Трийсет и трета глава


— Хадес!

Гласът на Аполон разтресе стените на голямата зала в двореца на господаря на подземното царство.

Мрачният бог се втурна в залата, следван плътно от жена си.

— Аполоне? — Хадес почти не разпозна приятеля си. Причината нямаше нищо общо със странните му, изпръскани с кръв дрехи или греещата сфера от светлина, която притискаше към гърдите си. Това, което бе напълно нетипично за бога на светлината — такъв, какъвто Хадес го познаваше — бе дивият, налудничав поглед в очите му. — Какво е станало?

— Те я убиха! Металните чудовища! Не можах да ги спра! Не стигнах при нея навреме — изговори Аполон на пресекулки, дишайки тежко.

Съпругата на Хадес се приближи до него. Там, в безсмъртното тяло на Персефона, душата на Каролина веднага разбра и потръпна.

— Това е Памела — каза тя, загледана в ярката топка светлина.

— Душата на съвременна смъртна? Довел си душата на съвременна смъртна тук! — възкликна Хадес.

— Разбира се, че я е довел — гласът на Лина бе тих. — Какво друго е можел да стори?

— Трябва да поправиш това! Трябва да я накараш да стане отново Памела.

Острите очи на Лина пронизаха бога на светлината.

— Стига с тези приказки. Тя все още е Памела и ти вероятно я плашиш. — Лина погледна назад към мястото, където стоеше съпругът й. — Любов моя, трябва да я поздравиш с добре дошла.

Господарят на подземния свят тръгна напред с нежелание. Протегна ръка, но преди да докосне светлината, втренчените му очи уловиха погледа на Аполон.

— Не е мъдро да се намесваш в законите на Вселената, приятелю.

— Тя е моята сродна душа — отвърна Аполон.

Мрачният бог поклати тъжно глава.

— Тогава нека се надяваме мойрите да проявят разбиране. — Докосна светещата топка с длан. — Добре дошла в моето царство, Памела.

Светлината потрепери и после се удължи. Със звук, който много напомняше на въздишка, тя доби форма и черти. Накрая в кръга, образуван от обятията на Аполон, застана Памела. Тялото й все още сияеше леко, имаше сюрреалистичен, прозрачен вид — сякаш бе полузавършена акварелна рисунка. С ридание, Аполон я притисна по-силно в прегръдките си. Струваше му се хладна и твърде лека. Той се страхуваше, че ако я пусне, тя ще отлети далеч. Памела нито помръдваше, нито говореше.

— Памела! — извика Аполон. — Аз съм! Държа те! Сега всичко ще бъде наред.

Една тръпка премина през почти безплътното й тяло.

— Аполоне?

— Да, сладка моя! — той притисна лице в косата й.

Памела се отдръпна от него, оглеждайки се объркано. Видя, че стои в огромна мраморна стая с Аполон, прекрасна млада жена и висок, тъмен мъж. После спусна поглед надолу към тялото си и лицето й пребледня.

— Кажи ми, че това е сън, Аполоне. Кажи ми, че съвсем скоро ще се събудя — гласът й трепереше.

— Не мога — сломено изрече той.

— Памела — гласът на Лина беше като топъл, тих поток. Тя докосна леко ръката на новодошлия при мъртвите дух.

— Аз съм Каролина. Можеш да ме наричаш Лина, ако искаш. А това е съпругът ми, Хадес.

Очите на Памела изглеждаха огромни и кръгли върху бледото й лице.

— Хадес? — прошепна тя, вдигна вдървено полупрозрачната си ръка и я загледа втренчено. — Аз съм мъртва? И сега съм в… — очите й се стрелнаха обратно към Хадес и устата й се отвори, сякаш искаше да изкрещи.

— Ти си в Елисейските полета — каза й Лина с нежна усмивка. Пое ръката, която Памела продължаваше да държи пред себе си и я обви в своята топлина, повелявайки на безсмъртните сили, таящи се в тялото на Персефона, да я успокоят. — По-точно си в нашия палат на края на Елисейските полета. Подземният свят е много красиво място, скъпа. Тук няма от какво да се страхуваш.

— Подземния свят? — клатейки глава, Памела погледна Аполон. Защо съм в гръцкия подземен свят?

— Не знаех какво друго да направя — очите на Аполон я молеха да разбере.

