Блудна луна

1

Къщата на Лукаут Маунтин Роуд се намираше далеч от улицата, точно пред стената, ограждаща стръмния каньон. От широката предна веранда започваше огромна зелена морава, която стигаше до бялата дъсчена ограда покрай пътя. В каньона Лоръл нямаше много такива морави, при това толкова равни. Тъкмо тя привличаше купувачите.

В публикуваната в „Таймс“ обява пишеше, че имотът е отворен за оглед между два и пет следобед. Каси Б лак спря до тротоара десет минути преди началния час и не забеляза на отбивката други автомобили, нито следи от движение в къщата. Обикновено паркираното отпред бяло волво комби на собствениците го нямаше. Не можеше да каже нищо за другата им кола, черно БМВ, защото гаражът беше затворен. Но отсъствието на волвото показваше, че не са си вкъщи и че няма да присъстват на огледа. Чудесно. Каси предпочиташе да ги няма. Не бе сигурна как ще реагира, ако са в къщата с момичето и тя обикаля вътре.

Остана в автомобила си до два часа и после започна да се притеснява. Помисли си дали не е объркала времето, или още по-лошо, дали имотът вече не е продаден и огледът — отменен. Разгърна вестника на дясната седалка и потърси обявата. Нямаше грешка. Погледна табелата „Продава се“ на моравата и сравни името на агентката във вестника. Съвпадаха. Извади от раничката си клетъчния телефон и се опита да се свърже с агенцията за недвижими имоти, но не успя. Това не я изненада. Намираше се в каньона Лоръл, а мобифоните, изглежда, не работеха в нито едно от хълмистите предградия на Лос Анджелис.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да чака и да сподавя опасенията си, Каси разгледа къщата. Според обявата тя беше построена през 1931 година. За разлика от по-новите сгради от двете й страни, тя не само се намираше далеч от пътя, но и очевидно имаше собствен характер. Бе по-малка — явно архитектите бяха заложили на голямата морава. По-новите къщи в района бяха построени с оглед на максималното вътрешно пространство.

Имаше висок стръмен сив покрив с два прозореца. Каси знаеше, че единият е на спалнята на съпрузите, а другият — на стаята на момиченцето. Дъските бяха боядисани в червеникавокафяво. Широка веранда обхващаше цялата фасада и входната врата бе със стъклен прозорец. Обикновено щорите бяха спуснати, но днес и тази на вратата, и тази на френския прозорец бяха вдигнати и Каси можеше да види дневната. Лампата вътре светеше.

Винаги скосеният и поддържан преден двор определено се използваше за игра. Отляво имаше дървена люлка и катерушка. Каси знаеше, че момиченцето предпочита да се люлее с гръб към къщата и да гледа към улицата. Често си мислеше за това и се питаше дали в този навик може да открие нещо за психиката на детето.

В момента пустата люлка висеше абсолютно неподвижно. Топката и червеното камионче в тревата също очакваха вниманието на момиченцето. Каси реши, че това може да е една от причините, поради които семейството се мести. В Лос Анджелис всичко бе относително и каньонът Лоръл гарантираше значителна сигурност в бързо растящия град. И все пак никой не искаше детето му да играе толкова близо до улицата, която можеше да го отведе надалеч.

В обявата не се споменаваше нищо за този потенциален проблем. Каси пак погледна вдигна вестника и я препречете.

Беше забелязала табелата „Продава се“ преди три седмици, когато случайно минаваше оттук. Оттогава животът й се превърна в хаос. Измъчваше я безсъница и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Всъщност от три седмици не бе продала нито един автомобил, което не й се беше случвало никога.

Доколкото знаеше, днес за пръв път имаше оглед на имота. Обявата й изглеждаше странна. Чудеше се защо собствениците бързат с продажбата и са смъкнали цената само след три седмици на пазара. Струваше й се неестествено.

Три минути след обявения начален час на отбивката спря червено-кафяво волво седан. От него слезе стройна руса жена на около четирийсет и пет години. Носеше спортни, но стилни дрехи. Тя отвори багажника, извади табела „Открито за оглед“ и почна да я нагласява на тротоара. Каси се погледна в огледалото, вдигна ръка и опъна перуката плътно по главата си. После слезе от поршето, отиде до жената, която поставяше табелата, и попита:

— Вие ли сте Лора Левали?

— Да. Дошли сте да видите къщата, нали?

— Да, много бих искала.

— Ами почакайте да отключа. Имате хубава кола. Нова ли е?

Тя посочи временния номер на поршето. Преди да потегли за насам, Каси бе свалила номерата в гаража си. Просто за всеки случай. Не знаеше дали агентите на недвижими имоти записват номерата, за да могат евентуално да проверяват потенциалните купувачи. Не искаше да я открият. Поради същата причина носеше и перука.

— Не точно — отвърна тя. — За мен е нова, но иначе е втора ръка. На една година е.

— Чудесна кола.

Отвън поршето изглеждаше ново, но всъщност беше навъртяло почти петдесет хиляди километра, гюрукът течеше и когато гумите минаваха дори по съвсем малка неравност на пътя, компактдискплейърът обикновено прескачаше. Шефът й Рей Моралес й бе позволил да го използва, докато собственикът донесе парите — до края на месеца. След този срок щеше да го изложи за продан. Каси подозираше, че няма да видят нито петак от онзи човек. Бе прегледала документите. Първите шест вноски бяха изплатени със закъснение, следващите шест липсваха. Рей беше допуснал грешката да вземе шофьорската книжка на длъжника, след като никой не му бе отпуснал заем. Моралес се скъсваше от яд, че се е оставил да го измамят. И лично присъства, когато откарваха поршето от бунгалото сред хълмовете над „Сънсет Плаза“.

Жената от агенцията за недвижими имоти се върна при автомобила си и си взе куфарчето, после поведе Каси по алеята към верандата.

— Собствениците ще присъстват ли? — попита Каси.

— Не, винаги е по-добре да ги няма. Така хората могат да разглеждат и говорят каквото искат. Без наранени чувства. Нали разбирате, всеки има различен вкус. Един смята нещо за страхотно, друг — за отвратително.

Каси любезно се усмихна. Стигнаха до входната врата. Левали извади от куфарчето си малък бял плик с ключа. Докато отваряше, не преставаше да приказва.

— Представлява ли ви някой агент?

— Не. Засега само оглеждам.

— Е, не е зле да знаеш какво се предлага. Собственичка ли сте?

— Моля?

— Притежавате ли имот? Продавате ли го?

— А, не. Живея под наем. Искам да купя нещо малко като тази къща.

— Деца?

— Сама съм.

Левали отвори вратата и извика, за да се увери, че вътре няма никого. След като не получи отговор, покани Каси вътре.

— В такъв случай това би трябвало да ви устройва. Има само две спални, но общите помещения са просторни и светли. Според мен е чудесно. Сама ще се уверите.

Влязоха и жената остави куфарчето си на пода. После протегна ръка и се представи.

— Карън Палти — излъга Каси, докато се ръкуваше.

Левали накратко описа достойнствата на къщата, после извади от куфарчето си няколко рекламни дипляни и й подаде една. Каси кимаше, но почти не я слушаше. Вместо това напрегнато разглеждаше мебелите и другите вещи на семейството. Никога не бе виждала вътрешността на дневна светлина и сега тя й се струваше съвсем различна. Плъзна поглед по снимките на стените. Левали й предложи да поогледа, докато нареди списъка на купувачите и информационните пакети върху масата в трапезарията.

Навсякъде цареше идеален ред и Каси се зачуди до каква степен това се дължи на факта, че ще идват потенциални купувачи. Тя излезе в къс коридор и се качи по стълбището, което водеше към двете стаи и банята на втория етаж. Влезе в голямата спалня. Имаше френски прозорец, който гледаше към стръмния скалист склон зад къщата. Левали я повика отдолу, сякаш разбрала точно какво си мисли в този момент.

— Свлачищата не са проблем. Хълмът е от гол гранит. Сигурно е така от десет хиляди години и повярвайте ми, няма намерение да ходи никъде. Но ако сериозно се интересувате от имота, предлагам ви да поискате геологично проучване. Та да спите спокойно, ако го купите.

— Добра идея — отвърна Каси.

Беше видяла достатъчно. Излезе от спалнята и мина по коридора до детската стая. Тук също бе подредено, но имаше невероятно много плюшени животни, кукли Барби и други играчки. В единия ъгъл беше поставен статив с пастелна рисунка на училищен автобус. На прозорците по детински бяха нарисувани няколко фигури. Автобус, приближаващ се към сграда, в гаража на която бе паркиран червен камион. Пожарна. Момичето беше истинска художничка.

Каси отиде при статива и разлисти няколкото предишни рисунки. Една от тях изобразяваше къща-с голяма зелена морава. Отпред се виждаше табелата „Продава се“, до която стоеше фигура на момиче. Под очите му с резки бяха нарисувани сълзи. Каси с мъка се откъсна от рисунката и разгледа останалата част от стаята.

На лявата стена имаше рамка с плакат на анимационния филм „Малката русалка“. С големи дървени букви, всяка в различен цвят, бе написано името „Джоди Шоу“. Тя застана в средата на помещението и се опита да го запечата в паметта си. Погледът й попадна върху снимка, поставена в малка рамка върху бялото бюро. На нея се виждаше усмихнато момиченце, застанало до Мики Маус сред други деца в Дисниленд.

— Стаята на дъщеря им.

Каси почти подскочи от изненада.

Лора Левали стоеше на прага. Не я беше чула да се качва по стълбата. Жената някак бе успяла да избегне разхлабената дъска на третото стъпало, която винаги изскърцваше. Каси се зачуди дали не я подозира и нарочно не се е промъкнала, за да я залови да краде или да прави нещо друго.

— Мило хлапе — рече Левали без какъвто и да било признак за подозрителност. — Видях я, когато дойдох за пръв път. На шест-седем години е, струва ми се.

— На пет. Почти шест.

— Моля?

Каси посочи снимката на бюрото.

— Поне предполагам. Разбира се, ако е отскоро.

Тя се завъртя и посочи с ръка наоколо.

— Имам племенница, която също е на пет. Това би могла да е нейната стая.

Каси изчака, но не последваха други въпроси. Беше допуснала ужасна грешка и разбираше, че е имала късмет да й се размине толкова лесно.

— Е — каза Левали, — искам да впишете името и телефонния си номер. Интересува ли ви нещо друго? Дори нося със себе си документите за офертата, ако случайно сте готова за това.

И се усмихна. Каси отвърна на усмивката й.

— Още не. Но къщата наистина ми харесва.

Левали излезе от стаята. Каси я последва. От коридора хвърли поглед назад към играчките на лавицата над леглото. Момиченцето очевидно имаше склонност към плюшените кучета. Очите й отново попаднаха върху статива.

В дневната Левали й подаде списъка на купувачите. Каси вписа името Карън Палти, стара нейна приятелка от казиното, после измисли телефонен номер с холивудски код и адрес на Никълз Каниън Роуд.

— Знаете ли, Карън, ако тази къща не ви допада, в каньона има още няколко, които с удоволствие ще ви покажа.

— Много мило. Но първо ще си помисля за тази.

— Естествено. Просто ми съобщете. Ето визитката ми. Левали й подаде визитната си картичка и Каси я взе.

В този момент през прозореца на дневната видя, че до поршето й спира автомобил. Още един потенциален купувач. Тя реши, че е време да зададе въпросите си, докато има възможност.

— В обявата във вестника пишеше, че семейство Шоу спешно продават къщата. Имате ли нещо против да попитам защо? Искам да кажа, да не би да има някакъв проблем?

Още докато говореше, Каси осъзна, че е споменала името на собствениците. После си спомни за буквите на стената в стаята на момиченцето и разбра, че ще може да се измъкне, ако Левали обърне внимание на грешката й.

— А, не, изобщо не е свързано с къщата. Прехвърлят съпруга на друга работа и нямат търпение да се устроят на новото място. Ако успеят бързо да продадат имота, ще могат да заминат заедно, вместо да му се налага да пътува дотам и обратно. Разстоянието е много голямо.

Каси усети, че трябва да седне, но остана неподвижна. Изпълни я ужасен страх. Тя се опита да запази равновесие, като опря ръка на каменната камина, но бе сигурна, че не е успяла да скрие въздействието на думите, които току-що беше чула.

„Разстоянието е много голямо.“

— Добре ли сте? — попита Левали.

— Да. Добре съм. Миналата седмица бях болна от грип и… нали разбирате?

— Разбирам. И аз го изкарах преди няколко седмици. Беше ужасно.

Каси завъртя глава и се престори, че разглежда тухлите на камината.

— Къде се местят? — колкото може по-нехайно попита тя.

После затвори очи и зачака.

— В Париж. Съпругът се занимавал с внос на облекло и искали известно време да движи нещата оттам. Обмисляха дали да не запазят къщата и да я дават под наем. Но струва ми се, те знаят, че навярно няма да се върнат тук. В края на краищата, Париж си е Париж. Кой не би желал да живее там?

Каси отвори очи и кимна.

— Да, Париж си е Париж…

— Това е причината, поради която се интересуват от всякакви оферти — почти заговорнически продължи Левали. — Фирмата му щяла да покрие разликата между продажната и реалната цена. В разумни граници, разбира се. Искат да се настанят там и още през лятото да запишат момиченцето в езикова школа. За да понаучи френски, докато дойде време да започне училище.

Каси не я слушаше и се взираше в мрачния отвор на камината. Хиляди огньове бяха пламтели там и бяха топлили тази къща. Но в момента тухлите бяха черни и студени. Струваше й се, че гледа в собственото си сърце.

И тогава разбра, че се променя целият й живот. Дълго беше живяла ден за ден и внимателно избягваше дори да си мисли за отчаяния план, който се носеше на хоризонта като сън.

Но сега знаеше, че е време да се отправи към този хоризонт.

2

Беше понеделник. След посещението си в къщата, както обикновено, Каси отиде в „Холиуд Порше“ в десет и прекара остатъка от сутринта в малкия си офис до главната зала, като разговаря по телефона, разглежда актуализирания инвентарен списък, отговаря на запитвания по Интернет и направи проверка за клиент, интересуващ се от качествена бърза кола. През повечето време обаче мислите й се връщаха към информацията, която беше научила в каньона Лоръл.

В понеделник никога нямаше много купувачи. Понякога изоставаха продажби и документи за дооформяне от уикенда, но по принцип не идваше почти никой. Магазинът се намираше на Сънсет Булевард, само на половин пряка от „Синърама Доум“, и понякога ставаше толкова скучно, че Рей Моралес нямаше нищо против следобед Каси да отиде на кино, стига да си носи пейджъра и да може да я повика, ако се наложи. Рей винаги се бе отнасял към нея добре и още отначало й бе дал работата, макар тя да нямаше необходимия опит. Тя разбираше, че мотивите му не са съвсем алтруистични и че е само въпрос на време да й поиска да му се отплати. Всъщност се изненадваше, че още не го е направил. Бяха минали десет месеца.

„Холиуд Порше“ продаваше нови и употребявани автомобили. Като най-млада от шестчленния персонал, Каси се занимаваше с всички въпроси, свързани с Интернет. Нямаше нищо против, защото в женския затвор „Хай Дезърт“ беше изкарала компютърни курсове и това й харесваше. Предпочиташе да си има работа с клиенти и продавачи от други фирми по Мрежата, отколкото лично.

Проверката й излезе успешна. Откри Кабрио 58 в отлично състояние на един паркинг в Сан Хосе и уреди да й пратят снимки и спецификации. После остави съобщение на клиента, че на другия ден може да дойде да ги види или че тя ще му ги прати в службата веднага щом ги получи.

Единствената пробна обиколка за деня бе малко преди обяд. Рей наричаше клиенти като този „холивудски трепачи“.

Моралес страстно четеше „Холиуд Рипортър“ и „Дейли Върайъти“ в търсене на истории за внезапно прочули се хора. Най-често това бяха писатели, измъкнати от мизерна неизвестност и превърнали се в богаташи, в звезди поне за един ден, след като някое киностудио бе купило новата им книга или сценарий. Щом си набележеше целта, Рей откриваше адреса в справочника на писателския съюз или чрез свой приятел, който имаше достъп до избирателните списъци. После поръчваше да пратят на адреса бутилка скоч, придружена от поздравително писмо. Постигаше успех в малко повече от половината случаи. Човекът телефонираше и накрая идваше в магазина. Поршето представляваше нещо като пропуск за Холивуд, особено за мъжете между двайсет и трийсет години — каквито, изглежда, обикновено се оказваха всички сценаристи. Рей предаваше тези клиенти на продавачите си и си делеше с тях комисионата от всяка продажба.

Пробната обиколка в понеделник бе за писател, съвсем наскоро подписал договор с „Парамаунт“ за седем-цифрена сума. Тъй като знаеше, че от три седмици Каси не е продала нито една кола, Моралес отстъпи клиента на нея. Той се казваше Джо Майкълс и се интересуваше от нова „Карера“ кабрио, автомобил на стойност близо 100 хиляди долара. Комисионата на Каси щеше да се равнява на обичайната й месечна печалба.

Джо се настани на дясната седалка и Каси подкара по Никълз Каниън Роуд до Мълхоланд Драйв, после зави на изток по лъкатушния път. Следваше обичайния си маршрут. Защото именно нагоре по „Мълхоланд“ автомобилът, властта и сексът се сливаха в човешкото въображение. Всеки клиент разбираше какво му продава.

Както обикновено, нямаше голямо движение. Ако не се брояха хлапетата с мощни мотоциклети, пътят беше техен. Каси постоянно превключваше предавките. От време на време хвърляше поглед към Майкълс, за да види дали на лицето му се е изписало онова изражение, което показваше, че сделката е сключена.

— В момента работите ли по нов сценарий? — попита тя.

— Преработвам стар сценарий на полицейски филм.

— Кой участва?

— Не са го заснели. Тъкмо затова преработвам сценария. Диалогът е скапан.

За да се подготви за пробната обиколка, Каси беше прочела статията във „Върайъти“ за договора му. Майкълс неотдавна бе завършил калифорнийската кинош-кола и бе направил петнайсетминутен документален филм, който беше спечелил някаква финансирана от студиото награда. Изглеждаше най-много на двайсет и пет. Каси се зачуди откъде ще намери диалога си. Имаше вид на човек, който никога не си е имал работа с ченге, още по-малко с престъпници. Сигурно разчиташе на познанията си от телевизията или от други филми.

— Искате ли да покарате, Джон?

— Казвам се Джо.

Добър признак. Нарочно беше сбъркала името му, просто за да види дали ще я поправи. Това говореше, че е сериозен и егоцентричен, добро съчетание, когато ставаше дума за продажбата и покупката на сериозни коли, рожба на човешкото его.

— Добре, Джо.

Тя спря на една отбивка, гледаща към холивудския амфитеатър, изключи двигателя, вдигна ръчната спирачка и слезе. После, без да поглежда към Майкълс, се приближи до ръба, стъпи с крак върху парапета, наведе се и погледна надолу към празния амфитеатър. Носеше тесни дънки, бяла тениска без ръкави и разкопчана синя риза. Знаеше, че изглежда добре, и интуицията й поде-казваше, че очите му са впити в нея, вместо в автомобила. Тя прокара пръсти през русата си коса, наскоро подстригана късо, за да може да носи перука. После рязко се завъртя и го хвана, че я гледа. Писателят бързо премести очи някъде към пастелно розовия смог над града.

— Е, какво мислите? — попита Каси.

— Струва ми се, че ми харесва — отвърна той. — Но човек трябва да го усети лично, за да е сигурен.

Майкълс се усмихна. Тя също. Определено се движеха по една и съща плоскост. — Ами тогава да го направим — също толкова многозначително каза Каси.

Върнаха се в поршето и тя се настани на дясната седалка, като леко се завъртя, за да е с лице към Джо. Той вдигна дясната си ръка и потърси ключалката.

— От другата страна — насочи го Каси.

Сценаристът откри ключовете на таблото от лявата страна на волана.

— Това е стара традиция на фирмата — поясни тя. — Още от времето, когато са произвеждали състезателни коли. За да можеш да запалиш с лявата си ръка и с дясната вече да държиш скоростния лост. Така че да потеглиш по-бързо.

Майкълс кимна. Каси знаеше, че тази незначителна подробност винаги им въздейства. Нямаше представа дали е вярна — бе я научила от Рей, — но всеки път я споменаваше. И беше убедена, че в този момент спътникът й си представя как я разказва на някоя сладка хлапачка край някое от безбройните заведения по „Сънсет“.

