Блудна луна

19

Първото нещо, което забеляза в казиното, беше пустият наблюдателен пост. Джак Карч знаеше, че Винсънт Грималди не може да е там. Знаеше и къде е. Но още от откриването на „Клеопатра“ бяха установили правилото на балкона винаги да има някой. Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Карч разбираше, че всичко е въпрос на въображение. Фокус. Илюзията за сигурност пораждаше сигурност. Но в момента отгоре не наблюдаваше никой и това означаваше, че Винсънт го е повикал заради нещо важно. Тази мисъл му подейства по-ободряващо от термоса кафе, което бе изпил, докато шофираше.

Докато крачеше между игралните маси и заобикаляше пияните комарджии, които сляпо се изпречваха на пътя му, Карч не откъсваше поглед от вратата на балкона и почти очакваше припряно да влезе някой от охраната, като в движение поправя вратовръзката си. Но не се появи никой и когато стигна до асансьорите на „Юфрейтиз“, той най-после сведе очи.

Тук нямаше хора. Само една жена, която държеше пластмасова чашка с печалбата си от казиното. Тя погледна мрачното му лице и бързо се извърна, като покри чашката, сякаш за да предпази съдържанието й. Карч небрежно се приближи до сандъчето за фасове до стената, стъпи на него и се наведе с гръб към жената, като че ли искаше да си завърже обувката. После бръкна с пръст в черния пясък и извади електронната карта, която търсеше. Изправи се точно в момента, в който се разнесе сигналът за пристигането на асансьора.

Той влезе в асансьора след жената, издуха пясъка от картата и я вкара в отвора, за да натисне бутона на двайсетия етаж, след като жената натисна този за шестия. Чашата й бе пълна с петцентови монети. Жената беше от най-нещастните комарджии и или не искаше той да го разбере, или наистина се страхуваше от него. Бе приблизително на неговата възраст и имаше дълга коса. Карч предположи, че е дошла в Лас Вегас от някой южен щат. Жената стоеше със сведена глава, но той разбираше, че наблюдава отражението му в полираната дървена врата. Знаеше, че лицето му плаши хората. Имаше остър нос и брадичка. Кожата му винаги изглеждаше жълтеникава, въпреки че живееше в пустинята. Косата му беше черна като лимузина. Но най-смущаващи бяха очите му, ледени и мъртви.

Карч бръкна в джоба за цигарите си. Като държеше притиснати един до друг четирите пръста на дясната си ръка, той извади две цигари и задържа в дланта си едната, докато другата прехвърли в лявата. Почти очакваше жената да възрази още при самия вид на цигарите, но тя не каза нищо. После опитно направи фокуса, на който толкова отдавна го бе научил баща му. Като държеше втората цигара с края на четирите си пръста и палеца на лявата си ръка, той създаде илюзията, че я пъха в ухото си и с дясната ръка, а после я вади от устата си и я захапва.

Междувременно наблюдаваше отражението й и виждаше, че е забелязала трика. Тя леко се завъртя, сякаш се канеше да каже нещо, но после се отказа. Вратата се отвори и жената слезе на шестия етаж. Когато закрачи наляво, Карч извика след нея:

— Обаче ви накарах да погледнете, нали?

И се засмя. Жената се обърна, но в този момент вратите на асансьора се затвориха.

— Следващия път занеси стотинките си в „Брансън“ — прибави Карч и поклати глава. Някога „Клеопатра“ обещаваше толкова много. Сега привличаше само дребните риби, място с изтъркани килими и басейн, пълен с мъже, които носят сандали и черни чорапи. За кой ли път се зачуди какво прави и защо изобщо се е продал на Винсънт Грималди.

След десет секунди слезе на двайсетия етаж. В коридора нямаше никого. Виждаше се само количка за румсървиз, която някой бе избутал от стаята си. Когато мина покрай нея, усети неприятна миризма на застояло.

Пътьом погледна към номера на първата врата: 2001. Спомняше си тази стая. В нея за пръв път бе работил за Винсънт Грималди. Струваше му се, че е минало ужасно много време. Това го подразни. Докъде беше стигнал оттогава? Не много далеч, знаеше го. Навярно и той принадлежеше към дребните риби. Мислите му се върнаха към празния балкон в казиното и Карч си представи гледката към игралната зала, която се разкриваше оттам.

Стигна до стая 2014 и отключи вратата с картата.

Винсънт Грималди стоеше до френския прозорец и като че ли гледаше към града и пустинята, ширнала се пред шоколадовокафявата планина на хоризонта. Навън бе хубав слънчев ден.

Очевидно не го беше чул, защото не се обърна. Карч забеляза, че вратите към спалнята са затворени. Миришеше на стари пури, дезинфектант и още нещо. Опита се да се сети на какво и сърцето му се разтуптя. На барут. Може би този път Винсънт наистина се нуждаеше от него.

— Винсънт?

Грималди се обърна. Бе нисък, със сурово загоряло лице с остра брадичка и силно изпъкнали скули. Металносивата му коса беше гладко сресана назад. Носеше безупречен костюм на Хуго Бос. Винаги се обличаше така, като че ли е директор на „Мирадж“, а не на „Клеопатра“. Но това бе заблуда. Винсънт несъмнено беше капитан на стар речен шлеп в море от разкошни нови лайнери с имена като „Беладжо“, „Мандалей Бей“ и „Вънишън“.

— Джак! Не те чух. Къде беше?

Карч не обърна внимание на въпроса и си погледна часовника. Осем и десет, само четирийсет минути след спешното повикване на Грималди. Четирийсет минути не беше зле, особено след отказа на Винсънт да му обясни по телефона за какво става дума.

— Какво има?

— Какво има ли! Имаме си адски голям проблем. Той се приближи и се пресегна към електронната карта, която Карч все още стискаше в ръка. Джак му я подаде и си помисли дали да не си запали цигарата, но реши да изчака.

— Вече ми го загатна по телефона, Винсънт. Е, ето ме. Налага ли се да гадая какъв е проблемът, или ще ми обясниш?

— Не, Джак, ще ти покажа. Сам виж.

Той посочи с брадичка към вратата на спалнята. Жестът бе типичен за него. Винаги се скъпеше на движения. И на думи.

Карч продължи да го гледа в очакване на обяснение, но такова не последва. Той се обърна, отиде при вратата, отвори я и влезе.

В стаята беше тъмно. Оскъдна слънчева светлина се процеждаше през процепа между спуснатите завеси. Лъчите падаха диагонално върху леглото, върху което лежеше по гръб пълен мъж. Дясното му око липсваше, пръснато от изстреляния почти от упор куршум. Дървената табла и стената отзад бяха опръскани с кръв и белезникавосива мозъчна маса. Дупката от куршума се виждаше на петнайсетина сантиметра над таблата.

Джак заобиколи леглото и разгледа трупа. Мъртвецът носеше бяла тениска и светлосини боксерки. На дясната му ръка имаше белезници — за китката му бяха закопчани и двете гривни. Между краката му лежеше пистолет. Карч се наведе и видя, че е деветмилиметров „Смит & Уесън“.

Грималди застана на прага на спалнята.

— Кой го откри? — попита Джак.

— Аз.

Карч го погледна и вдигна вежди. Очакваше да му каже, че го е намерила камериерката, макар още да беше рано. Но не и самият директор на казиното.

— В седем сутринта трябваше да закусвам с него — поясни Грималди. — След като не се появи, му позвъних. Никой не ми отговори, затова дойдох тук. И го открих. После те повиках.

Нещата наистина ставаха интересни.

— Кой е този, Винсънт?

— Просто куриер. От Маями. Казва се… казваше се Идалго.

Джак зачака. Грималди не продължи.

— Виж, Винсънт, ще ми обясниш ли какво става?

Грималди въздъхна. Карч се наслаждаваше на момента. Грималди имаше проблем и се нуждаеше от него. Джак вече знаеше, че ще изцеди от този случай каквото може. И ако това означаваше най-после да се освободи от Винсънт Грималди, нямаше да му мигне окото. Помисли си за наблюдателния пост в казиното. Виждаше се да стои там. И да наблюдава парите. Да наблюдава всичко.

— Да, ще ти обясня.

Възрастният мъж влезе в спалнята и погледна трупа.

— Става дума за пари, Джак. Дебелият скапаняк носеше два и половина милиона долара. Сега ги няма и той не може да каже какво се е случило с тях.

— Два милиона и половина!? За какво? Предполагам, че не ги е донесъл, за да ги разиграе на двайсет и едно?

Вената на слепоочието на Грималди запулсира. Старецът се ядосваше. Карч знаеше, че в такова състояние става много опасен. Но се чувстваше като момченце, застанало пред коледна елха с дълга пръчка. Трябваше да провери дали стъклените топки наистина са толкова крехки.

— Дойде да остави парите — отвърна Грималди. — Тази сутрин. Затова беше срещата.

Той посочи трупа.

— И ето какво открих. Кретенът е довел някой тук и сега парите ги няма. Трябва да ги върнем, Джак. При това бързо. Трябва…

Карч поклати глава, извади незапалената цигара от устата си и я скъса.

— Чии са парите?

— Не ти трябва да знаеш някои неща, Джак. Просто открий кой…

— По-спокойно, Винсънт. Желая ти късмет.

Карч махна с ръка и се насочи към вратата. Вече се приближаваше до изхода, когато Грималди го настигна.

— Добре, добре, почакай, Джак! Ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, каквото искаш.

Джак спря. Все още стоеше с лице към вратата. Забеляза, че втората ключалка липсва. Той протегна ръка и докосна небоядисаното място на касата. В отворите за болтовете имаше някакво сивкаво вещество. Карч го разтърка между палеца и показалеца си, после се завъртя към Грималди.

— Добре, Винсънт, започни от началото. Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко. Не пропускай абсолютно нищо.

Старецът кимна и посочи дивана. Джак седна. Грималди отново застана до големия прозорец. Фигурата му се очерта на фона на ясното синьо небе като тъмен облак.

— Добре — започна Винсънт. — Преди две седмици ми съобщиха, че щяло да има проблем при прехвърлянето.

Карч кимна. Макар че не бе толкова навътре в нещата като събеседника си, работата му изискваше да има представа какво става. „Клеопатра“ се продаваше. Имаше оферта от „Буена Суерте Груп“, консорциум от Маями. Представители на Комитета по хазарта от дванайсет седмици проучваха купувачите и скоро щяха да излязат с окончателен доклад. Ръководството на комитета почти винаги следваше заключението на докладите и това ги правеше ключов елемент във всяка сделка с казино в Невада.

— Какво се е случило? Доколкото ми е известно, „Буена Суерте“ е чиста.

— Няма значение какво се е случило. Важни са парите, Джак.

— Всичко е важно. Трябва да ми кажеш всичко.

Грималди вдигна ръце в знак, че отстъпва.

