Боговете на вината

29.

На прокуратурата й трябваха осем дни, за да изложи обвинение срещу Андре ла Кос, като стратегически приключи в петък, за да може съдебните заседатели да имат цял уикенд да обмислят случая, преди да чуят и една дума от защитата. Прокурор Бил Форсайт направи семпла презентация, нищо лъскаво, нищо прекалено. Методично изгради тезата си около видеозаписа с разговора с обвиняемия, като се опита да го свърже с физическите улики от местопрестъплението. На записа Ла Кос казваше, че е хванал Глория Дейтън за гушата по време на спора им. Форсайт веднага след това спомена, че според съдебния лекар подезичната кост на жертвата е счупена. Тази връзка беше в основата на обвинението и всички други доводи тръгваха от нея като кръгове около хвърлен в езеро камък.

Да, съдия Легоу допусна проклетия видеозапис като доказателство и в деня преди да започне подборът на съдебните заседатели отхвърли молбата ми той да бъде оттеглен с единствения коментар, че защитата не е успяла да докаже, че полицаите са използвали принуждение или са действали недобросъвестно по време на разговора. Решението й не беше неочаквано и аз предпочетох да го погледна откъм добрата му страна: вече имах първото солидно основание за обжалване, ако присъдата се окажеше не в полза на клиента ми.

Чрез видеозаписа Форсайт даде на съдебните заседатели мотив и възможност, като използва собствените думи на обвиняемия. В многото процеси, на които се бях явявал през почти двайсет и пет годишната си адвокатска практика, се бях убедил, че най-трудно се премахват щетите, предизвикани от собствените думи на обвиняемите. Такъв беше и този случай. Съдебните заседатели винаги искат да чуят обвиняемия, независимо дали на живо в съда, или на запис — видео или аудио. През инстинктивното тълкуване на гласа и личността формираме преценката си за другите. Нищо не е по-силно от това. Нито пръстови отпечатъци, ДНК проби, показания на очевидци. Форсайт запрати само един фалцов удар срещу мен, но той беше добър. Последният му свидетел беше друг клиент на Ла Кос, който той бе менажирал и обслужвал по интернет. Прокурорът твърдеше, че той се е свързал с него предния ден, чак след като разбрал за процеса от вестника. Протестирах срещу това да му бъде позволено да свидетелства, като обвиних прокуратурата в протакане, но без резултат. Легоу каза, че показания за предишни престъпни деяния са допустими, и позволи на Форсайт да го призове.

Брайън Гудрич — Бранди беше дребен, не по-висок от метър и шейсет. Носеше тесни избелени дънки и лавандулова тениска. Заяви, че е травестит, който работил като ескорт и бил менажиран от Андре ла Кос. Каза, че Андре веднъж го душил, докато не изпаднал в безсъзнание, защото го заподозрял, че крие пари от него. Когато Гудрич се свестил, бил вързан с белезници за кол, който тръгвал от пода и стигал до тавана на всекидневната му, и гледал безпомощно как Ла Кос претърсва дома му за липсващия кеш. Бранди вкара обичайния драматизъм — просълзен разказ как се е страхувал за живота си и е извадил късмет, че е останал жив.

Наведох се към Андре, усмихнах му се и поклатих глава, сякаш този свидетел е просто досада, за която дори не си струва да се говори сериозно. Но това, което му прошепнах, не беше толкова оптимистично.

— Искам веднага да ми кажеш това наистина ли се е случило? И не ме лъжи, Андре.

Той се поколеба, след това се наведе към мен и ми отговори шепнешком.

— Преувеличава. Вързах го с белезници за кола във всекидневната му, за да мога да претърся. Но не съм го душил. Хванах го за гушата само веднъж, за да ме погледне в очите и да ми отговори на въпросите. Не е изпадал в безсъзнание и дори не съм му оставил синина. Същата вечер отиде на работа.

— Не се отказал от теб и не е отишъл при друг?

— Не се отказа цели шест месеца след това. Докато не си намери чичко паричко.

Отдръпнах се от Андре и изчаках Форсайт да довърши разпита. Когато дойде моят ред, зададох няколко въпроса, с които се надявах да напомня на съдебните заседатели, че Бранди е проститутка и че не е докладвал за това животозастрашаващо събитие в полицията.

— В коя болница отидохте, за да ви лекуват шията? — попитах.

— Не съм ходил в болница — отвърна той.

— Разбирам. Значи подезичната ви кост не е била счупена, както е станало с жертвата по това дело?

— Не знам какви точно са нараняванията в този случай.

— Разбира се, че не знаете. Но твърдите, че обвиняемият ви е душил, докато сте изпаднали в безсъзнание, а пък не сте се оплакали в полицията, нито сте потърсили медицинска помощ.

— Просто се радвах, че съм останал жив.

— И сте отишли на работа, нали?

— Не разбирам въпроса.

— Отишли сте на работа като ескорт същата вечер след като твърдите, че сте били между живота и смъртта. Така ли е?

— Не си спомням.

— Ако извадя счетоводните документи на господин Ла Кос, в които е отразена работата ви като проститутка, дали това ще ви помогне да си спомните?

— Ако същата вечер съм работил, то е било само защото той ме е накарал и ме е заплашвал.

— Добре, да се върнем на инцидента, който твърдите, че се е случил. С една или с две ръце ви стисна обвиняемият?

— С две ръце.

— Вие сте голям мъж, не се ли защитихте?

— Опитах се, но той е по-едър от мен.

— Казахте, че когато сте дошли в съзнание, сте били вързан за кол. А къде бяхте, когато твърдите, че ви е душил, докато припаднете?

— Той ме хвана изотзад веднага щом го пуснах в апартамента си.

— Значи ви е душил изотзад?

— Да, нещо такова.

— Как така „нещо такова“? Души ли ви, или не?

— Уви ръка около шията ми изотзад и стисна, а аз опитах да се освободя, защото щеше да ме убие. Но след това припаднах.

— Тогава защо току-що казахте, че ви е душил с две ръце?

— Ами защото така беше.

Оставих съдебните заседатели да преценят сами. Смятах, че успешно съм дискредитирал достоверността на показанията на Гудрич на няколко места. Реших, че трябва да се оттегля, докато имам предимство, и стрелях за последен път напосоки. Беше изчислен риск, тъй като се основаваше на вярата ми, че доброволните свидетели обикновено искат нещо в замяна. В този случай Гудрич очевидно желаеше да си отмъсти, но подозирах, че има и още нещо.

— Господин Гудрич, в момента имате ли повдигнати някакви обвинения в престъпление, провинение или нарушение на обществения ред? Каквото и да е?

За частица от секундата погледът на Гудрич се стрелна към масата на прокурора.

— В окръг Лос Анджелис ли? Не.

— А в някой друг окръг, господин Гудрич?

Гудрич неохотно призна, че има обвинение за склоняване към проституция в Ориндж Каунти, но отрече, че свидетелства, за да получи помощ по него.

— Нямам повече въпроси — казах аз и гласът ми бе пропит с презрение.

Форсайт се опита да замаже нещата, като започна да уверява, че не е давал никакви обещания на Гудрич да му помогне в Ориндж Каунти.

След това на Гудрич му позволиха да стане от свидетелската банка. Бях нанесъл няколко добри удара, но белята вече беше направена. Чрез свидетеля прокуратурата добави и склонност към подобно поведение към солидните колони на мотива и възможността, които вече бяха побити. Така тезата на Форсайт беше завършена и той приключи с излагането й в 16 часа в петък, като ми гарантира уикенд с неспокоен сън и паническа подготовка.

Вече беше понеделник и скоро щеше да ми дойде редът да застана пред съдебните заседатели. Задачата ми беше ясна. Да срутя направеното от Форсайт. Да променя гледните точки на дванайсетимата заседатели. При предишни процеси крайната ми цел бе да променя мнението поне на един. В повечето случаи блокирането на решението на съдебните заседатели е почти толкова изгодно, колкото оправдателна присъда. Прокуратурата често избира да започне повторен процес и да смекчи обвинението. Делото става като болно куче, което трябва да бъде приспано възможно най-бързо и най-безболезнено. В окопа на защитата това се смята за победа. Но не и този път. Не и с Андре ла Кос. Бях убеден, че клиентът ми си има много грехове, но не е убиец. Бях сигурен, че е невинен по това обвинение, и затова имах нужда всичките дванайсет бога на вината да ми се усмихнат в деня на присъдата.

Седях на адвокатската банка и чаках приставите да доведат Ла Кос от ареста. Всички в съдебната зала бяхме предупредени, че бусът, който го кара от мъжкия централен затвор, закъснява заради задръстване. След като обвиняемият пристигнеше, съдията щеше да излезе от покоите си и да даде думата на защитата да изложи тезата си.

Запълвах си времето, като четях записките, които си бях набелязал за встъпителната реч. Бях решил да се възползвам от правото си да се обърна към съдебните заседатели в самото начало, преди да представя доказателствата си. Това крие риск, защото означава, че може да минат дни, преди те да чуят някакъв контрааргумент на хипотезата на обвинението и да видят някакви улики.

Форсайт бе произнесъл встъпителната си реч преди дванайсет дни. Беше минало толкова много време, че тезата на обвинението изглеждаше дълбоко и необратимо вкоренена в съзнанието на дванайсетимата. Но на мен ми се струваше, че съдебните заседатели вече умират да чуят нещо от защитата, да им се представи отговор на твърденията на Форсайт, на видеозаписа, на научните и материалните доказателства. И щяха да го получат точно днес.

Най-накрая в девет и четирийсет вкараха Ла Кос в залата. Обърнах се и видях как приставите го водят към адвокатската банка, свалят веригата от краката му и го слагат да седне до мен. Бе облечен с втория костюм, който му бях занесъл. Исках когато започнем да излагаме тезата на защитата, той да изглежда различно от предишната седмица. Двата костюма бяха купени на промоция на цената на един от магазин за мъжка мода. Лорна ги избра, след като прегледа гардероба на Ла Кос и не намери нищо представително и консервативно, което да му придаде деловия вид, който исках да има в съдебната зала. Но и новите костюми не можеха да скрият лошото му физическо състояние. Приличаше на човек в последен стадий на нелечим рак. Отслабването му бе излязло от контрол през шестте месеца, откакто бе зад решетките. Беше изпит, с петна по ръцете и шията, дължащи се на алергичната му реакция към праха за пране в затвора. Позата му беше като на старец. Налагаше се непрекъснато да му напомням да се изправи, защото съдебните заседатели го гледат.

— Андре, добре ли си? — попитах го веднага щом седна до мен.

— Да — прошепна той. — Уикендите са дълги, когато си на топло.

— Знам. Дават ли ти още лекарства за стомаха?

— Дават ми, пия ги, но не знам дали помагат. Вътрешностите ми все още горят като подпалени.

— Е, да се надяваме, че няма да останеш още дълго вътре. Ще те пратим в най-добрата болница веднага щом те измъкнем.

Ла Кос кимна, сякаш за да ми каже, че не му се вярва някога да остави зад гърба си оковите и затвора. Дългите периоди зад решетките имат такъв ефект върху хората — разяждат надеждата им. Дори и на невинните.

— Как я караш ти, Мики? — попита той. — Как е ръката ти?

Въпреки собственото си тежко положение Андре никога не пропускаше да попита и за мен. В много отношения все още се възстановявах от катастрофата с линкълна. Ърл бе загинал, а аз бях ранен, но най-вече вътрешно.

Физически претърпях сътресение на мозъка и имах нужда от операция за наместване на носа. Направиха ми двайсет и девет шева на всички прорезни рани. Два пъти седмично трябваше да ходя на физиотерапия, за да възстановя напълно движението на лявата си ръка, която имаше скъсани сухожилия на лакътя.

Казано направо — беше малкият дявол. Някой дори би казал, че съм се отървал без нищо. Но физическите наранявания дори не се доближаваха до вътрешните травми, които носех в себе си. Всеки ден тъгувах за Ърл Бригс и скръбта ми се равняваше само на вината, която изпитвах заедно с нея. Не минаваше и ден, без да проверя отново ходовете и решенията си от април. Най-много ме измъчваше решението да оставя проследяващото устройство на колата си и да подразня тези, които ме следяха, като отида до Викторвил, за да се видя с Хектор Мойя. Последствията от него щях да нося завинаги и към тях винаги щеше да е прикрепено усмихнатото лице на Ърл Бригс.

До огледа на останките от линкълна проследяващото устройство беше изчезнало, но беше там следобеда, когато Сиско отиде да види колата. За мен нямаше съмнение кой ни е проследил до Викторвил. Нито кой е решил да обърне линкълна, дори може би го бе направил лично. Имах само една-единствена цел в този процес — да спечеля свободата на Андре ла Кос и да изчистя името му. Но смятах, че унищожаването на Джеймс Марко е неразривна част от съдебната ми стратегия.

Като се връщах към случилото се на магистрала 15, виждах само едно последствие от него, което с огромни уговорки можеше да се нарече добро. С Ърл бяхме превозени с хеликоптер до болницата във Викторвил. Ърл беше мъртъв, когато пристигнахме, а аз бях приет в спешното отделение. Когато дойдох в съзнание след операцията, дъщеря ми беше до леглото ми и ми държеше ръката. Този жест помогна много за изцерението вътре в мен.

Процесът бе отложен с почти месец, докато се възстановя, и цената на това плати най-вече Андре. Още един месец зад решетките, още един месец на умираща надежда. Нито веднъж не се оплака. Само искаше да се оправя.

— Добре съм — казах му. — Благодаря, че попита. Нямам търпение да започна, защото най-накрая и на теб ти дойде редът. Днес започваме да разказваме различна история.

— Добре.

Каза го не много убедено.

— Искам да се съсредоточиш само върху едно нещо, Андре.

— Да, знам, знам. Да не изглеждам виновен.

— Точно така.

Ударих го на шега по рамото със здравата си ръка. Тази мантра му повтарях още от първия ден. Не изглеждай виновен. Човек, който изглежда виновен, обикновено го осъждат. В случая с Андре бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той изглеждаше съсипан, а това доста прилича на виновен.

Разбира се, аз знаех доста за това какво е да изглеждаш и да се чувстваш виновен. Но също като Андре се опитвах да си играя ролята. Не бях пил нищо от вечерта преди избора на съдебни заседатели. Дори през уикендите. Бях съсредоточен и подготвен. За Андре днес бе първият ден от остатъка от живота му. За мен — също.

— Ще ми се и Дейвид да е тук — прошепна Андре толкова тихо, че едва го чух.

Думите му ме накараха да се обърна инстинктивно назад и да огледам задната част на залата. Местата за публиката бяха почти празни както от самото начало на процеса. В отделение 111 съдеха сериен убиец и това дело бе привлякло по-голямата част от представителите на пресата. Ла Кос получаваше минимално внимание в новините и циникът в мен реши, че това е защото жертвата е проститутка.

Но си имах и мажоретки. Кендъл Робъртс и Лорна Тейлър седяха на първия ред точно зад адвокатската банка. Лорна бе идвала от време на време от началото на процеса, но за Кендъл това бе първо посещение. Притесняваше се да влезе в съда, за да не се натъкне на някой от миналото си, и бе стояла надалеч, докато не настоях да дойде поне за встъпителната ми реч. Бяхме се сближили от април насам и исках да е с мен за емоционална подкрепа.

Още от избора на съдебни заседатели на задния ред неотклонно седяха двама мъже. Не им знаех имената, но знаех кои са. Носеха скъпи костюми, но изглеждаха не на място в тях. Бяха мускулести, с много мургави кожи, очевидно защото прекарваха по-голямата част от времето си навън, а не в съдебната зала. Имаха същата физика и същите широки рамене като Хектор Аранд Мойя. Бях ги нарекъл просто „хората на Мойя“. Бяха част от закрилниците, които Мойя бе пратил да ме пазят след катастрофата в планината. Бях отказал предложението му за охрана при посещението в затвора. За Ърл Бригс бе прекалено късно, но аз втори път не казах „не“ на офертата.

И това бяха всички. Никой друг не искаше да гледа процеса. Любовникът на Ла Кос — Дейвид, го нямаше. Изчезна, след като взе всичкото останало злато на Ла Кос. Напусна града в деня преди началото на делото. Тази загуба бе най-голямата причина Андре да се завърти в спиралата надолу.

Донякъде го разбирах. Присъствието на Кендъл в залата бе много важно за мен. Чувствах се подкрепен и не толкова самотен. Все едно имах партньор в битката. Но дъщеря ми засега не бе стъпила в съда и от това ме болеше. Срещата в болницата само възстанови донякъде отношенията ни. А и училището вече не беше извинение, защото докато обвинението излагаше тезата си, започна междусрочната ваканция. Инстинктивното ми обръщане към публиката бе още една надежда, че тя може да е там.

— Не можеш да си позволиш да се тревожиш за това сега — прошепнах на Андре, а и на себе си. — Трябва да изглеждаш силен. Бъди силен.

Андре кимна и се опита да се усмихне.

Когато Дейвид избяга със златото, Ла Кос не бе единственият излъган. Дотогава вече бях взел разписка за второ кюлче. Трябваше да получа трето в началото на процеса. Така че делото, от което очаквах тлъста печалба, се превърна в про боно. Екипът на Холър вече не получаваше пари.

Точно в десет часа съдия Легоу се появи от покоите си и седна на мястото си. Както обикновено погледна Форсайт и мен и попита дали имаме да кажем нещо преди да покани съдебните заседатели. Този път имаше. Станах с купчина документи в ръка и казах, че имам нов списък със свидетели, които искам съдът да разгледа и да одобри. Тя ми махна да се приближа до катедрата й. Подадох й новия списък, дадох копие и на Форсайт. Още не бях седнал и Форсайт стана, за да възрази.

— Ваша Чест, адвокатът ви пробутва стара измамна практика и се опитва да скрие истинските свидетели в море от имена. Списъкът му отпреди началото на процеса беше огромен, а сега е добавил по моя преценка от двайсет до двайсет и пет нови имена. Очевидно е, че голяма част от тези хора изобщо няма да бъдат призовани.

Махна с листовете зад себе си към мястото, на което седеше Лий Ланкфорд, и продължи:

— Виждам, че иска да призове и детектива на прокуратурата, който работи по случая. Да видим какво още. Вече има не един, а двама федерални затворници. И един… двама… трима… надзиратели. И почти всички обитатели на сградата, в която е живяла жертвата…

Млъкна насред тирадата си и пусна листовете на масата, сякаш ги хвърляше в кошчето за боклук.

— Обвинението възразява, Ваша Чест. Би било невъзможно да се отговори, без да се даде време за преглед на имената и определяне на отношението на тези хора към делото, ако изобщо има такова.

Възраженията на Форсайт не бяха изненадващи. Даже разчитахме на тях в стратегията, която бяхме изработили и която бяхме нарекли „Марко Поло“. Бяхме я планирали на бялата дъска, която Лорна бе донесла по моя молба и бе сложила пред тухлената стена в заседателната зала. Списъкът със свидетелите беше първият ход в гамбита и Форсайт правеше точно каквото се очакваше от него, макар засега да не бе обърнал внимание — или поне да не го бе показал с думи — на най-важното име. Наричахме го дълбочинен експлозив, който бе заровен под повърхността и чакаше да бъде детониран от първото погрешно движение на обвинението.

Станах да отговоря на възраженията, като хвърлих още един бърз поглед към публиката. Дъщеря ми все още я нямаше, но получих усмивка от Кендъл. Докато се обръщах, очите ми за миг се натъкнаха на очите на Ланкфорд. Той ме изгледа по начин, шейсет процента от който можеше да се определи като „какво, по дяволите, е това“, а останалите четирийсет бяха обичайното „да ти го начукам“. Но именно на тези шейсет процента се надявах.

— Ваша Чест — казах, като най-накрая се обърнах към съдията, — от възраженията на господин Форсайт е очевидно, че той вече знае кои са тези хора и как са свързани с делото. Въпреки това защитата с радост ще му даде време да прегледа новите имена и да отговори. Но няма нужда да прекъсваме процеса. Смятам да занимая съдебните заседатели с дълго отлаганата ми встъпителна реч и след това да започна с разпити на свидетели от първоначалния списък, които вече са одобрени от съда.

Легоу — доволна от предложеното й лесно решение на ситуацията — каза:

— Добре. Ще решим това утре сутринта. Господин Форсайт, дотогава имате време да прегледате списъка и да си подготвите отговора.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Легоу повика съдебните заседатели. Останах прав и си препрочетох записките, докато заседателите се настаняваха по местата си и съдията им обясняваше, че сега ще произнеса пред тях встъпителната си реч. Припомни им, че това, което ще кажа, не би трябвало да се приема като доказателство, и след това ми даде думата. Отдалечих се от адвокатската банка, като оставих записките си на нея. Никога не ползвам нещо написано, когато се обръщам директно към съдебните заседатели, и през цялото време ги гледам в очите.

Съдията бе разпоредила, че по време на встъпителните си речи адвокатът и прокурорът имат право да застанат в пространството пред съдебните заседатели. Юристите наричат това кладенеца на залата, но аз винаги съм го приемал като територия на доказването. И нямам предвид улики, а доказване пред заседателите, демонстрация на каузата, зад която заставаш. Първо трябва да спечелиш уважението им, ако изобщо искаш да се надяваш да ги убедиш в тезата си. Трябва да проявиш страст и да не се извиняваш, че защитаваш обвинения.

Първият съдебен заседател, чийто поглед срещнах, беше номер 4. Малъри Гладуел, на двайсет и осем години, редактор в киностудио. Работата й бе да анализира сценарии и да преценява дали стават за откупване и реализация. Още щом я видях по време на процедурите по подбора, разбрах, че я искам за съдебен заседател. Трябваха ми познанията й в разказването на истории и логиката. Исках заседателите накрая да предпочетат моята теза пред тази на Форсайт и инстинктите ми подсказваха, че Малъри Гладуел би могла да е тази, която да ги поведе натам.

По време на представянето на обвинението през цялото време не свалях очи от Малъри. Наблюдавах всички съдебни заседатели, опитвах се да разчета израженията им, да разбера кои показания и доказателства им правят най-силно впечатление, към какво са скептични, какво ги ядосва и т.н. Но за мен Малъри беше алфата. Предполагах, че уменията й да разбива сюжетите на съставните им части биха я направили важен глас, ако не и най-важният, при обсъждането на присъдата. Тя можеше да стане моя Хамелински ловец на плъхове, затова бе първата, която погледнах в очите; щеше да бъде и последната. Исках да я спечеля за каузата на защитата.

Фактът, че тя също ме погледна в очите и не извърна поглед, беше ясен сигнал, че инстинктите не са ме излъгали.

— Госпожи и господа — започнах, — не мисля, че тук се нуждаем от въведение. Процесът вече започна и съм сигурен, че всички знаем кой кой е. Затова ще бъда съвсем кратък, за да се захванем с най-важното по делото. С истината за това какво се е случило с Глория Дейтън.

Докато говорех, несъзнателно пристъпих две крачки напред, разперих ръце и ги сложих върху преградата, която ме отделяше от съдебните заседатели. Наведох се напред и се опитах да превърна общуването между един мъж и дванайсет непознати в толкова интимен акт, колкото срещата със свещеник или равин. Исках всеки един от тях да си мисли, че говоря само на него.

— Знаете, че адвокатите си имат жаргон за всичко, включително и за съдебните заседатели. Наричаме ви богове на вината. И не от неуважение към религията ви. А защото вие сте точно това. Боговете на вината. Седите тук и решавате кой е виновен и кой не. Кой да бъде пуснат на свобода и кой не. Това е възвишено, но и тежко бреме. За да вземете такова трудно решение, трябва да знаете всички факти. Трябва да имате цялата истинска история. Трябва и да получите и правилното й тълкуване.

Погледнах право към Малъри Гладуел. Вдигнах ръце от преградата и отстъпих назад, за да обхвана всичките дванайсет души и двете резерви. Докато говорех, небрежно се преместих надясно, за да може повечето съдебни заседатели да ме виждат вляво.

— Моля ви през следващите няколко дни или седмица да обърнете сериозно внимание на тезата на защитата. Досега чухте само едната страна на историята.

Предстои ви да чуете и другата. Ще видите, че в този случай имаме две жертви. Глория Дейтън, разбира се, е едната. Но същото важи и за Андре ла Кос. Също като Глория той е манипулиран и използван. Тя е убита, а Андре е накиснат да поеме вината.

Направих съвсем кратка, но многозначителна пауза.

— Реалистично погледнато, моята задача е да посея семената на съмнението в умовете ви. Ако имате разумни съмнения относно вината на Андре, то вашата работа е да го обявите за невинен. Но през следващите няколко дни аз ще отида отвъд тази задача и вие ще ме придружите в това пътуване. Ще разберете, че Андре е напълно невинен. И също така ще научите кой всъщност е извършил това ужасно престъпление.

Млъкнах, но очите ми продължиха да шарят по съдебните заседатели. Вече ги владеех. Знаех го.

— А сега, преди да приключа, нека ви кажа нещо, което съм сигурен, че ви е притеснявало през цялото време, докато обвинението излагаше тезата си. Това е начинът, по който господин Ла Кос си изкарва прехраната. Честно казано, и мен ме притеснява. Всъщност той е интернет сводник. И аз като мнозина от вас съм родител и се чувствам дълбоко разтревожен, когато някой печели от сексуалната експлоатация на млади жени и мъже. Но присъдата, която трябва да произнесете в този случай, не бива да бъде повлияна от начина, по който Андре ла Кос се издържа. Не можете да го обвините в убийство само защото е такъв, какъвто е. Моля ви да помислите за жертвата Глория Дейтън и да се запитате дали е заслужавала да бъде убита само защото е проститутка? Отговорът, разбира се, е не, както и отговорът на въпроса: трябва ли Андре ла Кос да бъде осъден за убийство просто защото е сводник?

Млъкнах, бръкнах си в джобовете и сведох очи към пода. Време беше за грандиозния финал. Вдигнах поглед и го насочих право към Малъри.

— В заключение ви давам обещание, за което можете да ме държите отговорен. Ако не се справя — моля, обявете клиента ми за виновен. Готов съм да поема този риск, Андре също е готов, защото знаем каква е истината. Ние носим праведността на невинния.

Отново млъкнах с надеждата, че Форсайт ще възрази. Исках съдебните заседатели да видят как ме предизвиква, как се опитва да ме спре да не кажа истината. Но прокурорът не бе слязъл от първия автобус от юридическия факултет. Знаеше какво правя и се въздържа, не ми даде това, което си просех.

Продължих:

— Защитата ще ви представи улики и свидетелски показания, които ще докажат, че господин Ла Кос е просто употребен човек. И то в най-ужасна схема. Схема, в която тези, на които вярваме най-силно, заговорничат, за да накиснат невинен човек. Това е история за конспирация за укриване на истината, която в крайна сметка завършва с убийство и разтваряне на властови чадър. Надявам се…

Обърнах се и посочих към Андре ла Кос.

— … и господин Ла Кос също се надява, че заедно с вас ще открием тази истина и ще произнесем вярната присъда, че той е невинен. Благодаря ви много.

Върнах се на мястото си и веднага си погледнах записките, за да видя дали не съм забравил нещо. Изглежда, бях покрил всички основни моменти, затова останах доволен. Андре се наведе и ми благодари шепнешком. Казах му, че още нищо не е видял.

— Мисля, че можем да обявим почивка — каза съдията. — Когато се върна след петнайсет минути, защитата ще започне своето изложение.

Станах заедно със съдебните заседатели и ги наблюдавах как излизат заедно през вратата към стаята си. Видях, че Малъри Гладуел върви с наведена глава.

В последния момент, точно преди да мине през вратата, тя се обърна и погледна към залата. Очите й срещнаха моите, останаха така за частица от секундата, а след това тя изчезна.

Веднага щом съдията се оттегли, излязох в коридора, за да видя първия си свидетел.

30.

Истинската причина да изскоча от съдебната зала в мига, в който съдията се оттегли, беше за да отида до тоалетната. Бях станал в четири, за да обмислям делото и да се подготвя за встъпителната реч. Поддържах огъня с обилни количества кафе и вече беше време за прочистване.

Видях Сиско да седи на пейката в коридора до Фернандо Валенцуела.

— Как сме? — попитах, докато минавах покрай тях.

— Страхотно — отвърна Сиско.

— Да бе — каза Валенцуела.

— Веднага се връщам — уверих ги.

След няколко минути вече стоях до писоара и в мен се разливаше чувство на облекчение. Дори бях затворил очи и превъртах наум някои от изказванията си от встъпителната реч. Така и не чух кога вратата на тоалетната се е отворила и някой е застанал зад мен. Точно когато си вдигах ципа, някой ме блъсна и лицето ми се удари в покритата с плочки стена. Ръцете ми бяха притиснати и не можех да помръдна.

— Да видим сега как ще те защити картелът.

Познах гласа, както и дъха на кафе и цигари.

— Ланкфорд, разкарай се от мен, мамка ти.

— Искаш да се ебаваш с мен, а, Холър? Искаш да потанцуваме?

— Не знам за какво говориш. Но ако направиш нещо на костюма ми, ще кажа на съдията. Детективът ми е отвън. Видял те е да влизаш.

Той ме дръпна от стената и ме хвърли към летящата врата на една от кабинките. Окопитих се бързо и огледах костюма си за поражения, след това си закопчах колана.

— Върни се в залата, Ланкфорд.

— Защо съм в списъка? Защо искаш да свидетелствам?

Отидох до редицата с мивки и спокойно си измих ръцете. После попитах:

— А ти защо мислиш?

— Онзи път в прокуратурата — сети се той. — Каза, че си ме видял с шапка. Защо го каза, по дяволите?

Вдигнах поглед от ръцете си към огледалото и го погледнах в него.

— Споменал съм шапка?

Пресегнах се и издърпах цял наръч хартиени салфетки, за да си избърша ръцете.

— Да, спомена шапка. Защо?

