Боговете на вината

11.

Никога не се работи по един случай. Винаги по много. Практикуването на право ми прилича на уменията на някои от най-добрите улични артисти по улиците на Венеция. Мъж върти чинии на пръчки и държи във въздуха цяла порцеланова гора. Друг жонглира с газови дърворезачки, премята ги прецизно и никога не ги хваща за остриетата.

Когато календарът смени една година с друга, освен делото на Ла Кос въртях още няколко чинии. Ленард Уотс, обирджията на коли, получи споразумение, на което се съгласи неохотно, за да избегне нов процес. Дженифър Арънсън води преговорите, както и тези за Диърдри Рамзи, която също сключи сделка, без да се налага да свидетелства срещу приятеля си в съда.

В края на декември поех нашумял случай, който бе по-сложен и от жонглиране с резачки. Един бивш мой клиент и дългогодишен мошеник, Сам Скейлс, бе арестуван от полицията на Лос Анджелис заради измама, която придаде нов смисъл на думите „безсърдечен хищник“. Бе обвинен, че е създал фалшив уебсайт и фейсбук страница, за да събира дарения за покриване на разходите по погребението на дете, убито при масово убийство в училище в Кънектикът. Хора от всички градове пращали щедро пари и според прокуратурата Скейлс натрупал почти 50 хиляди долара, за които дарителите смятали, че ще отидат за погребението на детето. Измамата работела добре, докато родителите на мъртвото дете не научили за случката и не се свързали с властите. Скейлс използвал множество подставени лица, за да прикрие самоличността си, но накрая — както става с всички мошеници — се наложило да премести парите на място, където да може да ги прибере и да си ги сложи в джоба.

И това бил клон на „Банк ъф Америка“ на Сънсет Булевард в Холивуд. Когато влязъл там и поискал парите в брой, касиерката се усъмнила и започнала да протака, докато не пристигнали полицаите. Обяснила на Сам, че банката не държи толкова пари в брой, защото местонахождението е рисково, което означавало, че ще трябва да почака, докато не поръчат сумата специално. Тя щяла да пристигне с редовния курс на бронирания камион в три следобед. Или пък можел да отиде в клон някъде в центъра, където било по-вероятно да има толкова пари накуп. Скейлс, печен измамник, не могъл да се усети, че мамят него, така че избрал варианта със специалната поръчка на сумата и казал, че ще се върне да я вземе. Когато дошъл пак в три следобед, го посрещнали двама детективи от икономическата полиция на Лос Анджелис — същите, които го бяха арестували заради последния случай, по който го защитавах — измама с помощи за пострадалите от цунами в Япония.

Този път всички искаха да съсипят Скейлс — ФБР, полицията в Кънектикът, включи се и Канадската полиция, защото няколко от хората, пращали дарения, бяха от другата страна на границата. Но арестът бе направен от лосанджелиски ченгета, което означаваше, че обвинението му ще бъде повдигнато от местната прокуратура. Скейлс ми се обади както преди и аз поех да браня човек, който бе толкова оплют в медиите за престъплението, което му приписваха, че трябваше да го сложат в самостоятелна килия в мъжкия централен затвор, защото иначе другите затворници щяха да му направят нещо доста неприятно.

Нещата за Скейлс се утежняваха допълнително и от това, че гневът срещу него беше толкова силен, че районният прокурор Деймън Кенеди, който категорично ме победи в изборите предишната година, бе заявил, че лично ще води обвинението срещу него с цялата строгост на закона. Това, разбира се, се случи, след като подписах, че ставам адвокат на Скейлс. Сцената вече бе подготвена, за да може Кенеди публично да ме размаже още веднъж. Поразпитах за споразумение — то можеше да дойде от районния прокурор — но Кенеди не даваше и дума да се издума. Знаеше, че е заковал случая и че няма нужда да се споразумява. Щеше да издои това дело до последния телевизионен репортаж, статия във вестник и по интернет, до последната капка внимание, която можеше да изтръгне.

Случаят със Скейлс изобщо не ми помагаше. „Ел Ей Уикли“ пусна статия „Най-мразеният мъж в Америка“, в която се припомняха всички измами, в които клиентът ми е бил обвинен през последните две десетилетия. Името ми често изникваше в текста като негов дългогодишен адвокат и в цялата история аз излизах официалния му апологет. Броят излезе седмица преди Коледа и бе посрещнат ледено от дъщеря ми, която беше убедена, че баща й отново я е унижил публично. Всички страни се бяха съгласили, че ще ми бъде позволено да я посетя сутринта на Коледа с подаръци за нея и бившата ми жена. Но не мина никак добре. Бях се надявал тази среща да сложи начало на размразяването на отношенията и с двете, но тя се превърна в снежна буря. Същата вечер вечерях сам през телевизора.

Вече беше първата седмица на април и трябваше да се явя от името на Андре ла Кос пред съдия Нанси Легоу в отдел 120 на наказателния съд в центъра. Бяха минали шест седмици от началото на процеса и Легоу изслушваше показания във връзка с молбата ми за изключване на определени доказателства, която бях подал малко след предварителното изслушване на Ла Кос.

Ла Кос седеше до мен на адвокатската банка. Беше в затвора вече пет месеца и бледото му лице бе само един от признаците на вътрешния му разпад. Някои хора понасят времето зад решетките. Андре не бе от тях. Както неведнъж ми бе казвал, когато ходех при него, чувствал, че полудява.

През декември бях получил копие от видеозаписа на разговора на Андре ла Кос с водещия разследването на убийството на Глория Дейтън. В молбата ми да бъдат оттеглени част от доказателствата се казваше, че разговорът всъщност е разпит и че полицаите са манипулирали клиента ми, за да изтръгнат от него уличаващи отговори. И че освен това детективът, който разпитва Ла Кос в малка стая без прозорци в Западния участък, е претупал конституционните му права и не го е информирал за правото му на защитник, докато Ла Кос не изрича уличаващите го отговори и не е арестуван.

По време на разпита Ла Кос отричаше да е убивал Дейтън, което бе добре за нас. Но лошото беше, че имаше наличие на мотив и възможност да извърши деянието. Той признаваше, че е бил в апартамента на жертвата във вечерта на убийството и че са се скарали за пари, които тя се предполагало, че е получила от клиент в „Бевърли Уилшър“. Дори казваше, че я е хванал за гушата.

Разбира се, това бяха показания, дадени от Ла Кос в сериозен ущърб на самия него, и бяха основата, на която прокуратурата повдигаше обвинението, както стана ясно на предварителното изслушване. А сега аз исках от съдията да не взима предвид този разговор и да позволи на съдебните заседатели да го видят. Твърдях, че освен че Ла Кос е бил сплашван в стаята за разпити, не са му прочетени правата, докато не споменава, че е бил в апартамента на Дейтън преди смъртта й и че са се скарали. Молбите за оттегляне на доказателства обикновено имат минимални шансове, но в този случай си струваше да се опита. Ако успеех да разкарам видеозаписа от разпита, цялото дело щеше да се промени. И то може би в полза на Андре ла Кос.

Обвинението, ръководено от прокурор Уилям Форсайт, започна с изслушването на показанията на детектив Марк Уитън за обстоятелствата, при които е проведен разговорът, след това бе пуснато и видеото. Трийсет и две минутният запис бе показан на екран, окачен на стената срещу празната ложа на съдебните заседатели. Аз вече го бях гледал безброй пъти. Бях си записал таймкодовете и въпросите, когато Форсайт приключи разпита на Уитън и ми предаде свидетеля и дистанционното. Уитън знаеше какво следва. Бях доста агресивен към него по време на предварителното изслушване. Сега атаката щеше да се състои пред съдия Легоу, която бе назначена по случая след това. Нямаше съдебни заседатели, пред които да играя театър. Без боговете на вината. Останах седнал на адвокатската банка, а клиентът ми бе до мен, облечен в оранжев гащеризон.

— Детектив Уитън, добро утро — казах и насочих дистанционното към екрана. — Искам да се върнем в самото начало на разпита.

— Добро утро — отвърна Уитън. — И това е разговор, не е разпит. Както вече казах, господин Ла Кос доброволно дойде в участъка, за да говори с мен.

— Да, помня. Но нека погледнем това.

Пуснах видеото и на екрана се видя как вратата на стаята за разпити се отваря и влиза Ла Кос, последван от Уитън, който слага ръка на рамото на клиента ми, за да го насочи към един от двата стола от двете страни на малката маса. Спрях записа веднага щом Ла Кос седна.

— Е, детектив, какво прави ръката ви на рамото на господин Ла Кос?

— Просто го насочвах към мястото му. Исках да седне, за да разговаряме.

— Насочвате го към определен стол, нали така?

— Не точно.

— Искате да седне срещу камерата, защото сте планирали да изтръгнете самопризнания от него, прав ли съм?

— Не, не сте прав.

— Да не би да казвате на съдия Легоу, че не сте искали да седне на точно определен стол, който е в обсега на скрита камера в тази стая?

Уитън се забави малко, докато обмисляше отговора си. Едно е да манипулираш съдебните заседатели. Но е много по-рисковано да подвеждаш съдия, на който това не му е първо дело.

— Стандартна практика е човекът, с когото разговаряме, да се слага с лице към камерата. Придържах се към практиката.

— А стандартна практика ли е да записвате разговорите с хората, които идват в участъка, за да „поговорят“ с вас, както казвате в показанията си?

— Да.

Вдигнах вежди в знак на изненада, но си припомних, че манипулирането на съдията не е в услуга на клиента ми, така че продължих:

— И настоявате, че не сте смятали господин Ла Кос за заподозрян, когато той е дошъл в участъка, за да разговаря с вас?

— Точно така, бях напълно непредубеден към него.

— Значи не е имало нужда да му четете правата в началото на така наречения разговор?

Форсайт възрази, че въпросът вече е бил задаван и на него е даден отговор по време на разпита. Форсайт бе на около трийсет и пет, добре сложен. С червендалестото си лице и пясъчнорусата си коса приличаше на сърфист с костюм.

Съдия Легоу отхвърли възраженията му и ми позволи да продължа. Уитън отговори на въпроса.

— Не смятах, че е необходимо — каза той. — Той не бе заподозрян, когато доброволно дойде в участъка и след това доброволно влезе в стаята за разговор. Щях просто да запиша показанията му, но той каза, че е бил в апартамента на жертвата. Не очаквах това.

Отговори точно така, както бях сигурен, че са репетирали с Форсайт. Превъртях записа напред до мястото, където Уитън се извинява и излиза от стаята, за да донесе на клиента сода, която сам му бе предложил. Спрях на кадъра с Ла Кос, който остава сам в стаята.

— Детектив, какво щеше да се случи, ако по времето, когато е оставен сам, клиентът ми бе решил, че иска да отиде до тоалетната, стане и напусне стаята?

— Не разбирам. Щяхме да му позволим да отиде до тоалетната. Но той не е искал.

— Но какво щеше да се случи, ако в този момент сам бе решил да стане от масата и да отвори вратата? Заключихте ли я, когато излязохте? Да или не?

— Не може да се отговори с да или не.

— Мисля, че може.

Форсайт възрази и нарече отговора ми тормоз. Съдията подкани детектива да отговори както сметне за добре. Уитън се овладя и се позова на стандартното — политиката.

— Политиката на участъка е да не позволява на никой гражданин ненадзираван достъп до работните пространства. Вратата води право към бюрата на детективите и би било неспазване на политиката, ако му позволя да се размотава из отдела без придружител. Да, заключих вратата.

— Благодаря ви, детектив. Да видим дали съм ви разбрал правилно дотук. Господин Ла Кос не е заподозрян, но е заключен в стая без прозорци и е под постоянно наблюдение вътре, прав ли съм?

— Не знам дали бихме могли да наречем това наблюдение.

— А как бихте го нарекли?

— Пускаме камерата винаги когато някой влезе в тези стаи. Това е стандартна…

— … политика. Да, знам. Да продължим нататък.

Превъртях записа още двайсет минути до момента, в който Уитън става от стола, сваля сакото си и го слага на облегалката. След това приближава стола до масата и застава зад него, като се навежда напред с опрени на масата ръце.

— Значи не знаеш нищо за убийството й, това ли ми казваш? — попита той Ла Кос от екрана.

Спрях видеото.

— Детектив Уитън, защо в този момент от разпита свалихте сакото си?

— Имате предвид разговора. Свалих си сакото, защото вътре ставаше задушно.

— Но сте свидетелствали, че камерата е била скрита в климатика. Той не беше ли пуснат?

— Не знам дали е бил пуснат, или не. Не съм го проверявал, преди да влезем.

— Тези така наречени стаи за разпити не са ли наричани от детективите „сауни“, защото се използват да изпотят заподозрените с надеждата да ги принудят да съдействат и да правят самопризнания?

— Никога не съм чувал подобно нещо. Не.

— И никога не сте използвали думата, за да опишете тази стая?

Посочих екрана и зададох въпроса с такава изненада в гласа, че се надявах Уитън да си помисли, че имам в ръкава някакъв скрит коз, за който той не знае. Но блъфирах и детективът се измъкна със стандартния отговор.

— Не си спомням да съм използвал тази дума. Не.

— Добре, значи си свалихте сакото и застанахте над господин Ла Кос. За да го сплашите ли?

— Не, просто ми се прииска да стана. Седяхме от доста време.

— Да нямате хемороиди, детектив?

Форсайт възрази отново и ме обвини, че се опитвам да накарам детектива да се чувства неудобно. Казах на съдията, че просто се опитвам да взема показания, които ще помогнат на съда да разбере защо на детектива му се е приискало да стане по време на разговора на двайсетата минута от него. Съдията прие възражението на детектива и ми каза да продължа без въпроси от толкова личен характер.

— Добре, детектив — казах аз. — Ами господин Ла Кос? Той можеше ли да стане, ако поиска? Можеше ли да стои над вас, докато вие сте седнали?

— Не бих възразил — отвърна Уитън.

Надявах се съдията да разбира, че отговорите на Уитън са до голяма степен лъжливи и част от танца, който полицаите изпълняват всеки ден в участъка. Те вървят по ръба на конституцията, опитват се да стигнат колкото се може по-далеч, преди да осветлят нещастния глупак, който седи срещу тях на масата. Трябваше да докажа, че това е разпит на задържан и че при тези обстоятелства Андре ла Кос не се е чувствал свободен да напусне. Ако успеех да убедя съдията в това, тя щеше да отсъди, че Ла Кос е бил наистина арестуван, когато е влязъл в стаята за разпити, и че би трябвало да му прочетат правата. След това можеше да изхвърли цялото видео в коша и да съсипе тезата на обвинението.

Посочих отново екрана.

— Нека поговорим какво има по вас, детектив.

Накарах Уитън да опише подробно за протокола кобура и пистолета си „Глок“, след това колана, белезниците, допълнителния пълнител за оръжието, значката и лютивия спрей.

— С каква цел показахте на господин Ла Кос тези неща?

Уитън поклати глава, все едно говорех глупости.

— Няма цел. Беше топло и си свалих сакото. Нищо не съм показвал.

— Значи казвате на съда, че демонстрацията на оръжието, значката, допълнителните патрони и лютивия спрей пред клиента ми не е била средство за сплашване?

— Точно това казвам на съда.

— Ами в този момент?

Превъртях видеото още една минута напред до мига, в който Уитън дърпа стола от масата, слага единия си крак върху него и започва напълно да доминира над малката маса и Ла Кос, който е по-дребен от него.

— Не съм го сплашвал — каза Уитън. — Просто си говорех с него.

Погледнах записките в бележника си, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо, което исках да влезе в протокола. Не вярвах Легоу да отсъди в моя полза, но имах шанс това да стане при обжалването. Междувременно бях получил още една възможност да разговарям с Уитън. Това ми позволяваше да се подготвя по-добре за процеса, когато наистина щеше да трябва да го нападна. Преди края на кръстосания разпит се наведох към Ла Кос и прошепнах просто от любезност:

— Нещо да пропуснах?

— Не — прошепна ми в отговор Ла Кос. — Мисля, че съдията разбра какво е правил той.

— Да се надяваме.

Изправих се и се обърнах към съдията.

— Нямам повече въпроси, Ваша Чест.

По предварително споразумение Форсайт и аз трябваше да представим в писмен вид мотивите си по молбата след свидетелските показания. Тъй като от предварителното изслушване знаех какво ще отговори Уитън, бях готов с документа. Представих го на Легоу, като дадох копие от него на секретарката и на Форсайт. Прокурорът каза, че ще внесе мотивите си следобед, и Легоу заяви, че смята да отсъди веднага, доста преди началото на процеса. И тъй като каза, че решението й няма да наруши графика на процеса, разбрах, че молбата ми най-вероятно няма да бъде удовлетворена. Решенията на Върховния съд от последните години очертаваха нова тенденция, която даваше на полицаите повече власт сами да преценяват кога и къде да информират заподозрян за правата му. Подозирах, че съдия Легоу ще отсъди в този дух.

Съдията обяви края на изслушването и двамата пристави дойдоха до банката ми, за да отведат Ла Кос в килията му. Поисках няколко минути, за да поговоря с клиента си, но ми казаха, че ще мога да го направя в съдебния арест. Кимнах на Андре и му казах, че скоро ще отида при него.

Приставите го отведоха, а аз станах и започнах да си събирам в куфарчето бележниците и папките, които бях пръснал по масата преди началото на изслушването. Форсайт дойде при мен да ми съчувства. Изглеждаше свестен тип и доколкото знаех, досега не бе играл игрички с уликите или с нещо друго.

— Сигурно е тежко — каза той.

— Кое? — отвърнах с въпрос.

— Да блъскаш като луд по тази молба, като знаеш, че шансовете ти за успех са… Колко? Едно към петдесет?

— По-скоро едно към сто. Но когато успееш веднъж на сто пъти? Тогава денят е прекрасен!

Форсайт кимна. Знаех, че иска нещо повече от това да покаже съчувствие към нерадостната адвокатска съдба.

— Е — каза накрая той, — някакъв шанс да приключим с това преди процеса?

Говореше за споразумението. Беше ми пратил хабер през януари и после пак през февруари. Не отговорих на първия, който бе предложение да приема признаване на вина в непредумишлено убийство, което значеше, че Ла Кос щеше да лежи петнайсет години. Пренебрежението ми доведе до подобрение на офертата на Форсайт през февруари. Този път прокуратурата бе готова да определи убийството като престъпление от страст и да даде възможност на Ла Кос да пледира за убийство по непредпазливост. Но в такъв случай клиентът ми пак заминаваше в пандиза за десет години. Както повеляваше дългът ми, му предадох предложението и той категорично отказа. Десет години могат да ти се сторят като сто, ако ги лежиш за престъпление, което не си извършил, така ми каза. В гласа му имаше страст. Тя ме накара да застана на негова страна, да си помисля, че май наистина е невинен.

Погледнах Форсайт, поклатих глава и казах:

— Андре не се е уплашил. Все още твърди, че не го е извършил, и иска да види дали ще можеш да докажеш обратното.

— Значи няма сделка.

— Няма сделка.

— Тогава предполагам, че ще се видим пак при избора на съдебни заседатели на шести май.

Това беше датата, която Легоу бе определила за начало на процеса. Даваше ни максимум четири дни за избор на съдебни заседатели и един ден за последни искания и встъпителни речи. Истинското представление щеше да започне следващата седмица, когато прокуратурата започнеше да излага тезата си.

— О, може да ме видиш и преди това.

Затворих куфарчето и тръгнах към металната врата на ареста. Приставът ме придружи. Ла Кос ме чакаше сам в килията.

— Връщаме го в затвора след петнайсет минути — каза приставът.

— Добре, благодаря — отвърнах аз.

— Почукай, когато си готов да излезеш.

Изчаках пристава да изчезне зад вратата към съдебната зала и чак тогава се обърнах към клиента си през решетките.

— Андре, разтревожен съм. Струва ми се, че не се храниш добре.

— Разбира се, че не се храня добре. Как да ядеш, когато си затворен за нещо, което не си направил? Освен това храната е гадна. Просто искам да се прибера у дома.

Кимнах и казах:

— Знам, знам.

— Ще спечелиш делото, нали?

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Но да знаеш, че прокурорът все още предлага сделка. Кажи, ако искаш да я приема.

Ла Кос тръсна глава.

— Дори не искам да чувам за това! Няма сделка.

— И аз така си мислех. Значи отиваме на процес.

— Ами ако удовлетворят молбата ни за отхвърляне на доказателството?

Свих рамене.

— Не храни големи надежди за това. Казах ти, вероятността е малка. А и дори тя да отсъди в наша полза, съм готов да се обзаложа, че прокуратурата няма да се откаже от процеса. Има и други улики срещу теб. Косвени са, но са достатъчни, за да започне дело.

Ла Кос сведе глава и опря чело в решетката, която ни разделяше. Стори ми се, че всеки момент ще се разплаче.

— Виж, знам, че не съм ангел — каза той. — Извършил съм много лоши неща през живота си. Но това не съм. Не съм.

— И аз ще направя всичко възможно, за да го докажа, Андре. Разчитай на това.

Той вдигна глава, погледна ме в очите и кимна.

— И Жизел така казваше. Че може да разчита на теб.

— Така ли? Да разчита на мен? За какво?

— Ами нали знаеш, ако й се случи нещо. Знаеше, че може да разчита на теб, че това няма да мине незабелязано.

Мълчах известно време. През последните пет месеца с Ла Кос имахме ограничена комуникация. Той беше в затвора, а аз работех по куп дела. Говорехме си, когато се виждахме за съдебните изслушвания, и от време на време по телефона от педалското отделение в мъжкия централен затвор. Мислех си, че съм изтръгнал от него всичко необходимо, за да го защитавам в процеса. Но това, което каза сега, бе нова информация, която ме накара да се умълча, защото се отнасяше за Глория Дейтън, която продължаваше да е загадка за мен.

— Защо ти го е казала?

Ла Кос поклати глава, сякаш не усещаше настойчивостта в тона ми.

— Не знам. Веднъж просто си говорехме и тя те спомена. Че ако нещо се случи с нея, Мики Тогата ще отмъсти.

— Кога ти го каза?

— Не помня. Просто го каза. Каза да ти съобщя на всяка цена.

— Каза ми, че си ме потърсил, защото според нея съм бил добър адвокат. Не ми каза другото.

— Току-що ме бяха арестували за убийство и бях уплашен до смърт. Исках да поемеш случая.

Едвам се удържах да не се пресегна и да го сграбча за яката.

— Андре, чуй ме внимателно. Искам да знам какво точно е казала. Дума по дума.

— Каза да й обещая, че ако нещо се случи с нея, ще ти кажа. И след това нещо наистина се случи и ме арестуваха. Затова ти се обадих.

— Колко време преди да я убият ти го каза?

— Не си спомням точно.

— Дни? Седмици? Месеци? Хайде, Андре. Може да се окаже важно.

— Не знам. Седмица, а може би и повече. Не си спомням, защото всичките тези шумове и светлини в затвора, онези животни, с които съм затворен — всичко това ме изтощава и почвам да губя разсъдъка си. Не си спомням много неща. Дори вече не помня как изглежда майка ми.

— Добре, успокой се. Помисли си за това в буса, докато те връщат в затвора. Искам да си спомниш точно кога се е състоял този разговор. Ясно?

— Ще се опитам, но не обещавам.

— Добре, опитай. А сега трябва да тръгвам. Ще се видим преди процеса. Имаме още много подготвителна работа.

— Добре. Извинявай.

— За какво?

— Че те разстроих заради Жизел. Виждам, че е така.

— Не се тревожи за това. Просто гледай довечера да си изядеш вечерята. Искам да си силен за процеса. Обещаваш ли?

Ла Кос кимна неохотно.

— Обещавам.

12.

Минах през съдебната зала с наведена глава, без дори да забележа, че при съдия Легоу е започнало ново изслушване. Вървях към изхода в дъното и размишлявах върху това, което Ла Кос току-що ми бе казал — че ми се е обадил след ареста, защото Глория Дейтън е искала да знам, ако й се случи нещо, а не защото ме е препоръчала като добър адвокат. Имаше значителна разлика между двете неща. Почувствах облекчение от бремето, което носех от месеци по отношение на Глория. Дали е искала да получа посланието, за да отмъстя за нея, или за да ме предупреди за някаква невидима заплаха? Тези въпроси поставяха в нова перспектива отношението ми към Глория и дори към самия мен. Сега разбирах, че тя може би е знаела или поне се е страхувала, че е в опасност.

В мига, в който излязох от съдебната зала в претъпкания коридор, застанах лице в лице с Фернандо Валенцуела — поръчителя по сумите за пускане под гаранция, не бейзболиста. С Вал се познавахме отдавна и някога имахме професионални отношения, от които и двамата печелехме. Но след това нещата се омазаха и се отчуждихме. В последно време, когато имах нужда от поръчител по гаранция, ходех при Бил Дийн или Боб Едмъндсън. Вал бе чак на трето място в списъка ми след тях.

Валенцуела ми подаде сгънат лист и каза:

— Мик, това е за теб.

— Какво е?

Взех документа и започнах да го размахвам, за да го разгъна с една ръка.

— Призовка. Вече ти е връчена.

— Какви ги дрънкаш? Да не си станал призовкар?

— Едно от многото ми умения, Мики. Човек трябва да се прехранва по някакъв начин. Я вдигни призовката!

— Майната ти!

Знаех процедурата. Искаше да ме снима с документа, за да докаже, че си е свършил работата. Призовката ми бе връчена, но нямаше да позирам за снимка. Държах листа зад гърба си. Валенцуела въпреки това ме снима с телефона си.

— Няма значение — каза той.

— Това е напълно ненужно, Вал — отвърнах аз.

Той прибра телефона си, а аз погледнах документа. Веднага видях кое е делото: Хектор Аланд Мойя срещу Артър Ролинс, директор на федералния затвор Викторвил. Беше по член 2241 и беше вариация на молбата за лично явяване пред съдия за доказване на неправомерно задържане, позната на адвокатите като „истинското лично явяване“, защото не беше сграбчване за процесуална сламка, а декларация, че имаш умопомрачаващи нови доказателства, че си невинен. Мойя държеше в ръкава си нов коз и това някак си бе свързано с мен, което означаваше, че е свързано и с покойната ми клиентка Глория Дейтън. Тя бе единствената връзка между Мойя и мен. Основният мотив при иска по 2241 беше твърдението, че молителят — в този случай Мойя — е задържан незаконно в затвора, затова и искът бе насочен срещу директора. В цялата молба трябваше да има нещо повече, твърдение за ново доказателство, което би трябвало да привлече вниманието на федерален съдия.

— Добре, Мик. Значи без лоши чувства?

Погледнах Валенцуела над листа. Отново бе извадил телефона си и ме снима. Дори бях забравил за присъствието му. Бих полудял, ако вече не бях толкова заинтригуван.

— Не, нямам лоши чувства, Вал. Ако знаех, че си станал призовкар, щях и аз да те ползвам.

Сега пък Валенцуела беше заинтригуван.

— Когато кажеш, пич. Имаш ми телефона. Няма много пари на пазара с гаранциите в момента, така че обирам каквото е останало, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Но предай на работодателя си по това дело, че като на адвокат му казвам, че призовката не е начин да…

Изгубих дар слово, когато прочетох името на адвоката, издал призовката.

— … Силвестър Фългони?

— Който мамата ще ви разгони.

И Валенцуела се засмя, горд от остроумния си отговор. Но аз си мислех нещо друго. Силвестър Фългони наистина действаше твърде грубо. Но беше необичайно да ме призовава тъкмо той, защото адвокатските права му бяха отнети и излежаваше присъда във федерален затвор за укриване на данъци. Бе изградил успешна практика най-вече с дела срещу правораздавателни органи по най-различни обвинения — ченгета, които се възползват от служебното си положение, за да не ги съдят за побой, изнудване и други престъпления, понякога дори и убийство. Беше спечелил на клиентите си милиони от споразумения и присъди и бе прибрал и своя дял от тях. Само че не си бе направил труда да си плаща данъците и накрая държавата, която толкова често съдеше, забеляза това.