Той запали, излезе на заден и се върна на „Мълхоланд“, като през цялото време форсираше двигателя. Но след няколко превключвания на предавките свикна с особеностите на автомобила и започна да взима завоите гладко. Каси видя, че Майкълс се мъчи да скрие усмивката си, когато излезе на права отсечка и скоростомерът само за секунди достигна сто и двайсет километра в час. Но накрая изражението се изписа на лицето му. Тя го познаваше. Едни го получаваха от скорост и власт, други — от нещо различно. Каси си помисли колко отдавна не е изпитвала горещия прилив на адреналин в собствената си кръв.

Върна се в малкия си офис, за да провери дали са оставили на бюрото й съобщения за телефонни обаждания. Нямаше нито едно. Обиколи салона, като пътьом прокара показалец по косия покрив на деветдесет и шестица кабрио, после мина покрай счетоводството към кабинета на управителя. Когато влезе и закачи ключовете на „Карерата“ на съответната кукичка на таблото, Рей Моралес вдигна поглед. Каси знаеше, че шефът й очаква да чуе какво е станало.

— Ще си помисли ден-два — без да поглежда към него, каза тя. — В сряда ще му позвъня.

Когато се завъртя, за да си тръгне, Рей остави химикалката си и отблъсна стола си назад.

— Мамка му, Каси, какво ти става? Този тип е от трепачите! Как успя да го изпуснеш?

— Не съм казала, че съм го изпуснала — прекалено негодуващо отвърна тя. — Казах, че ще си помисли. Не всеки купува след първата пробна обиколка, Рей.

— При тези типове е така. С поршетата е така. По дяволите, Каси, той беше готов. Стана ми ясно, докато разговаряхме по телефона. Знаеш ли какво правиш? Мисля, че просто отблъскваш хората. Трябва да се отнасяш с тях така, сякаш са новият Сесил Демил1. И да не ги караш да се притесняват от действията или желанията си.

— Нямам представа за какво говориш, Рей. Опитвам се да продавам коли, не да отблъсквам клиентите. Не ги карам да се притесняват. Освен това никой от тях не знае кой е Сесил Демил.

— Тогава Спилбърг, Лукас, няма значение. Не ми пука. Това си е цяло изкуство, Каси. Това искам да ти кажа. На това се опитвах да те науча. Става дума за финес, за сексапил. Да накараш човека да се възбуди. Когато постъпи тук, го можеше. Продаваше по пет-шест коли на месец. А сега просто не знаеш какво правиш.

За миг Каси сведе очи към бюрото му. Знаеше, че е прав.

— Добре, Рей, така е. Ще се постарая. Просто в момента съм малко разсеяна.

— И защо?

— Не знам.

— Искаш ли да си починеш, да си вземеш няколко свободни дни?

— Не, добре съм. Но утре ще закъснея. Трябва да ида до Ван Найс, нали знаеш, да ме отметнат и да дам урина за изследване.

— Ясно. Няма проблем. Как върви там? Онази жена нито се е обаждала, нито се е мяркала насам.

— Върви. Сигурно повече няма да я видиш, освен ако не се издъня.

— Ясно.

Нещо в гласа му я обезпокои, но Каси не му обърна внимание. Тя сведе очи към документите на бюрото и забеляза, че отстрани е оставено потвърждение за доставка.

— Ще имаме нова пратка, а?

Рей проследи погледа й и кимна.

— Другия вторник. Четири „Бокстъра“ и три „Карери“, две от които кабрио.

— Страхотно. Знаеш ли какви цветове са?

— „Карерите“ са бели. „Бокстърите“ са син, бял, черен и жълт, поне доколкото си спомням за последния.

Той взе листа и го погледна.

— Да, жълт. Постарай се и ги продай още преди да сме ги получили. Миън вече е пласирал едното кабрио.

— Ще видя какво мога да направя.

Моралес й намигна и се усмихна.

— Браво, мойто момиче.

Пак тези нотки. Като че ли Рей най-после искаше да си вземе дължимото за проявената добра воля. Навярно бе чакал Каси да се окаже притисната в ъгъла, за да няма възможност за избор. Тя разбираше, че шефът й скоро ще направи своя ход и че трябва да реши как да се справи с проблема. Но в момента трябваше да мисли за толкова много по-важни неща.

3

Калифорнийското управление за условно освобождаване във Ван Найс беше на-тикано в едноетажна сива панелна сграда, разположена в сянката на общинския съд. Безличният й външен вид, изглежда, отговаряше на социалното й предназначение — спокойното интегриране на осъдените в обществото.

Вътрешността на сградата следваше принципите за контролиране на тълпите, прилагани в масовите развлекателни паркове — макар че онези, които чакаха тук, обикновено не бяха в същото настроение, нито пък изгаряха от нетърпение най-после да настъпи краят на чакането им. Лабиринт от оградени с въжета пътеки насочваше бившите затворници из фоайетата и коридорите. Имаше опашки от хора, очакващи да се регистрират, да дадат урина за изследване или да се срещнат с надзорниците по освобождаването им.

Сградата на управлението действаше на Каси Блак по-потискащо дори от затвора. Времето в „Хай Дезърт“ беше изтекло като насън. Като в онези научнофантастични филми, в които обратното пътуване до Земята е толкова дълго, че космонавтите го прекарват в летаргично състояние. Поне така го виждаше тя. Дишаше, но не живееше, чакаше и оцеляваше с надеждата, че краят на срока й ще настъпи по-рано. Тази надежда за бъдещето и постоянният й копнеж за свобода й помогнаха да победи депресията. Но управлението представляваше това бъдеще. Жестоката действителност извън затвора. Мръсна, претъпкана и нечовешка. Смърдеше на отчаяние и безнадеждност, на изгубено бъдеще. Повечето от тези наоколо нямаше да успеят. Щяха да се връщат обратно един по един. Житейски факт, който бяха избрали. Малцина щяха да продължат напред, малцина щяха да оцелеят. И за Каси, която си обещаваше да е сред тези малцина, ежемесечното потапяне в този свят винаги имаше ужасно потискащо въздействие.

В десет часа в понеделник сутрин вече се беше разписала и наближаваше края на опашката за урина. В ръката си държеше пластмасовата чашка, върху която трябваше да клекне, докато служителка от управлението я наблюдаваше, за да се увери, че урината е нейна.

Каси не гледаше към другите и не разговаряше с никого. Когато опашката се преместваше напред, тя просто се движеше по течението. Мислеше си за времето в „Хай Дезърт“, за това как се затваряше в себе си и продължаваше на автопилот, за да върне космическия кораб на Земята. Единственият начин да издържи там. А и тук.

Каси се пъхна в дупката, която нейната надзорничка Телма Кибъл наричаше свой кабинет. Вече дишаше спокойно. Наближаваше края. Кибъл бе последният етап от пътуването.

— Здрасти, Каси — рече тя. — Как я караш?

— Добре, Телма. Ами ти?

Кибъл беше дебела чернокожа жена, чиято възраст Каси никога не се бе опитвала да отгатне. Широкото й лице бе мило и добродушно и Каси наистина я харесваше, въпреки обстоятелствата около познанството им. Знаеше, че е имала късмет, когато след прехвърлянето й от Невада я повериха на нея.

— Не мога да се оплача — отвърна Кибъл. — Хич не мога да се оплача.

Каси седна на стола до бюрото, цялото отрупано с папки, някои дебели по пет сантиметра. Това беше обичайният им ритуал — кратък разговор, след който надзорничката й задаваше списъка си от въпроси.

— Какво си направила с косата си? — попита Кибъл, без да вдига поглед от документите.

— Малко разнообразие. Ходеше ми се с къса коса.

— Разнообразие ли? От какво толкова си се отегчила, че изведнъж ти се е приискало разнообразие?

— Не, просто…

Тя довърши изречението със свиване на рамене. Кибъл леко завъртя китка и си погледна часовника. Беше време да продължават.

— Ще имаш ли проблем с изпикаването?

— Не.

— Добре. Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Не, нищо.

— Как върви работата?

— Като всяка друга работа.

Кибъл повдигна вежди и Каси съжали, че не е отговорила с една дума. А сега бе събудила подозрения.

— Постоянно си караш ония готини поршета — рече надзорничката. — Повечето хора, дето идват тук, даже и не мият такива коли. И пак не се жалват.

— Не се жалвам.

— Какво тогава?

— Нищо. Да, карам готини коли. Но не ги притежавам. Само ги продавам. Има разлика.

Кибъл за миг впи поглед в Каси. Глъчката от опашките пред другите гишета ги обгръщаше отвсякъде.

— Добре, какво те човърка, момиче? Нямам време за глупости. Имам и тежки, и леки случаи и проклета да съм, ако се наложи да те прехвърля при тежките.

Тя плесна с длан по една от купчините папки върху бюрото.

— А и ти не го искаш — прибави жената.

Каси бързо вдигна ръце в успокоителен жест.

— Съжалявам, съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто имам… просто преживявам гаден момент, нали разбираш?

— Не, не разбирам. Обясни ми.

— Не мога. Не ми стигат думи. Чувствам се като… всеки ден е като предишния. Няма бъдеще, защото винаги е едно и също.

— Виж, какво ти казах, когато за пръв път дойде тук? Предупредих те, че ще е така. Повторението води до еднообразие. Еднообразието е досадно, но не ти дава да мислиш и те пази от проблеми. А ти не искаш проблеми, нали, момиче?

— Не, Телма. Само че все едно съм излязла от килията, но пак съм затворничка. Не е…

— Какво не е?

— Не зная. Не е честно.

От едно от съседните гишета внезапно се разнесе врява — някакъв бивш затворник шумно започна да протестира срещу резултатите от тест за наркотици. Двама от въоръжените пазачи, които охраняваха помещението, бързо се приближиха от двете страни на централната пътека и застанаха до него, готови за действие. След миг Кибъл отново насочи вниманието си към Каси и поклати глава.

— Не че не е честно. Положението ти се определя от закона и си под постоянно наблюдение. Плашиш ме, момиче, и сигурно сама себе си плашиш. Минали са само десет месеца от двегодишния ти изпитателен срок. Хич не се радвам като чувам, че започва да не те свърта само след десет месеца. Мамка му, момиче, в тая стая има хора, дето са с изпитателен срок от по седем-осем години. Даже повече.

Каси кимна.

— Зная, зная. Имам късмет. Просто не мога да не мисля за разни неща, нали разбираш?

— Не, не разбирам.

Кибъл скръсти яките си ръце на гърдите си и се отпусна назад. Каси се зачуди дали столът ще издържи тежестта й, но той се оказа здрав. Жената я гледаше строго. Каси знаеше, че е допуснала грешка, като се опита да й разкрие чувствата си. Всъщност тя я подканваше да влезе в живота й повече, отколкото беше готова да я допусне. Но реши, че след като вече е пресякла границата, спокойно може да продължи.

— Може ли да те попитам нещо, Телма?

— Нали затуй съм тука.

— Знаеш ли… има ли някакви международни договори или спогодби за прехвърляне на условно освободени?

— За какво приказваш, по дяволите?

— Например, ако поискам да живея в Лондон, Париж или някъде другаде?

Кибъл удивено поклати глава.

— Приличам ли ти на туристическа агентка? Ти си осъдена, момиче. Ясно ли ти е? Не можеш просто да решиш, че тука не ти харесва, и да си речеш „А, я да взема да отлетя за Париж“. Чуваш ли се какви глупости дрънкаш? Това да не ти е концерт по желание?

— Добре, просто…

— Веднъж вече те прехвърлиха от Невада и тогава извади късмет заради оня твой приятел от магазина. Но толкоз. Повече няма къде да мърдаш. Поне през следващите четиринайсет месеца, че и повече.

— Добре. Просто си мислех, че…

— Точка по въпроса.

— Ясно. Точка.

Кибъл побутна стола си напред и се наведе над бюрото, за да запише нещо в папката на Каси.

— Не знам за тебе — каза тя. — Но аз трябва да те вкарам в килията за ден-два да видя дали туй ще ти прочисти главата от тъпите ти идеи. Ама…

— Няма нужда да го правиш, Телма. Аз…

— … в момента се пръскаме по шевовете. Тя поклати глава.

— Ти беше най-добрата ми ученичка. Сега не знам. Мисля, че поне ще дойда да те видя някой от следващите дни. Да разбера какво ти е. Казвам ти, Каси Блак, най-добре да внимаваш с мене. Не съм от онез, дето можеш да се ебаваш с тях.

Каси дълго я гледа. Трябваше да измисли начин да разсее лошото впечатление, да върне усмивката на лицето й или най-малкото дълбоката бръчка на челото й.

— Имам чувството, че ти първа ще свършиш.

Кибъл я изгледа остро. Но Каси видя, че напрежението бавно я напуска. Бе поела риск, но надзорничката прие забележката с чувство за хумор. Дори се подсмихна и това накара огромните й рамене да се разтърсят.

— Ще видим — отвърна тя. — Ще те изненадам.

4

Когато излезе от сградата на управлението, Каси усети, че от плещите й пада тежест. Не само заради края на месечното изпитание. А защото беше разбрала нещо за себе си. Докато се мъчеше да обясни чувствата си на Кибъл, Каси бе стигнала до важно заключение. Преди се бе колебала как да постъпи. Причината не се криеше в посещението й в каньона Лоръл. То само ускоряваше нещата. Все едно да сипеш бензин във вече пламтящ огън. Решението й беше ясно и тази яснота пораждаше в нея едновременно облекчение и страх. Огънят вече се разгаряше. В себе си Каси усещаше слабата струйка разтопена вода от замръзналото езеро, толкова отдавна сковавало сърцето й.

Тя мина между сградите на областния и окръжния съд, после пресече площада пред ваннайския участък на лосанджелиското полицейско управление. До стълбището, водещо към входа на втория етаж на участъка, имаше улични телефони. Каси избра един от тях, пусна в отвора две монети от по двайсет и пет и десет цента и набра номера, който бе запомнила преди повече от година в „Хай Дезърт“. Бяха й го предали на листче, скрито в тампон.

На третото иззвъняване отговори мъжки глас.

— Да?

Бяха минали над шест години, откакто не го беше чувала, но го позна. И дъхът й секна.

— Да?

— Хм, с… с Райли ли говоря?

— Не, имате грешка.

— Дог Хауз Райли? Търся…

Тя погледна надолу и прочете на глас номера на телефона, от който се обаждаше.

— Що за безумно име е това? Тук няма никакъв Дог Хауз. Имате грешка.

Той затвори. Каси също. После се върна на площада и седна на една пейка на петнайсетина метра от стълбището. До нея седеше дрипав мъж, който четеше пожълтял стар вестник.

Чака почти четирийсет минути. Когато телефонът най-после иззвъня, дрипльото тъкмо й се жалваше от храната в затвора във Ван Найс. Каси скочи и се затича. Мъжът извика след нея:

— И някакви скапани наденици! Обаче играехме на хокей!

Тя вдигна слушалката на шестото иззвъняване.

— Лио?

— Не споменавай името ми. Как я караш, миличка?

— Добре съм. Как…

— Нали знаеш, нямаше те около година, нали така?

— Хм, всъщност…

— И през цялото това време хич и не се обади. Мислех си, че ще те чуя по-рано. Имаш късмет, че изобщо се сетих за оня майтап с Дог Хауз Райли.

— Десет месеца. Нямаше ме десет месеца.

— И как си?

— Ами, горе-долу. Всъщност добре.

— Щом ми се обаждаш, явно не е така.

— Зная.

Последва продължително мълчание. Каси чуваше рева на автомобилите от другия край на връзката. Предполагаше, че Лио е излязъл от къщата, за да позвъни от уличен телефон някъде на Вентура Булевард, навярно край любимото си ресторантче.

— Е, ти ме потърси — рече той.

— Да. Мислех си… да, имам нужда от работа, Лио.

— Не споменавай името ми.

— Извинявай.

Но се усмихна. Лио си беше все същият.

— Познаваш ме, класически параноик съм.

— Точно това си помислих и аз.

— Добре, имаш нужда от работа. Казвай.

— Пари. От един път.

— Само един ли? — Гласът му прозвуча изненадано и навярно дори разочаровано. — Колко ти трябват?

— Достатъчно, за да изчезна. Завинаги.

— Значи не върви много добре.

— Просто се случват някои неща. Не мога… Тя поклати глава и не довърши изречението.

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Всъщност чувствам се нормално. След като вече зная.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Спомням си времето, когато и аз взех окончателното решение. Когато си казах: „мамка му, така ще направя“. Оттогава изминах дълъг път. Ти също.

Каси се извъртя и погледна към мъжа на пейката. Дрипльото продължаваше монолога си. Всъщност нямаше нужда от слушател.

— Нали ти е ясно, че това, за което говориш, навярно означава Вегас? Искам да кажа, че мога да те пратя в „Холиуд Парк“ или в някое от индианските казина, ама няма да вземеш много пари. Но ако ми дадеш малко време, бих могъл да уредя нещо във Вегас.

Каси се замисли. Когато преди шест години автобусът за „Хай Дезърт“ бе напуснал Лас Вегас, тя смяташе, че никога вече няма да види този град. Но знаеше, че Лио има право. Големите пари бяха там.

— Устройва ме — внезапно каза Каси. — Само не се бави много.

— Кой приказва около теб?

— Някакъв старец. Прекалено се е наливал в пандиза.

— Къде си?

— Преди малко се разписах при надзорничката си.

Лио се засмя.

— Само напикаването в пластмасова чашка може да те накара толкова ясно да прозреш възможностите, които ти предлага животът. Виж сега, ще потърся нещо. Имам предвид една работа за другата седмица. Ти си точно за нея. Ще те потърся, ако се уреди. Къде да те открия?

Тя му даде номера на магазина. Общия номер, не прекия, нито на клетъчния си телефон. Не искаше да ги запише и да ги открият в него в случай, че го арестуват.

— Още нещо — каза Каси. — Можеш ли да ми намериш паспорт?

— Мога. Дай ми две-три седмици, щото трябва да го поръчам, но ще ти намеря. Първокласен паспорт. Ще ти струва един бон. Целият комплект документи е две и петстотин. Върви с „Ди Ел“, „Виза“ и „Амекс“.

— Чудесно. Искам пълен комплект и още един паспорт.

— За какво са ти два? Казвам ти, първият ще е страхотен. Няма да ти трябва друг…

— Не е за мен. Вторият ми трябва за друг човек. Да ти пратя ли снимки вкъщи, или имаш пощенска кутия?

Лио й даде номера на кутия в Бърбанк и тя го написа направо върху плика, в който вече бяха снимките. После я попита за кого е вторият паспорт и какви да са имената във фалшивите документи. Каси очакваше тези въпроси. Освен това бе изтеглила пари от банковата си сметка и му предложи да ги прати заедно със снимките, но Лио отговори, че засега можел да изчака. След като двамата пак работели заедно, й имал доверие.

— Е — върна се на основния въпрос той, — готова ли си? Мина доста време. Отвиква се. Ако те пратя там, аз ще съм на топа на устата, нали разбираш?

— Разбирам. Не се безпокой. Готова съм.

— Добре тогава. Пак ще се чуем.

— Благодаря. Доскоро.

— А, миличка?

— Да?

— Радвам се, че се връщаш. Пак ще е като едно време.

— Не, Лио. Не и без Макс. Никога няма да е същото.

Този път той не възрази, че се обръща към него по име. Двамата затвориха и Каси се отдалечи от телефоните.

Трябваше да отиде пеш до Виктъри Булевард, където бе паркирала поршето. По пътя пусна плика със снимките в една пощенска кутия и си спомни за Макс Фрилинг и за последните им мигове заедно — бара в „Клио“, бирената пяна по мустаците му, мъничкия белег на брадичката, по който не растяха косми.

Макс беше вдигнал наздравица и тя мислено я повтори.

„За края. За онова място, където пустинята става океан.“

Мисълта за случилото се после я потисна и разгневи, макар да бяха минали толкова много години. Реши преди да отиде в магазина да мине покрай училището „Уъндърланд“ и да хване обедната почивка. Знаеше, че това е най-добрият начин да разсее меланхолията си.

Когато стигна при колата си, откри, че след изтичането на позволения двучасов престой са й оставили квитанция за глоба. Свали я от предното стъкло и я хвърли в поршето, без да й обръща внимание. Автомобилът все още бе регистриран на името на длъжника. След като никой не платеше глобата, общината щеше да си потърси парите от него.

