Бляскаво момиче

Обичай ме, Джейк. Моля те, обичай ме. Нейните думи, прошепнати в агонията на любовната страст, изведнъж избухнаха като фойерверк в главата й. Призля й и кръвта й се вледени.

Двамата останаха да лежат един до друг, но дори ръцете им не се докосваха. Нищо.

— Цветенце?

Зад затворените й клепачи пред нея се простираше безбрежна пясъчна пустиня, обгоряла до бяло под палещите лъчи на слънцето, пуста и безлюдна.

— Цветенце, искам да говоря с теб.

Тя се обърна с гръб към него и зарови лице във възглавницата. Сега той искаше да говори. Сега, когато всичко бе свършило. Главата я болеше, пресъхналата й уста горчеше. Матракът изскърца, когато той стана от леглото.

— Зная, че не спиш.

— Какво искаш? – попита Фльор накрая.

Той включи лампата върху бюрото. Тя се претърколи с лице към него. Джейк стоеше до бюрото, без да се стеснява от голотата си.

— Имаш ли някаква работа през този уикенд? – попита. – Нещо спешно, което да не може да се отложи?

Явно възнамеряваше да изиграе финалната сцена с великото сбогуване.

— Почакай да бръкна под възглавницата, за да проверя бележника си с ангажиментите – рече Фльор уморено.

— По дяволите! Върви да хвърлиш малко багаж в един куфар. Ще те взема след половин час.

* * *

Два часа по-късно двамата се намираха на борда на чартърен самолет, летяха бог знае накъде, а Джейк спеше на седалката до нея. Дали нямаше нещо много сбъркано дълбоко в душата й, което я караше постоянно да се влюбва в този мъж, който не беше способен да отвърне на чувствата й? Вече нямаше смисъл да го увърта. Фльор Савагар обичаше Джейк Коранда.

Беше се влюбила в него, когато беше на деветнайсет и сега историята отново се повтаряше. Той беше единственият мъж на този свят, който, изглежда, бе роден за нея. Джейк, който с всички сили се стараеше да се огради от света, беше част от нея. Може би стремежът към самоунищожение й бе вроден. Отново и отново той я изоставяше емоционално опустошена пред вратите на манастира. Джейк не й даваше нищо. Не желаеше да говори за нищо важно – войната, първия му брак, това, което се бе случило, докато снимаха „Затъмнението“. Вместо това й се изплъзваше и я държеше далеч от себе си с остроумия и саркастични шеги. И ако трябваше да бъде честна, тя му отвръщаше със същото. Но в нейния случай бе различно. Тя го правеше, за да се защити. А той какво искаше да защити?

Беше седем сутринта, когато кацнаха в Санта Барбара. Джейк вдигна яката на коженото си яке, за да се предпази от утринния студ или може би от любопитните погледи на дебнещи фенове. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а с другата я придържаше за лакътя, докато я водеше към паркинга. Спряха пред тъмнокафяв ягуар седан. Той отключи вратата и хвърли на задната седалка куфарчето и нейния сак с малко дрехи и тоалетни принадлежности.

— Чака ни още път, докато стигнем – рече с неочаквана нежност. – Опитай се да поспиш.

* * *

Къщата му от стъкло и бетон, сякаш изникнала от голия склон на хълма, изглеждаше почти същата, каквато я помнеше.

— Завръщаме се на местопрестъплението? – подхвърли тя, когато Джейк спря на алеята отпред.

Той изключи двигателя.

— Не зная дали бих го нарекъл точно престъпление, но е крайно време да погребем някои призраци от миналото и това ми се струва най-подходящото място.

Тя бе уморена и разстроена и не можа да сдържи язвителния си отговор:

— Много лошо, че наблизо няма стара фабрика за коренова бира. След като ще си имаме работа с изгубена невинност…

Той подмина без внимание хапливата й забележка.

Докато Джейк си вземаше душ, Фльор облече бански, загърна се в един топъл халат и излезе да пробва водата в басейна. Не беше достатъчно топла, за да компенсира утринния януарски мраз, но тя захвърли халата и се гмурна. Студените глъбини я пронизаха и тя заплува с широки загребвания, но стегнатият възел в гърдите й не се отпускаше. Фльор излезе от водата, уви се в голяма хавлиена кърпа, излегна се върху един от шезлонгите под слънчевите лъчи и мигом заспа.

* * *

Няколко часа по-късно я събуди дребна мексиканка с блестяща черна коса, съобщи, че вечерята скоро ще е готова, и й предложи да се преоблече. Фльор съзнателно избягна голямата баня с широката вана, вкопана в пода, където се бяха любили преди толкова години, а предпочете по-малката баня в стаята за гости. След като взе душ и прибра косата си с два гребена, почувства, че умората й бе изчезнала. Облече светлосив панталон и сиво-зелена блуза, отворена на шията. Преди да влезе в дневната, си сложи медальона, който Джейк й бе подарил, но го скри под блузата, в цепката между гърдите, за да не види Джейк, че носи подаръка му.

Той беше гладко избръснат и изглеждаше почти представително в джинси и светлосин пуловер, но дълбоките бръчки от умора край устата му не бяха изчезнали. И двамата нямаха особено голям апетит и вечерята премина в напрегнато мълчание. Фльор не можеше да се отърси от усещането, че случилото се помежду им най-сетне щеше да намери разрешение, ала краят нямаше да е щастлив. Любовта й към Джейк винаги е била безответна.

Най-после икономката поднесе кафето. Остави с трясък кафеника върху масата, изразявайки възмущението си от несправедливо пренебрегнатата храна. Джейк я освободи за вечерта и остана да седи неподвижно, докато не чу затварянето на задната врата. Тогава стана от масата и изчезна. Когато се върна, носеше дебел кафяв плик. Фльор се втренчи в него, сетне отмести поглед към Джейк.

— Ти наистина си свършил книгата.

Той прокара ръка през косата си.

— Ще изляза за малко. Ти можеш… ако искаш, да я прочетеш.

Фльор предпазливо пое плика.

— Сигурен ли си? Зная, че аз те въвлякох в това. Може би…

— Докато ме няма, гледай да не продадеш правата за заснемане на сериал. – Опита се да се усмихне, но не му се удаде. – Книгата е написана само за теб, цветенце. За никой друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Написах я за теб. Само за теб.

Фльор нищо не разбираше. Нима бе прекарал три месеца, измъчвайки се до пълно изтощение заради един ръкопис, който само тя щеше да прочете? Произведение, което никога не бе смятал да издаде? Отново си припомни малкото момиченце с ризката с жълти патета. Можеше да има само едно обяснение. Съдържанието бе твърде изобличаващо. Почувства, че й се гади.

Джейк се извърна. Тя чу стъпките му, докато прекосяваше кухнята. Излезе през същата задна врата, през която преди малко си бе тръгнала икономката. Фльор отнесе чашата с кафе до прозореца и зарея поглед в кадифено лилавата вечер. Джейк беше писал два пъти за масовите убийства. Първо в измисления сценарий на „Затъмнение в неделя сутрин“ и сега истинската история върху страниците в запечатания кафяв плик. Замисли се за двете лица на Джейк Коранда. Свирепото на Птичаря Калибър и чувствителното на драматурга, изследващ човешката душа с такова проникновение и разбиране. Винаги бе вярвала, че каубоят Калибър е фалшив герой, но сега се питаше дали не е сгрешила, както с толкова много други неща за него.

Измина много време, преди да се реши да вземе кафявия плик и да извади ръкописа. Настани се в креслото до прозорците, включи лампата и зачете.

* * *

Джейк дриблираше към баскетболния кош, закрепен върху стената на гаража и подскочи високо, за да вкара топката отгоре в коша, но кожените подметки на обувките му се подхлъзнаха по бетона и топката се удари в ръба. За миг си помисли дали да не се върне вътре и да обуе маратонките, но не можеше да понесе да я види как чете.

Пъхна топката под мишница и се приближи до каменната стена, подпираща склона на хълма. Как му се искаше сега да има стек с шест мексикански бири, но за нищо на света нямаше да влезе в къщата, за да го вземе. Нямаше да приближи до нея. Не би могъл да понесе да я види как за втори път се разочарова от него.

Облегна се на грубите камъни. Трябваше да намери друг начин да сложи край на отношенията им, който нямаше да предизвика отвращението й. Болката бе твърде остра и силна, за да я издържи, затова си представи виковете на тълпата над главата му. Видя се в централното игрище в огромната спортна зала във Филаделфия, облечен във фланелката на „Филаделфия 76“ с цифрата шест на гърдите. Док.

Док… Док… Опита да извика в съзнанието си образа, но той се размазваше.

Изправи се и се отправи отново към гаража с топката в ръка. Започна да дриблира. Той беше Джулиъс Ървинг, малко по-бавен от обичайното, но все още велик, все още летящ… Док.

Вместо рева на тълпата в ушите му звучеше съвсем друга музика.

* * *

Вътре в къщата, часовете се нижеха монотонно, а купчината прочетени листове от ръкописа в краката на Фльор бавно нарастваше.

Косата й се измъкна от гребените, а гърбът й се схвана от дългото седене на едно място. Когато стигна до последната страница, повече не можеше да сдържи сълзите си.

И сега, когато мисля за Виетнам, все още си спомням музиката, която винаги звучеше. Отис… „Ролинг Стоунс“… Уилсьн Пикет. Но най-вече си мисля за „Кридънс Клиъруотър“ и тяхната лоша луна, издигаща се над онази прокълната земя. „Кридънс“ я свиреха, когато ни качваха на самолета в Сайгон, за да се приберем у дома. И докато пълнех дробовете си с последното дихание на въздуха, натежал от мусонен дъжд и пропит с наркотици, знаех, че онази лоша луна ме е белязала завинаги. Сега, петнайсет години по-късно, тя все още разяжда душата ми.

* * *

Фльор откри Джейк да седи на бетонния под в гаража, облегнат на каменната стена. Подпираше топката върху коленете си и изглеждаше, като че ли бе преминал през пламъците на ада, което не беше много далеч от истината. Тя коленичи до него, а той се втренчи в нея. Капаците отново бяха спуснати и здраво залостени и очите му сякаш я предизвикваха да го съжали.

— Никога няма да узнаеш колко много ме изплаши – подхвана тя. – Бях забравила за проклетите ти метафори. Всички тези приказки за масови убийства, за малкото момиченце с ризката на жълти патета… Представях си как изтриваш от лицето на земята село, пълно с невинни жители. Изплаши ме толкова много… Вече започнах да мисля, че не мога да вярвам на инстинктите си. Умирах от ужас, че си бил част от някакво масово клане.

— Бях. Цялата проклета война беше масово клане.

— Може би, ако говорим метафорично, но аз съм по-прозаичен човек.

— В такъв случай трябва да си изпитала облекчение да научиш истината – рече Джейк горчиво. – Джон Уейн приключва военната си кариера в психиатрично отделение, натъпкан с торазин, защото не е издържал трудностите.

Ето какво било. Тайната, която го измъчваше. Причината да издигне непреодолими стени около себе си. Той се боеше, че светът ще научи, че се е сринал.

— Ти не си Джон Уейн. Ти си бил двайсет и една годишно хлапе от Кливланд, което е имало много малко шансове в живота си, а е видяло твърде много.

— Аз откачих, цветенце. Не го ли разбираш? Виех с дни, вперил поглед в тавана.

— Това е без значение. Ти не би могъл да напишеш толкова красиви, проникновени пиеси, които надникват в сърцата, ако човешките страдания те оставят безучастен, ако не разкъсват душата ти.

— Много от момчетата видяха същото, което и аз, но не откачиха.

— Ти не си като „многото момчета“.

Фльор протегна ръка към него, но преди да го докосне, той стана и се извърна с гръб към нея.

— Успях да събудя всичките ти закрилнически инстинкти, нали? – Заболя я от презрението, с което бяха изречени думите. – Накарах те да ме съжаляваш. Повярвай ми, не това съм искал.

Фльор също се изправи, но този път не понечи да го докосне.

— Когато ми даде ръкописа, трябваше да ми кажеш, че не бива да го чета. Да не би да очакваше да реагирам, сякаш току-що съм гледала един от тъпите ти филми за Калибър? Не бих могла. Не обичам да те гледам как измъчваш хора, надупчени с куршуми. Много повече те харесвам, когато лежиш свит на кълбо на тясното болнично легло, когато всичко в теб крещи и вие, защото не си могъл да предотвратиш случилото се в онова виетнамско село. Твоята болка ме накара да страдам с теб и ако това не ти се нрави, не биваше да ми даваш книгата.

Вместо да го успокоят, думите й го разгневиха.

— Ти нищо не си разбрала! – извика Джейк и се отдалечи.

Тя не тръгна след него. Всичко това беше за него, не за нея.

Отиде при басейна и свали дрехите си. Остана по сутиен и бикини. Трепереща от студ, се взря в тъмната негостоприемна вода. После се гмурна. Ледените води сякаш прерязаха дробовете й, отнеха дъха й. Тя заплува към дълбокия край на басейна и се обърна по гръб. Студ… неподвижност… очакване.

