Брачен договор

Глава 1

— Току-що научих за смъртта на съпруга ви, мисис Кимбърли. Мога ли да поднеса съболезнованията си на вас и вашето семейство?

— Можете, капитан Иънг — отговори тихо Орейлия Кимбърли. — Кажете ми какво ви доведе на Сейнт Тимъти? Не съм ви виждала от онзи последен път, когато с Робърт посетихме Ямайка — преди две, три години.

— Три години — напомни й той, а после, като си спомни защо беше дошъл, й подаде писмото. — Дадоха ми това писмо в Плимут, мисис Кимбърли. То е за съпруга ви. Запечатано е. На плика е изобразен огромен кръст.

— Да, така е, капитан Иънг — отговори Орейлия Кимбърли, а на устните й заигра лека усмивка.

Барнабас Иънг беше известен като най-големия любител на сплетни. Но ако нямаше такива като него, откъде останалите простосмъртни щяха да знаят за събитията, които се случваха на островите?

— Почеркът не ми е познат — каза тя. — Предполагам, че трябва да го отвори Аврора, тъй като тя е наследница на баща си.

— Надявам се, че е оставил нещичко и на мис Каландра, а също така и на мастър Джордж — каза капитанът не особено деликатно.

— О, наистина, остави и на тях по малко — увери го вдовицата. — Робърт винаги беше много щедър към моите деца независимо от това, че не бяха и негови. Каландра ще разполага с пет хиляди на година, без да смятаме хилядата лири, които й бяха предадени веднага, капитан Иънг. И, разбира се, Джордж ще разполага с още повече, тъй като е единственият млад мъж в семейството.

Точно така! Сега младият янки, любител на морските пътешествия, ще разнесе мълвата по всички острови. И нейните деца щяха да бъдат сметнати за добри кандидати за женитба. Тя и Робърт бяха толкова доволни от съвместния си живот, че въобще не се замисляха за бъдещето. Сега, като вдовица, Орейлия Кимбърли трябваше да се замисли за бъдещето на двете си дъщери и на сина си. Тя беше отгледала Аврора като свое дете. Беше я приела още когато беше невръстно тригодишно момиченце и се беше грижила за нея като за другите. Наистина я чувстваше като своя дъщеря. И със сигурност Аврора не си спомняше да е имала друга майка.

— Ще останете ли за вечеря и нощувка? — учтиво се заинтересува тя.

— Много ви благодаря, мисис Кимбърли — отговори той, — но още не е станало пладне. Трябва да се отбия на още няколко места, след това трябва да се погрижа за стоката, която ще натоваря за Ямайка. След Ямайка ще потегля за Англия. Надявам се да направя няколко пътешествия, преди да е започнал сезонът на бурите. Предадох ви писмото и сега трябва да потеглям обратно. — Той повдигна леко шапката си и се поклони. — Желая ви приятен ден, мисис Кимбърли.

— Приятен ден и на вас, капитан Иънг, и ви благодаря — отговори тя.

Орейлия Кимбърли гледа след младия мъж, който заслиза надолу по хълма към пристанището. Виждаше се дори корабът му, който стоеше на котва близо до брега. Високите му мачти се извисяваха в небето. После отново погледна писмото, което той й беше предал. Един наистина огромен кръст украсяваше плика. Тя погледна от другата страна и видя, че същият кръст украсява и печата, с който беше запечатано писмото. Счупи печата и разгъна листа. Отсъствието на Аврора беше само извинение да не отвори писмото пред капитан Иънг. Едва ли щеше да успее да запази съдържанието му в тайна. Топлите й кафяви очи пробягаха по страницата и тя се задъха от вълнение.

„Господи!“ — възкликна. А после седна и започна да си вее със сгънатия на две лист.

— О, Робърт, защо не си ми казал за това? — упрекна тя на глас скъпия си, но вече починал съпруг.

— Какво, мамо? Все още ли се заяждаш с татко? Не вярвам, че те чува.

Синът й Джордж беше влязъл в огряната от утринното слънце стая. Той отправи тези нежни упреци към майка си на шега, докато сваляше широкополата си шапка. Беше излизал в полето, а денят беше много горещ, макар и да беше още обед. Орейлия Кимбърли му подаде писмото.

— Хиляди дяволи! — възкликна Джордж, след като го прочете. — Аврора знае ли за това, мамо?

Майка му поклати отрицателно глава.

— Спомням си, че преди доста години Робърт беше споменал веднъж, че е уредил женитбата на Аврора. Но никога повече не повдигна този въпрос. Честно казано, бях го забравила. О, Джордж! Помисли само! Аврора ще бъде дукеса!

Синът й избухна в смях.

— Джордж!

Орейлия Кимбърли строго погледна сина си. Сподавяйки смеха си, той отговори:

— Е, мамо, трябва да признаеш, че това е доста интересна представа. Трябва да ми позволиш да присъствам, когато й подадеш писмото и й кажеш, че съпругът й е на път да отплава и да хвърли котва в невинното й сърце. — И отново избухна в смях, който явно не успяваше да потисне.

— Джордж! — упрекна го майка му. — Невъзможен си! Нима не разбираш колко важно е това? Аврора ще бъде графиня Фарминстър. Островът е нейната зестра. И какво ще стане с останалите от нас, и особено с теб?

Джордж Спенсър-Кимбърли вдигна рамене.

— Съмнявам се, че дукът ще ни изгони от дома ни само защото ще влезе във владение на острова, мамо. Сигурен съм, че ще запазя работата си като надзирател в плантацията. Освен това имам завещаното от татко, без да споменавам годишния си доход. Сигурен съм, че и ти ще останеш на острова. Роднинската връзка, която ще ни свързва с него, ще ни защити. Той едва ли ще изгони тъща си.

— Разбира се, ти си прав — отговори Орейлия и лъчезарно засия. — Каландра би могла да замине за Англия с Аврора, където да бъде представена в обществото. Би могла също да си намери съпруг, който да притежава титла. Разбира се, не би могла да се надява на толкова високопоставен съпруг като този на Аврора. Но може би някой беден граф ще се съгласи да се ожени за момиче, което притежава пет хиляди лири годишен доход. Разбира се, че съм ядосана на Робърт, задето не ми каза за тази женитба, да даде Господ мир на душата му, но се надявам, че тя ще донесе добро на всички от семейството. Нали така, Джордж?

— Само ако Аврора се съгласи — отговори синът й.

— И защо да не се съгласи? — попита го майка му. — Едно здравомислещо момиче няма да отхвърли ръката на дука.

— Но Аврора ще го направи — отговори младият човек и седна до майка си. — Ти и татко разглезихте и двете момичета, мамо. Кели е очарователна, но е суетна и иска всичко да има. А Аврора е може би най-вироглавото момиче на света. Ако той не й хареса, тя няма да се омъжи за него. Господ да е на помощ на мъжа, който ще се опита да я заведе до олтара, мамо. Тя би се омъжила само ако идеята за това е нейна. Аврора не е момиче, което ще си седи кротко и ще чака някой да го поиска.

— О, Джордж, какво да правим? — попита разтревожена майка му с очи, пълни със сълзи. — Този дук ще измине целия път от Англия дотук само за да се ожени за сестра ти. Ще стане скандал, ако тя му откаже, особено след като Робърт е уредил брака.

— Споменава ли се в писмото с кой кораб ще пристигне годеникът?

— Да, „Ройъл Джордж“ — отговори му Орейлия. — Отплавал е от Плимут на десети февруари.

— Корабът е с елегантен и модерен дизайн — отбеляза Джордж. — Ще пристигне най-късно на девети март, ако не попаднат в силна буря. Но пътуването в южните води не е опасно по това време на годината, мамо. Този кораб е пътнически и носи съвсем малко товар на борда си. Най-вероятно ще отплава за островите Барбадос, Сейнт Китс и Тобаго, след като остави тук нашия граф.

— И колко дълго ще остане дукът с нас? — запита се Орейлия на глас и сама си отговори: — Вероятно ще бърза да се върне в Англия. Това означава, че няма да имаме много време да се приготвим за сватбата, нито пък да опаковаме нещата на Аврора, а също така и принадлежностите на Кели. О! Ще бъде просто невъзможно да се справим с всичко!

Джордж се усмихна.

— И кога възнамеряваш да кажеш на Аврора, мамо?

По красивото лице на Орейлия се изписа решителност.

— Веднага, Джордж. Сестра ти трябва незабавно да бъде уведомена, за да има време да свикне с мисълта, че животът й ще се промени. Аврора ще прояви разум, сигурна съм. Знам, че може да бъде и разумна. Прав си, тя е вироглава, Джордж, но е умна. Логиката й е безпогрешна. Новината ще бъде шок за нея, не се съмнявам, но Аврора ще прозре колко мъдро е решението на баща й. Тя няма да го разочарова, знам, макар Робърт да не е вече между нас.

— Мога само да се надявам да се окажеш права, мамо — отговори той, без изобщо да чувства увереността, която майка му изпитваше.

Вярно, Аврора беше умна и точно в това, според него, беше проблемът. Едно по-глупаво и по-послушно момиче би поплакало, когато научи, че ще трябва да се омъжи за непознат и да напусне семейството си. А после би се успокоило и би изпълнило дълга си. Дори Каландра, неговата по-малка сестра, която никак не беше глупава, щеше да види предимствата на наложената женитба. Кели щеше да бъде очарована, ако можеше да се омъжи за английски дук. Но той не мислеше, че Аврора щеше да посрещне радостно новината. Не. Тя щеше да обмисли положението, а после щеше да реши кое е най-доброто за нея и за семейството й. И все пак, нима това не беше най-доброто за нея? Джордж се замисли. Остави майка си на дивана и побърза, за да се измие. Беше станало време за обяд. В коридора на горния етаж той се сблъска с Каландра.

— Сали ми спомена, че капитан Иънг е бил тук тази сутрин — каза му тя. — Вярно ли е това?

Джордж кимна.

— Донесъл е писмо, Кели.

— Откъде? От Англия? От кого? Какво пише в него? — засипа го тя с въпроси.

Каландра Спенсър-Кимбърли беше много красиво момиче и беше свикнала да получава това, което иска.

— Нямам никаква представа — отговори й брат й. — Мисля, че мама ще ни каже по-късно, когато се съберем всички заедно.

