Бойно поле Земя I

1

— Изглежда почти невъзможно да се работи — каза Джони. — Ще имаме нужда от много умения и знания.

Беше обезпокоен от състоянието на Търл. Той закъсняваше повече от два дена.

Срещнаха се в една минна шахта на около петнадесет метра под земята, на километър и половина от „отбранителната база“. Беше пълна с прах, дървените подпори бяха проядени от червеи. Мястото беше много опасно, имаше реална заплаха от срутване. Търл пристигна в базата тихомълком, скри земехода си в едно дефиле под храстите и измина останалото разстояние пеша в тъмната нощ. Той също носеше топлозащитно наметало. Накара с жест часовия да извика Джони. Изникна в тъмнината толкова внезапно, че замалко щяха да го застрелят. След това заведе Джони в изоставената шахта, като провери стените със собствения си детектор.

Но изглежда чудовището не обръщаше внимание на думите му. Джони показваше снимките на жилата върху малък екран и обясняваше за силния вятър и прегрелия мотор. Търл промърмори няколко пъти и това беше единствената му реакция.

Беше много притеснен и загрижен. Трябваше да провери новодошлите от Психло един по един. Две трети от тях бяха преминали, когато той застана лице в лице с него.

Новопристигналият стоеше с наведена глава и стъклото на маската му беше замъглено, но грешка не можеше да има.

Това беше Джейд!

Търл го беше виждал веднаж още като ученик в полицейското училище. Имаше някакво тайнствено престъпление и изглежда Джейд се беше заел с него.

Той не беше агент или служител на компанията. Работеше в самото Имперско бюро за разследване — ИБР, от което всички се страхуваха.

Не можеше да го сбърка. Кръгло лице с масивна челюст, предният ляв зъб счупен, безцветни устни и клепачи, между ноктите му следи от краста. Със сигурност беше Джейд.

Защо беше пристигнал? Какво щеше да прави на тази планета?

В списъка на пристигналите беше отбелязан като Снит, в графата „Общи работници“. Това означаваше, че задачата му изисква да действува под прикритие.

Но защо? Имаше ли някаква връзка със злоупотребите на Нъмф? Или — при тази мисъл Търл потрепера — причината бяха животните и златото?

Първото, което му хрумна, беше да вземе лъчевата пушка и веднага да отиде да избие животните, да върне машините в лагера и да каже, че всичко това е било идея на Нъмф, че той няма нищо общо с цялата история, но все пак е трябвало да вземе нещата в свои ръце.

Търл обаче изчака два дни, за да види дали Джейд ще се промъкне тайно при него и ще го осведоми за какво става дума. Даде му няколко възможности. Но той отиде направо при общите работници в мината.

Търл не смееше да монтира миниатюрна камера и да го следи. Джейд беше достатъчно опитен и веднага щеше да усети. Не смееше и да разпитва работниците, какво иска да узнае. Щеше да разбере.

Около Търл нямаше миниатюрни камери. Детекторите не показваха наличието на никакви следящи уреди.

Беше много напрегнат, но реши да изчака първата пощенска пратка, вероятно докладът на Джейд щеше да бъде в нея.

Седеше и гледаше кварцовата жила върху екрана, опитваше се да се съсредоточи върху това, което вижда и чува. Да, операцията наистина беше много трудна. Той го знаеше от самото начало.

— Вятър ли казваш? — попита разсеяно.

— Да, и от него двигателите прегряват. Толкова е силен, че никоя летяща платформа не би могла да се задържи достатъчно дълго на едно място и да работи ефикасно.

В Търл проговори миньорът.

— В стената могат да се забият железни стълбове, върху които да стъпи платформата. Несигурно е, но понякога са много здрави.

— На върха няма място за кацане.

— Взриви част от него и направи площадка.

Джони му показа огромната цепнатина и обясни опасността от срутване на цялата жила в дъното на каньона.

— Там не бива да се взривява нищо.

— С булдозери — каза Търл, — може да се направи площадка само с булдозери. Ще стане по-бавно, но е възможно. Мини зад ръба на скалата и копай към пропастта.

Но говореше машинално, мислите му бяха на друго място.

Джони разбра, че Търл е много изплашен от нещо. Проумя също, че ако проектът бъде изоставен, той ще ги избие веднага, независимо дали за да прикрие следите, или от садизъм. Джони реши, че само от него зависи да поддържа интереса му.

— Така вече ще стане — съгласи се той.

— Какво? — попита Търл.

— Да се копае от задната част на скалата към пропастта, като самолетът ще е откъм подветрената страна.

— О, да.

Джони усещаше, че го изпуска. Търл не виждаше екрана, а лицето на Джейд.

— Не съм ти показал пробата, която взех — побърза да каже Джони.

Той наклони миньорската лампа и извади от джоба си парчето кварц. Беше дълго около петнадесет сантиметра, с диаметър два сантиметра и половина. Чисто бял кварц с искрящо злато. Джони го завъртя на светлината и то проблясна.

Изведнаж Търл се заинтересува.

— Колко е красиво!

Взе го в лапите си. С нокът драсна нежно по него. Чисто злато!

Започна да го милва.

Внезапно се видя у дома, богат и с много власт, живее в огромна къща и всички врати са отворени за него. Когато минава, по улиците го сочат и шепнат: „Това е Търл!“

— Прекрасно! — възкликна той. — Прекрасно!

След доста дълга пауза Джони наруши тишината:

— Ще се опитаме да изкопаем всичко.

Търл стоеше изправен в тясната шахта. В светлината на лампата танцуваха облаци прах. Той продължаваше да стиска нежно парчето и да го гали.

— Задръж го — предложи Джони.

Изведнаж то сякаш се нажежи.

— Не, в никакъв случай! — извика Търл. — Трябва да го скриеш! Зарови го в някоя дупка.

— Добре. Просто ще се опитаме да изкопаем цялата жила.

— Почвайте!

Джони въздъхна с облекчение.

Но на изхода на шахтата, преди да се разделят, Търл каза:

— Никаква връзка по радиото. Никаква! Недейте да летите над лагера. Приближавайте се към планините от изток, летете ниско, когато излитате и кацате в базата. Направете втори временен лагер горе в планината и се сменяйте там. В нашия лагер нямаш работа! За жените ще се грижа аз.

— Ще отида да им кажа, че няма да се виждаме.

— Защо?

— Ще се притесняват. — Джони разбра, че Търл не може да схване, и веднага поясни: — Ще вдигнат шум и ще предизвикат неприятности.

— Прав си. Можеш да отидеш още веднаж. По тъмно. Ето ти едно топлозащитно наметало. Знаеш къде са моите помещения. Светни три пъти с фенера.

— Защо не ми позволиш да взема момичетата в базата?

— А, не. Това няма да направиш. — Търл потупа кутията с дистанционното управление. — Все още си под мой контрол.

Джони чу как той бавно се отдалечава и изчезва в тъмната нощ. Търл беше обхванат от някакъв страх. В такова състояние от него можеше да се очаква всичко.

Върна се в базата много угрижен.

2

Джони, тримата му двойници, Робърт Лисицата и началниците на смени летяха високо над жилата. Въздухът беше кристално чист и под тях се бяха разпрострели величествените планини. Търсеха удобно място за кацане зад каньона.

