Близка среща от IV вид

6.

От този миг до кацането ни на планетата им, моето ново аз започна да си пъха носа навсяхъде, където можеше да го прави без да се опари. Повечето време прекарвах в компанията на Ларика, към която започвах да се привързвам все повече с времето, а и, смея да твърдя, се радвах на взаимност от нейна страна.

С неимоверно много усилия успях да навляза дълбоко в проектирането на илюзорни светове. Между другото, „илюзорен свят“ има приблизителен аналог на земен език с онова светлинно изображение, което земните учени наричат холограма. За мое голямо удивление, всички илюзорни светове на кораба се проектираха в неголяма лаборатория, близка по размери със студентски кабинет. За съжаление не мога да ви дам повече информация, тъй като уредите, които изпълваха всичко около мен, нямаха земни аналози. А и Ларика сметна за излишно да се впуска в подробности, от които и без това нямаше нищо да разбера.

За кратко се научих как да познавам уредите им, отчитащи времето. Наричаха ги „линейни стрели на времето“ или накратко — ЛСВ. Аз ги нарекох Ел-Се-Ве за по-лесно. Преди да сте си помислили, че изпълняват роля на земни часовници, ще ви обясня разликата. За разлика от времето на Земята, където то никога не спира и съответно часовниците постоянно отчитат времето, Ел-Се-Вето е свързано с пробивите в пространството, които извършват, така че докато едно отчита времето в пробива, другото отмерва времето извън него, като по този начин съпоставят изкривеното време извън кораба и това на отделния индивид, използващ пробиви в пространството.

Всичко това се контролира от Анализатора на кораба, за да не се допуснат грешки в изчисленията на елсеветата. Най-общо казано, за ородромци времето не е постоянна величина и не се съобразяват много с него. Та нали в малка степен те го контролираха. Интересна е картината, която Ларика ми описа за поведението на ородромци на планетата, когато им се налага да отчитат времето. Нито един индивид на Ородром не носи лично елсеве или нещо от този род. Във всеки дом на планетата им семейството може да притежава само едно елсеве свързано с уред, който Ларика ми описа като суперанализатор, като този на кораба, контролиращ времето на планетата им. /За социалния им начин на живот ще разкажа когато му дойде времето/. Толкова за времето. Повече не успях да разбера.

Поради непонятни за мен причини, когато помолих Ларика да ми покаже мостика, откъдето се управляваше кораба, тя се смути и каза, че дори тя няма достъп до там. Искрено съжалих за това, но за първи път реших да прибягна към изнудвачество, което е дълбоко вкоренено в човешката природа.

Въпреки, че не ми позволиха да използвам пробивите в кораба, от страх ли, че ще си навра носа там където не трябва, реших да се подмазня на Готраг да ми уреди нещичко по този въпрос. Когато му изказах недоволството си, че не мога да се придвижвам из кораба без помощта на някой от тях, той се нервира и каза, че не ми е нужно, защото за да можеш да използваш пробивите в пространството трябва да си един вид добил това право, което според обяснението му се дава само на индивиди, служещи на междугалактични кораби. Никой освен тях нямал право да използва пробивите на Ородром, където от това не се и нуждаели. Когато се почесах по навик на тила, той ми показа лявата си ръка. Малко над китката, в самата става се подаваше малка, едва забележима издутина. Обясни, че това била специална капсула, имплантирана в ръката на всеки един от екипажа на кораба, чрез активирането на която могат да предизвикват пробиви в пространството.

Искрено съжалих за обречеността си и помолих Готраг да ми издейства от Венджър поне достъп до най-обикновените места на кораба, където не можех да навредя с нещо. Той обеща да опита, но ми се стори, че отговорът му бе твърде уклончив. Разбрах, че искаше по-бързо да ме отпрати. Когато отново се озовах в градината с Ларика, бях приятно изненадан от райското тихоокеанско кътче, което бе създала. Ако на Земята бях разполагал с лаборатория подобна на тази на Ларика, щях по цял ден да съм се излежавал на някой див остров в тропиците. След това щях да прескоча до пищна тропическа джунгла, а след това за контраст — до някое студено арктическо заливче, където да си поиграя с пингвините. Естествено най-хубавото в случая бе, че с помощта на тази технология можех да се озова на всяко едно кътче от Земята за част от секундата и да изживея невъобразими мигове, които никога нямаше да имам на Земята.

