Блудна луна

26

В дванайсет по обед Каси Блак натисна звънеца на Лио Ренфроу и едва не се преви надве, когато дори само това движение накара ръката й да се сгърчи от болка. Лио й отвори и тя бързо се шмугна вътре. Той огледа улицата и се завъртя към нея. Държеше пистолет.

— Имаме страхотен проблем, Лио — почна тя преди да забележи оръжието. — Оная работа беше… За какво ти е това?

— Не тук. Ела в офиса.

— Какво, пак ли онези глупости с Фен Шуй?

— Не. Джон Готи6. На кой му пука? Хайде.

Той я поведе към кабинета си. Носеше бял халат и от косата му се стичаха капки. Каси предположи, че е плувал в басейна. Беше малко късно за това, но той сигурно имаше нужда от нещо подобно, за да се справи със стреса.

Когато влязоха в офиса, тя тръсна куфарчето върху бюрото.

— Боже Господи! Я по-спокойно. Побърках се да те чакам. Къде беше, мамка му?

— Лежах просната на пода в дневната.

Каси посочи куфарчето.

— Това гадно нещо се опита да ме убие с електрически ток.

— Какво?

— Има вграден зашеметител. Опитах се да го отворя и все едно че ме удари мълния. Три часа съм лежала в безсъзнание. Погледни.

Тя се наведе напред и с две ръце разтвори косата си. Видя се повърхностна рана и голяма цицина.

— При падането се блъснах в ръба на масата.

Гневното изражение на Лио незабавно се смени с изненада и загриженост.

— Божичко, сигурна ли си, че си добре? По-добре да идеш на лекар.

— Ръката ми е в ужасно състояние. Лакътят ме боли повече от главата.

— И през цялото това време си лежала на пода у вас, така ли?

— Да. Килимът подгизна от кръв.

— Господи! Помислих си, че си мъртва. Направо се побърках. Свързах се с Лас Вегас и знаеш ли какво ми каза моят човек? Станало нещо странно.

— Какво?

— Онзи тип изчезнал. Обектът. Изпарил се като дим. Нямало го в стаята и името му било изтрито от компютъра.

— Е, това не е най-лошото. Виж.

Тя се пресегна към ключалките на куфарчето, но Лио я спря.

— Не, недей!

Каси се отскубна от ръката му.

— Всичко е наред, Лио. Имам здрави гумени ръкавици, като онези, каквито използват за работа по електропроводите. Трябваше ми почти час, за да се справя с ключалките, но накрая успях. Изключих батерията. Куфарчето не е опасно, но съдържанието му е. Виж.

Тя го отключи и отвори капака. Куфарчето бе пълно с пачки стодоларови банкноти, увити в целофан и с надпис „50“ с плътно черно мастило. Лио зяпна и на лицето му се изписа стъписано изражение. И двамата бяха професионалисти и знаеха, че куфарче, пълно с толкова едри банкноти, не е повод за радост. Това не беше гърнето със злато, мечта на всеки крадец, а по-скоро причина за безпокойство и подозрения. Също като адвокатите, които никога не задават на свидетелите въпроси без предварително да знаят отговорите, професионалните крадци никога не действаха на сляпо и не взимаха нищо, без да знаят какви ще са последствията. Не ставаше въпрос за законовите последствия, а за други, от много по-ужасен характер.

Изтекоха повече от десет секунди преди Лио да възвърне дар слово.

— Мамка му…

— Да.

— Преброи ли ги?

— Преброих пачките — каза Каси. — Петдесет са. Ако надписите са верни, пред теб са два и половина милиона в брой. Той не ги е спечелил, Лио. Донесъл ги е във Вегас със себе си.

— Чакай, чакай малко. Дай да помислим.

Тя несъзнателно заразтрива лакътя си.

— Какво има да мислим? На касата не плащат с пачки от по петдесет хиляди долара, увити в целофан. Той не е спечелил тези пари във Вегас, и точка. Донесъл ги е. За да плати за нещо. Може би за наркотици. Или за нещо друго. Но ние ги взехме — аз ги взех — преди да стигнат до получателя си. Искам да кажа, че онзи тип, обектът, е бил куриер. Дори нямаше ключ за куфарчето. Просто е щял да ги предаде и е възможно даже да не е знаел какво има вътре.

— Не е имал ключ ли?

— Не ме ли слушаш, Лио? Когато се опитах да го отключа с шперц, ме удари ток. Ако бях взела ключа, щях ли да се мъча?

— Извинявай, извинявай, забравих.

Лио се отпусна на стола си. Каси остави раничката си на бюрото и извади отвътре четири прихванати с ластичета пачки стодоларови банкноти.

— Това е спечелил. Сто двайсет и пет хиляди. И половината информация на твоя човек не струваше.

Тя отново бръкна в чантата и му подхвърли портфейла, който бе взела от нощното шкафче в стая 2014.

— Обектът не се казваше Ернандес и не беше от Тексас.

Лио отвори портфейла и проучи поставената в прозрачното джобче шофьорска книжка.

— Ектор Идалго — прочете той. — От Маями.

— Вътре има визитни картички. Адвокат е на някаква фирма, „Буена Суерте Груп“.

Лио поклати глава, но го направи прекалено бързо — сякаш се опитваше да се отърси от кошмар. Каси мълчеше и го гледаше с изражение, което показваше, че е видяла жеста му и иска да знае какво му е известно. Лио отправи очи към басейна и тя проследи погледа му. Маркучът на автоматичната почистваща машина бавно се движеше по повърхността.

Той отново завъртя глава към нея.

— Не знаех абсолютно нищо, Каси, кълна ти се.

— Вярвам ти за парите, Лио. Ами „Вуена Суерте“? Кажи ми всичко, което ти е известно за нея.

— Това са големи пари. Кубинци от Маями.

— Законни пари ли?

— Опитват се да купят „Клеопатра“ — каза Лио.

Каси тежко се отпусна на стола срещу него.

— Това е бил подкупът за лиценза. Откраднала съм подкупа, мамка му!

— Чакай да помислим.

— Стига си повтарял едно и също, Лио.

Тя внимателно отпусна наранената си ръка върху тялото си.

— Е, какво ще правим? Трябва да решим.

— Какви са хората, които ти възложиха удара? Преди не искаше да ми кажеш, но сега трябва.

Лио кимна и се изправи. Отиде до плъзгащата се врата, отвори я и излезе при басейна. Застана до ръба и заби поглед в машината, която безшумно се движеше по дъното. Каси се приближи до него. Лио заговори, без да откъсва очи от водата:

— От Вегас са, но идват от Чикаго.

— От Чикаго значи. Искаш да кажеш от Фирмата ли?

Той не отговори, но мълчанието му беше достатъчно.

— Защо си се замесил с Фирмата, по дяволите? Кажи ми.

Лио пъхна ръце в джобовете на халата си и закрачи по ръба на басейна.

— Виж, първо на първо, имам достатъчно мозък в главата, за да не го направя съзнателно. Познаваш ме, мамка му. Но в случая нямах избор.

— Добре, Лио, разбирам.

— Всичко започна преди година. Сблъсках се с онези типове. Бях в Санта Анита и там се срещнах с Карл Ленърц, нали си го спомняш?

Каси кимна. Ленърц продаваше информация на Лио и обикновено взимаше десет процента от печалбата. Преди години го бе виждала един-два пъти заедно с Лио и Макс.

— Е, той ме запозна с двама души. Казаха, че просто се навъртали там и търсели да финансират филми.

— И ти им повярва.

По недалечната магистрала профуча камион с повреден заглушител и Лио изчака грохотът му да стихне.

— Нямах основание да се съмнявам в тях. Бяха с Карл, а той познава хората. Освен това тогава нещо я бях поза-късал. Трябваше да намеря пари и онези двамата ми ги предлагаха. Затова се уговорихме да се видим по-късно, срещнахме се и аз им казах: „Момчета, финансирайте едно-две неща, които планирам“. А те отговориха: „Естествено, няма проблем“.

Лио отиде до оградата, взе една мрежа с еднометрова дръжка, потопи я в басейна и извади едно мъртво колибри.

— Бедните птички. Изглежда, не виждат водата. Забиват се направо в нея. Вадя трета за тази седмица.

Той поклати глава.

— Нали знаеш, мъртвите колибрита носят лош късмет.

Лио метна птицата през оградата в съседния двор. Каси се зачуди дали всъщност трите мъртви колибрита не са едно и също, хвърлено обратно от съседа. Но не каза нищо. Не искаше да променя темата.

Той остави мрежата на мястото й и продължи:

— Та така започна. Дадоха ми шейсет и пет бона срещу сто, когато свърша работата. Мислех си, че няма да отнеме повече от месец и половина. Първият удар беше за диаманти. Вторият — склад за италиански мебели. Моят дял щеше да е около двеста хиляди. Дължах сто. Не беше зле. Повечето пари ми трябваха за информацията. Хората, с които работех, си имаха всичко необходимо.

Мислите му блуждаеха. Разказваше прекалено много подробности за плановете, вместо да премине към същността.

— Можеш да прескочиш всичко това, Лио. Просто ми прочети последната страница.

— Ами, и двата удара се прецакаха. Информацията за диамантите беше боклук. Направо ме обраха. Платих за рея четирийсет бона и човекът изчезна. После мебелите се оказаха произведени в Мексикали. Имитация. Надписите „Произведено в Италия“ бяха явни ментета. Разбрах го едва когато камионът стигна до Филаделфия и купувачът ми ги видя. Мамка му, страшна каша! Наложи се да им кажа просто да оставят камиона край пътя в Трентън.

Той замълча, сякаш се мъчеше да си спомни някаква подробност, после примирено махна с ръка.

— Та така. Дължах на онези типове сто бона, а ги нямах. Обясних им положението, но на тях не им пукаше. Все пак си мислех, че ще ми дадат малко време. Само че те просто продадоха скапаната ми полица на други.

Каси кимна. Вече можеше и сама да довърши историята.

— Дойдоха други двама, които казаха, че представлявали новия ми наемодател, и ми дадоха да разбера, че става дума за Фирмата. Трябвало да направим график за плащанията. Накрая започнах да им давам по два бона седмично само за лихвата. Това ме скапваше. Все още дължах сто хиляди, но никога нямаше да успея да изплувам на повърхността. Докато един ден не ми направиха предложение.

— Какво?

— Разказаха ми за тази работа.

Лио посочи през отворената врата куфарчето на бюрото.

— Предложиха ми да организирам удара с техен човек във Вегас. При успех щели да изгорят полицата ми и да ми дадат част от печалбата.

Той поклати глава, отиде при масата и столовете до плиткия край на басейна и седна. После завъртя ръчката на чадъра, който се разтвори като цвете. Каси се настани срещу него и разтри левия си лакът.

— Значи очевидно са знаели какво има в куфарчето-каза тя.

— Възможно е.

— Знаели са. Иначе е нямало да са толкова великодушни. Кога ще дойдат за парите?

— Нямам представа. Очаквам да ми се обадят.

— Дадоха ли ти някакво име?

— Какво искаш да кажеш?

— Име, Лио. На оня, дето е купил полицата ти.

— Да. Турчело. Предполагам, че е човекът, поел нещата след Джоуи Маркс.

Каси извърна очи. Не бе чувала това име, но знаеще кой е Джоуи Маркс — бруталният шеф на Фирмата в Лас Вегас, поредният от безброй зловещи мафиоти. Спомняше си как в продължение на цяла година двамата с Макс бяха живели в страх от него, защото искаше дял от плячката им. В „Хай Дезърт“ беше прочела във вестника, че Маркс бил убит в лимузината си по време на престрелка с ФБР и полицията на паркинг пред една ласвегаска банка. Тази новина я бе зарадвала.

Не знаеше кой е заместникът му Турчело, но предполагаше, че за да е заел мястото му, трябва да е също толкова жесток.

— И сега забърка и мен — каза тя. — Благодаря ти, Лио. Благодаря ти за…

— Не, грешиш. Аз те предпазих. Те дори не знаят за теб. Заех се с работата и я организирах. Както ти казах по-рано, никой не познава другите участници. Не знаят за теб и никога няма да научат.

Обещанието му не я успокои. Тя скочи, отиде до ръба на басейна и се вгледа в спокойната чиста вода. Лявата й ръка безпомощно висеше отстрани.

— Какво ще правим, Лио? Ако съм те разбрала правилно, чикагската мафия ни е използвала, за да отмъкне подкупа, който онези кубинци от Маями са щели да дадат на някого, за да купят „Клеопатра“. Очертава се война и ние сме на бойното поле. Ясно ли ти е? Какво ще правим?

Той се изправи, приближи се до нея и я прегърна.

— Никой не знае за теб. Гарантирам ти го. Никой не знае за теб и няма да научи. Няма от какво да се страхуваш.

Каси се отскубна от него.

— Разбира се, че се страхувам, Лио. Кога най-после ще слезеш на земята?

Гневният й глас го накара да замълчи. Лио повдигна ръце в знак, че се предава, и замислено притисна юмрук към устните си. Тя закрачи покрай басейна.

— Какво знаеш за „Буена Суерте“? — след минута попита Каси.

— Нали ти казах, нищо. Но ще поразпитам някои хора.

Последва ново продължително мълчание. Накрая Лио сви рамене.

— Може би просто трябва да върнем парите и да кажем, че е станала грешка. Ще открием посредник, който ще…

— Ами онези от Чикаго? Онзи Турчело? Помисли. Не можем да го направим.

— Ще им кажа, че когато снощи си влязла в стаята, куфарчето го е нямало.

— И те веднага ще ти повярват. Особено след като техният човек сигурно ме е видял да излизам с него.

Лио се пльосна на стола си под чадъра. На лицето му се изписа примирено изражение. Двамата дълго не поглеждаха един към друг.

— Понякога се случва да откраднеш прекалено много — по-скоро на себе си рече Каси.

— Моля?

— Макс казваше, че понякога се случва да откраднеш прекалено много. Както направихме ние.

Той се замисли. Каси скръсти ръце на гърдите си, погледна право към него и заговори с решителен глас.

— Хайде да вземем парите. Всичите. Ще си ги разделим и ще избягаме. По милион и триста на човек. Това е повече от достатъчно. Да вървят по дяволите онези от Чикаго и Маями. Ще вземем всичко и ще избягаме.

Лио заклати глава още преди да е довършила изречението.

— В никакъв случай.

— Лио…

— Мамка му, в никакъв случай. Мислиш си, че можеш да избягаш от тези хора ли? Къде ще идеш? Посочи ми място, където си струва да живееш и да не могат да те открият. Няма такова. Ще те преследват до края на света, само за да си разчистят сметките.

— Ще рискувам. Нямам какво да губя.

— Аз пък имам! Последното нещо, което искам, е да прекарам остатъка от живота си, като всеки месец си сменям името и крия патлака си зад гърба всеки път, щом отварям скапаната врата.

Каси отиде до масата и приклекна до стола му, хвана се с две ръце за пластмасовата странична облегалка и го погледна в очите, но Лио се извърна.

— Не, Кас, не мога.

— Лио, можеш да вземеш два милиона, аз ще се задоволя с останалото. Пак ще е повече, отколкото ми трябва. Преди два дни си мислех, че ще имам късмет, ако изкарам няколко стотарки. Вземи двата милиона. Това ти е достатъчно, за да…

Той се изправи и отново застана до ръба на басейна. Каси опря чело на облегалката. Знаеше, че няма да успее да го убеди.