Качи се в колата и потегли. Опита се да послуша компактдиска на Лусинда Уилямс, но плейърът прескачаше на всяка неравност и трябваше да се задоволи с радиото. Предаваха стара песен. Роузан Каш пееше за седемгодишен копнеж.

„Да“ — помисли си Каси.

5

През следващите дни, докато чакаше да я потърси Лио, Каси Б лак се потопи в ритъма на позната, успокоителна подготовка. И на възбуждаща, връщаща я в живота тръпка, каквато не беше изпитвала от много години.

Това също бе време за самоанализ. Тя многократно обмисли решението и плана си. Не откри слабости, не изпитваше нито колебания, нито досадни угризения. Проблемът беше да направи избора си. Това й донесе облекчение и чувство за освободеност. Върна си вълнението от опасността и очакването, което годините в затвора бяха изтръгнали от паметта й. Бе забравила колко опияняващ е приливът на адреналин. Макс го наричаше просто „престъпна енергия“, защото не можеше да изрази чувствата си с думи. През тези дни на подготовка Каси постепенно осъзна, че действителната цел на затвора е да отнеме това вълнение, да го изтрие от паметта. В такъв случай петте години зад решетките не й бяха достатъчни. Престъпната енергия бушуваше в кръвта й и кипеше във вените й като гореща вода по замръзнали тръби.

Започна с промяна на биологичния си часовник. Рязко съкрати часовете за сън и ги премести към сутринта. Компенсираше безсънието с комплекс витамини и от време на време с по някоя следобедна дрямка на канапето в дневната. След седмица вече спеше по четири часа на нощ, без това забележимо да се отрази върху съсредоточеността и продуктивността й.

Вечер се отправяше на дълги пътувания по опасно лъкатушещия Мълхоланд Драйв, за да изостри притъпеното си чувство за концентрация. Вкъщи ходеше на тъмно, за да приспособи очите си към силуетите на нощните сенки. Знаеше, че когато настъпи моментът, ще разполага с очила за нощно виждане, но разбираше, че трябва да е подготвена за всякакви случаи.

Денем, когато не бе на работа в магазина, събираше екипировката, която навярно щеше да й трябва, и приготвяше инструментите, които щеше да използва. След като грижливо състави списък на всички неща, които щяха да й помогнат да преодолее вероятните препятствия, Каси запомни съдържанието му наизуст и го унищожи — дори само той щеше да е достатъчен, за да отменят условното й освобождаване. После прекара един ден в обикаляне по различни магазини, събра необходимите вещи и разпръсна покупките си из целия град, така че отделните части от плана й да не могат да се схванат като цяло.

Купи отвертки, пили за желязо, ножовки и чукове, тел, рибарска корда и ластици за бънджи. Кутия латексови ръкавици, тубичка лепило, швейцарско ножче и осемсантиметрова шпакличка за маджуниране. Малка ацетиленова горелка и миниатюрна бормашина с батерии. Клещи с гумени щипци, резачка за тел и алуминиева ножица. Фотоапарат „Полароид“ и мъжки неопренов костюм. Голямо и малко фенерче, чифт наколенки и електрически зашеметител. Черна кожена раница, черна чантичка за колан и черен сак, който можеше да се сгъне така, че да стане колкото джобно книжле и да се носи в някоя от другите чанти. От всички магазини купуваше катинари и накрая събра седем, произведени от различни фирми и с различни заключващи механизми.

В малкото бунгало, което нае на „Селма“ край магистрала 101 в Холивуд, подреди покупките си върху старата кухненска маса и приготви екипировката си, като използваше ръкавици.

С помощта на ножицата и горелката направи шперцове от тел и ножовки, двоен комплект от по три вида — шип, кука и плосък шперц. Единия комплект прибра в найлонова торбичка и го зарови в градината край задната врата. Другия остави при инструментите за работата, която се надяваше, че съвсем скоро ще й възложи Лио.

Отряза до лакътя единия от ръкавите на неопреновия костюм и с кордата заши звукоизолационния материал така, че да обгърне бормашината отвсякъде. От остатъка направи сгъваем сак, в който можеше да носи комплекта си за влизане с взлом.

Накрая нареди инструментите в сака, завърза го с ластика за бънджи и го скри в кухината под предната броня на поршето, като го закачи за опорите на окачването. Не беше оставила отпечатъци никъде. Ако го откриеше Тел-ма Кибъл или полицията, Каси щеше да се измъкне, като заяви, че автомобилът не е неин. Тъй като по инструментите нямаше отпечатъци и не можеха да докажат, че ги е купила тя, нямаше начин да ги свържат с нея.

Седемте катинара използва за упражнение. Заключи ги на дървена закачалка за дрехи и остави ключовете в една от чашките за кафе в кухненския шкаф. Нощем седеше в тъмната си дневна и работеше на сляпо с втория комплект шперцове. Бавно си припомни фините нюанси на изкуството да отключваш ключалки. Трябваха й четири дни, за да отключи и седемте катинара. После ги върна на закачалката и пак ги заключи. Започна отново, но този път носеше латексови ръкавици. След две седмици можеше да се справи и със седемте за дванайсет минути — при това с ръкавици.

През цялото време разбираше, че онова, което прави, е по-скоро психологическа подготовка. Връщане в ритъм, установяване на мисловна нагласа. Макс, нейният учител, винаги казваше, че ритъмът е най-важният елемент от подготовката. Ритуалът. Знаеше, че работата, която ще й даде Лио, едва ли ще налага отключване на ключалки. През последните десетина години в повечето хотели в Лас Вегас и навсякъде другаде бяха въвели електронно програмирани ключове-карти. Преодоляването на електронна защита бе съвсем друг въпрос. Това изискваше вътрешна помощ или владеене на „социално инженерство“ — с други думи, свой човек на рецепцията или фино премятане на някоя от чистачките.

Подготовката й навя спомени за Макс, човека, който бе едновременно неин наставник и любовник. Мъчителни спомени, защото не можеше да си мисли за хубавите моменти, без да си представи как жестоко се бяха прецакали в „Клеопатра“. И въпреки това често неволно се заливаше в смях, седнала в мрачната си къща със закачалката с катинарите в скута си и потящи се под латексовите ръкавици ръце.

Най-много се смя при спомена за онзи номер, който Макс така съвършено беше изпълнил в „Голдън Нугит“. Трябваше да влязат в стая на петия етаж. Забелязал количката на камериерка от нощната смяна в коридора, Макс влезе в сервизното помещение и се съблече чисто гол. После си разчорли косата и се насочи към количката, като си криеше интимните части с ръце. След като стресна жената, Макс й обясни, че бил заспал и станал да иде до тоалетната. В съненото си състояние обаче объркал вратата и излязъл от стаята. Вратата се затръшнала зад гърба му. Тъй като нямаше желание да стои в коридора с гол мъж, тя бързо му подаде ключа.

Смешното бе, че в стаята Макс трябваше да се облече и да върне ключа на камериерката, за да довърши номера. Но дрехите му бяха скрити в сервизното помещение. Затова зае дрехите на жертвата, малко по-нисък от Макс мъж, слаб като върлина. Тежеше поне двайсетина килограма по-малко. Освен това явно беше хомо и носеше съответното облекло. Макс отиде при чистачката в разкопчана до пъпа пъстра розова риза и черни кожени панталони, толкова тесни, че не можеше да си сгъне коленете.

Всяка нощ, след като свършеше упражненията и се приготвеше да си легне, Каси отново заравяше втория комплект шперцове и окачваше на закачалката с катинарите тежко зимно палто. Нито за миг не забравяше, че Телма Кибъл може да изпълни заплахата си и неочаквано да се появи, затова не оставяше в дома си никакви следи за онова, което планираше.

Но Кибъл я нямаше. Очевидно дори не бе звънила на Рей Моралес, за да го пита за поведението й. Каси смяташе, че надзорничката й навярно просто е претрупана с работа. Въпреки строгите си думи, тя сигурно имаше десетки тежки случаи, които заслужаваха внимание повече от този на Каси.

Докато чакаше Лио да й позвъни, Каси поддържаше старите си навици. Всяка сутрин отиваше да тича при холивудското езеро, като го обикаляше по два пъти. Тичането беше изкупление за другия й утринен ритуал: отбиването до пазара на „Феърфакс“ за понички и кафе. Отнасяше закуската си в колата, потегляше сред хълмовете на каньона Лоръл и спираше край оградената площадка пред училището „Уъндърланд“.

Докато ядеше шоколадовите си понички и пиеше димящото черно кафе, тя наблюдаваше децата, които играеха навън преди първия звънец. Очите й бавно претърсваха площадката, докато не откриеха групата на момичетата в предучилищна възраст, обикновено събрани плътно около учителката си — жена, която изглеждаше много внимателна и мила. Погледът на Каси обхождаше децата в търсене на едно и също лице. Момиченцето, което носеше яркожълта раничка с усмихнато личице и надпис „Приятен ден“. Каси не я изпускаше от очи чак до звънеца. Едва тогава смачкваше плика от поничките и запалваше двигателя, за да отиде при езерото и да изтощи тялото и ума си още преди да е започнал денят.

6

Лио й се обади петнайсет дни след първия им разговор. Каси седеше в офиса заедно с Рей Моралес — преглеждаха данните за продажбите. Когато я потърсиха на първа линия, тя вдигна слушалката и без да се замисля, натисна бутона.

— Тук е Каси Блак, можете ли да изчакате малко?

— Естествено.

Веднага позна гласа и я полазиха тръпки. В гърдите й се надигна силна възбуда.

— Добре ли си? — попита Моралес.

— Да. Но трябва да проведа този разговор.

— Давай.

— Искам да кажа сама. Въпросът е личен.

— Аха. Ясно.

Рей изглеждаше малко недоволен и може би дори ядосан. За него „личен въпрос“ навярно означаваше, че я търси ново гадже. Когато два дни преди това я бе поканил на вечеря, Каси внимателно отклони предложението. Шефът й бе добър човек, но тя нито за миг не се беше съмнявала, че след като й дава работа и й осигурява прехвърляне от Невада в Калифорния, той ще поиска още нещо. И бе готова да плати цената, но се изненада, че му трябваше толкова много време. А сега вече беше закъснял. Каси очакваше Лио и нямаше намерение да усложнява положението с Рей. Ако всичко станеше според плана й, щеше да му направи услуга, като не се обвързва с него. Когато ченгетата дойдеха да го разпитат, той нямаше да има какво да крие от тях.

Моралес й каза, че ще е в офиса си, ако тя иска да довършат работата си. После излезе и без да го моли, затвори вратата. Тя се наведе над бюрото, за да погледне под вратата. Виждаше, че е застанал точно пред прага и навярно се надява да подслуша разговора.

— Рей?

Той не отговори, но Каси видя, че краката му се отдалечават. Тя натисна бутона.

— Ало?

— Какво става, да не би да ходи на пробна обиколка или нещо подобно?

— Извинявай.

— Е, имам нещо за теб.

Каси не каза нищо, но изпита усещането, че е застанала на ръба на скала. Беше време да се хвърли. Сега или никога.

— Само че не съм сигурен, че ще ти хареса — продължи Лио.

Тя мъчително преглътна.

— Защо?

— Ще поговорим, когато се видим.

— Кога и къде?

— Просто ела тук. Но побързай. Още тази вечер или утре рано сутринта. Работата трябва да се свърши до утре > вечер, иначе я губим.

— Добре, довечера след работа.

— И още нещо. Сега натискам бутона за запис на телефонния секретар. Знаеш, че те обичам, малката, но мина много време. Не се обиждай, това е просто обичайна процедура. Та така. Имаш ли връзки с органите на закона?

— Лио…

— Не споменавай името ми. Просто ми отговори на въпроса. Съжалявам, но трябва да взема тази предпазна мярка. Хората постоянно си въртят гадни номера.

— Не, Лио, нямам връзки. Ако исках да те прецакам, можех да го направя още преди да ме пратят в „Хай Дезърт“. Навремето всички ме караха да се съглася на сделка. Но аз отказах.

— Сигурен съм, че е така, и го оценявам. Не съм ли се грижил за теб, когато мога? Нали си спомняш оня частен детектив, когото искаше да наемеш — той ми струва пет бона.

— Грижил си се за мен, Лио. Няма да го забравя.

— Иска ми се да не забравяш да не ме наричаш по име.

— Извинявай.

— Добре, това е достатъчно. Край на записа. Можем да действаме. Засега чао. Вземи…

— Получи ли паспортите?

Пауза.

— Още не. Когато излизам следващия път, ще позвъня и ще проверя какво става.

— Добре, но ми трябват. Бързо.

— Ще предам. Чао. Вземи всички обичайни предпазни мерки.

Когато затвори, Каси погледна залепения на стената плакат — жена по оскъдни бикини, крачеща по огрян от слънце плаж. Точно извън обсега на вълните на пясъка зад нея бе надраскано: „ТАИТИ“.

— За онова място, където пустинята става океан — каза тя.

7

Каси шофираше на запад по „Сънсет“. Беше спуснала гюрука на поршето. Обичаше да усеща вибрациите на двигателя през седалката и да слуша дълбокото гърлено ръмжене на завоите. При Бевърли Глен зави на север по „Бокстър“ и се спусна в Долината по лъкатушещия каньон.

Лио Ренфроу живееше в Тарзана на север от Вентура Булевард, на пресечка на магистрала 101. Имаше малка къща, построена след войната, без конкретен архитектурен стил. Приличаше на всички други в квартала, точно както искаше Лио. Оцеляването му се дължеше на способността му да остава незабележим, да се слива със средата.

Тя подмина къщата, без да спира, после заобиколи по малките улички, като търсеше издайническите признаци за полицейско наблюдение: бусове с огледални стъкла, коли с повече от една антена, пикапи с ремаркета. Един от автомобилите привлече вниманието й. Според надписа отстрани принадлежеше на водопроводна фирма. Беше паркиран на тротоара пред къща на пряката зад дома на Лио. Каси продължи напред, но след малко направи обратен завой, върна се и спря до тротоара на половин пряка от буса. После остана в поршето, загледана за някакви следи от живот вътре: движение зад стъклото или поклащане на каросерията. Не забеляза нищо, но продължи да наблюдава още десетина минути — докато от къщата не излезе мъж в син гащеризон. Мъжът отвори страничната врата, внимателно свали някаква тежка машина и я забута към къщата. Това задоволи Каси. Тя запали поршето, направи още едно кръгче около квартала и се върна при дома на Лио. Паркира на тротоара отпред и си напомни да не дразни вечната му параноична чувствителност. Знаеше всички правила и предпазни мерки, които той налагаше на двама им с Макс. Не залагай на черно преди акция, не яж пиле преди акция, никога не носи червена шапка и така нататък. Що се отнасяше до Каси, всичко това бяха пълни глупости.

До онази последна нощ в „Клеопатра“.

Когато стигна до входа, Каси вдигна поглед към гредите на покрива и видя, че старата камера все още е там. Зачуди се дали работи и получи отговор, когато Лио отвори преди да е почукала. Тя се усмихна.

— Още работи, а?

— Естествено. Там е вече, хм, осем години. Жената, дето я монтира, ми даде гаранция за цял живот и аз й имах доверие. Нямаше по-добра от нея в бизнеса.

Той се усмихна.

— Как си, Каси? Хайде, влизай.

Лио Ренфроу бе четирийсетинагодишен, слаб и среден на ръст. Оредяващата му коса беше сива още когато се бяха запознали преди десет години. Макс му беше по-малък брат и той го беше отгледал след смъртта на майка им, катастрофирала с автомобил в пияно състояние. Лио не познаваше баща си, но и двамата познаваха бащата на Макс, който излежаваше двайсет и пет годишна присъда в щатския затвор на Невада за въоръжен грабеж.

Каси влезе и Лио я прегърна — за кратко, но силно. Това й подейства успокоително: все едно че се прибираше вкъщи.

— Здрасти, малката — спокойно и нежно каза той.

— Здравей, Лио — отвърна тя и го погледна в очите. — Вече мога да те наричам по име, нали?

Лио се засмя и я поведе към кабинета си до басейна.

— Добре изглеждаш, Каси. Адски добре. Харесваш ми с къса коса. Да не ти е останала от „Хай Дезърт“?

И й намигна.

— И ти изглеждаш добре, Лио. Изобщо не си се променил.

И двамата се усмихнаха. Не се бяха виждали от години, но той изглеждаше абсолютно същият. Може би с по-малко коса, но силно загорял и в отлична форма. Каси реши, че сигурно все още спазва йогисткия си режим и всяка сутрин плува.

В дневната трябваше да заобиколят дивана, кои знае защо поставен с лице към ъгъла на стаята, вместо към камината. Това я накара да се огледа. Всички мебели бяха разположени странно, сякаш камината, очевидния център на стаята, изобщо я нямаше.

— Напомни ми преди да си тръгна да си запиша телефонния номер на дизайнера ти — каза тя. — Що за стил е това, постмодерн ли?

— Да бе, знам. Наскоро се опитах да подредя всичко съобразно Фен Шуй и това е най-доброто ми постижение. Засега.

— Фен какво?

— Китайското изкуство на хармоничното разположение. Фен Шуй.

— Аха.

Каси си спомни, че бе чела нещо за Фен Шуй — последния повик на модата във вилното строителство в Лос Анджелис сред космично просветлените.

— Къщата е обречена — рече Лио. — Ужасни вибрации от всички посоки. Чувствам се като Дик Ван Дайк2 — влизам през вратата и се препъвам в мебелите. Просто трябва да се преместя. Но вече отдавна живея тук, басейнът ми е на две крачки и съм свикнал с всичко. Не знам какво да правя.

Влязоха в кабинета. Бюрото се намираше в единия край близо до плъзгащи се стъклени врати, които водеха към басейна. Покрай отсрещната стена бяха наредени десетки кашони с шампанско. Каси замръзна. Онзи Лио Ренфроу от миналото, когото познаваше и за когото бе работила, никога не би допуснал в дома си крадени вещи. Той беше нормален човек. Е, редовно организираше обири, след което уреждаше продажбата на стоката, но почти никога не се доближаваше физически до нея, освен ако не ставаше дума за пари. Видът на шампанското в кабинета му я накара да се запита какво прави тук. Навярно след Макс нещата при Лио все пак се бяха променили. Тя стоеше на прага, сякаш се страхуваше да влезе вътре.

Лио мина зад бюрото си и я погледна.

— Какво има?

Каси посочи кашоните, които напълно скриваха стената. Бяха поне петдесетина.

— Никога не си държал в дома си крадена стока, Лио. Това не само е опасно, но и глупаво. Ти…

— Я спокойно. Всичко си е съвсем законно. Това е инвестиция.

— В какво?

— В бъдещето. Само гледай. Честванията на новото хилядолетие ще ликвидират всички запаси на шампанско. По целия скапан свят. Цената на останалото ще скочи до небето и аз ще изкяря страхотно. Всеки проклет ресторант в града ще се влачи на колене при мен. Трябва да видиш какво е в гаража ми. Заредил съм се с петстотин кашона. Това прави шест хиляди бутилки. Удвоявам покупната цена и гушвам поне двеста бона. Искаш ли и ти да вложиш в това? Имам инвеститори.

Каси влезе в кабинета и погледна през стъклените врати към искрящата повърхност на басейна. Подводни прожектори го осветяваха отдолу и той сияеше в нощта като син неон.

— Не мога да си го позволя.

По дъното бавно се движеше автоматична почистваща машина. Чуваше се далечен автомобилен тътен. В нейния холивудски дом бе същото. Тя се зачуди за миг дали е съвпадение, че къщите и на двамата са толкова близо до магистралата. Или това бе типично за крадците. Да имат удобен път за бягство?

— След като свършим тая работа тук, вече ще можеш — отвърна Лио. — Хайде, седни.

Той седна, отвори средното чекмедже, извади очилата си за четене и си ги сложи. Върху бюрото лежеше кафява папка. Лио внезапно стана делови. Все едно че се готвеше да попълни данъчна декларация с клиент. Всъщност наистина беше учил счетоводство в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, докато не бе осъзнал, че иска да върти свои собствени пари, а не чужди.

Каси седна на кожения стол срещу него и вдигна очи към нанизите червени монети, които висяха от тавана точно над бюрото. Лио проследи погледа й и махна с ръка към тях.

— Това е номерът.

— За какво?

— За Фен Шуй. Това са монети И-Чин. Компенсират липсата на хармония. Затова съм ги закачил тук. Работното ми място е най-важното в къщата.

Той посочи папката.

— Винаги си бил суеверен и параноик, Лио, но ми се струва, че окончателно си се чалнал.