— Появи се едно име. Открили са връзка между член на директорския борд и някой си Ектор Бланко. Ще попиташ кой е Ектор Бланко. Достатъчно е да ти отговоря, че е тайният партньор, който трябваше да си остане таен. И повече нищо няма да ти кажа за него.

— И сам се сещам, Винсънт. Ла Куба Ностра.

Двамата с Винсънт вече бяха разговаряли за този хибрид. Прехвърлени от североизток бойци на мафията се съюзяваха с кубински емигранти в Маями и овладяваха организираната престъпност в южна Флорида. Сред разузнаването на подземния свят се носеше слух, че преди няколко години групата тайно е организирала референдум за допускане на хазартни игри в щата и че се е провалила. Изглеждаше напълно логично сега да се опитват да инвестират парите си другаде.

В Невада нямаше нужда от референдум. Само трябваше да спечелят на своя страна Комитета по хазарта и сегашните управници на града. Фактът, че Лас Вегас е рожба на гангстерска мечта и че десетилетия наред е бил управляван от хора, свързани с мафията, потъваше в колективната амнезия на обществото. Вегас се бе превърнал в истински американски град. В него имаше пиратски кораби, макети на Айфеловата кула, водни пързалки и туристически Блакчета. Прекрасно място за семейна ваканция. Проблемът беше, че всеки път, щом започнеха да строят нов комплекс в пустинята, багерите на прогреса копаеха опасно близо до останките от действителното наследство на града. И някои от синовете и внуците на тези предци — дори на онези, които бяха погребани в пустинята — не можеха да се откажат от миналото.

— Нямам намерение да говоря за Лос Анджелис Куба Ностра — като че ли едновременно с италиански и кубински акцент отвърна Грималди. — На мен ми е припарило под гъза, а ти се правиш на много умен.

— Добре, Винсънт. Да се върнем на въпроса. Какво се е случило?

Директорът на казиното се обърна и се загледа през прозореца.

— Както ти казах, съобщиха ми, че щяло да има проблем и че ако го решим, щели да платят колкото трябва.

— Защо се обърнаха към теб?

— Защо ли? Защото имам връзки. Ти не струваш и пукната пара, Джак, но аз работя тук от четирийсет и пет години. Вече отдавна съм бил във Вегас, когато на баща ти за пръв път му се е надървил. Видял съм много. Зная много.

Грималди погледна през рамо към Карч. Старецът му напомняше, че му е известно тъмното му минало. Джак сведе очи и веднага му се прииска да не го бе направил.

— Добре, Винсънт. Колко щеше да струва тази малка прочистваща операция?

— Пет милиона. Два и половина в аванс, останалото след гласуването на Комитета.

— И предполагам, че твоята намеса в сделката е щяла Да ти осигури мястото тук след смяната на собствениците.

— Нещо подобно, Джак. И щеше да осигури и твоето. Всички мои хора щяха да спечелят. Щяха да ме повишат в главен управител. Тогава сам щях да избера кого Да направя директор на казиното.

— Ами Ектор Бланко? Той би искал да постави там свой човек.

— Няма значение. Според условията на сделката решението е мое.

Карч се изправи и застана до Грималди пред прозореца. Продължиха да разговарят, загледани към планината отвъд пустинята.

— Значи онзи тип на леглото, Идалго де, е дошъл тук с аванса и са го ограбили. Това като че ли си е техен проблем, Винсънт. Не твой. Не наш.

— Проблемът е мой, а следователно и твой — отвърна Грималди с безизразен, сериозен глас и добре премерени думи. Беше свалил маската си и Карч знаеше, че в такива моменти е най-опасен. Като куче с премазана опашка. Само да се опиташ да го погалиш и ще те захапе за ръката. — Аз уредих сделката. В мига, в който Идалго слезе от самолета на „Маккарън“, и той, и парите бяха под моя опека. Така смятат онези от Маями.

Той замълча и когато отново заговори, в гласа му се долавяха отчаяни, навярно дори умолителни нотки.

— Трябва да намеря парите, Джак. Докладът на Комитета по хазарта ще бъде отпечатан във вторник. След това ще е късно да се променя. Трябва да намеря парите и да платя, иначе продажбата отива на майната си. А тогава момчетата от Маями ще ми пратят хората си.

Грималди отново посочи с брадичка, този път към пустинята.

— И ще ме отведат там. При другите от Лас Вегас, които не са знаели как да си вършат работата.

Той рязко поклати глава.

— Аз съм на шейсет и три, Джак. Четирийсет и пет скапани години в тоя град и ето какво ще получа.

Карч го остави да се помъчи десетина секунди преди да му отговори.

— Няма да го допуснем, Винсънт. Няма.

Грималди кимна и устните му се извиха в мрачна усмивка.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Джак.

20

Карч започна огледа с положението на трупа и разплисканата по таблата и стената кръв. Когато го бяха застреляли, дебелият мъж навярно беше седял на леглото. Убиецът трябваше да е стоял близо до него.

— Левак — каза той.

— Какво? — попита Грималди.

— Убиецът. Бил е левак. По всяка вероятност.

Джак зае предполагаемото място на убиеца, протегна лявата си ръка и кимна. Идалго бе прострелян в лявото око. Човекът беше стоял точно срещу него, следователно бе държал пистолета в лявата си ръка.

Плъзна поглед към таблата и стената. В офиса си имаше няколко книги за разплискването на кръвта — как да се открие значението на елипсовидните или кръглите капки и прочее. Но никога не беше стигал по-далеч от уводните глави, защото материята му се струваше ужасно досадна и рядко му влизаше в работа. Какво можеше да се разбере от гледката пред него? Не много. Идалго бе убит. И толкова.

— Някой да е съобщавал за изстрел? — попита Карч.

— Не — отвърна Грималди. — Но исках да е изолиран, затова съседните стаи не бяха заети. Не знам дали е свързано с убийството, но снощи на този етаж имаше тревога за пожар.

Джак го погледна.

— Към единайсет — поясни директорът на казиното. — Някой оставил цигара върху количка за румсървиз точно под детектор за дим.

Карч посочи мъртвеца.

— Той евакуирал ли се е? Напускал ли е стаята?

— Поне аз не знам. Наредих да подготвят записите, за да прегледаме всичко.

Джак кимна, но нямаше представа какво би могло да е значението на тревогата. Отново погледна трупа.

— Струва ми се, че това тук е нескопосан опит да се инсценира самоубийство. Но…

— Не е било самоубийство. Вило си е обир.

— Знам, Винсънт, знам. Изслушай ме. Казах опит за инсцениране. При това кофти опит. Просто ме доизслушвай преди да ме прекъснеш.

Реши да прекрати с коментара на огледа. Щеше да остави Грималди сам да разбере какво се е случило. Но го безпокоеше присъствието на белезниците на местопрестъплението. Защо не му ги бяха свалили?

— Винсънт, претърсихте ли основно апартамента за парите?

— Да, няма ги. Заедно с куфарчето.

— Ами ключовете му?

— Какви ключове?

— Ключовете. — Карч посочи към китката му. — Къде са ключовете за белезниците?

— Не знам, Джак. Не съм виждал никакви ключове. Онзи, дето е взел парите, сигурно е прибрал и тях. Но го очаква изненада.

— Каква изненада?

— Ключът за куфарчето не е там. Господин Бла… хм, шефът на тоя дебелак не искаше той да го отваря. Може да се е страхувал, че ще изпука част от тях долу в казиното. Ключът е у мен, но не и скапаното куфарче. То е с електронна защита — действа като зашеметител. Ако някой се опита да го отвори без ключа, здравата ще си изпати. Шейсет хиляди волта.

Карч кимна, извади от джоба си малък бележник и химикалка и си записа за ключа и куфарчето.

— Какво пишеш, Джак?

— Водя си бележки, за да си изясня нещата.

— Не искам тази информация да попадне в чужди ръце.

Карч само го погледна и Грималди каза:

— Знам, ще бъдеш дискретен, но все пак…

Джак заобиколи леглото и погледна часовника върху нощното шкафче. Приличаше на „Ролекс“. Той пъхна химикалката в металната верижка и го вдигна така, че да разгледа задния капак.

— Убиецът е бил достатъчно умен, за да познае, че е фалшив.

— Всеки от бранша би го познал, Джак. Тези ментета се продават за петдесетачка на тротоара пред всяко заведение на „Фримонт“. Просто убиецът е бил достатъчно умен, за да вземе проклетите пари, и толкова.

Карч кимна и остави часовника, отиде до гардероба, отвори го и се наведе над сейфа. Вратичката му беше открехната. Вътре нямаше нищо.

— Разкажи ми за този тип, Винсънт. Кога е пристигнал във Вегас?

— Преди три дни. Не бях сигурен кога ще стане разплащането. Просто трябваше да сме готови с парите. Идалго пристигна в понеделник и оттогава чакахме.

Джак приклекна и притвори вратата на сейфа, за да разгледа клавишите.

— През цялото време ли си стоеше в стаята?

— Не, играеше в казиното. Дадох му кредит и копелето започна да ме обира. Господи, мислех си, че ако скоро не предадем парите, тоя ще ни докара до фалит.

Карч се завъртя и го погледна.

— И колко спечели, Винсънт?

— В понеделник му дадох петдесет пчелички. До снощи ги беше превърнал в сто бона, че и отгоре. Страхотно играеше. Раздаваше бакшиши на стотачки, като че ли са тоалетна хартия.

Джак отново насочи вниманието си към сейфа, но всъщност не го виждаше. Обмисляше думите на Грималди.

— Разбираш ли какво си направил, Винсънт? Сам си си виновен.

— Какво искаш да кажеш, мамка му?

— Дал си му пари и той ги е превърнал в още повече. И се е перчел пред всички. В този град това е все едно да пуснеш кръв във водата, Винсънт. Това е привлякло акулите към твоя дебелак.

— Значи според теб убиецът го е направил заради стоте бона, а не заради онези два и половина милиона?

— Според мен е дошъл заради стоте хиляди и е открил останалите. Най-щастливият ден в живота му.

— Не е възможно, Джак. Това…

— Кой знаеше за парите?

— Само аз.

— Ами онези от Маями? Има ли вероятност информацията да е изтекла оттам?

— Не, знаеше само един човек.

— Може куриерът да е казал на някого.

— Едва ли, Джак. Той работеше направо за шефа. Знаел е, че ако парите изчезнат, вината ще падне върху него.

— Освен ако не го убият. Ами онзи, който е трябвало да ги получи?

— Той знаеше, че са някъде тук, но нямаше представа у кого и къде точно. А и освен това защо да ги краде, щом и без това щяхме да му ги дадем?

— Именно. Фактът, че никой не е знаел къде са, доказва моето предположение. Бил е крадец, Винсънт. Някой е забелязал, че този тип печели сто бона, и го е проследил. И е ударил джакпота.

