Бойно поле Земя I

1

Търл действуваше много експедитивно, подтикван от грандиозните планове, които се раждаха в масивния му череп.

Някога чинкосите имали нещо като зоологическа градина край лагера и клетките все още стояха, въпреки че бяха минали много години, откакто тяхната древна раса бе унищожена.

Той си беше харесал една, която щеше да му свърши работа. Имаше пръстен под, циментов басейн и цялата беше оградена с тежка мрежа и решетки. Някога в нея били затворени мечки, които чинкосите уж изучавали. След известно време мечките, разбира се, умрели, но нито една не успяла да избяга.

Търл хвърли новото животно в клетката. То все още беше в полусъзнание, вероятно се възстановяваше от въздействието на дихателния газ. Откъсна очи от него и се огледа наоколо. Всичко беше наред, беше взел нужните предпазни мерки.

Вратата на клетката се заключваше. Отгоре не беше покрита с нищо, но коя мечка би могла да се покатери по мрежа, висока десет метра?

Може би новото животно щеше да се опита да се справи с вратата. Беше малко вероятно, но пък тя не се заключваше добре.

Търл хвърли в клетката и торбите, тъй като нямаше къде да ги държи, а върху тях и въжето от ремъци.

Реши, че няма да е зле да върже животното. Направи примка, нахлузи я на врата му и върза здраво другия край за металната решетка.

Отстъпи назад и провери всичко отново. Не беше пропуснал нищо. Излезе навън и заключи клетката. Все пак ще трябва да смени ключалката, макар че засега тази върши работа.

Доволен от себе си, вкара колата в гаража и отиде в кабинета си.

Нямаше много работа. Няколко формални съобщения, нищо спешно. Търл ги хвърли обратно и се облегна назад. Каква скука! Добре, че задвижи нещата и се надяваше скоро да си бъде у дома.

Реши, че няма да е зле да провери какво прави човешкото същество. Взе маската си, сложи й нов патрон с дихателен газ и се измъкна от служебните помещения. Из канцелариите се мотаеха само няколко секретарки, които не му обърнаха внимание.

Излезе от лагера и се приближи до вратата на клетката. Спря се като закован, костните му клепачи започнаха да тракат от учудване.

Животното беше стигнало до вратата!

Той влезе с ръмжене, сграбчи го и го върна обратно на мястото му.

Беше развързало възела.

Търл задържа погледа си върху животното. То очевидно изпитваше ужас от него и това беше обяснимо — достигаше едва до кръста му и тежеше десет пъти по-малко.

Търл отново постави примката на врата му. Беше миньор и разбираше от възли и въжета. Този път направи двоен възел. Нека сега го развърже!

Настроението му се върна. Отиде в гаража, взе един маркуч и започна да мие Марк II. Докато работеше, в главата му се въртяха най-различни планове и всички бяха свързани с плененото животно.

Внезапно го обзе някакво предчувствие, излезе от гаража и се върна при клетката. Онова същество стоеше пред вратата!

Търл нахълта гневно и за втори път го отнесе обратно, като се взираше във въжето. То се бе справило и с двойния възел!

Със сръчни движения на лапите си го върза пак. Сложи въжето на шията му и направи един от най-здравите възли, които използваха в мината.

Животното го гледаше. Издаваше някакви смешни звуци, сякаш говореше.

Търл излезе, заключи вратата и изчезна от погледа му. Не случайно беше шеф на сигурността. Зае удобна позиция зад сградата, завъртя един лост на маската си, което му позволи да гледа като през телеобектив, и се приготви да наблюдава.

Само за секунди то се справи със сложния възел и отново беше свободно!

Търл връхлетя обратно, преди животното да успее да стигне до вратата. С грубо движение го вдигна и го захвърли в другия край на клетката.

Този път нави въжето няколко пъти около врата му и направи такъв сложен възел, че можеше да бъде развързан само от много опитен такелажник.

Излезе и отново се скри.

Онова глупаво същество си мислеше, че никой не го вижда какво прави.

Бръкна в торбата, която носеше, извади нещо лъскаво и преряза въжето.

Търл тромаво тръгна към гаража и започна да рови в купчините захвърлени кой знае откога инструменти, докато намери това, което му трябваше: парче стоманено въже, оксижен, бутилка с газ и една метална шина.

Когато се върна, животното отново го чакаше до вратата, но този път бе успяло и да се покатери по нея.

Търл повече нямаше настроение за шеги. Направи нашийник от шината и я завари направо на шията му. Като работеше умело с оксижена, прикрепи към нея въжето, чийто край оформи като халка. Надяна я върху метален прът, висок повече от три метра.

Погледна към животното. То правеше някакви жалки гримаси, като се опитваше да не докосва врата си до още горещия нашийник.

Това няма да успее да пререже, си каза Търл.

Но един истински шеф на сигурността умее и други неща. Върна се в кабинета си и взе от малката задна стаичка две миниатюрни камери, провери ги и ги настрои на вълната на видеоприемника, намиращ се на бюрото му.

Сетне се върна при клетката, постави едната на известно разстояние от нея, така че да я контролира отвън, а другата, насочена надолу, прикрепи отвътре към един от прътите на оградата.

Животното издаваше странни звуци и сочеше към устата си с ръце. Какво ли можеше да означава това?

След като свърши всичко това, Търл най-сетне можеше да се почувствува удовлетворен.

Тази вечер прекара спокойно на една маса в клуба на служителите на компанията, като не обръщаше внимание на задаваните му въпроси и кротко отпиваше кербанго с твърде самодоволен вид.

2

Джони Гудбой Тайлър гледаше с отчаяние към торбите си, които лежаха на другия край на клетката.

Слънцето печеше безмилостно.

Нашийникът, поставен върху изранения му от горещото желязо врат, му причиняваше болка.

Гърлото му беше пресъхнало. Той беше гладен.

В торбите му, оставени точно до вратата, имаше цял мях с вода и варено свинско месо, което може би все още не се беше развалило. В тях бяха и кожите, с тяхна помощ би могъл да се предпази от палещото слънце.

В началото се беше опитал просто да избяга.

Самата мисъл, че е затворен в клетка, не му даваше покой. Потискаше го повече от това, че беше гладен и жаден.

Всичко беше толкова непознато. Последното, което си спомняше със сигурност, беше, че се спусна да атакува чудовищното насекомо и една светкавица го запрати във въздуха. И сетне — тук, в клетката. Не, чакай. Май след като за пръв път загуби съзнание, с него се бе случило още нещо.

Когато започна да идва на себе си, лежеше върху нещо гладко и меко. Вероятно се намираше вътре в насекомото. До него имаше някакъв огромен звяр. Изведнаж в дробовете му сякаш нахлу огън вместо въздух. Всеки нерв в тялото му се опъна до скъсване и той започна да се гърчи и да се мята.

Смътно си спомняше и още нещо. Беше дошъл на себе си за няколко кратки секунди. Усети, че е завързан отгоре върху насекомото, което се движеше бързо през равнината. После нещо го удари отзад по главата, отново загуби съзнание и се събуди едва в тази клетка.

Опита се да възстанови цялата картина. Беше успял да нарани насекомото, но не и да го убие. То го беше погълнало и изплюло обратно. След това го бе пренесло на гърба си в своето леговище.

Но най-страшното нещо беше чудовището.

Значи излезе истина, че винаги е бил „твърде умен“ и напразно не е вярвал на думите на по-възрастните. Съмняваше се в съществуването на Голямото село, но го видя сам. Съмняваше се, че има чудовища, но сега попадна в лапите на едно от тях.

Когато, вече в съзнание, се озова лице в лице с това същество, изпита истински шок. В желанието си да се отдръпне колкото се може по-далеч от него почти усети как железните пръти зад гърба му се огъват. Чудовище!

Беше високо почти три метра и широко повече от един. Две ръце. Два крака. Вместо лице имаше нещо гладко и блестящо, под което проблясваха очите му с цвят на кехлибар. От мястото, където трябваше да бъде брадичката му, започваше тръба, достигаща до гърдите му.

Когато се приближаваше, земята трепереше. Петстотин килограма? Може би и повече.

Огромните му, обути в ботуши крака оставяха дълбоки следи.

Имаше космати лапи и дълги нокти, като мечка.

Джони беше сигурен, че то ще го изяде веднага. Но не го направи, а просто го завърза като куче.

Това чудовище имаше някакви странни сетива. Всеки път, когато успяваше да се отвърже и се опитваше да избяга от клетката, то внезапно се появяваше. Като че ли можеше да го следи, дори и когато беше далеч от него.

Дали пък тези малки кълба нямаха нещо общо с това? Чудовището ги държеше в лапите си и те приличаха на подвижни очи, които можеше да поставя където си поиска. Едното от тях блестеше високо в горния ъгъл на клетката. Беше като истинско око. Другото беше закачено върху една от стените на близката сграда.

Но чудовището бе успявало да го спре и преди да сложи тези очи.

И какво беше това място? Отнякъде се чуваше постоянно боботене, приглушено ръмжене, което много напомняше звука, издаван от преследващото го насекомо. Мисълта, че могат да се появят още от тях, го смразяваше.

В средата на клетката имаше огромен басейн, дълбок един-два метра, със стълбичка от едната страна. Дъното му беше покрито с пясък. Какво беше това — гроб? Огнище за печене на месо? Едва ли, никъде не се виждаха въглени и пепел.

