Фльор Савагар е най-красивата жена на света… Или поне за всички останали, но не и в собствените й очи. Грозното патенце не може да повярва, че се е превърнало в красив лебед. Незаконна дъщеря на световноизвестна филмова звезда, тя отраства в манастир, напълно пренебрегната от втория си баща. Жадна за обич и внимание, Фльор очаква с болезнен копнеж редките срещи с майка си. А когато животът я изпраща на снимачната площадка, тя се влюбва в своя партньор – мъжествения красавец Джейк Коранда. Но всичките й илюзии се разбиват на пух и прах, когато открива, че е била предадена от най-близките си. Обезверена и разочарована, Фльор предприема едно самотно пътуване, решена да преоткрие себе си.


Сега, шест години по-късно, Фльор Савагар, Бляскавото момиче, се изправя срещу демоните си, за да се бори за щастието си…

Джейк Коранда е най-блестящият драматург в Ню Йорк и най-сексапилният холивудски актьор. Талантлив, но с труден характер, преследван от мъчителните призраци на миналото, той не е склонен да проявява търпение към придобили международна слава обаятелни млади красавици, дори и да притежават великолепни тела и хаплив, остроумен език. Ала Бляскавото момиче е не само лъскава фасада. Фльор се оказва много по-силна, отколкото Джейк предполага…


ПРОЛОГ


Бляскавото момиче се бе завърнало. Тя се спря под сводестия вход на галерия „Орлани“, за да могат гостите, дошли за представянето, да я познаят. Шумът, долитащ от улицата, се смесваше с приглушените гласове на присъстващите, които се преструваха, че обсъждат достойнствата на примитивните образци на африканската култура, окачени по стените. Въздухът бе изпълнен с уханията на „Джой“, гъши пастет, доставен специално от Франция, и пари. Бяха изминали шест години, откакто лицето й бе едно от най-известните в Америка. Бляскавото момиче се питаше дали те все още я помнят… и какво щеше да прави, ако я бяха забравили?

Гледаше пред себе си с престорено скучаещо изражение, с леко отворени устни, а ръцете й, без всякакви пръстени и гривни, висяха свободно отпуснати покрай тялото. Със сандалите на високи токчета, с изящните каишки около глезените, тя се извисяваше на повече от метър и осемдесет – красива амазонка с гъста лъскава грива, стелеща се под раменете. Някога най-прочутите нюйоркски фризьори се забавляваха със своеобразната игра да определят цвета на косата й само с една дума. Редуваха се предложения като „шампанско“, „лакта“, „карамелено“, но така и не успяха да улучат точното определение, тъй като тонът на косата й бе палитра от всички тези нюанси, плетеница от всевъзможни оттенъци на русото, преливащи се на светлината.

Ала не само косата й можеше да вдъхнови поетите. Всичко в Бляскавото момиче заслужаваше суперлативи. Преди години една прочута, прекалено поривиста модна журналистка уволни помощничката си, допуснала непростимата грешка да нарече очите на знаменитостта „светлокафяви“. Възмутената редакторка лично пренаписа статията, в която описа ирисите на очите на Фльор Савагар като „изпъстрени със златисти и опушено кафяви нюанси, със смайващи изумрудени нотки“.

В тази септемврийска вечер на 1982 година Бляскавото момиче изглеждаше по-красива от всякога, зареяла поглед в тълпата. В не съвсем светлокафявите й очи се долавяха надменни отсенки, а изваяната й брадичка бе леко вирната, но вътрешно Фльор Савагар беше скована от ужас. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и си напомни, че Бляскавото момиче бе пораснало и никога няма да им позволи отново да я наранят.

Няколко минути се взира в тълпата. Даяна Врийланд*, облечена в безупречен вечерен тоалет на „Ив Сен Лоран“ от елегантна наметка и панталон от черна коприна, разглеждаше бронзова глава от Бенин, а Михаил Баришников**, чието лице сякаш бе моделирано само от бузи и трапчинки, стоеше в центъра на група жени, повече заинтересувани от очарователния руснак, отколкото от африканския примитивизъм. В единия ъгъл известен телевизионен водещ и светската му съпруга си бъбреха с четирийсетина годишна френска актриса, появяваща се за пръв път в обществото след лифтинга, който не бе успяла да запази в тайна. Недалеч от тях красивата трофейна съпруга на бродуейски продуцент, всеизвестен хомосексуалист, стоеше сама, облечена в рокля на Моли Парнис***, фриволно разкопчана до кръста.

[* Влиятелен експерт в областта на модата (1903-1989), била е главен редактор на „Харпърс Базар“ и „Воуг“. – Б.пр.]

[** Руски балетмайстор и актьор (р. 1948 в Рига), емигрирал в Америка през 1974. – Б.пр.]

[*** Модна дизайнерка (1903-1992), създавала тоалетите на първите дами. – Б.пр.]

Роклята на Фльор бе различна от всички останали. Дизайнерът й се бе погрижил за това. Ти трябва да си елегантна, Фльор. Елегантност, елегантност и пак елегантност в ерата на безвкусицата. Бе скроил на верев меднозлатистия сатен и бе сътворил изискана рокля с изчистени линии, с деколте по врата, без ръкави. По средата на едното бедро бе срязал полата по диагонал до глезена на другия крак и бе вмъкнал надиплени волани от най-фина черна дантела, които се спускаха като ефирен водопад до пода. Беше се пошегувал, че с тях се е опитал да скрие краката й с 43 размер.

Всички глави започнаха бавно да се извръщат към нея и тя улови точния миг, когато любопитството на тълпата се смени с вълнение. Бяха я разпознали. Фльор бавно изпусна дъх. В галерията се разнесе шепот. Брадат фотограф пренасочи обектива на своя „Хаселблад“ от френската актриса към нея и щракна снимка, която навярно щеше да заеме цялата корица на утрешния брой на „Ежедневно дамско облекло“, смятащо се за „библия на модата“.

Аделаида Ейбрамс, най-популярната светска клюкарка, списваща собствена колонка, се промъкваше към сводестия вход, разбутвайки тълпата с лакти. Невероятно! Нима истинската Фльор Савагар най-сетне бе възкръснала за света? Аделаида пристъпи припряно и се блъсна в известен милионер, строителен предприемач. Озърна се трескаво, търсейки фотографа си, и видя онази мръсница от „Харпърс Базар“ да се приближава към заветната цел. Тя се шмугна покрай две втрещени светски особи и като коня легенда Секретариат, препускащ за почетния трофей на „Трипъл Краун“, състезанието за тригодишни чистокръвни коне, финишира първа до Фльор Савагар.

Фльор, която бе наблюдавала с интерес надбягването между жълтата репортерка от „Харпърс Базар“ и Аделаида Ейбрамс, сега не можеше да реши дали да се зарадва на победата на Аделаида. Колумнистката беше хитра стара сврака, от която нямаше да се измъкне само с полуистини и уклончиви отговори. От друга страна, Фльор имаше нужда от светската сплетница.

— Фльор, мили боже, наистина не мога да повярвам на очите си! Боже, ти наистина изглеждаш прекрасно!

— Както и ти, Аделаида.

Гласът на Фльор бе приятен и мелодичен, с едва доловим акцент от Средния запад. Никой, който я чуеше, не би се досетил, че английският не е родният й език. Долната част на брадичката й достигаше до къносаната коса на Аделаида и Фльор се наведе, за да си разменят въздушни целувки. Аделаида решително я повлече към един отдалечен ъгъл, ловко отрязвайки достъпа на останалите журналисти.

— Хиляда деветстотин седемдесет и шеста беше лоша година за мен, Фльор – оплака се Аделаида. – Преживях климактериума. Дано Господ те пощади от ада, който преживях аз. Щеше да ми се отрази благотворно, ако ми бе разказала историята си. Но предполагам, че си имала достатъчно неприятности на главата си, за да мислиш за мен. После, когато отново се появи в Ню Йорк… – Тя размаха укорително пръст към брадичката на Фльор. – Да кажем само, че ме разочарова.

— Всяко нещо с времето си.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Фльор я дари с усмивка, която се надяваше да мине за неразгадаема и взе чаша с шампанско от таблата на минаващия покрай тях сервитьор.

Аделаида не остана по-назад и също грабна една.

— Дори и да доживея до сто, никога няма да забравя първата ти корица за „Воуг“. Онази твоя фигура… и великолепните ти големи ръце. Никакви пръстени, никакъв маникюр. Бяха те снимали цялата обвита в кожи, с диамантеното колие на „Хари Уинстън“, струващо навярно четвърт милион.

— Спомням си.

— Всички бяха потресени, когато изчезна, никой не можа да повярва. Сетне Белинда… – По лицето й пробягна пресметливо изражение. – Виждала ли си се наскоро с нея?

Фльор не възнамеряваше да говори за Белинда.

— През по-голямата част от времето бях в Европа. Трябваше да си изясня някои неща.

— Това мога да го разбера. Ти беше съвсем млада. Това беше първият ти филм, а и едва ли може да се каже, че си имала нормално детство. Хората в Холивуд не са толкова чувствителни като нас, нюйоркчаните. Изминаха шест години, ти се върна, но не си предишната. Какво толкова си изясняваше през тези шест години?

— Нещата се усложниха.

Фльор отклони поглед, за да подскаже, че въпросът е приключен.

Аделаида побърза да смени темата.

— Е, загадъчна лейди, ще ми разкриеш ли тайната си? Направо не е за вярване, но ти изглеждаш дори по-добре, отколкото на деветнайсет.

Комплиментът заинтригува Фльор. Понякога, когато гледаше снимките си, сякаш зърваше за миг красотата, която виждаха другите в нея, но някак си отдалеч, като че ли лицето принадлежеше на някой друг. Макар да й се искаше да вярва, че годините са придали по-голяма вътрешна сила и зрялост на чертите й, не бе сигурна как останалите ще възприемат промените.

Фльор не беше суетна просто защото никога не бе успяла да разбере по какво толкова се прехласваха всички. Намираше лицето си твърде грубовато. Фигурата, от която толкова се възторгваха модните редактори, й се струваше прекалено мъжествена. А колкото до ръста й, големите ръце, дългите крака… Просто й се струваха невъзможни.

— Ти си тази, която има тайни – рече Фльор. – Кожата ти е невероятна.

Аделаида си позволи само за миг да се наслади на ласкателството, но побърза да подмине комплимента.

— По-добре ми разкажи за тази рокля. От години никой не е обличал нещо подобно. Напомня ми на някогашната мода… – тя наклони глава към съпругата на продуцента с разкопчаната предница, — …преди вулгарността да замени стила.

— Мъжът, който я сътвори, ще дойде по-късно тази вечер. Той е необикновена личност. Трябва да се запознаеш с него. – Фльор се усмихна. – По-добре да поговоря с журналистката от „Харпърс“, преди да е прогорила дупка в гърба ти.

Аделаида улови ръката й и Фльор зърна върху лицето й сянка на загриженост.

— Почакай. Преди да се обърнеш, трябва да знаеш, че току-що влезе Белинда.

Фльор застина. Прониза я замайващо, болезнено усещане. Не го бе очаквала. Колко глупаво от нейна страна. Би трябвало да е разбрала най-сетне… Дори без да поглежда, знаеше, че всички в стаята са вперили погледи в тях. Бавно се извърна.

Белинда развързваше шала под яката на златистото визонено палто. Замръзна, когато видя Фльор, после незабравимите й наситено сини, с цвета на зюмбюл очи се разшириха.

Белинда беше на четирийсет и пет, русокоса и красива. Брадичката й не бе увиснала, а високите до коленете ботуши от мека кожа обгръщаха слаби, елегантни прасци. Прическата й бе от петдесетте – вчесана настрани коса, в стила на Грейс Кели от филма „Набери „М“ за убийство“*, ала въпреки това изглеждаше модерна.

[* Криминален трилър от 1954 г., режисьор Алфред Хичкок. – Б.пр.]

Без да удостои с поглед хората около нея, тя се насочи право към Фльор. Пътьом свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете на палтото. Не забеляза, че едната падна на пода. За нея съществуваше единствено дъщеря й. Бляскавото момиче.

Белинда бе измислила прякора. Толкова идеален за нейната красива Фльор. Белинда докосна малкия амулет, който бе започнала отново да носи на верижка под роклята. Флин й го бе подарил през онези златни дни в „Градините на Аллах“. Ала това не беше истинското начало.

Началото… Тя си спомняше съвсем ясно деня, когато започна всичко. Онзи горещ септемврийски четвъртък на 1955 година в Южна Калифорния. Денят, в който Белинда срещна Джеймс Дийн…


ДЕТЕТО НА БАРОНА


Белинда Бритън взе броя на „Модерен екран“* от рафта със списания в дрогерията на Шуоб на булевард „Сънсет“. Нямаше търпение да гледа новия филм на Мерилин Монро „Проклетите седем години“, макар да й се искаше Мерилин да не правеше всички онези неща с Том Юъл. Той не беше много красив. Предпочиташе да я види с Боб Мичъм, като във филма „Реката, от която няма завръщане“*2, или с Рок Хъдсън*3, или още по-добре с Бърт Ланкастър*4.

[* „Modem Screen“ – списание за феновете, съдържащо снимки, rнтервюта, статии за филмови звезди, излиза от 1930 до 1985 г. – Б.пр.]

[*2 Уестърн от 1954 г., с емблематичния актьор Робърт Мичъм (1917 – 1997) от т.нар. „златен период на Холивуд“, наречен „душата на жанра филм ноар“ . – Б.пр.]

[*3 Един от най-популярните американски филмови и телевизионни актьори (1925-1985). – Б.пр.]

[*4 Американски актьор, известен с атлетичната си фигура и неустоимата си усмивка (1913-1994). – Б. пр.]

Преди година Белинда беше влюбена до уши в Бърт Ланкастър. Докато гледаше „От тук до вечността“, имаше чувството, че той прегръща нея, а не Дебора Кар сред разбиващите се вълни, целува нейните устни. Питаше се дали Дебора Кар е разтваряла устни, докато Бърт я е целувал. Съмняваше се, Дебора не й се струваше от този тип, но ако Белинда играеше ролята вместо нея, щеше да посрещне с жар и отворена уста езика на Бърт Ланкастър, никой не биваше да се съмнява в това.