Без да се изправя, Карч погледна нагоре към дрехите на Идалго, преместени настрани, така че крадецът да има свободно пространство за работа. Вниманието му привлече нещо на стената зад сейфа. Приличаше на олющена боя. Той застана на колене и надникна отзад. Боята не беше олющена — имаше боядисана лепенка. Джак протегна ръка и започна да я отлепя. Тя минаваше по стената и тавана на гардероба, излизаше навън и продължаваше по тавана на нишата. Завършваше на стената над входа.

— Какво е това, мамка му? — попита Грималди.

— Проводникова лепенка. Крадецът е бил професионалист, Винсънт. Наблюдавал е нашия човек.

— Искаш да кажеш с камери ли?

Карч кимна и се върна при гардероба. Отново разгледа тавана и стените. На дясната стена имаше дупчица, пробита с бормашина. Откри и още лепенка, която водеше зад сейфа.

— Две камери. Една в стаята, за да наблюдава обекта. Другата точно тук, за да види комбинацията. Добра работа.

— Не съм чувал някой да използва камери още от… от онзи път. Макс Фрилинг.

— И аз не съм — изхъмка Карч. — Но определено не е бил Макс, нали?

— Имаш право.

Джак излезе от гардероба, върна се в стаята и плъзна очи по тавана и стените. После отиде при входната врата, отвори я, приклекна и разгледа заключващия механизъм.

— Ами отпечатъци? — попита застаналият зад него Грималди.

— Няма да има никакви отпечатъци.

Карч превъртя резето, видя, че езичето излиза само наполовина, затвори вратата и кимна. Възхищаваше се да отлично свършената работа. Изправи се и погледна директора на казиното. Не успя да сподави усмивката си.

— Какво е толкова смешно, мамка му? — попита Грималди.

— Нищо — още по-широко се усмихна Джак. — Просто обичам да играя срещу достоен противник, това е всичко. Наистина се радвам, че ме повика, Винсънт.

— Това не ти е игра. Трябва да намеря парите.

Карч не отговори на укора. Нямаше значение. Вече виждаше как ще се възползва от случая, за да постигне старата си мечта.

— Имаш проблем, Винсънт.

— Това ми е ясно. Защо мислиш, че те повиках?

— Имам предвид друг проблем. Погледни тук.

Той се отдръпна, за да покаже на Грималди заключващия механизъм.

— Прецакал е ключалката. Дебелакът е смятал, че се е заключил, но резето и втората ключалка са били повредени. Също и този боклук.

Карч свали електронната аларма от бравата и я хвърли на пода.

— Но това са само допълнителните ключалки. Основната е здрава. Това означава… че е имал ключ.

Карч кимна.

— Браво, Винсънт, страхотен си — отвърна той, макар че тонът му загатваше за противното. — Имал е ключ. Значи някой му го е дал. Вътрешен човек.

Грималди сведе поглед към пода и Джак видя, че лицето на стареца пак започва да се зачервява от гняв.

— Предполагам, че е имал и ключ за някоя от празните стаи наоколо, за да може да наблюдава камерите и да нанесе удара в подходящия момент.

— Искаш ли да им хвърлиш един поглед?

— Да, разбира се.

Първата стая, номер 2015, се намираше точно насреща и Карч още с влизането си каза, че са открили мястото, където крадецът е чакал обектът да заспи.

— Как разбра? — попита Грималди.

Джак посочи масата. Списанията, менюто, хотелската информация и бутилката вино бяха преместени настрани.

— Тук е чакал.

После огледа всичко. Не че очакваше много. Противникът му беше опитен и почти нямаше вероятност да е допуснал грешка. Леглото в спалнята изглеждаше недокоснато. Карч надникна в банята и не откри нищо необичайно. Даже да бе използвал тоалетната, убиецът беше свалил дъската.

Върна се в дневната. Грималди стоеше по средата със скръстени ръце. Джак се зачуди какво да каже, за да го измъчи още мъничко, но изведнъж забеляза нещо под масата до завесите, коленичи и се пъхна отдолу.

— Какво има, Джак?

— Не зная.

Карч протегна ръка и повдигна завесата. На пода лежеше карта за игра. Асо купа. Погледна я и се замисли. Двете срещуположни ъгълчета бяха косо прерязани-знак, че е от сувенирна колода, купена от казино. След като картите се използваха известно време, ъгълчетата им се прерязваха и колодите се продаваха в магазините за сувенири. Прерязването се правеше като предпазна мярка в случай, че някой се опита да подхвърли такава карта на маса в казиното.

— Какво е това? — попита иззад него Грималди.

— Карта. Асо купа.

Внезапно си спомни думите на своя старец за асото купа. Наричаше го „карта на парите“. „Следвай картата на парите“ — казваше той.

— Асо купа ли? — рече Грималди. — Какво прави тук?

Карч не отговори, а посегна към картата и я взе с два пръста. После изпълзя изпод масата, разгледа я и видя, че на гърба има две розови фламинго с преплетени шии, образуващи очертание на сърце.

— От „Фламинго“ е.

— Какво означава това?

Карч сви рамене.

— Може би нищо. Но нашият човек трябва доста да е почакал тук. Навярно е редил пасианси, за да убие времето.

— Е, след като е изпуснал асото купа на пода, няма начин да е спечелил.

— Много проницателно, Винсънт.

— Виж, Джак — избухна Грималди, — ще ми помогнеш ли, или ще измисляш каламбури и ще ме правиш на глупак? Защото ако намеренията ти са такива, ще потърся някой друг да свърши работата, без да ме тормози така.

— Винсънт, ти ме повика, защото знаеш, че никой не може да разреши този случай по-добре от мен — спокойно отговори Карч.

— Тогава престани да дрънкаш и го разреши. Времето тече.

Върнаха се в апартамента на жертвата и пак го огледаха, после започнаха да обсъждат възможностите. Грималди каза, че хората от Маями не ги интересувало какво се е случило с куриера, така че въпросът оставал открит. Можели да излязат от стаята и да оставят камериерката да открие трупа. Или да докарат количка за мръсно бельо, да натоварят мъртвеца и да го спуснат със сервизния асансьор до служебния вход, където да ги чака кола. Всички следи от престоя на куриера в хотела можели да бъдат изтрити от компютрите и записите и нямало проблем през нощта да изхвърлят тялото в пустинята.

— Ще трябват четирима души, за да вдигнат тоя чувал с лой — рече директорът.

— Колкото повече разширяваш кръга от хора, които знаят за случая, толкова повече се излагаш на риск-отвърна Карч.

— Но ако оставим камериерката да го открие, официално ще се намесят ченгетата от Метро и това ще навреди на репутацията на хотела. Не си спомням кога за последен път в града е имало самоубийство. Ще се нахвърлят на случая така, както Тайсън се нахвърли на ухото на Ивендър.

— Вярно е. Но така нашият човек може да се изнерви и да допусне грешка.

— Ами ако отдел „Убийства“ в Метро се докопа до него преди теб?

Карч само го погледна. Изражението му показваше, че идеята е абсурдна.

— Ти решаваш, Винсънт. Губим си времето. Искам да изгледам записа и да се залавям за работа.

Грималди кимна.

— Добре, никакви ченгета. Ще повикам няколко души да се погрижат за нещата.

— Чудесно решение, Винсънт — отвърна Джак по начин, който накара директора да се зачуди дали говори сериозно. — Да идем да видим записа.

Излязоха от стаята. Карч закачи на бравата отвън табелката „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“.

21

Карч не идваше за пръв път в офиса на Грималди на втория етаж на казиното. Той имаше таен договор за консултант по охраната с „Клеопатра“ — никакви документи, плащане в брой — и като такъв най-често се срещаше с директора в кабинета му, макар че задачите, които му възлагаха, нямаха нищо общо с казиното. Джак обикновено се занимаваше със случаи, които Грималди наричаше „второстепенни въпроси по сигурността“. Това положение го устройваше. Знаеше, че никога не би облякъл доброволно синия блейзър с профила на египетската царица на джоба.

Офисът бе просторен и разкошно мебелиран — освен бюрото имаше диван, фотьойли и дори бар. Влизаше се през огромната зала на охраната, в която десетки служители седяха пред екрани, показващи постоянно променящите се образи от стотиците камери в казиното. Вътре беше сумрачно и температурата никога не надвишаваше осемнайсет градуса заради деликатната електроника. Повечето хора тук носеха под униформите си пуловери. Когато видеше някой в Лас Вегас, облечен с пуловер през лятото, човек разбираше, че работи в охраната.

Прозорците на едната стена в офиса гледаха към залата. Точно зад бюрото имаше врата, която водеше към наблюдателния пост. До него можеше да се стигне само оттук и Грималди никога не му беше предлагал да излезе на балкона, за да погледне към казиното. Това ядосваше Карч, още повече че директорът го знаеше.

— Какво открихте? — попита Грималди, докато спускаше щорите на прозорците към залата.

— Изненада — без да откъсва очи от четирите екрана, активирани на видеостената, отвърна мъжът зад бюрото.

— Обясни ни.

Думата „ни“ накара служителя да вдигне поглед. Той кимна на Карч и отново заби очи в екраните.

— Според мен този тип е бил обран от жена.

— Покажи.

Джак остана от отсрещната страна на бюрото и погледна през стъклената врата, която водеше към балкона. Грималди не си направи труда да му представи другия мъж.

През следващите пет минути служителят им показа записите, проследяващи последната вечер на Идалго в казиното. Там имаше достатъчно камери — както във всяко казино в Лас Вегас, — които не изпускаха човек от поглед, щом влезеше в така наречената видеомрежа. Най-добрите служители помнеха квадрантите на мрежата и само с няколко удара по клавиатурата можеха да прескачат от една камера на друга и да следят даден обект.

Човекът на Грималди постъпи точно така, само че не беше на живо. Просто бе сглобил кадрите на Идалго от предишната вечер. Дебелакът игра бакара и двайсет и едно, дори няколко пъти заложи на рулетка. На каквото и да играеше обаче, той почти не разговаряше с другите играчи и със служителите на казиното. Накрая, когато в долния ъгъл на екрана се виждаше, че часът е 22:38, той се насочи към ВИП-рецепцията и взе алуминиевото си куфарче от сейфа. Там го пресрещна човек от охраната, който тръгна заедно с него към асансьорите.

— Кой е този? — попита Карч.

— Казва се Мартин — отвърна Грималди. — Началник смяна е. Работи тук от две години, премести се при нас от „Нугит“. Наредих му да охранява дебелака цяла седмица.

— Ще трябва да поговорим с него.

— Не знам с какво ще помогне това, но няма проблем.

Служителят посочи един нов кадър. Идалго и Мартин влизаха в един от асансьорите. Дебелакът извади електронната си карта от джоба, Мартин я взе, пъхна я в отвора на таблото и натисна бутона за двайсетия етаж. Макар записът да беше без звук, ясно се виждаше, че двамата не разговарят.

— Това е всичко — каза служителят.

— В коридорите няма камери, така ли? — попита Карч.

— Не. След слизането му от асансьора губим следите му.

— Ами когато по-късно се е задействала алармата за пожар? — каза Грималди. — Някаква следа от него?