Изпитваше дълбоко, болезнено състрадание към момчето, което някога е бил, отраснало без нежността на майка си, прекалено уморена и твърде сърдита заради несправедливостта на живота, за да даде на детето си обичта и ласките, от които се е нуждаело. Той е търсил баща сред мъжете, посещаващи съседните барове. Понякога е намирал; понякога – не. Фльор се замисли за поредната ирония на съдбата – не бе поучил стипендия заради прекрасния си изтънчен ум и чувствителна душа, а заради умението безмилостно да вкарва топката в коша.

Докато се носеше в ледената вода, Фльор размишляваше за брака му с Лиз. Той бе продължил да я обича дълго след като връзката им е приключила. Колко типично за него. Джейк не обикваше лесно, но щом веднъж отдадеше любовта си, не можеше толкова леко да се освободи от чувствата. Бил е вцепенен от болка, когато се е записал доброволец, и безуспешно се е опитвал да преодолее предателството на любимата жена с помощта на войната, смъртта и наркотиците. Не го е било грижа дали ще оцелее и тя се ужасяваше от безразсъдството му. Когато не е успял да попречи на случилото се в селото, се е сринал. И въпреки онези дълги месеци във военната болница, той никога не се беше възстановил напълно.

Докато се взираше в нощното небе, на Фльор й се струваше, че разбира защо.

— Водата е студена. По-добре да излезеш. – Той стоеше край басейна. Не изглеждаше особено дружелюбен, но не беше и враждебен. В едната си ръка държеше бутилка бира. В другата – оранжева плажна кърпа.

— Още не съм готова.

Джейк се поколеба, после отнесе кърпата и бирата до един от шезлонгите.

Фльор огледа облаците, носещи се над главата й.

— Защо ме обвиняваш за творческия си блокаж?

— Проблемът започна, когато те срещнах. Преди да се появиш, всичко вървеше чудесно.

— Имаш ли някакво обяснение за това?

— Няколко.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Не съвсем.

Фльор спусна крака и запори водата.

— Ще ти кажа защо не си могъл да пишеш. Аз щурмувах крепостта. Рушах онези стени. Ти ги беше изградил дебели и високи, но едно забавно деветнайсетгодишно хлапе, което те поглъщаше с очи, започваше да ги събаря по-бързо, отколкото успяваше отново да ги издигнеш.

— Изкарваш го по-сложно, отколкото е всъщност. Не можех да пиша, след като си тръгна, защото се чувствах виновен, това е всичко. И двамата знаем, че не е заради теб.

— Не! – Тя заплува, докато краката й докоснаха дъното. – Ти не си изпитвал вина. Това е просто удобно извинение. – Гърлото й се стегна. – Не си се чувствал виновен, защото си ме искал, защото може би дори малко си ме обичал. – Болезнената буца, заседнала в гърлото, й пречеше да диша. – Трябва да си ме обичал, Джейк. Не бих могла да си измисля всички онези чувства.

— Ти нищо не знаеш за моите чувства.

Фльор трепереше във водата, мокрият сутиен студенееше върху гърдите й, цветето на медальона бе залепнало към кожата. Внезапно го видя толкова ясно, че сама се удиви как не го е разбрала по-рано.

— Всичко е заради мачизма. Това е. В „Затъмнение в неделя сутрин“ ти си разкрил твърде много от себе си и когато съм се появила аз, всичките ти предупредителни лампички са светнали. Не си спрял да пишеш заради мен. Спрял си, защото си се боял да не разголиш още повече душата си. Не си искал всички да узнаят, че коравият мъжкар от екрана – силното момче, което е трябвало да бъдеш, докато си растял – няма нищо общо с теб.

— Говориш като проклет психар.

Зъбите й тракаха от студ и думите звучаха накъсано.

— Дори когато се шегуваш с екранния си образ, ти лекичко намигваш. Сякаш казваш: „Хей, вие, това е само игра, но всички знаем какъв мъжага съм аз“.

— Това са пълни глупости.

— Започнал си да се правиш на корав непукист още докато си бил дете. В противен случай онези кливландски улици са щели да те унищожат. Но не след дълго си започнал да вярваш в измисления образ, че ти си мъж, който може да се справи с всичко. Мъж като Птичаря Калибър. – Тя се изкачи по стълбичките и от мразовития въздух мокрото й тяло затрепери още по-силно. – Искал си да бъдеш като каубоя Калибър – емоционално мъртъв, безчувствен човек, който никога не изпитва болка. Човек, който е недосегаем.

— Наистина дрънкаш пълни дивотии! – Бирената бутилка се стовари шумно върху масата.

Вместо да приеме, че не е неуязвим, той отново се нахвърляше срещу най-близката мишена. В случая тя. Фльор се вкопчи в перилото, раменете й се свиха от студа, гърдите й се стегнаха от мъка.

— Птичаря Калибър дори не е наполовина мъж, колкото теб. Не го ли разбираш? Твоят емоционален срив е признак на човечност, а не на слабост.

— Глупости!

Зъбите й вече тракаха толкова силно, че тя едва можеше да говори.

— Ако искаш да се излекуваш, влез вътре и прочети собствената си проклета книга!

— Мамка му, не мога да повярвам! Напълно грешиш.

— Прочети книгата си и се опитай да изпиташ поне малко състрадание към онова бедно, храбро момче с оголени нерви и разядена душа…

Джейк скочи от шезлонга, лицето му пламтеше от ярост.

— Не си разбрала най-важното. Нищо не си проумяла! Не виждаш това, което е под носа ти! Тази книга не е за съжалението!

— Прочети книгата си! – извика тя в студената нощ. – Прочети за момчето, което не е имало нито един човек на този свят, на когото да му пука за него!

— Защо не можеш да разбереш? – разкрещя се той. – Тази книга не е за съжалението! Това, което написах, е за отвращението. – Изрита шезлонга, препречващ пътя му, и го запрати в басейна. – Искам да изпиташ такова отвращение към мен, че да се махнеш от шибания ми живот!

Хукна към къщата, а портите на манастира се затръшнаха за хиляден път пред лицето й. Джейк си тръгна, като всички други, зарязвайки я безпомощна, мръзнеща и самотна. Фльор се свлече на бетона, трепереща и вцепенена. Старите кедри около къщата простенаха. Тя грабна оранжевата кърпа и се уви в нея, сетне отпусна глава върху смачканите дрехи, сви се на топка и най-после даде воля на сълзите. Плака, докато силите не я напуснаха.

* * *

Джейк стоеше до прозореца в тъмната дневна и гледаше надолу към Фльор, скупчена край басейна. Тя беше красиво, сияещо създание, изтъкано от светлина и доброта, а той я бе завлякъл в ада. Нещо остро и парещо забоде клепачите му.

Искаше да отнеме болката й, да я всмуче в себе си. Но не отиде при нея – не си го позволи. Даде й книгата. Написа я за нея, за да разбере защо той не можеше да й даде всичко, което искаше, всичко, което това изключително създание заслужаваше, всичко, което бе – твърде слаб или твърде недостоен – да й даде.

Спомни си онова парти в дома й, когато отиде да я търси и ги завари двете с Киси да гледат „Буч Касиди“ по телевизията. Редфорд никога нямаше да се озове в тясно болнично легло, свит като зародиш. Док никога нямаше да се срине. Нито Птичаря Калибър. Как можеше тя да обича мъж, способен да свърши толкова безславно?

Извърна се от прозореца. Не трябваше да я води тук, не биваше да я допуска отново в живота си, да я обича толкова силно. Любовта събаряше защитните прегради, които бе изградил, за да живее. Тъй като самата тя бе силна, не желаеше да приеме, че той е слаб. Другите момчета не рухнаха, а той се разпадна.

Тя бе разпръснала ръкописа край креслото, в което го бе чела. Той си я представяше как седи там, подвила онези невероятно дълги крака под себе си, смръщила красивото си лице, докато съсредоточено чете. Приближи се до креслото и коленичи, за да събере листовете. Ще запали огън и ще ги изгори, преди да си легне. Те бяха като гранати, разхвърляни наоколо, и той нямаше да заспи спокойно, докато не ги унищожи. Защото, ако някой друг прочете написаното в тях, не му оставаше нищо друго, освен да опре дулото на пистолета до челото си и да си пръсне мозъка.

Върна се до прозореца. Тя бе притихнала. Може би беше заспала. Надяваше се да е заспала.

Отиде при креслото и погледът му попадна върху първата страница. Вдигна я, огледа качеството на печата, забеляза, че дясното поле е прекалено малко. Регистрира всички тези дребни, незначителни факти и започна да чете.

ГЛАВА ПЪРВА

Всичко във Виетнам е като миниран капан. Пакет цигари, запалка, станиолова обвивка на бонбон – всички тези неща могат да избухнат в лицето ти. Но не очаквахме, че малкото детско телце, лежащо отстрани на пътя към Куанг Чи, може да е миниран капан. Кой би допуснал, че едно мъртво дете може да бъде бомба? Това бе отвъд границите на човешкото разбиране…

* * *

По някое време през нощта Джейк я внесе вътре. Главата й се удари, докато се опитваше да мине през вратата на гостната, и той изруга, но когато я положи върху леглото и й прошепна „лека нощ“, нежността в гласа му я накара да се престори на заспала.

Що се отнася до чувствата, той е най-непочтеният човек, когото съм срещала. Това бе казала на Киси за него и беше права. Беше изпитала достатъчно болка в живота си и беше дотук. Да обича мъж, който подмяташе сърцето й като баскетболна топка, беше мъчение, което повече не можеше да понесе.

Рано на следващата сутрин, тя го намери заспал върху един от диваните. Устата му бе полуотворена, а ръката – заровена в купчината листове, разпръснати на пода под него. Откри ключовете на ягуара и натъпка възможно най-безшумно багажа си в сака. Пикапът му бе в гаража, така че не го оставяше без превоз.

Колата запали от раз. Докато излизаше на заден и обръщаше на алеята за коли, утринното слънце заслепи очите й, още подути от сълзите. Бръкна в чантата за слънчевите очила. Алеята беше стръмна и неравна. Джейк и неговата несигурност. Беше направил къщата почти недостъпна, за да опази скъпоценното си глупаво уединение.

Колата запълзя надолу по пътя. Някакво движение в огледалото за обратно виждане привлече вниманието й. Джейк тичаше след колата. Краят на ризата му се вееше, а косата му стърчеше във всички посоки. Приличаше на човек, готов на убийство. Крещеше нещо, но Фльор не можеше да го чуе. Може би така беше по-добре.

Натисна педала на газта, взе следващия завой прекалено бързо и дъното на колата заора в една от браздите на пътя. Тя изви рязко волана надясно и ягуарът поднесе. Преди да успее да го изправи, предното колело увисна над канавката отдясно на пътя.

Фльор изключи двигателя, отпусна ръце върху волана и зачака Джейк и гнева му. Или Джейк и едно от заядливите му остроумия, или Джейк и поредната димна завеса, която ще изпречи помежду им. Защо просто не я остави да си отиде? Защо най-после не изберат по-лесния изход?

Вратата на шофьора се отвори, но младата жена не помръдна. Дишането му бе учестено, както нейното през онази нощ на Четвърти юли преди шест месеца. Фльор бутна очилата по-високо на носа си.

— Забравила си медальона. – Гласът му се извиси повече от обикновено. Той се прокашля. – Искам да вземеш медальона, цветенце.

Верижката с нежното цвете тупна в скута й. Металът беше топъл от дланта му. Фльор се взираше невиждащо през предното стъкло.

— Благодаря.

— Аз… аз го измислих специално за теб. – Джейк отново прочисти гърлото си. – Един мой познат го изработи. Нарисувах му скицата.

— Красив е – рече тя любезно, сякаш току-що й го бе подарил. Все още не го поглеждаше.

Джейк пристъпи от крак на крак върху чакъла.

— Не искам да си отиваш, цветенце. Всичко онова, което казах снощи… – Прозвуча пресипнало, като че ли бе настинал. – Извинявай.

Нямаше да се разплаче, но от усилието да възпре сълзите си, гласът й се прекърши, както разбитото й сърце.

— Не мога… повече не мога да продължавам така. Остави ме да си отида.

Той пое пресекливо дъх.

— Направих това, което ми каза. Прочетох книгата. Ти… Ти беше права. Аз… бях окован прекалено дълго вътре в себе си. Страхувах се. Но когато миналата нощ отидох при басейна, за да те взема… Внезапно осъзнах, че много повече се боя да не те загубя, отколкото от случилото се преди петнайсет години.

Фльор най-сетне се извърна към него, ала той отбягна погледа й. Тя свали очилата, отново го чу да се прокашля и изведнъж разбра, че той плачеше.

— Джейк?

— Не ме гледай.

Тя се извърна, но в следващия миг ръцете му се озоваха върху нейните и той я дърпаше от колата. Притисна я толкова силно до гърдите си, че Фльор едва смогваше да си поеме дъх.