Значи все пак чудовищата не бяха измислица. Когато се изправи срещу него, достигаше само до катарамата на колана му. Катарама ли? Да, беше нещо лъскаво, което придържаше колана около кръста му, без да трябва да го връзва. Изведнаж Джони с удивление проумя, че чудовището беше облечено и това, до което се бе докосвал, не беше неговата кожа, а някаква хлъзгава, блестяща пурпурна материя. Не можеше да бъде собствената му кожа, но и не приличаше на дрехите, които човек си шие от кожи на убитите животни. Панталони, връхна дреха с яка… Да, това бяха дрехи.

Яката му беше украсена. Върху катарамата имаше някакво изображение. То стоеше пред очите му и сега. Представляваше картина на няколко квадратни блока, стъпили здраво върху земята. Върху тях се издигаха вертикално някакви стълбове, от които се виеха облаци дим. Димът смътно му напомняше нещо, но беше прекалено гладен, жаден и изтощен от горещината, за да напряга паметта си.

Земята под него започна да се тресе равномерно. Вече знаеше какво означава това.

Чудовището стоеше до вратата. Носеше нещо. Приближи се, надвеси се над Джони и хвърли на земята пред него някакви меки и лепкави продълговати неща. След това се изправи и го загледа.

Джони погледна в краката си. През живота си не беше виждал такива неща.

Чудовището започна да прави някакви движения, като сочеше към продълговатите неща и към лицето си. След като видя, че Джони не разбира, взе едно от тях и го набута в устата му, като ръмжеше нещо през цялото време. Това беше заповед.

Накрая Джони разбра. Вероятно беше храна.

Отхапа едно парченце и го преглътна.

Веднага му прилоша. Имаше усещането, че целият му стомах се опитва да изскочи през устата. Ръцете и краката му започнаха да се гърчат с такава сила, че не можеше да ги спре.

Опита се да изплюе каквото може. От жаждата устата му беше пресъхнала, но той се бореше да премахне и най-малкото парченце от тази отрова, която го изгаряше.

Чудовището се отдръпна, вперило поглед в него.

— Вода! — помоли Джони, щом овладя треперенето на тялото и гласа си. — Моля, вода!

На всяка цена трябваше да изплакне устата си от тази гадост.

Посочи устата си и повтори: „Вода!“.

Чудовището стоеше, без да помръдне. В присвитите му зад маската очи гореше зловещ огън.

Джони стоически се овладя. Не трябваше да изглежда слаб и да хленчи. На света съществуваше и чувство, наречено гордост. Лицето му стана решително и спокойно.

Чудовището се наведе, провери нашийника и въжето, обърна се и излезе. Затвори вратата с трясък, заключи я и се отдалечи.

С наближаването на нощта сенките се удължаваха.

Джони погледна към торбите си, които лежаха до вратата. Имаше чувството, че се намират на хиляди мили от него.

Задушаваше се от мъка. Доколкото знаеше, Уиндсплитър бе мъртъв или много тежко ранен. И той щеше да загине, но от глад и жажда.

Започна да се здрачава.

Мисълта, че Криси бе обещала да тръгне да го търси, го разтресе — това означаваше сигурна смърт за нея. Почувствува се смазан.

Малкото блестящо око го гледаше отвисоко, без да мига.

3

На следващия ден Търл отново започна да рови из запустелите помещения на древните чинкоси.

Това занимание не му беше особено приятно. Те се намираха извън херметично затворените куполи на минния комплекс и се налагаше да носи дихателна маска. Чинкосите са могли да дишат въздуха на Земята. Макар че помещенията са запечатани, те не бяха поддържани столетия наред и атмосферните условия бяха оставили своя отпечатък.

Имаше безкрайни редици рафтове с книги и безброй шкафове, служили за картотеки. Стари изподраскани бюра, които се разпадаха само като ги докоснеш. Чекмеджета, пълни с боклуци, и всичко беше покрито с дебел слой бял прах. Добре все пак, че работеше с маска и не му се налагаше да го диша.

Какви смешни същества са били чинкосите! Те били използвани от Междугалактическата минна компания, за да се парират протестите на някои по-войнствени и могъщи светове, че разработването на находищата руши екологичната среда. По това време компанията преуспявала и печалбите течали като пълноводна река. Но се намерил един глупак от директорите в ръководството й, който създал Отдела за култура и етнология, с инициали ОКЕ. Вероятно в началото се наричал „екологичен“, ала чинкосите умеели да рисуват и някаква алчна съпруга на един от началниците решила, че ще спечели цяло състояние, като продава на други планети произведенията им, и накарала да сменят името. Можеха да се научат много неща за отминали времена и събития, ако се поровиш в архивите на службата за сигурност.

Но не корупцията, а стачката, която чинкосите измислили, станала причина за тяхното унищожение. Службата за сигурност не смееше да докосне дори с лапа когото и да било от корумпираните директори. Стачката беше нещо съвсем различно — истинско престъпление.

Чинкосите си бяха отишли оттук много преди това и мястото наистина беше запустяло. В края на краищата за каква култура на тази планета можеше да става дума? От местното население не беше останало почти нищо, което да заслужава внимание. А и на кого ли му пукаше? Но по неведомите закони на бюрокрацията чинкосите бяха работили като луди. Само като погледнеш стотиците метри шкафове с книги, можеш да си представиш каква огромна и скучна работа са свършили.

Търл търсеше някакво ръководство, в което да са описани хранителните навици на човека. Не беше възможно добросъвестните чинкоси да не са проучили и това.

Той ровеше и ровеше. Отваряше и захвърляше настрана стотици указатели. Навеждаше се и пъхаше лапите си в шкафове. Научи всичко за глупостите, с които са се занимавали в тези разхвърляни канцеларии, но не откри нищо, което да му подскаже с какво се хранят хората. Разбра какво ядат мечките. Разбра какво ядат планинските кози. Дори намери една монография, която с надутия си научен стил намирисваше на хвърлени на вятъра пари и надълго и нашироко описваше какво яде някакво животно, наречено кит. Едва накрая на трактата — и това беше най-смешното, ставаше ясно, че по времето, когато е бил писан, китовете отдавна са били измрели.

Търл стоеше сред този хаос и се чувствуваше отвратително. Нищо чудно, че компанията беше разкарала ОКЕ от Земята. Какъв смисъл е имало да бръмчат наоколо, да хабят гориво, специално за тях да работи завод за хартия, голям едва ли не колкото цял рудник, и след това да си вадиш очите, като четеш ненужни неща…

Въпреки всичко не е било съвсем напразно. От пожълтялата карта, която стискаше в лапите си, научи, че върху планетата има останали още няколко групи от местните жители. Или поне е имало преди няколкостотин години.

Някои обитаваха място, което чинкосите нарекли „Алпи“. На брой бяха не повече от няколко дузини. Петнайсетина се намираха в ледения пояс, известен като „Северния полюс“ и „Канада“. Неустановен брой хора живееха в „Шотландия“ и „Скандинавия“, а също и в едно място, наречено „Колорадо“.

За пръв път срещаше названието, което чинкосите използвали за главния минен комплекс — „Колорадо“. Гледаше картата с насмешка — „Скалистите планини“, „връх Пайк“. Смешни имена на езика на чинкосите. Иначе те използваха езика на психлосите, като стриктно спазваха всички граматически правила до последната запетайка. Но имаха странно въображение.

Не намери това, което го интересуваше, но все пак не си пропиля времето напразно, защото за неговите планове не беше излишно да знае, че на планетата има и други хора.

Ще трябва и този път да разчита на това, което не го беше подвело досега — методите и средствата на службата за сигурност. Налагаше се да ги приложи незабавно.

Той излезе, затвори вратата след себе си и огледа този чужд и враждебен свят. Древните канцеларии, помещения и зоологическата градина на чинкосите бяха кацнали върху хълма зад минния комплекс. Съвсем близо до него, но все пак по-високо. Тези нагли копелета! Оттук можеше да се наблюдава цялата околност. Виждаше се платформата за телепортиране, както и базата, в която се складираше рудата; мястото не изглеждаше кой знае колко оживено. Ако не изпълнеха нормите за количествата руда, Междугалактическата щеше да вдигне голяма шумотевица. Надяваше се, че няма да бъде затрупан с разследвания, поръчани от центъра.

Синьо небе. Жълто слънце. Зелени дървета. И вятърът, който духаше в лицето му, беше чисто и просто отровен въздух.

Как мразеше това място!

Мисълта, че може да остане тук по-дълго, го накара да заскърца със зъби.

И какво ли можеше да се очаква от един чужд свят?

След като приключи разследването за изчезналия трактор, щеше да приложи изпитаните методи на службата за сигурност върху заловеното животно.

Това беше единственият начин да се измъкне от тази адска дупка.

4

Джони гледаше чудовището.

Беше прежаднял, прегладнял и загубил надежда, струваше му се, че плува в море от неизвестност.

Чудовището дойде в клетката, като разтърсваше земята при всяка стъпка, и известно време стоя и гледа Джони с пробляскващи кехлибарени очи. После се разшета наоколо.

Сега проверяваше прътите на оградата, като ги разтърсваше един по един. Вероятно искаше да се увери, че са здраво закрепени. Доволно от резултата, то се затътра из клетката, като оглеждаше пода й.

Спря пред онези неща, с които се бе опитало да го нахрани. Джони ги бе изхвърлил колкото се може по-надалеч, защото изпускаха отвратителна остра миризма. Чудовището ги преброи. Аха, значи може и да брои!

