Бойно поле Земя I

1

— Човекът — каза Търл — е един застрашен вид.

Косматите лапи на братята Чамко увиснаха над широките клавиши на развлекателната лазерна игра. Изпъкналите костни клепачи на Чар се спуснаха върху жълтеникавите му очи, а това означаваше, че е заинтригуван. Дори сервитьорката, която сновеше безшумно и събираше мръсните паници, се закова на мястото си.

Търл не би могъл да направи по-голямо впечатление дори ако беше хвърлил чисто голо момиче от плът и кръв в средата на стаята.

Прозрачният купол на залата за отдих на Междугалактическата минна компания хвърляше черни отблясъци над и около тях, а носещите му греди бяха посребрени от бледата светлина на единствената земна Луна. Тя навлизаше във втората си четвърт през тази лятна нощ.

Търл повдигна кехлибарените си очи от огромната книга — в масивните му лапи тя изглеждаше като детска играчка, и обиколи стаята с поглед. Изведнаж осъзна впечатлението, което бе предизвикал. Развесели се — това нарушаваше монотонността на десетгодишната му служба в този забравен от боговете минен лагер, намиращ се на края на света в една от малките галактики.

С още по-професорски глас, достатъчно гърлен и ръмжащ, Търл повтори мисълта си:

— Човекът е един застрашен вид.

Чар го изгледа намръщено:

— Какво, по дяволите, четеш?

Търл не се стресна от тона му. В края на краищата Чар беше само един от многото началници в мината, докато той беше началник на службата за сигурност.

— Не съм го прочел, а сам стигнах до този извод.

— Все някъде трябва да си го прочел — изръмжа Чар. — Що за книга е това?

Търл я повдигна така, че да може Чар да види задната й корица. Там беше написано: „Общ доклад за геоложките находища, том 250 369“. Като всички подобни книги, тя беше огромна, но изработена от почти безтегловен материал, особено за планета с ниска гравитация, каквато беше Земята. Поради малката си тежест транспортът на това истинско технологическо чудо не се оскъпяваше.

— Р-р-р — изръмжа Чар с отвращение. — Трябва да е стара поне двеста-триста земни години. Ако искаш да се ровиш из разни книги, мога да ти предложа новия доклад на управителния съвет на директорите, в който се казва, че изоставаме с доставката на тридесет и пет партиди боксит.

Братята Чамко се спогледаха, след което отново съсредоточиха вниманието си върху резултата от играта — убиваха живи земни насекоми, затворени в камера с въздух. Но следващите думи на Търл ги отвлякоха от заниманието им.

— Днес — каза той, като пропусна покрай ушите си предложението на Чар за нещо по-делово — получих данните от безпилотния разузнавателен самолет, според които в долината под планинския връх има само тридесет и пет човека. — Търл посочи с лапа очертания от лунната светлина силует на планинската верига.

— Е, и какво? — попита Чар.

— Ами порових се из книгите от чисто любопитство. Някога в тази долина е имало стотици хора. А цялата планета е била населена с хиляди и хиляди — продължи Търл с още по-професорски тон.

— Не бива да се вярва на всичко, което пише в книгите — възрази Чар. — По време на последното ми назначение, мисля, че беше на Арктур 4…

— Фактите в тази книга — прекъсна го Търл натъртено — са предоставени от Отдела за култура и етнология на Междугалактическата минна компания.

Клепачите на по-големия от братята Чамко се раздвижиха.

— Не знаех, че имаме и такъв.

Чар размърда ноздри.

— Той бе разформирован преди един век. Решиха, че финансирането му е просто излишно прахосване на пари. Само дрънкаха за екология и други подобни глупости.

Той се обърна тежко към Търл:

— Измисляш как да си уредиш извънреден отпуск, а? Подозирам, че ще си имаш неприятности с мен, ако не си седиш на задника. Сигурно ще поискаш цял куп неща — екипировка, дихателен газ, разузнавателни самолети. Предупреждавам те, че няма да получиш нито един от моите работници.

— Я по-кротко — рече Търл. — Аз просто казах, че човекът…

— Чух какво каза. Назначиха те, защото си хитрец. Точно така, хитрец. Но не си умен. Само хитрец. И аз вече разбирам какво целиш — търсиш си повод да отидеш на лов. Кой нормален психло ще си губи времето с онези същества?

По-малкият от братята Чамко се ухили:

— Писва ми, когато само копаеш, копаеш, копаеш, а след това товариш, товариш. Ловът може да се окаже много забавно нещо. Май никой не е ходил от…

Чар се обърна рязко към него. Приличаше на танк, който насочва дулото си към целта.

— Не виждам какво забавно може да има в това, да преследваш тези отвратителни същества. Че ти виждал ли си поне едно от тях? — Той се изправи на крака и подът изскърца. Посочи с лапа малко над пояса си и каза: — Ей дотук са ми! Почти нямат козина, освен по главата. На цвят са мръснобели, като бели охлюви. Много са крехки и се чупят, когато се опиташ да ги пъхнеш в чувал.

Чар изръмжа с отвращение и взе една купа, пълна с кербанго.

— Толкова са хилави, че не могат да вдигнат това, без да си изсипят червата. А и не стават за ядене. — Той погълна кербангото наведнаж и потръпна доволно.

— А ти виждал ли си ги? — попита по-големият Чамко.

Чар седна, като разтресе купола и подаде празната купа на сервитьорката.

— Не — каза той, — живи не съм срещал. Но съм виждал в шахтите на мината костите им и съм слушал за тях.

— Някога са били хиляди — каза Търл, без да обръща внимание на началника. — Хиляди! По цялата планета.

Чар се уригна.

— Не се учудвам, че са измрели. Та те дишат този кислородно-азотен въздух. Смъртоносна смес.

— Вчера ми се пукна маската — каза по-малкият Чамко. — Цели трийсет секунди си мислех, че ще умра. В мозъка ти се забиват гръмотевици. Истинска отрова. Мечтая да се върна у дома и да се разхождам без маска и екипировка. У нас дори гравитацията ти позволява да се движиш по-стабилно, всичко е в красив пурпурен цвят и няма и следа от цялата тази зеленилка. Татко постоянно ми казваше, че ако не се държа като добър психло и не казвам „уважаеми господине“ на когото трябва, ще свърша в някое затънтено място като това. И беше прав. Така и стана. Твой ред е, братко.

Чар се отпусна назад и загледа Търл.

— Ама ти наистина ли ще ходиш на лов за хора?

Търл погледна към книгата. Отбеляза докъде беше стигнал с огромния си нокът и започна да почуква с тома по коляното си.

— Мисля, че бъркаш — каза замечтано. — Все пак е имало нещо в тези същества. Тук пише, че преди да се появим ние, градовете им са били разпръснати по всички континенти. Имали са летящи машини и кораби. Дори са успели да изстрелят някои неща в Космоса.

— Откъде си сигурен, че не е била някоя друга цивилизация? — попита Чар. — И откъде знаеш, че не е била някоя откъсната от света колония от психлоси?

— Не, не е било така — отговори Търл. — Един психло не може да диша този отвратителен въздух. Със сигурност са били хора. Точно така пише и в изследването на онези от културния отдел. Чел ли си в нашите учебници по история, как сме се озовали тук?

— Ъ-ъ, не — каза Чар.

— Очевидно хората са изпратили в Космоса някаква сонда, която дала пълна информация, как да се стигне до това място. В нея имало снимки на човек и всичко останало, което е нужно. Тя била уловена от психлоска станция. И знаеш ли какво открили?

— Ъ-ъ — опита се да отговори Чар.

— Сондата, а и самите снимки били от метал, който е голяма рядкост навсякъде и струва цяло състояние. И Междугалактическата платила на правителството шейсет трилиона галактически кредита за координатите и концесиите. Една газова атака и ето ни тук.

— Приказки, приказки — каза Чар. — За всяка планета, която сме издълбавали отвътре, има измислена по една такава смехотворна история. За всяка.

Той се прозя широко и устата му заприлича на пещера.

— Всичко това е било преди стотици, може би преди хиляди години. Забелязал ли си, че фантастичните истории на Отдела за обществени отношения са толкова назад във времето, та да не могат да бъдат проверени?

— Аз обаче ще изляза навън и ще си хвана едно от тези същества.

— Без мои служители и екипировка — каза Чар.

Търл надигна огромното си туловище, прекоси скърцащия под и се запъти към стаята си.

— Ти си напълно полудял.

Двамата братя Чамко се върнаха към играта и продължиха да поразяват обречените насекоми, които едно след друго избухваха в облачета дим.

Чар гледаше към празната врата. Сигурно и шефът на службата за сигурност знаеше, че нито един психло не може да отиде в онези планини. Търл трябва наистина да е луд. Там горе има смъртоносен уран.

Търл се движеше шумно към стаята си и не се смяташе за луд. Беше много умен, както винаги. Пусна слуха така, че да може да контролира положението, когато задействува собствените си планове. Те щяха да го направят богат и силен — и щяха да го измъкнат от тази проклета планета.

Човешките същества щяха да разрешат проблемите му. Само едно да хванеше и всички останали ще са негови. Акцията бе започнала, и то добре, смяташе той.

Търл заспа с мисълта за своето интелектуално превъзходство.

2

Денят беше добър за погребение, само че погребение май нямаше да има.

Покритите със сняг върхове разкъсваха пълзящите от запад тъмни облаци, които скриваха синьото небе.

Джони Гудбой Тайлър стоеше изправен до коня си в горния край на широката планинска ливада и гледаше с тревога рушащото се село в подножието на склона.

Баща му бе умрял и трябваше да бъде погребан така, както подобава. Причината за неговата смърт не бяха червените петна, които покриваха тялото му, и значи нямаше опасност от зараза. Просто костите му се бяха разпаднали. Следователно не съществуваше причина да не бъде погребан както трябва. Но изглежда никой не се бе загрижил за това.

Джони бе станал в ранни зори, твърдо решен да задуши скръбта си и да поеме ежедневните задължения. Бе сложил юздата от говежда кожа на Уиндсплитър, най-бързия от неговите коне, и се бе спуснал през опасните дефилета в равнината. С много усилия и непрекъснато яздене успя да откара обратно горе в планината пет диви говеда. След това закла най-тлъстото и нареди на леля си Елен да накладе огън и да изпече месото.

Но на нея не й се слушаха заповеди. Тя каза, че счупила най-острия си камък и не можела да одере и да нареже животното. Още повече че напоследък никой от мъжете не бил носил дърва за огъня.

Джони Гудбой се бе изправил до нея и я бе погледнал. Той беше с половин глава по-висок от средния ръст, почти метър и осемдесет, с пращящи от сила мускули на неговите двадесет години. Просто бе стоял, втренчил в нея студените си сини очи, докато вятърът си играеше с русите му като слама коси и брада. И леля му Елен отиде, събра дърва и с камък в ръка се хвана на работа, макар и да беше доста тъп. Сега той я наблюдаваше, обвита в дим и от миризмата на цвърчащото месо.

Джони си мислеше, че селото би трябвало да бъде по-оживено. Последното голямо погребение, на което бе присъствувал, беше преди петнадесет години. Тогава изпратиха кмета на селото. Имаше песни, молитви и гощавка, която завърши с танци под лунната светлина. Кметът Смит бе положен в дупка в земята и затрупан с пръст, а мястото бе отбелязано с две кръстосани пръчки. Тогава традицията бе спазена за последен път. Напоследък просто хвърляха мъртвите в дълбокото дере под вира и оставяха койотите да се справят с тях.

Не, той нямаше да позволи това да се случи със собствения му баща.

Завъртя се на място и с едно движение се метна на гърба на Уиндсплитър. Твърдите му боси пети пришпориха коня надолу към Съдилището.

Премина покрай разпадащите се останки от колиби в покрайнините на селото. С всяка изминала година те се огъваха под напора на времето. Вече много отдавна никой не сечеше дънери за построяването на жилища. Всеки, който имаше нужда, вземаше каквото може да се използва от старите. Но гредите на колибите, покрай които минаваше, бяха толкова изгнили и проядени от червеи, че не ставаха дори за палене на огън.

Уиндсплитър си избираше пътя по буренясалата пътека, като внимателно заобикаляше трупащите се от години боклуци и кости на изядени животни. Наостри уши, когато чу далечния вой на самотен вълк в планината.

Джони помисли, че миризмата на прясна кръв и печено месо сигурно ще докара вълците, и стисна в ръката си боздугана. Съвсем наскоро видя вълк чак сред колибите — бе дошъл да търси кокали или дори да отмъкне някое кутре или малко дете. Само преди десет години такова нещо не можеше да се случи. Но с всяка изминала година оставаха все по-малко и по-малко хора.

Легендата твърдеше, че някога в долината е имало хиляди, но според Джони това си беше чисто преувеличение. Храната беше в изобилие. Широките равнини под върховете бяха пълни със стада диви говеда, свине и коне. Планинските райони над тях подслоняваха стотици елени и диви кози. Дори неопитен ловец би могъл да си набави храна. Вода имаше колкото щеш и малките лехи със зеленчуци щяха да се отплатят стократно, ако се намереше някой да се погрижи за тях.

Не, причината не беше в прехраната. Имаше нещо друго. Изглежда животните се размножаваха, а хората не. Или поне не се забелязваше. Равновесието между родените и починалите беше нарушено — смъртта побеждаваше. Много често новородените имаха едно око или един бял дроб, или една ръка и трябваше да бъдат оставени навън в ледената нощ. Никой не искаше изроди. Животът винаги се е страхувал от тях.

Може би причината се криеше в самата долина.

Когато бе на седем години, попита баща си за тези неща.