— Дяволска работа — каза Робърт Лисицата.

— Теренът е ужасен — обади се Джони.

— Нямам предвид това — отвърна Робърт. — Говоря за демона Търл. От една страна, трябва да копаем, и то резултатно, а от друга, последното нещо, което искаме, е той да успее. Много добре знам, че ще ни избие на място, ако загуби надежда. Но по-скоро бих умрял, отколкото да го видя победител.

— Времето е на наша страна — успокои го Джони, като направи широк завой в небето, за да преминат още веднаж над ръба.

— Да, времето — въздъхна Робърт Лисицата, — то има отвратителното свойство да изтича като въздуха от меха на гайда. Ако не успеем да свършим до деветдесет и първия ден на следващата година, с всички нас е свършено.

— Мактайлър! — изкрещя Данълдийн отзад. — Я виж онова място на около седемдесет метра от ръба! Погледни на запад. Изглежда равно.

Всички се разсмяха: там долу нищо не можеше да бъде равно. Навътре от ръба повърхността беше толкова нагъната, че приличаше на миниатюрно копие на Алпите, цялата изпъстрена със стърчащи скали и камънаци, нямаше и най-малкото равно място за приземяване на самолета.

— Ела да поемеш управлението, Данълдийн — повика го Джони.

Той се измъкна настрани и пусна шотландеца да седне на мястото му. Изчака, за да се убеди, че се справя добре, и тогава отиде в задната част на самолета.

Започна да развива взривен шнур от една макара и върза около тялото си здраво въже. Останалите му помагаха.

— Искам да се приближиш на три-четири метра над мястото. Ще сляза и ще опитам с взрив да разчистя една площадка.

— Не — възпротиви се Робърт Лисицата.

Той махна на Дейвид Маклийн, един от началниците на смени.

— Вземи му тези неща, Дейви! Знаем, че си смел, но не трябва да рискуваш, Мактайлър!

— Съжалявам — отвърна Джони, — аз познавам тези планини.

Отговорът беше толкова безсмислен, че Робърт Лисицата млъкна. После се разсмя.

— Ти си славен момък, Мактайлър. Но си безразсъден.

Данълдийн свали надолу самолета и Джони се опитваше да отвори вратата.

— Точно това доказва, че съм шотландец — каза той.

Никой не се разсмя. Бяха прекалено напрегнати и загрижени. Самолетът подскачаше нагоре-надолу и неравната повърхност ту се приближаваше, ту отскачаше. Дори тук, на седемдесет метра от ръба, вятърът беше много силен.

Спуснаха Джони на земята и въжето, с което беше вързан, се отхлаби. Той внимаваше да не постави много експлозив, защото цялата скала щеше да се откърти и да се срути надолу. Опаса я с взривния шнур, като гледаше да е колкото може по-близо до основата. Постави детонатора.

Махна с ръка, въжето се опъна и той се отлепи от земята. Висеше във въздуха и вятърът го люлееше.

Взривният шнур се възпламени и ехото от взрива се понесе из планините.

След като вятърът отвя облаците дим и прах, го спуснаха отново. С пистолет заби един клин в разцепената скала. Спуснаха му въже, той го прокара през ухото на клина и го върза. Ако беше изчислил всичко точно, цялата скала щеше да бъде поместена много лесно.

Започнаха да го изтеглят нагоре. Двигателите на самолета ревяха. Скалата се отдели.

Данълдийн я спусна така, че Джони да може да отреже с клещи завързаното за нея въже.

Огромната скала полетя надолу и мястото, на което беше лежала преди малко, сега представляваше равна площадка.

Джони работи цял час, като ту го спускаха, ту го вдигаха. Някои парчета буташе в пропастта под себе си. Накрая се получи равна площ около двадесет метра в диаметър, на седемдесет метра от ръба.

Самолетът кацна.

Дейвид, началникът на смяната, пропълзя по неравната повърхност до цепнатината, на десетина метра от ръба. Вятърът се опитваше да отнесе баретата му. Той постави в цепнатината едно устройство, което щеше да сигнализира, ако тя започне да се разширява.

Джони отиде до ръба и накара Тор да го държи за глезените, докато той висеше надолу и се опитваше да разбере дали оттам се вижда жилата. Не успя дори да я зърне. Скалата не беше отвесна, а с наклон навътре.

Около него се събраха и останалите. Чудеха се как биха могли да помогнат.

Джони отиде обратно до самолета, ръцете му бяха изранени.

— Тук ще трябва да се работи с ръкавици.

Когато се върнат, щеше да помоли възрастните жени да изплетат достатъчно за всички.

— Е, добре — каза Робърт Лисицата, — все пак кацнахме.

В далечината се чуваше боботенето на редовния ежедневен полет на разузнавателния самолет. Те бяха инструктирани предварително. Тримата двойници на Джони моментално се втурнаха към самолета и изчезнаха от погледа. На открито остана само Джони.

Имаха достатъчно време. Острият гръм от прелитането на свръхзвуковия самолет им подействува като удар с боздуган. Земята трепереше, докато шумът бавно заглъхна в далечината.

— Надявам се вибрациите, които причинява това нещо — каза Данълдийн, като се измъкваше от самолета, — да не разцепят скалата.

Джони ги събра около себе си.

— Сега трябва да помислим за оборудването. Първото нещо, което ще направим, е да поставим ограда, така че да няма опасност от падане в пропастта. Ще се наложи да издигнем и нещо като подслон за смените, нали така?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Утре — продължи Джони — ще докараме два самолета. Единият с машини, а другият съоръжен с необходимото устройство за забиване на железни пръти. Ще се опитаме да монтираме върху тях работната платформа, от която ще копаем точно над жилата. А сега проучете и пресметнете каква техника ще ни е нужна за поставянето на парапет, миньорски кофи и така нататък.

Започнаха да се подготвят за изваждане на златото от недрата на Земята. Не го искаха за себе си, но трябваше да го добият на всяка цена. То щеше да бъде примамката в капана.

3

Джони лежеше в изсъхналата трева върху хълма и наблюдаваше лагера с бинокъл за нощно виждане. Безпокоеше се за Криси.

Бяха изминали два месеца и той усещаше, че шансовете им за успех намаляват. Имаха късмет единствено че тази година снегът закъсня, но за сметка на това студът и зимният вятър хапеха по-силно отвсякога.

Огромният бинокъл беше леденостуден. Беше направен за психлоси и двата окуляра бяха толкова раздалечени един от друг, че можеше да ги използва само поотделно.

Слабата светлина на зимната луна се отразяваше от покрития със сняг връх зад него и хвърляше бледи отблясъци върху равнината.

Опитваше се да зърне огъня, запален от момичетата. От опит знаеше, че от тази наблюдателна позиция би трябвало да се забелязва много ясно. Но вече доста време не откриваше и следа от него.

Когато преди два месеца видя Криси за последен път, напълни клетката с дърва за огрев. Остави й пшеница за варене, дори няколко марули и репички от последната реколта в градината на възрастните жени. Имаше достатъчно запаси от пушено месо, но все пак те не можеха да стигнат за цяла вечност.