Известно време внимателно оглеждаше нашийника и въжето. След това направи нещо много странно — освободи другия му край от пръта. Джони затаи дъх. Може би щеше да получи възможност да стигне до торбите си?

Не, чудовището просто закачи въжето на един друг прът. Метна небрежно примката и излезе през вратата.

Забави се малко при нея, докато връзваше теловете, с които я затваряше, и когато си тръгна, като че ли не забеляза, че един от тях се откачи.

Чудовището тежко се отправи към лагера и изчезна от погледа му.

Главата на Джони се въртеше и той си помисли, че от глада и жаждата вече му се привиждат разни неща. Не смееше да се надява, но така си беше — въжето можеше лесно да се откачи, а вратата този път беше вързана толкова хлабаво, че спокойно би могъл да се справи с нея.

Изчака, за да се увери, че чудовището наистина си е отишло.

Сега беше моментът.

С ловко движение отметна въжето и го откачи от високия кол на оградата.

Нави го около кръста си и пъхна свободния му край в колана си, за да не му пречи.

Втурна се към торбите.

Развърза ги с треперещи ръце. Надеждите му се изпариха. Мехът с вода се беше спукал вероятно още при падането и нещата вътре бяха влажни. Свинското месо, което беше увил в кожа, за да го предпази от палещите лъчи на слънцето, се беше развалило и той от опит знаеше, че е по-добре да не се докосва до него.

Погледна към вратата. Трябваше да опита.

Джони грабна от торбите си боздуган и въже, увери се, че кремъците са си на мястото в торбичката на кръста му, и пропълзя до вратата.

От чудовището нямаше и следа.

Теловете, с които беше затворена, му се видяха много дебели, но бяха стари и ръждясали. Въпреки всичко се оказаха здрави и нараниха ръцете му, докато се опитваше да ги разплете.

Накрая успя!

Натисна вратата с тяло.

Само след секунда тичаше с всичка сила през покритите с храсти дерета.

Бягаше приведен, като използваше всяко прикритие, за да не бъде забелязан от лагера, но все пак тичаше бързо.

Трябваше да намери вода. Езикът му беше подут, а устните — напукани.

Трябваше да намери храна. Беше замаян, нещата около него не изглеждаха реални и той знаеше, че причина за това е гладът.

След това трябваше да се върне в планините, за да спре Криси.

Джони тича повече от километър. Погледна назад, за да види дали има някаква заплаха. Нямаше нищо. Напрегна слуха си. Не чу ръмженето на насекомото, нито пък усети тежките стъпки на чудовището.

Измина три километра. Спря и се ослуша отново. Пак нищо. Надеждата му започна да расте.

Пред себе си видя падина, покрита със зеленина, което беше сигурен знак, че там има вода.

Когато стигна до нея, гърдите му горяха и въздухът излизаше от дробовете му със свистене.

Не можеше да си представи по-прекрасна гледка. Ручеят, който бълбукаше между дърветата, беше едно синьо-бяло петънце.

Джони се втурна напред и само след миг главата му бе в безценната вода.

Той знаеше, че не бива да пие прекалено много. Само намокряше устата си. Отново и отново потапяше главата и гърдите си в течащата вода, усещаше как тя буквално се просмуква в него.

Най-после вкусът на онова отвратително лепкаво нещо изчезна от устата му. Чак сега забеляза колко прозрачна и освежителна е водата в поточето.

Внимателно отпи няколко глътки, след това се обърна по гръб и се опита да успокои дишането си. Денят вече изглеждаше прекрасен.

Все още никой не го преследваше. Чудовището може би дори не беше разбрало, че е изчезнал. Надеждата нахлу в сърцето му с нова сила.

Далеч на северозапад, там, където свършваше равнината, започваха планините. Там беше неговият дом.

Джони се огледа. От другата страна на реката имаше срутена колиба с изкорубен покрив.

Сега най-важното за него беше да намери храна.

Пийна още малко вода и се изправи. Стисна в ръка боздугана си, прекоси потока и се отправи към колибата.

Докато тичаше, не беше срещнал никакъв дивеч. Вероятно всички животни около лагера бяха избити. Не търсеше нещо голямо, дори и един заек би го задоволил. Знаеше, че не трябва да губи време, а да продължи колкото се може по-бързо.

В колибата нещо се размърда. Той пропълзя безшумно.

Няколко големи плъха се втурнаха навън. Джони замахна, но спря. Човек ядеше плъхове само когато настъпеше страшен глад през зимата.

Но той нямаше избор. Времето беше малко и никъде не се виждаха зайци.

Взе един камък и го хвърли по стената на колибата. Отвътре изскочиха още два плъха и боздуганът му полетя като мълния право в целта.

Секунди по-късно държеше в ръцете си един действително огромен екземпляр.

Дали да се престраши да запали огън? Не, нямаше време. Но да изяде плъха суров?! Б-р-р!

Извади едно от прозрачните остри неща, които носеше в торбата си, и се върна при потока. Изчисти и изми плячката си.

Колкото и да беше гладен, му беше нужно известно усилие, за да посегне към суровото месо на плъха. Давейки се, той дъвчеше и преглъщаше с усилие. Все пак беше някаква храна.

Ядеше бавно, като се надяваше да не му стане още по-лошо.

След това отново пи вода.

Уви останалото парче месо в кожа и го прибра в торбата си. Прикри следите с пясък.

Изправи се и впери поглед в далечината, където синееха планините. Пое дълбоко въздух и събра всичките си сили, за да продължи нататък.

Нещо изсвистя във въздуха и се стовари върху него.

Джони се претърколи.

Беше омотан в мрежа.

Не можеше да се освободи.

Колкото повече се мяташе, толкова повече се оплиташе в нея. Гледаше като диво животно.

Разбра какво му се беше случило.

Иззад дърветата, без да бърза, към него се приближаваше чудовището, като намотаваше въжето, с което беше вързана мрежата.

Действуваше съвсем хладнокръвно. Не бързаше изобщо, сякаш цялото време на света беше негово.

Уви Джони в мрежата, хвана го като вързоп подмишница и тръгна тромаво обратно към лагера.

5

Във великолепно настроение Търл седеше на бюрото си и прехвърляше формулярите.

Нещата се нареждаха просто чудесно. Методите на службата за сигурност винаги даваха желания резултат. Винаги! Вече беше научил точно каквото искаше — онова нещо пиеше вода, като топеше раменете и главата си в нея. И което беше още по-важно — вече знаеше, че яде сурови плъхове.

Това безкрайно улесняваше нещата. Ако около лагера въобще имаше някакви животни, то бяха плъховете.

Помисли си, че той също би могъл да научи чинкосите на някои неща. Беше наистина елементарно да оставиш човешката твар да избяга и сетне да я проследиш с разузнавателна сонда от въздуха. Разбира се, не му беше приятно да бъде на открито с маска на лицето и при това да тича. В сравнение с един психло животното беше сравнително бавно, но въпреки всичко се умори. Не е лесно да се натоварваш физически, когато маската затруднява дишането ти.

Все пак беше доволен, че не е забравил как се хвърлят мрежи, колкото и старомодно да изглеждаше това занимание. Не искаше втори път да го зашеметява с лъчев пистолет, защото то изглеждаше прекалено крехко и може би нямаше да оживее.

Започваше да научава някои неща.

Замисли се колко ли плъха на ден изяжда. Лесно щеше да разбере и това.

Погледна с отегчение доклада пред себе си. Изчезналият трактор беше открит заедно с шофьора му на дъното на шахта, дълбока три километра. Напоследък много служители намираха смъртта си в тях. Главното управление щеше да вдигне страхотна олелия, когато разбере колко ще струва замяната на работниците. Но това не можеше да развали настроението му — то беше част от неговия план.

Увери се, че е свършил всичко, и подреди бюрото си в края на работното време.

Отиде до касата и избра най-малкия лъчев пистолет. Зареди го и нагласи регулатора на минимална ударна сила.

Почисти маската си с някаква кърпа и смени капсулата с дихателен газ.

След това излезе навън.

Само на около деветдесет метра от лагера видя първия плъх. Търл беше известен с точния си мерник още в училищния отбор по стрелба и въпреки че целта се движеше бързо, откъсна главата на животното с първия изстрел.

Петдесетина метра по-нататък от една канализационна тръба изскочи друг плъх, който бе обезглавен още във въздуха. Измери разстоянието до него — четиридесет и две психлоски крачки. Все още имаше точно око. Ловът на тези животни беше безинтересен, но все пак трябваше да си майстор, за да можеш да ги улучиш в движение.

Два плъха. Като начало бяха достатъчни.

Търл огледа омразния пейзаж. Всичко бе в жълто, синьо и зелено. Време беше да се отърве от него.

В чудесно настроение се отправи към старата зоологическа градина горе на хълма.

Костните му устни се разтвориха в усмивка. Животното беше там, свито в далечния ъгъл на клетката, и го гледаше злобно. Злобно ли? Да, така беше. За пръв път Търл забеляза, че то може да проявява някакви чувства.

Какво ли беше правило в негово отсъствие?

Спомни си, че бе успяло да вземе торбите си и ги бе притискало до себе си, докато го носеше подмишница към клетката. Сега седеше върху тях и правеше нещо. Прелистваше две книги. Книги? Проклета мъглявина, откъде беше взело книгите? Нашийникът и въжето си бяха на мястото. Нищо, когато му дойде времето, щеше да разбере и това. Най-важното е, че пленникът си е на мястото.