Фългони твърдеше, че е жертва на отмъщение, което цели да го накара да спре да защитава жертвите на правораздаването и държавата, но истината беше, че не си бе плащал данъците, дори не бе подавал данъчни декларации четири поредни години. Събираш дванайсет данъкоплатци за съдебни заседатели и решението им винаги ще е срещу него. Фългони обжалва осъдителната присъда почти шест години, но накрая времето му изтече и той влезе в затвора. Това бе станало само преди година и у мен се прокрадна подозрението, че се е озовал именно във федералния затвор във Викторвил, който по една случайност бе настоящият дом и на Хектор Аранд Мойя.

— Слай да не е излязъл? — попитах. — Не е възможно вече да си е върнал адвокатските права.

— Не, това е синът му, Слай младши. Той работи по случая.

Никога не бях чувал за Силвестър Фългони младши и доколкото си спомнях, Силвестър старши не бе много по-възрастен от мен.

— Сигурно е младо адвокатче.

— Няма как да знам. Никога не съм го виждал. Контактувам с асистента му. Трябва да тръгвам, Мик. Имам да доставям още стока.

Потупа сака, който бе преметнал през рамо, и понечи да тръгне по коридора.

— Още по това дело ли? — попитах, като вдигнах призовката.

Валенцуела се намръщи.

— Стига, Мик, знаеш, че не мога…

— Пращам много призовки, да знаеш, Вал. Имам предвид, че който ми върши тази работа, всеки месец изкарва добри пари. Но трябва да е човек, на когото имам доверие, нали ме разбираш? Някой, който е на моя страна, а не срещу мен.

Валенцуела много добре разбираше какво имам предвид. Поклати глава и очите му светнаха, когато се приближи към мен и се измъкна от ъгъла, в който го бях притиснал. Направи ми знак с пръст.

— Кажи ми, Мик, може би ще можеш да ми помогнеш…

— Разбира се — отвърнах. — Какво искаш?

Той отвори сака и започна да рови из документите вътре.

— Трябва да отида в Агенцията за борба с наркотиците да се видя с един агент, Джеймс Марко. Имаш ли представа дали е в сградата на федералното правителство?

— Агенцията за борба с наркотиците ли? Ами зависи дали е в някой от разследващите отдели, или не. Те имат отдели и в сградата, и на други места.

— Работи в… момент… Междуведомствения отдел за борба с картелите.

Помислих малко. Интригата около призовката и всичко останало ме завладяваше все повече.

— Съжалявам, не знам къде се намира. Нещо друго, с което да ти помогна?

Валенцуела пак зарови в чантата си.

— Да, има още нещо. След Агенцията за борба с наркотиците трябва да се видя с една дама, Кендъл Робъртс. Живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Случайно да знаеш къде е това?

— Не, съжалявам.

— Е, ще трябва да пусна джипиеса. Чао, Мик.

— Чао, Вал. Ще ти се обадя за следващите си призовки.

Погледах го как се отдалечава по коридора, след това отидох до една пейка до стената, седнах, отворих куфарчето си и записах имената, които Валенцуела току-що ми бе казал. След това извадих мобилния си телефон и се обадих на Сиско. Съобщих му имената на Джеймс Марко и Кендъл Робъртс и му казах да изрови за тях всичко, което може. Споменах, че Марко вероятно работи в Агенцията за борба с наркотиците.

Сиско въздъхна. Всички полицаи взимат мерки да се защитят, като заличават, доколкото им е възможно, дигиталните си следи и публичната информация за себе си. А агентите от Агенцията за борба с наркотиците са най-високата топка в тази работа.

— Все едно да проверявам агент на ЦРУ — оплака се Сиско.

— Просто виж какво ще излезе — казах. — Започни с Междуведомствения отдел за борба с картелите. Може пък да извадиш късмет.

Излязох от съдебната палата и видях линкълна, който бе паркиран на Спринг. Метнах се на задната седалка и точно се канех да кажа на Ърл да кара към „Старбъкс“, когато осъзнах, че зад волана не е Ърл и че съм се качил на друг линкълн.

— О, извинявай, объркал съм колата — казах аз.

Изскочих навън и се обадих на Ърл по телефона. Той каза, че е паркирал на Бродуей, защото някакъв пътен полицай го прогонил от Спринг. Изчаках го пет минути, като през това време се обадих на Лорна, за да проверя как са нещата. Тя ми каза, че не се случва нищо важно, а аз й разказах за призовката от Фългони и че ме вика следващия вторник сутринта в кантората в Сенчъри Сити. Тя отвърна, че ще го запише в графика, и май също като мен бе ядосана, че Фългони е използвал Вал, за да ми предаде призовката. По принцип не е необходимо един адвокат да праща призовка на друг. Обикновено един телефонен разговор и малко професионална любезност постигат същото.

— Ама че гадняр! — каза Лорна. — Как е Вал?

— Добре. Казах му, че мога да му прехвърля част от нашите призовки.

— Наистина ли смяташ да го направиш? Имаш си Сиско.

— Може би. Ще видим. Сиско мрази да носи призовки. Смята, че му е под нивото.

— Но го прави и това не ти струва нищо допълнително.

— Така е.

Приключих разговора, когато се появи Ърл с правилния линкълн. Отидохме до „Старбъкс“ на Сентръл, за да мога да използвам безжичния им интернет.

Влязох в Мрежата, отидох на страницата на PACER и въведох номера на делото, по което бях призован. Жалбата от Силвестър Фългони младши наистина беше за лично явяване на осъдения пред съдия, за да протестира присъдата на Хектор Аранд Мойя. Цитираха се груби нарушения от страна на агента на Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. В жалбата се твърдеше, че преди Мойя да бъде арестуван от лосанджелиската полиция, Марко е използвал поверителна информация, за да влезе в хотелската стая на Мойя и да подхвърли огнестрелно оръжие под матрака. Марко след това използвал информатор, за да режисира ареста на Мойя от полицията и намирането на оръжието от полицаите, извършили задържането. Пистолетът дал основание на обвинението да добави утежняващи вината обстоятелства и да го вкара в състав, предвиждащ доживотна присъда във федерален затвор. И наистина го осъдили до живот.

Досега властите не бяха отговорили, поне доколкото можех да установя онлайн. Но беше рано. Молбата на Фългони бе заведена на 1 април.

— Денят на лъжата — казах под нос.

— Какво, шефе? — попита Ърл.

— Нищо, Ърл. Говоря си сам.

— Искаш ли да отида до заведението и да ти взема нещо?

— Не, благодаря. Ти искаш ли кафе?

— Не.

Линкълнът бе оборудван с принтер, сложен на полица на предната дясна седалка — готов съм да се обзаложа, че онези от другите линкълни никога не биха се сетили за подобно нещо. Разпечатах жалбата, затворих компютъра, Ърл ми подаде разпечатката и я прочетох дума по дума още веднъж. След това се облегнах на вратата и се опитах да отгатна каква е играта и каква е моята роля в нея.

Стори ми се прекалено очевидно тайният информатор, за който се говореше на много места в документа, да е Глория Дейтън. Много ясно се намекваше, че нейният арест и моите преговори за споразумение са били изцяло режисирани от Агенцията за борба с наркотиците и агент Марко. Историята със сигурност си я биваше, но тъй като бях един от героите в нея, ми бе трудно да я повярвам. Опитах се да си спомня максимално подробно случая, който свърза Глория Дейтън и Хектор Аранд Мойя. Припомних си как се видях с Глория в женския затвор и как тя ми разказа всичко за ареста си. Без тя да ме насочва натам, видях възможност да изтъргувам информацията й срещу досъдебно споразумение. Всичко си беше изцяло моя идея. Глория не беше от клиентите, които познаваха или поне разбираха законите. А що се отнася до Марко, никога не го бях виждал и не бях говорил с него.

Трябваше обаче да взема предвид и това, че Глория би могла да е подучена да каже точно толкова, колкото би било достатъчно, за да се задвижат колелцата в главата на адвоката й. Струваше ми се невероятно, но трябваше да си призная, че ако последните пет месеца ми бяха показали нещо, то беше, че Глория имаше измерения, за които не знаех нищо. Може би най-накрая започвах да я проумявам; може би ме бе използвала като пионка в схемата на Агенцията за борба с наркотиците.

Обадих се отново на Сиско и го попитах как върви проверката на имената, които му бях дал.

— Даде ми ги преди по-малко от половин час — протестира той. — Знам, че искаш да стане бързо, но чак пък за половин час?!

— Трябва да знам какво става. Веднага.

— Е, по-бързо не мога. Мога да ти кажа за жената, но все още нямам нищо за агента. Той ще се окаже костелив орех.

— Добре, кажи ми за жената.

Настъпи кратко мълчание, през което Сиско очевидно си преглеждаше записките.

— Така, Кендъл Робъртс — започна той. — На трийсет и девет, живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Има криминално досие от средата на 90-те. Проституция и заговор за престъпление. Нали разбираш, обичайното обвинение при ескорт услугите. Та значи тя е проститутка. Или по-точно — била е. Не е арестувана през последните шест години.

Това значеше, че е работила по времето, когато Глория Дейтън бе предлагала ескорт услуги под името Глори Дейс. Подозирах, че Робъртс и Дейтън са се познавали тогава или са знаели една за друга и това е причината за призовката на Фългони.

— Добре — казах. — Какво друго?

— Нищо — отвърна Сиско. — Казах ти всичко, което открих. Защо не ми се обадиш след час?

— Не, ще се видим утре. Искам всички в заседателната зала в девет сутринта. Можеш ли да предадеш на останалите?

— Разбира се. Това включва ли и Бълокс?

— Да, и нея. Искам всички да са там и да си размърдат мозъците по това последното. Може би точно това ни трябва за Ла Кос.

— Искаш да кажеш — за димна завеса? Че Мойя е убил Дейтън?

— Точно така.

— Добре, ще бъдем в заседателната зала в девет.

— И междувременно ще трябва да разбереш кой е този Марко. Това наистина ни трябва.

— Вече правя всичко, което мога. Работя по случая.

— Просто го намери.

— Лесно ти е да го кажеш. А ти какво ще правиш?

Добър въпрос, достатъчно добър, за да ме накара да се поколебая, преди да разбера отговора.

— Ще отида до Долината, за да говоря с Кендъл Робъртс.

Сиско веднага отхвърли плана ми.

— Чакай, Мики, трябва и аз да съм с теб. Не знаеш какво можеш да си навлечеш с тази жена. Не знаеш кой ще е с нея. Задаваш погрешен въпрос — и ето ти беля. Нека отидем заедно.

— Не, работи по Марко. Ърл е с мен и всичко ще е наред. Няма да задам погрешен въпрос.

Сиско ме познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че няма да си променя намерението да отида при Робъртс.

— Е — каза той. — Късмет тогава. Обади ми се, ако ти потрябвам.

— Добре.

Затворих телефона.

— Хайде, Ърл, да вървим. Шърман Оукс. И настъпи газта.

Случваха се нови неща. Неща, които все още не разбирах. Но това бе добре. Обещах си скоро да проумея всичко.

13.

Струваше ми се вероятно Фернандо Валенцуела да разнесе призовките в реда, в който ме бе питал за тях. Сградата на федералното правителство се намираше само на няколко пресечки от наказателния съд. Сигурно щеше да отиде първо там и да се опита да се види с Джеймс Марко, а след това да поеме към Долината и Кендъл Робъртс. Нямаше да му е лесно да стигне до Марко. Федералните агенти правят всичко възможно, за да избегнат приемането на призовки. Знам го от опит. Обикновено накрая всичко се урежда през някой техен началник, който неохотно приема призовката от името на своя подчинен. Агентите почти никога не получават тези документи лично.

Всичко това ми даваше предимство пред Вал. Ако Робъртс се окажеше вкъщи, щях да се видя с нея много преди него. Разбира се, нямах представа какво ще постигна като стигна там, но се надявах, че ще успея да я хвана неподготвена, още преди да знае, че я търсят заради федерално дело, в което е забъркан осъден наркобос.

Но трябваше да знам нещо повече за Робъртс освен името й. Като че ли двете с Глория Дейтън се бяха движили в едни и същи среди през 90-те години и поне до първите години на новия век. Информацията на Сиско бе добра отправна точка, но не беше достатъчна. Най-добрият начин да подхванеш разговор с ключова фигура по някое дело е да извадиш повече информация от тази, която той вече има.

Проверих в Гугъл Силвестър Фългони младши от мобилния си телефон и се обадих на телефона, който ми излезе. Жена с дълбок опушен глас, по-подходящ за приемане на резервации в някое кабаре, отколкото за адвокатска кантора, ми каза да почакам. Вече бяхме на магистрала 101 сред оживен трафик. По груби изчисления от Шърман Оукс ни делеше още половин час път, така че нямах нищо против чакането, нито против мексиканската музика, която свиреше в ухото ми.

Тъкмо се канех да се облегна на прозореца и да затворя очи, когато чух в слушалката младежки глас.

— Силвестър Фългони младши на телефона. Какво мога да направя за вас, господин Холър?

Изправих се и извадих бележника си от куфарчето в скута ми.

— Ами като начало можете да ми кажете защо ми пратихте призовка днес в съда. Струва ми се, че сте млад адвокат, господин Фългони, защото цялото това нещо е ненужно. Трябваше просто да ми се обадите. Нарича се колегиалност. Адвокатите не пращат призовки на други адвокати, особено пред техните колеги в съда.

Настъпи мълчание, последвано от извинение.

— Наистина съжалявам, господин Холър. Прав сте, млад адвокат съм и се опитвам да си пробия път. Разбирам, че съм направил грешка, и се извинявам.

— Извинението е прието и можеш да ме наричаш Майкъл и да минем на „ти“. Защо не ми кажеш за какво става въпрос? Хектор Аранд Мойя? Не съм чувал това име от седем години.

— Да, господин Мойя е в затвора отдавна и се опитваме да подобрим положението му. Дали успя да прегледаш делото, по което е призовката?

— Виж какво, Фългони, едва успявам да преглеждам собствените си дела. Всъщност трябва да разместя някои ангажименти, за да успея да вместя призовката. Трябваше да насрочите срещата за време, удобно и на двете страни.

— Сигурен съм, че ще измислим нещо, ако във вторник сутринта не ти е удобно. И, моля, наричай ме Слай.

— Добре, Слай. Мисля, че ще успея. Но кажи ми защо ме призоваваш за Хектор Мойя? Никога не ми е бил клиент и нямам нищо общо с него.

— Напротив, имаш… Майкъл. В известен смисъл ти си този, който го е пратил в затвора, и затова ти би трябвало да държиш ключа към неговото освобождаване.

Този път аз млъкнах. Първата част от твърдението на Фългони беше спорна. Независимо дали бе вярна, или не, не беше от нещата, които исках да си мисли за мен високопоставен човек от наркокартел дори когато е на сигурно място като федерален затвор.

— Съветвам те да спреш тук — казах. — Като казваш, че съм пратил клиента ти в затвора, няма да изтръгнеш от мен помощ или съдействие. А и на какво основание твърдиш нещо толкова невероятно и безотговорно?

— О, стига, Майкъл. Минали са осем години. Знаем всички подробности. Сключил си сделка, която е спасила клиентката ти Глория Дейтън и е пратила Хектор Мойя опакован и с розова панделка на федералните. Сега клиентката ти е мъртва и само ти можеш да ни разкажеш какво се е случило.

Започнах да барабаня с пръсти по облегалката за ръка, докато се опитвах да измисля как най-добре да се справя с това.

— Кажи ми — проговорих най-накрая, — откъде знаеш това, което си мислиш, че знаеш, за Глория Дейтън и делото й?

— Няма да ти се вържа, Майкъл. Това е вътрешна поверителна информация, отношения между адвокат и клиент. Но наистина се нуждаем от показанията ти, за да се подготвим. Очаквам с нетърпение срещата ни във вторник.

— Този номер няма да ми мине, Младши.

— Моля?

— Няма „моля“. Може да ме видиш във вторник, а може и да не ме видиш. Мога да вляза при всеки съдия в съдебната палата и да го накарам да ти размаже постановката за пет минути. Ясно ли ти е? Затова, ако искаш да дойда във вторник, по-добре започни да говориш. Не ми пука дали информацията е вътрешна и поверителна. Няма да давам никакви показания никъде. Ако ме искаш, трябва да ми кажеш защо точно ме искаш.

Това вече привлече вниманието му.

— Ъ-ъ… Виж какво, ще ти се обадя по-късно, Майкъл. Обещавам да звънна след малко.

— Добре, гледай да се обадиш.

Прекъснах връзката. Знаех, че Слай младши ще се обади. Щеше да звънне на Слай старши във Викторвил и да го пита как да се справи с мен. От самото начало бе ясно, че Младши изпълнява указанията на Старши. Цялата работа вероятно бе замислена в двора на федералния затвор: Слай старши отива при Мойя и му предлага да протестира присъдата му. След това вероятно Слай старши написва на ръка жалбата или дава указания на сина си лично, например в библиотеката на затвора. Единственият въпрос, който имах към тях, бе: как са разбрали, че Глория Дейтън е тайният информатор, издал Мойя?

Погледнах през прозореца и видях, че вече почти сме стигнали прохода Кауенга. Ърл намираше дупки, през които да се промуши, и се движеше като умел играч по футболен терен. Беше добър в това. Щяхме да сме при Робъртс по-рано, отколкото си мислех.

Робъртс живееше на няколко пресечки от булевард „Вентура“. Ако търсите индикация за статус според адреса, жилищата на юг от булеварда са предпочитани в Долината. След развода ни бившата ми съпруга си купи апартамент на една пресечка на юг, на „Дикенс“, и местоположението беше важно за нея — и скъпо. Аз, разбира се, плащах отчасти за дома й, тъй като в него живееше и дъщеря ни. Робъртс живееше на няколко пресечки на север от демаркационната линия, в участъка между булевард „Вентура“ и магистрала „Вентура“. Жилищен квартал със смесица от блокове и еднофамилни къщи.

Когато бяхме само на пресечка от жилището й, видях, че в тази част на Виста дел Монте има къщи, а не апартаменти. Накарах Ърл да спре, за да се преместя на предната седалка. Но преди това трябваше да разкача принтера и да го сложа в багажника.

— В случай че ни види как пристигаме — казах, след като затворих вратата.

— Добре — каза Ърл. — Какъв е планът?

— Да се надяваме, че ще можем да паркираме отпред и да изглеждаме официални с тази кола. Ти идваш с мен до вратата, а аз ще говоря.

— При кого отиваме?

— При една жена. Искам да ми каже какво знае.

— За какво?

— Не знам.

Това беше проблемът. Кендъл Робъртс бе призована по жалбата на Мойя също като мен. Аз нямах почти никаква представа каква ще е моята роля в случая, да не говорим за нейната.

Имахме късмет. На адреса, който Сиско ми бе дал, паркирането беше позволено и точно пред къщата от 50-те години в провинциален стил имаше противопожарен кран.

— Паркирай така, че тя да може да види колата.

— Може да подпрем крана.

Отворих жабката, извадих табелка, на която пишеше „Духовенство“, и я сложих на предното стъкло. Често върши работа и винаги си струва да се опита.

— Ще видим — казах.

Преди да сляза от колата, извадих портфейла си, измъкнах от едно от джобчетата ламинираната си адвокатска карта и я пъхнах под прозрачното пластмасово прозорче точно пред шофьорската си книжка. Обсъдих набързо плана с Ърл и след това слязохме.

Сиско ми бе казал, че Кендъл Робъртс не е била арестувана от 2007 г. Подозирах, че е спряла с този начин на живот и вероятно живее прилично. Надявах се да използвам това в свой интерес — ако изобщо жената си беше вкъщи.

Сложих си слънчевите очила, понеже през последната година заради изборите лицето ми се бе появявало по телевизията и на билбордове из целия град. Не исках да ме разпознаят. Почуках на вратата и след това отстъпих назад и застанах до Ърл. Той носеше очила „Рейбан“ и обичайния си черен костюм с вратовръзка. Аз бях с тъмносив „Корнелиани“ на тънки райета. Но така, застанали рамо до рамо и двамата с тъмни очила, приличахме на двойката бял и черен от поредицата филми, които бях гледал с дъщеря си в по-добри времена.

Прошепнах на Ърл:

— Кои бяха онези филми за онези двамата, които гонят извънземни по някаква тайна държавна…

Вратата се отвори и на прага застана жена, която изглеждаше по-млада от 39-те години, които ми бе казал Сиско. Беше висока, елегантна, с червеникава коса до раменете. Доколкото виждах, не носеше грим, а и не й трябваше. Беше със сиво долнище на анцуг и розова тениска с надпис „Имаш ли флекс?“.

— Кендъл Робъртс?

— Да?

— Казвам се Холър. От Калифорнийската адвокатска колегия. А това е Ърл Бригс. Дали можем да ви зададем няколко въпроса за едно нещо, което разследваме?

Отворих портфейла си и го вдигнах, за да ми види картата. На нея имаше лого, изобразяващо везните на правосъдието — изглеждаше съвсем официално. Не исках да й давам прекалено много време да я гледа, затова затворих портфейла и го прибрах във вътрешния си джоб.

— Няма да ви отнемем много време.

Тя поклати глава.

— Не разбирам… Нямам нищо общо… с правосъдието. Сигурно е станала някаква…

— Не се отнася за вас, госпожо. Става въпрос за други хора, вие сте в периферията на събитията. Може ли да влезем, или ще ни придружите до офиса ни във Ван Найс, за да поговорим?

Беше рисковано да й предлагам да отидем на място, което не съществува, но бях сигурен, че няма да иска да напусне дома си.

— Какви други хора? — попита тя.

Надявах се да не ме попита, преди да влезем. Но проблемът беше, че блъфирах и се опитвах да се държа все едно знам нещо, а не знаех нищо.

— Например Глория Дейтън.

— Тя е мъртва.

— Знаем това, госпожо, проверяваме случая. Възникнали са някои етични проблеми в поведението на адвоката й. Може ли да влезем? Обещавам, че няма да ви отнемем много време.

Тя колебливо отстъпи назад. Пусна ни. Прекрачих прага и Ърл ме последва. Кендъл ни поведе към всекидневната, седна на един стол срещу нас и каза:

— Вижте, нямам нищо общо с онзи свят от много време и не искам да се връщам в миналото. Не знам какви ги е вършила Глори, какъв й е случаят и какво се е случило с нея. Не съм говорила с нея от години.

Забелязах, че използва професионалния псевдоним на Глория Дейтън от времето, когато я познавах и представлявах.

— Разбираме това и няма да ви връщаме в миналото — казах. — Всъщност искаме да ви помогнем да се отървете от него.

— Сериозно се съмнявам. Не и след като сте дошли в къщата ми да ме разпитвате.

Кимнах със съчувствие.

— Съжалявам, но трябва да ви зададем някои въпроси. Ще се опитам да съм максимално кратък. Да започнем с това какви са били отношенията ви с Глория Дейтън. Забелязах, че я наричате Глори, и знам, че е използвала името Глори Дейс преди осем до дванайсет години.

Тя кимна.

— Да. Оттогава я познавам. Но след това не съм чула нищо за нея.

— Разбирам ви. Но да се върнем към онзи период — как се запознахте? Можете да сте открита и искрена. Знаем за досието ви и знаем, че сте чиста от много време. Не става въпрос за вас, а за Глория.

Робъртс помълча известно време, после каза:

— Замествахме се. Работехме за една и съща агенция и ако една от нас беше заета, а другата — не, ни се обаждаха. Бяхме три — Глори, аз и Трина. Всичките си приличахме и клиентите не забелязваха, освен ако не бяха редовни.

— Каква е фамилията на Трина?

— Защо не я знаете?

— Защото току-що научаваме за нея.

Тя ме погледна подозрително, но продължи, вероятно защото искаше разговорът да приключи колкото може по-бързо.

— Трина Рафърти. На сайта я представяха като Трина Трикс.

— Къде е Трина Рафърти сега?

Неправилен въпрос.

— Нямам представа! — почти извика тя. — Не чухте ли какво ви казах? Вече не се занимавам с това! Имам си работа, бизнес, живот — и нямам нищо общо с онзи свят!

Вдигнах ръка, за да я спра.

— Извинете, извинете. Просто си помислих, че може да знаете. Че вероятно поддържате контакт.

— Не поддържам контакт с никого от онова време, ясно? Не разбрахте ли?

— Да, разбрах го и осъзнавам, че събуждам стари спомени.

— Така е — и това не ми харесва.

— Извинявам се и ще се опитам да съм кратък. Значи казахте, че сте били три и всички сте имали уебстраници, а обажданията са минавали през агенция. Ако клиентът е поискал вас, но сте били заета, тогава обаждането е било прехвърляно към Глори и Трина и обратно, така ли беше?

— Така беше. Говорите като адвокат.

— Сигурно защото съм. Добре, следващият въпрос.

Поколебах се, защото след този въпрос или щеше да ни изхвърли, или щяхме да стигнем до обетованата земя на знанието.

— По онова време каква беше връзката ви с Хектор Аранд Мойя?

Робъртс се втренчи в мен с празен поглед. Отначало си помислих, че е защото съм споменал име, което никога не е чувала. Но след това видях в очите й да проблясва страх.

— Искам веднага да си тръгнете — каза тя спокойно.

— Не разбирам — отвърнах. — Аз просто…

— Вън! — извика тя. — Ще направите така, че да ме убият! Вече нямам нищо общо с това. Махайте се и ме оставете на мира!

Стана и посочи вратата. Понечих и аз да стана, защото осъзнах, че съм провалил всичко със споменаването на Мойя.

— Сядай!

Беше Ърл. Говореше на Робъртс. Тя го погледна, поразена от мощта на дълбокия му глас.

— Казах да седнеш — повтори той. — Няма да си тръгнем, докато не разберем всичко за Мойя. И не искаме да те убият. Всъщност се опитваме да ти спасим задника. Затова седни и ни разкажи всичко, което знаеш.

Робъртс бавно седна. И аз направих същото — и май бях толкова поразен, колкото и тя. И преди бях ползвал Ърл, за да се правим на разследващи. Но за първи път го чух да говори.

— Добре — каза той, след като всички седнахме. — Разкажи ни за Мойя.

14.

През следващите двайсет минути Кендъл Робъртс ни разказа за наркотиците и проституцията в Лос Анджелис. Каза, че двата порока често се срещали в комбинация във високия сегмент на пазара с ескорт услугите, като компаньонката предлагала на клиента и двете. Така печалбата от всяка среща се вдигала повече от два пъти. И тук на сцената излизал Хектор Мойя. Макар че бил посредник, който пренасял през границата килограми кокаин и ги давал на дилъри на по-ниски нива, той имал слабост към американските проститутки и винаги запазвал известно количество прашец и за себе си. Плащал за секс с кокаин и бързо станал доставчик на много от елитните бръмчалки, които работели в Западен Холивуд и Бевърли Хилс.

Докато слушах, ми стана ясно, че това, което знаех за Глория Дейтън, е крайно недостатъчно. Освен това се потвърдиха предишните ми съмнения, че при последното споразумение, което издействах за нея, съм бил марионетка, внимателно управлявана от Глория и други хора. Опитах се да продължа да играя ролята на човек, който знае всичко, което ми казва Робъртс, но вътрешно се чувствах използван и унизен — дори осем години след случката.

— От колко време преди да го арестуват вие с Трина и Глория познавахте Хектор? — попитах накрая.

— О, от няколко години. Той беше отдавна на пазара.

— И как разбрахте за ареста му?

— Трина ми каза. Обади ми се и каза, че чула, че Агенцията за борба с наркотиците го е прибрала.

— Да си спомняте нещо друго?