Беше се опитал — всъщност доста неуспешно, да я окуражи, да й вдъхне увереност, каквато той самият нямаше.

Даде й един остър нож от неръждаема стомана, който шотландският разузнавач беше намерил. Тя се престори на учудена и възхитена, защото с него можеше много по-лесно да се остъргва кожа и да се режат тънки ивици месо.

През тези два месеца не беше виждал Търл изобщо. Беше му забранено да ходи в лагера и тъй като не можеше да установи връзка по радиото, му оставаше да чака той сам да го потърси в базата.

Може би Търл си мислеше, че са се преместили. В действителност те наистина бяха изградили резервен лагер близо до мината, по-надолу в долината. Там допълнително докараха машини, запаси, достатъчно хора за трисменна работа на жилата, както и една от възрастните жени, която да готви и да пере. До мястото имаше изоставено миньорско селище. От него полетът до жилата беше съвсем кратък.

Опитите тя да бъде изкопана не бяха много успешни. Забиха стоманените пръти в скалата и монтираха върху тях платформата. Вятърът срещна това ново препятствие и се напъваше да огъне прътите в основата им, там, където бяха забити в скалата. В тези точки стоманата се нагорещяваше до червено. Беше дяволски трудна работа. Два пръта вече се счупиха и само въжетата за обезопасяване, с които бяха вързани, спасиха шотландците да не полетят надолу в дълбоката пропаст и да намерят смъртта си. Два месеца работа под напора на силния и зъл вятър и за това време бяха изкопали само около два килограма злато, които да могат да покажат — добито с цената на неимоверни усилия.

Вече пета нощ поред лежеше тук и напразно се опитваше да зърне огъня.

Първия път, когато не успяха да открият светлината му, изпратиха разузнавач.

Щом разбраха, че той самият иска да се промъкне в лагера, между него и съвета избухна кавга. Направо залостиха вратата под носа му. Робърт Лисицата се разсърди, побесня и закрещя в лицето му, че вождовете никога не ходят на разузнаване. Водят битки, но не и разузнавателни акции. Прекалено опасно е и ако нещо се случи с него, просто няма кой да го замести. Беше се опитал да спори с тях, но всички застанаха на страната на Робърт. Когато врявата достигна до останалите шотландци, те също дойдоха и наобиколиха съвета — така, както имаха право да направят, и прибавиха своите аргументи: той не бива да се излага на безразсъдни рискове.

Стана голяма разправия.

Бяха прави.

Накрая се стигна до компромис и изпратиха младия Фъргюс. Той изчезна под студената светлина на луната. Чакаха го часове наред.

Все пак успя да се добере до базата. Беше тежко ранен — кожата на рамото му беше ожулена и под нея се виждаше живо месо. Стигнал почти до малкото плато пред клетката. Тогава луната вече се била скрила. В клетката не бил запален огън, но в лагера имало часови! Въоръжени психлоси патрулирали в района наоколо, а двама-трима кръстосвали целия лагер.

Часовият край клетката стрелял по някаква сянка. Фъргюс завил като ранен вълк, психлото се заблудил, защото вълците често се срещат в планината, и така шотландецът успял да се измъкне.

Сега лежеше в болницата, раната на рамото му беше наложена с мечешка мас и билки. За него се грижеше една от възрастните жени и той скоро щеше да бъде отново на крака. Чувствуваше се по-скоро победител, отколкото победен, защото беше доказал, че мнозинството е било право в преценката си.

Останалите шотландци, поединично или на групи, идваха при Мактайлър и му доказваха, че правотата им не може да бъде оспорена. Вождовете не бива да ходят на разузнаване. Да участвуват в битки — да, но не и в разузнаване.

Пасторът се опита да успокои Джони. Издебна го веднаж, когато беше сам в стаята си, дойде при него и кротко му обясни:

— Никой от тях не си и помисля, че не си способен да го направиш или че не могат да продължат борбата без тебе. Те просто те обичат. Ти си човекът, който ни върна надеждата.

Но сега, когато лежеше във високата трева и гледаше през бинокъла, пригоден за лицата на пришълците, Джони не хранеше голяма надежда.

Какво всъщност ставаше? Малобройна група от представители на изчезваща раса на една малка отдалечена планета се беше изправила срещу най-силните и най-добре въоръжените същества във Вселената. Психлосите властвуваха над всички галактики и всички системи, над всички светове. Бяха смазали съпротивата на всички разумни раси, които някога са дръзвали да им се противопоставят. Бяха подчинили дори готовите да им сътрудничат. Безмилостни, въоръжени с най-съвременна техника — никоя раса не бе успяла да се пребори с тях през вековете.

Джони си мислеше за окопа, в който шейсет и седемте курсанти с трогателна смелост, въоръжени с жалките си пушки, се опитали да спрат психлоския танк. Те загинали и с тях била погребана последната надежда на човечеството.

Не, помисли си Джони, не и последната надежда! Ето, след хиляди години той и шотландците са тук. Но все пак колко слаба беше тази надежда! Достатъчна беше само една атака и един стар психлоски танк и тя щеше да изчезне.

Да, Джони и шотландците можеха да нападнат лагера. Биха могли да унищожат няколкото мини и отново да станат господари на Земята. Но психлоската компания щеше да си отмъсти и тогава всичко щеше да свърши завинаги.

Да, на теория той имаше оръжие, с което да победи. За съжаление нямаше нито уран, нито детектор, с който да го открие, дори да знаеше къде и с какво да го търси. Надеждата им едва мъждукаше.

Нагласи бинокъла на най-силно увеличение. Нека огледа целия лагер още веднаж. Нощните му светлини зеленееха под прозрачните куполи, но от жълтооранжев огън никъде нямаше и следа.

Той беше на път да се откаже, когато погледът му попадна върху склада за гориво. Капсулите, с които се захранваха машините, бяха подредени една върху друга. Малко по-нататък, на безопасно разстояние, беше складът за експлозиви. Те бяха достатъчно за работа под земята, но дори и да се опиташе да ги вдигне във въздуха, лагерът щеше да остане невредим. Ето ги и бойните самолети. Бяха двадесет, подредени в редица. Зад зоната за телепортиране и най-отдалечен от лагера, но най-близо до клетката беше складът за дихателен газ. Компанията изобщо не правеше сметка за необходимите количества. В момента имаше натрупан толкова много — в огромни варели и малки бутилки за дихателните маски, че би стигнал за петдесет години. Те бяха нахвърляни безразборно. Никога не контролираха раздаването им — шофьорите просто идваха и вземаха колкото им е нужно. Дихателен газ имаше в изобилие и никой не следеше консумацията му.

Джони премести бинокъла. Сега търсеше часовите. Попадна на един от тях. Психлосът се влачеше мързеливо по тъмната пътека между склада за дихателен газ и площадката за телепортиране. Да, имаше още един — той стоеше на платото пред клетката.

Изведнаж Джони насочи бинокъла обратно към склада за дихателен газ. С изключение на водещите към него утъпкани пътечки мястото изцяло беше обградено с висока трева и бурени, които стигаха чак до хоризонта.

Отново съсредоточи вниманието си върху самия склад.

В него се разгоря надежда — разбра, че това е необходимият му детектор за откриване на уран.

Дихателният газ!