Търл се приближи, като се усмихваше под маската. Повдигна високо двата плъха и му ги подхвърли.

То обаче не се нахвърли гладно върху тях. Дори се отдръпна. Е, не можеш да очакваш благодарност от едно животно. Но това е без значене. Търл не искаше да му благодарят.

Той отиде до стария циментов басейн на мечките. Изглеждаше здрав. Провери тръбите. Водопроводът беше наред.

Излезе от клетката и затърси крановете сред гъстата растителност. Накрая намери един от тях и го завъртя. Той поддаде трудно, защото не беше използван цяла вечност, и Търл се уплаши да не го откъсне с огромната си сила.

Отиде до близкия гараж, донесе оттам малко проникваща смазка и намаза целия кран. Сега вече успя да го отвори, но не се случи нищо.

Търл проследи тръбите, които водеха към един стар резервоар, построен от чинкосите. Примитивната му изработка го накара да поклати презрително глава. Имаше помпа, но акумулаторът й отдавна беше свършил. Махна капака и го смени. Да бъдат благословени всички звезди, в Междугалактическата не си падаха по нововъведенията. Този тип акумулатори се използваше и сега.

Включи помпата, но отново не потече вода. Накрая стигна и до водохранилището. Всмукващата тръба просто не беше потопена във водата. Той разреши проблема с един ритник.

Чу как в резервоара навлиза вода, басейнът в клетката долу започна бързо да се пълни. Търл се ухили. Един истински миньор може да оправи с всякакви тръби. Не беше загубил формата си дори и в тази област.

Върна се обратно в клетката. Нивото на водата в басейна бързо се покачваше и от силната струя на места се образуваха водовъртежи. Беше мътна, защото имаше много пясък, но все пак беше вода.

Басейнът преля и калта потече по пода на клетката.

Животното в паника събираше нещата си и се опитваше да ги закачи по решетките, за да не се намокрят.

Търл се върна и завъртя крана обратно. Изчака малко, докато се напълни и резервоарът, и го затвори напълно.

Цялата клетка беше наводнена. Водата изтичаше между решетките. Това трябваше да е достатъчно.

Търл зашляпа към животното. То се беше вкопчило в решетките и се опитваше да се спаси от водата. Беше закачило кожите високо, за да не се измокрят.

В едната си ръка стискаше книгите.

Търл се огледа. Сега май всичко беше наред. Нямаше да е зле да хвърли един поглед на тези книги.

Той посегна да ги вземе, но животното ги прегърна още по-здраво. Търл разярено стисна китката му и те паднаха на земята.

Бяха книги, написани от хора.

Търл ги прелистваше озадачен.

Как е могло животното да се добере до тях? Той замислено присви очи.

Сети се за справочниците на чинкосите. В града имаше библиотека. Може би човешкото същество е живяло в него?

Но книги?! Това поставяше нещата в още по-благоприятна светлина. Може би чинкосите все пак са били прави, че тези животни са разумни същества. Търл не разбра нищо от знаците, но те очевидно бяха предназначени за четене.

Едната книга вероятно представляваше детски буквар. Другата също беше за деца. Книги за подрастващи.

Животното упорито гледаше в обратна посока. Разбира се, беше безсмислено да се опитва да разговаря с него…

Изведнаж нещо проблясна в съзнанието му.

То го приближаваше още повече към целта. То говореше! Сега си спомни. Онова странно квичене на животно, хванато в капан, приличаше на говор!

А ето че тук имаше и книги!

Обърна лицето на животното към себе си и го накара да го погледне. Посочи с лапа книгите, а след това главата му.

То не даваше вид, че разбира.

Търл натика книгата под носа му и направи същото движение. Очите на животното продължаваха да гледат неразбиращо.

То или не искаше, или не можеше да чете.

Продължи експеримента. Ако тези същества наистина бяха в състояние да четат и да пишат, плановете му със сигурност щяха да успеят. Започна да прелиства страниците пред лицето му. Никаква реакция.

Но все пак то притежаваше тези книги. Бяха негови, а не можеше да чете. Може би ги бе взело заради картинките? Накрая все пак постигна някакъв успех. Докато Търл му показваше рисунка на пчела, в очите му проблясна интерес. Показа му друга, този път на лисица, и то отново разбра. Извади втората книга, в която нямаше картинки, а само букви — те явно не му говореха нищо.

Всичко беше ясно. Прибра малките книги във вътрешния си джоб.

Търл вече знаеше какво да направи. В базата на древните чинкоси можеха да се намерят и дискове, записани на човешки език. Не се бяха досетили да отбележат какво яде човекът, но с езика му се бяха занимали доста подробно. Какво друго можеше да се очаква от тях! Никога не са могли да разберат кое наистина е важно и мислите им постоянно са витаели из стратосферата.

Програмата за утре беше ясна. Всичко се подреждаше от хубаво по-хубаво.

Търл провери нашийника и въжето, заключи здраво клетката и си отиде.

6

Нощта беше студена и влажна, направо отвратителна.

Джони вися на решетките часове наред, отвращаваше се от самата мисъл да стъпи на пода. Цялата клетка беше покрита с кал. Водната струя бе изкарала всичката мръсотия от басейна. Калта достигаше до над глезените му.

Накрая силите му не издържаха, той се предаде и легна в нея.

Сутринта слънцето понапече и калта започна да засъхва. Наводнението бе отнесло двата мъртви плъха настрани, но те ни най-малко не интересуваха Джони.

Организмът му още не се беше възстановил от обезводняването и силното слънце правеше жаждата му нетърпима. Той погледна калната, мътна вода в басейна — в нея плуваха всякакви боклуци от пода на клетката. Дори не можеше да си представи, че нещо ще го застави да пие от нея.

Седеше сломен до решетката, когато се появи чудовището.

То спря пред вратата и погледна вътре. В лапите си носеше някакъв метален предмет. Огледа пълната с кал клетка и за момент Джони си помисли, че може би ще осъзнае невъзможността да се живее в такова отвратително кално и влажно място.

Но чудовището си отиде.

Джони реши, че няма да се върне, ала то се появи отново. В лапите си държеше металния предмет, но носеше и огромна разклатена маса и голям стол.

Чудовището едва се провря през вратата с товара си — тя и без това беше малка за него. Но все пак успя, постави масата на пода и сложи върху нея металния предмет.

Отначало Джони помисли, че столът е предназначен за него, но много скоро бе разочарован. Чудовището постави стола до масата и се тръшна върху него. Краката му се забиха дълбоко в калта, сякаш щеше да потъне в нея.

То посочи странния предмет. След това извади двете книги от джоба си и ги хвърли върху масата. Джони посегна към тях. Не се беше надявал да ги види отново, а точно бе започнал да възприема написаното.

Чудовището хвана ръката му и я насочи към предмета. Размаха лапа над книгите, сякаш му забраняваше да ги пипа, и отново посочи предмета.

Джони едва сега забеляза, че зад нещото на масата имаше торба, пълна с дискове с диаметър колкото две педи.

Чудовището извади един от тях и го огледа. В средата му имаше дупка, а около нея — концентрични улеи. То постави диска върху машината — дупката съвпадаше точно с малкия цилиндър.

Ръцете на Джони бяха разранени от белезниците и той беше безкрайно подозрителен към всяко непознато нещо. Всичко, свързано с чудовището, беше дяволско, подло и опасно. Знаеше го от опит. Да печели време, да наблюдава внимателно и да се учи — това беше единственият начин да възвърне някога свободата си.

Чудовището показа двете прозорчета върху предната част на машината. След това посочи ръчката до тях.

Натисна я надолу.

Очите на Джони се разшириха и той отстъпи назад.

Предметът говореше!

Чу ясно като камбанен звън: „Извинете…“

Джони продължаваше да отстъпва. Чудовището го блъсна в гърба и го запрати към масата с такава сила, че той удари гърлото си в ръба й. След това вдигна предупредително пръст към него.

Отново бутна ръчката нагоре. Джони се изправи на пръсти и този път успя да види, че дискът се върти в обратна посока.

Чудовището за втори път натисна ръчката надолу. Предметът каза: „Извинете, аз съм…“ Сетне я постави в средно положение и машината спря. Вдигна я нагоре и дискът отново се завъртя обратно.

Джони се опита да разгледа машината отдолу и отзад. Беше сигурен в едно — това не беше живо същество. Нямаше нито уши, нито нос, да не говорим за уста. Не, всъщност имаше уста — един малък кръгъл отвор отпред, ала той не помръдваше. От него просто излизаше звук. Но говореше езика на Джони!

Чудовището натисна ръчката надолу и предметът каза: „Извинете, аз съм вашият…“ Този път Джони видя някакви странни заврънкулки в горното прозорче и едно чудновато лице, което го гледаше от долното.

Чудовището блъсна ръчката нагоре и завъртя още веднаж диска в обратна посока. Постави я в средно положение. Посочи с огромния си нокът първо предмета, а после главата на Джони.

Той забеляза, че чудовището върти ръчката само наляво от изходното положение. Този път обаче я мръдна надясно и надолу, знаците в горното прозорче станаха други, а картината остана същата. Чу се някакъв непознат за него говор.

Чудовището дръпна ръчката обратно — в изходно положение, наляво и надолу. Отново се появиха съвсем различни знаци и звуци, но образът в долното прозорче не се промени.