— Сигурно е нещо важно, Джордж — реши Каландра.

— Остави ме да се измия — каза той. — Навън е ужасно горещо. Побързай с преобличането, защото ще изпуснеш онова, което мама има да ни казва, сестричке. Къде е Аврора?

— Двете с Марта отидоха да поплуват — отговори му Кели. — Мисля, че е ужасно, дето тя все още плува в морето, Джордж, и то гола. Само малките деца могат да плуват голи. Мразя плуването! Винаги се чувствам лепкава, след като изляза от морската вода.

— Ти се давиш в морето — заяде се с нея брат й. — Никога не си го обичала така, както го обичаме аз и Аврора. Е, щом Марта е с нея, те ще се върнат навреме за обяд и за новината, която мама ще ни съобщи.

Братът и сестрата се разделиха. Всеки се прибра в стаята си Срещнаха се отново по-късно в трапезарията на къщата, където ги чакаха майка им и доведената им сестра.

— Как успяваш да изглеждаш толкова свежа в такъв горещ ден? — измърмори Каландра, докато лешниково-кафявите й очи оглеждаха Аврора.

Аврора Кимбърли се засмя.

— Защото цяла сутрин безсрамно се къпах в морето, Кели. Във водата е прекрасно. Трябва да идваш с мен, вместо да се излежаваш почти до обяд всеки ден.

— Моята кожа е много нежна и не бива да я излагам на горещите слънчеви лъчи — отговори Каландра. — Знаеш, че изгарям и заприличвам на омар, Аврора.

— Няма да оставаш на брега заедно с мен — отговори сестра й. — Просто едно бързо гмурване, за да разхладиш сгорещената си кожа. Веднага след това можеш да облечеш дрехите си. Можеш да плуваш и през следобеда, когато слънцето не е толкова силно. Или пък преди зазоряване.

Сега Каландра беше тази, която се засмя.

— Знаеш, че аз не съм като тебе. Ти приличаш на рибите — подигра й се тя. — А ако някой ме види, ще бъда съкрушена. В един прекрасен ден ще те зърне някой пират и ще те отвлече, Аврора. Бъди внимателна.

— Нито един пиратски кораб не може да проникне в моето заливче — заяви Аврора самодоволно. — Там никой не ходи, затова никой не може да ме види. Нали така, Джордж? Джордж знае за моето малко заливче.

— Наистина там си в безопасност — съгласи се доведеният й брат.

Седнаха около красивата махагонова маса. Орейлия зае челното място, от дясната страна седна синът й, а от лявата — дъщерите й. Слугата им сервира прясна супа от костенурка. Френските прозорци бяха отворени и леките муселинени пердета леко се поклащаха от бриза. Морето, синьо и спокойно, се ширеше пред погледите им.

Каландра потопи лъжица в супата и нетърпеливо каза:

— Какво пише в писмото, което си получила тази сутрин, мамо? От кого е то?

Въпросът й не изненада Орейлия. Камериерката на Каландра, Сали, сигурно беше видяла капитан Иънг тази сутрин.

— Писмото не беше адресирано до мен, а до баща ви — отговори тя, като успя да запази гласа си съвсем спокоен. — Научих, че преди доста години Робърт и някакъв негов приятел сключили споразумение, според което Аврора трябва да се омъжи за сина на приятеля му. Младежът е на път и ще пристигне след няколко седмици на борда на „Ройъл Джордж“.

— За него ще бъде по-добре да не слиза на брега — гневно рече Аврора.

— Аврора, това не е някой по-малък брат, който иска да се ожени за теб заради богатството ти. Този младеж се казва Валериън Хоксуърт, граф Фарминстър. Той е богат и е точно човекът, за когото трябва да се омъжи една наследница на захарна плантация.

— Боже мой, Аврора! — очите на Каландра се разшириха от изненада, но не можеше да се отрече, че в тях има и мъничко завист. — Ще бъдеш графиня!

— Не, няма да бъда, Кели — отговори Аврора решително.

— Аврора, разбирам, че това е шок за теб — каза втората й майка. — Баща ти е постъпил непредвидливо, като не ни е казал за този брачен договор по-рано.

— Конят го хвърли и той умря внезапно, мамо — напомни й Аврора. — Едва ли е очаквал краят му да настъпи по този начин.

— Да, вярно е — съгласи се Орейлия, — не може да го е очаквал. И така, в договора се казва, че трябва да се омъжиш, когато станеш на седемнайсет години. Това означава — на шести април. Мисля, че Робърт можеше да ни предупреди през всичките тези години.

— Не знам кога е имал намерение да ти каже, мила моя, но сега е мъртъв, а графът е на път. Идва, за да се ожени за теб. Сега вече го знаеш. Няма да говорим за това няколко дни, за да свикнеш с мисълта за женитбата. — Тя се усмихна на децата си и каза: — Сега сервирай пилето, Хермес.

— Няма да свикна с тази мисъл, мамо! — запротестира Аврора. — Нямам намерение да се омъжвам за английски граф, когото никога не съм виждала и когото най-вероятно няма да харесам. Ще трябва да живея в Англия през цялото време. Може дори да бъда принудена да посетя и двора на онзи немски крал. Не обичам немците, мамо. Помниш ли онзи немец, който беше надзирател тук? Той беше отвратителен!

— Човек не може и не бива да съди за цяла нация само по един-единствен неин представител, Аврора. Мислех, че съм те научила на тези неща. Освен това кралят е вече много стар и сигурно няма да живее дълго. Казват, че синът му, принц Джордж, е красив и любезен. Истински англичанин. Членовете на двора, към които и ти ще принадлежиш, сигурно са млади и прекрасни, мила моя.

— Не и аз — каза Аврора заплашително.

— Ще обсъдим това отново след няколко дни — каза Орейлия.

— Ще го обсъдим сега, мамо — дойде спокойният отговор. — Няма да се омъжа за непознат, който не ми харесва, няма да живея в онази влажна и студена страна, която дори не съм виждала.

— А аз бих го направила — каза Каландра. — Бих се омъжила за графа, бих станала член на двора, бих се омъжила дори за самия дявол! Ти си глупачка, Аврора. Баща ти ти е дал прекрасна възможност, а ти дори не си благодарна. Ако аз бях сгодена за дука, бих се омъжила за него без колебание!

— Би се омъжила за непознат, Кели? За човек, когото никога не си виждала? Аз пък мисля, че ти си глупачка! — каза Аврора.

— Браковете винаги се уреждат — отговори Каландра на доведената си сестра. — Ти сама каза, че не си виждала този мъж. Сигурна съм, че той не е звярът от известната приказка. И помни, че той също никога не те е виждал. И най-вероятно по цял ден се чуди дали ти си момичето, което би взел за съпруга. Но той е готов да изпълни дълга си, защото баща му е подписал брачния договор.

— Той ще спечели захарна плантация и целия този остров, а това най-вероятно ще компенсира неудобствата за него — отбеляза Аврора.

— А ти ще носиш графска диадема! — отговори Каландра.

— Аз не я искам — каза Аврора с раздразнение.

— Бих искала да съм на твое място, глупаче — каза рязко Каландра. — Ти май наистина си разглезена!

— Искаш ли този граф, Кели? — попита Аврора. — Тогава го вземи! Омъжи се за този Валериън Хоксуърт.

— Аврора, това е невъзможно! — каза майка й.

— Защо? — остро попита Аврора и отметна кичура коса, който беше паднал на челото й. — Ти виждала ли си брачния договор, който татко е подписал? Какво точно пише в него, мамо?

— Какво точно? Не знам — отговори Орейлия.

— Джордж, отиди в татковата библиотека и погледни в чекмеджето на бюрото му. Обзалагам се, че ще намериш този проклет договор. И веднага го донеси тук — нареди Аврора на доведения си брат. А после удостои втората си майка с поглед, който силно обезпокои бедната жена. — Ще видим дали няма да се измъкна от тази ситуация. Дяволите да го вземат този дук! Нищо не сме чували за него през всичките тези години, а ето, че сега идва, за да се ожени за мен!

Каландра се засмя.

— Обзалагам се, че когато разбере що за момиче си, ще бъде ужасен, Аврора. Казвали са ми, че мъжете не харесват откровените и силни жени като теб. Ще трябва да придобиеш по-изтънчени маниери.

— Ха! — отговори сестра й. — Мъжът, който ще се ожени за мен, ще трябва да ме приеме такава, каквато съм. Аз не съм парче глина, което може да бъде моделирано в каквато форма някой си пожелае. Освен това, Кели, откъде знаеш какво мъжете търсят у жените? Не си напускала острова от деня, в който дойде тук от Ямайка — деня, в който мама и татко сключиха брак. Не знаеш за мъжете повече от мен!

— И двете сме изостанали — оплака се Каландра. — Не знам защо татко е решил, че трябва да отидем в Англия едва когато навършим седемнайсет години. Та той не ни позволи нито веднъж да посетим дори Ямайка! Когато най-после ни представят в обществото, ще приличаме на дивачки. — Тя ядосано бутна чинията си настрана. — Май вече не съм гладна, мамо.

Джордж се появи отново, а в ръката си стискаше пожълтял лист хартия.

— Ти беше права — каза той, подаде листа на Аврора и зае мястото си до масата. — Беше в чекмеджето на татковото бюро. Нима никой не е поглеждал там от смъртта на татко? Пълно е с книжа.

Аврора не му отговори. Разгъна листа и внимателно прочете написаното на него. Внезапно лицето й се озари от широка и лъчезарна усмивка.

— Точно така! Разрешението на проблема, мамо. Това е брачен договор, който сгодява Шарлот Кимбърли и Валериън Хоксуърт. Вярно е, че моето кръщелно име е Шарлот-Аврора, но също така е вярно, че кръщелното име на сестра ми е Шарлот-Каландра. Спомни си деня, в който се оженихте с татко. Тогава решихте, че две момичета на име Шарлот са твърде много за едно семейство и затова занапред аз щях да бъда Аврора, а тя — Каландра. По този начин искахте да избегнете ревността и съперничеството помежду ни. В този договор не пише: „Шарлот-Аврора Кимбърли“. Пише само: „Шарлот Кимбърли“. И така, щом Кели иска да се омъжи за този дук, може да го направи. Той няма да разбере измамата, тъй като никога не ни е виждал.