Малката бутилка изпуска съвсем тънка струйка през клапата, която води към маската. Така се подава необходимото количество за дишане.

Ако се пусне съвсем малко дихателен газ там, където има радиация, ще се получи слаба експлозия.

Гайгеровият брояч реагира, когато радиацията активира някакъв газ в тръбичка, или поне така пише в книгите. Е, добре, дихателният газ няма просто да се активира, а ще експлодира.

Може и да не е съвсем безопасно. Но ако бъдат внимателни, ще успеят.

Джони запълзя надолу по хълма.

Двадесет минути по-късно, вече в базата, той говореше пред съвета:

— Един вожд не трябва да ходи на разузнаване, нали?

— Да — съгласиха се всички, доволни, че най-сетне е проумял думите им.

— Но може да участвува в нападение? — попита пак Джони.

Те заподозряха нещо.

— Може би съм намерил разрешение на проблема за откриването на уран — каза загадъчно той. — Утре вечер ще нападнем!

4

Джони пълзеше към платото край клетката. Луната се беше скрила, нощта беше тъмна. Далечният вой на вълците се сливаше с воплите на ледения вятър. Въпреки шума той успя да чуе как нещо от екипировката на часовия изтрака.

Тази нощ нещата просто не вървяха. Първоначалният план беше изоставен, в последния момент се наложиха някои промени. Целия следобяд в равнината пасеше стадо от бизони и диви говеда, идеално разположено от тактическа гледна точка.

Когато се очакваше тежка зима, бизоните се спускаха на юг от широките северни равнини, а може би имаше и друга причина за тяхната миграция. С тях идваха и вълци, сиви, с издължено тяло, различни от живеещите по тези места.

Вълците все още бяха там, но бизоните и дивите говеда си бяха отишли. Планът беше стадото да се насочи към лагера, за да предизвика суматоха. Такива неща се случваха от време на време и никой нямаше да заподозре нищо. Точно когато акцията щеше да започне, на стадото изведнаж му хрумна да тръгне на изток и се оказа много далеч от лагера. Това беше лошо предзнаменование. Затуй сега трябваше да нападнат, без да могат да отвлекат вниманието. А това беше опасно.

Двадесет шотландци, сред които и Данълдийн, се бяха разпръснали в равнината. Всички бяха покрити — както и Джони — с топлоизолиращи наметала и качулки. Бяха намазани със смес от стрита трева и смола и по този начин инфрачервените детектори нямаше да ги различат от тревата, в която се криеха. Дори визуално се бяха слели с нея.

Шотландците трябваше да се приближат към склада за дихателен газ от всички страни, всеки поотделно да вземе няколко сандъчета с бутилки под налягане и да се върне обратно в базата.

Целта беше да се атакува врагът, а той да не разбере, че е нападнат. В лагера не трябваше дори да подозират, че хората могат да бъдат опасни или враждебно настроени. Нападение, което не прилича на нападение. Шотландците не биваше да крадат никакво оръжие, да влизат в сблъсъци с часовите и да оставят следи.

Някои запротестираха срещу намерението на Джони да отиде до клетката. Той им обясни, без сам да си вярва, че по този начин остава зад гърба на часовите, които ще се насочат към склада, ако забележат нещо и се вдигне шум.

Стисна боздугана и се запромъква към платото. Там го очакваше втората неприятна изненада.

Конете ги нямаше. Може би заради вълците или пък бяха отишли някъде другаде да търсят по-хубава трева. Миналата нощ видя и двата през бинокъла.

Имаше намерение да пропълзи последните метри, прикрит зад тях. Бяха обучени при команда да ритат с предните си копита. И ако часовият забележеше нещо и се наложеше да бъде обезвреден, щеше да изглежда, че е пострадал от коня.

Но тях ги нямаше. Или не… Нещо се мержелееше в тъмнината под скалата. Джони въздъхна с облекчение, когато долови звук от хрупане на трева.

Отиде там, но за съжаление намери само Блоджет — кобилата с контузеното рамо. Тя не се отдалечаваше много, вероятно заради раната си.

Все пак добре, по-добре Блоджет, отколкото без кон. Тя го подбутна с муцуната си за поздрав и веднага се подчини на заповедта му да не вдига шум.

С ръка на муцуната й, като я спираше на всеки няколко метра и се прикриваше от едната й страна, Джони беше защитен от детекторите на часовите. Приближаваше бавно към клетката. Ако успееше да стигне достатъчно близо до часовия, ако Блоджет помни какво я е учил някога и ако контузеното й рамо позволи, Джони се надяваше да го извади от строя.

Психлосът се извисяваше в зелената светлина, която идваше някъде от купола. В клетката не гореше никакъв огън.

Седем метра. Пет… Три…

Внезапно часовият се обърна обезпокоен. Цели три метра! От такова разстояние не можеше да нанесе удар.

Джони щеше да запрати по него боздугана си, но изведнаж видя, че часовият се заслушва в нещо. Чу се някакво пращене. Разбра какво е това — слушалката за радиовръзка в ухото му. Другият часови му говореше нещо.

Психлосът вдигна дългата си почти два метра лъчева пушка.

Другият сигурно е долу край скалата. Дали беше забелязал шотландците? Провалена ли бе операцията?

Часовият пред клетката напусна поста си и се насочи към склада от другата страна на лагера.

Каквото и да ставаше там долу, Джони имаше друга задача. Той бързо се приближи до дървената преграда.

— Криси! — прошепна в тъмнината, като внимаваше да не бъде чут на голямо разстояние.

Тишина.

— Криси! — повтори още по-настоятелно.

— Джони? — отвърна му друг шепот. Но това беше гласът на Пати.

— Да, аз съм. Къде е Криси?

— Тя е тук… Джони! — той усещаше, че тя едва сдържа сълзите си. — Джони, нямаме никаква вода. Тръбите са замръзнали.

Гласът й беше много слаб, като на болно дете.

В зеленикавия сумрак се носеше някаква воня. Джони забеляза цяла купчина мъртви плъхове, струпани край вратата.

— Имате ли храна?

— Много малко. И вече цяла седмица нямаме дърва за огъня.

Джони усети как в него се надига гняв. Но трябваше да действува бързо. Не разполагаха с никакво време.

— А какво става с Криси?

— Тя цялата гори. Лежи, без да помръдне. Дори не ми отговаря. Джони, моля те, помогни ни!

— Дръжте се! — каза той с дрезгав глас. — Обещавам ти, че след два дни ще получите помощ. Кажи и на Криси. Опитай се да я накараш да разбере.

В момента не можеше да направи почти нищо.

— Има ли лед в басейна?

— Малко, но е много мръсен.

— Използвай топлината на тялото си, за да го стопиш. Трябва да издържите още ден-два.

— Ще опитам…

— Кажи на Криси, че съм бил тук. Кажи й…

Какво ли искаха да чуят момичетата от него? Какво би могъл да й каже?

— Кажи й, че я обичам.

Това беше истина.

Откъм склада се чу остър звук. Джони знаеше, че не може да остане повече, трябваше да тръгва. Там долу някой беше загазил и се нуждаеше от помощ.

Като стискаше юздите на Блоджет и я теглеше след себе си, той изтича тихо към другия край на лагера.

