Блудна луна

Авторът изразява благодарността си на няколко души, помогнали за написването на тази книга:

Специална благодарност на Джери Хутън за съветите му в областта на техниката за наб людение. Всички описани тук устройства на истина съществуват. Евентуалните грешки принадлежат изключително на автора.

Благодаря за творческия принос на Бил Гърбър и Ерик Нюмън, както и на Брайън Бърк, Марк Рос, Кортени Валенти, Стив Кристъл, Линда Конъли и Мери Лавел.

Благодаря на Джоел Готлър за астрологическите му напътствия и за заглавието на тази книга. Всички грешки в тази област също са по вина на автора.

И накрая, благодаря на Майкъл Пийч, главен редактор в издателство „Литъл, Браун & Ко“, за поредната блестяща редакция на проблемния ми ръкопис.

Навсякъде около тях се носеше какофонията на алчността. Но не можеше да проникне в техния свят.

Тя откъсна очи от неговите, за да погледне надолу и да вземе чашата си от масата. Вътре имаше само лед и черешка, но това беше без значение. Той също вдигна своята чаша, в която оставаше глътка бира и пяна.

— За края — каза тя.

Той се усмихна и кимна. Обичаше я и тя го знаеше.

— За края — повтори той и замълча за миг. — За онова място, където пустинята става океан.

Тя се усмихна. Чукнаха се. Тя вдигна чашата към устните си и черешката се претърколи в устата й. И многозначително го погледна, докато той избърсваше пяната от мустаците си. Обичаше го. Бяха само двамата срещу целия скапан свят и въпреки това шансовете им й бяха достатъчни.

После усмивката й изчезна — помисли си, че е изиграла всичко погрешно. Откъде можеше да знае, че ще реагира така, че няма да я остави да го направи? Трябваше да му каже чак след като свърши.

— Хайде, Макс — вече съвсем сериозно рече тя, — позволи ми. За последен път.

— В никакъв случай. Това е моя работа.

Откъм казиното се разнесе глъчка и разкъса стената около тях. Тя погледна нататък. Някакъв тексасец с каубойска шапка танцуваше край една от масите за игра на зарове точно под подиума. До него стоеше приятелката му, жена с дълга коса — работеше в казиното още при постъпването на Каси в „Тропикана“.

Тя отново погледна Макс.

— Нямам търпение завинаги да се махнем оттук. Нека го направя за последно.

Макс бавно поклати глава.

— Не. Това е моя работа.

Той се изправи. Беше красив и мрачен. Харесваше й малкият белег под брадичката му.

— Време е — каза Макс и огледа казиното.

Каси проследи погледа му. До подиума стоеше мъж, облечен в тъмни дрехи. Гледаше надолу като свещеник към паството си.

Тя се помъчи отново да се усмихне, но не успя да накара ъгълчетата на устните си да се повдигнат. Имаше лошо предчувствие. Заради промяната в плана. Съзнаваше колко много й се е искало да го направи и колко ще й липсва тази възбуда. Разбираше, че вината е в нея, не в Макс. Каква егоистка бе само! Копнееше за последен път да изпита възбудата.

— Всичко се случва — рече Макс. — Така че чао.

Тя съвсем се намръщи. Такова сбогуване не беше според ритуала.

— Какво има, Макс? Защо си толкова нервен?

Той я погледна и сви рамене.

— Сигурно защото е за последен път.

Опита да се усмихне, докосна я по лицето и се наведе. Целуна я по бузата и после бързо по устните. Протегна ръка под масата, така че никой да не го види, и прокара показалец по вътрешния шев на дънките й. След това без повече думи се обърна и се отдалечи към асансьорите. Не погледна назад. Това бе част от ритуала. Никога да не поглеждаш назад.