— Не ме напускай – отрони той задавено. – Толкова дълго бях сам… през целия си живот. Не ме напускай. Господи, толкова много те обичам. Моля те, цветенце.

Тя почувства как стените се пропукват. Всички защитни бариери, които бе издигнал около себе си, се рушаха. Най-сетне имаше това, което искаше – Джейк Коранда с оголените му емоции. Джейк й позволяваше да види това, което не бе разкривал пред никого другиго. И това разби сърцето й.

Фльор попи сълзите му с устата си, преглътна ги, пое ги в себе си. Опитваше се да го излекува с ласките си. Искаше да събере разпръснатите парчета, за да стане отново цялостен като нея.

— Всичко е наред, каубой – прошепна тя. – Всичко е наред. Аз те обичам. Само не се крий повече от мен. Мога да понеса всичко, но не и това.

Той се отдръпна и се взря в нея. Очите му бяха зачервени, цялата му напереност бе изчезнала.

— Ами ти? Още колко дълго ще се криеш от мен? Кога ще ме допуснеш до себе си?

— Не разбирам какво… – Фльор млъкна и притисна буза о брадичката му. Неговата димна завеса не беше по-различна от нейната. През целия си живот тя се бе опитвала да се преценява чрез мнението на другите – монахините в манастира, Белинда, Алексей. А сега бе превърнала бизнеса си в мерило. Да, тя искаше агенцията й да успее, но ако се провали, това нямаше да я превърне в нищожество. Тя щеше да бъде все същата личност. Нямаше нищо сбъркано в нея. Също като Джейк, и тя бе жертва на самозаблудите.

Опитай да изпиташ поне малко състрадание към онова бедно храбро момче, беше му казала тя. Навярно беше крайно време да последва собствения си съвет и да изпита малко състрадание към изплашеното момиче, което беше някога.

— Джейк?

Той промърмори нещо в шията й.

— Ще трябва да ми помогнеш – рече тя.

Той плъзна пръсти в косата й и двамата се целуваха толкова дълго, че изгубиха представа за времето.

— Обичам те, цветенце – промълви той, когато най-накрая се откъснаха един от друг. – Хайде да измъкнем тази кола от тук и да отидем при океана. Искам да гледам онези безбрежни води, да те прегръщам и да ти разкажа всичко, което отдавна искам да ти споделя. Мисля, че и ти имаш какво да ми разкажеш.

Фльор се замисли за нещата, които трябваше да му довери. За манастира и Алексей, за Белинда и Ерол Флин, за изгубените си години и амбициите. Кимна.

Измъкнаха колата на пътя и потеглиха. Джейк шофираше и докато се спускаха бавно по стръмното шосе, той взе ръката й и целуна благоговейно върховете на пръстите й. Тя се усмихна, после нежно я издърпа. В чантата си имаше малко огледало. Отвори капачката и се зае да изучава лицето си.

Чертите й бяха неправилни, нестандартни, но тя не се извърна, както правеше през всичките тези години. Вместо това се взря в отражението си, опитвайки да ги види със сърцето, а не с разума си.

Лицето й беше част от нея. Може и да беше прекалено голямо и да не съответстваше на нейните представи за красота, но тя видя интелигентност в отражението си, чувствителност в очите, усмивка, спотаена в ъгълчето на широката й уста. Беше едно приятно лице. Добре уравновесено. Това беше нейното лице и в него нямаше нищо лошо.

— Джейк?

— Хммм?

— Аз наистина съм хубава, нали?

Той я погледна и се ухили. Поредната ехидна забележка бе готова да се отрони от устните му, но после видя изражението й и усмивката му се стопи.

— Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал – отвърна сериозно.

Фльор въздъхна, намести се по-удобно на седалката, а върху лицето й заигра доволна усмивка.

* * *

Мотоциклетистът изчака ягуара да завие надолу по пътя и чак тогава излезе от храстите. Нагласи каската и подкара в обратна посока. После се насочи по извитата изровена алея, водеща към къщата от стъкло и бетон, сякаш изникнала от голия склон на хълма.

* * *

Върнаха се след час, треперещи от студ, след разходката край океана, изпълнена с жарки целувки и накъсани признания. Джейк запали огъня и застла пред камината топло одеяло. Двамата се съблякоха и се любиха – бавно и нежно. Той я възседна, сетне тя него. Косата й се стелеше около преплетените им тела.

След това изгориха церемониално ръкописа и докато пламъците поглъщаха страниците една по една, годините изчезваха и Джейк като че ли ставаше по-млад.

— Мисля, че вече мога да го забравя.

Тя отпусна глава на голото му рамо.

— Не го забравяй. Миналото винаги ще бъде част от теб и ти няма от какво да се срамуваш.

Той взе ръжена и побутна няколко страници към пламъците. Не каза нищо, а и тя не настоя. Джейк се нуждаеше от време. Засега й стигаше, че можеше да говори с нея за случилото се.

Фльор се обади в офиса и каза на Дейвид, че има нужда от няколко дни почивка.

— Крайно време беше да си вземеш отпуск – отвърна верният й приятел и помощник.

С Джейк забравиха за останалия свят. Щастието им сякаш се къпеше във всички цветове на дъгата, а нежната им и страстна любов беше истинско чудо, изпълваше и двамата с благоговение и дивна радост.

На третата сутрин Фльор лежеше в леглото, облечена само по тениска, когато Джейк излезе от банята, увит с кърпа. Тя се повдигна и опря глава на тапицираната с кожа табла на леглото.

— Хайде да отидем да пояздим.

— Наблизо няма подходящо място за езда.

— Какво искаш да кажеш? На около пет километра има конюшня. Вчера минахме покрай нея, когато бяхме излезли с колата. Не съм яздила от месеци.

Той взе джинсите и се зае да изучва внимателно гънките, за които тя знаеше, че не дава и пет пари.

— Защо не отидеш сама? Аз трябва да наваксам малко работа. Освен това почти постоянно съм на седлото. Днес ще го раздавам бизнесмен.

— Без теб няма да е толкова забавно.

— Ти си тази, която изтъкна, че трябва да свикнем с разделите. — Джейк се препъна в маратонките й.

Фльор се вгледа по-внимателно в него. Той изглеждаше притеснен и се суетеше и неочаквано я осени подозрение.

— Колко уестърни си заснел?

— Не зная.

— Предположи.

— Пет… шест. Не зная точно. – Изведнъж като че ли Джейк се притесни да хвърли кърпата на пода. Грабна джинсите и отново хлътна в банята.

— Да речем… седем? – подвикна тя весело след него.

— Да, може би. Да, предполагам, че са толкова. – Тя го чу да пуска крана, последваха шумни звуци от четката за зъби. Накрая се появи – с голи гърди, разкопчани джинси и малко паста в ъгъла на устата.

— Седем уестърна, така ли каза? – Фльор изобрази най-вежливата си усмивка.

Той задърпа непохватно ципа.

— Ъхъ.

— Доста време на седлото.

— Проклетият цип заяде.

Фльор кимна замислено.

— Наистина доста време на седлото.

— Мисля, че се счупи.

— Я ми кажи нещо – винаги ли те е било страх от конете, или

само напоследък?

Джейк рязко вдигна глава.

— Да бе. Как ли пък не.

Тя не каза нищо. Само продължи да се усмихва.

— Мен? Да ме е страх от коне?

Отново мълчание.

Ново дърпане на ципа.

— Все много знаеш.

Явно нямаше намерение да се предава. На лицето му се появи войнствено изражение и дори изсумтя презрително. Сладката й усмивка се превърна в сиропирана. Джейк най-после сведе глава.

— Не бих казал точно, че се страхувам – промърмори.

— А какво точно би казал? – измърка тя.

— Просто аз и конете не се разбираме, това е всичко.

Фльор прихна и падна по гръб на леглото.

— Ти се страхуваш от коне! Птичаря Калибър се бои от коне! Сега завинаги ще бъдеш мой роб. Мога да те изнудвам до края на живота ти. Масаж на гърба, домашно сготвена храна, извратен секс…

Джейк се нацупи обидено.

— Аз обичам кучета.

— Не думай?

— При това големи.

— Сериозно?

— Ротвайлери. Шотландски овчарки. Мастифи. Колкото по-големи, толкова повече ми харесват.

— Впечатлена съм.

— И би трябвало.

— Много впечатлена. Аз пък започвах да си мисля, че по-скоро ще си падаш по чихуахуа.

— Да не си откачила? Малките проклетии хапят.

Фльор избухна в смях и се хвърли в прегръдките му.

В последния ден от престоя им Фльор лежеше на леглото, отпуснала глава в скута му, и си мислеше как не й се иска да се качва утре сама на самолета, но Джейк трябваше да остане още няколко седмици в Калифорния, за да се погрижи за бизнеса си, който бе занемарил, докато пишеше книгата.

— Мислех си… – подхвана Джейк, уви около пръста си дълъг кичур от косата й и като с четка погали устните й. – Как мислиш… какво мислиш, че ще стане… – Плъзна импровизираната четка по скулата й като художник, нанасящ последния щрих. – Какво ще кажеш… да се оженим?

Заля я вълна на радост. Тя вдигна глава.

— Наистина ли?

— Защо не?

Радостната вълна се отдръпна малко, но достатъчно, за да разкрие предупредителната жълта светлина.

— Мисля… мисля, че е малко прибързано.

— Познаваме се от седем години. Достатъчно отдавна.

— Но през тези седем години не сме били заедно. Нито един от двама ни няма го да понесе, ако се провалим. Прекалено сме уязвими. Трябва да сме абсолютно сигурни.

— Аз няма накъде да съм по-сигурен.

Нито пък тя. Ала в същото време…

— Нека да видим как ще се справим с разделите, с кариерите – с проблемите, които неминуемо ще изникнат.

— Мислех, че жените са романтички. Къде се дянаха спонтанността и страстта?

— Във Вегас, при Уейн Нютън.

— Много ти знае устата. – Той се надвеси над нея и захапа долната й устна. – Крайно време е да направим нещо по въпроса.

Устните му се придвижиха към гърдите й и тя притвори очи и се опита да се убеди, че е постъпила правилно, като не е приела начаса предложението му да се оженят. През този уикенд и двамата научиха много важни тайни един за друг, беше им нужно време, за да приемат и осмислят всичко.

Но имаше и още една причина. Една малка част от нея все още не вярваше напълно на Джейк, а нямаше да може да понесе още едно изоставяне.

Целувките му се спуснаха надолу, сетивата й се възпламениха и светът около тях изчезна.

* * *

Успехът ражда успех и сега, когато вече нямаше толкова огромно значение, всичко, до което Фльор се докосваше, се превръщаше в злато. Промени финансовите условия на договора на Оливия Крайтън за участието й в „Заливът на дракона“, след това подписа с един от най-обещаващите млади актьори в Холивуд. Филмът на Киси пожъна огромен успех в Лондон, а съдейки по класациите на радиостанциите, по всичко си личеше, че албумът на „Раф Харбър“ се превръщаше в голям хит. Не спираха да сипят поръчки за моделите на Мишел. А черешката на тортата беше телеграмата, която намери върху бюрото си един следобед след поредния делови обяд. Основното се свеждаше до:

ЗАМИНАВАМ УТРЕ ПО ОБЯД СТОП ПРИСТАВАМ СТОП ЩЕ СЕ ОБАДЯ СЛЕД МЕДЕНИЯ МЕСЕЦ СТОП ЧАРЛИ ТОКУ-ЩО МИ КАЗА КОЛКО УЖАСНО БОГАТ Е СТОП ЛЮБОВТА Е ВЕЛИКА

Фльор се засмя и се облегна назад в креслото. Наистина, любовта е велика.

Джейк долетя от Ел Ей за един дълъг уикенд, изпълнен със секс, разговори и смях, но трябваше да се върне за някои допълнителни озвучавания. Тя говореше с него два или три пъти на ден, понякога и повече. Той се обаждаше още щом се събудеше, а тя му звънеше всяка вечер, преди да си легне.

— Това е добре – заяви младата жена веднъж. – След като не можем да се докосваме, ще се научим да общуваме на много по-висше, интелектуално ниво.

Отговорът му бе в типичен стил за Коранда.

— Престани да плещиш глупости и ми кажи какъв цвят са ти гащичките.

Една петъчна вечер в края на февруари тя се прибра у дома след купона, който Мишел и Деймън бяха устроили, за да отпразнуват преместването си в новото им общо жилище. Тъкмо влизаше, когато телефонът иззвъня. Фльор се усмихна и го вдигна.

— Казах, че аз ще ти се обадя, любовнико.

— Фльор? О, Господи, бебче, трябва да ми помогнеш! Моля те, бебче…

Пръстите й се стегнаха около слушалката.

— Белинда?

— Не му позволявай да го направи! Зная, че ме мразиш, но моля те, не му позволявай да ми го причини.

— Къде си?

— В Париж. Аз… аз мислех, че съм се отървала от него. Трябваше да зная… – Гласът на Белинда заглъхна и тя се разплака.

