Първа глава


Господи, тя обожаваше летищата! Напомняха й за любов, вълнение и обещание за ново начало. Не за пръв път Памела си помисли, че навярно именно нейното дълбоко и романтично увлечение по летищата бе възпламенило връзката й с Дуейн. Само като го зърна, облечен в пилотска униформа на „Юнайтед еърлайнс“, всяка разумна мисъл напусна тялото й, заедно с една смешна момичешка въздишка на удоволствие.

Каква глупачка беше тогава!

Драматичният край на връзката им вече бе зад гърба й. Най-накрая! Памела затвори очи и прокара пръсти през наскоро подстриганата си в шикозна къса прическа коса. Искаше й се да се сблъска с Дуейн някъде из летището на Колорадо Спрингс, преди да се качи на самолета на „Саутуест еърлайнс“. Истински би се радвала да види ужасената му гримаса, докато осъзнава, че е отрязала плътната черна коса, която преди стигаше до кръста й. Косата, която той с такова удоволствие бе докосвал, галел и… Памела потръпна от отвращение при спомена. Само мисълта за това я караше да се задушава. Да се отърве от косата си бе последната крачка към освобождаването й от веригите на задушаващата любов на Дуейн. Бяха минали шест блажени месеца от последния й разговор с него. След месеци, в които бе отказвала подаръците му, връщала цветята и напомняла, че бракът им е направил и двамата нещастни, краят на връзката им най-сетне бе настъпил, за голямо разочарование на нейните близки. Те вярваха, че Дуейн е идеален за нея и че постъпва като истинска глупачка като го напуска. Все още чуваше думите на брат си, снаха си и родителите си: „Не е толкова лош. Дава ти всичко, което поискаш, изкарва страхотни пари, обожава те.“

Той не просто я обожаваше, той искаше да я погълне. На повърхността Дуейн Едуарде изглеждаше преуспял, красив, елегантен мачо с две думи — привлекателен мъж. Но под тази външност, там, където живееше истинският Дуейн, се криеше нуждаещо се, властно, пасивно-агресивно момче мъж.

Памела разкърши рамене, за да се отърси от напрежението, което й причиниха мислите за Дуейн. На втори поглед беше доволна, че не го срещна на летището. Не беше подстригала косата си само за да му покаже! Беше го направила, защото така искаше. Това подхождаше на жената, в която се превръщаше. Тя облегна ръка на облегалката на седалката и устните й се извиха нагоре.

Харесваше жената, в която се преобразяваше. Удовлетворена, помисли си Памела. Години наред не се бе чувствала удовлетворена от себе си. Но сега вече бе друго, дори не я интересуваше, че е смачкана в седалка до прозореца на „Саутуест еърлайнс“, в съседство с някаква жена, която непрекъснато я мушкаше със своя кокалест лакът, докато се бореше с вмирисаната на цигари страница с кръстословици на „Ню Йорк Таймс“.

„Защо ли на някой му е притрябвало да решава кръстословици? Няма ли нещо по-смислено, което да прави с ума си?“ Г-жа Кокалести Лакти се изкикоти и попълни още едно празно място. Памела предположи, че по-смислено нещо явно няма.

„Не! Без негативни мисли! Самореализиращите се предсказания са силни. Негативните мисли пораждат негативна енергия.“ Започваше да звучи като майка си, Господ да й е на помощ! Памела въздъхна и опря чело в стъклото на прозореца.

Добре, ще върне потока на мислите си. Няма да позволи жената, седнала до нея, да я подразни, защото това е безсмислена загуба на време, също както да мисли за негативни неща. По дяволите, коя е тя, че да съди? Памела хвърли поглед към книгата в скута си. Седеше си отворена на една и съща страница от началото на полета. Какво правеше тя със своя ум? Вместо да чете чудесния „Каменен принц“ на Джена Шоуолтър, пропиля времето си в мисли за своя ужасен бивш. Не, не стоеше толкова ниско — работи здраво, за да стигне дотук.

Памела съзнателно се съсредоточи върху гледката през прозореца. Пустинята бе едновременно сурова и красива. С изненада осъзна, че я намира за привлекателна — поне от височина няколко хиляди фута. Пустинята беше толкова различна от тучната зеленина около нейния дом в Колорадо и въпреки това — притегателна по особен начин. Самолетът започна да завива, наклони едното си крило надолу и дъхът на Памела спря, когато за пръв път зърна Лас Вегас. Там, в сърцето на пустинята, насред пясъка, червената почва и каньоните, се издигаше град от стъкло, светлини и виещи се магистрали. Дори от небето се виждаше, че се пука по шевовете от коли.