— Не става въпрос за парите — каза Лио. — Не чуваш ли какво ти говоря? Няма значение колко милиона са. Какво те засяга, щом няма да те има, за да ги харчиш? Преди известно време имаше един тип. Откриха го чак в Джуноу в Аляска и го изкормиха като сьомга. Предполагам, че за да държат положението под контрол, на всеки няколко години трябва да дават пример. Не искам да се превръщам в пример.

— Тогава какво ще правиш? Ще чакаш, докато някой дойде да те изкорми тук ли? Ако избягаме, поне ще имаме някакъв шанс.

Лио гледаше басейна. Машината безшумно пълзеше по дъното.

— Мамка му… — изруга той.

Нещо в гласа му привлече вниманието на Каси. Стори й се, че го е убедила.

— Два дни — без да откъсва очи от водата, каза Лио накрая. — Дай ми четирийсет и осем часа, за да видя какво мога да направя. Познавам някои хора в Маями. Ще се свържа с тях. И ще проверя положението във Вегас и Чикаго. Може би ще успея да намеря изход. Да, може да сключа сделка и дори да запазя нещо за нас.

Той кимна — очевидно се готвеше за най-големите преговори в живота си — в живота и на двама им. Каси поклати глава: не вярваше, че така ще имат шанс. Но се изправи и се приближи до него.

— Трябва да разбереш, Лио. Турчело няма да ти даде дял от съдържанието на куфарчето. Изобщо не е имал такова намерение. Ако се свържеш с хората му и му съобщиш, че е в теб, все едно че му казваш: „Ето ме, елате да ме пипнете“. И ще си сьомгата за тази година.

— Не! Казвам ти, че мога да го уредя. Знам как да преговарям с тези хора. Не забравяй, всичко се свежда до парите. Щом всеки получи своето, проблемът ще се реши.

Каси знаеше, че няма да го убеди. Трябваше да се примири.

— Добре, Лио, два дни. Не повече. После делим и изчезваме. Ще рискуваме.

Той кимна.

— Позвъни ми довечера. Може да съм научил нещо. Иначе прави каквото искаш. Само в магазина ли мога да те открия?

Тя му даде номера на клетъчния си телефон. Вече не се страхуваше, че ще го арестуват и ченгетата ще открият номера й в бележника му.

— Тръгвам си, Лио. Какво ще правим с парите?

Преди той да успее да й отговори, Каси си спомни нещо, което съвсем се бе изплъзнало от ума й.

— Хей, получи ли паспортите ми?

— Не още. Само ми съобщиха, че ги пращат. Довечера ще проверя в кутията. Ако ги няма, ще пристигнат най-късно утре. Гарантирам ти.

— Благодаря.

Той кимна. Каси се завъртя към плъзгащата се врата.

— Почакай малко — спря я Лио. — Искам да те питам нещо. По кое време влезе в стаята?

— Моля?

— По кое време снощи влезе в стаята на обекта? Тя го погледна. Знаеше какво го интересува.

— В три и пет.

— И са ти трябвали пет, най-много десет минути, нали?

— Не точно.

— Какво имаш предвид?

— Потърсиха го по телефона, Лио. Бях в гардероба със сейфа. Телефонът иззвъня и той разговаря с някого. Струва ми се, че ставаше дума за парите. Щеше да ги предаде днес. След като затвори, отиде до тоалетната.

— И ти си се измъкнала.

— Не. Останах в гардероба.

— Колко време?

— Докато заспа. Докато го чух да хърка. Трябваше, Лио. Не беше сигурно. Теб те нямаше там. Не можех да изляза преди да…

— Останала си там по време на блудната луна, нали?

— Нямаше как, Лио, тъкмо това се опитвам да ти…

— О, Боже Господи!

— Лио…

— Нали ти казах. Помолих те да направиш само едно нещо.

— Нямаше как. Позвъниха му — в три часа през нощта, Лио. Просто лош късмет.

Той поклати глава, сякаш не я чуваше.

— Заради това е. Ние…

Лио не довърши. Каси затвори очи.

— Съжалявам. Наистина.

До лявото й ухо се разнесе странен звук. Тя погледна натам и видя увиснало във въздуха колибри. Птицата рязко полетя наляво и се понесе само на сантиметри над басейна, сякаш наблюдаваше отражението си във водата. После се спусна още по-ниско и докосна повърхността. Диво размаха криле, но те бяха прекалено натежали, за да се издигне.

— Нали ти казах — рече Лио. — Глупави птици.

И тръгна към мрежата, за да се опита да спаси живота на малкото създание.

27

Точно преди да стигне до Лос Анджелис Джак Карч напусна магистрала 10, зави към летището на Онтарио и се насочи към паркинга. Там обиколи петте дълги редици автомобили преди да намери линкълн като своя, само че с калифорнийски номера. Спря отзад, остави двигателя да работи и слезе навън с малката бормашина, открита от главореза на Грималди във вентилационната шахта на стая 2015 в „Клеопатра“.

Бормашината работеше отлично и Карч свали номерата за по-малко от минута. Напъха ги под предната седалка на собствената си кола и потегли към изхода. Беше останал на паркинга съвсем кратко и човекът на гишето му каза, че не е надвишил десетминутния гратисен период и не дължи нищо. Но го попита дали не му се намират цигари и Карч с удоволствие го почерпи.

Бе пътувал от Вегас със сто и шейсет километра в час, докато не наближи Лос Анджелис и движението не стана по-натоварено. Последните осемдесет километра му отнеха цял час. Реши, че жителите на този град шофират така, както вървят хората в казината — без да се замислят, че на някой друг може да му се налага да отиде някъде. В центъра зави по магистрала 101 и се насочи на северозапад към долината Сан Фернандо. Макар че не беше идвал тук поне от две години, Карч познаваше Лос Анджелис достатъчно добре, за да може да се оправя. Що се отнасяше до конкретните улици, в куфарчето на седалката до него имаше карта на града. Пътуваше към Долината, защото номерът на клетъчния телефон на Лио Ренфроу, който Грималди бе научил от Мартин, беше с код от този район. Предполагаше, че ще го открие някъде там.

Зави по Вентура Булевард и спря на първата бензиностанция, където видя външен телефон. Отвори куфарчето си и извади от него сгънатия лист с името „Лио Ренфроу“ и телефонния номер. Под гънката по средата беше написано името на човека на Грималди в Лос Анджелис, но Карч нямаше намерение да се свързва с него. Не възнамеряваше при никакви обстоятелства да допусне някакъв непознат — независимо кой гарантира за него — да научи за действията му.

Колкото и да бе изненадващо, под телефона имаше непокътнат указател. Джак го разтвори и потърси името, макар да се съмняваше, че ще го открие. Нямаше го. Карч обърна на рекламните страници и намери раздела за операторите на клетъчни връзки. Като съдеше по размера и качеството на обявите, той състави списък на по-големите компании. После набра номера на първата.

Включи се телефонен секретар, който му предложи различни вътрешни линии. Карч избра каквото му трябваше и го свързаха със счетоводството. Наложи се да чака две минути, докато му отговори човешки глас.

— Благодаря ви, че позвънихте в „Ел Ей Селюлър“. Какво обичате?

— Напускам града за неопределен срок и искам да прекратя услугите по сметката си.

— Име?

— Лио Ренфроу.

— Номер на сметката?

— В момента не ми е подръка…

— Той е същия като телефонния номер.

— А, ясно.

Джак погледна листа и прочете номера.

— Един момент, моля.

— Няма проблем.

Карч чу тракане на клавиши.

— Съжалявам, господине, няма сметка с такова име и но…

Той затвори и веднага набра номера на следващата компания в списъка. Успя чак на седмия опит. Ренфроу имаше сметка в „СоКал Селюлър“. Когато служителката повика файла му на компютъра си, Джак изигра финалния си номер.

— Ако е възможно, бих желал да пратите последната ми сметка на новия ми адрес във Финикс.

— Разбира се, господине. Само момент да затворя файла.

— А, извинете.

— Няма нищо.

Карч изчака няколко секунди и продължи:

— Знаете ли, току-що се сетих, че в края на идващата седмица ще се върна за няколко дни в Лос Анджелис, за да дооправя някои неща. Може да се наложи да използвам телефона. Навярно бих могъл да изчакам дотогава.

— Както обичате, господине.

— Хм… добре тогава, ще изчакам.

— Разбира се, господине. Ще изчакате ли и с промяната на адреса?

Джак се усмихна. Винаги се получаваше най-добре, когато жертвата довърши фокуса.

— Не… знаете ли какво, може би трябва да изчакам. И без това ми препращат пощата от старото ми жилище. А, съвсем забравих, на кой адрес пращате сметките? Вкъщи или в службата?

— Не зная, господине. Уорнър Булевард четири хиляди — номер петстотин и двайсет. Домашният ви адрес ли е?

Карч не отговори, защото записваше адреса.

— Господине?

— Служебният. Е, всичко е наред. Нека оставим нещата така. Ще се погрижа за всичко другата седмица.

— Добре. Благодаря ви, че позвънихте в „СоКал Селюлър“.

Той затвори и се върна в колата. Потърси адреса в индекса на картата и откри, че е имал право. Попадаше в зоната на кода. Но не се намираше в Лос Анджелис, а в Бърбанк. Джак запали двигателя и погледна дигиталния часовник на таблото. Беше точно пет. „Не е зле“-каза си той. Приближаваше се към целта.

Петнайсет минути по-късно линкълнът спря до тротоара пред частна фирма за пощенски кутии под наем на Уорнър Булевард. Това не го разочарова особено. Щеше да е прекалено лесно и подозрително, ако адресът го отведеше направо до вратата на Лио Ренфроу.

Карч погледна работното време. Фирмата затваряше след четирийсет и пет минути, но друга табела съобщаваше, че клиентите имат денонощен достъп до кутиите си. Замисли се какво да прави и реши, че Ренфроу сигурно проверява пощата си след края на работното време, за да не го виждат служителите. Внезапно му хрумна план.

Влезе вътре и видя, че помещението има Г-образна форма. Гишето се намираше в дъното на късата страна. Пощенските кутии бяха покрай стените на дългата. Вляво от вратата имаше плот с машина за подвързване със спирала, стойки с лепенки и няколко пластмасови чаши с химикалки и кламери. На пода зад плота работеше някакъв мъж. Спускащата се решетка над него позволяваше да заключват фирмата и в същото време клиентите с ключ за входната врата да имат постоянен достъп до кутиите си.

Самите кутии бяха с прозорчета, през които собствениците можеха да проверяват дали имат поща. Карч бързо откри номер 520. Трябваше да се наведе, за да погледне вътре. На дъното лежеше плик. Той се озърна надясно. В горния ъгъл над вратата имаше огледало, което даваше възможност на служителя на гишето да наблюдава кутиите от мястото си.

Джак извади от джоба на ризата си малко фенерче, насочи лъча през прозорчето на кутията и прочете надписа на плика. Беше пратен до Лио Ренфроу. Нямаше обратен адрес, само някакви инициали. Той се наведе по-близо и ги прочете. Оказаха се цифри: 773.

Тъй като в кутията вече имаше поща, Карч се замисли дали да не се откаже от плана си. Реши да продължи. Ако успееше, щеше да смути обекта.

Карч прибра ключовете си и отиде при гишето. Зад него двайсетинагодишен мъж пълнеше кашон със стиропорени топчета.

— Какво обичате? — без да вдига поглед, попита той.

Такова равнодушие винаги дразнеше Джак, но този път той се зарадва, защото не искаше служителят да му обърне внимание.

— Трябва ми плик.

— Колко голям?

— Обикновен.

— Номер десет?

Младежът остави кутията и отиде до стената, на която бяха закачени мостри с различни размери. Отдолу имаше лавици с пликове. Карч бързо откри номер десет.

— Да, този става.

— С изолация, без изолация?

— Хм, с изолация.

Служителят взе плика, върна се на гишето и му каза, че дължи петдесет и два цента плюс ДДС. Имаше висок писклив глас. Карч плати точно и отнесе плика на плота до вратата.

Като закри с гръб от огледалото какво прави, Джак бръкна в джоба на сакото си, извади асото купа от стая 2015 в „Клеопатра“, пъхна го в плика и го залепи.

После с най-дебелия маркер, който намери в пластмасовите чаши, го адресира до Лио Ренфроу и прибави адреса, получен от телефонната компания. С главни букви написа от двете страни „СПЕШНО!“.

На мястото, предвидено за обратен адрес, отбеляза „773“, а на гърба — номера на клетъчния телефон на Ренфроу.

Върна се на гишето и видя, че служителят залепва капака на кашона. Младежът отново не му обърна внимание. Този път дори не го попита какво жеЛас. Карч прочете името, написано на табелката на ризата му: „СТИВЪН“.

— Извинявай, Стив, имаш ли нещо против да го пуснеш в съответната кутия?

Младежът намусено остави лепенката, взе протегнатия му плик и го погледна така, като че ли се чудеше дали е в състояние да изпълни молбата. Най-после прецени, че може да се справи със задачата, и изчезна зад преградата, която навярно водеше към служебното помещение.

— И името ми е Стивън — извика той през рамо.

Джак се върна при кутия номер 520, видя през прозорчето, че неговият плик вече е върху първата пратка за Лио Ренфроу, и излезе преди младежът да се върне на гишето.

— Струва петдесет и два цента… — каза той. — И името ми е Стивън.

Продължи да го повтаря в линкълна, като имитираше пискливия глас и намусения тон на хлапака. Когато остана доволен от резултата, запали двигателя и потегли.

Не можеше да позвъни от външен телефон, защото щеше да се чува уличното движение. Десетина минути обикаля из Бърбанк в търсене на подходящ автомат. Накрая забеляза ресторант, наречен „Бобс Биг Бой“, и остави колата на задния паркинг до един контейнер за смет.

В ресторанта откри телефонен автомат в коридора, който водеше към тоалетните. Пусна монети и набра номера на Лио Ренфроу. Съзнаваше какъв риск поема. Въпреки че пощенската кутия очевидно бе на негово име, не можеше да е сигурен дали служителите имат телефона му.

На второто иззвъняване някой вдигна слушалката, но не каза нищо.

— Ало? — накрая рече Карч, като подражаваше на пискливия глас.

— Кой е там?

— Господин Ренфроу? Тук е Стивън от „Уорнър Поуст Енд Пак Ит“.

— Откъде имаш този номер?

— Написан е на плика.

— Какъв плик?

Карч се съсредоточи върху гласа си.

— Точно затова ви търся. Днес получихте плик. Пише „СПЕШНО“. Не знам, реших да ви съобщя. Скоро затваряме и си помислих да ви се обадя, в случай, нали разбирате, че очаквате…

— Има ли обратен адрес?

— Да… Всъщност не. Пише само седемстотин седемдесет и три.

— Добре. Благодаря. Само че направи ми една услуга, повече недей да ме търсиш тук.

Ренфроу затвори. Известно време Джак продължи да притиска слушалката към ухото си, сякаш му даваше възможност да вдигне пак и да му зададе още въпроси. Накрая реши, че планът му е успял. От разговора остана с впечатлението, че Ренфроу е предпазлив тип. Това означаваше, че му предстои дълга нощ.

Той отиде на бара в ресторанта и си поръча два хамбургера с кетчуп и две шварцкафета. Докато изпълняваха поръчката му, Карч излезе на паркинга и под прикритието на контейнера смени задния номер на линкълна с крадения. После обърна колата и направи същото с предния. Бормашината на Касиди Блак го улесни. Когато свършеше работата, щеше да я запази. Нея и още няколко неща.

