Бойно поле Земя I

1

Силно осветената шумна зала за отдих беше претъпкана с психлоси. Повечето бяха пияни. Голямото тържество преди деня на телепортирането беше в разгара си. Чар и още двама служители се връщаха у дома.

Имаше истински повод за празнуване — краят на службата на тази проклета планета. Келнерите сновяха насам-натам и носеха в огромните си лапи по пет-шест кутии кербанго едновременно. Психлоските, отърсили се от сковаващите ежедневни норми на поведение, се шегуваха свободно и дори позволяваха да бъдат потупвани отзад. Вече имаше няколко сбивания, завършили, без да се разбере причината за тях. В цялата тази суматоха някои играеха хазартни игри, други изпробваха точната си стрелба.

Към служителите, които си заминаваха, се отправяха мръсни и неприлични закачки: „Пий едно кербанго в «Кривия нокът», като се прибереш в Имперския град!“, „Недей да си купуваш повече жени, отколкото можеш да оправиш за една вечер!“, „Разкажи на онези крастави магарета в администрацията някои неща за това отвратително място!“.

Атмосферата беше толкова весела, че дори Кър се включи в пиршеството. С важен вид дребничкият психло се опитваше да бъде арбитър в една надпревара, при която трябваше да се изпие колкото се може повече кербанго с вързани отзад лапи, докато някой доброволец го сипваше в устата на състезателя.

Петима служители скандираха девиза на училището си, който звучеше приблизително така: „Психло, психло, психло, убий го, убий го, убий го…“ Това се повтаряше отново и отново, без никаква мелодия, но пък достатъчно гръмогласно.

А там навън, покрай площадката за телепортиране, безшумно преминаваха няколко коня с увити в кожа копита, за да не се чуват стъпките им. Те излязоха от дефилето и под прикритието на тъмнината се насочиха към моргата. Зеленикавите отражения от светлините на лагера достигаха до тях, но бяха съвсем слаби и не можеха да ги осветят. Чу се тихо метално издрънчаване, когато Ангъс Мактавиш отключи с шперц вратата на моргата.

Чар беше много пиян и едва се държеше на краката си. Приближи се с клатушкане до Търл. Той също изглеждаше пийнал, но в действителност беше трезвен и хладнокръвен.

— Много добра идея — каза Чар.

Имаше лошо пиянство и колкото повече пиеше, толкова по-проклет ставаше.

— Какво имаш предвид? — опита се Търл да надвика врявата.

— Ами че мога да разкажа нещичко на онези в администрацията на родната планета — изхълца Чар.

Търл замлъкна. Чар не успя да види как очите му се присвиха и в тях заиграха пламъчета. Тогава Търл каза пиянски:

— Ела замалко навън, Чар. Имам едно подаръче за теб.

Чар повдигна костните си клепачи:

— Нямам маска.

— Зад вратата има колкото щеш. Избери си една — отговори му Търл.

Излязоха незабелязано. Търл го поведе по коридора. Нахлузиха небрежно маските. Търл извлече Чар през херметично затварящата се врата.

Поведе го към клетките в зоологическата градина. Огън не се виждаше, беше твърде късно. Пред клетката нямаше никакъв вързоп.

Чар поизтрезня от хладния пролетен въздух и започна да демонстрира проклетията си.

— Животни — сви устни той. — Ти обичаш животните, Търл, а аз не мога да ги понасям.

Търл не го слушаше. Какво ставаше там, край моргата? Той се взираше внимателно. Долу имаше животни!

— Много си умен, Търл! Но все пак недостатъчно, за да излъжеш мен!

Търл направи няколко крачки към моргата, за да вижда по-добре. Извади джобно фенерче и насочи лъча му в тази посока. Какви бяха тези кафяви неща? Не можеше да види ясно.

Накрая разбра — стадо бизони. Всяка година със затоплянето на времето те идваха от север. Сред тях имаше и коне. Загаси светлината. В далечината се чуваха глухите стъпки на дивите животни. Те шумно пасяха — ясно се долавяше скубането и преживянето на жилавата пролетна трева. Някъде се обади бухал. Обикновените идиотски звуци на тази проклета планета! Той отново съсредоточи вниманието си върху Чар.

Прегърна го през рамо и го поведе към тясното пространство между куполите на лагера. Бяха скрити от чужди погледи, а и тук тъмнината беше непрогледна.

— Значи, не съм могъл да те излъжа, приятелю Чар? — попита Търл.

Бухалът отново се обади.

Търл се огледа. Не можеха да бъдат видени отникъде.

Чар го наблюдаваше подигравателно.

— Взривната капсула — каза той, като приближи лицето си до Търл. Олюля се и Търл го подхвана да не падне.

— Е, и какво?

— Ами чисто и просто изстрелите в канцеларията на Нъмф не бяха от лъчев пистолет. Това си беше най-обикновена взривна капсула. Какво си мислиш, стар миньор като мене винаги може да надуши разликата между пистолет и взривна капсула.

Търл се престори, че се чеше по гърба, и бръкна под колана си, като измъкна скрит нож. От дълго време се опитваше да намери аргументирана причина за изстрелването на бомбардировача на по-следващия ден. Изведнаж му се предостави такава възможност, и то без да рискува да си има неприятности с парапсихическите способности на животното.

— Назначението на Кър под такъв жалък предлог, и то само няколко часа преди това! О-о! — възкликна враждебно настроеният Чар. — Достатъчно си хитър, за да заблудиш всички, но за мен си направо прозрачен. Мен не можеш да излъжеш.

— Е, и какво мислиш за това? — попита Търл.

— Да мисля! Няма защо да мисля! Когато се прибера у дома, ще им разкажа някои неща. Не си толкова хитър, Търл. Смяташ ли, че не мога да различа миризмата на избухнала взривна капсула и на пистолетния изстрел? Все някой ще ми повярва у дома.

Търл заби тридесетсантиметровото острие в сърцето на Чар. Това беше стоманеният нож, който Джони бе дал на Криси.

Бавно положи отпуснатото тяло на земята. Покри го с едно захвърлено парче брезент.

Върна се при клетката и погледна вътре. Момичетата спяха.

Стадото бизони все още се точеше край моргата.

Влезе в залата за отдих. Тази вечер имаше да свърши още много неща, но компанията не биваше да усети отсъствието му точно в този момент. Той се присъедини към пеещите психлоси. Те бяха много пияни.

А в моргата мъжете работеха безкрайно внимателно, за да не раздразнят стадото, докарано нарочно за прикритие. Разтовариха и отведоха конете.

Никой не видя убийството на Чар. Беше невъзможно човек да се приближи на такова разстояние до куполите, без да бъде забелязан. В моргата продължаваха работата си. Те не знаеха, че се е случило нещо непредвидено.

Тържеството по случай изпращането продължаваше, врявата се чуваше далеч извън лагера. Никой не забеляза отсъствието на този, за когото то беше организирано.

2

Джони лежеше в един ковчег до вратата. Капакът беше леко открехнат, за да може да диша и да гледа. Отвън, върху покрива, беше монтирана миниатюрна камера, която показваше обстановката около лагера. Беше облечен в дрехи от син чинкоски плат, но носеше собствените си мокасини, защото с тях тичаше по-бързо.

Днес само за две минути трябваше да направи две неща на точно определени места и в точно определено време. Беше ги тренирал многократно и ако не успееше, целият им план щеше да се провали, Криси и Пати ще умрат заедно с шотландците и с всички оцелели хора по Земята.

