Боговете на вината

1.

Приближих към свидетелската банка със сърдечна и предразполагаща усмивка. Това, разбира се, прикриваше истинското ми намерение да унищожа жената, седнала там и впила поглед в мен. Клеър Уелтън току-що бе посочила клиента ми като човека, накарал я насила под дулото на пистолет да слезе от нейния мерцедес Е60 на Бъдни вечер миналата година. Твърдеше, че след това я бутнал на земята, взел колата, чантата й и всички покупки от мола, които била натоварила на задната седалка. Както току-що бе казала на прокурора, който я разпитваше, той също така отнел усещането й за сигурност и самоувереност, макар че за тези по-лични кражби не бе обвинен.

— Добро утро, госпожо Уелтън.

— Добро утро.

Произнесе думите така, сякаш бяха синоним на „Моля, не ме наранявайте“. Но всички в съдебната зала знаеха, че работата ми днес е да я нараня и така да навредя и на обвинението срещу клиента ми Ленард Уотс. Уелтън беше над шейсет години, с вид на матрона. Не изглеждаше крехка, но се надявах да е. Бе домакиня от Бевърли Хилс, една от трите жертви на хулиганство и грабеж в предколедна престъпна поредица, довела до девет обвинения срещу Уотс. Полицията го бе нарекла Калника — як крадец, който преследваше набелязани в моловете жени, удряше колите им на знак „стоп“ в жилищни квартали и когато те слизаха да видят какви са щетите, им отнемаше превозните средства и принадлежностите под дулото на пистолет. След това залагаше всички вещи, прибираше пари в брой и захвърляше колите в автомобилни морги в Долината.

Всичко това се основаваше на показания, които уличаваха Ленард Уотс като виновник. Точно това правеше Клеър Уелтън толкова специален и ключов свидетел в процеса. Тя бе единствената от трите жертви, която посочи Уотс на съдебните заседатели и категорично заяви, че това е човекът, който я е нападнал. Тя бе седмият свидетел на обвинението за два дни, но що се отнасяше до мен — тя бе единственият свидетел. Най-важната от всички кегли. Ако я съборех под правилния ъгъл, всички останали щяха да се разлетят заедно с нея.

Трябваше да организирам удар, иначе съдебните заседатели, които наблюдаваха всичко, щяха да пратят Ленард Уотс в затвора за много дълго време.

Взех един лист и го занесох при свидетелската банка. Заявих, че това е първоначалният доклад за престъплението, написан от патрулиращ полицай, който пръв отговорил на повикването на Клеър Уелтън на 911, което тя направила от взет назаем телефон след обира. Листът вече беше част от веществените доказателства на щатското обвинение. След като поисках разрешение от съдията, го сложих на свидетелската банка. Уелтън се отдръпна. Бях сигурен, че повечето съдебни заседатели видяха това. Зададох първия си въпрос, докато се връщах към катедрата между прокурорската и адвокатската маса.

— Госпожо Уелтън, пред вас е първоначалният доклад от деня на нещастния инцидент, в който сте пострадали. Спомняте ли си дали разговаряхте с полицая, който дойде да ви помогне.

— Разбира се.

— И коректно сте му разказали какво се е случило?

— Да. Все още бях в стрес от…

— Но му казахте какво се е случило, за да може да пусне жалба срещу мъжа, който ви е обрал и е взел колата ви, така ли е?

— Да.

— Това полицай Корбин ли беше?

— Предполагам. Не помня името му, но така пише в доклада.

— Но си спомняте, че казахте на полицая какво се е случило, така ли?

— Да.

— И той записа накратко думите ви?

— Да, така направи.

— И дори ви помоли да прочетете написаното и да го подпишете?

— Да, но бях много разстроена.

— Това под обобщението на случая вашият подпис ли е?

— Да.

— Госпожо Уелтън, бихте ли прочели на глас какво е записал полицай Корбин, след като е разговарял с вас?

Уелтън се поколеба, докато преглеждаше доклада. Прокурор Кристина Медина използва момента, за да стане и да възрази.

— Ваша Чест, независимо дали свидетелката е подписала доклада, или не, защитникът се опитва да обори показанията й с писания, които не са нейни. Щатът възразява.

Съдия Майкъл Сийбекър присви очи и се обърна към мен.

— Господин съдия, като подписва полицейския доклад, свидетелката го приема. Това е документ за случилото се и съдебните заседатели трябва да го чуят.

Сийбекър отхвърли възражението и подкани госпожа Уелтън да прочете подписаното заявление. Тя най-накрая се съгласи.

— „Жертвата твърди, че е спряла на кръстовището на «Камдън» и «Елевадо» и малко след това е била ударена отзад от друга кола. Когато отворила вратата, за да слезе и да провери щетите, срещу нея застанал чернокож мъж на трийсет, трийсет и пет пв…“ Не знам какво означава това.

— Предполагаема възраст — казах. — Продължавайте да четете.

— „Той я сграбчил за косата и я издърпал от колата, а след това я хвърлил на уличното платно. Насочил към лицето й къс черен револвер и й казал, че ще я застреля, ако помръдне или издаде звук. След това заподозреният скочил в колата й и потеглил в северна посока, последван от колата, която ударила първото превозно средство отзад. В момента…“

Изчаках, но тя не довърши.

— Ваша Чест, можете ли да подканите свидетелката да прочете цялото заявление, както е записано в деня на инцидента?

— Госпожо Уелтън — каза съдия Сийбекър. — Моля, продължете да четете и ни представете цялото заявление.

— Но, господин съдия, това не е всичко, което съм казала.

— Госпожо Уелтън — каза настойчиво съдията, — прочетете цялото заявление, както ви помоли адвокатът.

Уелтън склони и дочете последното изречение.

— „В момента жертвата не може да предложи по-подробно описание на заподозрения.“

— Благодаря ви, госпожо Уелтън — казах. — След като не ни дадохте кой знае какво описание на заподозрения, още от самото начало ни предложихте най-подробни детайли за оръжието, прав ли съм?

— Не знам колко подробни са детайлите. Той го насочи към лицето ми, така че успях добре да го разгледам и да опиша какво съм видяла. Полицаят ми помогна да направя разлика между револвер и пистолет.

— И успяхте да дадете точни показания за вида оръжие, цвета и дори за дължината на дулото?

— Не са ли всички пистолети черни?

— Ами ако ви задам въпроса сега, госпожо Уелтън?

— Ами полицаят доста ме разпита за оръжието.

— Но не успяхте да опишете човека, насочил пистолета срещу вас. Въпреки това само два часа по-късно разпознавате лицето му сред купчина полицейски снимки. Правилно ли схващам, госпожо Уелтън?

— Трябва да разберете нещо. Видях мъжа, който ме ограби и насочи срещу мен оръжие. Да го опиша и да го разпозная са две различни неща. Когато видях снимката, бях сигурна, че е той, както съм сигурна и сега, че седя зад тази банка.

Обърнах се към съдията.

— Ваша Чест, бих искал да бъде отбелязано за протокола, че свидетелката не отговори на въпроса.

Медина се изправи.

— Господин съдия, адвокатът дава мъгляви твърдения в своя така наречен разпит. Той заяви нещо и свидетелката отговори. Няма основания да иска да се отбелязва в протокола, че не е отговорила.

— Искането се отхвърля — каза бързо съдията. — Задайте следващия си въпрос, господин Холър, и наистина имам предвид въпрос.

Така и направих. И се постарах добре. През следващите двайсет минути тормозих Клеър Уелтън със съмнения относно способността й да посочи клиента ми като извършител. Поинтересувах се колко чернокожи е срещала през живота си на домакиня от Бевърли Хилс и отворих вратата за проблемите на междурасовото разпознаване. И всичко това без никакъв резултат. В нито един миг не успях да разклатя увереността й, че Ленард Уотс е човекът, който я е ограбил. Оказа се, че е успяла да си върне едно от нещата, откраднати й по време на обира — самочувствието. Колкото повече я притисках, толкова по-непоколебима ставаше тя срещу словесните ми атаки и те рикошираха към мен. Накрая вече беше като скала. Никой така и не се усъмни в способността й да разпознае клиента ми. Бях изстрелял халосни патрони.

Казах на съдията, че нямам повече въпроси, и се върнах на банката си. Медина заяви, че има няколко кратки питания, и аз знаех, че ще зададе на Уелтън серия въпроси, които още повече ще укрепят достоверността на показанията й срещу Уотс. Седнах до клиента си, който се взираше в лицето ми за някакви знаци на надежда.

— Е — прошепнах му. — Това е. Свършено е с нас.

Той се дръпна от мен, сякаш отвратен от дъха или от думите ми — или от двете заедно.

— С нас? — повтори той.

Каза го достатъчно високо, за да прекъсне Медина, която се обърна и ни изгледа. Протегнах ръце в успокоителен жест и му прошепнах: „По-спокойно“.

— По-спокойно? — каза той високо. — Няма да се успокоя. Ти ми каза, че ще се справиш, че тя не е проблем.

— Господин Холър! — изръмжа съдията. — Овладейте клиента си, моля, или ще трябва да…

Уотс не изчака съдията да ни заплаши с това, което си бе намислил. Хвърли се към мен като защитник, който се опитва да прекъсне атака на противник на футболното поле. Столът ми се прекатури заедно с мен и двамата паднахме на пода в краката на Медина. Тя отскочи, за да се предпази, когато Уотс замахна с дясната си ръка. Лежах на лявата си страна, дясната ми ръка бе притисната под тялото на Уотс. Успях да вдигна лявата и хванах юмрука му, който летеше към мен. Но само омекотих удара. Юмрукът му стовари собствената ми ръка в челюстта ми.

Чувах викове и виждах с периферното си зрение движение наоколо. Уотс замахна, за да ме удари втори път. Но съдебните пристави се спуснаха към него, налетяха му и инерцията им го избута от мен и го хвърли на пода пред банките на обвинението и защитата.

Сякаш всичко се случваше на забавен каданс. Съдията крещеше заповеди, които никой не чуваше. Медина и съдебният репортер отстъпваха заднешком от мелето. Стенографката се бе изправила зад катедрата си и наблюдаваше случващото се с ужас. Уотс лежеше по корем, един пристав притискаше с ръка главата му към пода. За миг — докато му закопчаваха ръцете зад гърба — на лицето на Уотс се появи странна усмивка.

И само за секунди всичко свърши.

— Изведете го от съдебната зала! — нареди Сийбекър.

Извлякоха Уотс през желязната врата отстрани на залата, за да го заведат в килията, в която затваряха задържаните под стража обвиняеми. Мен ме оставиха седнал на пода, където имах възможност да разгледам щетите. По устата, зъбите и искрящо бялата ми риза имаше кръв. Вратовръзката ми бе паднала на земята. Закопчаваше се с игла отпред, носех я, когато посещавах клиенти в ареста и не исках да ме издърпат за нея през решетките.

Опипах челюстта си и прокарах език по зъбите. Всичко изглеждаше непокътнато и в изправност. Извадих от вътрешния джоб на сакото си бяла носна кърпа и започнах да си бърша лицето, а с другата си ръка сграбчих банката на защитата и се изправих.

— Джийни — каза съдията на стенографката. — Извикай санитарите за господин Холър.

— Не, господин съдия — намесих се бързо. — Добре съм. Само трябва малко да се почистя.

Наведох се за вратовръзката, а след това направих жалък опит да възстановя благоприличния си външен вид, като я закачих пак за яката си въпреки наситеночервеното петно, което бе съсипало предницата на ризата ми. Докато се занимавах със закопчалката, през главния вход в дъното се втурнаха още пристави, повикани от паникбутона, който съдията без съмнение бе натиснал. Сийбекър веднага им каза да не правят нищо, защото инцидентът се е разминал, и те се разгърнаха покрай стената в дъното на съдебната зала. Демонстрираха сила, в случай че някой си мисли да предприеме още нещо.

Обърсах за последно лицето си с носната кърпа и заговорих:

— Ваша Чест. Дълбоко съжалявам, че моят клиент…

— Не сега, господин Холър. Седнете си на мястото. И вие също, госпожице Медина. Всички да се успокоят и да седнат.

Направих каквото ми нареди. Притиснах сгънатата носна кърпа към устата си, докато гледах как съдията се завъртя със стола си и се обърна фронтално към съдебните заседатели. Първо каза на Клеър Уелтън, че може да стане от свидетелската банка. Тя се изправи колебливо и тръгна към вратата зад местата на защитата и обвинението. Изглеждаше по-потресена от всички в залата. И без съмнение имаше основание. Вероятно се бе сетила, че Уотс би могъл да нападне и нея, както бе направил с мен. И ако бе достатъчно бърз, можеше и да я стигне.

Тя седна на първия ред от местата за публиката, запазен за свидетели и служители, а съдията продължи със съдебните заседатели.

— Госпожи и господа, искрено съжалявам, че трябваше да видите тази сцена. Съдебната зала не е място, където може да се проявява насилие. Тя е място, където едно цивилизовано общество се изправя срещу насилието, което вилнее по улиците. Наистина се натъжавам, когато се случи нещо подобно.

Чу се тряскане на метал в метал и от посоката, в която беше килията, се зададоха двамата съдебни пристави. Зачудих се колко ли са поступали Уотс, докато са го затваряли вътре.

Съдията за момент млъкна, след това отново насочи вниманието си към съдебните заседатели.

— За съжаление решението на господин Уотс да нападне адвоката си накърни обективността ни. Вярвам, че…

— Ваша Чест? — прекъсна го Медина. — Може ли да чуете мнението на обвинението?

Медина разбираше накъде бие съдията и трябваше да направи нещо.

— Не сега, госпожице Медина, не прекъсвайте съда.

Но Медина беше настоятелна.

— Ваша Чест, може ли със защитата да се приближим към катедрата?

Съдията изглеждаше раздразнен, но склони. Оставих я да води и тръгнах след нея. Съдията натисна копчето на вентилатора, за да заглуши шепота ни и да не ни чуят съдебните заседатели, и преди Медина да изложи мислите си, отново ме попита дали искам медицинска помощ.

— Добре съм, господин съдия, но благодаря за предложението. Мисля, че най-много пострада ризата ми.

Съдията кимна и насочи вниманието си към Медина.

— Знам възраженията ви, госпожице Медина, но нищо не мога да направя. Съдебните заседатели са предубедени от видяното току-що. Нямам избор.

— Ваша Чест, делото е срещу много агресивен обвиняем, който е извършил тежки деяния. Съдебните заседатели знаят това. Няма да бъдат непоправимо предубедени от видяното. Те са в състояние да отсъдят за поведението му. Той доброволно прояви агресия, затова предубедеността към него не е нито неправомерна, нито нечестна.

— Изслушайте ме и мен, Ваша Чест. Аз съм на друго мнение…

— Освен това — прекъсна ме Медина, — боя се, че съдът е манипулиран от обвиняемия. Той много добре знае, че така може да получи нов процес. Той…

— Ей, чакайте малко — прекъснах я. — Възраженията на обвинението са пълни с недоказани инсинуации и…

— Госпожице Медина, възраженията ви се отхвърлят — каза съдията и прекрати дебатите. — Дори предубеждението да не е нито неправомерно, нито нечестно, господин Уотс току-що на практика уволни адвоката си. Не мога да искам от господин Холър да продължи при тези обстоятелства и не съм склонен да позволя на господин Уотс да се върне в тази съдебна зала. Отстъпете. И двамата.

— Ваша Чест, искам възраженията на обвинението да се отразят в протокола за обжалването.

— Ще ги имате. А сега отстъпете.

Върнахме се на банките си, съдията спря вентилатора и пак се обърна към съдебните заседатели.

— Госпожи и господа, както ви казах, събитието, на което току-що станахте свидетели, създаде ситуация на предубеденост към обвиняемия. Смятам, че ще ви е много трудно да се абстрахирате от това, докато обсъждате дали е виновен, или невинен. Затова трябва да обявя процеса за невалиден и да ви освободя с благодарност от този съд и от гражданите на Калифорния. Приставът Карлайл ще ви придружи до заседателната зала, където можете да си съберете нещата и да се приберете у дома.

Съдебните заседатели изглеждаха несигурни какво да правят и дали всичко е свършило. Накрая един куражлия се изправи и останалите го последваха. Заизнизваха се през вратата в дъното на залата.

Погледнах Кристина Медина. Тя седеше на банката на обвинението, увесила нос. Изглеждаше победена. Съдията набързо закри заседанието и излезе. Сгънах изцапаната си носна кърпа и я прибрах.

2.

Бях предвидил целият ми ден да е зает с това дело. Сега изведнъж се оказах свободен, нямах срещи с клиенти и работа с прокурори, нито някакъв друг ангажимент. Излязох от съда и тръгнах по „Темпъл“ към Първа улица. На ъгъла имаше контейнер за смет. Извадих носната си кърпа, вдигнах я към устните си и изплюх всички парченца в нея. След това я изхвърлих.

Завих надясно по Първа и видях край тротоара редица лимузини. Бяха шест, една зад друга като траурна процесия, шофьорите им се бяха събрали, шегуваха се и чакаха. Казват, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство, но след филма1 се бе пръкнало цяло стадо адвокати с линкълни, които задръстваха местата за паркиране край съдилищата на Лос Анджелис. Чувствах се едновременно горд и раздразнен. Бях чувал доста пъти, че други колеги се хвалели, че те са вдъхновението за филма. На всичкото отгоре поне три пъти през последния месец бях скачал в погрешния линкълн. Този път нямаше да направя подобна грешка.