28

Поредният страх през този и без това отвратителен ден. Каси седеше в поршето, спряно с включен двигател срещу къщата на Лукаут Маунтин Роуд. Обитателите й бяха оставили разтворена завесата на големия френски прозорец. През дневната можеше да се види кухнята. Тримата вечеряха. От огледа си спомняше, че върху стола на момиченцето има телефонен указател. Навярно се смяташе за прекалено голямо за детско столче и все пак му трябваха още няколко сантиметра височина.

Тя плъзна очи към табелата. В долната й част под името на агенцията за недвижими имоти имаше нов надпис:

Скоро семейството щеше да се изнесе. Каси силно стисна волана и това накара лакътя и рамото й болезнено да запулсират. Замисли се за плана на Лио да върне парите. Разбираше, че навярно няма да има време за нов удар — а и нямаше шанс да открадне толкова пари. Осъзна, че се надява усилията на Лио да се провалят. Искаше парите веднага. Искаше да избяга.

Клетъчният й телефон иззвъня. Тя бръкна в раницата си и го извади. Търсеше я Лио, но не си каза името. Връзката бе ужасна, но Каси се изненада повече от това, че изобщо е успял да се свърже с нея в хълмовете.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Все така.

— Е, нали се сещаш за онези… които чакаше? Току-що ми позвъниха. Изглежда, че… довечера ще ги взема.

Чу достатъчно, за да може да запълни празнините.

— Добре. Но без парите няма да имам никаква полза от тях.

— Работя по въпроса. Още малко и… Може би утре ще знам нещо.

— А аз какво да правя през това време?

— Не те разбрах.

— Какво да правя през това време? — високо повтори тя, сякаш така можеше да подобри качеството на лошата връзка.

— Вече разговаряхме за това, Кас. Ходи на ра… както обикновено, докато не решим този про…

— Няма значение. Връзката е кофти. Трябва да затварям.

Думите й прозвучаха сърдито, но това не я интересуваше.

— Виж, миличка, почти успяхме. Чакам само да…

— Не искам да ги връщаме, Лио. Правим грешка. Ти правиш грешка. Имам ужасно предчувствие. Трябва да избягаме. Просто да избягаме. Веднага!

Лио дълго не отговори. Дори не си направи труда да й напомни да не споменава името му. Каси вече си мислеше, че връзката е прекъснала, когато отново чу гласа му.

— Виж, Каси — прекалено спокойно каза той. — И аз имам… ствие. По-силно от обикновено. Но трябва да… и Да покрием всички възможности. Това е единственият начин да…

Каси поклати глава и отново погледна табелата на моравата.

— Естествено, Лио. Както кажеш. Само ми се обади, когато решиш какво да правиш с живота ми.

Тя затвори и изключи телефона в случай, че Лио пак й позвъни. Внезапно й хрумна да се промъкне в дома му, докато той спи, и да вземе парите. Само своя дял. Нека Лио постъпи както жеЛас с остатъка. Колкото й да му беше сърдита обаче, тази идея я изпълни с угризение. Каси я отхвърли и погледна към къщата.

Видя, че съпругът се изправя и отправя очи към улицата. Към нея. После остави салфетката си и заобиколи масата. Идваше към Каси, за да провери какво прави пред дома му. Тя бързо превключи на скорост и потегли.

29

Песента се казваше „Летен вятър“ и винаги трогваше Карч. Всеки път, щом дойдеше нейният ред в компактдиска с най-големите хитове на Синатра, той я слушаше поне още веднъж. Всички парчета бяха добри, но нито едно от тях не можеше да се сравнява с „Летен вятър“. Имаше класа. Като самия Синатра.

Джак въртеше диска за четвърти път, докато наблюдаваше „Уорнър Поуст Енд Пак Ит“ от претъпкания паркинг на бар „Пресник“ на половин пряка оттам. Точно в единайсет часа забеляза стоповете на автомобил, който минаваше покрай пощата. Бежова тойота „Камри“ на около пет години. Това беше втората й обиколка. Карч изключи компактдискплейъра и се приготви. Носеше черния си гащеризон, макар и поради друга причина. По ръкавите му бяха залепени различни по дължина парчета изолирбанд. Той бръкна в отвореното си куфарче и измъкна предавателя и антената от гнездата им в стиропорената кутия. Взе необходимите му инструмени и слезе от линкълна. Извади от багажника тапицирана дъска с двусантиметрови колелца за лягане под автомобили, — заключи колата и бързо пресече Уорнър Булевард.

„Уорнър Поуст Енд Пак Ит“ се помещаваше в едноетажна сграда. Между всички постройки на улицата имаше разстояние от трийсетина сантиметра до метър. Джак се шмугна в процепа между съседните две къщи. Широчината му бе около петдесет сантиметра и пешеходците го бяха използвали като място за изхвърляне на боклук. Карч затъна до коленете в отпадъци — предимно бутилки и смачкани опаковки от закуски. В тясното пространство се носеше отвратителна смрад на урина. Появата му ъ цепнатината накара някакво невидимо създание шумно да изтрополи и да се скрие още по-навътре в мрака.

Карч застана на около метър от отвора и зачака. Беше сигурен, че тойотата ще се върне и че зад волана ще е Лио Ренфроу. Предстоеше му нещо, което бе правил много пъти, но никога толкова бързо, колкото трябваше да действа сега. Предполагаше, че инсталирането ще му отнеме по-малко от минута. Не можеше да си позволи никакви забавяния и грешки.

Чу се шум на приближаващ се автомобил. Карч приклекна и се скри зад дъската. Даже да гледаше в пролуките между постройките, Ренфроу едва ли щеше да го забележи, освен ако не спреше и не го осветеше с фаровете.

Колата бавно мина покрай него и той я чу да спира пред пощата. Карч се приближи към ръба на сградата, надникна и видя, че наистина е тойотата. Двигателят работеше. Джак отстъпи назад и зачака. Знаеше, че може още в този момент да изскочи и да хване Ренфроу, но щеше да е рисковано да го направи на открито. Освен това на първо място бяха парите. Трябваше да проследи Ренфроу до дома му, до мястото, където той се чувстваше в безопасност. Знаеше, че там ще открие или милионите, или следа към Касиди Блак.

Двигателят на тойотата угасна. Карч се облегна на стената, после се наведе напред, заслуша се и чу, че вратата на автомобила се отваря и затваря. Последваха стъпки по асфалта. Отново надзърна иззад ъгъла. Около четирийсет и пет годишен строен мъж отключваше вратата на „Уорнър Поуст Енд Пак Ит“.

Лио Ренфроу.

Преди да влезе, той се огледа. Карч се спотаи зад ъгъла и щом чу вратата да хлопва, незабавно напусна скривалището си и отиде при колата. Включи фенерчето си и насочи лъча към задната броня. Бе поставял проследяващи устройства на тойоти, но никога на „Камри“. И все пак знаеше, че много от различните модели отдолу си приличат. В това отношение не очакваше проблеми.

Легна по гръб на дъската, хвана се за долната страна на бронята и се изтегли под автомобила. Беше тясно и горещо, гърдите му се притискаха към мазната повърхност и трябваше да държи лицето си настрани, за да не се одраска или изгори.

Протегна ръка и извади сателитния предавател и клетъчния излъчвател от десния джоб на крачола си. Двете миниатюрни квадратни устройства бяха залепени едно за друго. Основата на предавателя бе магнитна. Карч ги инсталира точно под шофьорската седалка. Въпреки магнита винаги взимаше допълнителни мерки за подсигуряване, затова откъсна от десния си ръкав две дълги парчета изолирбанд и ги залепи на кръст отгоре.

С помощта на безшумната бормашина на Касиди Блак бързо свърза заземяващия проводник за заглушителя. После се плъзна навън и погледна към витрината на пощата, но не успя да види Ренфроу и да прецени още с колко време разполага.

Изтегли се обратно под тойотата и издърпа електрическия проводник, който минаваше по средата на кухината на купето. Разряза с нож пластмасовата обвивка и бързо извади жиците. Избра червената, която свързваше акумулатора със задната част на автомобила, най-вероятно с лампичката в багажника. Защипа проводника на предавателя за жичката и натисна клемата, докато не усети, че зъбците й пробиват изолацията. Под изолирбанда светна червената лампичка на устройството.

Нямаше време да връща проводниците на мястото им, така че премина към последния етап от инсталирането-антената. Точно когато я вадеше от левия джоб на крачола си, чу, че вратата на пощата се отваря. Бързо лапна светещия край на фенерчето и зачака.

Вратата се затвори и Карч видя краката на Ренфроу, който заобиколи тойотата. Искаше му се да изругае. Той започна да размотава кабела на антената.

Докато Ренфроу се качваше в колата си, Джак се плъзна навън и спря с лице точно под задната броня. Успя да увие антената около ауспуха в момента, в който Ренфроу запали двигателя.

Карч се задави от пушека, но бързо откъсна от ръкава Сй няколко парчета изолирбанд и залепи кабела под бронята. Седем-осем сантиметра останаха да стърчат навън. Де му харесваше много, но при тези обстоятелства трябваше да свърши работа. Знаеше, че на дневна светлина веднага ще забележат антената, но до сутринта това нямаше да има значение. Важен беше следващият един час, а може би дори по-малко.

Ренфроу включи на скорост и потегли. Карч изчака бронята да мине над лицето му, после бързо се претърколи от дъската и се притисна към тротоара. Държеше главата си сведена и се вслушваше в звука на двигателя. Тойотата се отдалечи. Ренфроу изобщо не бе погледнал назад.

Автомобилът изчезна зад ъгъла и Джак се усмихна и се изправи.

Щом седна в линкълна, Карч извади лаптопа от куфарчето си, вдигна антената и стартира програмата. С помощта на приемника и току-що инсталираните под колата на Ренфроу устройства щеше да е в състояние да следи тойотата. Предавателят излъчваше сигнал, който се получаваше от сателит, издигнат на четирийсет и пет километра в небето. Оттам данните за точното местоположение на колата се пращаха по клетъчна връзка до модема в компютъра му. Програмата му даваше възможност да наблюдава движението на обекта по картата на екрана или да качва записана информация за определен период.

Джак първо искаше да провери връзката. За всеки случай беше запомнил регистрационния номер и можеше да открие автомобила на сутринта.

Набра кода и честотата на предавателя и зачака. По челото му избиха капки пот. Накрая на екрана започнаха да се появяват очертанията на картата. След улиците се изписаха думите „Регионална карта на Лос Анджелис“. Мигаща червена звездичка обозначаваше тойотата. Легендата най-отдолу показваше местонахождението.

Карч се усмихна. Беше успял. Щеше да проследи Ренфроу право до съкровището. Поне се надяваше.

— Чудесно — високо каза той.

Реши засега да не наблюдава движението на тойотата в реално време. Смяташе, че Лио Ренфроу е отворил плика или в пощата, или в колата си. И в двата случая асото купа щеше да го смути и уплаши. Като имаше предвид двете му обиколки преди накрая да спре пред „Уорнър Поуст Енд Пак Ит“, предполагаше, че Ренфроу ще се опита да заблуди евентуалната си опашка. Той отвори файл за запис на данните от предавателя, затвори програмата и прибра приемника в куфарчето.

В момента, в който разкопчаваше ципа на гащеризона си и смъкваше прозореца, за да подиша малко чист въздух, чу от отсрещния край на паркинга пронизителен женски писък. Погледна натам, но не видя нищо. Слезе от колата, лапна една цигара и я запали. И тъкмо се канеше пак да седне в линкълна, когато чу нов вик и забеляза движение от другата страна на паркирано недалеч БМВ.

Не носеше „Зиг Зауъра“ — преди да си облече гащеризона го беше оставил под предната седалка. Вместо да се върне за него, той свали горнището на гащеризона, бръкна зад гърба си и извади малкия пистолет от скрития джоб на панталона си. После завърза ръкавите на гащеризона на кръста си и тръгна да провери какво става.

Като криеше миниатюрното оръжие в шепата си, Карч небрежно закрачи покрай редицата автомобили, стигна до БМВ-то и чу хлипане. Зад колата видя младеж и момиче. Младежът бе затиснал момичето върху предния капак и го целуваше по шията. То въртеше глава и се мъчеше да се отскубне.

— Наред ли е всичко? — извика Джак.

Младежът погледна през рамо и изсумтя:

— Да. Що не се разкараш?

Карч се приближи. Младежът се изправи, обърна се към него и застана разкрачен, с разперени ръце.

— Остави я на мира — каза Джак. — Като гледам, не те иска.

— Що не се гръмнеш? Нищо й няма. Просто си пада по викането, това е.

— Не. Може би просто на теб ти харесва да я принуждаваш да вика. Сигурно така се чувстваш господар на положението.

Младежът внезапно се хвърли напред, точно както очакваше Карч. Подобно на опитен тореадор, той бързо отстъпи встрани и с две ръце пренасочи инерцията на противника си към паркирания в съседство микробус. Младежът се заби с глава във вратата му и огъна ламарината. Докато се изправяше и завърташе, Карч притисна пистолета под брадичката му.

— Усещаш ли го? Струва ти се малък, нали? Двайсет и пети калибър е. Детска играчка, освен от такова разстояние. Ако дръпна спусъка, куршумът ще попадне в мозъка ти и няма да му стигне сила да излезе. Ще отскочи вътре няколко пъти и ще направи всичко в черепа ти на каша. Сигурно няма да те убие, но ще носиш лигавник и ще те бутат в инвалидна количка до края на жи…

— Пусни го — каза зад гърба му момичето. — Нищо не ми е направил.

Карч допусна грешката да не погледне към нея.

— Млъкни и се махай. Този тип…

Тя го хвана изотзад и Джак грубо я блъсна с лявата си ръка, като продължаваше да притиска пистолета под брадичката на младежа. Чу я да се удря в БМВ-то и да се свлича на земята.

— Джони! — изпищя момичето.

— Видя ли к’во направи? — извика Джони. — Виж к’во й направи. Ще ми се правиш на голям рицар, копеле гадно!

Карч го пусна и заотстъпва назад, така че да може да наблюдава едновременно и двамата. Момичето седеше на паважа. Изглеждаше замаяно. Джони се втурна към нея и тя го прегърна, после се разплака.

Джак се обърна и бързо закрачи към линкълна. „Защо се намесих, мамка му? Тук съм, за да свърша само една работа.“

Качи се в колата и потегли.

Спря до тротоара на Магнолия Булевард, залепи на покрива полицейска лампа и извади от жабката списъка с радиочестотите на Националната асоциация на органите на реда. Беше го купил от Айвърсън за 500 долара. В него фигурираха всички федерални, щатски и местни инстанции. Най-отгоре на всяка страница имаше надпис с едри букви: „Да се използва само от органите на реда“. Когато за пръв път го прочете, Джак се изсмя.

Откри бърбанкското полицейско управление и набра трите патрулни честоти на монтирания под таблото скенер. После зачака. Трябваше да знае дали младежът и момичето ще съобщят в полицията.

В четвъртък през нощта Бърбанк изглеждаше спокоен. Патрулните коли бяха пратени на два адреса, за да успокоят семейни скандали, после съобщиха за нападение и заплашване с оръжие на паркинга при „Пресник“.

— Мамка му! — високо извика Карч и удари с юмрук по волана. После си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Знаеше, че не е много далеч от летището. Можеше да иде там и да открадне други автомобилни номера. Но вече ставаше късно и трябваше да напусне града. Джак отби в някаква тъмна улица, изключи фаровете, бръкна под седалката, извади собствените си номера и слезе, като взе и бормашината на Касиди Блак. Минута по-късно вече бе сменил номерата и запали двигателя. Включи фаровете чак на следващата пресечка.

