Близка среща от IV вид

3.

Застинах като гръцка статуя след трите къси изречения на извънземния. Вътрешно ме обзе силна възбуда от мисълта, че контактът ни се осъществява по толкова тривиален и същевременно невероятен начин.

Продължавах да мълча. Не знае какво да кажа. Не можех да овладея удивлението си от това, че говорят английски. Страхувах се в объркването си да не изтърся някоя глупост, с която да компрометирам завинаги мисловно-речевите способности на човечеството пред чуждата раса.

Вторият извънземен се усмихна и повтори:

— Не се страхувай! Няма да те нараним! — Направи леко подканващо движение с ръката си и допълни: — Последвай ни!

Без да изчакат реакцията ми, се обърнаха и тръгнаха напред. Нищо не ми оставаше, освен да ги последвам. Новото ми тяло, изглежда, притежаваше и известна гъвкавост, защото стъпвах меко като върху възглавница, а това намаляваше натиска върху коленните ми стави.

Коридорът бе еднотипен и продължаваше без видим край с лек градус надясно. Сега си спомних, че „летящият обект“ имаше дисковидна форма, което обясняваше извивките на коридора.

Безропотно и мълчаливо, като домашен любимец следвах пришълците. Както вървяха мълчаливо, така и спряха. Аз също.

Сега какво ли щяха да направят? Едва си бях задал този въпрос, когато над трима ни се появи отвор и ние едновременно бяхме засмукани в него нагоре. Движението бе плавно с нарастващо ускорение. Около мен преминаваше прекрасен воал от разноцветна светлина, наподобяващ игра на морските капки със слънчевата светлина преди залез, когато оранжевочервената бразда на залязващото слънце оставя върху повърхността на океана.

По същия внезапен начин ускорението намаля и се озовах върху твърда повърхност. Отворът над мен се затвори. Този път трябва да призная, че вълнението ме обзе с пълна сила. В средата на овална стая, покрита със същия лъскав метал, върху странни столове седяха пет същества като моите водачи. Впрочем няма нужда да продължавам да ги определям като същества. В действителност те бяха човекоподобни извънземни.

Срещу петте заети стола имаше още един празен. А там, както се досетих, щях да седна аз. Водачите ми се отместиха встрани и с приятелско движение на ръката си ме подканиха напред.

Разбрах ги и се наместих в стола, който бързо се нагоди около седалищната ми част и гръбнака ми. Заоглеждах присъстващите. Всички до един бяха руси. С известна изненада успях да различа два женски индивида между тях. Тазовите им кости бяха едва забележимо по-широки от тези на останалите, а и чертите на лицата им бяха определено женствени. Кожата им бе като на останалите — гладка, без бръчки.

Доста объркващо бе това, че изглеждаха на една и съща възраст. Нямах възможност да разбера кой от тях е най-високопоставеният, ако имаха изобщо йерархия или нещо от този род.

Мъжът по средата заговори пръв:

— Съдейки по начина ви на поведение, изглеждате уплашен. И обективно имате предостатъчно причини да бъдете направо в шоково състояние. Считам, че реакциите ви засега са достойни за уважение, като се има предвид факта, че сте отвлечен от извънземни същества, както се изразявате вие.

Той направи пауза. А аз от своя страна заповтарях мислено думите му: „отвлечен от извънземни същества. Отвлечен! Отвлечен!“ Досега не бях имал време да осъзная тежестта на положението си, но сега тази формулировка ме смаза психически. Не знаех дали вътрешното ми състояние се бе изписало на лицето ми, но той не продължи. Всички ме гледаха очакващо. Какво, за бога, искаха? Да се разрева или да скачам от радост, затова че ме откъснаха не само от света ми, но и от тялото ми? И как така знаеха английски?

Внезапен изблик на ярост ме връхлетя и почти импулсивно процедих:

— Кои сте вие?

Мъжът се усмихна.

— Очаквахме реакцията ви. Винаги е една и съща, когато сте в затворено и неизвестно място с поставена психическа бариера.

Не разбрах какво се опита да ми каже, но все пак нещо ми просветна. Усетих жегване.

— Добре. Няма да се правя на глупак — натъртих аз и поех въздух, при което забелязах, че диафрагмата ми не се помръдна. Но сега не ми беше до това и продължих: — Защо ме пленихте и с какво право?