Извадих мобилния си телефон и се обадих на Ърл Бригс, моя шофьор. Той вдигна веднага и аз му казах да отвори багажника, след това затворих.

Видях капака на багажника на третия линкълн в редицата да се вдига и вече знаех къде отивам. Когато стигнах, оставих куфарчето си на земята и си свалих сакото, вратовръзката и ризата. Отдолу имах тениска, така че не карах колите да забавят ход. Избрах бледосиня риза оксфорд от резервните, които държах в багажника, разгънах я и я облякох.

Ърл беше мой шофьор от почти десетилетие. Винаги щом се забъркаше в нещо идваше при мен и след това отработваше хонорара си, като ме возеше. Този път не плащаше своя беля. Защитавах майка му, когато банката поиска да продаде дома й поради необслужен ипотечен кредит, и я спасих от изхвърляне на улицата. Това ми спечели половин година возене от Ърл.

Бях метнал съсипаната си риза на калника. Той я взе и я разгледа.

— Някой да не е разлял върху теб плодов пунш?

— Нещо такова. Да тръгваме.

— Мислех, че цял ден ще си в съда.

— И аз. Но нещата се промениха.

— Накъде?

— Нека минем първо през Филипе.

— Дадено.

Седна зад волана, а аз — на задната седалка. След отбиване до магазина за сандвичи на „Аламеда“ накарах Ърл да поеме на запад. Следващата спирка беше Имението Менора близо до Ла Бреа Парк в район Феърфакс. Казах, че ще се забавя около час, и слязох от колата с куфарчето в ръка. Бях затъкнал чистата риза в панталоните, но не си направих труда да си закачам пак вратовръзката. Нямаше да ми трябва.

Имението Менора беше старчески дом на четири етажа на „Уилоуби“, източно от Феърфакс. Записах се на рецепцията, взех асансьора до третия етаж и казах на дежурната сестра, че имам юридическа консултация с клиента си Дейвид Сийгъл и не бива да ни безпокоят в стаята му. Тя беше приятна жена, свикнала с честите ми посещения, така че кимна и аз тръгнах по коридора към 334-та стая.

Влязох и затворих вратата, след като сложих на дръжката от външната страна знак „не ни безпокойте“.

Дейвид Сийгъл, по прякор Адвоката, лежеше в леглото си, забил поглед в екрана на тихия телевизор, завинтен на стената срещу него. Тънките му бледи ръце бяха върху одеялото. От тръбата, която доставяше кислород в носа му, се чуваше леко свистене. Когато ме видя, се усмихна.

— Мики.

— Как си днес, Адвокате?

— Също като вчера. Носиш ли ми нещо?

Дръпнах стола за посетители от мястото му до стената и го сложих така, че да седна в полезрението му. Той беше на осемдесет и една и не бе много подвижен. Отворих куфарчето си на леглото и го обърнах така, че да може да го стигне.

— Френски сос и специалитетът на Филипе. Какво ще кажеш?

— О, боже! — отвърна той.

В Менора се спазваше кашер и аз използвах юридическите консултации, за да го заобиколя. На Сийгъл му липсваха заведенията, в които се бе хранил по време на четирийсетгодишната си кариера като адвокат в центъра на града. С удоволствие му доставях кулинарна радост. Той беше съдружник в кантората на баща ми. Беше стратегът, а баща ми — лицето на фирмата, което прилагаше стратегиите в съда. Преди година дойдох при Адвоката, след като загубих изборите за районен прокурор заради скандал и самоунищожително поведение. Трябваше ми житейска стратегия и Адвоката ми помогна. Срещите ни наистина бяха напълно законни юридически консултации между клиент и адвокат, само че хората на рецепцията не знаеха, че аз съм клиентът.

Помогнах му да разопакова сандвича и отворих пластмасовата кутийка със соса, който правеше храната на Филипе толкова вкусна. Имаше и нарязана кисела краставичка, увита във фолио.

След първата хапка Адвоката се усмихна и вдигна кльощавата си ръка, сякаш току-що бе постигнал страхотна победа. Усмихнах се и аз. Радвах се, че мога да му донеса нещо. Имаше двама сина и цяла купчина внуци, но те идваха само по празници. Както ми бе казал Адвоката: „В един момент престават да имат нужда от теб“.

При посещенията ми при него говорехме най-вече за дела и той предлагаше стратегия. Беше неотразим в предвиждането на плановете на обвинението и развитието на случаите. Нямаше никакво значение, че не бе стъпвал в съдебна зала през този век, нито че наказателните закони се бяха променили от неговото време насам. Имаше базисен опит и винаги даваше предложения. Всъщност наричаше ги ходове — двоен сляп ход, ходът с тогата и т.н. Бях идвал при него по време на мрачния период след изборите. Исках да знам повече за баща си и затова как той се е справял с противоречията в живота си. Но накрая научих повече за правото и разбрах, че е като меко олово. Как може да бъде огъвано и моделирано.

— Правото подлежи на обработка — казваше ми Адвоката. — Отстъпчиво е.

Смятах го за част от своя екип и това ми позволяваше да обсъждам делата си с него. Той даваше идеи и предлагаше ходове. Понякога ги използвах и те работеха, друг път — не.

Той ядеше бавно. Знаех, че може да гризе сандвича цял час на малки хапки. Нищо не похабяваше. Изяждаше всичко, което му носех.

— Момичето от 330-а стая почина нощес — каза той, когато спря да дъвче. — Срамота.

— Съжалявам. На колко години беше?

— Млада. Току-що прехвърлила седемдесетте. Умря в съня си, тази сутрин я изнесоха.

Кимнах. Не знаех какво да кажа. Адвоката отхапа отново и се пресегна към куфарчето ми за салфетка.

— Не си пипнал соса, Адвокате. Хубав е.

— Предпочитам го без сос. Използвал си хода с кървавото знаме, нали? Как мина?

Докато взимаше салфетката, бе забелязал резервната капсула с кръв, която държах в найлоново пликче. Бях я взел за всеки случай, ако случайно глътна първата по погрешка.

— Като по ноти — отвърнах.

— Обявиха ли процеса за невалиден?

— Да. Имаш ли нещо против да ползвам банята ти?

Бръкнах в куфарчето и извадих друго найлоново пликче, в което държах четката си за зъби. Отидох в банята и си измих зъбите. Червената боя отначало оцвети четката в розово, но бързо се оттече в канала.

Когато се върнах, забелязах, че Адвоката е изял само половината сандвич. Знаех, че остатъкът е изстинал, но нямаше как да го занеса в дневната и да го затопля в микровълновата. Въпреки това Адвоката изглеждаше щастлив.

— Разкажи подробности — настоя той.

— Ами опитах се да пречупя свидетелката, но тя устоя. Беше като скала. Когато се върнах на банката, му дадох сигнал и той свърши каквото му бях казал. Удари ме малко по-силно, отколкото очаквах, но не се оплаквам. Най-хубавото беше, че не се наложи да поискам процесът да бъде обявен за невалиден. Съдията сам го предложи.

— Въпреки възраженията на обвинението?

— О, да.

— Добре. Да вървят на майната си.

Сийгъл си беше стопроцентов адвокат. За него всеки етичен проблем в сивата зона можеше да се преодолее от идеята, че негов свещен дълг е да осигури възможно най-добрата защита на клиента си. Ако това означаваше да се инсценира невалиден процес, когато се изчерпат всички други средства — така да бъде.

— Въпросът е — той ще е съгласен ли на споразумение?

— Всъщност е тя и според мен ще се съгласи. Трябваше да видиш свидетелката след сбиването. Беше толкова уплашена, че едва ли ще иска да се върне за нов процес. Ще изчакам една седмица и ще кажа на Дженифър да се обади на прокурора. Мисля, че тогава ще е готова на споразумение.

Дженифър беше партньорката ми Дженифър Арънсън. Щеше да се наложи тя да поеме защитата на Ленард Уотс, защото ако аз останех, щеше да е съвсем ясно, че е капан, за което бе намекнала и Кристина Медина в съдебната зала.

Медина бе отказала споразумение преди процеса, защото Ленард Уотс не пожела да издаде партньора си — човека, който караше колата и се блъскаше в жертвите. Уотс не искаше да доносничи и Медина не искаше да се споразумее. Смятах, че след седмица нещата ще са различни, и то по много причини. Бях видял по-голямата част от аргументите на обвинението още при първия процес, главната свидетелка на Медина беше уплашена от случилото се в съдебната зала днес, а започването на второ дело би било излишно разхищение на данъците на данъкоплатците. Освен това бях подсказал на Медина какво я очаква, ако защитата представи случая пред съдебните заседатели — а именно намерението ми да се позова на експерти, за да посоча недостатъците на междурасовото разпознаване. Никой прокурор не би искал това да му се случи пред съдебни заседатели.

— Да му се не види — казах, — тя може да ми се обади още преди да трябва да се видя с нея.

Това бе малко пресилено, но ми се искаше Адвоката да се почувства добре, задето ми е измислил такъв стратегически ход.

Взех резервната капсула с кръв от куфарчето си и я хвърлих в кофата за опасни отпадъци в стаята. Вече нямах нужда от нея.

Телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си. Беше секретарката ми Лорна Тейлър, но реших да я оставя на гласовата поща. Щях да й звънна след като си тръгна от Адвоката.

— Какво друго при теб? — попита Адвоката.

Разперих ръце.

— Ами няма да има процес, така че ще си почина тази седмица. Може утре да отида до съда да видя дали няма да забърша някой друг клиент. Работата ще ми дойде добре.

Не само че ми трябваха пари, но докато бях зает, нямаше да имам време да мисля за нещата в живота ми, които се бяха объркали. В този смисъл правото се бе превърнало за мен в нещо повече от занаят и призвание. Пазеше ме да не полудея.

Като се навъртах в наказателното отделение на съда в центъра, имах възможност да си намирам клиенти, от които обществените защитници се отказваха поради конфликт на интереси. Ако прокуратурата повдигнеше обвинение срещу няколко души, общественият защитник можеше да се погрижи само за един, а всички останали попадаха в конфликт на интереси. Ако те нямаха адвокати, съдията им назначаваше служебен. А ако случайно аз се размотавах наблизо, беше много вероятно да получа работата. Плащаше се по държавни тарифи, но беше по-добре от нищо.

— И като си помисля — каза Адвоката, — че миналата есен в един момент имаше пет пункта преднина в рейтингите преди изборите. А сега обикаляш мерките за неотклонение с надеждата за подаяние.

С остаряването Адвоката бе загубил до голяма степен преценка какво е позволено в учтива компания.

— Благодаря, Адвокате — отвърнах. — Винаги мога да разчитам на теб за обективна и точна преценка на състоянието на живота ми. Много е освежаващо.

Сийгъл вдигна кокалестите си ръце и ми се стори, че се опитва да се извини с жест.

— Просто казвам.

— Разбира се.

— А какво става с дъщеря ти?

Така работеше умът на Адвоката. Понякога не помнеше какво е ял на закуска, но никога не забравяше, че съм изгубил нещо повече от изборите миналата година. Скандалът ми бе коствал любовта и присъствието на дъщеря ми и надеждата някога да събера разбитото си семейство.

— Все същото, но нека не започваме тази тема — казах.

Погледнах си отново телефона, след като усетих вибрация, показваща ми, че съм получил съобщение. Беше от Лорна. Беше се досетила, че не вдигам нарочно или че си прослушвам гласовата поща. Есемесът беше друга работа.

Споменаването на члена от Наказателния кодекс на Калифорния, който се отнасяше за убийство, привлече вниманието ми. Беше време да тръгвам.

— Знаеш ли, Мики, споменах я само защото ти никога не го правиш.

— Не искам да я споменавам. Прекалено болезнено е, Адвокате. Всеки петък вечер се напивам, за да мога да спя през по-голямата част от съботата. Знаеш ли защо?

— Не, не знам защо се напиваш. Не си направил нищо лошо. Просто си вършеше работата с онзи Галоуей или как там му беше името.

— Пия в петък вечер, за да проспя съботата, защото преди в събота се виждах с дъщеря си. И не Галоуей, а Галахър, Шон Галахър, и няма значение, че просто си вършех работата. Заради мен умряха хора, Адвокате. Не можеш да се криеш зад това, че просто си си вършел работата, когато двама души са размазани на кръстовището от човека, когото току-що си пуснал на свобода. Както и да е, трябва да вървя.

Станах и му показах телефона си, сякаш той бе причината да си тръгна.

— Не съм те виждал цял месец и вече трябва да вървиш? Не съм си доял сандвича.

— Видяхме се миналия вторник, Адвокате. И ще се видим пак следващата седмица. Ако не — то по̀ следващата. А ти се дръж.

— Да се държа? Какво пък значи това?

— Означава да се държиш за това, което имаш. Моят брат, ченгето, ми го каза. И си дояж сандвича преди някой да е влязъл и да ти го е взел.

Тръгнах към вратата.

— Хей, Мики Маус.

Обърнах се към него. Той ми измислил този прякор още като съм се родил — бил съм само два килограма. Обикновено му казвах да не ми вика повече така. Но сега си премълчах, за да си тръгна по-бързо.

— Какво?

— Баща ти наричаше съдебните заседатели „боговете на вината“. Помниш ли?

— Да. Защото решават дали си виновен, или не. Накъде биеш, Адвокате?

— Работата е там, че има много хора, които всекидневно ни съдят за всяка стъпка, която предприемаме. Боговете на вината са много. Няма нужда да увеличаваш бройката им.

Кимнах, но не можах да се сдържа и му отговорих:

— Санди Патърсън и дъщеря й Кейти.

Адвоката изглеждаше объркан. Не си спомни имената. Аз, разбира се, никога нямаше да ги забравя.

— Майката и момиченцето, които Галахър уби. Те са моите богове на вината.

Излязох и оставих табелата „не ме безпокойте“ на дръжката. Може би щеше да си дояде сандвича преди сестрите да го проверят и да разкрият престъплението ни.

3.

От линкълна се обадих на Лорна Тейлър и вместо поздрав тя произнесе думите, които винаги ме пронизваха като мечове. Които ме въодушевяваха и отвращаваха едновременно.

— Мики, имаш дело за убийство, стига да го искаш.

Мисълта да се занимаваш с дело за убийство разпалва кръвта по много причини. Първата и най-главната — това е най-тежкото престъпление в правото и затова и професионалните залози са най-големи. За да защитаваш заподозрян в убийство, трябва да си във върхова форма. А за да получиш дело за убийство, трябва да имаш известна репутация на един от най-добрите в професията. А освен всичко това и парите са добри. Защитата — независимо дали делото влезе в съда, или не — е скъпа, защото отнема много време. Ако получиш дело за убийство с платежоспособен клиент, си осигуряваш доходи за година напред. Отрицателната страна на това преживяване е клиентът. Макар да нямам ни най-малко съмнение, че и невинни хора биват обвинявани в убийство, обикновено полицията и прокуратурата си вършат работата както трябва и на теб ти остава само да се бориш за намаляване на присъдата и смекчаване на условията на наказанието. Като през цялото време седиш до човек, който е отнел живот. Това просто не може да е приятно.

— Подробности? — попитах аз.

Седях на задната седалка на лимузината, а на сгъваемата масичка вече лежеше бележникът ми. Ърл караше към центъра по Трета улица — най-прекия път от Феърфакс.

— Получих обаждане за наша сметка от Мъжкия централен затвор. Приех и се чух с някой си Андре ла Кос. Каза, че е арестуван за убийство предната вечер и иска да те наеме. И забележи — когато го попитах кой те е препоръчал, каза, че това е жената, в чието убийство са го обвинили. Казала му, че ти си най-добрият.

— Коя е тя?

— Това е най-странното. Според него се казвала Жизел Далинджър. Прекарах името й през приложението за конфликт на интереси и не излезе нищо. Никога не си я представлявал, затова нямам представа откъде е знаела името ти и защо те е препоръчала преди — както твърдят — да бъде убита от този човек.

Приложението за конфликт на интереси е компютърна програма, която цифровизира всичките ни дела и ни позволява за секунди да определим дали потенциалният клиент някога се е появявал в предишно дело като свидетел, жертва и дори обвиняем. След двайсет години в тази професия не мога да помня имената на всички клиенти, да не говорим за второстепенните герои в процесите. Приложението ни пести много време. Преди понякога потъвах в някой случай, а после се оказваше, че съм в конфликт на интереси заради стар клиент, свидетел или жертва.

Погледнах бележника си. Бях записал само имената, нищо друго.

— Добре, чий е случаят?

— Отдел „Убийства“, полицията на Лос Анджелис — Запад.

— Знаем ли нещо друго? Какво друго каза този човек?

— Че ще се явява за първи път в съда утре сутрин и иска да си там. И че е накиснат: не я бил убил.

— Тя каква му е — съпруга, приятелка, съдружничка?

— Каза, че работела за него, но това било всичко. Знам, че не обичаш, когато клиентите се обаждат от затвора, затова не го разпитах нищо за случая.

— Добре, Лорна.

— Къде си всъщност?

— Ходих да се видя с Адвоката. В момента пътувам към центъра. Ще видя дали ще успея да вляза да се видя с този човек и да опипам почвата. Можеш ли да накараш Сиско да свърши малко подготвителна работа?

— Вече работи. Чувам го как говори по телефона.