Насочи се на запад и спря едва когато напусна Бърбанк и навлезе в северен Холивуд. По полицейската честота съобщиха описанието му. Той се усмихна. Бяха го изкарали двайсет килограма по-тежък и десет години по-възрастен. Останалото бе толкова общо, че нямаше значение. Обявиха колата му като черен форд „ЛТД“. Карч запали цигара и се помъчи да се отпусне. Бърбанк нямаше да представлява проблем.

Вече минаваше полунощ и той реши, че е минало достатъчно време. Лио Ренфроу трябваше да се е прибрал. Вкара колата в паркинга на някакъв денонощен супермаркет и изключи двигателя. Тъкмо отвори приемника, когато пейджърът му сигнализира. Търсеше го Грималди. Джак нямаше намерение да му телефонира и дори изключи пейджъра. Не искаше да запиука в някой неподходящ момент.

Програмата се зареди и Карч отвори файла със записа на движението на Лио Ренфроу. На екрана се появи карта на северен Лос Анджелис. Червена линия показваше маршрута на тойотата. Имаше право. Ренфроу дълго беше обикалял из Долината и няколко пъти бе правил обратни завои. Компютърът показваше, че през последните дванайсет минути предавателят е останал неподвижен на Ситрън Стрийт в Тарзана.

— Идвам, Лио — каза Карч.

30

Лесно откри тойотата на една отбивка пред малка къща на „Ситрън“. Докато минаваше покрай нея, се зачуди защо Ренфроу не я е паркирал в гаража. Направи няколко обиколки около квартала, като следеше за нещо необичайно или подозрително. После спря до тротоара недалеч от къщата, напъха ръце в ръкавите на гащеризона и вдигна ципа. Извади „Зиг Зауъра“ от кобура и монтира заглушителя. Остави линкълна отключен в случай, че се наложи бързо да бяга, и закрачи по улицата.

Преди да стигне до къщата, приклекна до тойотата, опипа с ръка, докато открие проследяващите устройства, и ги откъсна от жиците. После заобиколи отзад и прибра антената. Постави всичко в пощенската кутия в началото на отбивката. Щеше да го вземе на излизане.

За да разбере защо Ренфроу е паркирал автомобила си на улицата, той отиде до гаража и насочи лъча на фенерчето си през прозорчето на вратата. Помещението бе пълно с кашони шампанско. Предположи, че е крадена стока, и си помисли дали ще си струва времето и усилията по-късно да ги вземе. Навярно можеше да ги продаде на Винсънт Грималди и да получи добри пари.

Съсредоточи се върху непосредствената си задача. Заобиколи къщата отляво, като внимаваше за кучета. Не се страхуваше от охранителни системи. Хората от подземния свят рядко имаха аларми. На първо място, защото знаеха колко лесно е да бъдат обезвредени. А и не искаха сами да привличат вниманието на полицията.

По средата на оградата имаше дървена порта. Карч лесно я прескочи и плъзна лъча по тревата и храстите покрай сградата. Никъде не се забелязваха кучешки изпражнения и следи от ровене. Той изключи фенерчето и продължи към задния двор. Луната хвърляше достатъчно светлина.

Надникна зад ъгъла и видя сините отблясъци на басейн. Точно когато започна да се придвижва покрай задната стена, чу, че се отваря плъзгаща се врата. Скри се зад ъгъла и зае положение, което му даваше възможност да наблюдава двора. Един мъж се приближи до ръба на басейна. Ренфроу. Гледаше надолу към водата. Карч забеляза на дъното автоматична почистваща машина. Мъжът вдигна очи към луната. Джак излезе от скривалището си и вдигна пистолета.

Шумът на недалечната магистрала заглуши стъпките му. Той притисна студеното дуло към тила на Ренфроу. Той се напрегна, но не направи нищо. Хората като него очакваха рано или късно да усетят допира на оръжие до тила си.

— Ясна нощ, а? — рече Карч.

— Току-що си помислих същото — отвърна Ренфроу. — Ти ли си асото купа?

— Да.

— Не те видях да ме следиш.

— Защото не те следих. Изостанал си с десетина години, Лио. Монтирах сателитно устройство на колата ти. Нямаше нужда да те следя.

— Човек се учи, докато е жив.

— Възможно е. Хайде да влезем вътре и да поговорим. Вдигни си ръцете.

Джак хвана с една ръка Ренфроу за яката, а с другата притисна пистолета към гърба му. Закрачиха към къщата.

— Има ли някой друг?

— Не, сам съм.

— Сигурен ли си? Ако открия някого, ще го убия, само защото си ме излъгал.

— Вярвам ти. Няма никой.

Влязоха в нещо като кабинет. В единия край имаше бюро. Една от стените бе скрита до тавана от кашони шампанско. Карч грубо блъсна Ренфроу към бюрото и го пусна. После затвори вратата.

— Застани пред бюрото.

Лио се подчини. Държеше ръцете си вдигнати на височина на гърдите. Джак заобиколи и мина зад бюрото. Забеляза, че отгоре е оставен пликът с картата, както и другият, който вече беше в кутията. И двата бяха отворени. Той седна на стола и погледна Ренфроу.

— Много работиш, Лио.

— А, не знам. Изворчето нещо взе да пресъхва.

— Нима? — Карч кимна към кашоните. — Като че ли се каниш да празнуваш.

— Това е инвестиция.

Джак взе своя плик и извади картата.

— Асо купа. Картата на парите, Лио.

Той я прибра в един от джобовете на гащеризона си. После разгледа другия плик.

— Любопитен съм какво означава седемстотин седемдесет и три. Някакъв код ли е?

— Да, пощенски код.

Карч поклати глава.

— Трябваше да се сетя. За къде?

— Чикаго.

— Да бе, нали работиш за Чикаго.

— Не, не е така. Не работя за никого.

Джак кимна, но усмивката му показваше, че не му вярва. Той разклати плика и отвътре изпаднаха два паспорта. Взе единия и го отвори на страницата със снимката. С кламер за едната му корица бяха прихванати илинойска шофьорска книжка и две кредитни карти. Но повече го интересуваше снимката.

— Джейн Дейвис — гласно прочете Карч. — Странно, на мен пък ми прилича на Касиди Блак.

Той вдигна поглед към Ренфроу, за да проследи реакцията му. За миг зърна изненада, може би дори смайване. Джак се усмихна.

— Да, известно ми е малко повече, отколкото си мислиш.

Разтвори втория паспорт, като очакваше да е на Лио, но видя снимка на момиченце. Името отдолу бе Джоди Дейвис.

— Е, може и да не зная всичко. Кое е това дете?

Ренфроу не отговори.

— Хайде, Лио, не се опъвай. Двамата с теб нямаме тайни един от друг.

— Върви на майната си. Прави каквото искаш, не ми пука.

Карч се облегна назад и се вгледа в Ренфроу, сякаш го преценяваше.

— Вие от Фирмата си мислите, че сте недосегаеми.

— Не съм от Фирмата.

Джак кимна, като че ли развеселен от думите му.

— Ще ти разкажа една история за Фирмата. Едно време в Лас Вегас имаше един илюзионист. Живееше там отдавна и беше работил във всички казина, но без да е истинска звезда. Винаги подгряваше публиката, никога не беше главният номер. И освен това сам отглеждаше сина си. Както и да е, веднъж го ангажираха в „Цирк, цирк“. Дребна работа. Една вечер играел на „Тука има, тука няма“ и трима мъже постоянно го карали да разбърква картите. Нали разбираш — „Размеси ги пак и този път ще позная“. Само че винаги губели. Никога не познавали асото. Един от тях все повече се разпалвал. Като че ли си мислел, че този илюзионист се опитва да го направи на глупак. След края на работното време фокусникът си тръгнал и отишъл в гаража, за да се качи на колата си. И познай кой го чакал там — същите онези трима типове от бара.

Карч замълча, но не за по-силен ефект. Всеки път, щом си мислеше за тази история или я разказваше, гневът кипваше в гърлото му като киселина.

— И единият от тях, шефът, носел чук. Не казали нито дума. Просто го сграбчили и го натиснали върху капака на колата му. Единият му запушил устата с вратовръзката си. После мъжът с чука строшил един по един всичките му пръсти. По някое време илюзионистът припаднал и когато свършили, тримата просто го оставили да лежи на бетона до автомобила си. Никога повече не работи като фокусник. Дори не можеше да скрие в дланта си монета. Изпускаше я на пода всеки път, щом опиташе. Затова си изкарваше прехраната като шофьор на такси и накрая умря като алкохолик.

Карч погледна Ренфроу в очите.

— Знаеш ли кой е бил мъжът с чука?

Лио поклати глава.

— Джоуи Маркс. Босът на Фирмата във Вегас.

— Джоуи Маркс е мъртъв — отвърна Ренфроу. — И както ти казах, не работя нито за Фирмата, нито за никой друг.

Джак се изправи и излезе иззад бюрото.

— Дойдох за парите — тихо каза той. — Откраднал си ги от неподходящи хора и затова дойдох да уредя въпроса. Не ми пука дали работиш за Чикаго. Но няма да си тръгна без парите.

— Какви пари? Аз продавам паспорти. Инвестирам в шампанско. Не крада парите на хората.

— Чуй ме, Лио. Мартин е мъртъв. Джърси Палц също. Нали не искаш да идеш при тях? Е, къде са парите? Къде е Каси Блак?

Ренфроу сведе глава, сякаш се замисли. После каза:

— Върви на майната си.

Карч поклати глава.

— Не, Лио, този път ти ще вървиш на майната си.

И насочи пистолета надолу и спокойно стреля. Куршумът улучи лявото коляно на Ренфроу, прониза костта и плътта, удари се в теракотените плочки и отскочи към вратата. Къщата бе построена в началото на 60-те години преди използването на безопасно стъкло да стане задължително. То се пръсна на големи остри парчета, които се посипаха по пода и се натрошиха на по-дребни късчета. Лио се свлече на пода и се хвана за коляното с две ръце. Лицето му беше сгърчено от болка.

Карч не бе имал намерение да вдига толкова шум. Погледна към двора. Надяваше се, че автомобилите по магистралата са заглушили изстрела.

Ренфроу пъшкаше. Подът бързо стана лепкав от кръв. Джак се приближи и се наведе над него.

— Дай ми парите, Лио, и ти обещавам, че краят ти ще е бърз и безболезнен.

Зачака, но не получи отговор. Лицето на Ренфроу стана алено. Устните му оголваха здраво стиснатите му зъби.

— Лио? Лио, чуй ме. Знам, че адски те боли, но ме изслушай. Ако не ми дадеш парите, ще продължим цяла нощ. Мислиш, че сега те боли ли? Не можеш да си представиш какво…

— Майната ти! Не са у мен.

Карч кимна.

— Е, това поне е някакъв прогрес, нали? Вече преминахме етапа на „Какви пари?“. Къде са, щом не са у теб?

— Вече са в Чикаго — прекалено бързо отговори Ренфроу. Джак внимателно се вгледа в лицето му и реши, че лъже.

— Не съм убеден, Лио. Къде е момичето? Каси Блак, Лио, къде е?

Ренфроу мълчеше. Карч отстъпи назад и простреля другото му коляно.

Лио изкрещя и забълва порой от ругатни. После се претърколи по корем и скри лицето си в шепи.

— Добре, добре — изпъшка той. — Ще ти кажа. Ще ти покажа.

— Чудесно. Ето че стигнахме донякъде.

Ренфроу вдигна глава и запълзя на лакти към разбитата врата, като влачеше неподвижните си крака и оставяше кървава диря.

— Ще ти кажа — през сълзи повтори той. — Ще ти покажа.

— Тогава казвай, Лио — рече Карч. — Къде отиваш? Никъде не можеш да избягаш. Дори не си в състояние да вървиш. Просто ми кажи къде са.

Ренфроу мъчително се приближи още малко към вратата.

— Виждаш ли… виждаш ли… заради гадната луна… блудната луна…

— Какви ги дрънкаш? Къде са парите?

Карч осъзна, че е прекалил. Лио започваше да бълнува заради болките и загубата на кръв. Скоро щеше да стане съвсем безполезен.

— Блудната луна — повтори той. — Заради блудната луна е.

— Блудна луна ли? — попита Джак. — Какво означава това?

Ренфроу го погледна. Изглеждаше почти спокоен.

— Означава, че може да се случи всичко, копеле гадно.

Сега гласът му бе силен. Внезапно той се надигна на длани и се хвърли към вратата. Единственото останало стъкло в рамката се заби в шията му.

Карч прекалено късно разбра какво прави.

— Не, по дяволите!

Той сграбчи Лио за яката, смъкна го от стъклото и го пусна на пода. После го претърколи по гръб.

На гърлото му зееше дълбока рана. От лявата страна, където минаваше сънната артерия, шуртеше кръв.

Очите му бяха съвсем ясни. На устните му се изписа кървава усмивка. Той бавно вдигна ръка и я притисна към гърлото си.

— Губиш — изхриптя Ренфроу.

После отпусна дланта си и остави кръвта да тече. Продължаваше да се усмихва и да гледа Карч.

Джак застана на колене над него.

— Мислиш, че си ме победил ли? А? А? Мислиш, че си спечелил?

Лио можеше да му отговори само с усмивката си. Карч разбираше, че тя означава „Майната ти!“. Притисна дулото на пистолета към кървавата му уста.

— Не си спечелил.

Карч завъртя глава настрани и натисна спусъка.

После отпусна оръжието и се вгледа в трупа. Очите на Ренфроу бяха отворени и той все още се усмихваше.

— Майната ти. Не си ме победил.

Джак се огледа. Знаеше, че му предстои дълга нощ. Трябваше да открие парите. Трябваше да открие Касиди Блак.

31

В петък Каси Блак пристигна в магазина в десет сутринта и отиде при Рей Мора-лес, който й каза, че всичко било наред и че в три предстояла пробна обиколка с ново порше „Бокстър“. Току-що бил получил поръчка от „Уорнър Брадърс“, която възлизала на седемцифрено число. Предполагал, че нямало да има никакви проблеми. Тя му благодари, че е помислил за нея, и вече се канеше да отиде в Кабинета си, когато Моралес попита:

— Добре ли си, малката?

— Естествено, защо?

— Не знам. Като че ли напоследък не си спала много.

Каси подхвана левия си лакът с дясната си ръка. Още я наболяваше.

— Да — отвърна тя. — Трябваше да обмисля нещата.

— Какви неща?

— Не знам. Просто нещата. Ако ти трябвам, ще ме намериш в офиса.

После излезе и отиде в кабинета си. Остави раничката си под бюрото, седна и прокара ръце през косата си. Искаше й се да изкрещи: „НЕ МОГА ПОВЕЧЕ ДА ПРАВЯ ТОВА!“, но се опита да сподави тревогите си, като си напомни, че по един или друг начин животът й съвсем скоро ще се промени.

Провери телефонния секретар, макар във вторник да бе оставила съобщение, че ще отсъства няколко дни. Въпреки това имаше четири съобщения. Първото беше от автомобилен сервиз и се отнасяше за поръчани от нея резервни части. После я бе търсил продуцент от „Фокс“, с когото предишната седмица бяха правили пробна обиколка. Бил харесал стила й я канеше на примиера на филма на свой приятел. Каси не си направи труда да запише номера на клетъчния му телефон.

— Щом си харесал стила ми, защо не купи колата? — каза в слушалката тя.

Третото съобщение беше от Лио — оставено в 0:10 ч. В гласа му се долавяше необичайна възбуда. Изслуша го три пъти.