То като че ли се усмихваше зад стъклото на маската. Повтори тези действия и посочи гордо себе си. Изведнаж Джони разбра, че това, което чуваше, е езикът на чудовището.

Обзе го изгарящо любопитство.

Пресегна се и отмести лапата му. Беше му трудно, защото масата бе висока и голяма, но в момента нищо не беше в състояние да го спре.

Той сам натисна ръчката нагоре и след това наляво. Сетне я дръпна надолу. Машината каза: „Извинете, аз съм вашият учител…“ Джони я премести пак, но този път надясно и се чуха странни звуци на непознат език. Върна я в средно положение и отново чу езика на психлосите.

Чудовището го гледаше отблизо, с подозрение. Наведе се — проблясващите му кехлибарени очи се оказаха на едно ниво с лицето на Джони. Направи колебливо движение към машината, сякаш искаше да я вземе и да я отнесе.

Джони перна огромните лапи и отново хвана ръчката. Изтегли я в крайно ляво положение и гласът прозвуча отново: „Извинете — каза машината, — аз ще бъда вашият учител, ако можете, простете ми това нахалство. Нямам честта да бъда психло. Аз съм само един низш чинко.“ Лицето в долното прозорче се поклони два пъти и постави ръце върху очите си.

— Аз съм Джога Стенко, младши асистент, роб, преподаващ езици в лингвистичния факултет към Отдела за култура и етнология на планетата Земя.

Знаците в горното прозорче се сменяха непрекъснато.

— Извинете ме за смелостта, но трябва да ви кажа, че това е курс по писмен и говорим човешки език на английски и шведски. Когато дръпнете ръчката наляво, ще чуете английски език, който няма да ви затрудни. Когато я дръпнете надясно, ще чуете текст на шведски. Когато тя е в средно положение, преводът ще бъде на Психло, Благородния език на Завоевателите. И в трите случая съответният писмен еквивалент ще се появява в горното прозорче, а в долното — образните илюстрации. Моля ви да извините скромните ми претенции за познаване на езиците. Цялата мъдрост на Вселената принадлежи на нашите Владетели — Психлосите, и на една от големите им компании — великата и могъща Междугалактическа минна компания, нека всички космически сили й носят печалба!

Джони постави ръчката в средно положение. Дишаше тежко. Речта беше насечена и неестествена, с някакво странно произношение. Много от думите чуваше за пръв път, но все пак разбираше за какво става дума.

Разгледа предмета по-отблизо. Сбърчи вежди и се опита да се съсредоточи. Проумя, че това е машина, а не живо същество. Следователно и насекомото, което го беше преследвало, също не беше живо.

Джони погледна чудовището. Защо го караше да прави тези неща? Каква ли подлост му крои? В тези кехлибарени очи нямаше и капка милост. Те приличаха на очите на вълк, в които играят пламъците на огъня.

Чудовището посочи машината и Джони дръпна ръчката надолу и наляво.

— Извинете — чу се гласът, — но ще започнем от самото начало с азбуката. Първата буква е „а“, като в думите „мама“, „кана“ и „капан“. Моля ви да я запомните добре и да можете да я различавате от останалите. Следващата буква в азбуката е „б“. Погледнете в прозорчето. Произнася се като в думите „баща“, „баба“…

Чудовището вдигна лапа и отвори буквара на първа страница. Посочи буквата „А“ с големия си нокът.

Джони вече бе проумял връзката. Говоримият език можеше да се пише и чете. Тази машина щеше да го научи на това. Постави ръчката в средно положение, дръпна я надолу и машината започна да бълва психлоската азбука. Лицето в долното прозорче показваше с устни как се произнася всеки звук. Завъртя ръчката надясно и чу азбуката на… шведски?

Чудовището се изправи и погледна Джони отвисоко. Извади от джоба си два мъртви плъха и ги хвърли пред него.

Какво беше това? Да не би да е награда? Джони се почувствува като куче, което дресират. Дори не посегна към тях.

Чудовището сви рамене и каза нещо. Джони не можа да разбере думите му, но когато то се пресегна и взе машината, всичко стана ясно. Сигурно е било нещо като: „Урокът за днес свърши.“

Джони моментално отмести лапите му от машината. Приближи се решително, застана пред него и му препречи пътя. Не знаеше какво ще се случи, ако то го удари. Сигурно щеше да отхвърчи на другия край на клетката, но въпреки това не се поколеба и остана на мястото си.

Чудовището също. Въртеше глава ту на една, ту на друга страна.

Изръмжа. Джони не помръдна. То продължи да ръмжи и Джони с облекчение разбра, че се е отървал. Чудовището се смееше.

Катарамата на колана му, върху която бяха изобразени облаците дим в небето, се намираше само на няколко сантиметра от очите на Джони. Картината обясняваше логично древната легенда за унищожаването на човешката раса. Смехът пулсираше в ушите му и той с болка усещаше, че му се подиграват.

Чудовището се обърна и излезе, продължавайки да се смее и докато заключваше вратата.

По лицето на Джони се четяха решителност и горчивина. Трябваше да научи много неща. Много повече от това, което знаеше в момента. Чак тогава би могъл да действува и да разчита на успех.

Машината си стоеше върху масата.

Джони посегна към ръчката.

7

Лятната горещина изсуши калта по пода на клетката.

Небето беше изпъстрено с бели облачета.

Но Джони нямаше време да им се радва. Цялото му внимание беше съсредоточено върху машината за обучение.

Обърна огромния стол с облегалката към масата и като подложи няколко сгънати кожи върху седалката, вече можеше да се обляга върху масата и да следи отблизо лицето на онзи древен чинко, който го учеше как да произнася звуците. Според Джони то се гърчеше в прекалена сервилност и направо се подмазваше.

Не беше лесно да се научи английската азбука, но психлоската беше още по-трудна. Не можеше и да се сравнява с това, да се проследят оставените от дивеча следи и да се познае с точност до една минута преди колко време е минал оттук. Звуците и знаците на екрана му изглеждаха мъртви, а значенията им — невероятно сложни.

Само след седмица се убеди, че разбира. В него отново затрептя надеждата. Дори започна да вярва, че не е чак толкова трудно. „Б“ като „бивол“, „з“ като „зоологическа градина“, „х“ като „храна“ и „т“ като „ти“. Когато прочиташе същия текст на езика на психлосите, биволът, зоологическата градина и ти по някакъв необясним за него начин се превръщаха в лопата, кербанго и женски. След като накрая разбра от угодническите напътствия на чинкоса, че на психлоски тези думи започват с различни букви, беше сигурен, че е схванал същността.

Вече можеше да казва английската азбука и със затворени очи. Много по-трудно му беше с азбуката на психлосите, но накрая се справи и с нея. Запомни и най-незначителните нюанси в нейното звучене.

Джони знаеше, че няма време за губене. Диетата от сурови плъхове, която му беше наложена, щеше да го довърши. Той почти умираше от глад, тъй като не понасяше дори мисълта за тази храна.

Чудовището идваше всеки ден и следеше как се обучава. Докато беше тук, Джони не продумваше нищо. Знаеше, че сигурно изглежда смешен. А смехът на чудовището караше косите му да настръхват. Реши да не си отваря устата, когато то е наблизо.

Но това беше грешка. Скритите зад маската очи се мръщеха все по-гневно и по-гневно.

Триумфът от усвояването на азбуката трая много малко. През един чудесен слънчев ден чудовището дръпна рязко вратата и връхлетя като ураган.

Така се разкрещя, че решетките на клетката потрепераха. Джони очакваше всеки миг да го удари през лицето, ала чувството му за достойнство беше по-силно и той дори не трепна, когато то вдигна косматата си лапа.

Но чудовището посягаше към машината, а не към него. Постави ръчката в ново положение, за чието съществуване Джони дори и не беше подозирал.

Заля го истинска вълна от непознати образи и звуци!

Древният чинко каза на английски:

— Поднасям извиненията си на почитаемия ученик и го моля да ми прости дързостта, но сега ще започнем упражнения за постепенно изграждане на асоциации между предметите, знаците и думите.

Картините се появяваха в друга последователност. Първо чу звука „х“ и се показа съответствуващата му буква. След това същият звук на езика на психлосите и неговото изображение. Знаците и звуците се сменяха все по-бързо и по-бързо, докато накрая почти не можеха да се разграничават.

Джони беше толкова заинтригуван, че не забеляза кога чудовището си е отишло.

Беше изправен пред нещо ново. Ръчката беше толкова голяма и преместването й му струваше толкова много усилия — дори и не подозираше какво би се случило, ако я натисне по-силно.

Е, добре, ако с едно преместване НАДОЛУ се получаваше това, какво ще стане, ако я натисне НАГОРЕ?

Опита.

Сякаш нещо се стовари със страшна сила върху главата му.

Сенките на металната решетка се завъртяха пред очите му с такава бързина, че едва не загуби съзнание. Трябваше да измине доста време, преди да се престраши и да направи още един опит.

Резултатът беше същият!

Едва се задържа на стола.

Отдръпна се назад и погледна машината с подозрение.

Какво излизаше от нея?

Слънчева светлина?

Опита отново и позволи силата й да се стовари върху ръката му.

Усети топлина.

Ушите му забучаха.

Застана внимателно отстрани и забеляза, че в прозорчето се появяваха картинки. Изведнаж съвсем неочаквано звуците започнаха да изникват в съзнанието му, без да ги чува.