— Нищо. Проверих всички камери от асансьорите и стълбището. Не се е еваку…

— Почакайте малко — внезапно го прекъсна Карч. — Върнете назад. Записа от асансьора.

Служителят погледна Грималди, който кимна, върна записа и го пусна отново. Тримата безмълвно го изгледаха. Сега забелязаха, че преди Идалго да бръкне в джоба си и да извади електронната карта, Мартин му казва нещо.

— Винсънт, Мартин е началник смяна, нали така?

— Да.

— Той не трябва ли да има собствена карта?

Грималди помълча малко, замислен едновременно над видяното и над смисъла на въпроса.

— Копеле. Взе картата на Идалго, въпреки че можеше да използва своята.

— Защото може да не я е носил.

— Защото може да я е дал… къде е оная жена, за която приказваше?

Служителят натисна няколко клавиша и на екрана се появи залата за бакара. Играеше само Идалго. С помощта на вградената в пулта мишка мъжът превъртя записа напред и посочи една жена, която стоеше облегната на перилата, отделящи салона от останалата част на казиното.

— Ето я. Прави се на разсеяна, но го наблюдава.

Той продължи да превърта записа. Тримата мълчаливо гледаха екрана. Жената като че ли си почиваше. Носеше през рамо раничка и в едната си ръка държеше черен сак. Сякаш току-що беше пристигнала в хотела и чакаше съпруга си, отишъл да изиграе набързо няколко ръце на двайсет и едно преди да се качат в стаята си. Но погледът й на два пъти крадешком се плъзгаше към салона и очевидно попадаше право върху Идалго. На Карч му се стори странно, но това не бе достатъчно.

— Той е единственият играч в залата — каза Джак. — Кого другиго да гледа?

— Вярно е. Но аз проследих и нея.

Служителят извади касетата и зареди нова. Грималди се наведе, за да вижда по-добре. Карч опря длани върху бюрото и също се наведе. На екрана се появи жената с двете чанти. Кадърът показваше влизането й в казиното в 20:00. Тя се насочи към ВИП-рецепцията, където получи някакъв плик.

— Това трябва да е ключът — рече директорът. — Скапаният ключ на Мартин!

Джак си мислеше същото, но не каза нищо. Мислеше си също, че тъмните къдрици, които обрамчваха — и скриваха — лицето на жената, трябва да са перука. Тя отиде до един от телефоните във фоайето и обърната с гръб към камерата, навярно отвори плика. После се завъртя и тръгна към казиното. Записът я проследи до асансьора на „Юфрейтиз“.

— Адски е опитна — отбеляза служителят. — Нито веднъж не погледна нагоре. С тая шапка и перуката все едно че се крие под чадър.

Карч се усмихна. Човекът имаше право. Тази жена беше професионалистка. След като знаеше какво е направила на двайсетия етаж, Джак не можеше да не й се възхищава.

В асансьора жената извади от задния си джоб електронна карта и я вкара в отвора на таблото.

— Ето го ключа — рече Грималди.

На Карч му се искаше директорът да млъкне и само да гледа, но не му каза нищо.

— Добре — продължи служителят, докато набираше нова команда на клавиатурата. — Слиза на двайсетия етаж и до четири часа няма нито следа от нея. Междувременно обектът се качва в стаята си да нанка. Но в четири нашето момиче слиза долу и вижте само какво носи.

Картината се промени и тримата видяха жената в асансьора. Раницата висеше през рамото й, но сака вече го нямаше. Вместо него носеше алуминиево куфарче.

— Изглежда ли ви познато? — попита служителят.

Карч се наведе още по напред — всъщност почти легна върху бюрото. Вече не се съмняваше. Човекът бе прав. Тя носеше куфарчето от стаята на Идалго.

— Скапана кучка — спокойно рече Грималди. — Гепила е моите пари.

— Проследи ли я навън? — попита Карч служителя.

Той само посочи към екрана. Очевидно си мислеше, че такъв очевиден въпрос не се нуждае от словесен отговор.

Жената с куфарчето мина през казиното и се запъти към южния изход. Джак знаеше, че той не води към някой от паркингите, а към алеята за Лас Вегас Булевард.

— Не е излязла през главния вход, Винсънт — каза той. Напрегнатият му глас накара Грималди да го погледне. Възрастният мъж вдигна вежди.

— Не е паркирала тук, защото не е искала камерите да заснемат колата й — поясни Карч. — Затова я е оставила някъде другаде и е дошла пеш.

Той посочи екрана, макар че на него вече не се виждаше нищо.

— Южният изход — рече Джак. — Насочила се е към „Фламинго“.

Впечатлен, Грималди кимна.

— Картата на парите. Имаш ли хора там?

— Няма проблем.

— Тогава действай.

— Чакай малко, Винсънт. Ами Мартин? Трябва да започнем с него.

— Аз ще се заема с това. Ти върви след парите, Джак. Парите са най-важни и нямаме никакво време.

Карч кимна. Грималди беше прав. Спомни си за асото купа, което бе намерил в стаята на двайсетия етаж. „Следвай парите. Следвай картата на парите.“

— Е, какво чакаш?

Джак се откъсна от мислите си и вдигна очи към директора.

— Тръгвам.

Той хвърли поглед към вратата на балкона и се насочи към изхода на кабинета. На прага спря и се завъртя.

— Винсънт, няма да е зле да пратиш някого горе, за да провери вентилационните шахти във втората стая.

— Защо?

— Тя се е качила с две чанти, раничка и сак. На излизане носи само раницата и куфарчето. Къде е сакът?

Грималди замълча за миг, после се усмихна, впечатлен, че Джак е забелязал отсъствието на сака.

— Ще наредя да проверят. Дръж ме в течение. И не забравяй, времето изтича.

Карч кимна и излезе от стаята.

22

Напусна „Клеопатра“ по същия път, по който преди няколко минути бе видял да излиза жената на видеоекрана. Докато минаваше между масите и заобикаляше кретените, които лениво му се изпречваха на пътя, мислите му бяха насочени към нея. Беше извършила почти съвършен обир. Един поглед повече към обекта на масата за бакара. Единствената й грешка. Иначе навярно още щяха да се чешат по главите. И все пак нямаше как да не й се възхищава. С нетърпение очакваше да се срещне с нея. И не се съмняваше, че този момент ще настъпи. Жената бе добра, но той беше по-добър.

Джак грубо блъсна настрани някакъв мъж по къси панталони, който разсеяно зяпаше нагоре през стъклените стени на атриума.

— Що не внимаваш бе? — възкликна мъжът.

Карч хвърли поглед назад, без да забавя крачка.

— Мамка ти, говнар скапан. Отивай да си изгубиш парите.

— Кво искаш ти бе? — извика непознатият.

Джак спря и се обърна. Мъжът веднага разбра, че е прекалил, и заотстъпва. Очите им се срещнаха. Карч се усмихна, за да му покаже, че го е накарал да избяга като хлапе.

Излезе през южния изход и скоро вече вървеше по алеята към „Фламинго“. Когато стигна в известното, многократно разширявано и ремонтирано казино, осъзна, че му трябват пари. Ядоса се, че не е поискал от Грималди средства за текущи разходи, и си помисли дали да не се върне, но знаеше, че забавянето ще вбеси директора. Затова се огледа, откри един банкомат и изтегли максималната сума от триста долара, която позволяваше сметката му. Дон Канън обикновено му взимаше петстотин, но и триста щяха да свършат работа. Канън нямаше да му направи проблем. Парите излязоха в стодоларови банкноти, за разлика от всеки друг автомат извън казината. Карч ги сгъна на две, за да може лесно да ги пъхне в ръката на Дон, и ги стисна в дясната си ръка. Това му напомни за ръцете на Микеланджело. Учителят. Представи си свободно отпуснатата дясна ръка на Давид. Или дланта на Нощта в гробницата на Лоренцо де Медичи. Като млад, баща му беше ходил в Италия, за да изучава ръцете на Учителя. Синът нямаше нужда да си прави този труд. В магазина в „Сизърс Палис“ имаше копие на Микеланджеловия Давид.

Той отиде при телефоните, вдигна слушалката на вътрешния и поиска да го свържат с Дон Канън. Отговори му друг човек, който попита кой се обажда. Наложи се да чака повече от минута. Карч се замисли какво да каже. Канън бе началник смяна в залата на охраната. Бяха се запознали преди пет години по време на издирване на изчезнал човек и оттогава Дон с готовност му помагаше. Разбира се, не безплатно. През дванайсетте години, откакто работеше тук, Джак си беше създал връзки като Канън в почти всички казина. За разлика от отношенията му с Грималди, те бяха съвсем законни. Но сега виждаше начин да се изтръгне от примката на Винсънт.

— Джак Карч? — разнесе се в слушалката дрезгав глас.

— Здрасти, Дон. Как я караш?

— Горе-долу. Какво мога да направя за теб?

— Работя по един случай и имам нужда от твоите камери.

— Искаш малко електронна магия, а? Какъв е случаят?

— Нищо особено. Проститутка обрала един тип от „Дезърт Ин“. Той се свърза с мен, защото не иска да се раз-чува, нали разбираш. Никакви ченгета, нищо официално. Но курвата му гепила часовника и пръстена, които имали сантиментална стойност. Нали знаеш, посвещения и прочее глупости. Не може да ги замени бързо, а ако утре се върнел в Мемфис без тях, нямало как да обясни липсата им на жена си.

— Ясно. Какво общо има всичко това с „Фламинго“?

— Мисля, че проститутката е паркирала във вашия гараж — онзи срещу „Ковъл“. Моят човек се срещнал с нея снощи в бара в „Бъгси“, после взели такси до неговия хотел. Обрала го след като заспал. Проследих я от казиното на „Дезърт Ин“ до улицата и предполагам, че е тръгнала за насам. Някъде към четири сутринта.

— Казваш „насам“. Тук ли си в момента?

— Във фоайето съм.

— Защо не ми каза? Идвай.

Той затвори преди Карч да успее да му отговори. Карч влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж. По пътя извади носната си кърпичка, смачка я на топка и я напъха в джоба на гърдите си така, че да не се вижда, но да го държи отворен. После потърси дребни и намери монети от по двайсет и пет и десет цента. Бяха от последната емисия и още лъщяха. Джак се наведе и ги натика в обувките си. Надяваше се, че Канън не го следи с камерата в асансьора.

Когато излезе, тръгна наляво към входа на залата на охраната и натисна звънеца. След пет секунди вратата се отвори.

Дон Канън бе едър як тъмнокос мъж с брада и очила. Най-вероятно отначало го бяха взели на работа именно заради ръста му, но през годините го бяха повишили и сега виждаше казиното само на екраните в залата. Както винаги, двамата се ръкуваха и сгънатите банкноти незабелязано смениха собственика си. Подобно на повечето хотели в Лас Вегас, „Фламинго“ не позволяваше служителите му да взимат възнаграждение за незаконни разследвания. Карч обаче знаеше стойността на бакшиша — следващия път стоманената врата отново щеше да е отворена за него.