Сиско Войчеховски бе моят детектив. Освен това беше съпруг на Лорна. Двамата работеха от апартамента й в Западен Холивуд. Лорна също така по случайност беше моя бивша жена. Съпруга номер две, след тази, която ми роди единственото ми дете. Детето вече бе на шестнайсет и не искаше да има нищо общо с мен. Понякога ми се струваше, че ми трябва дъска, на която да нарисувам схема на взаимоотношенията ни, за да съм в течение, но поне между мен, Лорна и Сиско нямаше ревност, а само здрави работни отношения.

— Добре, кажи му да ми се обади. Или не, аз ще му се обадя, като изляза от затвора.

— Добре. Успех.

— Последно — този Ла Кос платежоспособен ли е?

— О, да. Каза, че нямал пари в брой, но разполагал със злато и други „стоки“, с които можел да плати.

— Даде ли му сума?

— Заявих му, че ще трябват двайсет и пет само за да се захванеш, а след това и още. Нито се стресна, нито нищо.

Обвиняемите, които не само могат да си позволят 25 000 долара аванс, ами и се натискат да го платят, винаги са малко. Не знаех нищо за този случай, но ми изглеждаше все по-добре и по-добре.

— Добре. Ще ти звънна, като науча нещо.

— Чао.

Работата започна да издиша още преди да зърна клиента си. Бях подал молба до шефа на затвора и чаках надзирателите да намерят Ла Кос и да го доведат в стаята за разпити. През това време ми се обади Сиско с предварителната информация, която бе успял да изтръгне от хора и интернет сайтове за близо шейсетте минути, откакто се бяхме заели със случая.

— Така, няколко неща. Лосанджелиската полиция е пуснала вчера съобщение до пресата за убийството, но до този момент си мълчи за ареста. Жизел Далинджър, на трийсет и шест, е намерена рано сутринта в понеделник в апартамента си на „Франклин“, западно от Ла Бреа. Открита е от пожарникари, които били повикани, защото домът й бил запален. Трупът е обгорен, но има подозрения, че пожарът е предизвикан умишлено в опит да се прикрие убийството и да се инсценира нещастен случай. Аутопсия още не е направена, но в съобщението до пресата се казва, че има следи от удушаване. Полицията я нарича бизнесдама, но в сайта на „Таймс“ има дописка, в която се казва, че според източници от органите на реда е била проститутка.

— Страхотно. Тогава моят човек какъв е — клиент?

— Всъщност в „Таймс“ пише, че ченгетата разпитват неин съдружник. Не се казва дали е Ла Кос, но ако съберем две и две…

— И получаваме сводник.

— И на мен така ми се струва.

— Супер! Много як пич.

— Погледни го от добрата страна. Лорна казва, че е платежоспособен клиент.

— Ще го повярвам, когато парите влязат в джоба ми.

Изведнъж си спомних за дъщеря си Хейли и едно от последните неща, които тя ми каза, преди да прекъсне контакта си с мен. Наричаше клиентите ми измет, използвачи, паразити и дори убийци. В момента не можех да я опровергая. В списъка ми имаше автоджамбазин, който обираше баби, изнасилвач, налитащ на жените, с които излиза, измамник, присвоил пари за ученическа екскурзия, и други утайки на обществото. Сега щях да добавя към тях и обвинен в убийство, и то такъв, който печелеше от търговия с плът. Започвах да си мисля, че ги заслужавам, точно както и те заслужаваха мен. Всичките бяхме хора без никакъв късмет, загубили битката с живота, от онези, на които боговете на вината никога не се усмихват.

Дъщеря ми бе познавала двете жертви на Шон Галахър. Кейти Патърсън й беше съученичка. Майка й беше в родителския комитет. Хейли трябваше да се премести в друго училище, за да се спаси от тормоза, когато медиите разкриха — и имам предвид всички медии — че Дж. Майкъл Холър Мл., кандидат за районен прокурор в Лос Анджелис, е пуснал на свобода пиян шофьор заради процесуална грешка.

В края на краищата Галахър излезе на свобода и продължи да кара пиян заради моите така наречени адвокатски умения и без значение колко усърдно Сийгъл се опитваше да успокои съвестта ми със старото клише „ти просто си вършиш работата“, в най-тъмните кътчета на душата ми се криеше увереността, че присъдата е „виновен“. Виновен в очите на дъщеря ми, виновен и в моите собствени очи.

— Чуваш ли ме, Мик?

Изтръгнах се от черните размисли и осъзнах, че все още говоря по телефона със Сиско.

— Да. Знаеш ли кой работи по случая?

— В съобщението до медиите се казва, че разследването се ръководи от детектив Марк Уитън от Западното бюро. Партньорът му не се споменава.

Не познавах Уитън и доколкото си спомнях, никога не се бях натъквал на него по някакво дело.

— Добре. Нещо друго?

— Това е всичко, което имам до момента, но продължавам да работя по случая.

Информацията на Сиско охлади ентусиазма ми. Но нямах намерение да изхвърлям случая, поне засега. Виновната съвест едно на ръка, но хонорарът си е хонорар. Имах нужда от мангизите, иначе кантората „Майкъл Холър и Ко“ ставаше неплатежоспособна.

— Ще ти се обадя след като се видя с човека, което ще стане всеки момент.

Един надзирател ми посочи едно от сепаретата за срещи на адвокати и клиенти. Станах и тръгнах нататък.

Андре ла Кос вече бе седнал на стола си от другата страна на масата с еднометрова плексигласова преграда по средата. Повечето от клиентите, които посещавах в Централния мъжки затвор, се държаха като хладнокръвни мачовци. Това си е защитна реакция. Ако се правиш, че не ти пука, че се намираш в укрепена сграда заедно с още хиляда и двеста опасни престъпници, съкилийниците ти може и да те оставят на мира. Но пък ако покажеш страх, хищниците веднага ще го надушат и ще го използват срещу теб. Няма да ти се размине.

Но Ла Кос беше различен. Първо се оказа по-дребен, отколкото очаквах. Беше слабоват и ми приличаше на човек, който през живота си не е пипал гирички. Бе с торбест оранжев гащеризон, но се носеше с гордост, която никак не се връзваше със ситуацията, в която бе попаднал. Не излъчваше точно страх, но не демонстрираше и преиграния непукизъм, който бях виждал толкова много пъти на подобни места. Седеше изправен на ръба на стола и очите му ме следяха като лазерни лъчове, докато влизах в тясното помещение. Косата му бе внимателно зализана и май имаше очна линия.

— Андре? — попитах, докато сядах. — Аз съм Майкъл Холър. Обадил си се в кантората ми и си поискал да поема защитата ти.

— Да, обадих се. Не бива да съм тук. Някой я е убил след като си тръгнах оттам, но никой не ми вярва.

— По-кротко, почакай да се настаня.

Извадих бележника от куфарчето и писалка от джоба на ризата си.

— Преди да поговорим за случая ти, нека първо ти задам няколко въпроса.

— Моля.

— И нека от самото начало ти кажа, че не можеш да ме лъжеш, Андре. Ясно ли ти е? Ако ме излъжеш, си тръгвам — такива са правилата ми. Не мога да работя за теб, ако не установим отношения, в които аз мога да вярвам, че всяка твоя дума е чиста истина.

— Това не е проблем. Истината е единственото нещо на моя страна в момента.

Разходих го по обичайните въпроси за съставяне на кратка биография за делото. Ла Кос беше на трийсет и две, неженен, живееше в апартамент в Западен Холивуд. Нямаше роднини в града, най-близо от цялото му семейство бяха родителите му в Линкълн, Небраска. Каза, че няма досие в Калифорния, Небраска или където и да било другаде и никога не е получавал нещо повече от акт за превишена скорост. Даде ми телефонните номера на родителите си, както и своя мобилен и домашен телефон — те щяха да ми трябват, за да го издиря, в случай че излезе от затвора и не изпълни финансовата ни уговорка. След като събрах основните данни, вдигнах очи от бележника си.

— Какво работиш, Андре?

— Работя от вкъщи. Програмист съм. Правя и поддържам уебстраници.

— Тогава откъде познаваш жертвата Жизел Далинджър?

— Отговарям за присъствието й в интернет. Уебстраници, фейсбук профил, имейл, всичко.

— Значи си нещо като дигитален сводник?

Лицето на Ла Кос стана алено.

— В никакъв случай! Аз съм бизнесмен, а тя е… беше бизнесдама. И не съм я убил, но никой тук не ми вярва.

Направих му знак с ръка да се успокои.

— Малко по-кротко. На твоя страна съм, забрави ли?

— Не ми изглежда така, след като задаваш подобни въпроси.

— Гей ли си, Андре?

— Това какво значение има?

— Може би никакво, а може и да означава много, ако прокурорът започне да търси мотив. Гей ли си?

— Да, щом искаш да знаеш. Не го крия.

— Е, тук може би ще трябва — от съображения за сигурност. Мога да уредя да те преместят в отделението за хомосексуални след утрешното ти явяване в съда.

— Не си прави труда. Не искам да ми се лепят етикети.

— Както кажеш. Каква бе уебстраницата на Жизел?

— Жизел-за-теб-точка-ком. Това беше основната.

Записах си го и попитах:

— Има и други?

— Имаше сайтове за различни вкусове, които да излязат при търсене по определени думи. Това предлагам — присъствие в интернет на много платформи. Затова тя дойде при мен.

Кимнах и се престорих, че се възхищавам на изобретателността и бизнес нюха му.

— Колко време бяхте в бизнес отношения?

— Тя дойде при мен преди около две години. Искаше онлайн присъствие на много нива.

— Тя е дошла при теб? Какво означава това? Как е дошла при теб? Да не би да пускаш реклами в интернет или нещо подобно?

Той поклати глава, сякаш обясняваше на дете.

— Не, не реклами. Работя само с хора, които са ми препоръчани от някого когото познавам и на когото имам доверие. Тя ми бе препоръчана от друга клиентка.

— Коя?

— Има проблем с поверителността. Не искам да я въвличам. Тя не знае нищо за това и няма нищо общо с този случай.

Сега пък аз поклатих глава, все едно обяснявах на дете.

— Засега ще минеш метър с това, Андре. Но ако поема случая, в някакъв момент ще трябва да науча кой я е препоръчал. И ти нямаш право да решаваш кой и какво има отношение по делото. Аз решавам това. Ясно?

Той кимна.

— Ще й пратя съобщение — каза той. — Веднага щом тя се съгласи, ще ви свържа. Но аз не лъжа и не предавам ничие доверие. Бизнесът и животът ми се основават на доверие.

— Добре.

— И какво искаш да кажеш с това „ако поема случая“? Мислех, че си го поел. Нали си тук?

— Все още го обмислям.

Погледнах си часовника. Надзирателят, който ме пусна да вляза, ми бе казал, че имам само половин час с Ла Кос. А имах още три теми, по които трябваше да говоря с него — жертвата, престъплението и хонорара ми.

— Нямаме много време, затова да караме нататък. Кога за последен път видя Жизел Далинджър?

— Късно вечерта в неделя. И когато си тръгнах, беше жива.

— Къде?

— В апартамента й.

— Защо отиде там?

— За да взема пари от нея, но не получих нищо.

— Какви пари и защо не ги взе?

— Получи ангажимент, а уговорката ми с нея беше да ми плаща процент от това, което изкарва. Бях я уредил с „Хубава жена“ и си исках пая. Ако тези момичета не ти дадат парите веднага, заработеното има склонност да изчезва в носовете им и на други места.

Записах си накратко това, което ми каза, макар че не бях много сигурен какво означават повечето му думи.

— Да не би да ми казваш, че Жизел е употребявала наркотици?

— Да, точно това казвам. Не беше неконтролируемо, но това си е част от работата и живота на тези момичета.

— Разкажи ми за „Хубава жена“. Какво означава това?

— Клиентът наема апартамент в хотел „Бевърли Уилшър“ също като във филма „Хубава жена“. А Жиз влизаше в ролята на Джулия Робъртс, нали се сещаш? Особено след като минах снимките й на фотошоп. Мисля, че нататък ти е ясно.

Не бях гледал филма, но знаех, че е някаква история за проститутка със златно сърце, която среща мъжа на мечтите си, докато заработва в „Бевърли Уилшър“.

— Колко струва това?

— Трябваше да е две хиляди и петстотин.

— А твоят процент?

— Хиляда, но нямаше нищо. Каза, че било фалшиво обаждане.

— Какво е това?

— Отива там и няма никой, или пък този, който й е отворил, казва, че не я е викал. Проверявам такива неща, доколкото мога. Искам документи за самоличност, такива работи.

— Значи не си й повярвал.

— Да кажем, че имах подозрения. Бях говорил с човека в онази стая. Обадих му се през централата на хотела. Но тя твърдеше, че там нямало никого и че стаята дори не била наета.

— Значи сте се скарали?

— Малко.

— И си я ударил.

— Какво? Не! Никога не съм удрял жена. Никога не съм удрял и мъж! Не правя такива неща. Не може ли да си…

— Виж, Андре, тук съм просто за да събера информация. Значи не си я удрял и не си я наранявал по друг начин. Имаше ли изобщо физически допир между вас?

Ла Кос се поколеба и по това разбрах, че има проблем.

— Кажи ми, Андре.

— Е, сграбчих я. Тя не искаше да ме погледне и това ме накара да си помисля, че лъже. Затова я сграбчих за шията — само с една ръка. Тя побесня и аз побеснях, и това беше. След това си тръгнах.

— Нищо друго?

— Нищо. Е, като излязох на улицата и тръгнах към колата си, тя ме замери с пепелник от балкона. Но не ме улучи.

— Как точно си тръгна от апартамента й?

— Казах, че ще се върна в хотела и ще почукам лично на вратата на онзи мъж, за да си взема парите. И си тръгнах.

— Коя беше стаята и как се казваше мъжът?

— Осемстотин трийсет и седма. Даниъл Прайс.

— Отиде ли до хотела?

— Не, прибрах се. Реших, че не си струва.

— Но когато си я сграбчил за шията, си мислел, че си струва.

Той кимна пред това противоречие, но не предложи повече обяснения. За момента реших да прекратя темата.

— Добре, след това какво се случи? Кога дойде полицията?

— Появиха се вчера в пет.

— Сутринта или следобед?

— Следобед. Казаха, че имат въпроси, и аз се съгласих да говоря с тях.

Винаги е грешка доброволно да говориш с ченгета.

— Помниш ли имената им?

— Единият беше детектив Уитън, говореше предимно той. Името на партньора му беше нещо като Уийдър. Нещо такова.

— Защо се съгласи да говориш с тях?

— Не знам, може би защото не бях направил нищо лошо и исках да помогна. Бях достатъчно глупав да си помисля, че се опитват да разберат какво се е случило с горката Жизел, а не че вече са решили какво се е случило и просто искат да ме накиснат.

„Добре дошъл в моя свят“, помислих си.

— Знаеше ли, че е мъртва, преди те да дойдат?

— Не. Звънях й и й пращах съобщения цял ден. Съжалявах за караницата предната вечер. Но тя не ми отговаряше и си помислих, че наистина ми се е разсърдила. И тогава те дойдоха и ми казаха, че е мъртва.

Очевидно, когато намерят мъртва проститутка, едно от първите места, където полицаите отиват, е при сводника й, пък бил той и интернет сводник, който не се вписва в стереотипа на садистичен бияч, а е човек, неспособен да държи в подчинение кобилките си чрез заплахи и бой.

— Те записаха ли разпита, който проведоха с теб?

— Доколкото знам — не.

— Информираха ли те, че имаш конституционното право на разговора ви да присъства адвокат?

— Да, но това стана по-късно, в участъка. Не мислех, че имам нужда от адвокат. Не съм направил нищо лошо. Затова казах — добре, дайте да говорим.

— Подписвал ли си някакви документи?

— Да, подписах нещо, но не го прочетох.

Опитах се да овладея раздразнението си. Повечето хора, които за първи път попадат в мрежите на правораздавателната система, накрая се оказват най-големите си врагове. Буквално си просят белезниците.

— Кажи ми как мина. Първо разговаряхте в дома ти и след това те заведоха в участъка в Уилшър?

— Да, първо бяхме у нас за около петнайсет минути и след това ме доведоха в участъка. Казаха, че искат да погледна снимки на заподозрени, но това се оказа лъжа. Никакви снимки не са ми показвали. Вкараха ме в някаква малка стая за разпити и започнаха да задават въпроси. Казаха ми, че съм арестуван.

Знаех, че за да го арестуват, трябва да имат някакво физическо доказателство или свидетелски показания, които да го свързват с убийството. И че освен това вероятно част от твърденията му не са съвпаднали с фактите. След като веднъж е излъгал — или на тях така им се е сторило, веднага са го прибрали.

— Добре. И ти им каза, че си ходил в апартамента на жертвата в неделя вечерта?

— Да, и че тя беше жива, когато си тръгнах.

— Каза ли им, че си я стиснал за гушата?

— Да.

— Това преди да ти прочетат правата и да подпишеш документа ли стана, или след това?

— Ами не си спомням. Май преди.

— Добре. Ще разбера. Споменаха ли ти други доказателства, притиснаха ли те с нещо, което знаят?

— Не.

Отново си погледнах часовника. Времето ми изтичаше. Реших да спра с въпросите по случая. По-голямата част от информацията щях да науча и сам, ако поемех защитата. Освен това бе по-добре да огранича фактите, които научавам директно от клиента. Така щях да остана подвластен на казаното от Ла Кос, а това можеше да повлияе на ходовете ми по-късно по време на процеса. Например, ако Ла Кос ми заявеше, че наистина е убил Жизел, нямаше да мога да го разпитам така, че да го отрече. Защото щях да съм виновен в подбудителство към лъжесвидетелстване.