Фльор стисна клепачи.

— Кажи ми какво се е случило.

— Той изпрати в Ню Йорк двама от главорезите си. Чакаха ме в апартамента, когато вчера се прибрах, и ме принудиха да тръгна с тях. Ще ме заведат в Швейцария. Той ще ме заключи в клиника, бебче. Защото останах далеч от теб в Ню Йорк. Заплашва ме от години, а сега наистина ще…

Внезапно се чу изщракване и линията прекъсна.

Фльор се свлече на ръба на леглото, все още стискайки слушалката в ръка. Не дължеше нищо на майка си. Белинда сама бе решила да остане омъжена за Алексей. Беше прекалено обсебена от ореола на свръхбогатите и могъщите, обкръжаващ Алексей, и каквото и да се случваше в момента с нея, бе единствено по нейна вина.

Ала все пак… Белинда беше нейна майка.

Остави слушалката върху вилката и се застави да проанализира отношенията си с Белинда, което отдавна избягваше. Спомените за времето, прекарано заедно, се заредиха пред очите й като страниците от ръкописа на Джейк. Тя видя с нови очи това, което не бе забелязала преди. Видя съвсем ясно майка си – слаба, лекомислена жена, която искаше да гребе с пълни шепи най-доброто от живота, но или нямаше възможности, или не притежаваше силата да го постигне сама. И тогава видя любовта на майка си – егоистична, себична, оплетена с условности и различни хитрости – но все пак любов. Толкова искрена, че Белинда никога не можа да проумее защо Фльор се съмняваше в нея.

Запази билет за сутрешния полет до Париж. Беше твърде рано, за да се обади на Джейк, затова остави бележка на бюрото на Риата да го уведоми, че се е наложило спешно да замине по работа извън града и да не се тревожи, ако няколко дни не му се обади. Не желаеше нито той, нито Мишел да разберат какво е предприела. Последното, което искаше, бе Джейк да цъфне в Париж, въоръжен с два револвера и камшик. А Мишел бе страдал достатъчно от безразличието на Белинда.

Докато излизаше от къщата, в главата й се превъртаха различни сценарии, кой от кой по-ужасен. Белинда може да смяташе, че всичко е заради нея, но Фльор не се заблуждаваше: Алексей използваше Белинда като примамка, за да доведе дъщеря му обратно при него.

* * *

Къщата на „Рю дьо Биенфезанс“ се издигаше сива и мълчалива в сумрака на зимната парижка вечер. Изглеждаше също толкова недружелюбна, каквато Фльор я помнеше. Докато се взираше през прозореца на лимузината, която бе наела от хотела, младата жена си спомни за първия път, когато бе видяла мрачната резиденция. През онзи ден бе толкова изплашена – ужасена от срещата с бащата, когото не познаваше, изпълнена с болезнен копнеж да види майка си, притеснена за неподходящите си дрехи. Поне този път нямаше защо да се тревожи за дрехите.

Под вечерната кадифена наметка, подплатена със сатен, Фльор бе облечена с последния тоалет, който Мишел бе сътворил за нея – права, виненочервена рокля от кадифе, с тесни, плътно прилепнали ръкави. Корсажът беше с дълбоко деколте, извезан с изящна плетеница от тъмночервени мъниста. Роклята бе с асиметричен подгъв, превърнал се в запазена марка на Мишел – от едната страна стигаше до коляното, а от другата се спускаше до средата на прасеца, с мъниста по края, за да се подчертае диагоналната линия. Косата й бе вдигната в по-сложна прическа от обичайното, а между спуснатите покрай ушите й кичури проблясваха гранатови обеци. На шестнайсет години Фльор бе решила, че е много мъдро да се появи в дома на Алексей в обикновени дрехи, но на двайсет и шест не мислеше така.

Вратата отвори млад мъж в костюм от три части. Дали не беше един от главорезите, за които бе споменала Белинда? Приличаше на погребален агент, завършил „Харвард“ с диплом по икономика.

— Вашият баща ви очаква.

Обзалагам се, не ме очаква. Подаде му вечерната наметка.

— Бих искала да видя майка ми.

— Оттук, ако обичате.

Тя го последва в предния салон. Стаята беше студена и празна. Единственото украшение беше букетът от бели рози върху полицата на камината като в погребална зала. Фльор потръпна.

— Вечерята ще е готова всеки момент – оповести погребалният агент. – Бихте ли желали първо да пийнете нещо? Може би чаша шампанско?

— Бих желала да видя майка ми.

Той се обърна, все едно не я беше чул, и изчезна надолу по коридора. Фльор обви ръце около себе си, опитвайки се да се предпази от гробовния студ в помещението. Свещниците по стените хвърляха зловещи сенки върху гротескните фрески по тавана.

Достатъчно, каза си Фльор. Само защото погребалният агент бе затворил вратата, сякаш да я запечата в гробницата, не означаваше, че бе длъжна да остане тук. Токчетата на вечерните й обувки затракаха върху мрамора, когато излезе в коридора. Вдигнала високо глава, в случай че я следят невидими очи, тя мина покрай безценните гоблени и се отправи към внушителното стълбище. Когато стигна до горе, друг погребален агент с грижливо зализана коса и тъмен костюм й препречи пътя.

— Заблудили сте се, мадмоазел.

Беше констатация, а не въпрос и Фльор осъзна, че е допуснала първата грешка. Мъжът нямаше да я пусне, а тя не можеше да си позволи толкова ранно поражение, когато трябваше да пази силите си за схватката с Алексей. Реши да ограничи загубите.

— Отдавна не съм била тук и съм забравила колко огромна е къщата – изрече с достойнство и се върна в салона, където първият погребален агент я очакваше, за да я съпроводи до трапезарията.

Дългата лъскава махагонова маса бе украсена с още един букет от бели рози и сервирана само за един – скъп китайски порцелан, кристал и сребърни прибори. Алексей бе обявил война на нерви, внимателно режисирайки всичко така, че да я накара да се почувства безпомощна. Тя сведе поглед към диамантения часовник, който Джейк й бе изпратил, и сподави престорена прозявка.

— Надявам се, че тази вечер храната ще е прилична. Доста огладнях по пътя.

Забеляза със задоволство удивлението, пробягнало по лицето му, преди да кимне и да излезе. Кои бяха тези мъже с тъмни костюми и официални маниери? И къде беше Белинда? И в тази връзка, къде беше Алексей?

Появи се слуга в ливрея, за да й сервира. Тя седеше сама в кадифената рокля, начело на огромна маса, гранатите и мънистата блещукаха на светлината на свещите. Съсредоточи се върху вечерята, опитвайки се да изглежда свършено спокойна, докато се наслаждава на вкусната вечеря. Дори помоли да й сипят допълнително от суфлето с кестени. Накрая поиска чаша чай и коняк. Алексей щеше да определя своята част от тази игра, но нямаше да диктува нейната.

Погребалният агент се появи, докато въртеше между пръстите си чашата с коняк.

— Ако мадмоазел желае, да ме последва…

Тя отпи още една глътка, сетне бръкна в чантата за огледалцето и червилото. Погребалният агент не скри нетърпението си.

— Вашият баща ви очаква.

— Дойдох тук, за да видя майка ми. – Тя отвори рязко капачката на огледалцето. – Нямам работа с мосю Савагар, докато не се срещна с майка ми. Ако не разрешава, ще си тръгна незабавно.

Погребалният агент явно не бе подготвен за подобен развой. Поколеба се за секунда, после кимна.

— Много добре, ще ви заведа при нея.

— Сама ще намеря пътя. – Тя върна огледалцето и червилото в чантата, мина покрай него, излезе в коридора и се насочи към величественото стълбище. Мъжът, който я бе пресрещнал първия път, отново се появи, но този път не се опита да я спре и Фльор мина покрай него, сякаш бе невидим.

Почти седем години бяха минали, откакто за последен път бе стъпвала в къщата на „Рю дьо Биенфезанс“, но нищо не се бе променило. Персийските килими все още заглушаваха стъпките, а от позлатените си рамки мадоните от петнайсети век продължаваха да извиват очи към небето. В тази къща времето се измерваше с векове, докато десетилетията се изнизваха незабелязано.

Докато вървеше по разкошните притихнали коридори, Фльор се замисли в каква къща би искала да живее с Джейк – голяма, разхвърляна, с постоянно хлопащи врати и дървени подове, които скърцат, с перила, по които се пързалят деца. Къща, в която времето се отмерва с шумни десетилетия. Джейк като баща на децата й… техните деца. За разлика от Алексей, Джейк щеше да им крещи, когато го ядосат. Но щеше да ги прегръща и целува и ако се наложи, ще се сражава с целия свят, за да ги защити.

Защо тогава се колебаеше? Та нали най-много на този свят искаше да бъде негова жена. Ако това означаваше, че ще се наложи да приеме двойствената му природа – е, сега вече познаваше всичките му хитроумни номера и нямаше да му е лесно да се затвори и изолира от нея, когато нещо го тревожи. А и тя не беше кой знае какво цвете за мирисане. Нямаше намерение да се отказва от кариерата си и нищо на света не можеше да я накара да се влюби в домакинската работа. Освен това Джейк не беше единственият, който умееше да се затваря и изолира.

Изведнъж, сред гробовния студ на тази къща, всичките й съмнения отлетяха. На земята нямаше друг мъж, комуто би се доверила да стане баща на децата й. Още тази нощ ще му се обади и ще му го каже.

Беше стигнала до стаята на Белинда, затова пропъди мислите за бъдещето, за да се справи с настоящето. След като почука, измина известно време, преди да чуе някакво движение от другата страна. Вратата се отвори и в пролуката се появи лицето на Белинда.

— Бебче? – Гласът й затрепери, като че ли дълго време не го бе използвала. – Наистина ли си ти? Аз… аз съм в ужасно състояние. Не мислех… – Пръстите й запърхаха като крила на уловена птичка, когато ръката й се стрелна към бузата.

— Не си вярвала, че ще дойда.

Белинда отметна един сплъстен кичур коса, паднал върху очите й.

— Аз… аз дори не смеех да се надявам. Зная, че не биваше да те моля.

— Ще ме пуснеш ли вътре?

— О… Да… Да. – Тя се отдръпна. Когато вратата се затвори зад гърба й, Фльор забеляза, че майка й мирише на застоял тютюнев дим, вместо на „Шалимар“. Припомни си ярката райска птица, която долиташе в манастира и носеше със себе си толкова сладко ухание, че мигом разсейваше обичайните миризми на мухъл, стари навици и безполезни молитви.

Гримът на Белинда се бе изтрил, бяха останали само мазни следи от сините сенки върху клепачите, събрали се в бръчиците около очите й. Лицето й бе толкова бледо, че изглеждаше безцветно на фона на смачкания пеньоар от жълта китайска коприна. Фльор забеляза едно петно отпред и провисналия преден джоб, сякаш натежал от прекалено много запалки. Ръката на Белинда отново се стрелна към бузата й.

— Ще отида да се измия. Винаги съм искала да изглеждам хубава за теб. Ти винаги си смятала, че съм красива.

Фльор улови ръката на майка си. Беше малка като на дете.

— Седни и ми кажи какво се е случило.

Белинда се подчини – послушно дете, покоряващо се на силата. Запали цигара и със задъхания си младежки глас разказа на Фльор за заплахите на Алексей да я затвори в клиника.

— Вече не пия, бебче. Той го знае, но използва миналото. То е като меч, постоянно висящ над главата ми, за да ме заплашва, когато го разсърдя. – Издуха струя дим. – Не му хареса какво се случи между нас, когато пристигнах в Ню Йорк. Той е мислил, че ще бъда по-упорита и настойчива в желанието си да съм с теб. Очакваше от мен да те изложа, но моите действия злепоставиха единствено него.

— Имала си връзка с Шон Хауъл.

Белинда изтръска пепелта от цигарата в порцелановия пепелник.

— Той ме изостави заради по-възрастна жена, представяш ли си? Смешно, нали? Алексей закри всичките ми сметки, а другата жена беше богата.

— Шон Хауъл е кретен.

— Той е звезда, бебче. Въпрос на време е, преди отново да се завърне триумфално на небосклона. – Погледна към Фльор укорително, както някога. – Ти трябваше да му помогнеш. Сега, когато си голям агент, би могла да се погрижиш за стар приятел.

Фльор видя недоволството в очите на майка си и зачака отново да я залее старата вълна на вина, но нищо подобно не се случи. Вместо това изпита раздразнението на майка, изправила се пред неразумно и непослушно дете.

— Сигурна съм, че бих могла да му помогна, но не исках. Той не притежава и капка талант, а и не го харесвам.

Белинда остави цигарата в пепелника и нацупи устни.

— Изобщо не те разбирам. – Погледът й пробяга по роклята на Фльор. – На Мишел е, нали? Никога не съм си представяла, че е толкова талантлив. Всички в Ню Йорк говорят за него. – Очите й се присвиха отмъстително и Фльор разбра, че ще бъде наказана, задето бе отказала да помогне на Шон.