— Днес съм малко поолекнал — тихо каза Джак. — По-късно ще се оправим, става ли?

— Няма проблем. Докато идваше, заредих чипа от четири часа. Влизай.

Канън прибра парите в джоба си и го въведе в залата, която много приличаше на тази в „Клеопатра“. Служителите седяха пред редици сложни пултове, плъзгаха очи от екран на екран и тракаха на клавиатурите, за да манипулират ъглите и увеличението на камерите. Наблюдаваха всичко, но най-вече парите. Всичко се свеждаше до парите.

Канън се качи на подиума в дъното на помещението. От това място началник-смяната можеше едновременно да следи и хората, и мониторите.

— Каза, че жената дошла от „Дезърт Ин“, нали? Пеш ли?

Той седна на стола си и го придърпа към пулта. Карч застана зад него.

— Така изглежда. Малко след четири.

— Разстоянието е доста голямо. Добре, да видим. Първо ще опитаме със северния вход.

Докато тракаше по клавиатурата, той продължи да говори:

— От последното ти идване тук минахме на дигитална система. Супер е.

— Чудесно.

Карч не разбираше от техника, но пък това не го интересуваше.

— Добре, ето го входа. Започваме от четири часа. Ще го превъртя на бързи обороти, докато не забележиш нещо.

Канън махна към големия екран пред себе си, разделен на двайсет и четири прозореца, които показваха различни части от казиното. Премести джойстика и когато стрелката посочи един от прозорците, натисна „ентър“. Образът зае целия екран. Виждаше се автоматична двукрила врата. Заради ускореното превъртане автомобилите по улицата сякаш профучаваха с пълна скорост и хората препускаха по тротоара. Карч напрегнато следеше фигурите, които от време на време влизаха в казиното.

— Спри! — след около три минути каза той. — Мисля, че е тя. Върни.

— Добре.

Канън превъртя записа назад, докато фигурата, толкова бързо изчезнала от поглед, се върна заднишком и излезе навън.

— Ето.

Образът замръзна, после се раздвижи. Автоматичните врати се отвориха и жената, която Карч беше видял на екрана в „Клеопатра“, влезе вътре. Раницата и куфарчето бяха с нея.

— Тя е.

— Добре изглежда за проститутка. Колко ли взима?

— Моят човек ми каза, че искала най-малко пет стотака.

Канън подсвирна.

— Че това си е жив обир. Не ми пука как изглежда — и най-готиният гъз не си заслужава петстотин кинта.

Джак се насили да се засмее.

— Взела е и багажа на твоя човек, нали?

— Да. Но той не се интересува от него. Иска си часовника и пръстена.

— Това куфарче прилича на миниатюрен Форт Нокс5.

Карч започна да се поти. Беше се надявал, че Канън няма да се задълбочи толкова.

— Е, да видим къде отива — каза Джак, за да го накара да престане с анализа на записа.

Това като че ли подейства. Дон млъкна и проследи жената от камера на камера, докато тя не напусна казиното през задния изход и не влезе в осеметажния гараж на Ковъл Роуд.

— Сигурно носи перука, но все пак ми се струва, че е нова — отбеляза той след пет минути мълчание. — Ако искаш, можем да я проверим. Имаме компютърни досиета на повечето от работещите момичета в града. Възможно е да открием името й. Проблемът е, че изобщо не поглежда нагоре и до този момент лицето й никъде не се вижда ясно.

„Няма и да се види“ — помисли си Карч.

— Е, нека първо разберем какво ще направи. После ще се занимаваме с това — отвърна той.

В гаража жената се качи на осмия етаж и отиде при необозначен син бус, паркиран в най-отдалечения от асансьора ъгъл. По това време на нощта горните етажи бяха почти празни и около буса нямаше други автомобили.

— Без номер е — отбеляза Канън. — По дяволите, изглежда, че е взела предпазни мерки. Сигурен ли си, че е курва? Не ми изглежда позната, пък и повечето от тези момичета използват шофьори. Особено ако взимат по пет стотачки на час.

Джак не отговори. Взираше се напрегнато в екрана. Жената отключи предната лява врата и остави вътре куфарчето и раницата. После се качи и запали двигателя. Фаровете светнаха. Преди да включи на скорост, тя се пресегна назад и почука по преградата между кабината и товарното отделение. Карч видя, че устните й помръдват, и разбра, че казва нещо. Очевидно отзад имаше човек.

— Можеш ли пак да ми покажеш този момент, Дон?

— Няма проблем.

Канън превъртя назад дигиталния образ и с помощта на клавиатурата се опита да подобри качеството му. После го пусна на бавни обороти.

— Казва нещо — рече той. — Не знам… май нещо от рода на „Как си?“ или „Как е?“. Нещо такова.

— „Как е там отзад?“ — отвърна Карч.

— По дяволите, Джак, май имаш право. Страхотен си бе, пич. Можем да те използваме във „Фламинго“.

— За една седмица ще се побъркам тук вътре. Можеш ли да ми покажеш буса отзад?

— Веднага щом тръгне да излиза.

Канън отново раздели екрана на прозорци, които този път показваха само образите от камерите в гаража, и проследи буса, докато излезе на „Ковъл“. Разположената ниско долу камера ясно показа задната част на колата.

Липсваше и вторият регистрационен номер.

— По дяволите! — извика Карч и сам се изненада от избухването си.

— Чакай малко — рече Канън, върна записа и го пусна на бавни обороти. После замрази картината и я увеличи. Джак местеше поглед между него и екрана, докато най-сетне не разбра какво прави. Номерата на буса бяха свалени, но от лявата страна на бронята имаше стикер от паркинг. По-големите букви и цифри постепенно започнаха да се изчистват. Карч видя текущата година и докато се мъчеше да разчете буквите, Канън подсвирна.

— Какво?

— Прилича ми на ХЛС.

— И на мен. Какво означава това?

— „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Тяхната емблема. Нали се сещаш, фирмата, дето произвежда целия този боклук.

Той махна с ръка към пулта.

— Ясно.

Карч не знаеше какво друго да каже. Това откритие превръщаше на пух и прах измислената история, която бе разказал на Дон. За пръв път усети колко студено е в залата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не разбирам — рече Канън. — Курва, която се вози с бус на „Хутън“. Сигурен ли си, че… хм, твоят клиент ти е казал истината?

И го погледна и Карч разбра, че трябва да се измъкне от това положение.

— Не. Но ще разбера. Ако онзи тип ме е излъгал, ще го разкарам. Благодаря ти за помощта, Дон. Най-добре да се върна в „Дезърт Ин“ и да поговоря с него.

— Да, тая работа ми се струва подозрителна. Искаш ли все пак да прегледаме досиетата на проститутките? Има няколко истински хубавици.

Джак се намръщи и поклати глава.

— Не, може би по-късно. Нека първо разбера каква е: историята. И не се притеснявай за остатъка от онова, което ти дължа.

— Остави. Можеш да ми се доиздължиш с някой фокус.

Карч се престори, че го е хванал неподготвен.

— Ами…

И затършува в джобовете си.

— Имаш ли дребни?

Канън бръкна в джоба си и извади пълна шепа монети. Джак издърпа ръкавите на сакото си до лактите, избра нова, лъскава монета от двайсет и пет цента и я взе с дясната си ръка. После изпълни вариант на класическото „Френско пускане“, съчетано с подхвърляне и изчезване, разработено от Дж. Б. Бобо. Упражняваше този фокус от дванайсетгодишен. Можеше да го направи и насън.

Вдигнал дясната си ръка с дланта нагоре на височината на гърдите си, той стисна монетата с палеца и четирите си пръста и леко я наклони напред, така че Канън да вижда лицевата й страна. После се пресегна към нея с лявата, сякаш за да я вземе. Докато лявата му ръка се затваряше, Джак я пусна в другата си длан, сви юмрук и го протегна напред. Като я стискаше така, сякаш искаше да я превърне на прах, той започна да описва с дясната си ръка кръгове над юмрука си.

— Върти се, върти се и никой не знае къде ще излезе.

Карч постепенно разширяваше кръговете. Накрая внезапно щракна с пръсти и разтвори ръце с длани към Канън. Монетата я нямаше. На лицето на Дон се изписа широка усмивка. Всички реагираха така. Номерът се криеше в двойната илюзия. Скептичният наблюдател смяташе, че монетата изобщо не е напускала лявата ръка, и се объркваше, когато се оказваше, че не е в нито една от двете.

— Фантастично! — възкликна Канън. — Къде е?

Карч поклати глава.

— Това е проблемът с този трик. Никога не знаеш къде отива монетата. Предполагам, че си струва двата стотака, които ти дължа.

Дон се засмя.

— Готин си, Джак. Кой ти показа този фокус, баща ти ли?

— Да.

— Жив ли е?

— Не, почина. Отдавна.

— И той е работил във Вегас, нали?

— Да, ту тук, ту там. През шейсетте. Една седмица загряваше публиката преди Джо Бишоп и Синатра в „Сандс“. Имам ги снимани тримата заедно.

— Страхотно! Доброто старо време, а?

— Да, понякога наистина беше добро.

Карч си спомни как баща му се бе прибрал вкъщи от болницата след инцидента в „Цирк, цирк“. И двете му ръце бяха бинтовани. Погледът му блуждаеше някъде в далечината.

Осъзна, че е престанал да се усмихва, и погледна Канън.

— Най-добре да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Дон.

Стиснаха си ръцете.

— Винаги на твоите услуги, Джак.

— Не ме изпращай.

Карч тръгна по стълбището и изведнъж спря и се подпря на перилото.

— Какво е това, по дяволите!

И повдигна левия си крак и си събу обувката. Без дори да поглежда към Канън, надникна вътре и я разклати. Нещо изтрака. Джак я обърна и монетата от двайсет и пет цента, която беше скрил вътре, падна в дланта му.

— Нали ти казах — рече Карч. — Никога не знаеш къде ще отиде скапаната монета.

И я подхвърли на Канън, който я хвана.

— Ще си я запазя, нали е вълшебна.

Карч повдигна два пръста за довиждане и продължи нагоре по стъпалата. Едва когато напусна „Фламинго“ и камерите на Дон не можеха да го засекат, бръкна в джоба на гърдите си и извади кърпичката и монетата, която бе пуснал вътре, докато описваше кръгове с ръка.

Щеше да извади другата монета от обувката си, когато имаше време да седне някъде.

23

Час и половина по-късно Карч стоеше пред оградения служебен паркинг на „Хутън Лайтинг & Съплайс“ с клетъчен телефон в ръка. Точно от отсрещната страна на оградата беше синият бус, напуснал гаража на „Фламинго“ преди шест часа. Само че сега на задната броня имаше регистрационен номер. Джак нетърпеливо се разхождаше на-сам-натам и чакаше да му позвънят. Наближаваше целта си. Парите. Жената. Той отметна глава и това като че ли подсили възбудата му.