„Аз съм. Какво му е на телефона ти? Не успях да се свържа. Както и да е, току-що се връщам от пощата. Получих онези неща, дето искаше, но има още нещо, нещо неприятно. Някой се е добрал до адреса ми и ми е пратил плик с асо купа от «Фламинго». Нямам представа какво означава, но има някакъв смисъл. Позвъни ми. Вземи всички предпазни мерки. А, и изтрий това.“

Тя натисна бутона и изтри съобщението преди да продължи с четвъртото. Някой бе телефонирал в седем и трийсет сутринта, но беше затворил, без да каже нищо. Не се чуваше никакъв шум, само нечие дишане. Зачуди се дали е бил Лио.

Каси се наведе и взе раничката. Първо извади клетъчния си телефон. Предишната вечер след разговора с Ренфроу го беше изключила.

Сега го включи и го остави на бюрото. Продължи да рови и извади кутията с колодата от „Фламинго“. Бързо я отвори и започна да търси асото купа. Нямаше го. Изпълни я ужас. Каси изруга и запрати колодата към отсрещната стена. Тя се удари в плаката и във всички посоки полетяха карти, посипаха се по пода и бюрото.

— По дяволите!

Каси скри лице в шепи и се опита да реши какво да направи. После грабна слушалката, за да позвъни на Лио, но се отказа. „Вземи всички предпазни мерки.“ Помисли си дали да не използва клетъчния телефон, но отхвърли и тази идея. Отвори чекмеджето, загреба шепа монети от отделението, предназначено за моливи и химикалки, и се изправи.

На прага едва не се сблъска с Рей Моралес, който очевидно бе дошъл да провери какъв е този шум.

— Извинявай — каза тя и понечи да се измъкне покрай него.

Рей видя пръснатите навсякъде карти и попита:

— Какво, сама ли си играеш?

— Нещо такова. Връщам се след няколко минути, Рей. Трябва да се поразходя.

Той безмълвно я проследи с поглед.

Каси тръгна към „Синърама Доум“, където имаше телефонни автомати. Набра номера на Лио по памет и изчака десет иззвънявания преди да затвори. Вече се съмняваше във всичко, затова опита пак, в случай че първия път е сгрешила, и изчака дванайсет иззвънявания. Ужасът й започваше да придобива мащабите на паника.

Помъчи се да се успокои. Можеше да има десетки причини, поради които Лио да не отговаря. Но пък той никога не се отделяше от клетъчния си телефон. Ако не беше включен, щеше да я прехвърли на съобщение. Нямаше да дава свободно. Следователно работеше, но Лио не отговаряше. Въпросът бе защо.

„Басейнът“ — внезапно си спомни Каси. Сутрин той плуваше в басейна. Оставяше телефона на масата, но ако беше във водата, нямаше да я чуе.

Това обяснение я поуспокои. Отново набра номера, но със същия резултат. Закачи слушалката на вилката и реши да се върне в магазина. След половин час или чети-Рийсет и пет минути щеше да опита пак. Лио й бе казал, че плува по пет километра на ден. Тя нямаше представа Колко време му отнема това, но предполагаше, че половин час би трябвало да е достатъчен.

Пет минути по-късно влезе в общата зала на магазина и видя, че Рей и някакъв мъж в тъмен костюм разглеждат сребриста „Карера“. Моралес я забеляза и й даде знак да се приближи.

— Каси, това е господин Ланкфорд. Иска да си купи кола.

Клиентът се усмихна смутено.

— Е, поне да й хвърля едно око. Да я покарам. Тогава ще видим.

Той протегна ръка.

— Терил Ланкфорд.

Каси се ръкува с него. Дланта му беше съвсем суха.

— Каси Б лак.

Тя погледна към Рей. Не искаше да се занимава с това. Мислите й бяха другаде.

— Рей, Били пристигна ли вече? Или Еърън? Навярно някой от тях би могъл да…

— Миън е на обиколка, а Къртис ще дойде следобед. Трябва да покажеш колата на господин Ланкфорд.

Тонът на Моралес не допускаше никакъв спор. Тя насочи вниманието си към клиента. Беше добре облечен и ако се съдеше по светлия му тен, навярно се интересуваше от закрит автомобил. Това я устройваше, защото „Бокстърите“ бяха кабрио. Това оставяше само изключително скъпата „Карера“.

— Какъв модел ви интересува?

Ланкфорд се усмихна и разкри блестящите си зъби. Каси забеляза, че очите му са сиви — необичайна комбинация с гарвановочерната му коса.

— Нова „Карера“, струва ми се.

— Е, тогава ще приготвя колата. Ако дадете на Рей шофьорската си книжка и застраховката си, той ще ги копира преди да тръгнем.

Ланкфорд отвори уста, но не каза нищо.

— Имате застрахователна карта, нали? — попита тя.

— Разбира се, разбира се.

— Добре, тогава Рей ще се заеме с това, а аз ще докарам колата. Закрита или кабрио?

— Ами… в такъв хубав ден защо да не свалим гюрука?

— Чудесно. Имаме една в гаража. Сребристобяла. Става ли?

— Много добре.

— В такъв случай, щом свършите с Рей, елате на автомобилния изход.

Докато Моралес отвеждаше клиента към счетоводството, където бе копирната машина, Каси влезе в неговия кабинет и свали ключа за сребристото кабрио от таблото. После отиде в своя офис и извади портфейла от раницата си. Огледа се, видя разхвърляните навсякъде карти и осъзна, че ако Ланкфорд поиска да купи поршето, ще трябва да го остави при Рей, докато разчисти. Сега нямаше време.

Тя се запъти към вратата, но после се сети за нещо. Взе клетъчния телефон от бюрото и го закачи на колана си. Лио можеше да я потърси.

Отиде на паркинга, седна в колата, пъхна портфейла си в кутията за компактдискове на таблото и запали двигателя. Свали прозорците и гюрука, провери бензина и след като се убеди, че резервоарът е една четвърт пълен, подкара към вратата на залата. Ланкфорд тъкмо пристигаше.

— Нека шофирам аз, докато излезем оттук — надвика двигателя тя. — После ще се сменим.

Той се усмихна, вдигна палец и седна от дясната й страна. Каси потегли по „Сънсет“ и зави на север по „Вайн“. След това продължи наляво по Холиуд Булевард и на север към хълмовете и Мълхоланд Драйв.

Отначало пътуваха в мълчание. Тя обичаше да оставя клиентите да слушат рева на колата, да усещат мощта й на завоите, за да се влюбят в нея още от първите минути. Оставяше разговорите за цената и другите подробности за момента, в който седнеха зад волана. Освен това точно сега не я интересуваше нито Ланкфорд, нито печалбата, която щеше да получи от автомобил за 75 хиляди долара. Мислите й постоянно се връщаха към съобщението на Лио и към тревожния му глас.

„Карерата“ с лекота взимаше завоите към хребета на Санта Моника. Скоро Каси отби от пътя, угаси двигателя и слезе.

— Ваш ред е — каза Каси: първите й думи, откакто бяха потеглили.

Тя отиде до парапета и погледна надолу към холивудския амфитеатър. Очите й се плъзнаха към градските небостъргачи. Гъстият розово-оранжев смог, кой знае защо, дори й се стори красив.

— Прекрасна гледка — каза зад нея Ланкфорд.

— Понякога.

Каси се обърна и видя, че е седнал зад волана. Върна се при поршето и се настани до него.

— Ако искате, продължете малко по „Мълхоланд“. Ще получите добра представа за възможностите на колата. Можем да се спуснем по каньона Лоръл до магистрала сто и едно и да се върнем по нея в Холивуд.

— Съгласен.

Той бързо откри ключа отляво на волана и запали двигателя. Излезе от отбивката, превключи на първа предавка и се върна на „Мълхоланд“. През цялото време държеше едната си ръка на волана, а другата на скоростния лост и Каси веднага разбра, че знае какво прави.

— Очевидно познавате тези коли, но въпреки това ще си кажа речта.

— Разбира се.

Тя започна да изброява особеностите на автомобила-водната помпа, трансмисията, окачването и спирачките. После се прехвърли на купето.

— Компютърната система е съвсем стандартна. Имате компактдискплейър, автоматични прозорци и покрив, двойна въздушна възглавница. А тук долу…

Каси посочи пред седалката между краката си. Ланкфорд погледна натам, но незабавно върна вниманието си към пътя.

— … имате място за въздушна възглавница от дясната страна — в случай че пътувате с малко дете. Имате ли деца, господин Ланкфорд?

— Наричайте ме Терил. Не, нямам деца. А вие? Каси не отговори веднага.

— Всъщност не.

Ланкфорд се усмихна.

— „Всъщност не“ ли? Мислех си, че жените могат да отговорят на този въпрос само с „да“ или „не“.

Тя не обърна внимание на забележката.

— Какво е мнението ви за колата… Терил?

— Върви много гладко. Гот е.

— Наистина. С какво си изкарвате прехраната?

Ланкфорд хвърли поглед към нея. Вятърът развяваше черната му коса.

— Би могло да се каже, че разрешавам различни проблеми — отвърна той. — Бизнесконсултант съм. Имам своя компания. Занимавам се с едно-друго. Всъщност съм фокусник. Карам проблемите на другите хора да изчезват. Защо питате?

— Просто съм любопитна. Тези коли са скъпи. Трябва да сте много добър в работата си.

— О, добър съм. И парите не са проблем. Плащам в брой. Всъщност, Каси, скоро очаквам да получа голяма сума. Съвсем скоро.

Тя го погледна и инстинктивно потръпна от страх. Ланкфорд натисна газта малко по-силно и поршето се понесе още по-бързо по завоите.

— Каси. Как е истинското ви име? Касандра ли?

— Касиди.

— Като Бъч Касиди7 ли? Да не би родителите ви да са любители на бандитски филми?

— Като Нийл Касиди8. Защото баща ми постоянно пътувал. Или поне така са ми казвали.

Ланкфорд се намръщи и натисна педала още по-силно.

— Наистина жалко.

— Не се оплаквам. Бихте ли намалили малко, господин Ланкфорд? Ако не възразявате, бих желала да се върна в магазина цяла.

Той не отговори веднага. Гумите изсвириха на поредния завой.

— Казах, бихте ли…

— Да — накрая отвърна Ланкфорд. — Искате да се върнете жива.

Нещо в гласа му й показа, че няма предвид вероятността от катастрофа. Каси пак го погледна и се отдръпна към вратата.

— Моля?

— Казах, че искате да се върнете жива, Касиди.

— Да. Ако обичате, спрете колата. Не знам какво си Мислите, че пра…

Ланкфорд натисна спирачката и рязко завъртя волана наляво. Поршето поднесе, завъртя се на сто и осемдесет градуса и спря. Ланкфорд погледна Каси, усмихна се, после превключи на първа и потегли в обратната посока.

— Какво правите, по дяволите? — извика Каси. — Спрете колата! Веднага спрете колата!

— Дойдох за парите.

Тя вдигна дясната си ръка и се хвана за страничната дръжка. Мислите й полетяха със същата скорост като поршето, докато се мъчеше да открие някакъв изход.

— Всъщност не се казвам Ланкфорд — продължи мъжът до нея. — Прочетох името в една книга, която снощи открих на лавицата у Лио Ренфроу. Нарича се „Убийци“ и ми се стори подходящо. Истинското ми име е Карч. Джак Карч. И дойдох за парите, Каси.

Сред ужаса, който изпитваше, внезапно проблесна спомен. „Джак Карч — помисли си тя. — Знам това име.“

32

Поршето бясно слаломираше по „Мълхоланд“ и постоянно пресичаше жълтата линия, разделяща двулентовия път. Двигателят ревеше и виеше на завоите. Каси се беше вкопчила с две ръце в дръжката, но скоростта я подхвърляше насам-натам.

— Искам парите, мамка му! — извика Джак.

Тя не му отговори. Не можеше да откъсне очи от пътя. Бе убедена, че ще полетят в пропастта.

— Мартин е мъртъв! Палц е мъртъв! Лио е мъртъв!

Каси се завъртя към него. Остра болка прониза сърцето й. Карч намали скоростта и шумът отслабна.

— Всички са мъртви — каза той. — Но не искам и ти да ги последваш, Каси Блак.

Той се усмихна и поклати глава.

— Всъщност ти се възхищавам. Свършила си страхотна работа. Но дойдох за парите и ти ще ми ги дадеш-Това ще уреди въпроса.

— Нямам представа за какво говориш — бавно и мрачно отвърна Каси. — Спри колата, моля те.

На лицето му се изписа искрено разочарование. Карч поклати глава.

— Цяла нощ бях у Лио. Прерових всичко. Открих адски много шампанско. Открих и куфарчето, което търсех. Но вътре нямаше нищо. Не успях да намеря и теб, докато призори не видях, че през цялото време си била пред очите ми. Мобифонът на Лио. Натиснах бутона за пренабиране и се свързах с магазина. Прослушах съобщението ти. „Тук е Каси Блак от «Холиуд Порше». Днес не съм на работа, но можете да се обърнете към Рей Моралес“ и така нататък. Недей да ме лъжеш. Това не ми харесва. Искам парите!

— Казах да спреш колата!

— Разбира се.

Джак рязко завъртя волана надясно и зави по някакъв черен път, който минаваше през борова горичка.

Когато се отдалечиха на около двеста метра от магистралата, той натисна спирачки. Каси полетя напред, после предпазният колан я върна обратно. Още не се беше възстановила от разтърсващото спиране, когато Карч се наведе към нея и притисна дългото тъмно дуло на пистолета си към лицето й.

— Сега ме слушай внимателно. Слушаш ли ме?

Беше я стиснал за брадичката и Каси не можеше да говори. Може само да кимне.

— Добре. В момента хората, за които работя, се интересуват от едно-единствено нещо. От парите. От нищо друго. Така че не повтаряй грешката на приятелчетата си Лио и Джърси.

Каси просто го гледаше над пистолета.

— Недей да мислиш — рече Карч. — Говори.

— Добре — отвърна тя. — Не ме убивай и ще ти кажа къде са.

— Ще направиш нещо повече, миличка. Ще ме заведеш при тях.

— Добре. Както…

Той я стисна за гърлото.

— Имаш само една възможност. Нали разбираш?

Каси кимна. Джак бавно я пусна, облегна се на седалката, после внезапно щракна с пръсти и протегна ръка към нея. Тя потръпна, но Карч посегна към ухото й.

— Преди да пристигнеш в магазина, влязох в офиса ти. Навсякъде имаше карти. Като че ли си търсила нещо. Това ли търсеше?

Той отдръпна ръка и сякаш извади нещо от ухото й. Беше асото купа.

— Фокус — усмихна се Джак.

И тогава я осени. Фокус. Карч. Спомни си репортажите във вестниците. Джак Карч.

Той прочете мислите й.

— Не ти хареса, а? Е, знам и други. След като се погрижим за работата, ще ти покажа истински фокус с изчезване.

Джак продължаваше да държи пистолета насочен към нея.

— Сега ще се наложи да поработим заедно, съгласна ли си? Включи на скорост.

Той натисна амбреажа. Каси превключи скоростния лост. Карч направи обратен завой и се насочи към „Мълхоланд“. Малко по-късно й каза да включи на втора и тя се подчини. Джак продължи да приказва, като че ли са на неделна разходка:

— Знаеш ли, цялата тази работа… свалям ти шапка. Струва ми се, че при други обстоятелства… двамата с теб бихме могли… не зная… да направим нещо.

Той свали ръката си от волана и посочи лоста.

— Виждаш ли, добре се справяме заедно.