— Може би хората просто не могат да живеят точно тук? — му каза веднаж.

Баща му го бе погледнал уморено.

— Според легендите е имало хора и в другите долини. Но ние все още сме тук, колкото и да сме малко.

Не изглеждаше убедително. Джони каза:

— Равнините под нас са толкова просторни и пълни с животни. Защо не отидем да живеем там?

Джони винаги бе създавал неприятности. Прекалено е умен, казваха за него по-възрастните. Обикновено не вярва на това, което му се казва. Не вярва дори на по-възрастните. Не, Джони Гудбой Тайлър не беше като останалите. Но баща му не започна разправия. Само каза със същия уморен глас:

— Там долу няма дървета, за да си построим колиби.

Но и това не даваше отговор на основния въпрос. Джони се бе опитал да продължи:

— Обзалагам се, че все ще се намери нещо, от което да се направят жилища.

Баща му бе коленичил пред него и този път се бе опитал спокойно да му обясни:

— Ти си добро момче, Джони. Аз и майка ти те обичаме много. Но никой не може да построи нещо, което да спре чудовищата.

Чудовища, чудовища. През целия си живот Джони бе слушал за тях, но никога не ги бе виждал. Все пак запази спокойствие. Е, щом старците искат да вярват в чудовища, нека си вярват.

Но като си помисли за баща си, очите му се напълниха със сълзи.

Конят внезапно се изправи на задните си крака и едва не го хвърли от гърба си. Цяла армия планински плъхове, дълги повече от тридесет сантиметра, бе изскочила от една колиба и изплаши Уиндсплитър.

Така ти се пада, като сънуваш посред бял ден, помисли си Джони. Той върна Уиндсплитър на пътеката и подкара към Съдилището.

3

Криси беше там и както обикновено, по-малката й сестричка беше прегърнала крака й. Джони Гудбой не им обърна внимание и надникна в Съдилището. Древната постройка бе единствената с каменни основи и под. Някои твърдяха, че била на хиляда години, и Джони бе склонен да им вярва. Сменян седемнайсет пъти, покривът се бе огънал като гърба на товарен кон. Нямаше греда, която да не беше почти куха, проядена от червеите. Прозорците бяха вдлъбнати като очните кухини на изгнил череп. Каменната пътека бе наполовина изтъркана от мазолестите пети на поколенията жители на селцето, които са идвали тук, за да бъдат съдени или да търсят справедливост във времената, когато тези неща все още са имали значение. В живота си Джони не бе виждал истински съд или дори събрание на старейшините.

— Пастор Стафър е вътре — каза Криси. Тя беше много красиво стройно момиче на около осемнадесет години. Имаше огромни черни очи, които се открояваха на фона на русите й като слама коси. Загръщаше се в плътно прилепнала по тялото й еленова кожа, но ръцете и краката й бяха почти голи.

Малката й сестра Пати щеше да се превърне в същинско копие на Криси. Тя го погледна със светнали очи и попита:

— Ще има ли истинско погребение, Джони?

Той не отговори. Спусна се с едно-единствено грациозно движение от гърба на Уиндсплитър и подаде юздите на Пати, която пусна крака на Криси и ги сграбчи с ентусиазъм. На седем години тя нямаше нито родители, нито истински дом и за нея заповедите на Джони означаваха много.

— Ще има ли месо и погребение, и дупка в земята, и всичко останало? — попита тя отново.

Джони мина през вратата, без да обърне внимание на Криси, която се опита да го докосне по ръката.

Пастор Стафър лежеше проснат върху купчина мръсна трева, похъркваше с отворена уста, а около него кръжаха мухи. Джони го побутна с крак.

Пасторът познаваше и по-добри дни. Някога той бе дебел и обичаше помпозното държане. Но това беше преди да започне да дъвче онази омайна трева, защото го болят зъбите, както твърдеше той. Сега беше мършав, изсушен, останал почти без зъби, цялото му тяло бе покрито с нечистотии. Около мръсното му легло се търкаляха сдъвкани стебла трева.

Когато кракът го разтърси отново, той отвори очи и уплашено започна да ги трие. После видя, че е Джони Гудбой Тайлър, и се отпусна пак.

— Ставай — каза Джони.

— Ето това са младите — промърмори пасторът. — Никакво уважение към по-възрастните. Развратничат, вземат най-хубавите парчета месо…

— Ставай! — повтори Джони. — Ще трябва да отслужиш погребение.

— Погребение ли? — измуча Стафър.

— С месо, служба и танци.

— Кой е умрял?

— Знаеш много добре кой е умрял. Нали и ти беше там.

— А, да, баща ти. Добър човек беше. Да-а, добър човек. Е, може и наистина да ти е бил баща.

Джони настръхна. Стоеше уж спокойно и имаше миролюбив вид, но носеше кожата на пума, която самичък бе убил, а на китката му висеше привързан малкият боздуган. Изведнаж той сякаш сам се озова в ръката му.

Пастор Стафър подскочи.

— Не ме разбирай погрешно, Джони. Просто нещата бяха малко объркани в онези дни, знаеш много добре. Майка ти по различно време имаше трима съпрузи, а тогава не съществуваше истинска церемония за…

— По-добре ще направиш, ако станеш — каза Джони.

Стафър впи ръце в една стара изподраскана пейка и се изправи. Започна да връзва еленовата кожа, която отдавна беше за изхвърляне, около тялото си с помощта на въже от трева.

— Напоследък паметта ми изневерява, Джони. Някога помнех всичко. Легенди, ритуали, благословии за успешен лов, та дори и домашните кавги. — Той се огледа за нова порция от омайната трева.

— Когато слънцето застане точно над главите ни — каза Джони, — ще събереш цялото село на старото гробище и ще…

— Кой ще изкопае дупката? Знаеш, че за едно истинско погребение е нужна дупка.

— Аз ще я изкопая — отвърна Джони.

Стафър намери най-сетне билката си и започна да я дъвче. В погледа му се четеше облекчение.

— Хубаво е, че има кой да я изкопае. По дяволите, това нещо още не е узряло. Кой ще намери и сготви месото?

— Всичко е уредено.

Стафър поклати глава, но изведнаж се сети, че има още нещо.

— Кой ще събере хората?

— Ще помоля Криси да им каже.

Стафър го погледна с упрек:

— Значи аз нямам работа до церемонията. Защо ме събуди? — Той се просна обратно върху мръсната трева и кисело изгледа Джони, докато излизаше от овехтялата стая.

4

Джони седеше, обгърнал коленете си с ръце, и гледаше втренчено останките от обредния огън.

Криси лежеше по корем до него и с белите си зъби лениво дъвчеше семки от една голяма слънчогледова пита. От време на време го поглеждаше озадачено и имаше причина за това. Никога преди, дори и като малко момче, не бе го виждала да плаче. Знаеше, че обича баща си, но Джони беше толкова снажен и величествен, дори студен. Възможно ли е под тази привлекателна външност да се таи малко любов и за нея? Струваше си да се замисли. Тя беше наясно с чувствата си към него. Ако му се случеше нещо, щеше да се хвърли в пропастта, към която понякога подмамваха диви говеда, за да ги убият по-лесно. Животът без Джони би бил пуст и непоносим. Все пак може би той не беше безразличен към нея. Тези сълзи показваха, че е способен да обича.

Пати нямаше такива грижи. Тя беше похапнала добре не само от печеното месо, но и от дивите ягоди, които се предлагаха в изобилие. А след това по време на ритуалния танц беше тичала на воля с няколко момченца на нейната възраст и после пак си похапна. Спеше толкова дълбоко, че приличаше на парцалена кукла.

Джони се чувствуваше виновен. Още по времето, когато беше седемгодишен, се беше опитал да убеди баща си, че това място е опасно. Не всички места за живеене са еднакви. Джони и сега беше сигурен, че е така. Защо свинете, конете и дивите говеда в равнините раждаха постоянно и техните малки бяха толкова многобройни? Защо койотите, вълците, пумите и птиците в по-високите части на планината ставаха все повече и повече, а хората постоянно намаляваха?

Жителите на селото бяха много доволни от погребението, още повече че цялата работа свършиха Джони и неколцина други.

Но Джони не беше доволен. За него то не беше достатъчно хубаво.

Точно по пладне хората се събраха на хълма над селото. Някои от по-възрастните твърдяха, че там се намира гробището. Сега нямаше и следа от него. Може би някога наистина е съществувало. Докато Джони копаеше под палещите лъчи на слънцето — разсъблечен, за да не изцапа наметалото си от кожа на пума и панталоните си от еленова кожа, се натъкна на нещо, което действително можеше да бъде стар гроб. Бяха кости, вероятно на човек.

Жителите на селото се дотътриха до мястото, но се наложи да почакат, докато Пати изтича да събуди отново пастор Стафър. Бяха се събрали само двадесет и пет души. Останалите казаха, че са уморени, и поискаха храната да им бъде занесена на място.

Възникна спор за формата на гроба. Джони го бе изкопал продълговат, така че тялото да бъде положено хоризонтално. Когато Стафър пристигна, започна да твърди, че гробовете се копаят вертикално, защото по този начин в гробището могат да се поберат повече мъртъвци. Когато Джони изтъкна, че вече не се правят погребения и има достатъчно място, Стафър го нахока пред всички.

— Пак се мислиш за много умен — скастри го той. — Още когато съветът беше останал наполовина, всички го казваха. Почти нямаше събрание, на което да не стане дума за някоя твоя лудория. Яздил си до високия хребет и си убил коза. Изкатерил си се на самия Връх, загубил си се в бурята и си намерил пътя, като си следвал посоката на склона. Много умно, нали? Кой друг е обучил шест коня? Всички знаят, че гробовете трябва да бъдат вертикални.

Но все пак погребаха баща му легнал, защото никой не би се наел да копае отново, а и слънцето беше започнало да напича и стана горещо.

Джони не се осмели да предложи това, което наистина искаше да направи. Щеше да има истински бунт.

Той искаше да положи тялото на баща си в пещерата на древните богове. Тя се намираше високо горе в тъмния каньон, в една зловеща цепнатина в скалата, под най-високия връх. Когато беше на дванадесет години, се беше изкатерил случайно дотам, по-скоро за да опита издръжливостта на понито си, отколкото да търси нещо. Пътят нагоре по каньона беше толкова удобен и подканящ. Той язди часове наред и изведнаж пред него изникнаха гигантски вертикални врати. Бяха изработени от някакъв метал, прояден от ръжда. Човек не можеше да ги забележи, дори ако се надвесеше от ръба на каньона. Бяха наистина огромни, стигаха чак до небето.

Джони слезе от понито си, изкатери се по каменните отломки и дълго ги гледа с интерес и страхопочитание.

Нужно му беше малко време, за да събере смелост и да се приближи до тях. После откри едно огромно резе, което едва не премаза крака му, когато успя да го откачи. Бе ръждясало, но много тежко.

Подпря едната врата с рамо — беше сигурен, че е врата, и отново натисна с всичка сила. Но тя не помръдна под тежестта на дванадесетгодишното момче.

После взе падналото резе, пъхна го в малката цепнатина и се опита да го използва като лост, но чак след няколко минути усилията му бяха възнаградени.

Чу се ужасяващо скърцане, което накара косата му да настръхне. Той захвърли резето и побягна към понито си.

Едва когато се намери на гърба му, страхът започна да го напуска. Може би звукът беше от ръждясалите панти. Може би не беше чудовище.

Върна се, опита още веднаж с лоста и се убеди, че стенеше самата врата.

От зейналия процеп идваше отвратителна миризма. Тя отново го изпълни с ужас. Малко светлина беше проникнала във вътрешността и той надникна.

Видя безброй учудващо добре запазени стъпала, които водеха надолу. Щяха да изглеждат още по-добре, ако…

Стълбите бяха покрити със скелети, разхвърляни във всички посоки. По тях се забелязваха останки от дрехи, каквито той никога не бе виждал.

Между костите имаше метални парченца, някои от които не бяха загубили блясъка си.

Той побягна отново, но този път не стигна до понито. Изведнаж разбра, че за да му повярват, има нужда от доказателство.

Събра цялата си смелост — нещо, което никога досега не му се беше налагало да прави, предпазливо прекрачи прага и взе едно от металните парченца. Беше красиво и лъскаво. Върху него беше изобразена птица с разперени крила, която държи в ноктите си стрели.

Сърцето му почти спря да бие, когато черепът, от който го взе, се претърколи настрани и се разпадна на прах пред ужасения му поглед, сякаш преди да изчезне, го упрекна за кражбата.

Когато пристигна в селото, понито му беше покрито с пяна.

Цели два дни не каза нищо на никого, като обмисляше как най-добре да зададе въпросите, чиито отговори го интересуваха. Опитът му от предишните случаи, при които бе проявявал любопитство, го караше да бъде предпазлив.

По това време кметът Дънкан беше още жив. Джони търпеливо изчака едрият мъж да се натъпче с еленово месо и да се уригне звучно няколко пъти.

— Онази голяма гробница… — започна Джони изведнаж.

— Голяма какво? — изръмжа кметът Дънкан.

— Онова място горе в тъмния каньон, където някога са поставяли телата на мъртвите…

— Какво място?

Тогава Джони извади лъскавата значка и му я показа.

Дънкан я разгледа от всички страни, като въртеше глава наляво и надясно.

Пастор Стафър, който в онези дни не беше затъпял дотолкова, се пресегна над огъня и я сграбчи с внезапно движение.

Последвалият разпит не беше никак приятен — защо малките момчета ходят на забранени места и причиняват неприятности на всички, защо не слушат внимателно, когато се събират възрастните, от които трябва да научат истината, скрита в легендите, и не на последно място — защо се правят на много умни.