Хвърлих салфетките в кошчето за боклук, обърнах се и се засуетих, сякаш се опитвах да си спомня нещо от далечното минало. След това го погледнах и поклатих глава, направих се на объркан.

— Не знам за шапката. Но знам, че ако още веднъж ме докоснеш така, ще си имаш повече неприятности, отколкото можеш да понесеш.

Отворих вратата и излязох в коридора, като оставих Ланкфорд в тоалетната. Едвам сдържах усмивката си, когато приближих Сиско, който все още седеше на пейката с Валенцуела. Първото правило на „Марко Поло“ беше да ги караме да гадаят. Скоро Ланкфорд щеше да получи повече причини за притеснение от шапката.

— Всичко наред ли е? — попита Сиско.

— Ланкфорд да не се опита да те хване за патката вътре? — добави Валенцуела.

— Да, нещо такова — казах аз. — Да вървим.

Отворих вратата към залата и я задържах, докато влязат. Докато те минаваха покрай мен, се огледах за Ланкфорд, но не го видях. Обаче видях брат си да върви по коридора с дебела синя папка под мишница.

— Хари.

Той се обърна, без да спира, и ме видя. Усмихна се и спря.

— Мик, как си? Как е ръката?

— Добре е. Да не си на дело?

— Да, в 111.

— Хей, това е процесът, който краде репортерите от моя процес.

Казах го на шега и се усмихнах.

— Неразкрит случай от 1994 година. Някой си Патрик Сюъл, голям нещастник. Докараха го от „Сан Куентин“, където излежава доживотна присъда за друго убийство. Този път му искат смъртна присъда.

Кимнах, но не можах да се насиля да му пожелая късмет. Все пак работеше за другата страна.

— Е, нещо ново за шофьора? — попита той. — Хванаха ли вече някого?

Взрях се в него за момент, чудех се дали не е чул нещо за разследването от колеги.

— Не още.

— Лошо — отвърна той.

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, трябва да се връщам. Радвам се, че те видях, Хари.

— Аз също. Трябва някой път пак да съберем момичетата.

— Разбира се.

И двамата имахме дъщери на една и съща възраст. Но очевидно неговата все още му говореше, и то редовно. Все пак той вкарваше лошите в затвора. Аз ги вадех оттам.

Влязох в залата и се сгълчах наум за негативните си мисли. Опитах се да си спомня упреците на Адвоката, който ме съветваше да спра да изпитвам вина, за да дам най-доброто от себе си в защитата на Ла Кос.

След като съдебните заседатели се върнаха на местата си, призовах първия си свидетел. Валенцуела тръгна към свидетелската банка и тупна с ръка преградата пред заседателите, когато минаваше покрай тях. Държеше се все едно свидетелстването в дело за убийство е нещо толкова обичайно, колкото да си купи цигари от супермаркета.

Закле се и каза буква по буква името си на секретарката. Оттам поех аз и го накарах да каже на съдебните заседатели какво работи.

— Ами — започна той, — може да се каже, че съм човек с много умения. Аз съм смазката, която дава възможност на съдебната система да работи гладко.

За малко да го поправя, че е вазелинът на съдебната система, но се сдържах. Все пак беше мой свидетел. Накарах го да е по-конкретен относно заниманията си.

— Ами първо съм лицензиран поръчител по суми за пускане под гаранция — каза той. — Освен това имам и ЧД разрешително и го използвам. И ако слезете в кафенето на втория етаж, ще разберете, че съм му арендатор. В тази сделка сме заедно с брат ми. Така че…

— Да се върнем малко назад — прекъснах го. — Какво е ЧД?

— Частен детектив. Трябва ти разрешително от щатската управа, за да вършиш тази работа.

— Добре, а какво имате предвид, като казвате, че го използвате?

— Ами нали се сещате, да обслужвам юриспруденцията. Като например когато някой го съдят и адвокатът иска да му прати призовка, за да дойде да свидетелства или да даде писмени показания. Като това, което правя аз сега.

— Значи разнасяте призовки на свидетели?

— Да, нещо такова. С това се занимавам.

Въпреки всичките години, през които бе работил като смазка на съдебната система, беше ясно, че Валенцуела няма много опит в свидетелстването пред съда. Отговорите му бяха тромави и непълни. Мислех си, че ще е един от най-лесните за разпит свидетели, а се оказа, че трябва да положа допълнителни усилия и да му вадя думите с ченгел от устата. Това не бе най-доброто начало на изложението на защитата, но аз продължих, раздразнен повече на себе си, отколкото на него, че не го бях препитал предварително.

— Добре, в работата си на призовкар имахте ли контакти с жертвата по това дело — Глория Дейтън?

Валенцуела се намръщи. Смятах, че въпросът е ясен, но той тръгна да отговаря заобиколно.

— Ами… да, но по онова време не го знаех. Имам предвид, че името й не беше Глория Дейтън единствения път, когато съм контактувал с нея, нали разбирате.

— Имате предвид, че е използвала друго име?

— Да. Името на призовката, която й предадох, беше Жизел Далинджър. На нея дадох документа.

— Добре, и кога беше това?

— В понеделник, пети ноември, шест часа и шест минути вечерта във фоайето на блока й на „Франклин“.

— Съобщавате много точно времето и мястото. Как е възможно да сте толкова сигурен?

— Защото документирам всяко предаване на призовка, в случай че някой не се яви в съда или за да даде писмени показания. След това мога кажа на съдията или на адвоката — виж, всичко е тук, призовката е предадена и човекът трябва да дойде. Показвам им документирането, на което са отбелязани часът и датата.

— Правите снимка?

— Да.

— Значи сте снимали Жизел Далинджър, след като сте й връчили призовката на пети ноември миналата година?

— Точно така.

Извадих копие от снимката, направена от Валенцуела на Жизел (Глория), на хартия с размери 20×25 см с отбелязани дата и час и помолих съдията да приеме първото веществено доказателство на защитата. Форсайт възрази снимката да се ползва като доказателство и бе готов да спори, че Валенцуела е връчил призовка на Глория Дейтън. Но аз се борих за нея, защото исках съдебните заседатели да я видят. Съдията зае моята позиция и аз предадох снимката на заседателите, за да я разгледат. Това бе най-важното, което исках да постигна, изправяйки Валенцуела на свидетелската банка. Снимката беше ключова, защото правеше нещо повече от това да удостовери думите на Валенцуела. На нея бе уловен страхът в очите на Глория, който трябваше да се види и да не се обсъжда. Фотографията бе направена точно когато тя бе вдигнала поглед, след като бе прочела призовката. Видяла е името на Мойя и веднага е била обзета от страх. Исках заседателите да видят това изражение и сами да решат, че е страх, без аз или някой свидетел да им го казва.

— Господин Валенцуела, от чие име връчихте призовката? — попитах аз.

— Работех за адвокат на име Силвестър Фългони младши — отвърна той.

Почти очаквах да прибави онази шега за „Фългони, който мамата ще ви разгони“, но за щастие той я спести на заседателите. Може би най-накрая започваше да схваща как трябва да се държи един свидетел.

— И по кое дело бе издадена тази призовка?

— Мойя срещу Ролинс. Осъден наркодилър на име Хектор Мойя се опитваше да…

Форсайт възрази и поиска разрешение да отиде до катедрата на съдията. Очевидно не искаше съдебните заседатели да чуят това, което имаше да казва Валенцуела. Съдията ни махна да се приближим. Заговорихме шепнешком.

— Ваша Чест, каква е целта на всичко това? — попита Форсайт. — Господин Холър се опитва да отклони делото за убийство и да ни въвлече в друг, напълно различен процес. Въздържах се да протестирам, но сега… трябва да спрем това.

Забелязах употребата на първо лице множествено число, сякаш той и съдията споделяха отговорността да ме държат под контрол.

— Ваша Чест — казах аз, — господин Форсайт иска да ме спре, защото знае много добре каква е целта ми и е напълно наясно, че тя ще преобърне цялата му обвинителна теза. Делото, по което Глория Дейтън е получила призовка, е извънредно уместно за споменаване по този случай и в този процес и цялата теза на защитата е построена върху това. Моля ви да ме оставите да продължа и скоро ще разберете защо прокуратурата иска да ме блокира.

— Извънредно ли, господин Холър?

— Да, Ваша Чест, извънредно.

Тя помисли малко и кимна.

— Отхвърля се. Можете да продължите, господин Холър, но по-бързо.

Върнахме се на местата си и аз зададох последния си въпрос към Валенцуела още веднъж:

— Както вече казах — Мойя срещу Ролинс. Ролинс е директор на затвора във Викторвил, където Мойя лежи някъде от около седем-осем години. Опитва се да излезе оттам, като твърди, че Агенцията за борба с наркотиците го е накиснала, като е подхвърлила…

Форсайт отново протестира, което май раздразни съдията. Той поиска още веднъж да се приближи към катедрата, но Легоу отказа и Форсайт трябваше да изложи възраженията си пред цялата зала.

— Доколкото ми е известно, Ваша Чест, свидетелят не е юрист, но дава юридическо тълкувание на жалба за лично явяване в съда за искане на отмяна на присъдата и се кани да ни съобщи като факти обвинения от едно дело. Всички знаем, че в едно дело всеки може да каже всичко. Това, че е казано, не означава…

— Добре, господин Форсайт — каза съдия Легоу. — Мисля, че изяснихте възраженията си пред съдебните заседатели.

Вече ми се искаше да му бяха разрешили да се доближи до съдийската катедра. Форсайт умело използва правото си на възражение, за да подкопае показанията на Валенцуела още преди той да ги е изрекъл. Припомни на заседателите навреме, че „Мойя срещу Ролинс“ е просто дело, в което се съдържат обвинения, а не доказани факти.

— Ще отхвърля възраженията и ще оставя свидетеля да довърши отговора си — каза Легоу.

Подканих Валенцуела да отговори отново и той обобщи обвиненията в жалбата на Мойя — че оръжието, заради което е осъден до живот, е подхвърлено от Агенцията за борба с наркотиците.

— Благодаря — казах аз, когато отговорът най-накрая влезе в протокола. — Какво направихте, след като връчихте призовката на Жизел Далинджър?

Валенцуела изглеждаше объркан от въпроса.

— Аз, ъъъ… Ами май казах на господин Фългони, че съм свършил работата — отвърна той.

— А след това виждали ли сте пак госпожица Далинджър?

— Не. Това беше единственият път.

— Кога чухте пак за нея след пети ноември миналата година?

— Сигурно седмица по-късно, когато разбрах, че е убита.

— Как разбрахте?

— Господин Фългони ми каза.

— Научихте ли нещо друго за смъртта й?

— Ами да, четох във вестниците и видях, че са арестували някакъв човек.

— Говорите за ареста на Андре ла Кос, който е обвинен в убийството й?

— Да, имаше го във вестниците.

— И как реагирахте на новината, след като я прочетохте?

— Изпитах облекчение, защото това значеше, че ние нямаме нищо общо.

— Какво…

Форсайт отново възрази, като каза, че това няма връзка с делото. Аз оспорих твърдението му, като заявих, че реакцията на Валенцуела към новините за убийството и ареста имат връзка, защото тезата на защитата е изградена върху факта, че призовката, връчена на Глория Дейтън, е мотивът за убийството й. Легоу ме остави да продължа, тъй като щяла да отсъди дали има връзка след като свидетелят приключи с показанията си. Това беше победа с едно наум за мен. Дори по-късно да извадеше отговорите на Валенцуела от протокола, съдията нямаше да може да ги изтрие от спомените на дванайсетимата съдебни заседатели.

— Продължете, господин Валенцуела — казах. — Кажете на съдебните заседатели защо изпитахте облекчение, когато чухте, че господин Ла Кос е арестуван за убийството.

— Ами защото това означаваше, че няма нищо общо с другото нещо. Нали се сещате, със случая на Мойя.

— А защо изобщо се притеснявахте за това?

— Защото Хектор Мойя е човек от наркокартел и си мислех, нали се сещате, че…

— Май тук ще трябва да прекъсна свидетеля — каза Легоу. — Влизаме в област извън неговите познания. Задайте друг въпрос, господин Холър.

Само че аз нямах повече въпроси. Въпреки недодяланото си поведение Валенцуела се оказа отличен свидетел и бях доволен от начина, по който протече всичко. Дадох думата на Форсайт за въпроси, но той бе достатъчно умен, за да пропусне. Нямаше кой знае какво да измъкне от разпита на Валенцуела, без някой от тях да повтори някое твърдение, което бе в угода на тезата на защитата.

— Нямам въпроси, Ваша Чест — каза той.

Съдията освободи Валенцуела и той излезе от залата. Легоу ми каза да повикам следващия си свидетел.

— Ваша Чест — започнах аз, — може би сега е подходящ момент да прекъснем за обяд.

— Наистина ли, господин Холър? — попита Легоу. — И защо? Часовникът показва дванайсет без двайсет.

— Ами, госпожо, следващият ми свидетел още не е дошъл и ако сега направим обедна почивка, съм сигурен, че с него ще започнем следобедното заседание.

— Добре. Съдебните заседатели са свободни до един часа.

Докато те излизаха от залата, аз се върнах на адвокатската банка и започнах да си събирам книжата. Знаех, че не бива да оставям нищо там по време на обедната почивка. В мига, в който вратата се затвори зад последния заседател, прогърмя гласът на съдията:

— Господин Холър.

Вдигнах очи.

— Да, Ваша Чест.

— Господин Холър, дали ще ви хареса да обядвате заедно с клиента си в ареста?

Усмихнах се, защото не се сещах да съм извършил някакво нарушение.

— Нямам нищо против компанията му, но сандвичите със сирене не са сред кулинарните ми фаворити, Ваша…

— Смятайте се за предупреден, господин Холър. Никога не предлагайте обедна или каквато и да е друга почивка пред моите съдебни заседатели, ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Това е моята съдебна зала, господин Холър, не вашата. И аз решавам кога да прекъснем за обяд.

— Да, Ваша Чест. Извинявам се, няма да се повтори.

— Ако се повтори, ще има последствия.

След това изсумтя и си тръгна, а черната й тога се развя след нея. Окопитих се и погледнах към Форсайт, който се подхилваше. Очевидно и преди бе работил с Легоу и знаеше какви са правилата й за приличие. Голяма работа, помислих си. Поне изчака съдебните заседатели да напуснат и чак тогава ме скастри.

Излязох от залата в коридора и видях Сиско да крачи нервно край асансьорите. Държеше телефона си до ухото, но не говореше.

— Къде е Фългони, по дяволите? — попитах.

— Не знам — отвърна Сиско. — Каза, че ще е тук. Чакам да ме свържат с него в кантората му.

— Има един час. И по-добре да се появи.

31.

Кендъл си бе тръгнала преди обедната почивка и бе поела към Долината, за да си поеме смяната във „Флекс“. С Лорна тръгнахме по „Спринг“, а след това завихме по Главната улица към „Кафенето на Пийт“. По пътя непрекъснато поглеждах през рамо, за да съм сигурен, че ни пазят. Хората на Мойя не се отделяха от нас.

Бяхме избрали „Пийт“, защото там обслужването беше добро и бързо и сервираха отлични сандвичи с бекон, маруля и домати. Единственият проблем бе, че винаги гъмжеше от ченгета, и този път не беше по-различно. Ресторантът се намираше само на две пресечки от административната сграда на полицията и бе любим на костюмите от командния състав и на детективите от елитните отдели „Убийства“ и „Грабежи“. Размених си няколко неловки кимвания и погледи с хора, които познавах от предишни процеси и дела. Намерих маса, която бе скрита от по-голямата част от заведението зад дебела подпорна колона, и това беше добре. Започвах да се чувствам все едно съм влязъл във вражески лагер, а всичко, което исках, беше сандвич с бекон, маруля и домат върху пълнозърнеста филия.

Лорна прояви достатъчно разум и ме попита дали искам да пази тишина, докато размишлявам върху делото и следобедното заседание. Но й казах, че няма смисъл да съставям стратегия, докато не разбера дали Слай младши ще дойде в съда, както се очакваше от него. След като поръчахме, започнахме да разглеждаме графика ми и да търсим как да изкараме малко пари. Финансите на фирмата бяха на приключване. Преди да разбера, че няма да има повече златни кюлчета от Андре ла Кос, бях харчил щедро за разследване и подготовка за процеса. Излизаше повече, отколкото влизаше, и това беше проблем.

Това бе една от причините Дженифър Арънсън да не е в съда тази сутрин. Не можех да си позволя да я откъсна от работата с малкото платежоспособни клиенти, които имахме. Преди обед тя бе на изслушване по обявяване на фалита на собственика на сградата, в която правехме събранията на екипа.

Поне кредитната карта, с която платих обяда, все още не беше спряна. Представях си унижението, ако я бяха конфискували и срязали пред огромната публика от ченгета.

Добрите новини станаха две, когато получих есемес от Сиско на връщане.

Споделих с Лорна, че Фългони вече е в съда, и можах да се отпусна по остатъка от пътя обратно. Докато Лорна не повдигна въпроса, който категорично избягвахме почти месец.

— Мики, искаш ли да започна да се оглеждам за шофьор?

Поклатих глава.

— Не искам да говоря за това сега. Освен това нямам кола. За какво ми е шофьор? Да не би да искаш да кажеш, че не искаш повече да ме караш?

Всяка сутрин тя ме взимаше от къщи и ме караше до съда. Обикновено Сиско ме връщаше у дома, за да може да провери къщата и да се увери, че е безопасна.

— Не, не е това — каза Лорна. — Нямам нищо против да те карам. Но докога ще чакаш, докато се върнеш към нормалния си живот?

Този процес бе добро спасение от душевната болка, причинена от катастрофата. Вниманието, което изискваше, не ми позволяваше да се връщам към онзи ден в Мохаве.

— Не знам — отвърнах. — Освен това не мога да си позволя нормалния си живот. Няма пари за шофьор, нито за кола, докато не получим чека от застрахователната компания.

Обезщетението се бавеше заради разследването. Калифорнийската магистрална полиция бе класифицирала катастрофата като убийство, причинено от умишлен удар на камион и последвало бягство. Камионът бе намерен на следващия ден, паркиран в поле в Хесперия и изгорен. Преди това бил откраднат от „Пътна помощ“. Доколкото знаех, магистралните полицаи нямаха представа кой го е карал, когато се е забил в линкълна ми.

Докато изминаваше дългия път от задния вход до свидетелската банка, Силвестър Фългони младши въртеше глава, сякаш виждаше съдебна зала отвътре за първи път. Когато стигна до мястото си, понечи да седне и съдията трябваше да го спре, за да остане изправен, докато положи клетва да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

След обичайните въпроси, които целяха да установят кой е Фългони и с какво се занимава, се насочих към жалбата за лично явяване пред съда на Хектор Мойя с искане за отмяна на присъдата. Накарах го да извърви стъпка по стъпка пътя, довел до призовката на Глория Дейтън.

— Всичко започна, когато господин Мойя ми каза, че оръжието, намерено у него от полицията в хотелската му стая, не е било негово, а е било подхвърлено — отговори Фългони. — Направихме разследване и заключихме, че има голяма вероятност оръжието вече да е било скрито в стаята, когато полицаите идват, за да го арестуват.

— И какво ви говори това?

— Че ако пистолетът е бил подхвърлен, както твърди господин Мойя, то това е направено от някой, който е влизал в тази стая преди полицаите.

— И какво предприехте?

— Направихме списък на хората, които са влизали в стаята през четирите дни, които господин Мойя е прекарал в нея преди ареста. И чрез процес на елиминация стигнахме до две жени, които многократно са влизали там през тези дни. Те са проститутки и са работили под имената Глори Дейс и Трина Трикс. Трина Трикс беше лесна за намиране, защото все още работи под същото име в Лос Анджелис и има уебсайт. Свързах се с нея и си уговорихме среща.

Млъкна и зачака нови указания. Бях му казал предварително да не захапва историята на големи хапки, а да отговаря кратко. И също така да не споменава изобщо, че е платил на Трина Трикс за съдействието й. Не исках да дам тази информация на Бил Форсайт наготово.

— Ще разкажете ли на съдебните заседатели какво се случи на тази среща? — попитах аз.

Фългони кимна ентусиазирано.

— Първо уточни, че истинското й име е Трина Рафърти. Освен това призна, че познава господин Мойя и е била в стаята му по онова време. Отрече да е подхвърляла оръжието, но каза, че приятелката й Глори Дейс й споделила, че го е направила тя.

Постарах се да се престоря на объркан, като вдигнах ръце, все едно исках да кажа: „Нищо не разбирам“.

— Но защо е подхвърлила оръжието?

Това предизвика възражение от страна на Бил Форсайт и петминутни обяснения пред катедрата на съдията. Накрая ми бе позволено да задам този въпрос. Това е един от малкото моменти в едно наказателно дело, когато защитата има предимство. Иначе всичко в процеса е организирано така, че да е против защитата. Само че единственото, което един съдия не иска да му се случва, е обрат в присъдата при обжалване в резултат на негова грешка. Затова мнозинството магистрати, включително и съдия Нанси Легоу, отстъпват и позволяват на защитата да продължи както намери за добре, стига да остане близо до границата на процедурата и приличието. Легоу знаеше, че всеки път, когато приеме възраженията на Форсайт, рискува да бъде опровергана от по-висока инстанция. Затова пък отхвърлянето на възраженията рядко води до същия риск. На практика това означава, че даването на свобода на защитата е най-безопасният път в правото.

Когато се върнах към разпита, попитах пак Фългони защо Глори Дейс е подхвърлила пистолета в хотелската стая на Хектор Мойя.

— Трина Рафърти ми каза, че и двете с Глори Дейс са работели за Агенцията за борба с наркотиците, а оттам са искали да затворят Мойя за…

Форсайт скочи със скоростта на изтребител.

— Ваша Чест! Какви са основанията тук? Обвинението категорично възразява свидетелят и адвокатът да използват този процес, за да се скитат безцелно в полето на спекулациите.

Съдията отвърна рязко:

— Мисля, че този път господин Форсайт е прав. Господин Холър, дайте основания за твърденията си или продължете със свидетеля по друга тема.

И това беше краят на предимството на защитата. Трябваха ми няколко секунди, за да се съвзема и да преосмисля разпита. Поведох Фългони през серия въпроси, които трябваше да установят параметрите на ареста и присъдата на Мойя, като обърнах специално внимание на федералния наказателен кодекс, който позволява прокуратурата да иска обвинение по по-тежък състав и доживотна присъда заради притежание на огнестрелно оръжие и петдесет грама кокаин — количество, което по закон е повече от това за лична употреба.

Отне ми почти половин час, но накрая се върнах пак на това защо Глори Дейс — за която вече бяхме установили, че е Глория Дейтън — би подхвърлила пистолет в стаята на Мойя. Форсайт отново протестира, като каза, че основанията, които току-що съм дал, не са достатъчни, но съдията се съгласи с мен и отхвърли възраженията му.

— На основание на фактите, до които стигнахме по време на разследването, смятаме, че Глория Дейтън е била информатор на Агенцията за борба с наркотиците и е подхвърлила оръжието по заповед на човека от агенцията, който е отговарял за нея.

Ето. Вече го имаше в протокола. Крайъгълният камък на защитата. Хвърлих поглед към Форсайт. Той си записваше гневно нещо в бележника, без да вдига глава. Вероятно дори не искаше да вижда как са реагирали съдебните заседатели.

— И кой е човекът от агенцията, който е отговарял за нея? — попитах аз.

— Агент на име Джеймс Марко — отвърна Фългони.

Сведох очи и се направих, че си проверявам записките, за да може съдебните заседатели да запомнят добре името Джеймс Марко.

— Господин Холър? — подкани ме съдията. — Задайте следващия си въпрос.

Погледнах Фългони и се зачудих накъде да тръгна, след като името на Марко вече бе произнесено пред съдебните заседатели.

— Господин Холър! — подкани ме пак съдията.

— Да, Ваша Чест — отвърнах бързо. — Господин Фългони, откъде научихте името на Джеймс Марко като предполагаемия отговорник за Глория Дейтън от Агенцията за борба с наркотиците?

— От Трина Рафърти. Тя каза, че и двете с Глория са работили като информаторки на Марко.

— Трина Рафърти каза ли ви дали Марко я е карал да подхвърли пистолета в хотелската стая на господин Мойя?

Преди Фългони да отговори, Форсайт гневно възрази, като нарече цялата посока на разговора като „той каза, тя каза“. Съдията прие, без да изслуша аргументите ми. Помолих за разрешение да се доближа до катедрата и съдията неохотно ни даде знак да отидем при нея. Веднага минах на въпроса.

— Ваша Чест, защитата се чувства притисната. Съдът прие възражение срещу свидетелство, основаващо се на цитиране на думи на трети лица. Това не ми оставя друга възможност освен да поискам агент Марко да свидетелства. Както знаете, той беше в първоначалния списък със свидетелите, представен на съда преди четири дни. Само че не успяхме да му връчим призовка, нито лично, нито чрез Агенцията за борба с наркотиците.

Легоу сви рамене.

— И какво искате от съда? Да приеме свидетелство, основаващо се на цитиране на думи на трети лица? Няма да стане, господин Холър.

Започнах да кимам още преди тя да довърши.

— Знам, госпожо. Но си мислех, че съдебна заповед от вас с благословията на обвинението може да докара агент Марко в залата.

Легоу погледна Форсайт и вдигна вежди. Сега топката беше у прокурора.

— Ваша Чест, с радост бих се съгласил да подкрепя такава заповед — каза той. — Но той само ще дойде в залата, за да отрече тези невероятни обвинения. Ще бъде думата на уважаван агент срещу думата на една курва и аз…

— Господин Форсайт! — прекъсна го съдията. Гласът й бе станал по-силен от шепот. — Моля, покажете малко повече уважение и приличие в моята съдебна зала.

— Извинявайте, Ваша Чест — каза бързо Форсайт. — Проститутка. Искам да кажа, че накрая всичко ще се сведе до думата на агента срещу думата на проститутката и при това положение обвинението не би имало никакви притеснения.

— Много добре, да продължим — каза съдията. — Ще дам почивка петнайсет минути по-рано, за да обмислим съдебната заповед.

Върнахме се на местата си и аз погледнах към Фългони, който ме чакаше на свидетелската банка. Досега бе изглеждал спокоен и овладян. Смятах да променя това и да го запратя в посока, която не бяхме обсъждали и репетирали в дните преди процеса.

— Господин Фългони — започнах аз, — каква част от хипотезата за подхвърленото оръжие Глория Дейтън потвърди пред вас?

— Никаква — каза Фългони. — Пратих й призовка да даде писмени показания, но тя бе убита преди да говоря с нея.

Кимнах и сведох очи към записките си.

— И откога сте адвокат?

Тази рязка промяна на посоката изненада младия Слай.

— Ами… следващия месец ще станат две години и половина.

— И сте участвали и преди в съдебен процес?

— Имате предвид — в съда?

За малко да се изсмея на глас. Ако Фългони не беше мой свидетел, бих могъл да го унищожа с този отговор. Но сега ситуацията беше такава, че ми трябваше полумъртъв, преди да приключа с разпита.

— Да, в съда — казах сухо.

— Никога досега. Но познавам адвокати, които казват, че целта е да стоиш далеч от съда и да се погрижиш да не се стига до съд.

— От моята гледна точка в момента това не е лош съвет, господин Фългони. Можете ли да кажете на съдебните заседатели как вие само две години след като сте завършили право, без никога да сте влизали в съдебна зала, се озовавате с клиент като Хектор Мойя?

Фългони кимна.

— Бях му препоръчан.

— От кого?

— Всъщност от баща ми.

— И как се случи това?

Фългони ми хвърли поглед, който изтълкувах като предупреждение, че минавам отвъд граница, която предварително сме се разбрали, че няма да прекрачваме. Аз му върнах поглед, с който му казвах: „Ами лошо, Фългони, лошо. Под клетва си. Мой си“. Трябваше да му подскажа отговора.

— Моля, кажете на съдебните заседатели как баща ви ви е препоръчал на господин Мойя.

— Ами баща ми е в същия федерален затвор, в който е и Хектор. Познават се и той го прати при мен.

— Добре, значи поехте случая две години след като сте завършили право и подадохте жалба господин Мойя да се яви лично в съда, за да бъде изслушано искането му за отмяна на присъдата, прав ли съм?

— Да.

— Защото оръжието, заради което е осъден до живот, е подхвърлено.

— Да.

— И смятахте, че е подхвърлено от Глория Дейтън?

— Точно така.

— Защото така ви е казала Трина Трикс?

— Правилно.

— И преди да подадете жалбата, прочетохте ли протоколите от процеса срещу господин Мойя от две хиляди и шеста година?

— Повечето от тях, да.

— А този от произнасянето на присъдата, когато съдията го праща в затвора до живот?

— Да.

Помолих съдията да ми позволи да представя на свидетеля документ, който заведох като веществено доказателство номер 2 — протокол от съдебно заседание на 4 ноември 2006 г., на което е произнесена присъдата на Хектор Мойя.

Съдията одобри и аз пристъпих към Фългони, за да му дам документа. Вече беше отгърнат на страница с подчертани пасажи, които го помолих да прочете на съдебните заседатели.

— Какво е това, господин Фългони?

— Протоколът от заседанието на федералния съд, на което е произнесена присъдата. Това са коментарите на съдията.

— Това ли четохте, когато се подготвяхте да внесете жалбата от името на господин Мойя?

— Да.

— Добре. Как се казва съдията?

— Лиса Бас.

— Бихте ли прочели на съдебните заседатели подчертаните думи на съдия Бас?

Фългони се наведе и започна да чете.