— Тя каза, че ще трябва да си намерим друг доставчик, ако той влезе в затвора. А аз й отвърнах, че не се интересувам, защото искам да скъсам с този начин на живот. И много скоро след това го направих.

Кимнах и се опитах да осмисля какво съм научил от нея и как то може да се впише в играта на Фългони, каквато и да бе тя.

— Госпожо Робъртс, познавате ли адвокат на име Силвестър Фългони? — попитах я аз.

Тя присви очи и завъртя глава.

— Никога ли не сте чували името му?

— Не. Никога.

Инстинктът ми подсказваше, че Фългони се нуждае от Робъртс като допълнителен свидетел. Показанията й за Мойя щяха да потвърдят нещо, което той вече знаеше. Това сочеше към Трина Трикс като вероятен източник на информацията. Може би тя бе издала и Глория Дейтън. Валенцуела не бе споменал, че ще носи призовка на Трина Рафърти. Сигурно защото тя вече беше съдействала на Фългони.

Погледнах Кендъл и попитах:

— Някога говорили ли сте с Глори за Мойя и ареста?

Тя поклати глава.

— Не. Всъщност си мислех, че и тя е напуснала този бизнес по същото време. Обади ми се веднъж и каза, че е в клиника за лечение на наркомани и че ще напусне града веднага щом излезе. Аз не напуснах града, но напуснах бизнеса.

Кимнах и попитах:

— Името Джеймс Марко говори ли ви нещо?

Взрях се в лицето й за някаква реакция, която да я издаде. И осъзнах, че всъщност е доста красива, по някакъв ненатрапчив начин. Тя поклати глава и косата й падна под брадичката.

— Не. Трябва ли?

— Не знам.

— Клиент ли е? Повечето от тези мъже не си казват истинските имена. Ако имате снимка, мога да я погледна.

— Не е бил клиент, доколкото знам. Федерален агент е. Доколкото знаем — от Агенцията за борба с наркотиците.

Тя отново поклати глава.

— Значи не го познавам. Не познавам никакви агенти от Агенцията за борба с наркотиците, и слава богу. Знам някои момичета, с които работеха федералните. Федералните са най-лоши. Никога не те изпускат от лапите си, ако ме разбирате.

— Имате предвид — като информатори?

— Ако те докопат, дори не можеш да си помислиш да напуснеш този живот. Не ти позволяват. По-лоши са от сводниците. Искат да им даваш случаи, по които да работят.

— И Марко е искал това от Глори?

— Не ми е казвала.

— Но е възможно да е било така?

— Всичко е възможно. Ако работиш за федералните, не го казваш.

Тук бях съгласен. Опитах се да измисля следващия въпрос, но не се сещах за нищо.

— С какво се занимавате сега? — попитах накрая. — Имам предвид, как си изкарвате прехраната?

— Преподавам йога. Имам студио на булеварда. Какво искате всъщност?

Погледнах я и разбрах, че с преструвката е свършено.

— Познах ви — каза тя. — Чак сега. Вие сте адвокатът на Глори. Онзи, дето измъкна човека, който после уби двама души.

Кимнах.

— Да, аз съм. И се извинявам за маскарада. Просто се опитвам да разбера какво се е случило с Глори и…

— Трудно ли е?

— Кое?

— Да живеете с миналото си.

В гласа й имаше враждебност. Преди да отговоря, на вратата се почука и всички се стреснахме. Тя понечи да стане, но аз вдигнах ръце и сниших глас.

— Може би не бива да отваряш.

Тя замръзна.

— Защо?

— Защото мисля, че един човек ти носи призовка. Той работи за адвоката на Мойя — Фългони. Иска да свидетелстваш официално за някои от нещата, за които току-що си говорихме.

На лицето й се изписа страх — страх от Хектор Аранд Мойя. Кимнах на Ърл и той стана и тихо излезе в коридора, за да провери.

— Какво да правя? — прошепна Робъртс.

— Засега просто не отваряй — казах. — Той…

В къщата отекна още по-силно почукване на вратата.

— Той трябва да ти даде призовката лично. Докато успяваш да му избягаш, няма нужда да я изпълняваш. Има ли заден вход? Може да седне на улицата да те чака.

— О, боже! Защо е всичко това?

Ърл се върна в стаята. Беше погледнал през шпионката.

— Валенцуела ли е? — прошепнах.

Той кимна. Обърнах се пак към Робъртс.

— Или ако искаш, мога да приема призовката от твое име и след това да отида при съдия и да поискам да я погаси.

— Какво означава това?

— Да я спре. Да се погрижи да не те замесват.

— И колко ще ми струва?

Поклатих глава.

— Нищо. Просто ще го направя. Ти ми помогна и аз ще ти помогна. Ще те държа настрана от това.

Това беше предложение, което не знаех дали мога да изпълня. Но страхът й ме накара да го направя. И ужасът, който изпита тя, когато осъзна, че не е надбягала миналото си. Това ми повлия, защото го разбирах.

Отново се почука, след това Валенцуела повика Робъртс по име.

Ърл се върна на шпионката.

— Имам бизнес — прошепна Робъртс. — Клиенти. Те не знаят какво съм правила преди. Ако се разчуе, ще…

Всеки момент щеше да ревне.

— Не се тревожи. Няма да се разчуе.

Не знаех защо й давам тези обещания. Чувствах се уверен, че мога да погася призовката. Но Фългони можеше просто да започне всичко отначало. И нямаше как да контролирам медиите. Засега цялото това нещо оставаше извън радарите им, но в жалбата на Мойя имаше обвинения в произвол на властите и ако новината се излъчеше, щеше да привлече внимание. Не се знаеше дали този интерес ще стигне до периферен играч като Кендъл Робъртс, но ако стигнеше, не можех да го предотвратя.

А трябваше да мисля и за делото на Ла Кос. Не бях сигурен дали мога да използвам Мойя и жалбата му в защитата на клиента ми, но поне бях наясно, че мога да я вмъкна за отклоняване на вниманието, за да размътя водата на обвинението и да накарам съдебните заседатели да се замислят за други възможности.

Ърл се върна във всекидневната и каза:

— Тръгна си.

Погледнах Робъртс и я предупредих:

— Но ще се върне. Или ще седне навън да те чака. Искаш ли да се заема?

Тя помисли за миг, после кимна.

— Да, благодаря.

— Добре.

Поисках телефонния й номер и адреса на студиото по йога и си ги записах. Казах й, че ще й се обадя, когато се отърва от призовката. След това й благодарих и с Ърл си тръгнахме. Тъкмо си вадех телефона, за да се обадя на Валенцуела и да му кажа да се върне, за да приема призовката, но видях, че няма нужда. Той ме чакаше, седнал на капака на линкълна ми, вдигнал лице към слънцето. Заговори, без да променя позата си.

— Наистина ли, Мик? Духовенство? Колко ниско можеш да паднеш?

Разперих ръце като свещеник пред паството си.

— Моят амвон е катедрата в съдебната зала. Проповядвам на дванайсетте апостоли, боговете на вината.

Валенцуела ме изгледа скептично.

— Щом казваш. Пак си е падение и би трябвало да се срамуваш от себе си. Почти толкова ниско е, колкото да ме надбягаш дотук, да се скриеш вътре и да й кажеш да не отваря.

Кимнах. Беше се сетил. Дадох му знак да слезе от капака на колата.

— Е, Вал, госпожа Робъртс вече е моя клиентка и съм упълномощен да приема призовката на Фългони от нейно име.

Той се плъзна на земята и задра капака със синджирчето, с което портфейлът в задния му джоб беше вързан за колана му.

— О, боже! Надявам се, че не съм ти олющил боята, отче.

— Просто ми дай призовката.

Той извади навития на руло лист от задния си джоб и го тупна в протегнатата ми длан.

— Добре. Спестих си висенето цял ден.

След това посочи над рамото ми към къщата. Обърнах се и видях Кендъл — гледаше през прозореца на всекидневната. Махнах й, за да й кажа, че всичко е наред, и тя дръпна пердето.

Обърнах се пак към Валенцуела. Той бе извадил телефона си и ме снимаше с призовката.

— Няма нужда — казах.

— С човек като теб започвам да си мисля, че има.

— Как мина предаването на призовката на Джеймс Марко? Или ти се направи на интересен?

— Няма да ти кажа нищо повече, Мик. А онова, дето го каза — че ще ме наемеш да ти разнасям призовките — беше лъжа, нали?

Свих рамене. Валенцуела вече ми беше свършил работа и знаех, че не бива да горя този мост. Но не можех да се примиря с това, че ми одра колата.

— Не точно — казах. — Макар че си имам детектив на пълно работно време.

— До скоро, Мик.

Той тръгна по тротоара, а аз се загледах след него.

— Да, до скоро, Вал.

Седнах на задната седалка и казах на Ърл да кара към бул. „Вентура“ и Студио Сити. Исках да зърна бизнеса на Кендъл Робъртс. Нямаше друга причина освен любопитството ми. Исках да видя какво е изградила и какво брани.

— Добре се справи, Ърл — казах. — Спаси ме.

Той ме погледна в огледалото:

— Имам някои умения.

— Знам.

Извадих телефона си и се обадих на Лорна да видя какво става. След последното ми позвъняване не се бе случило нищо ново. Казах й за събранието, което свиквах на следващата сутрин, и тя отвърна, че Сиско вече й е казал. Дадох й указания да се погрижи да има достатъчно кафе и понички за петима.

— Кой е петият? — попита тя.

— Ърл се присъединява към нас — отвърнах.

Погледнах го в огледалото. Виждах само очите му, но знаех, че се усмихва.

След Лорна се обадих на Сиско. Той каза, че е в магазин на „Ферари“ на булевард „Уилшър“ на двайсетина пресечки от „Бевърли Уилшър“. Там имало множество камери, които наблюдаваха скъпите возила през нощта.

— Не ми казвай, че си открил човека с шапката — възкликнах.

— Точно така.

В свободното си време Сиско търсеше човека с шапката. Правеше го вече пет месеца. Беше съсипан, че не успя да намери в „Бевърли Уилшър“ или в непосредствена близост нито една камера, която да показва лицето на мъжа или да го е запечатала как се качва в кола, за да следи Глория Дейтън.

Но шофьорът на Глория от онази вечер беше разпитан и даде на Сиско точния маршрут, по който бе минал, за да я закара от хотела до дома й. Сиско прекарваше цялото си свободно време по онези улици и проверяваше магазини и жилища с камери за наблюдение с надеждата, че са заснели колата, преследваща Глория до дома й. Дори ходи до транспортните отдели на Бевърли Хилс, Западен Холивуд и Лос Анджелис, за да прегледа камерите им за лов на нарушители. Това се бе превърнало за него във въпрос на професионална чест.

Аз, от друга страна, отдавна бях загубил надежда, че някога ще идентифицираме мъжа с шапката. За мен тази следа беше мъртва. Повечето охранителни камери не пазят записи по-дълго от месец. Почти на всички места казваха на Сиско, че нямат видео от нощта, в която беше убита Глория Дейтън. Че е закъснял.

— Зарежи това — казах му. — Ще ти дам име, което искам да сложиш на първо място в списъка си със задачи. Искам да я намеря колкото се може по-бързо.

Казах му името на Трина Рафърти и всичко, което бях научил за нея от Робъртс.

— Ако все още работи като проститутка, може да е навсякъде от тук до Маями, а това дори да не е истинското й име — отвърна той.

— Мисля, че е наблизо — казах. — Мисля, че Фългони може дори да я е скрил някъде. Трябва да я намериш.

— Добре, почвам да търся. Но защо бързаш толкова? Няма ли да ти каже същото, което и Робъртс?

— Някой е знаел, че Глори Дейс е тайният информатор, който е накиснал Мойя. Не е Кендъл Робъртс — поне тя така казва. Така ни остава само Трина Трикс. Мисля, че Фългони вече я е намерил, и искам да знам какво му е казала.

— Разбрах.

— Добре. Обади ми се, като откриеш нещо.

Затворих. Ърл ми каза, че пристигаме на адреса на „Флекс“, студиото за йога, собственост на Кендъл Робъртс. Намали скоростта, докато колата не запълзя, и така минахме покрай витрината на залата. Погледнах работното време на вратата — мястото бе отворено от 8 до 8 всеки ден. Виждах вътре хора — все жени в асан „куче“ върху гумени постелки на пода. Знаех тази поза, защото бившата ми жена се занимаваше с йога.

Зачудих се дали клиентите на Робъртс имат нещо против, че ги виждат от улицата. Много от асаните в йогата са дискретно или откровено сексуални и ми се стори странно, че едната стена на студиото от пода до тавана е направена от стъкло. Докато размишлявах върху това, една жена се приближи до витрината, вдигна си ръцете и се престори, че ме гледа през бинокъл. Посланието беше ясно.

— Можем да тръгваме, Ърл — казах.

Той увеличи скоростта.

— Накъде?

— Право напред към деликатесния магазин на Арт. Ще вземем сандвичи и ще отидем да обядваме с Адвоката.

15.

В осем и половина същата вечер почуках на вратата на Кендъл Робъртс. Седях в линкълна, паркиран на улицата й, и я чаках да се върне.

— Господин Холър. Нещо не е наред ли?

Беше облечена със същите дрехи като по-рано и предположих, че се връща от работа в йога студиото.

— Не, всичко е наред. Просто дойдох да ти кажа, че можеш да забравиш за призовката.

— Как така? Да не я занесохте на съдия, както казахте?

— Нямаше нужда. След като си тръгнах, забелязах, че на нея няма печат от секретаря на районния съд. Делото на Мойя е във федерален съд. Трябва да има печат, иначе не е законна. Според мен адвокат Фългони се е опитвал да разбере дали може да те накара с измама да отидеш при него, затова е подправил документа и ти го е пратил по своя човек.

— И защо ще го прави? Защо ще иска да ме накара да отида при него с измама?

Вече си бях блъскал главата върху това. Още повече че призовката, която Фългони бе пратил на мен, беше законна. Защо ще си прави целия този труд с мен, но не и с Кендъл? Засега нямах отговор.

— Добър въпрос — казах. — Ако е искал всичко да мине мирно и тихо, е щял да сложи печат. Но не го е направил. Вместо това се опита с измама да те привика на разговор. Сигурно ще го видя утре и ще го попитам точно това.

— Ами малко е объркващо… но благодаря.

— Въпреки объркването в „Майкъл Холър и Ко“ работим за доброто на клиентите.

Усмихнах се и се почувствах като кръгъл глупак заради това, което бях казал току-що.

— Знаете ли, можехте да ми се обадите. Дадох ви номера си. Не беше нужно да биете толкова път дотук.

Намръщих се и поклатих глава, сякаш тревогите й бяха безпочвени.

— Не е проблем. Дъщеря ми живее наблизо с бившата ми съпруга и минах оттам.

Не беше съвсем лъжа. Наистина минах с колата покрай блока на бившата ми жена и се взирах в светналите прозорци на апартамента й. Представих си дъщеря си в стаята й, как си пише домашните или си чати във Фейсбук или Туитър с приятели. След това продължих към дома на Кендъл Робъртс.

— Това означава ли, че следващия вторник няма нужда да ходя до кантората на адвоката? — попита тя.

— Няма, свободна си — казах. — Можеш да забравиш за това.

— И няма да свидетелствам в съда?

Това беше големият въпрос и знаех, че трябва да спра да давам обещания, които не съм сигурен, че мога да изпълня.

— Ще се видя утре с Фългони и ще му дам да разбере, че излизаш от играта. Че не знаеш нищо, което ще му бъде полезно, и че той трябва да забрави за теб. Мисля, че ще го убедя.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Не си тръгвах и тя погледна над рамото ми към улицата, където бе паркирана колата ми.

— Къде е партньорът ви? Онзи злият.

Засмях се.

— О, Ърл ли? Почива си. Всъщност той е шофьорът ми. Извинявай за днес. Не знаех какво да очаквам, когато дойдох.

— Прощавам ви.

Кимнах. Вече нямаше какво повече да й кажа, но не помръдвах от вратата й. Настъпи неловко мълчание, което тя най-накрая наруши.

— Ако има нещо…

— Да, извинявай. Стоя тук като глупак.

— Няма нищо.

— Не, аз, ъъъ… знаеш ли, истинската причина да дойда, е, че искам да поговорим за онзи въпрос, който ми зададе днес.

— Кой въпрос?

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Пита ме за миналото ми. Помниш ли? Как живея с миналото. С моето минало.

Тя кимна. Вече си спомняше.

— Извинявайте. Опитвах се да бъда саркастична и прекалих. Не е моя работа…

— Не, няма нищо. Саркастичен или не, въпросът си е важен. Но точно тогава онзи човек почука на вратата с фалшивата призовка и аз така и не ти отговорих.

— Значи сте дошли, за да ми отговорите?

Усмихнах се смутено.

— Ами нещо такова. Мислех си… че и за двама ни миналото е нещо…

Засмях се малко насила и поклатих глава.

— Всъщност не знам какви ги дрънкам в момента.

— Искате ли да влезете, господин Холър?

— С удоволствие, но трябва да престанеш да ме наричаш така. Викай ми Майкъл или Мики, или Мик. Глория ми казваше Мики Тогата.

Тя отвори широко вратата и аз влязох в коридора.

— Освен това от време на време ми викат Мики Устата. Нали се сещаш, защото адвокатите много говорят.

— Да, досетих се. Тъкмо се канех да изпия чаша червено. Искаш ли?

За малко да попитам дали няма нещо по-силно, но се въздържах.

— Би било чудесно.

Тя затвори вратата, отидохме в кухнята и тя наля. Подпря се на плота и ме погледна.

— Наздраве — казах.

— Наздраве — отвърна тя. — Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Това, че си тук, не е защото имаш специално отношение, нали?

— Какво имаш предвид? Какво отношение?

— Ами нали се сещаш, към жени… като мен.

— Нищо подобно…

— Отказах се. Вече не работя това и ако си се хвърлил да ме спасяваш от призовката, защото си мислел, че…

— Не, в никакъв случай. Виж, съжалявам. Стана неловко и може би трябва да си вървя.

Сложих чашата на плота и казах:

— Права си. Трябваше просто да се обадя.

Бях по средата на коридора, когато тя ме спря.

— Чакай, Мики.

Обърнах се.

— Не казах, че е трябвало да се обадиш. Казах, че е можело да се обадиш. Има разлика.

Взе чашата ми от плота и ми я донесе.

— Извинявай — каза. — Трябваше да изясня това. Ще се изненадаш как миналото все още се отразява на настоящето ми.

Кимнах.

— Разбирам те.

— Да отидем да седнем.

Влязохме във всекидневната и седнахме на същите места като по-рано през деня — един срещу друг от двете страни на масичката. Разговорът отначало беше запушен. Разменяхме си баналности, похвалих виното като някакъв експерт сомелиер, какъвто не съм.

Накрая я попитах как така се е оказала собственичка на студио за йога и тя ми обясни делово, че неин бивш клиент от онези дни й дал назаем първоначалната инвестиция. Това ми напомни за моя опит да помогна на Глория Дейтън, но очевидно с различен резултат.

— Мисля, че някои от момичетата дълбоко в себе си не искат да се измъкнат — каза Кендъл. — Получават каквото им трябва от това, и то на много нива. Така че може да говорят, че искат да спрат, но така и не го правят. Аз извадих късмет. Исках да се измъкна и се намери кой да ми помогне. А ти как стана адвокат?

Умело, макар и не рязко, хвърли топката обратно към мен и аз й дадох най-простото обяснение със следването на семейната традиция. Когато й казах, че баща ми е бил адвокат на Мики Коен, тя не даде признаци да е разпознала името.

— Много преди да се родиш той е бил гангстер тук — казах аз. — През четирийсетте и петдесетте години. Доста известен, има филми за него. Бил е част от така наречената еврейска мафия. Заедно с Бъгси Сийгъл.

Още едно име, което не й беше познато.

— Баща ти сигурно те е направил късно, щом е работил с тези типове през четирийсетте.

Кимнах.

— Аз съм дете от втория му брак. Мисля, че съм бил изненада.

— Млада съпруга?

Отново кимнах и ми се прииска разговорът да бе тръгнал в различна посока. Вече бях изчистил този въпрос за себе си. Бях проверил в архивите. Баща ми се развел с първата си съпруга и по-малко от два месеца след това се оженил за втората. Аз съм се родил пет месеца след това. Нямах нужда от юридическо образование, за да събера две и две. Като бях малък, ми казваха, че майка ми е от Мексико, където била известна актриса, но никога не бях виждал филмов плакат, вестникарска изрезка или рекламна снимка у дома.

— Имам брат, ченге тук, в Лос Анджелис — казах. — По-голям е от мен. Работи в отдел „Убийства“.

Не знаех защо й го казах. Предполагам, че за да сменя темата.

— Брат по баща?

— Да.

— Разбирате ли се?

— Донякъде. Не знаехме един за друг допреди няколко години. Така че вследствие на това май не сме много близки.

— Не е ли забавно, че не сте знаели един за друг, а ти си станал адвокат, а той — ченге?

— Да, всъщност. Забавно е.

Отчаяно исках да спрем да говорим за това, но не можех да се сетя за тема, с която да заместим сегашната. Кендъл ме спаси с въпрос, който ме отведе в нова, също така болезнена посока.

— Спомена бившата си съпруга. Значи не си женен?

— Не съм. Бях. Два пъти всъщност, но вторият път не се брои. Беше бързо и безболезнено. И двамата знаехме, че е грешка, и все още сме приятели. Всъщност тя работи за мен.

— А първата?

— Имаме дъщеря.

Тя кимна. Очевидно разбираше доживотните усложнения и обвързаности, които следват от разбития брак.

— В добри отношения ли сте с майката на дъщеря ти?

Поклатих тъжно глава.

— Не, вече не. Всъщност в момента не съм в добри отношения и с двете.

— Съжалявам.

— Аз също.

Отпих още една глътка вино, погледнах я и попитах:

— Ами ти?

— Хората като мен нямат дълги връзки. Омъжих се на двайсет. Само за година. Слава богу, нямахме деца.

— Знаеш ли къде е? Бившият ти съпруг? Поддържате ли връзка? С бившата ми съпруга се занимаваме с едно и също, с право, затова я виждам от време на време в съдебната зала. Като ме види да влизам, обикновено излиза от другата страна.

Тя кимна, но не забелязах да проявява съчувствие.

— За последен път чух нещо за бившия ми мъж, когато ми написа писмо от затвора в Пенсилвания — каза тя. — Искаше да си продам колата и да пращам пари всеки месец. Не му отговорих. Това беше преди десет години. Все още е там, доколкото знам.

— А пък аз съм седнал да се оплаквам, че бившата ми жена извръща глава от мен в съдебната зала. Мисля, че ти печелиш.

Вдигнах тост, а тя кимна в знак, че приема победата. После попита:

— Е, каква е истинската причина да си тук? Да не би да се надяваш да ти кажа нещо повече за Глори?

Сведох очи към чашата си, която вече беше почти празна. Това беше или краят, или началото на всичко.

— Нали ще ми кажеш, ако има нещо, което трябва да знам за нея?

Тя се намръщи.

— Казах ти всичко, което знам.

— Вярвам ти.

Допих си виното и оставих чашата на масата.

— Благодаря за виното, Кендъл. Май трябва да си вървя.

Тя ме изпрати до вратата. Докоснах я по ръката, докато се разминавахме. Опитах се да измисля и да кажа нещо, което ще ни остави възможност за нова среща. Но тя ме изпревари.

— Може би следващия път, като дойдеш, ще се интересуваш повече от мен, отколкото от мъртвото момиче.

Обърнах се към нея, но тя затвори вратата. Кимнах, но нея вече я нямаше.

16.

Докато се опитвах да изкрънкам последен шот „Патрон“ от Ранди след последните поръчки във „Фор Грийн Фийлдс“, екранът на телефона ми — бях го оставил на бара — светна. Беше Сиско. Очевидно бе работил до късно.

— Какво има, Сиско?

— Извинявай, ако съм те събудил, Мик, но ми се струва, че би искал да чуеш това.

— Спокойно, не си. Какво има?

Ранди светна всички лампи и наду някаква песен от уредбата, с надеждата, че ще прогони последните клиенти.

— Затваряме.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Сиско. — Мик, чуваш ли ме?

Излязох и върнах Сиско на линия.

— Извинявай, айфонът ми дава дефекти. Къде си и какво става?

— Пред „Стандарт“ съм, в центъра. Трина Трикс е вътре и си върши работата. Но не ти се обаждам за това. Това може да почака.

Исках да го питам как е открил Трина, но долових настойчивостта в гласа му.

— А кое не може да чака?

Отново изключих звука на телефона, влязох в колата и затворих вратата. Беше голяма глупост след виното с Кендъл да пия текила. Но се чувствах зле, след като си тръгнах от дома й, сякаш бях объркал нещо, и ми се искаше да прогоня тези мисли с „Патрон“.

— Току-що ми се обади един човек, който ми прави услуги от време на време — каза Сиско. — Нали се сещаш за магазина на „Ферари“, за който ти казах?

— Да, онзи на „Уилшър“.

— Точно така. Нацелих златна мина. Много видеозаписи. Пазят архива една година. Така че извадихме двоен късмет.

— Видя ли лицето на мъжа с шапката?

— Не, нямах този късмет. Все още нямаме лице. Но прегледахме видеото от въпросната нощ и видях да минават Глория и шофьорът й. Четири коли след тях се движи мустанг и май нашият човек е вътре. Все още е с шапка, затова съм деветдесет процента сигурен, че е той.

— Добре.

— Една от камерите снима на изток. Смених ъгъла и проверих мустанга.

— Видял си регистрационната табела?

— Точно така, видях табелата. Дадох номера на моя приятел и той току-що ми се обади, след като е отишъл на работа.

Под „приятел“ имаше предвид източник от полицията, който му проверява номерата на колите. Източник, който очевидно работеше нощни смени. Споделянето на информация от компютъра на външен човек бе нарушение на законите на Калифорния. Затова не поисках от Сиско уточнение кой му е дал информацията, която се канеше да ми сподели. Просто исках да ми каже името.

— Така, мустангът е на някой си Лий Ланкфорд. И слушай сега, Мик, той е полицай. Приятелят ми каза, че адреса му го няма в компютъра. Така пазят ченгетата. Могат да скрият регистрацията на частен автомобил. Но е полицай и сега трябва да разберем за кого работи и защо е следил Глория. Вече знам, че не работи в Лос Анджелис. Приятелят ми провери. Та започвам да си мисля, Мик, че трябва да има нещо вярно в думите на клиента ни, че е накиснат.

Не чух много от това, което каза Сиско, след като спомена собственика на мустанга. Бях обратно в играта, след като чух името на Ланкфорд. Сиско не го познаваше, защото още не работеше за мен преди осем години, когато сключих споразумението, според което Глория Дейтън предаде Хектор Мойя на прокуратурата, която пък го предаде на федералните. Ланкфорд нямаше нищо общо с тази сделка, но обикаляше около разследването като лешояд.

— Ланкфорд е пенсиониран полицай от Глендейл — казах. — Сега работи като детектив за прокуратурата.

— Познаваш ли го?

— Нещо такова. Разследваше убийството на Раул Левин. Всъщност точно той се опита да ме обвини за него. Видях го при първото явяване на Ла Кос в съда. Прокуратурата го е назначила да работи по случая.

Докато палех колата, чух как Сиско подсвирна.

— Да обобщим — каза той. — Ланкфорд следи Глория Дейтън вечерта, в която е убита. Предполага се, че я проследява чак до дома й, и час по-късно тя е убита в апартамента си.

— А след два дни на първото явяване на Ла Кос — ето го пак — продължих аз. — Назначен е да работи по убийството на Дейтън.

— Това не е съвпадение, Мик. Няма такива съвпадения.

Кимнах, макар да бях сам в колата, и казах:

— Това е постановка. Андре ни казва истината.