Кметът Дънкан обаче беше любопитен и принуди пастора да припомни легендата, която даваше отговор на тази странна случка.

— Това е Гробницата на старите богове — бе казал пасторът накрая. — Откакто се помним, никой не е ходил там — с изключение на някои малки момченца, но твърдят, че е съществувала още по времето, когато прадядо ми е бил жив, а той е живял дълго. Боговете идвали в нашите планини и погребвали великите в огромни пещери. Всеки път, когато се появяла светкавица на Върха, това било знак, че боговете са дошли отвъд Голямата вода, за да погребат едного от тях. Някога хиляди и хиляди са живеели в огромни села, сто пъти по-големи от нашето. Те се намирали на изток и казват, че останките на едно от тях все още могат да се намерят точно на изток оттук. Мястото било равнинно, само с няколко хълма. И когато някой от боговете умирал, го пренасяли в Гробницата на боговете.

Пастор Стафър размаха значката.

— Великите поставяли този знак на челата на мъртъвците, когато ги полагали в огромната Гробница на боговете. Такава е истината и древните закони казват, че никой няма право да ходи там и е по-добре да не се приближаваш до това място — отнася се особено за малки момченца. — Той пусна значката в торбата си и тогава Джони я видя за последен път. В края на краищата Стафър беше свещеник и отговаряше за светите неща.

Въпреки това Джони смяташе, че баща му има право да бъде погребан в Гробницата на боговете. Той не се бе връщал там никога и си спомняше за нея само когато видеше светкавица да се стоварва върху Върха.

Но му се искаше баща му да беше погребан там.

— Притеснен ли си? — попита Криси.

Джони я погледна, откъснат от мислите си за момент. Светлината на замиращия огън проблясваше в тъмните й очи и обагряше косата й в червено.

— Аз съм виновен — отговори Джони.

Криси се усмихна и поклати глава. Той никога не можеше да бъде виновен.

— Така е — повтори Джони. — Нещо не е наред с това място. Костите на баща ми… през последната година те просто се разпаднаха като онзи скелет в Гробницата на боговете.

— Каква гробница? — попита Криси, колкото да поддържа разговора. Ако Джони искаше да говори глупости, тя нямаше нищо против. Поне можеше да слуша гласа му.

— Трябваше да го погреба там. Той беше велик човек. Научи ме на много неща — как да плета въже от трева, как да изчакам пумата да се сниши и когато скочи, да се отместя встрани и да я убия с един удар — нали знаеш, че те не могат да се обръщат, когато са във въздуха. Как да правя ремъци от кожа…

— Джони, ти не си виновен за нищо.

— Това беше лошо погребение.

— Джони, това е единственото погребение, което помня.

— Не, не беше хубаво. Стафър не направи истинска погребална служба.

— Но той говореше нещо. Не го слушах, защото берях ягоди, но чух, че каза нещо. Да не е било нещо лошо?

— Не, просто беше безсмислено.

— А какво каза той, Джони?

— Ами нали знаеш, всички онези приказки за това, че Бог се разгневил на хората. Всеки е чувал легендата. Мога и аз да ти я разкажа.

— Разкажи ми я.

Джони се размърда нетърпеливо. Но тя беше заинтригувана и това го накара да се почувствува по-добре.

„И дойде ден, когато Бог се разгневи. И се умори от разврата и празните удоволствия, на които се бяха отдали хората. И изпрати чуден облак, който порази всичко. И неговият гняв отрови въздуха и уби деветдесет и девет от всеки сто човека. И настъпи мор на Земята, плъзнаха болести и епидемии, изтребиха нечестивците и когато всичко свърши, бяха останали само благочестивите и праведните, неговите истински чеда, върху опустялата и напоена с кръв Земя. Но Бог не беше сигурен дори и в тях и им прати ново изпитание — чудовища се нахвърлиха върху им и ги принудиха да се крият из планините и други тайни места. В равнините чудовищата ги преследваха и хората ставаха все по-малко и по-малко, докато накрая на Земята останаха само истински благочестивите, истински благословените, истински праведните. Помнете, хора!“

— О, тази ли имаш предвид? Много хубаво я разказваш, Джони!

— Аз съм виновен — каза той мрачно. — Трябваше да накарам баща ми да ме послуша. Нещо не е наред с това място. Сигурен съм, че ако ме беше послушал и се бяхме преместили някъде другаде, днес той щеше да е жив. Убеден съм, че е така!

— Къде има друго място за живеене?

— Долу под нас има цяла равнина. Можеш да яздиш дни наред. Казват, че някога там е имало голямо село.

— О, недей, Джони! А чудовищата?

— Никога не съм виждал чудовище.

— Но си виждал блестящите неща, които прелитат над главите ни на всеки няколко дни.

— А, за тях ли говориш? Слънцето и луната също се движат над нас, както и звездите. Има дори падащи звезди.

Изведнаж Криси се разтревожи.

— Джони, нали няма да предприемеш нещо?

— Точно това ще направя. Когато съмне, ще се кача на коня и ще отида да проверя дали наистина съществува Голямото село в равнината.

Криси усети как сърцето й се свива. Тя погледна изпълненото му с решителност лице. Почувствува се тъй, сякаш потъваше надолу в земята, все едно, че я бяха поставили в изкопания днес гроб.

— Моля ти се, Джони!

— Не, ще тръгна.

— Джони, искам да дойда с тебе.

— Не, ти оставаш тук. — Той мислеше бързо. Трябваше да намери нещо, с което да я разубеди. — Може би няма да ме има цяла година.

Очите й се навлажниха.

— Какво ще правя, ако не се върнеш?

— Обещавам ти, че ще се върна.

— Джони, ако те няма у дома след една година, ще тръгна да те търся.

Джони се намръщи. Усети, че го изнудват.

— Джони, щом си решил да тръгнеш, погледни онези звезди горе. Ако след една година, когато те са на същото място, ти не си тук, аз ще тръгна.

— Ще загинеш в равнината. Там има диви свине, диви говеда.

— Джони, ще направя това, което ти казах. Заклевам се.

— Мислиш ли, че просто ще тръгна и никога няма да се върна?

— Казах ти какво ще направя, Джони. Можеш да потеглиш. Но знай, че ще направя точно така.

5

Първите лъчи на зората оцветиха Върха в розово. Денят щеше да бъде чудесен.

Джони Гудбой довършваше товаренето на втория кон. Уиндсплитър пощипваше трева наблизо, но всъщност не пасеше. Очите му бяха приковани върху Джони. Очевидно заминаваха нанякъде и Уиндсплитър нямаше да позволи да го изоставят.

Тънка струйка дим се издигаше от огъня, на който семейство Джимсън си приготвяше закуската. Печаха едно куче. Вчера на погребалното тържество цяла глутница се сбиха по най-глупав повод. Кокали и месо имаше колкото щеш, но кучетата се сдавиха и един кафеникав пес беше убит. Изглежда Джимсънови щяха да ядат месо цял ден.

Джони се опитваше да се съсредоточи върху подробностите по подготовката. Искаше да откъсне мислите си от Криси и Пати, които стояха наблизо и го наблюдаваха мълчаливо.

Браун Лимпър Стафър също се мотаеше наоколо. Единият му крак беше сакат по рождение. Трябваше да бъде убит още когато се появи на бял свят, но тъй като семейството никога не беше имало друго дете, го оставиха да живее. Все пак Стафър беше пастор, а дори и кмет, тъй като нямаше кой друг да изпълнява тази длъжност.

Джони и Браун Лимпър никак не се обичаха. По време на обредния танц Стафър седя настрана и постоянно правеше злобни забележки за танца, за погребението, за месото и за ягодите. Но когато се опита да обиди бащата на Джони с думите: „На тоя кокалите никога не са били на място“, той го удари с опакото на ръката си. Сега се срамуваше, че е посегнал на сакат човек.

Браун Лимпър стоеше изкривен и сгърчен, на бузата му можеше да се забележи бледа синина. Той гледаше приготовленията на Джони и цялото му същество изразяваше пожелания за лош късмет. Две момчета горе-долу на същата възраст (в цялото село само петима наближаваха двайсетте) се приближиха до Браун и го попитаха какво става. Той вдигна рамене.

Джони се бе съсредоточил в работата си. Може би вземаше прекалено много неща, но не знаеше какво щеше да му се случи. Никой не би могъл да му каже. В двете торби от еленова кожа, прехвърлени през гърба на коня, имаше кремък и прахан за палене на огън, снопове ремъци, камъни с остри ръбове, които се намираха много трудно, но режеха чудесно, три резервни боздугана, единият достатъчно тежък, за да разбие черепа на мечка, няколко топли кожени завивки, които не миришеха много, и допълнително кожи за облекло…

Той се стресна. Не беше усетил кога Криси се е приближила на една крачка от него. Надяваше се, че няма да му се наложи да разговаря.

Това си беше истинско изнудване и не предвещаваше нищо добро. Ако беше казала, че ще се самоубие, когато той не се върне, човек би могъл да помисли: най-обикновени момичешки приказки и фантазии. Но заплахата да тръгне след него, ако след една година го няма у дома, поставяха думите й в друга светлина. Това означаваше, че трябва да внимава. Не биваше да допусне да бъде убит. Да мисли за собствения си живот беше друго нещо — той не се плашеше и обичаше да рискува. Но мисълта, че Криси ще го последва долу в равнината, ако не се върне, накара стомахът му да се свие на топка. Ще бъде прободена, премазана или изядена жива от дивите зверове и всяка секунда от нейната агония ще бъде по вина на Джони. Тя намери сигурен начин да го принуди да бъде внимателен и да се грижи за себе си — точно това, което искаше.

Криси му подаваше нещо. По-точно две неща. Едното беше огромна костна игла с ухо, в което да се вкара коженият ремък, а другото — шило за пробиване на дупки. И двете бяха излъскани от дълга употреба и безкрайно ценни.

— Бяха на мама — каза тя.

— Нямам нужда от нищо.

— Не, ще ги вземеш!

— Няма да ми потрябват.

— Ако си загубиш дрехите — почти изплака тя, — как ще си ушиеш нови?

Тълпата от хора растеше. Джони нямаше нужда от специално изпращане. Взе иглата и шилото от ръцете й, развърза една от торбите и ги пусна вътре, провери дали няма опасност да изпаднат и я завърза отново.

Криси стоеше мълчаливо. Джони се обърна и я погледна. Уплаши се за нея. В лицето й нямаше и капка кръв. Изглеждаше, сякаш не е мигнала цяла нощ и е прекарала тежка треска.

Решителността на Джони се разколеба, но зад Криси видя Браун Лимпър да шепне нещо на ухото на Пети Томсо.

Лицето му се вкамени. Той сграбчи Криси и я целуна силно. Сякаш с това отприщи цял бент — по бузите й се затъркаляха сълзи.

— Чуй какво ти казвам — натърти Джони. — Няма да тръгваш след мен!

Тя направи усилие да контролира гласа си:

— Ако не се върнеш до една година, тръгвам. Заклевам се във всички богове от Върха.

Той я погледна. След това даде знак на Уиндсплитър да се приближи. С елегантно движение се метна върху гърба му, а в ръката си стискаше въжето на товарния кон.

— Оставям ти другите си четири коня — каза Джони на Криси. — Не ги изяждайте, те са обучени.

Той се запъна.

— Освен ако не започнете да гладувате през зимата.

Криси се притисна към крака му за момент, след това отстъпи назад и главата й клюмна.

Джони смушка Уиндсплипър с пети и потеглиха. Този поход нямаше да бъде търсене на приключения. Щеше да бъде едно безкрайно предпазливо разузнаване и Криси се бе погрижила за това.

В началото на дефилето се извърна — отзад стояха петнайсетина души, които наблюдаваха заминаването му. С петите си накара Уиндсплитър да се изправи на задните си крака и им помаха с ръка. Те внезапно се оживиха и отвърнаха на поздрава му.

След това Джони навлезе по пътеката в тъмния каньон и се отправи към необятните и загадъчни равнини.

Всички си бяха тръгнали. Само Криси стоеше неподвижно, обхваната от невероятната надежда, че всеки момент ще го види да язди обратно.

Пати я подръпна за крака:

— Криси, Криси, ще се върне ли?

Гласът на Криси беше много тих, очите й бяха като пепелта в отдавна угаснало огнище.

— Довиждане — пророни тя.

6

Търл се уригна. Това беше учтивият начин да привлечеш нечие внимание, но звукът се загуби във воя и свистенето на машините под купола на службата за ремонт и поддръжка на транспорта.

Зът нарочно се задълбочи още повече в работата си. Шефът на транспорта в рудник №16 не обичаше да си има работа с началника на службата за сигурност. Всеки път, когато се окажеше, че липсва инструмент, кола или гориво, или пък нещо се счупеше — веднага довтасваше сигурността.

Наоколо бяха разхвърляни частите на три катастрофирали коли, чийто ремонт предстоеше. Тапицерията на едната беше изпоцапана цялата със зелени петна от кръвта на пострадалия психло. Остриетата на големите бургии, които висяха от релси, монтирани на тавана, се насочваха във всички посоки, управлявани от заложената в тях програма. Барабаните на струговете се въртяха с отворени челюсти в очакване в тях да попадне нещо, което да сграбчат и да обработят, както те си знаят. Ремъци се зъбеха, ръмжаха и се удряха един в друг.

Търл наблюдаваше как учудващо сръчните хищни нокти на Зът разглобяват концентричните корпуси на един високоскоростен реактивен двигател. Надяваше се да долови несигурност в движенията на лапите му. Ако съвестта на началника на транспорта беше гузна, щеше по-лесно да се справи с него. Зът обаче дори не трепна.