Телефонът иззвъня и Джак незабавно натисна бутона с палец.

— Карч слуша.

— Тук е Айви. Открих го.

Айвърсън, детектив в участъка в Метро, проверяваше автомобилните номера за Карч срещу петдесет долара. Вършеше и други неща на различна цена, като използваше властта на служебната си карта, за да си осигури допълнителен доход. Джак винаги внимаваше с исканията си, дори при съвсем законни случаи. Годините го бяха научили да се отнася към всички ченгета от Метро — и най-вече към Айвърсън — със същата предпазливост и дистанцираност, с каквито и към проститутките, хората от заложните къщи и измамниците в казината.

Карч наклони глава и задържа телефона между рамото и ухото си, докато извади бележник и химикалка.

— Казвай.

— Регистриран е на името на Джеръм Зандър Палц, четирийсет и седем годишен. Адресът е Мишън Стрийт триста и дванайсет. В северен Лас Вегас. Проверих и досието му. Чист е. Между другото, последната услуга е безплатна.

Карч записа само името. Познаваше Джеръм Палц. Или поне бе почти сигурен, че го познава. Работеше на щанда в „Хутън“.

— Хей, шефе, чуваш ли ме?

Джак се откъсна от мислите си.

— Да. Благодаря ти, Айви. Това изяснява много важен за мен въпрос.

— Наистина ли? Какъв?

— А, просто нещо, по което работя. Става дума за наблюдение пред строителен обект. „Вънишън“. Бусът се появи на няколко пъти и ми се стори нещо подозрителен. Но Палц е в списъка на доставчиците. Работи в „Хутън Лайтинг & Съплайс“, а те монтират камерите. Така че мога да го задраскам.

— Какво има там, обир ли?

— Да, на строителни материали. Бусът на този Палц не е обозначен, затова реших да го проверя.

— И сега започваш пак отначало, а?

Айвърсън сигурно се подсмихваше от отсрещния край на връзката.

— Да. Но ти благодаря, приятел. Спестяваш ми време.

— До чуване.

Карч затвори и погледна през оградата към синия бус. Опитваше се да обмисли следващия си ход. Следата, водеща към Палц, променяше нещата.

Накрая се свърза със „справки“ и поиска номера на „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Набра го и попита за Джърси Палц, който отговори след половин минута.

— Джеръм Палц.

Мълчание.

— Да, кой е…

— Джърси Палц?

— Кой е там?

— Джак Карч.

— Аха. Какво му е на името Джеръм? Никой никога…

— Така се казваш, нали? Джеръм Зандър Палц. Оттам идва „Джърси“.

— Да, така е, но никой никога…

— Искам да излезеш навън. Веднага.

— За какво става дума?

— Веднага излез навън. Чакам те. Мини през служебния паркинг. Колата ми е на тротоара. Точно до твоя бус, само че от отсрещната страна.

— Обясни ми какво става. Не…

— Ще ти обясня, когато дойдеш. Хайде. Навярно все още мога да ти помогна, но трябва да ми съдействаш и да излезеш веднага.

И преди Палц да успее да отговори, Карч затвори телефона. После отиде при автомобила си и седна вътре. Беше черен линкълн стар модел с голям багажник. Харесваше му, но харчеше много и често го взимаха за шофьор на лимузина. Той завъртя огледалото така, че да може да наблюдава изхода на трийсетина метра зад него. Разтвори сакото си и извади от кобура деветмилиметровия „Зиг Зауър“. После бръкна под седалката и заопипва пружините, докато не намери залепения там заглушител. Издърпа го, монтира го на пистолета и го остави между седалката и вратата.

След пет минути видя в огледалото Джърси Палц, който се приближаваше към линкълна. Пушеше току-що запалена цигара и крачеше решително, дори сърдито. Карч се усмихна. Предстоеше му малко забавление.

Палц отвори дясната врата и седна до него. Дъхът му миришеше на лук.

— Най-добре да е нещо сериозно, по дяволите. Нямам никакво време.

— Надявам се — погледна го студено Джак.

После замълча. Палц изчака няколко секунди и избухна:

— Е, какво искаш, мамка му?

— Не зная. Ти какво искаш? Нали ме повика?

— Стига глупости. Току-що ми позвъни и…

Карч се заля в смях, което смути Палц, а в следващия момент завъртя ключа и запали двигателя, бързо превключи на скорост и хвърли поглед през лявото си рамо-канеше се да излезе на улицата. В същото време натисна бутона за автоматично заключване на вратите.

— Чакай бе — викна Джърси. — На работа съм! Никъде няма да ходя…

Опита се да отвори вратата, но не успя. Докато търсеше бутона за отключване, Карч натисна газта и потегли.

— Спокойно. Докато сме в движение, не можеш да отключиш. Предпазна мярка.

— По дяволите! — изруга Палц. — Къде отиваме?

— Имаме проблем, Джеръм — спокойно отвърна Джак. Той зави на юг по „Тропикана“. Планинският хребет се издигаше над небостъргачите пред тях.

— Глупости. Нямаме никакъв проблем. Не сме се чували от година.

— Джеръм Зандър Палц… Джърси. Кое име искаш да ти издялат на камъка?

— Какъв камък? Защо просто не…

— Камъкът, който ще поставят на скапания ти гроб.

Това най-после накара Палц да млъкне. Карч го погледна и кимна.

— Адски е сериозно, тъпако. Видели са буса ти. Снощи. Има го на запис.

Джърси разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди от някакъв кошмар.

— Нямам представа за какво говориш. Къде отиваме?

— На някое спокойно място. Където ще можем да си поприказваме.

— Че ние не си приказваме, човече. Ти приказваш, а аз нямам представа за какво говориш.

Вече бяха напуснали промишлените райони на града и сградите постепенно оредяваха. Карч погледна Палц и забеляза, че е започнал да осъзнава положението. С всички ставаше така, щом разберяха, че наближават пустинята. Той взе пистолета и го сложи в скута си с дулото към Джърси.

— Мамка му! — възкликна Палц. — Оная гадна кучка!

Карч широко се усмихна.

— Коя е тя?

— Казва се Каси Блак — без колебание отвърна Джърси. — Мамка й, човече. Не съм се опитвал да я пазя.

Джак присви очи и се замисли. Името му звучеше смътно познато, но в момента не можеше да си спомни откъде.

— Преди шест години тя беше с Макс Фрилинг.

Карч го погледна невярващо.

— Няма лъжа, човече. Спомняш ли си я?

— Но нали я пратиха в „Хай Дезърт“?

— Да, само че са я пуснали. Каза, че живеела в Калифорния. В Лос Анджелис.

Джак си погледна часовника. От срещата му с Грималди в стая 2014 бяха минали три часа, а вече разполагаше с име и версия. Той раздвижи рамене и се наслади на възбудата, която се надигаше в гърдите му. После се върна към непосредствения проблем.

— Нали разбираш, Джеръм, мислех си, че имаме уговорка. Мислех си, че ще ме предупреждаваш всеки път, щом научиш нещо, свързано с „Клеопатра“. Известно ти е, че когато съм в офиса, проверявам телефонния секретар по два-три пъти на ден. Странно, не си спомням да съм получавал съобщения от теб.

— Виж, не знаех, че ще е в „Клеопатра“, пък и да знаех, нямаше как да ти се обадя. Мамка му, бях завързан, човече!

— Завързан ли?

— Да, отзад в буса.

През следващите десетина минути Палц му разказа своята версия за предишната нощ. Карч мълчаливо го слушаше и мислено си отбелязваше всички противоречия.

— Така че нали разбираш, не можех да те предупредя — обясни Джърси. — Щях да го направя, но тя ме остави отзад цяла нощ. Виж това, човече.

Той се завъртя и се наведе напред. Карч насочи пистолета към него и Палц вдигна ръце с длани напред. После посочи към ъгълчетата на устата си, по които имаше синини.

— Това е от скапаната лепенка. Казвам ти истината, човече.

— Седни си на мястото.

Джърси се отпусна назад. Известно време пътуваха в мълчание, докато Джак обмисляше разказа му.

— Не ми казваш всичко. Тя знаеше ли, че ти си ги издал предишния път?

— Не. Никой не знае, освен теб.

Карч кимна. Навремето нямаше съдебен процес, така че не се беше налагало да дава публични показания. Само пред ченгетата — а един от следователите бе Айвърсън.

— С кого работеше тя този път?

— Сама. Просто вчера се появи в службата и всичко започна оттам. Не видях никой друг.

И все пак разказът на Палц не му се струваше съвсем логичен.

— Не ми казваш всичко. Направил си й нещо. Да я обереш ли опита?

Джърси не отговори и Карч прие мълчанието му за потвърждение.

— Опитал си се. Видял си, че е сама, и си се опитал да я обереш. Само че тя е била готова и те е прецакала. Затова не е можела да те пусне, докато не свърши работата.

— Добре де, опитах. И какво от това?

Джак не обърна внимание на въпроса. Вече отдавна бяха напуснали границите на града. Тук му харесваше, особено пролетно време, преди да стане много горещо.

— С какво се занимава в Лос Анджелис? — попита той.

— Нямам представа. Виж, къде отиваме? Казах ти всичко.

Карч зави наляво по един необозначен път. Знаеше, че се нарича Садъл Ранч Роуд и че е част от отдавна проектиран, но все още непостроен жилищен район. Колкото и бързо да се развиваше, градът изоставаше с десетина години. Надяваше се, че когато издигнат къщите, вече няма да е тук.

Спря пред стар, изоставен магазин. Прозорците и вратите отдавна зееха. Всички стени бяха изпъстрени с дупки от куршуми и графити, по пода се валяха кутии от бира и натрошено стъкло. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в сребриста паяжина, която висеше на прага. Карч погледна вечнозеленото дърво на десетина метра от сградата. Беше го посадил тук преди много години, просто за да отбележи мястото. Винаги се изненадваше колко високо е пораснало в тази пустош.

Изключи двигателя и се обърна към пребледнелия като мъртвец Палц.

— Виж, човече, вече ти казах всичко, каквото знам за оная кучка. Няма нужда да…

— Слез от колата.

— Какво, тука ли?

— Да, слизай.

Джак вдигна пистолета и Палц се опита да отвори вратата. Беше заключена. Карч развеселено наблюдаваше пътника си, който дращеше с пръсти в опит да открие бутона. Накрая отключи и слезе. Джак го последва.

— Какво ще правиш?

Карч не обърна внимание на въпроса и се огледа.

— Това място… Идвам тук от години. От дете. Баща ми ме водеше тук нощем, за да гледаме звездите. През зимата сядахме на капака на доджа и се топлехме на двигателя.

Той се завъртя и впери очи към града.

— Божичко, татко можеше да разпознае казината само по цвета на неоните. „Сандс“, „Ривиера“, „Стардъст“… Тогава обичах Вегас. Сега е… боклук. Увеселителни паркове и всякакви идиотщини. Загубил е класата си. Да, управляваше го мафията, но имаше класа. Сега е просто…

Джак погледна Палц, като че ли едва сега го забелязваше.