Джони чу предупреждението на сирената от контролната кула край площадката за телепортиране. Пристигаха новите попълнения.

— Изключете всички двигатели! Отдръпнете се!

Разнесе се познатото жужене. Земята потрепери. Капакът на ковчега задрънча. Шумът се усилваше.

Изведнаж върху платформата се появиха двеста новодошли психлоси заедно с багажа им.

Жуженето затихна, но леките вибрации продължаваха.

— Координатите да се задържат фиксирани и да се премине към втора фаза!

Внезапно цялата площадка се оживи. До обратното телепортиране за Психло оставаха час и тринадесет минути.

Служителите от „Личен състав“ насочваха новопристигналите и ги строяваха в редица.

Търл погледна тази сбирщина. При пристигането на последните попълнения той изживя много неприятен удар и сега нямаше никакво намерение да рискува. Почти беше сигурен, че ще изпратят нов Директор на планетата, някой, който да замести Кър. Може би тогава ще трябва да действува много бързо. Насочи се към строените психлоси, без дори да провери багажа им за контрабандни стоки. Просто гледаше скритите зад маските лица и проверяваше лицата им. Двеста души. Още двеста нещастници, които биха донесли значителни приходи на Нъмф с орязаните си заплати. Търл провери цялата редица. Когато стигна края й, изпита облекчение. Тук нямаше заместник на Кър. Само обичайната измет от бедняшките квартали на планетата, един случайно изпратен младши служител и двама дипломанти от миньорското училище. Нищо особено. Квалификацията на нито един от тях не отговаряше на длъжността Директор на планетата. Всички бяха унили. Нямаше и агенти от ИБР!

Търл направи знак с лапа да ги разпределят. Част от тях щяха да бъдат откарани със самолети до мините по други места на планетата. Останалите трябваше да спят тук. Натовариха ги на камиони с открити каросерии и ги откараха.

Търл изпита голямо облекчение. Отправи се към моргата. Проклетият кон на животното, който обикновено се мотаеше из лагера, сега пасеше зад нея.

— Марш оттук! — изкрещя Търл и замаха с лапи, за да го прогони.

Конят го гледаше с безразличие и дори се приближи, когато чудовището понечи да отключи вратата.

Търл я остави широко отворена.

Вътре лежаха подредени десетте ковчега, подготвени за пренасяне до площадката с подемните машини. Провери малките кръстчета на капаците. Нямаше нищо подозрително. Белегът на всичките беше непокътнат.

Погали с любов капака на най-близкия ковчег. Пое дълбоко въздух. Може би след десетина месеца, през някоя тъмна нощ на Психло, в отдалеченото и страшно гробище на компанията той ще ги изкопае. А това означава богатство, власт! Беше ги спечелил с цената на толкова много усилия. Но сигурно харченето на парите ще е безкрайно по-приятно.

Първата подемна машина влезе и пъхна вилицата си под един от ковчезите. Търл излезе. Провери името в списъка. Погледна втория ковчег, третия, четвъртия… Спря озадачено. Как е могъл да напише фалшивото име на Джейд погрешно?! Не „Снит“, а „Стин“. Провери дали на капака има кръстче. Да, личеше много ясно. По дяволите! Ще отбележи в официалните документи сгрешеното име. Бившият агент е мъртъв. Това беше важното.

Нахвърляха ковчезите безразборно върху платформата. Търл наблюдаваше, леко разтревожен от грубото им стоварване, но за щастие нито един от тях не се прекатури.

Вече бяха пренесени девет. Отговорникът на транспортната група спря машината си до Търл, за да може да провери и последния ковчег.

— Струват ми се страшно тежки — обади се отговорникът.

Търл вдигна поглед, като се опитваше да скрие тревогата си. Бяха само със стотина кила по-тежки от обикновено и тази разлика трудно можеше да се отрази на мощните машини.

— Сигурно акумулаторът ти е изтощен — каза Търл.

— Може и така да е — отвърна отговорникът.

Беше му се сторило, че ковчезите са два пъти по-тежки, но замълча. Подкара машината и стовари последния.

Камионът, който откарваше заминаващите, се приближи. Шофьорът изглеждаше малко притеснен. В каросерията стояха двама административни служители и трима миньори с багажите си. Шофьорът подаде списъка на Търл.

— Налага се да нанесеш някои поправки — поясни той. — Тук фигурира и името на Чар. По разписание той трябваше също да си замине днес. Всички си изпочупиха краката да го търсят, но него го няма никакъв. Багажът му е тук, а самият Чар е изчезнал.

— Много добре знаеш, че това е невъзможно — възрази Търл. — Кой е неговият багаж?

Шофьорът посочи една купчина торби и Търл с един замах ги свали от камиона.

— Проверихте ли в женските спални? — попита той.

Шофьорът се засмя:

— Как не се сетихме за това! Ама страшно празненство беше снощи!

— Ще го телепортираме след шест месеца — каза Търл.

В графата срещу името на Чар написа: „Връща се по-късно“, и се подписа.

Камионът продължи, за да откара пътниците до платформата. Те стояха скупчени и проверяваха дали маските им са добре сложени. Намираха се само на няколко метра от ковчезите.

Търл погледна часовника си. Бяха изминали час и единадесет минути. Оставаха още две.

— Координатите са фиксирани за втора фаза — прозвуча по високоговорителя на контролната кула. Бялата светлина вече примигваше.

Търл се върна в моргата. Проклетият кон продължаваше да се мотае около вратата. Чудовището размаха заплашително лапи. Конят отстъпи няколко метра и продължи да пасе.

Изпитваше истинско облекчение, че ковчезите вече не бяха тук. Изправи се и ги загледа с любов. Оставаше още минута.

Изведнаж козината му настръхна. От моргата, от празната морга се чу глас!

3

Когато и последният ковчег премина през вратата, Джони безшумно се измъкна от скривалището си. На пояса му висяха три боздугана, в ръцете си държеше четвърти — най-тежкия. Постави в средата на стаята един магнетофон и бързо се скри зад вратата. Сянката на стоящия отвън Търл падаше върху пода.

Магнетофонът заговори — беше запис на гласа на Търл:

— Джейд, мръсен глупако, какъв скапан агент на ИБР беше!

Звукът беше достатъчно силен, за да се чуе и навън.

Сянката на Търл подскочи.

Записът продължи:

— Не беше много умно да идваш тук и да се опитваш да надхитриш по-опитния от теб…

Търл се втурна панически през вратата и я затръшна след себе си. Вдигна крак, за да стъпче магнетофона с тежкия си ботуш.

Джони се хвърли към него. Стовари боздугана върху главата му с точно премерено движение — беше тренирал този удар безброй много пъти върху кукла.

Още преди тялото на Търл да падне на земята, той разкопча с другата ръка джоба му и ловко измъкна дистанционното управление, с което толкова време бе държан в подчинение.

Високоговорителят трещеше: „Координатите фиксирани за първа фаза! Изключете всички двигатели!“

Джони нанесе още един удар. Тежкото тяло се строполи. Смъкна маската на Търл и я захвърли в другия край на моргата. Надвеси се над него. От главата на чудовището се стичаше зелена кръв. Обутите му в ботуши крака конвулсивно ритаха по пода. Внезапно притихна. Дишането му спря. Погледът му стана стъклен. Щеше му се да застреля Търл веднага. Извади пистолета си, но не се реши да натисне спусъка. Жуженето още не беше започнало и един изстрел можеше да ги накара да спрат телепортирането. Джони знаеше, че щом кабелите завибрират, процесът става необратим.