— Във вашето подсъзнание сега ще се отпечата азбуката. А, Б, В…

Какво беше това? Да не би да може да чува и с ръцете си? Не, това беше невъзможно. Не долавяше звуци, а само някакъв странен звън.

Машината проникваше по някакъв начин в главата му, без да издава звук!

Отстъпи още малко назад. Влиянието й върху него отслабна. Приближи се и усети, че мозъкът му ще се пръсне.

— Сега ще чуете същите звуци на психлоски.

Джони се отдръпна толкова, доколкото позволяваше веригата на врата му, седна на земята и опря гръб до стената.

Мислеше съсредоточено, но не можеше да разбере какво става с него.

Накрая схвана, че упражненията за свързване на буквите и съответствуващите им звуци, от които се получаваха думи, трябваше да го накарат да ги разпознава все по-бързо и по-бързо, без да се замисля.

Но какъв беше този „слънчев лъч“, който излизаше от машината?

Постепенно преодоля страха си. Върна се обратно при нея, намери един диск, според него предназначен за напреднали, и го постави. Напрегна сили и готов на всичко, натисна ръчката в крайно горно положение.

Изведнаж РАЗБРА, че ако страните на един триъгълник са равни, то и ъглите, заключени между тях, ще са равни.

Отдръпна се назад. Не знаеше какво е това триъгълник или ъгъл, но тази закономерност му беше ЯСНА.

Облегна се отново на стената. Направи неволно движение с ръка и с показалеца си нарисува в прахта на пода фигура, която имаше три върха. Посочи ги последователно и каза с учудване: „Те са равни!“

Равни на какво?

Равни един на друг.

Е, и какво от това?

Може би имаше някакво значение.

Джони се вгледа в машината. Тя можеше да го обучава по обикновения начин. Можеше и да увеличи скоростта на уроците. А също така беше в състояние да му предава знания и без той да полага усилие, с помощта на един „слънчев лъч“.

Изведнаж огромна радост озари лицето му.

Азбука ли? Не, ще трябва да научи всичко за цивилизацията на психлосите!

Дали чудовището съзнаваше какво може да се постигне с тези знания?

Представи си близкото бъдеще като безкраен низ от дискове, купища дискове. Щеше да прекарва всеки час, който не му е необходим за сън, на масата, като използва и трите начина за получаване на знания.

Беше толкова изтощен от глад, че дори не можеше да спи спокойно. В кошмарите му се преплитаха мъртви психлоси, сурови плъхове и метални коне, които летяха. А дисковете се въртяха ли, въртяха…

Но Джони продължаваше, без да се отчайва. Само за седмици и месеци трябваше да научи онова, което иначе би му отнело години. Не знаеше толкова МНОГО НЕЩА! Беше длъжен да проумее ВСИЧКО!

В главата му се въртеше само една мисъл — да отмъсти за унищожаването на собствената му раса! Беше ли в състояние да научи достатъчно за толкова кратко време, че да постигне целта си?

8

Търл беше безкрайно доволен от себе си до момента, в който получи заповед да се яви при Директора на планетата. Очакваше срещата с опънати до скъсване нерви.

Седмиците отлитаха една след друга и летните горещини вече бяха сменени от хладните есенни дни. Животното се справяше много добре. Прекарваше цялото си време пред машината с уроците по език и технически познания.

Още не беше проговорило, но това беше естествено — все пак е само едно глупаво животно. Дори не можа да проумее системата за ускорено обучение, докато не му беше показана. Не му стигаше разум да застане пред предавателя за мигновено получаване на основни теоретични познания. Толкова ли не можеше да разбере, че вълната, носеща познавателни импулси, трябва да премине през целия ти череп? Глупаво същество. Ако продължаваше така, щяха да са нужни месеци за обучение! Но какво можеш да очакваш от твар, която се храни със сурови плъхове!

Независимо от това понякога, когато отиваше в клетката и се взираше в тези странни сини очи, Търл съзираше в тях заплаха. Но това беше без значение. Реши, че ако животното се окаже опасно, ще го използва само докато работите потръгнат, и при най-малкия риск ще го изпари. Едно натискане на спусъка на лъчевия пистолет и пуф! — животното вече го няма. Това беше детска работа за Търл.

Да, всичко вървеше много добре, докато не се получи тази заповед. Такова нещо би изнервило всекиго. Никога не можеш да бъдеш сигурен какво е научил Директорът и какви измислици му е наприказвал някой от служителите. Обикновено с шефа на службата за сигурност се консултираха рядко. На практика по неведомите закони на административната йерархия неговата служба не беше пряко подчинена на Директора. Тази мисъл накара Търл да се почувствува по-добре. Историята познаваше случаи, в които Директорът на някоя планета е отстраняван от длъжност от шефа на сигурността, особено ако е ставало дума за корупция. Но все пак Директорът си е Директор и той подписва докладите, които могат да доведат до преместване, понижение и издигане в службата.

Получи заповедта късно предишната вечер и заради нея не спа добре. Въртя се в леглото и си представяше разговора. По едно време не издържа и стана, за да провери дали в архива си има нещо срещу Директора на планетата. Не можа да открие нищо и това го потисна. Търл се чувствуваше наистина сигурен само когато разполагаше с някакво средство за изнудване.

Затова посреща часа на срещата с истинско облекчение и се запъти тромаво към кабинета на главния психло.

Нъмф, Директорът на планетата Земя, беше стар. Говореше се, че бил изхвърлен от съвета на директорите на компанията не заради корупция, а поради пълна некадърност. Отървали се от него, като го запратили на най-отдалечената планета. Постът, който заемаше, нямаше почти никакво значение — най-забутаната звезда в най-забутаната галактика, има ли по-добър начин да разкараш някого и да забравиш за него?

Нъмф седеше зад покритото си с тапицерия бюро и гледаше към транспортната платформа през прозрачните стени на купола. Дъвчеше разсеяно ъгълчето на една папка.

Търл се приближи предпазливо. Нъмф беше спретнат в униформата си на висш служител на компанията. Започналата му да посинява козина беше сресана и подредена безупречно. Той не изглеждаше разтревожен, но кехлибарените му очи бяха замислени и вглъбени.

Дори не го погледна.

— Седни! — каза разсеяно.

— Дойдох, както бяхте благоволили да заповядате, ваше планетно превъзходителство.

Възрастният психло наведе очи към бюрото си и след това уморено погледна Търл:

— Това е от ясно по-ясно.

Не можеше да се каже, че харесваше шефа на службата за сигурност, но все пак нямаше нищо против него… Всичките му сътрудници на тази планета бяха еднакви, в никакъв случай първо качество. Спомни си за доброто старо време, когато бе имал друго положение, на други планети и бе работил с по-добри екипи.

— Земята не носи печалба — каза Нъмф и хвърли папката на бюрото. Двете купи с кербанго издрънчаха, но той не му предложи да пийне.

— Предполагам, че находищата са на изчерпване — каза Търл.

— Не е вярно. Дълбоко в земната кора има достатъчно руда, която бихме могли да разработваме векове наред. Пък и този въпрос няма нищо общо с шефа на службата за сигурност, това е работа на инженерите.

Търл не се разтревожи от тази забележка:

— Чух, че икономическата депресия е обхванала много от световете, в които компанията продава руда, и цените са ниски.

— Може и това да е причината, но дори и да е така, тя не засяга тебе, а икономическия отдел.

Този път Търл се почувствува неспокоен. Раздвижи се на стола и той изскърца под огромното му тяло.

Нъмф придърпа папката към себе си и я прелисти. Сетне уморено погледна Търл:

— Проблемът е в разходите.

— Разходите — рече Търл, като се опитваше да се застрахова — са работа на счетоводството, а не на службата за сигурност.

Нъмф го гледа в продължение на няколко секунди. Не можеше да разбере дали наистина проявява нахалство. Накрая реши да не му обръща внимание. Затвори папката.

— Но бунтовете са — каза той.

Търл се напрегна:

— Къде има бунт?

До ушите му не бе достигнал такъв слух. Каква беше тази история? Да не би Нъмф да има свое собствено разузнаване, което действува независимо от него?

— Все още няма — каза Директорът, — но след като обявя понижението на заплатите и премахването на всички премии, е много вероятно да избухне.

Търл трепна и се наведе напред. Това вече го засягаше, и то не само като шеф на службата за сигурност.

Нъмф плъзна папката към него:

— Виж разходите за персонала. Имаме 3719 работници на тази планета, разпределени в пет производствени и три проучвателни минни центъра. Тук влиза и обслужващият персонал на летищата, товарните машини и площадката за телепортиране. При средна заплата 30 000 галактически кредита годишно това прави 111 570 000 кредита. За храна, жилища и дихателен газ отиват средно по 15 000 кредита за всеки, или общо 55 785 000 кредита. Цялата сума е 167 355 000. Прибави и разходите за транспорт и премии и ще видиш, че сумата почти надхвърля стойността на печалбата. Дори не отчитаме износването и повредите на машините, да не говорим за инвестициите за разширение на производството.

Търл имаше смътна представа за всичко това и на практика го бе използвал като аргумент за собствените си планове.

Но все още не бе дошло времето да даде ход на своя проект. Никога не бе предполагал, че мощната и богата Междугалактическа компания ще стигне дотам, да понижава заплати и да премахва премии. Това щеше да засегне и него наистина, но много по-важен бе планът му да се превърне в богата и влиятелна личност.