— Аз отидох да се видя с Мишел. Такова красиво момче. Прилича много на мен. Всички го казват.

Наистина ли Белинда си мислеше, че ще я накара да ревнува? Фльор почувства прилив на жалост към брат си. Мишел не й бе казал за визитата, но тя можеше да си представи колко болезнена е била.

— Двамата си прекарахме чудесно – продължи Белинда предизвикателно. – Той ми обеща, че ще ме представи на всичките си прочути приятели и ще се заеме с гардероба ми. – Фльор сякаш долови отглас от детски глас в думите на майка си. И ние няма да ти позволим да си играеш с нас.

— Мишел е много специален човек.

Белинда не можа да издържи повече и лицето й се сгърчи. Наведе се напред от креслото и прокара нервно ръка през косата си.

— Той ме погледна точно като Алексей. Като че ли съм някакво насекомо. Ти си единствената, която някога ме е разбирала. Защо всички непрекъснато утежняват живота ми?

Фльор реши, че няма смисъл да губи време да изтъква, че Белинда сама усложнява живота си.

— Навярно ще е по-добре, ако стоиш по-далеч от Мишел.

— Той ме ненавижда дори по-силно от Алексей. Защо Алексей иска да ме заключи в лудница?

Фльор угаси димящата цигара на майка си.

— Това, което се случва с Алексей в момента, няма отношение към теб. Той те използва, за да дойда тук. Иска да разчисти стари сметки.

Белинда вдигна рязко глава и цялото й недоволство изчезна.

— Разбира се! Трябваше да се досетя… – Скочи от креслото. – Трябва веднага да заминеш. Той е опасен. Трябваше да разбера… Няма да му позволя да ти навреди. Чакай да помисля.

Белинда закрачи по килима, с едната ръка отметна косата от лицето си, а с другата извади пакета цигари, опитвайки се да измисли как да защити детето си. Фльор беше едновременно и раздразнена, и трогната. За пръв път осъзна колко се размиват ролите между майки и дъщери, когато остареят.

Сега е мой ред да бъда мама. Не, ти ще си бебчето. Не, аз искам да съм мама.

Докато Белинда кръстосваше спалнята, кроейки как да предпази дъщеря си, Фльор разбра, че времето, когато беше бебчето на Белинда, завинаги е отминало. Белинда повече не можеше да влияе на възприятията на Фльор за света или за самата нея.

— Отседнала съм в „Риц“ – каза тя. – Утре сутринта ще дойда и ще уредим всичко. – Искаше да отведе Белинда със себе си, но погребалният агент и колегите му сигурно нямаше да позволят. Трябваше да намери някакъв друг изход.

Белинда я прегърна бързо и отчаяно.

— Не се връщай тук, бебче. Отдавна трябваше да се досетя, че той през цялото време е искал да се докопа до теб. С мен всичко ще бъде наред. Моля те, не идвай тук повече.

Фльор се взря в очите на майка си и видя, че тя е искрена, доколкото й бе възможно.

— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи.

Тя пое из лабиринта от коридори към голямото стълбище. Погребалният агент я чакаше в подножието й. Фльор го изгледа спокойно.

— Сега ще се срещна с мосю Савагар.

— Съжалявам, мадмоазел, но ще трябва да почакате. Баща ви още не е готов да ви приеме. – Посочи към креслото в стил рококо, поставено пред високите двойни врати на библиотеката.

Значи, войната на нерви продължаваше. Тя изчака, докато погребалният агент се отдалечи, и се отправи към предния салон. Измъкна една бяла роза от букета и я затъкна в дълбокото У-образно деколте на роклята. Розата сякаш засия на тъмночервения кадифен фон. Фльор отнесе със себе си тежкото сладко ухание, когато се върна пред вратите на библиотеката.

Усещаше присъствието на Алексей зад дебелите дървени врати – протяга се към нея, пипалата му се вкопчват, задушават я, също като упойващия аромат на розата. Алексей, зъл и самоуверен, отчитащ минутите на тази игра на нерви. Бавно завъртя дръжката.

В стаята гореше само една лампа и почти цялото помещение тънеше в сумрачни сенки. Но дори на това слабо осветление Фльор можеше да види, че енергичният жизнен мъж, когото помнеше, се е съсухрил като изсъхнал клон. Седеше зад бюрото, дясната му ръка бе отпусната върху полираната повърхност, а лявата бе скрита в скута. Както винаги беше облечен безупречно – тъмен костюм и колосана снежнобяла риза, с платинена игла на вратовръзката – но всичко изглеждаше твърде голямо за него. Тя забеляза пролуката между шията и яката, провисналото сако на раменете, но нито за миг не си позволи да повярва, че това са признаци на слабост. Дори в полумрака на стаята видя, че нищо не убягва от тесните му руски очи. Те я обходиха от глава до пети – погледът му се задържа върху лицето и косата, спусна се по роклята и накрая се спря върху бялата роза между гърдите й.

— Ти трябваше да бъдеш моя – рече той.

— Аз исках да бъда твоя – отвърна Фльор, – но ти не позволи.

— Ти си batarde! Нечиста кръв.

[* Копеле (фр.). – Б.пр.]

— Точно така. Как бих могла да забравя? – Искаше да види лицето му по-добре и пристъпи към бюрото. – Ирландската кръв на Флин е прекалено варварска за теб, нали? – Изпита задоволство, като видя как той се скова. – Доколкото зная, един от предците му е бил обесен за кражба на овца. Определено лоша кръв. А и цялото това пиянство и разгул с жени. – Преднамерено замълча. – Всичките онези малолетни момичета…

Ръката, отпусната върху бюрото, сякаш по своя воля се сви в юмрук.

— Ти си глупава, щом се опитваш да играеш с мен игри, които не можеш да спечелиш.

— Тогава да сложим край на играта. Престани да тероризираш Белинда.

— Възнамерявам да настаня майка ти в специално заведение. Ще я заключа в клиника за алкохолици.

— Мисля, че ще ти е трудно, след като тя вече не пие.

Алексей се изкиска.

— Все още си наивна. Нищо не е трудно, когато имаш пари и власт.

Денят бе твърде дълъг и тежък и Фльор усещаше, че умората започва да я надвива. Искаше да се върне в хотела, да се обади на Джейк и отново да почувства, че животът е нормален.

— Наистина ли смяташ, че ще стоя със скръстени ръце и ще ти позволя да го направиш? Ще крещя толкова силно и дълго, че целият свят ще чуе.

— Разбира се, че ще го направиш. Не разбирам защо Белинда още не го е осъзнала. Първо ще се наложи да те заставя да замълчиш, а това ще е невъзможно, без да прибягна до някои варварски методи.

Фльор си помисли за Джейк с неговите скорострелни револвери и тежки юмруци. Джейк, който беше далеч по-цивилизован от стареца пред нея. Седна в креслото срещу Алексей и съжали, че не е включил лампата върху бюрото, за да види по-ясно лицето му.

— Ти никога не си смятал да я затваряш в клиника.

— От самото начало ти си достоен противник. Очаквах да разкриеш пожара в сутерена, но подмяната на дрехите бе много умен ход.

— Когато твърде дълго си в компанията на отровна змия, помъдряваш и се научаваш как да пълзиш в прахта. Кажи ми какво искаш.

— Превърнала си се в истинска американка. Пряма и вулгарна. Никакво уважение към нюансите – додаде на френски. – Навярно е под влиянието на онези грубияни, приятелите, с които се подвизаваш.

Ледени тръпки пропълзяха по гръбнака й. За Киси ли говореше той? Или за Мишел? Или за Джейк…? В главата й запищя аларма. Трябваше да опази в тайна връзката си Джейк, добре скрита на безопасно място от безмилостните машинации на Алексей. Той несъмнено знаеше, че Джейк живее на тавана й. Може би знаеше дори за пътуването й до къщата му. Но нямаше начин да знае, че се е влюбила в него.

Кръстоса крака и се впусна в контраатака.

— Аз съм щастлива с моите приятели. Особено с брат ми. Знаеш ли, ти направи ужасна грешка. Мишел е изключително талантлив, очаква го блестяща кариера. За съжаление, не притежава делови нюх, но аз го имам в излишък, така че ще се погрижа парите му да са в безопасност.

— Моделиер – презрително изсумтя Алексей. – Как още може да ходи с изправена глава?

Тя се засмя.

— Повярвай ми, никак не му е трудно, след като целият град го ухажва. Наистина е забавно. Той толкова много прилича на теб. Има същата походка, твоите маниери – всичко е наследено от теб. Дори навика ти да поглежда с присвити очи и повдигната вежда тези, които не му харесват. Виждаш как нещастникът направо се спаружва пред очите ти. Много е страховито. Разбира се, той притежава човечност, която за теб е непозната, което го прави далеч по-силен.

— Мишел е педераст!

— А твоето мислене е твърде ограничено, за да видиш нещо отвъд предразсъдъците си. – Тя го чу как поема остро въздух и се постара да не трепне пред погледа му. – Горкият Алексей. Може би понякога дори ми е жал за теб.

Той удари с длан по бюрото.

— Някога изпитвала ли си угризения за това, което направи? Някакъв срам, задето унищожи такава невероятна красота?

— Бугатито беше произведение на изкуството и е жалко, че вече не съществува. Но ти не ме питаш точно това, нали? Искаш да знаеш дали съжалявам. – Фльор притисна длани върху мънистата на полата си. Алексей се наведе леко напред и тя чу мекото проскърцване на кожата. – Никога – заяви тя. – Нито за миг не съм съжалявала. – Мънистата се впиха в кожата й. – Ти си се обявил за император в собствената си империя, за човек над закона, също за каквито Белинда смята кинозвездите. Но никой не е над закона на почтеността и хората, които мачкат останалите, трябва да бъдат наказани. Това, което ти ми причини, беше ужасно и аз те наказах. Толкова е просто. Можеш да заплашваш Белинда и да продължиш да се опитваш да съсипеш бизнеса ми, но никога няма да ме накараш да съжалявам за това, което направих.

— Ще те унищожа.

— Мисля, че вече съм твърде силна за това, но ако се лъжа – ако по някакъв начин съумееш да унищожиш бизнеса ми – така да бъде. Пак няма да съжалявам за това, което съм направила. Ти вече не притежаваш власт над мен.

Креслото отново проскърца, когато той се намести в удобните му дълбини.

— Казах, че ще унищожа мечтата ти, cherie, и точно това възнамерявам да направя. Най-после ще сме квит.

— Блъфираш. Не можеш да сториш нищо, с което да ме нараниш.

— Аз никога не блъфирам. – Той плъзна един плик през бюрото. Тя го погледна за миг. После се протегна да го вземе. – За спомен от мен.

Фльор отвори плика и от него изпадна сплескано парче метал, което падна в скута й. Гравираните букви все още се виждаха: „Бугати“. Беше червената метална емблема от предницата на автомобила.

Той бутна към нея още нещо. Трябваха й няколко секунди, за да го различи на мъждивата светлина. Кръвта й се смрази.

Беше таблоид – американски вестник с днешна дата – и водещото заглавие я блъсна в очите:

НОВАТА БИОГРАФИЯ НА КОРАНДА РАЗКРИВА ПОДРОБНОСТИ ЗА НЕРВНИЯ МУ СРИВ

— Не. – Младата жена поклати глава, с надеждата, че гнусните думи ще изчезнат, докато очите й бягаха по редовете.

Актьорът и драматург Джейк Коранда, извоювал голяма популярност с изпълнението на каубоя изменник Птичаря Калибър, е страдал от нервно разстройство, докато е служил в Американската армия във Виетнам… Фльор Савагар, литературна агентка и отскорошна негова близка приятелка, днес пусна изявление в пресата, в което съобщава, че Коранда е бил хоспитализиран с диагноза посттравматичен стрес…

Според Савагар подробностите за душевното разстройство на актьора ще станат достояние на широката публика от новата му автобиография… „Джейк е изключително откровен за емоционалните и психическите си проблеми – доверява Савагар и добавя: – И аз съм сигурна, че публиката ще прояви уважение към честността му и ще се отнесе с подобаващо съчувствие и съпричастност към ужасите, които е преживял. “

Фльор нямаше сили да чете повече. Имаше снимки – една на Джейк като Птичаря Калибър, още две на тях двамата, докато бягат в парка, и една, на която тя беше сама с надпис: Бляскавото момиче жъне успехи като агент на звездите. Остави вестника на бюрото и бавно стана. Сплесканата емблема на бугатито тупна на килима.

— Чаках търпеливо седем години – прошепна Алексей. – Сега сме квит. Сега и ти изгуби това, което ти е най-скъпо. Защото истинската ти мечта не е агенцията, нали, cherie!

Сърцето й се бе превърнало в малка ледена топка, която никога нямаше да запулсира отново. През цялото това време тя бе смятала, че той преследва агенцията, но Алексей бе разгадал всичко. От самото начало е знаел, че Джейк й е необходим като храната и водата. Джейк беше нейната мечта.