По високоговорителя се чу: „Отдръпнете се!“

Въздухът се изпълни с характерното жужене.

Бяха започнали да текат двете съдбоносни за Джони минути. Ако не успееше, щяха да бъдат последните от живота му. Той включи хронометъра на китката си.

Изскочи като стрела през вратата. През тези две минути никой не би се осмелил да използва оръжие — дори и един изстрел можеше да разстрои фиксираната координатна система.

Джони бързо се ориентира в обстановката. Уиндсплитър беше само на няколко крачки от определеното място. Метна се на гърба му и препусна в луд галоп.

Носеше се като вихър към платформата.

Жуженето се засилваше. Всичко, струпано върху нея, щеше да се озове на Психло, където дори нямаше въздух за дишане. Ако планът му успееше, планетата на завоевателите нямаше да е приятно място за посещение.

Копитата на Уиндсплитър изтракаха по металната платформа. Джони го спря с рязко дърпане на юздите и конят се изправи на задните си крака. Без да губи време, се насочи към първия ковчег. Пръстите му напипаха едва забележимата халка, която висеше изпод капака. Той дръпна рязко и тя остана в ръката му заедно с шнура.

Следващият ковчег. Халката. Дърпане. Изтегляне на шнура. Вторият бе готов!

Следващият. Халка. Шнур. Третият!

От високоговорителя се понесе истеричен глас: „Отдръпни се от платформата! Освободи платформата!“

Изведнаж малката група психлоси край ковчезите се раздвижи. Те гледаха с невярващи очи, чак зяпнаха от изненада. Един от административните служители, все още пиян от снощната веселба, вдигна ръка и посочи към него.

Четвъртата, петата, а после и шестата халка.

В ковчезите имаше десет планеторазрушителни атомни бомби, забранени с конвенция, защото всяка една от тях можеше да разцепи кората на която и да е планета и да разпилее останките й из целия Космос.

Около тях бяха подредени екологически най-мръсните примитивни ядрени заряди, също забранени, защото криеха голяма опасност за околната среда.

Седмата халка се беше изкривила. Джони се бореше с нея.

— Хванете го! — изкрещя един служител край платформата.

Петимата психлоси се приготвиха за нападение.

Джони запрати боздугана си към първия. Той падна безжизнен на платформата.

Свали от колана си още два боздугана и ги хвърли с всичка сила към неприятелите. Още двама психлоси се проснаха долу.

Отново се наведе над седмия ковчег. Успя да се справи с халката и я издърпа.

И осмата беше в ръката му.

Няколко шотландци доброволци се криеха в храстите наблизо, готови да се намесят веднага и да рискуват живота си, ако Джони не успее. Той им забрани да идват, но не можа да ги спре. Беше изчислил действията си до последната секунда и не искаше никой да пострада заради него.

Джони не бе позволил детонаторите да бъдат фиксирани предварително за определен час, защото ако телепортирането се забавеше или отложеше, цялата Земя щеше да хвръкне във въздуха. Те трябваше да бъдат задействувани едва когато се убедеше, че процесът на телепортиране е навлязъл в необратима фаза. Само тогава щеше да е възможно да изтегли взривателите.

В ръката си държеше деветте шнура!

Останалите двама психлоси се приближаваха бързо.

— Ритай! — извика Джони на Уиндсплитър.

Конят се изправи на задните си крака и стовари копитата си върху психлосите.

Последното чудовище почти беше сграбчило Джони. Десетата!

Джони замахна с боздугана и разби шлема на психлоса. Протегнатите нокти разкъсаха ръкава му. Замахна отново.

Хвърли се върху гърба на Уиндсплитър.

— Давай!

От контролната кула се показа фигура с приготвена лъчева пушка в лапата, но не посмя да стреля.

Жуженето на кабелите се превърна във вой.

Джони слезе от платформата и препусна нагоре по хълма към клетката. Според часовника на ръката му оставаха още четиридесет и две секунди. Никога не бе предполагал, че времето може да тече толкова бавно! Или толкова бързо?!

Уиндсплитър заби предните си копита пред вратата на клетката и се закова на място. Джони скочи от гърба му.

Спря за момент.

Вратата беше отворена! Дървената преграда лежеше на земята!

Къде бяха момичетата? Вещите им се търкаляха наоколо.

Дали не спяха? Под завивките имаше нещо. А, сигурно бяха още в постелите.

Той се втурна с инструмента за рязане на метал в ръка. Извика ги по име.

Не забеляза никакво движение под завивките.

Отхвърли кожите настрана.

Пред него лежеше трупът на Чар. Беше обърнат по гръб и от гърдите му стърчеше ножът от неръждаема стомана, който бе подарил на Криси.

Нямаше време да разсъждава. Бързо изскочи от клетката и огледа околността. Оулд Порк и Дансър липсваха. Възможно ли бе момичетата да са успели да убият Чар и да избягат? Беше малко вероятно. Само допреди минути дистанционното управление беше в джоба на Търл.

Секундите летяха. Намираше се под прицела на лъчевите пушки.

Метна се на Уиндсплитър и го пришпори към върха на скалата. Прехвърли билото и спря внезапно. Под него се свлече лавина от камъни.

Джони скочи на земята и се увери, че е извън обсега на лъчевите пушки. Жуженето, превърнало се във вой, беше достигнало връхната си точка. Във въздуха се долавяха странни вибрации. Той познаваше това усещане.

Пратката на платформата затрептя за миг и изчезна от погледа му!

4

Сега трябваше да последва компенсаторната обратна вълна.

Джони броеше секундите. Дишаше тежко. Уиндсплитър също се задъхваше и трепереше.

Изведнаж земята се разтресе. Чу се оглушителен гръм. В небето блесна светкавица.

Обратната вълна?! Трясъкът беше такъв, сякаш Земята се разпадаше на парчета!

Джони се изкатери до върха на скалата и надзърна от другата страна.

Експлозията беше прекалено силна, за да бъде причинена от обикновената компенсаторна вълна.

Според предварителните му изчисления бомбите трябваше да избухнат на Психло чак след десет секунди.

Контролната кула гореше, от вътрешността й изригваха пламъци.

Мрежата от кабели около платформата се топеше.

Ударната вълна блъсна машините в зоната за телепортиране. Водачите им изпопадаха на земята.

Над зоната се издигаше искрящо сияние.

Куполите на лагера се тресяха, но останаха невредими.

Трусовете се предадоха и в равнината.

Беше рано за експлозиите на Психло. Какво се е случило? Дали не бяха пропуснали целта? Дали смъртоносният товар не бе попаднал някъде наблизо? Означаваше ли това, че психлоската армия ще бъде телепортирана всеки момент, за да ги смаже? И най-важното — можеха ли да продължат замисленото нападение?

Джони погледна разтревожено редицата бойни самолети. Преминаването на обратната вълна беше уговореният сигнал за излитане.

Хвърли поглед към близките хълмове. Според плана няколко групи шотландци, облечени в маскировъчни противорадиационни костюми, трябваше да изскочат от прикритията си и да заемат позиция за стрелба.

Може би в обратната вълна имаше радиоактивни частици, а той не беше в защитна екипировка.

Ето! Бойните самолети потегляха! Шестнадесет се вдигнаха във въздуха. Във всеки имаше по двама пилоти. Бяха прекарали цялата нощ, скрити в тях. Всички бяха снабдени с подправени ключове.