В нейната фантазия прожекторът не беше наред или режисьорът се бе разсеял. Поради някаква причина камерата се въртеше, без да спира, както не спираше и Бърт. Той смъкваше горната част на златистия й цял бански костюм, галеше гърдите й и нашепваше: „Карън“, защото това беше името на героинята й във филма. Но докато свеждаше глава над гърдите й, Бърт знаеше, че ще се люби с Белинда, а не с Карън…

— Извинете, госпожице, бихте ли ми подали един брой на „Рийдърс Дайджест“?

Фантазията й бе пометена, все едно от разбиващите се вълни в някой филм.

Белинда подаде списанието, а след това смени своя брой на „Модерен екран“ с друг, с Ким Новак на корицата. Бяха изминали шест месеца, откакто си бе фантазирала за Бърт Ланкастър, Тони Къртис или някой като тях. Шест месеца, откакто видя лицето, което тутакси бе изтрило останалите красиви лица. Белинда се питаше дали родителите й тъгуваха по нея, но подозираше, че тайно се радваха на заминаването й. Всеки месец й изпращаха сто долара, за да не й се налага да работи някаква черна работа и да ги опозори, ако случайно някой от светските им приятели в Индианаполис узнае за това. Когато се е родила, и двамата й заможни родители са били на четирийсет. Бяха нарекли малката си дъщеря, оказала се неприятно главоболие, Една Корнилия Бритън. При все че не бяха жестоки, те бяха студени и дистанцирани и Белинда бе отраснала със странното, плашещото усещане, че някак си е невидима. Другите хора й казваха, че е красива, учителите й твърдяха, че е умна, но тези похвали не означаваха нищо за нея. Нима бе възможно някой невидим да е специален?

Когато беше на девет, Белинда откри, че всички тревоги и лоши чувства изчезват безследно, когато сяда в киносалона и си представя, че е някоя от ослепителните богини, сияещи на екрана. Неземно красиви създания, с лица и тела, стотици пъти по-вълнуващи и значими от обикновените жени в истинския живот. Те бяха избрани и Белинда се закле, че някой ден и тя ще бъде една от тях, ще заеме мястото си върху същия екран и образът й ще бъде толкова увеличен, че всички ще я забележат и никога повече няма да се почувства невидима.

— Двайсет и пет цента, хубавице.

Касиерът бе красив блондин, с искрящо бели зъби, като излязъл от реклама за дъвка, очевидно безработен актьор. Погледът му се плъзна оценяващо по стройната фигура на Белинда, облечена в модерна, плътно прилепнала тъмносиня памучна рокля, украсена с бели кантове, пристегната в кръста с яркочервен лачен кожен колан. Роклята й приличаше на дреха, която би сложила Одри Хепбърн, въпреки че Белинда смяташе, че е по-скоро от типа на Грейс Кели. Всъщност мнозина намираха, че прилича на Грейс. За да подсили приликата, Белинда се бе подстригала като актрисата.

Прическата подчертаваше дребните, фини черти на лицето и устните й, старателно очертани с тъмночервено червило. Бе мацнала върху скулите от новия фон дьо тен на „Ревлон“, за да се откроят – трик, който бе заимствала от статия в „Огледало на киното“* от Бъд Уестмор, гримьора на звездите. Белинда нанасяше върху светлите си мигли тъмнокафява спирала, за да открои най-хубавото у нея – изумителните й, сини като зюмбюли очи, излъчващи невероятна невинност.

[* „Movie Mirror“ – едно от популярните през средата на миналия век „фен“ списания. – Б.пр.]

Блондинът от рекламата за дъвка се наведе над щанда.

— Смяната ми свършва след час. Какво ще кажеш да ме почакаш? В киното малко по-надолу по улицата дават „Не съм непознат“.

— Не, благодаря.

Белинда взе едно от блокчетата ментов баварски шоколад, които собственикът бе изложил на щанда, и подаде на блондина един долар. Те бяха любимото й лакомство и единственото разточителство, заедно с новия брой на списанието за кинозвезди, което си позволяваше, когато отскачаше два пъти седмично до дрогерията на булевард „Сънсет“. Като допълнителна награда веднъж бе зърнала Ронда Флеминг, застанала край щанда да купува марка крем шампоан, предпочитан от кинозвездите, и Виктор Матюр да излиза през вратата.

— А какво ще кажеш за този уикенд? – не се предаваше касиерът.

— Боя се, че няма да стане.

Белинда взе рестото и го дари с печална, пълна със съжаление усмивка, която не само целеше да поласкае егото му, но сякаш му обещаваше, че притежателката й ще го помни завинаги с горчиво-сладка тъга. Харесваше й ефектът, който оказваше върху мъжете. Предполагаше, че е заради необикновения й външен вид, ала причината бе съвършено различна. Белинда караше мъжете да се чувстват по-силни, по-умни, по-значими и мъжествени. Другите жени биха използвали този си вроден дар в свой интерес, ала Белинда имаше прекалено ниско самочувствие.

Тя се извърна и погледът й попадна върху млад мъж, седнал в една ниша, в дъното на магазина, наведен над книга и чаша с кафе. Сърцето й подскочи, въпреки че вътрешният й глас я предупреди, че може отново да се разочарова. Тя толкова много мислеше за него, че бе започнала да си въобразява, че го вижда навсякъде. Веднъж вървя след един мъж повече от километър само за да открие накрая, че типът имаше голям грозен нос, който не можеше да е част от лицето, населяващо сънищата й.

Запъти се с бавни стъпки към нишата в дъното, докато в гърдите й се бореха възбуда, трескаво очакване и почти сигурно разочарование. Когато той протегна ръка към пакета „Честърфийлд“, Белинда видя, че ноктите на пръстите му са изгризани до живеца. Със заучено движение той изтръска една цигара. Белинда затаи дъх, чакайки го да вдигне глава. Светът около нея сякаш се стопи. Всичко изчезна, с изключение на мъжа.

Той отгърна страницата на книгата, цигарата все още висеше в ъгъла на устата му, и отвори с палец кибрита. Тя почти бе приближила до мястото, когато той драсна с клечката, запали цигарата, всмукна дълбоко дима и вдигна глава. И изведнъж през кълбото синкав дим Белинда се взря в студените сини очи на Джеймс Дийн.

В този миг сякаш се пренесе в киносалона в Индианаполис. Филмът беше „На изток от рая“. Тя седеше на последния ред, когато същото това лице направо взриви екрана. С високото си умно чело и неспокойните си сини очи той нахлу в нейния живот, изтласквайки всички други най-вълнуващи и велики лица, които бе виждала върху белия екран. В гърдите й избухнаха фойерверки, завихри се огнена вихрушка и тя се почувства така, сякаш бяха изпуснали всичкия въздух от тялото й.

Лошото момче Джеймс Дийн, с изгарящия поглед и кривата усмивка. Лошото момче Джими, който щракваше с пръсти и се смееше, докато пращаше целия свят по дяволите. От момента, в който го видя на екрана в тъмния киносалон, той стана всичко за нея. Джими беше бунтовник… неустоима съблазън… горящ фар в мрака… Леко наклонената глава и отпуснатите рамене подсказваха, че това е мъж, който сам управлява живота си. Тя улови посланието му и излезе от киносалона като жена, взела съдбата си в свои ръце. Месец преди да завърши гимназия, изгуби девствеността си на задната седалка на един „Олдсмобил 88“, с момче, чиито нацупени устни й напомняха за тези на Джими. След това опакова куфара си, измъкна се от къщи и се отправи към автобусната спирка на Индианаполис. По пътя смени името си на Белинда и остави завинаги зад гърба си Една Корнилия.

Сега стоеше пред него, докато сърцето й препускаше в лудешки танц. Отчаяно съжаляваше, задето не бе облякла тесния си черен три четвърти спортен панталон вместо тази целомъдрена тъмносиня памучна рокля. Искаше й се да е с тъмни очила, на високи токчета, а русата й коса да е прибрана настрани с гребен от черупка на костенурка.

— Аз… аз съм влюбена във филма ти, Джими. – Гласът й трепереше като пренатегната струна на цигулка. – „На изток от рая“. Обожавам го. – И обичам теб повече, отколкото можеш да си представиш.

Затъкнатата в нацупените му устни цигара приличаше на удивителна. Очите изпод тежките клепачи се присвиха през цигарения дим.

— Нима?

Той й говореше! Белинда не можеше да повярва.

— Аз съм най-голямата ти почитателка – смотолеви задъхано. – Вече не зная колко пъти съм гледала „На изток от рая“, изгубих им бройката. – Джими, ти си всичко за мен! Ти си всичко, което имам. – Беше прекрасен. Ти си прекрасен. Тя се втренчи с обожание в него, огромните й наситено сини, с цвят на зюмбюл очи излъчваха безкрайна любов и преклонение.

Дийн сви тесните си рамене.

— Нямам търпение „Бунтовник без кауза“ да излезе по екраните. Премиерата е другия месец, нали? – Стани и ме отведи в дома си, Джими. Моля те. Отведи ме в дома си и ме люби.

— Аха.

Сърцето й биеше толкова учестено, че й се зави свят. Никой не го разбираше, както тя.

— Чух, че „Гигант“ ще бъде нещо потресаващо. – Люби ме, Джими. Ще ти дам всичко.

Успехът го бе имунизирал срещу блондинки със страхотни сини очи и хубавички лица, зяпащи го с обожание. Той изсумтя и отново се наведе над книгата. Белинда не се обиди, не го помисли за грубиян. Той беше колос, бог. Правилата, написани за всички останали, не важаха за него.

— Благодаря – промърмори тя, докато отстъпваше назад. – Обичам те – пророниха тихо устните й.

Дийн не я чу. А и да беше, не му пукаше. Той бе чувал тези думи безброй пъти.

Остатъкът от седмицата Белинда прекара като в мъгла, съживявайки отново и отново всяка подробност от вълшебната среща. Снимките в Тексас бяха свършили и той навярно скоро щеше да се появи в дрогерията на Шуоб. Тя щеше да ходи там всеки ден, докато не го срещне отново. Но този път нямаше да заеква. Мъжете винаги са я харесвали и Джими нямаше да е изключение. Щеше да носи най-сексапилната си дрешка и той щеше да се влюби в нея.

Но Белинда отново беше облечена в целомъдрената тъмносиня рокля, когато следващата петъчна вечер излезе от малкия евтин апартамент, който делеше с още две други момичета, придружавана от кавалера си. Били Грийнуей беше сексманиак, с белези от акне по лицето, но в същото време беше главният куриер в отдела за кастиг към „Парамаунт“. Преди месец Белинда се бе явила на прослушване в студиото. По нейна преценка тя определено беше едно от най-хубавите момичета в чакалнята, но не разбра дали помощник-режисьорът я бе харесал. Когато излизаше от сградата, се натъкна на Били и на третата им среща той й обеща да й даде копие от протокола с резултатите от кастинга, ако му позволи да докосне гърдите й. Вчера й се обади, за да й каже, че най-после разполага с това, което й е нужно.

Едва бяха приближили колата му, когато той я притегли към гърдите си за дълга целувка. Тя чу шумоленето на хартия в джобчето на карираната му спортна риза и го отблъсна.

— Това ли е протоколът, Били?

Той я целуна по шията. Тежкото му накъсано дишане й напомни за непохватните момчета от Индиана, които завинаги бе загърбила.

— Казах ти, че ще го донеса, нали?

— Дай да го видя.

— После, сладурче.

Ръцете му се спуснаха по бедрата й.

— Ти си излязъл с почтено момиче и аз няма да позволя да ме опипваш. – Тя го удостои с най-студения си поглед и се качи в колата, но знаеше, че няма да види листа, докато не плати цената. – Къде ще ме заведеш тази вечер? – попита Белинда, докато се отдалечаваха с колата от апартамента й.

— Какво ще кажеш да се присъединим към малък купон в „Градините на Аллах“?

— „Градините на Аллах“? – Белинда се оживи. През четирийсетте „Градините“ бяха един от най-известните хотели в Холивуд. Някои от звездите все още отсядаха там. – Как се сдоби с покана за парти в „Градините“?

— Имам си начини.

Той държеше волана с една ръка, а с другата прегръщаше Белинда през раменете. Както очакваше, не я заведе направо в „Градините“. Вместо това подкара колата из тесните извити улички на „Лоръл Каньон“*, докато намери уединено местенце. Изключи двигателя и пусна радиото. Прес Прадо пееше „Череша в розово и бял ябълков цвят“.

[* Квартал в Холивуд Хилс. – Б.пр.]

— Белинда, знаеш, че съм луд по теб.

Били навря муцуна във врата й.

Тя искаше единствено да й даде листа и да я заведе на партито в „Градините на Аллах“, без да се налага да изтърпява всичко това. Все пак трябваше да признае, че последния път не беше чак толкова неприятно, особено след като затвори очи и си представи лицето на Джими.

Били пъхна език в устата й, преди тя да успее да си поеме дъх. Белинда издаде задавен звук, сетне призова лицето на Джими. Ти си много лошо момче, Джими, вземаш това, което искаш, без да питаш. От устните й се изтръгна приглушено стенание, когато почувства грубия завладяващ език. Ти си лошо момче, Джими, но езикът ти е толкова сладък.

Той започна да дърпа трескаво копчетата на тъмносинята рокля, а езикът му се завря още по-навътре в устата й. Хладен полъх премина по гърба и раменете на Белинда, когато Били свали роклята й до кръста и смъкна сутиена. Тя стисна още по-силно очи и си представи, че Джими я гледа. Красива ли съм, Джими? Обичам да ме гледаш. Обичам да ме докосваш.

Ръката му се плъзна нагоре по чорапа над жартиера и се придвижи към голата плът. Той докосна бедрото й от вътрешната страна и тя разтвори леко крака. Докосни ме, Джими. Докосни ме там. Мой красив, Джими. О, да!

Той притисна дланта й към слабините си и се потърка в нея. Очите й рязко се отвориха.

— Не! – Белинда рязко се отдръпна и започна да оправя роклята си. – Аз не съм лека жена.

— Зная, сладурче – прошепна Били с дрезгав и напрегнат глас. – Ти притежаваш истинска класа. Но не е честно да ме възбуждаш така и после да ме отблъскваш.

— Ти сам се възбуждаш. А ако това не ти харесва, можеш да спреш да се виждаш с мен.

Това не му се понрави и той подкара по тъмната уличка. През целия път из „Лоръл Каньон“ запази мрачно мълчание и продължи да се цупи, когато завиха по булевард „Сънсет“. Чак когато спря колата на паркинга пред „Градините на Аллах“, Били бръкна в джоба на ризата и й подаде жадувания лист.

— Няма да ти хареса.