Той сглоби мотора и захвърли последния метален пръстен върху пейката. Присви жълтите си очи и погледна Търл.

— Е, добре, какво съм направил пак?

Търл се приближи тромаво и се огледа наоколо.

— Къде са ти работниците?

— И без това механиците сме с петнадесет души по-малко. Миналия месец бяха изпратени в мините. И двамата го знаем много добре. Защо си дошъл?

Опитът на Търл като шеф на службата за сигурност го бе научил никога да не подхожда право към целта. Ако просто пожелаеше да му се отпусне разузнавателен самолет с ръчно управление, началникът на транспорта веднага щеше да му поиска съответното писмено разрешение за действия при извънредно произшествие. И след като не го види, щеше да каже: „Не става!“ На тази тъпа планета никога не се случваше нищо извънредно. Нито веднаж. От сто години нищо не бе застрашавало дейността на Междугалактическата минна компания. Служителите от сигурността скучаеха, а шефът на този отдел беше смятан за второстепенна фигура. Трябваше да се измислят несъществуващи опасности, което си беше чиста измама.

— Водя разследване по подозрение за заговор и саботаж в транспорта — каза Търл. — От три седмици само с това се занимавам.

Отпусна огромното си туловище върху една от катастрофиралите коли.

— Я не се подпирай на нея. Ще я изкривиш.

Търл реши, че ще е по-добре да се държи приятелски, и се дотътри до стола зад тезгяха, на който работеше Зът.

— Искаш ли да ти кажа нещо, ама да си остане между нас? Имам идея да впрегнем на работа някои от местните животни. Работя върху този проект и затова имам нужда от разузнавателен самолет.

Зът притвори костните си клепачи и седна на друг стол, който изскърца отчаяно под огромната маса на половинтонното му тяло.

— На тази планета — каза Търл доверително — някога е имало разумни същества.

— Какви същества? — попита Зът подозрително.

— Хора — отговори Търл.

Зът го погледна изпитателно. Служителите от сигурността никога не са се славели с чувството си за хумор. Имаше случаи, когато те подмамваха да кажеш нещо, а след това ти предявяваха обвинение. Но Зът не можа да се сдържи. Костните му устни започнаха да се разтварят в усмивка и въпреки че направи опит да се контролира, изведнаж избухна в смях право в лицето на Търл. Зът бързо се овладя и отново подхвана предишната си работа.

— Само това ли е? — подхвана той, като се престори, че се замисля.

Търл реши, че нещата не вървят добре. Ето какво става, когато се опитваш да бъдеш откровен. Мерките за сигурност са едно, а откровеността — съвсем друго.

— Подозренията за заговор и саботаж в транспорта — каза той, като огледа подозрително катастрофиралите коли с присвити очи — могат да стигнат до големите началници.

Зът захвърли гаечния ключ и той издрънча на пода. В гърлото му се надигна застрашително ръмжене. Стоеше и гледаше право пред себе си. Всъщност мислеше.

— Какво искаш в действителност? — попита накрая.

— Разузнавателен самолет за пет или шест дни.

Зът стана, свали от стената дневника за отпускане на самолети и се зачете в него. Можеше да чуе как Търл почти мърка.

— Виждаш ли това? — попита Зът, като бутна дневника под носа му.

— Е, и?

— Тук пише, че на сигурността са дадени шест самолета, нали?

— Виждам, разбира се.

— А виждаш ли от колко време продължава това? — Зът разгръщаше страница след страница. — Цяла вечност! Истинска напаст!

— „Една планета за добив на руда трябва да бъде постоянно под наблюдение“ — цитира Търл със самодоволен вид.

— И какво толкова ще наблюдаваш? — попита Зът. — Върху картата е отбелязано всяко парченце руда, и то още преди ние с тебе да сме били родени. Върху тази планета няма нищо друго, освен млекопитаещи, които дишат отвратителния въздух.

— А ако се появят враждебни пришълци?

— Тук? — изръмжа презрително Зът. — Разузнавателните сонди на компанията в Космоса ще ги засекат много преди да стигнат до нас. Търл, транспортната служба трябва да осигурява гориво за тези самолети, да ги ремонтира и поддържа поне два-три пъти годишно. И двамата знаем много добре, че компанията се стреми към икономии. Ще ти кажа какво ще направим.

Търл чакаше с кисела физиономия.

— Ако се разберем да спрем разузнавателните полети, бих могъл да ти дам един земеход за известно време.

От гърлото на Търл се изтръгна къс пронизителен писък.

Зът повтори предложението си:

— Земеход на твое разположение винаги, когато поискаш, и един разузнавателен полет над цялата планета веднаж месечно.

Търл тромаво се приближи до една от катастрофиралите коли и заразглежда зелените петна от кръв.

— Чудя се дали катастрофата не е станала по вина на транспортната служба.

Зът стоеше неумолим. Знаеше, че причината е твърде много кербанго по време на работа.

— Един разузнавателен полет и един земеход — каза той.

Търл огледа другите развалини, но не можеше да измисли нищо. Разследванията по тези случаи бяха приключени. Но следващия път щеше да му покаже какво значи истинско разследване!

Търл се върна при Зът.

— Един разузнавателен самолет, програмиран да покрива цялата планета, веднаж месечно и въоръжен земеход на мое постоянно разположение. И без глупави въпроси за амуниции, дихателен газ и гориво!

Зът извади от чекмеджето под тезгяха една купчина документи и отдели от нея нужните формуляри. Хвърли дневника и листата към Търл.

Докато подписваше, Търл си мислеше, че трябва да се захване по-сериозно с началника на транспорта. Едно обвинение за кражба на руда щеше да свърши работа!

Зът прибра обратно документите и взе от таблото магнитната карта за отключване на един от най-старите и раздрънкани земеходи, който неизвестно откога събираше прах в гаража. Прибави към нея талон за получаване на гориво, друг за зареждане с дихателен газ и още един за амуниции.

Тази сделка никога нямаше да бъде отразена в регистрите на компанията, защото Зът беше взел мерки датите на заявките да не съвпадат. Никой от двамата не подозираше, че току-що са променили бъдещето на планетата. А тази промяна нямаше да бъде от полза за бъдещето на Междугалактическата. Но такива неща често се случват в големите търговски компании.

Когато Търл излезе, за да вземе своя земеход Марк II (брониран и въоръжен), Зът си мислеше какви чудновати лъжи могат да измислят шефовете, за да получат възможност да отидат на лов. Всички бяха полудели да убиват. Лудостта им унищожаваше и колите, ако се съди по смачканите тенекии, които му докарваха. Каква дивотия! Човекът бил разумно същество! Той се разсмя и се върна към предишното си занимание.

7

Джони Гудбой Тайлър яздеше на воля през океана от трева, Уиндсплитър препускаше неудържимо, а товарният кон го следваше в тръс.

Беше великолепен ден. Небето синееше над тях и в лицето му духаше силен вятър.

След два дни езда през хълмовете вече се намираше в най-просторната равнина, която можеше да си представи. Слънцето и Върхът отзад, който се бе смалил съвсем, му служеха за ориентир, за да не се отклони от пътя си. Беше успокоително, че с тяхна помощ винаги можеше да намери обратния път към дома.

Никаква опасност! Срещна много стада див добитък, но целият му живот беше минал сред тях. Попадна и на няколко вълка, ала какво можеха да му направят? Нито мечка, нито пума. Защо, за Бога, всички трябваше да се крият горе в планините?

А чудовищата? Какви чудовища! Пфу! Глупости!

Нямаше и следа дори от онзи лъскав цилиндър, който плавно преминаваше над главата му на всеки няколко дни, откакто се помнеше. Минаваше от запад на изток, без да спира, като всички небесни тела, но сега и той не се появяваше. Иначе щеше да го забележи от местата, през които минаваше.

С две думи, Джони страдаше от прекалена самоувереност. И логично дойде първата беда, причина за която бяха дивите свине.

Те не са опасни — ако си достатъчно бърз и внимателен, за да не те изненада мъжкарят, винаги можеш да убиеш едно прасенце. А сукалчето е нещо, което всеки би пожелал за вечеря. Прасетата се бяха скупчили точно пред него, ясно различими в светлия късен следобед. Имаше и малки, и големи, но всички бяха достатъчно тлъсти.

Джони спря Уиндсплитър и се плъзна по гърба му на земята. Посоката на вятъра не беше благоприятна и имаше опасност прасетата да го надушат. Ако тръгнеше направо към тях, със сигурност щяха да го усетят.

Той безшумно ги заобиколи, като тичаше приведен срещу вятъра.

Джони спря и вдигна боздугана. Високата трева стигаше почти до кръста му.

Прасетата ровеха корени в една падина сред равнината, от която водата не се оттичаше и се беше превърнала в блато. Джони беше сигурен, че са намерили нещо за ядене. Имаше много прасета и всички бяха заровили зурли в земята.

Снишен под нивото на тревата, той напредваше и скъсяваше разстоянието стъпка по стъпка.

Оставаха само няколко крачки до първите животни от стадото. Той се надигна безшумно, докато очите му достигнаха над нивото на тревата. Едно малко прасенце беше само на ръка разстояние от него и представляваше лесна плячка.

— Ето я вечерята — прошепна Джони и запрати тежкия си боздуган точно в главата му.

Ударът беше майсторски, прасето изквича пронизително и падна мъртво.

Но това беше само началото. Сред стадото настъпи шумна суматоха.

Скрит във високата трева зад гърба на Джони, след добро похапване се беше излегнал за следобедната си дрямка един двеста и петдесет килограмов мъжкар.

Пронизителният писък на прасето подействува като камшик на цялото стадо и то се втурна внезапно по посока на вятъра към конете на Джони.

Мъжкарят обаче беше готов да се спусне към всичко, което се изпречи пред очите му.

Джони имаше чувството, че е повален от лавина. Той беше проснат на земята и притиснат към нея толкова бързо, че не успя да направи нищо.

Събра сили и се претърколи по гръб, ала над него вместо небе се намираше косматият корем на дивото животно. Той не виждаше нищо, но усещаше зъбите и бивниците, които търсеха тялото му.

Претърколи се отново, свирепото квичене на звяра заглушаваше пулсиращото бучене в ушите му.

Претърколи се за трети път и най-после успя да види слънцето, както и един космат гръб.

Само за части от секундата се намери върху него. Обхвана гърлото на мъжкаря с ръце. Той се мяташе в кръг като див кон, когото обяздват.

Джони стегна хватката си, докато почувствува, че сухожилията му ще се скъсат.

Тогава мъжкарят, почти задушен, се строполи на земята като конвулсивно тресяща се маса.

Джони слезе от гърба му и се отдръпна. Животното едва дишаше. Изправи се несигурно на краката си и след като не видя никакъв противник, се оттегли, като залиташе.

Джони вдигна убитото прасенце, като държеше под око отдалечаващият се мъжкар. Но победеното животно се въртеше неспокойно и се втурваше агресивно наляво и надясно и едва след известно време последва отдалечаващото се стадо по утъпканата пътека.

Стадото вече не се виждаше.

Но ги нямаше и конете!

Те бяха изчезнали! Джони беше останал сам с убитото прасенце. Острият камък, с който да го одере, кремъкът и праханта за палене на огън бяха изчезнали заедно с конете.

Можеше да бъде и по-зле. Погледна към краката си, като очакваше да види следи от бивниците на противника си. За щастие не откри. Боляха го главата и гърбът от сблъсъка и последвалата борба на земята, но за негов късмет нямаше нищо сериозно.

Тръгна по утъпканата трева на пътеката, като се упрекваше за своята непредпазливост. Беше по-скоро засрамен, отколкото уплашен. След известно време обаче тягостното му настроение се разсея и оптимизмът му се върна. Започна да търси конете, като подсвиркваше познатия сигнал. Предполагаше, че те не бяха тичали дълго пред стадото, а са свърнали някъде встрани.

Точно когато започна да се спуска здрач, забеляза Уиндсплитър, който спокойно пасеше. Конят го погледна, сякаш искаше да каже: „Къде беше досега?“, после завъртя палаво глава и най-спокойно, като че ли тъкмо това беше очаквал — да види Джони, се приближи и го побутна с муцуна.

Бяха му нужни десет минути усилено търсене, за да намери товарния кон и торбите.

Джони се върна обратно до едно малко изворче, край което беше минал през деня, и направи там лагера си за през нощта. Измайстори си колан и торбичка, като постави в нея няколко остри камъка, кремък и прахан. Сетне сложи по-здрав ремък на големия си боздуган и го закачи на колана си. Втори път нямаше да допусне да бъде изненадан неподготвен в прерията. В никакъв случай.

През нощта сънува, че Криси е стъпкана от стадо диви свине, Криси разкъсана от мечка, Криси, направена на пихтия от препускащи копита, а той гледаше безпомощно от небето, там, където отлитат душите, без да може да направи каквото и да било.

8

Голямото село, където някога са живели хиляди хора, очевидно беше само една от многото измислици като тази за чудовищата. Но все пак беше твърдо решен да го потърси.

Сутринта, когато слънцето започна да разкъсва мрака, Джони отново потегли на изток.

Равнината се променяше. Забеляза някои необичайни за пейзажа неща, като например тези могили. Джони се отклони от маршрута си право на изток към слънцето, за да разгледа една от тях.

Той спря, подпрян на врата на Уиндсплитър. Наистина приличаше на хълм, но от едната страна имаше дупка. Тя представляваше правоъгълен отвор, иначе могилата беше покрита цялата с пръст и трева. Какво беше това — някаква шега на природата или прозорец?