Бойните машини излитаха една след друга. Ревът на мощните им двигатели се сливаше ведно. Тридесет и двамата мъже започнаха атаката.

Петнадесетте самолета се насочиха със свръхзвукова скорост към целите си — по един за разположените по цялата планета мини. Задачата им беше да ги бомбардират и разрушат, преди да е организирано контранастъпление. Един самолет оставаше, за да прикрива от въздуха нападението на лагера. Радиовръзката беше забранена. Изненадата трябваше да бъде пълна, без всякакво предупреждение!

Джони огледа останалите на площадката самолети, за да се убеди, че са извадени от строя. Бяха леко наклонени. Всичко беше наред…

Внимание! Нещо не бе както трябва. Би следвало да останат четири, защото обучените пилоти бяха тридесет и двама. Но бяха три!

Той се надигна още малко над билото и се огледа разтревожено.

Веднага забеляза какво се е случило.

Една от стените на моргата беше съборена с помощта на ковчег, който лежеше сред отломките!

Търл бе успял някак си да дойде в съзнание и да си пробие път навън.

Джони погледна нагоре.

В небето над лагера кръжаха два самолета. Два! Той сграбчи юздите на Уиндсплитър. Конят беше ранен — навехна крака си при шеметното спускане надолу по хълма. Триста метра го деляха от самолета.

Напрегна всичките си сили и затича надолу, като не откъсваше поглед от небето.

Откъм лагера срещу него започна да бълва огън една лъчева пушка. Той бягаше сред фонтани от пръст, вдигнати от изстрелите.

Къде бяха бойните групи? Дали не бяха унищожени?

Джони се насочи към най-близкия самолет. Около него просветваха експлозии. Стреляха няколко пушки.

Успя да стигне до самолета и да отвори вратата му наполовина. Миг след това един изстрел я затвори с трясък. Той се промуши под корема на самолета и влезе през другата врата.

Ключът! Трябваше да намери ключа! Къде ли го беше оставил Ангъс? Трескаво опипваше седалките. При сътресението от вълната ключът беше паднал. Един изстрел от лъчева пушка попадна върху стъклото. Ето го! Там долу, на пода!

Точно преди да натисне стартера, чу ниския мощен рев на базука. След това проехтя и лаят на автоматите.

Двигателите заработиха и пръстите му запрепускаха по пулта за управление. Самолетът се стрелна нагоре и се издигна на височина седемстотин и петдесет метра.

С крайчеца на окото си забеляза атакуващите бойни групи. Две от тях носеха базуки, а останалите четири бяха въоръжени с автомати. Бяха прекарали нощта в дефилето, облечени с топлозащитни наметала.

Джони включи екраните. Къде ли беше Търл?

5

Няколко километра по-нататък Търл и охраняващият нападението на лагера самолет се бяха вкопчили в битка на живот и смърт.

Джони се насочи към тях. Внезапно те свиха рязко на север. Единият самолет се мъчеше да избяга, а другият го преследваше. Дали пък двамата шотландци не се опитваха да се спасят с бягство?… Не! Изведнаж разбра какво става. Това беше номер! Търл симулираше отстъпление, за да примами шотландеца в капан.

Забраната за свръзка! Проклетата забрана за свръзка!

Шотландецът се хвана на уловката.

Преди Джони да успее да стигне до мястото на битката, Търл направи лупинг, улученият самолет бе обхванат от пламъци и с вой полетя към земята.

Джони видя как двамата пилоти успяха да катапултират от двете му страни.

Реактивните струи на портативните двигатели за аварийно напускане на машината припламнаха, за да омекотят кацането. Двамата се приземиха на известно разстояние един от друг.

Ако Джони успее да заеме позиция зад самолета на Търл, докато той е зает да довършва жертвите си… Ето! Чудовището не можа да устои на изкушението и пикира, за да простреля единия от пилотите.

Шотландецът беше улучен и тялото се свлече на земята.

Джони беше точно зад Търл! Натисна спусъците на оръдията и лъчите се забиха в корпуса на самолета му.

Изведнаж той изчезна!

Джони хвърли бърз поглед към екраните. Самолетът беше над него.

Но не стреляше.

Джони веднага съобрази, че той ще се опита да избегне боя, за да се върне в лагера и да унищожи бойните групи.

Най-важното нещо в психлоската бойна авиационна тактика беше да се предвиди какво ще направи противникът. Самолетите се ускоряваха толкова бързо и можеха да правят такива внезапни маневри, че винаги трябваше предварително да се отгатват ходовете на другия.

Джони закова самолета си точно под носа на Търл. За миг през бронираното стъкло зърна покритото с маска лице на психлоса. Наистина беше Търл. Луд или не, той беше отличен пилот и стрелец. Джони не знаеше дали може да се справи с този маниак.

Търл направи десен завой. Джони беше предвидил маневрата и го последва. Психлосът продължи в същата посока, но Джони подозираше какво ще направи и го пресрещна с готови за стрелба оръдия.

Търл се издигна нагоре и успя да свари Джони неподготвен. Промъкна се над самолета му и се насочи обратно към лагера. Джони веднага коригира курса си и почти се заби в корема на самолета му.

Защо не довърши веднаж завинаги чудовището още в моргата?

Тогава просто не му остана време.

Търл се спусна надолу и надясно, след това наляво и отново надясно. Сменяше посоката на равни интервали. Движенията му лесно можеха да бъдат предвидени. Джони изскачаше пред него след всеки завой.

Твърде късно разбра, че е клопка. След четвъртата поредна смяна на посоката лъчите от оръдията на Търл пронизаха мястото, където трябваше да бъде самолетът на Джони. Спаси го само това, че пръстът му се хлъзна по едно от копчетата и забави маневрата му. Ако не беше тази случайност, останките от самолета му щяха да се посипят към земята!

Внезапно Търл сякаш се отказа от намеренията си да стигне лагера и се насочи право на север.

От сваления самолет се издигаха облаци дим.

Дали не беше поредната клопка? Не се ли опитваше да го примами отново?

Ушите на Джони пищяха от воя на претоварените двигатели. Постоянно следеше екраните. Къде отиваше Търл? Защо? Внезапно предчувствие го накара да включи екрана на детектора за топлина.

Криси и Пати препускаха на север! Галопираха бързо въпреки високата трева, която достигаше до коремите на конете им.

Пак го бе хванал в капан! Търл искаше да си възвърне средството за изнудване. Ако успееше да ги залови, отново щеше да го подчини.

Джони включи приемника. Нямаше грешка — беше гласът на чудовището:

— Животно, ако не приземиш самолета веднага, ще ги убия и двете!

Търл летеше точно пред него и бе слязъл на височина хиляда и двеста метра.

Джони натисна копчетата за управление. Беше преценил съвсем точно къде щеше да се намира противникът след няколко секунди.

Самолетът му се закова с трясък върху самолета на Търл. Джони веднага включи магнитните захващачи. Ските се залепиха здраво за стоманения корпус.

Почти оглушал от трясъка, Джони успя да включи двигателите на свръхзвукова скорост. Те изреваха. Бързо набра на конзолата координатите на точка, намираща се на два метра под земната повърхност, и насочи самолета към нея.

Погледна надолу — момичетата бяха далеч и нямаше да пострадат.

Двигателите на двата борещи се самолета виеха в дисонанс. Те подскачаха във въздуха. Моторите започнаха да прегряват. Всеки миг можеха да експлодират.