Белинда почувства как в стомаха й се образува странна празнота. Измъкна хартията от пръстите му и погледът й пробягна по напечатания на машина списък. Два пъти го прочете, преди да открие името си. Отстрани имаше кратка бележка. Момичето се взря в думите, опитвайки се да ги проумее. Накрая смисълът им достигна до съзнанието й.

Белинда Бритън – прочете тя. – Страхотни очи, страхотни цици, никакъв талант.


* * *

Някога „Градините на Аллах“ бяха любимото свърталище на холивудските звезди. Първоначално сградата бе построена за дом на Ала Назимова, великата руска киноактриса, а в края на двайсетте бе превърната в хотел. За разлика от „Бевърли Хилс“ и „Бел Еър“, още от самото си откриване „Градините“ никога не се е смятало за напълно почтено и благопристойно място и около него винаги е витаела някаква съмнителна атмосфера. Ала звездите продължаваха да го посещават, привлечени от двайсет и петте бунгала в испански стил, също като нощните пеперуди от светлината. Мъжете живееха в тях между два брака: Роналд Рейгън се бе приютил в едно от бунгалата след раздялата с Джейн Уаймън, Фернандо Ламас след края на брака си с Арлин Дейл. В златните дни на хотела тук можеше да се натъкнеш на най-големите знаменитости: Богарт и неговото бебче, Тайрон Пауър, Ава Гарднър. Тук идваха Синатра и Джинджър Роджърс. Сценаристи седяха на белите сгъваеми дървени столове пред вратите и печатаха по цял ден, прегърбени над пишещите си машини. В едно от бунгалата репетираше Рахманинов, а в друго – Бени Гудман. И винаги някъде имаше купон.

В тази септемврийска вечер на 1955-а „Градините“ изживяваха последните си дни. Мръсни и ръждиви ивици браздяха хоросановите стени, мебелите в бунгалата бяха овехтели и изпочупени, а предишния ден в басейна бе открит мъртъв плъх. Ала колкото и да бе невероятно, цената на бунгалото тук не беше по-ниска от тази в „Бевърли Хилс“, при все че само след четири години мястото щеше да бъде разрушено до основи. Но в тази септемврийска нощ „Градините“ все още бяха живи и както преди, върху небосвода им все още проблясваха звезди.

Били отвори кавалерски пасажерската врата, за да слезе Белинда.

— Хайде, сладурче. Купонът ще те развесели. Ще бъдат няколко момчета от „Парамаунт“. Ще те запозная. Със сигурност ще ги очароваш.

Пръстите й, отпуснати в скута, стиснаха листа в юмрук.

— Ще ме оставиш ли за малко сама, може ли? Ще се срещнем вътре.

— Става, сладурче.

Чакълът захрущя под отдалечаващите му се стъпки. Белинда смачка листа на топка и се отпусна на седалката. Ами ако наистина нямаше талант? Когато си мечтаеше да стане кинозвезда, тя никога не се бе замисляла особено за играта. Предполагаше, че ще вземе няколко урока по актьорско майсторство или нещо подобно.

Редом спря автомобил, от който гърмеше радио. Двойката не си даде дори труд да изключи двигателя и започна страстно да се целува. Навярно гимназисти, дошли да се скрият на паркинга на „Градините на Аллах“.

Внезапно музиката спря и се разнесе гласът на говорителя.

Беше водещата новина.

Говорителят прочете информацията спокойно, сякаш ставаше дума за нещо обичайно, сякаш не беше нещо ужасяващо, слагащо край на живота на Белинда и на целия й свят. В съзнанието й отекна протяжен вик на болка.

Джеймс Дийн беше мъртъв.

Тя отвори вратата и се затича през паркинга, накъдето й видят очите, нехаеща за нищо и никого. Втурна се през храстите и хукна надолу по една пътека, опитваща се отчаяно да избяга от задушаващата я мъка. Профуча покрай басейна с формата на родното Черно море на Азимова, покрай големия дъб в другия му край, на който висеше телефонен апарат с табелка „Само за служители“. Тича, докато не се озова пред дълга хоросанова стена, опасваща някакво бунгало. Прислони се в мрака до стената и избухна в плач, оплаквайки погубените си мечти.

Джими, също като нея, беше от Индиана, а сега беше мъртъв. Загинал на шосето за Салинас, шофирайки сребристото си порше, което той бе нарекъл „Малкото копеле“. Той бе заявил, че всичко е възможно. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си.

— Скъпа моя, вдигаш ужасен шум. Имаш ли нещо против, ако отидеш някъде другаде да оплакваш бедите си? Освен, разбира се, ако не си пленителна красавица. В такъв случай си поканена да минеш през портичката и да пийнеш с мен.

Дълбок, плътен глас с британски акцент долетя до нея над хоросановата стена.

Белинда рязко вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Интересен въпрос. – Последва кратка тишина, нарушавана единствено от музиката в далечината. – Да кажем, че съм мъж, изтъкан от противоречия. Любител на приключения, жени и водка. Не е задължително в този порядък.

Имаше нещо в гласа му… Белинда изтри сълзите с опакото на ръката и се огледа за портичката. Когато я откри, пристъпи вътре, привлечена от гласа му и надеждата да разсее ужасната болка.

Бледожълта светлина осветяваше средата на малък вътрешен двор. Тя се втренчи в тъмната фигура на мъжа, очертана от нощните сенки.

— Джеймс Дийн е мъртъв – промълви. – Загинал е в автомобилна катастрофа.

— Дийн? – Чу се подрънкване на кубчета лед в чашата му, когато мъжът вдигна ръка. – А, да. Буен младеж. Винаги се забърква в скандали. Не че имам нещо против него. Аз самият съм устройвал немалко. Седни, скъпа моя, пийни едно питие.

Тя не помръдна.

— Аз го обичах.

— Любовта, както съм установил през годините, е мимолетно чувство, което най-лесно може да бъде задоволено с едно хубаво чукане.

Белинда беше потресена. Никой до този момент не бе произнасял думата в нейно присъствие и тя изрече първото, което й хрумна.

— Аз нямах дори това.

Мъжът се засмя.

— Е, това, скъпа моя, наистина е трагедия.

Тя чу тихо проскърцване, сетне той се изправи и се запъти към нея. Беше висок, навярно над метър и осемдесет и пет, малко пълен в талията, с широки рамене и права осанка. Носеше бял памучен панталон, бледожълта риза и шал, завързан хлабаво около врата. Белинда по навик забеляза подробностите – чифт платнени моряшки мокасини, часовник с кожена каишка, плетен колан с цвят каки. После вдигна поглед и се взря в уморените от живота очи на Ерол Флин.


* * *

По времето, когато Белинда срещна Ерол Флин, той имаше зад гърба си три развода и няколко пропилени богатства. Беше на четирийсет и шест, но изглеждаше с двайсет години по-стар. Прочутите му мустаци вече бяха прошарени; красивото лице с изсечени скули и изваян нос бе подпухнало и набраздено от водка, наркотици и цинизъм. Лицето му бе като карта на живота му. След четири години щеше да бъде мъртъв, жертва на дълъг списък от болести, които щяха да убият повечето хора доста по-рано. Ала повечето хора не бяха Ерол Флин.

Две десетилетия той владееше екрана с авантюристичен дух и плам, бореше се със злодеи, побеждаваше в жестоки битки, спасявайки девици. Капитан Блъд, Робин Худ, Дон Жуан – Флин бе изиграл всички. Понякога, ако беше в настроение, дори ги играеше добре.

Доста преди да дойде в Холивуд, Ерол Флин бе участвал във всевъзможни приключения не по-малко опасни от тези, които бе изиграл в киното. Беше изследовател, моряк, златотърсач. Беше търгувал с роби в Нова Гвинея. Белегът върху петата му бе спомен от куршума на шайка ловци на глави. Имаше друг върху корема – от сбиване с водач на рикша в Индия. Или поне така твърдеше той. Флин си беше такъв – с него нищо и никога не бе сигурно.

И винаги в живота му бе имало жени. Те не можеха да му се наситят, както и Флин на тях. Особено харесваше младите. Колкото по-млади, толкова по-добре. Да гледа младежко лице, да прониква в младо тяло, му създаваше илюзията, че си възвръща поне частица от отдавна изгубената невинност. И го забъркваше в безброй неприятности.

През 1942 година го арестуваха за установено със закона изнасилване и го изправиха пред съда. Въпреки че момичетата изгаряха от желание да бъдат с него, според калифорнийското законодателство беше подсъдно да имаш полови отношения с момиче или момче под осемнайсет години, независимо дали бе по желание, или не. Ала девет членове на журито бяха жени и Флин бе оправдан. И макар това да увековечи мита за неговата мъжественост, Флин мразеше да е обект на сексуални шеги.

Процесът не намали страстта му по млади момичета и при все че беше на четирийсет и шест, алкохолик и безпътен развратник, те все още го намираха за неустоим.

— Ела тук, скъпа, седни до мен.

Той докосна ръката й и на Белинда й се стори, че земята спря да се върти. Тя се свлече в креслото, до което той я заведе, миг преди коленете й да омекнат. Ръката й трепереше, когато пое чашата, която той й подаде. Това не беше сън. Беше истинско. Двамата с Ерол Флин бяха сами заедно. Той й се усмихна с кривата си усмивка, дяволит и изтънчен съблазнител, прочутата му лява вежда малко по-повдигната от дясната.

— На колко си години, скъпа моя?

Отне й минута, за да си възвърне дар слово.

— На осемнайсет.

— Осемнайсет… – Лявата вежда се повдигна по-високо. – Предполагам, че не… не, разбира се, че не. – Актьорът подръпна мустака си и се засмя извинително, едновременно очарователно и обезоръжаващо. – Случайно да имаш в себе си акт за раждане?

— Акт за раждане? – Белинда го погледна озадачено. Какъв странен въпрос. Но тогава си припомни старите истории за съдебния процес и се засмя. – Не, не нося акта си за раждане, господин Флин, но наистина съм на осемнайсет. – Смехът й се извиси дързък и закачлив. – Щеше ли да има значение, ако не бях?

Отговорът беше достоен за истинския Флин.

— Разбира се, че не.

През следващия час двамата си бъбреха и опознаваха, разменяйки си любезности и духовитости в този дух. Флин й разказа пикантна история за Джон Баримор* и я разсмя с няколко анекдота за партньорките си във филмите. Тя му сподели за случилото се в „Парамаунт“. Той я помоли да го нарича Барон – любимия му прякор. Белинда обеща, но някак си езикът не й се подчиняваше и тя продължи да го нарича „господин Флин“. След като измина един час, Флин я хвана за ръката и я съпроводи в бунгалото.

[* Американски актьор (1882-1942), легенда на американското кино, дядо на Дрю Баримор. – Б.пр.]

С известно смущение Белинда попита дали може да използва банята. След като пусна водата и изми ръцете си, тя надникна набързо в шкафчето с тоалетни принадлежности. Четката за зъби на Ерол Флин. Бръсначът на Ерол Флин. Погледът й пробяга по лекарствата и разхлабителните таблетки на Ерол Флин. Когато затвори вратичката, лицето й, отразено в огледалото върху шкафчето, беше зачервено, а очите й блестяха от вълнение. Тя беше насаме с велика кинозвезда!

Той я чакаше в спалнята, облечен в халат е цвета на отлежало бургундско вино, и пушеше цигара, затъкната в късо кехлибарено цигаре. Върху нощната масичка имаше пълна бутилка с водка. Белинда се усмихна плахо. Не знаеше какво трябва да направи. Той изглеждаше едновременно развеселен и доволен.

— Противно на това, което може би си прочела за мен, скъпа моя, аз не съм изнасилвач на млади жени.

— Не мисля, че сте, господин Флин… Барон.

— Напълно ли си сигурна, че осъзнаваш какво правиш?

— О, да.

— Добре. – Той всмукна за последен път от цигарата, сетне я угаси и остави цигарето в пепелника. – В такъв случай може би ще пожелаеш да се съблечеш?

Тя преглътна с усилие. Никога досега не се бе събличала напълно гола пред мъж. Беше позволявала да й събуят гащичките или да разкопчаят роклята, както тази вечер с Били, но това бе привилегия на момчетата. Самата тя никога не се бе събличала за когото и да било. Разбира се, Ерол Флин не беше, който и да е.

Пресегна се зад гърба и пръстите й непохватно се забориха с копчетата. Най-сетне ги разкопча и плъзна роклята надолу по бедрата. Не смееше да го погледне и вместо това се замисли за прекрасните му филми: „Сутрешен патрул“, „Цел – Бирма“, „Атаката на леката бригада“. Беше ги гледала по телевизията. Огледа се нервно, търсейки къде да сложи роклята. Зърна гардероба в другия край на стаята. Приближи, отвори го, намери закачалка и окачи роклята. После събу обувките и се опита да реши какво да предприеме по-нататък.

Осмели се да го стрелне с поглед и по гърба й пробяга лека тръпка на удоволствие. Нежният й поглед изглади бръчките, заличи двойната брадичка и лицето на Флин отново стана като на екрана. Белинда си припомни колко беше красив в „Срещу всички знамена“. Там той играеше британски морски офицер, а Морийн О’Хара се бе превъплътила в ролята на пирата Спитфайър. Белинда плъзна ръка под дантеления подгъв на комбинезона, разкопча жартиерите, смъкна чорапите и грижливо ги сгъна. След това свали и колана. Съвсем наскоро бяха излъчили по телевизията „Пътят към Санта Фе“. Там Флин си партнираше с Оливия де Хавиланд и двамата бяха великолепни. Той беше толкова мъжествен, а Оливия, както винаги, бе съвършена дама.

Белинда беше почти гола, само по комбинезон, сутиен, гащички и гривната, която й бе талисман. Трудно разкопча малката златна закопчалка, защото ръцете й трепереха и пръстите не я слушаха. Остави я прилежно до чорапите. Искаше й се той да стане и да довърши останалото, но Флин, изглежда, нямаше намерение да помръдва. Момичето бавно изхлузи комбинезона през глава.

Изведнъж си спомни, че той беше женен. Беше срещнал Патриша Уаймор*, настоящата си съпруга, по време на снимките на уестърна „Скалистите планини“. Патриша беше истинска щастливка да се омъжи за мъж като Ерол Флин, ала слуховете за раздялата им сигурно бяха верни, иначе той щеше да бъде с нея, а не с Белинда. Тя бе чела достатъчно филмови списания и знаеше колко е трудно да се запази един брак в Холивуд.

[* Американска филмова, телевизионна и театрална актриса (1926-2014) от петдесетте и шейсетте години, известна най-вече с брака си с Ерол Флин. – Б.пр.]