— Не! Не! Аврора! Не можем да направим такова нещо! — запротестира Орейлия.

— И защо не? — побърза да попита Аврора.

— Само поради една-единствена причина — каза втората й майка, като се надяваше, че логиката й е безгрешна. — Дукът очаква да се ожени за наследницата на Сейнт Тимъти, а не за момиче с хиляда лири годишен доход, още хиляда лири в злато и няколко бижута. Зестрата на Каландра няма да бъде достатъчна за граф Фарминстър.

— Мамо — отговори Аврора, чиято логика беше необорима, — щом този дук идва чак от Англия, за да се ожени за Шарлот Кимбърли, значи е човек на принципите. Не мисля, че мирно и тихо ще се върне в Англия без Шарлот Кимбърли. Аз не съм привлекателна за него, а как бих могла да бъда, след като никога не ме е виждал. Островът и плантацията привличат този човек и той няма да е доволен, ако се върне у дома си без тях. И така, той трябва да вземе Шарлот Кимбърли за съпруга. Кели иска да се омъжи за английски дук. Аз все още не знам какво искам, но няма да бъда заведена до олтара против волята си. Ще взема това, което татко е оставил на Кели. Искам и още нещо — къщата в плантацията на семейство Мередит, която беше собственост на мама. Кели ще се омъжи за графа, а той ще получи острова и плантацията чрез женитбата си с нея. И всички ще бъдат щастливи. Това е идеалното разрешение на проблема.

— Толкова си умна, Аврора — призна втората й майка. — Но какво ще стане, ако дукът разбере измамата? Ако въобще допусна изпълнението на този план. Нима това не е лъжа? Не, не, няма да разреша да го измамите така подло. Не е честно!

— Тогава ще се изправиш лице в лице с гнева на дука, когато разбере, че отказваме да му дадем плантацията. И тогава всички ще ни презрат, защото той е изпълнил своето задължение по брачния договор. Нима очакваш, че след като му откажа, той просто ще се поклони грациозно и ще се върне у дома си? Глупости, мамо! Нормално е да се обиди. На Джордж може да се наложи да се бие на дуел, за да удовлетвори обидения дук. А после дукът ще поиска обезщетение за излъганите си надежди и разбито сърце. Е, вината няма да бъде моя. Аз ви предлагам разумно разрешение на проблема. Нима не искаш Кели да бъде графиня? Тя ще бъде съвършената дукеса със своите класически черти на лицето, с мраморно-бялата си кожа и гарваново-черна коса.

Орейлия Кимбърли гневно хапеше долната си устна. Джордж Спенсър-Кимбърли клатеше глава, възхитен от ума на доведената си сестра. После погледна към Каландра. Тя не смееше да диша, за да не развали магията.

— Кажи „да“, мамо! — прошепна тя отчаяно.

Но Орейлия Кимбърли беше упорита.

— Не — каза тя. — Не мога да допусна подобно нещо. Бъди разумна, Аврора. Баща ти е планирал тази женитба още преди раждането ти. Ако беше жив, въобще нямаше да водим този разговор. Няма да обсъждаме вече въпроса.

Тя величествено стана от стола си и излезе от трапезарията.

— Искам да бъда графиня! — изплака Каландра.

— Ще бъдеш! — увери я Аврора.

— Чу какво каза мама — напомни й Джордж.

— Мама ще промени решението си, обещавам ви — каза Аврора с дяволита усмивка. — Няма да има друг избор, когато корабът на дука влезе в пристанището, а аз все още отказвам да се омъжа за него. Когато настъпи моментът, упоритостта й ще се стопи. Тя ще мисли върху моето предложение през оставащите няколко седмици, Джордж. Без значение колко е честна и добра, непрекъснато ще вижда пред себе си прекрасната графиня Каландра, накичена с куп бижута. Представи си с каква гордост ще отиде в Ямайка и ще се хвали, че нейната дъщеря е графиня Фарминстър. — Аврора се засмя, а после стана от мястото си. — Трябва да започнем да мислим каква ще бъде сватбената ти рокля, Кели.

Каландра също се изправи.

— Наистина ли смяташ, че ще успеем да убедим мама, Аврора?

— Остави на мен, сестричке — беше отговорът.

— Не ме наричай „сестричке“! И двете ще навършим седемнайсет — запротестира Кели.

— Но аз съм родена на шести април, а ти — на първи юни. Аз съм по-голяма с два месеца — продължи да се заяжда Аврора.

Каландра се закикоти щастливо.

— Как мислиш, че изглежда този английски дук, Аврора?

— Без съмнение, е арогантен и ужасно горделив — гласеше отговорът. — Нито веднъж досега не се е свързал с мен. Сигурна съм, че нито веднъж не е писал и на татко.

— Нима не допускаш възможността — намеси се Джордж — той също да не е знаел за брачния договор? В чекмеджето на татко има писма от Джеймс Хоксуърт. Вече ви казах, имам чувството, че никой не си е направил труда да подреди книжата на татко след смъртта му. Мама със сигурност не го е направила. Само Господ знае какво още можем да намерим там. Да отидем ли да видим?

— Да! Да! — заявиха в хор сестрите му и триото излезе от трапезарията и тръгна към кабинета на Робърт Кимбърли.

Тримата седнаха направо на пода до красивото махагоново бюро. Издърпаха чекмеджето и го разположиха в кръга. Джордж извади пакет писма, грижливо привързани с парче плат. Развърза възела и разгъна първия лист.

— Това е първото писмо от Джеймс Хоксуърт. Изглежда, той е бил третият граф Фарминстър. Писал е на татко, че синът му, Чарлз, се удавил заедно със съпругата си при нещастен случай. Неговият внук, Валериън, пише той, не бил с тях. Макар че момчето било съкрушено от загубата, щяло да се възстанови. Пише, че приема с радост споразумението, което синът му е сключил и очаква да се осъществи връзката между двете семейства. Пита как е малката Шарлот.

— Колко трогателно — каза Аврора сухо.

— Мисля, че той е мил старец — осмели се да добави Кели.

— И така — каза по-голямата й сестра, — сега знаем, че родителите и сестрата на Валериън са мъртви и че го е отгледал дядо му.

— И баба му — поправи я Джордж. — Джеймс Хоксуърт споменава и съпругата си. Пишел е на татко редовно, два пъти в годината, през юни и през декември. От писмата му личи, че татко му е отговарял и те са си разменяли новините, които засягали двете семейства. И непрекъснато са се информирали, Аврора.

— Нима този стар граф някога е мислел за мен като за Аврора? — попита тя.

— Ще трябва да прочета всички писма — отговори Джордж, — но от това, което видях досега, мисля, че той не е знаел за второто ти име.

— И какво пише в писмата за неговия внук? — Ясносините очи на Аврора бяха замислени, няколко леки бръчици бяха набраздили челото й.

— Не пише много за него. Чакай, ето нещо! В последното писмо, което е писано през последния юни. Няма писмо от декември.

— Разбира се, че няма. Очевидно, старият граф е починал — отбеляза Аврора. — Е, хайде, Джордж, прочети писмото от юни.

— Не е много дълго. Изглежда, старият граф е пишел писмата си собственоръчно. Нямал е секретар. Почеркът му е доста заплетен.

Джордж остави писмото настрана и каза:

— Както виждаш, Аврора, твоят дук също не е знаел за предполагаемата женитба.

— И няма други писма?

— Само писмото, което мама получи тази сутрин — отговори Джордж.

— Къде е то? — поиска да знае Аврора. Каландра скочи на крака и извика:

— Тук! В бюрото на татко! Мама го остави тук по навик.

Очите й с цвят на лешник бързо прегледаха последния лист. После тя прочете на глас:

— О, Господи! — въздъхна Каландра. — Всичко звучи толкова великолепно! Питам се какви ли са задълженията на графинята, Аврора. Мислиш ли, че аз ще се справя с тях?

— Само преструвки и превземки, предполагам — увери Аврора доведената си сестра. — Ти си много умна и лесно ще се научиш на салонни маниери, на благоприличие. Лесно ще усвоиш и етикета на тамошното общество. Аз не искам да ме безпокоят с подобни досадни глупости.

Докато сестрите му разговаряха, Джордж преглеждаше кореспонденцията. Прекъсна ги с думите:

— Нито веднъж не говорят за теб като за Аврора, моя малка умна сестричке. Във всичките писма бъдещата невяста е наричана Шарлот.

— Но може би татко е споменал в своите писма името Аврора — предположи Каландра. — Какво ще правим тогава?

— Щом дукът не е знаел за брачния договор — бавно рече Аврора, — не е вероятно да е виждал писмата, които татко е писал на стария граф. Дори графинята май не е съвсем наясно с нещата.

— Татко е запазил всички получени писма — отбеляза Каландра.

— Да — съгласи се Аврора. — Но е било в негов интерес, в случай че на семейство Хоксуърт им е по-удобно да забравят за брачния договор и оженят сина си за някоя богата наследница. Писмата на стария граф щяха да му послужат за доказателство и той най-вероятно щеше да отправи жалба към съда. Знаете колко се гордееше татко със своето семейство.

— Няма никакви доказателства, че дукът знае за кого е сгоден, а именно, че неговата невеста е Шарлот-Аврора — каза Джордж. — Мисля, че можем да се опитаме да го оженим за Кели. Как би могъл да открие измамата?

— А дори и да разбере, че е измамен — каза Аврора, — можем да се надяваме, че вече ще изпитва нежни чувства към Кели. И дори можем да се надяваме, че тя вече ще го е дарила с наследник. Освен това той ще има плантацията „Сейнт Тимъти“. Какво би могъл да загуби? — Тя се усмихна на доведения си брат. — Много се радвам, че си съгласен с мен, Джордж.

— Аз не съм сигурен, че съм съгласен с теб — отговори младежът. — Но знам, че щом веднъж си решила нещо, Аврора, няма лесно да промениш намеренията си. Мисля, че проявяваш глупост, защото се страхуваш от внезапния обрат, който ще вземе животът ти. Татко е искал тази женитба за теб. Но след като ти я отхвърляш, ние трябва да се погрижим да не заплашиш семейството с глупавото си решение. Дукът ще има Шарлот Кимбърли за невеста, дори тя да не е истинската Шарлот Кимбърли.