— „Господин Мойя, представените факти за вас са отвратителни. Целият ви живот е пълен с престъпления, заемали сте висок пост в зловещия картел Синалоа. Вие сте хладнокръвен и агресивен човек и сте изгубили всякакъв човешки облик. Вие продавате смърт. Вие сте смъртта. И имам късмета днес да ви осъдя на доживотен затвор. Ще ми се да мога да направя повече. Честно казано, ще ми се да сте подсъден за престъпление, наказуемо със смъртна присъда, защото бих ви я дала.“

Спря да чете. Коментарите на съдията продължаваха, но ми се стори, че съдебните заседатели получиха достатъчно добра представа за общия им дух.

— Добре, значи прочетохте протокола от произнасянето на присъдата миналата година, докато се готвехте да подадете жалбата, така ли?

— Да.

— Значи докато сте подготвяли призовката на Глория Дейтън, сте били наясно с миналото на господин Мойя?

— Да.

— Тогава, господин Фългони, макар да сте млад и неопитен адвокат, не ви ли мина през ума, че може да е опасно да призовете Глория Дейтън да даде показания, при които вие без съмнение ще я питате дали е подхвърлила оръжие в хотелската стая на Хектор Мойя?

— Опасност от кого?

— Аз задавам въпросите, господин Фългони. Така става на истински процес.

Откъм мястото на съдебните заседатели се чу приглушен смях, но аз се направих, че не съм го чул.

— Господин Фългони, нима не сте разбирали, че като пратите призовка на Глория Дейтън и я назовете по име като лицето, което е подхвърлило оръжие в хотелската стая на Хектор Мойя, вие я поставяте в голяма опасност?

— Затова засекретих призовката. Тя не беше публична информация. Никой не знаеше.

— Ами клиентът ви? Той знаеше ли?

— Не съм му казал.

— Казахте ли на баща си, който е в същия затвор, в който е и Мойя?

— Но това е нелогично. Той не би могъл да я убие.

— Кой не би могъл?

— Хектор Мойя.

— Господин Фългони, трябва да отговаряте на въпросите, които ви задавам. Така няма да става объркване. Казахте ли на баща си, че сте идентифицирали жената, която според вас е подхвърлила оръжието в стаята на господин Мойя и че тя е Глория Дейтън?

— Да, казах на баща ми.

— А питали ли сте го дали той е казал това на господин Мойя преди смъртта на Глория Дейтън?

— Да, но това няма значение. Тя беше билетът на Мойя към свободата. Той не би я убил.

Кимнах и сведох за миг поглед към записките си, преди да продължа.

— Тогава защо сте питали баща си дали е съобщил името й на господин Мойя?

— Защото отначало не разбирах какво става. Помислих си, че е възможно той да е бил движен от желание за мъст или нещо подобно.

— В момента мислите ли го?

— Не, защото вече разбирам. Тя му е трябвала жива, за да спечели иска за отмяна на присъдата. Имахме нужда от нея.

Надявах се алтернативата на сценария, който току-що бях изложил, да е очевидна за съдебните заседатели. Засега стъпвах на пръсти. Исках сами да го проумеят, а след това щях да усиля убеждението им с още свидетелски показания. Когато хората си мислят, че сами са открили някаква информация, са по-склонни да й вярват.

Хвърлих поглед към Малъри Гладуел и видях, че си записва нещо в бележника — съдът дава бележници на всички съдебни заседатели. Май моят алфа съдебен заседател бе доловил внушението ми.

Обърнах се пак към Фългони. Това би бил идеалният момент да приключа, но Фългони все още бе под клетва и на свидетелската банка. Реших да не пропускам нито една възможност да набия в главите на всички тезата на защитата.

— Господин Фългони, опитвам се установя кое кога се е случило около жалбата от името на Хектор Мойя. Завели сте иска и сте пратили призовка на Глория Дейтън в началото на ноември, нали така?

— Да.

— А след това тя е убита в нощта на единайсети срещу дванайсети ноември?

— Не знам точната дата.

— Няма нищо, аз я знам. На сутринта на дванайсети ноември Глория е била мъртва, но трябва да минат още пет месеца, преди да има някакво раздвижване около иска, така ли е?

— Както вече казах, не помня дати. Мисля, че е така.

— Защо чакахте чак до април тази година, за да задвижите пак нещата и между другото да пратите призовка и на агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко? На какво се дължи забавянето, господин Фългони?

Фългони поклати глава, не знаеше какво да отговори.

— Аз просто… обмислях стратегията. Понякога тези неща се движат бавно, нали знаете?

— Да не би да е защото сте си дали сметка, че ако Глория Дейтън е нужна жива на Хектор Мойя, то може би има някой друг, който я иска мъртва?

— Не, не мисля, че това…

— Да не би да се страхувахте, господин Фългони, че сте отворили кутията на Пандора с иска за лично изслушване пред съда и може самият вие да сте в опасност?

— Не, не съм се страхувал.

— Заплашван ли сте от някой служител на правораздаването да потулите и да се откажете от иска от името на Мойя?

— Не, никога.

— Как реагира агент Марко на призовката през април?

— Не знам. Не бях там.

— А той дойде ли при вас, за да даде писмени показания?

— Не, още не е.

— Той лично заплашвал ли ви е, че ще ви се случи нещо, ако продължите с иска?

— Не, не е.

Взрях се продължително във Фългони. Сега той изглеждаше като уплашено малко момче, което би лъгало за всичко само и само да се измъкне.

Вече беше време. Вдигнах поглед към съдията и казах, че нямам повече въпроси.

32.

Форсайт разпитва Фългони цели деветдесет минути. Играеше твърдо. Ако аз на моменти бях правил така, че младия адвокат да изглежда глупаво, то прокурорът го изкара напълно некомпетентен. Форсайт очевидно имаше мисия и тя беше пълно унищожаване на надеждността на Фългони като свидетел. Бях използвал младия Слай, за да бъдат протоколирани няколко неща, които после щяха да се превърнат в отправни точки за мен. Единствената надежда на Форсайт да подкопае тези отправни точки пред съдебните заседатели бе да подкопае източника им. Трябваше така да изкара нещата, че заседателите да отхвърлят показанията на Фългони в тяхната цялост.

За малко да изпълни мисията си към края на деветдесетте минути. Фългони изглеждаше изцеден. Дрехите му изглеждаха някак си посърнали, позата му бе унила. Отговаряше на въпросите едносрично, съгласяваше се с почти всичко, което прокурорът твърдеше под формата на въпрос. Това бе Стокхолмски синдром — стараеше се да се хареса на похитителя си.

Опитах се да се намеся и да помогна, където мога, с възражения. Но Форсайт умело водеше разпита натам, накъдето бе решил, и възраженията ми бяха отхвърляни едно по едно.

В 4 и 15 най-накрая всичко свърши. Фългони бе освободен и когато стана от свидетелската банка, приличаше на човек, който не иска никога повече да стъпи в съдебна зала, въпреки че беше адвокат. Отстъпих назад към парапета, който ме делеше от публиката, и прошепнах на Сиско на първия ред да се погрижи младият Слай да не си тръгва. Трябваше да говоря с него.

Съдията разпусна съдебните заседатели за деня. След това ни повика заедно с Форсайт в кабинета си, за да приготвим съдебната заповед, която се надявахме да доведе Джеймс Марко в съдебната зала. Казах на Лорна, че това няма да отнеме много време, затова да слиза и да изкара колата от подземния паркинг, където я бе оставила сутринта.

Настигнах Форсайт в коридора, който се намираше зад съдебната зала и водеше към кабинета на съдията, и казах:

— Добра работа с Фългони. Сега поне вече има някакъв опит в съда.

Форсайт се обърна и ме изчака.

— Аз? Ти започна, освен това е твой свидетел.

— Жертвоприношение пред боговете. Налагаше се.

— Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази история с Мойя, но няма да мине, Мик.

— Ще видим.

— И каква е тази работа с новите имена в списъка? Имам деца, на които искам довечера да обърна внимание.

— Дай го на Ланкфорд. Той има време. Мисля, че си е изял децата.

Форсайт се засмя. Влязохме в кабинета. Съдията вече беше зад бюрото си, извърната към компютъра отстрани.

— Господа, да приключваме с това и да си тръгнем преди задръстванията.

Петнайсет минути по-късно си тръгнах през съдебната зала. Съдията бе издала заповед на Марко да се яви. Хората на шерифа трябваше да я предадат в Агенцията за борба с наркотиците на следващата сутрин. В нея се изискваше Агенцията да представи причина защо Марко не би могъл да се яви в съда в сряда в 10 сутринта. Това означаваше, че или техен адвокат, или самият Марко трябва да присъства. Ако това не свършеше работа, съдия Легоу щеше да издаде заповед за арест на Марко и тогава наистина щеше да стане интересно.

Намерих Сиско и младия Слай да седят на една пейка в коридора. Един от хората на Мойя се бе разположил на друга пейка в другия край на коридора. Другият бе тръгнал след Лорна, която беше слязла да вземе колата.

Отидох при Сиско и Фългони и казах на младия Слай, че знам колко му е било трудно, но високо ценя помощта, която е оказал по делото на клиента ми. Казах му също, че нямам търпение да работя с него по иска във федералния съд.

— Бях прав за теб, Холър — отвърна той.

— Да, и кога точно? — попитах.

— Когато ти казах, че си задник.

Стана и понечи да си тръгне.

— А сега вече съм сигурен — добави той. — Убедих се.

Със Сиско го гледахме как върви към асансьора. Хубавото нещо на окъсняването в съда е, че напливът за асансьорите намалява и не се чака толкова много. Фългони бързо се качи и изчезна.

— Приятен тип — каза Сиско.

— Трябва да видиш баща му — отвърнах. — Още по-приятен е.

— Не бива да говоря лошо. Може някой ден да работя за него — каза Сиско.

— Може би си прав.

Подадох му копие от съдебната заповед и той го прегледа.

— Някой в сградата на федералните вероятно ще си избърше задника с това.

— Вероятно си прав, но е част от играта. За всеки случай трябва да сме готови за Марко в сряда.

— Добре.

Станахме и тръгнахме към асансьорите. Човекът на Мойя ни последва.

— Към заседателната зала ли си? — попитах Сиско.

Екипът ми се събираше всеки следобед там. Анализирахме случките от изминалия ден и събирахме идеи за следващия. Споделяхме успехите и пораженията. Днес според мен бяхме по-скоро успешни. Събранието щеше да е приятно.

— Ще дойда — отвърна Сиско. — Просто преди това трябва да спра на едно място.

— Добре.

Излязох от съда, тръгнах по улица „Спринг“ и видях лексуса на Лорна паркиран пред два линкълна, които чакаха клиентите си адвокати. Подминах линкълните и почти бях посегнал да отворя задната врата на колата на Лорна, но реших да не я излагам и седнах отпред.

— Предполагам, че вече съм „Адвокатът с лексуса“ — казах. — Може да направят продължение на филма.

Тя не се усмихна, а попита:

— Към заседателната зала ли?

— Ако нямаш нищо против. Искам да съм сигурен, че сме готови за утре.

— Разбира се.

Тя рязко се отдели от тротоара, без да огледа платното, засече един моторист и той я наруга. Изчаках малко. Бях женен за нея за кратко. Познавах настроенията й и знаех, че тихите диалози с кратки реплики могат да кипнат, ако бъдат оставени на котлона твърде дълго.

— Какво има? Разстроена си.

— Не съм.

— Напротив. Кажи ми.

— Защо накара Силвестър младши да те чака след заседанието?

Присвих очи, опитвах се да направя връзка между чакането на Младши и нейното лошо настроение.

— Не знам. Сигурно защото исках да му благодаря, че свидетелства. Беше тежък ден за него.

— И чия е вината за това?

Сега разбрах защо се държи така с мен. Изпитваше съжаление към младия Слай.

— Виж, Лорна, хлапето е напълно некомпетентно. Трябваше да покажа това, защото ако не го бях направил, щях да изглеждам също толкова некомпетентен, когато Форсайт обърше пода с него. Освен това някой ден той ще ми благодари за това. По-добре сега да му е тежко, отколкото по-късно.

— Както кажеш.

— Да, както кажа. Знаеш ли какво? Ърл никога не ми е давал акъл как да си работя делата.

— И виж какво му се случи.

Това беше като стрела в гърба.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Стига, Лорна, не хвърляй всичко върху мен. Не мислиш ли, че вече и без това нося достатъчно вина?

Всъщност бях изненадан, че й бяха трябвали цели два месеца, за да ми го каже.

— Знаеше, че те следят. Знаеше за проследяващото устройство в линкълна.

— Да, проследяващо устройство. За да знаят къде ходя. Не за да могат да ни убият. Това не сме го допускали. Сложили ни бяха проследяващо устройство, не бомба, за бога.

— Когато отиде при Мойя, трябваше да се сетиш, че те ще разберат, че си разгадал всичко, и ще стане опасно.

— Това е лудост, Лорна. Защото аз не съм разгадал всичко. Нито тогава, нито сега. Все още карам на мускули. Освен това се обадих на Сиско, докато бях там. Той ме увери, че индианците са ни следили и нямаме опашка. Затова взех решение да изтеглим индианците, защото ни струваха доста, а ти непрекъснато ми даваше зор за пари.

— Значи обвиняваш мен?

— Не, не те обвинявам. Не обвинявам никого, но очевидно някой е пропуснал нещо, защото сме имали опашка.

— И Ърл беше убит.

— Да, Ърл беше убит и убийците му засега се измъкват. А аз трябва да живея с решението си да изтеглим наблюдението, не че то щеше да промени нещо.

Вдигнах ръце в знак че се предавам.

— Виж, не знам защо всичко това избива точно в този момент, но може ли повече да не говорим на тази тема? Намирам се насред процес и жонглирам с резачки. Така никак не ми помагаш. Виждам лицето на Ърл всяка нощ, когато се опитвам да заспя. Ако ще се почувстваш по-добре, ако знаеш, че духът му ме преследва — добре, така е.

През следващите двайсет и пет минути пътувахме в мълчание. По броя на паркираните зад сградата на „Санта Моника“ коли, сред които имаше и няколко изпочупени вана, можех да кажа, че събранието ни ще има музикален съпровод. Според правилата на сградата групите имаха право да репетират след 4 следобед.

Продължихме да мълчим, докато се возехме в товарния асансьор. Обувките ни нервно потропваха по дървения под. Звукът отекваше и в празното помещение, докато вървяхме към заседателната зала.

Вътре беше само Дженифър Арънсън. Спомних си, че Сиско бе казал, че има някаква работа преди това.

— Е, как мина? — попита Арънсън.

— Доста добре. Играта тръгна. Дори успях да предложа на Форсайт да остави Ланкфорд да прегледа новия списък със свидетели.

— Имам предвид процеса. Как беше Фългони?

Погледнах Лорна, вече наясно със симпатиите й към Слай младши.

— Свърши си работата.

— Приключихме ли с него?

— Да, поне засега.

Дженифър бе направила новия списък със свидетели, като се бе погрижила всяко добавено име да има някаква връзка с процеса, така че да можем да обосновем присъствието му. С изключение на едно.

— Форсайт възрази категорично, че съдията му е дала време само до утре сутринта, за да отговори. Затова ми трябваш там, тъй като знаеш имената по-добре от мен. Свободна ли си сутринта?

— Да. Аз ли ще отговарям, или само ще ти шепна?

— Ти ще отговаряш.

При мисълта, че ще застане срещу Форсайт в съда, тя се оживи.

— Ами ако той спомене Стратън Стергос?

Помислих малко, преди да отговоря. Чувах как някой свири рифове на електрическа китара някъде из сградата.

— Първо, няма „ако“. Стергос ще бъде споменат. Когато това стане, започваш да отговаряш, след това поглеждаш леко към мен, сякаш ме питаш дали не казваш прекалено много. И аз се намесвам и поемам оттам нататък.

Новият списък със свидетели, който бях предал, бе внимателно премислена част от стратегията ни. Всяко име, което бяхме добавили, имаше поне минимална връзка със случая „Глория Дейтън“. Можехме лесно да обосновем нуждата лицето да свидетелства. Истината беше, че можехме да призовем много малко от тези лица в залата. Повечето бяха добавени в списъка, за да прикрием едно-единствено име: Стратън Стергос.

Стергос не беше нито директно, нито индиректно свързан с Дейтън. През последните двайсет години обаче той бе живял в Глендейл срещу къща, в която през 2003 година били убити двама наркодилъри. Смятах, че именно при разследването на тези убийства е бил сключен нечестив съюз между тогавашния детектив от полицията Лий Ланкфорд и агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Имах нужда да изтръгна този съюз из корен и да намеря начин да го свържа с Глория. Това се нарича приложимост. Трябваше да докажа, че случаят в Глендейл е приложим към случая с Дейтън, иначе никога нямаше да успея да предам тезата си на съдебните заседатели.

— Значи се надяваш Ланкфорд да направи проучването и да открие името на Стратън Стергос? — попита Дженифър.

Кимнах.

— Ако извадим късмет.

— И след това да направи грешка.

Пак кимнах.

— Ако извадим още по-голям късмет.

Като по поръчка точно тогава влезе Сиско. Дадох си сметка, че докато е прекосявал таванското помещение, здравенякът не е издал нито звук. Отиде до каната с кафе и започна да си налива.

— Сиско, това е старо — предупреди го Лорна. — От снощи е. Дори не е претоплено.

— Ще свърши работа — каза Сиско.

Остави стъклената кана върху студения нагревател и отпи. Всички направихме физиономии. А той се усмихна.

— Какво толкова? Имам нужда от кофеин. Настаняваме се около къщата и може да будувам цяла нощ.

— Значи всичко е готово? — попитах.

Той кимна.

— Току-що проверих. Готови сме.

— Тогава да се надяваме, че Ланкфорд ще свърши своята работа.

— И тогава какво ще стане?

Наля си още кафе.

— Ще направя ново — каза Лорна.

Стана, заобиколи масата и тръгна към съпруга си.

— И това става — каза Сиско. — И без това няма да остана дълго. Трябва да отида при екипа.

Лорна спря и го погледна. Лицето й беше пребледняло.

— Какво? — каза Сиско.

— С какво се занимаваш? — попита тя. — Колко е опасно?

Сиско сви рамене и ме погледна.

— Взели сме предпазни мерки — казах аз. — Но… те са въоръжени.

— Винаги внимаваме — добави Сиско.

Вече разбирах откъде бе дошъл разгорещеният спор между мен и Лорна в колата. Тя се тревожеше за съпруга си, тревожеше се, че съдбата, която бе сполетяла Ърл Бригс, може да почука и на нейната врата.

33.

Сиско ми звънна в полунощ. Бях в леглото с Кендъл. Преди това се бях измъкнал през задната врата на дома си и пак бях взел такси, за да отида да се видя с нея. Хората на Мойя все още ме пазеха през нощта, но ги зарязвах, когато отивах да се видя с Кендъл, защото тя не бе съгласна да са край нея. Както обикновено, откакто бе започнал процесът, вечеряхме късно в суши бара, след като тя затвори студиото, а след това се върнахме в нейното жилище. Бях заспал дълбоко и сънувах автомобилни катастрофи, когато Сиско се обади. Трябваше ми малко време, за да осъзная къде съм и какво означава това обаждане.

— Записахме ги — каза Сиско.

— Кого по-точно?

— И двамата. Ланкфорд и Марко.

— Заедно, в един кадър?

— В един кадър.

— Добре. Направиха ли нещо?

— О, да. Влязоха.

— Имаш предвид — влязоха с взлом?

— Аха.

— Мамка му! И го имате това на запис?

— Имаме го, даже още нещо. Марко подхвърли в къщата наркотици. Хероин.

Направо останах без думи. За по-добро не можех и да мечтая.

— И това също го записахте?

— Да. Всичко. Искаш ли вече да махнем камерите?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Не — казах накрая. — Искам да останат. Платихме на Стергос за две седмици. Нека всичко си стои на мястото. Никога не се знае.

— Сигурен ли си? Имаме ли пари за това?

— Да, сигурен съм. И не, нямаме пари.

— Е, не ти трябва да ядосваш тези момчета.

За малко да пусна шегичка как ядосваме индианците още откакто Колумб е пристигнал тук, но реших, че не е време да проявявам чувство за хумор.

— Ще измисля нещо.

— Добре.

— Ще се видим утре сутринта. Мога ли да видя нещо от записа?

— Да, ще го сваля на айпада на Лорна. Ще го гледаш по пътя към съда.

— Добре.

След като затворих, проверих съобщенията си, за да видя дали не съм получил нещо от дъщеря ми. Пращах й новини от процеса всяка вечер, казвах й как вървят нещата и какво се очаква на следващия ден. Бяха предимно лоши съобщения, докато не започна представянето на защитата. Сега аз владеех положението. Докато пътувах с таксито, й бях написал за точките, които отбелязах с Валенцуела и Фългони.

Но както обикновено нямаше отговор, нито какъвто и да е знак от нея. Оставих телефона на нощното шкафче и пак положих глава на възглавницата. Ръката на Кендъл се промъкна изотзад по гърдите ми.

— Кой беше?

— Сиско. Тази вечер е свършил добра работа.

— Браво на него.

— Не, браво на мен.

Тя ме притисна и усетих колко силна е станала след толкова години занимания с йога.

— Заспивай — каза ми.

— Не мисля, че ще мога — отвърнах.

Но се пробвах. Затворих очи и се опитах да не се върна в предишния сън, да се измъкна от него. Не го исках. Опитах да си представя как дъщеря ми язди черния кон с бялата ивица на носа. Във видението ми не носеше каска и косата й се вееше, докато конят препускаше в галоп през голото поле, обрасло с висока трева. Точно преди да се унеса осъзнах, че момичето е дъщеря ми, но от година по-рано, когато все още си говорехме и се виждахме през уикендите. Последната ми мисъл преди да се предам на изтощението и да заспя, бе дали тя завинаги ще остане застинала на тази възраст в сънищата ми. Или ще имам с нея и други преживявания, върху които да градя нови сънища.

След два часа телефонът иззвъня отново. Кендъл изсумтя, докато успея да го грабна от нощното шкафче. Вдигнах, без да поглеждам дисплея.

— Сега пък какво?

— Как какво? Как си позволяваш да се държиш така със сина ми в съдебната зала?

Не беше Сиско. Беше Слай Фългони старши.

— Слай? Виж сега, почакай…

Станах и излязох от стаята. Не исках повече да притеснявам Кендъл. Седнах на плота в кухнята и заговорих тихо.

— Слай, направих каквото бе необходимо за клиента ми и сега не му е времето да го обсъждаме. Факт е, че се справи, прекалено късно е и не ми се говори.

Последва дълго мълчание, а след него въпрос.

— Включи ли ме в списъка?

Ето затова всъщност се обаждаше. Заради себе си. Слай имаше нужда от ваканция от федералния затвор, затова бе поискал името му да бъде добавено в списъка със свидетели. Бе решил, че желае да се поразходи с буса от Викторвил и да прекара ден-два в затвора в Лос Анджелис, просто за да смени обстановката. Нямаше значение, че делото „Ла Кос“ не се нуждаеше от показанията му. Караше ме да измисля основание да го включа в списъка. Ако успеех, винаги можех да кажа на съдията, че съм променил решението и стратегията си и че той повече не ми е необходим. Щяха да го върнат във Викторвил след кратката почивка.

— Да — отвърнах. — В списъка си. Но той все още не е одобрен. Това ще стане утре рано сутринта и с нищо няма да помогнеш, като ме будиш така. Имам нужда от сън, Слай, за да съм във форма и да спечеля.

— Добре, разбрах. Наспи се за красота, Холър. Ще чакам да ми пратиш съобщение и по-добре не се ебавай с мен за това. Синът ми е глупак. Днес е получил добър урок. Аз обаче нямам нужда от уроци. Искам да ме призовеш за свидетел.

— Ще направя каквото е по силите ми. Лека нощ.

Прекъснах връзката преди той да ми отговори и се върнах в спалнята. Канех се да се извиня на Кендъл за второто неканено позвъняване, но тя вече бе заспала.

Щеше ми се и аз да можех така лесно да направя същото. Но второто обаждане непоправимо разбърка цикъла на съня ми. Въртях се неспокойно в леглото през по-голямата част от остатъка на нощта, дремнах само около час, преди да стана.

Сутринта си повиках такси, за да може Кендъл да поспи. За щастие бях започнал да оставям дрехи в дома й и облякох костюм, който не беше много чист, но поне бе различен от предния ден. След това се измъкнах от къщата, без да я будя. Лорна вече ме чакаше в лексуса, когато таксито спря пред жилището ми малко след осем. И хората на Мойя бяха там в тяхната си кола, готови да ни ескортират до центъра. Трябваха ми две минути, за да вляза и да си взема куфарчето. След това слязох и се качих в колата.

— Да вървим.

Лорна рязко отлепи от тротоара. Виждах, че все още ми е ядосана.

— Хей, не аз закъснях десет минути — каза тя. — Дойдох навреме и трябваше да те чакам. Да не споменавам, че чаках заедно с две горили от картела, от които всички ги побиват тръпки.

— Добре, добре. Да не говорим за това, става ли? Имах тежка нощ.

— Какъв късметлия.

— Нямам предвид в този смисъл. Сиско ме събуди, след това и Слай старши се обади да ме дъвче и общо ми се събраха най-много три часа сън. Сиско качи ли видеото на айпада ти?

— Да, в чантата отзад е.

Пресегнах се между седалките към чантата й на пода. Беше голяма като пазарска торба и тежеше цял тон.

— Какво толкова носиш вътре?

— Всичко.

Не поисках повече обяснения. Успях да вдигна чантата на предната седалка, отворих я и намерих айпада. Оставих я на пода между краката си, за да не си разтегна мускул, като я върна там, където беше.

— Трябва да е на екрана, готово за пускане — каза Лорна. — Само натисни копчето.

Отворих калъфа на айпада, включих екрана и видях стопирания кадър на предната врата на къщата, в която знаех, че живее Стратън Стергос. Камерата снимаше отдолу и качеството не беше страхотно, тъй като единственото осветление идваше от лампата на верандата до пътната врата. Предположих, че хората на Сиско са снимали със скрита камера в саксията или в някоя друга украса на верандата. Ракурсът беше страничен, така че всеки, който почукаше на вратата, щеше да бъде уловен в профил.

Натиснах бутона за пускане и гледах няколко секунди, в които нищо не помръдваше и не се случваше. След това на верандата се появи мъж, поколеба се и погледна назад. Беше Ланкфорд. Обърна се и почука на вратата. Изчака отговор. Аз също чаках.

Нищо не се случваше. Знаех, че никой няма да му отговори, но въпреки това моментът беше напрегнат.

— Откъде искаш да мина днес? — попита Лорна.

— Задръж за минута — казах. — Остави ме да гледам.

Видеото нямаше звук. Ланкфорд почука отново, този път по-силно. След това погледна някъде зад камерата и поклати глава. Очевидно по посока на някой, който не влизаше в обхвата на обектива. Пак се обърна и пак почука още по-силно.

Никой не му отговори. Вторият мъж също се качи на верандата и отиде отдясно на Ланкфорд, за да погледне през прозореца до вратата. Сложи длани до очите си и се наведе към стъклото. Лицето му остана скрито, докато не се отдръпна. Обърна се към Ланкфорд и му каза нещо. Беше Джеймс Марко.

Спрях видеото, за да ги разгледам. Знаех, че този кадър ще предизвика прелом в делото. Беше напълно логично и приемливо Ланкфорд да се появи на прага на човек от списъка със свидетели, тъй като той бе назначен от прокуратурата да работи по случая. Но събирането му с агент Джеймс Марко от Агенцията за борба с наркотиците на предната веранда напълно променяше нещата. Пред мен стоеше дигитално доказателство, което свързваше Марко с Ланкфорд и събитията около убийството на Глория Дейтън. Минималното, което можех да постигна с него, бе разумно съмнение.

— Къде е Сиско в момента?

— Прибра се, даде ми това и легна да спи. Каза, че ще дойде в съда към десет.

Кимнах. Заслужаваше да се наспи.

— Е, справил се е добре.

— Изгледа ли целия запис? Каза, че трябва да го гледаш до края.

Натиснах бутона. На Ланкфорд и Марко им писна да чакат някой да им отвори и слязоха от верандата. Зачаках. Нищо не се случваше. Никакво движение по верандата.

— Какво е това…

Тогава видях. Беше бледа сянка от другата страна на верандата, но я видях. Единият или и двамата вървяха отстрани на къщата.

След това видеозаписът смени гледната точка и показа кадри от камерата в задния двор, насочена към задната врата на къщата. Забелязах, че таймкодът скочи 10 секунди назад. Гледах и чаках и накрая видях два силуета да излизат от двата странични двора и да се срещат пред задния вход. Под светлината над вратата успях да различа лицата им. Бяха Ланкфорд и Марко. Ланкфорд почука, но Марко не изчака отговор, а клекна и започна да се мъчи да отключи с шперц.

— Невероятно — казах. — Не мога да повярвам, че го имаме.

— Какво е това? — попита Лорна. — Сиско не искаше да ми каже. Информира ме само, че е свръхсекретно и щяло да обърне мача.

— Така е, обръща мача. Ще ти кажа след минута. Не е свръхсекретно.

Мълчаливо догледах останалата част от записа. Марко отключи вратата, обърна се назад към Ланкфорд и кимна. След това се скри вътре, а Ланкфорд остана да чака навън с гръб към входа и да наблюдава да не дойде някой.

След това гледната точка рязко се смени и видях вътрешността на къщата от тавана на кухнята. Беше снимана с камера с обектив рибе око, най-вероятно скрита в детектор за дим. Марко мина под камерата, докато отиваше от задната врата към коридора, но после се обърна и се върна в кухнята. Отиде до хладилника, отвори фризера и бръкна вътре. Започна да разглежда замразените храни, накрая избра пакет с две багети. Тъй като живеех сам, много добре познавах марката и храната. Марко внимателно отвори пакета, без да разкъса опаковката. Извади една от опакованите с найлон багети, сложи я под мишница, бръкна в джоба на черното си кожено яке и извади нещо. Ръката му се движеше прекалено бързо, за да разбера какво е, но каквото и да беше, той го пъхна в пакета, а след това сложи обратно батетата върху него. Прибра опаковката във фризера и се върна към задната врата.