— Не. Наистина вярвам. И действа. Звездите са друг въпрос. Преди да разработя нов план, вече се съветвам с тях.

— Не ми вдъхваш много увереност. С други думи, искаш благословия от астролог ли? Лио, не си ли…

— Не искам никаква благословия. Правя го сам. Виждаш ли?

Той се завъртя и посочи няколко книги, наредени в шкафа зад гърба му. Всички заглавия бяха астрологически. Едно от тях гласеше „Календар на странстванията“, друго — „Инвестиране в звездите“.

— Лио, преди често цитираше еврейските поговорки на дядо си, който казвал неща като „Никога не вдигай от земята стотинка, която е с езито надолу“.

— Все още вярвам в това. Вярвам във всичко. Важното е да вярваш. Не да се надяваш — да вярваш. Има разлика. Вярвам в тези неща и това ми помага да постигам каквото поискам.

Каси си помисли, че такава философия може да се роди единствено в Калифорния.

— Това му е хубавото — продължи Лио. — Осигурен съм отвсякъде. Добре е да имаш всички възможни гаранции, Кас. Така казваше Макс, спомняш ли си?

Тя мрачно кимна.

— Спомням си.

Последва продължително неловко мълчание, изпълнено с тъжни спомени. Каси се загледа в басейна. С Макс бяха плували тук една нощ, когато си мислеха, че Лио спи. После внезапно се включиха прожекторите, а двамата бяха голи.

Накрая отново погледна към Лио.

Той бе разтворил папката на бюрото си. Вътре имаше дебела половин сантиметър пачка стодоларови банкноти, както и жълта страница, откъсната от бележник и изписана с неразгадаеми бележки. Поредната предпазна мярка на Лио. Винаги шифроваше записките си на известен единствено на него език.

— Хм, с какво да започна? — запита сам себе си той.

— Например с това защо ми каза, че тази работа няма да ми хареса.

Лио се отпусна назад и се загледа в нея.

— Е — накрая рече тя. — Ще ми обясниш ли, или трябва да го прочета по звездите?

Той не обърна внимание на иронията й.

— Ето условията. Отиваш в Лас Вегас, както вече те предупредих. Казаха ми, че ставало дума за много пари. Но сделката е предварително уговорена и…

— С кого?

— С едни хора. Не ти трябва да знаеш повече. Всеки има дял. Никой не познава останалите. Даже аз. Един от хората ни в момента наблюдава обекта и за мен той е само глас по телефона, който ми съобщава разни неща. Нямам представа кой е. Той също ме знае по телефона, но нищо повече. Чаткаш ли? Така е най-безопасно. Участниците имат различни части от една и съща мозайка. Само че никой не я вижда цялата.

— Ясно, Лио, но нямам предвид дребните риби. Ти знаеш кой организира удара, нали?

— Да. И преди съм имал работа с тях. Добри хора са. Всъщност те са инвеститорите.

Той посочи кашоните с шампанско.

— Добре — отвърна Каси. — Стига да гарантираш за тях. Какво друго няма да ми хареса?

— Какво друго ли? Най-вече, че мястото е „Клеопатра“.

— Боже Господи!

— Зная, зная.

Лио вдигна ръце, сякаш се предаваше. После отново се облегна назад, свали си очилата и захапа едната дръжка.

— И очакваш след онова, което се случи, да се върна не само в Лас Вегас, но и в „Клеопатра“, така ли?

— Да.

— Никога няма да стъпя там.

— Зная.

Тя се изправи и доближи лице на сантиметри от стъклената врата. Почистващата машина продължаваше да се движи. Назад-напред, назад-напред. Това й напомняше за собствения й живот.

Лио си сложи очилата и заговори със спокоен отмерен глас:

— Може ли да кажа нещо?

Без да поглежда към него, Каси му даде знак да продължи.

— Добре, нека ти припомня. Ти ме потърси, а не обратното. Ти ме помоли да ти намеря работа. Каза, че искаш нещо голямо, при това бързо. И да става дума за пари. Вярно ли съм схванал всичко?

Тя не каза нищо.

— Приемам мълчанието ти за съгласие. Е, Кас, това е работата.

Каси се завъртя към него.

— Но не съм ти казала, че…

Той вдигна ръка.

— Остави ме да довърша. Това е просто предложение. Ако се откажеш — няма проблем. Ще намеря някой друг. Но ти беше най-добрата в обирите. Истинска актриса. Даже Макс би го признал. Ученичката надмина учителя си. Така че когато онези хора дойдоха при мен и ми разказаха за удара, веднага се сетих за теб. Но виж сега, не те насилвам. Ще се появи нещо друго и тогава ще те повикам. Не знам кога ще е, но ти ще си първата в списъка ми. Винаги ще си първа, Каси. Винаги.

Тя бавно се върна при стола си и седна.

— Голям артист си, Лио. С тази реч искаш да ми кажеш, че трябва да приема, нали?

— Не съм казвал такова нещо.

— Няма и нужда. Ти си вярваш в своите звезди, монети И-Чин и всичко останало. Единственото, в което трябва да повярвам аз, е, че онова място, онази нощ… че там просто сме извадили лош късмет. Беше или заради нас, или заради мястото. Цели шест години си казвам, че не е заради нас, а заради мястото. А сега ти… искаш да се върна там.

Лио затвори папката и Каси видя как пачката с пари изчезва.

— Искам само да направиш така, както искаш ти. Но сега трябва да телефонирам на някои хора, Кас. Да намеря някой друг, защото ударът е заплануван за утре вечер. Обектът трябва да си замине в четвъртък сутрин.

Каси кимна и изпита ужасното усещане, че ако откаже тази работа, няма да има друга. Не знаеше дали ще е така, защото Лио ще загуби доверие в нея, или заради нещо друго. Просто предчувствие. За миг си представи сцената с плажа и вълните, които изтриваха надрасканите на пясъка букви. Те изчезнаха преди да успее да ги прочете, но тя знаеше какво пише. „Приеми работата.“

— Какъв ще е моят дял, ако се съглася? Той я погледна и се поколеба.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Тя кимна. Лио отново отвори папката и измъкна жълтия лист изпод пачката. После заговори, като поглеждаше бележките си:

— Значи така, условията. За нас са първите сто бона плюс четирийсет процента от останалите. Според моите хора онзи тип имал около петстотин бона, всичко в брой. В куфарче. При успех нашият дял е двеста и шейсет хиляди. Разделям ги шейсет към четирийсет процента, повечето за теб. Получаваш над сто и петдесет бона. Не знам дали е достатъчно, за да изчезнеш, но е страхотно начало и хич не е зле за една нощ.

Той вдигна поглед към нея.

— И за тях не е зле. Двеста и четирийсет хиляди, без да си мръднат пръста.

— Не е точно така. Те са открили обекта. Това е най-важното. Освен това имат вътрешен човек, който ще ти помага.

Лио замълча за миг.

— Вече интересува ли те?

Каси се замисли.

— Не знаеш кога ще има друг удар, нали?

— Човек никога не знае. В момента няма нищо. Но честно казано, не бих разчитал на друг случай с толкова пари. Навярно ще можеш да ги събереш от два-три удара. Този е голям. Точно какъвто искаш.

Той се облегна назад, впери поглед в нея над очилата и зачака. Каси знаеше, че е изиграл ролята си както трябва. Не можеше да му откаже, разбираше го. Удар с потенциална печалба от над сто и петдесет хиляди долара не се появяваше всеки ден. Най-големият им успех с Макс бяха шейсетте хиляди долара, които откраднаха от секретаря на султана на Бруней. За тях това бяха жълти стотинки, но тогава празнуваха до зори в клуб „Ейсис енд ейтс“ в северен Вегас.

— Добре — каза тя. — Интересува ме. Хайде да поговорим.

8

Лио се наведе над плота и заговори, без да поглежда нито записките си, нито Каси:

— Обектът се е регистрирал под името Диего Ернандес. Той е рекламен агент, живее в Хюстън. Играе бакара. Доколкото е известно, не лъже. Просто е добър. Прекарва по няколко дни във всяко казино и продължава в следващото. Така не измъква прекалено много пари от едно място и не привлича вниманието. Проследили са го от „Нугит“ до „Стардъст“ и сега в „Клеопатра“. Навсякъде е печелил.

Бяха в кухнята на Лио. Каси седеше до масата, а той стоеше до плота и мажеше филийки с фъстъчено масло, мед и банани. Това беше неговият специалитет — тайната се криеше в малиновия конфитюр и пълнозърнестия хляб.

— Всяка нощ прибира печалбата в брой и пази всичко в куфарчето си. Когато напуска сградата, го носи със себе си. Заключено за китката му. Не е с него само когато играе в казиното. Тогава го отнася на рецепцията, за да го приберат в сейфа, и когато отива да си легне, си го прибира. Има охрана винаги, когато го носи. Не поема никакви рискове.

— С други думи, може да се вземе само когато спи.

— Точно така.

Лио остави на масата две чинии с по две филийки. После отиде при хладилника и се върна с две бутилки кола и магнитна отварачка, която откачи от вратата. Седна и отвори бутилките, без да спира да говори.

— Възможно е в стаята си да прехвърля парите от куфарчето в сейфа в гардероба. Това не е сигурно, но трябва да го очакваме. Искаш ли чаша за колата?

— Не. Какъв е сейфът?

Лио погледна бележките си.

— „Халзи Икзекютив“ с пет бутона. Завинтен е за пода на гардероба под етажерката за дрехи. Не може да се мести. Трябва да влезеш в стаята и да го отвориш — докато обектът е там.

Каси кимна и си взе половин филийка. Лио ги бе на-рязал на триъгълници. Винаги правеше така и тя си спомняше, че когато веднъж наряза сандвичите по дължина, той се ядоса.

— Страхотни са — с пълна уста каза Каси. — Забравила съм колко са вкусни, Лио. Спомням си, че ни правеше такива филийки с Макс, когато се връщахме нощем след Удар.

— Правех му ги още откакто беше шестгодишен. Любимите му. Винаги са му харесвали.

Споменаването на Макс изтри усмивката от устните й. Тя отново стана делова.

— Бутоните на „Халзи“ са отпред. Мога да се справя с една камера — ако има време, и с две. Трябва да зная дали обектът си служи с дясната или с лявата ръка. Ще разбера, когато го видя на пода.

Каси говореше най-вече на себе си. Представяше си удара. После й хрумна нов въпрос.

— Питал ли си твоя човек за боята?

Той кимна.

— Млечнокафява. Стаята е била боядисана преди два месеца, но е за пушачи. Обектът пуши пури.

— Миризмата ще ни е от помощ.

Реши на сутринта преди да тръгне да купи кутия боя и малка пръскачка.

— Освен това ми казаха, че хъркал ужасно — прибави Лио. — Това улеснява нещата.

— Нищо не става лесно, Лио. Не и в Лас Вегас.

Това я накара да се замисли за „Клеопатра“. Обзе я мрачно предчувствие.

— Щом си заминава в четвъртък, защо не изчакаме да видим къде ще отиде и да нанесем удара там? Защо трябва да е в „Клеопатра“?

— Защото не знаем къде отива. Може да се върне направо в Тексас. Може да е напълнил куфарчето си и да се прибира вкъщи. А и в „Клеопатра“ имаме вътрешен човек. Кой знае дали ще извадим такъв късмет, ако се премести някъде другаде.

Каси кимна. Знаеше, че Лио е обмислил всичко. Очевидно беше решил, че това е единствената възможност.

— Четох, че продавали „Клеопатра“ — каза тя, просто за да се откъсне от мислите си.

— Да. Три хиляди стаи и половината от тях винаги свободни. Голям бял слон, това е този хотел. На седем години и вече се продава. Чух, че Стив Уин проявил интерес, но после се отказал. Явно нещо там трябва да е адски кофти. Знаеш, че щом той се докосне до нещо, го превръща в злато.

— Възможно е всичко да е заради лошата слава. Нали разбираш, заради Макс.

Лио поклати глава.

— Стара работа. Проблемът е, че са го построили през куп за грош. Сега всичко се разпада и никой не иска да го посещава. Има прекалено много други хотели на същата цена — „Беладжо“, „Вънишън“, „Мандалей“.

Говореше за места, които дори не бяха съществували при последното посещение на Каси в Лас Вегас. Тя изяде първата си филийка и след като отпи глътка студена кола от бутилката, незабавно захапа следващата. После продължи да излага плана, като говореше с пълна уста:

— Ако нещата не са се променили, в „Клеопатра“ използват магнитни карти. Това означава, че трябва да отида там утре рано, за да се заема с камериерката. Влизам в стаята, приготвям всичко и през нощта се връщам през вентилационната шахта — точно като миналия път.

Преглътна хапката си и я усети как тупва в стомаха й.

— Обаче може да са променили вентилационната система, нали?

Лио я гледаше над очилата си и се усмихваше.

— Какво има?

— Не ме слушаш — отвърна той. — Казах ти, че наблюдателят е вътрешен човек. Забрави за шахтата. И за камериерката. Този път няма нужда от социално инженерство. На ВИП-рецепцията те очаква пълен пакет.

Лио се консултира с бележките си.

— Под името Турчело. Ще имаш всичко, каквото ти…

— Защо Турчело?

— Това си ти. На кой му пука защо? Просто ми дадоха това име. В пакета ще има всичко, каквото ти трябва. Ще влезеш през вратата, защото ще имаш магнитна карта. Ще разполагаш и със съседна стая, за да можеш да наблюдаваш оттам. Ще получиш и пейджър. Включваш го и в момента, в който обектът започне да си събира парите, ще ти сигнализират.

— Магнитната карта не е достатъчна. Ще трябва да се справя и с резето. Мина толкова много време, че не си спомням какъв модел е. Получил ли си…

— Чакай малко. Успокой се. Казах ти, всичко ми е известно. Това не е аматьорска работа.

Той погледна записките си.

— Резето е „Смитсън Къмършъл“. Същото като миналия път. Има ли някакъв проблем?

— Ще разбера едва когато стигна там. Както сам каза, построили са хотела през куп за грош. Не са монтирали всички части от резетата. Това им е спестило адски много пари. Въпросът е дали след онази нощ с Макс не са ги сменили?

— И какво, ако е така?

— Нещата се усложняват. Това означава, че ще трябва да демонтирам резето и да сваля половината чаркове.

— В стаята ли?

— Не. Ще се наложи да изляза и после пак да се върна. Ще взема резачка и ще я оставя в багажника. Но ще имам нужда от друго място, където да свърша работата. Междувременно обектът може да се качи в стаята си и край на историята.

— Защо не използваш другата стая?

Преди Каси да успее да отговори, че е прав, Лио отхвърли вероятността да са подменили резетата.

— Казах ти, не се тревожи за това. Хотелът губи пари още от момента, в който са го открили. Не биха сменили три хиляди резета само защото някакъв тип — който и без това повече няма да се появи — е отворил едно от тях. Остави това.

— Лесно ти е да говориш така. Ти ще си останеш тук. Лио не отговори на забележката, а извади от папката пачката с парите и я постави до чинията на Каси.

— Нашите партньори са сериозни хора. Знаят, че екипировката струва пари. Тук са десет бона. Използвай ги за камера и каквото друго ти трябва.

— Вече дадох близо деветстотин за основните неща.

— Чакай да те питам нещо. Наясно ли си с модерните камери? Ясно ли ти е какво ти трябва?

— Ще ида при моя човек в „Хутън“. Ако още е там. Мина много време.

— Да.

— Даже да го няма, не се безпокой. Поддържам форма и чета литературата. Ще се справя, Лио. Не се страхувай за това.

Той отново я погледна над очилата си.

— Тогава какво се е случило, Кас? Защо чака толкова дълго, за да ми се обадиш? Вече си мислех, че никога вече няма да те видя.

— Не зная, Лио. Отначало си мислех, че ще успея да заживея нов живот, нали разбираш?

Той кимна.

— Искала си да влезеш в правия път. Но не са ти позволили.

— Един ден всичко се промени.

— Е, добре дошла. Можем да те използваме на наша страна.

Лио се усмихна. Каси поклати глава.

— Това ще ми е за последен път. Сериозно. После ще изчезна.

Той кимна и сведе очи към жълтия лист с бележките си.

— Е, този удар би трябвало да ти позволи да направиш каквото искаш.

— Надявам се. Говори ли за паспортите?

— Да. Казаха ми, че са ги пратили. Довечера ще проверя кутията. Обичам да ходя късно, когато гишето е затворено.

— Добре. Благодаря ти.

— Няма проблем. Искам да постигнеш целта си, Каси.

Тя взе парите и се изправи.

— Най-добре да се задействам, щом ударът ще е утре. Трябва да…

— Почакай. Има още нещо. Важно е.

Лио побутна чинията си настрани, макар че не бе изял втората си филийка, и извади от задния джоб на панталона си дебел бележник. Свали ластичето, което го придържаше, и го отвори на страница, отбелязана с розова лепенка. Каси видя, че е календар на текущия месец. Много от дните бяха запълнени с тайния шифър на Лио. Той прокара пръст надолу и откри каквото търсеше. После заговори, без да вдига очи:

— Искам да ми изпълниш едно желание, докато си там.

— Какво?

— Първо ми обещай, че ще го изпълниш.

— Няма да ти обещая нищо преди да ми кажеш за какво се отнася.

— Добре, слушай. Каквото и да правиш, каквото и да се случи, не влизай в стаята на онзи тип между три и двайсет и две и три и трийсет и осем в сряда срещу четвъртък през нощта. Става ли? Запиши си, ако мислиш, че ще забравиш.

На лицето й се изписа смутена усмивка.

— За какво говориш?

— Тогава има странстваща луна.

— Странстваща луна?!

— Казвай й още и „блудна“. Това е моят астрологически календар. Нали ти показах книгите в кабинета си.

— Ясно. И какво означава „странстваща луна“?

— Това е астрологическа ситуация. Виждаш ли, докато се придвижва от един дом на друг по съзвездията, понякога луната не е в нито един от тях. Това се нарича „странстваща луна“. И както казах, през онези… хм, шестнайсет минути в сряда срещу четвъртък през нощта има странстваща луна. От три и двайсет и две до три и трийсет и осем.

Той затвори календара и го повдигна така, сякаш е нещо свещено.

— И какво от това?

— Блудната луна носи лош късмет, Кас. Тогава може да се случи всичко. Просто недей да влизаш в стаята през това време.

Изглеждаше съвсем искрен. Лио винаги искрено вярваше във всичко, в каквото решеше да повярва.

— Няма да е лесно — отвърна тя. — Зависи от това кога си легне обектът. Трябва да спи поне два часа, за да съм сигурна.

— Тогава влез след блудната луна. Не се майтапя, Кас. Знаеш ли, че Линкълн, Маккинли3 и Кенеди са положили президентска клетва в такива периоди? И тримата. И виж какво се е случило с тях. Клинтън също, а след цялата оная гадост, на която го подложиха, все едно че са го убили.

Той сериозно кимна и отново повдигна календара, сякаш с него доказваше думите си. Горещата му убеденост трогна Каси. Навярно защото самата тя вече не вярваше в нищо.

— Истина е — продължи Лио. — Можеш да провериш за всяка дата.

Каси се приближи до масата и се пресегна към бележника, но после отдръпна ръка. Искаше й се да попита нещо, но не знаеше дали иска да чуе отговора.

Лио прочете мислите й и кимна.

— Да — рече той. — Проверих. Онази нощ преди шест години Макс също е имал блудна луна.

На вратата Лио й пожела късмет и се сбогува. На стъпалата пред входа Каси се поколеба. Разговорът за блудната луна и Макс я изпълваше с мрачни предчувствия. Тя потръпна.

— Какво има?

— Спомняш ли си за Макс, Лио?

Той не отговори веднага. Прекрачи прага и погледна нагоре към нощното небе. Луната бе бледа и висеше като яйце.

— След два дни ще има пълнолуние.

Лио сведе очи към Каси.

— Не минава нито ден, без да си помисля за него. Нито ден.

Тя кимна.

— Много ми липсва, Лио.

— И на мен, Кас. Така че внимавай във Вегас. Не искам да те изгубя така.

9

В сряда по обед, след като купи боя и другите й необходими неща, Каси Блак вече пресичаше пустинята. Слънцето се отразяваше от сребристия метал на поршето, от настилката се издигаха горещи вълни. Макар че по магистралата нямаше много движение и че спокойно можеше да кара със сто и осемдесет километра, тя не си позволяваше да наруши ограничението на скоростта. И имаше основателна причина. С напускането на окръг Лос Анджелис Каси нарушаваше правилата на условното си освобождаване.