— Татко би се гордял с теб, Джордж — каза му Аврора. — Винаги е казвал, че съжалява, че не ти е истински баща. Обичаше теб и Кели толкова, колкото и мен. Затова ви осинови и ви даде името си. Иска ми се да беше оставил плантацията на вас, а не на мен. Тогава нищо нямаше да се промени.

Джордж взе ръката на Аврора в своята.

— Аз може и да нося името на татко, малка сестричке, но не съм неговата кръв и плът. Кръвта взема решенията, а не сърцето. Както вече отбеляза, той много се гордееше със семейството си. Аз съм добре обезпечен. В завещанието си татко е писал, че дукът трябва да запази длъжността ми на управител и надзирател в плантацията. Аз наистина се справям добре, Аврора! Няма причина дукът да не изпълни молбата на татко. И докато плантацията дава добри доходи, той няма да се оплаква.

Каландра седеше щастлива на пода, облегнала глава на рамото на брат си. Тримата бяха прекарали заедно почти целия си живот и силно се обичаха. Страховете по отношение на децата, които Орейлия и Робърт Кимбърли изпитваха преди брака си, се разсеяха още в първата минута от срещата на малките малчугани. Аврора се беше изтръгнала от ръцете на гувернантката и се беше затичала да прегърне втората си майка и доведените си брат и сестра. На свидетелите на тази среща се беше сторило, че тя прегръща истинската си майка, която е отсъствала известно време. Между трите деца никога не беше съществувала ревност.

— Значи е решено — каза Аврора. — Кели ще се ожени за графа и ще вземе плантацията за зестра. Аз ще взема дела, който татко е оставил на нея и дома на майка си. А Джордж ще вземе дела си и ще остане управител на плантацията.

— Абсолютно сигурна ли си, че точно това искаш? — попита я Джордж. — Щом веднъж представим Кели за бъдещата невяста, няма да има връщане назад, Аврора. Знаеш го, нали?

Тя кимна.

— Искам да се омъжа за мъж, който ще ме обича, Джордж. Не искам да сключвам брак по задължение. Знам, че някои ще ме сметнат за глупачка, но това не ме интересува. Ще отида в Англия с графа и Кели и ще потърся мъж, който да ме, обикне. Ако не го намеря, ще се върна на Сейнт Тимъти, в своя собствен дом.

— Добре тогава — каза Джордж Спенсър-Кимбърли. — Значи такъв ще бъде курсът ни на действие. Всичко вече е решено. Надявам се дукът никога да не разбере за измамата.

— А какво ще правим с мама? — попита Кели. — Тя не иска да ни сътрудничи.

— Аврора е права — каза Джордж. — Когато корабът на дука влезе в пристанището, мама няма да има избор. Ако не се съгласи, поставя всичко на карта. Не искам да я виждам нещастна, но щом Аврора не желае да се омъжи за графа, не можем да направим нищо друго, за да спасим семейството.

Братът и двете сестри стиснаха ръцете си.

— Заедно — каза Джордж.

— Завинаги — каза Кели.

— Като един! — добави Аврора, довършвайки клетвата, която бяха измислили още като деца. Винаги се заклеваха, когато смятаха, че нещо е особено важно.

— Решено?! — каза Кели, а очите й радостно блестяха.

— Да — съгласи се Аврора.

— И мечтата ти ще се сбъдне — каза Джордж.

— Ще бъда идеалната графиня — каза му Кели. — Ще имам много красиви рокли! И бижута! И ще танцувам до зори всяка нощ с красиви джентълмени!

— Но първо — напомни брат й — ще трябва да родиш наследник на графа. Това е главният ти дълг. По този начин ще се застраховаш за времето, когато Валериън Хоксуърт разбере за измамата.

— Глупости, Джордж! Дори и някой ден да разбере истината, това няма да има никакво значение. Нали ще е получил плантацията. Има много време за бебетата. Представата ми за живота на графиня е различна от това да си седя в имението, което сигурно е изолирано от останалия свят почти толкова, колкото е и нашият остров. Всяка жена може да ражда бебета! Аз искам да отида в Лондон и да видя краля. Но не се тревожи. Ще накарам графа да се влюби лудо в мен. Тогава той ще ми разрешава всичко, което поискам. Ще ми дава всичко, за да не престана да го обичам. — Тя щастливо се засмя. — О, нямам търпение да стана графиня.

— Ти си безсърдечна малка нахалница! — засмя се и Аврора. — Не позволявай мама да чуе какво приказваш. Думите ти ще й причинят нервен припадък.

— Аз обичам мама — призна Каландра, — но не обичам непрекъснато да ми казват какво да правя. Радвам се, че ще замина надалеч.

— Но при теб ще бъде графинята, която ще те съветва какво да правиш — напомни брат й.

— Още една причина да остана в Лондон — отбеляза Каландра.

И тримата се засмяха. А навън внезапна лятна буря докара топъл дъждец, който заромоля по прозорците на кабинета.

Глава 2

Корабът „Ройъл Джордж.“ обикаляше около бреговете на Сейнт Тимъти. Единственият удобен залив се намираше в другия край на острова и беше далеч от пътя на корабите. Графът стоеше до перилата и гледаше пейзажа, който се разкриваше пред погледа му. През последните няколко дни бяха преминали край множество острови, разположени в Западните Индии. Някои от тях бяха изцяло равнинни, други, напротив, бяха набраздени от планини. Този остров имаше само една планинска верига, която беше разположена точно в средата му и минаваше по цялата му дължина. Тя беше гръбнакът на острова. Около нея се простираше равнинна земя. Полетата захарна тръстика заемаха по-голямата част от равнината и бяха наситено зелени. Островът не успя да впечатли графа.

— Сега жънат реколтата — каза му капитанът, който беше застанал до него, без графът да го види. — Островът заема площ от осемдесет квадратни мили. Почти два пъти по-малък е от остров Барбадос. По-малък е и от Гренада. Знаете ли нещо за него, Ваше благородие?

— Много малко — отговори Валериън Хоксуърт. — Знам, че двете семейства, на които крал Чарлз е подарил острова, са свързани с моето семейство посредством бракове. Моята бъдеща невяста и нейният баща са последните останали живи от тези две семейства.

— Това означава, че те са запазили връзките си с Англия. Много от заселниците не искат да имат нищо общо с държавата майка. Започват да приличат на туземците. — Капитанът неодобрително поклати глава.

— Но този клон наши роднини не е като тях. Баща ми и мистър Кимбърли са учили заедно в Оксфорд. Тогава са уредили и брака между мен и мис Кимбърли. На този остров има ли голям град, капитан Конуей?

Морякът отново поклати глава.

— Не, Ваше благородие. Сейнт Тимъти е притежание на фамилиите Кимбърли и Мередит. Те използват земята единствено за отглеждането на захарна тръстика. А и кой би останал да живее тук? С какъв бизнес би се занимавал евентуалният гражданин на този остров? Като се изключат членовете на двете семейства и няколкото бели слуги, населението на острова е изцяло чернокожо.

Графът кимна в отговор, че разбира, и отново впери поглед в синьозеленото море. Островът беше красив, но дали беше доходна инвестиция? Дали момичето на Кимбърли беше наистина добра партия? Прехраната на всички заселници зависеше от реколтата на захарна тръстика. Реши, че първо ще прегледа счетоводните книги и ще говори с мистър Кимбърли. Ако плантацията не е особено доходна, щеше да иска да получи зестра в пари. Корабът влезе в залива. На това място по брега имаше единствено складове.

— Оттук ли товарят захарта, която изпращат в Англия? — попита той капитан Конуей.

— Не, захарта заминава първо за Барбадос, а оттам — за Англия. Големите товарни кораби не спират на малък остров като този. Навсякъде в Западните Индии е същото. Сейнт Тимъти е с прекрасно местоположение, уверявам ви. Плаща се по-малко за превозването на стоките от Ямайка, защото ветровете тук са по-благоприятни.

— Виждам колко много има да се уча — отговори графът.

— Тук ли ще останете, Ваше благородие? — Капитанът си помисли, че това би било странно, освен ако графът не е извършил убийство и бяга от Англия за известно време.

— Не. Но след като получа плантацията като зестра, ще трябва да знам всичко, свързано с нейното управление. Не бих искал да пропилея всичко поради невежество. Аз ръководя блестящо фермите си и искам и с плантацията да бъде така.

„Интересно — помисли си капитанът, — ето един лорд, който се занимава с правенето на пари.“

— Няма да срещнете затруднения, Ваше благородие — каза капитан Конуей. — Лично мистър Кимбърли ръководи острова. Помага му неговият доведен син, Джордж Спенсър-Кимбърли. Той е прекрасен младеж, уверявам ви — поклони се той на графа. — Извинете ме, Ваше благородие. Трябва да се погрижа за хвърлянето на котвата.

Графът се поклони в отговор и загледа капитана, който побърза да се отдалечи. Мис Кимбърли имаше доведен брат, който помагаше в управлението на плантацията. Е, ако той наистина беше прекрасен младеж и искаше да остане на Сейнт Тимъти, нямаше за какво да се тревожи дори след смъртта на тъста си. Валериън Хоксуърт започна да се чуди с какъв ли годишен доход ще разполага бъдещата му съпруга, докато влезе във владение на имуществото си.

Очите му се спряха на огромната къща, която се издигаше на висок хълм и гледаше към пристанището. Тя беше снежнобяла и като че ли имаше открита веранда. Този вид архитектура му беше напълно непознат Къщата не приличаше на нито една от онези, които се виждаха по улиците на Лондон. Щеше да му бъде интересно да я разгледа. Глухият тътен на оръдието го изненада.

— Не се тревожете, Ваше благородие — каза му стюардът, който обслужваше неговата каюта и беше заел мястото на капитана до рамото му. — Това е само един изстрел, с който известяваме на брега, че сте на борда. Не знаем дали младата дама точно сега гледа през прозореца, но по този начин й даваме знак, че сте пристигнали.

— Те са тук! — изпищя Каландра възбудено. — Чухте ли гърма на оръдието? Погледнете! Надолу към пристанището! „Ройъл Джордж“ тъкмо влиза в него! О, мисля, че ще припадна! Моят граф е тук? Той е тук! — Тя се строполи върху стола и започна усилено да си вее с ветрилото. — Не бих могла да понеса вълнението!