Дошъл ли бе моментът да започне неговия втори етап? Като си помислиш, животното наистина се справяше много добре. Сигурно щеше да успее да го обучи на най-елементарните миньорски умения. Можеше да го използва и за набирането на още животни. Да, Търл беше убеден, че то ще се справи под земята, колкото и да беше опасно.

Да се разработи по открит начин онази жила върху голата, брулена от страхотни ветрове скала щеше да бъде трудна работа и неминуемо щеше да отнеме живота на няколко човешки същества. Те така или иначе щяха да бъдат изпарени, след като изпълнят задачата си, защото тайната трябваше да бъде запазена.

— Бихме могли да увеличим производството — каза Търл, като хитро насочи разговора в необходимата посока.

— Не, не и не — викна Нъмф. — Това е абсолютно невъзможно. — После въздъхна: — Знаеш, че работниците не достигат.

— Вие сте съвършено прав — Търл почти беше хванал Нъмф в заложения капан. — Ако въпросът не бъде разрешен бързо, бунтът е неизбежен.

Нъмф кимна мрачно.

— Когато избухне бунт — каза Търл, — знаете, че работниците първо изпаряват членовете на ръководството.

Нъмф отново кимна, но този път в очите му се прокрадна страх.

— Аз вече съм започнал работа върху този проблем — продължи Търл. Наистина разговорът беше преждевременен, но моментът беше толкова удобен. — Ако успеем да ги убедим, че стягането на коланите няма да е за постоянно, и не наемаме нови работници, можем да намалим опасността от бунт.

— Така е, така е — побърза да се съгласи Нъмф. — Вече не вземаме допълнителни работници. В същото време всичките ни мощности са натоварени до краен предел и хората започват да роптаят.

— Да, съгласен съм — Търл реши да рискува. — Но какво бихте казали, ако ви разкрия, че в момента работя върху проект, който ще ни позволи да намалим наполовина числеността на работниците само след две години?

— Бих го нарекъл истинско чудо.

Ето това искаше да чуе Търл. Малко аплодисменти от Директора и после щеше да върти около нокътя си централата на Психло.

Нъмф изглеждаше ентусиазиран.

— Няма нито един психло — каза Търл, — който да харесва тази планета. Не можем да излизаме на открито, без да носим маски…

— И това повишава разходите за дихателен газ — вметна Нъмф.

— …следователно ни е нужна работна сила от същества, които дишат въздух и са в състояние да изпълняват елементарни операции с машините.

Нъмф се облегна назад, внезапно обзет от съмнение:

— Ако говориш за тези… как ги наричаха… а, чинкосите, те са унищожени преди стотици години.

— Нямам предвид тях. Позволявам си да поздравя ваше планетно превъзходителство за чудесните познания по история на компанията. Не, не става дума за чинкосите. Няма защо да търсим далеч оттук, на планетата разполагаме с потенциален резерв от такива същества.

— Къде?

— Засега не искам да навлизам в подробности, но мога да ви докладвам, че експериментът напредва и обещава да даде отлични резултати.

— Кои са тези разумни същества?

— Всъщност не бих ги нарекъл „разумни“ в точния смисъл на думата, но на тази планета има същества, които притежават чувства и някои умения.

— Могат ли да мислят, да говорят?

— Много са сръчни.

Нъмф се замисли върху новината.

— Могат ли да говорят? Може ли да се осъществи контакт с тях?

— Да — отговори Търл. Казваше повече, отколкото всъщност знаеше. — Говорят.

— В долния континент има говореща птица, беше ми я изпратил един от директорите. Дори можеше да ругае на психлоски. Умря, защото бяха забравили да сменят капсулата с въздух в херметичната й клетка. — Той смръщи чело. — Но да се каже за една птица, че е сръчна…

— Не, не, не — Търл прекъсна дърдоренето на Директора. — Тези са малки, ниски на ръст, но имат две ръце и два крака.

— Маймуни! Търл, но това не е сериозно…

— Не, не са маймуни. Маймуните не могат да работят с машини. Това същество се нарича човек.

Нъмф го гледа в продължение на няколко секунди. Сетне каза:

— Но дори и да са способни да вършат нещата, за които говориш, аз зная, че са останали много малко от тях.

— Вярно е. Те са в списъка на застрашените видове.

— Какви видове?

— Биологически видове, които са на път да изчезнат.

— Но ако са толкова малобройни, те няма да разрешат нашите…

— Ваше планетарно превъзходителство, ще бъда откровен. Все още не съм установил колко са… Забелязани са от разузнавателните самолети. Горе в планините, които виждате оттук, живеят тридесет и четири екземпляра. На другите континенти има по-многобройни групи. Имам основания да смятам, че ако ми бъдат предоставени технически средства, ще мога да събера няколко хиляди.

— Е, да, но още съоръжения… разходи…

— Не, не. Разходите няма да са кой знае колко големи. Аз също провеждам програма за икономии в моята служба. Дори намалих броя на разузнавателните самолети. Тези същества се размножават бързо, ако бъдат поставени при подходящи условия.

— Да, но все пак никой не знае какво представляват… При кои операции биха могли да заменят нашите работници?

— Могат да управляват машини на повърхността на земята. Над три четвърти от нашите служители се занимават с това. Трактори, товарни платформи… Тази работа не изисква специална квалификация.

— Просто не зная, Търл. Никога не сме виждали човек…

— Аз разполагам с един.

— Какво?

— И то тук. В зоологическата градина близо до лагера. Отидох в планината и го залових. Не беше лесно, но успях да се справя. Знаете, че още от училище съм добър стрелец.

Нъмф го гледаше объркано.

— Да… приказваше се за някакво странно същество в зоологическата градина, както я наричаш. Мисля, че някой от директорите на рудници… да, Чар беше, се шегуваше с това.

— Нямаше да се шегува, ако разбираше, че става дума за разходи и заплати — разсърди се Търл.

— Прав си. Напълно си прав. Винаги съм смятал Чар за глупак. Така значи, провеждаш експерименти с животно, което може да замести някои от работниците. Да видим, да видим. Наистина забележително.

— Ако ми дадете свобода да използвам транспортни средства… — каза Търл.

— Е, добре. Има ли някаква възможност да видя това животно? Просто за да разбера какво може да върши. Дори само ако престанем да изплащаме застраховките при злополуки с фатален изход, ще наклоним везните на страната на печалбите. Или ако поне ги сведем до минимум. Не трябва да забравяме и възможностите за ограничаване на техническите повреди. Да, в центъра никак не ги обичат.

— Разполагам с животното едва от няколко седмици и ще ми е нужно малко време да го науча да управлява машина. Но все пак мисля, че ще мога да ви демонстрирам неговите способности.

— Чудесно. Подготви го и ме уведоми. Казваш, че го обучаваш? Предполагам, не си забравил, че е незаконно да се предават знания по металургия и военна техника на една по-низша раса? Нали знаеш това?

— Да, разбира се. Уча го само как да се оправя с машините. Да натиска копчета и лостове и нищо повече. Трябваше да го науча да говори, за да може да изпълнява заповеди. Ще организирам демонстрацията веднага щом бъде готово. Сега ако подпишете тези документи за транспортните средства…

— Нека видя резултатите от експеримента и ще имаме достатъчно време за това — отговори Нъмф.

Търл се беше надигнал от стола и подготвените предварително бланки и заявки стърчаха наполовина от джоба му. Той ги натика обратно. Явно трябваше да измисли друг начин, но нищо, биваше го за такива работи. Срещата беше протекла доста добре. Да, не беше толкова лошо. И тогава изневиделица Нъмф сякаш стовари върху него цял багер.

— Търл — каза той, — аз наистина оценявам твоята подкрепа. Онзи ден от центъра се получи съобщение за твоя служебен мандат тук. Знаеш, че те винаги планират предварително. Нужен им беше опитен шеф на службата за сигурност за работа на родната планета. Толкова съм доволен от тебе, че отказах. Дори те препоръчах за още един десетгодишен мандат тук.

— Оставаха ми само две години… — заекна Търл.

— Зная, зная. Но способните шефове на службата за сигурност са ценни. Няма да навреди на досието ти, ако се впише, че са се интересували от тебе.

Търл едва стигна до вратата. Спря в коридора, защото му стана лошо. Беше паднал в собствения си капан и сега никога нямаше да напусне тази проклета планета!

Блестящата златна жила лежеше непокътната в планината. Всичките му други планове вървяха като по масло. За две години щеше да успее да сложи лапа върху забраненото богатство и да превърне в триумф края на мандата си! Ето, дори животното напредваше. Всичко се нареждаше толкова добре.

И сега — още десет години! Каква мръсотия, нямаше да може да издържи!

Нужно му беше нещо срещу Нъмф. Нещо, с което да го държи в подчинение. Наистина трябваше да го пипне здраво.

9

Експлозията отекна рязко и оглушително. Звукът беше съвсем различен от приглушения рев, който на всеки пет дни разтърсваше клетката и сградите.

Джони бе установил, че с малко ловкост и умение може да се покатери нагоре по решетката в един от ъглите и да се закрепи там. От тази височина погледът му обхващаше равнината до планините и купола на лагера на психлосите. Стъпил здраво на напречните решетки, той дори си почиваше в това опасно положение.

Зимата беше дошла. От няколко дни целите планини бяха побелели. Днес не се виждаха, скрити от сивкави облаци.