Имах нужда да прегледам архива на Глория Дейтън, но папките все още бяха у Дженифър Арънсън. Това трябваше да почака до събранието сутринта. Междувременно се опитвах да си спомня онези дни преди осем години, когато за първи път се запознах с полицай Ланкфорд и станах основния му заподозрян в убийството на собствения ми детектив.

Изведнъж се сетих какво бе казал Сиско в началото.

— В момента следиш Трина Трикс, така ли?

— Да, не беше трудно да я открия. Минах покрай дома й да видя какво може да ми направи впечатление там, и ето ти я и нея. Същото като при Глория — с шофьора и всичко останало. В хотела е от около четирийсет минути.

— Добре, идвам към теб. Искам да говоря с нея. Още тази вечер.

— Ще го уредя. Можеш ли да шофираш? Говориш като човек, който е изпил няколко питиета.

— Добре съм. Ще си взема кафе по пътя. Ти само я дръж там.

17.

Преди да стигна до „Стандарт“ в центъра, получих съобщение от Сиско с адрес и номер на апартамент на Спринг стрийт. След това получих ново съобщение, с което ме съветваше да мина през банкомат — Трина искала пари, за да говори. Когато най-накрая стигнах на адреса, се оказа, че е преустроена сграда зад полицейската администрация. Вратата към фоайето беше заключена и позвъних на апартамент 12С. Отговори ми моят детектив и натисна бутона, за да ме пусне да вляза.

Слязох от асансьора на дванайсетия етаж и видях Сиско да ме чака пред отворената врата на 12С.

— Проследих я от „Стандарт“ до дома й и изчаках, докато колата си тръгне — обясни той. — Стори ми се, че ще е по-лесно, ако извадим шофьора от уравнението.

Кимнах и погледнах през отворената врата, но не влязох.

— Ще говори ли с нас?

— Зависи колко кеш си донесъл. Тя е бизнесдама от главата до петите.

— Имам достатъчно.

Влязох в апартамента с изглед към полицейската администрация, общинския център и кметството, което грееше в средата на композицията. Жилището беше хубаво, макар и оскъдно мебелирано. Трина Рафърти или скоро се бе нанесла, или бе в процес на изнасяне. Седеше на бял кожен диван с хромирани крака. Бе облечена в черна коктейлна рокля, краката й бяха примерно кръстосани, пушеше цигара.

— Ще ми платиш ли? — попита тя.

Влязох и я погледнах отвисоко. Наближаваше четирийсет и изглеждаше уморена. Косата й бе леко разрошена, червилото й размазано, а спиралата й се стичаше от ъгълчетата на очите. Още една дълга нощ от поредната година с дълги нощи. Току-що се бе прибрала, след като бе правила секс с някой, когото не познава и вероятно няма да види никога повече.

— Зависи какво ми кажеш.

— Е, нищо няма да ти кажа, докато не видя парите.

Бях спрял до банкомат в лобито на хотел „Бонавенчър“ и изтеглих два пъти максималната сума от 400 долара. Получих парите на стотачки, петдесетачки и двайсетачки и ги бях разделил в двата си джоба. Извадих първите четиристотин долара и ги хвърлих на масичката до препълнения пепелник.

— Това са четиристотин долара. Достатъчни ли са като начало?

Тя взе парите, прегъна ги два пъти и ги пъхна в една от обувките си с висок ток. Спомних си как Глория ми бе казвала, че винаги крие парите си в обувките, защото те се сваляли последни, ако изобщо се сваляли. Много клиенти предпочитали да не си сваля обувките по време на секс.

— Ще видим — каза Трина. — Питай.

През целия път към центъра бях мислил какво да я питам и как да го направя. Имах чувството, че това може да е единствената ми възможност да говоря с Трина Трикс. След като Фългони и хората му разберяха, че съм се добрал до нея, щяха да се опитат да ми затворят достъпа.

— Кажи ми за Джеймс Марко и Хектор Мойя.

Тя се люшна назад от изненада, но след това се овладя. Издаде долната си устна и я държа така няколко секунди, преди да отговори.

— Не знаех, че ще питаш за тях. Трябва да ми платиш повече, ако искаш да ти говоря за тях.

Без да се поколебая, извадих другите пари и ги пуснах на масата. Те изчезнаха в другата обувка. Седнах на табуретката срещу Трина и казах:

— Да чуем.

— Марко е от Агенцията за борба с наркотиците и беше зациклил на Хектор — започна тя. — Наистина искаше да го пипне и накрая успя.

— Откъде познаваш Марко?

— Арестувал ме е.

— Кога?

— Беше капан. Престори се на клиент, поиска секс и кокаин, аз доставих и двете. И той ме арестува.

— Кога стана това?

— Преди десетина години. Не си спомням датата.

— Сключи ли сделка с него?

— Да, той ме пусна, но трябваше да му казвам разни неща. Той ми се обаждаше.

— Какви неща?

— Просто неща, които чувам и които знам — нали се сещаш, от клиенти. Съгласи се да ме пусне, ако го захранвам с информация. И все не му стигаше.

— Искал е да пипне Хектор.

— Ами не точно. Не знаеше за Хектор, поне не от мен. Не бях толкова глупава, нито толкова отчаяна. Бих предпочела арест пред това да издам Хектор. Този тип беше от картела, нали разбираш? Затова давах на Марко дреболии. От онези, за които мъжете се фукат, докато се чукат. Всичките им големи успехи, големи планове, ей такива работи. Мъжете винаги се опитват да компенсират с говорене.

Кимнах, макар да не знаех дали не издавам нещо за себе си, като се съгласявам. Опитах се да следя какво ми говори и доколко то съответства на последните промени по случая с Глория.

— Добре — казах. — Значи не си предала Хектор на Марко. Кой го предаде?

Знаех, че поне индиректно Глория бе предала Мойя, но не бях наясно какво знае Трина.

— Мога само да ти кажа, че не бях аз — отвърна Трина.

Поклатих глава.

— Това не ми е достатъчно, Трина. Не и за осемстотин долара.

— Какво искаш? Да добавя и свирка ли? Защото не е проблем.

— Не, искам да ми кажеш всичко. Искам да знам какво си казала на Слай Фългони.

Тя потрепери по същия начин, по който го бе направила, когато за първи път споменах Хектор Мойя. Сякаш за секунда името я хвърли в шок, но след това тя пак се овладя.

— Откъде знаеш за Слай?

— Просто знам. И ако искаш да запазиш парите, трябва да знам какво си му казала.

— Но това не е ли тайна между адвокат и клиент? Някакви привилегии или както там го наричат?

Поклатих глава.

— Грешно си разбрала, Трина. Ти си свидетел, не си клиент. Клиентът на Фългони е Хектор Мойя. Какво му каза?

Наведох се напред, докато казвах последното изречение, и зачаках.

— Ами казах му за другото момиче, което Марко арестува и накара да работи за него. Също като мен, само че нея наистина я бе стиснал за гушата. Не знам защо. Мисля, че когато я е хванал, е носела повече дрога от мен.

— Имаш предвид кокаин?

— Точно така. И досието й не е било чисто като моето. Тя щеше много да загази, ако не беше измислила нещо голямо, нали разбираш?

— Да.

Точно по този начин протичаха делата срещу наркотрафикантите. Малките риби издаваха по-едрите. Кимнах, все едно разбирах напълно как стават нещата, но още веднъж се почувствах унизен вътре в себе си, защото не бях имал представа за отношенията на собствената ми клиентка с Агенцията за борба с наркотиците. Трина очевидно говореше за Глория Дейтън и ми разказваше история, която не знаех.

— Значи приятелката ти е издала Хектор — казах с надеждата тя да не спира да разказва, за да не се замислям за собствените си провали по този случай.

— Нещо такова.

— Как така „нещо такова“? Издаде ли го, или не?

— По-скоро да. Каза ми, че Марко я накарал да скрие пистолет в хотелската стая на Мойя, за да може, като го арестуват, да добавят още обвинения и да го пратят в затвора до живот. Хектор беше хитър. Никога не държеше в стаята си достатъчно, че да получи голяма присъда. Само няколко грама. Понякога и по-малко. Но оръжието щеше да промени всичко и Глори го внесе там. Каза, че когато Хектор заспал, след като го изчукала, извадила пистолета от чантата си и го скрила под матрака.

Бях меко казано шокиран. През последните няколко месеца бях приел факта, че съм бил използван по някакъв начин от Глория. Но ако историята на Трина Рафърти беше вярна, тя ме беше мамила и манипулирала толкова майсторски, че аз си бях изиграл ролята до последната реплика, като през цялото време си бях мислил, че съм добър адвокат и дърпам точните конци в полза на клиентката си, а всъщност клиентката ми и нейният човек от Агенцията за борба с наркотиците бяха държали конците — моите конци.

Все още имах много въпроси за сценария, който ми разкриваше Трина — най-вече ме интересуваше защо изобщо съм бил необходим в схемата. Но в момента мислех за други неща. Единственият начин тази информация да стане по-унизителна бе да излезе в публичното пространство. А всичко, което ми разказваше проститутката, навяваше на мисълта, че се върви точно в тази посока.

Опитвах се да не показвам вътрешния си разпад. Овладях гласа си и зададох следващия въпрос:

— Като казваш Глори, имаш предвид Глория Дейтън, позната и като Глори Дейс, нали?

Преди тя да отговори, айфонът на масичката завибрира. Трина трескаво го сграбчи с надеждата, че може да получи още един ангажимент преди края на работната вечер. Погледна кой я търси, но беше скрит номер. Въпреки това тя отговори.

— Ало? Трина Трикс…

Докато слушаше какво й говорят, аз хвърлих поглед към Сиско, за да видя какво мога да прочета по лицето му. Зачудих се дали разбира, че казаното току-що показва, че съм бил неволен участник в дързък план на агент от Агенцията за борба с наркотиците.

— И още един мъж — каза Трина по телефона. — Казва, че не си ми адвокат.

Погледнах я. Не говореше с потенциален клиент.

— Това Фългони ли е? — попитах. — Дай ми да говоря с него.

Тя се поколеба, но каза на човека, с когото говореше, да почака и ми подаде телефона.

— Фългони — казах аз. — Обеща да ми се обадиш.

Настъпи мълчание, а след това чух глас, който не беше на Слай Фългони младши.

— Не знаех, че трябва.

И тогава осъзнах, че разговарям лично със Слай старши от затвора във Викторвил. Вероятно се обаждаше от мобилен телефон, внесен тайно вътре от посетител или надзирател. Много от клиентите ми в ареста успяваха да комуникират с мен с еднодневки — телефони с ограничени минути и кратък живот.

— Синът ти трябваше да ми се обади. Как си там, Слай?

— Не е зле. Излизам след единайсет месеца.

— Как разбра, че съм тук?

— Не съм. Просто проверявах Трина.

Изобщо не повярвах. Стори ми се, че специално пита Трина за мен, преди тя да ми предаде телефона. Реших да не го притискам засега.

— Какво мога да направя за теб, господин Холър?

— Ами… седя си тук, говоря си с Трина и се чудя за какво ли съм ти потрябвал. Получих призовка и тъкмо започнах да осъзнавам какво точно се каниш да направиш за Мойя. И трябва да ти кажа, че имам проблем с това да ме правят на глупак, особено в открит процес.

— Ще го имам предвид.

Прекъснах връзката и върнах телефона на Трина през масата.

— Какво каза той? — попита тя.

— Нищо особено. Колко ти обещаха?

— Какво?

— Стига, Трина, ти си делова жена. Взе ми пари само за да ми отговориш на няколко въпроса. Сигурно си взела нещо и за да разкажеш тази история в декларация за пред съдия. Колко? Вече взеха ли показанията ти?

— Не знам за какво говориш. Не са ми платили нищо.

— Ами това жилище? Дали са ти го, за да си им подръка?

— Не! Това жилище си е мое и искам да си тръгвате. И двамата. Махайте се! Веднага!

Хвърлих поглед към Сиско. Можех да я притисна, но беше ясно, че моите осемстотин долара са похарчени и тя няма да говори повече. Каквото и да й бе казал Фългони, преди тя да ми даде телефона, то я бе смразило. Беше време да си ходим.

Станах и кимнах на Сиско да тръгваме.

— Благодаря, че ни отдели от времето си — казах на Трина. — Сигурен съм, че пак ще си поговорим.

— Не разчитай на това.

Излязохме от апартамента и трябваше да почакаме за асансьора. Върнах се до вратата на Трина и се приведох, за да слушам. Мислех, че ще се обади на някого, може би на Слай младши. Но не чух нищо.

Асансьорът дойде и се качихме. Сиско мълчеше.

— Какво има, здравеняко? — попитах.

— Нищо, просто си мисля. Откъде е знаел да й се обади точно сега?

Кимнах. Добър въпрос. Още не се бях сетил за него.

Излязохме от сградата и тръгнахме по Спринг стрийт. Улицата беше пуста, ако не брояхме няколкото патрулки, паркирани пред полицейската администрация. Минаваше два след полунощ и никъде не се виждаше жив човек.

— Мислиш ли, че някой ме е проследил? — попитах.

Сиско поразсъждава известно време, после кимна.

— Той някак си е разбрал, че сме я открили. Че сме при нея.

— Това не е добре.

— Утре ще дам да ти проверят колата и след това ще ти пусна двама индианци. Ако те следят физически, ще го разберем много скоро.

Хората, които използваше Сиско, бяха толкова умели и така бързо и без следа изчезваха в сенките, че той ги наричаше индианци заради уестърните, в които местното население следеше фургоните на белите заселници, без те дори да подозират.

— Ще свърши работа — казах. — Благодаря.

— Къде си паркирал? — попита Сиско.

— Пред полицейската администрация. Реших, че там е безопасно. А ти?

— Ей тук. Добре ли си, или имаш нужда от придружител?

— Добре съм. Ще се видим утре на събранието.

Поехме в различни посоки. Погледнах три пъти през рамо, преди да стигна до колата си, паркирана на най-сигурното място в центъра. След това по целия път до вкъщи поглеждах в огледалото за обратно виждане.

18.

Пристигнах на събранието последен. И едва се влачех. Когато най-накрая се прибрах у дома преди само няколко часа, бях отпочнал запаса си от текила. От пиенето на алкохол, пътуването до центъра за разговора с Трина Рафърти и тревогата, която идва заедно с подозрението, че някой те следи, ме деляха два часа неспокоен сън, преди да чуя алармата на телефона.

Измърморих някакъв поздрав на хората, които се бяха събрали в заседателната зала, и отидох право при масата с кафето в ъгъла. Налях си половин чаша, лапнах два аспирина и изпих кафето на една глътка. След това си налях още кафе и сложих и мляко и захар, за да го направя по-поносимо. Първата доза изгори гърлото ми, но ми помогна да си върна гласа.

— Как сте днес? Надявам се по-добре от мен.

Май ми отговориха утвърдително. Огледах се за място и веднага забелязах Ърл. За миг се зачудих защо е тук, но после си спомних, че предния ден го бях поканил да се присъедини към вътрешния кръг, и казах:

— Поканих Ърл да се присъедини към нас. Той ще поеме по-активна роля в някои от делата, като разследване и разговори. Ще продължи да кара линкълна, но има и други умения и възнамерявам да ги използвам за благото на клиентите ни.

Кимнах на Ърл и чак тогава се сетих, че не бях споменал за повишението му пред Сиско. Но на Сиско не му личеше да е изненадан и си дадох сметка, че съм спасен от Лорна, която е информирала съпруга си за това, което аз съм пропуснал.

Седнах. В средата на масата забелязах малко електронно устройство с три блещукащи зелени светлинки.

— Мики, не искаш ли поничка? — попита Лорна. — Като те гледам, трябва да хапнеш нещо.

— Не точно сега — отвърнах. — Какво е това?

И посочих устройството. Беше правоъгълна черна кутия с размерите на айфон, само че два-три сантиметра по-дебела. И с три антени, закачени в единия край.

Отговори ми Сиско:

— Вече казах на всички — това е блокер Пакуин 7000. Заглушава безжичния интернет, блутута и радиовълните. Никой извън тези стени няма да чуе какво си говорим.

— Да не намери бръмбари?

— След това устройство дори не се налага да търся. Това му е хубавото.

— Ами линкълнът?

— В момента го проверяват едни мои хора. Чакаха те да дойдеш. Ще ти съобщя веднага щом разбера нещо.

Бръкнах в джоба си за ключовете и Сиско каза:

— Нямат нужда от ключовете ти.

Разбира се. Те бяха професионалисти. Все пак извадих ключовете, сложих ги на масата и ги плъзнах към Ърл. През остатъка от деня щеше да кара той.

— Добре, да започваме. Съжалявам, че закъснях. Беше дълга нощ. Знам, че не е извинение, но…

Подкрепих се с още една глътка кафе, което този път влезе по-лесно. Започнах да усещам как кофеинът влиза в кръвообращението ми.

Посочих Пакуин 7000 и казах:

— Съжалявам и за всичките тези джаджи от секретните служби, но смятам, че трябва да сме предпазливи. Вчера се случиха важни неща и ви събрах, защото искам всички да научите за тях.

Сякаш за да подчертае сериозността на встъпителното ми изречение, от горния етаж долетя силен акорд от китара, който ме накара да замръзна. Всички вдигнаха очи към тавана. Звучеше като началото на „Нощ след тежък ден“ и съвпадението не ми убягна.

— А си мислех, че „Бийтълс“ са се разпаднали — казах.

— Разпаднали са се — отвърна Лорна. — И ни обещаха, че няма да има репетиции сутрин.

Чу се още един акорд, а след това зазвучаха импровизации. Някой заби на барабаните, а от чинелите за малко да ми паднат пломбите.

— Сигурно се шегувате — казах аз. — Тези момчета не трябва ли още да си отспиват махмурлука? На мен ми се ще да съм още в леглото.

— Ще се кача — предложи Лорна. — Наистина се ядосах.

— Не. Сиско, ти се качи. Вече знаеш какво се е случило. Искам Лорна да го чуе, пък и ти можеш да постигнеш по-добър резултат горе.

— Веднага.

Сиско излезе, за да отиде на горния етаж. Това бе един от онези редки моменти, в които се радвах, че е дошъл на работа само по тениска, излагайки на показ впечатляващите си бицепси и страховити татуировки. Тениската имаше надпис в чест на 110-ата годишнина на „Харли Дейвидсън“. Смятах, че това ще му помогне да предаде посланието по-ясно.

Под ритъма на барабаните започнах да разказвам. Първо осведомих всички за призовката, която Валенцуела ми бе донесъл предната сутрин, и продължих със случките от деня. Бях по средата, когато отгоре се чу ужасен трясък и Сиско сложи край на репетицията на групата. Завърших с разказ за вечерната среща с Трина Трикс и предположението, че ме следят, подсказано от обаждането на Фългони от затвора.

Никой не ме прекъсна, за да зададе въпрос, макар Дженифър да си записа някои неща. Не знаех дали мълчанието им се дължи на ранния час, на предполагаемата заплаха, че всички сме под наблюдение, или на уменията ми да разказвам увлекателно. Съществуваше и възможността да съм загубил вниманието на всички някъде по завоите на заплетената история.

Сиско се върна непокътнат, седна и ми кимна. Проблемът беше решен.

Обърнах се към останалите.

— Въпроси?

Дженифър вдигна писалката си, сякаш беше в училище, и каза:

— Всъщност имам няколко. Първо, каза, че Силвестър Фългони старши ти се е обадил от затвора във Викторвил в два през нощта. Как е възможно? Не мисля, че дават на затворниците достъп до…

— Не дават — прекъснах я. — Номерът беше скрит, но съм сигурен, че е от мобилен телефон. Вкаран тайно от някой надзирател.

— Може ли да се проследи?

— Не и ако е еднодневка.

— Еднодневка?

— Телефон за еднократна употреба. Купува се без регистрация на име. Вижте, отклоняваме се от темата. Достатъчно е да се каже, че Фългони ми се обади от затвора, където някой очевидно се е свързал с него, за да го информира, че в този момент разговарям с главната му свидетелка Трина Трикс. Това е важното. Не че Слай Фългони е имал телефон там, а че е знаел какво правим. Какъв е следващият ти въпрос?

Тя си прегледа записките, преди да го зададе.

— Ами до вчера имахме два отделни сюжета. Случаят с Ла Кос и другото нещо с Мойя, което си мислехме, че няма нищо общо с първото, но може да се окаже полезно и да го използваме като димна завеса в процеса срещу Ла Кос. А сега, ако правилно съм разбрала, говорим, че тези два сюжета са свързани.

Кимнах.

— Да, точно това казвам. Вече е един случай. Връзката очевидно е Глория Дейтън. А ключът е Ланкфорд. Той е следил Глория вечерта, когато е била убита.

— Значи Ла Кос е бил накиснат — каза Ърл.

Кимнах отново.

— Точно така.

— И това не е просто димна завеса — каза Дженифър. — Поемаме случая и го разчепкваме.

— Отново вярно.

Огледах се. Три от стените на заседателната зала бяха от стъкло. Но едната бе направена от стари чикагски тухли.

— Лорна, трябва ни дъска за писане за тази стена. Ще ми се да начертаем схемата. Така ще е по-лесно.

— Ще намеря — обеща Лорна.

— И сменете ключалките. Искам и две камери. Една на вратата и една в тази стая. Когато започне процесът, това ще е щабквартирата и искам мястото да е сигурно.

— Мога да сложа някой мой човек да пази постоянно — каза Сиско. — Може би си струва.

— И откъде да му платим? — попита Лорна.

— Изчакай с пазачите, Сиско — казах аз. — Може би като започне процесът. Засега само ще сменим ключалките и ще сложим камери.

Наведох се и опрях лакти на масата.

— Вече всичко е един случай — обясних. — Затова трябва да го разглобим и да огледаме всички парчета. Преди осем години съм бил манипулиран. Водех дело и предприемах ходове, които смятах, че съм измислил сам. Но не е било така. Няма да позволя това да се повтори.

Зачаках коментари, но всички само мълчаливо се взираха в мен. Видях как Сиско погледна над рамото ми и през стъклената врата зад мен. И понечи да стане. Обърнах се. Пред външната врата се мотаеше някакъв мъж, който беше дори по-едър от Сиско.

— Мой човек е — каза Сиско и излезе от заседателната зала.

Обърнах се пак към останалите.

— Ако бяхме във филм, този тип щеше да се казва Малечко.

Всички се засмяха. Станах да си налея още кафе и когато тръгнах обратно към мястото си, Сиско вече се връщаше. Останах прав и зачаках резултата. Сиско надникна през вратата, но не влезе, а каза:

— Линкълнът е маркиран. Искаш ли да свалим устройството? Може да му намерим място. Може би на куриерски камион, да ги поразкараме малко.

Под „маркиран“ имаше предвид снабден с проследяващо устройство като за предпазване от кражба. Но в този случай ставаше въпрос за това, че някой се е мушнал под колата ми и е закрепил за нея джипиес.

— Какво означава това? — попита Арънсън.

Докато Сиско й обясняваше това, което аз вече знаех, се замислих дали да махнем устройството, или да го оставим на мястото му и да намерим начин да го използваме в моя полза и срещу тези, които искаха да следят движението ми. Куриерски камион щеше да ги накара да се въртят в кръг, но също така щеше да ги предупреди, че сме ги разкрили.

— Остави го където си е — казах, когато Сиско приключи с обясненията. — Поне засега. Може да ни свърши работа.

— Не забравяй, че може да е просто помощно средство — предупреди ме Сиско. — Пак може да те следи и човек. Ще оставя индианците на пост още няколко дни, за всеки случай.

— Добре.

Той се обърна и даде знак на своя човек, като прекара ръката си по невидима маса: запазваме статуквото, оставяме следача на мястото му. Мъжът кимна, за да покаже, че е разбрал посланието, и тръгна към вратата. Сиско се върна на масата, посочи Пакуин 7000 и продължи:

— Извинявайте. Той не можа да се обади заради заглушителя.

Кимнах и попитах:

— Как се казва?

— Кой, Дребосъка ли? Всъщност не му знам истинското име. Викаме си му Дребосъка.

Щракнах с пръсти. Почти бях познал. Другите се засмяха, а Сиско ни погледна все едно знаеше, че има някаква шега, която е на негов гръб.

— Има ли рокери без прякори? — попита Дженифър.

— А, имаш предвид като Бълокс? Не, не мисля, че има, да ти кажа честно.

Чуха се още смехове и после пак ги накарах да станат сериозни.

— Добре, да разгледаме случая. Знаем какво има на повърхността. Да слезем по-дълбоко. Първо, трябва да отговорим на въпроса защо. Защо са ме манипулирали преди осем години? Ако вярваме на това, което ни разказват, Марко е отишъл при Глория и й е казал да подхвърли пистолета в хотелската стая на Мойя, за да може, като го арестуват, да го намерят и да го обвинят по състав, за който ще лежи до живот. Добре, това е ясно. Но след това идва трудното.

— Защо Марко просто не го е арестувал, след като пистолетът е бил подхвърлен? — попита Сиско.

Вдигнах пръст.

— Именно! Вместо да поеме по лесния прав път, той пуска в действие стратегия, в която Глория се оставя да я арестуват местните ченгета и след това идва при мен. Дава ми достатъчно информация, за да ми светнат очите и да реша, че мога да сключа споразумение. Отивам да се видя с прокурора и да уговоря сделката. Арестуват Мойя, пистолетът е намерен и останалото е история. Все още не сме отговорили на въпроса: защо е бил целият този зор?

Настъпи мълчание, в което екипът ми осмисляше сложната постановка. Дженифър се обади първа:

— Марко не е искал да го свържат с всичко това. По някаква причина той е трябвало да бъде отстранен и да чака, докато не му предоставят случая. Прокурорът сключва сделката с теб, местната полиция прави ареста и след това се появява Марко с федерална заповед и издухва всички от сцената. Изглежда, че му е паднало от небето, а всъщност той е режисирал всичко.

— Което пак ни връща на въпроса защо — обади се Сиско.

— Точно така — казах аз.

— Дали Марко не е познавал Мойя и не е искал той да знае, че го е накиснал? — попита Дженифър. — Изглежда като да се е скрил зад Глория и теб?

— Може би — отвърнах аз. — Но накрая пак получава случая.

— Ами ако е заради Мойя? — каза Сиско. — Той е човек на картела, а те са най-агресивните хора на планетата. Могат да изтребят цяло село, за да хванат дори само един предател. Затова просто е стоял отстрани и е чакал да му предадат случая прошнурован и подпечатан. Ако Мойя тръгне да търси на кого да отмъщава, нещата спират до Глория.

— Предполагам, че е възможно — съгласих се донякъде. — Но ако Мойя е искал мъст, защо ще чака седем години, за да я убие?

Сиско поклати глава. Не беше убеден. Това му е лошото на брейнсторминга. Много често се озоваваш притиснат в логически ъгъл.

— Може би говорим за две отделни неща — каза Дженифър. — Две събития, разделени от седем години. От една страна, арестът и неизвестната причина, поради която Марко го е режисирал, а от друга — убийството на Глория, което може да е станало по съвсем други причини.

— Връщаш се към тезата, че я е убил нашият клиент? — попитах аз.

— Не, в никакъв случай. Почти съм сигурна, че той е идиотът, когото са накиснали. Просто казвам, че седем години са доста време. Нещата се променят. Ти самият току-що попита защо Мойя ще чака седем години, за да отмъсти. Не мисля, че е направил това. Смъртта на Глория е голяма загуба за него. В неговата жалба за отмяна на присъдата се казва, че пистолетът е подхвърлен в хотелската му стая. Така че той е имал нужда от Глория, за да го докаже. А сега кой му остава? Трина Трикс и нейният разказ от втора ръка. Ще извади късмет, ако успее да я убеди да свидетелства пред апелативния съд.

Взирах се дълго в Дженифър, после започнах бавно да кимам.

— Слушайте децата — казах. — И не го казвам с пренебрежение. Ти си новобранката и мисля, че току-що го закова. Тя е трябвала на Мойя жива. За да разкаже какво е направила.