Заспуска се надолу към склада. Знаеше точно къде се намира, но нямаше никаква светлина. Не, всъщност имаше.

Светлината на прожектора на един от часовите се насочи към склада.

Бяха двама. Силуетите им се извисяваха на тридесетина метра от него.

Джони се скри и продължи надолу.

Лъчът го освети и заслепи, после отмина нататък.

— Един от онези проклети коне — прозвуча глас пред него. — Казвам ти, че вдясно от склада става нещо.

— Включи си скенера!

Откъм склада се чу тъп звук, сякаш падна един от сандъците.

— Там има нещо — повтори часовият.

Те тръгнаха в тази посока, като осветяваха с прожекторите пътя пред себе си. Така Джони виждаше само силуети. Придвижи се заедно с коня още по-напред.

Видя какво се е случило. Една лошо подредена купчина сандъци беше съборена, бутната по невнимание.

Въпреки че беше тъмно, Джони можеше да наблюдава цялата околност, а часовите само това, което осветяваха с прожекторите си. Видя как един шотландец се изтегля внимателно и после побягва.

Не! Часовият го забеляза! Вдигна лъчевата пушка към рамото си.

Каква кошмарна нощ! Психлосите ще разберат, че животните са ги нападнали. Ако намерят някой шотландец ранен или мъртъв, облечен в топлозащитно наметало, всичко ще им стане ясно. Отмъщението на психлосите ще бъде неизбежно. Щяха да изравнят със земята цялата база.

Само на шест-седем метра от него часовият се беше прицелил и вече сваляше предпазителя.

Боздуганът се стовари като гръмотевица точно в средата на гърба му.

Джони се втурна към него, въпреки че беше с голи ръце.

Другият психлос се обърна. Светлината заслепи Джони.

Психлосът вдигна лъчевата пушка. Но Джони вече беше до него. Сграбчи дулото на огромното оръжие и го издърпа от лапите му.

Вдигна го над главата си, за да използва приклада като боздуган. В лагера не трябваше да се чуват никакви изстрели.

Психлосът се обърна и се опита да го улови. Прикладът на пушката се заби в корема му и той се присви.

Джони си мислеше, че вече всичко е свършило, но се лъжеше. Земята потрепери. Трети часови тичаше насам. Светлината от падналия на земята прожектор осветяваше огромните му крака. Той беше извадил пистолет от колана си. Намираше се само на метър и половина с оръжие, готово за стрелба.

Както държеше пушката за цевта, Джони я завъртя над главата си и го удари по шлема.

Чу се как стъклото на маската се счупи. След това един хъркащ звук от първата, инстинктивно поета глътка отровен въздух.

Психлосът се свлече на земята. Първият вече се беше съвзел и се опитваше да стане и да вдигне оръжието си.

Джони му нанесе страхотен удар с приклада по гърдите и неговата маска също падна. Той започна да се дави от „чистия“ въздух.

Боже Господи! Джони почти изпадна в паника. Трябваше да дава обяснение за смъртта на трима часови! Ако не действуваше веднага, щяха да ги открият и всичко отиваше по дяволите. Опита се да се успокои и да разсъждава трезво. Чу как Блоджет се отдалечава.

Някъде в лагера се трасна врата. Всеки момент това място можеше да се изпълни с психлоси.

Той загаси прожекторите.

Трескаво затърси из джобовете си ремък. Намери две парчета и ги съедини. Наведе се и вдигна пушката на първия часови. Завърза дългия ремък за спусъка.

След това с всички сили заби цевта в земята и остави оръжието да стърчи във въздуха.

Скри се зад тялото на първия часови.

Откъм лагера се чу шум от тичащи крака. С трясък се отваряха и затваряха врати. Щяха да бъдат тук всеки момент.

Не можеха да го видят от лагера, убеди се, че изстрелът няма да го засегне, и дръпна спусъка.

Запушената с пръст лъчева пушка избухна като бомба.

Трупът пред него се разтърси.

По земята се посипаха изхвърлени във въздуха камъни и пръст.

Но Джони вече го нямаше.

Два часа по-късно, смъртно изтощен от тичане, той се завърна в базата.

Робърт Лисицата се беше погрижил да няма никакви светлини и беше подготвил всички за евакуация, в случай че бъдат нападнати.

Участниците в акцията се прибираха един по един и оставяха откраднатите бутилки с дихателен газ в мазето.

След това отиваха тихомълком в ярко осветената аудитория. Робърт беше наредил шестнадесет шотландци с автомати и товарни самолети да бъдат готови да потеглят моментално, ако се наложи да бягат. Свалиха топлозащитните наметала и ги скриха на сигурно място. Всички улики бяха унищожени, взети бяха необходимите предпазни мерки и имаше пълна готовност за изтегляне. Робърт Лисицата, участвувал в много акции и нападения в родината си, беше опитен ветеран.

— Всички ли се върнаха? — попита Джони, като дишаше тежко.

— Деветнадесет са тук — отвърна Робърт. — Данълдийн още го няма.

Това не хареса на Джони. Огледа деветнадесетте участници в акцията. Те се опитваха да оправят облеклото си, нагласяха баретите си, чистеха ги от полепналата по тях трева, успокояваха дишането си.

Един от наблюдателите с бинокъл за нощно виждане, чийто пост се намираше върху покрива на сградата, дойде със съобщение: „Никаква следа от преследвачи.“

— Чухме някаква страшна експлозия — подметна Робърт Лисицата.

— Избухна една лъчева пушка — поясни Джони. — Когато цевта е запушена, лъчът се насочва в обратна посока и целият пълнител с петстотин заряда избухва.

— Ехото наистина беше страхотно — продължи Робърт Лисицата. — Чухме го чак тук, на няколко мили от мястото.

— Звукът е оглушителен — съгласи се Джони.

Седна на една пейка, все още дишайки тежко.

— Трябва да измисля някакъв начин да предам съобщение на Търл. Криси е болна, нямат никаква вода и са останали без дърва.

Шотландците настръхнаха.

— Психлоси! — сви устни един от тях, сякаш се изплю.

— Ще измисля някакъв начин да предам съобщението — каза Джони. — Нещо ново за Данълдийн? — попита той свръзката, който стоеше до вратата.

Шотландецът тръгна към наблюдателния пост.

Групата чакаше. Минутите отминаваха. Изтече половин час. Всички бяха много напрегнати. Накрая Робърт Лисицата стана и отсече:

— Щом нещата са толкова зле, ще се наложи да…

Навън се чу как някой приближава тичешком.

Данълдийн нахълта през вратата и се строполи, не можеше да си поеме дъх и от умора, и от напиращия в него смях.

— Никакви признаци за преследване — обади се свръзката.

Напрежението изведнаж изчезна.

Данълдийн предаде сандъчето с бутилки дихателен газ и пасторът се завтече да го скрие при останалите, в случай че се организира претърсване.

— Не е излетял нито един самолет — извика свръзката, като влезе в стаята.

— Няма да дойдат — потвърди Данълдийн.

В стаята започнаха да пристигат и други шотландци. С облекчение спускаха предпазителите на автоматите. Пилотите на готовите за излитане товарни самолети също се появяваха един по един. Дори възрастните жени надничаха през вратата. Все още никой не знаеше точно какво се е случило там.