Слезе от коня и се приближи към нея. Обиколи я цялата. Премери с крачки размерите й. Беше дълга тридесет и три и широка десет стъпки. Аха! Май самата тя представляваше правоъгълник.

Малко встрани лежеше един разцепен дънер и Джони отчупи парче дърво от него.

Започна да разчиства с дървото краищата на отвора. Изненада се, че копае в нещо меко като пясък, а не в земя.

След като разчисти и долната част на отвора, се наведе и погледна вътре.

Отвътре могилата беше куха.

Отстъпи назад, погледна към конете и обходи с поглед околността. Нищо не го заплашваше.

Наведе се и опита предпазливо да се промъкне през отвора.

Изведнаж прозорецът го ухапа.

Изправи се веднага и разгледа китката си.

Тя кървеше.

Раната не беше страшна. Това, което го учуди, бе, че изобщо я имаше.

Огледа много внимателно прозореца още веднаж.

Той имаше зъби!

Всъщност може би не бяха истински зъби. На цвят бяха матови и пъстри, наредени по краищата на рамката. Извади един от тях и видя, че са закрепени много хлабаво. Измъкна един ремък от колана си и опита остротата на новата си придобивка.

Чудо на чудесата — това нещо сряза ремъка много по-бързо и по-добре и от най-острия камък, който имаше.

Хей, помисли си той с възторг, я виж какво си намерих! Много предпазливо — защото тези неща действително хапеха — започна да ги вади от краищата на отвора, малки и големи, и ги подреди внимателно едно върху друго. Отиде до товарния кон, взе парче еленова кожа и ги уви. Цяло богатство! С тези зъби човек можеше да реже и да дере кожи чудесно. Вероятно беше някакъв особен вид камък или пък тази могила представляваше череп на огромен звяр и това бяха зъбите му. Истинско чудо!

След като ги прибра грижливо в торбите с изключение на едно хубаво парче, което пусна в торбичката на пояса си, той отново се замисли как да влезе вътре.

Вече нямаше какво да го хапе и Джони спокойно премина през правоъгълния отвор. Дупката не водеше надолу. Нивото на вътрешността изглежда дори беше малко по-високо от това на равнината отвън.

Внезапно движение в тъмнината вледени кръвта в жилите му. Но беше просто една птица, свила гнездо вътре, и тя с пляскане на крила излетя през прозореца. След като се намери на свобода, птицата кацна наблизо и започна да му се кара сърдито.

Джони пипнешком вървеше напред в тъмнината. Вътре нямаше кой знае какво, само прах. Но някога е имало разни неща. Съдеше за това по струпаните отломки и следите по стените.

Стени ли? Това наистина бяха стени. Те бяха направени от груби камъни или нещо подобно, подредени плътно един върху друг и образуващи огромни квадратни блокове.

Да, това бяха стени. Никое животно не можеше да направи такова нещо.

Никое животно не можеше да направи и плоча като тази. Очевидно тя е била част от нещо друго, което сега представляваше купчина червеникав прах. Под праха имаше няколко кръгли плочки, големи колкото три напръстника. Най-долната в купчината беше запазила блясъка си.

Джони я взе и я обърна в ръцете си. Дъхът му спря.

Приближи се до прозореца, където светлината беше по-силна. Не можеше да има грешка.

Беше голямата птица с разперени крила и стрели в ноктите си.

Същото изображение, което беше открил в гробницата.

Дълго стоя разтреперан от вълнение, нужно му беше време, за да се успокои. Вече бе намерил отговора. Загадката бе разрешена. Излезе през прозореца и показа находката си на Уиндсплитър.

— Една от къщите на боговете — каза Джони. — Ето къде са отсядали, преди да се отправят нагоре към Голямата гробница. Красиво е, нали?

Уиндсплитър сдъвка няколкото стръкчета трева, които беше откъснал, и го побутна с муцуна по гърдите. Време беше да тръгват.

Джони пусна кръглата плочка в торбичката на колана си. Е, не беше Голямото село, но това място доказваше, че си струва търсенето в равнината да продължи. Стени, кой би могъл да предположи? Тези богове са знаели как да строят стени.

Когато Джони се качи на коня си и потегли, птицата се успокои и престана да го гълчи. Тя погледна отдалечаващата се група, направи още няколко възмутени забележки и влетя обратно в древните развалини.

9

Търл беше щастлив като бебе психло, хранено само с кербанго. Въпреки че денят преваляше, той вече беше на път!

Насочи земехода Марк II надолу по рампата, през въздушния шлюз и навлезе в отровната земна атмосфера.

Върху таблото пред мястото на водача имаше предупредителен надпис:

„БОЙНАТА ГОТОВНОСТ ДА СЕ ПОДДЪРЖА ПОСТОЯННО!

Независимо от това, че този танк е херметично затворен, личните дихателни средства и системи трябва да бъдат на местата си. Предприемането на бойни действия без заповед и по лична инициатива е строго забранено.

Подпис: Политически отдел на Междугалактическата минна компания, заместник-директор: Сот.“

Търл се усмихна на надписа. Ако на една планета, която няма собствена политика, липсват политически офицери и военен отдел, шефът на службата за сигурност изпълнява и двете функции. А че тук въобще можеше да се намери такъв танк, означаваше, че той е безкрайно остарял и е попаднал на нея като част от стандартното техническо оборудване на филиалите на компанията. Служителите в канцелариите на Планета 1, Галактика 1, не винаги бяха съвсем наясно, когато спускаха безбройните си директиви и заповеди за най-забутаните и отдалечени подразделения на търговската империя. Търл хвърли дихателната маска и бутилката с газ на седалката до себе си и потърка доволно грубото си лице с лапа.

Какво удоволствие! Старата кола вървеше като добре смазан минен екскаватор. Малка, не по-дълга от девет метра и висока около три, тя се носеше над земята като ниско летяща птица без крила. С помощта на прецизни математически изчисления й бе придадена такава форма, че всеки вражески снаряд би се плъзнал по бронята й, без да причини вреда. През покритите с непробиваемо стъкло амбразури можеше да се наблюдава цялата околност. Дори дулата на лъчевите оръдия бяха умело защитени в ниши. Тапицерията, макар износена и напукана на места, имаше чудесен лилав оттенък.

Търл се чувствуваше прекрасно. Разполагаше с реактивно гориво, дихателен газ и хранителни дажби в пакети по пет килограма за пет дни. Беше разчистил документацията си, без да завежда нова преписка за „извънредни произшествия“. Взе „назаем“ една професионална видеокамера за работа под земята, която можеше да се използва и за други цели, и щеше да направи чудесни снимки на повърхността. Той пътуваше към целта си!

Какво чудесно разнообразие в скучния живот на шефа на сигурността на планета, където нищо не се случва! Планета, която не беше склонна да предостави никаква възможност на един амбициозен шеф да получи повишение и да напредне в кариерата.

Заповедта, с която го изпращаха на Земята, беше за него страхотен удар. Веднага се зачуди какво бе направил, кого от големите бе засегнал, без да иска. Но го увериха, че няма нищо такова. Беше млад. Един психло живее около сто и деветдесет години, а когато Търл получи назначението си, беше само на тридесет и девет. Изтъкнаха, че малцина могат да станат началници на служба за сигурност на тази възраст. И в досието му завинаги ще бъде отразено, че е получил този пост. Нищо, ще видят те какво може, когато срокът му изтече и той се върне! Сладката привилегия да служиш на планета, на която можеш да дишаш без маска, получаваха обикновено по-възрастните психлоси.

Не можаха да го излъжат. Никой от отдел „Личен състав“ на служителите на сигурността на Планета 1, Галактика 1, не искаше да има нищо общо с този пост. Вече си представяше интервюто преди следващото му назначение.

— Последно място на работа?

— Земята.

— Къде?

— Земя, третата планета на периферна звезда във второстепенната Галактика 16.

— О-о! Какво постигнахте на този пост?

— Всичко е записано в досието ми.

— Да, но в досието няма нищо.

— Трябва да има. Може ли да го погледна?

— Не, не. Досието ви принадлежи на компанията и е секретен документ.

И накрая ужасът:

„Служителю Търл, по някаква случайност имаме едно свободно място в друга периферна звездна система в Галактика 32. Това е спокойно място, никакъв организиран политически живот, няма атмосфера и…“

Или още по-лошо:

„Служителю Търл, трябва да ви уведомим, че напоследък работите на Междугалактическата не вървят добре и имаме нареждане да се стремим към икономии на всяка цена. Опасяваме се, че досието ви не позволява договорът ви да бъде подновен. Не ни се обаждайте! Ако имаме нужда от вас, ние ще ви потърсим!“

Той вече подозираше нещо. Преди месец бе получил съобщение, че срокът на службата му е удължен, за връщане обратно не ставаше и дума. Тогава го бе обзел ужас. Видя се на 190 години — как едва се влачи наоколо, отдавна забравен от приятели и роднини, как завършва дните си като изкуфяла отрепка, която накрая спускат в тесния гроб, и служителят, без дори да се интересува от лицата на клиентите си, отбелязва името му в погребалните архиви.

За да избегне тази съдба, трябваше да действува, да действува бързо и решително.

Понякога дори и през деня му се присънваха по-добри възможности — как чака в огромна приемна, а униформените служители са застанали мирно и си шепнат един на друг:

„Кой е този?“

„Как, не го ли познаваш? Това е Търл!“

После се отваря една голяма врата:

„Президентът на компанията ви очаква, господине. Оттук, ако обичате…“

Според геоложките проучвания някога на север от това място е имало древна автострада. Търл превключи на автопилот и разгърна една голяма карта. Ето я автострадата, разположена по оста изток-запад. Отиваше точно на запад. Сигурно е разнебитена и обрасла с трева, може би дори не може да се различи откъде е минавала. Но поне няма стръмни наклони и води право към планините. Търл беше заградил крайната си цел с огромен кръг.

Пред него се показа автострадата.

Той отново превключи на ръчно управление и колата се залюля. Не беше карал такова нещо от времето, когато посещаваше училището за подготовка на кадри за сигурността, и неувереното му управление леко отклони машината от курса й.

Той бързо набра височина, за да премине над един крайпътен насип, изключи двигателя и натисна спирачките. Колата се приземи и около нея се вдигна облак прах. Намираше се точно в средата на пътя, който търсеше. Спирането беше рязко, но не беше лошо, изобщо не беше лошо. Ще се научи да го прави още по-добре.

Надяна маската и монтира бутилката с дихателен газ. После натисна бутона за декомпресия, за да могат резервоарите да всмучат газта без загуби. За момент се получи вакуум, който не беше особено приятен за ушните кости, и след това светна надпис, че отровният въздух вече е нахлул във вътрешността.

Отвори горния люк, застана прав върху седалката и се показа през него. Под тежестта му танкът се разклати и заскърца. С незащитените си от маската части на лицето усети хладния вятър.

Огледа се наоколо и изпита отвращение. Равнината очевидно нямаше край. Беше и пуста, единственият звук, който можеше да долови, бе шепотът на вятъра. И тишина, пълна тишина. Дори чуруликането на птичките се чуваше на километри.

Почвата бе жълтеникавокафява. Тревата и редките храсти зеленееха. Небето беше чисто синьо, тук-там се виждаха бели пухкави облачета. Доста странно място. Когато се върне у дома и започне да разказва, никой няма да му повярва. Никъде не можеше да се забележи дори едно пурпурно петънце.

Внезапно Търл бе обхванат от ентусиазъм, наведе се, бръкна в колата и взе видеокамерата. Пусна я, завъртя я в кръг и я остави да снима. Ще изпрати на познатите си цяла касета с такива пейзажи. Нека тогава не му вярват, когато им разказва за тази дяволски гадна планета. Може би дори щяха да му съчувствуват.

— Ето какво виждам всеки ден — каза той в микрофона, след като направи пълен кръг с камерата. Думите изкънтяха в маската и прозвучаха тъжно.

Но все пак имаше и нещо пурпурно. Точно на запад се издигаха планини, които бяха обагрени в пурпурно. Той остави камерата и им се усмихна. Нещата не изглеждаха толкова зле. Нищо чудно, че хората живееха в планината. Тя беше пурпурна. Може би човекът наистина беше разумно същество? Търл искаше да е така, но не залагаше особено много на това. По всяка вероятност то щеше да е проява на прекален оптимизъм. Но все пак тази мисъл подслаждаше не особено ясните му планове.

Докато гледаше на запад, погледът му улови нещо, което се намираше между него и планината. В далечината, на фона на залязващото слънце, ясно се очертаваше силует. Той завъртя един лост на маската си, за да получи увеличен образ. Хоризонтът изведнаж се приближи. Да, беше прав — пред него се намираше тънещ в развалини град. Картината беше замъглена и неясна, но високите сгради се виждаха добре. Градът се бе разстлал на доста голяма територия.

Вятърът заплющя в картата, докато я изучаваше. Древната автострада водеше право на запад към града. Той се пресегна надолу и взе от купа върху седалката до мястото на водача един огромен том и го отвори на отбелязаната страница. Там имаше рисунка, която по всяка вероятност бе направена от някой културолог преди няколко века.

За изследване на културата на планети с такава атмосфера на времето компанията използвала чинкоси, които дишали въздух. Те бяха жители на Галактика 2, високи колкото психлосите, но тънки като конец и много крехки. Бяха много древна раса и психлосите не обичаха да си признават, че това, което знаеха за културата, го бяха научили от тях. Тъй като били много леки, транспортирането им не представлявало проблем независимо от факта, че трябвало да им се осигурява кислород. А и поддържането им не струвало скъпо. Но вече ги нямаше дори на Галактика 2. Бяха се опитали да вдигнат бунт и Междугалактическата компания ги бе унищожила. Това се случило много отдавна, след ликвидирането на Отдела за култура и етнология на Земята. Търл никога не бе виждал жив чинко. Сигурно са били особени същества, щом са рисували картинки като тази, дори цветни. А защо ли е трябвало да рисуват?