— Не! — прошепна Памела. — Не! Не може да бъде!

— Ти умря преди слънцето да залезе. Не можех да направя нищо, за да те спася. Моля те, прости ми! Не можех да те пусна да си отидеш — аз… аз… не мисля, че някога мога да те пусна да си отидеш…

Памела продължаваше да клати глава и да го гледа втренчено. И тогава си спомни. Видя колата, идваща към нея, и преживя наново целия смъртоносен сблъсък. С конвулсивно, механично движение тя отстъпи от обятията на Аполон и впери в него широко отворени очи.

— Не знам какво да правим сега — рече той.

— Е — каза Лина делово, — сега ще отидеш с Хадес, ще се почистиш и ще облечеш дрехи, които нямат… — тя спря и реши да използва други думи. — Дрехи, които не са толкова мръсни. В това време аз ще разведа Памела наоколо. Вървете — тя улови погледа на съпруга си и повдигна вежди. — Ние двете ще се оправим чудесно.

— Няма да се бавя — обърна се Аполон към Памела.

Тя само го погледна безучастно, докато той и Хадес излизаха.

Лина продължаваше да държи хладната ръка на Памела и внимателно я поведе към една голяма посребрена врата в далечния край на залата. Новодошлият при мъртвите дух я последва без съпротива. Озоваха се в широко фоайе, където висяха полилеи със скъпоценни камъни. Лина се обърна надясно и после отново наляво. Огромни стъклени врати се отвориха, без тя да ги докосва и те се озоваха в невероятно красив двор с мраморни статуи, грамаден фонтан и цветя във всички различни нюанси на бялото.

Дори през ужасния възел от паника, който сякаш спираше мислите в ума й, дизайнерът в Памела забеляза прелестта наоколо.

— Фантастично е, нали? — каза Лина. — Обикнах го от първия миг, в който го зърнах.

Памела погледна Лина и замига бързо, като сомнамбул, борещ се да се събуди.

— Ти всъщност не си една от тях, нали?

— Не — Лина поклати глава, при което кестенявата й коса обви с вълни стройната й талия. Усмихна се и посочи към тялото си.

— Това е от тях, но това — тя сложи ръка върху сърцето си — е съвсем смъртно. Аз съм като теб: дух, преместен от мястото, което наричат съвременния смъртен свят. Ела, да седнем на тази пейка. — Лина изчака Памела да се настани, преди да продължи. — Всъщност съм сладкар от Тулса. Това е дълга история, но крайният резултат е, че Персефона и аз сключихме сделка. Когато в Тулса е пролет и лято, нейният дух е там, в моето тяло, а аз съм тук, в Подземния свят, с Хадес. Щом в Оклахома настъпят есента и зимата, аз съм там, а тя се весели на Олимп или някъде другаде в своето божествено тяло. — Лина се усмихна широко. — И това е доста добра сделка. Зимите в Оклахома са приятни, а времето в Елисейските полета — тя посочи с жест наоколо — е винаги перфектно. Освен това, разбира се, тук е Хадес. — Очите й омекнаха.

— Не мога… Не знам дали съм способна да приема всичко това — Памела избърса с ръка челото си и се стресна като видя бледата си, призрачна ръка. — Не се усещам като себе си… Не изглеждам като себе си…

— Знам, скъпа, знам. Винаги е трудно, когато някой умре, преди да е готов. А при теб е особено трудно, защото това не е мястото, където очакваше да се озовеш накрая. Но ти обещавам, че Елисейските полета ще те посрещнат с добре дошла. Тук ще намериш покой. Не е нужно да се страхуваш. Просто слушай духа си — той знае повече, отколкото си мислиш.

— Покой… — повтори Памела. Вече не се бореше за въздух и не беше толкова изплашена. През шока и паниката усещаше нещо, което й напомняше малко на гласа на Лина. Беше сладко, топло и успокоително, като дъжд в късна пролет или следобедна дрямка. Витаеше във въздуха около нея. Лек бриз погали духовното й тяло, утешавайки я. Сякаш шептеше името й като майка, прегърнала топло в обятията си изгубено дете.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лина, изучавайки лицето й.

Памела пое дълбоко въздух и погледна отново тялото си. Този път сияещата й кожа не я изплаши. Да, това все пак беше тя — нейните ръце, нозе и всичко останало от тялото й. Вдигна отново ръка. Разглеждаше я и разпознаваше душата в променената й обвивка. Топлият бриз я лъхна, милвайки я с осезаема благосклонност и любов.