Джони се пресегна назад и взе портативния реактивен двигател. Ремъците бяха предварително скъсени. Нахлузи ги. Провери дали пистолетът на Търл е още на колана му.

Хвърли последен поглед към уредите. Координатите бяха фиксирани: два метра под земята, право надолу със свръхзвукова скорост от височина хиляда и петстотин метра.

Скочи от страничната врата. Въздушната струя го блъсна и той полетя надолу.

Портативният реактивен двигател се включи и забави падането му. Раздвижи краката си и се издигна нагоре.

Двата самолета се бяха впили в мъртва хватка.

Очакваше, че Търл също ще катапултира. Изходът от битката беше ясен — и двата самолета щяха да експлодират. Разчиташе на това, че Търл няма пистолет, и смяташе да го преследва във въздуха или на земята. Но той не скочи. Джони виждаше как се бори с приборите за управление.

Джони висеше във въздуха, поддържан от реактивната струя. Обхвана го предчувствие, че е допуснал ужасна грешка. Все пак чудовището имаше много по-голям опит в такива битки.

В кабината на самолета Търл се опитваше да открие координатите, които насочваха другия самолет, впил се в неговия. Ако успееше, можеше да съгласува работата на двата двигателя. В такъв случай с едно рязко преобръщане и пренастройване на координатната система щеше да отхвърли противника от себе си.

Борещите се двигатели прегряха и кабината на самолета на Джони започва да се изпълва с дим.

Търл все пак откри комбинацията! Воят на двигателите се сля ведно.

Джони бе задал посока право надолу, два метра под повърхността на земята, свръхзвукова скорост.

Внезапно ускорени до три хиляди и двеста километра в час, двата самолета се насочиха надолу.

Търл мигновено разбра, че го чака сигурна смърт.

Джони следеше паническите му действия.

Оставаха още само сто и петдесет метра до земята, когато Търл набра обратната комбинация от координати. С рев двигателите отново се противопоставиха един на друг.

Инерцията запрати двата самолета само на десет метра от повърхността.

Но този път прегрелите мотори не издържаха.

Самолетите избухнаха в огромно оранжево огнено кълбо.

Тялото на Търл беше изхвърлено през вратата, падна на земята и се претърколи.

Секунда след това двете машини се разбиха.

Джони се спусна надолу, като контролираше посоката с крака. Внимателно намали струята и се приземи на тридесетина метра от горящите останки.

Търл продължаваше да се търкаля.

6

Джони захвърли реактивния двигател. И без това нямаше повече гориво. Извади пистолета и вдигна предпазителя, без да изпуска Търл от очите си.

Дрехите на чудовището се бяха подпалили, но търкалянето по влажната пролетна трева ги бе загасило. То лежеше на около двадесет метра. Не помръдваше. Маската беше на лицето му.

Джони приближи предпазливо. Чудовището беше коварно. Спря на десетина метра от него. Търл продължаваше да лежи неподвижно.

В главата на Джони се въртеше една мисъл, повтаряна непрестанно от Робърт Лисицата: „Предварителният план е хубаво нещо, но когато започне битката, бъди готов за неочакваното!“ Бягството на Търл не влизаше в предварителните им планове. Лагерът беше останал без прикритие от въздуха. Никой не можеше да каже какво става там сега. В далечината се чуваше стрелба от автомати. Двата самолета догаряха.

Джони не гледаше към тях. Беше приковал погледа си върху Търл. Спря. Не биваше да се приближава на по-малко от седем метра. Не можеше да види лицето му през маската. Търл беше обгорен. Дрехите му бяха покрити със засъхнала зелена кръв.

Изведнаж лапата му направи мълниеносно движение и в нея като по чудо се появи малък пистолет.

Джони се хвърли на земята и стреля.

Пистолетът в лапата на Търл избухна. Той скочи на крака и се спусна да бяга.

Джони не искаше да го убива, трябваше да го разпита за много неща. За щастие първият изстрел улучи само пистолета му. Прицели се внимателно в десния му крак. „Това е заради конете“ — помисли си той и дръпна спусъка.

Кракът на Търл се прегъна и той се стовари на земята. Стъпалото му бе извито в неестествено положение.

Джони се наведе и взе изпуснатия пистолет. Беше съвсем малък. Такива ли бяха пистолетите на професионалните агенти?

Търл лежеше неподвижен.

— Престани с номерата! — извика му Джони.

Психлосът изведнаж се разсмя и се изправи.

— Как успя да останеш жив в моргата?

— Животно — изръмжа Търл, като внимателно оправи стъпалото си, без да изпуска от поглед дулото на пистолета, — аз мога да задържам дишането си цели четири минути!

Беше необичайно развеселен. Кръвта от ранения му крак се просмукваше през панталона. Наистина беше обгорял. И въпреки това се усмихваше. Джони усещаше, че нещо не е както трябва.

Огледа равнината, но същевременно следеше всяко движение на Търл. На около тридесет километра зад тях се намираше лагерът. Оттам долитаха приглушени изстрели. Знаеше, че трябва час по-скоро да помогне на приятелите си.

Къде ли са момичетата? Вероятно са избягали. Не, бяха наблизо. Джони не очакваше това. Връщаха се в бавен тръс и вече се намираха на около километър и половина от него. Изпита истинско облекчение. Бяха живи!

Махна им с ръка да се приближат.

Продължаваше да следи Търл, но огледа внимателно околността. Единият от катапултиралите пилоти приближаваше насам. Джони напрегна очи. На около шест километра на юг се движеше някаква фигура. Беше облечена с маскировъчен комбинезон, но опитното око на Джони успя да долови самото движение въпреки защитните цветове.

Търл отново се разсмя:

— Никога няма да успеете, животно! След малко тук ще бъде половината армия на Психло!

Джони не отговори. Помаха на момичетата. Конете уплашено се дърпаха назад от горящите останки. Криси яздеше Оулд Порк, а Пати — Дансър. Те не бяха задъхани, значи не са препускали бързо.

Момичетата просто не можеха да повярват, че това е той. Криси дори не смееше да слезе от коня. Лицето й беше бледо и червените белези от нашийника още личаха на врата й.

— Джони, ти ли си? — изглеждаше толкова различен в тези сини дрехи.

Пати обаче го позна веднага. Тя скочи от гърба на Дансър, спусна се към него и го прегърна с две ръце през кръста. Главицата й едва достигаше до джоба му.

— Видя ли? Видя ли? — извика тя на Криси. — Аз ти казвах, че Джони ще дойде! Толкова пъти ти повтарях!

Криси се държеше с две ръце за врата на коня и плачеше.

— Ти си хванал чудовището! — изкрещя Пати възбудено и посочи към Търл.

— Не заставай между мене и него! — предупреди я Джони. Той галеше нежно косите й, без да отпуска насочения към Търл пистолет. Трябваше час по-скоро да се върне в лагера, а не да си губи времето тук.

Джони не искаше момичетата да са наблизо, защото Търл сигурно щеше да го нападне. Хрумна му една идея.

— Криси, погледни на юг, на около пет километра оттук.

Тя се овладя, избърса очите си и обърна глава. Джони не искаше да я излага на опасност. Криси се опита да заговори, прочисти гърлото си и каза с усилие:

— Виждам, Джони. Нещо се движи.

— Това е приятел. Пришпори Оулд Порк и го докарай тук колкото се може по-бързо.

Криси се изправи на коня, заобиколи Търл и препусна на юг с развети коси.