— Няма да позволя вие тримата да ме направите на глупачка — каза Орейлия Кимбърли, но в гласа й вече не се усещаха стоманени нотки. — Не можете да постъпите така! Това е измама! Не е нито честно, нито правилно. Джордж! — обърна се към сина си тя.

— Съжалявам, мамо, но през последния месец говорим само за това. Кели ще се омъжи за графа. Това е единственото възможно решение. Ако се изкушиш и кажеш на графа истината, аз ще му кажа, че смъртта на татко е отнела разсъдъка ти и ти вече не различаваш доведената си дъщеря от истинската. И ще те заключим, докато Кели и графът не отпразнуват сватбата си и не заминат за Англия. Сега трябва да отида да посрещна госта.

Той рязко се завъртя на пети и остави майка си да гледа след него.

— Жесток си, Джордж! — извика тя, но знаеше, че няма полза.

Тримата се бяха споразумели и щяха да изпълнят плана си. Ако се намесеше, Джордж щеше да изпълни заплахата си. Дори графът да й повярваше, Аврора щеше да му каже, че тя не желае да се омъжи за него. И тогава какво щеше да стане с всички тях?

Аврора и Каландра се спогледаха. Погледите им казваха: „Видя ли? Нали ти казах, че ние ще спечелим?“

А на глас Аврора каза:

— Ела, малка сестричке. Не можеш да посрещнеш графа в тази рокля. Трябва да побързаме. Ще ни извиниш ли, мамо?

Орейлия махна с ръка.

— Да, да — каза тя.

Имаше нужда от време, за да се успокои. Измамата не тревожеше децата й, но тя беше твърде разстроена от действията им. Ако само Робърт не беше покойник, помисли си тя с отчаяние за хиляден път през този месец. Но Робърт беше мъртъв. И тя нямаше избор. Трябваше да следва плана на децата. А те може би бяха прави. В това, което правеха, нямаше истинска злоба и каква ли сериозна вреда можеха да причинят? Нима нямаше да е по-лошо, ако заставеха Аврора да се омъжи против волята си? Особено след като Каландра гори от нетърпение да заеме мястото й. Нейната дъщеря — графиня! Орейлия ядосано хапеше долната си устна. Не! Те грешаха! Вършеха злина! Но тя не знаеше как да го предотврати. Какво ли би си помислил Робърт, ако беше жив? Тя потрепери. Знаеше какво щеше да си помисли Робърт, но…

— По дяволите! — изплъзна се от устата й. Робърт не беше там, а тя никога не беше успявала да държи и тримата под контрол. Единствено Робърт можеше да направи това, но сега го нямаше до нея. Беше я оставил сама да се справя с невъзможното. „Няма да плача — помисли си Орейлия отчаяно. — Каландра — графиня!“

На горния етаж двете момичета и техните камериерки бързаха с приготовленията по посрещането на графа. Каландра се къпеше във ваната, скрита зад красиво оцветения параван. Във въздуха се носеше ароматът на любимия й сапун — смес от тубероза и гардения. Сали, личната камериерка на Каландра, следваше нарежданията на Аврора и вадеше от гардероба всички дрехи на господарката си. Най-после Аврора избра една от роклите и се затвори в спалнята си, за да се преоблече и тя за случая.

— Вие сте глупачка, а и баща ви щеше да бъде силно ядосан, ако знаеше какво правите — каза й нейната камериерка, Марта. — Все още имате време да промените решението си, мис Аврора. Мъжът си е мъж. Макар че някои са по-добри, а други — по-лоши, те всички са еднакви, нали разбирате.

— Марта, не ми говори за това — отговори й Аврора. — Наистина, точно сега не желая да се омъжвам за когото и да било. Дори графът да се съгласеше да почака година-две, какво ще стане, ако аз не го харесам? Не, това е най-доброто възможно решение за всички и особено за мен и за Кели.

— А какво ще стане, ако се влюбите в него? — попита Марта.

— Надявам се, че ще го обичам като брат, като съпруг на моята сестра, като приятел. Няма да имам възможност за нищо друго, защото той ще бъде мой зет, Марта. Сигурна съм, че ме разбираш.

Камериерката неодобрително сви устни. Беше пристигнала на острова малко след раждането на Аврора. Беше крепостна селянка но тъй като не беше извършила престъпление и имаше приятни маниери, Емили Кимбърли я беше купила и беше поверила на грижите й новородената си дъщеря. Единственото престъпление на Марта беше нейната бедност. Но дори английският съд не можеше да я осъди за това. След смъртта на родителите й тя беше изгонена от къщата на богатия земевладелец, на когото семейството й беше служило. Местният викарий й предложи да си потърси работа и да започне нов, по-добър живот в новооткритите земи. Марта беше последвала съвета му и се беше оставила в ръцете на брата на викария. Той беше честен човек и се грижеше да настани работниците в прилични семейства. Когато Аврора беше дете, Марта беше нейната бавачка. Когато договорът й изтече, тя остана като свободна жена и продължи да служи на Аврора като камериерка.

— Приготвила съм ви най-новата ви рокля — каза тя на господарката си.

— О, не ми се сърди, Марта — помоли я Аврора и я прегърна. — Наистина е за добро, повярвай ми.

Марта отмести ръцете на момичето.

— Не си мислете, че можете да ме коткате, както правите с мис Каландра, мисис Орейлия и мастър Джордж. Ако баща ви беше тук, щяхте да правите това, което ви нареди той. Нямаше да ви бъдат позволени никакви глупости. Хайде, изкъпете се. Оставих ви легена и гъбата в съседната стая. Но трябва да знаете, че памучната сивосиня рокля е прекалено скромна въпреки дантелите, с които я украсих. Не разбирам защо искате да облечете точно нея.

— Защото не искам да затъмня Каландра — каза Аврора. — Днес цялото внимание на дука трябва да бъде привлечено от нея.

— По-добре й кажете да не се кикоти толкова много — отбеляза Марта кисело. — Прилича на малка глупачка. Това няма да ви помогне да измамите графа.

Аврора скри усмивката си и влезе в стаята, съседна на спалнята, която служеше за преобличане. Прозорците гледаха към залива. Тя видя как корабът бавно си проправя път към доковете. За разлика от другите острови водите около Сейнт Тимъти бяха дълбоки и корабите можеха да се приближат съвсем до брега. Аврора съблече роклята си, изми се и се напарфюмира с леката тоалетна вода, която Марта беше приготвила за нея. Изсуши се и облече сивосинята рокля, която имаше кръгло деколте и свободно падащи, надиплени поли. Ръкавите с дължина три четвърти бяха обточени с дантели.

— Ела да завържеш роклята ми, Марта — извика тя. Огледа се в голямото огледало. Кожата й беше бяла, страните — нежно розови. Ясносините й очи лъчезарно сияеха, а косата й с цвета на старо злато падаше по раменете й. Тя не пазеше кожата си от слънчевите лъчи така ревностно като Каландра. Каландра беше необикновено горда с мраморно-бялата си кожа и полагаше прекалено много усилия, за да я предпази от слънцето. Никога не излизаше без широкопола шапка. Ръкавите й винаги покриваха ръцете й до китките, а дланите й бяха защитени от тънки памучни ръкавици. Аврора трябваше да признае, че комбинацията от мраморно-бяла кожа, лешникови очи и гарваново-черна коса прави външността на Каландра особено забележителна.

— Елате, мис — обади се Марта, с което прекъсна мислите на Аврора. — Елате да подредя косата ви, както е прилично.

Прилично, според Марта означаваше малък, елегантен кок на тила и две тънки кичурчета от двете страни на лицето. Каландра обожаваше тази прическа, но оставяше един-единствен кичур от лявата страна. Беше убедена, че профилът й е по-красив от ляво и правеше всичко възможно, за да привлече вниманието към него. „Каландра е мила, но суетна — помисли си Аврора. — Тя напълно се покрива с моята представа за графиня.“ Погледът й отново се насочи към прозорците на спалнята. Пожела да има бинокъл, за да види как Джордж поздравява госта.

Джордж Спенсър-Кимбърли не отделяше поглед от кораба, който бързо влизаше в пристанището. Когато спуснаха трапа, той побърза да се изкачи на палубата.

— Радвам се да ви вия отново, капитан Конуей. Довели сте нашия гост, нали така?

Очите му бяха приковани към високия джентълмен, който стоеше до капитана. Черна коса. Черни, не, тъмносини очи. Силно изразени черти. Мускулесто тяло. Не точно така си беше представял той английските графове. Джордж мислеше, че те са изнежени, но мъжът пред него не беше. Джордж се запита дали беше разумно да се опитат да измамят точно този мъж. Връщане назад обаче не можеше да има, ето защо колебанието му трая само миг.

— Да, мистър Кимбърли — каза капитанът. — Доведох вашия гостенин. Мислех, че баща ви ще дойде лично да го посрещне.

— Баща ми почина съвсем внезапно в деня след Коледа — отговори Джордж. — Внезапна гръмотевица удари съвсем близо до коня му. Животното се стресна, изправи се рязко на задни крака и хвърли татко.

— Боже мой! — възкликна капитанът. — Каква трагедия! — После, като си спомни какви са задълженията му, каза: — Мистър Кимбърли, имам честта да ви представя Негово благородие граф Фарминстър. Ваше благородие, мистър Джордж Спенсър-Кимбърли.

Двамата мъже си стиснаха ръцете Графът огледа преценяващо младия човек пред себе си. Беше по-нисък от него. Набит. Приятен на вид, със сини очи и кестенява коса. Ръката му беше твърда и стискаше здраво. Дланите му бяха леко загрубели. Не беше безделник този младеж.

— Мистър Кимбърли, позволете ми да ви поднеса съболезнованията си. Ако знаех за вашата загуба, щях да отложа пътуването си — каза любезно Валериън Хоксуърт.

— Тъй като ние не знаехме нищо за вас, докато не получихме писмото на вашата баба, нямаше начин, как да ви известим и да предотвратим пътуването ви — отговори Джордж. В очите му светеше весело пламъче, което не му се удаде да скрие от госта. — Вие самият знаехте ли, че имате задължение към моята, хм, сестра?