— Добре, достатъчно засега по това. Ако поема случая, как ще ми платиш?

— Със злато.

— Казаха ми това, но имам предвид как точно? Откъде ще дойде златото?

— Скрил съм го на сигурно място. Всичките си пари обръщам в злато. Ако поемеш случая, ще наредя да ти го доставят до края на деня. Асистентката ти ми каза, че ти трябват двайсет и пет хиляди долара като начало. Ще ползваме цената на Нюйоркската борса и ще сметнем колко да ти бъде доставено. Тук нямам възможност да проверя котировките, но предполагам, че едно кюлче от половин килограм ще стигне.

— Нали разбираш, че с него покриваш само хонорара ми за ангажимент? Ако стигнем до предварително изслушване и след това до процес, ще ти трябва още злато. Можеш да намериш и по-евтин адвокат от мен, но няма да намериш по-добър.

— Да, разбирам. Ще трябва да си платя, за да докажа невинността си. Имам достатъчно злато.

— Добре тогава, доставчикът ти да предаде златото на асистентката ми. Искам го преди първата ти поява пред съда утре. Така ще разбера, че си сериозен.

Знаех, че времето лети, но си позволих дълго и внимателно да огледам Ла Кос, като се опитвах да го разгадая. Твърдението му, че е невинен, звучеше достоверно, но нямах представа какво знае полицията. Знаех само версията на Андре и подозирах, че след като бъдат представени доказателствата по случая, ще разбера, че не е толкова невинен, на колкото се прави. Винаги става така.

— Добре. И нещо последно, Андре. Казал си на асистентката ми, че самата Жизел ме е препоръчала пред теб. Така ли е?

— Да. Каза, че си най-добрият адвокат в града.

— А тя откъде знаеше това?

Ла Кос изглеждаше изненадан, сякаш целият ни разговор досега се бе основавал на предположението, че с Жизел Далинджър се познаваме.

— Каза, че те познава, че си се занимавал с нейно дело. Че си й издействал наистина добро споразумение.

— И си сигурен, че е имала предвид точно мен?

— Да, теб. Твърдеше, че направо си й спасил живота. Наричаше те Мики Тогата.

Дъхът ми спря. Някога наистина имах клиентка — също проститутка — която ме наричаше така. Но не я бях виждал отдавна. Не и след като я качих на самолета с достатъчно пари, за да започне живота си наново и никога да не се връща.

— Жизел Далинджър не беше истинското й име, нали?

— Не знам. Това е всичко, което ми е известно за нея.

На стоманената врата зад мен се почука силно. Времето ми бе изтекло. Някой друг адвокат имаше нужда от място, на което да поговори с клиента си. Погледнах през масата към Ла Кос. Вече нямах съмнения дали да ми стане клиент. Категорично поемах случая.

4.

Ърл ме закара до „Старбъкс“ на Сентръл авеню и спря до тротоара отпред. Останах в колата. Не исках кафе. Трябваше ми безжичен интернет. Отворих лаптопа на масичката и използвах сигнала на кафенето, за да вляза в Мрежата. Пробвах няколко варианта на адреса на сайта и накрая написах www.Giselle4u.com. Така влязох в уебстраницата на жената, за чието убийство бе обвинен Андре ла Кос. Снимките бяха минати на фотошоп, косата й бе различна и откакто я бях виждал за последен път, върху нея бе поработил пластичен хирург, но нямах никакво съмнение, че Жизел Далинджър е някогашната ми клиентка Глория Дейтън.

Това променяше нещата. Освен проблема с конфликта на интереси — да представлявам клиент, обвинен в убийството на друг мой клиент — изпитвах и известни емоции към Глория Дейтън, пък и изведнъж ме осени прозрението, че тя ме бе използвала по начин, който не бе много различен от начина, по който мъжете я използваха почти през целия й живот.

Глория бе проект, клиент, за когото ми пукаше отвъд обичайните граници на отношенията адвокат — подзащитен. Не мога да кажа защо се случи така, само помня, че имаше скръбна усмивка, сардонично остроумие и песимистично себепознание, които ми изглеждаха привлекателни. Бях я защитавал поне шест пъти. Във всичките случаи ставаше въпрос за проституция, наркотици, подтикване към проституция и подобни. Тя бе дълбоко потънала в този начин на живот, но ми се струваше, че заслужава шанс да се издигне над него и да избяга. Не съм герой, но направих каквото можах за нея. Вкарах я в досъдебни рехабилитационни програми, защитени домове, терапии, дори веднъж я записах в градския колеж на Лос Анджелис, след като заяви, че има интерес към писането. Нищо не помагаше. Не минаваше и година и пак ми се обаждаше. Отново я бяха арестували и имаше нужда от адвокат. Лорна взе да ми намеква, че трябва да я отрежа или да я предам на друг колега, че тя е изгубена кауза. Но не можех да го направя. Истината беше, че ми харесваше да познавам Глория Дейтън или Глори Дейс2, както бе известна в професионалните си среди тогава. Имаше изкривена представа за света, която отиваше на кривата й усмивка. Дива котка, която не позволяваше на никой друг освен на мен да я опитоми.

В отношенията ни нямаше нищо романтично или сексуално. Не. Всъщност дори не съм сигурен дали бихме могли да се наречем приятели. Но ми пукаше за нея и затова ме заболя, като разбрах, че е мъртва. През последните седем години си бях мислил, че се е измъкнала, че съм й помогнал. Бе взела парите, които й дадох, и бе отлетяла за Хаваите, където твърдеше, че има стар клиент, готов да я приеме и да й помогне да започне отначало. От време на време получавах картички, понякога и на Коледа. Във всичките ми пишеше, че е добре и е чиста. Те ме караха да се чувствам все едно съм постигнал нещо, което рядко се удава на съдебните зали и коридорите на закона. Че съм променил нечия житейска посока.

Затворих бавно лаптопа и казах на Ърл да ме откара у дома. След това се обадих на Лорна и я помолих да организира събрание на целия личен състав следващата сутрин. Андре ла Кос щеше да се яви в съда, за да му прочетат обвинението, някъде между 10 и 12 часа. Исках да се срещна с екипа си и да задвижа нещата преди това. Казах й да извади целия архив на Глория Дейтън и да го донесе.

— Защо ти е архивът на Глория? — попита тя.

— Защото тя е жертвата — отвърнах.

— О, боже, сигурен ли си? Сиско ми каза друго име.

— Сигурен съм. Ченгетата още не знаят, но е тя.

— Съжалявам, Мики. Знам, че я… харесваше.

— Да, така е. Тъкмо наскоро си мислех за нея и възнамерявах да отида до Хаваите, когато затворят съдилищата за Коледа. Щях да й се обадя, като стигна там.

Лорна не каза нищо. Бях измислил пътуването до Хаваите, за да преживея празниците без детето си. Но отхвърлих идеята с надеждата, че нещата ще се променят. Че може би на Коледа ще получа обаждане и покана за вечеря. Ако отидех до Хаваите, щях да пропусна тази възможност.

— Виж какво — казах, след като се изтръгнах от мислите си. — Сиско при теб ли е?

— Не. Мисля, че отиде до дома на жертвата… имам предвид Глория… за да види какво може да научи.

— Добре, ще му се обадя. До утре.

— О, Мики, почакай. Искаш ли и Дженифър да дойде на събранието? Мисля, че утре има две явявания в съда.

— Да, на всяка цена. Ако съвпада с делата й, виж дали не можеш да накараш някой от рицарите джедаи да я замести.

Бях наел Дженифър преди няколко години направо от юридическия факултет на Югозападния университет и тя се занимаваше с процъфтяващата ни практика с клиенти с предсрочно изискуеми ипотеки. Тя бе позападнала напоследък за сметка на криминалните дела, но Дженифър все още имаше доста случаи. Беше се оформила група адвокати, които редовно се занимаваха с ипотеки и ходеха на обеди и вечери, за да си обсъждат истории и стратегии. Наричаха се рицарите джедаи и лоялността на ордена им се простираше дотам, да се заместват в съда, когато не можеха да насмогнат.

Бях сигурен, че Дженифър не би имала нищо против да пропусне дело за ипотека заради тежко престъпление. Когато я наемах, ми каза, че иска да направи кариера в наказателното право. А напоследък ми намекваше с мейлите си и на събранията ни веднъж на две седмици, че е време да наема някой, който да поеме ипотеките, за да може тя да се захване по-сериозно с наказателни дела. Аз се опъвах, защото наемането на още един човек щеше да ме приближи до нуждата от традиционна уредба на практиката с кантора, секретарка, копирна машина и така нататък. Не ми харесваше идеята да се закотвя под покрив сред тухли и хоросан. Предпочитах да работя от задната седалка на лимузината и напълно свободен.

Свалих прозореца и оставих ветреца да охлади лицето ми. Това ми напомни защо ме привлича този начин на живот.

Скоро обаче се наложи да вдигна стъклото, за да се чуя със Сиско по мобилния телефон. Обадих му се и той ми докладва, че ходи от врата на врата в сградата, в която бе живяла и умряла Жизел Далинджър.

— Нещо ново?

— Дреболии. Била е затворена. Нямала много гости. Сигурно е практикувала професията навън.

— Как се влиза в сградата?

— Външната врата се заключва. Пускат те с натискане на бутон от дома.

Което утежняваше положението на Ла Кос. Полицаите вероятно бяха предположили, че е познавала убиеца и го е пуснала да влезе.

— Някакви следи за влизащите и излизащите? — попитах.

— Не, отварянето и затварянето не се записва — отвърна Сиско.

— Камери?

— Не.

Това можеше да се окаже и добре, и зле за Ла Кос.

— Хубаво. Когато свършиш там, имам нещо за теб.

— После може да се върна пак. Управителят на сградата е много услужлив.

— Ясно. Утре среща на целия личен състав в осем. Преди това искам да провериш едно име — Глория Дейтън. Можеш да вземеш рождената й дата от Лорна. Искам да знам къде е била през последните няколко години.

— Нямаш проблеми. Коя е тя?

— Нашата жертва, само че полицията още не знае.

— Ла Кос ли ти каза?

— Не, сам се сетих. Бивша клиентка ми е.

— Знаеш ли, бих могъл да го използвам като разменна монета. Проверих в моргата и там ми казаха, че не са потвърдили самоличността й, защото трупът и апартаментът са обгорени. Няма отпечатъци от пръсти. Надяваха се нейната ДНК да е в системата или да намерят зъболекар.

— Добре, използвай го, ако така можеш да стигнеш до нещо. Просто погледнах снимките на сайта й. Това наистина е Глория Дейтън, бивша моя клиентка. Мислех, че се е преселила на Хаваите преди седем години. Андре ми каза, че е работил с нея тук през последните две. Искам цялата картина.

— Разбрах. А защо е заминала преди седем години?

Млъкнах преди да му отговоря, замислих се за последния път, когато представлявах Глория Дейтън.

— Имах дело, от което изкарах много пари, а тя изигра в него определена роля. Дадох й двайсет и пет бона и я накарах да обещае, че ще се откаже от този живот и ще започне отначало. Имаше и един мъж. Тя го натопи, за да получи споразумение. Аз бях посредникът. Моментът бе много подходящ за нея да се махне от този град.

— Дали няма нещо общо с убийството?

— Не знам. Беше преди много време и този човек влезе в затвора до живот.

Хектор Аранд Мойя. Все още помнех името и как звуците на името му се търкаляха по езика ми. Федералните го търсеха под дърво и камък, а Глория знаеше къде е.

— Утре ще пусна Бълокс по тази следа — казах аз, като нарекох Дженифър Арънсън с прякора й. — Ако не друго, поне ще го ползваме като димна завеса.

— А можеш ли да поемеш делото, след като жертвата е бивша твоя клиентка? Няма ли конфликт на интереси?

— Ще измислим нещо. Това е съдебната система, Сиско, мека е и може да се моделира.

— Разбрах.

— И още нещо. В неделя вечер е имала в „Бевърли Уилшър“ ангажимент, който не се е състоял. Според нея човекът не бил дошъл. Иди там и поразпитай, виж дали няма да излезе нещо.

— Имаш ли номера на стаята?

— Да, 837. Името на мъжа е Даниъл Прайс. Всичко това го знам от Ла Кос. Каза ми също, че според Глория стаята дори не била наета.

— Захващам се.

След като приключих разговора със Сиско, прибрах телефона и просто гледах през прозореца, докато стигнахме до къщата ми на Феърхолм. Ърл ми даде ключовете и тръгна към собствената си кола, която бе паркирана до тротоара. Напомних му, че на другия ден трябва да тръгна рано сутринта, и се качих по стълбите до пътната врата.

Оставих нещата си на пода в трапезарията и отидох до кухнята за бира. Отворих хладилника, затворих го и разгледах всички снимки, които бях прикрепил с магнити на вратата му. Намерих картичката с планината Дайъмънд Хед на остров Оаху. Беше последната, която бях получил от Глория Дейтън. Свалих я от вратата на хладилника, обърнах я и я прочетох.

Очите ми се плъзнаха от думите към пощенското клеймо. Датата бе 15 декември 2011, почти преди година. На клеймото, в което преди нямаше причина да се взирам, пишеше Ван Найс, Калифорния. Без да знам, от повече от година имах доказателство за измамата на Глория на хладилника си. Зачудих се защо си е направила труда да ме лъже. Аз бях просто нейният адвокат. Нямаше нужда да ме подвежда. Дори никога повече да не ми се обадеше, нямаше да стана подозрителен и да тръгна да я търся. Струваше ми се напълно ненужно и дори малко жестоко. Особено пък последният ред, в който казваше да ида да я видя. Ами ако бях тръгнал натам за Коледа, за да избягам от провала в собствения си живот? Ако бях кацнал там и нея я нямаше?

Отидох до кофата за боклук, натиснах педала, вдигнах капака и хвърлих картичката вътре. Глория Дейтън беше мъртва. Славните дни бяха отминали.

Взех си душ. Дълго държах главата си под топлата струя. През годините доста мои клиенти бяха свършвали зле. Така е в този занаят и преди винаги бях разглеждал това от гледна точка на бизнеса. Повтарях си, че клиентите ми дават хляба и сиренето и загубата на който и да е от тях не предизвикваше добри чувства в мен. Но с Глория Дейтън беше различно. Не беше просто бизнес. Беше лично. Смъртта й породи в мен цяла палитра от чувства — от разочарование и празнота до тъга и гняв. Бях й бесен не само защото ме е излъгала, а защото бе останала в онзи свят, който накрая я бе убил.

Когато топлата вода свърши и затворих крана, вече бях осъзнал, че гневът ми е насочен погрешно. Разбирах, че действията на Глория са имали причина и цел. Може би не ме бе изхвърлила от живота си, а ме бранеше от нещо. Не знаех от какво, но сега работата ми бе да разбера.

Облякох се и тръгнах през празната си къща. Спрях пред стаята на дъщеря ми. Тя не бе влизала там от година и вътре всичко си беше както го бе оставила. Докато я разглеждах, си помислих за родителите, които губят децата си и оставят стаите им като замръзнали във времето. Само дето с моето дете не се бе случила такава трагедия. Аз просто я бях прогонил.

Отидох в кухнята за още една бира и се изправих пред редовния вечерен ритуал на чудене дали да изляза, или да си остана вкъщи. Заради ранното ставане на другия ден реших да е второто и извадих от хладилника няколко кутии с храна от заведения. Имах половин пържола и някаква зелена салата, останали от неделното ми посещение в „Крейгс“, ресторант на Мелроуз авеню, в който ядях сам на бара. Сложих салатата в чиния, а пържолата — в тигана на котлона, за да я стопля.

Когато отворих кофата за боклук, за да изхвърля кутиите, видях картичката от Глория. Размислих и я спасих от отпадъците. Огледах и двете й страни още веднъж и пак се зачудих за какво й е било да я праща. Да не би да е искала да забележа пощенското клеймо и да тръгна да я търся? Да не би да ми е дала някакъв знак, който съм пропуснал?

Все още нямах никакви отговори, но смятах да ги открия. Върнах картичката на вратата на хладилника и я закрепих с магнит на нивото на очите си, така че да съм сигурен, че ще я виждам всеки ден.

5.

В сряда сутринта Ърл Бригс закъсня, така че аз пристигнах последен на събранието, планирано за осем. Намирахме се на третия етаж на сграда на бул. „Санта Моника“ близо до надлеза на магистрала 101. Беше празна постройка, до която имахме достъп винаги щом ни потрябваше, защото Дженифър се занимаваше с ипотечния кредит на собственика срещу бартер. Той бе купил и ремонтирал имота преди шест години, когато наемите бяха високи и очевидно в града имаше повече независими продуценти, отколкото операторски екипи, които да заснемат проектите им. Но скоро най-ниският слой на бизнеса изпадна от играта и инвеститорите в независимите филми станаха по-малко от паркоместата пред скъп ресторант. Много компании спряха дейност и собственикът имаше късмет, че половината от капацитета на сградата му бе запълнен. Накрая и той закъса и му се наложи да почука на вратата на „Майкъл Холър и Ко“, след като бе прочел една от рекламите ни, които пращахме по пощата на всички собственици на недвижими имоти с проблеми.