Още щом пресече границата, тя осъзна, че залага живота си. Всяка среща с органите на закона означаваше потенциалното й връщане обратно в затвора. Условният й срок беше пет години при присъда от седем до дванайсет години за непредумишлено убийство. Ако я заловяха, щяха да й дадат най-малко още две, но можеше и да са повече.

Каси пусна компактдиска на Лусинда Уилямс и изслуша целия запис. Стереото рядко прескачаше по гладките магистрали. Харесваше й свободният дух на песните, усещането за копнеж и вечно търсене. Една от тях винаги я караше да плаче. Разказваше се за изгубен любим, който се върнал в Лейк Чарлз4, за да умре.

Надяваше се, че при Макс наистина се е спуснал ангел.

В три часа вече виждаше пред себе си силуетите на игралните комплекси и изпитваше познатата възбуда. Години наред бе смятала, че никога вече няма да види града, в който бе израснала. Беше се примирила с това. Сега завръщането й я изпълваше с болка и съжаление. Но не можеше и да не се удиви на духа на това място. Ако някога бяха създали нещо от нищо, това бе Лас Вегас.

Настъпилите по време на отсъствието й промени й се сториха удивителни. На всяка пряка се издигаше нов комплекс, ново свидетелство за алчност и безмерни богатства. Мина покрай гигантския „Ем Джи Ем Гранд“ и новия „Беладжо“. Когато стигна до „Клеопатра“, погледът й незабавно бе привлечен от издигащите се един до друг небостъргачи „Тайгрис“ и „Юфрейтиз“. Очите й се плъзнаха по огледалното стъкло на „Юфрейтиз“ и за миг се спряха на един от прозорците.

После се спуснаха към триъгълните очертания на стъкления атриум, който покриваше огромното казино двайсет етажа по-долу. Изгарящото слънце се отразяваше в стъклото. Комплексът беше отдалечен на близо сто метра от улицата и отбивката отвеждаше посетителите покрай поредица разположени на различни равнища искрящи басейни с фонтани. От водата се издигаха бели статуи на играещи деца — всички под благожелателния поглед на Клеопатра, седнала на трон в края на най-високия басейн. Зад нея имаше египетски мотиви, вписани в модерния дизайн на хотела и казиното.

Каси излезе на „Фламинго“ и се насочи към промишлените райони в западната част на града.

„Хутън Лайтинг & Съплайс“ се намираше в индустриален комплекс край издигнат на колони участък от магистралата. Фирмата бе създадена преди почти четири десетилетия, но през годините дейността й значително се беше променила. Първоначално доставчик на осветително оборудване за казината, сега тя се занимаваше с електроника, но вече и като производител. „Хутън Лайтинг & Съплайс“ произвеждаше и продаваше голяма част от модерните средства за наблюдение, използвани в казината в Невада и в индианските резервати на запад.

Но служителите от фирмата и нейните клиенти нямаха представа, че в компанията има поне един човек, доставящ същата техника — на определена цена — на онези, които искаха да заобиколят инсталираните от нея в казината охранителни системи.

Каси остави поршето на оградения > заден паркинг и влезе през служебния вход. За миг застана неподвижна, докато очите й се приспособят към слабото осветление. Зад дългия щанд шестима души обслужваха клиенти или приемаха телефонни обаждания. Повечето държаха пред себе си разтворени фирмени каталози и записваха поръчките. Каси забеляза, че мястото почти не се е променило. На стената зад щанда бе написан същият лозунг, който си спомняше отпреди седем години:

Трябваха й няколко секунди, за да открие Джърси Палц. Той разговаряше по телефона в отсрещния край на щанда. Сега носеше брада и косата му изглеждаше по-сива. Но все още я връзваше на опашка и на ухото му висеше старата сребърна обеца.

Палц затвори телефона в момента, в който Каси се приближи до него, но не вдигна поглед към нея, а продължи да записва нещо. Като четеше от обратната страна, тя разбра, че поръчката е от „Тропикана“.

— Е, Джърси — каза Каси, — толкова ли си зает, че не можеш да поздравиш една стара приятелка?

Палц довърши работата си и усмихнато вдигна очи. После усмивката му леко помръкна и изражението му показа, че я е познал.

— Каси Блак?

Тя кимна и се усмихна.

— Хей, момиче, мина толкова много време. Кога те… хм…

— Преди десет месеца. Просто не съм идвала насам. След „Хай Дезърт“ се преместих в Калифорния. Там ми харесва. Винаги е топло.

Палц кимна, но на лицето му се четеше колебание. Очевидно разбираше, че не е дошла, за да поднови старото приятелство — помежду им никога не бе имало нещо друго освен чисто делови отношения. Каси се огледа, за да се увери, че не ги чува никой, и се наведе над щанда, като опря лакти върху разтворения каталог и книгата за поръчки.

— Трябва ми пълен комплект поне с три камери, едната от които зелена.

Той пъхна молива, с който пишеше, зад ухото си, и поклати глава, без да я гледа в очите.

— Ще имам нужда също от очила за нощно виждане и проводникова лепенка — прибави тя. — По пътя се отбих в „Рейдио Шак“, но там вече не продават. Останалите инструменти нося със себе си.

— Хм, обаче има проблем — отвърна Палц.

— С кое, с очилата или с лепенката?

— Не, не това. Ние не… Искам да кажа, че просто вече не се занимавам с такива…

— Виж, Джърси. Не смяташ ли, че ако имах намерение да те прецакам, щях да го направя преди шест години, когато можех да имам някаква полза от това? Навремето спечели много пари от нас с Макс. Спомняш си го, нали?

Той неохотно кимна.

— Просто нещата в този град вече не са същите. Пресичаш границата и те пипват. Наистина те пипват.

Каси се изправи.

— Няма нужда да ме убеждаваш в това. Нито пък Макс.

— Съжалявам. Знам.

Палц отново кимна и отпусна длани върху щанда.

— Е, какво ще кажеш, Джърси? Имам пари и съм готова да се пораздвижа.

Тя небрежно свали раничката си и я отвори, за да му покаже пачката със стотачки от Лио. Знаеше, че в подземния свят доверието е едно, но видът на парите е съвсем друго.

— Трябва да знам дали ще ми помогнеш, защото иначе ще потърся някой друг.

Той кимна. Парите го бяха накарали да промени решението си.

— Виж сега — отвърна Палц, — може би ще успея да направя нещо за теб. За кога ти трябват?

— Веднага, Джърси. Тази вечер. Имам работа.

Той вдигна очи към нея. После се огледа, за да се увери, че не ги подслушват.

— Добре… Свършвам работа в пет. Какво ще кажеш да се видим в шест в „Ейсис енд ейтс“?

— Онази стара дупка още ли работи?

— А, да. Винаги.

— Тогава до шест.

Тя се завъртя, за да си тръгне, но Палц тихо подсвирна с уста и Каси се върна при щанда. Той свали молива от ухото си и надраска нещо в малък бележник. После откъсна листа и й го подаде.

— Ще трябва да носиш това.

Каси го погледна. На него бе написано числото 8500.

Стори й се много. Бе чела достатъчно за модерната техника, за да знае, че цената на нужната й стока би трябвало да е около пет хиляди долара, което включваше и добра печалба за Палц. Преди да успее да каже нещо той очевидно прочете мислите й.

— Виж — прошепна Джърси. — Ще трябва да платиш по-скъпо. Ако те хванат с камерите, веднага ще разберат откъде са. Това, че ти ги продавам, само по себе си не е незаконно, но може да ме обвинят в съучастничество. Тук подхвърлят такива обвинения като конфети. И отгоре на всичко ще си изгубя работата. Така че трябва да платиш повече, за да ме компенсираш. Както искаш-това е цената.

Каси съзнаваше, че е допуснала грешка, като му показа парите преди да са сключили сделката.

— Добре, съгласна съм — накрая отвърна тя.

— Тогава до шест.

— До шест.

10

До срещата с Джърси Каси имаше да убие два часа. Помисли си дали да не вземе пакета, който я очакваше на рецепцията в „Клеопатра“, но се отказа, защото оттам трябваше да иде до „Ейсис енд ейтс“ и после да се върне обратно. Това означаваше да мине два пъти под камерите в казиното. Не искаше да дава на охраната още две възможности да й обърнат внимание.

Вместо това първо се отби в един козметичен салон на „Фламинго“ и накара маникюристката да изреже колкото може по-ниско ноктите й. Не беше много модерно, но момичето, азиатка, навярно виетнамка, го направи, без да задава въпроси, и Каси я възнагради за това с щедър бакшиш.

После подкара на изток по „Фламинго“ към квартала, в който бе живяла до единайсетгодишната си възраст. По пътя от Лос Анджелис беше решила, че иска да го види за последен път.

Мина покрай заведението на „Севън-Илевън“, в което я водеше баща й, и покрай автобусната спирка, на която слизаше след училище. Малката къща на родителите й на Блуум Стрийт все още бе боядисана в розово, но през двете десетилетия бяха настъпили някои промени. Охладителят на покрива беше заменен с истински климатик. Гаражът се използваше за жилищно пространство и около задния двор имаше ограда, също като на всички други къщи на улицата. Каси се зачуди кой живее сега там и дали е същото семейство, купило я на търга след изтичането на ипотеката. Изпита желание да почука на вратата и да помоли да й позволят да влезе за малко в някогашната си стая. Струваше й се, че тъкмо там за последен път се е чувствала в пълна безопасност. Знаеше колко добре ще й подейства отново да изпита това усещане. За миг си представи стаята на Джоди Шоу и плюшените кучета на лавицата над леглото, но бързо се върна към собствените си спомени.

Загледана в къщата, тя се замисли за онзи ден, в който се прибра от училище и завари майка си да плаче, докато мъж в униформа закачаше на входната врата обявата за търга. Той й каза, че трябвало да се вижда добре, но веднага щом си тръгна, майка й я откъсна. После отведе Каси в колата, подкара шеметно към главната улица и спря едва когато качи двете странични колела на тротоара пред „Ривиера“. Като теглеше дъщеря си за ръка, тя откри мъжа си на една от масите за игра на двайсет и едно и хвърли в лицето му съобщението за търга. Баща й носеше хавайска риза. Каси я помнеше. Беше на голи до кръста танцьорки, покрили гърдите си с ръце. Тогава майка й го наруга, нарече го страхливец и други неща, докато служителите от охраната на казиното не я отведоха.

Не си спомняше всички думи, но живо си представяше сцената, видяна през детски очи. Баща й просто седеше на стола си до масата и гледаше жената, която му крещеше, като че ли му е абсолютно непозната. На устните му играеше лека усмивка. И не каза нито дума.

Онази вечер той не се върна. Каси го видя само още веднъж — когато раздаваше картите на масата за двайсет и едно в „Троп“. Но той вече беше потънал дълбоко в алкохола и не я позна. А тя нямаше смелостта да му каже коя е.

Каси извърна поглед и отново си представи къщата на Лукаут Маунтин Роуд. Момиченцето на рисунката в стаята на Джоди Шоу плачеше, защото напускаше дома си.

Знаеше точно как се е чувствало.

11

Автомобилният поток в северен Лас Вегас едва пълзеше и Каси стигна в „Ейсис енд ейтс“ с петнайсет минути закъснение. Преди да влезе, си сложи тъмната перука, която бе купила за огледа на Лукаут Маунтин Роуд. Като използваше огледалото, Каси я среса и почерни веждите си с молив. После прибави чифт очила с розови стъкла.

„Ейсис енд ейтс“ беше местен бар и допреди шест години тя често идваше тук. Повечето от посетителите си изкарваха прехраната в казината — законно или не — и спокойно можеха да я познаят дори след шестгодишно отсъствие. Каси дори си бе помислила да каже на Джърси Палц да избере друго място за срещата, но се съгласи с него, за да не го подплаши. Освен това трябваше да признае, че изпитва носталгия. Искаше да види дали старото й свърталище се е променило.

След като за последен път се погледна в огледалото, тя слезе от поршето и влезе в заведението. Носеше раничката си през рамо. Видя на бара неколцина мъже — по униформите им можеше да разпознае в кое казино работят. Имаше и две жени с къси рокли и обувки на високи токчета, които бяха оставили пред себе си пейджърите и клетъчните си телефони — проститутки, очакващи да ги повикат на работа. Очевидно не им пукаше, че видът им ги издава. В „Ейсис енд ейтс“ на никого не му пукаше.

Видя Палц в кръгло сепаре в дъното на сумрачния бар. Беше се навел над чиния чили. Каси си спомняше, че това е единственото ястие в менюто, което редовните посетители смееха да си поръчат. Но след като в продължение на пет години трябваше да го яде всяка сряда в „Хай Дезърт“, тя не можеше да го понася. Каси отиде при сепарето и понечи да седне, но Палц възрази:

— Миличка, чакам една…

— Аз съм.

Той вдигна поглед и я позна.

— Не е ли раничко за карнавала на Вси светии, а?

— Дойде ми наум, че тук може да има хора, които си ме спомнят.

— Мамка му, нямаше те шест години. Във Вегас това е стара история. Знаеш ли, вече щях да се откажа да те чакам, но после си помислих, че те е нямало шест-седем години и не знаеш колко ужасни са станали уличните задръствания…

— Току-що научих. Смятах, че положението в Лос Анджелис е тежко, но тук…

— В сравнение с Вегас Лос Анджелис е като някакъв скапан аутобан. При всички тези нови сгради тук има нужда поне от още три магистрали.

На Каси не й се приказваше за трафика или времето. Затова премина направо на въпроса.

— Донесе ли ми нещо?

— Първо най-важното.

Палц се премести до Каси, плъзна лявата си ръка под масата и започна да я претърсва. Тя се вцепени.

— Винаги ми се е искало да го направя — усмихнато рече Джърси. — Още откакто те видях за пръв път с Макс.

Дъхът му миришеше на чили и лук. Каси се извърна и се огледа.

— Губиш си времето. Не съм…

Тя млъкна, когато Палц понечи да опипа гърдите й, и отблъсна ръката му.

— Добре, добре, просто напоследък трябва да си адски внимателен. Имаш ли осемдесет и пет пчелички в чантата си?

Каси погледна към бара, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Всичко изглеждаше наред. Дори да забелязваха сериозния й вид, хората сигурно смятаха, че е проститутка, която се пазари с клиент. Нищо особено. Даже опипването можеше да се смята за част от пазарлъка — в последно време човек трябваше да е сигурен в качеството и пола на стоката.

— Донесох каквото ми каза да донеса — отвърна тя. — Къде са камерите?

— В буса. Първо ми покажи каквото трябва и после ще се поразходим.

— Веднъж вече ти показах — възрази Каси. — Дръпни се.

Палц се върна на мястото си, напълни устата си с чили и отпи голяма глътка бира.

Каси отвори раничката си. Вътре беше неопреновият сак. Най-отгоре се виждаха парите. Стодоларови банкноти — или пчелички, както ги наричаха някои местни. Тази вегаска жаргонна дума датираше отпреди няколко години, когато хиляди фалшиви сто доларови чипове бяха наводнили подземния свят, отлични имитации на черно-жълтите чипове, използвани в „Сандс“. Фалшификатите бяха толкова качествени, че се наложи казиното да промени цвета и външния вид на чиповете си. „Сандс“ вече го нямаше, съсипан и заменен от „Беладжо“. Но жаргонът си оставаше.

Каси се увери, че Палц е видял парите, и затвори раничката си точно в момента, в който до масата им се приближи сервитьорката.

— ЖеЛасте ли нещо? — попита тя.

— Не, благодаря — отговори Джърси вместо Каси. — Само ще излезем за малко. После ще се върна и ще глътна още една бира, миличка.

Сервитьорката се отдалечи и той се усмихна. Думите му я бяха накарали да си помисли, че отиват да изпълнят сексуалната си сделка. Каси нямаше нищо против, защото това потвърждаваше прикритието й. Но я под-разни, че Джърси нарича момичето „миличка“. Винаги се ядосваше, когато мъжете се обръщаха така към непознати жени. Тя сподави желанието си да му го каже и се изправи.

— Да вървим.

Излязоха и Палц я отведе при буса си, свали връзка ключове от колана си и отключи плъзгащата се врата. Двтомобилът бе паркиран така, че отворената врата да е само на няколко крачки от стената на заведението. Никой не можеше да погледне вътре, без да се приближи плътно до него. Каси разбираше, че това едновременно е добре и зле. Добре, ако Джърси имаше намерение да играе честно. Зле, ако се канеше да я обере. Никога не беше носила оръжие и се опита да си спомни дали той го знае.

Палц се качи в буса и й даде знак да го последва. Предните седалки бяха отделени с шперплатова стена. Отзад имаше две пейки, разположени една срещу друга. По стените бяха закачени различни инструменти, други бяха поставени в двайсетлитрови кофи. Каси се поколеба пред отворената врата. В раницата си носеше близо десет хиляди долара и щеше да остане насаме с мъж, когото не бе виждала от шест години.

— Е, ще влезеш ли? Нямам на разположение цяла нощ, предполагам, ти също.

Джърси й посочи един средно голям куфар на пода, после го взе, седна, постави го в скута си и отвори капака така, че Каси да види обезопасените в стиропор устройства.

Тя кимна и се качи в буса.

— Затвори вратата — каза Палц.

Каси се подчини, но без да откъсва очи от него.

— Да не се разтакаваме — рече тя. — Тук не ми харесва.

— Спокойно, няма да те ухапя.

— Не ме е страх, че ще ме ухапеш.

Каси погледна куфара отблизо. Частите от електронно оборудване за наблюдение бяха наредени в специални гнезда в стиропора, за да не мърдат при транспортиране. Повечето й бяха познати от лични наблюдения или от списанията и каталозите за електроника. Вътре имаше миниатюрни камери, микровълнов предавател, приемник и още няколко неща. Както и очила за нощно виждане.

— Искаш ли да ти обяснявам всичко, или мислиш, че ще се справиш сама? — попита Джърси.

— По-добре ми обясни. Мина много време.

— Добре. Да започнем с камерите.

Той посочи горната половина на куфара, където имаше четири черни квадратчета.

— Тук имаш четири чипови камери — би трябвало да са достатъчни за всякаква работа. Не спомена за конкретен цвят, но…

— Не ми трябва конкретен цвят. Не ми трябва и аудиовръзка. Трябва ми ясен образ. За да мога да чета цифри.

— Точно това си помислих и аз. Камерите са черно-бели. Първите три са стандартен модел. Имам предвид стандарта на „Хутън“. В момента няма по-добра стока. Имат невероятна разделителна способност. Чист образ. Работят между четири и шест часа с електронна батерия. Това устройва ли те?

— Би трябвало.

Каси усети, че я изпълва възбуда. Беше се опитвала да върви в крак с развитието на техниката, но видът на самите уреди накара кръвта й да запулсира в слепоочията й.

— Добре, после идва зелената камера — продължи с обясненията си Палц. — В каталога ни е описана като „най-великата миникамера на всички времена“. С нея можеш да виждаш винаги, независимо дали осветлението е включено, или изключено. Понякога, когато лампите светят, инфрачервените камери не стават за нищо. Затова създадохме тази. Тя работи при всякаква светлина и можеш да виждаш ясно всичко — форми, сенки, движение. В зелено, както обикновено. Знаеш ли какво, тази нощ трябва да има пълнолуние. Ако…

— И блудна луна.

— Моля?

— Няма значение. Продължавай.

— Просто казвах, че е достатъчно, ако там, където снимаш, прониква лунна светлина.

— Звучи добре.

Каси трябваше да вижда само толкова, колкото да знае местоположението на обекта в тъмната стая. Зелената камера щеше да й свърши работа.

— Добре, по-нататък. Можеш да поставиш всяка от четирите камери в някое от тези неща.

Той извади фалшив детектор за дим и й го показа. В него имаше едва забележима дупчица. Гнездото за камерата от вътрешната страна бе направено така, че обективът да попада в дупката.

— Ако искаш да гледаш по от ниско…

Джърси взе фалшив електрически контакт. Камерата можеше да се инсталира зад него.

— Страхотно.

— Но е малко рисковано. Онзи, когото наблюдаваш, може да се опита да включи някакъв уред в контакта и хоп, открива скапаната камера в стаята си. Така че, ако го използваш, сложи го на място, където няма вероятност някой да поиска да включи компютъра или самобръсначката си.

— Ясно.

— Добре. После трябва да свържеш камерите с батериите ето така.

Палц постави мънички кръгли батерии в кутии, свързани с проводници с камерите.