— А може да не е искала да признае истината и той да я е очистил — предложи Сиско и кимна, за да убеди сам себе си.

Поклатих глава. Не ми харесваше. Нещо липсваше.

— Ако започнем от това, че тя е трябвала на Мойя жива — каза Дженифър, — въпросът би бил — на кого му е трябвала мъртва?

Кимнах. Тази логика ми харесваше. Изчаках малко, после разперих ръце да подканя другите да произнесат очевидния отговор. Но това не стана.

— На Марко — казах аз.

Облегнах се на стола си и погледнах първо Сиско, после Дженифър. Те се взираха в мен с празни очи.

— Какво, само аз ли го виждам? — попитах.

— Значи избираш да ползваме за димна завеса федерален агент вместо престъпник от наркокартел? — Дженифър направо не можеше да повярва. — Не ми изглежда като добра стратегия.

— Вече не сме на стратегията с димната завеса. Вече доказваме истинска теза — казах аз. — Няма значение дали ще е трудно да убедим съдебните заседатели, щом наистина е станало така.

Пак настъпи мълчание. И пак първа се обади Дженифър:

— Но защо? Защо Марко ще иска да я убият?

Свих рамене и казах:

— Точно това трябва да разберем.

— Много пари се въртят в бизнеса с наркотици — каза Ърл. — Променят доста хора.

Посочих го, все едно е гений.

— Точно така — казах. — Ако приемем тезата, че Марко е накарал Глория да подхвърли оръжието, значи вече имаме агент, престъпващ законите. Не знаем дали нарушава правилата, за да вкара лошите в затвора, или за да защити някого. И в двата случая не би било странно да убие, за да предпази себе си и престъпната си операция, нали? Ако Глория се е превърнала в заплаха за него, то тя просто си го е търсела.

Наведох се напред.

— Ето какво трябва да направим. Трябва да научим още за Марко. И за отдела в който работи — междуведомствения отдел. Разберете с какви други случаи са се занимавали преди и след Мойя. Проучете каква е репутацията им. Трябва да прегледаме и други случаи, за да видим има ли нарушаване на правилата.

— Ще потърся името му в съдебните архиви — каза Дженифър. — Щатските и федералните. Ще извадя всичко, което успея, и ще започна оттам.

— Аз ще поразпитам — добави Сиско. — Познавам хора, които познават хора.

— А аз ще поема семейство Фългони — казах аз. — И господин Мойя. Те може да се окажат ценни за делото ни.

Усещах как по вените ми се разлива адреналин. Нищо не раздвижва кръвта така както чувството, че си на прав път.

— А дали според теб това означава, че Агенцията за борба с наркотиците ти е маркирала колата? — попита Дженифър. — А не Мойя или Фългони?

Идеята за престъпна Агенция за борба с наркотиците, която следи движенията ми, накара адреналина да замръзне на иглички във вените ми.

— Ако е така, тогава обаждането на Фългони до Трина снощи, докато бях при нея, е било съвпадение — казах аз. — А не ми се вярва да е съвпадение.

Това бе едно от нещата, което трябваше да изясним, преди да проумеем всичко.

Дженифър си взе бележника и папките и бутна стола си назад.

— Чакай малко — казах аз. — Не сме свършили.

Тя седна и ме погледна.

— Ланкфорд — казах аз. — Той е следил Глория вечерта, когато е била убита. Ако ще проучваме Марко, трябва да потърсим връзка между него и Ланкфорд. Ако открием това, ще сме научили почти всичко, което ни трябва.

Насочих вниманието си към Сиско и казах:

— Искам всичко, което успееш да откриеш за него. Ако познава Марко, искам да знам откъде. И как.

— Почвам — отвърна Сиско.

Обърнах се пак към Дженифър.

— Това, че проверяваме Марко, не означава, че ще изгубим Мойя от поглед. Трябва да знаем всичко необходимо по неговото дело. То ще ни помогне да разберем Марко. Искам да продължиш да работиш по това.

— Ясно.

И сега вече се обърнах към Лорна и Ърл.

— Лорна, ти организирай нещата. Ърл, ти тръгваш с мен. Мисля, че това е всичко. Поне засега. Бъдете внимателни. Помнете с кого си имаме работа.

Всички станаха.

Не беше от онези събрания, които носят радост и сплотяват. Тръгвахме в различни посоки, за да проведем дискретно разследване на потенциално опасен федерален агент. Малко неща са по-стряскащи от това.

19.

По пътя към центъра се наложи да кажа на Ърл да охлади страстите и да спре да се опитва сам да разбере дали имаме опашка. Той влизаше и излизаше от трафика, ускоряваше и след това набиваше спирачки, минаваше от лента в лента, след това рязко извиваше волана, за да отбие в последния момент и пак да се върне на магистралата.

— Остави това на Сиско — казах. — Просто ме откарай до съда цял.

— Извинявай, шефе, увлякох се. Но трябва да ти кажа, че тази работа ми харесва, знаеш ли? Да ходя на събрания и да знам какво става.

— Е, както вече ти казах, когато се случи нещо и имам нужда от помощта ти — както стана вчера например — ще те вкарам в играта.

— Супер.

След това се успокои и стигнахме до центъра без инциденти. Накарах го да ме остави пред сградата на наказателния съд. Казах му, че не знам колко ще се бавя. Нямах работа в съда, но прокуратурата беше на 16-ия етаж и бях тръгнал натам.

След като слязох, погледнах небрежно над покрива на колата към кръстовището на Темпъл и Спринг. Не видях нищо необичайно и никой подозрителен. Но се хванах да търся индианците по покривите на къщите. И там не открих нищо.

След като минах през металния детектор, се качих в един от претъпканите асансьори към шестнайсетия етаж. Нямах уговорка и знаех, че може доста да почакам върху твърд пластмасов стол, но трябваше да се опитам да се видя с Лесли Фейър. Тя бе основен играч в събитията отпреди осем години, а почти не я бяхме споменавали напоследък. Именно тя бе прокурорът, който сключи сделката, довела до ареста на Хектор Аранд Мойя и освобождаването на Глория Дейтън.

През годините след това Лесли се справяше добре. Спечели няколко големи дела и правилно избра да подкрепи опонента ми Деймън Кенеди на изборите. Той й се отплати с голямо повишение. Вече беше първи заместник районен прокурор и отговаряше за големите дела. Това я правеше по-скоро мениджър на прокурорите, които се явяваха в съда, трябваше да пише графици и все по-рядко се явяваше в залата, за да излага тезата на обвинението. За мен това, разбира се, беше добре. Тя бе корав прокурор и бях доволен, че няма нужда да се тревожа, че може пак да се сблъскаме в някой процес. Броях делото на Глория Дейтън като единствения ми успех срещу нея. Естествено, в моите очи това вече беше куха победа.

Може и да не ми беше приятно да се изправям срещу Лесли Фейър в залата, но я уважавах. И си мислех, че би трябвало да знае какво се е случило с Глория Дейтън. И че може би новината ще я направи по-склонна да ми помогне да попълня празните места в пъзела отпреди осем години. Исках да съм наясно дали някога пътят й се е пресичал с този на агент Марко и ако да — кога.

Казах на рецепционистката, че нямам уговорка и че съм готов да почакам. Тя ме покани да седна, докато съобщи на секретарката на госпожа Фейър за молбата ми за десетминутна среща. Фактът, че Фейър имаше секретарка, потвърждаваше високопоставената й позиция при режима на Кенеди. Повечето прокурори, които познавам, нямат администрация и се смятат за късметлии, ако могат да поделят някоя секретарка с колеги.

Извадих телефона си и седнах на един от пластмасовите столове, които помнех в чакалнята още откакто бях получил адвокатски лиценз. Трябваше да си проверя електронната поща и да напиша няколко съобщения, но първо щях да се обадя на Сиско, за да разбера дали индианците са открили нещо по пътя ми към центъра.

— Току-що говорих с моя човек — докладва Сиско. — Не са забелязали нищо.

— Добре.

— Това не значи, че не те бройкат. Не може да се разбере от едно пътуване. Може би ще трябва да те пратим по-далеч, да те отделим наистина, за да сме сигурни.

— Нямам време да обикалям града, Сиско. Нали каза, че тези хора са добри?

— Индианците, които бяха горе на скалите, не трябваше да наблюдават магистрала 101. Ще се оправя с тях. Какъв ти е графикът, между другото?

— В момента съм в прокуратурата и не знам колко ще остана. След това отивам в кантората на Фългони, за да се срещна с Младши.

— Къде се намира той?

— В Сенчъри Сити.

— Със Сенчъри Сити може да се получи. Там има хубави широки булеварди. Ще кажа на момчетата.

Прекъснах връзката и си отворих електронната поща. Имах най-различни съобщения от клиенти, които в момента бяха зад решетките. Най-лошото нещо за адвокатите по наказателни дела напоследък бе, че повечето затвори позволиха достъп до имейл. И след като нямаха какво друго да правят, освен да мислят за делата си, хората вътре бомбардираха мен и останалите колеги с безкрайни писма, съдържащи въпроси, тревоги и по някоя и друга заплаха.

Започнах да ги преглеждам. Минаха двайсет минути. Реших да изчакам един час, преди да се откажа от срещата с Лесли Фейър. Върнах се към имейла и успях да прочета голяма част от съобщенията, дори отговорих на няколко от тях. Вече чаках от четирийсет и пет минути, и както бях с наведена глава, видях сянка в екрана на телефона си. За малко да трепна, но мисля, че успях да си придам вид на човек, който не е изненадан.

— Детектив Ланкфорд.

— Холър, какво правиш тук?

Каза го все едно бях някакъв натрапник, който вече е предупреждаван да не се мярка тук.

— Чакам да се видя с един човек. А ти какво правиш тук?

— Работя тук, забрави ли? Заради Ла Кос ли си дошъл?

— Не, не е заради Ла Кос, а за нещо друго, което изобщо не ти влиза в работата.

Той ми даде знак да стана. Аз не помръднах.

— Казах ти, че чакам някого.

— Никого не чакаш. Лесли Фейър ме прати да видя какво искаш. Ако не искаш да говориш с мен, значи няма да говориш с никого. Ставай. Не може да ни ползваш чакалнята, за да си въртиш бизнеса от нея. Имаш си кола за това.

Отговорът му ме накара да замръзна. Значи Фейър го бе пратила при мен. Това означаваше ли, че тя знае какво се случва зад кулисите на разследването на убийството на Глория Дейтън? Бях дошъл да я осведомя, но тя може би вече знаеше — при това повече от мен.

— Казах да станеш — повтори настойчиво Ланкфорд. — Ставай или аз ще те вдигна.

Една жена през два стола от мен се изправи, отдалечи се от сцената, която според нея щеше да се превърне във физическа схватка, и седна в другия край на стаята.

— По-кротко, Ланкфорд — казах. — Тръгвам, тръгвам.

Прибрах телефона във вътрешния джоб на сакото си и вдигнах куфарчето си от пода. Понечих да го заобиколя, но той отстъпи встрани и застанахме лице в лице.

— Кефиш ли се? — попитах го.

— Госпожа Фейър не иска да идваш тук — каза той. — Вече не ходи в съда на дела и не иска да има нищо общо с нещастници като теб. Ясно?

Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

— Разбира се — отвърнах. — Ясно.

Заобиколих го и тръгнах към асансьора. Той ме последва. Наблюдаваше мълчаливо как натискам копчето за надолу и чакам. Погледнах го през рамо.

— Може да отнеме известно време, Ланкфорд.

— За никъде не бързам.

Кимнах.

— Сигурен съм.

Обърнах се към вратата на асансьора, но после пак се извъртях към него. Не можах да се сдържа.

— Изглеждаш различно, Ланкфорд.

— Така ли? Защо?

— Не си същият като първия път, когато те видях. Нещо се е променило. Да не си си присадил коса?

— Много смешно! Слава богу, че не съм те виждал от първото явяване на Ла Кос в съда миналата година.

— Не, нещо по-скорошно е. Не знам.

Това бе всичко, което казах. След това се обърнах и се загледах във вратата на асансьора. Накрая лампичката светна и вратата се отвори. В кабината имаше само четирима души. Знаех, че докато слезем, вече ще е претъпкана доста над безопасния лимит.

Качих се в асансьора и се обърнах към Ланкфорд. Махнах му с въображаема шапка за довиждане.

— Шапката ти — казах. — Днес не си носиш шапката.

Вратите на асансьора се затвориха под ледения му взрян в мен поглед.

20.

Размяната на реплики с Ланкфорд ме превъзбуди. По пътя надолу местех тежестта си от крак на крак като боксьор, който чака гонга. Докато стигна до приземния етаж, вече знаех къде трябва да отида. Слай Фългони младши можеше да почака. Трябваше да се видя с Адвоката.

След четирийсет минути вече се качвах на друг асансьор за четвъртия етаж на Менора. На рецепцията сестрата ме спря и ми каза, че трябва да отворя куфарчето си, преди да ме пусне до стаята на Адвоката.

— Какво значи това? — възразих. — Аз съм адвокатът му. Не можете да ми нареждате да си отварям куфарчето.

Тя отвърна троснато:

— Някой носи храна отвън на господин Сийгъл. Това е не само нарушение на здравната и религиозната ни политика, но също така поставя пациента в риск, защото нарушава определения му хранителен план.

Знаех накъде бие и отказах да се предам.

— Наричате това, с което го храните и за което той плаща, хранителен план?

— Няма значение дали пациентите харесват храната тук. Ако искате да посетите господин Сийгъл, ще трябва да си отворите куфарчето.

— Ако искате да видите какво има в куфарчето ми, ми покажете съдебна заповед.

— Това не е обществена институция, господин Холър, нито съдебна зала. Това е частно медицинско заведение. Като главна сестра на това отделение имам правомощията да инспектирам всичко и всички, които минават през вратата на този асансьор. Тук има болни хора и ние трябва да ги пазим. Отворете си куфарчето или ще повикам охраната и ще ги накарам да ви изхвърлят от сградата.

И за да подчертае заплахата, сложи ръка върху телефонната слушалка на рецепцията.

Поклатих раздразнено глава и сложих куфарчето на плота. Отключих го и вдигнах капака. Гледах я как разглежда съдържанието му.

— Доволна ли сте? Може да сте изпуснали някоя кутийка с бонбонки „Тик-так“. Надявам се, че няма да е проблем.

Тя се направи, че не чува.

— Можете да го затворите и да отидете при господин Сийгъл. Благодаря.

— Не, аз ви благодаря.

Затворих куфарчето и тръгнах по коридора, доволен от себе си, но също така наясно, че ще ми трябва план за следващия път, когато реша да донеса храна на Адвоката. В гардероба вкъщи имах куфарче, което бях взел на бартер от клиент. Имаше тайник, в който можеше да се побере кило кокаин. Без проблем можех да скрия там сандвич, даже дори два.

Адвоката седеше в леглото си и гледаше повторение на Опра, надул телевизора до дупка. Очите му бяха отворени, но като че ли не виждаха нищо. Затворих вратата и приближих към леглото. Размахах ръка пред лицето му. За миг се уплаших, че може да е мъртъв.

— Адвокате?

Той излезе от унеса си, погледна ме и се усмихна.

— Мики Маус! Какво ми носиш? Нека позная — сандвич с риба тон и авокадо от „Гюс“ в Уеслейк?

Поклатих глава.

— Извинявай, Адвокате, нищо не ти нося днес. Пък и е прекалено рано за обяд.

— Какво? Я стига! Давай! Свинско от „Коул“, нали?

— Не, наистина не нося нищо. Пък и да носех, сестра Рачид щеше да ми го конфискува. Надушила ни е и ме накара да си отворя куфарчето.

— Ох, тази стара чанта! Защо отнема на хората простите удоволствия в живота!

Сложих ръка върху неговата, за да го успокоя.

— Спокойно, Адвокате. Не се плаша от нея. Имам план и следващия път ще мина през „Гюс“. Става ли?

— Да.

Седнах до леглото. Намерих дистанционното в гънките на завивките му и спрях звука на телевизора.

— Слава богу — каза Адвоката. — Това ме побъркваше.

— Тогава защо не го изключи?

— Защото не можех да го намеря това проклето дистанционно. Както и да е, защо си дошъл, без да ми донесеш нищо? Беше тук вчера, нали? Пастърма от „Арт“ в Долината.

— Прав си, Адвокате, и се радвам, че си спомняш.

— Тогава защо идваш пак толкова скоро?

— Защото имам нужда от помощ. Правна помощ.

— Как така?

— По делото на Ла Кос. Случват се разни неща и ми става все по-трудно да виждам цялата картинка.

И му изброих главните герои на пръсти.

— Имам един сенчест агент от Агенцията за борба с наркотиците, детектив ренегат от прокуратурата, наркотрафикант от картел и адвокат с отнети права. Клиентът ми е в панделата, а жертвата е единствената личност, която наистина харесвам, или по-точно харесвах. И на всичкото отгоре ме следят, но не знам кой.

— Разкажи ми.

През следващите трийсет минути му представих накратко историята и отговорих на въпросите му. Върнах се по-назад в събитията и му разказах с още по-големи подробности от последния път, когато бях говорил с него. Той зададе много въпроси, но не ми каза нищо. Само събираше информация и отлагаше отговорите. Не му спестих и размяната на реплики с Ланкфорд, състояла се преди малко в прокуратурата, и тревожното усещане, че пропускам нещо, което буквално ще ми избоде очите.

Млъкнах и зачаках реакцията му, но той мълчеше. Направи жест с немощните си ръце, сякаш искаше да хвърли всичко във въздуха и вятърът да го отвее. Забелязах, че ръцете му са лилави от всичките игли, тръбички и системи, с които го бодяха тук. Остаряването не е за слабите.

— Само това? — попитах. — Просто да хвърля всичко на вятъра като шепа листенца? Нямаш какво да ми кажеш?

— О, имам много какво да ти кажа, но няма да ти хареса да го чуеш.

Подканих го с жест да не ме жали.

— Не виждаш голямата картина, мишоче.

— Наистина ли? — попитах саркастично. — И каква е тя?

— Виж сега, това е неправилен въпрос — каза той поучително. — Първият ти въпрос не бива да е „какво“, а „защо“. Защо не виждам голямата картина?

Кимнах и неохотно се съгласих.

— Добре де, защо не виждам голямата картина?

— Нека започнем със състоянието на случая ти, което току-що ми описа. Каза, че на събранието тази сутрин само новобранката, която си взел от смесения магазин, е успяла да те накара да видиш нещата такива, каквито са.

Говореше за Дженифър Арънсън. Бях я взел право от Югозападния, който се намираше в сградата на някогашния универсален магазин „Бълокс“ на Уилшър. Оттам идваше и прякорът й. Но да нарича юридическия факултет „смесен магазин“ си беше наистина подигравка.

— Просто се опитвах да отдам дължимото на този, който заслужава — казах. — Дженифър може и да е новобранка все още, но е по-умна от трима адвокати, завършили на по-добро място.

— Да, да, така е. Тя е добър адвокат, признавам. Работата е там, че ти винаги очакваш да си най-добрият и дълбоко в себе си си се вкопчил в тази мисъл. Затова когато тази сутрин изведнъж се оказва, че само новобранката вижда нещата ясно, си се стегнал. Понеже от теб се очаква да си най-умният, нали така.

Не знаех как да отговоря на това.

Адвоката продължи:

— Не съм ти психотерапевт. Аз съм адвокат. Но мисля, че трябва да спреш да се наливаш вечер и да си подредиш къщичката.

— Какви ги говориш? Аз не…

— Преценката ти и способността ти да преодоляваш препятствията са замъглени от външни обстоятелства.

— Имаш предвид детето ми? Че живея с мисълта, че детето ми не иска да има нищо общо с мен? Не бих го нарекъл обстоятелство.

— Нямам предвид това. Говоря ти за друго. За вината, която носиш. Тя ти влияе като адвокат. Влияе на представянето ти като защитник на обвинените. И в този случай — най-вероятно на несправедливо обвинен.

Имаше предвид Санди и Кейти Патърсън и катастрофата, която бе отнела живота им.

Наведох се и сграбчих с две ръце металната табла на леглото откъм краката му. Адвоката беше мой ментор. Можеше да ми каже всичко. Можеше дори да ме унизи повече от бившата ми съпруга и аз щях да го приема.

— Чуй ме — каза той. — Няма по-благородна кауза на нашата планета от тази да защитаваш несправедливо обвинен. Не можеш да прецакаш това, момче.

Кимнах и останах с наведена глава.

— Вината ти — каза той. — Трябва да я преодолееш. Остави призраците да си отидат, иначе ще те повлекат към дъното и никога няма да си на нивото, което заслужаваш. Никога няма да видиш голямата картина.

Вдигнах ръце.

— Моля те, стига с тези глупости за голямата картина! Какво искаш да ми кажеш, Адвокате? Какво пропускам?

— За да разбереш какво пропускаш, трябва да отстъпиш назад и да разшириш ъгъла. Тогава ще видиш голямата картина.

Погледнах го, опитвах се да проумея думите му.

— Кога е подадена молбата за отмяна на присъдата? — попита той тихо.

— През ноември.

— Кога е убита Глория Дейтън?

— През ноември.

Казах го нервно. И двамата знаехме отговорите на тези въпроси.

— А кога те повика адвокатът?

— Вчера.

— А този федерален агент, за когото говориш, кога е получил призовка?

— Не знам дали я е получил. Но Валенцуела му я носеше вчера.

— Имаме и фалшива призовка от Фългони за онова другото момиче.

— Кендъл Робъртс. Да.

— Някакви идеи защо ще подправи документ за нея, но не и за теб?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че е знаел, че ще разбера дали призовката е законна, или не. Тя обаче не е юрист и няма как да разбере. Адвокатът просто си спестява таксата в съда. Чувал съм за адвокати, които правят така.

— Не ми изглежда достоверно.

— Ами това е всичко, което успях…

— Тоест те пращат първите си призовки шест месеца след подаването на молбата за отмяна на присъдата? Казвам ти: ако си въртях практиката така, щях да бъда изхвърлен от бизнеса и да съм на улицата. Не става въпрос за закъснение, в това съм сигурен.

— Фългони не знае нищо и…

И млъкнах. Изведнъж зърнах изплъзващата ми се голяма картина. Погледнах Адвоката и казах:

— Може би това не са първите им призовки.

— Мисля, че вече започваш да схващаш — каза той.

21.

Казах на Ърл да тръгне по Олимпик и да ме закара до Сенчъри Сити и до кантората на Слай Фългони. След това седнах с бележник в ръка и започнах да чертая схема, с която да разположа във времето убийството на Глория Дейтън и жалбата на Хектор Мойя да се яви лично пред съдия, за да протестира присъдата си. Скоро видях как случаите са преплетени като двойна спирала. Видях голямата картина.

— Сигурен ли си, че това е адресът, шефе?

Вдигнах очи от схемата и погледнах през прозореца. Ърл караше бавно покрай редица къщи във френски провинциален стил. Все още бяхме на Олимпик, но в северния край на Сенчъри Сити. Бях сигурен, че пощенският код и всички други атрибути на адреса са верни, но пейзажът изобщо не съвпадаше с лъскавите кули от Булеварда на звездите и всичко останало, което хората си представят, когато им говориш за адвокатска кантора в този край на града. Предположих, че така се опитват да манипулират клиентите си, но кой съм аз да ги съдя, при положение че правех същото, като казвах, че работя от задната седалка на колата си.

— Да — казах. — Това е.

Слязох и тръгнах към вратата. Влязох в малка приемна с изтъркан килим, проснат между рецепцията и две пътечки, които водеха към врати вляво и вдясно. На вратата вляво бе изписано име, което не ми бе познато. На вратата вдясно беше името на Силвестър Фългони. Слай младши май делеше кантората с друг адвокат. Вероятно и секретарката им беше обща, но в момента не се виждаше никаква. Рецепцията беше празна.

— Ехо? — извиках.

Никой не ми отговори. Погледнах купчината книжа и писма на бюрото и видях най-отгоре фотокопие на съдебния график на Слай младши. Имаше много малко ангажименти за месеца. Явно нямаше много работа — поне не в съда. Видях, че ме е отбелязал за следващия вторник, но нямаше никакви бележки за Джеймс Марко или Кендъл Робъртс.

— Ехо? — извиках пак.

Този път бях по-гръмогласен, но пак никой не ми отговори. Отидох до вратата на Фългони и долепих ухо до нея. Не чух нищо. Натиснах дръжката. Беше отключено. Отворих и видях млад мъж, седнал зад голямо бюро, което напомняше за по-добри времена от тези, в които се намираше кантората сега.

— Да? — каза младият мъж, очевидно раздразнен от натрапването.

Затвори лаптопа на бюрото, но не стана. Прекрачих прага и видях, че в стаята няма никой друг.

— Търся Слай младши — казах. — Ти ли си?

— Съжалявам, но приемам само след уговорена среща. Трябва да си запишете час и да дойдете друг път.

— Няма секретарка.

— Секретарката ми е на обяд, а аз съм много зает в момента. Чакай, ти си Холър, нали?

И ме посочи с пръст, а с другата ръка се хвана за облегалката на стола, сякаш за да събере сили, в случай че му се наложи да бяга. Вдигнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен.

— Идвам с мир.

Беше най-много на двайсет и пет. Мъчеше се да си пусне козя брадичка и бе с тениска на „Доджърс“. Беше очевидно, че няма да ходи в съда днес — а може би всеки ден беше така.

— Какво искаш? — попита той.

Направих две крачки към бюрото му. То беше огромно, прекалено голямо за стаята, вероятно останало от баща му и някоя негова по-просторна и по-хубава кантора. Издърпах един от столовете пред бюрото и седнах.

— Не сядай. Няма да…

Но аз вече бях седнал.

— Добре, казвай.

Кимнах възпитано, посочих съм бюрото и казах:

— Хубаво е. Наследство от стареца, а?

— Какво искаш?

— Казах ти. Идвам с мир. Какво толкова се стягаш?

Той изсумтя раздразнено.

— Не ми харесва да ми нахлуват в личното пространство така. Това е адвокатска кантора. И ти не би искал… О, чакай, та ти дори нямаш кантора! Гледах филма.

— Не съм нахлул. Нямаше секретарка. Извиках и след това просто влязох.

— Казах ти, на обяд е. Сега е обедната й почивка. Давай да приключваме по-бързо, а? Какво искаш? Казвай и се махай.

— Виж сега — започнах. — Дойдох, защото започнахме зле и искам да се извиня. Грешката беше моя. Отнасях се към теб — а и към баща ти — сякаш сме врагове по този случай. Но не мисля, че трябва да продължим така. Затова съм тук, за да сключа мир и да видя дали няма да можем да сме си полезни. Нали се сещаш — аз ти показвам моите карти, ти ми показваш твоите.

Той завъртя глава.

— Не, няма да стане. Аз имам случай, а ти имаш и аз не знам какво, но няма да работим заедно.

Наведох се напред и се опитах да го погледна в очите, но очите му не се спираха на едно място.

— Имаме общи мотиви, Слай. Твоят клиент Хектор Мойя и моят клиент Андре ла Кос само ще спечелят, ако работим заедно и си споделяме информация.

Той пак завъртя глава.

— Не мисля.

Огледах стаята и забелязах дипломите му в рамки на стената. Шрифтът беше прекалено дребен, за да го прочета от разстояние, но не мислех, че си имам работа с възпитаник на Бръшляновата лига. Реших да му споделя част от мислите си, за да видя какво ще стане.

— Моят клиент е обвинен в убийството на Глория Дейтън, която е важна личност във вашата молба за лично явяване пред съда за протестиране на присъдата. Работата е там, че според мен не я е убил той.

— Е, браво на теб. Но това не е наша грижа.