Когато най-после остана напълно гола, по изражението му разбра, че той харесва това, което вижда.

— Ела тук, скъпа моя.

Смутена, но развълнувана, Белинда пристъпи към него. Той докосна брадичката й и тя едва не припадна от възбуда. Очакваше, че ще я целуне, ала вместо това Флин плъзна ръце по раменете й. Тя искаше да я целува, както целуваше Оливия де Хавиланд, Морийн О’Хара и всички красиви жени, които бе обичал на екрана, но той разтвори полите на халата си. Отдолу беше гол. Очите й отказваха да видят провисналата загоряла кожа.

— Боя се, че ще се наложи малко да ми помогнеш, скъпа моя – рече той. – Водката и сексът невинаги вървят ръка за ръка.

Белинда се взря в очите му. За нея щеше да е чест да му помогне, ала не бе съвсем сигурна какво точно иска той от нея.

Като истински познавач на поведението и психиката на младите момичета, Ерол Флин разбра колебанието й и й обясни. Тя бе едновременно потресена и възхитена. Значи, така се любят прочутите мъже! Беше странно, но някак си не й се стори неприлично или неуместно.

Белинда бавно коленичи.

Наложи се доста да се потруди и тя се умори, но той най-после й помогна да стане и я поведе към леглото. Матракът хлътна, когато Флин легна върху нея. Сега Белинда бе сигурна, че най-после ще получи жадуваната целувка, но той отново я разочарова.

Кинозвездата побутна краката й и тя послушно ги раздалечи. Неговите очи бяха затворени, ала нейните бяха широко отворени, за да се наслади на всеки миг. Ерол Флин щеше да я люби. Ерол Флин. Небесен хор запя в сърцето й. Тя почувства леко проникване. Тласък. Това наистина беше Ерол Флин!

Тялото й се взриви.


* * *

По-късно той я попита как се казва и й предложи цигара. Тя не пушеше, но всмукна неуверено няколко пъти. Беше толкова вълнуващо и романтично да лежи редом до него, облегната на таблата на леглото. За пръв път от няколко часа си спомни за Джими. Бедният Джими, да умре толкова млад. Животът понякога можеше да бъде много жесток. Каква късметлийка беше, че е тук, жива и щастлива.

Флин й разказа за яхтата си „Зака“ и за неотдавнашните си пътешествия. Белинда нямаше намерение да си пъха носа в чуждите дела, но любопитството я глождеше, искаше да узнае за жена му.

— Патриша е много красива.

— Прекрасна жена. Държах се много лошо с нея. – Той пресуши чашата си, сетне се пресегна през нея, за да я напълни отново от бутилката върху нощното шкафче. Докато наливаше, рамото му се впи болезнено в гърдата й. – При мен винаги така се получава с жените. Не искам да ги нараня, но не съм създаден за брак.

— Ще се разведеш ли?

Белинда изтръска стеснително пепелта от цигарата.

— Вероятно. Макар че, Бог ми е свидетел, не мога да си го позволя. Данъчните са ме погнали, искат почти милион, а съм натрупал толкова неизплатени издръжки, че им изгубих бройката.

В очите на Белинда проблеснаха сълзи на съчувствие.

— Не е честно човек като теб да се тревожи за подобни неща. Та ти даряваш удоволствие на толкова много хора по земята.

Флин я потупа по коляното.

— Ти си мило момиче, Белинда. И красиво. Има нещо в очите ти, което ме кара да забравя, че остарявам.

Тя си позволи дързостта да склони глава на рамото му.

— Не бива да говориш така. Ти не си стар.

Той се усмихна и я целуна по темето.

— Мило момиче.


* * *

В края на седмицата Белинда се нанесе в бунгалото на Флин в „Градините на Аллах“. Отлетя един месец. В края на октомври той й подари златния амулет – малък диск, окачен на специална рамка, от едната му страна в средата бе гравирано „обичам“, а от другата „Аз“ и „те“. Когато го бръснеше с върха на пръста си, дискът се завърташе и се получаваше посланието „Аз те обичам“. Белинда разбираше, че Флин не го мислеше наистина, но амулетът й бе особено скъп и тя го носеше с гордост, като символ, показващ на света, че тя е момичето на Ерол Флин.

Окъпана в сиянието на славата му, тя разцъфтя и старото усещане за невидимост изчезна. Никога досега не се бе чувствала толкова красива, толкова умна и значима. Двамата спяха до късно и прекарваха дните си или на борда на „Зака“, или край басейна, а нощите – по клубовете и ресторантите. Тя се научи да пуши и пие, да не се блещи, когато срещне знаменитости, без значение колко е развълнувана и разтреперана отвътре. Разбра също, че изглежда знаменитостите я харесваха. Един актьор, приятел на Флин, й обясни причината: тя не съдеше никого, а само даряваше обожание и преданост. Забележката я бе озадачила. Как би могла тя да съди? Обикновените хора нямаха право да съдят звездите.

Понякога през нощта с Флин се любеха, но по-често разговаряха. Беше й болно да вижда колко печал и тревоги бяха скрити зад безгрижната му разгулна фасада. Белинда реши, че ще се посвети изцяло на Ерол Флин, на стремежа да го направи щастлив.

Гледа „Бунтовник без кауза“* и отново си спомни за Джими, и осъзна, че мечтата й все пак не бе умряла. Сега Белинда общуваше с шефове на филмови студия, а не с нисши асистенти на директорите по кастинга. Трябваше да се възползва от тези контакти и да се подготви за неизбежното, когато Флин я напусне заради друга жена. Не се заблуждаваше и не хранеше илюзии. Тя не беше достатъчно значима и интересна, за да го задържи задълго при себе си.

[* Култов филм с Джеймс Дийн, излязъл месец след смъртта му. – Б.пр.]

Флин й купи предизвикателни яркочервени бикини и често седеше край басейна, отпивайки от водката си, докато я наблюдаваше как се плиска във водата. Нито една от жените в „Градините на Аллах“ нямаше смелостта да се облече в модерните бански костюми, но Белинда не изпитваше притеснение. Харесваше й да усеща възхитения поглед на Флин. Харесваше й да излиза от водата и той да я чака с голяма хавлия, за да я загърне. Чувстваше се закриляна, в безопасност и обожавана.

Една късна сутрин, докато Флин още спеше, Белинда облече червения бански и се гмурна в безлюдния басейн. Преплува няколко дължини, потопи се под водата и отвори очи, за да погледне инициалите на Ала Назимова, изсечени в бетона на дъното. Когато изплува на повърхността, се озова пред чифт лъснати до блясък кожени обувки.

Тiеns* В басейна на „Градините на Аллах“ се е завъдила русалка. Русалка с очи, по-сини от небето.

[Виж ти! – Б.пр.]

Пляскайки с ръце във водата, Белинда присви очи срещу ослепително ярките лъчи на сутрешното слънце и видя един мъж, надвесен над нея. Определено беше европеец. Белият му безупречно изгладен костюм, с лек сивкав оттенък, приличаше на копринен, каквито носеха богатите мъже, които имаха лакеи. Беше среден на ръст, слаб, с аристократична външност и тъмна коса, умело подстригана, за да прикрие започващото оредяване. Очите му бяха малки и скосени, а носът – доста широк, леко извит в края. Не беше красив, но несъмнено впечатляващ. От него се разнасяше ухание на пари, могъщество и скъп одеколон. Според Белинда наближаваше четирийсетте и съдейки по акцента му, бе французин, макар че чертите му бяха доста екзотични. Може би беше европейски филмов магнат.

— Не е русалка, monsieur* – усмихна се дръзко тя. – Само едно съвсем обикновено момиче.

[* Господине (фр.). – Б.пр.]

Ordinaire?* Не бих казал. Всъщност très extraordianaire**.

[* Обикновено? (Фр.) – Б.пр.]

[** Твърде необикновено (фр.). № Б.пр.]

Белинда прие благосклонно комплимента и отговори на възможно най-добрия френски, който бе усвоила в гимназията.

Merci beaucoup, monsieur. Vous etes trop gentil.*

[* Много благодаря, господине. Много сте любезен. (Фр.) – Б.пр.]

— Я кажи, ma petite* русалко, имаш ли опашка под тези charmant** червени бикини?

[* Малка моя (фр.). – Б.пр.]

[** Очарователни (фр.). – Б.пр.]

Очите му блеснаха развеселено, но Белинда забеляза нещо пресметливо зад тази преднамерена безочливост. Този мъж не правеше и не казваше нищо случайно.

Mais non, monsieur* – отвърна Белинда спокойно. – Само два обикновени крака.

[* Не, господине (фр.). – Б.пр.]

Той повдигна вежди.

— Може би, мадмоазел, ще ми позволи сам да преценя?

Тя се втренчи за миг в него, сетне се гмурна под водата и заплува с дълги, плавни загребвания към стълбичката в другия край на басейна. Но когато излезе от водата, мъжът бе изчезнал. Половин час по-късно Белинда влезе в бунгалото и го завари да разговаря с Флин. И двамата пиеха „Блъди Мери“.

Сутрин Флин не беше в най-добрата си форма и редом с излъскания непознат изглеждаше размъкнат и остарял. При все това беше доста по-красив. Тя кацна на облегалката на стола му и отпусна ръка върху рамото му. Искаше й се да има смелостта да го целуне нехайно за добро утро по бузата, ала редките им нощни забавления в леглото не й позволяваха да чувства, че има право на подобна фамилиарност. Флин я прегърна през кръста.

— Добро утро, скъпа моя. Доколкото разбрах, двамата вече сте се срещнали край басейна.

Погледът на непознатия се плъзна по дългите й загорели крака, подаващи се изпод пухкавата хавлиена кърпа, с която се бе загърнала.

— Да, виждам, че няма опашка – подсмихна се гостът и се изправи грациозно. – Алексей Савагар, мадмоазел.

— Той скромничи, скъпа моя. Нашият гост всъщност е граф Алексей Николай Василий Савагарин. Правилно ли го произнесох, старче?

— Семейството ми остави титлата си в Петербург, топ ami*, както добре ти е известно. – Въпреки че в гласа на Алексей прозвуча лек укор, Белинда долови, че е доволен, задето Флин бе използвал титлата му. – Сега сме се превърнали в безнадеждни французи.

[* Приятелю (фр.). – Б. пр]

— И дяволски богати. Семейството ти не е оставило рубините си в Майка Русия, нали, старче? Не би го направило за нищо на света. — Флин се извърна към Белинда. – Алексей е в Калифорния, за да купи няколко стари коли, които ще изпрати по море в Париж, за да попълни колекцията си.

— Какъв селяндур си, топ ami. „Алфа Ромео“ от 1927-а едва ли може да се нарече „стара кола“. Освен това аз съм тук по делови въпроси.

— Алексей е увеличил семейното богатство с изгодни инвестиции в електрониката. Каква беше онази джаджа, за която ми разказваше? Нещо свързано с електронните лампи, нали?

— С транзисторите. Те ще заменят електронните лампи.

— Транзистори. Така беше. И ако от тях могат да се натрупат пари, можеш да се обзаложиш, че Алексей е седнал върху цяла планина от малките дяволийки. Ще си помислиш, че с радост ще ми заеме част от печалбата, за да направя следвания си филм.

Макар че гледаше към нея, Белинда имаше усещането, че всъщност говори на Алексей.

Алексей го изгледа развеселено.

— Не съм натрупал богатството си, хвърляйки пари на вятъра. Освен ако, разбира се, не пожелаеш да се разделиш със „Зака“. Това вече ще бъде съвсем друга работа.

— Ще получиш „Зака“ само през трупа ми – отвърна Флин със стоманена нотка в гласа.

— Съдейки по това, как вървят нещата, топ ami, може да не се наложи да чакам дълго.

— Спести ми проповедите си. Белинда, забъркай ни още два коктейла „Блъди Мери“.

— Разбира се.

Тя взе чашите и се отправи към кухненския бокс, свързан с дневната. Нито един от мъжете не си направи труда да снижи глас, затова тя ясно чуваше разговора им, докато разбъркваше в чашите им водка и доматен сок. Отначало двамата обсъждаха транзисторите и бизнеса на Алексей, но не след дълго минаха на по-лични теми.

— Белинда е доста по-добра придобивка в сравнение с последното ти завоевание, топ ami – чу тя гласа на Алексей. – Очите й са изумителни. Макар че е малко старичка, нали? Прехвърлила е шестнайсетте.

— Хвърляш камъни в моята градина, а, Алексей? – засмя се Флин. – Недей да кроиш планове за нея. Само ще си изгубиш времето. Белинда е моята радост. Тя е като вярно кученце, много послушно и красиво. От нея получавам само обожание. Никакво мърморене, никакви лекции за пиенето ми. Търпи лошите ми настроения и е удивително умна и находчива. Ако повече жени бяха като Белинда, щеше да има много по-щастливи мъже.

Mon Dieu* говориш така, сякаш възнамеряваш отново да се разходиш до олтара. Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?

[* Боже мой (фр.). – Б. пр.]

— Тя е просто краткотрайно забавление – отвърна Флин с войнствена нотка в гласа. – При това дяволски приятно.

Страните на Белинда пламтяха, когато им отнесе питиетата. Не й хареса коментара му за кучето, но останалите неща, които каза за нея, бяха мили.

— Ето те и теб, скъпа. Тъкмо разказвах на Алексей за теб.

Тя долови леко напрежение между двамата мъже, което не бе забелязала досега.

— Според думите на Барон, вие сте истинско съкровище, мадмоазел. Умна, находчива, любяща, красива – макар че не мога да преценя докрай вашата красота… така че той може и да лъже.

Флин отпи глътка от чашата, която му бе подала.

— Мислех, че сте се срещнали край басейна.

— Тя беше под водата. А сега, както сам виждаш…

Алексей кимна към хавлиената кърпа, с която се бе увила.

Двамата мъже се спогледаха продължително. Така ли й се стори, или в очите на Алексей проблесна предизвикателство? Белинда имаше чувството, че е свидетел на някаква стара, позната игра между двамата, която тя не разбираше.

— Белинда, скъпа, ще свалиш ли това?

Флин смачка празната цигарена кутия.

— Кое?

— Хавлията, скъпа моя. Свали я, бъди добро момиче.

Тя отмести поглед от единия мъж към другия. Флин пъхаше нова цигара в кехлибареното цигаре, но Алексей я наблюдаваше съсредоточено. Стори й се, че зад развеселеността в погледа му прозираше симпатия.