— След като ги инсталираш, трябва да ги свържеш с предавателя. Предполагам, че разстоянието няма да е голямо, нали?

Каси кимна.

— Чудесно. Два и половина, три метра, най-много. Може и по-малко.

Той извади от куфара ролка лепенка, която приличаше на скоч.

— Проводникова лепенка. Преди използваше такава, нали?

— Да, към края… няколко пъти.

Джърси продължи с обясненията, без да обръща внимание на отговора й.

— Това си е направо вълшебна лепенка. В нея има два проводника, един за видеото и един за заземяване. Свързваш с него камерата с предавателя. Само не забравяй, че колкото по-голямо е разстоянието помежду им, толкова по-лош е образът. А пък ти искаш да четеш цифри.

— Ясно.

По лицето на Палц се стичаше пот. Каси не мислеше, че в буса е толкова горещо. Той вдигна ръка и избърса челото си.

— Какво има?

— Нищо — отвърна Джърси и отново се наведе към куфара. — Просто тук е адски задушно. Ето го и предавателя.

Той извади от стиропора плоска квадратна кутия с големината на клетъчен телефон. От устройството стърчеше петнайсетсантиметрова антена.

— Сигналът се разпространява във всички посоки — няма значение как ще го поставиш. Само гледай да е близо до камерите. Обърни внимание, че не е замаскиран по никакъв начин. Тъй като не е камера, можеш да го скриеш навсякъде — под легло, в чекмедже, килер, няма значение. И той работи с батерия — трайността й е горе-долу толкова, колкото тези за камерите. Всичко ли ти е ясно?

— Да.

— Та той значи предава образа на дистанционния ти приемник. Ей на това сладурче.

Палц извади от куфара най-големия уред. Приличаше на малък лаптоп. Или на кутия за обяд от бъдещето. Той отвори капака с екрана и разпъна антената му.

— Това е микровълнов приемник и записващо устройство. В зависимост от неблагоприятните условия, можеш да се отдалечиш до двеста метра от предавателя и пак да получаваш прилична картина.

— Какви неблагоприятни условия?

— Главно вода. И дървесен сок. Няма да работиш близо до гора, нали? Дърветата просто пращат сигнала в пръстта.

— В Лас Вегас има ли гори, Джърси?

— Поне аз не зная.

— Няма никакви гори. Няма и дървесен сок.

Поведението и нервността му започваха да я дразнят. Действаха й заразително. Тъй като в задната част на буса нямаше прозорци, не знаеше дали когато отворят вратата, навън няма да ги причаква някой. Тази среща бе грешка.

— Ами басейн? — попита Палц.

Въпросът откъсна Каси от мислите й. Басейнът в „Клеопатра“ бе на първия етаж.

— Няма басейн.

— Добре. Стомана, бетон, всичко това не е проблем. На закрито би трябвало да работи отлично.

Той започна да натиска бутоните на устройството. Екранът просветна. Джърси посочи един червен клавиш от дясната страна на миниатюрната клавиатура.

— Това е за запис. Можеш да записваш всичко или само да гледаш. Можеш да разделиш екрана на четири и едновременно да наблюдаваш картината от четирите камери.

Палц й показа как става.

— Сега няма как да получим образ, защото камерите не са свързани. Но са заредени и готови за работа.

— Добре. Отлична стока, Джърси. Имаш ли да ми показваш още нещо? Време е да тръгвам.

— Това е всичко. Ако ми платиш уговореното, можеш да си вървиш по пътя, а пък аз — да се върна при чилито си. Само дето вече ще е изстинало.

Каси взе раничката в скута си.

— Сама ли ще действаш, Каси?

— Да — без да се замисля, отвърна тя и отвори чантата. В същия момент Палц блъсна капака на куфара и с другата си ръка насочи към гърдите й пистолет.

— Глупаво момиче — каза той.

— Виж, приятел, ще ти платя. Парите са тук. Какво ти става?

Джърси прехвърли оръжието в дясната си ръка и остави куфара на пода. После се пресегна към раницата й.

— Ще взема всичките ти кинти. Да не си мислиш, че ще ти дам стоката и ще те оставя пак да се прецакаш, за да дойдат после и при мене? Нали си спомняш, че миналия път едва не ме спипаха. Идваха да душат в склада. Минаха почти две години преди пак да мога да си покажа носа навън. Така че тези пари ще са компенсация за всички сделки, които съм изпуснал.

Каси се опитваше да запази спокойствие, докато го чакаше да вземе парите. Без да позволи на нито един от мускулите си да потрепне, тя пое цялата си тежест с десния си крак и леко повдигна левия от земята. Палц седеше точно срещу нея. Коленете му бяха само на трийсетина сантиметра от нейните.

— И да ти кажа, няма да е зле да получа и едно духане за добавка. Да си взема малко от онова, което Макс пазеше само за себе си. Басирам се, че след пет години в кафеза си майсторка на свирките.

Той се ухили.

— Правиш грешка, Джърси. Тук съм сама, но работя за едни хора. Да не смяташ, че ей така съм се появила в града и съм си избрала случаен обект? Ако ме обереш, все едно че обираш тях. Няма да им хареса. Хайде да се договорим така. Ти взимаш парите, а аз взимам куфара и забравям за пистолета.

— Как пък не.

Но Каси видя, че изражението му вече не е толкова самоуверено.

— Нямаше те шест скапани години. Кой ще работи с теб след онуй, дето се случи с Макс? — каза той. — Не, дрънкаш празни приказки.

Без да откъсва поглед от нея, Палц бръкна в раничката, за да вземе парите. Разнесе се електронно изщраква-не и той нададе болезнен вик. Ръката му отскочи назад и в същия миг Каси заби дебелата подметка на обувката си в слабините му. Джърси се преви със силен стон и натисна спусъка на пистолета.

Разнесе се изстрел и Каси усети леко придърпване в перуката — куршумът прелетя през изкуствените й къдрици. Гърмежът оглуши лявото й ухо и изгорелите газове опариха кожата на шията и лицето й. Тя се хвърли върху Палц и стисна пистолета с две ръце. После дръпна оръжието към себе си и жестоко ухапа Палц по опакото на дланта. Той изкрещя и го пусна. Каси незабавно отскочи от него и насочи пистолета — бе й достатъчен само един поглед, за да установи, че е деветмилиметров „Глок“ — към лицето му.

— Тъп скапаняк! — извика тя. — Да умреш ли искаш? Да умреш в тоя гаден бус?

Джърси се мъчеше да си поеме дъх и чакаше болката в тестисите му да заглъхне. Каси прокара длан по лицето си, за да провери дали няма кръв. Беше сигурна, че куршумът не я е улучил, но знаеше, че понякога човек изобщо не усеща раната.

Свали ръката си и я погледна. Нищо. Въпреки това високо изруга. Злополучният опит на Палц да я измами усложняваше всичко. Помъчи се да събере мислите си, но ухото й пищеше и кожата на шията й пламтеше от повърхностното изгаряне.

— Лягай на пода! — заповяда Каси. — Долу!

— Извинявай — изхленчи Джърси. — Страхувах се. Аз…

— Глупости! Просто лягай на пода. По очи. Веднага!

Палц бавно коленичи, после се отпусна на пода и простена:

— Какво ще правиш?

Каси се наведе и опря дулото на пистолета в тила му. После вдигна ударника и изщракването му накара раменете на Джърси да потръпнат.

— Какво ще кажеш, Джърси? Сега иска ли ти се да ти духам?

— О, Господи…

Тя се огледа, видя ролка изолирбанд и нареди на Палц да постави ръцете си на гърба. Той се подчини. Накрайникът на зашеметителя бе оставил върху ръката му следа от изгаряне. Тя уви лепенката около китките му, после повтори същото с глезените му.

— Надявам се, че си хапнал достатъчно чили, задник такъв. Ще мине доста време, докато ти се отвори нова възможност.

— Ще се напикая, Каси. Докато те чаках, изпих две бири.

— Не те спирам.

— О, Божичко! Каси, моля те, недей така.

Тя взе някакъв парцал, рязко се отпусна на колене върху гърба му и се наведе към ухото му.

— Имай предвид, че ти започна пръв, копеле. Сега ще ти задам един въпрос и най-добре да ми отговориш веднага. Иначе може да ти струва живота. Ясно ли ти е?

— Да.

— Когато отворя тази врата, навън ще ме чака ли някой?

— Не, няма такова нещо. Не съм искал да те обера, Каси. Казах ти, просто се страхувах. Не ис…

Каси напъха парцала в отворената му уста.

— Да бе, да, страхувал си се. Зная, Джърси.

После залепи устните му с изолирбанд. Очите на Палц се разшириха.

— През носа, Джърси. Дишай през носа и всичко ще е наред.

Каси свали връзката с ключове от гайката на панталона му, после се изправи от него, взе раницата си и внимателно изключи зашеметителя. След това извади черния сак и започна да прехвърля вътре оборудването от куфара.

— Добре, ето какво ще направим — каза тя. — Взимаме буса ти и отиваме да си свърша работата. После ще те освободя и ще ти върна всичко обратно, за да не те е страх, че ще те пипнат. Даже може да ти подхвърля някоя и друга пчеличка за наем.

Палц се опита да възрази, но парцалът не му позволяваше да говори.

— Добре, радвам се, че си съгласен, Джърси. И най-добре да си кротуваш. Щото ако някой те открие в буса или ме пипнат вътре, ще се наложи да даваш адски много обяснения.

Когато премести всичко, Каси метна раничката през рамо и отвори вратата, готова да стреля с пистолета.

Нямаше никого. Каси изскочи навън, взе сака, после затвори и заключи вратата. Паркингът бе оживен, но изглежда, никой не обръщаше внимание на буса.

Тя отключи предната лява врата и я отвори. Преди да се качи, извади пълнителя на „Глока“ и го изпразни, като пускаше патроните на асфалта. Накрая изкара последния от затвора и метна пистолета и пълнителя върху плоския покрив на „Ейсис енд ейтс“.

Когато потегли, забеляза, че в радиото има дупка от куршума, изстрелян от Палц. Това й напомни за изгарянето по шията и бузата й. Каси включи лампата и се погледна в огледалото. Кожата й бе зачервена и подпухнала като опарена от коприва.

Погледна си часовника. Закъсняваше. Изключи лампата и подкара към обляната в неонова светлина главна улица, чието сияние се виждаше в далечината.

12

Ковъл Роуд беше успоредна на Лас Вегас Булевард. По нея лесно можеше да се стигне до гаражите зад големите комплекси, които гледаха към вечно оживената главна улица. Каси мина покрай „Ковъл Сютс“, жилищния блок, в който някога двамата с Макс наемаха апартамент, и влезе в многоетажния гараж, залепен за комплекса „Фламинго“. Гаражът на казиното заемаше централно положение. Човек никога не трябваше да оставя колата си при хотела, в който ще действа. Паркира буса на Джърси Палц на покрива, защото знаеше, че там има най-малко автомобили и няма голяма вероятност да открият завързания в задното отделение пътник. После се спусна по стълбището до галерията, която водеше към казиното.

С черната си раница през рамо и сака в ръка, Каси влезе през задната врата на „Фламинго“ и се насочи към главния вход. По пътя си купи пакет цигари в случай, че се наложи да задейства противопожарната аларма, и сувенирно тесте карти, с които да убие времето, докато чака обектът да заспи. Излезе, пресече Лас Вегас Булевард и извървя двете преки до „Клеопатра“.

Подвижна пътека отвеждаше комарджиите до входа на казиното. Направи й впечатление, че няма лента за противоположната посока, която да ги отведе обратно, след като изгубят парите си.

По фасадата на комплекса бяха представени древноегипетски фигури, които играеха на карти и хвърляха зарове. Тя се зачуди дали изображенията се основават на действителни исторически паметници, но в същото време осъзна, че не е необходимо, защото нищо в Лас Вегас нямаше исторически аналог.

По-нататък по стените видя снимки на хората, спечелили големи суми от ротативките в „Клиос Клъб“. Докато гледаше победителите, застанали пред игралните автомати, Каси забеляза, че мнозина от тях се усмихват по начин, скриващ липсващите им зъби. Зачуди се дали някой от тях е използвал парите, за да плати на зъболекар. Повечето сигурно веднага ги бяха изгубили на ротативките.

Когато най-после стигна при казиното, трябваше да си пробие път през море от игрални автомати. Шумът едва не я оглуши. Сега се записваше всяка нейна крачка и тя държеше главата си леко сведена. Широката периферия на шапката скриваше челото й. Носеше и слънчевите си очила. Главата й под перуката се потеше, но тя знаеше, че ще изтекат часове преди да може да я свали.

Докато минаваше през залата за игра на карти и зарове, видя много мъже и няколко жени със сините униформени блейзъри на охраната. Изглежда, бяха заели позиция до всяка колона и в края на всеки ред маси. Тя последва табелите, упътващи към фоайето. Междувременно погледна нагоре, но без да повдига лице.

Таванът над масите се издигаше в триетажен стъклен атриум. При откриването на комплекса преди седем години наричаха „Клеопатра“ „кристалната катедрала на казината“, с което загатваха за атриума и други архитектурни елементи, заети от една калифорнийска черква, често показвана по религиозните телевизионни предавания. Между стените под стъкления таван бяха монтирани железни стойки с лампи и камери. „Клеопатра“ се отличаваше от всички други казина във Вегас с това, че таванът на „катедралния“ участък от игралната зала пропускаше естествена светлина — слънчева, лунна или звездна. Камерите не бяха скрити. Другите казина залагаха на изкуственото осветление и инсталираха наблюдателната техника зад огледални стени и осветителни тела, макар нито един от играчите долу да не се съмняваше, че следят всяко негово действие, както и парите по масите.

Погледът на Каси се плъзна към напомнящия на амвон балкон, издигнат като две сключени ръце над оживеното пространство. Дланите образуваха чаша — наблюдателен пост, където стоеше мъж с грубо изсечено лице, вперил очи към хората долу. Имаше бяла коса и носеше тъмен костюм, а не син блейзър. Трябваше да е някой от шефовете, може би дори най-главният. Каси не можеше да не се запита дали същият човек не е бил там в онази последна нощ преди шест години.

Стигна във фоайето и се насочи към ВИП-рецепцията. Нямаше други хора. Служителката, облечена в бяла туника с далечно египетски вид, й се усмихна.

— Здравейте — каза Каси. — Би трябвало да има пакет за мен. Казвам се Турчело.

— Един момент.

Жената изчезна през вратата зад нея. Каси усети, че дишането й се забавя, и в гърдите й се надигна типичната за крадците параноя. Ако й бяха устроили клопка, сега бе моментът да се появи охраната.

Но от вратата се появи същата служителка. Носеше голям кафяв плик с емблемата на „Клеопатра“: женски профил с тиара, над която се издигаше змия, и усмихнато й го подаде.

— Много благодаря — рече тя.

— Не, аз ви благодаря — отвърна Каси.

Тя взе плика, без да го поглежда, и отиде в нишата с външните телефони. Наоколо нямаше други хора. Каси застана пред автомата в ъгъла, така че да не се вижда какво прави.

Разпечата пакета и изпразни съдържанието му върху мраморния плот под телефона. Вътре имаше черен пейджър с дигитален екран, електронна карта-ключ, снимка и лист, откъснат от рекламен бележник на „Клеопатра“. Каси само хвърли поглед на пейджъра и го закачи на колана си. После прибра картата в задния джоб на черните си дънки и прочете бележката. На нея пишеше:

Първият ред накара стомаха й да се свие на топка. Тя опря глава на телефона. Познаваше „Юфрейтиз“. Мястото, където настъпи краят на мечтите и надеждите й. Едно беше да дойде отново във Вегас, друго да се върне в „Клеопатра“. Но „Юфрейтиз“… Каси сподави порива си да избяга. Напомни си за всичко, което залагаше. Бе стигнала прекалено далеч, за да се откаже.

Бавно смачка бележката в юмрук и погледна снимката. На нея се виждаше маса за бакара, край която седеше само един играч: пълен мъж в костюм с голяма купчина чипове отпред. Диего Ернандес. В ъгъла бяха отбелязани датата и часът. Бяха го снимали този следобед, очевидно с наблюдателна камера в казиното. Това показваше, че човекът на партньорите на Лио е по-вътрешен, отколкото смяташе тя.

Каси запечата образа на мъжа в паметта си, прибра снимката и смачканата бележка в плика, сгъна го на четири и го пъхна в джобчето на раницата си. После тръгна обратно към казиното.

Без да вдига глава, тя проследи табелите, които я отведоха при масите за бакара. Заобиколи ги отдалече, отиде при перилата, които обграждаха залата, небрежно се облегна с гръб на тях и плъзна поглед наоколо. Никой не й обръщаше внимание. Беше чиста. Каси бавно се завъртя, сякаш за пръв път забелязваше залата за бакара зад себе си, и застана така, че да може да гледа към нея.

Той все още бе там. Обектът. Диего Ернандес. Нисък пълен мъж с голямо шкембе, което не му позволяваше да се приближи плътно към масата. Носеше тъмен торбест костюм и вратовръзка. Каси забеляза, че играе почти без да се движи и постоянно следи масата, но без да помръдва глава. Пред него имаше няколко купчинки стодоларови чипове. Тя пресметна, че са поне десет хиляди долара.

Известно време наблюдава играта, като не откъсваше очи от Ернандес за повече от няколко секунди. Изведнъж той вдигна поглед към перилата. Каси бързо се извърна. Когато крадешком погледна към него, мъжът продължаваше задълбочено да играе.

Преди да отиде в „Юфрейтиз“, трябваше да научи още нещо за него. Тя се съсредоточи върху ръцете му. След по-малко от минута заключи, че е левак, защото носеше часовника си на дясната си китка. Вече знаеше всичко необходимо. Каси се отдръпна от перилата и се отдалечи с наведена глава.

За да стигне на двайсетия етаж, трябваше да вкара електронната карта в отвора на таблото на асансьора-предохранителна мярка, въведена след последното й идване в хотела. Застанала близо до вратата, тя сподави инстинктивното си желание да погледне нагоре към светлинните цифри, защото смяташе, че някъде на тавана има камера. Наближаваше девет. Нуждаеше се най-малко от един час в стаята. Трябваше да побърза.

Когато излезе в коридора на двайсетия етаж, се огледа в двете посоки и реши, че има късмет. Никъде не се виждаше количка на камериерка. Единственото нещо, което привлече вниманието й, бе маса на колелца с бяла покривка, свещи и остатъци от вечеря, включително празна бутилка от шампанско, поставена с гърлото надолу в сребърна кофичка за лед.

Тръгна надясно към стая 2015, но отдалеч заобиколи вратата на номер 2001, като се притискаше към лявата стена на коридора. Внимаваше да не гледа натам, за да не събуди мъчителните спомени, и мислено се молеше тази нощ Макс да е с нея.

Вляво от вратите бяха монтирани стенни лампи, които хвърляха слаба светлина. Стаи 2014 и 2015 се намираха близо до аварийния изход в дъното и бяха точно една срещу друга. Това беше добре. В случай, че нещо се объркаше, можеше бързо да стигне до стълбището. Каси почука на вратата на 2014 и натисна светещия бутон вляво от касата. Отвътре се разнесе тих звън.

Както очакваше, никой не й отговори. Тя извади картата от задния си джоб, огледа се още един път и отвори вратата.

Когато влезе, усети внезапния прилив на адреналин във вените си. Все едно че в нея течеше буйна река, достатъчно мощна, за да отнесе всичко по пътя си.

13

Затвори вратата с лакът и включи осветлението. После бързо застана на колене, свали си шапката и постави раницата пред себе си. Извади от предното джобче чифт латексови ръкавици и си ги сложи, като ги обтегна по пръстите и късо отрязаните си нокти.

Бързо развърза неопреновия сак с инструментите и провери дали има всичко необходимо. След това извади от раницата си фотоапарата, изправи се и започна да оглежда апартамента.

Беше голям, от онези, които даваха на гостите на казиното. Състоеше се от просторна дневна с двукрила врата, водеща към спалнята. Мебелите бяха плюшени. Каси знаеше, че ВИП-апартаментите в повечето хотели се ремонтират ежегодно, за да изглеждат нови и гостите да си мислят, че са от малцината, имащи привилегията да бъдат настанени там.

Във въздуха се носеше тежък мирис на пури — Ернандес й помагаше, без да го знае. Тя влезе в спалнята, защото имаше работа само там. Когато натисна ключа на лампата, видя голяма стая с огромно легло, скрин и малко писалище, както и висок до тавана телевизионен център. Забеляза, че камериерката вече е била тук — завивките на леглото бяха оправени и на възглавницата бяха оставени ментов бонбон и заявка за румсървиз за закуска, която гостът да окачи от външната стена на вратата.