Той сравни силуета в далечината със скицата. Времето бе оставило следи, но рисунката съвпадаше с това, което виждаше.

Текстът към нея гласеше: „На изток от планините се намират останките от един човешки град, който е забележително добре запазен. Хората го наричали Денвър. Той не бил толкова красив, колкото градовете в средната или източната част на континента. Стандартните малки врати почти нямат орнаменти или не са украсени изобщо. Помещенията са малко по-големи от детски къщички за игра. Вероятно архитектите са ги проектирали да бъдат практични и удобни, а не красиви и изящни. Има три катедрали, очевидно построени в чест на различни езически божества, което показва, че културата не е била монотеистична, въпреки че някои вярвания доминирали. По всяка вероятност всички са били обединени от почитането на един общ бог, наречен «банка». Хората имали и библиотека със забележително голям книжен фонд. Културният отдел запечата някои от нейните помещения, след като предаде на архива само ценните издания — отнасящите се до минната индустрия. Тъй като не бяха открити данни за наличието на рудни залежи под града и местното население не е използвало ценни материали при построяването му, това селище на хората е много добре запазено, което отчасти се дължи на сухия климат. Направено е официално искане за реставрацията му.“

Търл се разсмя. Не се учудваше, че чинкосите вече не съществуват — в глупостта си стигаха дотам, да искат средства за реставрацията на един човешки град. Представи си реакцията на директорския съвет. Членовете му са били готови да смажат с лопата черепите на типове, които толкова много държат на изкуството.

Все пак информацията, събрана от тях, можеше да му помогне. Кой знае?

Той се залови с по-важните неща. Пред него се простираше автострадата. Намираше се точно в средата й. В тази точка беше широка петдесетина метра и можеше ясно да се различи, макар че беше покрита с около половин метър пясък. Следователно неговият курс беше пълен напред между двата реда растителност отстрани на пътя.

Търл отново се огледа. В далечината виждаше няколко диви говеда и стадо коне. Не си струваше да стреля — никой психло не можеше да яде месото им при техния тип обмяна на веществата, а и нямаше никаква опасност, която да го раздразни или предизвика. Ето това беше истински лукс — разполагаше с толкова време за лов, беше чудесно екипиран, но можеше да си позволи да не ловува.

Той се спусна надолу, седна на мястото на водача и натисна копчето за затваряне на горния люк. Отровният въздух беше изсмукан от кабината и заместен с дихателен газ. Въпреки инструкциите свали маската от лицето си и я пусна на седалката до себе си. Пурпурната кабина поотпусна нервите му.

Тази проклета планета! Та тя изглеждаше отвратително дори през пурпурните стъкла на амбразурите.

Той пак заразглежда картата. Настъпваше неговият час. Не бива да се качи в самата планина заради урана — разузнавателните полети бяха регистрирали наличието му там горе. Данните, получени от тях, гласяха, че човешките същества понякога слизаха и в равнината в подножието на планината, а там Търл можеше да бъде в относителна безопасност.

Обмисли плана си още веднаж. Той беше чудесен. Щеше да му даде власт и богатство. От автоматичните разузнавателни полети бе получил информация, с която другите не разполагаха. Анализите, направени от въздуха, бяха регистрирали залежи от почти чисто злато. Златната жила се бе оголила в резултат от свличането на земни маси, след като компанията бе завършила проучванията си на рудните залежи на планетата. Една прелестна, невероятно богата златна жила, за която компанията дори не подозираше! Данните за нея бяха съвсем нови и Търл унищожи записите, така че да не попаднат пред чужди очи. Колко смешно — Зът сам предложи да се прекратят автоматичните разузнавателни полети!

В района, който го интересуваше, уранът беше в огромно количество и никой психло не можеше да отиде да копае там горе. Дори няколко прашинки можеха да взривят дихателния газ на психлосите.

Търл отново се усмихна, възхитен от своята гениалност. Трябваше му само едно човешко същество, а после още няколко. Те можеха да копаят в опасната зона, уранът да върви по дяволите! Ще измисли някакъв начин да пренесе златото у дома, дори вече имаше някои идеи как да стане. А после — после богатство и власт! Край на мъките в това проклето място.

Шефът на сигурността просто трябваше да не допусне у другите да възникнат съмнения за това, което върши в действителност, трябваше да може винаги да изтъкне някаква разумна причина за странното си поведение. Търл беше много опитен в това отношение.

Ако имаше късмет, можеше да хване някое човешко същество в тази част на равнината. Не разполагаше с много време, за да дебне улова си. Но чувствуваше, че този път ще има късмет.

Беше тръгнал късно и слънцето вече залязваше, но той можеше да влезе в града и да преспи в колата.

Марк II се понесе по древната автострада.

10

На хоризонта се виждаше нещо!

Джони Гудбой Тайлър дръпна юздите така рязко, че Уиндсплитър се изправи на задните си крака.

Ето ги там, право на изток. Това не бяха хълмове или планини. Не беше и мираж. Имаха правоъгълна форма и ясно очертани ъгли.

Беше сигурен, че не сънува.

След като напусна древната развалина, която изследва, намери много лесен маршрут. Изглежда някога до нея е водел широк път.

Отстрани имаше два реда растителност, разположени на около седемдесет и пет метра един от друг, които се извиваха и се губеха в далечината. Копитата на коня тъпчеха ниската трева. Трябваше да внимава, защото на места се бяха образували плитки дупки. Ако човек се вгледаше, щеше да забележи, че земята между тях сивее. Джони се взря надолу. Слезе от коня и разкърти внимателно краищата на една такава дупка. Като че ли площта между двата реда растителност цялата бе покрита с някакъв сивобял материал.

Също като вътрешността на развалината, в която беше влязъл. Може би това беше стена, построена от древните, паднала на една страна? Но ако беше така, щеше да се е разбила на парчета.

Пътеката, която водеше към Съдилището в неговото село, беше покрита с камъни. Но кой би си играл да прави пътека, широка седемдесет и пет метра? По нея трябва да се пътува с дни. Кому е нужно това?

Този път очевидно не беше използван от много дълго време. Ако изобщо можеше да се каже, че това е път. Той разсичаше ниските хълмове, които сякаш бяха отрязани с нож. Минаваше над малки поточета и беше хлътнал над някои от тях.

В началото Джони беше много развълнуван, но след това свикна и вниманието му се насочи преди всичко Уиндсплитър да не стъпи в някоя дупка.

Когато беше момче, едно от семействата в селото имаше количка с колела, с която караха дърва за огъня. Беше чувал, че някога имало много такива колички и някои дори били теглени от коне. По този път това нямаше да е трудно. С такава кола би могло да се пътува бързо и надалеч.

В късния следобед той започна да си мисли за Голямото село и реши, че някой е видял онази къща на боговете и във въображението си е събрал хиляди такива на едно място.

Но изведнаж то изникна пред погледа му.

Дали наистина беше това, което търсеше?

Пришпори с пети Уиндсплитър, без да обръща внимание на дупките по пътя. В кристално чистия въздух хоризонтът не бързаше да се приближава към него, сякаш дори се отдалечаваше.

Той спря. Дали все пак не беше зрителна измама? Но всъщност не, очертанията, които виждаше, имаха доста правилна форма, за да бъдат дело на природата, а и бяха твърде много.

Това не бяха нито планини, нито хълмове. Можеха да бъдат само сгради, построени от човешка ръка.

Той потегли, но този път предпазливо, като внимаваше много повече. Не след дълго се убеди, че наистина се приближава.

Слънцето вече залязваше, а Джони още не беше стигнал. Възможността да влезе в едно такова място по тъмно го тревожеше. Кой би могъл да каже какво има в него? Призраци? Богове? Хора?

Чудовища? А, не, не и чудовища. Това бяха само приказки, с които майките плашеха децата си.

Пътят пресичаше един поток и Джони се отби встрани, за да си направи лагер. Стопли на огъня малко от запаса си печено свинско месо и го наряза с едно от острите блестящи неща, които беше взел от прозореца.

Я виж ти, чудеше се той, кой би повярвал, че нещо може да реже така? С него животът би станал истинско удоволствие. Трябваше да внимава да не се нарани, както вече бе станало на два пъти. Сигурно можеше да му се направи дръжка от дърво или друг материал. Тогава то щеше да стане удобен и безценен инструмент.

След вечеря разпали огъня, за да държи вълците на разстояние. Два вече бяха приседнали наблизо и пламъците играеха в гладните им очи.

— Изчезвайте — извика Джони — или ще си направя дрехи от кожите ви!

Но те не помръднаха.

Уиндсплитър и товарният кон не смееха да се отдалечат от огъня. Присъствието на вълците ги правеше неспокойни. За всеки случай Джони взе от брега на поточето няколко камъка с големината на човешки юмрук.

Не искаше да ги убива, но все пак конете му трябваше да пасат на спокойствие.

Хвърли един кокал от месото към мястото, където чакаха вълците.

Те бяха едри животни и нямаше да се откажат лесно. Единият запълзя към кокала, като влачеше корема си по земята и ръмжеше. За момент цялото му внимание беше съсредоточено върху плячката.

Джони замахна мълниеносно. Камъкът удари вълка точно между очите.

Мигновено вдигна ръка отново, вторият вълк също не успя да отскочи и падна мъртъв.

Джони погледна към Уиндсплитър:

— Значи така, а? Аз трябва да върша всичко!

После отиде до единия от вълците и довлече трупа му до огъня. След това домъкна и другия. За съжаление по това време на годината те бяха толкова измършавели, че кожите им не ставаха за нищо. Бяха покрити с кърлежи.

— Хайде, отивайте да пасете — подвикна той на конете.

Хвърли още няколко съчки в огъня, в случай че се появят и други вълци, и се приготви за сън. Утре щеше да бъде неговият ден.

11

Джони се приближаваше предпазливо към Голямото село.

Беше станал преди изгрев слънце и зората го свари в покрайнините. Внимателно се взираше, спираше, за да огледа всяко непознато нещо отблизо. Не беше спокоен.

Всичко беше покрито с пясък и в широките пространства между сградите растяха трева и високи бурени.

Стряскаше се всеки път, когато заек или огромен плъх изскачаха в паника от някоя врата, обезпокоени от тропота на копитата. Въпреки че тревата заглушаваше шума, в това място цареше такава тишина, че и най-малкият звук се превръщаше в грохот.

Никога в живота си не беше чувал ехо и когато звукът се завръщаше, Джони трепваше. В началото беше почти убеден, че някъде там има и друг кон. След това все пак разбра какво става.

Удари двата си боздугана един о друг и само след секунда чу същия звук да се повтаря като шепот, сякаш му се подиграваше. Изчака, но нищо друго не се случи. Направи същото още веднаж… Звукът не се появяваше, освен ако той самият не го предизвикваше.

Огледа се наоколо. И от двете му страни се издигаха останките на смайващо високи сгради. Разрушителната сила на вятъра бе оставила своята следа върху тях, времето ги бе направило мрачни и безцветни, но те все още стърчаха, изправени и внушителни. Беше потресаващо. Кой можеше да построи такива неща? Може би боговете?

С интерес разгледа огромните каменни блокове. Нямаше човек, който да успее да повдигне сам дори един от тях.

Джони спря коня си в средата на пътя, който очевидно някога е бил главен и е пресичал цялото Голямо село. Намръщи чело, като се опитваше да си представи как би могло да бъде построено всичко това. Колко хора са били необходими? Как са могли да достигат толкова високо?

Съсредоточи се, за да проумее загадката на това чудо. Постепенно стигна до извода, че ако от дънери на дървета се направят стъпала и много, много хора изтеглят нагоре вързания с въжета каменен блок, поставят го на мястото му и след това махнат дървената конструкция, ставаше възможно. Беше направо забележително, невероятно и даже опасно. Но все пак осъществимо.

Доволен, че не беше нужно да се намесват чудовища или богове, за да се обясни построяването на това забележително село, той се успокои и продължи нататък.

Чудеше се дали странните стърчащи покрай пътя неща не бяха някакви непознати за него дървета без клони. Отново слезе от Уиндсплитър и разгледа едно от тях. Беше твърдо, грапаво, кухо и не можеше да се помръдне. Но не беше дърво, а някакъв червеникав метал, и когато изстърга червения прах, отдолу беше черно. Огледа и двете страни на широкия път. Тези неща бяха разположени на равни разстояния едно от друго. Въпреки че не можа да разбере тяхното предназначение, очевидно и те, и сградите са служели за нещо.

Около него имаше безброй прозорци, които сякаш го наблюдаваха. Слънцето вече се бе показало и блестеше в тях. Цяло богатство от лъскавите и остри неща, които бе открил в развалината. Те не бяха съвсем прозрачни, а по-скоро матови, като замъглените очи на старец. Някои бяха цели. Джони осъзна, че всъщност са били използвани като преграда срещу студа и горещината, а пропускаха светлината. В неговото село хората използваха за тази цел надути с въздух стомаси на големи животни. Но тези, които са строили Голямото село, са разполагали с някакъв непознат материал — твърд, прозрачен и тънък. Трябва да са били много умни хора.

Видя пред себе си зейнала врата. Двете й крила бяха паднали и лежаха встрани, наполовина зарити в пясъка. Тъмният отвор беше зловещ.

Джони вкара коня си вътре и се огледа в сумрака. Наоколо имаше всякакви боклуци и отломки, изгнили и проядени до такава степен, че не можеше да се разбере за какво са служели някога.