— Признавам, че постъпихме несправедливо и жестоко спрямо вас самия, но обстоятелствата ни принудиха да го направим. Ако ви бяхме оставили на Земята, сега щяхте да сте мъртъв. И това, което е по-лошо — по наша вина.

— Какво?

— Разбираме изненадата ви, но когато се доближихте до кораба ни, нямахте и представа, че бяхте в зоната на горивните камери. Ако не бяхме спрели старта на време, щяхте да се изпарите на мига и никога нямаше да си го простим.

Схванах какво искаше да каже.

— Значи слънцата, които видях тогава …

— Бяха от компресионните дюзи — обясни той, — повишаващи температурата в двигателите ни. За щастие имахме повреда при запалването и вие бяхте изхвърлен назад от късо съединение в дюзите. Това ви спаси живота. Но тялото си загубихте. А новото ви тяло, както сам сте се уверили вече, е идентично с нашите. Опипах главата си.

— Добре че черепът ви и съответно мозъкът ви бяха останали невредими — продължи той със същия безчувствен глас.

О, ужас! Сърцето ми заби лудо. Нима ми бяха сторили и това?

— Аз … аз — запелтечих бавно. — Но как?

— Повярвайте ми, това развитие на нещата, произлизащо от неочакваната ви поява, бе неприятно и за самите нас. Но състоянието ви бе такова, че се налагаше да решим незабавно какво да правим с вас: да ви оставим да умрете или да ви дадем здраво тяло и ново лице. Избрахме второто.

Усетих се скандалджийски настроен.

— Нима животът ми е толкова важен за вас, че сте си направили труда да се занимавате с мен и да ме спасявате чрез толкова сложна операция? Трябва ли да ви бъда благодарен за това?

— Не можем да се впускаме в обяснения защо — отвърна мъжът. — Но ни е абсолютно забранено да нараняваме разумни същества.

— О, нима?

— Това би било недопустимо и непоправимо за нас.

— Защо тогава се приземихте в центъра на гората — продължих да упорствам аз инатливо. — Никой не ви е желал тук. Не ви ли е хрумвало, че планетата си е наша и не желаем никакви чуждопланетни натрапници?

Предположих с известна доза страх, че може би ще се раздразнят от дръзкия ми тон, но това не стана. Поне външно не го показаха.

Този път думите взе един от женските индивиди. Когато заговори, разбрах, че наистина бе жена. И то с приятен алтов глас.

— Разбираме възмущението ви, — каза тя спокойно и някак хипнотично. — но целта на мисията ни бе опознавателна от чисто научна гледна точка, както вие самите се изразявате и влизаше в програмата ни. Затова трябваше да кацнем на Земята за по-малко от един земен час. Това време ни бе достатъчно за да съберем данните от биосондите, които бяхме поставили при предишното си кацане.

— Аха. Значи не ви е за първи път?

— Така е. Това бе втората ни мисия до Земята. Сондите ни свършиха прекрасна и изключително полезна за нас учените работа. А езика ви научихме бързо чрез вашите вълнови аудио и визуални предавания. Но за съжаление при навлизането в орбитата ви получихме повреда в стабилизаторите и се наложи да останем за по-дълго време.

Докато говореше, нито веднъж не мигна. Очите й бяха топли и нежни. Усетих някаква странна лекота в главата си. Може би се опитваше да ме хипнотизира.

— Повредата ни отне малко по-дълго време — продължи тя — и за нещастие вие се озовахте на лошото място в лошото време.

В себе си признах, че сам съм си виновен и че няма защо да ги обвинявам. Ако не бях объркал пътя и ако не се бях правил на любознателен герой, сега нямаше да бъда в това състояние.

Усетих, че гневът ми се изпарява, за да отстъпи място на униние. Прокарах безцелно ръка по челото си и въпреки, че напипах непривичната изпъкнала кост, не й обърнах внимание. След кратък вътрешен размисъл, по време на който никой от тях не го наруши, запитах примирено:

— Какво ще правите с мен?

— Може да ви прозвучи жестоко — отвърна мъжът срещу мен, — но сме принудени да направим единственото нещо, което можем.

Той замълча. Усетих, че това ще бъде присъдата ми.

— Ще дойдете с нас на Ородром, където ще прекарате остатъка от живота си като разумно същество!

Като че ли нож се заби в сърцето ми пред откриващата се пред мен невероятна и плашеща перспектива.