Но нещо в нея отказваше да признае победата му.

— Джейк никога няма да повярва на това – пророни тя почти шепнешком, но спокойно.

Ала това беше спокойствието, царящо в сърцето на бурята.

— Той е от мъжете, свикнали с предателството на жените – парира Алексей. – Той ще повярва.

— Как си го направил? Двамата с Джейк изгорихме ръкописа.

— Доколкото ми казаха, там имало мъж, който е наблюдавал къщата със специален телеобектив. Подобни техники са възможни от години.

— Лъжеш. Джейк никога не е оставял ръкописа… – Тя млъкна. Изведнъж си спомни. Онази сутрин, когато Джейк тичаше след нея… Двамата отидоха с колата до брега на океана. – Джейк знае, че никога не бих направила подобна мерзост.

— Дали? Той вече е бил предаван. Освен това знае колко важен е бизнесът за теб. И преди си използвала името му, за да добиеш известност. Няма причина да повярва, че не би го направила отново.

Всяка изречена от него дума беше истина, но тя нямаше да му позволи да го разбере.

— Ти изгуби – каза Фльор. – Подценил си Джейк, както и мен. – Пресегна се бързо – толкова бързо, че Алексей не успя да предугади жеста й – и включи настолната лампа.

Той възкликна остро, замахна рязко с ръка и събори лампата на пода. Тя се залюля лудешки, разпръсвайки върху лицето му безмилостни светлинни остриета. Алексей вдигна ръка, за да се прикрие, но беше твърде късно. Тя вече бе видяла това, което той искаше да скрие.

Лявата страна на лицето му беше съвсем леко отпусната и някой, който не го познаваше добре, може би нямаше да забележи. Както и допълнителната гънка кожа под окото, провисналата буза и малката капка слюнка, събрала се в ъгълчето на устата. Човек с подобна болест навярно щеше да се замисля понякога, но за толкова горд мъж, обсебен от идеята за съвършенство, дори най-лекият белег на несъвършенството бе непоносим. Тя го разбираше – и дори изпита кратко съчувствие – но побърза да го потисне.

— Лицето ти е грозно като душата.

— Кучка! Sale garce! – Алексей се опита да изрита лампата, но лявата част на тялото му не беше толкова подвижна като дясната. От удара лампата отново се разлюля и лъчът пресече още по-безжалостно лицето му.

— Направил си фатална грешка – процеди Фльор. – Никога няма да проумееш колко силно се обичаме с Джейк, защото нямаш сърце. Единственото чувство, което изпитваш, е неистовата жажда да властваш. Ако поне малко разбираше какво означават любовта и доверието, щеше да знаеш, че всичките ти заговори и подмолни игри са безполезни и безсмислени. Джейк ми вярва безгранично и никога няма да повярва на евтини вестникарски лъжи.

— Не! – изкрещя той. – Аз те победих! – Болната половина на лицето му започна да трепери конвулсивно и тя зърна в очите му първия проблясък на съмнението.

— Ти изгуби – заяви младата жена, обърна гръб и излезе от библиотеката. Закрачи надолу по ледения коридор към входната врата и пристъпи навън в студената февруарска нощ.

Лимузината бе заминала – Алексей бе възнамерявал да я задържи тук – но дори не й хрумна да се върне в къщата. Пое по алеята към портите на имението, извеждащи на улицата. Всяка дума, изречена от нея, беше лъжа. Алексей бе предвидил съвсем вярно всичко. Би могла да се опита да обясни на Джейк. Щеше да опита. Любимият й мъж може би ще повярва, че зад статията стои Алексей. Но все пак щеше да я обвини. Да изложи на показ чувствата и преживяванията си, бе най-големият страх на Джейк и това бе нещо, което никога нямаше да й прости.

Мечта за мечта. Алексей най-после я бе победил.

* * *

Алексей Савагар стоеше до прозореца, пръстите на дясната му ръка се бяха вкопчили в края на завесата, докато наблюдаваше как високата изправена фигура все повече се смалява и изчезва надолу по алеята. Беше мразовита нощ, а тя нямаше връхна дреха, но не се сви от студ, нито се обгърна с ръце, недосегаема за температурите. Беше великолепна.

Голите клони на старите кестени образуваха костелив купол над главата й. Той си припомни дърветата, отрупани с цвят, и как – преди много години – една друга жена се отдалечаваше надолу по същата тази алея сред вихрушка от снежнобели кестенови цветове. И двете го бяха предали. При все това той ги бе обичал.

Обзе го чувство на безкрайна пустота. Седем години той беше обсебен от Фльор, а сега всичко бе свършило. Повече нямаше с какво да запълва дните си. Помощниците му бяха идеално обучени и можеха сами да се справят с делата му, а заради поразеното от удара лице Алексей никога повече нямаше да се появи в обществото.

Тъпа болка запулсира в лявото му рамо и той започна да го масажира с дясната ръка. Тя вървеше изправена и горда, а от светлината на уличните лампи мънистата върху роклята й избухваха в рубинени искри. Бляскавото момиче. Тя вдигна ръка и нещо падна на земята. Алексей беше твърде далеч, за да го различи, но въпреки това знаеше. Толкова ясно, сякаш тя стоеше до него, той знаеше съвсем точно какво бе хвърлила. Една бяла роза.

И тогава болката експлодира.

* * *

Блинда го намери в библиотеката. Беше се сгърчил на пода до прозореца. Тя коленичи до него.

— Алексей? – Промълви съвсем тихо името му, защото знаеше, че хората му са наблизо, а тя не биваше да идва тук.

— Б-Белинда? – Гласът му бе надебелял и звучеше завалено. Тя вдигна главата му, положи я върху скута си и извика сподавено, когато видя гротескно изкривената страна на лицето му.

— О, Алексей… – Притисна го по-плътно. – Горкичкият ми, бедничкият ми Алексей. Какво е станало с теб?

— Помогни ми. Помог… – Агонизиращият шепот я ужаси. Искаше да му каже да престане да говори на секундата. Почувства мокрота върху бедрото си и видя струйката слюнка, проточила се от устата му, която капеше върху пеньоара й. Това вече беше прекалено. Искаше да избяга. Тогава си спомни за Фльор.

— П-повикай помощ. – Думите се точеха мъчително от устата му. – Н-нуждая се от помощ.

— Шшт… Запази силите си. Не се опитвай да говориш.

— Моля те…

— Почивай, мили мой. – Сакото му се бе разтворило и един от реверите се бе подгънал. Бяха женени от двайсет и седем години, а досега нито веднъж не бе виждала костюма му в такъв безпорядък. Белинда оправи ревера.

— П-помогни ми.

Тя се взря в него.

— Не се опитвай да говориш, мили мой. Просто си почивай. Аз няма да те оставя. Ще те държа, докато повече не се нуждаеш от мен.

Жената видя страха в очите му, отначало бе само секундна искра. Постепенно искрата се разпали и тя знаеше, че той най-сетне се е досетил. Погали редките му коси с треперещи пръсти.

— Бедното ми дете – промълви тя. – Моето скъпо, бедно дете. Знаеш ли, аз те обичах. Ти беше единственият мъж, който истински ме е разбирал. Само ако не беше взел моето бебче.

— Н-не го… п-прави. У-умолявам те… – Мускулите на дясната му страна се напрегнаха, ала той бе твърде слаб, за да вдигне ръка. Устните му започнаха да посиняват и дишането му се учести. Тя не искаше той да страда и се опита да измисли как да облекчи болката му. Накрая разтвори пеньоара си и притисна лицето му към голата си гръд.

Алексей постепенно притихна. Докато Белинда се взираше в лицето на човека, който бе моделирал живота й, две сълзи застинаха върху миглите на несравнимите й очи, наситено сини като първите пролетни зюмбюли.

— Сбогом, мили мой.

* * *

Джейк се чувстваше така, сякаш бяха изсмукали въздуха от дробовете му. Баскетболната топка изсвистя покрай ръката му и се удари в празните пейки за зрителите, но не помръдна. Дори шумът от играта зад гърба му заглъхна. Студът проникна през потната фланелка и достигна до костите му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх.

— Джейк, съжалявам. – Секретарката му стоеше редом с него от едната страна на игрището. Лицето й беше бледо, а челото – загрижено смръщено. – Аз… знаех, че ще искаш веднага да видиш статията. Телефоните прегряха. Трябва да направим някакво изявление…

Той смачка вестника в юмрук и мина покрай нея. Насочи се към издрасканата дървена врата. Дишането му отекваше от стените с олющена мазилка на гимнастическия салон в Лос Анджелис, докато хвърчеше надолу по стълбите към съблекалнята. Нахлузи джинсите върху шортите, грабна ризата и побягна презглава от старата тухлена сграда, където от десет години играеше баскетбол. Когато вратата се затръшна зад него, знаеше, че никога повече няма да се върне.

Гумите на ягуара изсвистяха, когато потегли от паркинга и се насочи към улицата. Щеше да изкупи всички вестници. Всички броеве до един. Ще изпрати самолети из цялата страна, до всеки магазин, всеки щанд за вестници по света. Ще ги изкупи, ще ги изгори, после…

В далечината се разнесе вой на сирена на пожарна кола. Джейк си припомни деня, когато се прибра у дома и завари Лиз. Тогава можеше да даде воля на юмруците си. Удря лицето на онова копеле, докато кокалчетата му не се обляха с кръв. Припомни си как Лиз падна на колене, ръцете й се вкопчваха краката му, обвиваха се около тях като ръцете на актьора около героинята от афиша на филма „Шапка, пълна с дъжд“. Тя плака и го умолява да й прости, докато онова нещастно копеле лежеше проснато на линолеума, с панталон, смъкнат около глезените, и разплескан нос. Когато Лиз го предаде, той имаше на кого да излее яростта си.

Потта се стичаше от челото върху очите му. Джейк примигна. Беше написал книгата за Фльор, беше разголил душата си, разкривайки най-съкровените си тайни…

Стисна волана и усети в устата си познатия метален вкус. Вкусът на страха. Хладен метален страх.

* * *

Белинда се бе втренчила в куфара на Фльор, отворен върху леглото, като че ли за пръв път виждаше такъв странен предмет.

— Не можеш да ме изоставиш сега, бебче. Нужна си ми.

Фльор с всички сили се опитваше да запази спокойствие. Само още няколко часа и щеше завинаги да се махне от тази къща. Само още няколко часа и ще може да ближе насаме раните си.

— Погребението беше преди седмица – рече тя – и ти се справяш чудесно.

Белинда запали друга цигара.

Всички формалности около смъртта на Алексей бяха легнали върху плещите на Фльор. Масивен мозъчен удар, беше заключението на лекаря. Един от служителите на Алексей го намерил да лежи на пода в библиотеката до предния прозорец. Очевидно е изгубил съзнание малко след като тя си бе тръгнала и Фльор не спираше да се пита дали не е стоял край прозореца и е гледал как се отдалечава, когато това се е случило. Не изпитваше нито тържество, нито мъка от смъртта му, само усещането, че една могъща сила е изчезнала от живота й.

Мишел не дойде за погребението.

— Не мога – каза й той по време на един от ежедневните им разговори по телефона. – Зная, че не е честно към теб, но не мога да се преструвам, че скърбя за него. Не мога да понасям и Белинда да ме гледа с кравешки поглед само защото хората знаят името ми.

Фльор реши, че така е по-добре. Беше й нужна цялата енергия, за да се справи с организацията и всички подробности около погребението. Напрежението от сложните отношения между Белинда и Мишел само щеше още повече да утежни обстановката.

Белинда издуха тънка струя дим.

— Знаеш, че от всичките тези юридически глупости ми се замайва главата. Не мога да се справя.

— И няма да ти се наложи. Вече ти казах. Дейвид Бенис ще работи съвместно със служителите на Алексей. Той ще може да уреди всичко от Ню Йорк.

Да накара помощниците на Алексей да проумеят, че сега трябва да приемат заповеди от нея, беше едно от предизвикателствата, пред които й се наложи да се изправи, и Фльор спечели. Ала сега й предстоеше да се справи с нуждите и капризите на Белинда, както и с присвиването на стомаха си всеки път, когато телефонът звъннеше.

— Искам ти да се погрижиш за делата ми, а не някой непознат. — Фльор не каза нищо и Белинда нацупи уста, както правеше десетки пъти през последната седмица, когато не получаваше желаното. – Ненавиждам тази къща. Не мога да прекарам дори още една нощ тук.

— Тогава се изнеси на хотел.

— Колко си безчувствена, Фльор. Станала си много студена с мен. И не ми харесва начинът, по който ме изолираш от себе си. Всички тези истории за Джейк във Виетнам… Трябваше да ги узная от вестника. Сигурна съм, че си говорила с него, но не ми казваш нищо.

Фльор не бе говорила с него. Джейк отказваше да приеме обажданията й. Остра болка прониза сърцето й, когато си спомни енергичния глас на секретарката, долетял от другия край на линията.