Гледната точка отново се смени, бяхме отново навън и видях Марко да излиза от къщата и да заключва вратата. Беше прекарал вътре по-малко от минута. Кимна на Ланкфорд и двамата се разделиха и се върнаха по същите пътища, по които бяха дошли. И тук видеозаписът свършваше.

Вдигнах поглед, за да видя къде сме. Лорна всеки миг щеше да завие от Сънсет Булевард по магистрала 101. От естакадата виждах, че тя се е превърнала в обичайния сутрешен паркинг. Усетих първото свиване под лъжичката, което ми се случваше винаги, когато си помислех, че може да закъснея за дело в съда.

— Защо мина оттук?

— Защото те питах и ти ми каза да си мълча. Всеки ден опитваш различен маршрут, нямах представа какво искаш.

— Ърл се гордееше, че винаги успява да избегне задръстванията. Винаги опитваше различни маршрути.

— Е, Ърл вече го няма.

— Знам.

Замислих се за това, което току-що бях видял на записа. Все още не бях сигурен как да го използвам, но нямах никакво съмнение, че е чисто злато. Бяхме заснели как агент, който обича да нарушава правилата, и неговият съучастник подхвърлят наркотици в къщата на Стратън Стергос в опит да го унищожат или да го контролират като свидетел. Доста повече от това, което бях очаквал.

Подсвирнах тихичко, докато изключвах айпада, а след това го пуснах в чантата на Лорна.

— Добре, а сега може ли да ми кажеш какво е това и защо си толкова развълнуван, че чак подсвиркваш?

Кимнах и казах:

— Нали разбра, че вчера допълнихме списъка със свидетелите?

— Да, а съдията иска да говорите за това днес.

— Точно така. Е, това бе част от постановка.

— Искаш да кажеш като един от ходовете на Сийгъл?

— Да, но този си е мой. Наричаме го „Марко Поло“. В допълнения списък има много нови имена. Ти чу, че Форсайт се оплака от това.

— Да.

— Та едно от имената там е Стратън Стергос. Списъкът е направен така, че да изглежда все едно го крием, че все едно пробваме да го пробутаме сред другите. Поставен е сред имената на съседите на Глория. Постановката беше да накараме обвинението да си мисли, че кроим нещо, и да търси името, което уж сме скрили.

— Стратън Стергос.

— Точно така.

— Кой е Стратън Стергос?

— Не е важно кой е. А къде живее. Този видеозапис е от дома му в Глендейл. Той се намира точно срещу една къща, в която преди десет години са убити двама наркодилъри.

— И това какво общо има с Глория Дейтън?

— Няма, поне пряко. Но се опитвахме да установим каква е връзката между Ланкфорд, детектива на прокуратурата, който е следил Глория преди да бъде убита, и агент Марко от Агенцията за борба с наркотиците, на когото тя е доносничела. За да сработи защитната ни теза, тези двамата трябва да са свързани по някакъв начин. Точно по това работеше Сиско. Решихме, че връзката май е в това двойно убийство. Главен разследващ по него е бил детективът от полицията в Глендейл Лий Ланкфорд. А двете жертви са били свързани с картела Синалоа — този на Хектор Мойя. Знаем, че Марко има зъб на Мойя още оттогава, така че е логично неговият Междуведомствен отдел за борба с картелите да е знаел и може би дори да е разследвал двамата мъже, убити в онази къща.

— Ясно…

Това бе нейният начин да каже, че все още не й е ясно.

— Мислехме, че връзката е двойното убийство, но Сиско намери документацията от разследването на Ланкфорд и никъде в нея не се споменава нито Марко, нито отделът му. Затова направихме постановката със списъка на свидетелите, за да извадим на светло връзката им, ако има такава.

Посочих чантата й, където беше айпадът.

— Видеозаписът я доказва. Ланкфорд и Марко са свързани и ще обърна процеса с главата надолу с това. То наистина обръща мача. Само трябва да реша кога точно да го обърна.

— Но каква е постановката? Каква е връзката на Стергос?

— Няма такава връзка. Той просто живее срещу къщата, където са убити двамата дилъри. Решихме, че можем да го използваме, за да извадим на светло Ланкфорд и Марко.

— Съжалявам. Не се ядосвай, но все още не разбирам.

— Не се ядосвам. Виж, Ланкфорд сега работи за прокуратурата. Назначен е по делото на Ла Кос, за да го наблюдава, защото ако си спомняш, той е следил Глория вечерта, когато е убита. А сега задачата му е да работи с Форсайт и да му помага да отвръща на ходовете на защитата. Веднага след края на заседанието вчера двамата с Форсайт сядат да прегледат новия списък със свидетелите и да се опитат да разберат какво съм намислил. Кой е важен и кого наистина ще призова да свидетелства.

— И виждат името на Стратън Стергос.

— Точно така. Виждат го и то не им говори нищо. Тогава Ланкфорд си влиза в ролята. Нали е детектив. Има компютър и достъп до цял куп бази данни на правораздаването. Много бързо открива, че Стратън Стергос живее на Сейлъм стрийт в Глендейл, и това веднага му прави силно впечатление, защото преди десет години е разследвал двойно убийство там.

— Двойно убийство, което така и не е разкрил.

— Точно така. И или на своя глава, или по молба на Форсайт тръгва да проверява господин Стергос и връзката му със случая Дейтън. Със Сиско си мислехме, че точно така ще стане. Освен това мислехме — или по-точно се надявахме — че ако това двойно убийство е връзката между него и Марко, той може да се обади на другарчето си от Агенцията за борба с наркотиците и да каже: „Трябва да проверя този тип. Ще ми удариш ли едно рамо, ако се окаже, че имаме проблем?“.

— И сте нагласили камерите. Сега вече разбирам. Но какво се е случило със Стергос?

— Преди седмица почукахме на вратата му и казахме, че искаме да наемем къщата му за две седмици за снимки на филм.

— Представили сте се за търсачи на снимачни площадки или нещо такова?

— Точно така.

Усмихнах се, защото измамата, която бяхме използвали, всъщност не беше измама. Ние наистина бяхме заснели филм. Само че премиерата му нямаше да е след дефиле по червения килим по Холивуд Булевард, а в 120-о отделение на Наказателния съд на Темпъл стрийт в центъра.

— И Стергос взе парите от нас и заведе жена си на ваканция на гости на дъщеря им във Флорида. Нагласихме камерите из къщата и заложихме Стратън Стергос в списъка със свидетелите като дълбинен взрив. И сега имаме това.

Посочих чантата на пода между краката ми.

— От записа се вижда, че Марко изчаква — продължих. — Ланкфорд отива сам до вратата. Ако Стергос си беше у дома и бе отворил, той щеше да започне напълно законен разговор. Нали се сещаш? „Работя за прокуратурата, името ви е в списъка със свидетели. Какво знаете за това?“ И така нататък. Марко щеше да изчака скрит, но готов да действа, ако Ланкфорд реши, че имат проблем със Стергос.

— Готов за какво? — попита Лорна.

— За каквото е необходимо. Виж какво стана с Глория. Виж какво стана с Ърл. Този тип няма граници. Виж какво има на записа. Стергос не си е у дома и Марко влиза вътре и подхвърля наркотик във фризера. За да могат да се върнат и да арестуват Стергос, ако се наложи. Така той няма да може да свидетелства, или пък ако го направи, надеждността му ще бъде съсипана.

— Всичко това е невероятно.

— И ще се превърне в чисто злато в съда. Само трябва да измисля кога да го изстреляме.

Едвам се удържах на едно място, докато мислех за възможните начини, по които можехме да използваме видеозаписа.

— Не трябва ли да го предадеш в полицията? — попита Лорна.

— Не. Записът си е наш. Мисля да го използваме, за да ги насъскаме един срещу друг, да видим дали някой от тях няма да се обърне срещу другия. По-слабият. Нищо не въздейства на съдебните заседатели по-силно от вътрешен човек, който си изпява и майчиното мляко. Това е по-добро от видеозапис. По-добро е и от шибана ДНК проба.

— Ами Стергос? Какво смятате да направите, за да го защитите? Замесили сте го в това и той няма…

— Не се тревожи за него. Първо, сигурен съм, че Сиско се е погрижил за наркотика, който подхвърли Марко. Второ, имаме записа. Никой няма да обвини Стергос в нищо. Той си лежи някъде на плажа във Флорида и е четири бона по-щастлив.

— Четири бона! И откъде дойдоха?

— Дадох мои пари.

— Мики, дано не си бръкнал в спестяванията за колеж на Хейли. Само това остана да направиш, за да я отблъснеш съвсем.

— Казвам ти, не съм.

Тя не отговори и не изглеждаше доволна, вероятно защото виждаше, че лъжа. Но щеше да мине повече от година, преди тези пари да ми потрябват, за да платя за колежа.

Погледнах си часовника и след това вдигнах очи към бавнодвижещата се река от стомана пред мен.

— Виж дали не може да отбиеш по Алварадо — посъветвах Лорна. — Никога няма да се измъкнем оттук с тази скорост.

— Както кажеш.

Отново ядосаният й тон. Все още се сърдеше, че бях закъснял с десет минути. Или може би за мястото, на което съм бил, за да закъснея с десет минути. Или пък това бе отзвук от вчерашния ни напрегнат разговор. Нямаше значение. Липсваше ми Ърл. Той никога не влагаше емоции в коментарите си. Никога не се губеше и знаеше какво да направи, за да не заседнем насред неподвижен трафик, когато бързах за съда.

— Ами ако планът „Марко Поло“ не бе проработил? — попита Лорна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако не бяха открили Стратън Стергос в списъка? Какво щеше да стане тогава?

Помислих за момент, после казах:

— Имахме и други стратегии. А и досега се справям добре в процеса. Още на първия ден от представянето на тезата на защитата успях да подкопая обвинението на прокуратурата. В доста добра форма сме и без това.

Побутнах чантата й с крак.

— Но сега… всичко се променя.

— Да се надяваме.

34.

Някак си успяхме да стигнем до Отделение 120 една минута преди девет. Форсайт вече седеше на банката си, а Ланкфорд се бе настанил прилежно зад него на стол до парапета. На адвокатската маса седеше самотна Дженифър Арънсън. Още нямаше нужда приставите да водят Ла Кос от ареста, защото съдебните заседатели щяха да дойдат чак след обсъждането на допълнения списък със свидетелите.

Размених си поглед с Ланкфорд, преди да седна.

— Мислех, че няма да успееш да дойдеш навреме — прошепна ми Дженифър паникьосано.

— И сама щеше да се справиш. Но нещата се промениха от снощи. Трябва аз да поема. Съжалявам, но няма достатъчно време, за да ти обясня промяната в стратегията. Случиха се разни работи.

— Какви?

Преди да успея да й отговоря, секретарката забеляза, че всички юристи вече са тук, и ни каза, че съдията иска да обсъдим новия списък със свидетелите в кабинета й. Станахме, тя ни отвори вратата и ни пусна в коридора зад съдебната зала.

Съдия Легоу очакваше двама души. Видя Дженифър и ми каза да взема един от столовете край заседателната маса и да го донеса пред бюрото й. Седнахме там. Дженифър се оказа между мен и Форсайт. Аз небрежно заех стола вдясно, да може съдията да ме вижда от лявата си страна.

— Реших, че ще е по-добре да обсъдим списъка в кабинета ми, за да можем да говорим по-свободно — каза Легоу. — Роза, вече говорим официално.

Роза беше стенографката, която седеше в левия ъгъл зад съдията. Забелязах, че Легоу поиска да започне да се води протокол чак след като заяви желание да скрием от медиите настоящата процедура.

Можех да възразя срещу закритото обсъждане, но не мислех, че ще постигна нещо, пък и със сигурност така нямаше да спечеля точки пред съдията. Затова не направих нищо, макар да усещах как Дженифър се взира в мен и очаква да протестирам. По правило за обвиняемия е винаги по-добре всичко да се случва на открити заседания. Така се разсейват обществените подозрения, че се правят скрити сделки и се крие информация.

Съдията назова присъстващите за протокола и продължи:

— Господин Форсайт, доколкото разбирам, сте имали време да прегледате допълнения списък със свидетели на защитата. Защо не започнем с вашия отговор?

— Благодаря, госпожо. Времето едва стигна на мен и моя детектив да прегледаме имената в този списък. Погрешно е да го наричате „допълнен“, Ваша Чест. Добавянето на трийсет и три имена не е обикновено допълнение. Това е съвсем нов списък, и то напълно ненужен. Можете да очаквате обвинението да…

— Ваша Чест — намесих се аз, — налага се да прекъсна господин Форсайт, защото мисля, че защитата може да предложи компромис, който може да реши този проблем и дори да зарадва прокурора.

Извадих от вътрешния си джоб списъка, който бях направил в колата тази сутрин, докато Лорна караше по Алварадо, където успя да се измъкне от задръстването. Бяхме спрели да говорим за случилото се предната вечер в Глендейл и аз се бях захванал със списъка и с това, което смятах да кажа пред съдията.

— Слушам ви, господин Холър — каза съдия Легоу. — Какво е вашето предложение?

— Ето копие от допълнения списък, на което съм зачертал всички имена, с които си мисля, че можем да направим компромис.

Подадох листа на съдията. Нямах още един екземпляр за Форсайт. Само след пет секунди четене съдията вдигна изненадано вежди.

— Господин Холър, задраскали сте всички без едно, две… пет имена. Как така двайсет и девет души, които бяха толкова важни вчера, така лесно и бързо отпаднаха?

Кимнах, все едно се съгласявах, че действията ми са абсурдни.

— Единственото, което мога да кажа, госпожо, е, че през последните двайсет и четири часа защитата промени из основи възгледите си относно начина, по който да представлява господин Ла Кос.

Погледнах към Дженифър. Тя знаеше за „Марко Поло“, но нямаше представа какво се бе случило предната вечер в Глендейл. Но разпозна ключовата реплика, на която трябваше да се включи, и кимна, за да изрази пълно съгласие с мен.

— Да, Ваша Чест — каза тя. — Смятаме, че можем да продължим само с четири от добавените към първоначалния списък имена.

Съдията присви подозрително очи и подаде документа на Форсайт. Той набързо го прегледа, очевидно прочете само имената, които искахме да оставим, а не тези, които бях готов да изхвърля. Но много скоро се намръщи и поклати глава. Не бях и очаквал да се предаде без бой.

— Ваша Чест, ако защитата бе предложила това вчера, можех да спестя на детектива необходимостта да се труди извън работно време, а на данъкоплатците — допълнителното заплащане за усилието му. Като оставим това настрани, обвинението оценява желанието на защитата да намали броя на допълнителните свидетели. Обаче все още имаме проблем с останалите в списъка свидетели, затова трябва да възразя на промените.

Съдията се намръщи и си погледна часовника. Вероятно си бе мислила, че всичко ще приключи бързо и ще може да повика съдебните заседатели в залата преди девет и трийсет. Но де този късмет!

— Добре — каза тя. — Да прегледаме имената. Но бързо, заседателите ни чакат. Представете възраженията си.

Форсайт прегледа списъка и избра първата си битка, като почука с пръст по листа.

— Защитата е включила в списъка си собствения ми детектив и обвинението категорично възразява. Това е просто номер, за да може на свидетелската банка да се призове човек на прокуратурата и да се направи опит да се изтръгне от него стратегията на обвинението.

Изсмях се изкуствено и поклатих глава.

— Ваша Чест, защитата заявява, че няма да задава на детектив Ланкфорд въпроси, свързани с така наречената стратегия на господин Форсайт. Освен това искам да отбележа, че сме в таза фаза на процеса, когато защитата излага тезата си, а времето на обвинението свърши. Цялата стратегия на прокуратурата вече е протоколирана или най-малкото е ясна. Но също така трябва да добавя, че господин Ланкфорд е един от основните хора, разследващи този случай, и ни е позволено да го разпитаме най-подробно как обвинението е събрало и анализирало доказателствата и свидетелските показания. Ланкфорд е важен свидетел и няма прецедент, който да не му позволява да бъде призован от защитата.

Съдията премести поглед от мен обратно към Форсайт.

— Какво е следващото ви възражение, господин Форсайт?

Като не взимаше решение свидетел по свидетел, съдията очевидно показваше намерение да се произнесе наведнъж по всички пет имена и очевидно целеше с това да покаже нещо както на обвинението, така и на защитата. Щеше да се опита да раздели бебето по соломоновски. Очаквах го, докато по-рано зачертавах имена от списъка. Ланкфорд бе единственият свидетел, който исках. Стратън Стергос бе само примамка, с която целях да изтръгна реакция — и вече имах тази реакция на видеозапис. Нямах никакво намерение да го призовавам и затова сега можех спокойно да се откажа от него. Останалите три имена бяха съседи на Глория Дейтън и Слай Фългони старши. Можех да се откажа и от тях, макар че Слай старши щеше да се разстрои, ако не му издействах ваканция.

— Благодаря, Ваша Чест — каза Форсайт. — Обвинението възразява и на включването на Стратън Стергос. Проучването ни предната вечер не доведе до установяване на никаква връзка между него и това дело. Той живее в Глендейл, далеч от мястото на събитията. Казаха ми, че е пенсиониран гинеколог, който в момента е на почивка и няма връзка с него. Не успяхме да говорим с него и затова се затрудняваме да проумеем какво се е надявал да постигне господин Холър, като го призове за свидетел.

Скочих преди съдията дори да успее да се обърне към мен и да ми даде думата да отговоря.

— Както знаете, Ваша Чест, защитата представя алтернативна хипотеза за мотивите на убийството на Глория Дейтън. Това вече бе обсъдено надълго и нашироко във връзка с включването на агент Джеймс Марко, Трина Рафърти и Хектор Мойя в първоначалния списък със свидетели. Същото се отнася и за този свидетел. Вярваме, че Стратън Стергос може да даде показания, които свързват убийството на Дейтън с двойното убийство, случило се преди десет години в къщата срещу неговата.

— Какво? — извика Форсайт. — Сигурно се шегувате. Ваша Чест, не можете да позволите тази стрелба напосоки да зарази цялото дело. Поради липса на юридически термини ще кажа, че това е откачено. Двойно убийство отпреди десет години е свързано по някакъв начин с убийството на проститутка? Моля ви, госпожо, нека не превръщаме съдебната зала в цирк, а точно това ще стане, ако…

— Изяснихте позицията си, господин Форсайт — прекъсна го Легоу. — Други възражения по имената в списъка?

— Да, Ваша Чест, възразявам срещу довеждането на Силвестър Фългони старши от федералния затвор във Викторвил. Той би могъл да цитира само информация втора ръка.

— Няма как да не се съглася — каза Легоу. — Нещо да добавите, господин Холър?

— Искам последният отговор на защитата да бъде даден от колегата ми госпожица Арънсън.

Кимнах към нея и видях, че предложението ми я сварва неподготвена. Въпреки всичко знаех, че ще се справи.

— Съдия Легоу, с цялото ми уважение към съда и към господин Форсайт, но апелативните съдилища в цялата страна неведнъж са заявявали, че опитите да не се позволи на защитата да разгледа всички аспекти на алтернативните хипотези са опасни и водят до преразглеждане. Ние представяме точно такава алтернативна хипотеза и би било грешка, ако съдът ни попречи да го направим. Това е, Ваша Чест.

Дженифър умело бе включила в изказването си думите „грешка“ и „преразглеждане“. Две думи, които накараха съдията да премигне два пъти. Легоу кимна, след това сплете пръсти на бюрото си. Взе решение бързо, може би за по-малко от минута.

— Ще отхвърля възраженията срещу призоваването на детектив Ланкфорд. Той ще свидетелства. Що се отнася до Стратън Стергос, засега съм съгласна с господин Форсайт. Той отпада. Но съм склонна да преразгледам това решение, ако защитата ни покаже убедителни доказателства, че има връзка с делото. Останалите три имена се задраскват също, докато господин Холър не даде нови аргументи за включването им в списъка.

За пред хората в стаята се намръщих. Но решението беше идеално. Слай Фългони старши нямаше да получи своята ваканция, но пък аз получавах точно това, което исках — Ланкфорд. Фактът, че съдията остави вратата открехната за Стергос, беше бонус. Сега Форсайт, а това значи и Ланкфорд и Марко, щяха да знаят, че той всеки миг може да бъде вкаран в процеса и да го обърне с главата надолу. Най-малкото това щеше да послужи за отвличане на вниманието им, докато аз разработвам други истински аспекти на случая, по-фатални за обвинението.

— Нещо друго? — попита съдията. — Да започваме процеса.

Нямаше нищо друго и тръгнахме към съдебната зала. По пътя Форсайт ме заговори, както и очаквах.

— Не знам какво целиш с това, Холър, но да знаеш, че ако окаляш репутацията на свестни хора, ще има последствия.

С Форсайт вече бяхме хвърлили ръкавиците. Той вече не се правеше, че е над мръсотията, беше вътре в нея. За първи път се обръщаше към мен само по фамилия — знак, че вече няма да се държим колегиално.

Нямах проблем с това. Бях свикнал.

— Това заплаха ли е? — попитах.

— Не, това е реалността — каза той.

— Можеш да кажеш на Ланкфорд, че не реагирам добре на заплахи. Би трябвало да го знае от последния път, в който пътищата ни се пресякоха.

— Това не идва от Ланкфорд, а от мен.

Погледнах го.

— О, тогава значи да спра всичко, да накарам клиента си да признае всички обвинения и да моля съда за милост? Това ли искаш? Защото няма да стане, Форсайт, и ако си мислиш, че можеш да ме уплашиш, значи не си разпитал достатъчно колегите си за мен преди да тръгнеш по този път.

Форсайт ускори крачка и ме изпревари малко преди да стигнем до вратата на съдебната зала. Нямаше какво да отговори.

Огледах залата и видях Лорна да седи сама на първия ред. Знаех, че Кендъл няма да идва заради поне един от свидетелите, които смятах да призова. Според часовника на задната стена на залата беше десет без пет. Отидох до парапета, за да говоря с Лорна.

— Видя ли се вече със Сиско?

— Да, той е в коридора със свидетелката.

Погледнах назад към съдийската катедра. Беше все още празна, не бяха довели и Ла Кос от ареста. Знаех, че Дженифър може да започне и без мен. Обърнах се пак към Лорна.

— Ще дойдеш ли да ме повикаш, когато съдията влезе?

— Разбира се.

Излязох и тръгнах по коридора. Сиско беше там, седеше до Трина Рафърти. Тя бе облечена доста по-консервативно от последния път, когато се видяхме. Полата й дори покриваше коленете и бе послушала съвета ми да си сложи пуловер, защото съдия Легоу имаше навика да намалява температурата в залата, за да държи свидетелите будни и нащрек.

По отношение на облеклото Трина Трикс нямаше проблем. Но ми замириса на неприятности, когато забелязах, че отказва да ме погледне, когато се приближих към нея и й заговорих.

— Трина, благодаря ти, че дойде.

— Казах, че ще дойда. Ето ме.

— Е, ще се опитам да улесня максимално нещата за теб. Не знам колко ще те разпитва прокурорът, но аз няма да ти задавам много въпроси.

Тя нито отговори, нито ме погледна. Обърнах се към Сиско и вдигнах вежди. Проблем? Той сви рамене, за да покаже, че не знае.

— Трина — започнах аз, — надявам се, че нямаш нищо против със Сиско да се поразходим малко по коридора, за да поговорим за наши си неща. Няма да се бавим.

Сиско тръгна с мен към асансьорите. Оттам можехме да държим Трина под око, докато си говорим.

— Какво й става? — попитах.

— Не знам. Изглеждаше уплашена от нещо, но не казва какво. Питах я.

— Страхотно, точно това ми трябваше! Знаеш ли дали е говорила с някого снощи? Някой от другия лагер?

— Дори да е така, не иска да каже. Може просто да е нервна, че ще свидетелства пред съда.

Видях през рамото му как Лорна ми маха от вратата на залата. Съдията беше вече на катедрата си.

— Каквото и да е, най-добре да го преодолее бързо. Влиза след пет минути. Трябва да вървя.

Понечих да го заобиколя, но се сетих нещо и се върнах.

— Страхотна работа си свършил.

— Благодаря. Изгледа ли записа?

— Да, по пътя за насам. Какво точно сложи Марко в хладилника?

— Около сто грама хероин.

Подсвирнах, както обичайно го правеше Сиско.

— Махна го, нали?

— Да. Но какво да го правя? Ако го дам на индианците, ще го продадат или ще си го бият.

— Тогава не им го давай.

— Не го искам при мен.

Беше си дилема, но знаех, че не можем да се отървем от хероина. Можех да го използвам, като показвам видеото.

— Добре, аз ще го взема. Донеси го у дома тази вечер и ще го сложа в сейфа.

— Сигурен ли си, че искаш да поемеш този риск?

— Всичко ще свърши до няколко дни. Ще рискувам.

Потупах го по рамото и тръгнах към вратата на залата.

— Хей — извика той след мен.

Обърнах се.

— Видя ли как се държи Ланкфорд на записа?

Кимнах.

— Да. Изглежда, получава нареждания от Марко.

— Точно така. Марко е началникът.

— Именно.

35.

Защитната стратегия беше проста — да очертае пътека, която щеше да отведе съдебните заседатели до Джеймс Марко и до категоричния извод, че той е престъпен агент, напълно корумпиран и готов да убива, за да прикрие деянията си. Трина Рафърти беше една от стъпките в тази посока и я бях призовал като мой първи свидетел във вторник. Тя бе познавала Глория Дейтън и двете заедно бяха попаднали под влиянието и контрола на Марко.

Въпреки консервативното облекло истинската природа на Трина ясно си личеше. Русата коса на клечки и празният поглед, пиърсингът на носа и татуираните около китките й гривни. Те може да се видят и у порядъчни жени, но всички накуп, заедно с поведението й, не оставяха никакво съмнение каква е, докато вървеше към свидетелската банка. Докато се заклеваше, си спомних, че някога Кендъл, Трина и Глория са се разменяли, защото са си приличали. Вече не. В момента нямаше дори слаба прилика между Кендъл и Трина. Само като погледнех Трина, си представях как е могла да свърши Кендъл.

Трина се закле и без да се бавя, аз потвърдих това, което вече беше очевидно за съдебните заседатели.

— Трина, ти използваш и професионален псевдоним, нали?

— Да.

— Би ли го споделила със съдебните заседатели?

— Трина Трикс.

Тя се усмихна лукаво.

— И каква е професията, заради която го използваш.

— Компаньонка съм.

— Искаш да кажеш, че правиш секс за пари, нали така?

— Да, точно така.

— И откога упражняваш тази професия?

— С прекъсвания от дванайсет години.

— Познаваше ли друга компаньонка, Глория Дейтън, която е използвала също така имената Глори Дейс и Жизел Далинджър?

— Да, познавах Глори Дейс.

— И кога е било това?

— Мисля, че се запознахме преди десет години. Имахме един и същ телефонен диспечер.

— Имахте ли някакви професионални уговорки?

— Разменяхме се, ако това имате предвид. Бяхме три момичета, които си поемахме ангажиментите. Ако някоя от нас беше заета с клиент или графикът й беше пълен и се получеше обаждане за нея, тогава го поемаше една от другите две. И понякога, ако клиент поискаше две или дори три момичета, работехме заедно.

Кимнах и млъкнах за кратко. Това последното досега не бе споменавано и ме разсея, тъй като третото момиче, което все още не бе назовано по име, беше Кендъл Робъртс.

— Господин Холър? — подкани ме съдията. — Може ли да продължим?

— Да, Ваша Чест. Госпожице Рафърти, контактувахте ли с хора от правораздаването по онова време?

— Ами арестувана съм няколко пъти. Всъщност три пъти.

— А арестувана ли сте от Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, само от лосанджелиската полиция и шерифа.

— Значи никога не сте задържана от агент на име Джеймс Марко, който работи за Агенцията за борба с наркотиците?

С периферното си зрение видях как Форсайт се навежда напред. Винаги го правеше, преди да възрази. Но по някаква причина този път не протестира. Обърнах се към него, като все още очаквах възраженията му, но видях как Ланкфорд се бе пресегнал от стола си до парапета, за да докосне Форсайт по рамото. Ланкфорд, детективът, казваше на Форсайт, прокурора, да не протестира.

— Не мисля.

Обърнах се пак към свидетелката. Не разбирах това, което току-що бях чул.

— Съжалявам — казах. — Би ли повторила?

— Казах — не — отговори Трина.

— Твърдиш, че не познаваш агент от Агенцията за борба с наркотиците на име Джеймс Марко?

— Точно така. Не го познавам.

— И дори не си го виждала?

— Доколкото знам — не, освен ако не е бил под прикритие или нещо такова и не се е представял с друго име.

Обърнах се към Сиско на първия ред. Очевидно Марко по някакъв начин се бе добрал до Трина Рафърти и исках да знам как. Но по-наложително от това обяснение бе да реша какво да правя в момента. Можех да разбия собствения си свидетел, но на съдебните заседатели това нямаше да им хареса.

Реших, че нямам избор.

— Трина — казах, — не ми ли каза при предишните ни разговори, че си била таен информатор, който е работил за агент Марко от Агенцията за борба с наркотиците?

— Ами, казах ви много неща, защото ми плащахте наема. Казвах ви каквото искахте да чуете.

— Не, това…

Спрях и се опитах да остана спокоен. Марко и Ланкфорд не само че бяха стигнали до нея, но я бяха превърнали в оръжие за масово унищожение. Ако не успеех да спася тези показания, цялата ми защита щеше да се срути.

— Кога за последен път говори с агент Марко?

— Не го познавам, така че не съм говорила с него.

— Казваш на съдебните заседатели, че нямаш представа кой е агент Джеймс Марко?