— Мисля, че започвам да разбирам — потънала в мисли, тя прокара ръка през късата си коса. Съвсем смътно отбеляза, че чувството напомня малко на това ръката й да мине през хладна мъгла. Обърна се на пейката с лице към Лина. — Мога да повярвам, че ще намеря покой тук, но любовта?

— Вече знаеш отговора, Памела. Все още ли обичаш Аполон?

— Разбира се! — отвърна тя без колебание.

Лина се усмихна.

— Това е така, защото любовта е едно от малкото неща, които можем да вземем с нас.

— А какво ще стане с… — Памела вдигна отново полупрозрачната си ръка. — Не съм същата, каквато бях преди.

— Не, не си същата, но духът ти притежава форма и чувства. Останалото зависи от теб и Аполон.

— За него няма ли да е като да обича призрак? — унило изрече Памела.

Лина пое отново ръката й.

— Харесва ми повече да го възприемам като любов към същността на един човек.

— Аз съм мъртва!

Този път сърцето й не потрепери, не се почувства, така, сякаш трябва да се събуди от кошмар. Случайни мисли прелитаха през ума й — притесняваше се за брат си, за родителите си и за Върнел, но в безпокойството й имаше нещо далечно, като от друг свят. Сякаш си спомняше сладък, повтарящ се сън. Не че ги бе забравила или че бе спряла да ги обича. Просто вече се чувстваше откъсната от живота. Чудеше се дали това не е някакъв вграден защитен механизъм на душата, предпазващ духа й от вечна скръб по онези, които оставя след себе си. Вечността… Все още й беше непонятно.

— Аз съм мъртва, но продължавам да съм себе си…

— Да, скъпа и ще бъдеш съвсем добре — каза Лина. После вдигна очи и се усмихна. — Ето че идват и нашите богове.

Хадес и Аполон крачеха към тях през покрития с цветя двор. Мрачният бог бе поставил ръка на рамото на приятеля си и му говореше разпалено, докато вървяха. Аполон кимаше в отговор, но щом видя Памела, вниманието му се насочи изцяло към нея, докато бързаше към мястото, където бяха седнали двете с Лина. Спря до скамейката.

— Изглеждаш толкова зле, колкото и след като змията те ухапа — каза Памела. — Ръката вече не те боли, нали?

— Не! — той почти се разсмя. — Нито една рана не е останала в тялото ми. — Аполон си позволи да прокара леко пръсти по бузата й. — Превърна ли се отново в себе си, сладка Памела?

— Да, така мисля. По някакъв начин съм различна, но все пак съм себе си. Може би съм повече себе си откогато и да било — в гласа й прозираше учудването й от този факт.

— А прощаваш ли ми за това, че откраднах душата ти и я доведох тук?

Памела разгледа красивото му лице. Дина беше права. Тя трябваше да вземе любовта със себе си, заедно с още някои неща — като вярата, надеждата и прошката.

— Всичко е наред, Аполоне. Прощавам ти — изрече тя.

Смълчан, богът на светлината падна на колене, зарови глава в скута й и докато тя галеше косите му, Аполон ридаеше.

На планината Олимп Зевс слушаше Артемида, която довършваше историята си. Богинята ловджийка бе впечатляваща в гнева си, но не само това. Тя беше страстна в защитата на съвременните смъртни. Заинтригуван, Зевс гледаше как дъщеря му бърше сълзи от прекрасното си лице, описвайки гибелта на смъртната жена, която — по нейните думи — брат й обича. Трудно му бе да повярва в промяната у нея. Артемида никога не бе проявявала особена загриженост към смъртните. Не беше жестока с тях — просто бе надменна, хладна и недостижима. Хората принасяха жертви на богинята ловджийка, молеха се за помощта й и от време навреме, ако й хрумне, Артемида дори изпълняваше желанията им. Но никога, през всички векове на своето съществуване, Зевс не я бе виждал да плаче за смъртен. Сега тя говореше с искрена топлота за барда, приютил нея и нейния брат близнак. Сякаш наистина я бе грижа за смъртния мъж. Всичко това беше пленително.