Пукотът на оръжията откъм лагера се засилваше. Без да отпуска пистолета, Джони нежно отведе Пати настрана. Застанаха на едно хълмче, откъдето се виждаше целият лагер.

В ясния следобед той приличаше на внезапно оживял макет.

Във въздуха се издигаше воден фонтан, висок около сто метра, сякаш бе обърнат водопад. Беше се задействувала автоматичната противопожарна система.

Шотландците се биеха геройски дори под силната водна струя!

Джони се опасяваше, че психлосите могат да извадят от подземните хангари танкове или бойни самолети. Погледна към небето. Засега беше чисто.

Следеше хода на битката. За миг изригна пламък, последван от едно късо „бууп“, характерния звук на базуката. Дори и това страшно оръжие можеше да се окаже безсилно срещу психлоските танкове.

Имаха нужда от въздушна подкрепа! А той се намираше на цели тридесет километра от мястото на битката! В бойните групи нямаше нито един пилот, всички бяха разпределени в екипажи, изпратени срещу вражеските цели.

Нервно премести пистолета в другата си ръка. Търл беше седнал и отново избухна в смях. Имаше всички основания да го застреля на място. Но усещаше, че крие нещо, че замисля нов трик.

— Как успяха да избягат момичетата? — попита го той.

— Животно, нима се съмняваш в думата ми? Обещах ти, че ще ги освободя веднага щом получа златото. Просто изпълних обещанието си. Не съм очаквал, че можеш да бъдеш толкова непочтен и да…

— Стига глупости, Търл! Защо ги пусна?

Той се разсмя още по-силно.

Пати се връщаше с отдалечилия се Дансър.

— Така и не разбрах защо това гадно същество ни освободи. Малко преди да се съмне, той преряза въжетата и ни каза да яхнем конете и да изчезваме. Яздихме около двайсетина километра и се скрихме, очаквахме да се появиш. Пък и къде ли можехме да отидем? След това лагерът сякаш избухна — бум! бум! — и ние побягнахме към планините.

Внезапно Джони разбра плана на Търл. Погледна го:

— Значи ти си убил Чар и си го оставил в клетката с нож, забит в гърдите, за да излезе, че хората са виновни за смъртта му? Остава още един въпрос. Как си намислил да ни унищожиш?

Търл гледаше часовника си и внезапно посегна към джоба си. С едно движение Джони го накара да се откаже от намерението си.

— Ще бръкна само с две нокътчета — помоли Търл и ги вдигна нагоре.

Джони му показа с жест, че позволява, но остана нащрек.

Търл измъкна от страничния си джоб плосък квадратен предмет. Движенията му бяха внимателни и предпазливи под дулото на пистолета. Беше компютърна клавиатура. С такива устройства управляваха машините, но тази бе по-голяма и доста замърсена.

Чудовището я подхвърли със смях на Джони, който веднага се отдръпна, защото се страхуваше, че е бомба.

— Не, глупако, трябваше да вземеш другото дистанционно управление!

Джони се взря в него, без да разбира нищо. На екрана бяха изписани само датата и часът на изстрелване. Нямаше бутони за спиране или внасяне на корекции.

— Няма начин да го спреш! — продължи чудовището. — То не става за нищо, след като веднаж програмата е задействувана. Направих това още тази сутрин, преди телепортирането.

Търл погледна часовника си.

— След около десет минути ще си получите възнаграждението за извършената работа, независимо дали на Психло са разбрали какво става тук или не. — Той не можа да сдържи смеха си. — Ама наистина трябваше да вземеш другото дистанционно управление!

Хилеше се неудържимо и маската му се покри със слюнка.

— И в какво положение си само! — едва успя да изговори той. — От лагера те делят тридесет километра и не можеш да направиш нищо. И там да беше, пак щеше да е същото!

Шегата му се видя толкова смешна, че не спираше да блъска с лапи по земята.

7

Докато се разиграваше тази сцена, в подземните хангари Зът не преставаше да беснее.

Още след телепортирането бе настъпил истински хаос.

Носеше се мълвата, че причина за всичко са хората. Хората! Зът беше на друго мнение. Тези глупави червеи не можеха да направят нищо. Разбира се, че това са толнепите, долетели от своята звездна система. Не, Зът нямаше да се остави да го объркат, колкото и да беше зает да ругае Търл. Толнепите бяха блокирали системите за телепортиране, за да завземат Земята и да овладеят останалите значителни количества руда. Те бяха опасни противници, последната война на психлосите с тях завърши без победител. Не бяха високи, ръстът им беше наполовина от психлоския. Можеха да дишат всякаква атмосфера. Най-лошото бе, че отровният газ изобщо не ги плашеше. Точно заради това сега трябваше да подготви за излитане един бомбардировач за атака от малка височина „Марк-32“. Той беше най-тежко въоръженият самолет от всички в хангара.

По дяволите Търл! Нали той отговаряше за безопасността на лагера! Къде бяха резервните бойни самолети? Ами танковете? Ръждясваха под земята. А бойните резерви на другите мини? Бяха струпани на едно място!

Проклетият Търл! В лагера нямаше нито гориво, нито боеприпаси. Зът несправедливо обвиняваше Търл, защото правилникът на компанията забраняваше те да се съхраняват в лагера. Складът бе на около километър оттук и две групи психлоси бяха избити при опита си да достигнат до него. Това също доказваше, че са изправени срещу толнепите. Поразените психлоси направо експлодираха и изгаряха в зеленикав пламък. Само толнепите можеха да изобретят такива оръжия!

Трябваше с часове да се рови из старите самолети и земеходи, да търси използваеми горивни капсули и боеприпаси. Намери няколко, но не можеха да разчитат само на тях.

Стигна се дотам да се сбие с онези проклети глупаци, братята Чамко. Те приготвяха за бой един тежко въоръжен танк. И двата танка, напуснали хангарите преди него, бяха вдигнати във въздуха. Този бе от типа „Башър“, наричаше се „Ще премажем всичко по пътя към славата“. Оръдията му поразяваха цели, отдалечени на километри, и бронята му беше непробиваема. Братята също събираха стари горивни капсули и муниции. Имаха глупостта да твърдят, че нападателите са хокнери от Дуралеб, а те бяха унищожени от психлосите още преди двеста години!

Сбиха се заради капсулите. Накрая пристигна Кър, това отвратително надуто джудже, и раздели горивото поравно. Търл беше виновен и за боя!

Горивната капсула не ставаше за този модел самолет. Зът загуби ценно време, докато разбере, че опитите му са напразни. По дяволите Търл!

Освен това хората му вече два часа се мъчеха да преместят проклетия бомбардировач. Търл щеше да плати за това!

Все пак успя да намери помощник-пилот — един от новопристигналите, който имаше значителен опит с „Марк-32“. Разбира се, също беше глупак, но какво можеш да очакваш на планета второ качество като тази? Той пък разправяше наляво и надясно, че нападателите са болбоди. Беше чул тази измишльотина в кръчмите в Имперската столица. Там се приказвало, че болбодите замисляли поход.

Зът си приготви дихателна маска с цяла раница резервни бутилки газ, един пистолет и няколко пакета с храна, които натъпка по джобовете си. Не забрави да пусне в ботуша си любимия си гаечен ключ. Беше му вършил доста работа при много сбивания.

Двигателите на „Марк-32“ запалиха лесно и веднага замъркаха. Само след секунди щеше да излезе навън и да сложи край на нападението. По дяволите Търл!