Като повечето ипотечни заеми, сключени преди срива, и този бе обвързан с други кредити и препродаден. Това ни даваше възможност за действие. Дженифър обжалва искането на банката и успя да забави процедурата за десет месеца, докато клиентът ни се опита да се съвземе. Само че в Източен Холивуд вече нямаше голямо търсене на сгради с площ от над 300 квадратни метра. Той не успя да се измъкне от блатото и отдаваше под наем месец за месец на рокбанди, които имаха нужда от помещения за репетиция. Със сигурност щяха да му вземат имота. Въпросът беше колко месеца още Дженифър щеше да успее да го задържи.

Добрата новина за „Майкъл Холър и Ко“ беше, че рокбандите спяха до късно. Обикновено сградата беше пуста и тиха поне до късния следобед. Бяхме започнали да използваме последния етаж за редовните ни събрания веднъж на две седмици. Мястото бе просторно и празно, с 4,5 метра тавани, с дървен под, тухлени стени, метални подпорни колони и големи прозорци, които предлагаха прекрасна гледка към градския център. Но най-хубавото беше, че в югоизточния ъгъл имаше заседателна зала, в която все още имаше дълга маса с осем стола. Тук се събирахме, за да разглеждаме делата, и тук сега щяхме да обмислим стратегията за защита на Андре ла Кос, обвинения в убийство интернет сводник.

Заседателната зала имаше огромен прозорец, който гледаше към останалата част от помещението. Докато минавах през празното пространство, видях целия екип събран около масата и скупчен около нещо. Предположих, че е кутия с понички от заведението на Боб — Лорна редовно носеше на събранията понички.

— Извинявайте за закъснението — казах, когато влязох.

Сиско извърна едрото си тяло от масата и видях, че хората ми не са се скупчили около понички. На масата имаше златно кюлче: грееше като слънце, издигащо се над планините сутрин.

— Не ми прилича на половин килограм — казах.

— Повече е — отвърна Лорна. — Поне килограм.

— Значи той си мисли, че отиваме заедно към процес — обади се Дженифър.

Усмихнах се и погледнах бюфета покрай лявата стена на стаята. Там Лорна бе наредила кафето и поничките. Оставих куфарчето на заседателната маса и отидох да си налея кафе. За отскок имах нужда от инжекция кофеин повече отколкото от златото.

— Как сте? — попитах с гръб към тях.

Чу се хор от гласове, които съобщаваха, че са добре. С чаша кафе в едната ръка и поничка с глазура в другата седнах на масата. Беше трудно да се съсредоточиш върху нещо друго освен златото.

— Кой го донесе? — попитах.

— Дойде с брониран камион — докладва Лорна. — От някакво място, наречено Златен депозитар. Ла Кос е наредил доставката от затвора. Трябваше да се подпиша на три места. Донесе го въоръжен гард.

— Колко струва кило злато?

— Около петдесет и четири хиляди — каза Сиско. — Току-що проверихме.

Кимнах. Ла Кос ми бе дал повече от два пъти от това, което бях поискал. Харесваше ми.

— Лорна, знаеш ли къде е „Сейнт Винсънт Корт“ в центъра?

Тя поклати глава.

— В бижутерския квартал. До кръстовището на Седма и Бродуей. Там има няколко търговци на едро на злато. Занесете със Сиско кюлчето там и го продайте — стига да е истинско злато. Веднага щом го превърнете в пари, ми прати съобщение. Ще дам на Ла Кос фактура.

Лорна погледна Сиско и каза:

— Отиваме веднага след срещата.

— Добре. Какво друго? Донесе ли папката на Глория Дейтън?

— Папките — поправи ме тя, посегна към пода и вдигна купчина, висока поне педя.

Бутна папките през масата към мен, но аз ловко ги пренасочих към Дженифър.

— Бълокс, за теб са.

Дженифър се намръщи, но прилежно посегна към папките. Беше вързала тъмната си коса на конска опашка и изглеждаше много делово. Знаех, че въпреки че се мръщи, винаги би приела да работи по убийство. Освен това бях сигурен, че мога да разчитам на нея.

— И какво да търся във всичко това? — попита тя.

— Все още не знам. Искам още едни очи да прегледат папките. Искам да се запознаеш с делата на Глория Дейтън. Да ги научиш наизуст. Сиско работи по профила й в годините след тези случаи.

— Добре.

— И в същото време искам да направиш и нещо друго.

Тя отвори бележника си.

— Какво?

— Някъде в последната папка ще намериш бележки от предишния ми детектив Раул Левин. В тях става въпрос за наркопласьор и местонахождението му в хотел. Името му е Хектор Аранд Мойя. Беше от картела Синалоа и федералните го търсеха. Искам да извадиш всичко за него. Доколкото си спомням, получи доживотна присъда. Разбери къде е и какво прави.

Дженифър кимна, но след това каза, че не схваща логиката на задачата.

— Защо ни е този наркопласьор?

— Глория го предаде, за да получи споразумение. Човекът се срути от високо и в някакъв момент може да се наложи да търсим алтернативни хипотези.

— Ясно. Димна завеса.

— Виж какво можеш да откриеш.

— А дали да не започна с Раул Левин? Може да си спомни нещо за Хектор.

— Добра идея, но няма как. Мъртъв е.

Видях как Дженифър хвърли поглед към Лорна и как Лорна я предупреди с очи да остави тази тема.

— Дълга история, някой път ще ти я разкажа — добавих.

Настъпи мрачно мълчание.

— Добре, ще видя какво мога да намеря — каза Дженифър.

Обърнах се към Сиско.

— Сиско, какво научи?

— Засега няколко неща. Първо, ти каза да проверя Глория за времето след последното ви дело. Направих го през всички обичайни канали, през интернет и лични контакти. Оказва се, че няма и следа от нея след това. Ти каза, че е заминала за Хаваите, но ако е така, тя никога не е взела шофьорска книжка, нито е пращала сметки, нито си е прекарала кабелна телевизия или купувала собственост на никой от островите.

— Каза, че отива при приятел — обясних аз. — Някой, който щял да се погрижи за нея.

Сиско сви рамене.

— Възможно е, но повечето хора оставят някаква следа, колкото и да е слаба. Не открих нищо. Мисля, че тогава си е сменила самоличността — ново име, нови документи.

— Жизел Далинджър.

— Може и това да е, а може да е приела този образ по-късно. Хората, които правят такива неща, обикновено не се придържат към една самоличност. Това е цикъл. Щом им се стори, че някой може да ги докопа или е време за промяна, минават пак през цялата процедура.

— Да, но тя не е била защитен свидетел. Просто искаше ново начало. Това ми се струва малко крайно.

Тогава се намеси Дженифър.

— Мен ако питате, ако имах такова досие и исках да започна някъде на чисто, щях да се откажа от името си. Днес всичко е дигитализирано и по-голямата част от информацията е в публични регистри. Вероятно последното, което е искала, е било някой на Хаваите да изрови всичко това за нея.

И потупа купчината папки пред себе си.

Звучеше логично.

— Добре — казах. — Ами Жизел Далинджър? Тя кога се появява?

— Не съм много сигурен — отвърна Сиско. — Настоящата й шофьорска книжка е издадена в Невада преди две години. Така и не я е сменила, след като се е преместила тук. Наела е апартамент на „Франклин“ преди шестнайсет месеца, като е представила досие на наемател за четири години назад в Лас Вегас. Нямах време да го прегледам, но ще го направя.

Извадих бележника от куфарчето си и си записах няколко въпроса, които да задам на Андре ла Кос следващия път, когато се видим. После попитах:

— Добре, какво друго? Ходи ли вчера до „Бевърли Уилшър“?

— Да. Но преди да стигна до това, нека ти кажа за апартамента на „Франклин“.

Кимнах. Той докладваше. Можеше да го прави в какъвто ред иска.

— Да започнем с пожара. За него е съобщено в дванайсет и петдесет и една в нощта на неделя срещу понеделник, когато противопожарните аларми в коридора пред апартамента на жертвата се задействат, съседите излизат и виждат от процепите край вратата й да се вие дим. Пожарът е изпепелил всекидневната, където е намерен трупът, и силно е повредил кухнята и двете спални. Противопожарните аларми в апартамента очевидно не са се задействали и причината за това се разследва.

— Не е ли потекла вода от крановете на тавана?

— Няма кранове на тавана. Сградата е стара и е получила разрешително при заварено положение. Доколкото успях да разбера от пожарната, има две разследвания на тази смърт.

— Две? — повторих.

Май можех да се възползвам от това.

— Точно така. Отначало и полицаите, и пожарникарите са се подписали, че е било нещастен случай и жертвата се е запалила, като е заспала с цигара в ръка на дивана. А блузата й от изкуствена материя е разпалила огъня. Но са променили мнението си след първоначалния оглед на съдебния лекар. Останките са откарани в моргата.

Сиско си погледна записките, надраскани в бележника му, който изглеждаше миниатюрен в голямата му ръка.

— Съдебният лекар Селест Фрейзиър е направила първоначалния оглед на тялото и открила, че подезичната кост е счупена на две места. Това бързо сменило хода на нещата.

Погледнах към Лорна, защото знаех, че няма представа какво е подезична кост, и казах:

— Това е малка костица с формата на подкова, която пази трахеята.

Докоснах шията си, за да илюстрирам обяснението, и добавих:

— Ако е счупена, това означава травма от насилие на предната страна на врата. Била е удушена.

Лорна кимна, а аз дадох знак на Сиско да продължи.

— Затова се върнали на мястото с инспектори по убийствата и палежите и започнали ново разследване. Чукали на много врати. Говорих с много от хората, с които са говорили и те. Няколко от тях са чули скандал в апартамента около единайсет в събота вечерта. Разговор на висок тон. Мъж и жена се карали за пари.

Пак си погледна тефтера, за да види някакво име.

— Някоя си госпожа Анабет Стивънс, която живее срещу жертвата, видяла през шпионката как след караницата от апартамента си тръгнал мъж. Казала, че било някъде между единайсет и трийсет и полунощ, защото новините били свършили, а тя си лягала в полунощ. По-късно разпознала Андре ла Кос сред шест снимки, които й показали ченгетата.

— Тя ли ти го каза?

— Да.

— Знаеше ли, че работиш за човека, когото е разпознала?

— Казах й, че разследвам смъртта в отсрещния апартамент, и тя с готовност разговаря с мен. Не се представих по-подробно, защото тя и не поиска.

Кимнах на Сиско. Така елегантно да измъкне информация от ключов свидетел на обвинението, и то толкова рано в играта, си беше отлична работа.

— На колко години е госпожа Стивънс?

— Около шейсет и пет. Според мен прекарва много време да гледа през шпионката. Всяка сграда си има такава клюкарка.

— Ако си е тръгнал преди полунощ, как така противопожарните аларми в коридора не са се задействали петдесет минути? — намеси се Дженифър.

Сиско отново сви рамене.

— Има две обяснения. Първо, на дима му е трябвало време, за да изпълзи през процепите край вратата. А през това време пожарът вътре може да се е разгарял. Второ, запалването е било отложено по някакъв начин, та убиецът да има време да се измъкне. Или трето: комбинация от първите две.

Бръкна в джоба си и извади цигари и кибрит. Взе една цигара, сложи я в кибрита и обясни:

— Най-старият трик. Палиш цигарата, тя гори бавно, пламъкът стига до клечките. След това те пламват и подпалват блузата. Така получаваш от три до десет минути преднина, зависи каква цигара използваш.

Кимнах по скоро на себе си, отколкото на Сиско. Започвах да получавам представа как ще действа обвинението срещу клиента ми и да мисля стратегии и ходове.

— Знаете ли, че повечето щати имат закони, според които цигарите на пазара трябва да горят максимум три минути, без да се дърпа от тях? Затова повечето подпалвачи ползват чуждестранни цигари.

— Страхотно — казах. — Можем ли да се върнем на случая? Какво друго научи, докато беше в сградата?

— Това е горе-долу всичко засега — отвърна Сиско. — Но ще се върна там. Много хора не си бяха у дома, когато ходих.

— Защото са погледнали през шпионката и са се уплашили, като са те видели.

Беше шега, но в нея имаше и доза истина. Сиско караше мотор „Харли Дейвидсън“ и се обличаше подобаващо. Обикновено носеше черни джинси, ботуши, прилепнала черна тениска и кожен елек. С импозантния му ръст, облеклото и пронизителния поглед на тъмните му очи нищо чудно някои хора да не му отворят вратата. Всъщност бях по-изненадан, когато ми казваше, че свидетел е говорил с него с готовност. До такава степен, че исках да се убедя, че съдействието е било доброволно. Последното, от което имах нужда, беше нападение от свидетелската банка. Затова лично проучвах всички.

— Имам предвид, че не е лошо да се замислиш от време на време да носиш вратовръзка — добавих. — Имам цяла колекция вратовръзки, които се закопчават с игли отпред, нали знаеш?

— Не, благодаря — отвърна Сиско. — Може ли да продължим с хотела, или искаш да продължиш да се бъзикаш с мен?

— По-кротко, пич. Просто те бъзикам. Кажи за хотела. Имал си натоварена вечер.

— Отидох там късно. И сега идва хубавата част.

Той отвори лаптопа си и започна да пише, докато говореше. Големите му пръсти буквално наказваха клавишите.

— Успях да получа съдействие от охраната на „Бевърли Уилшър“ и без да нося вратовръзка. Те…

— Добре, добре — прекъснах го. — Повече никакво обсъждане на вратовръзки.

— Чудесно.

— Продължавай. Какво ти казаха?

6.

Сиско каза, че не това, което му казали, било важно. А това, което му показали.

— Повечето общи пространства в хотела имат камери, които работят непрекъснато — обясни той. — Така че са записали почти цялото посещение на жертвата там в неделя вечер. Дадоха ми копие срещу минимална сума, която смятам да включа в разходите си.

— Няма проблем — казах.

Сиско обърна компютъра на масата, за да могат и останалите да виждат екрана.

— С проста програма монтирах кадрите от различните ъгли, за да пресъздам посещението й в реално време. Можем да видим какво е правила от влизането до излизането си.

— Пускай филмчето, Скорсезе.

Той натисна бутона и всички се загледахме. Записът беше черно-бял и нямаше звук. Беше зърнест, но не до степен лицата да не се виждат или да не се различават. Започваше с кадър от високо във фоайето на хотела. Таймкодът в горната част показваше 21:44. Макар фоайето да бе оживено и пълно със закъснели клиенти и други хора, Глория/Жизел се разпознаваше лесно. Вървеше през тълпата към нишата с асансьорите. Беше с черна рокля до коляното, по нея нямаше нищо екстравагантно и тя се чувстваше съвсем спокойно, като у дома си. Носеше хартиена торба с лого на търговска верига, която й помагаше да се слее с останалите.

— Това тя ли е? — попита Дженифър и посочи жената, седнала на кръглия диван и изложила краката си на показ.

— Тази прекалено се набива на очи — отвърнах. — Не. Тя е ето тази.

Посочих вдясно на екрана и проследих Глория с пръст. Тя се усмихна на охранителя, който стоеше на входа на нишата с асансьорите, и мина смело покрай него. Скоро ъгълът се промени и я видяхме през камера на тавана над пространството пред асансьорите. Глория провери електронната си поща през телефона, докато чакаше. Асансьорът пристигна и тя се качи.

Следващият кадър беше от вътрешността на кабинката. Глория натисна копчето с цифрата 8. Докато се качваше, вдигна чантата и погледна в нея. Гледната ни точка не ни позволяваше да видим съдържанието й.

Когато пристигна на осмия етаж, слезе от асансьора и екранът почерня.

— Е, тук губим картината — каза Сиско. — На етажите няма камери.

— Защо? — попитах аз.

— Казаха ми, че е от съображения за опазване на личното пространство на гостите. Ако записват кой в коя стая влиза, може да си навлекат големи неприятности, когато става въпрос за разводи, призовки и тем подобни.

Кимнах. Обяснението изглеждаше логично.

Екранът отново оживя и показа как Глория слиза с асансьора. Забелязах, че таймкодът показва, че са изминали пет минути, което означаваше, че Глория очевидно е почукала на вратата и е почакала достатъчно дълго в коридора пред стая 837.

— Има ли вътрешен телефон на осмия етаж? — попитах. — Дали тя през цялото време е чукала на вратата, или се е обадила на рецепцията да пита за стаята?

— Няма телефон — отвърна Сиско. — Само часовник.

След като слезе на приземния етаж, Глория излезе от асансьора и тръгна към вътрешен телефон, поставен на маса до стената. Вдигна слушалката и разговаря с някого.

— Тук моли да я свържат със стаята — каза Сиско. — Рецепционистката й казва, че в хотела няма никакъв Даниъл Прайс и никой не се е регистрирал в 837-а стая.

Глория затвори телефона. Личеше си, че е раздразнена. Идването й се бе оказало загуба на време. Тръгна през фоайето към вратата с по-бърза стъпка, отколкото на идване.

— А сега гледайте това — предупреди ни Сиско.

Глория бе насред фоайето, когато в обсега на камерата на десет метра зад нея се появи мъж. Носеше бомбе, бе привел глава и разглеждаше дисплея на телефона си. Изглежда, също вървеше към вратата. Нищо подозрително нямаше в него, само скритото от шапката лице и приведената поза.

Изведнъж Глория смени посоката и тръгна към рецепцията. Това накара мъжа зад нея да се почувства неудобно и да направи същото. Обърна се, отиде до един диван и седна.

— Следи ли я? — попита Лорна.

— Почакай — каза Сиско.

На екрана се видя как Глория отива до рецепцията, изчаква да обслужат друг клиент пред нея, след това задава някакъв въпрос на служителя на хотела. Той набра нещо на клавиатурата, погледна екрана и поклати глава. Очевидно й казваше, че няма никакъв Даниъл Прайс, регистриран в хотела. През цялото това време мъжът с шапката седеше с приведена глава и скрито от периферията лице. Гледаше телефона си, но не правеше нищо с него.