— Ти я смущаваш, топ ami.

— Глупости. Белинда няма нищо против. – Флнн стана от креслото и се приближи при нея. Наклони брадичката й със същия жест, както толкова често го бе виждала да прави на екрана с Оливия де Хавиланд. – Тя ще направи всичко, което я помоля. Нали, скъпа?

Наведе се и докосна леко устните й със своите.

Белинда се поколеба само за миг, преди пръстите й да започнат да развързват възела на кърпата. Флин я докосна по бузата с опакото на ръката си. Тя бавно разтвори краищата на кърпата. Извърна се към Флин и я остави да падне на пода.

— Ако нямаш нищо против, позволи на Алексей да те види, скъпа моя. Искам добре да се наслади на гледката, която парите му не могат да купят.

Белинда вдигна тъжния си поглед към Флин, ала очите му бяха приковани в Алексей и в тях се четеше отсянка на тържество. Тя бавно се обърна към французина. От хладния въздух кожата й настръхна, а влажните миниатюрни парчета плат на горнището бяха прилепнали към гърдите й. Тя си каза, че е детинско да се притеснява. Това не бе по-различно, отколкото когато стои край басейна. Но въпреки това не можеше да се застави да срещне скосените, екзотични очи на Алексей Савагар.

— Тялото й е красиво, топ ami – рече руснакът. – Поздравявам те. Но само хабите напразно красотата си за този повехнал кумир, мадмоазел. Мисля, че все пак ще успея да ви открадна.

Тонът му бе небрежен, ала нещо в изражението му й подсказваше, че думите му не бяха изречени напусто.

— А аз не мисля така. – Тя се опита да говори хладно и изискано като Грейс Кели в „Да хванеш крадец“, ала не й се получи. Нещо в този мъж я плашеше. Може би бяха властта и могъществото, които излъчваше така непринудено, както носеше белия си копринен костюм. Тя се наведе, за да вдигне кърпата, но когато се изправи, ръката на Флин стисна голото й рамо, за да й попречи да се загърне с нея.

— Не обръщай внимание на Алексей, Белинда. Съперничеството ни не е от вчера. – Дланта му се плъзна по дължината на ръката й и се притисна собственически към голия й корем. Кутрето му се пъхна в пъпа й. – Не понася да ме вижда с жена, която не може да има. Това води началото си от дните на младостта ни, когато му крадях всички жени. Приятелят ми не умее да губи.

— Не открадна всички. Спомням си няколко, които бяха повече привлечени от парите ми, отколкото от красивото ти лице.

Белинда затаи дъх, когато топлата ръка на Флин се спусна по-надолу и се притисна интимно към слабините й, едва прикрити с яркочервените бикини.

— Но те бяха стари. Изобщо не бяха нашият тип.

Противно на волята си, тя вдигна глава и видя, че Алексей се е облегнал назад в креслото – истински портрет на аристократично безгрижие – кръстосал краката си, обути в елегантен панталон. Той също вдига очи към нейните и за миг тя забрави, че Флин е в стаята.


* * *

Алексей ги придружаваше на разходките на борда на „Зака“ и ги водеше на обяд в най-добрите ресторанти на Южна Калифорния. Понякога подаряваше на Белинда бижута, изящни и скъпи. Тя ги държеше в кутии и носеше само малкия златен въртящ се амулет на Флин на верижка около врата.

— Що за просташка дрънкулка – смъмри Алексей Флин за евтиния талисман. – Белинда определено заслужава нещо по-добро.

— О, да, много по-добро – съгласи се Флин. – Но не мога да си го позволя, старче. Не всички сме родени със сребърна лъжичка в уста.

Двамата се бяха запознали на частната яхта на шаха на Иран преди близо десетилетие, ала през изминалите години приятелството им било с горчив привкус. Присъствието на Алексей напомняше на актьора за миналите грешки и изгубените възможности. Въпреки това той не бе спрял да се надява да убеди руснака да инвестира част от богатството си в бъдещата му кариера, но напоследък съперничеството между двамата се бе изострило.

Под външното обаяние и безгрижното поведение на Алексей Савагар се криеше мъж, който се отнасяше сериозно към живота. Аристократ по рождение, той гледаше отвисоко на ниския и скромен произход на Флин и недостатъчното му образование. Като бизнесмен се отнасяше презрително към живота му на плейбой и отсъствието на всякаква дисциплина. Но на трийсет и осем – с богатство и власт, неподлежащи на съмнение – Алексей бе открил, че радостта от живота е безценна стока, която най-трудно се купува. А и Флин не представляваше сериозна заплаха за него. Поне не до момента, когато не видя русалката в басейна на „Градините на Аллах“.

Двамата имаха сходни вкусове – харесваха млади момичета и разцвета на невинността, с порозовели от свян страни. Славата на Флин и сексуалният магнетизъм като че ли му даваха предимство, но богатството на Алексей и безупречните маниери често бяха неустоим афродизиак. За Флин Белинда беше новата пешка в играта, която двамата играеха от години. Той не подозираше, че Алексей гледа на нея по друг начин.

Собствената му реакция и чувствата, които Белинда Бригън събуждаше у него, удивяваха руския аристократ. Тя беше глупаво дете, абсурдно обсебено от кинозвездите. С изключение на младостта, нямаше с какво толкова да се похвали. Макар че беше умна, бе слабо образована и не притежаваше почти никаква обща култура. Несъмнено беше красива, но той познаваше много красиви жени. При все това, редом до покварената невинност, която Белинда излъчваше, много по-светските му и изискани приятелки изглеждаха стари и похабени. Белинда беше съвършената комбинация между дете и блудница, с чист и невинен ум и чувствено тяло на опитна изкусителка.

Ала привличането, което изпитваше към Белинда, беше много по-дълбоко и сериозно от обикновено сексуално желание. Тя приличаше на възторжено дете с пламтящи очи, нетърпеливо и жадно за истинския живот, който тепърва започва, пълно с вяра и надежди за бъдещето. Алексей искаше да бъде мъжът, който ще я въведе в огромния вълнуващ свят. Този, който ще я закриля и подкрепя и ще я превърне в идеалната жена. Дните се нижеха и на него му се струваше, че цинизмът, натрупан с годините, изчезва без следа. Отново се чувстваше като юноша, пред когото се простираше цял живот, пълен с обещания.

Към края на ноември Флин обяви, че заминава за Мексико за една седмица, и помоли Алексей да се грижи за нея. Руснакът се усмихна бавно на Белинда, сетне се извърна към Флин.

— Ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да изчезна от сцената.

Флин се засмя.

— Белинда дори не носи дрънкулките, които си й подарил, нали, скъпа моя? Не мисля, че има за какво да се тревожа.

Белинда също се засмя, сякаш това бе остроумна шега, но Алексей Савагар я смущаваше. Досега никой не се бе отнасял към нея с такава почтителност и внимание. Собствените й чувства я объркваха. Той беше влиятелен и богат мъж, но не беше филмова звезда – не беше Ерол Флин – тогава защо присъствието му толкова я вълнуваше?

През следващата седмица Алексей бе неин постоянен спътник. Двамата се носеха наоколо с главозамайваща скорост в яркочервеното му ферари, което сякаш бе продължение на отлично поддържаното му тяло.

Белинда се улавяше, че гледа ръцете му, управляващи автомобила, наблюдава увереността на движенията му, силата на пръстите му. Питаше се какво е усещането да си толкова уверен в себе си? Докато летяха по улиците на Бевърли Хилс, тя чувстваше как устремният трепет на двигателя се просмуква в бедрата й. Представяше си любопитните погледи и шушукането на околните. Коя бе тази блондинка, успяла да възбуди интереса на двама толкова значими мъже?

Вечер посещаваха „Чирос“ или „Чейзънс“, изисканите свърталища на знаменитостите. Понякога разговаряха на френски, като Алексей се стараеше да говори простичко, за да може Белинда да го разбира. Той й разказа за колекцията си от ретро автомобили, описа й забележителностите на Париж, а една вечер, когато бяха спрели ферарито високо на хълма и светлините на града блещукаха в краката й, той заговори за семейството си.

— Баща ми е бил руски аристократ, достатъчно умен, за да замине за Париж преди избухването на Първата световна война. Там се запознал с майка ми. Тя го убедила да промени името си, като го съкрати от Савагарин на Савагар, за да се впише по-лесно в парижкото общество. Аз съм роден една година преди края на войната и една седмица преди баща ми да умре. Наследил съм любовта към изящните предмети от моята майка, французойка. Но не се заблуждавай. Под външното изискано лустро си оставам необуздан руснак.

Жестокостта на Алексей едновременно очароваше и плашеше Белинда. На свой ред тя му разказа за себе си, описа му родителите си и самотното си детство. Той слушаше със съпричастност и внимание, които я ласкаеха, докато му споделяше мечтите си да стане звезда, както и лични тайни, за които никой друг не знаеше. Алексей заговори за Флин.

— Той ще те изостави, та cherie. Сигурно го разбираш.

[* Скъпа моя (фр.). – Б.пр.]

— Зная. Той навярно ще ме отпрати, за да бъде с други жени. Може би дори ще се върне при съпругата си. – Белинда го погледна умолително. – Моля те, не ми разказвай, ако знаеш. Той си е такъв, не може да се промени и аз го разбирам.

— Какво обожание. – Алексей изкриви леко устни. – Както винаги, моят приятел е късметлия. Жалко, че не те оценява. Може би със следващия компаньон ще ти провърви повече.

— Говориш така, сякаш съм лека жена – тросна се Белинда. – Това не ми харесва.

Странните скосени очи на Алексей сякаш пронизваха дрехите й, проникваха през кожата, достигаха до най-тайното кътче в душата й, известно само нему.

— Жена като теб, та cherie, винаги ще се нуждае от мъж. – Той улови ръката й и си поигра с върховете на пръстите, изпращайки леки тръпки по тялото й. – Ти не си от онези енергични модерни жени. Ти си от тези, които трябва да бъдат закриляни и пазени, моделирани, за да бъдат превърнати в нещо скъпоценно и прекрасно. – За миг й се стори, че зърва болка в очите му, но тя бързо изчезна. Когато заговори, гласът му прозвуча грубо: – Продаваш се твърде евтино.

Тя отскубна ръката си от неговата. Той не разбираше. Нямаше нищо евтино в това, да се отдаде на Флин.

Скоро след Коледа всичко приключи катастрофално, когато Флин се умори от играта с Алексей. Тримата седяха на един диван в „Романов“. Флин пъхна нова цигара в кехлибареното си цигаре и заяви, че заминава и ще прекара няколко месеца в Европа. Избягваше погледа й и Белинда разбра, че не е поканена да го придружи.

Сякаш огромна задушаваща буца изпълни гърдите й. Очите й се наляха със сълзи. Тъкмо когато и последната капка самоконтрол се отцеди от нея, усети остра болка в бедрото си. Ръката на Алексей я стисна силно под масата, забранявайки й да се самоунижава. Като че ли силата му се преля в нея и тя успя да издържи остатъка от вечерта. Когато на първия ден от новата година Флин отлетя, Алексей я взе в прегръдките си и й позволи да се наплаче. По-късно тя прочете във вестника, че новата спътница на Флин е петнайсетгодишна.

Макар че отдавна бе приключил с деловите си ангажименти в Калифорния, Алексей като че ли нямаше намерение да се връща в Париж. Наемът на бунгалото бе платен до края на януари – не от Флин, както Белинда подозираше – и следващите няколко седмици двамата прекарваха заедно почти всяка вечер. Една нощ той неочаквано се наведе и я целуна леко по устните.

— Недей!

Белинда скочи на крака, изпълнена с негодувание и гняв от проявата на интимност. Алексей не беше Флин и тя не беше проститутка. Втурна се през вратите от двора в гостната и грабна една цигара от порцелановата поставка върху малката масичка.

Останал сам на верандата, Алексей Савагар прати по дяволите всички години на железен контрол и самодисциплина. Изстреля се от мястото си и влетя в дневната.

— Тъпа малка кучка!

Белинда рязко се извъртя, потресена от злобата в гласа му, а когато видя лицето на Алексей, отстъпи назад. Добре шлифованата френска маска се бе свлякла, разголвайки истинската физиономия на атавистичния продукт на безброй поколения руски дворяни.

— Как смееш да ми отказваш? – озъби се той. – Ти си просто една уличница. Но вместо да се чукаш за парите на един мъж, се продаваш заради славата му.

Белинда издаде приглушен вик, когато той се насочи към нея. Алексей я сграбчи за раменете и я притисна грубо към стената. Пръстите му се впиха в брадичката й и преди тя да успее отново да извика, устата му завладя нейната. Той ухапа устните й, насилвайки я да ги разтвори. Белинда се опита да избута езика му, който нахлу в устата й, но пръстите му се сключиха здраво около гърлото й, отправяйки красноречиво послание. Той беше граф Алексей Николай Василий Савагарин, всемогъщ господар на крепостните, имащ право по рождение да притежава всичко, което пожелае, и тя бе длъжна безропотно да му се подчинява.

След като покори устата й, той се отдръпна.

— Аз заслужавам уважение. Флин е глупак, придворен шут. Той живее безотговорно, пилеейки чара си, и умее единствено да хленчи, когато нещата се влошат. Но ти си прекалено глупава, за да го разбереш, затова трябва аз да те науча.

Белинда простена задавено, когато ръката му се пъхна под полата й. Той смъкна гащичките й и раздалечи с коляно бедрата й. Без да обръща внимание на хлипанията й, я облада с аристократичните си пръсти, нахлувайки във всички места, на които си представяше, че е бил Флин. През пелената на ужаса нещастницата усещаше възбудения му член, притиснат върху бедрото й. Нападението му беше акт на притежание, свято право на царете, неопровержимо потвърждение на социалния порядък в класовото общество, в което аристокрацията стои много по-високо от всяка кинозвезда.

Тя плачеше, когато Алексей разтвори блузата й, и не забеляза нежното му докосване. Сълзите й капеха върху ръцете му, докато той разкопчаваше сутиена и галеше гърдите й, целувайки ги с нежност, каквато Флин никога не бе проявявал, мърморейки думи на френски или може би на руски, които тя не разбираше.

Бавно и постепенно Алексей я успокои.

— Прости ми, малка моя. Съжалявам, че те изплаших. – Той угаси лампата, вдигна я и я сложи на коленете си. – Постъпих ужасно с теб – прошепна, – но ти трябва да ми простиш – заради себе си и заради мен. – Устните му докоснаха косата й. – Аз съм единствената ти надежда, cherie*. Без мен ти никога няма да се превърнеш в жената, която би могла да бъдеш. Без мен, ти ще се носиш по течението и ще водиш жалко съществуване ден за ден, опитвайки се да откриеш отражението си в очите на мъжете, които не те заслужават.