Започвах да подозирам, че „наша“ не се отнася до него и Хектор Мойя. Отнасяше се до семейство Фългони — Господин Вътре и Господин Вън. Само че господин Вън не можеше да различи протестиране на присъда от обжалване и следователно не разговарях с когото трябва.

Реших да му задам големия въпрос. Въпросът, който се появи, когато видях голямата картина.

— Отговори ми само на един въпрос и ще си тръгна. Миналата година опитахте ли се да призовете Глория Дейтън, преди да я убият?

Фългони завъртя глава за пореден път.

— Няма да говоря с теб за нашето дело.

— На Валенцуела ли поръча да занесе призовката?

— Казах ти, няма да говоря…

— Виж, можем да сме си полезни и…

— Тогава говори с баща ми и се опитай да убедиш него. На мен не ми е позволено да обсъждам нищо с теб. Просто стани и се махни оттук.

Изобщо не помръднах от стола. Само се взирах в него. Той направи жест с ръце, сякаш ме изблъскваше навън.

— Моля те, върви си.

— Някой заплашва ли те, Слай?

— Да ме заплашва? Какво имаш предвид?

— Защо си подправил призовката, която си дал на Валенцуела да занесе на Кендъл Робъртс?

— Няма да ти кажа нито една шибана дума повече — почти викна той.

— Добре, тогава ще говоря с баща ти. Обади му се и го сложи на високоговорител.

— Не мога да му се обадя. В затвора е.

— Защо да не можеш? Снощи си говорих по телефона с него.

— Може само след полунощ.

— Стига, пич. Има мобилен в килията. Половината ми клиенти също имат. То пък голямата тайна.

— Във Викторвил имат заглушител. И баща ми си има човек, който го изключва, но само след полунощ. А щом имаш клиенти с телефони, знаеш, че не можеш да им звъниш. Те се обаждат. Когато е безопасно.

Кимнах. Беше прав. От опита си с други клиенти зад решетките знаех, че мобилните телефони са обичайна контрабанда в почти всички затвори и арести. И вместо да претърсват телесни кухини и килии, повечето институции предпочитаха заглушители, за да обезсмислят ползването им. Слай старши очевидно имаше благоразположен към него надзирател — на когото най-вероятно бе платено за благоразположението му — който можеше да изключва заглушителя по време на нощната си смяна. Това бе потвърждение, че обаждането на Слай старши предната вечер е съвпадение, а не защото бе поръчал да ме следят. Което пък означаваше, че ме следи някой друг.

— Колко често ти се обажда? — попитах.

— Няма да ти кажа — отвърна Слай младши. — Приключихме с теб.

Предполагах, че Слай старши се обажда всяка вечер и му дава списък със задачи за следващия ден. Младши не ми изглеждаше инициативен. Умирах от любопитство да му прочета дипломата и да видя кой юридически факултет я е издал, но реших, че не си струва усилието. Познавам възпитаници на елитни университети, които изобщо не могат да се оправят в съдебната зала. Както и адвокати, завършили вечерно, на които бих се обадил веднага, ако ми щракнат белезниците. Всичко си зависи от адвоката, не от факултета.

Станах и казах:

— Добре, Силвестър, виж какво ще направим. Когато татко ти се обади довечера, му кажи, че утре ще му отида на посещение. На входа ще кажа, че съм негов адвокат. Както и на Мойя. Двамата с теб работим заедно. Увери татко си, че търся сътрудничество между двата лагера, а не враждебни отношения. Кажи му, че е по-добре да говори с мен и да ме изслуша. Кажи същото и на Хектор. Да не отказва разговори, защото може да му стане тясно там в пустинята.

— Какви ги дрънкаш бе? Работим заедно? Глупости!

Опрях ръце на махагоновото бюро и се наведох напред. Слай младши се дръпна колкото можа назад.

— Чуй ме хубаво, Младши. Ако карам два часа дотам и не стане точно както ти обясних току-що, ще се случат две неща. Първо, заглушителят ще започне да работи цяла нощ, а ти тук няма да имаш представа какво да правиш, каква жалба да подадеш и какво да кажеш. И второ, калифорнийската адвокатска колегия незабавно ще се заинтригува от малката ти кооперацийка с тате. И тате ще бъде обвинен в практикуване на право без разрешително. А ти — в практикуване на право без изобщо да имаш представа какво правиш.

Изправих се и понечих уж да си тръгна, но след това пак се обърнах към него.

— И когато отида при адвокатската колегия, ще им дам и фалшивата призовка. Изобщо няма да им хареса, повярвай ми.

— Холър, голям задник си, сериозно.

Кимнах, тръгнах към вратата и отвърнах:

— Когато се налага.

22.

Качих се в линкълна и видях човек, който седеше срещу мен точно зад Ърл. Погледнах шофьора си в огледалото за обратно виждане и срещнах извинителния му поглед.

Пак погледнах непознатия.

Носеше големи слънчеви очила, изтъркани дънки и черна риза. Мургав, с черна коса и черни мустаци. Първото, което си помислих, бе, че прилича на наемен убиец.

Той очевидно прочете мислите ми, защото се усмихна и каза:

— Отпусни се, Холър. Не съм такъв, за какъвто ме мислиш.

— Какъв си тогава, по дяволите? — попитах. — И кой си?

— Знаеш кой съм.

— Марко?

Той отново се усмихна.

— Защо не пратиш шофьора си да се поразходи?

Поколебах се за миг, но след това погледнах Ърл в огледалото и казах:

— Слез, Ърл. Но не се отдалечавай. Да мога да те виждам.

Това, което наистина исках, бе Ърл да ме вижда. Исках свидетел, защото не знаех какво е намислил Марко.

— Сигурен ли си? — попита Ърл.

— Да — отвърнах. — Слез.

Ърл слезе от колата и затвори вратата. Отдалечи се на около метър и се облегна на предния калник със скръстени ръце. Погледнах към Марко и попитах:

— Добре, какво искаш? Ти ли ме следиш?

Той помисли върху въпроса, после каза:

— Не, не те следя. Идвам да се видя с адвокат, който се опитва да ми прати призовка, и виждам теб. Двамата работите заедно.

Добър отговор, освен това — достоверен. С него Марко отказваше да потвърди, че именно той е маркирал колата ми. Изглеждаше доволен от думите си, макар да не ме убеди. Според мен беше на около четирийсет и пет години. Излъчваше увереност и информираност, като човек, който знае, че е с два хода напред от всички останали.

— Какво искаш? — попитах пак.

— Искам да ти помогна да не се издъниш грандиозно.

— И как точно да се издъня?

Марко продължи, сякаш не бе чул въпроса.

— Знаеш ли думата sicario, адвокате?

Каза я с акцент като латинос. Погледнах през прозореца, след това отново към него.

— Мисля, че съм я чувал.

— Няма точен английски превод, но така наричат убийците на наркокартелите в Мексико. Sicarios.

— Благодаря за урока.

— Там законите за различни от нашите. Знаеш ли, че нямат нито един член в наказателния кодекс, който позволява тийнейджър да бъде съден като възрастен? Без значение какво са извършили, никакви обвинения не могат да им бъдат повдигнати преди да навършат осемнайсет.

— Добре е да го знам, ако пак ходя в Мексико, Марко, но аз практикувам тук, в Калифорния.

— Съответно картелите наемат и обучават тийнейджъри като sicarios. Ако ги хванат и осъдят, излежават година, може би две, на осемнайсет излизат и са готови да се върнат на работа. Разбираш ли?

— Разбирам, че това е истинска трагедия. Няма начин тези момчета да излизат от затвора превъзпитани, това е сигурно.

Марко не реагира на саркастичната ми забележка.

— На шестнайсет Хектор Аранд Мойя е признал в съдебна зала в Кулякан в щат Синалоа, че е изтезавал и убил седем души, докато навърши петнайсет. Две от тях жени. Трима е обесил в едно мазе, а четирима е запалил живи. Изнасилил е и двете жени и е нарязал всички трупове на парчета, с които е хранил койотите в планината.

— И това какво общо има с мен?

— Направил е всичко това по заповед на картела. Отгледан е от картела. И когато на осемнайсет излиза от панделата, се връща там. Дотогава, разбира се, има прякор. Наричат го Ел Фуего, тъй като пали хората.

Погледнах си нетърпеливо часовника.

— Интересна история, но защо ми я разказваш, Марко? Ами ти? Ами…

— Това е човекът, когото с Фългони се опитвате да освободите. Ел Фуего.

Поклатих глава.

— Не знам за какво говориш. Единственият човек, когото се опитвам да освободя, е Андре ла Кос. Той в момента е в затвора, обвинен в убийство, което не е извършил. Но ще ти кажа нещо за Хектор Мойя. Ако искаш да пратиш някой негодник в пандиза до живот, най-напред го съди честно. Недей да…

Млъкнах и разперих ръце. Достатъчно.

— Слизай от колата ми веднага — казах тихо. — Ако имам нужда да говоря с теб, ще го направя в съда.

— Това е война, Холър, и трябва да избереш на чия страна си. Трябва да се направят жертви…

— О, сега ти ми говориш за избор? Ами Глория Дейтън? Тя избор ли беше? Или жертва? Да ти го начукам, Марко. Има правила, закони. А сега се махай от колата ми.

Пет секунди се гледахме в очите. Марко мигна пръв. Отвори вратата и слезе бавно от колата. След това се наведе и пак ме погледна.

— Дженифър Арънсън.

Разперих ръце, сякаш го чаках да каже каквото има да казва.

— Кой?

Той се усмихна.

— Просто й кажи, че ако иска да знае нещо за мен, да дойде да се видим. Когато поиска. Няма нужда да се върти около съда, да взима дела, да шепти въпроси. Тук съм. Винаги.

Затвори вратата и си тръгна. Гледах го как върви по тротоара и завива зад ъгъла. Не влезе в кантората на Фългони, макар да бе казал, че е бил в района заради него и се е натъкнал на мен.

Ърл се върна зад волана.

— Добре ли си, шефе?

— Добре съм. Да вървим.

Той запали колата. Гневът и усещането ми за уязвимост ме победиха и си го изкарах на Ърл.

— Как, по дяволите, се озова този тип в колата?

— Приближи се и почука на прозореца. Показа ми значката си и ми каза да отключа задната врата. Помислих си, че ще ми пусне куршум в тила.

— Страхотно! И ти му позволи да се качи?

— Нищо не можех да направя, шефе. Той ме предупреди да не мърдам. Какво ти каза?

— Купчина измислици и глупости. Да вървим.

— Къде?

— Не знам. Карай към нас. Засега.

Веднага се обадих на Дженифър. Не исках да я плаша, но беше ясно, че Марко знае за опитите й да събере информация за него и да провери и другите дела, в които е замесен.

Обаждането ми бе пренасочено към гласова поща. Докато слушах записания глас, се чудех дали да й кажа всичко, или просто да помоля да ми се обади. Реших, че ще е най-добре и може би най-сигурно да й оставя съобщение, за да получи информацията веднага щом си включи телефона.

— Дженифър, аз съм. Току-що имах посещение от агент Марко и той знае, че ровиш за него. Сигурно има приятели в архивите или където там търсиш документи. Та си мисля, че трябва да запазиш каквото си събрала за него, но да се върнеш на Мойя. Ще се видя с него утре във Викторвил и бих искал дотогава да знам всичко необходимо за него. Обади се, като чуеш това съобщение. Чао.

Сиско беше следващият и този път успях да се свържа. Казах му за срещата с Марко и го попитах защо не получих предупреждение от индианците, които би трябвало да ме наблюдават за опашка. Не бях много любезен.

— Никаква предварителна информация, Сиско. Той ме чакаше в шибаната ми кола!

— Не знам какво е станало, но ще разбера.

Явно се ядоса също като мен.

— Разбери и ми се обади веднага.

Затворих. С Ърл пътувахме в тишина, а аз превъртах разговора с Марко в главата си. Опитвах се да отгатна мотивите на агента за тази среща. Реших, че това е преди всичко заплаха. Искаше да смрази екипа ми, за да спрем да го разследваме. Освен това ми се струваше, че иска да ме отдалечи от случая с Мойя. Вероятно смяташе, че доживотната присъда на наркотрафиканта е в относителна безопасност, след като неопитният Слай Фългони младши движеше жалбата му за отмяна на присъдата. И може би беше прав. Но описанието на Мойя като по-черен от дявола беше блъф. Мотивите на Марко не бяха алтруистични. Не се вързах на това дори за миг. Накрая заключих, че агентът се е опитал да ме сплаши, защото аз съм го уплашил. А това означаваше, че се движим в правилната посока.

— Хей, шефе?

Погледнах Ърл в огледалото за обратно виждане.

— Чух да казваш на Дженифър, че ще ходиш във Викторвил утре. Вярно ли е? Ще ходим ли?

Кимнах.

— Да, отиваме. Още рано сутринта.

И като го казах на глас, напсувах наум Марко.

Телефонът ми завибрира. Беше Сиско. Вече бе готов с обясненията.

— Извинявай, Мик, издънили са се. Видели са човека да пристига и да се качва в колата при Ърл. Показал значка, а те не знаели кой е. Помислили, че е приятел.

— Приятел? Този тип е трябвало да покаже на Ърл значка, за да се качи в колата, а те са помислили, че ми е шибан приятел? Трябвало е веднага да ти се обадят, за да можеш да ми звъннеш и да не му позволиш да ме хване по бели гащи.

— Вече им казах всичко това. Искаш ли да ги изтегля?

— Какво? Защо?

— Ами май вече е ясно кой ти е маркирал колата, нали?

Спомних си твърдението на Марко, че случайно се е натъкнал на мен, докато е идвал при Фългони за призовката. Не му бях повярвал, разбира се. Бях съгласен със Сиско — тъкмо Марко беше маркирал колата ми.

— Може да си спестим парите — казах на Сиско. — Изтегли ги. И без това не успяха да ме предупредят.

— Искаш ли да махнем проследяващото устройство от колата?

Замислих се за това за миг, както и за плановете ми за следващия ден. Реших, че искам да подразня Марко, да му покажа, че не съм се пречупил от неочакваното му посещение и неизречената заплаха.

— Не, остави го. Засега.

— Добре, Мик. И ако това има значение, момчетата наистина съжаляват.

— Добре де, няма нищо. Чао.

Затворих. Ърл караше през Бевърли Хилс по малкия булевард „Санта Моника“ към къщата ми. Умирах от глад и знаех, че наближаваме „Папа Джейк“, павилион за храна, където правят най-хубавия сандвич с пържола на запад от Филаделфия. Не бях ходил там, откакто заради недостиг в бюджета затвориха близкия съд в Бевърли Хилс и бях загубил клиентите, заради които да идвам в този район. Но междувременно също като Адвоката бях започнал да ламтя за хубава пържолка с печен лук и майонезен сос.

— Ърл — казах. — Ще спрем да обядваме тук. И ако онзи агент още ни следи, сега ще научи най-добре пазената тайна на Бевърли Хилс.

23.

След късния обяд приключих със задачите си за деня. Графикът ми беше празен и нямах повече срещи. Смятах да се върна в центъра и да видя дали ще успея да се вредя за среща с Андре ла Кос, за да прегледаме някои неща за предстоящия процес. Но случките от последните няколко часа — от лекцията на Адвоката до срещата със Слай младши и изненадващото посещение на Марко — ме дърпаха към дома. Достатъчно ми се беше събрало.

След като Ърл ме остави и си тръгна със собствената си кола, влязох вкъщи и се преоблякох в дрехи по-подходящи за разходка през Фриман Каниън. Отдавна не бях гледал тренировка на дъщеря ми. От уебстраницата на училището знаех, че остават само няколко седмици до края на сезона и че отборът се подготвя за щатския шампионат. Реших да отида на хълма да погледам и може би така да избягам за малко от мислите си за случая Ла Кос.

Но бягството се отложи, докато минавах през Лоръл Каниън. Дженифър ми се обади, за да ми каже, че е получила съобщението ми и инструкциите ми да спре с проучването за Марко.

— Поразпитах из съда за случаите, по които е работил отделът му, защото информацията в PACER ми се стори непълна — обясни тя. — Обзалагам се, че някой от писарушките, с които говорих, му се е обадил и го е предупредил.

— Всичко е възможно. Та засега проучвай само Мойя.

— Разбрах.

— Можеш ли да ми пратиш всичко, което си събрала, до края на деня? Утре ме чака дълъг път до затвора и бих могъл да запълня времето с малко четене.

— Ще ти пратя…

Каза го колебливо. Сякаш имаше още нещо, което искаше да ми съобщи.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Не знам. Всъщност все още се чудя дали вървим в правилната посока. Мойя е по-добра цел за нас от Агенцията за борба с наркотиците.

Разбирах какво има предвид. Да хвърлим подозренията върху Мойя в предстоящия процес щеше да е много по-лесно и вероятно по-ползотворно, отколкото да осветяваме делата на федерален агент. Арънсън се движеше по тънката граница между търсене на истината и опита за постигане на присъда в полза на клиента. Което невинаги е едно и също.

— Знам какво имаш предвид — казах. — Но понякога трябва да се довериш на инстинктите си, а моите ми казват, че това е правилната посока. Ако съм прав, истината ще направи Андре свободен.

— Надявам се.

Стори ми се, че не е убедена. А може би я тревожеше нещо друго.

— Имаш ли проблем с това? — попитах. — Ако имаш, аз ще се оправя, а ти се занимавай с другите клиенти.

— Не, нямам проблем. Просто ми е малко странно, нали разбираш? Всичко е наопаки.

— Кое е наопаки?

— Ами добрите може да се окажат лоши. А лошият в затвора може да е най-голямата ни надежда.

— Да, странно е.

Напомних й да ми прати каквото е намерила преди да тръгна за Викторвил следващата сутрин. Тя обеща и двамата затворихме.

След петнайсет минути спрях на паркинга на върха на Фриман Каниън. Взех бинокъла от жабката, заключих колата и тръгнах надолу, а след това оставих утъпкания път и поех към мястото ми за наблюдение. Но когато стигнах, видях, че камъкът, който бях оставил там, е местен. Някой бе ползвал полянката, най-вероятно за сън. Високата трева бе смачкана като от спален чувал. Огледах се внимателно, за да се уверя, че съм сам, и върнах камъка на мястото му.

Тренировката по футбол долу току-що започваше. Вдигнах бинокъла и го насочих към северната врата. Вратарката имаше червена коса, вързана на конска опашка. Не беше Хейли. Проверих другата врата, но и там вратарката не беше дъщеря ми. Зачудих се дали вече не играе на друг пост и започнах да оглеждам терена и играчките една по една, но пак не я открих.

Пуснах бинокъла да виси на шията ми и извадих телефона. Обадих се на служебния телефон на бившата ми жена в прокуратурата във Ван Найс. Секретарката ми каза да почакам, след това се обади пак и ми съобщи, че Маги Макфърсън е в съда. Знаех, че това не е вярно, защото Маги се занимаваше със завеждане на нови случаи и вече не се явяваше по дела — едно от многото неща, за които ме държеше отговорен в нашите отношения, ако те изобщо съществуваха на този етап.

Опитах се да се обадя на мобилния й телефон, макар да ми бе казала никога да не й звъня на него през работно време, освен ако случаят не е спешен. Но този път вдигна.

— Майкъл?

— Къде е Хейли?

— Какво искаш да кажеш? Вкъщи си е. Току-що говорих с нея.

— Защо не е на тренировката по футбол?

— Какво?

— На тренировката по футбол. Няма я. Да не е контузена или болна?

Настъпи мълчание в което проумях, че всеки момент ще науча нещо, което като баща вече би трябвало да знам.

— Добре е. Отказа се от футбола преди месец.

— Какво? Защо?

— Ами защото предпочита да язди и не може да ходи и на двете тренировки и да се справя с училището. Затова се отказа. Мисля, че ти казах. Пратих ти имейл.

Благодарение на множеството юридически организации, в които членувах, и на множеството клиенти, които имаха мейла ми, в електронната си поща имах повече от десет хиляди съобщения. Съобщенията, които бях разчистил по-рано, докато чаках в прокуратурата, бяха само върхът на айсберга. Имах толкова много непрочетени писма, че сигурно бях получил мейл и за това, но не го бях видял. Макар че обикновено не пропусках нищо от Маги или от дъщеря ми. Но не бях напълно сигурен, за да споря, затова продължих нататък.

— Имаш предвид, че язди коне?

— Да, обездка. Ходи в конната база в Бърбанк.

Наложи се да млъкна. Чувствах се засрамен, че знам толкова малко за това, което се случва в живота на дъщеря ми. Нямаше значение, че бях изолиран не по свой избор. Аз й бях баща и вината беше моя.

— Слушай, Майкъл, щях да ти го кажа в по-добро време, но може и сега, за да съм сигурна, че си получил съобщението. Приех нова работа и това лято ще се преместим в окръг Вентура.

Вторият удар при комбинация от два винаги е по-силен. Така стана и сега.

— Кога се случи това? Каква работа?

— Отговорих вчера. Давам едномесечно предизвестие за напускане, след това ще си взема един месец отпуск, за да си намеря жилище и да подготвя всичко. Хейли ще довърши учебната година тук. След това се местим.

Вентура беше следващият окръг на юг по крайбрежието. В зависимост от това къде точно се преместят, Маги и дъщеря ми щяха да са на час до час и половина път оттук. Дори в рамките на Лос Анджелис понякога се пътува по-дълго заради задръстванията. Но от друга страна можеха да се местят и в Германия.

— Каква работа си приела?

— В прокуратурата във Вентура. Започвам в отдела за борба с компютърните престъпления. И ще се върна в съда.

И разбира се, всичко беше по моя вина. Загубата ми на изборите се отрази и на нейната кариера в лосанджелиската прокуратура. Въпреки че се славеше като институцията, която въздава еднаква справедливост за всички, това място беше една от повлияните от политиката бюрокрации в окръга. Маги Макфърсън ме бе подкрепила на изборите. И когато аз загубих, загуби и тя. Веднага щом Деймън Кенеди пое юздите, я преместиха в друг отдел, в който не трябваше да влиза в съдебна зала. Тя само приемаше нови случаи и жалби, за които после други прокурори щяха да се борят в съда. В известен смисъл извади късмет. Можеше да е и по-лошо. Един прокурор, който ме представи на предизборен митинг, докато още водех в предвижданията, накрая бе преместен в затвора в Антилоуп Вали.

И той като Маги напусна. Разбирах я защо иска да го направи. Също така разбирах, че няма да може да прекоси границата и да стане адвокат, нито да приеме пост в някоя фирма и да се занимава с корпоративно право. Тя си беше роден прокурор и нямаше избор какво да работи, а само къде да го работи. В този смисъл знаех, че трябва да съм доволен, че се мести в съседния окръг, а не в Сан Франциско, Оукланд или Сан Диего.

— Е, къде ще търсиш жилище?

— Ами работата ми е в град Вентура, така че там или някъде наблизо. Щеше ми се да видя как стоят нещата в Оджай, но там може да е прекалено скъпо. Мисля си, че Хейли ще се приспособи много бързо с ездата.

Оджай беше модерно екоселище в една долина в северната част на окръга. Някога, още преди да се роди дъщеря ни, с Маги ходехме там пред уикендите. Даже беше възможно да сме заченали Хейли точно на това място.

— Значи… ездата не е временно увлечение.

— Може и да е. Никога не се знае. Но засега е много ентусиазирана. Взехме кон под наем за половин година. С опция да го купим.

Поклатих глава. Това беше болезнено. Остави бившата ми жена, но Хейли не ми бе казала нищо.

— Съжалявам — каза Маги. — Знам, че ти е трудно. Искам да знаеш, че не я насърчавам. Без значение какво става между нас, смятам, че тя трябва да общува с баща си. Наистина го мисля и точно това й казвам.

— Оценявам го.

Не знаех какво друго да кажа. Станах от камъка. Исках да се махна оттук и да се прибера.

— Може ли да те помоля за услуга? — попитах.

— Каква?

Давах си сметка, че импровизирам, че се хвърлям с наполовина оформена идея, която ми хрумна в тъгата и от желание да спечеля пак някак си дъщеря си.

— Наближава един процес — казах. — Искам тя да дойде.

— Говориш за сводника, който представляваш? Майкъл, не, не искам да става свидетел на това. Освен това е на училище.

— Той е невинен.

— Наистина ли? Да не се опитваш да ме манипулираш като съдебните заседатели?

— Не, наистина. Невинен е. Не го е направил и ще го докажа. Ако Хей е там, може би…

— Не знам. Ще си помисля. Тя е на училище и не искам да изпуска. Освен това и преместването…

— Елате за присъдата. И двете.

— Виж, трябва да затварям. Натрупа се опашка от полицаи.

Полицаите, които идваха в кабинета й, за да си предадат случаите.

— Добре, но си помисли.

— Добре. А сега трябва да затварям.

— Почакай, само още нещо. Можеш ли да ми пратиш снимка на Хейли на онзи кон? Просто искам да я видя.

— Разбира се. Ще ти пратя.

Тя прекъсна връзката. Взирах се известно време във футболното игрище и превъртах разговора ни като се опитвах да осмисля всички новини за дъщеря ми. Спомних си какво ми бе казал Сийгъл за преодоляването на вината. Осъзнах, че някои неща е по-лесно да се кажат, отколкото да се направят — някои са невъзможни.

24.

В седем вечерта тръгнах надолу по хълма към пазарчето в подножието на Лоръл Каниън. Повиках такси и изчаках петнайсет минути, през които четях обявите на корковото табло там. Таксито ме качи на хълма и след това се спусна надолу към Долината. Накарах шофьора да ме остави на булевард „Вентура“ до Колдуотър Каниън. Оттам въврях пеша последните пет пресечки до „Флекс“ и пристигнах в студиото по йога малко преди осем.

Кендъл Робъртс се въртеше около рецепцията и вършеше последни задължения преди да затвори. Косата й бе вдигната на кок, през който бе промушен молив. Курсистите от последното занимание се изнизваха през вратата с навити гумени постелки под мишница. Влязох, привлякох вниманието й и я попитах дали можем да поговорим, след като заключи. Тя се поколеба. Не я бях предупредил, че ще намина.

— Гладна ли си? — попитах.

— Имах четири занимания едно след друго. Умирам от глад.

— Била ли си някога в „Катцу-я“ надолу по улицата? Много е добро. Продават суши, ако обичаш такава храна.

— Обожавам суши, но не съм била там.

— Дали да не отида да запазя маса, а ти ела когато приключиш.

Тя пак се поколеба, сякаш все още се опитваше да отгатне мотивите ми.

— Няма да те задържам дълго — обещах й.

Най-накрая тя кимна.

— Добре, ще дойда. Може да се забавя петнайсетина минути. Трябва да се освежа.

— Спокойно. Обичаш ли саке?

— Обожавам го.

— Топло или студено?

— Ами студено.

— Ще се видим там.

„Катцу-я“ беше претъпкано от любители на суши. Нямаше свободни маси, но запазих два стола на суши бара. Поръчах саке и салата от краставици, извадих телефона си и зачаках Кендъл.

Бившата ми жена ми бе пратила по мейла снимка на дъщеря ми на кон. Хейли се бе навела над главата на животното. Конят беше черен с бяла ивица на носа. И той, и момичето бяха прекрасни. Почувствах се горд, но снимката още повече увеличи болката ми от предстоящото местене в окръг Вентура.

Написах съобщение на дъщеря ми. Тя си четеше мейлите един-два пъти в седмицата, а ако исках посланието да стигне до нея без закъснение, трябваше да й напиша есемес.

Казах й, че майка й ми е пратила снимка на нея и коня й и че съм горд, че така сериозно се е захванала с езда. И че съм чул за преместването и съжалявам, че ще е толкова далеч, но разбирам, че така трябва. Попитах я дали може да я гледам по време на тренировки и с това приключих. Пратих съобщението и глупаво се надявах, че ще получа отговор, след като телефонът ми каза, че е предадено.