Но редиците от високи до кръста прегради стояха непокътнати. Бяха направени от някакъв бял камък със сини жилки.

Наведе се през врата на коня и се вторачи в стените зад тях. Видя огромни врати, две бяха открехнати, а едната беше широко отворена. Върху тях имаше големи колела, направени от лъскав метал.

Джони пристъпи до преградите от бял камък и прескочи от другата страна. Приближи се внимателно към зейналия отвор.

Вътре имаше рафтове, а върху тях, преплетени с изгнилите останки от някакво платно, се виждаха цели купчини от съвсем кръгли плочки. Някои бяха потъмнели, но една привличаше погледа му с яркожълтия си цвят.

Джони взе една плочка. Диаметърът й беше колкото два напръстника и беше удивително тежка. Той я обърна в ръцете си и очите му се разшириха.

Отново същата птица! В ноктите си държеше сноп стрели. Той трескаво започна да рови в другите купчинки, като оглеждаше внимателно всяка плочка. Върху повечето от едната им страна беше изобразена птица, а върху другата се виждаше ликът на някакъв мъж, или по-скоро лицата на различни мъже.

Лице на мъж!

Бяха изобразени и жени.

Тези неща са били създадени от човека, това не беше божествен символ. Птицата със стрелите принадлежеше на хората!

Шокът от това откритие го разтърси. Той се подпря на стената и стоя така няколко минути. Главата му бръмчеше и щеше да се пръсне, докато се опитваше да подреди мислите си.

Вратите на тези помещения бяха направени от човека. И още по-важно — Голямото село беше построено от него. Вратите на Голямата гробница горе в планината бяха изработени от подобен материал независимо от това, че бяха много по-големи.

Следователно гробницата не е принадлежала на боговете. Могилата в равнината също, те са били създадени от хората.

Вече беше убеден, че човекът някога е бил способен да строи.

А за да се издигне Голямото село, сигурно са били необходими хиляди хора. Следователно е истина, че някога те са били много.

Чувствуваше се силно замаян, подкара коня си. Неговите основни представи бяха разбити на пух и прах и му трябваше доста време да осмисли този факт и да свикне с него. Кои от легендите бяха истина? А кои — чиста измислица?

От тях знаеше, че Голямото село съществува, и ето, той го намери. То очевидно беше построено от хората, които са живели преди хиляди години.

Може би легендата, която разказва как Бог се разгневил и унищожил хората, също е вярна. А може и да не е. Ами ако е била само някаква чудовищна буря?

Той оглеждаше сградите и пътеките между тях. Нищо не подсказваше, че тук се е разразила буря. Сградите си стояха изправени. По прозорците на много от тях онзи странен прозрачен материал беше здрав и непокътнат. Наоколо нямаше скелети, но може би костите не бяха устояли на времето?

Тогава видя една постройка със затворени врати и с прозорци, запечатани с метални листове. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че вратата е залостена с огромна желязна скоба. Той скочи от коня и я огледа.

Тя не беше толкова стара, колкото останалите неща в селото. Беше потъмняла, но очевидно е била поставена по-късно.

Някой беше разчиствал пясъка пред вратата. Тревата отново бе поникнала, но се виждаше, че тук е работено.

Джони смръщи вежди. Тази сграда не приличаше на останалите. Изглеждаше много по-запазена. Някой бе закрил прозорците с метални листове. Материалът, от който бяха изработени, беше съвсем различен, върху него не можеше да се открие и следа от ръжда.

Някой беше работил върху тази сграда допълнително.

Той отстъпи няколко крачки назад, за да може да я обхване с поглед цялата. Конструкцията й наистина беше различна. Имаше много по-малко прозорци от останалите. Изглеждаше стабилна като скала.

Джони беше добър следотърсач и се опита да разбере какво е станало, като изследва оставените следи. Много, много време, след като селото е било опустяло, някой е идвал на това място, направил е пътека, разчистил е пясъка пред вратите и е запечатил прозорците. По всичко личеше, че това също се е случило много отдавна.

Той заразглежда с любопитство фасадата. Един от металните листове, които покриваха прозорците, беше по-разхлабен от останалите. Беше твърде високо, за да го достигне, Джони стъпи върху гърба на коня си и започна да дърпа. Листът поддаде. Той се окуражи, пъхна дръжката на боздугана си в цепнатината и натисна с всичка сила. Чу се силно скърцане, сякаш металният лист изразяваше гласно възмущението си, и когато се откърти, стресна Уиндсплитър, който уплашено подскочи напред.

Джони успя да се улови за перваза и краката му увиснаха във въздуха. Напрегна мускули и се издърпа нагоре. Прозрачният лист стоеше непокътнат. Стисна боздугана си и го удари.

Дрънченето на падащото счупено стъкло прозвуча оглушително в тишината.

Джони вече бе научил, че тези неща могат да те порежат, затова се хвана с една ръка за рамката, а с другата много внимателно почисти всички останали остри парченца.

След като направи това, той се промъкна през получилия се отвор.

Вътре цареше пълен мрак. Мина известно време, докато очите му свикнат с тъмнината и започне да различава нещо. През малките процепи на прозорците светлината се процеждаше на тънки ивици. Той се спусна внимателно в огромната стая. След като се отмести от прозореца, стана по-светло и вече можеше да вижда много добре.

Всичко беше покрито с равномерен слой прах и пясък. Маси и столове бяха подредени в прави редици. Никога не беше виждал толкова много на едно място. Но те не бяха най-интересното нещо в стаята.

Почти целите й стени бяха покрити с рафтове. Те даже навлизаха навътре в стаята. Някой ги беше покрил с някакво платно, през което можеше да се вижда. Под него върху всеки рафт имаше нещо.

Джони приближи внимателно. Развърза покривалото на едно място и погледна зад него.

В редици бяха подредени някакви непознати твърди неща с правоъгълна форма. В началото си помисли, че са залепени едно за друго, но след това установи, че не са и човек може да си избере и извади което и да е от тях. Взе едно и започна да го разглежда.

То почти се разпадна в ръцете му.

Той непохватно се опита да събере парчетата и накрая успя. Какъв странен предмет! Приличаше на кутия, а в действителност не беше. Двете му страни се отваряха настрани и между тях имаше безброй невероятно тънки и фини листове, целите изпъстрени с малки черни знаци, подредени равномерно в прави редици. Да, наистина, какво странно нещо. И колко сложно!

Върна предмета на мястото му и взе друг, този път по-малък. Той също се разтвори.

Джони изведнаж разбра, че гледа картина. Тя не продължаваше навътре в предмета. Изглеждаше, че е така, но пръстът му усети само плоска повърхност. Онова, което виждаше, представляваше червен кръг, много по-голям от ягода, а и по-гладък. Имаше и стебло. До него — черна шатра с една напречна греда по средата.

Обърна страницата. На нея имаше пчела. Никоя пчела в действителност не би могла да бъде толкова голяма и все пак това беше пчела. Изглеждаше като истинска. Пипна я с пръсти и установи, че е плоска. Черното нещо до нея имаше две издутини.

Джони отгърна друг лист. Ето една котка, прекалено малка, но въпреки всичко котка. Не можеше да има грешка. Край нея имаше нещо черно, което приличаше на нова луна.

След още няколко листа откри рисунка на лисица. До нея стоеше черен стълб с две знаменца на него.

Внезапно през тялото на Джони премина тръпка. Дъхът му секна. Сграбчи първия предмет от мястото, на което го беше върнал, и го разтвори наново. Ето я шатрата. Там беше и черният знак от рисунката на пчелата. Ето го и черния стълб с двете знаменца.

Той стисна двата правоъгълни предмета, главата му беше замаяна. Вторачи се в тях.

Тези неща означаваха нещо, което той не можеше да разбере. Лисици! Пчели! Котки! Шатри, стълбове, нови луни — какво беше това?

Всички те имаха някакъв смисъл!

Но какъв? Нещо за животните? Или за времето?

Би могъл и по-късно да потърси отговорите на тези въпроси. Засега прибра двата правоъгълни предмета в торбата на пояса си. Всичко, свързано с животните или с времето, е много ценно. Хм, правоъгълници, които крият някакъв смисъл. Кой би повярвал? Самата мисъл предизвикваше избухването на хиляди светкавици в главата му.

Отново завърза платното, с което бяха покрити рафтовете, излезе през прозореца и върна металния лист на мястото му. Подсвирна на Уиндсплитър и когато той дойде, скочи на гърба му.

Джони хвърли продължителен поглед наоколо. Кой можеше да каже още какви чудеса има скрити в Голямото село? Беше възбуден и се чувствуваше безкрайно богат.

Нямаше никаква причина хората от неговото село да се крият горе в планината. Тук можеше да се намери подслон за хиляди. Дърветата за огън растяха направо на улицата. Имаше толкова много стаи и помещения, че надали някой можеше изобщо да ги преброи!

Мислейки си за тези неща, той за пръв път, откакто напусна селото, се почувствува по-добре. Усети прилив на нови сили.

За да свърши работата си, му бяха нужни само още няколко дни, а не цяла година, както си мислеше в началото.

Хвана поводите на товарния кон и продължиха по широкия път към източната част на селото.

Въпреки че попиваше с поглед и най-малката подробност от обстановката наоколо, мисълта му беше заета с друго. Наум вече бе започнал да организира преселването на своите: какво ще трябва да им каже, за да ги убеди да тръгнат, какво ще съобщи на Стафър, как ще пренесат имуществото си… Може би трябва да построят някаква кола. Ако успееше да се сдобие с превозно средство, тук, в Голямото село, всичко би било много по-лесно. Със сигурност можеше да намери коне. Може би тези купчини, покрити с дебел слой прах, които се виждаха и от двете страни на пътя, някога са били използвани за превозване на разни неща? Трудно беше да си представи как са изглеждали в действителност, толкова бяха изгнили. Направиха му впечатление колелата им. А от онзи прозрачен материал имаше колкото щеш. Но изглежда не са били теглени от коне. Започна да ги разглежда подробно.

И тогава видя насекомото.

12

Ето го там, в ярката дневна светлина.

Изглеждаше чуждо.

Със сигурност беше някакво насекомо. Приличаше на огромна хлебарка. Или бръмбар. Не, по-скоро хлебарка.

Но толкова големи хлебарки не съществуваха. Беше дълго около десет метра, високо три и половина и широко четири.

Имаше отвратителен кафяв цвят. Беше гладко.

Джони спря толкова рязко, че товарният кон едва не се блъсна в неговия. Насекомото стоеше неподвижно точно по средата на широкия път. Отпред вместо очи имаше две цепки. В планината и в равнината нямаше такива същества, дори и в центъра на Голямото село досега не бе видял нещо подобно. То изглеждаше чисто, почти блестящо и върху него имаше съвсем малко прах.

Джони почувствува, че нещото е живо. Не можеше да определи защо реши така, но то беше живо. Не беше просто парче метал. Изведнаж разбра причината.

Беше доловил слабо разклащане. Нещо се бе раздвижило зад тесните очи.

Без да прави резки движения, Джони обърна Уиндсплитър и като не изпускаше въжето на товарния кон, започна да се отдалечава в посоката, от която беше дошъл. Вече бе разбрал, че тези пътища образуваха правоъгълници, така че можеш да обиколиш сградите, разположени в тях, и да се върнеш на същото място.

Недалеч оттук, на изток, селото свършваше и започваше равнината. Искаше да мине по един страничен път, да заобиколи и да излезе на открито. Надяваше се, че дори и съществото да може да се движи, в равнината конят му щеше да бъде по-бърз.

Изведнаж чу оглушителен рев!

Джони погледна назад ужасен. То се бе издигнало на около метър от земята. Изпод тялото му излизаха струи прах. Започна бавно да се промъква напред. Значи все пак беше живо!

Той подкара Уиндсплитър в галоп надолу по пътя. Прелетя покрай две странични улици и се обърна — съществото беше останало далеч назад.

Накара Уиндсплитър да завие по един от страничните пътища и препусна по него, като водеше и втория кон. На следващия ъгъл зави още веднаж. Забеляза пред себе си две високи сгради. Трябваше да излезе от града, да стигне до откритата равнина. Трябваше да успее.

Но внезапно изригна огън. Сградата вдясно от него избухна в пламъци. Покривът й бавно се наклони на една страна, сгромоляса се на улицата и я задръсти.

Джони мигновено спря, целият покрит с прах.

Чуваше как съществото ръмжи някъде зад развалините. Притаи дъх и се заслуша. Мястото, откъдето идваше ръмженето, се променяше. Нещото се движеше надясно.

Той се опита да проследи движението му по шума. Приближаваше се по съседната улица. Вече се бе изравнило с него и се опитваше да мине зад гърба му.

По някакъв начин непознатото животно беше успяло да затрупа пътя пред него с намерение да го атакува отзад.

Беше попаднал в капан.

Джони погледна пушещите развалини пред себе си. Издигаха се на три-четири метра над земята като вертикална стена, която трудно можеше да се преодолее.

Вече не изпитваше никаква паника. Опита се да укроти лудото биене на сърцето си. Това, което трябваше да направи сега, беше да изчака чудовището да се появи на улицата зад гърба му и тогава да прескочи оградата.

Върна Уиндсплитър малко назад, за да може да се засили добре.

Ръмженето на онова нещо се приближаваше по страничната улица зад него. Ето, сега зави зад ъгъла. Той хвърли поглед назад. Видя го зад себе си. От хищните му ноздри излизаше пушек.

Джони заби пети в хълбоците на Уиндсплитър. Дръпна силно поводите на товарния кон.

— Я-а-а! — изкрещя Джони.