Вдясно имаше ниша. Отворената врата водеше към банята. До нея бе гардеробът. Когато го отвори, автоматично се включи вътрешна лампа. Каси се наведе и разгледа завинтения за пода сейф, отчасти скрит под спортното сако и няколкото ризи, които Ернандес беше закачил вътре.

Каси снима дрехите с полароида, после приклекна и направи две снимки на чифт обувки и купчина мръсно бельо.

Върна се в стаята, остави проявяващите се снимки върху леглото и с останалите осем кадъра фотографира спалнята.

След като внимателно документира всичко, чието разположение можеше да наруши, Каси отново отиде при гардероба, премести дрехите настрани и огледа сейфа. Информацията от вътрешния човек на Лио се оказа точна. Беше „Халзи“ с петцифрена комбинация. На електронния екран пишеше „ЗАКЛЮЧЕНО“, но тя все пак провери. Наистина бе заключено.

Върна се в спалнята и плъзна поглед по стените и тавана. Единственият детектор за дим се намираше на стената над таблата на леглото. В толкова просторно помещение нямаше да е необичайно, ако детекторите бяха два. Тя избра място точно над входа на нишата. Оттам камерата щеше да й осигури поглед към цялата стая и до гардероба нямаше да й трябва много проводникова лепенка.

Решила къде да инсталира устройствата, тя продължи да разглежда апартамента и провери в чекмеджетата и по лавиците за оръжия или други средства за самозащита, които Ернандес можеше да носи. На един от рафтовете над мокрия бар в дневната откри евтина аларма, която се поставяше на бравата и надаваше оглушителен вой, ако се разместеше пъхнатата в касата пластина.

Тъй като сигналът беше прекалено висок обаче, повечето хора не включваха тези аларми. Разчитаха на червената лампичка, която показваше, че батерията е заредена. Каси разви едно от винтчетата с отвертка и свали външната обвивка. Сряза проводниците с клещи, оголи краищата им, свърза ги и по този начин затвори електрическата верига, която иначе се затваряше при вкарването на пластината в касата.

Включи устройството и лампичката светна. Не прозвуча сигнал, въпреки че пластината не бе на мястото си. Каси го изключи и го остави обратно на лавицата.

После се върна в антрето и седна на пода. Извади от раницата си наколенките и ги завърза върху дънките си. След това коленичи и се хвана на работа. Взе бормашината, постави й елемента за развиване и започна да сваля болтовете на резето. Самоделната неопренова звукоизолация заглушаваше шума. За да го чуе отвън, човек трябваше да долепи ухо до вратата.

Свали покривната плоскост на резето, захапа миниатюрното си фенерче и насочи лъча към заключващия механизъм. С помощта на отвертка измъкна гумичката на оста, после с клещи свали самия механизъм и внимателно го разгледа.

Извади фенерчето от устата си и тихо подсвирна от облекчение. Лио имаше право. В механизма бяха монтирани само половината елементи. Макар да знаеха, че преди шест години са имали проблем с тях, управителите бяха решили да не сменят резетата в трите хиляди стаи на хотела. Това й позволяваше да остане в стаята и да довърши инсталирането. Ако заключващият механизъм се беше оказал пълен, щеше да й се наложи да го отнесе другаде — например в банята в отсрещната стая и да го разреже с ацетиленова горелка. И едва в този момент осъзна, че е извадила страхотен късмет, защото бе забравила горелката в багажника на поршето пред „Ейсис енд ейтс“.

Тя отново захапа фенерчето, вкара отвертката в отвора и завъртя езичето четвърт оборот надясно. После върна оста на мястото й и завъртя ключа. Езичето излизаше навън, но не достигаше до гнездото от другата страна на касата. Ернандес можеше да го разбере само ако застанеше на колене и погледнеше в пролуката, което не й се струваше много вероятно.

Каси се изправи, провери през шпионката дали в коридора няма някой и отвори вратата. Езичето едва одраска касата, но все пак издаде тих звук. Тя бързо се върна при инструментите си, взе пилата за стомана и я прокара по мястото, където заяждаше езичето. Отново погледна в коридора, после за пореден път затвори и отвори вратата. Този път не се чу нищо.

Идваше ред на другата ключалка. Каси свали четирите болта, които я придържаха към касата, и смени бургията, за да разшири дупките. Накрая извади от чантата си тубичката лепило и залепи капака и разхлабените винтчета.

След това се отдръпна и погледна вратата. По нищо не личеше, че някой е пипал ключалките.

Първият етап от подготовката на апартамента бе завършен. Наближаваше девет и половина. Каси събра инструментите в сака и го отнесе заедно с другите чанти в спалнята. Взе проводниковата лепенка и зелената камера, която вкара в гнездото на фалшивия детектор за дим. Свърза я с батерията, затвори я, придърпа стола от бюрото, качи се отгоре и залепи устройството на трийсетина сантиметра под тавана над входа за нишата.

Свърза единия край на проводниковата лепенка с клемата и затвори капака на детектора. Прокара лепенката надолу по стената и тавана на нишата към гардероба, където я опъна покрай вратата до пода зад сейфа.

После извади от чантата предавателя и го постави зад сейфа, където Ернандес едва ли щеше да погледне. Сряза лепенката, свърза я с предавателя и го включи. После взе приемника, включи го и проучи надписите, които Палц беше надраскал върху парчета лепенка. Натисна бутона, обозначен като „Зелена камера“, и на монитора се появи стаята и самата тя, седнала на пода. Образът беше чист и обхващаше почти цялата спалня. Най-важно бе леглото, което се виждаше изцяло. Каси се изправи, отиде при вратата и изключи лампата. През завесите проникваше само светлината на прожекторите навън.

Върна се и отново погледна зеленикавия екран. Очертанията на леглото едва се забелязваха. Качеството не отговаряше на твърденията на Палц, но щеше да й свърши работа. Тя отново стана, отиде до прозореца и леко разтвори завесите, за да пропусне в спалнята още малко светлина.

Картината се изчисти. Каси се надяваше, че преди да си легне, Ернандес няма да дръпне плътно завесите.

Включи лампата и бързо се върна при гардероба. Трябваше да се погрижи по време на обира да може да го отвори без вътрешната лампичка автоматично да светне. Не можеше просто да отвърти крушката — Ернандес щеше да поиска да я сменят или още по-лошо, да заподозре нещо. А и имаше нужда от светлина за камерите, които възнамеряваше да инсталира в гардероба.

Двете врати се застъпваха. Дървена пластинка, закрепена за лявата врата, прихващаше летвата между двете. Това означаваше, че ако иска, може да отвори само лявата, но не и другата. Автоматичният ключ на лампата се намираше в рамката на лявата врата. Когато се открехнеше съвсем леко, отгоре изскачаше бутонче и затваряше електрическата верига.

Каси отиде до бюрото, издърпа чекмеджето и потърси нещо за писане. Откри добре подострен молив, върна се при гардероба и отбеляза отвън мястото, на което се намираше бутонът.

После взе шпакличката, затвори вратите и пъхна плоския ръб на инструмента над резката. Натисна нагоре, открехна лявата врата и отвори дясната. След това отново затвори лявата, издърпа шпаклата и се вмъкна в гардероба.

Успя да го направи, без вътрешната лампа да се включи. Но нямаше време да ликува. Отвори лявата врата и се наведе над сейфа, сякаш се канеше да го отвори. После погледна надясно и постави показалец на мястото, от където според нея най-добре щяха да се виждат клавишите. Отбеляза го с молива, върна се при инструментите и и взе фалшивия електрически контакт и трите камери.

Бързо постави едната в контакта, сложи й батерията и след като я монтира с бормашината на обозначеното място, я свърза с предавателя.

Когато свърши, отиде при приемника, за да провери качеството на образа. Разположението и фокусът на камерата бяха отлични. Гледаше право към клавишите и — Каси ясно виждаше цифрите. Усети, че я изпълва възбуда. И в този момент пейджърът завибрира.

Каси затаи дъх и за миг се вцепени. После свали пейджъра от колана си и погледна дигиталния дисплей.

„Обменя чиповете и си тръгва.“

— Мамка му! — шепнешком изруга тя и пъхна пейджъра в раницата, вместо да го върне на колана си.

Това променяше всичко. Трябваше да се откаже от плана си да монтира втора камера на тавана на гардероба. Но Ернандес първо трябваше да мине през рецепция-та, за да си вземе куфарчето. Това й оставяше време да свърши.

Тя извади от сака чантичката за колан, в която имаше малка аерозолна бутилка боя и дезодорант. Върна се в нишата и докато разклащаше боята, погледна тавана. После напръска проводниковата лепенка. Не беше точно като оригиналната боя на стената, но вършеше работа. След това бързо напръска с дезодорант целия апартамент.

Опакова вещите си в двете чанти, взе полароидните снимки от леглото и се върна при гардероба, за да подреди дрехите и обувките така, както ги бе оставил Ернандес, като внимаваше да не се допират до прясната боя.

Докато местеше закачалките, усети, че в джоба на спортното сако има нещо тежко и твърдо. Бръкна вътре и извади черен деветмилиметров пистолет „Смит & Уесън“. Провери пълнителя и видя, че е пълен. Замисли се за миг, макар да знаеше, че няма време за губене. Да го остави ли, или да го вземе? Или пък трябваше да го изпразни? Имаше прекалено много възможности, за да стигне до верния отговор. И тогава си спомни думите на Макс за вълновия ефект.

„Не забравяй вълновия ефект. Ако промениш нещо в стаята, променяш цялата вселена на удара. Създаваш вълни.“

Вече знаеше отговора. Ако вземеше пистолета, обектът можеше да забележи и това щеше да означава край. Ако го изпразнеше — пак същото. Ако не предприемеше нищо, нямаше да има вълни, нямаше да промени вселената.

Тя върна оръжието в джоба на сакото и се отдръпна от гардероба, за да го сравни за последен път с полароидните снимки. Времето напредваше. Представи си как Ернандес взима куфарчето си и се качва с асансьора.

Грабна двете си чанти, прехвърли ги през рамо и излезе от спалнята. После се завъртя назад и се вцепени.

Бе оставила стола издърпай настрани от бюрото.

„Нямало вълни ли?“ — помисли си тя, докато припряно го връщаше на място. Пак се огледа и този път всичко й се стори наред. Отиде в антрето, вдигна шапката си от пода, изключи лампата и погледна през шпионката. Не видя никого. Долепи ухо до вратата и се ослуша. Не чу стъпки и други звуци. Сложи си шапката, отвори вратата и излезе.

Докато затваряше вратата, прозвуча сигналът, съобщаваш за пристигането на асансьора. Тя бързо извади електронната карта от задния си джоб и се запъти към стая 2015.

Отключи вратата и влезе. Беше успяла. Намираше се в безопасност — засега.

14

Коридорът продължаваше да е пуст. Каси застана до вратата в стая 2015 и доближи лявото си око до шпионката. Шапката й се смъкна от главата й и падна на пода зад нея. Чу гласове и за миг реши, че се е объркала, че това не е Ернандес, а семейна двойка, която се връща в стаята си.

Но после го видя. Едрата му фигура се появи в полезрението й. Конвексните лещи на шпионката като че ли го правеха още по-дебел. Той леко се наведе, за да отвори вратата с електронната карта. В другата ей ръка носеше куфарчето. Точно зад него Каси зърна друг човек със син блейзър с емблемата на „Клеопатра“. Охраната. Тя се извърна и се притисна към касата, за да може да чува.

— Искате ли да проверя апартамента, господине?

— Не, всичко е наред. Благодаря ви.

— Тогава лека нощ, господине.

— Лека нощ.

Вратата оттатък коридора се отвори. Каси отново погледна през шпионката. Човекът от охраната не се виждаше и Ернандес влизаше в стаята си. И изведнъж се обърна и подвикна:

— А, Мартин?

Дъхът й секна. „Какво е забелязал, какво съм пропуснала?“ Опита се бързо да си припомни припряното си напускане на стая 2014, но не се сети за нищо. Сведе очи към двете чанти в краката си и започна мислено да прехвърля списъка с инструментите си, но в този момент Ернандес заговори и тя долепи ухо до вратата.

— За малко да забравя. Утре си заминавам. Би ли почакал малко? Искам да ти дам нещо за това, че през последните няколко дни се грижи за мен.

— Не е необходимо, господин Ернандес — чу се гласът на Мартин съвсем близо до стаята на Каси. — Просто благодарете на господин Грималди. Той се стреми всичките ни гости да се чувстват в безопасност и освен това политиката на хотела не позволява да приемам…

— Кой ще разбере? Винсънт Грималди няма да научи нищо, освен ако ти не му кажеш. Почакай малко.

Чу се звук от затваряне на врата и Каси се върна на шпионката. Служителят от охраната стоеше в коридора и оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой — навярно споменатият Винсънт Грималди — може да види, че взима бакшиш. После се завъртя и впери очи право в шпионката, през която го наблюдаваше Каси. Тя се вцепени. Ако се отместеше, Мартин можеше да забележи промяната в светлината и да разбере, че някой го гледа.

Вратата зад гърба му се отвори и на прага се появи Ернандес.

— Би ли влязъл вътре да провериш нещо? — каза той. — Има някаква миризма.

Каси още по-плътно притисна око към шпионката и сви ръце в юмруци. Мартин последва дебелия мъж в апартамента и остави вратата отворена.

Ернандес и Мартин се скриха наляво и след няколко секунди пресякоха полезрението й на път за спалнята. Чу ги да разговарят и се долепи до касата, но не успя да разбере нищо. Върна се на шпионката и скоро Мартин отново се появи, следван от Ернандес. Когато се насочиха към вратата, думите им станаха по-ясни.

— Нали ароматизират стаите за пушачи — казваше човекът от охраната. — Използват доста силни препарати. Нали виждате, не можете да отворите прозорците. Така е във всички хотели в Лас Вегас. Има прекалено много самоубийци.

— Е, предполагам, че миризмата се е насложила. Тук съм вече трети ден. Изпуших вътре няколко пури.

Ернандес се засмя.

— Да, господине — отвърна Мартин. — Но ако ви е неприятно, ще проверя на рецепцията дали не могат да ви преместят в друг апартамент. Сигурен съм, че има свободни.

„Неееее!“ — мислено извика Каси. Но я спаси самият Ернандес.

— Не, няма нужда. Просто ще запаля една пура и ще видим коя миризма е по-силна.

Той пак се засмя и този път Мартин се присъедини към него.

— Добре, лека нощ, господине. Желая ви приятно пътуване утре.

— Разбира се, че ще е приятно. А, ето. Едва не забравих.

Ернандес протегна ръка и Мартин вдигна своята. Каси чу тракане на чипове. Трябваше да са много. През вратата ясно се разнесе благодарното възклицание на човека от охраната.

— Благодаря ви, господин Ернандес! Благодаря ви!

— Не, аз ти благодаря, Мартин. Пийни едно за мое здраве.

— С това ще пия много повече от едно!

Ернандес се засмя и затвори вратата, след като окачи на бравата табелката „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“. Чу се превъртането на резето и металическото изщракване на втората ключалка. Тя спотаи дъх и няколко секунди остана неподвижна. Нищо не се случи. Работата й с ключалките беше останала незабелязана.

Каси се завъртя, облегна се на вратата и бавно се плъзна на пода. После свали ципа на черната чанта и извади приемника. Вдигна капака, разпъна антената и натисна бутона за камерата, скрита под детектора за дим.

На екрана се появи спалнята. Образът не бе ясен, защото единствената светлина проникваше през тесния процеп между завесите.

Тя зачака.

Вратата се отвори и лампата светна. Ернандес влезе в стаята. Носеше куфарчето. Каси се наведе към екрана и видя, че е заключено за китката му с белезници. Това я накара да потръпне от възбуда. Човекът на Лио знаеше кого да избере.

Той пушеше пура и изпускаше облаци дим към тавана, докато стоеше в средата на спалнята и се оглеждаше, но без да вдига очи към камерата. После мина под нея и влезе в нишата.

Каси превключи на камерата в гардероба и зачака. Екранът не беше съвсем тъмен. Светлината от стаята се процеждаше през процепите. След миг видя краката му и вратата се отвори. Тя натисна бутона за запис в случай, че Ернандес набере комбинацията на сейфа.

Но той не го направи. Очевидно ровеше в дрехите си. После се отдръпна. Каси си помисли за пистолета. Бе убедена, че го е върнала точно на мястото му в джоба на сакото.

Отново включи камерата в спалнята и зърна Ернандес, който излизаше през вратата към дневната. Съжаляваше, че не е инсталирала камера и там, но тогава нямаше да има време да монтира абсолютно необходимите й камери в спалнята и гардероба.

Каси бързо се изправи и отнесе приемника на масата, на която бяха оставени туристически списания, хотелска информация, формуляри за румсървиз, бележник с молив и бутилка шардоне. Тя отмести всичко настрани, за да си отвори място за работа.

Отново погледна екрана и видя, че Ернандес се е върнал в спалнята. Бе оставил куфарчето си на леглото и отключваше белезниците. После взе ментовия бонбон от възглавницата, изяде го на една хапка, отново лапна пурата си и се насочи към нишата. По пътя бръкна във вътрешните джобове на сакото си и извади дебели пачки пари.

Каси превключи на камерата в гардероба и натисна бутона за запис. Сега. Всичко, което беше направила, водеше към този момент.

Лампата в гардероба светна и в кадър се появи първо лявата ръка на Ернандес, последвана от част от горната половина на тялото му. Пръстите му започнаха да набират комбинацията. Но преди да свърши, той се опря на сейфа с дясната си ръка, която скри бутоните от обектива.

Искаше й се да извика „МАМКА МУ, НЕ!“, но бързо сподави порива си и притисна юмрук към устата си.

Ернандес отвори вратичката, застана на едно коляно, бръкна вътре, извади дебела пет сантиметра пачка и я постави върху сейфа. После прибави към нея онази от джоба си. От страничните му джобове се появиха още две. Той събра всички пари в една пачка, която едва можеше да държи в ръка, и я претегли. Каси не виждаше лицето му, но знаеше, че се усмихва.

Ернандес прибра парите в сейфа и го заключи, изправи се и затвори гардероба. Лампата угасна.

Тя се замисли за куфарчето. Изглеждаше й прекалено голямо, за да се побере в сейфа. Но защо обектът не беше извадил парите, които трябваше да са в него?

Превключи на камерата в спалнята, но Ернандес го нямаше. Куфарчето лежеше на леглото. Въпросите около него обаче не задържаха вниманието й за дълго. Трябваше да реши нещо по-важно. Тя върна записа от гардероба и го пусна, като взе бележника и молива и натисна бутона за забавен кадър в момента, в който ръката на Ернандес се появи на екрана.

— Хайде, миличък.

Първите три цифри се виждаха ясно — 4-3-5, — но после дясната ръка на обекта закри клавиатурата. Каси изгледа записа още един път. Същият резултат. Липсваха й последните две цифри от комбинацията.

— Копеле!

Тя се изправи и отиде при прозореца. Разтвори завесите и погледна навън към тъмния силует на планината, далеч от неоновия град. Луната сияеше в небето.

Знаеше, че не може да влезе в стаята само с три цифри. Сейфовете „Халзи“ имаха вградени устройства за сигурност и след три последователни погрешни комбинации заключващият механизъм блокираше. Можеше да се отключи единствено с електронно устройство, което обикновено се пазеше в сейфа на мениджъра.

Оставаше само една възможност. Пожар.

15

Каси следеше приемника и чакаше. Алармата кънтеше в коридора и се носеше мирис на дим. Но Ернандес лежеше напълно облечен на леглото и като че ли нямаше намерение да напуска стаята си. Гледаше телевизия, но ъгълът на скритата под детектора камера не позволяваше на Каси да види екрана.

Тя набра номера на стаята му. Ернандес лениво протегна ръка към телефона на нощното шкафче.

— Да?

— Господин Ернандес, тук е охраната. Имаме сигнал за дим на вашия етаж. Налага се незабавно да се евакуирате.

— Пожар ли? Всъщност да, чух алармата.

Той рязко седна на леглото.

— Още не сме сигурни, господине. Нашите хора тръгнаха натам. Но други гости съобщават за дим на двайсетия етаж. Моля ви, господине, вземете ценните си вещи и се евакуирайте по аварийното стълбище, докато разберем какво става.