Графът се засмя. Оцени остроумието на младия човек.

— Не, сър, аз бях толкова изненадан от новината, колкото и вашата сестра, предполагам. Прав ли съм?

Джордж кимна, широко усмихнат.

— Ето каретата за вашия слуга и за багажа ви. Доведох кон за вас, сър. Ще можем да говорим, докато яздим нагоре по хълма.

— Съгласен! — отговори графът, обърна се към камериера си и му нареди какво да прави, все едно че той не бе чул думите на Джордж. А после се обърна към капитан Конуей: — Ще спрете на острова, за да вземете мен и невястата ми, когато се връщате в Англия, както се разбрахме, нали?

— Да, сър — отговори капитанът. — Това ще стане след две седмици и половина. Ако има забавяне, ще ви изпратя съобщение.

Двамата мъже напуснаха палубата на плавателния съд.

Неспособен да задържи думите, които напираха на устните му, Джордж каза:

— Колко време ще останете на Сейнт Тимъти?

— „Ройъл Джордж“ е най-добрият пътнически кораб, който прави курсове между Англия и островите тук, мистър Кимбърли. Не искам сватбеното пътешествие на Шарлот да бъде свързано с неудобства. Ако не тръгнем сега, ще трябва да чакаме няколко месеца, докато корабът отново се появи в тези води. А в такъв случай ще трябва да пътуваме в сезона на бурите. Не искам да тревожа майка ви, но мисля, че ще бъде най-добре, ако заминем сега.

Графът се метна на седлото и хвана поводите в ръка.

— Моята доведена сестра не е известна тук с името Шарлот. Обръщаме се към нея с нейното второ име — Каландра.

— Защо? — попита Валериън Хоксуърт.

— Когато мама се омъжи за Робърт Кимбърли, Кели и мамината дъщеря нямаха още три годинки. Кръщелните имена и на двете бяха Шарлот. Нашите родители решиха, че трябва да ги назовават с техните втори имена — Каландра и Аврора. В копието от брачния договор, който имаме ние, булката се споменава само като Шарлот.

Джордж замълча и сега напрегнато чакаше отговора на графа.

— Наистина — отговори сухо графът. — И така, моята бъдеща съпруга се казва Каландра? Името е изискано. И тя ли е изискана дама, мистър Кимбърли?

— Доведената ми сестра, без съмнение, е привлекателно момиче. Предполагам, че с подходящи рокли и прически би била елегантна и изискана дама. В момента Кели е невинно младо момиче, което живее на островите. Ще трябва сам да прецените каква е тя, Ваше благородие.

— Ще ме наричате Валериън, а аз вас — Джордж, сър — отговори му графът. — И как изглежда сестра ви?

— Хубаво момиче — каза Джордж. — Но Аврора й съперничи — засмя се Джордж.

Конете се изкачваха по прашния път, който водеше нагоре по хълма към къщата. Сега графът виждаше по-добре сградата. Отпред наистина имаше огромна открита веранда. Прозорците на приземния етаж бяха много дълги. Всички прозорци на къщата имаха дебели дървени капаци и от двете страни. Капитан Конуей му каза, че те ги предпазвали по време на особено силните бури. От двете страни на пътя растяха нагъсто наситено-зелени растения, каквито той не беше виждал досега. Вниманието му беше привлечено от някакво увивно растение, което имаше много ярки цветове. По дърветата бяха накацали птички, чието оперение беше в най-различни екзотични цветове — яркочервено, зелено, синьо и златножълто. Топлината му беше приятна, макар никога досега да не се беше излагал на толкова силни слънчеви лъчи. Непрестанният ветрец беше нежен и леко влажен.

— Добър ли е управителят на плантацията ви? — попита графът. — Как се справяте с всичко след смъртта на баща ви?

— Баща ми управляваше сам Сейнт Тимъти — отговори Джордж. — Онези мъже, които оставят работите си в чужди ръце, не се ползваха с уважението му. Той не одобряваше живота на хората, които мислят само за удоволствията си. Когато дойдохме тук от Ямайка, аз бях на пет години и половина Когато станах на шест, баща ми ме взе със себе си при обиколката на плантацията. Оттогава го придружавах всеки ден. Сега съм на деветнайсет години. Занимавам се със счетоводните книги, откакто преди три години завърших образованието си. Баща ми искаше аз да ръководя плантацията. С неговата смърт тя стана притежание на Кели. След женитбата й собственик ще станете вие. Ако искате да назначите свой човек за управител, аз изцяло ще му съдействам, Валериън. Имате честната ми дума.

— Няма нужда да водим тук някакъв непознат, Джордж — отговори графът. — Нямам намерение да живея на острова. Животът ми е свързан с Англия. Съгласен съм вие да ръководите плантацията и да останете да живеете тук, ако искате. След като прегледам счетоводните книги, ще определим заплатата, която ще получавате за работата си. Някой ден ще решите да се ожените и ще имате нужда от средства за прехрана на семейството. А когато минат години, плантацията ще стане притежание на някое от децата, които ще имаме аз и Каландра. Може би ще остане за нашия втори син. И двамата ще бъдем спокойни, ако плантацията е в сигурни ръце. Мислите ли, че това споразумение ви удовлетворява?

— Да, Валериън! — отговори Джордж с нескрит ентусиазъм. „Планът наистина работи великолепно — помисли си той. — Мама няма за какво да се тревожи“. — Има нещо, което трябва да знаете — продължи Джордж — и което е свързано с къщата на семейство Мередит, която се намира в другата част на острова. Станала е притежание на татко при втория му брак — с Емили Мередит. Татко я остави на Аврора заедно с малък доход. Към къщата няма земя, която може да се използва. Татко реши, че Аврора ще има нужда от къщата, когато реши да се омъжи. Наследството, доходът и тази къща ще направят от нея добра партия. Тя ще може да си избере съпруг от добро семейство. Мама иска да я изпрати в Англия с вас и Кели.

Още едно момиче, което си търси съпруг? Валериън Хоксуърт смръщи вежди. Не искаше да се обременява с каквито и да било грижи по време на сватбеното пътуване до Англия.

— Ще говоря с майка ви за това — каза той. — Разбира се, мис Спенсър-Кимбърли е добре дошла в „Хоукис Хил“.

Изминаха последната част от пътя до къщата, където двама младежи ги посрещнаха и поеха юздите на конете.

— Слугите ви не са ли чернокожи? — беше любопитен графът да узнае.

— Слугите, които работят в къщата, са крепостни селяни. Мама ги предпочита пред чернокожите. Много малко от тях ни напускат, след като изтече срокът на договора им. Робите работят на полето и в захарната фабрика. Най-интелигентните чернокожи съм образовал и обучил да работят като старши майстори във фабриката и като чиновници. Последните ми помагат с оформянето на документацията. На тях може да се има най-голямо доверие. Ние не се отнасяме зле с работниците си, както правят много други земевладелци. Ако можеше, баща ми щеше да освободи робите си. Но не можеше да си го позволи и затова се отнасяше към тях с човещина и любезност.

— Ще говорим за това по-късно — каза графът и изтупа праха от жакета и панталоните си.

— Влез в къщата, Валериън — каза Джордж и мина напред, за да му покаже пътя.

Салонът беше с висок таван и в него беше хладно. Мебелите бяха направени от светло дърво, а стените бяха бели Помещението беше много красиво. След това графът последва Джордж в светла стая, чиито стени бяха боядисани в жълто и бяло. Мебелите бяха от махагон и с модерни извивки. Имаше също така красиви плетени столове. Дългите прозорци не бяха украсени с пердета. Капаците от вътрешната им страна бяха направени от махагон. Подът беше направен от борови дъски и беше покрит с красив персийски килим в синьо и бежово — един от най-красивите килими, които беше виждал. Трите дами го чакаха. Най-възрастната, облечена в рокля от черна коприна, украсена с бели дантели, се изправи с усмивка.

— Валериън, мога ли да ти представя майка си, Орейлия Кимбърли — каза Джордж любезно. — Мамо, това е граф Фарминстър.

Орейлия му подаде ръката си за целувка и каза:

— Вие сте добре дошъл в Сейнт Тимъти, Ваше благородие. — И посочи с ръка към двете момичета. — Това са моите дъщери.

Тъмносините му очи набързо огледаха двете девойки. Едната беше облечена в скромна сивозелена рокля, но погледът й беше смел и предизвикателен. Другата беше облечена в рокля от бяла коприна, на която бяха изрисувани розови пъпки. Тя не вдигна очи към него, но привлекателно се изчерви, когато Орейлия я накара да се изправи.

— Тази е вашата бъдеща съпруга, Ваше благородие, и моята доведена дъщеря, Шарлот Каландра Кимбърли — каза тя. — Поздрави графа, дете мое — настоя тя нежно. — Пътувал е много, за да се срещне с теб.

Каландра вдигна поглед. Изящната й розова уста оформи звука „О“, който издаваше силното й удоволствие. Гледаше бъдещия си съпруг с нескрито възхищение. Беше божествено красив! Протегна му ръка и нежно каза:

— Добре дошли в „Сейнт Тимъти“, сър.

Придружи думите си с реверанс. Той взе ръката й в своята — дланта й беше тясна и изящна — и я поднесе към устните си, без да откъсва очи от нейните.

— Брат ви ми каза, че предпочитате да се обръщат към вас с второто ви име, мис Кимбърли. Каландра, графиня Фарминстър, звучи божествено, не мислите ли?

И той й се усмихна топло. „Ще припадна“ — помисли си Кели. Но Аврора я подкрепи. Каландра си пое дълбоко дъх и каза с глас, за който се надяваше, че е безпристрастен:

— Звучи божествено, когато го казвате вие, сър. Аз научих за брачния договор, който ни свързва, но не съм се осмелявала дори да си помисля за женитбата. Бях много изненадана.

— Аз също бях много изненадан — отговори дукът. — Но сега, в твоето присъствие, аз вече не съм изненадан, а само очарован от красотата ти, която скоро ще бъде моя.

— О! — задъха се Кели.

Щеше, както винаги, да се изкикоти, но Аврора я ощипа и от гърлото й не излезе никакъв друг звук.