— Като в сън — промърмори Памела на себе си.

— Съвсем вярно, по дяволите! И е внушително — дрезгавият глас на госпожа Кокалести Лакти си проправи път през гърлото й, което познаваше отблизо дима на твърде много екстра дълги ментолови цигари „Вирджиния Слим“.

Памела потисна раздразнението си.

— Необикновено е. Знаех, разбира се, че Вегас е построен насред пустинята, но…

— За пръв път ли идваш в града на греха? — прекъсна я жената.

— Да.

— О, малката! Това ще бъде най-невероятното преживяване в живота ти. Помни, че каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас.

— О, всъщност, аз не съм тук за удоволствие. Пътувам по работа.

— Красиво младо същество като теб със сигурност ще намери време да съчетае и двете.

Жената помръдна знаещо изписаните си с молив вежди.

Памела усети как челюстта й се стяга. Мразеше да се държат с нея покровителствено само защото случайно бе привлекателна. Скъсваше си задника от работа, за да успее. И на трийсет не беше млада!

— Може би щях, ако нямах собствен бизнес и не ме интересуваше дали клиентът ще препоръча работата ми на други. Това обаче не е моят случай. Така че съм тук заради работата си, не да си играя.

Изненаданият поглед на спътничката й се задържа на обиците й с диаманти — всеки по един карат — и на добре ушития й костюм „Фенди“ с цвят на слонова кост. Класическата му разцветка се подчертаваше чудесно от пъпешовомандаринен копринен шал и прилепнала блуза без ръкави.

Памела видя какво се чете в погледа на жената и й се прииска да изкрещи: „Не, дрехите ми не са купени от някой проклет мъж!“

— С какво точно се занимаваш, скъпа?

— Собственичка съм на „Руби Слипър“, студио за интериорен дизайн.

Сбръчканото лице на жената омекна в усмивка и Памела сепнато осъзна, че тя вероятно е била много красива някога.

— Руби Слипър… Харесва ми. Звучи наистина хубаво. Обзалагам се, че си много добра в това, което правиш. Веднага се вижда, че имаш класа, но това не е класата на Вегас. Какво правиш тук?

— Имам клиент писател, който си строи ваканционна къща във Вегас. Покани ме да я декорирам.

— Писател… — жената разпери дългия си червен маникюр. — Сигурно е голяма работа. Кой е той? Може би съм го чувала.

— Е. Д. Фауст, пише фентъзи.

Памела бе проверила набързо името му в Амазон по време на първия им разговор. Мъжът се представи като „Е. Д. Фауст, автор на бестселъри.“ Нямаше представа кой е, но щом изписа името му в търсачката на Амазон, на екрана й засветиха страница след страница със заглавия като „Колоните на меча“, „Голи ветрове“, „Вярата на прокълнатите“ и така нататък. Памела не се интересуваше особено от автори на научна фантастика и фентъзи. Четеше по малко от всичко, така че бе пробвала някои от най-големите имена в жанра, но всички твърде много си приличаха. Мечове, магиии, космически кораби, кръв, тестостерон… дъра-бъра… скука. Памела обаче не беше глупава. Разбира се, не можеше да каже всичко това на спътничката си. Един от основните й принципи беше никога, абсолютно никога да не говори неприятни неща за свой клиент. Така че се усмихна лъчезарно и кимна в отговор на празния поглед на спътничката си, сякаш за нея Е. Д. Фауст бе Нора Робъртс.

— Току-що излезе книгата му „Колоните на меча“, но досега има публикувани над петдесет книги и повечето са били във всички най-големи класации за бестселъри.

— Никога не съм го чувала, но в крайна сметка аз обичам хубавите кръстословици повече от всичко на света — жената отново се изкикоти.

— Е, всичко, освен висок, снажен мъж с каубойска шапка и студена бира.

Докато се смееше, тя смушка Памела с лакът — този път нарочно. Памела с учудване усети, че отвръща на усмивката й. Имаше нещо честно и непосредствено във възрастната жена, което правеше грубото й лице и недодяланите й маниери привлекателни по някакъв особен начин.

— Памела Грей — каза тя, протягайки ръка.

— Били Мей Джонсън — жената отвърна със силно ръкостискане и топла усмивка. — Приятно ми е да се запознаем. Ако имаш нужда от приятелска физиономия или студена бира, мини през „Фламинго“. Обикновено работя на бара на първия етаж.

— Може и да се възползвам.

Стюардесата обяви, че се приземяват и Памела върна седалката си в изправено положение. Били Мей поклати глава и промърмори нещо над квадратчетата в кръстословицата, повечето от които още стояха празни.