— Колко ти плати?

— Нищо.

Карч направи крачка към него.

— Осем бона — извика Джърси. — Но те бяха за техниката. Не ми бутна нищо повече. Даде ми само осем хиляди и ме пусна.

На Джак му се струваше странно, че Каси Блак е освободила Палц и че дори му е платила, след като е убила Идалго. В хотелската стая трябваше да се е случило нещо и навярно имаше само един човек, който можеше да му каже какво.

— Къде са осемте бона?

— В сейфа вкъщи. Да вървим. Ще ти ги покажа. Ще ти ги дам.

Карч мрачно се усмихна.

— Да ти е споменавала какво е направила, след като те пусна?

— Не обели нито думичка. Просто ме развърза и слезе от буса. Намерих осемте бона на предната седалка заедно с ключовете.

— Ами куфарчето?

— Какво куфарче?

Карч се замисли за миг и реши да го остави. Съмняваше се, че Каси Блак е казала нещо на Палц. Сигурно бе разбрала, че има електронна защита, и дори не го беше отваряла.

Предполагаше, че няма какво повече да изтръгне от Джърси — освен навярно осемте бона в дома му.

— Ела насам — каза той и посочи капака на линкълна. — Остави си портфейла тук. И ключовете.

Палц се подчини, застанал пред автомобила, докато Карч стоеше от лявата му страна.

— Обрали сте неподходящи хора. А тя е застреляла неподходящ човек.

Джърси зяпна, но бързо възвърна самообладанието си.

— Не зная за какво… нищо не съм обирал. Аз…

— Помагал си и това те прави също толкова виновен. Ясно ли ти е?

За миг Палц затвори очи и отчаяно изхленчи:

— Съжалявам! Не знам. Моля те, остави ме да си събера мислите.

Карч огледа храсталаците наоколо. Очите му отново се спряха за момент върху вечнозеленото дърво. В тази пустош наистина имаше красота. Напомняше му за самия него.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Да.

Джак едва не се засмя.

— Не, искам да кажа точно на това място.

— Не.

— Защото преди трийсет години, когато парцелираха района и започнаха да го разпродават на кретените, ни-велираха терена, така че да изглежда готов за строеж. Това беше част от измамата и имаше успех.

Палц кимна, сякаш намираше историята за интересна.

— Моят старец си купи парцел…

— Значи затова дойде тук, а? — с принудено спокоен глас попита Джърси.

Карч не му отговори.

— Трийсет години са много време. Земята пак е много твърда, но ако започнеш да копаеш, ще видиш, че отгоре има трийсетина сантиметра пясък, а отдолу започва пръст, твърда като камък. Хората си мислят, че е все едно да копаеш на плажа. Няма такова нещо. Земята под пясъка не е докосвана от милиони години. Скапаната лопата направо отскача от нея.

Той погледна Палц и продължи:

— Затова ми харесва тук. Не ме разбирай погрешно, работата пак си е тежка, но имаш трийсет сантиметра по-мека почва. Повече не ти и трябва.

Джак многозначително се усмихна. Както очакваше, Джърси побягна, заобиколи магазина и вечнозеленото дърво и се опита да се скрие зад тях. Карч се отдалечи от линкълна и спокойно се насочи вляво от сградата. В движение свали заглушителя, защото вече не му трябваше и щеше да се отрази на точността му. На стрелбището тренираше без заглушител.

Палц бе на трийсетина метра от него и тичаше отдясно наляво. Краката му вдигаха облаци пясък и прах. Джак прибра заглушителя в джоба на сакото си и спря. Разкрачи се, вдигна пистолета с две ръце и проследи пътя на Джърси. Внимателно се прицели, стреля и отпусна оръжието. Палц размаха ръце и се строполи по очи на пясъка. Знаеше, че го е улучил в гърба, може би дори в гръбначния стълб. Зачака да види дали ще се раздвижи. След секунди раненият зарита с крака и се претърколи. Но очевидно не можеше да се изправи.

Карч потърси гилзата и я вдигна. Все още пареше. Той я прибра в джоба си, върна се при линкълна и отвори багажника. Свали си сакото, остави го върху бронята и си облече торбест черен гащеризон, предназначен за работа нощем.

После извади лопатата и се запъти към Палц. В средата на гърба му имаше кърваво петно. Цялото му лице беше в пясък и пръст. По устните и зъбите му също имаше кръв. Това означаваше, че куршумът е пронизал белия му дроб. Дишаше учестено и дрезгаво. Не се опитваше да говори.

— Добре, достатъчно — каза Карч, наведе се и притисна дулото на пистолета под лявото му ухо. С другата си ръка хвана лопатата и постави работната й част така, че да го скрие от струята кръв. После стреля и Палц се отпусна неподвижно. Гилзата изтрака в лопатата и падна на пясъка. Карч я вдигна и я прибра при другата в джоба си.

Сложи оръжието в кобура и вдигна поглед към небето. Не обичаше да го прави денем. Не само защото трябваше да се пържи под слънцето в този черен гащеризон. Понякога „Маккарън“ се задръстваше и докато чакаха разрешение за кацане, самолетите кръжаха ниско над района.

Въпреки всичко започна да копае, като се надяваше, че това няма да се случи, и се чудеше дали по някакво съвпадение лопатата му няма да удари в кост, която отдавна лежи в земята.

24

Карч стоеше пред огледалото и си наместваше вратовръзката, когато пейджърът му сигнализира. Изписаният на дисплея номер беше на Винсънт Грималди. Карч закачи пейджъра на колана си и донагласи връзката си. Нямаше намерение да телефонира на директора. Лично щеше да отиде при него, за да му съобщи за откритията си.

Когато свърши с вратовръзката, отиде при бюрото и се зае с оръжията си. Прибра „Зиг Зауъра“ в кобура и закопча ремъка. После взе малката „Берета“, която се побираше в дланта му. Отново се завъртя към огледалото и свободно отпусна ръце. Направи няколко движения, като криеше „Беретата“ от поглед. „Дясната ръка на Давид-помисли си той. — Дясната ръка на Давид.“

Като жестикулираше с наглед празните си ръце, сякаш разговаряше с някого, Карч внезапно насочваше пистолета към огледалото. След като свърши с това упражнение, прибра миниатюрното оръжие в черния копринен магьоснически джоб, който бе накарал да му пришият от вътрешната страна на пояса на панталона му-на всичките му панталони. После протегна ръце напред и ги сключи като за молитва. Поклони се и отстъпи назад от огледалото. Край на представлението.

По пътя за гаража се отби в кухнята, извади от шкафа един стъклен буркан, отвъртя капачката и пусна двете гилзи при другите, после вдигна буркана и го погледна. Гилзите стигаха почти до половината. Джак го разклати и се заслуша в дрънченето. Накрая го върна на мястото му и взе кутия корнфлейкс. Цял ден не бе слагал нищо в уста, а и физическото усилие в пустинята го беше изтощило. Започна да яде корнфлейкса с шепи направо от кутията.

След това влезе в гаража, който използваше за кабинет, и седна зад бюрото. Заради характера на работата си нямаше нужда от офис в бизнессграда, както повечето частни детективи. Негова специалност бяха изчезвания-та. Плащаше петстотин долара месечно на двама детективи от отдел „Изчезнали лица“ в полицейското управление в Метро, за да му пращат клиенти. Полицията не можеше да направи нищо до четирийсет и осем часа след изчезването. Тази практика беше възприета, защото повечето хора се скриваха нарочно и често след ден-два се появяваха сами. В Лас Вегас обикновено се случваше така. Хората идваха на почивка или на някакъв конгрес и се развихряха в град без никакви задръжки. Тръгваха със стриптийзьорки и проститутки, изгубваха парите си и бяха прекалено засрамени, за да се приберат вкъщи, или пък спечелваха много пари и не искаха да се приберат вкъщи. Имаше безброй причини и затова полицията прилагаше тактика на изчакване.

Но този четирийсет и осем часов период и основанията за него не успокояваха засегнатите и понякога истерични близки на изчезналите. Тук се намесваха Карч и другите частни детективи. Ченгетата от Метро, на които плащаше, даваха на близките името и номера му.

Джак внасяше петстотинте долара в банкова сметка, до която имаха достъп и двамата полицаи. Месечно го търсеха десетина души. Взимаше им по четиристотин долара на ден плюс разходите. Често откриваше изчезналия само за един час, като проследяваше кредитната му карта, но никога не обясняваше това на клиентите. Просто ги караше да прехвърлят парите в сметката му преди да им съобщи местонахождението на близкия им. Възприемаше го като съвсем друг вид фокус. Да контролираш положението със заблуда. Никога да не разкриваш картите си.

Кабинетът му представляваше храм на някогашния Лас Вегас. По стените висяха снимки на изпълнители от петдесетте и шейсетте години. Имаше много фотографии на Франк, Дийн и Сами, на прочути танцьорки и поставени в рамки афиши на боксови мачове.

Пощенски картички представяха казина, които вече не съществуваха. Тук бе и колекцията му от чипове — по един от всяко казино, открито през петдесетте. На голяма снимка се виждаше „Сандс“ в момента на взривяването му, за да направи място на новия Лас Вегас. Много от фотографиите бяха с автографи и посвещения, но не на Джак Карч, а на „Удивителния Карч“ — неговия баща.

Централно място заемаше най-голямата рамка със снимка на огромен неонов надпис, който някога се беше издигал пред „Сандс“. Той гласеше:

Преди да започне работа, Джак дълго гледа снимката. Беше деветгодишен, когато видя името на баща си пред „Сандс“. Една вечер баща му го взе със себе си, за да гледа представлението иззад кулисите. Наблюдаваше как изпълнява фокус, наречен „Изкуството на пелерината“, когато някой го потупа по рамото. Той вдигна поглед. До него стоеше Франк Синатра. Това бе най-неизличимият спомен от детството му. Това, и случилото се с баща му няколко години по-късно в „Цирк, цирк“. Франк Синатра се престори, че си нанася удар под брадичката, и усмихнато попита дали и след неговото име има удивителен знак.

Карч извърна очи и провери телефонния секретар. Имаше три съобщения. Той върна записа и взе молив, готов да си води бележки. Първа го беше търсила жена на име Марион Рътър от Атланта. Искаше да го наеме да открие съпруга й Клайд, който не се прибрал вкъщи от среща на производителите на кухненски съдове в Лас Вегас. Много се страхувала и искала незабавно да започне издирването. Джак си записа името и номера й, но не й телефонира, защото в момента имаше друга работа.

Следващите две съобщения бяха от Винсънт Грималди. Гласът му звучеше сърдито. Нареждаше му веднага да му позвъни.