— Съжалявам, госпожице Савагар, но не зная къде е той… Не, не е оставил никакво съобщение за вас.

Фльор опита да се свърже с него в къщата му в Калифорния и жилището в Ню Йорк, но без успех. Накрая отново позвъни на секретарката му и този път тя беше открито враждебна.

— Не му ли навредихте достатъчно? Репортерите не го оставят на мира. Не разбрахте ли посланието? Джейк не желае да разговаря с вас.

Това беше преди пет дни и оттогава Фльор не се бе опитвала да му се обади.

Затвори куфара.

— Ако не искаш да живееш тук, Белинда, можеш да се преместиш. Ти си богата жена и можеш да живееш, където пожелаеш. Предложих ти да потърсим подходящ апартамент, но ти отказа.

— Размислих. Нека утре да излезем и да разгледаме какво се предлага.

— Твърде късно. Самолетът ми отлита в три часа. – Но не за Ню Йорк, както мислеше Белинда.

— Бебче! – захленчи Белинда. – Не съм свикнала да бъда сама.

Доколкото познаваше майка си, Фльор не се съмняваше, че

няма дълго да остане сама.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш. – И двете сме, додаде наум младата жена.

Очите на Белинда се наляха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че ме изоставяш. След всичко, което направих за теб.

Фльор целуна набързо майка си по бузата.

— Всичко с теб ще е наред.

* * *

На път за летището лимузината заседна в трафика. Фльор зяпаше магазините, докато един автобус не закри гледката. Колата напредна с още десетина метра, задмина автобуса и тя се озова срещу голям билборд, откъдето я гледаше лицето на Джейк – рекламираше „Смут край кървавата река“. Плоската периферия на шапката засенчваше очите му, лицето му бе брадясало, а от ъгълчето на устата му висеше пура. Птичаря Калибър – мъж, чужд на всякаква слабост, който не се нуждаеше от никого на света. Какво я бе накарало да си въобрази, че може да го промени?

Затвори очи. Трябваше да управлява агенция и не можеше да си позволи да отсъства дълго, но имаше нужда от няколко дни – само няколко дни насаме – преди да се върне. Нуждаеше се от място, където никой не можеше да я открие, място, където няма да чака телефонът да звънне. Веднъж вече бе излекувала разбитото си сърце. Можеше отново да го направи.

В Миконос.

* * *

Кокетната къща с бяла хоросанова замазка бе сгушена сред маслинова горичка, недалеч от пустия плаж. По цели дни Фльор се печеше на слънце, дълго се разхождаше боса край брега на морето и не спираше да си повтаря, че времето ще излекува раните й. Но отвътре се чувстваше вцепенена и празна, сякаш бяха изцедили и последната й капка живот. Оставаше глуха за звуците, сляпа за цветовете. На Миконос – където бялото беше толкова бяло, че очите боляха, а тюркоазените води на Егейско море толкова ярки, че на техния фон нюансите се променяха – всичко бе избледняло до сиво. Докато вървеше край морския бряг, виждаше как вятърът развява косата й, ала не усещаше полъха му върху кожата си и се питаше дали това ужасно вцепенение някога ще изчезне.

Нощем я будеха мъчителните спомени за целувките и ласките на Джейк. Устните му върху гърдите й… пулсиращата мъжественост, която я изпълваше докрай… Ако я обичаше така, както тя го обичаше, щеше да знае, че тя никога не би могла да го предаде. Точно от това се бе страхувала през цялото време. Това бе причината да го помоли да изчакат, когато й предложи да се оженят. Фльор не вярваше, че Джейк я обича достатъчно, и се оказа права. Не я обичаше толкова, че да бъде силен и непоклатим.

На третия ден тя знаеше, че Миконос не притежава вълшебна лечебна сила. Бе зарязала работата си твърде дълго време и трябваше да се върне в Ню Йорк. Въпреки това остана още два дни, преди да се обади на Дейвид и да му каже, че се прибира.

Беше празна, вцепенена от болка, ала не бе прекършена.

* * *

Когато Фльор слезе от самолета на летище „Кенеди“, валеше сняг. Вълненият панталон дразнеше изгорялата от слънцето кожа, която се белеше на места, а стомахът й бе разбърникан от двучасовите въздушни течения над Атлантика. Заради снега беше много по-трудно от обичайното да намери такси и когато най-после хвана едно, парното не работеше. Минаваше полунощ, когато пусна резето на входната врата и се отправи към дневната.

В къщата бе влажно и студено, почти като в таксито. Фльор пусна куфара, включи отоплението и изрита обувките. Все още с палтото, отиде в кухнята, напълни чаша с вода и пусна две таблетки „Алка Зелцер“. Докато те се разтваряха, краката й съвсем замръзнаха върху ледените плочки на пода. Смяташе веднага да си легне, да включи електрическото одеяло и да не помръдне до сутринта. Но първо ще вземе най-горещия душ, който успее да издържи.

Свали палтото и дрехите чак когато влезе в банята. Вдигна косата си и я забоде с фиби, плъзна настрани вратите на душ-кабината и застана под горещата водна струя. След шест часа ще стане и ще отиде да тича в парка, независимо колко зле се чувстваше. Този път няма да рухне. Ще се придържа към ежедневния ритъм и обикновените неща и накрая болката ще стане поносима.

Фльор се подсуши и облече бежовата сатенена нощница, висяща на закачалката до душ-кабината. Беше забравила да включи електрическото одеяло, затова облече и сатенения пеньоар. Смяната на температурата след Миконос бе твърде рязка. Въпреки горещия душ, отново й стана студено. Чаршафите сигурно щяха да са ледени.

Бутна вратата на банята и посегна да завърже колана на пеньоара. Странно. Мислеше, че е включила лампата, когато влезе в спалнята. Боже, какъв мраз! Стъклата на прозорците дрънчаха от снежната виелица навън. Защо парното не…

Фльор изкрещя.

— Стой на мястото си, госпожо, и не мърдай.

Риданието заседна в гърлото й.

Той се бе облегнал на стената в другия край на стаята; едва различаваше лицето му на ивицата светлина откъм открехната врата на банята. Докато говореше, устните му почти не се движеха.

— Ако правиш това, което ти казвам, никой няма да пострада.

Фльор заотстъпва към банята. Той вдигна ръка и тя видя насоченото срещу нея дълго сребристо дуло на револвер.

— Не мърдай повече – процеди мъжът.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Моля ви…

— Махни го.

Отначало ужасената жена не разбра какво иска да каже. После се досети, че говори за колана на пеньоара. Треперещите й ръце го пуснаха на пода.

— Сега пеньоара.

Тя не помръдна.

Той вдигна револвера и се прицели в гърдите й.

— Ти си луд! – ахна Фльор. – Ти си…

Петлето изщрака.

— Свали го.

Ръцете й се стрелнаха към предницата на пеньоара. Тя го

разтвори и изхлузи ръце. Шумолейки тихо, дрехата се плъзна на земята.

Той вдигна още малко дулото.

— Разпусни косата си.

— Исусе Христе… – Пръстите й непохватно измъкнаха фибите и косата й се разпиля, няколко водни капки паднаха върху голите й рамене.

— Това е хубаво. Много хубаво. Сега и нощницата.

— Недей… – замоли се тя

— Смъкни бавно презрамките. Една по една.

Фльор свали първата, после спря.

— Продължавай. – Мъжът махна рязко с револвера. – Прави каквото ти казвам.

— Не.

Той се изправи.

— Какво каза?

— Чу ме.

— Не ме ядосвай, учителке.

Фльор притисна ръце към гърдите си.

Мамка му, помисли си Джейк. Сега какво трябваше да направи?

* * *

— Само ме прегърни за минута, става ли? – прошепна Фльор.

Той остави револвера на нощното шкафче и отиде при нея. Кожата й беше ледена. Джейк разтвори якето, загърна я с него и я сгуши до меката си вълнена риза.

— Май не ти е забавно.

Тя изхлипа задавено.

— Хей, плачеш ли? – Тя кимна, притиснала буза о брадичката му. – Прости ми, скъпа. Не исках да те разплаквам. Май не съм избрал подходящ момент.

Тя поклати глава, прекалено замаяна, за да проумее откъде знаеше за „Буч Касиди“ и нейната фантазия.

— Идеята ми се стори добра – продължи Джейк, – особено след като не можах да реша какво да ти кажа, когато те видя.

— Птичаря Калибър не може да разреши проблемите ни – заговори тя, все още забила нос в ризата му. – Ние трябва сами да се справим.

Той повдигна брадичката й.

— Крайно време е да се научиш да разграничаваш фантазията от реалността. Каубоят Калибър е измислен герой. Харесва ми да го играя – дава ми възможност да се освободя от агресията – но аз не съм той. Аз се страхувам от коне, забрави ли?

Фльор се взря в него.

— Хайде, ела, докато не си окончателно замръзнала – подкани я Джейк и я поведе към леглото. Отметна завивките, а тя като в мъгла се плъзна между студените чаршафи. Джейк набързо се освободи от якето и ботушите. По джинси и риза се мушна до нея. – Регулаторът на парното сигурно се е повредил – промърмори Джейк. – Тук е по-студено, отколкото на Северния полюс.

Тя се пресегна, за да включи нощната лампа.

— Защо не отговори на обажданията ми? Откачих. Помислих…

— Зная какво си помислила. – Той се подпря на лакът и я погледна. Лицето му се сгърчи. – Прости ми, цветенце. Журналистите бяха като пощурели и старите спомени отново ме сграбчиха в лапите си. – Поклати глава. – Не можех да мисля разумно. Разочаровах те.

— Кога разбра, че е бил Алексей?

— Бих дал всичко, за да кажа веднага. – Той зарея невиждащ поглед из стаята. – Но нали знаеш колко много ме бива да те обвинявам за неща, с които не мога да се справя. Мина седмица, преди главата ми да се проясни достатъчно, за да се досетя.

— Седмица? – Тъкмо, когато е тръгвала за Миконос.

Джейк погали с палец ъгълчето на устата й и прошепна:

— Ще ти се реванширам. Обещавам.

Изглеждаше толкова нещастен и измъчен, че тя не можа да го понесе, затова му метна свиреп поглед.

— Дяволски си прав за това. Ще започнеш с диаманти.

— Колкото пожелаеш – промълви той задавено.

Фльор ухапа палеца му.

Джейк уви около пръста си кичур от косата й.

— Но все още не разбирам как е успял. Никога не съм се разделял с ръкописа.

Сега тя бе тази, която отмести поглед.

— Напротив, раздели се. В нощта, когато го прочетох. Тогава ти излезе навън, не помниш ли? Аз бях сама с ръкописа.

— Не се дръж детински. – Джейк улови брадичката й и обърна лицето й към себе си. После отново я целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от любов. Въпреки че той не разбираше какво се е случило, беше сигурен, че тя не го е предала. Вярваше й, не се съмняваше в лоялността й.

Тя пое в шепи упоритата му мъжествена брадичка.

— Някой е влязъл в къщата и е фотографирал ръкописа, докато онзи ден сме се разхождали край брега на океана. Намерих негативите след смъртта му.

— Намерила си ги? – рязко вдигна глава Джейк. – И какво направи с тях?

— Изгорих ги, разбира се.

— По дяволите! – изруга той ядосано.

Фльор не можеше да повярва. Повдигна се на лакът.

— По дяволите?

— Щеше ми се първо да беше говорила с мен – промърмори той. – Това е всичко.

Тя не можа да се възпре. Зави се през глава с одеялото и изкрещя с пълно гърло.

За миг се възцари тишина. Накрая Джейк задърпа завивката. Когато се показа носа й, Джейк се вгледа в нея.

— Пак ще падне голямо писане, това е всичко. – Долната му устна се издаде напред.

Фльор кимна към револвера.

— Зареден ли е?

— Разбира се, че не.

— Много жалко.

Стъклата на прозорците издрънчаха. Джейк побутна револвера по-надалеч.

— Твоите приятели започнаха да ми звънят веднага щом излезе статията. Когато разбраха какви съм ги оплескал, сякаш адът се стовари отгоре ми. Киси долетя от медения си месец. Боже, тази жена наистина ругае като каруцар. Саймън заплаши, че ще посети редакциите на всички вестници и ще разправя наляво и надясно, че съм гей. Мишел ме удари. – Фльор го изгледа остро и Джейк вдигна отбранително ръце. – Аз не му отвърнах. Кълна се в Бога! – Пъхна се отново под завивките и притегли Фльор до гърдите си. – Дори някакъв кретен, на име Бари Ной, ми се обади.

— Шегуваш се.

— Бог ми е свидетел. – Той я погали по косата. – Имаш ли представа колко много хора те обичат?

Сълзи запариха в очите й. Той продължи да говори и да я милва.