Каси не отговори. Разбираше, че е психопат, способен искрено да ласкае жена, докато я държи под прицела на пистолета си. Трябваше да направи нещо, да промени положението. Знаеше, че Карч ще я убие. Тя щеше да е изчезналата от фокуса, който й бе обещал. Не можеше да не се усмихне на иронията. Би могло да се каже, че преди шест и половина години този човек вече я е убил.

— Какво е толкова смешно?

Каси го погледна. Беше забелязал усмивката й.

— Нищо. Обратите на живота навярно. И съвпаденията.

— Искаш да кажеш злата участ, лошият късмет, такива неща ли?

Тя небрежно отпусна длан между краката си. Карч видя това и още по-болезнено заби дулото на пистолета в ребрата й.

— Като блудната луна ли?

Каси рязко се завъртя, за да го погледне.

— Да, снощи Лио спомена нещо такова. После, когато претърсвах къщата, прочетох за блудната луна в една от книгите му. Той наистина е вярвал. Но накрая не му беше от никаква полза, нали? Накъде?

Вече се приближаваха към „Мълхоланд“. Каси реши, че няма да има по-благоприятна възможност, и дълбоко си пое дъх.

— Когато стигнеш там…

Тя вдигна длан, сякаш за да посочи, но после внезапно блъсна пистолета настрани, хвана волана с лявата си ръка и в същото време протегна дясната надолу, натисна ключа за въздушната възглавница, рязко завъртя кормилото надясно и заби поршето в дънера на един от боровете. Всичко стана толкова бързо, че Карч нямаше време да извика или да стреля.

Въздушната възглавница изскочи изпод волана и притисна Джак към облегалката.

Разтърсването замая и Каси, но тя знаеше, че трябва да бърза, и отчаяно изскочи навън и се втурна надолу по склона сред дърветата.

Карч бе зашеметен. Въздушната възглавница го удари по брадичката. Малкият експлозив, който я изхвърляше изпод волана, също опари лицето и шията му. Сблъсъкът изби оръжието от ръката му и то падна върху една от задните седалки. Когато възглавницата започна да спада, той се помъчи да скочи на крака, но коланът не му позволи. Джак бързо го откопча и застана на колене върху седалката. Огледа се и накрая зърна Каси Блак, която се отдалечаваше сред гората.

Инстинктивно разбра, че няма да успее да я настигне. Каси имаше преднина и навярно знаеше пътя.

— Мамка му!

Взе „Зиг Зауъра“ от задната седалка, седна зад волана и завъртя ключа. Нищо. Опита още няколко пъти, но чуваше само глухо изщракване.

— Мамка му!

Натисна вратата, но не успя да я отвори. Ударът в Дървото очевидно беше блокирал системите на автомобила. Понечи отново да се надигне от седалката и в този Момент забеляза малкия черен портфейл в кутията за Дискове на таблото. Пресегна се и го взе. Вътре бе шофьорската книжка на Каси. Джак погледна снимката, после прочете адреса. Живееше на „Селма“ в Холивуд.

— Виж какво намерих! — извика Карч. — Още не си спечелила, миличка!

Той свали заглушителя на пистолета и стреля във въздуха, просто за да й даде да разбере, че не се е избавила от него.

Някъде отдолу се носеше музика и Каси се насочи натам. Накрая излезе от гората и се озова пред паркинга на холивудския амфитеатър. Продължи към „Хайланд“ и оттам се спусна до „Сънсет“.

Трябваха й двайсет минути, за да се върне в магазина. Когато наближи, видя на входа на паркинга два черно-бели полицейски автомобила. Пред залата имаше необозначена кола с полицейска лампа на таблото. До нея беше спряла линейка, но задните й врати бяха затворени.

Наоколо стояха много хора, сред които повечето от продавачите и техниците от сервиза. Тя отиде при Били Миън, който смаяно зяпаше към залата.

— Какво се е случило, Били?

Той я погледна и очите му се разшириха.

— О, слава Богу! Мислех си, че си била вътре с тях. Къде беше?

Каси се поколеба, после реши да излъже.

— Отидох да се поразходя. С кого да съм била?

Миън постави длани на раменете й и се наведе към нея, като че ли се готвеше да й съобщи лоша новина.

— Имало обир. Някой накарал Рей и Кони да легнат на пода в офиса й и ги застрелял.

Каси вдигна ръце към лицето си и сподави вика си.

— После откраднал сребристото кабрио. Решихме, че те е взел за заложничка. Радвам се, че си добре.

Тя само кимна. Рей Моралес бе пазил в тайна от всички, че е лежала в затвора. Ако го знаеха, колегите й навярно незабавно щяха да съобщят на полицията. Може би тъкмо на това разчиташе Карч.

Внезапно й прималя. Каси се опря на Миън и седна на тротоара. Опита се да проумее какво се е случило и заключи, че Карч трябва да е застрелял Рей и Кони, защото не е имал фалшива шофьорска книжка на името на Лайнкфорд. А не можеше да остави документ с истинското си име.

— Добре ли си, Каси?

— Просто не мога да повярвам… наистина ли са мъртви?

— Да, и двамата. Видях ги преди да пристигне полицията. Ужасно!

Каси се наведе и повърна в канала. После избърса устата си с длан.

— Каси! — извика Миън. — Ще ида да повикам някой от санитарите.

— Не, няма нужда. Добре съм. Просто… бедният Рей. Само се опитваше да помогне.

— Какво искаш да кажеш?

Тя осъзна, че е изрекла мислите си на глас.

— Беше толкова мил човек. И Кони. Щели са да му дадат ключовете и парите. Защо му е трябвало да ги убива?

— Знам. Абсурдно е. Между другото, видяла ли си някого?

— Не, защо?

— Говориш за убиеца така, сякаш знаеш, че е бил мъж.

— Не, просто така ми се стори логично. В момента в главата ми е пълен хаос.

— Разбирам те. И аз не мога да повярвам, че наистина се е случило.

Каси седеше на тротоара, скрила лицето си в шепи. Изпитваше непреодолимо чувство на вина. Знаеше, че трябва да се махне от това място и никога повече да не се връща.

Тя събра сили и се изправи.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Миън.

— Да. Добре съм. Благодаря, Били.

— Може би трябва да съобщиш на полицията, че си тук.

— Добре, ще им кажа. Всъщност би ли могъл да го направиш вместо мен? Не ми се иска да влизам вътре.

— Разбира се, Каси. Веднага отивам.

Тя го изчака да се отдалечи, после тръгна по тротоара към улицата, която минаваше зад магазина и водеше към Паркинга. Сребристото порше, което Рей й позволяваше Да използва, бе там. Само че ключовете й бяха останали в раницата в офиса. Тя отвори вратата и натисна лоста за багажника. Извади подвързаното в кожа ръководство за поддържане на автомобила, затвори капака и седна зад волана. В книжлето имаше пластмасов резервен ключ. Каси запали и бавно потегли към магистрала 101. По лицето й се стичаха сълзи.

33

Докато минаваше покрай магазина, Карч гледаше през прозореца на таксито. Не го интересуваха полицейските и репортерски коли. Очите му шареха из тълпата по тротоара. Надяваше се да види Касиди Блак, но знаеше, че е закъснял. Мобифонът му не работеше сред хълмовете и трябваше да излезе пеш на „Мълхоланд“, за да отиде до отбивката над холивудския амфитеатър, където беше видял телефонен автомат. Това му отне близо час. Таксито пристигна след още двайсет минути.

Шофьорът бъбреше на отвратителен английски нещо за произшествието, но Джак не го слушаше. Продължиха още няколко преки и завиха по „Уилкокс“. Карч му каза да спре пред един магазин за сувенири, плати му и слезе. Изчака колата да се отдалечи по „Сънсет“, после пресече улицата до паркирания си на улицата линкълн. На броните му бяха монтирани номера, които бе откраднал същата сутрин.

Преди да потегли, потърси „Селма“ на картата. Имаше късмет. Намираше се на по-малко от пет минути разстояние.

На отбивката пред къщата, в която според шофьорската й книжка живееше Каси Блак, нямаше паркирани автомобили. Улицата беше задънена и Карч реши да действа директно. Разбираше, че не е разумно да го прави денем, но трябваше да влезе, за да провери дали Каси е идвала. Спря в отбивката, натисна два пъти клаксона и зачака. Накрая угаси двигателя, слезе и се качи по стъпалата, като въртеше на пръст връзката с ключовете си — всъщност шперцове. Наведе се над ключалката, като се преструваше на човек, затрудняващ се да открие верния ключ. Нямаше представа дали го наблюдават, но изпълни ролята си според всички правила на изкуството.

Свърши за четирийсетина секунди. После натисна бравата и влезе.

— Хей, Каси? — високо извика Джак, за да успокои съмненията на съседите, които евентуално можеха да са го видели. — Идвай, чакам те!

Затвори вратата, извади пистолета, бързо завъртя заглушителя и се зае да претърсва къщата стая по стая.

Нямаше никого. Започна втори, по-бавен оглед, за да провери дали Каси се е връщала тук след бягството си от него. Макар и скромно мебелирано, жилището изглеждаше спретнато и подредено. Накрая се убеди, че не е идвала. Седна на дивана в дневната и се замисли какво би могло да означава това. Дали вече бе взела парите, или пък те изобщо не бяха у нея? Можеше ли да са били в дома на Лио Ренфроу и някак си да не ги е открил? Хрумна му още по-неприятна вероятност — Ренфроу наистина да ги е предал на своите чикагски познати.

Усети нещо твърдо под възглавницата, върху която седеше, стана и я вдигна. Отдолу имаше закачалка за дрехи, на която бяха заключени седем катинара. Това му напомни каква професионалистка бе Касиди Блак. И в този момент Джак разбра, че ще я преследва до края на света. Не заради Грималди и със сигурност не заради, онези, които дърпаха конците от Маями. Щеше да го направи заради самия себе си.

Остави закачалката на дивана и за трети път се зае да претърсва къщата.

Започна от спалнята. Познаваше хора, които спяха, заобиколени от най-скъпите си неща. В стаята имаше легло с балдахин, две нощни шкафчета, тоалетка и огледало. На стената висеше поставен в рамка плакат с пейзаж от Таити. Карч го позна — беше същият като онзи в кабинета й.

Той се приближи и се загледа в него, като се чудеше Дали е от значение за задачата му. Жената на плажа не приличаше на Касиди Блак. Накрая реши да остави това за по-късно, обърна се към по-близкото нощно шкафче и Издърпа горното чекмедже.

Вътре имаше купчина популярни списания за техника. Бяха оръфани и датираха отпреди няколко години. Въпреки това той ги прегледа за бележки или адреси. Не откри нищо, прибра ги и затвори чекмеджето.

В долното чекмедже намери само кедрови стърготини и сушен розмарин.

Преди да отвори чекмеджето на другото шкафче, изпита усещането, че този път ще извади късмет. Отгоре имаше нощна лампа и възглавницата от тази страна на леглото беше вдлъбната. Това бе нейната страна.

Той седна и остави пистолета до бедрото си. После с две ръце взе възглавницата и я поднесе към лицето си. Можеше да усети мириса й. Косата й. Нямаше опит в разпознаването на миризми, но му се стори, че долавя дъх на чаени листа, като от нова кутия с пликчета чай.

Чекмеджето беше пълно с лични вещи — бижута, ластици за коса и албуми. Имаше и фотоапарат с телеобектив и видеокамера. Най-отгоре имаше малка снимка, поставена в рамка. Карч я взе и я разгледа. На нея Касиди Блак седеше в скута на мъж с хавайска риза. Държеше чаша с розово-оранжева напитка. За малко да не я познае, защото на лицето й грееше весела усмивка.

Затова пък веднага позна мъжа. Никога нямаше да забрави това лице. Макс Фрилинг, човекът, завинаги променил живота му. Ако преди шест години в онази хотелска стая Фрилинг не бе взел такова решение, сега Джак нямаше да е тук. Понякога си мислеше, че би било по-добре и двамата да полетят през прозореца.

Той силно удари стъклото в ръба на леглото. Чу го да изпращява и го погледна. По лицето на Касиди Блак бяха плъзнали пукнатини. Карч хвърли снимката в кошчето за боклук до нощното шкафче.

После извади от чекмеджето дебел албум с мека кожена подвързия. Предполагаше, че ще открие още снимки на Макс Фрилинг, но го очакваше изненада. Вътре имаше фотографии на момиченце, почти всички направени отдалеч и на едно и също място — училищен двор.

Джак го прелисти. На една от снимките момиченцето играеше баскетбол. На стената на сградата зад игрището се четеше надписът „Уъндърланд“.

Той затвори албума и взе друг, също изцяло посветен на детето, само че снимано в предния двор на къща. Последните няколко фотографии не бяха поставени в пластмасовите прозорци и бяха от Дисниленд. На една от тях то прегръщаше Мики Маус.

Карч си спомни нещо и бръкна в джоба на сакото си. Извади двата паспорта и отвори горния. Същото момиченце. Джоди Дейвис.

Прибра паспортите и пусна албума на пода. Внезапно отделните спомени и новата информация се сляха и запълниха липсващите части от мозайката. Сега разбираше отговора на въпрос, който го беше измъчвал цели шест години. Усети, че се освобождава от нещо — не непременно от бреме, а от някакво присъствие. От призрак.

В главата му започна да се оформя идея как да се добере до парите и до Каси Блак. Той затвори горното чекмедже и издърпа долното. Тук нямаше толкова много неща — сешоар, който изглеждаше съвсем нов, и няколко стари писма от женския затвор „Хай Дезърт“. Прегледа едно от тях и видя, че е от бивша съкилийничка на Каси, някоя си Литиша Гранвил. Карч ги хвърли в кошчето и извади сешоара. Под кутията лежеше кафеникав плик, поставен с лицето надолу.

Той го взе. Беше адресиран до Касиди Блак в „Хай Дезърт“. Пращаха го от „Ренесънс Инвестигейшънс“, Парадайз Роуд, Лас Вегас. Познаваше тази детективска агенция, средно голяма, с пет-шест служители. Бяха му конкуренти в издирването на изчезнали хора. Карч отвори плика и извади измачкан лист. Тъкмо се канеше да го прочете, когато откъм вратата зад него се разнесе вик.

— Не мърдай, копеле гадно!

Джак пусна доклада на пода и вдигна ръце. После бавно завъртя глава. Точно на прага на спалнята стоеше огромна чернокожа жена, заела поза, на която обучаваха курсантите във всички американски полицейски академии. Раздалечени крака, равномерно разпределена тежест, пистолетът, протегнат напред с две ръце, лактите леко свити и прибрани. На шията й висеше полицейска карта. Не му приличаше на ченге, но насочената към него деветмилиметрова „Берета“ не търпеше никакви спорове.

— По-спокойно — каза той. — Не съм престъпник.

34

Откакто научи за случилото се в магазина, Каси Блак се чувстваше като в някакъв нереален свят, нямащ нищо общо с живота й. Дълбоко в душата си съзнаваше, че това е инстинктивна защитна реакция, която й позволяваше да продължи.

Застанала в задния двор на Лио, тя гледаше към засъхналата кръв по острото парче стъкло, стърчащо от рамката на плъзгащата се врата. Дори само това потвърждаваше думите на Карч. Вече знаеше, че Лио е мъртъв. Ако влезеше в къщата, щеше да открие трупа му. И никога нямаше да може да изтрие тази гледка от паметта си.

Каси сведе очи към почистващата машина, която стоеше неподвижна на дъното, но бързо ги върна към стъклото. Разбираше, че трябва да се увери. Накрая се реши и тръгна към вратата. И веднага видя тялото му на пода в кабинета. Префучалият по магистралата зад къщата камион заглуши ужасения звук, който неволно се изтръгна от гърлото й. Тя прекрачи стъклото и влезе вътре.