Ларика създаде малък тропически рай въз основа на мои спомени от детството. В началото набързо нахвърлила основната програма за пейзажа в Анализатора, използвайки информацията от сондите и с няколко подобрения от моя страна, се пренесохме в прекрасен индонезийски остров.

Не след дълго разбрах, че сме преполовили пътя до Канопус, от което, от една страна, не изпитах възторг, но от друга се чувствах в самолюбието си от това, че ще бъда първото човешко същество, което ще стъпи на планета, отдалечена на 30 парсека от Слънчевата система. Но Ларика не ме остави много да се самолаская. Започна да ме изстисква бавно, изчерпвайки всичките ми запаси по география и ботаника, които бях придобил в училище. Когато изпомпа докрай познанията ми в тези области, не пропусна да ме упрекне с иронична нотка:

— Ех, Гари. Мислех, че познаваш планетата си!

— Съжалявам, Ларика — вдигнах безсилно рамене. — Казах ти това, което знам. Все пак трябваше да ми се обадите предварително, че ще ме отмъкнете. Щях да се подготвя доста по-добре. Дори щях да завърша колеж, специално наблягайки върху ботаниката, за да може един ден, като ме плените, да ви предам всичките си знания.

Ларика ме гледа известно време намусено. Свикнах с маниерите й и с прямото й и почти детско поведение, което впоследствие започнах да използвам за не дотам честни дела. Междувременно бях придобил устойчивост към хипнотичния й поглед, така че и този номер не ми минаваше.

В интерес на истината, всички ородромци се държаха малко простодушно. По-късно успях да се възползвам користно от тази тяхна черта, за да се сдобия с влияние в обществото им. Успях да го постигна чрез недотам честни постъпки. Дори нещо повече, но за това — по-късно.

И така. Реших да не си играя с благоразположението й към мен и кимнах престорено:

— Добре. Наистина съм глупав. Но все пак вината не е моя, нали?

— Прав си. Извинявай, че те насилвам. Аз съм биотехнолог и в това се състои работата ми, като понякога забравям, че си човек.

— Това като обида ли да го приема?

Тя кипна.

— Гари!

— Ларика! — Направих в отговор характерния й жест.

Тя прехапа устни, което беше знак, че е нервирана. После се тросна:

— Понякога се питам защо ли изобщо те повериха в мои ръце? Трябваше да те пратят при Готраг. Той щеше да се отнася не толкова добре към теб и нямаше да търпи чисто земната ти склонност към наглост.

Престорих се на обиден. Реших да си поиграя.

— Добре, щом така искаш. Ще говоря лично с Венджър. Може пък да реши да ме прехвърли в друг отдел.

Обърнах се, като се престорих, че желая да ми осигури пробив. След половин минута дочух дишането й близо до мен. Тя застана до рамото ми.

— Знаеш ли, няма смисъл да бъдеш толкова груб. Не мога да разбера, всички ли земляни сте толкова груби в отношенията си? Или просто ти си по-нагъл от останалите?

О, милата! Само ако знаеше на какво са способни хората! Обърнах се към нея, все още играейки.

— Чакам. — Намеквах за пробива.

Като видя, че с увещания няма да стане, се намръщи.

— Никъде няма да ходиш! Ще стоиш с мен. Не забравяй, че засега нареждането е да ми помагаш в лабораторията.

О, така ли скъпа? Щом искаш кавга, тогава ще ти покажа малко от чисто земните нрави и то от най-умерените.

Свъсих вежди и кипнах:

— Слушай, скъпа моя. Нека да ти обясня няколко аспекта от сътрудничеството ни. Аз си предложих услугите дотолкова, доколкото ми стигат способностите за това. Изчерпах запасите си от информация и ти, като видя, че не мога да ти бъда повече от полза, реши да си покажеш гениалността и стократно по-високия умствен потенциал пред мен.