— Да знаеш, че претенциозният „Ню Йорк Таймс“ съвсем е отишъл по дяволите, щом позволяват на бракоразводни адвокати от Тексас да му правят кръстословиците — тя въздъхна и се концентрира върху един от въпросите, след което погледна Памела подозрително. — Хей, надутото обяснение е „метафорична еманципация“. Отговорът е с осем букви. Всичко, за което мога да се сетя, е „Будвайзер“, но то е с девет букви.

— Адвокатът, който е направил кръстословицата, мъж ли е или жена?

— Мъж.

— Опитай „издръжка“ — каза Памела, усмихвайки се дяволито.

Били Мей попълни квадратчетата с доволно изсумтяване и намигна на Памела, докато самолетът се приземяваше.

— Току-що си спечели безплатна бира. Надявам се, че си толкова добра в декорирането, колкото и в кръстословиците.

Памела се приближи до униформения мъж, който държеше табела с надпис Памела Грей, Губи Слипър. Думите бяха изписани със златни релефни букви. Преди Памела да успее да проговори, мъжът направи бърз лек поклон и я попита с отчетлив британски акцент:

— Госпожица Грей?

— Да, аз съм Памела Грей.

— Много добре, мадам. Ще взема багажа ви. Моля, бъдете така добра да ме последвате.

Тя го стори и трябваше да ускори стъпките си, за да следва енергичната му уверена походка през претъпканото летище. Пред входа ги чакаше лимузина. На Памела й се прииска да остане права и зяпнала, когато мъжът отвори вратата на прекрасния ретро стреч Ролс Ройс, но вместо това седна грациозно върху кожената седалка в гълъбов цвят и му благодари, преди той да затвори вратата.

— Добра среща, госпожице Грей! — избоботи дълбок глас от другия край на лимузината.

Памела подскочи. Един мъж се подаде от тъмния ъгъл на купето и протегна силната си ръка към нея. Тя я хвана автоматично и в същия миг кристалните лампи от двете страни на колата, примигнаха.

— Аз, разбира се, съм Е. Д. Фауст, но ми казвай Еди.

Памела бързо възвърна самообладанието си, усмихна се спокойно и отвърна на силното му ръкостискане. Първото й впечатление от Е. Д. Фауст беше, че е огромен. Веднага след като се уговориха тя да поеме декорирането на къщата му, Памела изтича до най-близката книжарница, за да купи няколко негови романа, така че го бе виждала на снимка. Но снимките в книгите му изобщо не загатваха за исполинските му размери. Мъжът срещу нея буквално изпълваше пространството. Напомняше й на Орсън Уелс или на някакъв застаряващ Марлон Брандо. Беше тъмнокос. Косата му, гъста и черна, бе опъната назад в ниска опашка и очертаваше едно ясно и дълбоко врязано „м“ на челото му. Копринената му риза с дълги ръкави също бе черна, както и огромните панталони и лъскавите му ботуши. Въпреки слоевете тлъстина, силните черти на лицето му се открояваха ясно. Трудно бе да се определи възрастта му. Памела знаеше, че трябва да е някъде между трийсет и петдесет, но нямаше идея на колко години е точно. Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя го изучаваше и в кафявите му очи заблестя нещо, което приличаше на палава искра, сякаш бе свикнал да бъде център на внимание и това му доставя удоволствие.

— Радвам се най-после да се запознаем, Еди. И моля те, наричай ме Памела.

— Памела да бъде.

Внезапно той чукна с дръжката на черния си бастун, завършваща с глава на дракон, по наполовина спуснатото стъкло, разделящо пътниците от шофьора.

— Можеш да тръгваш, Робърт.

— Много добре, сър.

Лъскавата лимузина бавно потегли.

— Надявам се, че пътуването не те е изтощило напълно, Памела — обърна се отново към нея мъжът.

— Не, полетът от Колорадо Спрингс е кратък.

— Тогава не би имала нищо против да започнем работа веднага?

— Не, ще се радвам. Означава ли това, че вече сте решили в какъв стил искате да е домът ви? — ентусиазирано попита Памела.

Ако тази изискана кола е показателна за стила и бюджета на Еди… главата й се замая при мисълта за възможностите. Образец! Щеше да създаде великолепен ваканционен рай, който да подхожда на краля на фентъзито.

— Знам точно какво искам. Открих го тук, в този магически град. Нужно е само да му направиш точно копие — Еди почука отново на прозореца. — Робърт, откарай ни до Цезар Палас.

Загрузка...