— Той дори не натиска копчетата — каза Дженифър. — Просто се взира в телефона.

— Гледа Глория — казах аз. — Не телефона.

Беше невъзможно да се определи със сигурност заради шапката, но изглеждаше очевидно, че следи Глория. Когато приключи на рецепцията, тя се обърна и отново тръгна през фоайето към вратата. Извади мобилния си телефон от дамската си чанта и натисна едно копче. Преди да стигне до вратата, бързо каза нещо по телефона и го пусна в чантата си. След това излезе от хотела.

Мъжът с шапката стана и тръгна след нея. Ускори крачка, когато тя мина през вратата. По всичко личеше, че внезапното решение да Глория да се върне до рецепцията бе разкрило преследвача й.

Щом мъжът също излезе от фоайето, ъгълът на камерата отново се смени и видяхме тротоара пред хотела. До тротоара спря черна лимузина също като моята, Глория отвори задната врата, хвърли вътре чантата си и се качи. Колата потегли и излезе от кадър. Мъжът с шапката прекоси загражденията и също изчезна от картинката, като нито веднъж не вдигна достатъчно глава, та да видим поне носа му.

Видеото свърши. Всички мълчахме и мислехме върху това, което бяхме видели.

— Е? — попита накрая Сиско.

— Следили са я — казах аз. — Предполагам, че си разпитал в хотела за мъжа?

— Разпитах и нищо не излезе. Онази вечер никой от охраната не е работил под прикритие. Мъжът — който и да е той — е бил външен човек.

Кимнах и се замислих отново за видяното.

— Нея следваше, когато тя влезе — отбелязах. — Това означава ли, че вече е бил вътре?

— Имам запис и с него — каза Сиско.

Обърна компютъра към себе си, набра нещо на клавиатурата и намери следващото видео. След това пак обърна компютъра към нас, пусна клипчето и го придружи с обяснения.

— Така, това е той. Седи във фоайето в девет и трийсет. Бил е там преди тя да дойде. Остава така докато тя влезе. Имам го от различни ъгли.

Пак придърпа компютъра към себе си и пусна паралелни записи. Те бяха от различни камери и бяха синхронизирани по таймкод. Видяхме как Глория пресича фоайето, а мъжът с шапката я следи. Шапката му се завъртя, докато тя отиваше към другия край на помещението. Изчака я да слезе от осмия етаж и я проследи навън след внезапното й отбиване до рецепцията.

Шоуто свърши и Сиско затвори лаптопа.

— Е, кой е той? — попитах.

Сиско разпери ръце. Размахът им беше почти два метра.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че не работи в хотела.

Станах и закрачих покрай масата. Чувствах прилив на енергия. Мъжът с шапката беше загадка, а загадките винаги са в полза на защитата. Те са въпросителни, които водят до разумно съмнение.

— Знаеш ли дали полицаите вече са били в хотела? — попитах.

— До снощи — не — отвърна Сиско. — Вече са представили разследването си на прокуратурата. Вероятно не им пука какво е правила в часовете преди убийството.

Поклатих глава. Беше глупаво да подценяваме обвинението.

— Не се тревожи, ще се заинтересуват.

— Възможно ли е да е работил за Глория? — попита Дженифър. — Да й е нещо като охрана?

Кимнах.

— Добър въпрос. Ще питам клиента си, когато го видя, преди да се яви в съда. Освен това ще го питам и за лимузината, която я взе. Ще видя дали е имала постоянен шофьор. Но има нещо в този… този запис, което не се връзва. Няма как този човек да е работил за нея. Той сякаш знае, че има камери, и затова е нахлупил шапката си толкова ниско. Не иска да бъде заснет.

— Освен това е бил там преди тя да дойде — добави Сиско. — Чакал я е.

— Държи се, сякаш знае, че тя ще се качи и после веднага ще слезе — обади се и Лорна. — Знаел е, че горе в стаята няма никой.

Спрях да крача и посочих затворения лаптоп на Сиско.

— Той трябва да е — казах. — Онзи, който й се е обадил. Той е Даниъл Прайс. Трябва да открием кой е.

— Може ли да се намеся? — попита Дженифър.

Кимнах и й дадох думата.

— Преди да се разгорещяваме толкова около мистериозния мъж с шапката, да си спомним, че клиентът ни е признал пред полицията, че е бил в апартамента на жертвата заедно с нея след като този човек я е следил и освен това се е скарал с нея и я е хванал за гушата. Така че преди да се тревожим какво се е случило преди той да отиде в апартамента й, не е ли по-добре да се разтревожим какво е направил или не е направил Ла Кос, когато е бил в дома й?

— Всичко е важно — отвърнах бързо. — Но трябва да се провери. Ще се наложи да намерим този човек и да видим какви ги е вършил. Сиско, можеш ли да разшириш малко търсенето? Този хотел е на Родео Драйв. Там трябва да има още камери. Може би ще можем да проследим мъжа до някоя кола и да видим номера й. Тази следа още не е напълно изстинала.

Сиско кимна и каза:

— Почвам веднага.

Погледнах си часовника. Трябваше да тръгвам към съда.

— Добре, какво друго?

Всички мълчаха. Накрая Лорна вдигна ръка.

— Какво, Лорна?

— Просто да те подсетя, че днес в два са досъдебните преговори в трийсети участък за Рамзи.

Простенах. Още една от звездните ми клиентки, Диърдри Рамзи, бе обвинена в подпомагане на престъпление и още много неща в един от най-странните случаи, които някога се бяха падали не само на мен, но и на който и да било друг адвокат. Тя привлече общественото внимание като жертва на един ужасен обир в универсален магазин. Според първоначалните съобщения двайсет и шест годишната жена била една от четиримата клиенти и двамата служители вътре, когато нахлули двама тежковъоръжени маскирани мъже. Всички клиенти и служители били отведени в един склад и заключени там. След това обирджиите разбили касата с щанга. След което обаче влезли в склада и казали на заложниците да им дадат портфейлите си и всичко ценно и да се съблекат. Докато единият стоял на пост, другият изнасилил Рамзи пред всички. След което мъжете избягали с 280 долара, две кутии бонбони и личните вещи на жертвите. Престъплението остана неразкрито с месеци. Общината предложи награда от 25 хиляди долара за информация, която би довела до арест, а Рамзи заведе дело срещу корпорацията собственик на магазина, като ги обвиняваше, че не са се погрижили за сигурността на клиентите си. И тъй като те не искаха Рамзи да свидетелства пред съдебни заседатели за случилото се, бордът на директорите в Далас гласува да се споразумее с нея и й плати 250 000 долара обезщетение.

Парите имат склонността да разрушават връзките. Две седмици след като Рамзи взела хилядарките, в полицията се обадила жена и попитала дали общината още дава наградата и когато й отговорили утвърдително, разказала изненадваща история. Оказало се, че истинската цел на обира била обезщетението от четвърт милион долара, а изнасилвачът обирджия бил приятелят на Рамзи Тарик Ъндъруд. Изнасилването било част от сложна измама, която според свидетелката била измислила самата Рамзи.

Жената, която се обадила, била най-добрата приятелка на Рамзи, която се почувствала изоставена, след като върху дружката й се изсипали несметни богатства. След като съдът разреши подслушване на телефоните им, Рамзи, приятелят й и съучастникът му в обира скоро бяха арестувани. На Ъндъруд беше назначен служебен защитник, което означаваше, че Рамзи не може да получи такъв, и делото й бе предадено на мен. Беше случай, от който нямаше да изкарам много пари, и имаше малка вероятност да спечеля, но Рамзи отказваше споразумение. Искаше съдебен процес и нямах друг избор, освен да й го дам. Очертаваше се грозен край.

Напомнянето за тези преговори уби инерцията, която бях набрал. Стенанието ми не остана незабелязано за Лорна и тя предложи:

— Искаш ли да се опитам да го отложа?

Замислих се. Изкушението беше голямо.

— Искаш ли да го поема аз? — предложи Дженифър.

Разбира се, че тя искаше. Би поела всяко наказателно дело, което й дам.

— Не, случаят е заплетен — казах. — Не мога да ти го дам. Лорна, виж какво можеш да направиш. Искам днес да се занимавам с Ла Кос, стига да мога.

— Ще ти се обадя.

Останалите или си взимаха последна поничка, или вече тръгваха към вратата.

— Значи така. Всички си имате задачи и никой не знае какво ще правим по това дело — казах аз. — Ще държим връзка. Обаждайте ми се за всичко, което научите.

Взех си още една чаша кафе и излязох последен. Ърл ме чакаше с колата на задния паркинг. Казах му да кара към съда в центъра и да избягва магистралата. Исках да стигна там навреме и да мога да поговоря с Ла Кос, преди да го изправят пред съдията.

7.

Имах петнайсет минути с клиента си преди да го отведат в съдебната зала заедно с още няколко задържани. Намираше се в претъпкана клетка до залата и трябваше да се наведа чак до решетката и да шепна, за да не ме чуят другите.

— Андре, нямаме много време — казах. — След няколко минути ще те заведат в съдебната зала и ще те изправят пред съдията. Всичко ще мине бързо и няма да боли, ще ти прочетат обвинението и ще определят дата за следващото заседание.

— Няма ли да ме питат дали се признавам за виновен?

— Не, не още. Това е просто формалност. След като те арестуват, имат четирийсет и осем часа, за да те заведат в съда и да задвижат нещата. Ще мине много бързо.

— А пускането под гаранция?

— Няма как, освен ако кюлчето, което ни прати, не е едно от многото, които притежаваш. Обвинен си в убийство. Ще ти определят гаранция, но тя ще е минимум два милиона, може дори два и половина. Това значи, че трябва да внесеш двеста хиляди. Имаш ли толкова злато? И няма да ти ги върнат, нали знаеш?

Той удари челото си в решетката, която ни разделяше, и го притисна към нея.

— Не мога да понасям това място!

— Знам. Но в момента нямаш избор.

— Каза, че можеш да ме вкараш в друго отделение.

— Да, мога да го направя. Само кажи и ще ти издействам да те изолират.

— Направи го. Не искам да се връщам там.

Наведох се и му прошепнах:

— Да не ти се е случило нещо нощес?

— Не, но онези типове там са животни. Не искам да съм при тях.

Не му казах, че независимо къде го преместят в затвора, все няма да му хареса. Животните в затвора са навсякъде.

— Ще повдигна въпроса пред съдията — обещах му. — Сега обаче искам да те питам някои неща, преди да влезем, става ли?

— Давай. Получи ли златото?

— Да, получих го. Повече е, отколкото поискахме, но ще използваме всичко за защитата ти и ако остане нещо, ще ти го върнем. Написал съм ти фактура, но не мисля, че ще искаш да разнасяш в мъжкия централен затвор листче, което показва колко пари имаш.

— Прав си. Задръж го у теб засега.

— Добре. А сега въпросите. Да знаеш Жизел да е имала охрана?

Той поклати глава, сякаш не бе сигурен, но после каза:

— Имаше аларма против крадци, но не знам дали някога я е използвала. Аз…

— Имам предвид хора. Нещо като бодигард, човек, който да я пази, когато отива на повиквания, срещи или както там ги наричате?

— О, не, или поне не ми е казвала. Имаше шофьор и можеше да му се обади, ако има проблем, но той обикновено оставаше в колата.

— Точно щях да те питам за шофьора. Кой е той и как мога да се свържа с него?

— Казва се Макс и й беше приятел. През деня работеше нещо друго, а вечер возеше нея. Тя работеше основно вечер.

— Макс кой?

— Не му знам фамилията. Дори не съм го виждал. Тя го споменаваше от време на време. Казваше, че й е охранител.

— Но не е ходил с нея при клиентите, така ли?

— Поне аз не знам да е ходил.

Забелязах, че около лявото рамо на клиента ми се навърта някакъв тип. Опитваше се да подслушва разговора ни, така че казах:

— Дай да отидем ей там.

Преместихме се. Подслушвачът остана на мястото си.

— Добре — продължих, — разкажи ми пак как си се обадил до хотела, за да провериш клиента на сценката с Джулия Робъртс. Какво стана?

Погледнах си часовника и добавих:

— Бързо обаче.

— Ами той се свърза чрез уебсайта. Казах му цените и…

— По имейл ли?

— Не, обади се. От хотела. Номерът се изписа.

— Добре. Обади ти се от хотела — и после какво?

— Казах му каква е цената й и той каза, че го устройва, и уговорихме среща за девет и трийсет същата вечер. Даде ми номера на стаята и аз му обясних, че ще трябва да се обадя пак за потвърждение. Той се съгласи и аз се обадих.

— Обадил си се в хотела и си поискал стая 837?

— Да. Свързаха ме и вдигна същият човек. Казах му, че тя ще е там в девет и трийсет.

— И никога преди това не си се занимавал с този човек?

— Никога.

— Как ти плати?

— Не плати. Точно затова се скарах с Жизел. Тя каза, че той не е платил, защото в стаята нямало никой. И че на рецепцията й обяснили, че човекът се е изнесъл предния ден. А аз знаех, че това не е вярно, защото бях разговарял с него в стаята му.

— Добре, ясно… Но ти обсъди ли начина на плащане с него? Нали разбираш — в брой, кредитна карта?

— Да. Щеше да плати в брой. И затова отидох до апартамента на Жизел, за да си взема процента. Ако беше платил с кредитна карта, щях да направя трансакцията и да си отделя полагащото ми се. Тъкмо защото щеше да плаща в брой отидох да си взема моето преди тя да изхарчи всичко.

Вече ми ставаше ясно как Ла Кос си върти бизнеса.

— Винаги ли така практикуваш?

— Да.

— Рутинна операция.

— Да, все едно и също.

— А като чу гласа на този мъж, дали не ти се стори, че е бивш клиент?

— Не, не разпознах гласа му, а и той си каза, че е нов клиент. Какво общо има това?

— Може би нищо, а може би всичко. Колко често се чуваше с Жизел?

Ла Кос сви рамене.

— Пишехме си съобщения всеки ден. Най-често контактувахме така, но когато ми трябваше бърз отговор, й звънях на мобилния. Говорехме може би по два-три пъти в седмицата.

— А често ли се виждахте?

— Един-два пъти седмично, когато имаше клиент, който плаща в брой. Ходех да си прибера дела. Понякога се виждахме на кафе или за закуска и тя ми даваше парите.

— И никога не е крила пари от теб?

— Имахме си проблеми.

— Какви?

— Тя казваше, че парите са за харчене. Колкото по-дълго оставях моите у нея, толкова по-голяма вероятност имаше да ги изхарчи. Така че бързах да си ги взема.

Видях как водят редичка арестанти от съдебната зала към друга клетка. Всеки момент и Ла Кос трябваше да тръгва.

Клекнах, сложих куфарчето си на пода и го отворих. Извадих писалка и документа, който трябваше да ми подпише, и се изправих.

— Андре, това е отказ от претенции при конфликт на интереси. Трябва да го подпишеш, ако искаш да те представлявам. В него пише, че разбираш, че жертвата, в чието убийство те обвиняват, е била моя клиентка. Отказваш се от всякакви бъдещи претенции, че съм бил в конфликт на интереси, докато съм те представлявал. Заявяваш, че нямаш нищо против. Подпиши го бързо, преди да са те видели с писалката в ръка.

Подадох документа и писалката през решетките и той го подписа. Прегледа набързо листа, докато ми го връщаше.

— Коя е Глория Дейтън?

— Жизел. Това е истинското й име.

Наведох се и прибрах документа в куфарчето си.

— Още няколко неща — казах, като се изправих. — Вчера ми каза, че ще се свържеш с клиентката си, която ти е препоръчала Жизел. Направи ли го? Трябва да говоря с нея.

— Да, тя няма нищо против. Можеш да й се обадиш. Казва се Стейси Камбъл.

Каза ми номера й и аз си го записах на дланта.

— Знаеш телефона й наизуст? Повечето хора вече не помнят номера, защото ги избират автоматично от мобилния си телефон.

— Ако държах телефоните на всички в мобилния си, вече щяха да са у полицията. Често сменяме номерата и аз помня всичките наизуст. Това е единственият сигурен начин.

Кимнах. Бях впечатлен.

— Добре, вече всичко е наред. Да вървим при съдията.

— Каза — няколко неща.

— О, да.

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих няколко визитки. Подадох му ги през решетката и казах:

— Остави ги на пейката ей там.

— Майтапиш ли се? — попита той.

— Не. Хората винаги търсят добри адвокати. Особено когато се озоват тук и се срещнат със служебния защитник, който се занимава с тяхното дело и с още триста подобни. Разпръсни ги по пейката и ще се видим в съдебната зала.

— Щом казваш.

— И запомни: можеш да говориш с когото си поискаш за адвоката си, но не разговаряй с никого за делото си. Ама с никого! Иначе думите ти ще се върнат и ще те ухапят по задника. Обещавам ти го.

— Разбрах.

— Добре.

Захранването на правораздавателната система започва с първото изправяне пред съда. Тогава уловените в мрежата се предават на пазара.

Излязох от ареста и нагазих в тресавището, пълно с адвокати, прокурори, детективи и всякакъв помощен персонал, които изпълняваха танц без предварителна хореография пред съдия Мери Елизабет Мърсър. Нейната работа беше да гарантира, че всеки арестуван за престъпление ще бъде бързо информиран какви са обвиненията срещу него и ще му бъде назначен защитник, ако той не се е погрижил сам за това. На практика това означава, че всеки обвиняем има по няколко минути пред съдията, преди да започне дългото му и обикновено мъчително пътуване през системата.