Трупът на Лио беше проснат по гръб до вратата. Навсякъде имаше кръв. На лицето му бе застинала ако не усмивка, поне доволно изражение. Каси приклекна до него и докосна студената му кожа.

— О, Лио — промълви тя. — Какво направих?

От очите й бликнаха сълзи. Помъчи се да ги спре като стисна клепачи и сви ръцете си в юмруци.

После се опита да направи оглед на тялото и стаята, както навярно би постъпил детектив. Искаше да знае какво се е случило. Лио беше издържал, иначе Карч нямаше да търси парите при нея. Каси проследи кървавите дири по плочките на пода и разбра. Лио го беше направил. Бе се довлякъл до стъклото. Заради нея.

— Лио…

Тя отново затвори очи и отпусна глава върху неподвижните му гърди.

— Знаех си, че трябва да избягаме.

Внезапно я изпълни решителност. Щеше да изчезне. Съзнаваше, че постъпва егоистично, но ако се провалеше, благородната саможертва на Лио щеше да отиде напразно. На това се беше надявал накрая. Ето какво означаваше усмивката му. И тя щеше да оправдае надеждите му.

Каси се изправи и се огледа. След Карч в офиса царе-ще пълен хаос. Но за разлика от нея, той бе търсил двата и половина милиона долара. Тя прекрачи трупа, приближи се до прекатуреното бюро и плъзна очи по останките. Навсякъде бяха пръснати астрологически книги, листове хартия и бележници. Чекмеджетата бяха изсипани на пода. Каси забеляза двата плика. Имаха един и същ обратен адрес — кодът 773. Бяха празни. Единият носеше чикагско клеймо отпреди два дни. Карч беше взел паспортите.

Тя рязко вдигна глава и се блъсна в червените монети И Чин, които висяха от тавана. За миг се загледа в тях, после придърпа стола, стъпи на него и свали нанизите от кукичката.

Знаеше, че няма смисъл да търси в останалите стаи. Паспортите бяха у Карч и в къщата нямаше нищо друго, което да й трябва. Върна се при трупа на Лио и отново го погледна. Спомни си песента, която беше слушала по пътя за Вегас. Надяваше се, че в ухото му е шепнал ангел.

— Сбогом, Лио.

Тя внимателно прескочи стъклото, излезе в задния двор и отиде до ръба на басейна. Погледна маркуча, после го хвана и започна да го дърпа. След като на два пъти едва не падна във водата, успя да изтегли машината на бетона.

Дънките й подгизнаха, но Каси не им обърна внимание, а бързо свали ципа на торбата за боклук и я отвори. Вътре имаше дебел бял найлонов плик. Тя внимателно го измъкна от торбата и започна да го развързва. Беше прекалено стегнат, а ноктите й бяха късо изрязани. Каси бръкна в задния си джоб, извади швейцарското ножче и го разряза.

Вътре лежаха пачките със стодоларови банкноти. Бяха сухи като в деня на излизането си от печатницата.

Тя затвори плика и погледна счупената плъзгаща се врата. От мястото й се виждаха вирнатите върхове на обувките на Лио. Каси мислено му благодари. Когато й обясняваше къде ще остави парите, той бе прибавил, че най-доброто скривалище трябва да е пред очите на всички. И се оказваше прав.

Каси погледна водата. На повърхността плаваше мъртво колибри, разперило крилцата си като ангел.

35

Карч бавно се изправи, както му бяха заповядали.

— Кой сте вие, по дяволите?

Той кимна с надеждата, че жената ще приеме жеста му като знак на пълно покорство.

— Казвам се Джак Карч. Частен детектив съм. Разрешителното ми е в десния вътрешен джоб на сакото ми. Искате ли да го извадя и да ви го покажа?

— Може би по-късно. Частен детектив значи. Какво искате от Каси Блак? Отстъпете две крачки назад и се облегнете на стената.

Тя бавно влезе в стаята. Джак се подчини и опря гръб на стената. Виждаше, че жената гледа „Зиг Зауъра“ на леглото.

— Работя по един случай. Обир във Вегас. В хотелска стая. Става дума за много пари, откраднати от богат комарджия. Имате ли нещо против да ми кажете коя сте вие?

Негърката стоеше до леглото. Без да откъсва очите и дулото на „Беретата“ си от него, тя се наведе и взе оръжието със свободната си ръка.

— Телма Кибъл от управлението за условно освобождаване.

— А, да, Кибъл. Днес щях да се опитам да се свържа с вас, за да поговорим за Блак.

— Откога в Невада позволяват на частните детективи да носят пистолети със заглушители?

Карч положи всички усилия да се престори на изненадан.

— А, това ли имате предвид? Не е мой. Намерих го в ей онова чекмедже. На Каси Блак е. И внимавайте с него. Струва ми се, че е веществено доказателство.

— За какво? Нали казахте, че било обир.

— Открили са в пустинята трупа на някогашния й партньор, мъж на име Джърси Палц. Застрелян.

— Знаете ли какво, господин Карч. Защо бавно не си разтворите сакото?

— Естествено.

Той го направи и разкри празния кобур под мишницата си.

— Зная какво ще си кажете — бързо рече Джак. — „Кобурът му е празен, значи «Зиг Зауърът» е негов.“ Не е така. Имам разрешително за носене на скрито оръжие. Но е издадено от властите в Невада. Не важи в Калифорния. Ако носех пистолет в кобура си, щях да наруша закона. Заключил съм го в багажника на колата си. Ако искате, ще ви го покажа.

— Това не ме безпокои. Чудя се обаче защо сте тук вие, а не вегаските ченгета. Щом става въпрос за убийство, би трябвало да го разследват властите.

— Ами, те го разследват. Но както ви е известно, в порцията цари ужасна бюрокрация. Затова хотел „Клеопатра“ нае мен. Имам на свое разположение хора и пари за разходи. Действам по-бързо. Ченгетата скоро ще се появят тук и ще влязат във връзка с вас. Всъщност поддържам постоянен контакт с управлението в Метро. Ако жеЛасте, мога да ви дам името и номера на детектив, който ще гарантира за мен.

Ако тя захапеше въдицата, щеше да й даде номера на Айвърсън, който щеше да импровизира. По-късно Карч щеше да измисли нещо с ченгето — или възнаграждение, или куршум. Но Кибъл не захапа.

— Даже някой да гарантира за вас, трябва да обясните защо сте проникнали незаконно в дома на заподозрян-каза тя.

— Не съм — отвърна Джак. — Предната врата зееше Широко отворена. Вижте, колата ми е отпред на отбивка-та. Щях ли да я паркирам там, ако имах намерение да влизам с взлом?

— Изглежда, имате отговори за всичко, господин Карч.

— Казвам ви истината. Може ли вече да престанете да се целите в мен с този пистолет? Мисля, че вече достатъчно доказах самоличността си и ви обясних какво правя тук. Искате ли да видите разрешителното ми?

Кибъл се поколеба, но после отпусна „Беретата“. Карч свали ръце и тя не възрази. Бе се надявал, че жената ще прибере оръжието си, но въпреки това остана доволен и реши да премине в настъпление.

— Сега мога ли да попитам вие какво правите тук?

Негърката сви внушителните си рамене.

— Върша си работата, господин Карч. Просто рутинна проверка на една от моите подопечни.

— Съвпадението ми се струва прекалено.

— Преди две седмици проведох с нея разговор, който ме обезпокои, и я включих в списъка си за посещения. Успях да стигна до нея едва днес.

— А защо идвате тук, вместо в службата й?

— Позвъних в магазина. Беше оставила съобщение, че няма да ходи на работа. Затова дойдох тук. Стига сте ме разпитвали, господин Карч. Аз ще задавам въпросите.

— Добре.

Той направи знак, че се предава.

— Споменахте, че ставало дума за убийство. Е, аз познавам Каси Блак по-добре от всички тук и веднага мога да ви кажа, че не е възможно да е замесена в това. В никакъв случай.

Карч си представи проснатия на хотелското легло труп на Идалго.

— Ще трябва да се разубедите, госпожо Кибъл. Доказателствата говорят сами. И в крайна сметка, спомнете си, че става дума за бивша затворничка, осъдена за убийство.

— Непредумишлено убийство. Обстоятелствата са ви известни. Според закона тя е виновна за смъртта на съучастника си, но когато е изхвърчал през прозореца, тя се е намирала двайсет етажа по-долу. Може да го е бутнал някой, но не е била Каси.

— Тя ли ви го каза? Че някой го е бутнал?

— Така смята.

— Това са глупости, но няма значение. Как е дошла тук?

— Прехвърлиха я от Невада, след като Рей Моралес я прие на работа в магазина. Подаде молба и я одобриха. Познавала Рей от Вегас. Той също е лежал в затвора, но после е поел по правия път. Искаше да й даде шанс. Навярно е искал и още нещо, но Каси никога не ми се е оплаквала.

Карч се беше досетил, че Моралес е бивш затворник, рогато го накара да легне на пода в магазина, той го прие с достойнство, каквото обикновените хора никога не проявяваха. Жената обаче не. Тя започна да хленчи и щеше да се разписка, ако не я беше застрелял веднага.

— Е, успяхте ли да се сближите с нея? — попита Джак. — Достатъчно, за да разберете какво кара кръвта й да кипва?

— Искате да кажете защо е започнала да обира комарджии във Вегас ли?

Той кимна.

— Ако питате мен, това е свързано с баща й. Пропаднал комарджия. Сигурно е смятала, че си го връща на казината или нещо подобно. Не зная.

— Аз не мисля така. Имате ли нещо против да седна? Не съм много добре с гърба.

Без да спира да говори, Карч протегна ръце зад гърба си, сякаш за да се раздвижи.

— Пенсионираха ме от полицията в Метро. Частична инвалидност. Строших си гръбнака, докато преследвах един наркопласьор. Сграбчи ме и ме хвърли по едно стълбище…

Всичко това бяха лъжи, част от фокуса. Докато приказваше, той бръкна с лявата си ръка в копринения джоб на пояса на панталона си и извади миниатюрния пистолет.

— Никога не съм виждал толкова силен човек…

Джак протегна ръце напред и ги сключи, като в същото време прехвърли оръжието в дясната си длан. После с пъшкане седна на леглото. Кибъл се намираше на окола метър и двайсет от него и все още държеше „Беретата“ си отстрани. Неговият „Зиг Зауър“ висеше за цевта от другата й ръка. Нямаше да има проблеми с нея, но първо искаше да получи още информация.

— Разкажете ми за детето й от Макс Фрилинг — рече той.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво дете и какво общо има това с вашия обир в Лас Вегас?

Карч се усмихна и поклати глава.

— Тя не е дошла в Калифорния само защото някакъв тип й е предложил да продава коли, госпожо Кибъл. Дошла е, защото има дете от Макс и то е било тук.

Той впери очи в нея.

— Но вие очевидно знаете, нали?

— Нямам представа къде е детето, но да, имате право. Когато са я арестували, Каси е била бременна. Пазила го в тайна, докато не започнало да й личи. Тогава вече била в „Хай Дезърт“. Детето се родило там. Кърмила го три дни и след това го дала за осиновяване.

Карч кимна. Не знаеше подробностите, но вече се бе досетил за основните моменти.

— Имате ли деца, госпожо Кибъл?

— Две.

— Три дни. Това достатъчно ли е, за да се привържеш? Искам да кажа, завинаги?

— Достатъчни са и три минути.

— Знаете ли, писна ми…

Той скочи от леглото и заби дулото на пистолета си в тлъстините под брадичката й.

— Писна ми от саркастичните ви отговори, госпожо Кибъл. Наистина…

Джак изби „Беретата“ от едната й ръка, после се пресегна и взе „Зиг Зауъра“ от другата.

— … започвате да ме дразните.

Кибъл се вцепени, очите й се разшириха.

— Какво правите? — попита тя.

— Притискам късото дуло на двайсет и пет калибров пистолет в тлъстата ви шия, госпожо Кибъл. А сега ще ви задам още няколко въпроса и вие ще оставите тая ваша надменност. Прав ли съм?

— Да — прошепна жената. — Както казах, имам две деца. Те нямат никой друг, освен мен, затова моля ви, недейте…

Карч я блъсна върху леглото, прибра малкия пистолет в джоба си и насочи към нея другия, като провери дали заглушителят все още е добре завинтен. Преди да заговори я изчака да повдигне уплашения си поглед към него.

— Е, ако искате да ги видите пак, отговорете на въпросите ми.

— Добре, добре, какви въпроси?

— Какво друго знаете за детето й? За момиченцето.

— Нищо. Тя ми разказа за него само веднъж. И никога повече не е споменавала нищо.

— По какъв повод стана дума за това?

— Показвах й снимките на моите момчета и тя просто спомена. Още в началото, току-що беше пристигнала от Невада. Опитвах се да я поопозная и ми се стори добро момиче.

— Какво друго ви каза? Не ви ли обясни как детето й се е озовало тук?

— Не. Казала на Макс, че е бременна, последната вечер — точно преди той да скочи през прозореца.

— Същата вечер ли?

— Така ми каза. Това щяло да е последният им удар. След като му съобщила, той не й позволил да го направи. И отишъл вместо нея.

— Искате да кажете, че тя е трябвало да влезе в оная стая, така ли?

— Не го ли знаехте?

— Откъде? Макс се разпльока на една от масите, а тя изобщо не продума и се призна за виновна. Сега вече зная защо, мамка му.

Карч потръпна. Загадката от онази нощ се изясняваше. Вече разбираше всичко — с шест години закъснение. Той се завъртя и отстъпи от леглото, сякаш бягаше от лош спомен. В огледалото на тоалетката видя, че Кибъл се напряга, като че ли се кани да направи нещо. После забеляза, че я наблюдава.

— Не постъпвайте глупаво, госпожо Кибъл. Не забравяйте за двете си деца. Каси Блак каза ли ви нещо за опита за летене на Макс?

— Не искаше да приказва за това. Само онзи път, когато спомена за детето. Според нея някой му е помогнал да скочи. Това е всичко.

— Да, имала е право. Само че му помогна тя, никой друг.

— Какво, да не сте били там?

Той продължително я изгледа и видя, че очите й се разширяват от страх.

— Сега въпросите задавам аз, спомняте ли си?

Джак изчака, за да й даде възможност да отговори, но тя мълчеше. Той бавно плъзна дулото на пистолета по едрото й тяло, после нагоре по стената, докато не го насочи към жената на плаката.

— Разкажете ми за Таити.

— За Таити ли? — Кибъл проследи погледа му. — Таити й беше мечта.

— Мечта ли?

— Веднъж ходили там двамата с Макс. За една седмица профукали печалбата от поредния си удар.

Карч хвърли поглед към кошчето за отпадъци до нощното шкафче. Вътре се виждаше снимката на Каси Блак и Макс. Бяха се снимали на Таити.

— Смяташе, че именно там било… нали разбирате, заченато бебето — продължи Кибъл. — И имали намерение да се върнат. След раждането. Да се откажат от ударите и да заживеят на Таити или на някой друг остров. Да заживеят щастливо и да отгледат детето.

— Но всичко излетяло през прозореца заедно с Макс.

— Не успели — кимна тя. — Така че за Каси Таити не беше място, а мечта. Целта на всичките й планове. Всичко, което двамата с Макс не са имали.

Джак мълчеше и гледаше към доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“, който лежеше на пода в краката на Кибъл.