— Бях напълно откачил, когато преди три дни ме откри Белинда. Ама и твоята майка си я бива. Погледна ме с онези нейни безумно сини очи и ми заяви, че съм бил най-вълнуващата холивудска звезда, но съм отблъснал единствената жена на света, достойна за мен. – Той поклати глава. – Но чуй това, цветенце. Никой – нито един от всички онези кучи синове, дето си пъхат носа в чуждите работи, нямаха ни най-малката представа къде да те намеря! – Джейк потръпна. – Докато вчера не ми се обади Дейвид Бенис, вече си мислех, че завинаги съм те изгубил. Миконос! Кой, дяволите да го вземат, ще вземе да се вдигне и да ходи сега в Миконос? Честна дума, ако още веднъж избягаш така от мен…

— Аз ли?

Джейк я притисна толкова силно към гърдите си, че Фльор си помисли, че ребрата й ще изпукат.

— Толкова съжалявам, миличка. Наистина много те обичам. Ти си всичко за мен. Когато онази статия излезе, всички се опитваха да ме докопат. Да съдерат кожата ми. Да оглозгат костите ми. – Той попи с целувка сълзата, търкулнала се от ъгълчето на окото й. – После започнаха да пристигат писмата. От всички краища на страната. Пишеха момчета, които са били във Виетнам и не са могли да го изтрият от душите си. Учители, банкери, боклукчии, десетки, които не са могли да се задържат на никоя работа. Някои от тях все още сънували кошмари. Други пък твърдяха, че Виетнам бил най-хубавото нещо в живота им и отново биха направили същото. Най-различни мъже ми разказваха за разводите си, за щастливите си бракове, за децата си. В някои от писмата пишеше, че съм „увековечил мита за лудите виетнамски ветерани“. Но ние не бяхме луди. Ние бяхме просто група хлапета, видели твърде много. Докато четях тези писма, най-после разбрах, че съм написал нещо, което трябва да прочете цялата страна. Ще публикувам книгата си, цветенце, и ще включа и тези писма.

— Сигурен ли си?

— Повече няма да живея в сенките. Искам да изляза на слънце. Но не мога да го направя без теб.

Тя отпусна ръце върху раменете му и зарови лице в шията му.

— Имаш ли представа колко много те обичам?

— Достатъчно, за да започнем да говорим за покупка на комби и брак между двама влюбени, отдадени на кариерите си?

— И за деца – обяви без колебание Фльор. – Искам бебета. Много, много бебета.

Той се ухили с прочутата крива усмивка и плъзна ръце под нощницата й.

— Искаш ли веднага да започваме? – Не дочака отговор, а впи устни в нейните. След няколко минути се отдръпна. – Цветенце?

— Ъхъ?

— Целувката не ми достави наслада.

— С-съжалявам. – Тя се опита да спре тракането на зъбите си, но безуспешно. – П-просто ужасно ми е студено. От устата ми излиза пара!

Джейк изпъшка и отметна завивките.

— Да вървим. Ще ми държиш фенерчето.

Наметната с якето върху сатенената нощница и обута с вълнени термочорапи, тя го последва в мазето. Той коленичи на бетонния под пред парния котел, а тя пъхна ръка под ризата му.

— Джейк?

— Да?

— След като къщата се затопли…

— Дръж това фенерче по-здраво, става ли? Почти го оправих.

— След като къщата се затопли, какво ще кажеш да… имам предвид мислиш ли, че ще е глупаво, ако…

— Ето, готово. – Той се изправи. – Какво казваше?

— Какво?

— Казваше нещо. Дали съм щял да имам нещо против…

Тя преглътна.

— Нищо. Забравих.

— Лъжкиня. – Той пъхна ръце под якето, прегърна я през

кръста и я привлече към себе си. – Нима не разбираш, че точно това искам най-много на света? – Устните му захапаха ухото й, после се придвижиха по извивката на шията й и прошепнаха в устата й: – Ще трябва отново да вдигнеш косата и да я прихванеш с онези фиби. Това е любимата ми част.

Както се оказа, Джейк откри и други части, които му харесаха дори още повече…

Когато всичко свърши, двамата останаха да лежат изтощени и задоволени в топлата стая. Изритаха завивките и задрямаха. Фльор най-после се размърда и вдигна глава от гърдите му.

— Следващият път аз ще държа револвера – промърмори, докато се отпускаше върху възглавницата.

Той нежно гризна голото й рамо.

— Никой не смее да вдигне оръжие към Птичаря Калибър.

— Нима? – Тя сви пръст и го насочи към гърдите му.

— Леле. Какви бързи рефлекси!

— Най-бързите в Голямата ябълка. – Тя духна на пръста си. – Изглежда, ще се наложи Птичаря Калибър да преосмисли някои неща.

Джейк погали с палец ъгълчето на устната й.

— Струва ми се, че Птичаря Калибър вече го е направил.

Той се усмихна и тя му се усмихна. Снежната вихрушка трополеше в стъклата на прозорците. Тръбите на парното съскаха. Двамата се взираха един в друг с безгранична вяра.

Тялото на младия мъж се изви в свършена дъга, преди да се гмурне в тюркоазената вода на басейна зад къщата на Белинда в Бел Еър. Казваше се Дариън Буде – „е“-то беше нейна идея – и когато изплува на повърхността, тя му изпрати въздушна целувка.

— Прекрасно, скъпи. Обожавам да те гледам.

Той я дари с усмивка, която тя заподозря, че не е съвсем искрена. Докато излизаше от водата, бицепсите му се издуваха, а оскъдните плувки се бяха защипали в цепката на стегнатото му дупе. Белинда се надяваше, че от телевизионната мрежа ще харесат пилотния му епизод. Ако ли не, той щеше да е нещастен и щеше да й се наложи да изхаби доста енергия, докато го успокои. От друга страна, ако не го одобрят, той ще се изнесе и ще забрави за нея, но едва ли щеше да бъде трудно да намери друг красив млад актьор, който ще се нуждае от помощта й.

Тя разтвори крака, за да изложи на слънцето вътрешната страна на бедрата си, щедро намазани с плажно масло, и надяна отново слънчевите очила. Беше уморена. Не беше лесно да заспи отново, след като Джейк й позвъни миналата нощ, за да й съобщи, че близнаците са се родили.

Белинда знаеше от ехографската снимка, че Фльор очаква близнаци, затова раждането им не беше изненада, но не можеше да понесе мисълта, че вече е баба на трима внуци. Фльор и Джейк бяха женени от три години. Три години и три деца. Доста смущаващо. И не възнамеряваха да спрат до тук. Красивата й дъщеря се бе превърнала в кобила за разплод.

Единствено пред себе си Белинда признаваше, че Фльор донякъде я бе разочаровала. Дъщеря й, й изпращаше подходящи подаръци и се обаждаше по няколко пъти в седмицата, но тя вече не слушаше майка си. Белинда се опитваше да бъде справедлива. След откриването на новия филиал на Западното крайбрежие, само най-заклетият скептик би казал, че агенцията на Фльор не е огромен успех. Снимаха я за „Воуг“, облечена във великолепните модели от новата модна линия на Мишел за бременни. Но ако не за някой друг, то за Белинда бе съвършено ясно, че тя не използва докрай всичките си възможности. Цялата тази красота да бъде пропиляна… Дори Бог виждаше, че не бе нужно постоянно да седи зад бюрото. А през уикендите двамата с Джейк се погребваха в онази забравена от Господ ферма в Кънектикът, вместо да останат в Манхатън, където щяха да бъдат най-бляскавата и популярна звездна двойка в града.

Белинда си припомни последното си посещение във фермата преди два месеца. Беше в началото на юли, малко след Националния празник. Когато излезе от колата, стъпи право в купчината кучешки изпражнения на един от онези противни мръсни помияри, които Фльор бе приютила. Новите й френски обувки, последен модел на „Мод Фризон“, бяха завинаги съсипани. Тя звънна на вратата. Никой не отвори и тя влезе.

Вътре беше прохладно и от кухнята се разнасяха съблазнителни ухания, но къщата изобщо не отговаряше на представата на Белинда за дом, в който живеят две знаменитости. Дървени подове вместо мраморни. Две ръчно плетени килимчета – „парцалени килими“, както ги наричаха в Индиана – вместо дебели персийски. А в ъгъла на коридора се мъдреше баскетболна топка. От поцинкованата лейка се подаваха някакви съвсем обикновени градински цветя. И за капак, върху масичката зърна нещо, което подозрително напомняше на дизайнерската вечерна чанта, оригинален модел на Елза Перети, която Белинда бе подарила на Фльор преди две години за Коледа. От нея стърчеше пухкавата жълта глава на Голямата птица, куклата от „Улица Сезам“.

Белинда събу оплесканите обувки и закрачи по коридора на притихналата къща към дневната. Върху бюфета лежеше ръкопис, но тя не се изкуши да го погледне, макар да знаеше, че мнозина биха дали мило и драго да хвърлят едно око на новата пиеса на Коранда. Независимо от всичките награди и почести, литературното творчество на Джейк не я интересуваше. А книгата за Виетнам, която му спечели втори „Пулицър“, бе най-потискащото и мрачно нещо, което бе чела.

Филмите му й харесваха много повече от писанията му и й се искаше той да се снима по-често, но през последните три години излезе само един филм за Птичаря Калибър и Фльор бе вдигнала патърдия до Бога заради това. Двамата с Джейк се караха с дни, но той не отстъпи. Заяви й, че му харесва да играе каубоя Калибър и веднъж на няколко години ще й се наложи да се примири с това. В крайна сметка Фльор го придружаваше на снимките винаги когато можеше да се измъкне от агенцията, и прекарваше по-голяма част от времето си да води конете на паша.

В този момент Белинда чу смеха на Фльор, долетял през отворения прозорец. Тя повдигна дантелената завеса.

Дъщеря й лежеше, положила глава в скута на мъжа си. Двамата се бяха разположили под кривото вишнево дърво, което отдавна трябваше да бъде отсечено. Фльор беше в избелели тъмносини шорти за бременни и една от ризите на Джейк, с разкопчани долни копчета, под които се подаваше издутият й корем. На Белинда й се искаше да се разплаче с глас. Прекрасната руса коса на дъщеря й бе пристегната с ластик на опашка; върху загорелия й крак се виждаше дълга драскотина, а глезенът й бе подут, явно ухапан от комар. И като венец на тази селска идилия, Джейк пъхаше с една ръка череши в устата й, а с другата я галеше по корема.

Фльор наклони глава и Белинда видя голямо петно от черешов сок върху брадичката й. Джейк я целуна, сетне пъхна ръка под ризата й, за да обхване гърдата й. Засрамена, Белинда понечи да се извърне, когато чу затръшването на врата на кола, последвано от пронизителен щастлив писък. Пулсът й се ускори и тя се наведе нетърпеливо напред, за да зърне Мег, която не бе виждала от седмици.

Мег…

Фльор и Джейк вдигнаха глави, когато дъщеря им се появи иззад ъгъла на къщата. Момиченцето прелетя покрай зеления надуваем басейн и затопурка с пълничките си къси крачета към тях. Джейк я улови, преди да е стигнала до Фльор, и я сгуши в прегръдките си.

— Опа, бисквитке. Щеше да удариш коремчето на мама.

— Страхотно начало за сексуалното й образование, каубой. – Фльор подръпна ластика на гащичките на памучните бански на Мег. – Да не би да виждам сладолед около устата ти? Пак ли си накарала бавачката да ти разреши да излапаш един набързо?

Мег пъхна пръст в устичката и замислено го засмука, а после се обърна към баща си и го озари с най-широката си усмивка. Той се засмя, притегли я по-близо и зарови нос в меката детска шийка.

— Родена актриса. – Фльор се наведе и захапа с устни пухкавото краче, сякаш вкусваше кожата на дъщеря си.

Трамплинът подскочи шумно, Дариън Буде се превъртя във въздуха и се гмурна с плясък в басейна, изтръгвайки Белинда от спомените. Тя се завърна в реалността, в къщата си в Бел Еър, припомняйки си унило, че дъщеря й имаше още две бебета. Докато лежеше на слънцето, а миризмата на хлор изпълваше ноздрите й, тя се замисли с какво презрение би се отнесъл Алексей към плодовитостта на Фльор. Бедният Алексей.

Но Белинда не желаеше да си спомня за него, затова насочи мислите си към Дариън Буде и дали телевизионната мрежа ще одобри пилотния му проект. После се замисли за Фльор, която все още беше толкова красива, че сърцето на Белинда се свиваше от болка. И Мег…

Не беше кой знае какво име – твърде обикновено за прелестното малко момиченце, наследило устата на баща си, очите на майка си и блестящата кестенява коса на Ерол Флин. Все пак всяко име, последвано от фамилията Коранда, щеше да изглежда прекрасно върху афишите, а и наследствеността щеше да си каже думата.

Повече от трийсет години изминаха от онази нощ, когато Джеймс Дийн умря на шосето за Салинас. Белинда се протегна под лъчите на калифорнийското слънце. В крайна сметка, независимо от всичко, беше се справила не чак толкова зле в този живот.

Susan Elizabeth Phillips — Glitter Baby

Сюзън Елизабет Филипс — Бляскаво момиче

Превод Стамен Стойчев

Издател: ИК „Ибис“