Банките на адвокатите в този вид съдилища са големи като заседателни маси — направени са така, че на тях да могат да седнат няколко защитници, които чакат клиентите им да бъдат повикани.

Още колеги се навъртаха около заграждението вляво от съдийската катедра, където водеха обвиняемите от ареста на групи по шест. Стояха до клиентите си, докато им четяха обвиненията и им насрочваха следващо изслушване, на което те формално щяха да заявят дали се признават за виновни, или не. За външните хора — а сред тях бяха и самите обвиняеми и семействата им, насядали по дървените пейки в залата — е трудно да следят и да проумеят какво се случва. Разбират само, че така работи съдебната система, която оттук нататък ще ръководи живота им.

Отидох до банката на пристава, на която бе списъкът с арестантите. Първите трийсет имена бяха зачертани. Съдия Мърсър явно действаше много ефективно през сутрешната си смяна. Видях името на Андре ла Кос срещу номер трийсет и осем. Това означаваше, че преди неговата група има още една. А на мен ми даваше време да намеря място, на което да седна и да си проверя съобщенията.

Всичките девет стола на адвокатската маса бяха заети. Огледах редицата столове покрай заграждението, което отделяше галерията за публиката от работната зона на залата, и забелязах един празен. Тръгнах натам и чак тогава видях човека, до когото щях да седна. Не беше адвокат, а ченге, и с него имахме обща история, за която случайно бе станало дума тази сутрин на събранието на фирмата. Той също ме позна и направи физиономия, когато се настаних до него.

Зашепнахме си, за да не привличаме вниманието на съдията.

— Виж ти! Самият Мики Устата, големият съдебен оратор и защитник на кретени.

Направих се, че не съм го чул. Свикнал съм с подобни реплики от ченгета.

— Детектив Ланкфорд, отдавна не сме се виждали.

Лий Ланкфорд работеше в отдел „Убийства“ в полицейския участък на Глендейл и бе разследвал убийството на предишния ми детектив Раул Левин. Причините за гримасата му, обидите и напрежението, което очевидно съществуваше между нас, бяха много. Първо, у Ланкфорд имаше някаква вродена омраза към всички адвокати. След това, когато погрешно ме обвини в убийството на Левин, отношенията ни се изостриха. Разбира се, не станаха по-добри и когато накрая му доказах, че бърка, и разкрих убиеца вместо него.

— Много си се отдалечил от Глендейл — казах и извадих телефона си. — Не си ли ходите във вашия съд?

— Изостанал си от събитията, както обикновено, Холър. Вече не работя в Глендейл. Пенсионирах се.

Кимнах, все едно одобрявам, след това се усмихнах.

— Не ми казвай, че си минал на страната на противника. Да не работиш за някой адвокат?

Ланкфорд изглеждаше отвратен.

— Няма начин да работя за някой изрод като теб. Работя за прокуратурата. И между другото на голямата маса току-що се освободи място. Защо не отидеш да седнеш при своите си хора?

Нямаше как да не се усмихна. Ланкфорд не се бе променил през последните седем години, откакто не го бях виждал. Донякъде ми доставяше удоволствие да се заяждам с него.

— Не, благодаря, тук ми е добре.

— Щом казваш.

— Какво прави детектив Собел? Още ли е в участъка?

Навремето се разбирахме с партньорката на Ланкфорд. Тя поне не бе фрашкана с предубеждения като него.

— Още е там и е добре. Кажи ми кой от тези образцови граждани, дето ги водят с белезници, е твоят клиент днес?

— О, моят е в следващата група. Истински победител. Сводник, обвинен в убийството на едно от момичетата си. Направо да ти се скъса сърцето от тази история, Ланкфорд.

Ланкфорд присви очи и разбрах, че съм го изненадал.

— Дай да позная. Ла Кос?

Кимнах.

— Точно така. И ти ли работиш по този случай?

Той се усмихна злобно.

— Да. А сега вече ще ми е и много приятно.

Прокуратурата ползва детективите си за допълващи задачи. Разследването се провежда основно от полицаите, които поемат нещата още от местопрестъплението. Но след като случаят бъде предаден на прокуратурата, нейните детективи помагат той да бъде подготвен за пред съда. Задълженията им включват откриване на свидетели, довеждането им в съда, реакция на маневрите на защитата и т.н. Най-различни дребни задачки. Работата им е да свършат всичко нужно преди процеса.

По принцип детективите на прокуратурата бяха бивши ченгета, повечето пенсионирани като Ланкфорд. Сучеха от две крави — взимаха пенсия и заплата. Сладка работа, стига да можеш да се докопаш до нея. Но ми се стори необичайно, че Ланкфорд вече е назначен по случая на Ла Кос. Обвиняемият все още не се бе явявал пред съда, а Ланкфорд вече бе в залата и работеше по делото.

— Не разбирам — казах. — Обвиниха го вчера и ти вече си разпределен?

— Аз съм в отдела по убийствата. Получаваме случаите на ротационен принцип. Този се падна на мен и исках да видя с какво си имам работа. И след като знам кой ще му е адвокат, вече ми е напълно ясно с какво си имам работа.

Стана и ме изгледа отвисоко. Отбелязах си значката на колана му и черните му кубинки. Не изглеждаше добре с тях и с костюм, но не бих искал да си навлека гнева му, като му го кажа.

— Ще е забавно — каза той и се обърна.

— Няма ли да го изчакаш?

Ланкфорд не отговори. Мина през вратичката и тръгна по централната пътека към изхода.

Погледах го няколко секунди как се отдалечава и се замислих за завоалираната заплаха. Трябваше да имам предвид и това, че детективът на прокуратурата, който работи по случая, ми има зъб.

Началото не беше добро.

Телефонът ми завибрира и аз прочетох съобщението. Беше от Лорна. Пращаше ми добра новина за компенсация на епизода с Ланкфорд.

Бяхме в играта. Каквото и да станеше, поне щях да взема пари. Започнах да забравям за Ланкфорд.

След това върху мен падна сянка, вдигнах очи и видях пристава.

— Ти си Холър, нали?

— Да, аз съм. Какво…

Той тупна пред мен няколко визитки. Моите визитки. Визитките, които бях дал на Ла Кос.

— Ако още един път извъртиш този номер, няма повече да те пускаме при онези отрепки клиентите ти. Поне не и когато аз съм дежурен.

Изчервих се. Няколко адвокати ни наблюдаваха. Слава богу, че поне Ланкфорд бе пропуснал шоуто.

— Ясно? — попита приставът.

— Да, ясно — казах.

— Добре — отсече той.

После си тръгна и аз започнах да си събирам визитките. Представлението бе свършило и останалите адвокати се върнаха към работата си.

8.

Когато излязох от съда, отпред бе паркиран само един линкълн — другите шофьори бяха отишли да обядват. Качих се на задната седалка и казах на Ърл да кара към Холивуд. Не знаех къде живее Стейси Камбъл, но предполагах, че не е в центъра. Извадих телефона си, погледнах записания на дланта ми номер и го набрах. Тя отговори веднага с трениран глас, мек и секси, с всички качества, които вероятно се очакват от гласа на проститутка.

— Ало? Аз съм Стейси Звездооката.

— Стейси Камбъл?

Мекотата и сексапилът изчезнаха и гласът й стана троснат и стържещ като на пушачка.

— Кой се обажда?

— Казвам се Майкъл Холър. Адвокат съм на Андре ла Кос. Каза ми, че се е чул с теб и ти си се съгласила да поговорим за Жизел Далинджър.

— А, не, не искам да ме влачиш в съда.

— Изобщо нямам такова намерение. Просто искам да поговоря с някой, който е познавал Жизел, и да чуя какво имаш да ми кажеш за нея.

Мълчание.

— Госпожице Камбъл, ще може ли да намина да се видим?

— Аз ще дойда при теб. Не искам никой да идва тук.

— Става. Какво ще кажеш за веднага?

— Трябва да се преоблека и да си оправя косата.

— Кога и къде?

Пак мълчание. Тъкмо се канех да й кажа, че няма нужда да си оправя косата заради мен, когато тя проговори:

— Какво ще кажеш за препечена филийка?

Беше дванайсет и десет, но си давах сметка, че жена с нейната професия може да е станала току-що.

— Ами да, добре. Опитвам се да измисля заведение, където бихме могли да закусим.

— Какво? Не, имам предвид заведението „Препечена филийка“. Кафене на Трета, близо до Кресънт Хайтс.

— А, ясно. Добре, там съм. Значи към един?

— Ще дойда.

— Ще запазя маса и ще те чакам.

Затворих и казах на Ърл къде отиваме, след това се обадих на Лорна, за да видя дали е успяла да отложи ангажимента ми за два часа.

— Не — отвърна тя. — Патриша каза, че съдията иска това да й се разкара от графика. Никакви отлагания повече, Мики. Иска те в кабинета си в два.

Патриша беше асистентката на съдия Компаниони. Всъщност тя ръководеше залата и графика и когато кажеше, че съдията иска да придвижи случая, на практика това означаваше, че го иска Патриша. Беше й писнало от постоянните отлагания, които исках, докато се опитвах да убедя клиентката си да приеме споразумението, което й предлагаше прокуратурата.

Замислих се за миг. Дори Стейси Камбъл да дойдеше навреме — на което знаех, че не мога да разчитам, вероятно нямаше начин да измъкна от нея каквото ми трябваше и да се явя в съда в два. Можех да отложа срещата в „Препечена филийка“, но не исках. В момента мистериите около Глория Дейтън ме занимаваха изцяло. Исках да знам тайните, които се криеха зад лъжите й, и нямаше да се разсейвам с други случаи.

— Добре, обади се на Бълокс и виж дали все още може да ме замести.

— Защо, още ли си в съда?

— Не, движа се към Западен Холивуд, имам среща по случая на Дейтън.

— Имаш предвид на Ла Кос?

— Точно така.

— И Западен Холивуд не може да почака?

— Да, не може да почака, Лорна.

— Тя май все още има власт над теб, а? Дори и мъртва.

— Просто искам да знам какво се е случило. Затова искам веднага да се обадиш на Бълокс. Ще се чуем по-късно.

Затворих, преди да чуя проповедта за емоционалното ми обвързване с работата. Лорна винаги бе имала проблем с отношенията ми с Глория и не можеше да проумее, че те нямат нищо общо със секса. Че не съм хлътнал по някаква курва. Че става въпрос за това да откриеш някой, който споделя твоето виждане за света. Или поне така си мислех.

Обадих се на Дженифър Арънсън и тя ми каза, че работи в юридическата библиотека на Югозападния университет и преглежда папките на Глория Дейтън, които й бях дал сутринта.

— Опитвам се да се запозная с всичко случай по случай — обясни тя. — Освен ако не искаш да търся нещо конкретно.

— Не — отвърнах. — Намери ли записките за Хектор Аранд Мойя?

— Няма записки. Невероятно е, че помниш името му след седем години.

— Помня имена, някои дела, но не и рождени дни и годишнини. Това винаги ме вкарва в беля. Трябва да провериш какво се случва в момента с Мойя и…

— Това е първото, което направих. Започнах с онлайн архива на „Ел Ей Таймс“ и намерих няколко статии за случая. Предаден е на федерален съд. Ти каза, че си сключил споразумение с местната прокуратура, но федералните очевидно са взели делото после.

Кимнах. Колкото повече говорехме за този случай, толкова повече си го припомнях.

— Точно така, имаше федерална заповед. Районният прокурор сигурно се е издигнал покрай това, защото случаят с Мойя бе покрит и така федералните получиха предимство.

— И начин да му утежнят наказанието. Освен за трафик на наркотици е съден и за оръжие и така влиза в състава, който му осигурява доживотна присъда — и точно това е получил.

Помнех и тази част. Затвориха го до живот за няколко грама кокаин в хотелската му стая.

— Предполагам, че е обжалвал. Провери ли в PACER?

PACER е електронната публично достъпна федерална база данни със съдебни архиви. Дава бърз достъп до документи, заведени по някое дело. От нея се започва.

— Да, прегледах я и извадих всичко. Осъден е по член шести. След това има обжалване по всички точки — обичайната тотална атака на базата на недостатъчни доказателства, процесуални грешки и завишено наказание. Нищо не излиза извън Пасадина. Спира там.

Имаше предвид Апелативния съд, чието седалище за Южна Калифорния е в Пасадина на Саут Гранд авеню. Обжалванията от Лос Анджелис се завеждаха там и се гледаха от местни състави. Тричленката отхвърляше тези, за които смяташе, че няма основание, а по-големите прехвърляше нагоре на дванайсетчленен съдийски състав, който имаше юрисдикция над западната част от окръга. Това, че Мойя не е излязъл извън Пасадина, означаваше, че присъдата му е потвърдена от местния тричленен състав. Мойя бе ударил на камък. Следващият му ход би бил да подаде молба да се яви лично пред окръжния съд, да пледира, че не са събрани достатъчно доказателства за вината му, и да настоява да бъде освободен въпреки присъдата, но възможността да се отърве по този начин от затвора беше минимална. Като да вкара кош за три точки по време на последния съдийски сигнал. Последна надежда за нов процес, освен ако не се появи сензационно ново доказателство.

— Ами 2254? — попитах: имах предвид члена от наказателния кодекс, в който се предвижда петиция за личен протест пред съдия за незаконно задържане.

— Да, направил го е — каза Арънсън. — На базата на неефективна защита. Твърди, че адвокатът му не е преговарял за споразумение. И това е отхвърлено.

— Кой е му е бил адвокат по време на процеса?

— Някой си Даниъл Дали. Познаваш ли го?

— Да, познавам го, но се подвизава във федералните съдилища, а аз се старая да съм далеч от тях. Не съм го виждал в действие, но чувам, че е един от най-търсените.

Всъщност познавах Дали от „Фор Грийн Фийлдс“, където и двамата се отбивахме в петъците за по някое мартини преди уикенда.

— Е, нито той, нито който и да било друг би бил в състояние да постигне нещо повече с Мойя — каза Дженифър. — Сгромолясал се е жестоко и не е могъл да се вдигне. Вече е излежал седем години от доживотната си присъда и не се очертава да излезе.

— Къде е?

— Във Викторвил.

Федералният затвор във Викторвил е на 120 километра на север, разположен край военновъздушна база в пустинята. Не е най-доброто място, на което да прекараш остатъка от живота си. Казват, че ако пустинните ветрове не те изсушат, непрекъснатите гърмежи от преминаването на свръхзвуковата граница от самолетите в базата ще те подлудят. Точно това си мислех, когато Арънсън продължи:

— Май федералните не си поплюват.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами доживотна присъда за десет грама кокаин. Малко е жестоко.

— Да, жестоки са, когато се стигне до присъди. Затова не поемам дела във федерални съдилища. Не ми харесва да казвам на клиентите си да забравят всякакви надежди. Не обичам и да договарям споразумения с прокуратурата, а след това съдията да ги пренебрегне и да натика човека ми в миша дупка.

— Това случва ли се?

— Много често. Веднъж един… ъъъ, няма значение. Това е минало и не ми се занимава с него.

В момента мислите ми бяха погълнати от Хектор Аранд Мойя и как хубавичкото споразумение, което бях издействал за своя клиентка, го бе натикало във Викторвил с доживотна присъда. Дори не си бях направил труда да проследя случая, след като сключих сделката с прокурора на име Лесли Фейър. За мен това си беше просто още един в кюпа. Бързо споразумение: име на хотел и номер на стая срещу падане на обвинения срещу подзащитната ми. Глория Дейтън отиде да се лекува от наркомания, вместо да влезе в затвора, а Хектор Аранд Мойя бе заключен завинаги във федерален затвор, без да знае кой го е предал на властите.

Или знаеше?

Бяха минали седем години. Струваше ми се извън всякаква разумна логика Мойя да е успял да си отмъсти на Глория Дейтън от федералния затвор. Но колкото и невероятна да беше идеята, можеше да се окаже полезна при защитата на Андре ла Кос. Моята работа бе да накарам съдебните заседатели да се разколебаят относно тезата на обвинението. Да подтикна поне един бог или една богиня на вината да се замислят и да си кажат: „Хей, чакай малко, ами онзи тип там, в пустинята, който гние в затвора заради тази жена? Може би…“.

— Намери ли в електронния архив някакво искане за разкриване на свидетел или отказ заради липса на основание? Нещо такова?

— Да, това е част от първото обжалване заради процесуална грешка: съдията е отказал молба за разкриване на тайни информатори по случая.

— Той просто е стрелял на сляпо. Има само един таен информатор и това е Глория. А има ли нещо засекретено?

Съдиите обикновено засекретяват документи, споменаващи тайни информатори, но самите документи се завеждат в електронния архив под номера, така че е ясно, че съществуват.

— Не — каза Дженифър. — Само ДСД.

Досъдебният доклад за Мойя. Те винаги се засекретяват. Замислих се за миг.

— Добре, не искам да изоставяме тази нишка. Искам да видя протокола от обсъждането на тайния информатор и липсата на основание. Ще трябва да отидеш до Пасадина и да вземеш хартиените документи. Кой знае? Може да извадим късмет и вътре да има нещо, което да ни свърши работа. Държавната агенция по наркотиците и ФБР е трябвало в някакъв момент да свидетелстват как са стигнали до този хотел и до тази стая. Искам да знам какво са казали.