— Съжалявам, нямам. Имах нужда от подслон и храна. Може и да съм ви казала някои неща, за да получа нещо от вас.

И преди ми се бе случвало свидетел да се отметне. Но никога така драматично и с толкова фатални последици за делото. Хвърлих поглед към клиента ми на банката на защитата. Той изглеждаше объркан. Преместих очи и към Дженифър. На лицето й бе изписано неудобство — тя се чувстваше неудобно заради мен.

Обърнах се към съдията, която бе също объркана. Направих единственото възможно в тази ситуация.

— Ваша Чест, нямам повече въпроси — казах.

Бавно се върнах на адвокатската маса, като се разминах с Форсайт, който всеки момент щеше да увеличи щетите. Докато вървях по тясната пътека между празната банка на обвинението и столовете покрай парапета, трябваше да мина покрай Ланкфорд. Чух как си мънка нещо под носа.

— Ммм мммм мммммм…

Само аз можех да го доловя. Спрях, направих крачка назад и се наведох към него.

— Какво каза? — попитах го шепнешком.

— Казах — продължавай в същия дух, Холър — прошепна той в отговор.

Форсайт започна своя разпит, като попита Трина Рафърти дали двамата някога са се срещали. Отидох до мястото си и седнах. Единственото хубаво последствие от това, че прокурорът скочи веднага да говори със свидетелката, беше, че нямах възможност да кажа на клиента си колко са се влошили нещата за нас. Фиаското с Рафърти бе като удар в слънчевия сплит на делото. Дори без Форсайт да натрупа още негативи, а той щеше да го направи, вече бях загубил важно доказателство за връзката на Марко и Глория Дейтън. А към тази щета се добавяше и обида. Трина намекваше, че съм насърчавал лъжесвидетелстване — плащал съм наема й, за да лъже.

По всичко личеше, че Форсайт смята, че като унищожи мен, ще унищожи и тезата. Почти всичките му въпроси към Трина се въртяха около това, че съм й наредил какво да каже пред съда в замяна на осигурена квартира само на две пресечки от полицейската административна сграда. Толкова се разгорещи, че ми даде възможност да спася нещата. Ако успеех да покажа, че е излъгала, имах добър шанс поне в очите на съдебните заседатели да подкопая обвиненията й срещу мен.

Форсайт свърши за петнайсет минути, след като аз започнах да възразявам на почти всеки негов въпрос на базата на това, че вече е зададен и му е отговорено. Само мъртъв кон може да се бие повече. Най-накрая той се отказа и си седна.

Станах бавно, за да отговоря, и тръгнах към катедрата като обречен към ешафод.

— Госпожице Рафърти, казахте адреса на апартамента си, на който твърдите, че плащам наема. Кога се преместихте там?

— През декември, точно преди Коледа.

— А помните ли кога се запознахме?

— Беше след това. Мисля, че през март или април.

— Тогава как съм плащал наема ви, след като сме се запознали три или четири месеца, след като сте се нанесли?

— Защото познавате другия адвокат и точно той ме уреди с този апартамент.

— И кой е този адвокат?

— Слай. Господин Фългони.

— Имате предвид Силвестър Фългони младши?

— Да.

— Да не би да казвате, че Силвестър Фългони младши представлява господин Ла Кос заедно с мен?

Посочих клиента си, докато задавах въпроса с овладяно учудване в гласа си.

— Ами не — каза тя.

— Тогава кого представляваше той, когато ви е уредил с този апартамент, както твърдите?

— Хектор Мойя.

— Защо господин Фългони ви уреди с този апартамент?

Форсайт протестира с аргумента, че делото на Мойя няма никаква връзка. Аз, разбира се, настоях за обратното, като цитирах още веднъж алтернативната хипотеза на защитата, която представях. Съдията отхвърли възраженията и аз отново зададох въпроса.

— Заради същото — каза Трина. — Искаше да кажа, че Глория Дейтън ми е споделила, че агент Марко я е накарал да подхвърли оръжие в хотелската стая на Хектор.

— И твърдите, че това никога не се е случвало, че господин Фългони си го е измислил?

— Точно така.

— А не свидетелствахте ли само преди минути, че никога не сте чували за агент Марко? А сега казвате, че господин Фългони ви е наредил да твърдите нещо, свързано с него?

— Не съм казала, че не съм чувала за него. Казах, че никога не съм го виждала и никога не съм му давала никакви сведения. Има разлика.

Кимнах. Бях справедливо упрекнат.

— Госпожице Рафърти, някой от правораздавателните институции да ви се е обаждал или да ви е посещавал през последните двайсет и четири часа?

— Доколкото знам — не.

— Някой да се е опитвал да ви сплаши и да промени показанията ви днес?

— Не, казвам истината.

Бях го представил на съдебните заседатели по възможно най-добрия начин, дори под формата на поредица от отрицания. Надявах се, че инстинктивно ще усетят, че Трина Рафърти е лъжкиня, че е притисната от някой да лъже. Реших, че е прекалено рисковано да продължа, и свърших с въпросите.

Докато се връщах към мястото си, прошепнах на Ланкфорд:

— Къде ти е шапката?

Продължих към Сиско, наведох се и също му прошепнах:

— Виждал ли си Уитън?

Той поклати глава.

— Още не. Какво искаш да направя с Трина?

Форсайт нямаше повече въпроси, така че съдията тъкмо освобождаваше Рафърти. Сиско я бе взел сутринта от апартамента й и я бе докарал в съда, който бе на три пресечки от дома й.

— Върни я у тях. Виж дали няма да ти каже нещо.

— Искаш да съм мил?

Поколебах се само за миг. Знаех докъде могат да доведат заплахите и натискът, идващи от хора като Марко и Ланкфорд. Ако съдебните заседатели също го осъзнаеха, с отмятането си на свидетелската банка тя можеше да се окаже по-полезна, отколкото ако беше казала истината.

— Да, бъди мил.

Над рамото на Сиско видях как детектив Уитън влиза в залата и сяда на задния ред. Точно навреме.

36.

Като главен разследващ на убийството на Глория Дейтън детектив Марк Уитън бе присъствал на по-голямата част от процеса. Често седеше пред парапета до Ланкфорд. Само че не бях забелязал двамата да се държат като част от един отбор — този на обвинението. Уитън изглеждаше затворен, почти надменен с Форсайт, Ланкфорд и всички, свързани с делото. По време на почивките го бях виждал да отива сам пеша до административната сграда на полицията. Веднъж дори го зърнах в заведението на Пийт да обядва сам.

Уитън беше следващият свидетел, когото бях призовал. Вече бе давал показания ден и половина, когато обвинението представяше тезата си. Форсайт го ползва основно за да представи улики като видеозаписа от разговора с Ла Кос. В известен смисъл той бе разказвачът на историята на прокуратурата и затова неговите показания бяха много по-дълги от тези на всички останали свидетели.

Тогава бях ограничил питанията си до обстоятелствата по заснемането на разговора, като повторих много от въпросите, които бях задал на Уитън и по време на изслушването по молбата ми видеото да не се приема като доказателство. Исках съдебните заседатели да го чуят как отрича, че Ла Кос е бил заподозрян, когато детективът и партньорът му почукват на вратата на Андре. Знаех, че никой няма да повярва в това, и се надявах така да посея семето на недоверието в официалното разследване, което да избуи по време на представянето на защитната теза.

Запазих си правото да го призова отново като свидетел и сега времето за това бе дошло. Нямах нужда да измъкна много неща от него, но това, към което се бях устремил, бе жизненоважно. То щеше да се превърне в опорната точка, около която делото щеше да се завърти към страната на защитата. Уитън беше на около 45 години, с двайсет години стаж, опитен свидетел. Държеше се спокойно и говореше делово. Умееше да прикрива враждебността, която всички ченгета изпитват към адвокатите — тя е запазена за моментите, когато съдебните заседатели не присъстват.

След няколко дежурни въпроса, които трябваше да напомнят на заседателите за ролята на Уитън в процеса, се насочих към областите, които ме интересуваха. Работата на защитата е да изгради основа за всяка улика и всяко тълкуване, което смята да представи. Точно за това ми беше необходим Уитън.

— Детектив, когато свидетелствахте миналата седмица, говорихте надълго и нашироко за местопрестъплението и това, което е намерено на него, нали така?

— Точно така.

— И носехте опис, нали така?

— Да.

— И това са вещи и собственост на жертвата?

— Да.

— Можете ли да погледнете този опис сега?

С разрешение на съдията Ланкфорд донесе на Уитън така наречената „книга на убийството“. Ако беше призован от прокуратурата, щеше да седне на свидетелската банка с цял наръч документи от разследването под мишница. Фактът, че не ги носеше, беше малко прозорче към враждебността, която той така умело криеше.

Взех копие от описа, даден ми от съда, и продължих:

— Добре, след като погледнах описа, видях, че в него не фигурира мобилен телефон. Така ли е?

— Не намерихме мобилен телефон на местопрестъплението. Така е.

— Ако си спомняте, господин Ла Кос ви е обяснил, че се е чул с жертвата по-рано същата вечер и че именно този разговор е станал причина той да отиде лично до апартамента й.

— Да, така ни каза.

— Но не сте намерили телефон там?

— Точно така.

— Вие или вашият партньор опитахте ли се да намерите обяснение на това несъответствие?

— Предположихме, че убиецът е взел телефоните й, за да укрие следите си.

— Казвате — телефони. Повече от един ли е имала?

— Да, установихме, че жертвата и обвиняемият са използвали множество телефони еднодневки, за да си вършат работата. Освен това жертвата е имала и мобилен телефон за лична употреба.

— Може ли да кажете на съдебните заседатели какво е телефон еднодневка?

— Евтин телефон с ограничен брой минути за разговор. Когато ги изговориш, го хвърляш, а в някои случаи може и да го презаредиш с още минути срещу заплащане.

— Такива апарати са използвани, защото след като бъдат изхвърлени, по-трудно се получават разпечатки от разговорите им, защото разследващите не знаят откъде да започнат, така ли?

— Точно така.

— И по този начин господин Ла Кос и госпожица Дейтън са комуникирали, за да въртят бизнеса си, така ли?

— Да.

— Но вие не сте намерили нито един от тези телефони в апартамента й след убийството?

— Правилно.

— Споменахте и че жертвата е имала мобилен телефон за лична употреба. Какво имахте предвид?

— Айфон, нейна собственост, по който е водила разговори, които не са били свързани с работата й като компаньонка.

— И този айфон също е липсвал след убийството?

— Да, така и не го намерихме.

— И мислите, че убиецът го е взел.

— Да.

— Какво е обяснението ви?

— Според нас това означава, че убиецът я е познавал, че двамата са контактували по мобилните си телефони и че неговите име и номер трябва да са в списъка с контакти в нейния апарат. Той е взел всички телефони, за да не бъде проследен.

— И те така и не са намерени?

— Да, не са.

— А това накара ли ви да се обърнете към мобилния оператор и да помолите за разпечатки от тези телефони?

— Поръчахме разпечатки за айфона, защото намерихме сметки за него в апартамента и знаехме номера. А за еднодневките нямаше как да го направим, защото нямахме нито номерата, нито апаратите. Нямаше откъде да започнем.

Кимнах, сякаш научавам всичко това току-що и започвам да разбирам по-добре трудностите, които е трябвало да преодолява Уитън, работейки по този случай.

— Добре, да се върнем на айфона. Поръчали сте разпечатки, намерили сте сметки и на местопрестъплението. Проучихте ли ги за улики?

— Да.

— Намерихте ли обаждания до или от господин Ла Кос на айфона?

— Не.

— А някакви други, които да са важни за разследването или поне да си струва да се отбележат?

— Не.

Млъкнах и направих физиономия, докато си преглеждах записките. Исках съдебните заседатели да си помислят, че съм притеснен от последния отговор на детектива.

— Разпечатките, които сте поръчали, са съдържали всички входящи и изходящи обаждания от този апарат, нали така?

— Да.

— Дори от наземните линии?

— Да, успяхме да получим и тях.

— И сте ги проучили?

— Да.

— Открихте ли обаждания, независимо дали входящи, или изходящи, които да се окажат важни за разследването?

Форсайт възрази, че повтарям едни и същи въпроси. Съдията ми каза да продължа нататък. Помолих Уитън да намери сред документите разпечатка от три страници на обажданията на айфона на Глория.

— Това вашите инициали ли са в долния десен ъгъл на първата страница на този документ?

— Да.

— И сте написали датата двайсет и шести ноември?

— Да.

— Защо?

— Тогава получих разпечатката от мобилния оператор.

— Това е четиринайсет дни след убийството. Защо се е забавила толкова?

— Трябваше да получа заповед за обиск, преди да я поискам. Това отне известно време, след това на мобилния оператор му трябваше технологично време, за да я направи.

— Значи докато получите тези документи, Андре ла Кос вече е бил арестуван и обвинен в убийство, така ли е?

— Така е.

— И сте вярвали, че сте хванали убиеца?

— Да.

— Тогава за какво са ви били тези разпечатки?

— Разследването винаги продължава и след ареста. В този случай бяха проверени всички следи и продължихме по тези, които ни вършеха работа. Докладът по телефонните разпечатки е една от тях.

— А намерихте ли в тях обаждания, свързани с господин Ла Кос?

— Не.

— Нито едно?

— Нито едно.

— А някой от изброените тук повече от двеста номера има ли някакъв принос към разследването?

— Не, господине, няма.

— Между другото, как са подредени тук номерата?

— По честота на звънене. Тези, на които се е обаждала най-често, са най-отгоре и надолу честотата се снижава.

Обърнах на последната страница и помолих Уитън да направи същото.

— Значи тук, на последната страница, са номерата, на които тя е звънила само по един път?

— Правилно.

— За какъв период?

— Заповедта беше за последните шест месеца.

Кимнах.

— Детектив, нека ви обърна внимание върху деветия номер отдолу нагоре на третата страница. Можете ли да го прочетете на съдебните заседатели?

Чух шумолене на хартия. Форсайт бе решил, че правя нещо повече от това да губя времето на съда, и разгърна своето копие от документа.

— 213-621-6700 — прочете Уитън.

— И кога е избран този номер от айфона на Глория Дейтън?

Уитън присви очи, докато четеше.

— В 18:47 на 5 ноември.

Форсайт разбра какво се опитвам да направя и стана, за да възрази.

— Каква приложимост има това, Ваша Чест? — каза той настойчиво. — Позволихме на защитата голяма свобода, но къде са границите? Той вече прекалява — изброява подробности от триминутен разговор. Това няма нищо общо с делото, нито с обвиненията срещу клиента му.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ваша Чест, господин Форсайт знае много добре какво целя и не иска съдебните заседатели да го видят, защото разбира, че къщата от карти, която представлява тезата на обвинението, е в сериозна опасност.

Съдията събра пръстите на двете си ръце пред себе си.

— Покажете връзката, господин Холър. И по-бързо.

— Веднага, Ваша Чест.

Погледнах пак към записките си, ориентирах се и продължих. Възражението на Форсайт не беше нищо повече от опит да наруши ритъма ми. Знаеше, че само по себе си то няма никакви основания.

— Детектив Уитън, това обаждане в 18:47 на 5 ноември е само шест дни преди убийството на госпожица Дейтън, нали така?

— Да.

— Колко продължава разговорът?

Уитън погледна документа.

— Пише, че е две минути и петдесет и седем секунди.

— Благодаря. Проверихте ли номера, когато получихте тази разпечатка? Обадихте ли му се?

— Не си спомням.

— Имате ли мобилен телефон, детектив?

— Да, но не е у мен.

Бръкнах в джоба си и извадих моя. Помолих съдията да ми позволи да го дам на Уитън.

Форсайт възрази: каза, че се опитвам да играя театър, и ме обвини в циркаджийство.

Отвърнах, че това, което Форсайт нарича театър, е просто демонстрация, не по-различна от тази преди седмица, когато той накара съдебния лекар да покаже върху Ланкфорд как е била счупена подезичната кост на жертвата при удушаването й. Добавих, че ако детективът набере този номер, това би било най-лесният и бърз начин да проверим на кого се е обадила Глория Дейтън в 18:47 на 5 ноември. Съдията ми позволи да продължа. Приближих се до Уитън и му дадох телефона си, след като го включих на високоговорител. Помолих го да набере 213-621-6700. Той го направи и остави апарата на парапета пред свидетелската банка.

След едно позвъняване отговори женски глас.

— Агенция за борба с наркотиците, Лос Анджелис. С какво мога да ви помогна?

Кимнах, пристъпих напред и взех телефона.

— Извинявайте, сгрешил съм номера — казах и затворих.

Върнах се до катедрата, наслаждавайки се на пълната тишина, която настъпи, след като женският глас бе произнесъл „Агенция за борба с наркотиците“. Хвърлих скришом поглед към Малъри Гладуел, моята лидерка сред съдебните заседатели, и видях изражение, което беше като мед за душата ми. Устата й бе леко отворена, все едно искаше да каже: „О, мили боже!“.

Обърнах се пак към Уитън и извадих снимка, която държах приготвена под бележника си. Помолих за разрешение да се приближа до свидетеля с първото веществено доказателство на защитата. Съдията ми позволи и дадох на Уитън снимката, която Фернандо Валенцуела бе направил на Глория Дейтън, когато й е предал призовката по делото на Мойя.

— Детектив, държите в ръката си фотография, отбелязана като веществено доказателство номер едно. Тази снимка на жертвата е направена в момента, когато й е връчена призовка по иска на Мойя срещу Ролинс. Може ли да ви обърна внимание на времето и датата, отпечатани на нея? Бихте ли ги прочели на съдебните заседатели?

— 18:06 часът, 5 ноември 2012 година.

— Благодаря ви, детектив. Бихме ли могли да заключим от тази снимка и телефонните разпечатки на жертвата, че точно четирийсет и една минути след като на Глория Дейтън й е връчена призовка по делото на Мойя, тя се е обадила в лосанджелиското поделение на Агенцията за борба с наркотиците от личния си мобилен телефон?

Уитън се поколеба и извърна поглед, явно притеснен.

— Няма как да знам дали тя се е обадила — отговори накрая. — Може да е дала апарата си на някой друг.

Обичам да гледам как ченгетата се разпадат на свидетелската банка. Как се опитват да не дадат очевидния отговор и така сами се правят на глупаци.

— Значи вашето мнение е, че четирийсет и една минути след като госпожица Дейтън е получила призовка като свидетел по дело на осъден наркодилър, някой друг е звънял от нейния телефон в Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, не казвам това. Нямам мнение по въпроса. Казвам само, че не знаем кой е държал телефона й в този момент. Затова не мога да кажа със сигурност, че се е обадила тя.

Поклатих глава, преструвайки се на гневен. Истината беше, че преливах от радост заради отговора на Уитън.

— Добре, детектив, да продължим нататък. Разследвахте ли изобщо това позвъняване и връзката на Глория Дейтън с Агенцията за борба с наркотиците?

— Не, не съм.

— Проверихте ли дали е била информатор на Агенцията?

— Не, не съм.

Виждах, че спокойствието на Уитън е на път да се пропука. Той не получаваше никаква подкрепа от Форсайт, който нямаше валидни основания да възрази и затова се бе снишил в стола си.

— Защо, детектив? Това не е ли една от онези полезни посоки на разследването, за които говорихте?

— Първо, по онова време не знаех нищо за призовката. Второ, информаторите не се обаждат на номератора в Агенцията за борба с наркотиците. Все едно да влязат през парадния вход с табела на гърба. Нямах причина да съм подозрителен към едно кратко обаждане до Агенцията.

— Сега вече съм объркан, детектив. Значи казвате, че сте знаели за обаждането, просто не сте били подозрителен, така ли? Или пък, както казахте само преди няколко минути, дори не си спомняте дали сте проверявали това обаждане? Кое от двете е?

— Изопачавате думите ми.

— Не мисля, но нека се изразя по друг начин. Преди да свидетелствате днес, знаехте ли, че това обаждане от личния телефон на жертвата седмица преди да бъде убита, е било до Агенцията за борба с наркотиците? Да или не, детектив?

— Не.

— Добре. Значи можем да кажем, че сте го пропуснали?

— Не бих се изразил така. Но можете да кажете каквото искате.

Обърнах се и погледнах към часовника. Беше единайсет и четирийсет и пет. Исках да поведа Уитън в друга посока, но също така и да оставя съдебните заседатели да поразсъждават върху обаждането на Глория. Знаех, че ако предложа на съдията да излезем в обедна почивка, ще обядвам в ареста заедно с клиента си.

Обърнах се пак към Уитън: трябваше да бавя топката поне още петнайсет минути. Сведох очи към записките си.

— Господин Холър — подкани ме съдията, — имате ли още въпроси към свидетеля?

— Ами… да, Ваша Чест. Даже не един.

— Тогава ви предлагам да започнете да ги задавате.

— Да, Ваша Чест — казах. — Детектив Уитън, току-що свидетелствахте, че не сте знаели за призовката на Глория Дейтън по делото на Хектор Мойя. Спомняте ли си кога научихте за нея?

— В началото на тази година — отговори Уитън. — Изскочи при размяната на откритите материали.

— Значи с други думи, научили сте за призовката, която тя е получила, от материалите на защитата?

— Да.

— Какво направихте с информацията, предоставена ви от защитата?

— Проверих я, както и другите следи, които се появиха.

— И какво заключихте, след като я проверихте?

— Че няма отношение по случая. Просто случайно съвпадение.

— Случайно съвпадение. Все още ли мислите така, след като знаете, че от личния телефон на Глория Дейтън е имало позвъняване до лосанджелиския отдел на Агенцията за борба с наркотиците по-малко от час след като й е връчена призовката по дело, в което я обвиняват, че е подхвърлила оръжие на престъпник, преследван от Агенцията?

Форсайт възрази на въпроса с много аргументи и Легоу отсъди. Прие възражението и ми каза да попитам по друг начин, ако изобщо искам това да влезе в протокола.

Опростих въпроса и го зададох отново:

— Детектив, ако в деня на убийството на Глория Дейтън сте знаели, че седмица по-рано тя е звъняла в Агенцията за борба с наркотиците, бихте ли се заинтригували достатъчно, че да поискате да разберете защо?

Форсайт пак скочи още преди да завърша изречението си и възрази:

— Отговорът би бил предположение.

— Приема се — отвърна съдия Легоу, без да ми даде възможност да се обоснова.

Но аз бях доволен. Вече нямах нужда от отговора на Уитън. Хареса ми как въпросът надвисна като облак над съдебните заседатели.

Съдията усети, че сега е моментът да спрем, и обяви обедна почивка.

Отидох до банката на защитата и седнах до клиента си, докато съдебните заседатели се изнизваха от залата. Струваше ми се, че съм възстановил щетите от фиаското с Трина Трикс и отново водя в резултата. Хвърлих поглед към местата за публиката и видях хората на Мойя. Сиско очевидно не се бе върнал, след като отиде да изпрати Трина Рафърти до дома й. А Лорна не се виждаше никаква.

Никой не ме бе гледал. Никой, който имаше значение за мен.

37.

От процесите със съдебни заседатели винаги огладнявам. Енергията, излъчваща се от застаналото нащрек обвинение и собствената ми тревога за всеки мой ход предизвикват в мен апетит, който се появява веднага щом съдията седне зад катедрата си и започне сутрешното заседание. До обедната почивка обикновено вече не си представям салата и супа, а жадувам за тежка храна, която да ми даде сили за следобедното заседание.

Завъртях няколко телефона и с Дженифър, Лорна и Сиско се разбрахме да се видим в „Тракс“ на Юниън Стейшън, за да мога да задоволя апетита си. Там правеха страхотни хамбургери. Двамата със Сиско се тъпчехме с основните неща — месо, пържени картофки и кетчуп, докато дамите се залъгваха, че са сити, със салата от домати и риба тон и чай с лед.

Не говорехме много. Обсъдихме набързо Трина Рафърти. Сиско докладва само, че някой или нещо я е уплашило до смърт, за да не дава показания, дори и неофициални. През по-голямата част от времето пребивавах в собствения си свят. Като боксьор в ъгъла си между рундовете не мислех за предишните схватки и ударите, които съм пропуснал. Мислех само как да скоча при следващия гонг и да нокаутирам противника с един удар.

— Те изобщо хранят ли се? — попита Дженифър.

Този въпрос някак си успя да проникне през мислите ми и аз погледнах към нея през масата, като се чудех какво съм пропуснал и за какво изобщо говори.

— Кой? — поинтересувах се.

Тя кимна към голямата чакалня на гарата.

— Тези типове.

Обърнах се и погледнах през входа на ресторанта към огромното помещение. Хората на Мойя седяха на първия ред на тапицираните с кожа седалки.

— Поне аз не съм ги виждал — казах. — Искаш ли да им пратим по една салата?

— Не ми приличат на вегетарианци — каза Лорна.

— Месоядни са — добави Сиско.

Махнах на сервитьорката.

— Мики, недей — опита се да ме спре Дженифър.

— Спокойно — отвърнах й.

Казах на сервитьорката, че сме готови за сметката. Време беше да се връщаме в съда.

Следобедното заседание започна навреме, точно в един. Уитън се върна на свидетелската банка и ми се стори не чак толкова лъскав като сутринта. Това ме накара да се замисля дали не се е подкрепил с някое и друго мартини вместо обяд. Може би цялата тази надменност целеше да прикрие проблем с алкохола.

Планът сега беше да използвам Уитън, за да вкарам в капана следващия свидетел. Цялата ми защита представляваше верига от взаимосвързани свидетели. Използвах предния, за да прокара пътека за следващия. Време беше Уитън да опъне килимчето пред Виктор Хенсли, един от шефовете на охраната в хотел „Бевърли Уилшър“.

— Добър ден, детектив Уитън — поздравих го весело, сякаш не бях същият адвокат, който се бе държал брутално с него на сутрешното заседание. — Да насочим сега вниманието си към жертвата на това ужасно престъпление Глория Дейтън. Дали партньорът ви проследи движението й до момента на убийството като част от разследването?

Уитън започна ненужно да намества микрофона си, за да спечели време, през което да помисли върху отговора. Бях доволен да го видя. Означаваше, че е нащрек и търси капани дори и в най-безобидните ми въпроси.

— Да — каза той накрая. — Възстановихме събитията. Колкото повече се приближавахме към часа на убийството, толкова повече подробности ни се струваха интересни.

Кимнах.

— Добре, значи сте проверили и последния й ангажимент като ескорт от същата вечер?

— Да, проверихме го.

— Говорили сте с мъжа, който редовно я кара при повиквания, нали така?

— Да. Джон Болдуин. Говорихме с него.

— И последният й ангажимент е бил в „Бевърли Уилшър“, нали?

Форсайт стана и възрази. Каза, че преповтарям събития, които вече са изяснени от Уитън, когато обвинението го е разпитало. Съдията се съгласи и ме помоли или да съобщя нови обстоятелства, или да продължавам нататък.

— И така, детектив, както свидетелствахте и по-рано, същата вечер между жертвата и обвиняемия е възникнало спречкване. Прав ли съм?

— Щом така искате да го наречете.

— А вие как бихте го нарекли?

— Имате предвид за случилото се преди да я убие?

Погледнах към съдията и разперих ръце в престорено недоумение.

— Ваша Чест…

— Детектив Уитън — каза съдията, — моля, въздържайте се от такива предварителни присъди. Работа на съдебните заседатели е да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен.

— Извинявам се, Ваша Чест — каза Уитън.

Зададох въпроса отново.

— Да. Имали са спречкване.

— И това спречкване е било за пари, нали така?

— Да. Ла Кос е искал дела си от клиента, а Глория Дейтън е казала, че е нямало никакъв клиент и стаята, в която я е пратил, е била празна.

Посочих към пода, за да акцентирам върху момента, който той току-що бе описал.

— С партньора ви разследвахте ли това спречкване, за да установите кой е бил прав и кой крив?

— Ако имате предвид дали сме проверили крие ли жертвата нещо от Ла Кос — да, проверихме. Установихме, че стаята, в която я е пратил Ла Кос, е била незаета и че името, което й е дал Ла Кос, е на гост, който е бил преди в същата стая, но вече е бил напуснал. Когато тя е отишла в хотела, в стаята не е имало никого. Той я е убил, защото криела от него пари, които не е получила.

Помолих съдията да отбележи, че последното изречение на Уитън е безотговорно и предубедено. Тя се съгласи и даде указания на съдебните заседатели да не го взимат предвид. Продължих нататък и нападнах Уитън с нова серия въпроси.

— Проверихте ли дали в „Бевърли Уилшър“ има охранителни камери, детектив Уитън?

— Да, проверихме. Има.

— Прегледахте ли записите от въпросната вечер?

— Да, отидохме при охраната на хотела и прегледахме записите.

— И до какви изводи стигнахте след това, детектив Уитън?

— Че нямат камери на етажите, където са стаите за гостите. Но от записите от фоайето и асансьорите заключихме, че в стаята, в която тя е била пратена, е нямало никого. Дори е попитала на рецепцията и са й казали същото. Може да се види на записите.

— Защо обвинението не представи тези записи на съдебните заседатели, когато беше негов ред да изложи доказателствата си?

Форсайт възрази, че въпросът съдържа мнение и няма връзка с делото. Съдия Легоу се съгласи и прие възражението, но и в този случай въпросът бе по-важен от отговора. Исках съдебните заседатели да поискат да видят тези записи и да разберат разкриват ли нещо за убийството, или не.

Продължих нататък.

— Детектив, как ще обясните разминаването между уредения от Андре ла Кос ангажимент в „Бевърли Уилшър“ и празната стая, която Глория Дейтън намира, когато отива там?

— Няма как да го обясня.

— И това не ви тревожи?

— Разбира се, че ме тревожи, но няма как да обясним всички случайни подробности.

— Добре, кажете ни какво според вас се е случило? Как би могло да се обясни това на пръв поглед объркване от страна на Андре ла Кос.