Зът освободи магнитните спирачки и подкара самолета към изхода. Беше страхотен. Наричаха го „Удари врага, убий го“. Механиците се разбягаха пред него. Хангарите бяха пълни с психлоси, които се опитваха да вкарат в боя още самолети, но просто нямаше с какво. А и онзи проклет бомбардировач препречваше вратата!

При нормални условия през нея едновременно можеха да излитат по три самолета. Дори и четири. Но бомбардировачът беше толкова голям и широк, че я блокираше цялата. Само да му падне Търл, ще си разчисти сметките с него! Заради глупостта му не можеше да изведе самолета навън.

Зът се надвеси от люка и извика на началника на смяната:

— Разкарай тоя мръсен бомбардировач! Още преди два часа ти казах…

— Не иска дори да помръдне! — оправдаваше се задъхано началникът на смяната. Посочи с трепереща от напрежение лапа: четири влекача се опитваха да го издърпат. — Не се премества дори на сантиметър!

Зът метна раницата на гърба си и скочи долу.

— Ти си наистина пълен кретен! Защо не си освободил магнитните спирачки? Не виждаш ли, че огромните ски, на които е стъпил самолетът, са залепнали за платформата! Толкова ли си неграмотен!

— Тези бомбардировачи са много стари — опита се да се защити началникът, вцепенен от ужас под гневния поглед на Зът.

Той се втурна към вратата на бомбардировача. Беше наистина огромна. Някога през нея са влизали по няколко контейнера смъртоносен газ едновременно. Някой се беше сетил да постави една подвижна стълба до нея и Зът се изкачи бързо, тежката раница се поклащаше на гърба му. Беше заключен! Разбира се, че колкото и да дърпа, няма да може да я отвори — беше блокирана.

— Къде е ключът? — изкрещя Зът.

— Беше у Търл — отвърна началникът на смяната, — а той е изчезнал. Не можем да го открием!

Проклет да бъде Търл!

— Проверихте ли в кабинета му?

— Търсихме го навсякъде! Дори…

В този момент един тънък писклив глас успя да надвика врявата в хангара:

— Хееей!

Сега пък се беше домъкнала Чърк. Зът я изгледа враждебно. Патка глупава!

Я чакай, тя държеше огромен ключ.

— Намерих това в бюрото му — каза Чърк с неуместно кокетство.

— А другите? — извика й Зът. — Къде са ключовете за компютъра?

— Беше само един — изчурулика тя.

Зът се стресна. Ако това нещо избухнеше в хангара… Трябваше да го премести на всяка цена! Механиците му подадоха ключа.

Огледа го. Най-обикновен, с три зъба, грапав. Дръжката му бе напукана. Поне Търл да бе направил нов! Как не, той беше зает винаги с толкова важни неща!

Вкара го в ключалката. Беше страшно тежък. Опита се да го превърти, докато ругаеше през зъби Търл. Какъв глупак!

Ключът се разпадна, но като по чудо вратата поддаде.

Зът захвърли парчетата на пода на хангара. Замалко щеше да уцели Чърк. Е, вратата най-сетне беше отворена.

Той напрегна мускули, за да я изтика навътре. Ръждясалите панти заяждаха. Тя се отвори със скърцане и пред очите му зейна вътрешността на огромното туловище.

Зът извади фенера. Вътре нямаше никакво осветление, защото бомбардировачи като този се управляваха автоматично, не се предвиждаха пилоти. Това бяха бездушни тонове броня и смъртоносен газ, задвижвани от огромни двигатели.

Чак сега се сети, че можеше да вземе гориво от него. Е, вече беше късно.

Насочи се към кабината за управление почти пипнешком. Трябваше да спре заложената програма. Не можеше да влезе! И тази врата беше бронирана! Нямаше ключ, а металът щеше да устои на всякакви инструменти. Проклетият Търл!

Освети вътрешността с фенера. Намери ръчката, с помощта на която се освобождаваха магнитните спирачки, когато самолетът трябваше да се премести от едно място на друго в хангара.

Посегна към нея.

Внезапно тя се премести, преди той да успее да я достигне!

Ясно чу превключването на релето в кабината.

Замръзна на мястото си и очите му се разшириха от ужас. Хвърли се към вратата.

Рязкото потегляне го събори на пода. Опита се да допълзи до отвора.

Нямаше да успее!

Бомбардировачът излетя и вратата се люлееше на няколко метра от земята. Зът не посмя да скочи.

Въздушната струя я блъскаше и щеше да го премаже.

Зът изпусна тежка въздишка, внезапно обзет от ужас. По дяволите Търл!

Е, поне сега можеха да изкарат бойните самолети и да сложат край на коварното нападение на толнепите.

Трябваше да се бият, а получаваха половин заплата и премиите бяха спрени.

Разбира се, че Търл беше виновен и за това!

8

На тридесет километра от лагера Джони видя излитането на самолета. Дали беше бомбардировачът, натоварен със смъртоносен газ? Сърцето му спря.

Върху едната страна на грамадната машина избухна огромен пламък. Това беше изстрел на базука. Специална бойна група не трябваше да допусне излитането на бойните самолети. Още една експлозия от другата страна, преди димът от първата да се бе разсеял. И двете не засегнаха бомбардировача. Могъщ и несъкрушим, самолетът се издигна на височина около километър. Насочи се на североизток.

След това сви на изток, беше толкова огромен, че изпълни небето. Туловището му носеше хиляди белези от минали битки. Макар и безкрайно напрегнат, Джони успя да прецени, че самолетът лети с четиристотин и петдесет километра в час. Веднага след него излетя и един боен самолет. И върху неговата броня избухнаха два заряда от базука. Той невъзмутимо продължи да следва бомбардировача. Докато преминаваше над главите им, Джони успя да забележи, че е някакъв особен тип, непознат за него. На двете му страни беше изписана цифрата 32, имаше и някакви странни емблеми. Дали не беше специална ескортираща машина?

Земята трепереше от ръмженето на двигателите.

Когато самолетите отминаха, Търл каза:

— Хайде, животно, признай си, победени сте. Ще ви ликвидират още преди контраатаката от Психло. Защо не разкараш този пистолет и не сключим ново споразумение?

Джони не му обърна внимание. Той се опитваше да определи курса на бомбардировача, като се ориентираше по следобедното слънце. Следи го чак докато се скри зад хоризонта на североизток. Изглежда нямаше да се отклонява от курса си. Успокой се, каза си той, не се паникьосвай.

— Коя е първата му цел? — попита. Един боен самолет можеше да развива до три хиляди и петстотин километра в час. Имаше възможност да го стигне. Трябваше да запази хладнокръвие.

— Дай ми пистолета и ще ти кажа — отвърна Търл.

Движенията му изплашиха Пати.

— Не му вярвай! — замоли го тя. — Обещаваше ни храна, но нито веднаж не ни донесе. Дори няколко пъти ни каза, че си мъртъв.

— Кажи ми къде отива бомбардировачът, или ще прострелям и другия ти крак! — той насочи оръжието.

— Хайде, стреляй! — извика Пати. — Той е подъл и лъжлив грубиян! Същински дявол е!

Джони гледаше натам, накъдето изчезна Криси. Наистина се бавеше. Не можеше да остави момичетата сами с Търл. Мисли хладнокръвно, повтори си той. Няма да ти избяга.

— Е, добре — отвърна чудовището, като се престори, че се предава. — Ще ти кажа набелязаните цели.