— Добре.

Ернандес скочи от леглото и Каси се изненада от подвижността и бързината му. Докато обектът се обуваше, тя превключи на камерата в гардероба и натисна бутона за запис. После зачака.

След секунди вратата се отвори. Вместо само да се наведе, Ернандес коленичи пред сейфа и набра комбинацията, без да я скрива от обектива. Каси видя, че последната цифра е 2, и я записа в бележника.

Докато мъжът вадеше парите от сейфа и ги тъпчеше в джобовете си, тя възбудено въздъхна, върна записа и го изгледа на забавен кадър.

Този път беше успяла.

4-3-5-1-2

Нямаше време да се радва. Тя върна на камерата от стаята. Ернандес стоеше до бюрото и заключваше куфарчето за китката си. Каси вдигна слушалката и набра номера му. Той незабавно отговори.

— Да?

— Пак е охраната, господин Ернандес. Изолирахме проблема. Вече няма опасност. Не се налага да се евакуирате.

— Какво имаше?

— Според нас някой е оставил незагасена цигара върху количка за румсървиз близо до детектор за дим. Тя е задействала алармата.

— Е, вече можете ли да я изключите?

— Работим по въпроса, господине. Извинявайте за без…

— Винсънт ли ви каза да ми телефонирате?

За миг Каси се смути.

— Моля?

— Винсънт Грималди.

— Хм, не, господине. Просто изпълнявахме стандартната процедура. Лека нощ, господине. — И затвори.

За втори път през последния половин час ставаше дума за Винсънт Грималди. Каси бе убедена, че е чувала това име, но не можеше да се сети къде. Докато мислеше за това, алармата навън най-после изключи.

Тя отиде до вратата и се заслуша. От отсрещния край на коридора се чуваха мъжки гласове. Не можеше да разбере какво казват, но предположи, че са открили цигарата, оставена да гори върху количка за румсървиз под детектор за дим.

Сега само трябваше да изчака докато Ернандес заспи.

Каси превключи на камерата в спалнята и видя, че се е съблякъл по боксерки и тениска, лежи на леглото и гледа телевизия. Единствената светлина в стаята идваше от екрана. Наближаваше полунощ. Тя се замисли за името, споменато от Ернандес и човека от охраната. Винсънт Грималди. Напомняше й нещо, но не се сещаше какво точно.

Каси вдигна слушалката, набра номера на хотелската централа и помоли да я свържат с Винсънт Грималди. Секунди по-късно й отговориха.

— Охрана — разнесе се мъжки глас. — Кабинетът на господин Грималди.

— О — отвърна тя, — явно съм сбъркала номера. Исках да проверя дали мога да получа кредит в казиното. Господин Грималди ли се занимава с това?

Човекът от отсрещния край се засмя.

— Е, може да се каже, че той командва всичко, но не се занимава с такива въпроси. Господин Грималди е директор на казиното, госпожо. Просто трябва да слезете долу и да поискате кредит в голямата каса до Сфинкса. Там ще ви обслужат.

— Ясно. Благодаря ви.

Тя затвори. Вече си спомняше кой е Винсънт Грималди. След последния удар на Макс преди шест години името му се цитираше във всички вестници. Той беше част от прикритието.

Навремето Грималди ръководеше охраната на казиното в „Клеопатра“. Очевидно оттогава се бе издигнал до директор. Навярно му беше помогнало случилото се с Макс.

Споменаването му от Ернандес не й се струваше необичайно. Изглеждаше естествено богат гост на казиното да познава директора. Каси се опита да не мисли за едно време, но събудените от това име спомени продължаваха да я измъчват.

Трябваше да се разсее. Тя свали приемника на пода до стола, отвори предното джобче на раницата си и взе колодата карти. Извади джокерите, върна ги в кутията и я остави настрани.

Започна старото си упражнение за загряване — сечеше колодата с една ръка, после разбъркваше. Разбъркване-то не й вървеше заради латексовите ръкавици и няколко карти паднаха на пода. Каси свали ръкавиците и се зае да раздава карти за игра на двайсет и едно на петима въображаеми играчи.

В процеса на играта следеше кой печели. След четирийсет и пет минути водеше тя. Както винаги, никой не можеше да победи казиното.

От време на време поглеждаше към приемника. В един часа екранът на телевизора все още осветяваше стаята, но Ернандес лежеше под завивките с извърнато настрани лице. Каси забеляза, че сиянието на екрана е постоянно. Нямаше премигване от сменящи се картини. Обектът спеше и филмът, който гледаше, беше свършил.

Тя си погледна часовника. Към 02:45 Ернандес трябваше да спи най-дълбокия си сън. Тя щеше да влезе в три. Това й оставяше достатъчно време да свърши преди да започне странстващата луна на Лио.

Каси прибра картите в кутията и я сложи в чантата си. Реши да направи нещо, което щеше да я изложи на излишен риск, нещо, което Макс никога не би си позволил. Но чувстваше, че трябва да го направи. И заради него, и заради себе си.

16

Тя пресече все още оживеното казино и се запъти към бара до фоайето на хотела. Тук също имаше доста хора, но на масата, която искаше, не седеше никой. Каси седна и погледна към игралната зала, но без да я вижда. Спомняше си за тях двамата с Макс, за това как „Сън“ и „Ривю Джърнъл“ ги бяха нарекли „крадци на богати комарджии“, а ласвегаската Асоциация на казината беше обявила награда за арестуването и осъждането им. Спомняше си, че след известно време дори не ставаше дума за парите, а за възбудата, която караше кръвта й да кипва. Спомняше си как след успешен удар се любеха цяла нощ.

— Какво ще обичате?

Каси вдигна поглед към сервитьорката.

— Кола с черешка и чаша бира.

Сервитьорката постави на кръглата маса две салфетки, едната пред Каси, другата от отсрещната страна. После уморено се усмихна.

— Очаквате ли някого, или бирата е, за да отблъсква натрапниците?

Каси отвърна на усмивката й и кимна.

— Просто тази нощ искам да остана сама.

— Не ви обвинявам. Адски е претъпкано. Сигурно е заради луната.

Каси вдигна очи към нея.

— Заради луната ли?

— Нали е пълнолуние. Луната е по-ярка от неоните. Пълнолунието винаги изнервя Лас Вегас. Отдавна съм тук и го знам.

Сервитьорката кимна, сякаш за да пресече всякакъв спор по въпроса, и се отдалечи. Каси се опита да не обръща внимание на думите й и отново да се върне към онази нощ преди шест години, когато седеше на същото място в същия бар. Но колкото и да се мъчеше да си представи красивото лице на Макс, можеше да мисли само за онова, което бе последвало. Все още се чудеше как миг на огромна радост може да събужда в нея толкова много мъка, ужас и угризения.

От спомените й я откъсна сервитьорката, която остави чашите върху салфетките. Каси погледна сметката. Дължеше четири долара. Тя извади от джоба си десетачка и я хвърли върху масата.

Мехурчетата в бирата се издигаха нагоре и образуваха дебела пяна. Това й напомни за пяната по мустаците на Макс онази нощ. Дълбоко в себе си знаеше, че онова, което ще направи, е най-вече заради него. Струваше й се, че по този начин ще облекчи вината си, че ще изкупи стореното. Разбираше, че тази мисъл е безумна, но нещо я караше да вярва, че ако всичко мине добре, ще може да се върне във времето и да поправи злото, макар и само за миг.

Тя взе чашата си и провери дали някой не я наблюдава. Зърна жена, която гледаше към нея, но в следващия момент осъзна, че това е собственото й отражение в огледалната стена на бара. Заради перуката, шапката и очилата не бе успяла да се познае веднага.

Каси бързо извърна очи, вдигна колата си, протегна се над масата и лекичко чукна чашата на Макс.

— За края — тихо каза тя. — За онова място, където пустинята става океан.

Отпи и усети слабия вкус на череша. После остави чашата си, изправи се и се насочи към асансьорите.

Беше изпълнила ритуала. Не погледна назад.

17

В 03:05 часа Каси Блак отвори вратата на стая 2015, огледа се и изнесе стола в коридора. Маскировката й я нямаше. Носеше черни дънки и тясна черна тениска без ръкави. На колана й висеше чантичката с инструментите, които щяха да й трябват. Тя постави стола под стенния абажур до вратата на стая 2014, стъпи на него, облиза облечените си в ръкавица пръсти, протегна ръка и развъртя електрическата крушка, докато не угасна. После повтори същото с крушката до собствената си стая. Върна стола на мястото му до бюрото и отново излезе в коридора. Носеше празна черна калъфка за възглавница. Очилата за нощно виждане висяха на шията й.

Притвори вратата и се приближи до стаята на Ернандес. Свали табелката „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“ и я остави на пода. Взе електронната карта, погледна си часовника и я пъхна в четящото устройство. Малката зелена лампичка светна. Каси безшумно завъртя бравата и я натисна.

Разнесе се тихо изщракване и вратата се отвори. В същия момент на земята изтрака електронната аларма на Ернандес. Каси се шмугна вътре и внимателно затвори вратата зад себе си. За миг остана неподвижна, докато очите й се приспособят към тъмнината. Усети прилива на адреналин в кръвта си. Беше минало много време, но си спомняше това чувство. Сякаш нежна длан я милваше по гърба. Внезапно фините руси косъмчета по ръцете й като че ли се наелектризираха.

Каси влезе в дневната и се огледа. Както очакваше, там нямаше никого, затова насочи вниманието си към двукрилата врата на спалнята. Едното крило бе оставено отворено и отвътре се носеше силно, тежко хъркане. Лио отново имаше право.

Тя пристъпи в синкавото сияние на спалнята. След края на филма, който Ернандес беше гледал, телевизионният екран хвърляше в стаята синя светлина, достатъчна, за да не се налага да използва очилата за нощно виждане.

Гърдите на Ернандес бавно се надигаха и спускаха. Хъркаше високо и гърлено. Каси се зачуди дали е женен и дали съпругата му може да спи в една стая с него.

Цифрите на будилника върху нощното шкафче светеха в червено. Имаше достатъчно време. До него бяха часовникът и портфейлът на Ернандес — и пистолетът. Явно го бе извадил от сакото си, за да му е подръка. Тя заобиколи леглото и се приближи до шкафчето. Мъжът изпъшка и се размърда. Каси замръзна.

Ернандес повдигна глава и я отпусна, отвори уста и я затвори, после се отпусна по гръб, завит до шията. Пружините протестираха под изместването на тежестта му, докато той най-после не се настани удобно и не престана да се движи.

Останала дълго време неподвижна, тя направи последните три крачки до нощното шкафче и протегна ръка към пистолета. Бавно разтвори калъфката и прибра оръжието вътре. Последва го портфейлът. Накрая взе часовника, като внимаваше верижката да не изтрака. Прокара палец по гладкия метал, но не усети печата на „Ролекс“. Часовникът беше менте. Каси безшумно го остави на мястото му и бавно отстъпи от леглото.

Издърпа стола от бюрото, постави го под детектора за дим и предпазливо се качи. Отвори капака и с малки клещи сряза проводниковата лепенка. После внимателно върна капака на мястото му и свали устройството от стената. При отлепването то издаде тих звук. Каси се обърна и погледна към леглото. Ернандес не помръдваше.

Тя стъпи на пода и едва не извика при вида на отражението си в голямото огледало на гърба на вратата — за миг си помисли, че в стаята е влязъл някой. Прибра детектора в калъфката и върна стола до бюрото. Обърна се с гръб към леглото, вдигна ръка към гърдите си и натисна бутона за лампичката на часовника си. Беше 03:11 Оставаха й само гардеробът и сейфът.

Извади шпаклата от чантичката на колана си, откри знака, който бе отбелязала на вратата на гардероба, и пъхна шпаклата в пролуката. Като следваше същите действия като по-рано, тя отвори вратата, без да позволи да се включи автоматичната лампа. Вътре внимателно и безшумно премести дрехите на Ернандес настрани, качи се върху сейфа, протегна ръка към електрическата крушка, отвъртя я и я остави на лавицата.

Приклекна на пода и с помощта на отвертка свали фалшивия контакт с втората камера. После отлепи и лепенката. Накрая идваше ред на предавателя. Тя бръкна зад сейфа, хвана го за антената, извади го, преряза проводниците и го прибра в калъфката.

Сега сейфът. Каси дълбоко си пое дъх и бавно набра комбинацията 4-3-5-1-2. Вратичката се отвори с тих звук като капак на кутия с нови топки за тенис. Тя замръзна и зачака, долепила лявото си ухо до вратата на гардероба. Ернандес продължаваше да хърка.

Каси отвори вратичката докрай и прехвърли тежестта си върху другия си крак. Извади от чантичката малкото фенерче, бръкна в сейфа и го включи.

Лъчът освети дебелата пачка, която беше видяла Ернандес да оставя вътре. До парите лежеше връзка с пет ключа. И нищо повече.

Тя угаси фенерчето и се замисли. Къде бе съдържанието на куфарчето? Къде бяха онези петстотин хиляди долара в брой, които обещаваха хората на Лио?

Извади парите от сейфа и ги остави в скута си. После за миг включи фенерчето и видя, че банкнотите са от по сто долара. Според грубата й преценка тук имаше близо сто бона. Това бяха много пари, разбира се, но не чак толкова много, колкото се очакваше. Имаше нещо гнило. Къде беше куфарчето?

Не го бе забелязала нито в спалнята, нито в дневната. Трябваше да се върне и да го открие. Помисли си, че Ернандес може да го е домързяло и да е решил да не прехвърля парите в сейфа. Навярно смяташе, че пистолетът и аларменото устройство на вратата са достатъчна гаранция за безопасността му.

Каси пъхна пачката в калъфката, затвори сейфа и се изправи. В момента, в който излизаше от гардероба, телефонът върху нощното шкафче иззвъня.

Тя се шмугна обратно в гардероба и безшумно затвори вратата.

Разнесе се повторно иззвъняване. Ернандес се размърда. Каси разбра, че е допуснала грешка. Вместо да се връща в гардероба, трябваше да се измъкне и да се скрие в собствената си стая.

Сега се намираше в капан. Навярно го търсеха от охраната — бяха я разкрили!

Пружините на леглото запъшкаха. Лампата в спалнята светна. Ернандес отговори на четвъртото иззвъняване.

— Ало? — дрезгаво каза той.

Каси затвори очи и се заслуша. Беше отчаяна.

— Мамка му! — ядосано рече Ернандес. — Колко е часът?

Тя отвори очи. Спомни си за пистолета и портфейла. Той сигурно щеше да забележи отсъствието им и да отвори гардероба, за да провери сейфа.

— С три часа разлика, идиот такъв!

Каси бръкна в чантичката и стисна електрическия зашеметител. Включи го, после предпазливо и тихо го извади. Червената лампичка не светеше. Електрическият удар при докосването на Джърси Палц до него бе изчерпал батерията му.

Отново погледна през пролуката на вратата. Ернандес седеше на леглото. Каси остави калъфката на пода и пъхна ръка вътре.

— Да, добре, позвъни ми тогава. Не ми пука, че бил нервен, какво мога да направя в три и петнайсет през нощта?

Тя извади пистолета.

— Да, добре, по-късно. Дочуване.

Слушалката се затръшна.

— Мамка му! — извика Ернандес.

Лампата угасна, последвана от синьото сияние на телевизора. В гардероба стана съвсем тъмно. Каси чу скърцането на пружините, докато Ернандес се наместваше и се опитваше да заспи. Тя внимателно включи очилата за нощно виждане и тъкмо си ги слагаше, когато мъжът в спалнята отново изруга:

— Мамка му!

Лампата светна. Леглото изскърца, после по килима се разнесоха тежки стъпки. Приближаваше се към гардероба. Каси бавно отстъпи колкото може по-навътре и вдигна пистолета с две ръце. Каза си, че няма да стреля, че само ще го задържи, докато избяга.

Широката сянка на Ернандес скри светлината, която се процеждаше през пролуките. Каси се приготви.

Но сянката внезапно изчезна и вратата на гардероба не се отвори. След секунди тоалетната дъска изтрака и се чу шуртене. Каси отпусна пистолета и сподави желанието си да грабне калъфката и да се втурне навън. Можеше да стигне до стълбището преди той да осъзнае какво става. И щеше да вземе оръжието му. Ернандес не можеше да направи нищо друго, освен да повика охраната. По това време на нощта дежурните не бяха много. Щеше да напусне хотела преди някой да успее да реагира.

Но остана в гардероба и зачака. Знаеше, че най-доброто бягство е незабелязаното. Но причината беше друга. Куфарчето. Искаше го. Трябваше й.

Откъм тоалетната се чу шум от течащата от казанчето вода. Мина дълго време преди Ернандес най-после да пресече нишата и да се върне в леглото. Лампата отново угасна и той изобщо не забеляза, че портфейлът и пистолетът му не са върху нощното шкафче.

Каси бавно приклекна на пода и седна с притиснати към брадичката си колене. Погледна си часовника. 03:20. Изпълваше я изгарящо усещане за загуба. Тя сведе глава. Знаеше, че няма да напусне гардероба преди началото на странстващата луна. Не можеше да рискува.

Замисли се за Лио. Дали беше буден? Дали се страхуваше от странстващата луна? Бе й казал, че този период носи лош късмет. Но късметът й беше изневерил още преди това с телефонния разговор на Ернандес. Трябваше да го каже на Лио. Да му обясни. Сигурно щеше да разбере. Щеше да го накара да разбере.

18

В 03:46 Каси Блак отвори очи в гардероба на мъжа, когото се опитваше да ограби. Той най-после отново беше захъркал и тя знаеше, че е време да направи последния си ход. Бавно се изправи и отвори вратата, сложи си очилата и погледна към леглото. Ернандес лежеше под завивките, отпуснал глава върху две възглавници. Дълбокото му дишане и гърленото му хъркане показваха, че спи дълбоко. Каси не се интересуваше дали ще се събуди. Не можеше да чака повече. Трябваше да намери куфарчето и да напусне апартамента му. И Лас Вегас.

Тя се наведе и разтри десния си прасец, схванат от неудобната поза. После уви калъфката около дланта си и бавно отвори вратата докрай.

За миг застана неподвижна в спалнята, вперила поглед в неподвижното тяло на Ернандес. После плъзна очи наоколо. Куфарчето го нямаше.

Върна се в нишата и провери в банята. Нищо. Отново влезе в стаята, легна на пода и насочи лъча на фенерчето под леглото. Видя само валма прах и меню за румсървиз.

Изправи се, отиде в дневната и претърси всеки сантиметър от помещението, но не откри нищо. Започна да изпада в паника и си помисли за решението си да слезе в бара и отново да изживее спомените за последните си мигове с Макс. Дали през това време Ернандес не беше излязъл от апартамента си, за да скрие някъде куфарчето? Струваше й се абсурдно, но то все пак липсваше.

Изведнъж й хрумна нещо. Защо ключовете бяха в сейфа? Каси бързо откри отговора. С тях се отключваха белезниците и куфарчето. Фактът, че ги е прибрал там вместо съдържанието на куфарчето, означаваше, че вече се е погрижил за това по друг начин. Ако не бе напускал стаята си, къде другаде можеше да е скрил куфарчето?

Имаше само една възможност. Тя се върна в спалнята и внимателно разгледа леглото. Представи си онова, което беше видяла през шпионката, докато Ернандес отключваше вратата. Тогава куфарчето бе заключено на дясната му китка. Каси заобиколи от дясната страна и лекичко заопипва завивките.

Накрая докосна нещо плоско и твърдо и разбра, че го е намерила. Бавно повдигна одеялото и видя куфарчето.

Върна се в гардероба и пак отвори сейфа. Забеляза, че е оставила пистолета върху него. Взе го, внимателно извади ключовете и ги разгледа. Бяха пет и Каси имаше достатъчно опит с белезниците, за да знае кой е за тях. Отдели го от другите, за да не вдигне шум, и отново влезе в спалнята.

Ернандес не помръдваше. Каси остави пистолета на леглото и безшумно пъхна ключето в ключалката на белезниците. Когато го завъртя, се разнесе металическо изщракване. Тъкмо понечи да свали куфарчето, когато Ернандес, навярно обезпокоен от звука, се размърда.

Каси тихо взе куфарчето, после грабна пистолета. Мъжът въздъхна и започна да рита под завивките. Събуждаше се.

Тя вдигна оръжието. Ако се наложеше, щеше да го направи. Можеше да го отдаде на иззвъняването на телефона, странстващата луна или просто на съдбата. Нямаше значение. Но щеше да направи каквото трябва.