Форсайт възрази, като каза, че отговорът ще бъде изграден изцяло от предположения. Този път съдията отхвърли възражението му и заяви, че иска да чуе отговора на детектива.

— Наистина не знам — отвърна Уитън.

Проверих бележките си, за да видя дали не съм забравил нещо, и погледнах към масата на защитата да не би Дженифър да ми подскаже нещо. По всичко личеше, че бях изчерпал всички точки. Благодарих на свидетеля и казах на съдията, че нямам повече въпроси.

Форсайт се приближи до катедрата, за да се пробва да превърже раните, които бях нанесъл на тезата на обвинението по време на сутрешното заседание. По-добре да се бе въздържал, защото поне на мен ми се стори, че му пука повече за формата и изказа, отколкото за съдържанието. Той накара Уитън да каже, че в началото на кариерата си е бил полицай под прикритие и е работил срещу наркоразпространението. Като такъв имал няколко доверени източника, които му давали информация. Никой от тях не се свързвал с него през централата на полицията, защото това би било твърде необичайно и рисковано. Всички имали тайни номера, през които да контактуват.

Всичко това беше много добре, но не казваше нищо за убийството на Глория Дейтън и ми вдигаше добре топката, за да атакувам, когато дойде моят ред. Дори не се наложи да си взема записките, когато се доближих до катедрата.

— Детектив Уитън, колко време сте работили под прикритие?

— Две години — през 2000 и 2001.

— А мобилният ви телефон същият ли е като по онова време?

— Не, сега съм в отдел „Убийства“.

— Значи имате нов номер?

— Да.

— Ами ако някой от информаторите ви от 2001-ва реши да се свърже с вас днес, защото има информация, която ви трябва?

— Ще го насоча към тези, които разследват наркотиците.

— Не схващате смисъла на въпроса. Как старите ви източници ще се свържат с вас, след като старият установен метод за контакт вече не съществува?

— Има много различни начини.

— Като да се обадят на полицейската централа и да помолят да ви свържат с тях?

— Не мога да си представя, че някой информатор ще остане такъв, ако му се налага да прави така.

Уитън разбираше какво искам да направя и се заинати да се прави, че не схваща. Но това нямаше значение. Бях сигурен, че и съдебните заседатели разбират. След толкова години Глория Дейтън не бе имала никакъв друг начин да се свърже с агент Марко, освен да се обади на централата на Агенцията за борба с наркотиците.

Отказах се и седнах. Уитън бе освободен и аз призовах следващия си свидетел — Виктор Хенсли.

Хенсли беше „троянски кон“. Беше шести в първоначалния списък, който бях предал преди началото на процеса. Както изискваше съдебният протокол, срещу всяко име имаше кратко описание кой е човекът и какво се очаква от показанията му. Това се прави, за да помогне на отсрещната страна да прецени колко внимание и време да му отдели, за да противодейства и да се подготви. Само че като включих Хенсли в списъка, аз не исках обвинението да знае истинските ми намерения, които бяха да го използвам, за да представя записите от охранителните камери в „Бевърли Уилшър“ като улики на защитата. Затова го представих просто като подкрепящ свидетел. Надявах се, че Форсайт и детективът му Ланкфорд ще приемат, че Хенсли просто ще потвърди, че никой не е наемал стаята, посетена от Глория Дейтън във вечерта на убийството й.

Сиско се обади по телефона, за да провери какво става, и Хенсли му каза, че по време на процеса само Ланкфорд е наминал за малко в хотела, а на Форсайт дори не му е виждал очите. Всичко това бе в моя полза. Докато Хенсли заемаше мястото си, стиснал елегантна кожена папка със записките си, си дадох сметка, че не само имам шанс да продължа инерцията, създадена сутринта с разпита на Уитън, но и да я увелича.

Хенсли наближаваше шейсетте и приличаше на ченге. След като се закле, набързо го представих като бивш детектив от участъка в Бевърли Хилс, вече пенсиониран и работещ като охрана в „Бевърли Уилшър“. След това го попитах дали с колегите му са направили собствено разследване на ролята на хотела в последните часове от живота на Глория Дейтън.

— Да, направихме — отвърна той. — След като разбрахме, че хотелът е замесен в цялата случка, проверихме какво се е случило.

— А вие самият участвахте ли в това разследване?

— Да. Аз го ръководех.

После преведох Хенсли през серия от въпроси и отговори, които очертаха сътрудничеството му с полицията и потвърдиха, че Глория Дейтън е била в хотела в онази вечер и е почукала на вратата на една от стаите. Която и според неговите показания се оказала празна, без регистриран в нея гост.

Троянският ми кон вече беше в крепостта и аз се залових за работа.

— От самото начало обвиняемият твърди пред полицията, че от „Бевърли Уилшър“ му се е обадил клиент и му е заявил, че е в тази същата стая. Това възможно ли е?

— Не, не е възможно в тази стая да е бил отседнал наш гост.

— Но дали някой не се е вмъкнал в нея и не се е обадил по телефона?

— Би могло да се е случило всичко. Трябва да е бил някой, който е имал ключ.

— С магнитна карта ли се отваря вратата?

— Да.

— Проверихте ли дали предната вечер в тази стая е бил отседнал някой?

— Да, проверихме и се оказа, че е така. Става въпрос за нощта на събота срещу неделя. В хотела имаше сватба и булката и младоженецът са отседнали в стаята същата вечер.

— Кога е крайният час за освобождаване на стаята?

— По обед. Но помолиха да напуснат по-късно, тъй като имаха вечерен полет за Хаваите. И тъй като бяха младоженци, с радост се съгласихме. Според нашите регистри са си тръгнали в четири и двайсет и пет следобед. Това установи нашето разследване.

— Значи стаята е била заета до около четири и петнайсет, след това никой не я е наемал за неделя вечер?

— Точно така. Заради късното напускане на предишните клиенти тя не се е предлагала, тъй като камериерките не са имали време да я приготвят.

— Ако някой по някакъв начин е получил достъп до тази стая и е влязъл някак си в нея, би могъл да използва телефона и да се обади, нали?

— Да.

— А ако някой се обади отвън и поиска да го свържат с тази стая, дали обаждането ще бъде прехвърлено?

— Политиката на хотела ни е да не се прехвърлят към стаите обаждания, ако не се спомене изрично името на госта. Не може просто да се обадиш и да поискаш да те свържат със стая 1210 например. Трябва да знаеш и името на госта, който е регистриран там. Та отговорът е — не. Обаждането няма да бъде прехвърлено.

Кимнах замислено, после продължих:

— А как се казваха младоженците, които са прекарали в тази стая предната нощ?

— Даниъл и…

Той отвори жълтата си папка и провери записките от разследването.

— … Лора Прайс. Но те вече са били напуснали и са летели към Хаваите, когато биха могли да се случат въпросните събития.

— По-рано обвинението представи видеозапис на разпита на обвиняемия Андре ла Кос в полицията. Запознат ли сте с него?

— Не, не съм го виждал.

Получих разрешение от съдията да му покажа част от разпита, в която Андре ла Кос казваше на детектив Уитън, че е получил обаждане от скрит номер от някой си Даниъл Прайс около четири и трийсет следобеда преди убийството. Като мярка за сигурност той поискал телефон, на който да се обади, и човекът му дал номера на стая в „Бевърли Уилшър“. Ла Кос твърдеше, че е позвънил обратно в хотела, поискал е да го свържат със стаята на Даниъл Прайс и това е станало. Уговорили се да получи момиче на повикване в 20 часа и това момиче да е Жизел Далинджър. Спрях видеото и погледнах Хенсли.

— Господин Хенсли, вашият хотел пази ли разпечатки на входящите обаждания към стаите с гостите?

— Не, само изходящите, тъй като те се включват към сметките на клиентите.

Кимнах и продължих:

— Как бихте обяснили факта, че господин Ла Кос е имал правилното име и правилния номер на стаята, когато се е обадил в хотела?

Хенсли поклати глава.

— Не мога да го обясня.

— Възможно ли е заради късното напускане на младоженците името на Даниъл Прайс да е било все още в списъка с клиенти, които ползва телефонистът?

— Възможно е. Но след като гостите напуснат хотела, имената им се премахват от актуалния списък.

— Процесът компютризиран ли е, или се върши на ръка?

— На ръка. Веднага щом някой напусне, името му се изтрива от актуалния списък с гости на рецепцията.

— Значи ако човекът на рецепцията, който отговаря за това, е зает с нещо друго или с нови клиенти, нещата може да се забавят?

— Възможно е да се случи.

— Възможно е да се случи — повторих. — В шестнайсет часа ли се настаняват новите гости?

— Да.

— Хората на рецепцията обичайно заети ли са по това време?

— Зависи кой ден от седмицата е, в неделя обикновено няма много клиенти. Но сте прав, възможно е на рецепцията да е било натоварено.

Не знаех какво печеля с всичко това, но усещах, че на съдебните заседатели започва да им доскучава. Време беше да отворя вратата в туловището на троянския кон. Да изляза от скривалището и да атакувам.

— Господин Хенсли, да продължим нататък. Казахте, че собственото ви разследване е потвърдило, че жертвата Глория Дейтън е влязла в хотела вечерта на единайсети ноември миналата година. Как го потвърдихте?

— Прегледахме видеозаписите от камерите и много скоро я намерихме.

— И успяхте през различните гледни точки да проследите движенията й в хотела?

— Точно така.

— Носите ли днес в съда копие от записите на камерите?

— Да.

Той извади диска от джоба на кожената папка и го вдигна.

— Давали ли сте копие от този запис на разследващите полицаи, които са работили по случая?

— Детективите дойдоха в самото начало на разследването и прегледаха суровия материал. Това беше преди да сглобим един клип, който проследява движенията на жената, от която се интересуваха, през хотела. След като го монтирахме, се обадихме да го предложим, но никой не дойде до го вземе. Допреди два месеца.

— Детектив Уитън ли дойде, или партньорът му?

— Не. Беше господин Ланкфорд от прокуратурата. Подготвяха се за процеса и той дойде да види какво имаме.

Искаше ми се да се обърна и да погледна Форсайт, да се опитам да разбера по изражението му дали изобщо е виждал този запис. Защото със сигурност го нямаше в списъка с уликите, който ми бе представил.

Но не погледнах към прокурора, защото не исках да издавам нищо. Поне не още.

— Виждате ли господин Ланкфорд днес в съдебната зала? — попитах Хенсли.

— Да.

Помолих съдията да каже на Ланкфорд да се изправи и Хенсли го идентифицира. Ланкфорд ме погледна с очи хладни и сиви като януарско утро. След като си седна на мястото, се обърнах към съдията и поисках разрешение да се приближа заедно с прокурора. Тя ни махна с ръка да отидем при нея. Много добре знаеше за какво искам да говоря.

— Не ми казвайте, господин Холър. Не сте получили копие от видеото.

— Точно така, Ваша Чест. Свидетелят казва, че обвинението е държало материала два месеца и не е показало и един кадър от него на защитата. Това е директно нарушение на…

— Ваша Чест — намеси се Форсайт. — И аз самият не съм виждал този запис…

— Но детективът ви го е взел от хотела — каза съдията с пълен с неверие глас, от който ми стана ясно, че в този случай ще отсъди в моя полза.

— Ваша Чест — заекна Форсайт, — бих могъл да обясня. Ако искате, разпитайте детектива ми при затворени врати. Сигурен съм, че има обяснение. Най-важното е, че страните са съгласни, че жертвата е посетила хотела часове преди смъртта си. Това не се обсъжда, така че нарушението е минимално. След като няма щети, не е станало нищо страшно. Предлагам да продължим нататък.

Поклатих уморено глава.

— Ваша Чест, няма как да знаем дали няма щета и дали не се е случило нищо страшно, без да видим записа.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Колко време ви трябва, господин Холър?

— Не знам. Сигурно записът не е дълъг. Час?

— Добре. Имате един час. Можете да използвате конферентната зала. Асистентката ми има ключ. Отстъпете, господа.

Докато се връщах към банката си, вдигнах очи към парапета и видях Ланкфорд да се взира в мен.

38.

След като съдията обяви едночасова почивка, взех айпада на Лорна. Тъй като вече бях проучил обстойно видеозаписите от „Бевърли Уилшър“, оплакването ми от нарушението на правилата от страна на обвинението целеше да прикрие собственото ми нарушение — и аз не бях дал видеото на Форсайт. И в двата случая нямах нужда от час, за да ги гледам отново. Вместо това използвах времето, за да видя още веднъж записа от къщата на Стратън Стергос и да измисля стратегия как да го използвам най-добре, за да вкарам в капана Марко и Ланкфорд и да постигна оневиняването на Андре ла Кос. Видеото наистина беше бомбата, на която се бях надявал. Тя чакаше под земята обвинението да мине над нея. Когато я детонирах, корабът на Форсайт щеше потъне.

Планът ми беше да излагам уликите си до последно в петък и да заявя тезата си точно преди да пуснат съдебните заседатели за уикенда. Така те щяха да имат пълни два дни да обмислят нещата, преди да започнат заключителното обсъждане. Това означаваше, че вероятно трябваше да покажа видеото от дома на Стергос в петък сутринта. Дотогава имах достатъчно свидетели за разпит.

В три и двайсет и пет на вратата се почука. Беше приставът на Легоу. На табелката му пишеше Ернандес.

— Време е — каза той.

Когато стигнах до банката си, видях, че дистанционното за видеото и лазерната показалка вече ме очакват там.

Както и клиентът ми. Дадох си сметка, че Андре вече се срива с часове, а не с дни. Беше се влошил дори през часа, който аз бях прекарал в конферентната зала, а той — в съдебния арест.

Стиснах ръката му. Стори ми се тънка като дръжка на метла под ръкава.

— Всичко върви добре, Андре. Дръж се.

— Реши ли дали ще свидетелствам?

Спорехме за това през целия процес. Той искаше да свидетелства и да каже на света, че е невинен. Вярваше — и то не без основание — че виновните си мълчат, а невинните говорят. Дават показания.

Проблемът беше, че макар и да не бе убиец, Андре се занимаваше с незаконен бизнес. Освен това влошеното му физическо състояние нямаше да вдъхне съчувствие у съдебните заседатели. Не исках да свидетелства и според мен нямаше и нужда. Въпреки че по-рано инстинктът ми бе казвал точно обратното, вече бях убеден, че най-големи шансове за оневиняване имаме, ако го държим мълчалив на мястото му.

— Още не — казах. — Надявам се, че невинността ти ще е толкова очевидна, че няма да има значение.

Той кимна. Беше разочарован от отговора ми. През двете седмици от избора на съдебни заседатели беше отслабнал толкова много, че вече си мислех дали да не му купя костюм с по-малък размер. Оставаха ни още четири или пет дни в съдебната зала преди заседателите да започнат обсъждането, но ми се стори, че е редно да го направя.

Написах съобщение в бележника си, откъснах го и го подадох през парапета на Лорна точно когато съдията дойде и седна.

Виктор Хенсли бе призован отново на свидетелската банка и съдия Легоу ми даде разрешение да застана в празното пространство пред катедрата й, докато показвам сборния клип от охранителните камери в „Бевърли Уилшър“ и задавам въпроси на Хенсли.

Първо накарах Хенсли да потвърди датата и часа на видеото, което щяхме да гледаме, и да обясни как записи от няколко различни камери са монтирани така, че да проследят движенията на Глория Дейтън в хотела. Също така го помолих да каже, че на етажите със стаи за гости няма видеонаблюдение, защото то би нарушило личното пространство на отсядащите. Очевидно управата на хотела смяташе, че ще се отрази зле на бизнеса им, ако заснемат кой кога влиза и излиза от стаите.

Подадох на Хенсли лазерната показалка, за да може да държи червената точка върху движещата се Глория Дейтън, докато разказва. Осъзнах, че на този запис съдебните заседатели за първи път виждат живата Глория. Във фазата, в която обвинението излагаше тезата си, те бяха видели снимки от аутопсията й, от ареста й и от сайта й, на който се представяше като Жизел Далинджър. Но на това видео тя бе жива и се движеше. Погледнах към съдебните заседатели и видях, че са заинтригувани от случващото се на екрана.

Точно това исках, защото моята следваща серия въпроси към Хенсли щеше да ги поведе в нова посока.

Взех дистанционното и показалката, пуснах видеото от началото и след това го спрях на кадъра, в който Глория минава през фоайето пред мъж с шапка.

— А сега, господин Хенсли, бихте ли погледнали към екрана и бихте ли казали на съдебните заседатели дали във фоайето има ваши колеги?

Хенсли отговори, че мъжът до нишата с асансьорите е част от охраната.

— Да виждате някой друг?

— Не, не мисля.

— Ами този човек тук?

Поставих червената точка върху мъжа с шапката, който седеше на дивана и си гледаше часовника.

— Ами — започна Хенсли — на този кадър не можем да видим лицето му. Ако пуснете тази част от записа, където то се вижда…

Натиснах бутона за пускане и видеото тръгна. Бях привлякъл погледите върху мъжа с шапката. Но той така и не промени положението на главата си и лицето му остана скрито. Кадърът прескочи към момента, в който Глория влиза в нишата с асансьорите и се качва в един от тях. Последва черен екран за няколко секунди и след това видяхме Глория да се качва в асансьора на осмия етаж и да слиза към рецепцията.

Когато стигнахме до частта, в която тя тръгва през фоайето към изхода, натиснах копчето за забавен каданс и поставих пак червената точка върху мъжа с шапката, за да ориентирам заседателите. Мълчах, докато погледите им се движеха по екрана. Продължих да соча мъжа с шапката, който стана и тръгна след Глория. Натиснах стопкадър точно преди той да излезе от полезрението на камерата.

— Този човек в хотела ли работи? — попитах.

— Така и не видях лицето му, но не, не мисля, че работи в хотела — отвърна Хенсли.

— След като не сте видели лицето му, как така сте сигурен, че не е ваш служител?

— Защото се движи, а ние нямаме такива охранители.

— Може ли да обясните на съдебните заседатели какво означава това?

— Нашата охрана има постове. Слагаме хората си на определени места, както в случая с мъжа до нишата с асансьорите. Нямаме охранители, които се движат и правят каквото си искат.

Закрачих пред съдебните заседатели, като първо се отправих към свидетелската банка, след това се обърнах и тръгнах обратно. Когато застанах с гръб към Хенсли и погледнах към Ланкфорд, зададох следващия си въпрос:

— А дали не е частен охранител, господин Хенсли? Дали този човек не е бил нает от някой гост на хотела?

— Възможно е. Но обикновено частните охранители ни се представят, за да знаем, че са там.

— Разбирам. Тогава какво според вас е правил този човек там?

Форсайт възрази, тъй като съм искал свидетелят да направи предположение.

— Ваша Чест — отвърнах, — господин Хенсли е бил полицай и детектив цели двайсет години, а след това десет години е работил в охраната на този хотел. Минавал е през това фоайе безброй пъти и се е справял с безброй проблеми там. Мисля, че е достатъчно квалифициран, за да ни сподели наблюденията си върху този видеозапис.

— Възражението се отхвърля — каза Легоу.

Кимнах към Хенсли да отговори на въпроса.

— Бих се обзаложил, че я следи — отвърна той.

Замълчах, за да акцентирам върху думите му.

— Защо мислите така, господин Хенсли?

— Ами по всичко личи, че я чака още преди тя да пристигне. А когато слиза долу, тръгва след нея. Вижда се как тя внезапно се обръща и тръгва към рецепцията. Това го сварва неподготвен и му се налага да се поправи. После тръгва след нея чак когато тя излиза.

— Да го видим пак.

Пуснах целия клип в реално време, като държах показалката върху мъжа с шапката.

— Какво друго ви направи впечатление в този запис, господин Хенсли? — попитах след това.

— Ами, първо, че той със сигурност е наясно, че има камери — каза Хенсли. — Така и не видяхме лицето му заради шапката. Освен това знае къде да седне, как да носи шапката, за да не бъде разпознат. Наистина загадъчен човек.

Опитах се да потисна усмивката си. Хенсли бе идеалният свидетел — прям и честен. Но дори не се бях надявал да нарече човекът с шапката „загадъчен“. Просто чудесно!

— Да обобщим, господин Хенсли. Днес ни казахте, че Глория Дейтън е влязла в хотела вечерта на единайсети ноември и се е качила на осмия етаж, където вероятно е почукала на вратата на стая, в която не е имало никого. Прав ли съм?

— Да, прав сте.

— И когато е слязла във фоайето и е тръгнала да излиза от хотела, е била последвана от „загадъчен човек“, който не е служител на вашия хотел. Нали така?

— Точно така.

— И два часа по-късно е била мъртва.

Форсайт направи блед опит да възрази, тъй като съм задал въпрос, който бил извън обсега на знания и компетентност на Хенсли.

Легоу прие възраженията му, но това нямаше значение.

— Нямам повече въпроси — казах.

Форсайт стана, за да разпита свидетеля, но след това за моя изненада каза:

— Ваша Чест, обвинението този път няма въпроси.

Сигурно бе решил, че най-доброто измъкване от провала със „загадъчния човек“ е да не обръща внимание, да не придава достоверност на казаното, да се държи все едно то няма значение. А след това да се оттегли с Ланкфорд и двамата да измислят някакъв отговор.

Моят проблем беше, че не исках да призовавам друг свидетел, а беше още четири и десет, вероятно твърде рано за съдията да обяви край на заседанието. Отидох до парапета зад нашата банка, наведох се и прошепнах на Сиско:

— Кажи ми нещо.

— Какво да ти кажа? — попита той.

— Направи се, че ми казваш нещо за следващия свидетел и поклати глава.

— Ама ние нямаме друг свидетел, освен ако не искаш да отида до хотела, където сме скрили Бъдуин Дел, и да го доведа.

Той поклати глава, идеално си изигра ролята, след това продължи:

— Но е четири и десет и докато се върна, ще е станало пет.

— Именно.

Кимнах и се върнах на банката си.

— Господин Холър, можете да призовете следващия свидетел — каза съдията.

— Ваша Чест… аз… не съм съвсем готов със следващия свидетел. Мислех, че господин Форсайт ще зададе поне няколко въпроса на господин Хенсли, а след това вече ще е станало четири и половина или пет.

Тя се намръщи.

— Не ми харесва да приключваме по-рано. Казах ви го още в началото на процеса. Казах ви да си подготвите достатъчно свидетели.

— Разбирам, Ваша Чест. Имам свидетел, но той е в хотел на двайсет минути оттук. Ако искате, мога да пратя детектива ми…

— Не ставайте глупав. Той ще пристигне почти в пет. Ами господин Ланкфорд? Той също е в списъка ви.

Погледнах към Ланкфорд и се направих, че обмислям дали да го призова. След това се обърнах пак към съдията.

— Не съм готов днес за господин Ланкфорд, Ваша Чест. Може ли просто да приключим за днес и да наваксаме загубеното време, като скъсим почивките през следващите два дни?

— И да накажем съдебните заседатели, защото не сте подготвен? Не, няма да стане така.

— Съжалявам, Ваша Чест.

— И трябва. Закривам заседанието за днес. Започваме отново в утре в девет сутринта. Съветвам ви дотогава да сте подготвен, господин Холър.

— Да, Ваша Чест.

Станахме, докато съдебните заседатели се изнизваха навън. Андре трябваше да се подпре на мен, за да се изправи.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. Справи се чудесно днес, Мики. Наистина чудесно.

— Да се надяваме, че е така.

Приставите дойдоха да го вземат. Щяха да го отведат в съдебния арест, където щеше да свали големия му вече костюм и да облече отново оранжев гащеризон. След това щяха да го качат на буса и да го откарат обратно в Мъжкия централен затвор. Ако се забавеха, той можеше да пропусне вечерята и да си легне гладен.

— Само още няколко дни, Андре.

— Знам. Държа се.

Кимнах и те го отведоха. Гледах как го извеждат през металната врата.

— Направо да се просълзиш!

Обърнах се. Беше Ланкфорд. Беше дошъл до банката на защитата. Погледнах покрай него към Форсайт. Прокурорът стоеше до масата си и се опитваше да натъпче дебело тесте папки в малката си чанта. Изобщо не ни забелязваше с Ланкфорд. Съдебната зала зад него беше празна. Лорна бе отишла да вземе колата. Един от хората на Мойя бе тръгнал след нея, а другият бе вече в коридора и ме чакаше. Сиско и Дженифър също бяха излезли.

— Така си е, Ланкфорд — казах. — И знаеш ли защо? Защото това е невинен човек, а тук няма много такива.

Вдигнах ръка, за да покажа, че се шегувам.

— Но, разбира се, ти го знаеш по-добре от всеки друг, нали? Имам предвид, че е невинен.

Ланкфорд поклати глава все едно не разбира какво му говоря.

— Наистина ли мислиш, че ще го отървеш, като изградиш защитата си върху загадъчния човек?

Усмихнах се и започнах да си събирам папките и записките в куфарчето.

— Всъщност наричаме тази тактика „котка с шапка“. И повярвай ми, действа безотказно.

Той не отговори. Аз спрях да събирам книжата си и го погледнах.

— 1ER5676.

— Какво е това? Телефонният номер на майка ти ли?

— Не, Ланкфорд, това е номерът на колата ти.

Видях как за частица от секундата нещо в очите му трепна. Осъзнаване или може би страх. Не спрях дотук, импровизирах, следвах инстинктивно пътека към непозната цел.

— Градът е пълен с камери. Трябвало е да се отървеш от табелата с регистрационния номер преди да тръгнеш да я следиш. А следващият свидетел, който съдията искаше да призова днес? Той ще донесе видеозапис, правен извън хотела, и ще посочи, че ти си котката с шапката.

Този път промяната в очите на Ланкфорд не беше мимолетна. Погледът му беше зъл като на приклещено животно.

— И ще трябва да обясняваш на съдебните заседатели защо си следил Глория Дейтън преди да бъде убита и преди да се захванеш с това дело.

Изведнъж Ланкфорд рязко се хвърли към мен, хвана вратовръзката ми и пробва да ме издърпа за нея от банката. Но тя се откачи от яката ми и той залитна назад.

— Хей! Какво правите?

Форсайт ни беше забелязал. Ланкфорд се овладя и погледна към прокурора.

— Нищо.

Спокойно взех вратовръзката си от Ланкфорд, който беше с гръб към Форсайт. Гледаше ме с потъмнели и изцъклени очи. Започнах да си закачам вратовръзката, наведох се напред и прошепнах:

— Ланкфорд, ще рискувам и ще кажа, че според мен ти не си убиец. Предполагам, че си се забъркал в нещо много по-голямо от теб и са те притиснали. Използвали са те. Ти си я открил по поръчка на някой, а той е свършил останалото. Може би си знаел какво ще се случи, може би не. Но което и от двете да е, наистина ли ще вкараш невинен човек в затвора заради това?

— Майната ти, Холър. Клиентът ти е отрепка. Всичките ти клиенти са такива.

Форсайт се приближи към нас.

— Тръгвам си. Пак ви питам — има ли някакъв проблем? Трябва ли да остана и да ви наглеждам като бавачка?

Никой от нас не откъсваше поглед от другия, за да се обърне към прокурора.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Просто обяснявам на… детектива ви Ланкфорд причината да нося вратовръзки с клипс.

— Очарователно. Приятна вечер.

— Приятна вечер.

Форсайт излезе през портичката и тръгна по централната пътека на празната съдебна зала. Продължих разговора си с Ланкфорд от там, където ни бяха прекъснали.

— Имаш по-малко от двайсет и четири часа да решиш как ще отиграеш това. Утре с приятелчето ти Марко е свършено. Може да те завлече и теб или пък да покажеш малко ум и да се спасиш. Винаги има начин, нали знаеш.

Ланкфорд бавно поклати глава.

— Нямаш представа какви ги дрънкаш, Холър. Както винаги. Не знаеш с кого си имаш работа. Всъщност нямаш никаква шибана информация.

Кимнах, все едно признавах, че ме е сложил на мястото ми.

— Е, до утре тогава.

Потупах го по рамото, все едно си взимах довиждане с добър приятел.

— Не ме докосвай — каза той.

39.

По нареждане на Лорна Сиско донесе вино и пица от „Моца“ в заседателната ни зала, в която се бяхме събрали да обсъдим съдебното заседание. Лорна каза, че било задължително, защото за първи път след две седмици процес и повече от седем месеца подготовка изглеждало, че имаме какво да празнуваме.

Не очаквах празненство, преди делото да е завършило, но по-голямата изненада бе да видя Адвоката, седнал на инвалидна количка в края на масата. На облегалката му бе окачена кислородна бутилка и той щастливо дъвчеше парче пица.

— Кой те докара пък теб? — попитах.

— Твоето момиче — каза Адвоката и посочи с пицата към Дженифър. — Спаси ме от онези мъчители. И то съвсем навреме.

Вдигна наздравица с парчето пица, което стискаше в двете си кокалести бледи ръце.

Кимнах и огледах всички. Сигурно нежеланието ми да празнувам се бе изписало на лицето ми.

— Хайде де, най-накрая един добър ден — каза Лорна и ми подаде чаша червено вино. — Наслади му се.

— Ще му се насладя, когато всичко свърши и напишем на дъската „оправдателна присъда“ — отвърнах.

И посочих дъската, на която бе очертана защитната ни стратегия. Все пак взех чашата и парчето пица с наденица и се усмихнах на останалите, докато крачех към стола до Адвоката. Щом всички седнаха, Лорна вдигна наздравица за мен и аз засрамено вдигнах чашата си. След това обаче се възползвах от момента и също вдигнах тост.

— За боговете на вината — казах. — Дано по-скоро освободят Андре ла Кос.

Това попари доброто настроение, но нямаше как да е иначе. Оправдателната присъда все още беше далеч. Дори когато инстинктът ти подсказва, че седиш до невинен човек в съда, не забравяш, че оправдателните присъди се раздават свидливо в система, създадена да се занимава само с виновните. Трябваше да се задоволя със знанието, че какъвто и да е изходът, съм направил всичко по силите си за Андре ла Кос.