— Това е почти всичко — без да откъсва очи от листа, накрая рече той. — Но нашата Каси Блак трябва да има план, госпожо Кибъл. Нещо ми подсказва, че тя е от хората, които винаги имат план.

Карч сякаш потъна потъна в дълбок размисъл. После внезапно вдигна поглед към нея.

— Последен въпрос. Какво да правя сега с вас?

36

Каси спря до тротоара на една пряка от дома си и внимателно потърси някакви признаци, че Карч я очаква там. Не забеляза нищо подозрително — на отбивката нямаше автомобили, входната врата не беше разбита. Остана така в продължение на десет минути, после потегли и паркира на улицата, която минаваше успоредно на „Селма“. Слезе от поршето, пресече напряко между две къщи и прескочи оградата на задния си двор. Парите бяха заключени в багажника. Нямаше намерение да се бави дълго. Щеше да вземе само една снимка и навярно малко дрехи. Изрови резервния ключ от саксията на верандата и безшумно се вмъкна през вратата на кухнята.

Карч бе идвал. Нямаше следи от претърсване като у Дио. Но беше идвал. Усещаше го. Знаеше го. Някои неща бяха разместени, други липсваха. Тя тихо влезе в дневната и се убеди в това, когато видя закачалката със седемте катинара на малката масичка.

Застана абсолютно неподвижно и съсредоточено се вслуша. След като не чу нищо, се върна в кухнята и извади от чекмеджето най-големия нож. После излезе в предния коридор и бавно тръгна към спалнята си.

Първо забеляза плаката. Той висеше накриво и отгоре му сякаш с кръв бе надраскан голям кръст. Дълго не успя да откъсне очи от него. Накрая плъзна поглед по стаята. Карч я беше претърсил. Каси нямаше много вещи и бъркотията по пода не изглеждаше толкова ужасна. Но тя бързо приклекна и грабна двата си албума. Мисълта, че Карч се е докосвал до тях и ги е разглеждал, я отвращаваше. Остави ги на леглото, за да ги вземе със себе си, макар да знаеше, че вече няма нужда от тях. После потърси снимката, която й трябваше, която бе незаменима.

Откри я в кошчето за боклук. Стъклото беше счупено. Самата фотография изглеждаше непокътната и тя облекчено въздъхна. Двамата с Макс нямаха други снимки заедно. В продължение на пет години тя висеше на стената до леглото й в „Хай Дезърт“. Каси свали рамката и я остави при двата албума. Погледна си часовника и видя, че наближава три. Трябваше да побърза. Взе възглавницата от леглото, свали калъфката и прибра в нея албумите и снимката с Макс.

Отиде при скрина и извади бельо и чорапи. Нямаше бижута освен обеците, които носеше постоянно — сребърни халки, подарък от Макс.

След това тръгна към килера, за да си вземе дънки и няколко ризи.

Телма Кибъл лежеше разкрачена на пода с гръб към задната стена. Главата й бе наклонена под странен ъгъл, Устата й зееше, а предницата на роклята й представляваше тъмночервена каша. Каси отскочи, ахна и изпусна калъфката.

Кибъл бавно вдигна клепачи. Въпреки едрото й тяло, това движение сякаш изчерпа всичките й сили. Каси застана на колене между изпънатите й крака.

— Телма! Телма! Какво се е случило?

Без да изчака отговора, който вече знаеше, тя смъкна от закачалката една от двете си рокли, смачка я на топка и се наведе към Кибъл, за да я използва като компрес. Откри раната високо на гърдите й. Беше изтекло огромно количество кръв. Толкова много, че Каси се смая как Кибъл е още жива. Тя притисна роклята към раната и погледна устните на негърката. Те беззвучно се движеха — Телма се опитваше да й каже нещо.

— Не говори, Телма, не говори. Карч ли беше? Мъж на име Карч?

Кибъл едва забележимо кимна.

— Съжалявам, Телма.

— … треля ме със собствения ми пистолет… — изхриптя надзорничката.

— Не говори, Телма. Ще повикам помощ. Ти стой тук. Можеш ли да държиш това?

Тя повдигна лявата ръка на ранената и я притисна към роклята. Когато я пусна, ръката на Кибъл започна да се свлича. Каси се пресегна към пластмасовия кош за пране, придърпа го, преобърна го, приближи го плътно до негърката и опря лакътя й върху дъното. Тежестта на огромната й ръка щеше да придържа дланта й върху компреса.

— Почакай тук, Телма. В къщата няма телефон. Трябва да ида до колата. Ще повикам помощ и веднага се връщам. Разбираш ли?

Челюстта на Кибъл потръпна.

— Не ми отговаряй! Трябва да пазиш силите си. Скоро ще пристигне помощ.

Тя понечи да се изправи, но видя, че устата на надзорничката продължава да се движи. Искаше да й каже нещо. Каси се наведе и доближи лявото си ухо към нея.

— Той знае…

После замълча. Каси я погледна.

— Какво знае?

Очите на ранената жена срещнаха нейните и Каси разбра, че се мъчи да й каже нещо важно.

— Карч ли? Какво знае Карч, Телма?

Тя отново се наведе към Кибъл.

— За дъщеря ти. Той… взе снимката й.

Каси отскочи като ужилена и уплашено се втренчи в надзорничката. После погледна калъфката, сякаш вътре имаше бомба, която всеки момент щеше да избухне. Грабна я и изсипа съдържанието й на пода. Взе единия от албумите — онзи, който наричаше „училищният албум“ — и го разтвори. Първата снимка липсваше. Написаните с черен маркер върху пластмасовия прозорец думи смразиха сърцето й.

Разбираше какво означава това.

— Върви…

Каси откъсна очи от албума.

— Върви… при нея…

Тя дълго гледа Кибъл, после кимна, скочи и се втурна навън. Взе със себе си само албума с телефонния номер.

37

Линкълнът на Карч следваше отдалеч бялото волво комби, потеглило от училище „Уъндърланд“. Както очакваше, то не отиде далеч. Продължи по Лукаут Маунтин Роуд почти до върха на хълма, после зави по отбивката към една отдалечена от пътя къща, построена в стила на двайсетте години. Джак намали и когато се изравни с нея, видя жената и момиченцето с раничката да вървят към входната врата. Той продължи и на следващата пряка направи обратен завой. Върна се по улицата и спря до тротоара срещу къщата, пред която беше паркирано волвото. Жената и детето вече бяха влезли вътре.

Карч забеляза табелата на агенцията за недвижими имоти и по-малкия надпис, съобщаващ, че къщата е продадена. Поредната част от загадката намираше отговора си. Ако бе имал възможност да я попита, Касиди Блак щеше да му отговори, че всичко е започнало с тази табела.

— Ето ни и нас — каза той.

Напоследък често го правеше — коментираше на глас, когато наоколо нямаше никого. Но това не го безпокоеше. Предаваше се по наследство. Някога беше слушал от спалнята си как баща му си говори пред огледалото в съседната стая. Правеше го, докато упражняваше фокуси с монети и карти. Винаги казваше, че в неговото изкуство бъбренето било също толкова важно, колкото и движенията на ръцете. Думите също можели да са част от илюзията.

Джак чу вик и погледна към къщата. Момиченцето се бе преоблякло и сега носеше дънков гащеризон и тениска с дълги ръкави. То риташе шарена топка из двора и викаше нещо. Жената стоеше на прага и го наблюдаваше. Карч зачака и накрая тя се скри вътре. Очевидно смяташе, че на двора е безопасно.

Той си погледна часовника. Искаше да види кога жената ще излезе отново да погледне детето. Трябваше да получи представа за интервалите, за да знае с колко време разполага. Докато чакаше, пак се замисли за Касиди Блак. Скоро щеше да държи козовете на играта, която играеха. И последната дума щеше да е негова.

Жената се появи след шест минути. През това време Карч броеше и автомобилите по пътя. Бяха минали само три. Не можеше да предвиди движението, но предполагаше, че ще има две-три минути.

Той взе от седалката доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“ и отново прочете името. После слезе от колата, пресече улицата и в движение огледа съседните къщи за свидетели. Не забеляза никого. Имаше зелена светлина. Можеше да пристъпи към изпълнението на плана си.

Когато се приближи на няколко крачки от дъсчената ограда, момиченцето вдигна очи от топката си. Не каза нищо. Просто спря да си играе и го загледа.

— Как си? — попита Карч. — Ти си Джоди Шоу, нали? Детето хвърли поглед към къщата, не видя майка си на прага и отново се обърна към Джак.

— Ти си, нали?

Джоди кимна и Карч се приближи до оградата. Дъртееше ръцете си напъхани в джобовете.

— И аз така си помислих. Виждаш ли, татко ти ме прати от службата да те взема за тържеството изненада.

— Какво е „тържество изненада“?

Той извади ръце от джобовете си и клекна, за да е на нейната височина. Жената не се виждаше, но той знаеше, че трябва да побърза. Завъртя глава и се огледа. Никой. Не минаваха автомобили. Все още имаше зелена светлина.

— Тържеството, което, подготвя за майка ти. Не иска тя да научи. Но ще е адски забавно. Там ще са много от приятелите ти и даже ще има фокусник.

Карч протегна ръка към дясното й ухо и като че ли извади от въздуха монета. Когато измъкна дланта си от джоба, държеше монетата между средния и безимения си пръст. Момиченцето изненадано се усмихна.

— Ами от тази страна? — каза той и извади от другото й ухо втора монета. Усмивката на детето стана още по-широка.

— Как го направи?

— Ако ти кажа, ще трябва да… хм, ами, ако дойдеш с мен при татко ти, обещавам да те науча на този фокус. Какво ще кажеш, Джоди? Той ни чака, малката.

— Не съм малка. И не трябва да ходя с непознати.

Джак мислено се наруга и пак погледна към вратата. Все още бе чисто.

— Зная, че не си малка. Просто така се казва. И освен това не съм непознат. Искам да кажа, че с теб се виждаме за пръв път, но с татко ти сме приятели. Защо иначе ще ме избере да те взема за празника?

За последен път вдигна очи към вратата. Знаеше, че се е забавил. Зелената светлина вече ставаше червена.

— Както и да е, татко ти наистина иска да си в службата, за да…

Карч се изправи и протегна ръце над оградата.

— … можеш да извикаш „Изненада!“, когато дойде майка ти.

Той я хвана под мишниците и я повдигна. Знаеше, че е най-важно да я накара да запази тишина, докато вземе трийсетината метра до колата. После нямаше значение. Джак се обърна и бързо закрачи към линкълна.

— А мама? — боязливо попита детето.

— Шшт, шшт — отвърна той. — Не трябва да научи за това, миличка. Иначе няма да е изненада.

Стигна до автомобила, отвори задната врата и настани момиченцето вътре. После се метна зад волана. Беше успял. Потегли обратно по Лукаут Маунтин Роуд.

— На празника ще има ли танци? — попита Джоди.

Джак нагласи огледалото така, че да може да я наблюдава. В този момент се разнесе писък. Прозорците бяха вдигнати и източникът му не можеше да се определи. Той завъртя обратно огледалото и видя, че жената е на улицата на петдесетина метра зад тях. Гледаше след отдалечаващия се линкълн и притискаше с юмруци слепоочията си. Карч бързо натисна бутона на радиото.

После отново погледна в огледалото. Жената крещеше, но песента заглушаваше виковете й. Разказваше се за ангел, който шепнел в нечие ухо.

Той се замисли. Съмняваше се, че от това разстояние жената е успяла да види номера на колата, но трябваше да намери спокойно място, където да върне оригиналните.

Джак си спомни, че момиченцето му е задало въпрос, завъртя огледалото и погледна към него.

— Какво казваш?

— На тържеството за мама ще има ли танци?

— Естествено, малката, ще има много танци.

— Не съм малка.

— Да бе. Ама на кой му пука?

38

— Тук е полицията, какво обичате?

— Чуйте ме, имате ранен полицай. Ранен полицай!

Тя даде адреса на „Селма“ и обясни къде да открият Телма Кибъл. Освен това описа раната и каза да пратят линейка.

— В момента записвам информацията в компютъра. Как е името ви, моля?

— Просто пратете линейката.

Каси прекъсна връзката и незабавно натисна бутона за преизбиране. Отначало даваше заето, но после й отговориха.

— Тук е полицията, какво обичате?

В първия момент си помисли, че е същата телефонистка.

— Какво обичате?

— Не беше.

— Един мъж отвлича момиченце. Трябва да пратите някого.

— Какъв е адресът, госпожо?

Каси погледна часовника на таблото. Три и петнайсет. Знаеше наизуст разписанието на Джоди Шоу и че винаги я взимат от „Уъндърланд“ в три. Ако Карч още не я бе отвлякъл, щеше да го направи при къщата. Тя даде на телефонистката адреса на Лукаут Маунтин Роуд.

— Побързайте! Моля ви!

И отново изключи. На „Холиуд“ и „Лоръл Каниън“ хвана зелен светофар и продължи в каньона. Разбираше, че навярно е по-близо от патрулните коли. Трябваше да реши какво да прави, ако стигне първа.

Платното стана еднолентово и Каси изведнъж се оказа приклещена зад стар форд.

— Хайде! — извика тя и натисна клаксона. — Давай! Давай!

Мъжът в автомобила пред нея я гледаше в огледалото си. Каси му махна да отбие вдясно, но той просто й показа среден пръст и като че ли нарочно още повече намали скоростта. На следващия завой тя го изпревари — опасна маневра, която накара идващата отсреща кола рязко да свие настрани. Шофьорът й и мъжът от форда гневно надуха клаксоните си. Каси подаде ръка през прозореца и показа среден пръст. После настъпи газта.

Излезе на Лукаут Маунтин Роуд и продължи нагоре. Когато минаваше покрай „Уъндърланд“, видя, че в училищния двор все още има деца и улицата е претъпкана с паркирани автомобили. Не си направи труда да търси Джоди. Знаеше разписанието й. Или вече си беше вкъщи, или при Карч.

На последния завой преди дома на семейство Шоу сър-Цето й бясно затуптя. На улицата видя полицейска кола с включена лампа. Надяваше се, че е там заради нейното повикване, но инстинктът и подсказваше, че не е възможно. Откакто се бе обадила, бяха изтекли само три минути.

Когато наближи, Каси намали скоростта. На моравата до дъсчената ограда стояха двама полицаи, мъж и жена. И Линда Шоу. Лицето й беше толкова измъчено и зачервено, че Каси едва я позна. Линда Шоу — жената, отгледала детето й.

По бузите й се стичаха сълзи. Тя притискаше побелелите си юмруци към гърдите си. Полицайката се опитваше да я успокои, а колегата й говореше по радиостанцията си. Каси разбра, че е прекалено късно.

Тримата погледнаха към улицата и поршето — тътенът на двигателя беше привлякъл вниманието им.

След секунда двамата полицаи отново се заеха с работата си. Но очите на Линда Шоу не се откъсваха от Каси Блак. Двете никога не се бяха срещали. Навремето, в затвора, Каси не бе искала да вижда хората, които щяха да осиновят детето й.

Но в краткия миг, в който погледите им се срещнаха, тя усети, че помежду им преминава нещо. Бяха свързани на онази ледена плоскост, където се крият най-ужасните майчински страхове. В измъчените очи на Линда Шоу Каси видя, че не е възможно някой да обича дъщеря й повече.

Каси първа извърна поглед и подмина къщата. Можеше да продължи по Лукаут Маунтин Роуд до Сънсет Плаза и после да се върне в града по друг път. Така и щеше да направи.

И после щеше да иде там, където поискаше Карч. Щяха да изиграят играта според неговите правила.