[* Скъпа (фр.). – Б.пр.]

Алексей милва косата й, докато тялото й се отпусна.

Когато Белинда най-сетне заспа в прегръдките му, Алексей дълго с взира в притихналия мрак. Как можа толкова глупаво да се влюби? Тази жена, чиито наситено сини очи с цвят на зюмбюл изпълваха прочутите киноактьори с такова покорно обожание, бе събудила в него неподозирани чувства. Той бе възпитан да живее живота си единствено от позицията на сила и за пръв път от години не знаеше как да постъпи. Не се съмняваше, че може да завоюва любовта на Белинда – това бе проста работа, а и тя изпитваше към него много по-силни и дълбоки чувства, отколкото й се искаше да признае. Не, завоюването на любовта й не го плашеше. Това, което го ужасяваше, бе властта, която тя бе придобила над него.

Алексей бе приучен на самодисциплина от най-ранна възраст. Припомни си един случай от детството, когато се бе разболял от някаква детска болест. Лежеше, пламнал от треската, в спалнята си, когато майка му влезе. Обсипаните й с пръстени пръсти стискаха тетрадката му с граматични упражнения, а погледът й бе твърд и обвинителен. Нима наистина не бе довършил превода си по латински? Той й обясни, че е болен и се чувства зле.

Само селяните намират оправдания, за да се измъкнат от задълженията си. Майка му го извлече от леглото и го настани зад бюрото. Очите му горяха, ръцете му трепереха, но той писа, докато не довърши превода. Майка му стоеше до прозореца, рубините върху гривните й проблясваха на слънчевите лъчи, докато тя пушеше цигара след цигара.

Суровите спартански училища оформяха характера на богатите френски наследници, превръщайки ги в мъже, достойни да носят гордите фамилни имена. Там изчезнаха и последните навици от детството. На осемнайсет години Алексей се впусна в борба за изземването на контрола върху огромното състояние на семейство Савагар – първо се справи със застаряващите попечители, затлъстели и затънали в мързел, а след това окончателно отстрани майка си. Превърна се в един от най-могъщите мъже на Франция, имаше къщи на два континента, безценна колекция от европейски шедьоври, цяла върволица млади момичета, готови да изпълнят всеки негов каприз. Докато не срещна Белинда Бритcн, с неопетнения си оптимизъм и по детски възторжена представа за света, Алексей Савагар не съзнаваше какво липсва в живота му.


* * *

На следващата сутрин Белинда се събуди в леглото си, все още с дрехите, завита с тънко одеяло. Погледът й попадна върху листа хартия с логото на хотела, подпрян върху възглавницата. Бързо прегледа редовете, изписани със ситен, елегантен почерк.


Ма cherie,

Днес отлитам за Ню Йорк. Твърде дълго време занемарявах делата си. Може би ще се върна, а може би – не.

Алексей


Тя смачка листа на топка и го хвърли ядно на пода. Да върви по дяволите! След това, което й причини миналата вечер, тя се радваше, че е заминал. Той беше чудовище. Белинда спусна крака от леглото и стомахът изведнъж я присви болезнено. Тя се отпусна отново върху възглавницата, затвори очи и си призна, че е изплашена до смърт. Алексей се бе грижил за нея и без него тя не знаеше как ще се справи.

Закри очите си с ръка и се опита да пропъди страховете, като си представи лицето на Джеймс Дийн – непокорните коси, намръщения поглед и бунтарски нацупените устни. Постепенно започна да се успокоява. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Докато беше с Флин, беше загърбила амбициите си. Време беше отново да поеме в свои ръце юздите на живота си.

Остатъкът от януари Белинда прекара в опити да възстанови контактите си. Обаждаше се по телефона, пишеше бележки до директорите на филмови студиа, с които се бе запознала чрез Флин, обикаляше местата, където се навъртаха влиятелните хора във филмовите среди, но не постигна нищо. Срокът, за който наемът за бунгалото в „Градините на Аллах“ бе платен, изтече и тя бе принудена да се върне в стария си апартамент. Там постоянно влизаше в разправии със съквартирантките си, докато накрая те й заявиха, че трябва да се изнесе. Белинда не им обърна внимание. Тъпи крави, задоволяваха се с толкова малко.

Истинската катастрофа се разрази с пристигането на светлосин плик. Писмото от майка й информираше Белинда, че родителите й повече нямат намерение да финансират глупостите й. В плика бе приложен последният им чек.

Белинда опита да си намери работа, макар и не твърде усърдно, тъй като постоянно се чувстваше зле – измъчваха я странни главоболия, стомахът й се бунтуваше, повръщаше, като при не много тежък грип. Започна да икономисва малкото пари, които й бяха останали, пропускаше хранения, което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше апетит, престана да ходи в дрогерията на Шуоб и не спираше да се пита как е възможно толкова ужасни неща да се случват на жената, която някога Ерол Флин е обичал.

Една сутрин Белинда нямаше дори сили да стане и да се облече и изведнъж я осени прозрението, че е бременна с детето на Флин. Два дни лежа в паянтовото легло, втренчена в тавана, опитвайки се да осмисли станалото. Припомни си разказите, нашепвани ужасено, за момичетата от Индианаполис, прекрачили границата на приличието, слухове за прибързани сватби или, още по-лошо, за безбрачни деца. Ала онези момичета бяха от бедните квартали, а не от уважавани семейства като дъщерята на доктор Бритън, Една Корнилия. Момичета като нея първо се омъжваха, а след това раждаха бебета. Обратното бе немислимо.

Замисли се да се свърже с Флин, но не знаеше къде да го търси. Освен това, честно казано, не си представяше, че той ще й помогне. И тогава се сети за Алексей Савагар.

Отне й два дни, за да го открие. Беше отседнал в хотел „Бевърли Хилс“*. Белинда му остави съобщение.


Госпожица Бритън ще очаква господин Савагар в пет часа тази вечер в „Поло Лоундж“.*

[* Изискан хотел на булевард „Сънсет“, посещаван от знаменитости и богаташи. – Б.пр.]


* * *

Късният февруарски ден беше студен и тя отдели доста време на избора на тоалета си. Облече светло карамелен кадифен костюм и бяла найлонова блузка, през която прозираше дантелата на комбинезона й. Сложи си комплекта от перления наниз и изящните обеци, който родителите й бяха подарили вместо празненство, за шестнайсетия й рожден ден. Шапката, украсена със светло карамелена панделка в тон с костюма, бе килната под жизнерадостен ъгъл върху главата й. Чифт благоприлични бели памучни ръкавици и недотам благопристойни обувки на тънки високи токчета довършваха тоалета й. Белинда отиде с раздрънкания си студебейкър до дрогерията на Шуоб, откъдето извика такси, което да я закара до елегантния покрит параден вход на хотела.

Флин я бе водил няколко пъти в „Поло Лоундж“, ала когато пристъпи във фоайето, тя отново се изпълни с вълнение. Съобщи на метрдотела името на Алексей и го последва до един от извитите дивани с лице към вратата – едно от най-предпочитаните места за сядане в най-прочутия лоби бар в страната. Въпреки че Белинда не обичаше мартини, си поръча едно, защото се смяташе за изискана напитка, а тя искаше да демонстрира светските си маниери пред Алексей.

Докато го чакаше, се опита да се успокои и разсее, като наблюдаваше останалите посетители. Ван Хефлин седеше наблизо в компанията на слаба блондинка. Край две от масите зърна Гриър Гарсън и Етъл Мерман, а в другия край на залата видя един от директорите на студия, с когото се бе запознала, докато беше с Флин. Във фоайето се появи прислужник на хотела, облечен в сако с месингови копчета.

— Обаждане за гус’дин Хелфин. Обаждане за гус’дин Хелфин.

Ван Хелфин вдигна ръка и на масата му се появи розов телефон.

Белинда въртеше между ръцете си дългото хладно столче на чашата, опитвайки се да не забелязва, че пръстите й треперят. Стана пет часът, но Алексей все още го нямаше. Последния път, когато бяха заедно, тя бе засегнала гордостта му. Дали изобщо щеше да дойде? Не знаеше какво щеше да прави, ако той не се появи.

Влязоха Грегъри Пек и новата му жена, французойката Вероник. Тя беше бивша журналистка, тъмнокоса и красива, и Белинда усети как я жегва жилото на завистта. Световноизвестният съпруг на Вероник й се усмихна нежно и й каза нещо, предназначено единствено за нейните уши. Вероник се засмя и покри ръката му със своята, с ласкав и привичен собственически жест. В този миг Белинда възненавидя Вероник Пек, както никого не бе ненавиждала досега.

В шест часа Алексей влезе във фоайето на „Поло Лоундж“. Спря се за миг до вратата и размени няколко думи с метрдотела, преди да се насочи към нея. Беше облечен в перленосив копринен костюм, както винаги безупречен, и неколцина посетители го поздравиха, когато мина покрай масите им. Тя бе забравила какво голямо внимание привличаше Алексей към себе си. Флин й бе казал, че се дължи на невероятното му умение да умножава парите.

Той се настани грациозно на дивана, донасяйки със себе си полъх на скъп одеколон. Имаше неразгадаемо изражение и Белинда усети леки тръпки да пробягват по гърба й.

— „Шато О’Брион“, реколта 1952-ра – поръча на приближилия се сервитьор и посочи към недопитото й мартини. – Отнесете това. Мадмоазел ще пие вино с мен.

Докато сервитьорът се отдалечаваше, Алексей поднесе ръката й към устните си и нежно я целуна. Белинда се опита да не мисли за последната им среща, когато целувките му далеч не бяха толкова нежни.

— Струваш ми се нервна, та cherie.

Нямаше място за съмнения и размисъл, тъй като съединилите се малки клетки в нея неспирно се множаха, затова Белинда повдигна небрежно рамене.

— Мина доста време. Аз… липсваше ми. – Чувство за несправедливост внезапно избуя в гърдите й. – Как можа да изчезнеш просто така? Дори не се обади, нито ми писа.

Той я погледна развеселено.

— Ти се нуждаеше от време да помислиш, cherie. Да видиш дали ще ти хареса да бъдеш сама.

— Никак не ми хареса – отвърна Белинда рязко.

— Така си и мислех, бях сигурен, че няма да ти хареса. – Погледна я толкова съсредоточено, че тя се почувства като притисната под стъкълцето, поставено под обектива на микроскопа. – Кажи ми какво разбра, докато беше насаме със себе си.

— Разбрах, че съм свикнала да завися от теб – отвърна тя предпазливо. – След като си замина, всичко се разпадна, а ти не беше до мен, за да ми помогнеш да събера парчетата. Струва ми се, че не съм толкова самостоятелна, както мислех.

Сервитьорът донесе бутилката вино, отвори я и наля малко в чашата на Алексей за проба. Той отпи глътка, кимна разсеяно и го изчака да се отдалечи, преди отново да насочи вниманието си към Белинда. Тя му разказа за живота си през последния месец: за неуспеха с продуцентите и неспособността й да привлече интереса на нито един от тях, за това, че родителите й са решили да й спрат издръжката. Разказа му за всичките си нещастия, освен за най-главното.

— Разбирам промърмори той. Толкова много се е случило за толкова кратко време. Има ли още неволи, които искаш да изплачеш на рамото ми?

Момичето преглътна с усилие.

— Не, няма нищо друго. Но не ми останаха никакви пари и имам нужда от теб да ми помогнеш да взема някои решения.

— Защо не се обърна към бившия си любовник? Той със сигурност ще ти помогне. Не се съмнявам, че ще се втурне към теб като рицар на бял кон, в блестящи доспехи, размахващ страховития си меч и громейки безмилостно всички злодеи, причина за нещастията ти. Защо не отидеш при Флин, Белинда?

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не изтърве нещо излишно. Алексей не разбираше Флин – никога не го бе разбирал – ала тя не можеше да го каже. Налагаше се някак си да притъпи злъчта му, дори ако това означаваше да излъже.

— Онези дни, в „Градините на Аллах“… Никога не ми се бе случвало нещо подобно. Незнайно как, но вие двамата се преплитахте в съзнанието ми. Бях се заставила да повярвам, че всичките ми чувства са породени от Флин, но след като ти замина, осъзнах, че ти си бил източникът им. – Беше репетирала старателно какво да каже. – Нуждая се от помощ и не зная към кого другиго да се обърна.

— Разбирам.

Но Алексей не разбираше, ни най-малко. Белинда започна да сгъва салфетката, избягвайки погледа му.

— Аз… аз нямам никакви пари, а не мога да се върна в Индианаполис. Аз… аз бих искала да ми дадеш назаем – само за една година, докато накарам студията да ме забележат.

Отпи глътка от виното, което не искаше. С парите на Алексей можеше да замине на някое място, където никой не я познаваше, и да роди детето си.

Той не каза нищо и нервността й се усили.

— Не зная към кого другиго да се обърна. Ще умра, ако се върна в Индианаполис. Сигурна съм, че ще умра.

— По-добре смърт, отколкото Индианаполис – подхвърли той с развеселени нотки в гласа. – Колко по детски поетично и колко типично за теб, моя сладка Белинда. Но ако ти заема тези пари, какво ще получа в замяна?

Прислужникът мина покрай масата им, а месинговите копчета върху сакото му проблеснаха.

— Обаждане за гус’ин Пек. Обаждане за гус’ин Пек.

— Каквото пожелаеш – промълви Белинда.

В мига, в който го изрече, разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Разбирам – изсъска той. – Ти отново се продаваш. Я ми кажи, Белинда, какво те отличава от онези крещящо облечени млади жени, които метрдотелът разгонва от вратата? Какво те отличава от проститутките?

Очите й се замъглиха от несправедливите му думи. Той нямаше да й помогне. Защо си бе въобразила, че ще го стори? Тя се изправи и грабна чантата си, преди да се е унижила окончателно, извършвайки непростимия грях да се разплаче на публично място, толкова блестящо като фоайето на „Поло Лоундж“. Ала преди да успее да направи и крачка, Алексей улови ръката й и нежно я дръпна към дивана.

— Прости ми, cherie. Отново те нараних. Но щом продължаваш да хвърляш ножове по мен, рано или късно, би трябвало да очакваш да прокървя.

Тя сведи ниско глава, за да скрие сълзите, търкалящи се по страните й. Една от тях остави тъмно петно върху полата на светло карамеления й костюм.