— Мога ли да ви представя и дъщеря си Аврора, Ваше благородие? — каза Орейлия, като се възползва от моментното онемяване на Каландра, за да представи и другото момиче.

Аврора го погледна право в очите и каза:

— Сър, аз, също като сестра си, ви поздравявам с „добре дошъл“ в плантацията „Сейнт Тимъти“.

Той целуна и нейната ръка и отговори:

— Благодаря ви, мис Спенсър-Кимбърли. Трябва да призная, че ако бях заставен да избирам между двете ви, едва ли бих могъл да го направя.

— Какво щастие е тогава, сър, че не се налага да избирате. Изборът вече е направен. Така ще ви е по-лесно — каза Аврора.

— Имате остър ум, мис Спенсър-Кимбърли — отговори той.

— Да, наистина, сър — отвърна тя, без да бъде поласкана особено. „Арогантно копеле — помисли си тя. — Права бях като го пробутах на Кели. Тя ще бъде идеалната самодоволна глупава съпруга.“

— Елате да седнете до мен, Ваше благородие — каза Орейлия. Бързаше да вземе ситуацията под контрол, докато не е станало късно. — Приятно ли беше пътуването ви? Джордж, кажи на Хермес да ни донесе освежаващи напитки. Правим превъзходна напитка от ром и плодов сок — каза тя на графа и отново се усмихна.

Потупа с ръка мястото до себе си. После даде знак на Каландра да седне от другата страна на графа. Момичето трепереше от вълнение. Аврора се наведе и тихо пошепна в ухото на сестра си:

— Успокой се, Кели. Той е, все пак, просто един мъж. И се опитай да не се кикотиш.

Каландра кимна. Не можеше да откъсне очите си от лицето на графа. Той беше толкова красив! Обзалагаше се на цяла реколта захарна тръстика, че Аврора вече съжалява за решението си. Разбира се, този мъж щеше да иска да има деца, но щеше да мисли за проблема, когато му дойдеше времето. Можеше да му роди деца. Сега щеше да мисли само за приятните неща. Беше удивена от начина, по който щастието й се усмихна. И, за първи път в техния живот, тя истински съжаляваше за Аврора. Да изпусне така един истински граф!

Появи се Хермес със сребърен поднос. Носеше лимонада за двете момичета, пунш с ром — за останалите. Графът с изненада установи, че напитките са студени.

— До задната част на къщата има студено поточе — каза му Кели, която едва дишаше. Беше нетърпелива да се включи в разговора, който се водеше единствено от графа и майка й. — Слагаме в него съдове с ром, плодов сок и мляко, за да изстудим напитките. Плантацията „Сейнт Тимъти“ е богата, в нея се грижим добре за всичко.

— Вече го забелязах, мис Кимбърли — отговори той.

— Може би утре ще дойдете на езда с мен и ще ми покажете цялата плантация?

Лицето на Кели помръкна.

— Не яздя добре — каза тя.

— Джордж и Аврора ще ви покажат каквото има да се види — побърза да каже Орейлия. — Каландра трябва да избягва слънчевите лъчи, защото кожата й е много нежна.

— В Англия слънцето не е силно — каза Валериън Хоксуърт. — Ще ви помогна да се усъвършенствате в ездата, мис Кимбърли. Ще ходим заедно на лов. Ще ви хареса ли това?

— О, да! — каза Кели с ентусиазъм. Но си мислеше, че по-скоро би умряла, отколкото да препуска из английските гори на гърба на кон.

Аврора потисна смеха си. Кели винаги се беше страхувала от конете. За нея ездата беше истинско мъчение. Мразеше я. Е, графът щеше да го научи съвсем скоро, но едва ли щеше да бъде силно разочарован. Въпреки омразата си към конете, Кели щеше да бъде прекрасна съпруга. А нали той точно това търсеше. Приятна компаньонка, добра домакиня и майка на децата му. Това беше всичко, което мъжете искаха от жените и от живота. Или поне така твърдеше баща й. Но винаги, когато произнасяше тези думи в присъствието на Орейлия, той изглеждаше много тъжен. Баща й и втората й майка бяха преживели смъртта на двете си деца. Тогава докторът, който живееше на острова по онова време, беше казал, че Орейлия не може да рискува с трета бременност. Било твърде опасно за собствения й живот, както и за детето. Скоро след това лекарят се беше върнал в Англия. Беше обучил един крепостен селянин и една робиня да израждат деца и смяташе, че тези грижи са достатъчни за живеещите на острова.

— Аврора е прекрасна ездачка — чу тя думите на майка си. — Бих искала да дойде с вас в Англия, за да види английското общество. А може би дори ще успее да си намери съпруг. Има добра зестра, Ваше благородие. Сам можете да видите, че е много красиво момиче. Ще бъде приятна компания за Каландра, а също така и нейна утеха. Никога през живота си дъщеря ми не се е отделяла от острова. Страхувам се за нея.

— Наричайте ме Валериън, мадам — отговори той. — Разбира се, мис Аврора е добре дошла в „Хоукис Хил“. Баба ми ще бъде повече от доволна да я представи в обществото. Но предпочитам дъщеря ви да пътува с кораба, който ще тръгне след „Ройъл Джордж“. Пътуването към Англия ще бъде нашето сватбено пътешествие. Разбирате, че бих искал да бъда в компанията единствено на съпругата си. Няма да позволя нищо да изплаши Каландра, мадам. На нас ще ни трябва време, за да се опознаем.

— Нима няма да успеете да се опознаете през няколкото месеца, които ще прекарате в плантацията? — попита го Орейлия. — Ще ви осигурим нужното усамотение, Валериън.

Джордж кръстоса поглед с Аврора. Двамата зачакаха отговора на графа.

— Имам намерение да се върна в Англия почти незабавно, мадам — отговори той. — „Ройъл Джордж“ е най-добрият пътнически кораб, който пътува между Англия и Западните Индии. Ако не се качим на борда му сега, ще трябва да чакаме няколко месеца. А тогава вече ще е настъпил сезонът на бурите. Сега е най-доброто време в годината за пътуване по този маршрут. Искам прекосяването на океана да бъде възможно най-приятно за Каландра. След две седмици „Ройъл Джордж“ ще влезе в пристанището, за да ни вземе на борда си. Вече съм го уредил с капитан Конуей. Той ще доведе и свещеник от Англиканската църква, който ще извърши бракосъчетанието. Ще се оженим на този ден тук, в тази къща. Надявам се, че ще имате добрината да се погрижите за завръщането на свещеника в Барбадос, защото ние ще заминем за Англия.

— О, Господи! — прошепна Орейлия, силно разтревожена от думите му.

„Толкова е властен“ — помисли си Кели с възхищение.

— Разбирам, че това е нещо като шок за вас, мадам. Трябва да ви кажа, че аз научих за тази женитба малко след като дядо ми почина миналата есен. Не искам да пропусна сезона на конните надбягвания. В Англия ще настъпи лятото. Дори тогава няма да е и наполовина толкова топло, колкото е тук в момента. Така ще дам възможност на Каландра да се приспособи към нашия климат, преди да е настъпила зимата. Ще имам също възможност да въведа Каландра в обществото. Принцът на Уелс е прекрасен човек. Напоследък се носи мълвата, че той самият ще се жени. Ще има много празненства, на които Каландра ще може да се наслаждава, докато не роди дете.

— Но тя няма подходящи дрехи — запротестира Орейлия. — Нямахме никакво време да подготвим дори пътната й чанта.

— Тук, в плантацията, не знаете каква е последната мода — отговори той. — Когато стигнем в Лондон, ще подновя изцяло гардероба на съпругата си. Ще наредя да ушият нови дрехи и за мис Спенсър-Кимбърли, които ще бъдат готови до нейното пристигане на следващия месец. — Той потупа успокоително Орейлия по ръката. — Не се тревожете, мадам. Ще се грижа прекрасно за дъщеря ви. Все пак, тя ще бъде графиня Фарминстър.

Кели подскочи и запляска възторжено с ръце.

— О, да, мамо! Представи си! Съвсем нови дрехи за мен, а също така и за Аврора! По последната лондонска мода! — Тя се обърна към графа: — А ще имам ли и хубави бижута, сър? А карета с четири коня? И слугиня, която да помага на Сали? Ще видя ли краля? Вашите коне участват ли в конните надбягвания? Ще мога ли да залагам на тях?

Обикновено бледите й бузи сега горяха от възбуда.

— Каландра!

Майка й беше толкова силно шокирана, че не знаеше какво да каже. Аврора и Джордж също бяха много изненадани. Никога преди не бяха виждали Кели така ентусиазирана. Но не смееха да се засмеят.

Но Валериън Хоксуърт се засмя. В стаята цареше веселие, което не беше изкуствено. Какво очарователно дете! След няколко седмици щеше да бъде женен за това момиче. Изборът на баща му щеше да се окаже добър. Той се изправи, взе ръката на Кели в своята и я погледна мило.

— Да, моя прекрасна Каландра — каза той смело, — ще имаш всичко, което поискаш от мен, и дори повече, обещавам ти!

Той беше произнесъл името й.

— О, Валериън! — прошепна тя И за един кратък миг вдигна поглед към него, а после дългите й мигли се сведоха и докоснаха мраморно белите й бузи. Помълча малко и каза: — Няма да се страхувам от нищо, когато ти си с мен. — Вдигна към него лешниковите си очи, които бяха леко влажни. — Искаш ли да видиш нашата градина?

Джордж Спенсър-Кимбърли сподави смеха си, а Аврора вдигна очи към небето. И двамата като че ли не вярваха на ушите си.

— Каква прекрасна идея! — хвана се Орейлия за предложението на дъщеря си. — Ще кажа на Сали да ти донесе шапката и ръкавиците, детето ми. — Тя се изправи. — Ела, Аврора, ела, Джордж. Нека оставим младите хора насаме.

И тя бързо излезе от стаята, а двете й деца я последваха.

Когато излязоха, Аврора и Джордж разиграха следната пантомима.

— О, ла-ла, сър, вие откраднахте сърцето ми — присмехулно каза Аврора и запърха с клепки.

— И вие моето, мис Кимбърли! И вие моето! — отговори Джордж и шумно целуна ръката на Аврора.

— Престанете, вие двамата! — скара им се Орейлия.

— Но Кели се държи като глупачка — каза Аврора.