— Онази бедна, слаба жена, която послужи като инструмент за смъртта на Памела, беше под влиянието на Бакхус. Усетих неговата смрад! Сякаш тя и нощта бяха окъпани в тази миризма. Богът на виното е виновен и то не само за смъртта на един невинен човек. Той нагласи всички събития, които доведоха до онази тъжна нощ. И защо? — богинята се обърна към Бакхус, който също стоеше пред великия Зевс, седнал на повдигнат трон. — Заради злоба и завист!

— За възмездие! — изкрещя Бакхус.

— Възмездие!? — извиси глас Артемида. — С какво Памела заслужи наказанието ти? Тя беше мила и предана. Всичко, което правеше, бе да обича брат ми и да помага на двама ни, докато бяхме впримчени в техния свят без никакви сили.

— Наказанието не беше за нея. Беше за теб и арогантния ти брат.

— Бакхус извърна дивите си, обезумели очи към Зевс. — Не виждаш ли!? Те мислят, че могат да превземат моето царство и никой никога да не ги пипне за провинението им. Не бяха невинни посетители — бяха узурпатори!

Тишина! — заповяда Зевс и една мълния проряза небето. — Време е да отсъдя! Приближи се, Бакхусе.

Богът се приближи колебливо до трона на Зевс.

— Ти си мой син, Бакхусе и аз те обичам. Но ти си също така дете на своята майка. Тя желаеше онова, което не може да има. Нямаше начин Семела да бъде накарана да прозре кое е разумно. Така изпълнението на желанието й струваше живота й. Сега ти искаш онова, което не ти принадлежи. Както и на твоята майка, дадох ти възможност да се вслушаш в здравия разум. Вместо това ти ми отвърна с лъжа и омраза. Така че ти ми кажи, Бакхусе, бог на виното, какво правиш, когато някоя твоя лоза престане да ражда добър плод?

Объркан, Бакхус примигна с малките си очи и хвърли бърз поглед към Зевс.

— Подрязвам я в края на сезона и така през следващия сезон тя отново е жива и дава добър плод.

Зевс кимна сериозно.

— Това е и твоето наказание, сине мой. Отсега нататък, в края на всеки сезон тялото ти ще се изпраща на Титаните, за да бъде разкъсано.

— Подрязано — от техните могъщи орли. Когото се родиш наново, научи своя урок от пропиляната лоза. Помисли за злодеянията си, поучи се и дай нов плод.

Докато Бакхус пищеше от ужас, Зевс вдигна могъщата си ръка и богът на виното изчезна.

Зевс обърна поглед към Артемида.

— Приближи се, дъще моя.

Без да показва страх, Артемида отиде при трона.

— Кажи ми какво научи в царството на Лас Вегас — рече Зевс.

Тя срещна буреносно сивите очи на баща си.

— Разбрах какво е да си смъртен.

— Кажи ми какво означава това, Артемида.

— Разбрах, че те не са слаби, незначителни същества, които живеят и умират за един кратък миг. Изобщо не са слаби — само техните смъртни обвивки загиват. Много от тях носят в себе си искрите на честта и предаността, на приятелството и любовта. Те греят толкова ярко, че ако можехме да ги видим такива, каквито са в действителност, светлината им би заслепила дори боговете.

— И ценен урок ли беше това?

— Ще го нося вечно със себе си — отвърна тя.

— Значи си взела своята поука чрез нещо по-силно от всяко наказание, което мога да отсъдя. Научила си я чрез собственото си сърце. Затова няма да добавям нищо повече. Истината, която носиш в сърцето си, е достатъчен урок. Свободна си да правиш каквото пожелаеш.

Артемида се поклони, но преди да успее да напусне тронната зала на баща си, гласът му я спря.

— Едно последно нещо, дъще моя. Брат ти има нужда от теб. Давам ти силата, която ще ти е необходима, за да му помогнеш… ако избереш да го направиш.

Объркана, Артемида сведе отново глава. Разбира се, че щеше да помогне на Аполон.

— Благодаря ти, родителю.

— Не ми благодари все още, дъще. Любовта често е толкова болезнена, колкото е и сладка. Сега върви при Аполон.

Тъгата в могъщия глас на Зевс не можеше да се обърка с друго.

В мига, в който Артемида се освободи от присъствието на баща си, тя затвори очи и волята й я отнесе в подземния свят.

Загрузка...