Покашлях се, вдигнах чашата си и произнесох друг тост:

— И за Глория Дейтън и Ърл Бригс. Нека работата ни донесе справедливост.

Останалите се присъединиха с възгласи, след това настъпи мълчание. Жертвите в този случай наистина бяха много.

Опитах се да ги разведря, като върна разговора към работата.

— Преди да се напием, нека поговорим няколко минути за утрешния ден. — Започнах да ги соча един по един и да давам нареждания. — Лорна, искам да отида малко по-рано. Вземи ме в осем без петнайсет, става ли?

— Аз ще дойда, ама ти дали ще си там…

Не много завоалиран намек за закъснението ми тази сутрин.

— Дженифър, утре с мен ли си, или имаш други ангажименти?

— Сутринта съм с теб, следобед имам изслушване за преобразуване на дълг.

Още един ипотечен заем. Това засега бяха единствените дела, които ни носеха пари.

— Добре. Сиско, какво става със свидетелите?

— Скрили сме Бъдуин в „Чекърс“. Трябва да кажеш кога да го доведа в съда. Моят човек от магазина на „Ферари“ чака в готовност. И остава големият въпрос. Марко. Ще се появи ли, или няма?

Кимнах и казах:

— Той има време до десет часа, затова по-добре да призова някой в девет, когато влезе съдията. Доведи Бъдуин.

— Готово.

— Кога идва Мойя?

— Не издават точния час от съображения за сигурност. Но ще го докарат от Викторвил утре. Не мисля, че можеш да разчиташ на него в съда преди четвъртък.

— Става и така.

Нещата, изглежда, вървяха по план. По-добре беше да задържа Бъдуин Дел, продавача на оръжие, докато разбера дали Марко ще свидетелства, или не, но нямах избор. Съдебният процес винаги се развива в движение, и то почти никога така, както си го планирал и си си го представял.

— А защо да не призовем Ланкфорд преди Марко? — попита Дженифър, като погледна реда на свидетелите, който бях написал на дъската. — Така няма ли да стане?

— Трябва да си помисля — отвърнах. — Може и да стане.

— Никакво „може би“ не трябва да има, когато се явяваш в съда — заяви Сийгъл. — Трябва да си сигурен.

Сложих ръка на рамото му и кимнах в знак на благодарност за съвета.

— Прав е. Адвоката винаги е прав.

Всички се засмяха, включително и той.

След като приключихме с работните въпроси, се върнахме към яденето. Взех си второ парче пица, скоро виното хвана всички, започнахме да бъбрим и да се смеем. Всичко в света на „Холър и Ко“ изглеждаше добре.

Тогава телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си и проверих кой се обажда, преди да вдигна. Не исках да развалям момента.

Затворът на Лос Анджелис.

Обикновено вдигах, когато ми звъняха след работно време от затвора. В повечето случаи бяха разговори за моя сметка от някой, който е взел името и телефона ми от някой друг. В девет от десет случая човекът твърдеше, че има пари за адвокат, а после се оказваше, че лъже за това, както и за всичко останало. Но този път знаех, че е твърде вероятно да е Андре ла Кос. Беше започнал да ми се обажда вечер, за да обсъждаме какво се е случило през деня и какво да очаква от следващия. Станах и се отдалечих от масата, за да мога да чувам по-добре.

— Ало?

— Търся Майкъл Холър.

Не беше Андре и не беше разговор за моя сметка. Инстинктивно затворих вратата към заседателната зала, за да се изолирам още повече от шума.

— Холър е. Кой се обажда?

— Сержант Роули от Мъжкия централен затвор. Искам да ви кажа, че стана инцидент с клиента ви Анри ла Кос.

Отбелязах си, че сбърка името.

— Какъв инцидент?

Закрачих по голия дървен под, за да се отдалеча още повече от заседателната зала.

— Задържаният е бил нападнат тази вечер в транспортния център на съда. Разследваме за случая друг задържан.

— Нападнат? Какво означава това? Зле ли е?

— Бил е намушкан многократно, господине.

Затворих очи.

— Мъртъв ли е? Андре мъртъв ли е?

— Не, господине. Закаран е в критично състояние в затворническата болница. В момента нямаме други сведения за състоянието му.

Отворих очи, обърнах се и инстинктивно вдигнах лявата си ръка в безсилен жест. Остра болка прониза лакътя ми, напомни ми за собствената ми травма и ме накара да сваля ръката си до тялото.

— Как е възможно! Какъв е този транспортен център в съда?

— Това е мястото в подземието на сградата, където задържаните се товарят в бусовете за транспортиране в различните места за лишаване от свобода. Клиентът ви тъкмо е щял да бъде откаран в Мъжкия централен затвор, когато е станало нападението.

— Някой арестуван ли е? Как може…

— Господине, инцидентът се разследва и не мога…

— Кой го разследва? Искам телефона му.

— Не съм упълномощен да ви дам тази информация. Обаждам ви се само на добра воля, за да ви кажа, че е станал инцидент и клиентът ви е в затворническата болница. Само вашето име е записано в документите му.

— Ще оцелее ли?

— Нямам информация, господине.

Затворих, преди да чуя отговора. Тръгнах към заседателната зала. Лорна, Сиско и Дженифър вече бяха застанали до стъкления прозорец и ме наблюдаваха. Бяха разбрали, че се е случило нещо лошо.

— Така — започнах, щом влязох. — Андре е намушкан в съда преди да го качат на буса тази вечер. В затворническата болница е.

— О, боже! — възкликна Дженифър.

Беше седяла до Андре няколко дни по време на процеса, често бе шепнала в ухото му какво се случва, когато разпитвах свидетелите. Тя беше човекът, който най-често му държеше ръката, и това ги бе сближило.

— Как? — попита Сиско. — Кой?

— Не знам. Казаха ми, че разследват друг задържан за случая. Ето какво ще направим. Отивам в затворническата болница да видя в какво състояние е и дали ще ме пуснат да го видя. Сиско, искам да ми помогнеш. Не искат да ми кажат името на заподозрения. Искам да знам кой е и каква връзка би могъл да има с Мойя и Ланкфорд.

— Мислиш, че те стоят зад това? — попита Лорна.

— Всичко е възможно. Говорих с Ланкфорд в съда днес следобед. Опитах се да го стресна, но той не поддаде. Може би се е досетил какво следва.

— Мислех, че хората на Мойя го пазят — каза Дженифър.

— В затвора — обясних й. — Но няма как да го пазят в бусовете и в съда. А и не мога да му наема бодигард.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

— Първо да върнеш Адвоката, след това да подготвиш аргументи срещу обявяването на процеса за опорочен.

Дженифър бе излязла от шока и за първи път успя да чуе какво точно казвам.

— Искаш да кажеш…

— Казаха ми, че е в критично състояние. Не знам какво означава това и дали ще оживее, или ще умре. Но и в двата случая се съмнявам, че в близко бъдеще ще се появи в съда. Обикновено в подобни ситуации се отива към опорочен процес и се започва отново, когато обвиняемият се възстанови. Ако Легоу не стигне сама до това заключение, ще го поиска Форсайт, защото видя, че днес случаят тръгна зле за него. Трябва да спрем това. На ръба сме да спечелим делото. Да отидем до края.

Дженифър извади бележник от чантата си, която бе оставила на земята.

— Значи искаме да продължим процеса в отсъствието на Андре? Не съм сигурна, че това ще мине.

— Продължавани са процеси и с избягали обвиняеми. Защо да не мине? Трябва да има прецедент. Ако не, ще създадем.

Дженифър поклати глава.

— В случаите на бягство обвиняемите сами се отказват от присъствие. Различно е.

Сиско не се интересуваше от юридическата дискусия, затова се отдалечи, за да може да говори по телефона.

— Не е различно, същото е — казах. — Просто всичко ще зависи от преценката на съдията.

— Преценката на съдията обхваща много широко поле за действие — каза Адвоката.

Кимнах и го посочих с пръст.

— Прав е и трябва да намерим място за клиента си в това широко поле.

— Е, във всеки случай ще ни трябва декларация от Андре — каза Дженифър. — Съдията няма дори да го обсъжда, ако Андре не подпише, а ние не знаем дали е в състояние да подписва и изобщо да разбира какво се случва.

— Извади си компютъра и веднага започвай да пишеш декларацията му.

В ъгъла под дъската за писане имаше принтер. Бях го оставил там след като колата заедно с другия принтер вътре бяха потрошени.

— Сигурен ли си, че той ще е в състояние да подпише? — попита Дженифър.

— Не се тревожи за това — отвърнах. — Ти го напиши, аз ще се погрижа за подписа.

Прекарах шест часа в чакалнята за роднини в заключеното отделение на затворническата болница. През първите четири непрекъснато ми съобщаваха, че клиентът ми е в операция. След това започнаха да идват съобщенията, че се възстановява, но не мога да го видя, защото не се е върнал в съзнание. Успях да запазя спокойствие през цялото време. Не се оплаквах и не крещях на никого.

Но към два през нощта стигнах до границите на търпението си и през десет минути започнах да настоявам да видя клиента си. Извадих целия арсенал от заплаха със съд, насъскване на медиите и дори намеса от ФБР. Нищо не постигнах обаче. Дотогава Сиско вече ми се бе обадил два пъти, за да ми каже как върви неговото разследване на разследването. Първия път потвърди това, което подозирахме — че Андре е бил нападнат с остър метален предмет от друг задържан, който е бил в съда за собственото си дело. Въпреки че бил окован като всички, които чакат да се качат на бусовете за затвора, заподозреният легнал на земята и успял да прекара веригата на кръста си през краката, като така освободил движенията си достатъчно, за да се хвърли върху Андре и да го намушка седем пъти в гърдите и корема, преди приставите да го спрат.

При второто обаждане Сиско добави и името на заподозрения — Патрик Сюъл. И каза, че досега не е намерил никаква връзка между него и агент Джеймс Марко или детектива на прокуратурата Лий Ланкфорд. Името на нападателя ми беше познато. Малко по-късно си спомних, че Сюъл беше обвиняем по дело, в което му искаха смъртна присъда и по което работеше брат ми. Сетих се, че Хари ми бе казал, че са го докарали от „Сан Куентин“, където вече излежавал доживотна присъда. От което заключих, че Сюъл е идеалният наемен убиец. Нямаше какво да губи.

Казах на Сиско да продължи да работи по това. Ако намереше дори съвсем незначителна връзка между Сюъл от една страна и Марко и Ланкфорд от друга, щях да успея да вдигна достатъчно пушилка, за да предотвратя вероятността съдия Легоу да обяви процеса за опорочен.

— Почвам — каза Сиско.

Друго и не очаквах от него.

В три и десет през нощта най-накрая ме пуснаха да видя клиента си. Бях придружен от сестра и надзирател. Облякоха ме в хирургически дрехи заради опасността от инфекция за Андре и чак тогава ме пуснаха в интензивното отделение, където крехкото тяло на Андре бе свързано с апарати, тръби и висящи пластмасови торби.

Застанах до леглото и загледах как сестрата проверява апаратите, после повдига одеялото и преглежда превръзките, обвили целия торс на Андре. Горната част на тялото му беше леко повдигната. До дясната му ръка имаше дистанционно за регулиране на леглото. Лявата му китка бе вързана с белезници за рамката. Макар затворникът да бе полужив, бяха се погрижили да няма рискове за бягство.

Клепачите на Андре бяха подути и полуотворени, но той не виждаше нищо.

— Е, ще прескочи ли трапа? — попитах.

— Не бива да ви казвам нищо — отговори сестрата.

— Но бихте могли.

— Ще знаем след първите двайсет и четири часа.

И това беше нещо.

— Благодаря.

Тя ме потупа по ръката и излезе, като остави надзирателя на вратата. Понечих да я затворя.

— Не можете да затваряте вратата — каза надзирателят.

— Разбира се, че мога. Това е среща между адвокат и клиент.

— Та той не е в съзнание.

— В момента не е, но това няма значение. Той е мой клиент и американската конституция ни дава право на консултация насаме. Искате ли утре да се изправите пред съдия и да обясните защо не сте позволили този човек, станал също така жертва на злостно престъпление, да упражни изконното си право да говори с адвоката си?

Всички завършили полицейската академия изкарват първите си две години в системата на затворите. Този надзирател не изглеждаше на повече от двайсет и четири, а може би още беше и в изпитателен срок. Знаех, че ще се огъне, и така и стана.

— Добре — каза той. — Имате десет минути. След това излизате. Лекарско нареждане.

— Става.

— Ще съм отвън.

— Хубаво. Така ще се чувствам в безопасност.

И затворих вратата.

40.

Съдия Легоу прие юристите в кабинета си рано сутринта. Ланкфорд бе поканен заедно с Форсайт, за да информира съдията за известните факти около нападението над Андре ла Кос. Ланкфорд, разбира се, представи всичко като непредизвикана агресия, която често се случва между затворници.

— Най-вероятно ще се окаже престъпление от омраза — каза той. — Господин Ла Кос е хомосексуален. Заподозреният вече е осъден за едно убийство и е на съд за друго.

Съдия Легоу кимна замислено. Не можех да опровергая инсинуациите на Ланкфорд, защото до този момент Сиско не бе намерил връзка между заподозрения за нападението срещу Ла Кос — Патрик Сюъл, от една страна, и Марко и Ланкфорд, от друга. В най-добрия случай отговорът ми можеше да се определи като слаб.

— Разследването все още не е приключило — казах. — Не бих прибързвал със заключенията.

— Сигурен съм, че никой няма да го направи — отвърна Ланкфорд.

На лицето му не беше изписано обичайното надменно самодоволство. Разчетох това като първи признаци, че нещо в него се променя. Може би бе затиснат от тежестта на знанието, че вече не е в безопасност. Ако нападението срещу Ла Кос бе опит да се сложи край на този процес, както ми се струваше, то тогава той се бе провалил. Въпросът сега беше колко се е провалил.

— Ваша Чест — започна Форсайт, — в светлината на последните събития и заради времето, което със сигурност ще бъде необходимо на жертвата, за да се възстанови, обвинението настоява процесът да се обяви за опорочен. Наистина не виждам алтернатива. Няма да успеем да гарантираме безпристрастността на делото и на съдебните заседатели, ако продължим, докато обвиняемият стигне до състояние, в което ще може да се върне в съда — ако изобщо стигне до такова състояние.

Съдия Легоу кимна, погледна ме и попита:

— Логично ли ви звучи това, господин Холър?

— Не, Ваша Чест, никак даже. Но бих искал колегата ми госпожица Арънсън да отговори на господин Форсайт. Тя е по-подготвена от мен. Прекарах нощта в болницата с клиента си.

Съдията кимна на Дженифър и тя представи прекрасни автентични аргументи срещу обявяването на процеса за опорочен. С всяко следващо изречение ставах все по-горд, че съм я привлякъл в екипа си. Без съмнение щеше да дойде денят, в който да й дишам праха. Но засега работеше за мен и с мен, на по-добро не можех и да се надявам.

Аргументите й бяха систематизирани в три стегнати точки. Първо, обявяването на процеса за опорочен би било предразсъдък към обвиняемия. Тя цитира разходите по събирането на доказателства за обвиненията, продължаващото задържане на Андре ла Кос и цената му, както и простия факт, че прокуратурата вече е изслушала по-голямата част от стратегията на защитата и ако процесът бъде обявен за опорочен, ще има възможност да се подготви по-добре за следващото дело.

— Ваша Чест, това не е честно в никакъв случай — каза тя. — Това е предразсъдък.

По мое мнение дори само този аргумент беше достатъчно добър, за да докаже тезата й. Но Дженифър закова Легоу със следващите две точки. Заяви, че при ново дело ще бъдат похарчени още пари на данъкоплатците. И завърши с това, че справедливостта ще възтържествува само ако процесът продължи.

Последните две точки бяха гениални, защото уцелиха Легоу право в сърцето. Съдия е изборна длъжност и никой кандидат за поста не би искал да бъде наречен от опонента си или от някой вестник разхитител на парите на данъкоплатците. А тържеството на справедливостта беше отправка към правото на преценка на съдията. Крайната цел на Легоу бе да осигури тържество на справедливостта и тя трябваше да реши дали ако прекрати процеса това ще стане, или ще бъде възпрепятствано.

— Госпожице Арънсън — каза Легоу, след като Дженифър приключи, — аргументите ви са изчерпателни и убедителни, но клиентът ви е в болнично легло в интензивното. Нали не предлагате да заведем съдебните заседатели при него? Смятам, че съдът е изправен пред дилема само с едно решение.

Само тази част бяхме репетирали. Най-добрият начин да постигнем каквото искаме бе да отведем съдията при него, а не да й го поднесем на тепсия.

— Не, Ваша Чест — каза Дженифър. — Смятаме, че трябва да продължим без присъствието на обвиняемия, след като посъветваме заседателите да не взимат предвид това, че го няма.

— Това е невъзможно — веднага възрази Форсайт. — Всяка присъда, която постигнем така, ще бъде върната от апелативния съд за пет минути. Обвиняемият има право да се изправи срещу обвинителите си.

— Няма да бъде върната, ако обвиняемият съзнателно се отказва от правото си да се яви в съда — каза Дженифър.

— Да бе, страхотно — отвърна Форсайт саркастично. — Но доколкото знам, клиентът ви е в безсъзнание, а заседателите седят и чакат.

Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих декларацията с отказа, която бях занесъл в затворническата болница предната вечер. Подадох я на Легоу и казах:

— Това е подписана декларация за отказ от явяване в съда.

— Чакайте малко — намеси се Форсайт и в гласа му се прокраднаха първите нотки на отчаяние. — Как е възможно? Човекът е в кома. Съмнявам се, че е подписал каквото и да било, да не говорим да го е направил съзнателно.

Легоу подаде отказа на Форсайт. Ланкфорд се наведе на стола си, за да види подписа.

— Бях в болницата през цялата нощ, Ваша Чест — продължих. — Той се свестяваше и пак изпадаше в безсъзнание, което не е същото като да е в кома. Господин Форсайт ни размахва медицински термини, чието значение не знае. Освен това, когато идваше в съзнание, клиентът ми изразяваше пред мен силно желание процесът да продължи в негово отсъствие. Не иска да чака. Не иска да преминава отново през това.

— Вижте, Ваша Чест, не искам да обвинявам никого в нищо, но това е невъзможно — почна Форсайт. — Просто няма начин…

— Ваша Чест — намесих се спокойно, сякаш не ми пукаше, че Форсайт ме нарича лъжец. — Ако това ще помогне на решението ви, моля, погледнете.

Извадих мобилния си телефон. Показах на него снимка и обясних, че това е болничната стая на клиента ми. В кадъра се виждаше Андре в леглото, повдигнат под 45 градуса, пред гърдите му бе поставена маса. Дясната му ръка беше върху масата, държеше химикалка и подписваше декларацията. Снимката бе направена отдясно на Андре. Заради ракурса и заради подутите му клепачи беше невъзможно да се определи дали очите му са отворени, или затворени.

— Имах предчувствието, че господин Форсайт ще възрази, затова направих тази снимка — продължих. — Нещо, което научих от моя призовкар. Освен това в стаята присъстваше и надзирател, казва се Ивънстън. Ако е необходимо, можем да го събудим и да го доведем в съда, за да свидетелства, че подписът е положен.

Съдията демонстративно ми върна телефона, без да даде възможност на Форсайт да погледне.

— Снимката не е необходима, господин Холър. Вие сте юрист и аз приемам думата ви на доверие.

— Ваша Чест? — обади се Форсайт.

— Да, господин Форсайт?

— Бих искал обвинението да получи време, за да обмисли това и да реши как да отговори на защитата.

— Господин Форсайт, разглеждаме ваша молба и на всичкото отгоре точно вие преди малко ни припомнихте, че съдебните заседатели чакат.

— Тогава, Ваша Чест, обвинението иска съдът да поиска обстоен преглед на обвиняемия и да ни увери, че декларацията, която ни представи господин Холър, е подписана по негова воля и в съзнание.

Трябваше да парирам това преди отчаяните опити на Форсайт да спре процеса да успеят.

— Ваша Чест, господин Форсайт е отчаян. Очевидно би казал всичко, за да спре процеса. Трябва да се запитате защо и според мен отговорът е, че е защото знае, че ще загуби. Ние доказваме, че господин Ла Кос е невинен. Знаят го съдебните заседатели, зрителите в залата, всички, дори и господин Форсайт. И затова иска да спре делото. Иска съдът да разпореди преиграване на мача. Госпожо, наистина ли ще позволите това? Клиентът ми е невинен, а лежи в затвора, пребит е, лишен е от всичко, включително може би и от правото си на живот. За да възтържествува справедливостта, този процес трябва да продължи. Веднага. Още днес.

Форсайт понечи да възрази, но Легоу вдигна ръка и го спря. Тъкмо щеше да вземе решение, но бе прекъсната от звъна на телефона на бюрото й.

Чувствах, че я държа в ръцете си и че тя всеки миг ще отхвърли искането за обявяването на процеса за опорочен. Но трябваше да изчакам.

Тя вдигна телефона, чу какво й казват, след това затвори и ни погледна.

— Джеймс Марко е в съдебната зала заедно с юрист от Агенцията за борба с наркотиците. Готов е да свидетелства.

Като че ли се замисли за няколко секунди, след което продължи:

— Искането за обявяване на процеса за опорочен се отхвърля. Господин Холър, можете да призовете следващия си свидетел до десет минути.

— Ваша Чест, трябва категорично да възразя срещу това — каза Форсайт.

— Категорично го имам предвид — отвърна Легоу с леден тон.

— Моля изпълнението на решението да бъде спряно, за да може обвинението да го обжалва.

— Господин Форсайт, можете да обжалвате по всяко време, но няма да спра изпълнението на решението. Връщаме се в съда след десет минути.

Изчака, за да даде на Форсайт възможност да й отговори, и след като той не го направи, обяви край на срещата с думите:

— Мисля, че приключихме.

Докато вървяхме към залата, екипът на защитата спазваше дистанция от три-четири метра зад екипа на обвинението. Наведох се към Дженифър и й прошепнах:

— Браво на тебе. Ще спечелим делото.

Тя се усмихна гордо.

— Адвоката ми помогна, докато снощи го връщах в дома. Умът му все още е остър като бръснач.

— На мен ли го казваш! Той все още е по-добър от деветдесет процента от юристите в този съд.

Напред в коридора видях как Ланкфорд отваря вратата на залата и ни изчаква, след като Форсайт влезе. Погледите ни се срещнаха.

Приех жеста с вратата като сигнал. Като покана. Докоснах Дженифър по лакътя, кимнах й да продължи без мен и спрях до Ланкфорд.

Той не беше глупав. Знаеше, че усилията му да спре процеса — и да спре и мен — са се провалили. Дадох му възможност да реагира, защото все още имах нужда от едната страна на конспирацията. И макар често да бях кръстосвал шпага с Ланкфорд, желанието ми да смажа Марко беше по-силно.

— Имам нещо, което ще искаш да видиш — казах.

— Не ме интересува — отвърна той. — Продължавай напред, задник.

Но в тона му нямаше обвинение. Беше просто начало на преговори.

— Мисля, че е нещо, което ще те заинтересува.

Той сви рамене. Трябваше му повече, за да вземе решение.

— А ако не теб, ще заинтересува приятелчето ти Марко.

Ланкфорд кимна.

Прекрачих прага на съдебната зала. Видях Форсайт на банката на обвинението. Беше извадил мобилния си телефон и набираше някакъв номер. Предположих, че се обажда на някой висшестоящ или на някой в апелативния отдел. Не ми пукаше на кого. Ланкфорд ме подмина и отиде да си седне на мястото до парапета. Отидох до банката на защитата и взех айпада на Лорна. На него на стопкадър чакаше видеото от къщата на Стергос. Отидох до парапета и поставих устройството на празното място до Ланкфорд, като се наведох да си вържа обувката. Прошепнах му, без да го поглеждам:

— Изгледай го до края.

Изправих се и огледах претъпканата зала. В съда вече бе плъзнал слухът, че в отделение 120 ще е най-интересно. Освен хората на Мойя, които си стояха на обичайното място, тук бяха и поне шестима журналисти, насядали на първите два реда, множество мъже с костюми, в които разпознах колеги адвокати, както и най-голямата тълпа от професионални съдебни зрители, каквато не бях виждал от дълго време — пенсионери, безработни и самотници, които бродеха всекидневно из съда в търсене на човешка драма, патос и болка. Не бях сигурен дали ги е привлякло явяването на Марко, или фактът, че обвиняемият е наръган почти до смърт предната вечер в подземието, но вестта се бе разпространила и хората прииждаха.

Забелязах Марко четири реда по-назад. Седеше до мъж с костюм, за когото предположих, че е адвокатът му. Марко не се бе постарал да се облече подходящо за случая. Носеше черна спортна блуза и джинси, както обикновено, блузата му бе затъкната в панталона, така че да се вижда кобурът на кръста му. Бандитско излъчване.

Реших, че трябва да опитам да извлека нещо от това.

Погледнах към Ланкфорд и видях, че вече е изгледал видеото без звук и е върнал айпада на празната седалка. Седеше като препариран — вероятно осъзнаваше, че животът му ще се промени безвъзвратно до края на деня. Качих и другата си обувка на стола до него, за да й вържа връзката. Наведох се пак, без да свалям поглед от Марко, и прошепнах на Ланкфорд:

— Искам Марко, не теб.

41.

Съдия Легоу зае мястото си, огледа набързо публиката в съдебната зала и каза:

— Готови ли сме за съдебните заседатели?

Станах и се обърнах към нея.

— Ваша Чест, преди да повикаме съдебните заседатели, бих искал да обсъдим няколко неща, които възникнаха току-що.

— Какво има, господин Холър?

Каза го с явно раздразнение.

— Ами агент Марко е тук вероятно за да даде показания като свидетел на защитата. Искам разрешение да го третирам като враждебен свидетел и също така да помоля съдът да нареди на агент Марко да свали огнестрелното оръжие, което носи открито на колана си.

— Едно по едно, господин Холър. Първо, вие призовахте агент Марко като свидетел на защитата и досега той не е отговорил на нито един въпрос. На какво основание искате разрешение да третирате своя собствен свидетел като враждебен?

Ако Марко бъдеше определен за враждебен свидетел, щях да имам повече свобода при разпита. Можех да му задавам подвеждащи въпроси, които изискват отговор само с „да“ и „не“.

— Агент Марко се опитваше да се измъкне и да не свидетелства в този процес. Той дори води със себе си адвокат. Освен това единствения път, когато съм се срещал с агент Марко, той ме заплаши. Мисля, че това го прави… как да кажа… враждебен.

Форсайт стана, за да отговори, същото направи и адвокатът на Марко, но съдията им махна да седнат.

— Молбата ви се отхвърля. Да започваме разпита и да видим как ще тръгне. А защо ви притеснява оръжието на агент Марко?

Попитах я дали би накарала Марко да застане пред катедрата й, за да види пистолета. Тя се съгласи и му даде нареждане да го направи.

— Ваша Чест — казах, — смятам, че подобно открито носене на оръжие е заплашително и създава предубеденост.

— Той наистина е служител на правораздаването — отвърна Легоу. — И предполагам, че това ще бъде установено, когато започне да свидетелства.

— Да, Ваша Чест, но той ще мине пред съдебните заседатели на път за свидетелската банка като Уайът Ърп. Това е съдебна зала, не е Дивият запад.

Тя се замисли за миг и след това поклати глава.

— Не ме убедихте, господин Холър. Отхвърлям и тази ви молба.

Бях се надявал да прочете между редовете и да разбере какво се опитвам да постигна. Опитвах се да извадя Марко от зоната му на комфорт и в зависимост как тръгнат нещата евентуално да го обвиня и в убийство. Никога не се знае как може да реагират хората в такава ситуация, дори и ако са служители на правораздаването. Щях да съм много по-спокоен, ако Марко не беше въоръжен.

— Нещо друго, господин Холър? Съдебните заседатели проявяват огромно търпение, докато ни чакат.

— Да, Ваша Чест, още нещо. Тази сутрин ще призова агент Марко, а след това и детектив Ланкфорд. Бих искал да наредите на господин Ланкфорд да остане в съдебната зала, за да мога да съм сигурен, че ще свидетелства.

— Няма да го направя. Би трябвало господин Ланкфорд да е тук, да, но не е в моя власт да огранича движенията му. А сега да поканим съдебните заседатели.

Погледнах към Ланкфорд и видях, че хладният му поглед е впит право в мен.

Съдебните заседатели най-накрая заеха местата си и през следващите пет минути съдия Легоу им обясни, че обвиняемият най-вероятно няма да присъства в залата до края на процеса. Каза, че причината за това е хоспитализация, която няма нищо общо с делото, нито с деянието. Посъветва ги отсъствието му да не влияе по никакъв начин на решенията им.

След това аз заех мястото си на катедрата и призовах Джеймс Марко. Федералният агент стана от мястото си сред публиката и пристъпи напред самоуверено.

След формалностите по идентификацията му като служител на Агенцията за борба с наркотиците и част от Отдела за противодействие на картелите веднага започнах да действам според сценария, който бях написал в главата си по време на предната безсънна нощ.

— Агент Марко, моля кажете на съдебните заседатели откъде познавате жертвата Глория Дейтън.

— Не я познавам.

— Чухме показания, според които тя е била ваша информаторка. Не е ли вярно?

— Не е вярно.

— Тя обади ли ви се на шести ноември, за да ви съобщи, че е призована да даде показания по иск за отмяна на присъдата на Хектор Аранд Мойя?

— Не, не е.

— Знаете ли кой е Хектор Аранд Мойя?

— Да, знам.

— Откъде?