Тъкмо се канех да напиша нов есемес и да я питам дали е получила първия, когато Кендъл внезапно се появи на празния стол до мен. Прибрах телефона в джоба си и станах, за да я посрещна, като успешно избегнах срама, който щеше да ми навлече второто съобщение.

— Здрасти — каза весело Кендъл.

Беше се преоблякла в дънки и риза. Косата й бе пусната и изглеждаше страхотно.

— Здравей — отвърнах. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Тя ме целуна по бузата, докато се наместваше до мен на стола. Беше неочаквано, но мило. Налях й саке, чукнахме се и отпихме. Наблюдавах лицето й за отрицателна реакция на сакето, но очевидно приемаше избора ми.

— Как си? — попитах я.

— Добре. Имах хубав ден. Ами ти? Малко се изненадах да те видя в студиото тази вечер.

— Ами трябва да поговорим за нещо, но нека първо поръчаме.

Разгледахме заедно менюто и Кендъл си избра три различни вида пикантна риба тон, а аз се спрях на калифорнийски и краставични рулца. Преди изборите водих дъщеря ми в „Катцу-я“, тъй като вкусът й бе започнал да става по-изтънчен и палачинките в сряда вечер вече не бяха такава атракция. В сравнение с нейните, моите интереси към храната бяха ограничени, плюс това така и не можех да проумея как хората ядат сурова риба. Но за тези, които не бяха настроени така авантюристично, имаше много други неща за ядене. Сакето е друга работа. Харесвам го и топло, и студено. Бях на третата чаша, когато един от готвачите най-накрая дойде при нас и прие поръчката. Бързото пиене като че ли се дължеше донякъде на причината да съм тук и на разговора, който се чувствах длъжен да проведа с Кендъл.

— Какво има? — каза тя, след като умело използва клечките, за да опита салатата от краставици, която бях поръчал. — Като последния път е. Нямаше нужда да биеш път дотук, за да ме видиш.

— Не, исках да те видя — казах. — Но също така трябва да поговоря още с теб за Мойя и Марко, агента от Агенцията за борба с наркотиците.

Тя се намръщи.

— Моля те, не ми казвай, че трябва да отида да говоря с онзи адвокат.

— Не, нищо подобно. Няма призовка и ще се погрижа нещата да останат така. Но днес изникна нещо друго.

Млъкнах, тъй като още не бях формулирал начина, по който да подходя към нея по този въпрос.

— Какво? — подтикна ме да говоря тя.

— Случаят е малко рискован заради замесените в него. Мойя, който е в затвора, Марко от Агенцията за борба с наркотиците, който се опитва да защити себе си и делата си. И по средата на всичко това — случилото се с Глория, както и моят клиент, когото са обвинили в убийството й, но според мен не го е извършил той. Така че имаме много чувствителни компоненти, а тази сутрин открих, че имам и проследяващо устройство на колата.

— Как така? Какво проследяващо устройство?

— Нещо като джипиес. Това означава, че някой ме следи. Знаят къде ходя, поне с колата.

Завъртях се на стола, за да я погледна право в очите и да видя как приема тази информация. Но очевидно не проумяваше важността й.

— Не знам откога устройството е там — казах. — Но вчера идвах два пъти до дома ти. Първо с Ърл, а после и сам.

Сега вече започна да проумява. Видях в очите й искрици страх.

— Какво значи това? Че някой може да дойде в дома ми?

— Не, не мисля, че означава това. Няма причина за паника. Но си мислех, че трябва да знаеш.

— Кой го е сложил?

— Не сме сто процента сигурни, но според нас е човекът от Агенцията за борба с наркотиците. Марко.

И точно в този най-неподходящ момент готвачът сложи пред нас голяма чиния с формата на листо. Пет рулца, наредени красиво и украсени с маринован джинджифил и лютива паста уасаби, която дъщеря ми наричаше „зелената смърт“. Кимнах в знак на благодарност към готвача, а Кендъл само се взираше в храната и осмисляше това, което току-що й бях казал.

— Чудех се дали изобщо да ти казвам — продължих аз. — Но си помислих, че трябва да знаеш. Тази вечер взех предпазни мерки. Слязох от дома си надолу по хълма пеша и хванах такси. Няма да разберат, че съм се виждал с теб. Колата ми е пред къщата ми.

— Откъде знаеш, че не те следят?

— Пратил съм хора да работят по това. По всичко личи, че е само проследяващото устройство.

Дори ако това по някакъв начин я бе успокоило, това не си пролича.

— Не можеш ли просто да го свалиш и да се отървеш от него? — попита тя.

— Това е една от възможностите — отговорих аз. — Но има и други. Може да успеем да го използваме срещу тях. Нали разбираш, да им даваме информация, която е объркваща или погрешна. Все още мислим по въпроса, така че засега сме го оставили. Защо не започваш да ядеш?

— Май вече не съм гладна.

— Хайде де, работила си цял ден. Каза, че умираш от глад.

Тя неохотно сипа соев сос в една от малките чинийки и го смеси с уасаби. След това топна вътре резен суши и го изяде. Хареса й и веднага си взе друг. Не можех да ям с клечки, затова хванах с пръсти едно калифорнийско рулце. И пропуснах уасабито.

Две хапки по-късно пак се върнах към деловата част.

— Кендъл, знам, че те питах за това вчера, но трябва да го направя пак. Този агент Джеймс Марко — сигурна ли си, че никога не си си имала вземане-даване с него? Тъмнокос мъж, в момента е на около четирийсет години. Има мустаци, зли очи. Той…

— Ако е от Агенцията за борба с наркотиците, няма нужда да ми го описваш. Никога не съм имала вземане-даване с тази агенция.

Кимнах.

— Добре, и не можеш да се сетиш за никаква причина да попаднеш в радара му във връзка с Глория Дейтън?

— Не, никаква причина.

— Вчера ми каза, че една от услугите, които си извършвала, е да доставяш кокаин. Глория и Трина са взимали наркотика от Мойя. Ти откъде го взимаше?

Кендъл бавно сдъвка калифорнийското рулце, което ядеше, след това остави клечките до чинията си и каза:

— Наистина не ми се говори за това. Мисля, че си ме довел тук, за да се чувствам притисната в ъгъла и да трябва да отговарям.

— Не — отвърнах веднага. — Това не е вярно. Не искам да се чувстваш притисната. Съжалявам, ако съм прекалил. Просто искам да съм сигурен, че си в безопасност, това е всичко.

Тя си изтри устата със салфетка. Имах чувството, че вечерята е приключила.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя.

— Добре — отвърнах.

Станах и бутнах стола си назад, за да има място за маневриране.

— Ще се върнеш ли? — попитах.

— Да, ще се върна — отговори тя троснато.

Седнах и се загледах след нея, докато вървеше към коридора в дъното. Знаех, че може да си тръгне през задната врата и нямаше да разбера, че го е направила. Но й вярвах.

Извадих телефона си, за да видя дали дъщеря ми не е отговорила на съобщението, но не беше. Помислих да й пратя ново, може би да й пратя снимка на калифорнийско рулце от „Катцу-я“, но реших да не прекалявам.

Кендъл се върна след по-малко от пет минути и тихо си седна на мястото. Преди да заговоря, тя каза нещо, което очевидно бе репетирала в тоалетната:

— Продуктът, който доставях на клиентите, взимах от Хектор Мойя, но не директно. Купувах го от Глория и Трина на цена, която те ми кажеха. Нито веднъж не съм срещала дилъра им, нито някакъв агент от Агенцията за борба с наркотиците. Това е нещо, което съм оставила в миналото, и не искам повече да говоря за него нито с теб, нито с някой друг.

— Всичко е наред, Кендъл. Напълно разби…

— Когато ме покани на вечеря, бях толкова щастлива. Помислих си… Помислих си, че е по друга причина, и бях развълнувана. Затова реагирах така, когато попита за наркотиците.

— Съжалявам, че оплесках нещата. Но повярвай ми, и аз бях развълнуван, когато каза, че ще дойдеш. Защо не забравим за работата и не си ядем сушито? — И посочих платото. По-голямата част от поръчката ни си стоеше непокътната.

Тя се усмихна предпазливо и кимна. И аз й се усмихнах и казах:

— Тогава ще ни трябва още саке.

25.

По пътя към къщи реших да оставя таксито да ме откара чак до вратата. Бях уморен от работа, новини и прехода по пътеката във Фриман Каниън. Предполагах, че дори някой да наблюдава къщата ми, би се чудил къде съм бил през последните четири часа. Платих, слязох и тръгнах по стълбите към пътната врата.

Когато се изкачих, се обърнах да огледам пъстроцветния пейзаж. Нощта беше ясна и виждах всичко чак до кулите на Сенчъри Сити. Спомних си, че някъде близо до тези кули в низината Слай Фългони младши бе отцепил жалката си територия в юридическия свят.

Погледнах и към центъра. Светлините зад него не бяха толкова ярки, защото трябваше да си пробиват път през смога. Но виждах пролома Чавез, където се намираше стадионът на „Доджърс“, които бяха започнали сезона ужасно.

Отворих вратата и влязох. Изкуших се да пусна радиото и да слушам как Вин Скъли коментира мача — бе обявил, че това ще е последният му сезон с „Доджърс“ — но бях прекалено уморен. Отидох в кухнята да си взема бутилка вода и спрях за миг да погледна картичката от Хаваите на хладилника. След това се отправих директно към спалнята и се строполих на леглото. След два часа, докато препусках в съня си на черен кон, напълно излязъл от контрол, насред мрачен пейзаж, огряван само от светкавици, телефонът ме събуди.

Бях заспал с дрехите. Взирах се в тавана и се опитвах да си спомня съня си, когато телефонът иззвъня отново. Бръкнах в джоба си и се обадих, без да поглеждам дисплея. Незнайно защо очаквах, че ще е дъщеря ми, но в пространството около мен се втурна отчаян глас.

— Холър?

— Да, кой е?

— Слай Фългони. Добре ли си?

Плътният тон ми подсказа, че говоря със Слай старши, който ми се обаждаше от затвора във Викторвил.

— Добре съм. Откъде имаш този номер?

— Валенцуела ми го даде. Той не те харесва, Холър. Не си изпълнил някакво обещание.

Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше два и десет.

— Е, майната му — казах. — Защо ми се обаждаш, Слай? Утре ти идвам на свиждане.

— Не бързай толкова, умнико. Не ми харесва да ме заплашваш. Не ми харесва да заплашваш и сина ми. Така че се налага да уточним някои неща, преди да се домъкнеш чак тук.

— Чакай малко.

Оставих телефона на леглото и светнах нощната лампа. Отворих бутилката вода, която бях донесъл преди да заспя, и изпих почти половината. Това ми помогна да си проясня главата.

След това отново взех телефона.

— Там ли си още, Слай?

— Че къде да ходя?

— Така е. Та какви неща искаш да уточним?

— Първо, това нещо със съвместната работа, което си казал на младия Слай. Няма да мине, Холър. Мойя е наш и не го даваме.

— Помисли ли си добре?

— Какво има да му мисля? Ние държим всичко.

— Слай, ти си в затвора. Ще дойде момент, когато предварителната работа ще приключи и някой ще трябва да се яви в съда. И наистина ли мислиш, че младият Слай може да влезе във федерален съд и да се изправи срещу юристите на държавата и на Агенцията за борба с наркотиците, без те да му вземат главата?

Той не отговори веднага и аз продължих да го притискам.

— И аз съм баща, Слай. Всички си обичаме децата, но младият Слай работи по сценарии, които му даваш ти. Няма сценарий, когато влезеш в съдебната зала. Там или свършваш работата, или умираш.

Той все още не отговаряше.

— Сигурен съм, че ти е казал, че съм се отбил днес през кантората. Нямах предварителна уговорка. Не знам с какво точно се занимава, но не върши никаква адвокатска работа. Няма нищо в графика му, Слай. Няма опит и не може дори да отговори на въпроси, свързани със случая. А показанията, насрочени за следващата седмица? Предполагам, че ще получи всички въпроси от теб.

— Не е вярно. Изобщо не е вярно.

За първи път възрази на нещо, казано от мен.

— Добре, значи ще си напише сам някои въпроси. Но пак цялата концепция ще е твоя и ти много добре го знаеш. Виж, Слай, смятам, че имаш достоверни мотиви. Мисля, че може и да стане, но ти трябва някой, който познава тази процедура.

— Колко искаш?

Този път аз млъкнах. Знаех, че съм го убедил, и сега трябваше да довърша сделката.

— За пари ли говориш? Не искам никакви пари. Искам съдействие за моя човек. Споделяме информация и си делим работата по Мойя. Може да ми потрябва за моето дело.

Той не отговори. Обмисляше. Реших да се намеся със заключителен аргумент.

— Като стана въпрос за Мойя, наистина ли искаш да седи до младия Слай, ако случайно нещата в съда се объркат? Искаш синът ти да му е пред очите, когато търси кого да обвини, след като съдията го върне във Викторвил до края на живота му? Днес чух някои истории за Мойя от времето, когато е живял в Синалоа. Не е от хората, които би искал да са край сина ти, когато нещата тръгнат на зле.

— Кой ти разказа тези истории?

— Агент Марко. Посети ме и съм сигурен, че е посетил и младия Слай.

Слай старши не отговори, но този път аз не запълних тишината. Бях казал всичко, което имах да казвам. И сега чаках.

— Кога ще дойдеш тук? — попита Слай старши.

— Ами сега е посред нощ. Ще си легна пак и ще се наспя. Може би до осем часа и след това ще тръгна към теб. Веднага ще се регистрирам и вероятно ще се видим преди обед.

— Тук шибаният обяд е в десет и половина. Някога имах запазена маса в „Уотър Грил“ всеки ден.

Кимнах. Малките неща липсват най-много.

— Добре, значи ще се видим следобед по твое време. Първо с теб, после с Мойя. Припомни му, че този път съм на негова страна. Става ли?

— Става.

— До скоро.

Прекъснах връзката и отворих съобщенията. Дъщеря ми още не беше отговорила на есемеса, който й бях пратил преди почти шест часа.

Нагласих алармата на телефона за седем и го оставих на нощното шкафче. Съблякох се и този път се пъхнах под завивките. Легнах по гръб и се замислих. Първо за дъщеря си, после за Кендъл. Беше ме целунала пак, когато се разделяхме пред входа на „Катцу-я“. Усещах, че нещо в мен се променя. Сякаш затварях една врата и отварях друга. От това се чувствах едновременно тъжен и изпълнен с надежда.

Преди да се унеса, си спомних черния кон, който тичаше в полето под светкавиците. Държах го за шията, защото нямаше юзди. Спомних си, че го стисках здраво, сякаш от това зависеше животът ми.

26.

Слязох по стълбите пред дома си точно в осем. Ърл Бригс ме чакаше, облегнат на колата си и обърнат към гледката към Западен Холивуд, която се открива през скалите на Лоръл Каниън.

— Добро утро, Ърл — казах аз.

Той взе двете чаши кафе от капака на колата си, пресече улицата и се приближи до линкълна. Дадох му ключовете, взех едната чаша и му благодарих, че се е сетил да спре за кафе, преди да тръгнем.

Линкълнът бе основно прегледан от Сиско предния следобед. Проследяващото устройство си беше на мястото, но той и хората му не бяха открили никакви микрофони и скрити камери вътре.

Поехме на юг към магистрала 10, като спряхме само за да напълним резервоара. Движението беше натоварено, но знаех, че ще се разреди, след като преминем през центъра и поемем на север по магистрала 15. Оттам пътят беше право на север през Мохаве.

Дженифър ми беше изпратила няколко имейла с прикачени документи от проучването си. Запълних си времето с четенето им. Първото, което ми се наби на очи, беше анализът на жалбата на Хектор Мойя и основанията за нея. Мойя бе лежал осем години след ареста му. Доживотната присъда, получена заради утежняващото вината обстоятелство, че у него е намерен пистолет, беше единственото, което го държеше зад решетките. Бе получил шест години за кокаина. Доживотната присъда бе прибавена към тях.

Това означаваше, че изходът от жалбата за отмяната й щеше да определи дали Мойя излиза на свобода, или не. За мен това бе допълнителна причина да ми съдейства по случая с Ла Кос и да остави бъдещето си в по-опитни ръце от тези на Силвестър Фългони младши. Вече виждах и посещението на Марко от предния ден в по-ясна перспектива. Докато бе седял срещу мен в линкълна, федералният агент сигурно вече е бил наясно, че агресивният престъпник, който си е мислил, че е пратил на топло до края на живота му, може скоро да излезе навън и че това зависи от две дела, над които той няма контрол.

След това прочетох протоколите от процеса срещу Мойя преди седем години. Първо прегледах показанията на полицай от Лос Анджелис, а после и част от показанията на агента на Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Лосанджелиското ченге свидетелстваше за ареста на Мойя и намирането на скрития под матрака пистолет. А Марко отговаряше на въпроси за анализа и проследяването на откритото оръжие. Това бяха ключови показания, защото свързваха пистолета с Мойя чрез покупка в Ногалес, Аризона.

Когато излязохме от планината и навлязохме в Мохаве, вече се бях уморил от четене и казах на Ърл да ме събуди, когато стигнем. Опънах се на задната седалка и затворих очи. След среднощния разговор със Слай Фългони старши бях спал неспокойно и имах нужда да си наваксам със съня. От опит знаех, че посещението в затвор може да е изтощително. Всъщност си е направо изпитание, което натоварва всички сетива. Затворнически звуци и миризми, сивата стомана изглежда още по-мрачна на фона на ярките оранжеви униформи на задържаните, смесицата от отчаяние и заплаха по лицата на мъжете, на които ходя на свиждане — не е място, на което бих прекарал доброволно и една минута. Винаги ми се е струвало, че през цялото време вътре съм със затаен дъх.

Въпреки че седалката беше неудобна, успях да дремна половин час. Ърл ме събуди, когато наближихме затвора. Погледнах си телефона и установих, че въпреки натовареното движение сме стигнали бързо. Беше едва десет — часът, в който започват посещенията на адвокатите при техните клиенти.

— Шефе, ако нямаш нищо против, ще те изчакам отвън — каза Ърл.

Усмихнах му се в огледалото за обратно виждане.

— Нямам нищо против, Ърл. Де да можех и аз да остана при теб.

Подадох му телефона си. Нямаше да ме пуснат вътре с него, което беше иронично, защото повечето затворници имаха достъп до мобилни телефони.

— Ако се обадят Сиско, Лорна или Бълокс, вдигни и им кажи, че съм вътре. Всички други да оставят съобщение на гласовата поща.

— Ясно.

Остави ме пред главния вход за посетители.

Процедурата по допуска ми до свиждане с Фългони и Мойя мина гладко. Трябваше да им покажа шофьорската си книжка и картата си от калифорнийската адвокатска колегия, след това да подпиша декларация, че съм адвокат, и друга, че не внасям наркотици или друга нелегална контрабанда в сградата. Свалиха ми колана и обувките и ме накараха да мина през магнитометър. Оставиха ме в стаята за срещи на адвокати и клиенти и ми дадоха електронна аларма, която да закача на колана си. Ако клиентът ми ме нападнеше физически, трябваше да сваля устройството с размери на пейджър от колана си и алармата щеше сама да се задейства и да повика надзирателите. Разбира се, за да го направя, би трябвало да съм жив, но тази подробност не бе спомената. Правеха всичко това заради последните съдебни разпореждания, които забраняваха на надзирателите да присъстват на срещите между адвокати и клиенти в затвора.

Оставиха ме в една стая три на три метра. В нея имаше маса, два стола и интерком на стената до вратата. Чакането се подразбираше. Не си спомням да съм ходил на свиждане на клиент и когато вляза в специално предназначената за това стая, той вече да ме чака вътре.

Адвокатите се срещат с по няколко клиенти в затвора, дори когато случаите им не са свързани. Така се пести от път и от време за допуск — всичко се върши наведнъж. Но обикновено водят затворниците по график, който е удобен на персонала и зависи от това дали затворниците са на разположение. Бях помолил отговорника за посещенията да се видя първо с Фългони, а след това с Мойя. Той се бе намръщил и бе казал, че ще види какво може да направи.

Може би затова чакането ми се стори извънредно дълго. Минаха трийсет минути, преди най-накрая да ми доведат Фългони. За малко да кажа, че ми водят неправилния човек, но след това осъзнах, че това наистина е Силвестър Фългони старши. Макар да го познах, той не беше същият човек, когото познавах от съдебните зали. Този, който влезе при мен с вериги на краката, беше блед, оцъклен и приведен и за първи път си дадох сметка, че през цялото време, докато сме работили заедно в Лос Анджелис, той май е носил тупе. В затвора не позволяваха подобна суета. Темето му бе плешиво и лъщеше под светлината на флуоресцентните лампи на тавана.

Седна срещу мен на масата. Китките му бяха в белезници, вързани за верига на кръста. Не си стиснахме ръцете.

— Здрасти, Слай — казах аз. — Как беше обядът?

— Като всеки ден тук. Евтин салам и бял хляб, които не стават за храна на хора.

— Съжалявам да го чуя.

— А аз не. Предполагам, че когато започне да ми харесва, тогава наистина ще имам проблем.

Кимнах.

— Разбирам.

— Не знам за теб, но аз съм имал клиенти, които обичаха да се крият в затвора. В място като това. Беше им по-лесно, отколкото на улицата, защото тук си имаш двата квадратни метра, легло и чисти дрехи. Секс и наркотици лесно се намират, стига да ги пожелаеш. Опасно е, но и на улицата си е опасно.

— Да, и аз съм имал такива клиенти.

— Е, аз не съм от тях. Смятам това място за ада на земята.

— Но ти остава по-малко от година, нали?

— Триста четирийсет и един ден. Преди можех да ти кажа до час и минута, но сега малко се поуспокоих.

Кимнах отново и реших, че достатъчно сме си бъбрили общи приказки. Време беше да се захващаме за работа. Не бях бил път дотук, за да обсъждам предимствата и недостатъците на затворническия живот или образно казано да потупам Силвестър Фългони по рамото.

— Говори ли тази сутрин с Хектор Мойя за мен?

Фългони кимна.

— Говорих. Всичко е уредено. Той ще се види с теб и ще те приеме за адвокат заедно с младия Слай.

— Добре.

— Не бих казал, че е много щастлив от това. Убеден е, че отчасти ти си виновен да е тук.

Преди да кажа и дума в своя защита, се чу гръм, който разтърси стаята, а според мен — и целия затвор. Ръката ми се стрелна към алармата на колана, като първата ми мисъл беше, че това е някаква експлозия и в затвора става бунт. След това забелязах, че Фългони дори не трепна — дори се усмихваше самодоволно.

— Този беше голям — каза спокойно. — Вероятно днес са пуснали Б2. Стелта.

Ама разбира се. Сега си спомних за близката авиобаза. Опитах се да се успокоя и да се върна към работата. Бележникът ми беше на масата пред мен. Бях си записал някои въпроси и подсказки, докато чаках Фългони. Исках да започна от самото начало и да задам важните въпроси чак след като увлека Фългони в разговора.

— Разкажи ми за Мойя. Искам да знам как и кога започна всичко това.

— Ами доколкото знам, аз съм един от двамата разжалвани адвокати тук. Другият е участвал в някаква банкова измама в Сан Диего. Както и да е, на това място бързо се разчува какво си правил в цивилния живот и хората започват да идват при теб. Отначало за общи съвети и препоръки. След това когато се нуждаят от помощ за някоя жалба. Говоря ти за мъже, които са тук толкова дълго, че са зарязани от адвокатите си, защото са изчерпали всички възможности за обжалване. Но те не искат да се предадат.

— Ясно.

— Е, Хектор е един от тях. Дойде при мен, каза ми, че държавата не е играла честно с него и че иска да знае какво още може да се направи. Работата е там, че никой не му е повярвал. Собствените му адвокати не са му повярвали и доколкото знам дори не са пратили детектив да проучи случая.

— Говориш за подхвърленото от Агенцията за борба с наркотиците оръжие в стаята му, за да се увеличи присъдата му?

— Да, и то да се увеличи така, че да го затворят до живот. Не говоря за прашеца в стаята. За това той признава без проблем. Но каза, че пистолетът не е бил негов, и се оказва, че го твърди още от първия ден, но никой не иска да го чуе. Е, аз го чух. Искам да кажа — какво друго ми остава тук, освен да изслушвам хората.

— Ясно.

— И така се започна. Синът ми подаде жалбата и ето ни тук.

— Нека се върнем преди младият Слай да подаде жалбата за лично изслушване пред съда за отмяна на присъдата. Да се върнем към миналата година. Виж, опитвам се да си наредя пъзела. Мойя ти е казал, че оръжието е било подхвърлено. А каза ли ти, че го е подхвърлила Глория Дейтън?

— Не, каза, че са го направили ченгетата. Арестуван е от лосанджелиската полиция след като ти си сключил сделка с прокуратурата. Забрави ли? Само че той не е знаел години наред за тази сделка — докато аз не му казах. Всичко, което е знаел по онова време, е, че лосанджелиски полицаи влетяват през вратата му със заповед за арест на беглец от закона. Намират кокаина в бюрото и огнестрелното оръжие под матрака. Онази щуротия за беглец от закона е за да няма съдебни заседатели. Тя е нищо в сравнение с доказателствата, които вече са натрупали. Намират в стаята около петдесет грама кокаин и оръжието. И след това идват федералните и напомпват случая, а процесът отива във федерален съд, където раздават награди за цялостно творчество. Удобно, а?

— Да, всичко това го знам. Говоря ти за оръжието. Опитвам се да разбера как си стигнал от неговия разказ до Глория Дейтън. В жалбата се казва, че Глория е подхвърлила оръжието.

— Много просто. Зададох правилните въпроси, след това отстъпих две крачки и видях голямата картина. И това се случи след като повярвах на Хектор Мойя. Както вече ти казах, никой преди не му бе повярвал. Но той дойде при мен и каза: да, кокаинът в стаята беше мой и ще лежа за него. Но не и пистолетът. Запитах се — защо ще отрича едното, а ще потвърждава за другото, освен ако не казва истината?

Можех да измисля няколко причини някой да постъпи точно по този начин — да излъже за едно, а да каже истината за друго — но реших засега да си ги запазя за себе си.

— Е? Глория?

— Да, Глория. Ами Хектор каза, че оръжието е подхвърлено. Някога работех по дело с утежняващи вината обстоятелства — притежание на оръжие. Същата работа, само че Агенцията за борба с наркотиците се занимаваше със случая от самото начало. Без местни ченгета. Агентите арестували моя човек, като го примамили с фалшиво предложение за сделка. Той ми се кълнеше, че е не носил оръжие, когато отишъл да сключва сделката. Отначало не му вярвах — кой ще отиде да купува кило кокаин с двайсет и пет бона в куфарче и няма да си носи пистолет? Но след това се поразрових.

— И си доказал, че оръжието е подхвърлено, за да се увеличи присъдата?

Фългони се намръщи и поклати глава.

— Всъщност така и не успях да го докажа. И моят човек получи тежка присъда. Но отделът, който бе извършил ареста, се казваше Междуведомствен отдел за борба с картелите или нещо подобно. Беше под шапката на Агенцията за борба с наркотиците и се ръководеше от агент Джими Марко. Същият, който е напомпал делото на Мойя. Та когато името му изскочи, си казах, че тук има нещо. За втори път го виждах в подобен случай. Казах си, че няма дим без огън.

Мислих дълго, опитвах се да подредя парчетата и да проумея ходовете на Фългони.

— Видял си името на Марко, но той се включва чак след ареста, чак след като местните ченгета са намерили кокаина и оръжието — обобщих аз. — Ако Марко е стоял зад всичко това, е трябвало да разбереш как пистолетът се е озовал там, за да може да бъде намерен при ареста.

Фългони кимна.

— Точно така. Затова отидох при Хектор и му казах, че оръжието не е подхвърлено от местните ченгета. Ами ако вече е било под матрака, оставено там по-рано от някой друг? Питах го кой е идвал при него от настаняването му в хотела до ареста. Това са четири дни. Накарах го да направи списък с имената на хората, които са го посещавали в стаята през това време.