— Може би ти можеш да вземаш от хората, без да им даваш нищо в замяна, но аз не мога. – Пръстите й се опитваха непохватно да разкопчаят закопчалката на чантата, за да извади носна кърпичка. – Ако това ме прави проститутка в твоите очи, мога само горчиво да съжалявам, задето се обърнах за помощ към теб.

— Не плачи, cherie. Караш ме да се чувствам като чудовище.

Кърпичка, сгъната в безупречен триъгълник, падна на коленете й.

Белинда я стисна, сведе още по-ниско глава и попи очите си.

Постара се движенията й да са колкото е възможно по-незабележими за околните, ужасена, че Ван Хелфин може да я наблюдава или слабата блондинка с него, или Вероник Пек. Ала когато вдигна глава, установи, че никой не гледа към тях.

Алексей се облегна назад и се взря внимателно в нея.

— Всичко е много просто за теб, нали? – Гласът му изведнъж стана дрезгав. – Ще се откажеш ли от фантазиите си, cherie? Ще ме обожаваш ли?

Изрече го, сякаш ставаше дума за нещо обикновено, но то далеч не беше такова. Алексей я очароваше. Дори я вълнуваше, харесваше й начинът, по който хората я гледаха, когато беше с него. Но лицето му никога не е било увеличавано от сребристия екран до такива размери, че да го види целият свят.

Алексей извади цигара от сребърна табакера. Стори й се, че пръстите му треперят, но когато щракна запалката, пламъкът беше равномерен.

— Ще ти помогна, cherie, макар вътрешно да съм убеден, че не бива да го правя. Когато завърша делата си тук, ще заминем за Вашингтон и ще се оженим във френското посолство.

— Ще се оженим? – Белинда не повярва на ушите си, сигурно не бе чула правилно. – Ти няма да се ожениш за мен.

Твърдите линии около устата му омекнаха, а очите му заискриха с истинска любов.

— Няма ли, cherie? Аз те искам, но не за любовница, а за съпруга. Глупаво от моя страна, нали?

— Но аз вече ти казах…

Qa suffit.* Не повтаряй отново предложението си.

Изплашена от настойчивостта му, Белинда се отдръпна от него.

[Достатcчно! (фр.) – Б.пр.]

— Като бизнесмен, аз никога не рискувам глупаво, а с теб няма никакви гаранции, нали, cherie? – Той прокара пръст по ръба на чашата си. – Helas*, но в същото време аз съм и руснак. Ти не искаш филмова кариера, при все че още не го разбираш. В Париж ще заемеш мястото си като моя съпруга. Това ще бъде нов живот за теб. Непознат, но аз ще те напътствам и много скоро за теб ще заговори целият град – младата жена на Алексей Савагар, още почти дете. – Усмихна се. – Вниманието ще ти хареса.

[* Уви (фр.). Б.пр.]

Мислите й бясно препускаха. Не можеше да си се представи като съпруга на Алексей, винаги под изпитателния поглед на тези странни, скосени очи. Алексей беше богат и влиятелен, известен в своя свят. Той бе казал, че в Париж ще говорят за нея. Ала тя не можеше да се откаже от мечтите си да стане звезда.

— Не зная, Алексей. Не съм мислила…

Лицето му отново взе да добива твърдо, затворено изражение. Тя усети как той се отдалечава. Ако сега му откаже – ако се поколебае дори за миг – гордостта му никога нямаше да му позволи отново да й прости. Имаше само един-единствен шанс.

— Да! – Смехът й прозвуча писклив и напрегнат. Бебето! Трябваше да му каже за бебето. – Да. Да, разбира се, Алексей. Ще се омъжа за теб. Искам да се омъжа за теб.

Известно време той остана неподвижно, сетне поднесе ръката й към устата си. Усмихна се, завъртя китката й и докосна с устни пулсиращата веничка. Белинда се опита да не обръща внимание на бумтящото си сърце, на страха, бушуващ в кръвта й, на отчаяния въпрос: какво направих?

Той поръча „Дом Периньон“.

— За края на фантазията.

Алексей вдигна чашата си.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— За нас.

От съседния диван долетя нежният смях на Вероник Пек, мелодичен и милващ като звън на сребърни звънчета.


* * *

За огромно изумление на Белинда, първата й брачна нощ, както бе редно, се случи след сватбата – една седмица след срещата й с Алексей в „Поло Лоундж“. Двамата се ожениха във френското посолство във Вашингтон и веднага след церемонията заминаха на меден месец в лятната вила на посланика.

Белинда излезе от ваната във вилата на посланика и се подсуши с пухкавата кърпа с цвят на индийско орехче. Сърцето й се сви от тревога. Така и не се бе решила да каже на Алексей за бебето. Ако имаше късмет и бебето се роди малко, той можеше да повярва, че детето е негово и се е родило преждевременно. Ако не повярва, навярно щеше да се разведе с нея, но детето щеше да носи неговото име и тя нямаше да живее с позорното клеймо на самотна майка. Щеше да се върне в Калифорния и да започне начисто, но този път с парите на Алексей.

Всеки ден тя получаваше изненадващо ново доказателство за дълбочината на чувствата на Алексей. Не само я отрупваше с подаръци, но се отнасяше с безкрайно търпение към глупавите й грешки, които постоянно допускаше, навлизайки в неговия свят. Изглежда, каквото и да направеше, не можеше да го ядоса. Мисълта й действаше успокоително и й вдъхваше увереност.

Погледна кутията, опакована в сребриста хартия, оставена на тоалетката в банята. Той искаше да облече това, което беше в нея, за първата им брачна нощ. Белинда се надяваше да е комплект от черна дантелена нощница и пеньоар, какъвто би облякла Ким Новак.

Но когато повдигна капака на кутията, тя едва не се разплака от разочарование. Дългата бяла памучна дреха, сгушена сред облак прозрачна опаковъчна хартия, приличаше повече на детска нощница, отколкото на пеньоара от нейните фантазии. Въпреки че платът беше фин и прозрачен, нощницата бе изрязана по врата, с тънка ивица дантела и редица тесни розови панделки, връзващи благопристойно дрехата отпред. Когато Белинда извади дрехата от кутията, нещо падна в краката й. Наведе се и вдигна чифт бели памучни гащички в тон с нощницата, с дантелени къдрички покрай бедрата. Тя си припомни гордостта на Алексей и неприятния факт, че тя не отива девствена при него.

Минаваше полунощ, когато младата невеста влезе в елегантната спалня в нефритенозелени тонове. Брокатените завеси бяха спуснати, а полираните мебели от тиково дърво проблясваха на меката светлина, струяща от лампите с кремави копринени абажури. Стаята беше на светлинни години далеч от крещящата безвкусица на интериора в испанското бунгало в „Градините на Аллах“. Алексей беше облечен в бледозлатист халат. С малките си очи и тъмната редееща коса, на екрана би могъл да изиграе единствено ролята на злодея. Но могъщ и властен злодей. Остана взрян безмълвно в нея от другия край на спалнята, докато тишината не стана твърде потискаща.

— Да не би да си сложила червило, cherie? – заговори той накрая.

— Да, не биваше ли?

Алексей извади носна кърпичка от джоба на халата.

— Ела по-близо до светлината. – Тя запристъпва по дебелия килим боса, вместо с черни сатенени домашни пантофки с високи токчета, с каквито си се представяше. Алексей повдигна брадичката й и нежно изтри червилото от устата й с бялата ленена кърпичка. – Никакво червило в спалнята, топ amour*. Ти си достатъчно красива и нямаш нужда от него. – Отстъпи назад и я огледа бавно от глава до пети. Погледът му се спря върху лакираните с яркочервен лак нокти на краката й. – Седни на леглото.

[* Любов моя (фр.). Б.пр.]

Белинда се подчини. Той се разрови из тоалетния й несесер, докато не откри шишенце лакочистител. Коленичи пред нея и започна старателно да почиства лака от ноктите с носната кърпичка. Когато свърши, гризна леко извивката на ходилото й, сетне го докосна с език.

— Облече ли гащичките, които ти дадох?

Тя сведе смутено очи, прикова поглед в яката на халата му и кимна.

Bien! Ти си моята сладка невеста. Ела при мен и ми достави наслада. Ти си срамежлива, неопитна и може би малко изплашена. Така би трябвало да бъде.

Тя наистина беше изплашена. Ласкавите думи, нощницата за девственица… Той се държеше с нея, сякаш беше непорочна девойка, ала това не можеше да изтрие от живота й времето, прекарано с Ерол Флин. Споменът за нощта, когато Алексей я нападна, пропълзя като червей в мозъка й. Белинда се опита да се отърси от него. Каза си, че той просто е ревнувал от Флин, но сега тя беше негова съпруга и той никога нямаше да я нарани.

Алексей се изправи и й подаде ръка.

— Ела при мен, cherie. Чаках твърде дълго, за да те любя.

Положи я внимателно върху леглото. Когато тя легна, той докосна леко устните й със своите. Белинда заповяда на въображението си да си представи Флин.

— Прегърни ме, cherie – промърмори Алексей. – Аз вече съм твой съпруг.

Тя се подчини, а когато лицето му приближи нейното, се опита да извика образа на Флин, но не се оказа толкова лесно, тъй като Ерол рядко я целуваше и никога така страстно, както Алексей.

— Целуваш се като дете – пророни съпругът й, движейки устни до нейните. – Разтвори устата си за мен и дай воля на езика си.

Белинда предпазливо отвори устни. Целуваше я Флин. Устата на Флин се впиваше в нейната. Но лицето на великата звезда отказваше да добие очертания.

Тялото й се отпусна, заля я топла вълна. Тя привлече Алексей към себе си, езикът й се заизвива все по-дръзко в устата му. Белинда простена тихо, когато той се отдръпна от нея.

— Отвори очи, Белинда. Искам да ме гледаш, когато те любя. – Хладният въздух погали кожата й, когато той дръпна панделките отпред и отметна краищата на нощницата. – Виж как ръцете ми милват гърдите ти, cherie.

Тя отвори очи под изгарящата настойчивост на погледа му, под пламтящите очи, които прогаряха плътта и костите, за да открият и най-малкото семенце на измамата. В гърдите й се смесиха панически ужас и възбуда. Тя се опита да придърпа краищата на нощницата.

Алексей се засмя с дълбок гърлен смях и тя се досети, че е сбъркал страха й за плахост и свян. Преди да успее да му попречи, той смъкна нощницата и я изхлузи надолу по бедрата. Белинда остана да лежи върху леглото само по памучните гащички, обточени с дантела. Алексей улови ръцете й и ги нагласи покрай тялото.

— Нека да погледна. – Ръцете му се придвижиха към гърдите й, пръстите му нежно ги обхванаха, а палците му започнаха да ги галят с леки кръгови движения, докато зърната й се втвърдиха като малки розови пъпки. Той докосна първо едното, после другото. – Ще те смуча – прошепна.

Заляха я горещи вълни, когато главата му се сведе. Алексей пое едното зърно в уста, обви го с език и жадно го засмука, сякаш сучеше живително мляко. Тялото й изтръпна от възбуда, която се разгоря предателски с нова сила, когато съпругът й започна да милва бедрата й от вътрешната страна. Пръстите му се промъкнаха под дантелените воланчета на гащичките, както много отдавна го бе сторил Били Грийнуей, сетне проникнаха в нея с привично движение, толкова различно от непохватните изпълнения на момчетата в миналото.

— Толкова си тясна – промълви Алексей и се отдръпна.

Смъкна гащичките й надолу по бедрата, разтвори краката й и започна да прави нещо с устата си, толкова забранено и греховно, но така невероятно възбуждащо, че тя не можеше да повярва, че наистина се случва. Отначало се опита да се възпротиви, но Алексей умело и бързо потуши бунта й. Завладя тялото й и тя му се подчини. Извика, когато я доведе до толкова божествен оргазъм, че тя имаше чувството, че се разпада на хиляди частици.

Когато всичко свърши, той остана да лежи до нея. Стореното от него бе мръсно и Белинда я беше срам да го погледне.

— Никога не ти се е случвало досега, нали? – Тя долови задоволство в гласа му и се обърна с гръб към него. – Каква сладка, малка скромна женичка си имам. Срамуваш се от себе си, задето изпитваш удоволствие, което е напълно естествено.

Наведе се да я целуне, но Белинда извърна глава. Нищо не можеше да я застави да целуне уста, която току-що е била там долу.

Алексей се засмя, стисна главата й между дланите си и разтвори с целувка устните й.

— Виж колко си сладка. – Чак тогава я пусна, развърза колана на халата си и го остави да падне на пода. Тялото му беше гъвкаво и загоряло, покрито с тъмни косми, а мъжествеността му стърчеше възбудено. – А сега ще те опозная за собствено удоволствие – заяви той.

Докосна всяка част от нея, оставяйки клеймото на Алексей Савагар, и отново я възпламени от желание. Когато най-сетне проникна в нея, тя обви крака около него, впи пръсти в твърдите полукълба на задника му, безмълвно умолявайки го да се движи по-бързо. Миг преди да достигне оргазъм, Алексей прошепна дрезгаво в ухото й:

— Ти си моя, Белинда. Ще ти поднеса целия свят.

На сутринта върху чаршафите имаше кърваво петно от малката драскотина, която той направи на бедрото й.

Париж се оказа точно такъв, какъвто си го бе представяла Белинда. Алексей я разведе из всички места, които туристите обожаваха. Качи я на върха на Айфеловата кула точно един час преди залез-слънце и я целува, докато тялото й не отмаля. Имаше чувството, че всеки миг ще полети към безкрая. Двамата плаваха с лодка в Люксембургската градина, бродеха из Версай под грохота на разразилата се буря. Откриха в Лувъра безлюдно ъгълче, където той пожела да опипа гърдите й, за да ги сравни с тези на мадоните от Ренесанса. Показа й Сена на зазоряване близо до моста „Сен Мишел“, когато сякаш целият град лумваше под лъчите на изгряващото слънце, струящи върху прозорците на старите сгради. Посещаваха Монмартър през нощта, обикаляха потъналите в цигарен дим кафенета на порока по „Пигал“, където той я дразнеше приятно, нашепвайки й сладострастни слова, които караха дъха й да секва, а кръвта да бушува във вените. Обядваха пъстърва и трюфели в Булонския лес под полилеите, висящи под старите кестени, пиеха „Шато Лафит“ в някое уединено кафене край прозорец с разцъфнали лалета. С всеки изминал ден Алексей ставаше все по-безгрижен, често се смееше и сякаш отново се бе превърнал в юноша.