Данълдийн вече дишаше спокойно. Пасторът обикаляше наоколо и им сипваше по глътка уиски.

— Останах последен, за да разбера какво ще направят — заяви бодро Данълдийн. — О, вие трябваше да видите нашия Джони!

Той разказа цялата история много живописно.

Бил последният, който стигнал до склада, и когато докоснал един сандък, цялата камара се преобърнала. Той побягнал на зигзаг, но направил широк кръг и се върнал, защото си помислил, че Джони може да има нужда от помощ.

— Каква ти помощ! Нямаше нужда от никаква помощ!

Сетне им разказа как Джони убил тримата психлоси „с голи ръце и само с един приклад на пушка“, а след това предизвикал експлозия „до небето“. Приличал направо на „Давид, който се бие с трима Голиати“. Преследване няма да има.

— Бях се скрил зад един кон на около седемдесет метра, когато психлосите се събраха край трите трупа. Конят не беше засегнат от взрива, но наблизо имаше ранен бик.

— Да, и аз го видях!

— Сблъсках се с него, когато се прибирах.

— Значи това е било онази сянка — се чуваше от всички страни.

— Един огромен психлос — може би твоят демон, дойде — продължи Данълдийн — и започна да осветява наоколо. Решиха, че бикът е съборил купчината сандъци и часовите вместо да седят на пост, са тръгнали да го ловят. О! Бяха толкова ядосани: единият от тях се спънал и забил дулото на пушката си в земята, която след това гръмнала и убила всички.

Джони изпусна въздишка на облекчение. Не знаеше за съществуването на бика и мислеше да им разкаже останалото сам. Експлозията щеше да прикрие следите, а в последния момент, преди да избяга, дори бе открил боздугана си и го бе прибрал. Не бяха останали никакви улики.

— Каква акция! — възкликна възторжено Данълдийн. — И какъв вожд си имаме! Този Джони!

Джони наведе глава и отпи от уискито, за да скрие смущението си.

— Калпазанин такъв — каза Робърт Лисицата на Данълдийн, — можеха да те хванат!

— Но нали трябваше да разберем какво ще стане! — смееше се той невъзмутимо.

Искаха да направят шествие с гайдарите начело. Но Робърт Лисицата забрани, защото тази вечер не биваше да изглежда по-различна в очите на врага. Изпрати всички да си легнат.

„Е, добре, мислеше си Джони, най-накрая може би се сдобихме със средство за откриване на уран.“

Но това с нищо не помагаше на Криси. Не можеше да използва радиовръзка. Как да накара Търл да дойде да го види?

5

Търл отиваше на срещата. Беше уморен и изнервен. Управляваше бронирания си земеход с една лапа, а другата държеше върху спусъка на заредените тежки оръдия.

Все още не бе разбрал какво прави Джейд на Земята. Агентът на Имперското бюро за разследване беше разпределен на една от най-ниските длъжности в бригадата за сортиране на руда. Търл не посмя да се намеси в неговото назначение. Сортировачът на руда работи само когато има материал, и то обикновено в края на смяната. Това означава, че през останалото време може да ходи където си иска, въпреки че е на работа. Търл не се осмеляваше да монтира около него апаратура за подслушване и наблюдение, защото след десетилетия служба в ИБР Джейд беше истински професионалист.

Опита се да му пробута секретарката си Чърк. Обеща й какво ли не, само да успее да вкара Джейд в леглото си, докато носи една миниатюрна камера, скрита под бенката й. Но той не й обърна никакво внимание. Продължаваше да се мотае наоколо с наведена глава и да играе ролята на типичен служител, който не се интересува от нищо. Какво друго можеше да се очаква от него? ИБР винаги работеше така.

С треперещи лапи Търл прерови и пощенските пратки за родната планета. В тях нямаше нищо от Джейд. Нямаше нови доклади, нищо необичайно в обикновената кореспонденция. Търл прекара цели нощи в истински мъки, докато се потеше над пощенските пратки. Не откри нищо.

Ходеше като сомнамбул, главата му се въртеше, опитваше се да разбере дали ИБР не е изобретило някакъв нов начин за свръзка. Нито компанията, нито Имперското правителство бяха измислили нещо ново през последните сто хиляди години. Някои от съобщенията се записваха върху телепортираните късове руда. За тази цел се използваше специална руда, но той не откри в пратките и следа от нея.

Обикновено Имперското правителство се интересуваше само от количествата суровина — то получаваше процент от печалбата. Понякога обаче се намесваше, когато имаше сериозно престъпление или данни, че то може да бъде извършено.

Търл не можеше да разбере какво прави Джейд. От два месеца насам, откакто знаеше, че на планетата има внедрен агент с подправени документи, нямаше и минутка спокойствие.

Изпълняваше задълженията си с необичаен ентусиазъм и усърдие. Започваше разследванията на часа. Отговаряше веднага на запитванията. Скри или унищожи всички компрометиращи го документи. Дори лично прегледа и зареди с гориво и амуниции двадесетте бойни самолета край лагера, за да създаде впечатление, че си гледа съвестно работата и поддържа бойна готовност.

За животните направи най-обикновен доклад. В мините има опасни участъци и стръмни наклони, където не могат да работят психлоси. И „Нъмф издал заповед“ за провеждането на експеримент. Търл заловил няколко животни, за да провери дали могат да бъдат обучени да работят с по-прости машини. Те не са опасни, всъщност са безкрайно глупави и запаметяват много бавно. Това не струва на компанията абсолютно нищо, а ако експериментът се окаже успешен, печалбите ще скочат веднага. Засега обаче изгледите за успех не са много големи. Животните не се обучават да работят с бойни машини, нито им се предоставя информация за истинската металургия. Причините — правилата на компанията не позволяват, а и те са прекалено глупави, за да разберат тези неща. Хранят се с плъхове — вредители, които се срещат навсякъде на планетата.

Пусна доклада без каквото и да е обозначение за спешност. Смяташе, че се е застраховал срещу всякакви заплахи. Надяваше се наистина да е така.

Поне по петнадесет пъти на ден вземаше решение да изтреби животните и да върне машините в гаража. И по петнадесет пъти решаваше да продължи, да изчака още малко.

Инцидентът с часовите го обезпокои, но не защото имаше убити — за плановете му бяха нужни много трупове, а понеже докато поставяше тялото на единия от тях в ковчега, забеляза върху гърдите му жигосан знак, който показваше, че е криминален престъпник. С три прави линии Имперското правителство белязваше престъпниците. Всяка от тях означаваше, че „лицето няма право на юридическа защита, на правителствена помощ и на работа“. Беше съвсем ясно, че отделът на родната планета не си гледа работата. По този случай изготви един съвсем безобиден доклад.

Закратко го обзе надеждата, че Джейд вероятно разследва същия случай, но когато накара един свой приятел да го спомене пред него уж случайно, той не прояви никакъв интерес.

Търл просто не можеше да разбере какво търси Джейд и защо е тук. Напрежението и несигурността около него го бяха довели до ръба на истерията.

И тази сутрин, направо изневиделица, животното беше станало причина козината на врата му да настръхне от ужас.