— Той е дилър на наркотици, който бе арестуван от лосанджелиската полиция преди осем години. След това случаят бе поет от федералното обвинение и се оказа при мен. Тогава работих по него. Мойя бе осъден по няколко състава от федерален съд и получи доживотен затвор.

— И докато работехте по този случай, да сте се натъквали на името на Глория Дейтън?

— Не, не съм.

Млъкнах за миг и погледнах записките си. До този момент Марко се държеше направо сърдечно и изобщо не се притесняваше, че ще бъде принуден да каже истината. Очаквах, че ще отрича така. Моята работа бе да направя пукнатина във фасадата му и да я използвам по някакъв начин.

— В момента сте част от федерално дело, което засяга и Хектор Мойя, нали така?

— Не знам подробности. Юристите се занимават с делото.

— Господин Мойя съди федералното правителство, защото според него арестът преди осем години е бил нагласен. Прав ли съм?

— Господин Мойя е в затвора и е отчаян. Може да съди всеки за каквото си пожелае, но фактите сочат, че не съм бил на мястото на ареста и това не е бил мой случай. Той дойде при мен после и това е всичко, което знам по въпроса.

Кимнах, сякаш съм доволен от отговора.

— Добре, да продължим. Ами другите играчи в този процес? Познавате ли и имате ли общо минало с някой от тях?

— Играчи? Не съм сигурен какво имате предвид.

— Например познавате ли прокурора господин Форсайт?

Обърнах се и посочих Форсайт.

— Не, не го познавам — отвърна Марко.

— Ами главния разследващ по случая детектив Уитън? — попитах. — Някакви предишни контакти с него?

Форсайт възрази и попита какво целя с този криволичещ разпит. Помолих съдията за търпение и обещах бързо да стигна до целта. Тя ме остави да продължа.

— Не, не познавам и детектив Уитън — отвърна Марко.

— Ами детектива на прокуратурата господин Ланкфорд?

И посочих Ланкфорд, който се взираше в тила на Форсайт.

— Познаваме се от десет години — каза Марко.

— Откъде? — попитах.

— Пътищата ни се пресякоха заради случай, по който той работеше, докато беше в полицията в Глендейл.

— Какъв случай?

— Двойно убийство. Жертвите бяха наркодилъри. Ланкфорд пое случая и се консултира с мен два или три пъти.

— Защо с вас?

— Предполагам, че защото работя в Агенцията за борба с наркотиците. Жертвите бяха наркодилъри. В къщата, в която бяха убити, бяха намерени наркотици.

— И какво искаше да знае детектив Ланкфорд? Дали знаете нещо за жертвите, или кой може да ги е убил?

— Да. Такива неща.

— Успяхте ли да му помогнете?

— Не точно…

Форсайт отново възрази, като каза, че въпросите нямат връзка с делото.

— Процесът е за убийство отпреди седем месеца — каза той. — Господин Холър не е показал връзка между него и между случая отпреди десет години.

— Връзката ще стане ясна всеки момент, Ваша Чест — заявих. — И господин Форсайт много добре го знае.

— Побързайте, господин Холър — каза съдия Легоу.

Кимнах в знак на благодарност и продължих:

— Агент Марко, да не би да казахте, че не сте успели да помогнете на детектив Ланкфорд?

— Така мисля. Доколкото знам, така и не успяха да намерят виновен.

— Познавахте ли жертвите?

— Знаех кои са. Държахме ги под око, но не бяха обект на разследване.

— А какво ще ни кажете за този случай, агент Марко? За убийството на Глория Дейтън. Детектив Ланкфорд консултирал ли се е с вас по него?

— Не, не е.

— А вие давали ли сте му съвети?

— Не.

— Значи между вас няма никаква комуникация?

— Никаква.

Ето я пукнатината! Вече го бях сгащил.

— Двойното убийство отпреди десет години, за което говорихте, на Сейлъм стрийт в Глендейл ли се случи?

— Ами… да, така мисля.

— Познато ли ви е името Стратън Стергос?

Форсайт възрази и аз поисках да се приближим към катедрата на съдията. Тя ни даде знак да отидем при нея и след това, точно както очаквах, прокурорът се оплака, че се опитвам при свършен факт да призова като свидетел Стергос, след като съдията вече го е зачертала от списъка.

Поклатих глава.

— Ваша Чест, не това се опитвам да направя и съвсем официално заявявам, че няма да призовавам доктор Стергос като свидетел. Той дори не е в Лос Анджелис. Искам само да установя дали свидетелят знае, че бях включил Стергос в списъка със свидетелите. Каза, че не е имал никакъв контакт с никой, свързан с това дело, но ще ви представя доказателство за обратното.

Форсайт поклати глава, за да покаже, че му е писнало от номерата ми.

— Няма никакви доказателства, Ваша Чест. Това е просто представление. Опитва се да отклони процеса и гони този, дето клати гората.

Усмихнах се и поклатих глава. Погледнах към залата и видях Ланкфорд, който се измъкваше по пътеката към задната врата.

— Къде отива детективът ви? — попитах Форсайт. — Ще го призова след няколко минути.

Въпросът към Форсайт обезпокои съдия Легоу. Тя вдигна глава, погледна към вратата и каза високо:

— Господин Ланкфорд?

Ланкфорд спря на метър и половина от вратата и се обърна.

— Къде отивате? — попита Легоу. — Скоро ще ви призоват като свидетел.

Ланкфорд разпери ръце, сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Ами… до тоалетната.

— Моля ви, върнете се бързо. Скоро ще ни трябвате, а вече изгубихме достатъчно време тази сутрин. Не искам никакви забавяния повече.

Ланкфорд кимна и продължи към вратата.

— Извинете ме за момент, господа — каза ни Легоу, извъртя стола си наляво и се наведе към асистента си. Чух я как нарежда някой от приставите да се погрижи Ланкфорд да се върне навреме в залата.

Това ме накара да се почувствам по-добре за развитието на ситуацията.

Съдията извъртя стола си към нас и отново се съсредоточи върху проблема, който обсъждахме. Предупреди ме, че търпението й е на изчерпване и че трябва най-накрая да разплета чорапа, чийто висящ конец ми е позволила да дръпна.

— Да, Ваша Чест.

Върнах се на катедрата.

— Агент Марко, някой казвал ли ви е, че името на Стратън Стергос се е появило в поправения списък със свидетели на защитата от тази седмица?

Марко показа първите знаци на притеснение и поклати уморено глава.

— Както вече ви казах, това име не ми говори нищо. Никога не съм чувал за този човек, преди вие да го споменете.

Кимнах и си отбелязах нещо в бележника. Написах: „Спипах те, задник“.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели къде бяхте вечерта на единайсети ноември миналата година?

Форсайт се изправи.

— Ваша Чест!

— Седнете, господин Форсайт.

Марко поклати небрежно глава.

— Не мога да си спомня с точност какво съм правил толкова отдавна.

— Било е неделя.

Той сви рамене.

— Значи вероятно съм гледал футбол по телевизията. Не съм сигурен. Това прави ли ме виновен по някакъв начин?

Изчаках, но той не каза нищо повече.

— Обикновено аз задавам въпросите, такъв е редът — казах.

— Разбира се — отвърна той. — Моля, питайте.

— Ами преди два дни в понеделник? Помните ли къде сте били въпросната вечер?

Марко дълго мълча. Изглежда, осъзна, че май се е озовал насред минно поле. В тишината чух как задната врата на залата се отвори, обърнах се и видях, че Ланкфорд се връща, а зад него върви пристав.

— Бях на наблюдение — каза най-накрая Марко.

— На кого?

Той поклати глава.

— Това е текущо разследване. Няма да говоря за това пред публика в залата.

— А наблюдението случайно да беше на Сейлъм стрийт в Глендейл?

Той отново поклати глава.

— Няма говоря за текущо разследване в съда.

Взирах се дълго в него; чудех се колко още да го притисна.

Накрая реших да почакам и вдигнах поглед към съдията.

— Ваша Чест, нямам повече въпроси засега, но моля съдът да задържи агент Марко като свидетел, за да мога да го призова по-късно днес.

Тя се намръщи.

— Защо не довършите разпита си сега, господин Холър?

— Трябва да взема показания от друг свидетел тази сутрин и от неговото свидетелство ще извлека последния си въпрос към агент Марко. Оценявам търпението на съда към продължителното изложение на защитата.

Легоу попита Форсайт дали има проблем с предложението ми.

— Ваша Чест, обвинението вече се умори от полетите на фантазията на адвоката на защитата, но още веднъж ще се съгласим да го изслушаме. Знам, че това ще е още един епичен провал за него и, простете, но ще му се насладя.

Съдията попита Форсайт дали ще се възползва от възможността да разпита Марко преди той да слезе от свидетелската банка, или ще го направи следващия път, когато го призова следобед. Без много да му мисли, Форсайт предпочете да изчака и да го разпита наведнъж, без прекъсване. И за всеки случай си запази правото да призове Марко пак, дори и аз да не го направя.

Съдия Легоу каза на Марко, че може да си върви засега, но му нареди да се върне в съда в 13 часа. След това ми нареди да призова следващия си свидетел и аз казах:

— Защитата призовава Лий Ланкфорд.

Обърнах се към Ланкфорд. Той бавно се изправяше.

— И, Ваша Чест, ще ни трябва дистанционното за прожекционния апарат за представяне на видеозапис — добавих.

Погрижих се да отправя тази молба преди Марко и адвокатът му да излязат от залата. Исках да се замислят за видеото, което се канех да пусна.

42.

Ланкфорд вървеше към свидетелската банка уверено, но бавно. Беше вперил поглед в някаква точка на стената над нея. Взрях се внимателно в него. Приличаше на човек, който решава наум уравнения и се движи на автопилот. Помислих си, че това е добър знак, че той осъзнава, че единственото му спасение минава през мен. Реших, че много скоро след началото на разпита ще разбера кой път е избрал.

Като детектив на прокуратурата по случая, Ланкфорд бе получил стандартното изключение от правилата, според което можеше да остане в залата, въпреки че бе в списъка със свидетелите на защитата. Това означаваше, че съдебните заседатели го познаваха още от времето, когато бяха подбирани, бяха свикнали с всекидневното му присъствие до парапета зад Форсайт. Но той не им беше представен до мига, в който го накарах да стане прав при разпита на Хенсли предния ден. Затова го накарах да каже кой е, какво работи, какъв опит има като детектив в отдел „Убийства“ в Глендейл, макар Марко вече да бе разказал за това.

Продължих с въпроси, важни за тезата на защитата. Струваше ми се, че всички нишки на делото ме бяха водили към този свидетел. Всичко се свеждаше до този момент.

— Добре — казах, — нека поговорим за този конкретен случай. Как точно стана — разпределиха ли ви да работите по него, или вие сам поискахте?

Ланкфорд седеше с наведени очи. Позата и поведението му показваха, че не е чул въпроса. Остана неподвижен и не каза нищо няколко секунди. Тишината се проточи толкова дълго, че ми се стори, че съдията всеки миг ще го подкани, но той най-накрая проговори.

— Обикновено делата за убийства се разпределят на ротационен принцип.

Кимнах и започнах да формулирам наум следващия въпрос, когато Ланкфорд добави:

— Но аз лично поисках да работя по този случай.

Млъкнах и изчаках Ланкфорд да каже още нещо, но той не го направи. Въпреки това пълният му отговор ми даде сериозно основание да смятам, че преди малко сме постигнали мълчаливо споразумение.

— Защо поискахте?

— Преди време бях разпределен по дело за убийство на прокурор Бил Форсайт и двамата работихме добре заедно. Поне тази причина изтъкнах.

Гледаше ме право в очите и ми се стори, че в думите му има някакво послание. Гледаше ме почти умолително.

— Да не би да казвате, че сте имали и скрит мотив да поискате да работите по това дело?

— Да, имах.

Почти усетих как Форсайт се стегна на банката до катедрата.

— И какъв беше този мотив?

— Исках да работя по делото, за да мога да го следя отвътре.

— Защо?

— Защото така ми бе наредено.

— Имате предвид от някой висшестоящ?

— Не, нямам това предвид.

— Тогава от кого?

— От Джеймс Марко.

Не мисля, че през хилядите часове, прекарани из съдебните зали, някога съм имал такъв момент на яснота. Но от мига, в който Ланкфорд произнесе името „Джеймс Марко“, разбрах, че ако оживее, клиентът ми ще бъде свободен. Погледнах записките си и се опитах да се овладея, преди да продължа.

И тогава Форсайт бавно се изправи, като че ли инстинктивно усещаше, че трябва да спре това, но не беше сигурен какво да направи. Помоли двамата с него да се приближим към катедрата на съдията и Легоу ни привика при себе си. Когато отидохме там, съдията очевидно съчувстваше на премеждието, в което се бе озовал прокурорът.

— Ваша Чест — каза той, — бих искал да помоля за петнайсет минути почивка, за да мога да поговоря с детектива си.

— Няма да стане, господин Форсайт — отвърна Легоу. — В момента той е на свидетелската банка. Нещо друго?

— Саботират ме, Ваша Чест. Това…

— Кой го прави — господин Холър или детективът ви?

Форсайт замръзна.

— Обратно по местата, господа. Господин Холър, продължете със свидетеля.

Върнах се на катедрата. Форсайт седна и се загледа право пред себе си, опитваше се да събере сили за това, което предстоеше.

— Казахте, че агент Марко ви е наредил да следите случая, така ли е? — попитах Ланкфорд.

— Да — отвърна той.

— Защо?

— Защото искаше да знае всичко за разследването на убийството на Глория Дейтън.

— Той я е познавал?

— Каза ми, че е била негова информаторка преди много време.

Отметнах в записките си едно от нещата, които исках да постигна чрез показанията на Ланкфорд. Погледнах към съдебните заседатели. Всичките дванайсет, както и двете резерви, бяха като приковани. Аз също. Бях предпочел Ланкфорд пред Марко, защото бе по-слабото звено в конспирацията. Той бе видял видеото от къщата на Стергос и знаеше, че е човекът с шапката. Знаеше също, че единственото му спасение е да се опита да премине внимателно през този разпит, без да падне в капана на лъжесвидетелството и без сам да уличи себе си в нещо.

— Да се върнем малко назад — казах. — Запознат сте със записа, направен от охранителните камери в хотел „Бевърли Уилшър“, на който се вижда Глория Дейтън във вечерта, в която е била убита, нали?

Ланкфорд затвори очи и остана дълго така. След това ги отвори.

— Да.

— Говоря за клипа, който бе показан за първи път пред съдебните заседатели вчера.

— Да, знам.

— Кога видяхте този запис за първи път?

— Преди около два месеца. Не си спомням датата.

— Вчера свидетелят Виктор Хенсли, началник на охраната в хотела, каза, че на записа се вижда, че Глория Дейтън е следена в мига, в който напуска хотела. Имате ли мнение по този въпрос?

Форсайт възрази, защото въпросът бил подвеждащ и извън познанията и компетентността на Ланкфорд. Съдията отхвърли възражението му и аз зададох въпроса още веднъж.

— Смятате ли, че Глория Дейтън е следена вечерта, когато е била убита?

— Да — отвърна Ланкфорд.

— И защо?

— Защото аз я следях.

След този отговор последва може би най-оглушителната тишина, която бях чувал в съдебна зала.

— Да не би да казвате, че човекът с шапката на този запис сте вие?

— Да. Аз съм човекът с шапката.

Последва нова отметка в записките ми и нова оглушителна тишина. Осъзнах, че Ланкфорд може би се освобождава от демоните си, като разказва това, но досега не бе признал да е извършил нищо, което съставлява престъпление. Продължаваше да ми отправя същия умолителен поглед. Все повече ми се струваше, че в такива моменти двамата постигаме негласно споразумение. Дадох си сметка, че става въпрос за видеото. Той не искаше да го пускам. Искаше сам да разкаже историята като добър свидетел, а не да му навра записа от къщата на Стергос в гърлото, докато го разпитвам.

Бях склонен да приема сделката.

— Защо следяхте Глория Дейтън?

— Беше ми наредено да я намеря и да разбера къде живее.

— От агент Марко ли?

— Да.

— Каза ли ви защо?

— Не. Не веднага.

— Какво ви каза?

Форсайт отново възрази, защото съм искал информация втора ръка. Съдията каза, че ще позволи този въпрос да бъде зададен и аз си спомних какво бе казал Адвоката предната вечер — че преценката на съдията е разтегливо понятие. Без съмнение вече се бях наместил вътре в него.

Казах на Ланкфорд да отговори на въпроса.

— Каза ми само, че трябва да я намери. Че е била доносник, след това е напуснала града за много години и сега се е върнала, а той не можел да я намери, затова си мислел, че сигурно се подвизава под ново име.

— И остави на вас да я намерите, така ли?

— Да.

— Кога се случи това?

— Миналия ноември, в седмицата преди тя да бъде убита.

— Как я намерихте?

— Рико ми даде нейна снимка.

— Кой е Рико?

— Рико е Марко. Това му беше прякорът, защото работеше по случаи с рекет.

— Имате предвид закона РИКО — за противодействие срещу организации, осъществяващи рекет и корупция?

— Да.

— Каква снимка ви даде?

— Прати ми я на мобилния телефон. Беше я снимал вечерта, в която я е направил свой информатор. Стара снимка, отпреди осем или девет години. Арестувал я, но сключил с нея сделка, че няма да я регистрира, ако започне да му донася информация. Снимал я за картотеката си от доносници и още я пазел.

— Снимката още ли е у вас?

— Не, изтрих я.

— Кога?

— След като чух, че е била убита.

След този отговор помълчах за по-силен ефект.

— Използвахте ли снимката, за да я намерите?

— Да. Започнах да търся в сайтовете на местни фирми за момичета на повикване и накрая я намерих под името Жизел. Прическата й бе различна, но беше тя.

— И какво направихте след това?

— Обикновено не се дават подробности за момичетата на повикване. Не можеш просто да им поискаш адреса и телефона. На страницата на Жизел пишеше, че предлага услугата „Хубава жена“ в „Бевърли Уилшър“. Помолих Рико, тоест Марко, да ми наеме стая там под едно от фалшивите му имена.

— Фалшиви имена за работа под прикритие ли имате предвид?

— Да.

— Какво беше името?

— Роналд Уелдън.

Знаех, че това може да се провери чрез Хенсли и архива на хотела, ако се наложи по-късно версията на Ланкфорд да бъде потвърдена. Показанията му изведнъж придадоха на делото съвсем нови измерения.

— Добре, и какво се случи после?

— Марко нае стаята и ми даде ключа. Беше от стая на осмия етаж. Отидох там и когато отворих вратата, пристигна пиколо с количка и тръгна към стаята отсреща.

— Имате предвид, че е изглеждало, че хората там се изнасят?

— Да.

— Какво направихте тогава?

— Влязох в стаята си и започнах да наблюдавам през шпионката. В отсрещната стая имаше двойка, мъж и жена. Пиколото си тръгна с багажа им пръв, а след това излязоха и те. Не затвориха вратата. И аз влязох в стаята им.

— Какво направихте там?

— Първо се огледах. И извадих късмет. В кошчето за боклук намерих няколко плика и по всичко личеше, че в тях е имало поздравителни картички за сватба. Бяха адресирани до Даниъл и Линда или господин и госпожа Прайс. Досетих се, че името на мъжа е Даниъл Прайс. Използвах това име и номера на стаята, за да поръчам Жизел Далинджър същата вечер.

— Защо си направихте този труд?

— Първо, защото знам, че всичко може да бъде проследено. Всичко. Не исках това да се свързва с мен. И второ, работил съм в отдел за борба с пороците, докато бях ченге. Знам какво правят проститутките и сводниците им, за да избегнат полицията. Този, който уреждаше ангажимента на Жизел, щеше да ми звънне в хотела. Така се надяват да потвърдят, че не съм полицай. Можех да го направя и от стаята, която ми бе взел Марко, но видях отворена врата и си помислих, че от другата стая ще стане още по-добре и никой няма да може да го свърже с мен. И с Марко.

С този отговор Ланкфорд прекрачи границата от укриване на информация по основателни причини към конспирация. Ако беше мой клиент, точно тук щях да го спра. Но аз го притиснах още повече.

— Да не би да казвате, че сте знаели какво е щяло да се случи с Жизел същата вечер?

— Не, в никакъв случай. Просто вземах предпазни мерки.

Взрях се в Ланкфорд. Не бях сигурен дали прикрива собствената си съпричастност към убийство, или казва истината.

— Значи уговорихте услугата за вечерта и я изчакахте във фоайето, правилно ли съм разбрал?

— Да.

— И използвахте шапката си, за да се скриете от камерите?

— Да.

— И след това проследихте Жизел до дома й на Франклин авеню?

— Да.

В този момент съдията ни прекъсна и се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, знам, че ви се струва, че сякаш току-що сме започнали, но обявявам кратка петминутна почивка. Моля да отидете в стаята си и да изчакате. Искам юристите и свидетелят да останат местата си.

Станахме, докато заседателите излизаха. Знаех какво следва. Съдията не можеше просто да седи безучастна и да не предупреди Ланкфорд каква опасност го грози. Веднага щом вратата на стаята на заседателите се затвори, тя се обърна към свидетеля ми.

— Господин Ланкфорд, имате ли адвокат тук сега?

— Не, нямам — отвърна спокойно Ланкфорд.

— Искате ли да прекратя разпита ви, за да потърсите съвет от юрист?

— Не, Ваша Чест. Искам да продължа. Не съм извършил никакво престъпление.

— Сигурен ли сте?

Въпросът можеше да се тълкува по два начина. Дали Ланкфорд е сигурен, че не иска адвокат, и дали е сигурен, че не е извършил престъпление.

— Искам да продължа да давам показания.

Съдията се взира дълго в Ланкфорд, сякаш му взимаше мярка. След това извърна глава и даде знак на пристава да се доближи до катедрата й. Прошепна му нещо и той веднага отиде до свидетелската банка, застана до Ланкфорд и сложи ръка на пистолета си.

— Господин Ланкфорд, бихте ли станали?

Ланкфорд изглеждаше озадачен, но стана. Хвърли поглед към пристава, а след това към съдията.

— Носите ли оръжие, господин Ланкфорд? — попита Легоу.

— Да, нося.

— Бих искала да предадете оръжието си на пристав Ернандес. Той ще ви го пази, докато приключите с показанията.

Ланкфорд не помръдна. Беше ясно, че Легоу се е притеснила, че той е въоръжен и може да опита да нарани себе си или някой друг. Добър ход.

— Господин Ланкфорд — каза строго съдията, — моля, предайте оръжието си на пристав Ернандес.

Ернандес реагира, като откопча кобура си с една ръка и натисна копчето на микрофона си с другата. Предположих, че предава сигнал за извънредна ситуация на останалите от охраната на съда.

Ланкфорд най-накрая вдигна ръка и бръкна в спортното си сако. Извади бавно оръжието и го подаде на пристав Ернандес.

— Благодаря ви, господин Ланкфорд — каза съдията. — Можете да седнете.

— Имам и джобно ножче — каза Ланкфорд. — Това проблем ли е?

— Не, господин Ланкфорд, не е проблем. Моля, седнете.

Той седна и последва колективна въздишка на облекчение. Ернандес взе оръжието от банката и го заключи в едно чекмедже. Четирима пристави нахлуха в съдебната зала през задната врата и от входа откъм ареста. Съдията веднага им каза да не правят нищо и повика съдебните заседатели да се върнат по местата си.

След три минути всичко като че ли отново течеше нормално. Заседателите и свидетелят си бяха на местата и съдията ми кимна.

— Господин Холър, можете да продължите.

Благодарих на съдията и се опитах да продължа от там, където бях прекъснат.

— Детектив Ланкфорд, казахте ли на агент Марко да се срещне с вас на адреса на Франклин авеню?

— Не, обадих му се и му дадох адреса. Малко след това си тръгнах. Бях приключил. Прибрах се.

— И два часа по-късно Глория Дейтън, жената, представяща се като Жизел Далинджър, е била мъртва. Така ли е?

Ланкфорд сведе очи и кимна.

— Да.

Пак погледнах към съдебните заседатели и видях, че нищо не се е променило. Те бяха хипнотизирани от признанието на Ланкфорд.

— Отново ви питам, детектив. Знаехте ли, че тя ще умре онази вечер?

— Не, не знаех. Ако знаех…

— Какво?

— Нищо. Не знам какво бих направил.

— Какво смятате, че се е случило, след като сте дали адреса на Глория Дейтън на Марко?

Форсайт възрази, защото въпросът изисквал предположение, но съдията отхвърли възражението му и каза на Ланкфорд, че може да отговори. Като всички останали в залата и Легоу искаше да чуе отговора.

Ланкфорд поклати глава.

— Не знам. Преди да му дам адреса онази вечер, го попитах отново какво се случва. Казах, че не искам да се замесвам, ако тя ще пострада. Той настоя, че просто иска да говори с нея. Призна, че знае, че се е върнала в града, защото му се обадила от скрит номер и му казала, че е получила призовка по някакво гражданско дело. И каза, че трябва да я намери и да поговори с нея за това.

Подчертах този отговор с кратко мълчание. Общо взето тезата ми бе представена. Но беше трудно да сложа край на разпита на Ланкфорд.

— Защо направихте това за агент Марко?

— Защото ме държеше. Имаше пълна власт над мен.

— Как така?

— Преди десет години работех по двойно убийство в Глендейл. На Сейлъм стрийт. Така се запознах с него и направих грешка…

Гласът на Ланкфорд леко потрепери. Изчаках. Той се овладя и продължи:

— Той дойде при мен. Каза, че имало хора… хора, които биха платили, ако този случай остане неразкрит. Нали разбирате — биха ми платили, за да не го разкрия. Истината беше, че с партньора ми вероятно нямаше да успеем да го приключим. На местопрестъплението не бяха оставени никакви улики. Беше екзекуция и наемните убийци сигурно бяха дошли през границата и после се бяха върнали обратно през нея. Затова си помислих — какво толкова? Парите ми трябваха. Бях се развел и жена ми… бившата ми жена щеше да ми отнеме сина. Щеше да се премести в Аризона и да го отведе със себе си и ми трябваха пари за добър адвокат, който да предотврати това. Момчето ми беше само на девет. Имаше нужда от мен. Затова взех парите. Двайсет и пет хиляди. Марко сключи сделка, аз взех парите и след това…

Млъкна и като че ли се пренесе на друго място. Стори ми се, че съдията може отново да се намеси, защото въпреки че имаше давност, Ланкфорд току-що бе признал, че е извършил престъпление. Но Легоу остана неподвижна като всички останали в съдебната зала.

— И след това какво? — подсказах му аз.

Беше грешка. Защото Ланкфорд отново се разгневи.

— Какво? Искате да ви нарисувам картинката ли? Държеше ме за гушата. Разбирате ли какво ви казвам? Имаше пълна власт над мен. Онази дребна услуга в хотела не бе първият път, в който ме използваше или ми нареждаше какво да правя. Случвало се е и друг път. Много пъти. Държеше се с мен, както се държи с доносниците си.

Кимнах и сведох очи към записките си. Знаех, че случаят е приключен. Нямаше нужда да призовавам отново Марко, нито другите свидетели. Мойя, Бъдуин Дел — никой от тях не ми трябваше вече, никой от тях нямаше значение. Делото приключваше точно тук.

Ланкфорд също бе свел глава и никой не можеше да види очите му.

— Детектив Ланкфорд, питали ли сте някога агент Марко какво се е случило онази вечер с Глория, след като сте му дали адреса й?

Ланкфорд бавно кимна.

— Попитах го направо дали я е убил, защото не исках това да ми тежи на съвестта. Той каза, че не е. Обясни, че отишъл в апартамента й, но когато влязъл, тя вече била мъртва. Твърдеше, че подпалил жилището й, защото не знаел дали там нямало нещо, което би я свързало с него. Но беше категоричен, че вече е била мъртва.

— Повярвахте ли му?

Ланкфорд се замисли, после каза:

— Не. Не му повярвах.

Мълчах. Исках да запомня този миг за цял живот. Но най-накрая вдигнах очи към съдията и казах:

— Ваша Чест, нямам повече въпроси.

Минах зад Форсайт по пътя към банката си. Той седеше неподвижно, очевидно все още се чудеше дали да поиска да разпита свидетеля, или просто да поиска от съдията да обяви край на делото. Седнах до Дженифър и тя прошепна трескаво в ухото ми:

— Мама му стара!

Кимнах и се наведох към нея, за да й отговоря — и точно тогава чух как Ланкфорд казва:

— Синът ми вече е по-голям и ще се оправи.

Обърнах се да видя на кого говори, но той бе приведен над банката и скрит зад дървената преграда. Изглеждаше така, сякаш се е навел да вземе нещо от пода.

А после се изправи и вдигна дясната си ръка към шията си. Видях пръстите му да стискат малък пистолет, от онези, които се носят на глезена. Без да се поколебае, той притисна дулото в меката кожа под брадичката си и дръпна спусъка.

Приглушеният изстрел изтръгна писък от ложата на съдебните заседатели. Главата на Ланкфорд се отметна назад, а след това се люшна рязко напред. Тялото му бавно се килна надясно и след това се строполи зад дървената преграда пред свидетелската банка и изчезна от погледа ми.

Разнесоха се ужасени викове. Дженифър Арънсън обаче не издаде нито звук. Също като мен седеше останала без думи и се взираше в празната вече свидетелска банка.

Съдията закрещя всички да опразнят залата, но дори и нейният писклив и паникьосан алт ми звучеше като от много далеч. Скоро вече не чувах нищо.

Погледнах към ложата на заседателите и видях моята алфа Малъри Гладстон. Беше се изправила със затворени очи и притискаше устата си с длани. Съдебните заседатели около нея реагираха на ужаса, на който току-що бяха станали свидетели.

Никога няма да забравя тази сцена. Дванайсет души, боговете на вината, искаха да върнат времето назад, та никога да не видят това, което бяха видели.