря, единият от тях каза на чист английски с приятен плътен глас:

— Не се страхувай! Няма да те нараним! Ние сме твои приятели!