— Това не е вярно…

— Напротив. Откакто съм тук, се държиш с мен, сякаш съм някакво примитивно малоумно същество, взето от Земята за развлечение.

— Не…

— Да. Скъпа моя Ларика, нима не забелязвам онзи снизходителен и може би еднакво съжалителен тон, който използваш, когато разговаряш с мен? Нима мислиш наистина, че глупавият землянин може да бъде третиран като жалък нещастник?

— Ти… — Очите й заблестяха ярко. Дишаше учестено и ясно разбрах противоречивите чувства, които изпитваше в момента. — Никога не съм смятала, че си същество недостойно за уважение. Просто аз…

— Просто какво? — Опулих се насреща й. — Какво? Ахаа. Виждаш ли?

— Ти… ти си едно… — Тя отвори уста и изстреля нещо толкова силно на родния си език, че за момент се стреснах от гнева, който я бе завладял. Сигурно ме бе наругала с най-пищната ородромска фраза, която можеше да съществува.

После бързо напрежението й намаля и почти с извинителен тон каза:

— Гари? Защо си толкова странен и твърдоглав? Караш ме да се чувствам толкова странно, когато съм с теб. Движенията ти, начинът ти на изразяване, подигравките ти, всичко, което търпя с теб, е толкова различно от нашето собствено амплоа. Защо не бъдеш като нас? Толкова ли е трудно?

— Защото съм човек.

— Ти си ородромец.

— Тялом да, но не и умствено. Мозъкът си е мой. Човешки, земен, обикновен, прост мозък, не можещ да се сравнява с вашите умствени възможности. Ларика, колко пъти трябва да ти повтарям, че каквото и да правите с мен, аз ще си остана човек?

— Тогава поискай да се промениш.

— Ха! Имаш предвид да се подложа на промивка? Никога. Взехте ми тялото, искам да запазя мозъка си. — Вече не се преструвах. — А вие? Какво мислите, че представлявате? Това, че сте овладели Галактиката си не означава, че сте всемогъщи. Виж се, Ларика. Умствено може да си стократно по-надарена от всеки среден землянин, но се държиш като дете. Всичките ти действия, начини на изразяване и мимики са детински.

Тя ме гледаше с познатия празен поглед.

— Когато се разсърдиш — продължих аз, — се цупиш като малко момиченце, а ние на Земята започваме да викаме, да крещим и нерядко да употребяваме насилие един срещу другиго. Изглеждаш толкова невинна, че понякога се питам дали не сте просто едни големи деца, надрастнали застрашително развитието си. Но… — Реших да не продължавам. Нямаше никакъв смисъл в това да я виня за неща, независещи от нея. Издишах уморено. — Няма да се карам повече с теб, Ларика. И без това ти си единствената на борда, която се отнася с мен приятелски или може би ме чувства по-близък от останалите. Дори понякога ми се струва, че… — Не изказах на глас предположението си, но с държанието си досега не проявяваше признаци на определена дистанция.

Ларика гледаше замислено в малкия атол, отстоящ на стотина метра от лагуната, на брега на която разговаряхме. За кратко забравих за разговора ни и огледах пищните тревисти растения и редки екзотични дървета, които ни заобикаляха. Стояхме във висока до коленете трева, докато приливът бавно настъпваше към най-високата част на брега на лагуната. Слънцето бавно поемаше своя път към залез, оцветявайки водата във всички цветове на дъгата.

Преглътнах мъчително и казах:

— Прекрасна работа, Ларика. Наистина си направила нещо невероятно.

Тя ме погледна отново с детинския си поглед.

— Благодаря, Гари. С твоя помощ.

Останахме дълго в това състояние, загледани в илюзорния свят. Когато слънцето залезе, Ларика задейства капсулата в ръката си и ни пренесе в лабораторията. После извади малък лъчеструящ кристал от странен уред и го постави до близо десетина други в специален контейнер. После ме хвана за ръката и потънахме в пробива.