На изток от лагера имаше една странна огромна платформа. Около нея, на големи разстояния един от друг, бяха разположени високи стълбове, свързани с жици. Подът й беше чист и блестящ. В южния й край се издигаше купол, в който психлосите влизаха и излизаха. Северният край се различаваше от останалата й част. Изглеждаше странен, там пристигаха и заминаваха цилиндричните летателни апарати.

При кацането им се вдигаха облаци прах. Страните им се отваряха и от вътрешността се изсипваха огромни късове скална маса. След това се издигаха във въздуха и отлитаха, като постепенно се смаляваха и изчезваха зад хоризонта.

Конвейерна линия свързваше линиите, машини избутваха разтоварения материал върху нея и по този начин той се транспортираше до обширната зона с лъскав и блестящ под.

Летателните апарати пристигаха всеки ден. На петия ден върху платформата се събираше цяла планина от докарания материал.

Точно тогава се случваше най-странното и невероятно нещо на света. На всеки пет дни, винаги в един и същи час, се чуваше някакво жужене. За много кратко време струпаният върху платформата материал започваше да излъчва светлина. След това наоколо се разнасяше бучене като от далечна гръмотевица в небето. И тогава материалът внезапно изчезваше.

От наблюдателния си пост върху решетките всеки ден Джони виждаше какви ли не странни неща, но тази необяснима мистерия го озадачаваше най-много.

Къде ли отиваше? Та това беше цяла планина от струпан материал. Жужене, бучене, гръм — и всичко изчезваше. Върху лъскавата платформа никога не се връщаше нищо. Материала донасяха летящите машини, сетне той се транспортираше по лентата до нея и изчезваше завинаги.

Джони дълго време наблюдаваше много внимателно това явление и вече можеше да предскаже деня, точния час и дори минутата, в която ще се случи. Знаеше, че първо куполът в южната част започваше да излъчва светлина, сетне жиците, опасващи платформата, затреперваха, чуваше се бучене, гръм — и струпаната руда се скриваше от погледа му.

Но днес се случи нещо различно. Един от булдозерите, които избутваха разтоварения материал върху конвейера, се взриви. Сега около него имаше цяла тълпа психлоси, правеха нещо с водача му. Останалите се опитваха да загасят обхваналите го пламъци.

В предната си част тези машини имаха огромни лопати, с които избутваха и товареха докарания материал върху лентата. Отгоре бяха със затворен прозрачен купол, под който се намираше мястото на водача. При взрива куполът се беше откъснал.

На мястото на произшествието пристигна ниска машина, приличаща на клекнал паяк. Пострадалият водач лежеше проснат на земята. Натовариха тялото му в нещо като кош, качиха го в машината и тя замина.

Един от товарещите булдозери се приближи бавно, избута обгорелите останки встрани и продължи работата си. Инцидентът беше приключил и останалите психлоси се върнаха обратно в купола.

Джони реши, че това е нещастен случай. Повися още малко на поста си, но нищо повече не се случи.

Впрочем не беше съвсем вярно. Оградата на клетката му се тресеше. Беше нормално — психлосът, който го беше затворил в нея, се приближаваше с тежки стъпки. Джони бързо се спусна на земята.

Чудовището приближи, отвори вратата и влезе. Изгледа го свирепо.

Действията му напоследък бяха станали непредсказуеми. Понякога беше спокойно, а друг път — раздразнително и нервно.

Ето сега беше ядосано. Направи гневно движение, като първо посочи Джони, а сетне машината за изучаване на езици.

Джони пое дълбоко дъх. Вече месеци наред прекарваше пред нея всяка минута, която не отделяше за сън. Работа, работа, работа. През цялото време не беше разменил и една дума с чудовището.

Сега за пръв път проговори на психлоски:

— Повреди се.

Чудовището го погледна с любопитство. Отиде до машината и натисна ръчката надолу. Тя наистина не работеше. Чудовището му хвърли гневен поглед, сякаш това беше по вина на Джони, сетне я повдигна и я огледа отдолу. В очите на Джони това беше истински подвиг, защото той не би могъл да я премести дори на сантиметър.

Малко преди експлозията тази сутрин машината просто бе спряла. Джони се приближи, за да види какво точно правеше чудовището. То отстрани една малка плочка и отвътре изпадна нещо като копче. Прочете знаците върху него, остави машината легнала на една страна и излезе от клетката.

Не след дълго се върна с друго подобно копче, постави го на същото място и завинти плочката. Изправи машината и натисна ръчката. Дискът се завъртя и от нея прозвуча глас:

— Много моля да ме извините, но събирането и изваждането като математически действия…

Чудовището я постави в неутрално положение.

Посочи с хищническия си нокът първо Джони, сетне машината.

Джони се престраши и отново каза на психлоски:

— Всичко това вече го зная. Трябват ми нови записи.

Чудовището погледна огромната купчина дискове, вероятно със стотици часове записи. После извърна очи към Джони. Зад маската лицето му изглеждаше мрачно. Джони помисли, че сигурно с един замах ще го запрати в другия край на клетката. Изглежда най-сетне чудовището взе някакво решение.

Дръпна торбата с дискове и си отиде. Не след дълго се завърна с друга, още по-натъпкана и я постави в специалното гнездо върху задната част на машината. Извади диска от нея и постави следващия. Отново посочи към нея и към Джони. Очевидно той трябваше да започне работа, и то веднага.

Джони пое дълбоко въздух и каза на езика на психлосите:

— Човекът не яде сурови плъхове и не пие мръсна вода.

Чудовището го наблюдаваше неподвижно. Отпусна се върху стола, като продължаваше да се взира в него.

10

Търл знаеше как да изнудва жертвите си и надушваше отдалеч и най-малкото нещо, с което можеше да ги притисне до стената.

Като опитен служител в службата за сигурност разбираше, че работата му зависи от успешното прилагане на методите за оказване на натиск. Винаги имаш предимство, когато можеш да изнудваш някого. Един метод, който неизбежно принуждаваше противника да отстъпи.

А сега всичко се бе обърнало наопаки. Тази човешка твар бе усетила, че го държи в ръцете си, и можеше да го изнудва.

Той седеше и изучаваше човешкото същество. Дали подозираше нещо за плановете му? Не, разбира се. Може би беше прекалил с ежедневния натиск върху него и то бе разбрало, че му е много нужно за нещо.

Вероятно го беше и поразглезил. Почти всеки ден излизаше на лов за плъхове, за да има какво да яде. А нали му осигури и вода? Ами колко хитрост и усилия му бяха необходими да разбере с какво се храни.

И ето го сега, изправено пред него, пращящо от здраве, има нахалството да му каже, че не яде това. Търл го погледна отблизо. Е, всъщност не беше нито толкова здраво, нито толкова смело. В действителност дори изглеждаше болнаво. Цялото бе посиняло от студ, въпреки че бе увило около тялото си някаква кожа. Хвърли поглед към басейна. Водата беше замръзнала и мръсотията стоеше неподвижно в нея.

Търл огледа клетката. Тя не беше мръсна. Очевидно съществото се грижеше за реда и я почистваше.

— Животно — каза Търл, — в твой интерес е да започнеш да работиш веднага. — Понякога, когато не разполагаш със средство за изнудване, заплахата може да свърши същата работа.

— Зимата — каза Джони на психлоски — се отразява зле на машината. Покривам я с една от моите еленови кожи през нощта и когато вали. Но влагата е опасна за нея. Започва да почернява.

Търл щеше да избухне в смях. Беше толкова смешно да слушаш как това животно наистина говори на езика на психлосите. Долавяше се слаб акцент, но причината вероятно беше у учителя чинко. Зачуди се дали действително е така, защото в речта му липсваха учтивите изрази като „много моля да ме извините“ и „простете ми, но…“, които Търл бе запомнил от предварителното прослушване на дисковете и които изразяваха подчинение. Той никога не бе срещал жив чинко, тъй като те отдавна бяха мъртви, но покорените раси на планетите им бяха много учтиви и дори сервилни, когато се обръщаха към тях. Така, както и трябваше да бъде.

— Животно — каза Търл, — може и да си научило думите, но очевидно не си разбрало какво значи добро поведение. Да ти покажа ли?

Само едно движение на огромната лапа и Джони щеше да бъде размазан върху решетките на клетката.

Но той се изпъна и каза гордо:

— Моето име не е животно. Казвам се Джони Гудбой Тайлър.

Търл зяпна от изненада. Каква наглост! Нахална, дръзка, гола твар!

Той замахна и го удари.

Джони излетя във въздуха и въжето, с което беше вързан, едва не му счупи врата.

Търл излезе от клетката гордо, с чувство за изпълнен дълг и затвори вратата с трясък. Докато се отдалечаваше, всичко се тресеше като при земетресение.

Почти стигна лагера, когато спря и се замисли. Стоеше като истукан и мислеше.

Огледа сиво-белия пейзаж около себе си. Усещаше как замръзналото стъкло на маската се впива в лицето му и му пречи да вижда. Мръсна, гадна планета!

Обърна се и тръгна обратно към клетката. Отвори вратата и се приближи до човешката твар. Повдигна я, изтри кръвта от врата й с шепа сняг и я изправи до масата.

— Аз се казвам Търл — каза той. — Та за какво говорехме?

Винаги надушваше възможностите за изнудване.

Но при бъдещите им разговори нито веднаж не се обърна към Джони със собственото му име, а продължи да го нарича животно. Един истински психло никога не забравя, че неговата раса е раса на завоеватели. Най-великата раса в Космоса. Какво си мислеше този червей!