— Поред, без да изпускаш нито една! — прекъсна го Джони, като многозначително вдигна дулото на пистолета.

— Много ти се иска да ме застреляш, а? — усмихна се Търл.

— Не изпитвам удоволствие от убийствата, защото…

— Защото си глупак! — присмя му се Търл.

Пати стана неспокойна, тъй като не разбираше нищо от разговора им, воден на психлоски.

— Не го слушай, Джони! Застреляй го! — продължи да го моли тя, като увисна на ръката му.

— Добре, съгласен съм — продължи Търл. — Първата му цел е южният край на Африка. Следващата е Китай. Сетне Русия. Според програмата след това трябва да прелети над Италия и да се върне тук.

Хайде де, помисли си Джони, той не спомена Шотландия. А самолетът се насочи над Арктика към нея. Точно към Шотландия. Ясно е, че тя е първата мишена. И то защото психлосите си мислеха, че не могат да стигнат там горе, в планините. Все пак благодаря ти, Търл.

— Това вече е друго нещо — каза той на глас. — Щом приказваш, ще поживееш още малко! — Седемнадесет часа бяха нужни на бомбардировача, за да стигне до Шотландия. Разбира се, че ще може да го спре!

Криси идваше насам. Изникна внезапно иззад едно малко хълмче. Конят се движеше ходом. Джони веднага разбра защо — върху него полулегнал яздеше Тор. Тя едва го крепеше на седлото. На лявото му рамо противорадиационният комбинезон бе пропит с кръв. Криси беше накъсала коженото си наметало, за да го превърже. Счупената ръка на Тор бе шинирана набързо с две пръчки. Значи той бе пилотирал сваления самолет.

Тор се спусна на земята с помощта на Криси. Беше пребледнял от загубата на кръв и едва се крепеше на краката си. В погледа му се четеше болка.

— Съжалявам, Джони!

— Грешката не беше твоя, а моя — отговори му той. — Криси, сложи го да легне на скалата!

Тор вдигна очи към Търл. Беше го виждал отблизо само два пъти. Тутакси го позна и извади намерения в някакъв стар арсенал „Смит и Уесън“, 45-и калибър, за да го застреля.

— Не, недей! — спря го Джони. — Вземи го на прицел и го убий, ако мръдне! Внимателно следи ръцете му! Ще можеш ли?

Тор беше само на около петнадесет метра от Търл. Намести се удобно и се прицели.

— Слушай, Търл — предупреди го Джони, — този пистолет може да пробие в тялото ти дупка, през която да премине цял кон! Зареден е със специални куршуми с взривател, много по-мощни от лъча на пистолета ти. Ясно ли е?

Дръж се спокойно пред тях, можеш да спреш бомбардировача!

Той се обърна към Пати. Даде й един огромен лъчев пистолет. Обясни й как да стреля с него и тя решително се насочи към скалата, за да го подпре — беше твърде тежък за нея.

— Така ли да го държа?

— Не го изпускай от прицел! — Имаш достатъчно време, повтаряше си той. Не можеш да тръгнеш, преди да се увериш, че те са в безопасност.

— Защо не го застреляме? — попита Тор.

— Трябва първо да го разпитаме.

Търл не разбираше и думичка от разговора им, но се досещаше за намеренията им.

Джони извади ножа си и като внимаваше да не послужи за прикритие на Търл, го накара да се обърне. Разцепи дрехата му от яката до кръста. Отряза и свали ръкавите му. Мина пред него и се вгледа в предателските му очи. Какво ли беше намислил? Разкъса крачолите на панталона му. Търл се опита да се изправи, но Джони го събори обратно с един удар. Чудовището се отпусна. Взе му панталона, ботушите, часовника и шапката. Остави му само дихателната маска, но демонтира резервните бутилки. Търл се озъби разгневено.

Лежеше неподвижен, разрошената му козина бе пропита с пот, а ноктите му се свиваха и отпускаха безсилно. Само ако можеше да сграбчи Джони!

Той му свали колана и върза китките му отзад. Взе поводите на Оулд Порк, прекара ги под вързаните ръце на Търл и върза другия им край за маркуча на дихателната маска. Стегна здраво. Чудовището щеше да се задуши и при най-малкия опит да се освободи. Направи всичко както трябва, каза си Джони, не се поддавай на паниката, ще го настигнеш!

Действуваше бързо. Отдръпна се от Търл и прерови дрехите му. Не се учуди — в тях бяха скрити две оръжия, нож и пистолет.

Джони даде един изстрел с него. Беше абсолютно безшумен, но толкова мощен, че храстът, към който бе насочен, пламна веднага. Той подаде на Пати това оръжие и взе обратно тежкия пистолет.

— Позволи ми да го застрелям! — помоли отново момичето.

Тор заговори на Търл на неговия език:

— Малката иска да те застреля.

— Обещавам да кротувам — отвърна чудовището.

Джони ги предупреди:

— Не се приближавайте до него! Криси, запали огън, за да не замръзне Тор и да можеш да виждаш ясно какво става наоколо — той се обърна към Тор: — Кой беше с тебе?

— Гленканън — отговори той. — Сигурно се крие някъде сред хълмовете. Вероятно ще се помъчи да стигне до базата. Два пъти се опитах да установя връзка с него. Не отговаря. Предавателят има обсег само осем километра. Ти къде отиваш?

В този момент над лагера избухна огромен пламък. Базуките бяха поразили един боен самолет, опитал се да излезе от хангара. Той се стовари на земята като гигантска огнена топка и до тях достигна ехото от експлозията. Самолетът, който го последва, бе сполетян от същата участ.

— Виждате ли какво става? Ще изпратя кола да ви вземе!

Успокой се, помисли си отново. При скорост три хиляди и петстотин километра в час можеш да го достигнеш.

Момичетата го гледаха вцепенено.

Какво друго би могъл да направи? Много искаше да ги изпрати в базата, ала Тор не можеше да измине това разстояние. Дали пък да не убие Търл? Не, нямаше да постигне нищо. На всяка цена трябваше да запази спокойствие пред тях. Беше прочел съвсем точно в докладите, намерени в президентския бункер, че скоростта на бомбардировача е четиристотин и петдесет километра в час. Можеше да го спре, дори и вече да е изминал половината разстояние до Шотландия.

Метна се върху гърба на Дансър. Базата беше на тридесет километра оттук — един час, ако препуска с всички сили.

— Все още можем да се споразумеем, животно — опита отново Търл. — Ако наистина си пратил уран на Психло, значи здравата си загазил. Опитвали са и друг път. Платформата за приемане на товари е оградена със силово поле, което регистрира наличието на уран и автоматично връща пратката в изходната точка. Психлосите ще нападнат Земята съвсем скоро, животно! Ще ти бъда нужен като посредник при преговорите.

Джони го погледна с безразличие. Вдигна ръка, за да помаха за довиждане на момичетата, заби пети в корема на Дансър и се понесе към залязващото слънце.

На хоризонта пред него аленееха експлозиите от битката в лагера. Беше загубил ценно време, но това бе неизбежно. Бъди спокоен, повтори си той, бойният самолет е по-бърз от бомбардировача.

Препускаше през равнината и в главата му се въртеше една натрапчива мисъл. Някога цялата мощ на въоръжените сили на Съединените щати не бе успяла да се справи с този бомбардировач. Бяха опитали всичко — самолети, ракети, атомни бомби, дори самоубийствени таранни удари.

Имаш време. Можеш да го настигнеш. Не се паникьосвай.