Ако някога, колкото и малко вероятно да е това, тези ми записки достигнат до земните хора, те едва ли ще смогнат да вникнат в онова сложно душевно състояние, в което изпаднах тогава, както и във всичко онова, което ми се наложи да преживея в по-сетнешния мъчителен период на адаптация на чужда планета и сред неземна цивилизация.

Много често след този момент от живота ми съм си задавал въпроса: „Защо аз?“ Защо аз трябваше да бъда този, който да отведат от планетата му? Защо не някой друг, а аз? Та аз не им трябвах. Не съм гений или нещо повече от останалите хора. След години, прекарани в този непознат свят, в който живея сега, преосмислих много внимателно същността на всичко онова, което човек може да определи като щастие и спокоен живот. Когато ме отвлякоха, нямах нито жена, нито деца, така че поне в това отношение нямам за какво да тъгувам. А и родителите ми починаха в автомобилна катастрофа, малко след като завърших гимназия.

Понастоящем, ако и външно да съм като обитателите на приемната планета, мозъкът си е мой — земен, изпълнен с всичко земно, което е твърде далечно на реалиите (?) на Ородром и ородромците.

И за съжаление земните ми спомени и представи са се загнездили толкова здраво и дълбоко в съзнанието ми, че е невъзможно да ги прогоня. Е, предложиха ми най-учтиво да ми направят промивка на мозъка, за да заличат в него всички спомени за Земята, но аз отказах категорично. Въпреки постоянната болка от мислите за всичко случило се с мен на Земята от деня на раждането ми, съм готов по-скоро до края на дните си да живея с тях, отколкото да им позволя да ми ги отнемат в името на едно съмнително спокойствие на духа и повишена възприемчивост към новата околна среда.

Но нека да продължа разказа си.

Иноземците запазиха мълчание, докато ме чакаха да преодолея евентуалния шок. За тяхно успокоение състоянието ми не стигна критична форма.

Стиснах силно устни от болка и промълвих:

— Къде се намира тази… ваша планета? Имам предвид… дали ще мога да…

Жената ми обясни:

— Боравейки с вашите понятия и названия, които ние също успяхме да усвоим по начина, по който усвоихме и езика, наречен английски, можем да ви кажем следното: планетата се нарича Ордром и обикаля около звезда, която астрономи наричат Канопус, отдалечена на 30 парсека от вашето Слънце. Спектралният й клас е FO I, което означава, че температурата й е малко по-висока от тази на звездата ви. Ородром е една от четирите планети обикалящи около звездата ни. Също като вашата планета е трета поред и я обитават 86 процента от ородромците. Останалите 14 процента са пръснати из различни краища на космоса.

Атмосферното съдържание на газовете е близко по стойности със земното, с тази разлика, че съдържа малко по-високо количество въглероден диоксид заради двата големи действащи вулкана. Гравитацията й е с едно „g“ по-силна от земната. Ородром е четири пъти по-голяма по обем от Земята. Диаметърът й достига 5100 километра и е приблизително колкото вашата Уран. — Тя се усмихна. — Но това тепърва ще разберете. А сега, ако желаете, ще ви дадем органична каша, за да се нахраните. Предполагам, че чувствате глад, ако новите ви органи са започнали да функционират с пълния си капацитет.

Изтръпнах. Какви ли бяха тези органи? Да не би да имах две сърца?

Тя продължи:

— Не се амбицирайте да разбирате непременно всичко, което ви казваме, както и това, което ще виждате занапред. Отсега трябва да се подготвите да възприемате и да опознавате фактите постепенно и бавно, за да ги разберете. Мозъкът ви е човешки и без да ви обиждам, доста по-несъвършен от нашите, въпреки че в някои неща, за наше съжаление, ни превъзхождате.

Ококорих очи! Нима чух добре? Да ги превъзхождаме? Ние тях?

Мъжът по средата се намеси.

— Няма повече да ви държим в неведение. — Всички се изправиха. Аз също. — Време е да ви подготвим за бъдещия ви дом. Ще разбирате трудно, непосилно трудно заради капацитета на мозъчните ви клетки, но поне можете да поглъщате информация в огромни количества, чието обработване е въпрос на бъдещето.

Той кимна на двамата зад мен и преди да успея да реагирам, познатите ми вече внезапно разтварящи се от нищото дупки се отвориха под краката ми и ни погълнаха.