Карч изтри съобщенията и се облегна в кожения си стол. Загреба нова шепа корнфлейкс и докато дъвчеше, се загледа в двете пачки върху бюрото. От пустинята бе отишъл в апартамента на Палц, за да вземе парите от сейфа му. В едната пачка имаше осем хиляди в стодоларови банкноти, в другата — четири хиляди четиристотин и осемдесет в двайсетачки. Джак реши, че по-дебелата пачка принадлежи на Грималди. Като се приспаднеха разходите му, които до този момент възлизаха на петстотин и петдесет долара. Даже на шестстотин, заради бензина. Другата пачка щеше да задържи за себе си. Тя нямаше нищо общо с обира в „Клеопатра“. Очевидно това бяха личните спестявания на Палц.

Той прибра своите пари в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи. После взе фирмена фактура и вписа сумата 7400 долара, които щеше да върне на Грималди. Прибави и обяснение за разходите си, без да споменава името си. Когато свърши, уви пачката във фактурата и я пъхна в плик, който прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Замисли се дали не би трябвало да вземе повече пари за предстоящото пътуване до Лос Анджелис. Накрая се отказа, изправи се и отиде до кантонерките под снимката от взривяването на „Сандс“. Отключи едно от чекмеджетата и започна да преглежда папките. Откри каквото търсеше и се върна на бюрото си.

Папката носеше надпис „ФРИЛИНГ, МАКС“. Джак я прелисти. Имаше няколко полицейски доклада, листове с ръкописни бележки, както и грижливо сгънати пожълтели изрезки от вестници. Той ги взе и прочете онази с най-едро заглавие. Беше от първа страница на „Лас Вегас Сън“ отпреди шест и половина години.

Карч спря да чете. Тъй като това бе първият материал са инцидента, в него имаше най-малко информация. Авторката му го беше изсмукала само от няколко факта. Той продължи с репортажа от следващия ден.

Карч погледна поместената в репортажа снимка на Касиди Блак, направена в полицията след арестуването й. Дългата й руса коса бе разрешена и очите й бяха зачервени от плач. Спомняше си, че тогава Блак не каза нито дума на ченгетата от Метро, въпреки че я разпитваха цели дванайсет часа. Беше издържала и това му харесваше.

По време на следствието Джак не се бе срещал с нея и не знаеше дали жената от снимката е същата, която беше видял на записите в „Клеопатра“ и „Фламинго“. Но инстинктът му подсказваше, че е тя.

Той прегледа останалите няколко изрезки и стигна до последния репортаж. В него имаше друга снимка на Касиди Блак, облечена в затворнически гащеризон и с белезници. Двама пристави я извеждаха от съдебната зала. Стиснатите й устни и предизвикателният й поглед показваха, че е запазила достойнството си въпреки оковите, затворническите дрехи и положението, в което се намираше.

Карч плъзна очи към репортажа и го прочете. Той бе кратък и го бяха поместили във вътрешните страници на „Сън“.

Карч остави изрезката при другите, без да я дочете докрай. След самопризнанието на Касиди Блак процесът беше станал излишен и това му бе позволило да избегне даването на показания за случилото се в онази стая с Фрилинг. Осъждането й също му даде възможност да предяви претенции за наградата, макар че за да я получи, се наложи да съди Асоциацията на казината. След като плати хонорарите на адвоката и данъците, му останаха двайсет и шест хиляди долара и примката на Грималди на шията му.

„Всичко това ще се промени — каза си Карч. — Скоро. Съвсем скоро.“

Той внимателно сгъна изрезките и прибра папката. После затвори кутията с корнфлейкс и на излизане я остави в кухнята.

25

Докато минаваше през казиното в „Клеопатра“, Карч усети, че го наблюдават, и видя, че Винсънт Грималди го гледа от балкона. Директорът не му направи знак, че е ядосан и го чака. Джак извърна очи и се запъти към асансьорите, като леко ускори крачка.

Две минути по-късно го въведоха в кабинета на Грималди. Там стоеше едър мъж — командващият личната армия на Винсънт. Карч не се сещаше за името му, но си спомняше, че завършва на гласна. Роко, Франко или нещо подобно.

— Той ме чака — каза Карч.

— Да бе, цяла сутрин те търсим.

Джак почти не обърна внимание на множественото число и на снизходителното подсмихване на главореза, който му посочи вратата на балкона.

Докато заобикаляше бюрото, Карч забеляза, че отгоре му са пръснати инструменти и уреди: бормашина, фотоапарат „Полароид“, фенерче и тубичка лепило. Бормашината бе обвита в черен неопрен, зашит с рибарска корда.

— Намерихме всичко това във вентилационната шахта в стая…

— Две хиляди и петнайсет — прекъсна го Джак. — Зная. Казах му, че ще ги откриете там.

И отвърна на снизходителната му усмивка също толкова снизходително. После излезе на балкона и затвори вратата след себе си, като срещна очите на другия мъж през стъклото.

Грималди не се обърна да го посрещне. Държеше се за перилата, вперил очи в морето комарджии под себе си. Карч никога не беше идвал тук. Изпълнен с благоговение, той се огледа, после хвърли поглед назад и видя, че главорезът стои до стъклената врата и го наблюдава. Джак се приближи до Грималди.

— Здравей, Винсънт.

— Къде се губиш, Джак? Търсих те.

— Извинявай, Винсънт, бях зает.

— Какво, костюма ли си обличаше? Прическа ли си правеше?

— Ето ме, Винсънт. Какво искаш?

Грималди се обърна. Беше намръщен.

— Знаеш ли, чудя се дали не допуснах грешка, че ти възложих тая задача. На мен ми е припарило под гъза, а пък ти само си преобличаш костюмите. Може би трябваше да дам работата на Ромеро. Той е много добър.

Карч запази самообладание. Отлично разбираше, че Грималди само пуска пара.

— Както жеЛасш, Винсънт. Но си мислех, че си искаш парите.

— Искам ги, по дяволите!

Избухването на Грималди накара неколцина комарджии под тях да вдигнат поглед. Седяха на масата, върху която преди шест години беше паднал Макс Фрилинг.

Джак реши да престане да го дразни.

— Виж, Винсънт, работех по проблема. Имам напредък. Открих името на жената и зная къде е. Ако не ме беше повикал, вече щях да съм тръгнал след нея.

— Открил си името й, така ли?

— Да. — Карч кимна към масата под тях. — Нали си спомняш оная история с Макс Фрилинг? Дето скочи от двайсетия етаж?

— Разбира се.

— Е, нали тогава арестуваха едно момиче? Съучастничката му.

— Да. Май че и дадоха петнайсет години.

— От пет до петнайсет, Винсънт. Трябва да е била много примерна. Защото е излежала само пет и е излязла. Снощи е била тя.

— Глупости. Тя само му помагаше. Сутринта самият ти каза, че е бил професионалист, който е знаел точно какво прави, мамка му.

— Така е. И все пак е тя. Повярвай ми.

— Кажи ми как разбра.

През следващите десет минути Карч му обясни как се е добрал до Джърси Палц и какво е научил от него.

— Копеле — изруга Грималди. — Надявам се, че си му дал каквото заслужава.

— Не се безпокой за него.

Мрачното лице на директора се сбръчка в усмивка, разкриваща хубавите му бели зъби.

— Не ти викат Валето пика за нищо. Винаги имаш лопата в багажника си.

Карч не отговори, но като че ли спомни за нещо и потупа сакото си под джоба на гърдите си.

— Нося осемте бона, които му е платила за техниката. Само си приспаднах разходите. Ще ти ги оставя на бюрото.

— Много добре, Джак. Знаеш ли какво, и аз имам нещо за геб. И ние открихме едно име.

Джак го погледна.

— Мартин ли е бил вътрешният човек?

Грималди кимна.

— Правеше се на две и половина, ама накрая пропя. Каза ни всичко друго освен името на момичето, защото не го знаеше. Така че с твоята информация вече всичко е ясно.

— А именно?

— Ударът е организиран от някакъв тип от Лос Анджелис на име Лио Ренфроу. Той се е свързал с Мартин и после възложил работата на момичето. Бил посредник в такива дела.

— Откъде е познавал Мартин?

— Не го е познавал.

— Тогава как е установил контакт с него?

— Не е сигурно. Оказа се, че Мартин е поддържал връзка с Чикаго. Преди няколко години в „Нугит“ бил ухо на Джоуи Маркс. Когато Бюрото очисти Маркс и хората му, Мартин напусна „Нугит“ и започна тук. Разбира се, навремето нямах представа за тези неща. Както и да е, той не познавал онзи Ренфроу. Но когато видял, че Идалго печели големи пари на масата за бакара и всяка вечер се прибира в стаята си с куфарче, заключено с белезници за китката му, съобщил в Чикаго и оттам го свързали с Ренфроу.

Карч почти не го слушаше. Споменаването за Чикаго, за участието на така наречената Фирма в удара, караше кръвта да кънти в ушите му. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Хей, Джак, чуваш ли ме?

Карч кимна.

— Да.

— Виж, знам, че след случилото се с баща ти и прочее… просто исках да видиш всички карти, нали разбираш?

— Благодаря ти, Винсънт.

— Така че щом момичето и Ренфроу са от Лос Анджелис, парите са там. Трябва да отидеш и да ги вземеш преди да са ги пратили в Чикаго.

— Сигурно вече пътуват за там, Винсънт.

— Може би. Трябва да проверим.

Грималди си погледна часовника.

— Мисля, че все още имаме някакъв шанс. Изтекли са само шест часа и вече знаем всичко. Просто иди там и вземи парите.

— Имаш ли адреса на Лио Ренфроу?

Директорът поклати глава.

— Имаме номера на клетъчния му телефон. Мартин не знаеше нищо повече. Ще трябва да го откриеш на място. Ромеро го записа и ще ти го даде. Записа й името на един мой познат в Лос Анджелис. Ако се нуждаеш от някаква помощ — проследяване на телефонен номер или нещо друго — само му позвъни. Той има много връзки и с удоволствие ще ти услужи. Вземи самолета и най-късно в три ще си там…

— Няма да се кача на самолет, Винсънт. Никога не съм летял.

— Джак, времето е от изключително значение.

— Тогава накарай твоя човек в Лос Анджелис да се заеме с това. Ще отида с кола. Ще пристигна преди пет.

— Добре, става. По пътя можеш да спреш в пустинята 0 да ми свършиш една услуга.

Карч го погледна подозрително.

— Онзи дебелак и Мартин са в една количка за пране на товарната рампа.

— И просто си я оставил там?

— Пратих Лонго да я пази. Никой няма да припари до нея.

Джак поклати глава.

— Накарай Лонго и Ромеро да се погрижат за нея. Трябва да вървя, Винсънт.

Грималди насочи показалец към него.

— Добре, Джак, но този път искам да ме държиш в течение. Разбираш ли ме?

— Отлично.

— Тогава върви да вземеш парите, Джак.

Преди да излезе от балкона, Карч за последен път погледна към казиното. Харесваше му гледката оттук. Той кимна и отвори стъклената врата.