Всеки ден, както обикновено, Търл преглеждаше снимките, направени от автоматичния разузнавателен самолет. Изведнаж пред очите му попадна една снимка на мината, върху която имаше съобщение.

Ясно личеше как близо до жилата животното беше опънало под напора на вятъра огромен надпис с размери четири на четири метра. Беше прострян върху разчистена от животните равна площадка. Пишеше на психлоски:

И което беше най-лошото — брезентовото покривало на една от машините беше закрило част от съобщението. Имаше още един ред и той започваше така:

Зима…

Останалото не се четеше.

Очевидно глупавото животно не беше разбрало, че част от съобщението му не се вижда.

С треперещи нокти Търл се опита да намери друга снимка с целия надпис. Нямаше.

Обхвана го паника.

Ужасът му премина в гняв. Сетне се поуспокои, защото се сети, че единственият разузнавателен самолет на Земята е под негов контрол. Предупредителната сигнална система, монтирана под крилата му, не беше регистрирала нищо обезпокоително. Той следеше пристигащите ежедневно снимки и знаеше с точност до милиметър как напредва работата. Явно заловеното от него животно постоянно работеше там, без да се отделя от групата. Всички си приличаха, но Търл смяташе, че винаги може да разпознае по русата брада и по високия му ръст това, което беше обучил сам. Успокои се, че животното бе много заето и нямаше време да ходи никъде другаде.

Работата напредваше бавно, но той като миньор разбираше затрудненията. Вярваше, че ще успеят да се справят и без него. Всъщност до деветдесет и втория ден на следващата година оставаха още четири месеца.

Преодоля паниката си и накъса снимките. Не трябваше да попадат в лапите на Джейд.

По никакъв начин той не биваше да заподозре връзката на Търл с проекта. За момент си представи, че съобщението е започвало с неговото име, и съжали за прибързаното унищожаване на снимките. Трябваше да ги разгледа по-внимателно. Може би първата дума е била „Търл“?

Наистина той не умееше да се вглежда в себе си и не усещаше, че полудява.

Тъмнината се спускаше над танка като черен воал. Търл управляваше само с помощта на уредите, без светлини. Теренът беше ужасен. Някога тук е имало град, но сега зееха единствено дупките на изоставените, отдавна изчерпани мини, експлоатирани от компанията преди векове.

Върху екрана на скенера се появи нещо — точно пред него имаше живо същество.

Лапата му се отпусна върху спусъка, готова да го дръпне всеки миг. Внимателно се увери, че се е отдалечил достатъчно от лагера, и хълмът и древният град го прикриват. След това включи слаба светлина и огледа местността пред себе си.

Животното го чакаше на уговореното място, яхнало някакъв див кон, който се плашеше от танка. Бледата светлина на фаровете обгърна ездача. Имаше още някой! Не, това беше само друг кон… върху гърба му беше вързана голяма торба.

Търл провери със скенерите цялата околност. Не, нямаше никой. Той отново погледна животното. Лапата му трепереше само на милиметри от спусъка. То не изглеждаше изплашено.

Кабината на танка беше херметично затворена и пълна с дихателен газ, но все пак Търл беше с маска. Ремъкът й го стягаше и той я нагласи по-удобно.

Взе един малък радиопредавател и го пусна през амбразурата навън. Той падна на земята до танка. В лапите си Търл държеше друг.

— Слез от коня и вземи предавателя! — нареди му той.

Джони се спусна от гърба на полуопитомения кон и се приближи към танка. Взе уреда, като не преставаше да се взира през малките амбразури, за да види Търл. Не успя, защото вътре беше тъмно, а и стъклото беше направено така, че да бъде прозрачно само от едната страна.

Търл попита по радиопредавателя:

— Ти ли уби часовите?

Джони вдигна своя до лицето си. Трябваше да съобразява бързо. Търл беше толкова особен!

— Всичките ми часови са живи — каза той и това беше самата истина.

— Знаеш за кои часови говоря! За онези в лагера.

— Случило ли се е нещо? — поинтересува се Джони.

При този въпрос Търл едва не припадна. Той наистина не знаеше случило ли се е нещо, какво щеше да се случи и защо. Все пак се овладя.

— Последната част на съобщението не се четеше — каза той обвиняващо.

— О, така ли? — попита Джони невинно. Той я беше закрил нарочно, за да бъде сигурен, че Търл ще дойде на срещата. — Там пишеше: „Зимата наближава, имаме нужда от съвета ти.“

Търл едва се сдържаше.

— Съвет ли? За какво? — той знаеше за какво.

Беше почти невъзможно да се изкопае това злато, но все пак трябваше да се намери начин. Пък и той наистина беше миньор. Всъщност в училище беше най-добрият. А и всеки ден получаваше снимките от разузнавателния самолет. Знаеше, че няма да могат да монтират платформата върху огъващите се метални пръти.

— Нужна ви е сгъваема миньорска стълба. Ще я намерите в изпратеното оборудване. Приковете я към външната стена и работете от нея.

— Добре — отвърна Джони. — Ще опитаме така, както казваш — беше успокоил Търл и разговаряше с него за нещо, което наистина го интересуваше.

— Имаме нужда и от защитна екипировка, в случай че попаднем на уран — продължи той.

— Защо?

— В тези планини има уран — отговори Джони.

— И в златото ли?

— Не, не мисля така. По-скоро в долините наоколо — Джони реши, че ще е по-добре да убеди Търл да не идва по тези места, а и трябваше да разбере още толкова много. Не можеше да си позволи да изложи мъжете на риска от радиация без необходимите защитни средства. — Виждал съм как телата на много хора се покриват с мехури под неговото въздействие — добави той и това беше истина, макар да не се беше случвало с никой от сегашните му другари.

Това изглежда развесели Търл.

— Да не ме будалкаш?

— С какво можем да се предпазим от урана?

— На планета като тази — каза Търл — винаги има радиация в малки дози. Ето защо тези дихателни маски са снабдени с оловни стъкла. Ето защо всички куполи са направени от същото оловно стъкло. Но вие нямате.

— Оловото предпазва ли от радиация?

— Ще трябва просто да рискувате — усмихна се Търл. Той се забавляваше и най-после се почувствува по-добре.

— Не можеш ли да пуснеш светлините малко по-силно? — попита Джони. Той остави торбата върху предния капак на танка и тя глухо изтрака.

— Не искам никакви светлини!

— Да не би да подозираш, че ни следят?

— Не. Този диск, който се върти на покрива, открива вълни с всякакви честоти и ги неутрализира. Не се тревожи, никой не може да ни следи.

Джони погледна към купола на танка. В слабата светлина се виждаше нещо, което приличаше на отворено ветрило. То се въртеше.

— Хайде, засили светлината — каза Джони.

Търл погледна екраните пред себе си. Те не регистрираха никаква наблюдателна апаратура.

— Ще спра танка под онова дърво.

Бавно придвижи машината под прикритието на дърветата, а Джони крепеше с една ръка торбата с руда върху предния капак. Психлосът спря и включи прожектор, който освети предната част на танка.

Джони изсипа върху капака около четири-пет килограма руда. Тя искреше под светлината. Беше бял кварц, примесен с чисто злато, то проблясваше като купчина скъпоценни камъни. Златото беше повече от три килограма.