— Глория Дейтън.

— Да, спряхме се на нея. Но тя не е единствената, която е била в тази стая. Там е ходила поне още една проститутка, братът на Хектор и още двама други. За щастие не трябваше да проверяваме камериерките, защото през цялото време Хектор бил държал табелата „не ме безпокойте“ на вратата. Но се спряхме на Глория, защото накарах един приятел да провери всички имена в компютърната система на полицията и — бинго! Оказа се, че е била арестувана един ден преди да приберат Мойя.

Кимнах. Беше логично. И аз бих се спрял на Глория. Освен това знаех какъв би бил следващият ми ход.

— Как я откри? Тя е била сменила името си. Напуснала е града и после се е върнала.

— По интернет. Тези момичета си сменят имената, адресите, но това няма значение. Бизнесът им се гради на външния им вид. Младият Слай намери снимката й отпреди осем години, когато е арестувана за притежание на наркотици и проституция. След това прегледа в интернет сайтовете на компаньонките. И я намери. Беше си променила прическата, но почти нищо друго. Разпечата снимките и ми ги донесе. Хектор потвърди.

Бях изненадан. Слай младши всъщност бе свършил нещо, което бе помогнало много на разследването.

— И след това, разбира се, си накарал Младши да я призове.

Казах го, все едно следващият ход се подразбира.

— Да, пратихме й призовка. Искахме да протоколираме показанията й.

— Кой й занесе призовката? Валенцуела?

— Не знам. Някой, когото Слай младши е наел.

Наведох се през масата и започнах да нажежавам обстановката, като му задавах въпроси бързо един след друг.

— Снимана ли е, за да се докаже, че призовката е предадена?

Фългони сви рамене все едно не знае и не го интересува.

— Снимана ли е?

— Виж, не знам. Аз бях тук, Холър, какво толкова…

— Ако има снимка, искам да я имам. Кажи на сина си.

— Добре, добре.

— Кога й прати призовката?

— Не знам точната дата. По някое време миналата година. Очевидно преди сводникът й да я убие.

Наведох се още повече през масата.

— Колко време преди да бъде убита?

— Мисля, че седмица.

Стоварих юмрука си върху масата.

— Не е убита от сводника си.

Посочих го с пръст.

— Заради теб е убита. Заради теб и сина ти. Някой е разбрал за призовката. И не е искал тя да говори.

Фългони започна да клати глава още преди да довърша последното изречение.

— Първо — кой е този някой?

— Марко от Междуведомствения отдел. Мислиш ли, че биха рискували това да се разчуе? Особено ако подхвърлянето на огнестрелно оръжие е редовна практика на отдела. Помисли си за всички репутации, кариери и дела, които биха били застрашени. Не мислиш ли, че това е мотив за убийство? Не мислиш ли, че биха рискували да премахнат една проститутка, стига да запазят операцията си в тайна?

Фългони вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Виж, Холър, не съм глупав. Знаех рисковете. Призовката беше засекретена. Марко е нямало как да разбере за нея.

— И само след седмица тя е убита, а ти решаваш, че убиецът е сводникът й и всичко това е съвпадение?

— Помислих си същото, което и полицията. И което синът ми ми прочете от вестниците. Че сводникът й я е убил и сме пропуснали възможността да я накараме да помогне на Мойя.

Поклатих глава.

— Глупости. Знаел си. Бил си наясно, че ти си задвижил нещата. Колко дни преди да даде показания е била убита?

— Не знам. Не бях насрочил…

— Пак ми говориш глупости! Знаел си. Колко дни?

— Четири, но това няма значение. Призовката беше засекретена. Само тя и ние знаехме за нея, никой друг.

Кимнах.

— Да, само тя и вие. И какво очаквахте, че няма да каже на никой друг? Или няма да се обади на Джими Марко, за когото е донасяла информация, за да го пита какво да направи?

Изведнъж осъзнах нещо, което би могло да отговори на всички въпроси, които си задавах, откакто открих, че призовката на Кендъл Робъртс е фалшива. Смушках Фългони в гърдите.

— Знам какво е станало. Решил си, че Марко има свой човек в съдебната администрация. Някой, който му е казал за секретната призовка. Затова синът ти е подправил призовката, която Валенцуела занесе на Кендъл Робъртс. Не сте искали пак да направите същото — да предизвикате нечие убийство. Искали сте тя да се яви, за да може Младши да разбере какво знае тя за Глория и Марко, но сте се страхували, че ако призовката е истинска, тя може пак да стигне до Марко, дори да е засекретена.

— Не знаеш какво говориш, Холър.

— Не, много добре знам какво говоря. Призовката по някакъв начин е убила Глория. И двамата сте го знаели и сте решили да не шумите за това, да се покриете, докато някой нещастен кретен не го отнесе.

— Много грешиш.

— Нима? Не мисля. Защо прати призовки тази седмица? На мен, Марко и фалшивата до Кендъл Робъртс? Защо сега?

— Защото жалбата е подадена преди почти половин година. Трябваше да направим нещо, или тя щеше да бъде отхвърлена. Нямам нищо общо с Глория Дейтън или…

— Не ми говори глупости! И знаеш ли какво, Слай? Ти и синът ти не сте по-добри от Марко и Ланкфорд.

Фългони стана.

— Първо, не знам кой е Ланкфорд. И второ, приключихме. И можеш да забравиш за Мойя. Той е наш, не твой. Няма да се видиш с него.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Седни, Слай, не сме свършили — казах на гърба му. — Ако излезеш от тази стая, щатската адвокатска колегия ще подгони теб и сина ти. Ти вече не си адвокат, Слай. Направил си си фабрика за жалби тук и захранваш с работа детето си, което седи в кантората с тениска на „Доджърс“ и няма представа какво е да си адвокат. Колегията ще го разкъса и ще го изхвърли на боклука. Искаш ли това да му се случи? Заради теб? Кого ще захранваш с работа, след като Младши излезе от бизнеса?

Фългони се обърна и ритна вратата с пета, за да даде знак на надзирателя.

— Какво избираш, Слай? — попитах аз.

Надзирателят отвори вратата. Фългони хвърли поглед към мен, поколеба се и след това каза, че му трябват още пет минути. Вратата се затвори и Фългони се обърна към мен.

— Вчера си заплашил сина ми, но не мислех, че ти стиска да заплашиш и мен.

— Това не е заплаха, Слай. Ще ви съсипя и двамата.

— Ти си задник, Холър.

Кимнах.

— Да, задник съм. Особено когато имам невинен човек, обвинен в убийство.

Той нямаше какво да отговори на това.

— Сядай на стола — наредих му аз. — За да ми кажеш какво да правя с Хектор Мойя.

27.

Между разговорите с Фългони и Мойя чаках двайсет и пет минути, през които чух още два разтърсващи гърмежа от преминаването на свръхзвуковата граница. Когато вратата най-накрая се отвори, Мойя пристъпи вътре бавно и спокойно, вперил очи в мен. Движеше се с грация и лекота, които бяха в пълен разрез с положението му, дори можеха да заблудят, че двамата мъже зад него са лична прислуга, а не надзиратели в затвор. Оранжевият му гащеризон светеше и беше прясно изгладен, за разлика от този на Фългони, който бе избелял от хилядите пранета и опърпан по крачолите и ръкавите.

Мойя бе по-висок и по-мускулест, отколкото бях очаквал. И по-млад. Не можех да му дам повече от трийсет и пет. Имаше широки рамене и тясна талия. Ръкавите на гащеризона му бяха опънати по бицепсите му. Дадох си сметка, че въпреки че имах нещо общо с делото му преди осем години, никога не го бях виждал лично, нито на снимка във вестника или в репортаж по телевизията. Бях си изградил образ на базата на въображението. Представях си го дребен и набит, зъл и жесток човек, който е получил каквото заслужава. Не очаквах да видя този екземпляр, който сега стоеше срещу мен. И това бе притеснително, защото за разлика от Фългони китките и глезените на Мойя не бяха вързани с верига. Той беше свободен точно като мен.

Той веднага схвана тревогата ми и се опита да ме успокои, преди да седне.

— Аз съм много по-отдавна тук от Силвестри — каза той. — Имат ми доверие и не ме оковават като животно.

Говореше със силен акцент, но всичко му се разбираше. Кимнах предпазливо, защото не знаех дали обяснението му не съдържа някаква заплаха.

— Защо не седнеш — подканих го.

Мойя дръпна стола и седна. Кръстоса крака и хвана ръцете си в скута. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно бяхме в адвокатска кантора, а не в затвор.

— Знаеш ли — започна той, — преди половин година имах намерение да те убия по много мъчителен начин. Когато Силвестри ми разказа за ролята ти в моето дело, много се ядосах. Бях разстроен и те исках мъртъв, господин Холър. Глори Дейс също.

Кимнах, сякаш му съчувствах.

— Е, радвам се, че не се е случило. Защото съм все още тук и мога да ти помогна.

Той поклати глава.

— Единствената причина да ти казвам това е, че само идиот може да си помисли, че имам мотив да очистя теб и Глория Дейтън. Не съм аз. Ако бях, вие двамата просто щяхте да изчезнете. Така се прави. Няма да има дело, нито процес срещу невинен човек.

Кимнах.

— Разбирам. Знам, че за теб няма значение, но аз също трябва да ти кажа, че преди осем години просто си вършех работата — да защитавам по възможно най-добрия начин клиентката си.

— Няма значение. Това са вашите закони. Вашите правила. Предателят е предател и в моя бизнес той изчезва. Понякога заедно с адвокатите си.

Той се взираше хладно в мен, а очите му бяха най-тъмните, които бях виждал, може би само с изключение на очите на брат ми Бош. След това отклони поглед и смени тона, защото премина към деловата част. От гласа му изчезна смъртоносната заплаха и на нейно място се появи колегиална готовност за съдействие.

— Е, господин Холър, какво ще обсъждаме днес?

— Искам да поговорим за оръжието, което е намерено в хотелската ти стая при ареста ти.

— Не беше мое. Повтарям го от самото начало. Никой не ми вярва.

— Не съм бил там от самото начало — или поне не съм работил за теб. Но съм сигурен, че казваш истината.

— И ще направиш нещо за това?

— Ще опитам.

— Разбираш ли какъв е залогът?

— Разбирам, че хората, които са ти сторили това, няма да се спрат пред нищо, за да запазят престъпленията си в тайна. Защото съм сигурен, че не си единственият, с когото са постъпили така. Те вече убиха Глория Дейтън. Така че ще трябва да сме много предпазливи, докато не съберем достатъчно доказателства, за да се явим в съда. Щом стигнем до съда, ще им е по-трудно да се крият зад значките си и в сенките на нощта. Ще трябва да излязат на светло и да отговорят на въпросите ни.

Мойя кимна, после попита:

— Глория — тя важна ли беше за теб?

— За известно време. Но в момента за мен е важно, че в затвора имам клиент, обвинен в убийството й, което не е извършил. Трябва да го измъкна и имам нужда от помощта ти. Ако ти ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Така става ли?

— Става. Имам хора, които могат да те защитят.

Кимнах. Очаквах да направи такова предложение. Но не се интересувах от подобна защита.

— Мисля, че съм си добре и така — казах. — Имам си свои хора. Но ето какво ще ти кажа. Клиентът ми е в педалското отделение на мъжкия централен затвор на Лос Анджелис. Мислиш ли, че можеш да уредиш някой да го наглежда? Той е сам там. Когато тръгнат към процес, много от тайните ще излязат наяве. А всички знаят, че най-добрият начин да се избегне това е да няма процес.

Мойя кимна.

— Няма клиент — няма процес.

— Правилно си разбрал — отвърнах аз.

— Тогава ще се погрижа да бъде защитен.

— Благодаря. И като стана въпрос, на твое място бих удвоил охраната ти тук.

— И това ще бъде направено.

— Добре. А сега да поговорим за оръжието.

Отгърнах няколко страници назад от бележника си на записките, които си бях водил, докато четох протоколите от делото му. Припомних си фактите и вдигнах очи към Мойя.

— Добре, един от полицаите, които са те арестували, описва пред съда как са влезли в стаята ти, как са те задържали и са намерили оръжието. Ти беше ли в стаята, когато го намериха, или вече те бяха извели?

Той кимна, за да покаже, че му е лесно да отговори на този въпрос.

— Беше апартамент с две стаи. Сложиха ми белезници и ме накараха да седна на дивана във всекидневната. Пазеше ме един въоръжен полицай, докато другите претърсваха. Намериха кокаина в чекмедже в спалнята. След това казаха, че са намерили пистолет. От спалнята излезе друг полицай, показа ми оръжието в найлонова торба, а аз обясних, че не е мое. А той каза: „Вече е твое“.

Записах си, след това заговорих, без да си поглеждам бележника.

— И това е полицаят, който е свидетелствал пред съда? Робърт Рамос?

— Същият.

— Сигурен си, че е казал „Вече е твое“, когато ти си отрекъл, че това оръжие ти принадлежи?

— Точно това каза.

Беше хубаво да го зная. Може и да беше „думата на единия срещу думата на другия“ и дори да не го допуснат като свидетелство в съда, но ако Мойя казваше истината — а аз вярвах, че е така, това означаваше, че Рамос сигурно е знаел, че пистолетът е подхвърлен в стаята. Може би е бил инструктиран да погледне под матрака.

— По време на процеса не е представен видеозапис от претърсването. Спомняш ли си дали имаше някой с камера?

— Да, снимаха ме. Както и цялата стая. Унижиха ме. Накараха ме да си сваля дрехите, за да ме обискират. И човекът с камерата беше там.

Това събуди любопитството ми. Имали са видеозапис, но не са го използвали по време на процеса. Защо? Какво е имало на него, та не са рискували да го покажат на съдебните заседатели? Унижението на Хектор Мойя? Вероятно. Но може и да е било нещо друго.

Пак си отбелязах нещо в бележника и продължих със следващото, което исках да знам.

— Бил ли си някога в Ногалес, Аризона?

— Не, никога.

— Сигурен ли си? Никога в живота си?

— Никога.

Според показанията на Марко в съда той получил доклад от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви, който показвал произхода на оръжието — пистолет „Гардиън“ 25-и калибър, произведен от „Норт Американ Армс“. Закупен първоначално в Колорадо от някой си Бъдуин Дел, който го продал на оръжейно изложение в Ногалес пет седмици преди да бъде намерен в хотелската стая на Мойя. Дел нямал федерално разрешително за търговия с оръжие, затова му позволили да продаде пистолета без проверка и изчаквателен период. При сделка в брой се изисква само представяне на документ за самоличност. Агент на Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви, прикрепен към Междуведомствения отдел, бил изпратен до Литълтън, Колорадо, за да разпита Дел и да му покаже снимки за разпознаване. Дел посочил снимката на Хектор Мойя и го идентифицирал като клиента, който купил от него пистолета в Ногалес. Разписката, която дал, била на името на Рейналдо Санте, което било едно от имената в многото фалшиви документи за самоличност, намерени у Мойя при ареста.

Дел се бе оказал ключов свидетел на процеса, защото бе свързал Мойя с пистолета и фалшивите документи, намерени у него. Мойя заявил, че и личната карта е подхвърлена от полицията, но това сигурно бе прозвучало пресилено на съдебните заседатели.

Но след като вече знаех, че Глори Дейс и Трина Трикс са били информатори на агента, оглавяващ Междуведомствения отдел за борба с картелите, изобщо не ми се струваше пресилено.

— Хектор, трябва да знам нещо. Не ме лъжи, защото смятам, че истината всъщност ще ти помогне.

— Питай.

— Фалшивата лична карта на името на Рейналдо Санте. Пред съда си казал, че оръжието и картата са подхвърлени в стаята от ченгетата. Но това не е вярно, нали?

Той помисли малко и кимна.

— Личната карта е моя. Но не и оръжието.

И аз кимнах. Така си и мислех.

— И си използвал тази лична карта при предишни пътувания до Лос Анджелис, нали?

— Да.

— По време на тези пътувания, когато си отсядал в хотел под името Рейналдо Санте, Глори Дейс и Трина Трикс идвали ли са в стаята ти?

— Да.

Записах си това. Адреналинът се разливаше по цялата ми кръвоносна система. Вече виждах ясно накъде да поведа случая на Ла Кос, както и този на Мойя. Бях на път да открия нещо.

— Добре — казах. — Хектор, дотук всичко върви добре. Мисля, че можем да свършим работа с тази информация.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Засега — нищо. Но пак ще идвам при теб. Днес исках най-вече съдействието ти и да разбера дали можем да работим заедно. Имам нужда да свидетелстваш по делото на другия ми клиент. Там ще съберем показания, които ще ти помогнат в твоята жалба. Единият случай ще помогне на другия. Разбираш ли?

— Разбирам.

— И не е проблем да свидетелстваш? Хората ти ще разберат какво правиш?

— Ще ги накарам да разберат.

— Тогава всичко е наред. И накрая един съвет относно Силвестър Фългони.

— Силвестри ли?

— Добре, нека е Силвестри. Той някога беше много добър адвокат, но вече не е адвокат. Затова не забравяй, че думите ти пред него не са така защитени както думите ти пред мен. Бъди по-кратък с него. Ясно? Внимавай.

Той кимна.

— Добре. И като стана въпрос, за да е всичко между мен и теб законно, трябва да подпишеш пълномощно, което ми дава право да те представлявам.

Бях подготвил документа, държах го сгънат по дължина във вътрешния джоб на сакото си. Подадох му го през масата заедно с писалка и той го подписа.

— Добре, сега вече мисля, че приключихме — казах аз. — Пази се, Хектор.

— И ти, Мигел.

28.

Качих се в линкълна и казах на Ърл да кара обратно към града.

— Как мина, шефе?

— Ърл, знаеш, че съм ходил при най-различни хора в най-различни затвори, но не съм убеден, че съм имал по-добро свиждане.

— Това е добре.

— Да, наистина е добре.

Отворих списъка с контакти в телефона си и отидох на буквата В. Фернандо Валенцуела може и да не ми беше вече на бързо избиране, но бях сигурен, че още пазя номера му. Избрах го и се зачудих дали ще вдигне, като види името ми. Тъкмо се канех да затворя, преди да бъда прехвърлен на гласова поща, когато той най-накрая вдигна.

— Ей, Мик, да не би да ме търсиш, за да ми дадеш работа, както обеща?

— Всъщност, Вал, реших, че би трябвало да знаеш, че с Фългони вече сме партньори, така че все пак ще работим заедно.

— Я виж ти! Ще го повярвам, като го чуя от Фългони, не от теб.

— Няма проблем. Обади му се. Но има нещо, което трябва да разбера от теб веднага.

— Ама разбира се, че има. Но няма да ти се вържа пак, Холър. Ще се обадя на Фългони и когато той потвърди, тогава ще видим от какво имаш нужда.

— Прави каквото искаш, Вал. Но искам да ми пратиш снимката на Жизел Далинджър с призовката, която си й занесъл през ноември. Пазиш ли я? Жизел Далинджър. Ако не я получа до десет минути, си уволнен.

— Да видим какво ще каже Слай.

— Слай и неговият старец работят за мен. Не аз работя за тях. Остават ти само девет минути, Вал.

Прекъснах връзката. Валенцуела винаги успяваше да ме ядоса. Държеше се все едно знае нещо, което аз не знам, сякаш ме държи с нещо.

— Това вярно ли е? — попита Ърл от предната седалка. — С Фългони вече сте партньори?

— Само по едно дело, Ърл. Това е всичко, което мога да понеса с тези двамата.

Ърл кимна.

Огледах се и видях, че вече сме на магистрала 15 и се движим на юг. Трафикът бе спокоен и това ми даде надежда, че ще стигнем до Лос Анджелис преди следобедните задръствания. Това щеше да ми позволи да се възползвам от инерцията, която бях набрал след посещението в затвора.

Обадих се на Сиско, за да пренаредя задачите му още веднъж.

— Ще трябва да заминеш за Колорадо.

— Какво има в Колорадо?

— Някакъв тип на име Бъдуин Дел. Бил е свидетел в процеса срещу Мойя. Нелицензиран търговец на оръжие от Литълтън, който е свидетелствал, че е продал пистолета на Хектор Мойя на оръжейно изложение в Ногалес. Мисля, че лъже. Мисля, че някой от Междуведомствения отдел за борба с картелите го е подучил да го направи. Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви има нещо срещу него. Искам да отидеш да говориш с него и да видиш дали ще потвърди показанията, ако го изправя на свидетелската банка.

— Занимавам се с пет различни неща, Мик. Искаш да зарежа всичко и да се кача на самолета?

Понякога инерцията може да те запрати прекалено бързо прекалено далеч. Сиско имаше право.

— Искам да отидеш, когато сметнеш за добре. Но мисля, че този човек ще е ключов свидетел.

— Добре. Ще отида до края на седмицата. Но първо ще се уверя, че е в Колорадо. Ако все още ходи по оръжейни изложения, може да е навсякъде. Напоследък има много.

— Добър аргумент. Оставям всичко в твоите ръце. Знаеш какво да правиш.

— Добре, какво друго научи там?

— Слай Фългони младши е пратил призовка на Глория една седмица преди да я убият. Мисля, че точно това е задвижило нещата. Убита е, за да не проговори.

Сиско подсвирна. Правеше го винаги, когато някое парче от пъзела си дойдеше на мястото.

— В дома й не е намерена призовка. Четох описа.

— Защото са я прибрали. Затова е убита в дома си. Трябвало е да вземат призовката, иначе местните ченгета са щели да започнат да задават въпроси.

— Как са разбрали?

— Фългони я е засекретил, затова си мисля, че Глория е казала за нея на погрешния човек.

— Марко?

— И аз това предполагам. Но не искам да гадая. Искам да го закова.

— Телефонни разпечатки?

— Стига да има. Ла Кос казва, че с Глория използвали телефони еднодневки и ги сменяли непрекъснато.

— Ще видя какво мога да открия. Може да се наложи да поискаш съдебно разпореждане за разпечатките от телефона на Марко. Ще се опитаме да намерим в тях номерата на еднодневките.

— Това ще си е битка до самия край.

— Какво друго научи, Мик? Май пътуването си е струвало.

— Ами мисля, че вече имаме стратегия. Само трябва да заковем този тип Бъдуин Дел и още няколко неща…

Покрай мислите за битката, която трябваше да водим, за да получим разпечатките от телефона на Марко, се сетих и къде най-вероятно ще се разгори истинската битка.

— Делото ще зависи от призовките — казах. — От това дали ще успеем да изправим тези хора пред съда. Дел, Марко, Ланкфорд — никой от тях няма да свидетелства доброволно. Техните работодатели ще се борят на живот и смърт. Федералните дори ще имат възражения срещу призоваването на Мойя. Ще се позоват на обществената сигурност, разходите за сметка на данъкоплатците, ще използват всичко, за да не допуснат да бъде докаран в Лос Анджелис, за да свидетелства.

— Може и да са прави за обществената сигурност — каза Сиско. — Да местиш картелен бос? Може точно това да е планът на Мойя — да бъде изкаран от затвора и неговите хора да го спасят. Има много път от Викторвил до Лос Анджелис.

Замислих се за Мойя и за разговора, който току-що бяхме провели с него.

— Възможно е — казах. — Но нещо ми подсказва, че случаят не е такъв. Той иска да спечели честно. Ако жалбата му бъде удовлетворена, ще го пуснат на свобода. Вече е лежал осем години за петдесет грама. Единственото, което го държи зад решетките, е притежанието на оръжие.

— Е, при всички случаи ще ти трябва силен съдия — каза Сиско. — Който да устоява на натиск.

— Да, не са останали много такива.

Това бе самата истина. Много съдии вече работеха открито за обвинението. А и тези, които не го правеха, щяха да бъдат притиснати силно да не ми позволят да разгърна защитата си така, както вече я виждах. Истинската битка по това дело щеше да се води на предварителните изслушвания преди свикването на съдебните заседатели. Освен ако не измислех друга стратегия да призова свидетелите си.

Реших засега да не мисля за това.

— А ти напредваш ли? — попитах.

— Вече съм близо до това да свържа Ланкфорд и Марко.

Това бе добра новина.

— Разкажи ми.

— Още не съм сигурен, така че дай ми още ден. Става въпрос за двойно убийство в Глендейл. Кражба на наркотици преди десет години. Очаквам документите. Случаят не е разкрит, така че няма проблеми да ги получа.

— Обади се като научиш нещо. Днес чувал ли си се с Бълокс?

— Не.

— Тя…

— Хей, шефе! — обади се Ърл от предната седалка.

Потърсих очите му в огледалото за обратно виждане. Те не гледаха към мен, а към нещо зад нас. Нещо, което го бе изплашило.

— Какво…

Ударът беше шумен и силен. Нещо с мощта на влак ни блъсна отзад. Бях закопчан с предпазен колан, но въпреки това изхвърчах напред към масичката, прикачена за седалката пред мен, а когато линкълнът занесе надясно, изхвърчах настрани. Все пак успях да вдигна глава достатъчно, за да погледна през страничния прозорец. Видях мантинелата една микросекунда преди да се ударим в нея и да се превъртим върху й.

Колата започна да се търкаля по бетонния склон, в ушите ми отекна пронизителен звук от мачкане на метал и чупене на стъкла, докато автомобилът се претъркаляше — веднъж, два пъти, три пъти. Мятах се из купето като парцалена кукла. Накрая дъното застърга земята и колата спря под ъгъл 45 градуса на склона.

Не знам колко дълго съм бил в безсъзнание, но когато отворих очи, осъзнах, че вися с главата надолу на предпазния колан. Възрастен мъж, застанал на четири крака, се взираше в мен през счупения прозорец на издигнатия край на колата.

— Господине, добре ли сте? — попита той. — Катастрофирахте лошо.

Не отговорих. Посегнах към колана и освободих заключването, без да мисля. Паднах на покрива на колата, в бузата ми се заби стъкло, цялото тяло ме заболя още по-силно.

Простенах и започнах бавно да се надигам. Потърсих Ърл на предната седалка.

— Ърл?

Нямаше го.

— Господине, по-добре излезете от колата. Мирише на бензин. Мисля, че резервоарът е пробит.

Обърнах се към бъдещия си спасител.

— Къде е Ърл?

— Ърл шофьорът ви ли е?

— Да. Къде е?

Пресегнах се, за да извадя стъклото от бузата си. Усетих кръв по пръстите си.

— Излетял е навън — каза спасителят. — Лежи ей там. Изглежда зле. Мисля, че… Е, санитарите ще кажат. Обадих се на 911 и те идват насам.

Погледна ме и кимна.

— Благодаря — казах.

— Нека ви помогна да излезете. Това може да се подпали всеки миг.

Чак когато изпълзях навън и се изправих с мъка, прегърнал своя спасител, видях Ърл да лежи по корем на склона над линкълна. По бетона от лицето и шията му се стичаше гъста струя кръв.

— Извадили сте късмет — каза мъжът.

— Да, аз съм си късметлия — отвърнах.

Свалих ръката си от раменете му, приведох се и пропълзях нагоре до Ърл. Веднага разбрах, че е мъртъв. Сигурно бе изхвърчал и след това колата се беше търколила върху него. Черепът му беше счупен и лицето му беше смазано и страшно за гледане.

Седнах на бетона до него и извърнах очи. Видях спасителя ми да се взира в мен, на лицето му бе изписан ужас. Знаех, че носът ми е счупен и че покрай устата ми се стича кръв. Предположих, че и аз съм страшен за гледане.

— Видяхте ли какво се случи? — попитах.

— Да, видях. Беше червен камион. Удари ви все едно ви нямаше и след това продължи напред.

Кимнах и сведох поглед. Видях протегнатата ръка на Ърл с дланта надолу върху бетона. Сложих своята върху нея и казах:

— Съжалявам, Ърл.