Когато настъпваше нощта, я отвличаше в голямата спалня на сивото каменно имение на „Рю дьо Биенфезанс“ и отново, и отново я обладаваше, докато тялото й сякаш ставаше неотделима част от неговото. Белинда започна да ненавижда работата му, която всяка сутрин го откъсваше от нея. Тя оставаше сама и имаше твърде много време да мисли за бебето, което носеше. Бебето на Флин. Детето, за чието съществуване Алексей не подозираше.

Животът на „Рю дьо Биенфезанс“ без Алексей беше почти непоносим. Белинда не бе подготвена за пищността на сивата каменна резиденция с просторните салони, апартаменти и трапезария, около чиято дълга маса можеха да се настанят петдесет гости. Отначало бе опиянена от идеята да живее сред такъв разкош, но огромната къща много скоро започна да я потиска. Тя се чувстваше малка и беззащитна, докато стоеше в овалното фоайе, облицовано с мраморни плочи с червени и зелени жилки, и се взираше в разпятията, висящи по стените, и гоблените, изобразяващи страховити библейски сцени. Върху тавана в главния салон бяха изрисувани алегорически фигури в дълги плащове и с мечове, сражаващи се с гигантски змии. От двете страни на прозорците, закрити с тежки завеси, се извисяваха внушителни четириъгълни колони, над които бяха надвиснали богато украсени фризове. И над цялото това мрачно великолепие властваше Соланж Савагар, майката на Алексей.

Соланж беше висока и слаба, с късо подстригана боядисана черна коса, голям нос и сбръчкано като пергамент лице. Всяка сутрин точно в десет часа тя се обличаше в един от безбройните си елегантни бели вълнени костюми, запазена марка на прочутия дизайнер Норел, сътворени за нея преди войната, надяваше рубините си и се настаняваше в креслото си в стил „Людовик XV“ в средата на главния салон, за да поеме ежедневното управление на къщата и нейните обитатели. Вероятността, че Белинда, непростимо младата американка, незнайно как успяла да омагьоса сина й, би могла да заеме мястото на Соланж, просто не съществуваше. Резиденцията на „Рю дьо Биенфезанс“ бе царството на Соланж.

Алексей даде ясно да се разбере, че майка му трябва да се уважава, но Соланж правеше невъзможно приятелското общуване. Не говореше английски, освен когато критикуваше – изпитваше удоволствие да изтъква язвително всеки гаф на Белинда и след това да разказва на Алексей за простъпките й. Всяка вечер в седем тримата се събираха в големия салон, където Соланж пиеше на малки глътки бял вермут и пушеше една след друга цигари „Голоаз“, чийто филтър винаги бе изцапан с червило. Говореше отривисто със сина си на френски, напълно пренебрегвайки снаха си.

Алексей разпръсваше с целувки всички оплаквания на Белинда.

— Майка ми е една озлобена стара жена, която е изгубила твърде много в този живот. Тази къща е единственото царство, което й е останало. – Страстните му целувки се пренасяха върху гърдите й. — Бъди търпелива с нея и се старай да й угаждаш, cherie. Заради мен.

И тогава изведнъж всичко се промени.

Една вечер в средата на април, шест седмици след сватбата, Белинда реши да изненада Алексей и се накипри в прозрачната черна нощничка, която си бе купила същия следобед. Докато се въртеше в съблазнителни пируети край леглото, лицето му изведнъж пребледня и той изскочи от спалнята. Тя остана да го чака в мрака, ядосана на себе си, задето не бе осъзнала колко ненавижда Алексей всякакви други нощни одеяния, освен семплите бели нощници, които й избираше. Часовете се нижеха бавно и тягостно, но съпругът й не се връщаше. На сутринта тя бе изтощена от сълзите и безсънната нощ.

Вечерта отиде при свекърва си.

— Алексей изчезна. Искам да зная къде е.

Старинният рубин, който Соланж въртеше на пръста си, й намигна злорадо.

— Моят син ме уведомява само за това, което той иска аз да зная.

Алексей се върна след две седмици. Белинда стоеше на мраморната стълба в рокля на Балмен1, която й бе твърде тясна в талията, и го наблюдаваше как подава куфарчето си на иконома. Изглеждаше с десет години по-стар. Когато я съзря, устните му се извиха в цинична насмешка, която тя не бе виждала от първата им среща.

[* Прочут френски моден дизайнер (1914-1982), любимец на богатите и известните, обличал Марлене Дитрих, Вивиан Ли, София Лорен, Брижит Бардо, включително във филма „И Бог създаде жената“, и много други. – Б.пр.]

— Моята скъпа съпруга. Както винаги, изглеждаш прекрасно.

Поведението му през следващите няколко дни я объркваше и смущаваше. В обществото той се държеше с нея почтително, но когато оставаха насаме, сякаш я наказваше със секса. Забрави напълно за нежността и я обладаваше грубо, като безмилостен завоевател. Възбуждаше я до крайност, но не й позволяваше да изпита истинска наслада, тъй като удоволствието й бе изместено от болка и унижение. През последната седмица на април Алексей обяви, че потеглят на пътешествие, но не уточни къде отиват.

Шофираше мълчаливо своята „Испано-Сюиза“* от 1933-та, от колекцията си от ретро автомобили, съсредоточен изцяло върху пътя. Белинда беше доволна, че не се налага да прави усилие да поддържа разговора. Гледаше през прозореца как парижките предградия постепенно изчезват, отстъпвайки място на голите, тебеширенобели хълмове на Шампан. Въпреки интересните гледки младата жена не можеше да се отпусне. Беше бременна почти в четвъртия месец и ставаше все по-трудно да го крие от съпруга си. Преструваше се, че има месечни неразположения, които отдавна бяха престанали, тайно местеше копчетата на талията на новите поли и всячески се стараеше да скрие голото си тяло от светлината. Правеше всичко, за да отложи момента, когато ще бъде принудена да му съобщи за бебето.

[*Испанска автомобилна компания от началото на миналия век за луксозни коли, популярни преди Втората световна война. – Б.пр.]

Когато следобедните сенки се удължиха и лозята по склоновете на хълмовете добиха лавандулов оттенък, наближиха Бургундия. Странноприемницата, където щяха да пренощуват, се оказа очарователна постройка, с покрив от червени плочи и живописни саксии с разцъфнали мушката по прозорците, ала Белинда бе прекалено уморена, за да се наслади на простата, вкусно приготвена храна, която им поднесоха.

На следващия ден Алексей я изведе на разходка из бургундската провинция. Устроиха си пикник на върха на уединен хълм, покрит с дъхави диви цветя. За обяд Алексей купи от близкото село дебели резени студено свинско месо, приготвено с малки лукчета и зеленчуци, подправено с див керевиз и естрагон. Имаше и пресовано краве сирене „Сен Нектер“, а хлябът бе прясно изпечен, с хрупкава златиста коричка, поръсена с маково семе. Прокарваха храната с младо пивко местно вино. Но Белинда почти не хапна и не дочака Алексей да приключи. Наметна пуловера на раменете си, завърза ръкавите и пое надолу по хълма, за да избяга от потискащото мълчание на съпруга си.

— Наслаждаваш ли се на гледката, любима?

Тя не го бе чула да идва зад нея и подскочи, когато той отпусна ръце върху раменете й.

— Да, тук е красиво.

— А наслаждаваш ли се на усамотението със своя съпруг?

Пръстите й се стегнаха около възела на ръкавите.

— Винаги ми е приятно да съм с теб.

— Особено в леглото, п’est-cepas*?

[* Нали (фр.). – Б.пр. ]

Не дочака отговора й, а посочи към ширналите се лозя и й обясни какви сортове се отглеждат. Отново й заприлича на предишния Алексей, който я развеждаше из Париж, и Белинда постепенно се отпусна.

— Погледни ето там, cherie. Виждаш ли онези сиви каменни сгради? Това е манастирът „Благовещение“. Тамошните монахини ръководят едно от най-добрите училища във Франция.

Белинда повече се интересуваше от лозята.

— Някои от най-видните френски семейства изпращат децата си при монахините, за да ги обучават – продължи той. – Сестрите дори вземат бебета, макар че, когато навършат пет години, момчетата се изпращат при братята монаси близо до Лангър.

Белинда беше потресена.

— Защо богатите семейства ще отпращат децата си далеч от дома?

— Налага се, когато дъщерята е неомъжена, а не може да се намери подходящ съпруг. Сестрите държат децата, докато не се уреди дискретно осиновяване.

Разговорът за бебета я изнервяше и тя се опита да заговори за друго, но Алексей нямаше намерение да се отклонява от темата.

— Сестрите се грижат добре за тях – продължи той. – Не са изоставени да прекарат дните си в бордеи или улицата. Винаги са нахранени и живеят в много добри условия.

— Не мога да си представя майка, способна да даде детето си на някой друг. – Белинда развърза ръкавите и облече пуловера. – Да вървим. Стана ми студено.

— Не можеш да си представиш, защото все още разсъждаваш като буржоазка – рече той, без да помръдва от мястото си. – Ти си моя съпруга и ще трябва да се научиш да мислиш различно. Ти вече си Савагар.

Ръцете й несъзнателно се сключиха върху корема и тя бавно се извърна към него.

— Не разбирам. Защо ми казваш всичко това?

— За да знаеш какво ще стане с твоето копеле. Веднага след като се роди, ще бъде предадено на сестрите в манастира „Благовещение“, където ще бъде отгледано и възпитано.

— Ти знаеш – прошепна Белинда.

— Разбира се, че зная.

Изведнъж слънцето сякаш се скри и всичките й нощни кошмари се нахвърлиха върху нея.

— Коремът ти е издут – процеди той с натежал от презрение глас, – а вените на гърдите ти прозират през кожата. Онази нощ, когато те видях в спалнята в прозрачната черна нощница… Като че ли някой смъкна превръзката от очите ми. Още колко дълго смяташе, че ще можеш да ме мамиш?

— Не! – Белинда почувства, че повече не може да издържи този ужас, и стори това, което се бе заклела никога да не прави. – Не! Бебето не е копеле! Бебето е твое! Това е твое…

Той я зашлеви през лицето и сграбчи грубо ръката й.

— Не се унижавай с лъжа, в която знаеш, че никога няма да повярвам! – Тя се опита да се отскубне, но той я стискаше здраво. – Колко ли си ми се надсмивала в онзи ден в „Поло Лоундж“. Подмами ме да се оженя за теб и аз се улових в капана ти като неопитен ученик. Подигра ми се, направи ме на глупак!

Тя се разплака.

— Знаех, че трябва да ти кажа. Трябваше да ти кажа. Но ти нямаше да ми помогнеш, а аз не знаех какво друго да направя. Ще си тръгна. След нашия развод. Не е нужно да ме виждаш никога повече.

— Нашият развод? О, не, ma petite. Няма да има развод. Не разбра ли това, което ти казах за манастира „Благовещение“? Не разбра ли, че сега ти си в капан?

Страхът я сграбчи, когато си припомни думите му.

— Не! Никога няма да ти позволя да ми отнемеш детето!

Нейното бебе. Бебето на Флин! Щеше да сбъдне мечтите си.

Ще започне нов живот отново в Калифорния. Тя и малкото й момченце, красиво като баща си, или малкото момиченце, по – красиво от всяко друго дете на земята.

Лицето му се изкриви от ярост и жестокост и глупавите й въздушни замъци от илюзии и мечти рухнаха.

— Няма да има развод – изхриптя той. – Ако се опиташ да избягаш, никога няма да получиш нито петак от мен. А ти не можеш да оцеляваш без чуждите пари, нали, Белинда?

— Не можеш да ми вземеш детето!

— Мога да направя всичко, което поискам. – Гласът му беше убийствено спокоен. – Не познаваш френските закони, скъпа моя. Твоето копеле по право е мое. В тази страна бащата има пълната власт да се разпорежда със съдбата на децата си. И те предупреждавам, че ако кажеш на някого за глупостта си, ще те съсипя. Разбираш ли ме? Ще останеш без нищо.

— Алексей, не ми причинявай това – изхлипа отчаяната жена.

Но той вече се отдалечаваше от нея.

Обратният път до Париж изминаха в мълчание. Когато колата мина през портите на имението и пое по алеята за коли, Белинда вдигна поглед към къщата, която бе започнала да ненавижда. Тя бе надвиснала над нея като огромен сив надгробен паметник. Белинда напипа слепешком дръжката на вратата и изскочи от колата.

Алексей тутакси се озова до нея.

— Влез в къщата с достойнство, Белинда, заради самата себе си.

Очите й се наляха със сълзи.

— Защо се ожени за мен?

Той се втренчи продължително в нея, секундите се нижеха и сякаш всяка отнасяше едно погубено обещание. Устата му се сви в горчива гримаса.

— Защото те обичах.

Тя се взря в него. Кичур коса падна върху страната й.

— Ще те мразя вечно заради това.

Отскочи от него и хукна, без да гледа, към „Рю дьо Биенфезанс“. Нещастието й бе още по-осезаемо и смазващо на фона на слънчевата красота на пролетния следобед.

Белинда се скри в гъстите сенки край портите, където високият стар кестен се извисяваше в небето, натежал от бели цветове. Нежните венчелистчета се сипеха по паважа, трупаха се край тротоара като големи снежни преспи. Когато тя зави по улицата, поривът на вятъра от минаваща кола подхвана падналите цветчета и те я обгърнаха като бял облак. Алексей стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Белинда, уловена в един от най-сърцераздирателните мигове на живота си, сред вихрушка от снежнобял кестенов цвят.

Щеше да запомни тази картина за цял живот. Белинда, обсипана с бели цветове – глупава и лекомислена, агонизираща, млада. С разбито сърце.


* * *

Мъжът изплющя с отвратителния черен камшик над главата си и по-малките момичета изпищяха. Дори по-големите ученички, които едва снощи се убеждаваха една друга, че вече са твърде пораснали, за да се плашат от противния старец, почувстваха как гърлата им пресъхват. Той беше ужасяващо грозен, с мръсна, сплъстена брада и дълго расо, осеяно с мазни петна. На всеки 4 декември fouettard* избираше най-провинилото се момиче в манастира „Благовещение“, което да получи от ръцете му снопа брезови клонки.

[* Съгласно легендата Pere Fouettard (Father Whipper) е спътник на св. Никола, наказва непослушните деца с камшика си, докато св. Никола раздава подаръци на послушните. – Б.пр.]

Загрузка...