Конете се засилиха към преградата. Тя беше огромна и имаше опасност камъните да започнат да се търкалят надолу по нея. Можеха да ги смажат.

Закатериха се нагоре. Зад тях започнаха да се свличат отломки. Молеше се на боговете някой от конете да не си счупи крака.

Ставаше все по-трудно.

Ето, вече бяха на върха. Хвърли поглед през рамо и забеляза онова нещо в самото подножие на барикадата.

Джони пришпори конете надолу сред лавина от търкалящи се и гърмящи камъни.

Все пак успяха да я изпреварят и стигнаха долу, преди тя да засипе улицата.

Шумът от копитата отекваше от стените на съседните сгради. Джони се промъкваше през лабиринта от улици, който водеше към откритата равнина.

Мощните удари на копитата заглушаваха звука на онова отвратително нещо.

Все по-далеч и по-далеч. Сградите около него оредяваха.

Вече виждаше равнината, нейните очертания подскачаха между последните две сгради от дясната му страна. Спусна се по насипа и се устреми към свободата.

Можеше да препуска на воля във всички посоки, но намали темпото.

Уиндсплитър и другият кон бяха покрити с пяна и дишаха тежко. Остави ги да се движат ходом, докато успокоят дишането си. Непрекъснато поглеждаше назад, към покрайнините на града.

Слухът му отново долови ръмженето. Той се вгледа, напрягайки очи.

Ето го там!

Промъкваше се между сградите и се насочваше право към него.

Джони подкара конете в тръс.

Неговият преследвач скъсяваше разстоянието.

Пришпори ги отчаяно.

Нещото ги настигна и дори започна да ги задминава. Джони рязко смени посоката.

Непознатото същество се наклони на една страна, за да завие, профуча покрай него, обърна се и препречи пътя му.

Джони спря. То висеше във въздуха пред него, лъскаво, грозно и ръмжащо.

Той се обърна и препусна в обратна посока.

То нададе оглушителен рев, премина с бясна скорост покрай него и отново застана на пътя му.

Лицето на Джони стана решително.

Свали от колана си най-тежкия боздуган и го привърза с ремък за китката си. Пусна поводите на товарния кон.

Бавно подкара Уиндсплитър към неприятеля. Той даже не помръдна. Джони се приближи на около тридесет метра от него. Отново никаква реакция. Огледа грозното туловище и определи къде точно са разположени тесните му като цепки очи.

Завъртя боздугана над главата си. Той цепеше въздуха със свистене.

Заби пети в хълбоците на Уиндсплитър и препусна право към врага си.

Скоростта на препускащия с всички сили кон придаде допълнителна сила на тежкия боздуган, когато той се стовари точно в едното око.

Ударът беше оглушителен.

Джони го подмина и спря коня.

Подкара Уиндсплитър в тръс и зае първоначална позиция. Обърна се към него и се приготви за нова атака.

Товарният кон зае обичайното си място зад него. Джони се извърна за момент и след това отново впери поглед в онова нещо. Прецени разстоянието помежду им и се приготви да нанесе удар по другото око.

Пришпори Уиндсплитър с пети и той се втурна напред.

В следващия миг измежду очите на животното изригна огън. Джони почувствува как сякаш върху него се стоварват всички ветрове на Върха.

Всъщност Уиндсплитър понесе цялата сила на удара. Конят и неговият ездач изхвърчаха заедно във въздуха и след секунда се стовариха върху земята с такава сила, че тя потрепери.

13

Търл не можеше да разбере какво вижда пред себе си.

Бе пренощувал в колата, спряна в покрайнините на града. Разполагаше с картата му, направена от чинкосите, но тя не го интересуваше.

Удари няколко глътки кербанго и се отпусна в спокоен сън с намерение с първите лъчи на слънцето да прекоси града и да се отправи към планините. Беше безсмислено, а и опасно да се движи в тъмното.

Не успя обаче да се събуди и когато стана, слънцето вече здравата бе напекло бронята. И изведнаж пред него на улицата изникна някакво странно същество. Може би точно неговите стъпки го бяха събудили.

Не знаеше какво е то. Беше виждал коне — те постоянно падаха в шахтите на мините. Но досега не беше срещал кон с две глави.

Точно така — имаше две глави. Едната отпред, а другата по средата.

Зад него се движеше още едно подобно същество. Само че то имаше две тела, сякаш главата на едното беше приведена от другата страна и не се виждаше.

Търл примигна озадачено с костните си клепачи. Премести туловището си на мястото на водача и започна да ги разглежда съсредоточено през бронираната амбразура.

Двете животни се бяха обърнали и се отдалечаваха в обратна посока.

Веднага разбра, че са го усетили. Хвърли бърз поглед върху древната карта и реши, че ако заобиколи няколко сгради, би могъл да ги пресрещне.

Но животните направиха неочакван завой.

Търл видя, че се движат по задънена улица и ще трябва да заобиколят по една от преките. Тази задача беше елементарна за него.

Погледна отново картата и откри подходящи сгради. Ако ги взривеше, щяха да им препречат пътя.

Огневата мощ на стария Марк II не беше много голяма, но достатъчна, за да свърши работа. Нагласи лостовете за управление на огъня с несръчни и неопитни лапи и завъртя танка в позиция за стрелба. Натисна копчето.

Последвалата експлозия беше напълно задоволителна. Една цяла сграда се прекатури и препречи улицата. Завъртя танка на място и го подкара нататък. Точно както очакваше, жертвите се намираха в капан.

Тежката му челюст увисна от изненада, когато видя как животните се катерят нагоре по димящите отломки и изчезват от погледа му.

Търл остана на място една-две минути. Дали тази случка има нещо общо с целта му? Беше озадачен, но в крайна сметка животните не бяха толкова важни за него.

Е, добре, разполагаше с предостатъчно време, а ловът си е лов. Натисна едно копче, изстреля нагоре капсула с антена, програмирана да кръжи на височина сто метра над земята, и включи екрана.

Върху него веднага се появиха животните, които препускаха и криволичеха между сградите. Докато ядеше закуската си, се забавляваше да ги наблюдава. Когато свърши, отпи една глътка кербанго, превключи лоста на предавките и потегли, като следеше образа на екрана. Скоро се озова на открито и жертвите му се виждаха пред него като на длан.

Задмина ги с лекота, обърна танка и препречи пътя им. Те направиха завой. Той също.

Що за животни бяха? Втората глава на едното от тях все още не се виждаше, но другото очевидно имаше две. Търл реши, че ще е по-добре да не споменава за тази случка в залата за отдих. Щяха да го скъсат от подигравки.

Проследи с любопитство как първото животно спря, извади от колана си някаква тояга и се втурна към него. Любопитството му отстъпи място на удивление. Това нещо го нападаше. Беше невероятно!

Трясъкът, който се чу при удара върху амбразурата, беше страхотен, ушите му писнаха. И не беше само това — отровният въздух отвън започна със съскане да прониква във вътрешността.

Главата на Търл се замая. Пред очите му заплуваха червени петна. Въздух! В танка влизаше въздух!

Този стар Марк II беше виждал и по-добри дни. Стъклото, което уж беше бронирано, се беше разхлабило в гнездата си. Търл го погледна и не можа да повярва. Единият от страничните уплътнители не беше издържал.

Обхвана го паника. Погледът му се спря върху надписа, който задължаваше да не се свалят дихателните маски, и той бързо се пресегна към мястото до себе си, сграбчи своята заедно с бутилката дихателен газ. Нахлузи я на лицето си и отвори клапата. Пое дълбоко дъх и картината пред очите му се проясни. Напълни дробовете си с газ още няколко пъти, за да прочисти нахлулия в тях отровен въздух.

Пак погледна животното. То се приготвяше за нова атака!

Лапите му се плъзнаха непохватно по пулта за управление на стрелбата. Не искаше въздушната вълна след изстрела да проникне през разхерметизираната амбразура и постави лоста в най-ниската позиция „зашеметяване“. Надяваше се, че силата ще е достатъчна.

Животното се втурна към него. Търл натисна копчето за стрелба.

Резултатът беше повече от добър. Йонният лъч изсвистя и блесна ослепително. Животните бяха отхвърлени назад и запратени във въздуха. След това паднаха на земята.

Търл изчака с напрежение да види дали ще могат да се изправят. Много добре! Изобщо не помръдваха.

Той въздъхна с облекчение в маската си и се отпусна назад. Миг след това отново рязко се наведе, обзет от изненада. До този момент си мислеше, че има работа с две четирикраки животни, но сега, когато лежаха неподвижно на земята, видя, че са повече.

Търл отвори широко страничната врата и изпълзя навън. Провери пистолета на колана си и се запъти с тежки стъпки към плячката си. Животните бяха три или даже четири.

Две от тях имаха по четири крака. От гърба на задното се бе отвързало нещо — да, явно беше вързоп. Значи все пак бяха три. Това, което лежеше най-близо до него, беше съвсем различно от другите.

Каква бъркотия!

Разтърси глава и се опита да събере мислите си. Ефектът от отровния въздух не можеше да премине толкова бързо и пред очите му продължаваха да танцуват ярки искри.

Приближи се тромаво към животното, което беше най-далеч, като разтваряше избуялата трева пред себе си. Беше кон. През живота си беше виждал много коне, равнината беше пълна с тях. Към гърба на този е бил прикрепен някакъв вързоп, който се беше отвързал при падането. Търл го подритна. Обяснението се оказа толкова просто. Не беше живо същество, а само някакви кожи и разни други боклуци в тях.

Тръгна обратно към танка през високата трева.

Другото животно също беше кон. А вдясно от него лежеше…

Търл разтвори тревата. Златните мъглявини му изпращаха щастие. Това беше човек.

Психлото се наведе и го обърна. Какво дребно хилаво телце! Имаше козина само по главата, две ръце и два крака. Приличаше на гол охлюв. Кожата му беше светлокафява.

Стана му неприятно, че описанието на Чар съвпадаше с това, което виждаше. Дори и в себе си не искаше да признае, че е толкова точно.

Гърдите на човека се надигаха едва забележимо, но това все пак показваше, че е жив. Търл се почувствува наистина доволен. Експедицията му се беше увенчала с успех, без дори да му се наложи да се качва горе в планините.

Наведе се, повдигна с лапа човешкото същество, хвана го подмишница и се запъти към танка. Хвърли го на седалката до себе си и то почти се загуби в нея. След това се залови да поправи уплътнението на амбразурата с лепило, което имаше вечна трайност. Едната страна на стъклото се беше извадила от гнездото си и въпреки че по него нямаше дори драскотина, си личеше, че ударът е бил страшен. Той погледна към малкото тяло, проснато в огромната седалка. Просто случайно щастливо попадение. Нямаше даже да се усети, ако танкът не беше толкова стар и уплътненията му толкова изгнили. Беше истинска бракма. Трябваше да го огледа, за да открие някакъв друг дефект, за който да натопи Зът. Провери внимателно останалите уплътнения, вратите и другата амбразура. В крайна сметка не му се налагаше да слиза под вода с тази машина и втори път нямаше да допусне да бъде атакуван така глупаво.

Търл се изправи в седалката на водача и огледа хоризонта. Всичко беше спокойно. Не се забелязваха други животни.

Затвори люка с трясък и се настани. Включи с лапа въздушната помпа и с удоволствие слушаше как въздухът със съскане напуска кабината, за да отстъпи място на дихателния газ. Денят бе горещ и лицето му се потеше под маската. О, ако беше на планета с нормална атмосфера, с подходяща гравитация, планета, върху която растат лилави дървета…

Изведнаж човешкото същество започна да се гърчи.

Търл се стресна и се дръпна инстинктивно назад. То посиняваше и се мяташе на всички страни. Последното нещо, което би искал, бе да има в кабината си подивяло животно.

Бързо нахлузи маската, изключи помпата и с ритник отвори страничната врата. Само с един замах на косматата си лапа изхвърли онова гнусно нещо навън върху тревата.

Търл седеше и го наблюдаваше. Беше се уплашил, че плановете му са разбити на пух и прах. Изглежда изстрелът е бил по-силен, отколкото трябва. Каква хилава твар! Отвори люка, показа се през него и погледна единия от конете. Той дишаше, без да се гърчи. Дори бе започнал да се съвзема. Е, да, конят си е кон, а човекът може би…

Внезапно разбра всичко. Човешкото същество не можеше да диша техния газ. Синият цвят бе започнал да изчезва от лицето му и конвулсиите престанаха. Гръдният му кош се свиваше и разширяваше, то поемаше въздух на големи глътки.

Това прозрение изправи Търл пред нови неприятности. Гръм и мълния, май щеше да се наложи да прекара цялото пътуване обратно с маска на лицето.

Излезе от колата и отиде до коня, който беше паднал по-далеч. Той също се съвземаше. Около него разхвърляни лежаха торбите. Търл разрови едната и извади някакви ремъци.

Върна се при танка, вдигна човешкото същество и грубо го просна върху покрива. Разпери ръцете му настрани. Навърза ремъците един за друг и направи дълго въже. Върза едната му китка и прокара другия край под танка, като сумтеше недоволно, тъй като се наложи да го повдигне. После върза и другата. Стегна здраво. Разклати с лапа товара си върху покрива, за да провери дали няма опасност да изпадне.

Много добре. Нахвърля торбите върху седалката до себе си и отново задействува помпата.

Единият от конете беше вдигнал глава и се опитваше да стане. Освен повърхностни изгаряния, причинени от лъчевия изстрел, нямаше други видими наранявания, което означаваше, че човешкото същество също ще се оправи.

Търл разтегна челюсти в усмивка. Е, в края на краищата нещата си идваха на мястото.

Включи двигателя, обърна танка на място и се насочи обратно към лагера.