— Мислиш, че Глория е била разкрита?

— Би било прекалено лесно и прекалено немарливо. Но ако се споменава за конкретен таен информатор, може и да ни отвори работа. Също така поискай досъдебния доклад. Може би след седем години ще ти дадат да го видиш.

— Едва ли. Тези неща би трябвало да останат засекретени завинаги.

— Нищо няма да ти стане, ако опиташ.

— Мога да тръгна за Пасадина веднага. После пак ще се върна към архива на Глория.

— Не, Пасадина ще почака. Искам да отидеш в центъра. Все още ли искаш да ме заместиш по случая с Диърдри Рамзи?

— Абсолютно!

Тя направо подскочи от другата страна на линията.

— Не се превъзбуждай — посъветвах я веднага. — Както ти казах и сутринта, случаят е заплетен. Трябва само да помолиш съдията за още малко време и търпение. Кажи му, че случаят е СПЗ и сме близо до това да убедим Диърдри, че е в неин интерес да приеме предложението и да приключи с това. И трябва да убедиш и прокурор Шели Албърт да не се отказва от споразумението още две седмици. Това е, само още две седмици. Ще се справиш ли?

Предложението към Рамзи беше да се признае виновна в помагачество и да свидетелства срещу приятеля си и съучастника му в грабежа. В замяна щеше да получи от три до пет години. За добро поведение, а и като й се приспадне вече прекараното време в ареста, щеше да излезе след година.

— Мога да го направя — каза Дженифър. — Но вероятно ще пропусна частта със сифилиса, ако нямаш нищо против.

— Какво?

— Сифилисът. Каза, че случаят е СПЗ. Сексуално предавани заболявания?

Усмихнах се и погледнах през прозореца. Минавахме през Ханкок Парк. Наоколо имаше само големи къщи, обширни морави и високи живи плетове.

— Дженифър, нямах това предвид. СПЗ е съкращение от времето ми като обществен защитник. Означава „споразумение преди залата“. Тогава, преди двайсет години, така деляхме делата си на купчини — СПЗ и НКП, „споразумение преди залата“ и „направо към процес“. Може би сега го наричат ИПЗ — изслушване преди залата, за да не стават обърквания.

— О, чувствам се неудобно.

— Не толкова, колкото би се почувствала, ако беше казала на съдия Компаниони, че делото има сифилис.

И двамата се засмяхме. Дженифър бе един от най-острите и жадни за знания юридически умове, които бях срещал, но все още трупаше практически опит и учеше рутината и жаргона на занаята. Бях сигурен, че ако продължава все така, скоро ще се превърне в едно от най-големите страшилища за прокуратурата в съдебната зала.

— Още две неща — казах делово. — Опитай да влезеш в стаята преди Шели и седни отляво на съдията.

— Добре — каза тя колебливо. — Защо?

— Заради особеностите на двете мозъчни полукълба. Хората са по-сговорчиви с тези, които им стоят отляво.

— Стига бе!

— Напълно сериозен съм. Когато произнасям заключителна реч пред съдебни заседатели, се изтеглям максимално вдясно. Така че за повечето да съм от лявата им страна.

— Това е откачено.

— Опитай. Ще видиш.

— Невъзможно е да се докаже.

— Казвам ти. Има научни опити и изследвания. Можеш да провериш в Гугъл.

— Нямам време. Какво е другото нещо?

— Ако се почувстваш достатъчно уверена пред съдията, кажи му, че ще приключим много бързо, ако се откажем от съдействието. Ако Диърдри не трябва да свидетелства срещу приятеля си, според мен ще успеем да я убедим. Дори сме съгласни на същите условия за присъдата, но да няма съдействие. И кажи на съдията, че Шели няма нужда от това. Има СРС-та и за тримата. Има и ДНК проба на приятеля на Диърдри от изследванията след предполагаемото изнасилване. Заковала ги е дори без нейните показания. Няма нужда от Диърдри.

— Добре. Ще опитам. Но се надявах, че това ще е първото ми наказателно дело.

— Не го искаш, повярвай ми. Искаш да спечелиш първото си дело. Пък и осемдесет процента от наказателното право е да измислиш как да не стигнеш до процес. А останалата част…

— … е игра на ума. Да, знам това.

— Успех.

— Благодаря, шефе.

— Не ме наричай „шефе“. Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре.

Прибрах телефона и започнах да обмислям предстоящия разговор със Стейси Камбъл. Вече минавахме покрай фермерския пазар, бяхме почти стигнали. След малко забелязах, че Ърл непрекъснато ме гледа в огледалото за обратно виждане. Правеше го, когато има да ми казва нещо.

— Какво има, Ърл?

— Мислех си за това, което каза по телефона. За хората, които ти стоят отляво.

— И?

— Ами веднъж, още когато работех на улицата, към мен се приближи един тип с пистолет. Искаше да ми ограби стоката.

— И?

— Ами по онова време някой гърмеше хората и им обираше парите и стоката. Просто ги нацелваше в главата и ги ограбваше. И аз си помислих — това е същият човек и сега ще ме очисти.

— Страшничко. Какво стана?

— Разубедих го. Просто му разказах за дъщеря си, която току-що се е родила, ей такива работи. И му дадох стоката си, а той просто побягна. След това го арестуваха за другите убийства и видях снимката му по телевизията. Той беше. Мъжът, който ме ограби.

— Извадил си късмет, Ърл.

Той кимна и ме погледна отново в огледалото.

— Та значи той ми беше отдясно, а аз на него — отляво, когато ме приближи. И го убедих да не ме убива. Връзва се с онова, което разказа. Той се съгласи да не ме убива.

Кимнах с разбиране.

— Гледай да го разкажеш това на Бълокс следващия път, като я видиш.

— Ще й разкажа.

— Добре, Ърл. Радвам се, че си го разубедил.

— Да, аз също. Майка ми и дъщеря ми — и те.

9.

Пристигнах в „Препечена филийка“ по-рано от уговореното, изчаках десет минути за маса и след това седнах на нея и пих кафе цели четирийсет и пет минути. Имаше опашка от хипстъри от Западен Холивуд: изобщо не бяха щастливи, че монополизирам заветната маса, а дори не поръчвам храна. Седях приведен и си четях електронната поща до 13:30, когато Стейси Звездооката се пльосна на стола срещу мен, обвита в гъст облак парфюм.

Прическата, която си бе направила, беше сребърноруса щръкнала перука със синкави нюанси по краищата. Отиваше на ужасно бледата й, почти синкава кожа и броката вместо сенки на клепачите. Предположих, че хипстърите, които ме мразеха, задето им заемам масата, вече бяха пред апоплектичен удар. Стейси Звездооката изобщо не се вписваше в обстановката. Изглеждаше като избягала от корицата на албум на глемрок банда от 70-те години на миналия век.

— Значи ти си адвокатът — каза тя.

Усмихнах се съвсем делово.

— Аз съм.

— Гленда ми е разказвала за теб. Казваше, че си сладък. Но не каза, че си и хубавец.

— Коя е Гленда?

— Жизел. Когато се запознахме във Вегас, беше Гленда Давил, Добрата вещица.

— Защо си е сменила името, като е дошла тук?

Тя сви рамене.

— Хората се променят. Беше си все същата обаче. Затова продължих да й викам Гленда.

— Значи ти си дошла първа от Вегас, а тя те е последвала?

— Нещо такова. Но поддържахме връзка. Тя проверяваше кои номера вървят тук и кои не. Казах й да дойде, ако иска, и тя дойде.

— И ти я свърза с Андре.

— Да, за да й направи онлайн профил и да приема поръчките.

— Откога познаваш Андре?

— О, не от много отдавна. Дали ще ни обслужат скоро?

Беше права. Сервитьорката, която на всеки пет минути ме бе питала много настойчиво дали ще поръчам нещо, сега я нямаше никаква. Предположих, че Стейси действа така на хората, особено на жените. Привлякох вниманието на едно момче, което отсервираше, и го помолих да повика сервитьорката.

— Как се свърза с Андре? — попитах, докато чакахме.

— Много лесно. Влязох в интернет и започнах да разглеждам сайтовете на другите момичета. Той беше администратор на по-добрите. Писах му по мейла и така се запознахме.

— Колко сайта администрира?

— Не знам. Трябва да питаш него.

— Да си чувала Андре да е тормозил физически някои от жените, с които е работил?

Тя изхихика.

— Като истински сводник ли?

Кимнах.

— Не. Когато иска да сплаши някоя, си има хора за това.

— Какви хора?

— Не им знам имената. Знам само, че никога не посяга. На няколко пъти някакъв тип се опитвал да му вземе бизнеса и той трябвало да го спре. Поне така ми каза.

— Да му вземе интернет бизнеса ли?

— Да, нещо такова.

— Знаеш ли кой?

— Не, не знам никакви имена. Само каквото ми е казал Андре.

— Ами тези, които сплашват от негово име? Виждала ли си ги?

— Видях ги веднъж, когато имах нужда от тях. Някакъв тип не искаше да си плати и аз се обадих на Андре, докато клиентът беше под душа. Неговите хора се появиха ей така. — Тя щракна с пръсти. — Накараха го да си плати. Онзи си мислеше, че понеже е водещ на някакво шоу в кабеларка, за което никой не е и чувал, няма нужда да си плаща. Всички си плащат.

Сервитьорката най-накрая дойде. Стейси си поръча бекон, маруля и домат върху препечена филийка (какво друго?) и диетична кола. Аз избрах салата с пилешко и кроасан и преминах от кафе на студен чай.

— От кого се криеше Гленда? — попитах веднага щом пак останахме сами.

Стейси понесе много спокойно рязката смяна на посоката.

— Нима всички не се крием от някого или нещо?

— Не знам. С нея така ли беше?

— Никога не е говорила за това, но често си гледаше зад гърба, ако ме разбираш. Особено веднага след като пристигна тук.

Доникъде нямаше да стигнем така.

— Какво ти е разказвала за мен?

— Че когато преди живяла в града си бил неин адвокат, но вече не можела да ти се обади, ако я арестуват.

Сервитьорката ни донесе питиетата и аз я изчаках да се отдалечи.

— Защо не е можела да ми се обади?

— Не знам. Защото всичко щяло да се разплете.

Не очаквах този отговор. Мислех, че ще ми каже, че Гленда не е можела да ми се обади, защото така е щяла да се издаде, че ме е излъгала.

— Да се разплете? Това ли бяха точните й думи?

— Да, точно така казваше.

— Какво е имала предвид?

— Не знам, тя така си говореше. Казваше, че всичко щяло да се разплете. Не знам какво е имала предвид, а и тя не ми е обяснявала.

Стейси започваше да показва признаци на досада. Облегнах се назад и се замислих. Освен да ми каже няколко озадачаващи думи, тя с нищо не ми помогна. Сигурно бе глупаво от моя страна да си мисля, че Глория Дейтън — ако изобщо това бе истинското й име — се е доверила на друга проститутка за далечното си минало.

Знаех само, че цялото това нещо ме потиска. Глория/Гленда/Жизел беше неразривно свързана с този начин на живот. Не бе успяла да го напусне и накрая той й бе отнел всичко. Все същата стара история и най-много след година щеше да бъде забравена и заменена със следващата.

Храната ни пристигна, но бях загубил апетит. Гледах как Стейси Звездооката маже майонеза върху бекона, яде като малко момиченце и си облизва пръстите след всяка хапка. Но и това не ми повдигна настроението.

10.

Седях дълго на задната седалка и размишлявах. Ърл не спираше да ме наблюдава в огледалото за обратно виждане и се чудеше кога ще му кажа накъде да кара. Но аз не знаех къде да отида. Поколебах се дали да не изчакам Стейси Камбъл да излезе от ресторанта, след като мине през тоалетната, и да я проследя до дома й, за да знам къде живее. Но знаех, че Сиско може да ми я намери, ако ми потрябва пак. Погледнах си часовника и видях, че е три без петнайсет. Бълокс сигурно бе в разгара на срещата при съдия Компаниони. Реших да поизчакам, преди да я проверя.

— Към Долината, Ърл — казах накрая. — Искам да отида да гледам тренировка.

Ърл запали колата и потегли. Пое през Лоръл Каниън нагоре по планината към Мълхоланд Драйв. Завихме на запад и след още няколко завоя стигнахме до паркинга на входа на Фриман Каниън Парк. Ърл спря, отвори жабката и ми подаде бинокъла. Свалих си сакото и вратовръзката, оставих ги на задната седалка до мен и слязох.

— Сигурно ще се бавя около половин час — казах.

— Ще чакам тук — отвърна той.

Затворих вратата и се отдалечих. Фриман Каниън се спускаше по северния склон на планината Санта Моника чак до Студио Сити. Тръгнах по Бети Диъринг Трейл надолу, докато алеята се раздели на две на запад и изток. Тук се отклоних и продължих към долината през храстите, докато стигнах до издатина, от която се откриваше гледка към града долу. Тази година дъщеря ми се бе преместила в училище „Скайлайн“, чийто двор се простираше от Валикрест Драйв до границата на парка. Дворът бе на две нива: на долното бяха училищните сгради, а на горното — спортният комплекс. Докато стигна до мястото си за наблюдение, тренировката по футбол вече беше започнала. Огледах терена с бинокъла и открих Хейли на далечната голлиния. Беше вратарка, което бе напредък от предишното училище, където бе резерва.

Седнах на един голям камък — бях го домъкнал по-отдолу и го бях поставил на мястото за наблюдение при предишната си визита. След малко окачих бинокъла на врата си и просто гледах, подпрял лакти на коленете си и хванал лицето си с ръце. Тя спасяваше всички топки, докато накрая един удар с идеална парабола не уцели горната греда и не влезе след рикошета във вратата. Но общо взето изглеждаше като човек, който се забавлява, и вероятно концентрацията, която се изискваше за поста й, прогонваше всички други мисли. Щеше ми се да мога така. Да забравя за Санди и Кейти Патърсън, да забравя за всичко поне за малко. Особено вечер, когато затворех очи и се опитвах да заспя.

Можех да отида в съда, да поставя въпроса агресивно, да принудя някой съдия да разпореди посещения и да я принуди да се вижда с мен веднъж на две седмици през уикенда или в сряда, както беше преди. Но знаех, че това само ще влоши нещата. Ако постъпиш така с шестнайсетгодишно момиче, можеш да го загубиш завинаги. Затова оставих всичко както си беше. Трябваше да вярвам, че все някога Хейли ще проумее, че светът не е черно-бял. Че в него има и сиво и че баща й обитава точно сивата зона.

Беше ми лесно да продължа да вярвам, защото нямах друг избор. Но не беше лесно да се изправя пред по-големия въпрос, който се виеше над тази вяра като буреносен облак: как да се надяваш и да очакваш някой да ти прости, когато дълбоко в себе си ти самият не си прощаваш?

Телефонът ми завибрира. Беше Бълокс, току-що бе излязла от съда в центъра.

— Как мина?

— Според мен добре. Шели Албърт не беше много щастлива, но съдията я притисна за съдействието и накрая тя се предаде. Имаме споразумение, ако успеем да го пробутаме на Диърдри.

Преговорите бяха камерни и не се изискваше Рамзи да присъства. Трябваше да я посетим в затвора и да й представим новите условия на обвинението.

— Добре. Колко време имаме?

— Общо взето четирийсет и осем часа. Даде ни време до края на работния ден в петък. И съдията иска да му докладваме в понеделник.

— Добре, ще отидем при нея утре. Ще те представя и ти ще я убедиш.

— Звучи добре. Къде си? Чувам викове.

— На тренировка по футбол.

— Сериозно? С Хейли сте се сдобрили? Това е стра…

— Не точно. Просто гледам. Е, какво ще правиш сега?

— Мисля да се върна в библиотеката и да се заема с папките. Не съм свършила нищо и по проверката на Хектор Аранд Мойя.

— Добре, ще те оставя да работиш. Благодаря, че пое Рамзи.

— Няма нищо. Наистина ми харесва, Мики. Искам още наказателни дела.

— Сигурен съм, че може да се уреди. Ще говорим утре.

— О, и още нещо. Имаш ли още секунда?

— Разбира се. Какво?

— Седнах отляво на съдията, както ми каза. И знаеш ли, според мен свърши работа. Той търпеливо ме слушаше всеки път, когато взимах думата, и режеше Шели, щом понечеше да отговори.

Можеше да вметна, че вниманието на съдията може и да е имало нещо общо с това, че Дженифър Арънсън беше привлекателна енергична идеалистка на двайсет и шест, а Шели Албърт цял живот бе работила в прокуратурата и това си личеше по приведените й рамене и вечно намръщената й физиономия.

— Видя ли, нали ти казах? — отвърнах обаче.

— Благодаря за съвета — каза тя. — Ще говорим утре.

След като прибрах телефона, отново вдигнах бинокъла, за да погледам дъщеря си. Треньорът прекрати тренировката в четири и момичетата започнаха да се разотиват. Хейли беше постъпила наскоро и се държаха с нея като с новобранец — трябваше да събере топките в мрежата, в която ги носеха. По време на тренировката бе стояла на вратата, обърната към мен. Затова не бях видял гърба й, докато не започна да събира топките. Сърцето ми подскочи, когато видях, че още носи номер 7 на фланелката си. Щастливото й число. Моето щастливо число. Числото на Мики Тогата. Не го бе сменила и това бе поне една връзка с мен, която все още държеше. Приех го като знак, че не всичко между нас е изгубено и че трябва да продължа да вярвам.