Търл се взираше през предната амбразура. Преглъщаше алчно.

— Там има цял тон от това — каза Джони. — Но не зная дали ще успеем да го изкопаем, въпреки че жилата е открита.

Търл седеше онемял и гледаше златото през стъклото. Джони го разпръсна, за да заблести още по-силно.

След това отново вдигна радиопредавателя:

— Ние изпълняваме нашата част от сделката. Ти също трябва да изпълниш своята.

— Какво искаш да кажеш? — попита Търл. Беше усетил обвинителните нотки в гласа му.

— Обеща да даваш храна, вода и дърва на жените.

— Обещания! — промърмори Търл и повдигна рамене с безразличие.

Джони започна да събира златото обратно в торбата.

Това не остана незабелязано за Търл.

— Спри! Откъде знаеш, че никой не се грижи за тях?

Джони остави златото. Застана така, че светлината да пада върху лицето му. Почука с показалец челото си.

— Има нещо, което ти не знаеш. Някои хора проявяват парапсихически способности. И аз, и двете жени притежаваме такива способности — нямаше как да признае на Търл, че е разбрал от разузнаването и от липсата на огън в клетката. В любовта и войната всички средства са позволени, както би казал Робърт Лисицата. В случая ставаше въпрос и за двете.

— Искаш да кажеш, че можете да установите контакт и без радио, така ли? — Търл беше чел за тези неща, но не му бе и хрумвало, че те могат да имат такива способности. Проклети животни!

— Точно така — потвърди Джони. — Ако никой не се грижи за нея, ако тя не се чувствува добре, аз винаги разбирам! — и отново се почука по челото.

— Приготвил съм една торба — продължи той. — В нея има храна, вода, кремъци и дърва, топли дрехи и една малка палатка. Ще я вържа върху покрива на танка, а ти, щом се върнеш, ще я оставиш в клетката. Тя трябва да се почисти отвътре и отвън, нужно е да се поправят водопроводите.

— Причината е в резервоара — оправдаваше се Търл. — Изпразнил се е и трябва да бъде напълнен, но напоследък бях много зает.

— И разкарай тези часови! Няма нужда от тях!

— Как разбра, че има часови? — попита Търл подозрително.

— Ти сам ми съобщи преди малко — отвърна Джони по радиопредавателя. — А парапсихическите ми способности подсказват, че те я притесняват.

— Нямаш право да ми нареждаш по този начин! — озъби се чудовището.

— Търл, ако не се погрижиш за момичетата, може просто да ми хрумне да отида при часовите и да им кажа това, което знам!

— Какво?!

— Просто няколко думи. Естествено няма да те обесят, но всички ще ти се подиграват.

Търл си обеща наум, че по-скоро ще разкара часовите.

— Наистина ли ще разбереш, ако не направя тези неща? — поинтересува се той.

Джони застана под светлината и отново се почука по челото.

Тази заплаха разбърка още повече мислите на Търл. Уж между другото той попита:

— Какво ще направите със златото, ако не ми го дадете?

— Ще го задържим за себе си — отговори Джони и отново започна да го прибира в торбата.

Търл изръмжа заплашително. Кехлибарените му очи просветнаха в тъмната кабина.

— Проклет да бъда, ако ви оставя да направите това! — изкрещя той. Трябваше да ги стисне в лапите си, да ги притисне към стената. — Слушай какво! Чувал ли си някога за автоматичните бомбардировачи? Ха, така си и мислех, не си. Е, нека тогава ти кажа, животно, че мога да вдигна във въздуха един такъв бомбардировач и да го пратя където си поискам — над базата ви, над селището, мога да ви избия всичките! И то само с обикновено дистанционно управление. Не си въобразявай, че си в безопасност!

Джони стоеше изправен и гледаше в тъмните непроницаеми амбразури на танка, докато от радиопредавателя го заливаше тази вълна от заплахи.

— Ти, животно — изръмжа Търл, — ще изкопаеш това злато и ще ми го предадеш до деветдесет и първия ден на следващата година. В противен случай ще избия и тебе, и всички останали животни на тази планета! Чуваш ли ме? Всички! — гласът му се издигна в истеричен крясък и той внезапно спря задъхан.

— А ако не се справим до деветдесет и първия ден? — попита Джони.

Смехът на Търл прозвуча като лай. Вече наистина усещаше, че трябва да се овладее. Разбираше, че не се държи нормално.

— Ще ви платя както подобава — извика той.

— Ако изпълниш своята част от сделката — каза Джони, — ще ти доставим всичкото злато.

Добре, помисли си Търл. Отново беше излъгал животното. Май наистина беше успял.

— Сложи торбата върху танка — разреши му той великодушно. — Ще напълня резервоарите с вода, ще наредя да се почисти клетката и ще махна часовите. Но никога не забравяй за моето дистанционно управление! Ако направиш някоя глупост, момичетата ще хвръкнат във въздуха.

Джони привърза скъпоценната торба към покрива на танка. Успя незабелязано да откачи устройството за неутрализиране на вълните и го скри зад едно дърво. Навярно Търл щеше да помисли, че е било съборено от някой нисък клон. То можеше да се окаже доста полезно.

Той беше изключил светлините и Джони прибра обратно златото в торбата. Знаеше, че чудовището няма да посмее да го вземе със себе си.

Потегли, без да се сбогува, и изчезна в тъмнината.

Малко по-късно, когато вече бе на разстояние няколко километра, от една шахта се показа Данълдийн. Той беше наблюдавал цялата сцена и ръцете му, които стискаха автомата, се бяха изпотили от напрежение. Знаеше много добре, че е безсилен срещу танка с това оръжие, но не бе очаквал Търл изобщо да не си покаже носа навън. Разбира се, нямаше да го застреля, но все пак можеше да направи нещо, ако момичетата бяха мъртви и се бе опитал да отвлече Джони. Данълдийн изсвири късо. Сякаш изпод земята изникнаха десетина шотландци, като спускаха предпазителите на автоматите си.

Робърт Лисицата се показа иззад една стара стена и тръгна надолу по хълма. Джони все още стоеше безмълвен и гледаше към лагера.

— Демонът — каза Робърт — е на прага на лудостта. Забелязахте ли как мисълта му непрекъснато се отклоняваше в различни посоки? И този истеричен смях! Нещо го е разтревожило страшно много, а ние не знаем какво.

— Не бяхме чували за автоматичните бомбардировачи — намеси се Данълдийн.

— Но вече чухме — натърти Робърт Лисицата. — Мактайлър, ти най-добре познаваш демона. Не мислиш ли, че наистина е побъркан?

— Смяташ ли, че имаше намерение да те застреля още щом те видя? — попита Данълдийн. — Ти се справи много добре, Мактайлър!

— Той е опасен — каза Джони.

Два часа по-късно видя огъня — мъничка светлинка в далечната клетка. По-късно един разузнавач потвърди, че часовите ги няма, и обеща лично да провери дали Криси вече има вода.

Тяхната задача ставаше много по-опасна и по-рискована — бяха изправени срещу един луд. Познаваха много добре коварството на Търл, но лудостта му беше непредсказуема.