— Тя е младо и неопитно момиче и следва сърцето си. Завладяна е от графа. Мисля, че и той е впечатлен от нея, за което благодаря на Бога. Особено — подчерта тя думата и снижи глас, — особено след като си помисля за онова, което направихте вие двамата. И се надявам, Аврора, че не съжаляваш сега.

— Не, мамо — побърза да я успокои тя. — Аз намирам графа, арогантен и отвратителен.

— Но ти ще живееш в неговата къща в Лондон. И ще трябва да се държиш добре с него — каза Орейлия. — О! Не може да пътуваш сама чак до Англия!

— Марта ще бъде с мен — напомни й Аврора.

— Не! Не! Марта е само слугиня и нейното присъствие няма да бъде достатъчно. Нито едно момиче от уважавано семейство не пътува само с прислужницата си.

— Ще бъда много щастлива да остана тук, мамо — каза й Аврора.

Орейлия поклати глава.

Все някога ще трябва да се омъжиш, Аврора. Повечето от синовете на плантаторите са развратници, които поддържат връзки с робините си. Няма да имаш голям избор, особено след като плантацията няма да бъде твоя зестра. Богатите синове търсят богати наследници за съпруги. Ще трябва да ги намерят в Англия или Франция, където не знаят за техните пороци. Не. Ще отидеш в Англия и ще си потърсиш съпруг. Там твоето състояние ще се стори достатъчно на някой баронет от добро семейство. — Тя се замисли и добави: — Джордж ще трябва да дойде с теб! Това е решението на проблема. Съвсем в реда на нещата е да пътуваш под опеката на по-възрастния си брат. А може и Джордж да си намери подходяща съпруга там. Ще трябва да попитаме графа дали знае кой е следващият кораб след „Ройъл Джордж“.

— Но ако заминем веднага, жътвата няма да е още свършила — запротестира Джордж. — И кой, по дяволите, ще се грижи за плантацията, мамо? Не мога да замина сега. Графът ме помоли да остана негов надзирател и пълномощник. Имам отговорности към него, а също така и към сестра си.

— Имаш по-големи отговорности към Аврора — многозначително каза майка му. — И тя трябва да има своя шанс!

— Няма защо да следвам Кели по петите чак до Англия, мамо — отговори й разумно Аврора. — Нека да им оставим време да се установят и да свикнат със семейния живот. Джордж ще може да завърши жътвата и да се погрижи за новата реколта. Ще заминем късно наесен. Ще имаме цяла година на разположение до следващата жътва, за да се подвизаваме като модни младежи из Лондон. И ще погостуваме на Кели, докато стане време да се върнем. — Тя се усмихна на втората, си майка. — Не е ли добър планът ми, мамо? Нека графът заведе Кели в Англия, без ние да му пречим. Той няма да изпитва добри чувства към роднините си по брачна линия, ако те много бързат да се възползват от него.

— Но тогава ти ще си почти на осемнайсет години — опита се да протестира Орейлия.

Аврора се засмя.

— О, мамо, сигурна съм, че няма да се сторя прекалено възрастна на този, който ще пожелае зестрата ми.

— Ти си невъзможна — каза Орейлия. — Чудя се дали някога ще се намери мъж, който да се примири с нрава ти.

Но докато говореше, тя непрекъснато се усмихваше с обич на доведената си Дъщеря.

— Аз бих предпочела да остана тук с теб — отговори й Аврора спокойно.

— Планът на Аврора удобен ли е за теб, Джордж? — попита го Орейлия.

— Напълно — съгласи се той.

— Значи е решено — каза Аврора и другите кимнаха в съгласие.

Глава 3

По молба на господаря му камериерът на графа, Браун, го събуди рано на другата сутрин. Небето беше ясносиньо, но слънцето още не беше изгряло. Въздухът беше топъл. Той бързо се изкъпа и се облече. Щеше да излезе на езда с Джордж и Аврора, преди слънцето да се е издигнало високо. Джордж му каза, че в десет часа сутринта горещината ще е непоносима за него, тъй като не е свикнал с тукашния климат.

Браун му подаде дълбока чаша.

— Малко чай, сър. Готвачката беше така любезна да го приготви. Слугите наистина са опитни. Тук щеше да е много приятно, ако не беше горещината. Не успях да мигна цяла нощ.

— Ще свикнеш, Браун, но тогава ще е време да си ходим — каза му усмихнат Валериън Хоксуърт. Изпи ароматния чай и постави чашата отново на сребърния поднос.

— Господарят Джордж ви изпрати тази шапка, сър. — Браун му подаде широкополата сламена шапка и отбеляза: — Тя със сигурност не е модерна, нали така, Ваше благородие?

Графът нахлупи шапката, взе камшика и излезе от спалнята си. Когато влезе в салона, откри, че братът и сестрата вече го чакат. Изненада се малко, като видя, че мис Спенсър-Кимбърли носи панталони.

— Не яздите ли по дамски? — попита той.

— Разбира се, че не — отговори му тя. — Теренът тук на острова никак не е равен. Не се намираме в изкуствен лондонски парк, Ваше благородие. Нима всички английски дами яздят настрани, с крака, неудобно полюляващи се до хълбоците на коня? Много е неудобно да се язди така. Искрено вярвам, че точно затова Кели не желае да се качи на гърба на който и да е кон. Тя не се чувства сигурна, когато седне настрани на седлото. Но пък, от друга страна, не можах да я накарам да язди по мъжки. Тя мисли, че така не е женствено.

Погледът, който му отправи, го предизвикваше да се съгласи.

— Надявам се — каза Валериън Хоксуърт, като изискано избегна темата, — че ще намерите в сърцето си и други думи за мен, освен Ваше благородие. Тъй като ще бъдем роднини след брака ми с вашата сестра, можете да ме наричате Валериън. А аз ще ви казвам Аврора.

— О, нима мога да използвам името ви? — каза Аврора с широко отворени очи и необичайно нежен глас, като запърха с дългите си мигли.

— Сестричке, дръж се прилично! — присмя й се Джордж. — Валериън не е свикнал с острия ти език и начина, по който се заяждаш с хората. — Той се усмихна на графа. — Страхувам се, че тя е една малка нахална хитруша. Дори татко не знаеше как да се справи с нея. Той глезеше и двете момичета, което никак не беше полезно за тях.

— Мисля, че аз знам как трябва да се държа с нея — каза графът, а погледът на тъмносините му очи беше твърд. — Подозирам, че Аврора не е усетила нито веднъж твърдата мъжка ръка. Може би е трябвало по-често да нашарвате дупенцето й, когато е била малка.

Джордж видя опасните пламъчета в очите на Аврора и побърза да каже:

— Трябва да тръгваме. Слънцето ще изгрее, преди да се усетим! Хайде.

— Не знам нищо за захарта, освен това, че е сладка — призна си Валериън. — Докато яздим, кажете ми нещо за нея.

— Работата по добиването на захарта е много тежка — каза Джордж. — От тази страна на острова имаме четири огромни полета захарна тръстика. И още четири от другата страна. Някога те принадлежели на семейство Мередит. Не използваме и двете полета едновременно. Тази година ще жънем тези четири полета. Другите не са оплодени, но непрекъснато ги торим, защото захарната тръстика изсмуква почти всичко от почвата. Реколта прибираме на всеки осемнайсет месеца. По време на дъждовния сезон, обикновено между май и декември, засаждаме тръстиката. По време на сухия сезон, обикновено от януари до май, жънем. Никога не оставаме без работа.

— И как се засажда захарната тръстика? — попита графът.

— Засаждаме връхната част на вече зрели растения. Робите копаят дупките и поставят тор в тях. Дядо ни е засаждал тръстиката в дълги окопи. Но днес правим дупка за всяко растение, защото така предпазваме почвата от ерозия. След като веднъж е засадена, тръстиката се нуждае от непрекъснато торене и плевене, докато стане време да се реже.

— Колко роби имате?

Джордж се замисли, а после каза:

— Не знам. Разбира се, те са достатъчно за работата, която трябва да вършат.

— Колко нови роби трябва да се купуват всяка година? Чувал съм, че смъртността на робите от захарните плантации е ужасно висока, което се дължало на тежката работа и лошите условия — отбеляза графът. Бяха наближили полетата и той вече виждаше чернокожите мъже и жени, които режеха тръстиката и я връзваха на купи.

— Смъртността в „Сейнт Тимъти“ е сравнително ниска. Умират само старите роби. Понякога стават и злополуки.

Сега се намеси и Аврора:

— Татко мразеше робството. Ако можеше да управлява плантацията без роби, щеше да го направи. Знаеше обаче, че това не е възможно. Не беше идеалист и не хранеше напразни илюзии. Но правеше всичко възможно, за да облекчи живота им. Построи им удобни жилища и им даваше добра храна. Обучихме един от тях за доктор. Чернокожите работят усилено на полето. Ние обаче никога не ги преуморяваме. В неделя всички имат почивен ден и са свободни. В резултат на тези грижи нашите робини раждат здрави деца, които порастват и работят заедно с родителите си. Не помня кога за последен път купихме роб. Нашата плантация не е като тези, които са разположени на съседните острови. Господарят може да убие роба си без причина. Това е негово право. Колко ужасно! Чернокожите са принудени да работят, докато умрат от изтощение, а на собствениците им не им пука. От Африка непрекъснато идват нови роби, нови души, обречени на страдание. Това е жестоко! Това е престъпление! Но тук, в „Сейнт Тимъти“, ние не постъпваме така с робите си.

Говореше така разпалено, с такава страст, че го изненада. Той я мислеше просто за разглезено момиче с остър език, но Аврора, изглежда, имаше и съвест. Той също не одобряваше робството и думите й му допаднаха.

— Обикновено, когато се отнасяме с хората човечно, ние имаме най-голяма полза от тях — каза Джордж на графа. — Те свикват да работят заедно. Разделили са се на бригади и всяка си има своето собствено поле. Съревновават се помежду си за свое собствено удоволствие. Когато жътвата свърши, ние ги награждаваме. Лъвският пай прибира бригадата, която е спечелила съревнованието. Така е по-добре, отколкото да ги караме да работят до смърт, а после да ги заменяме с нови хора, които трябва да обучаваме. Имаме четирима чернокожи старши майстори във фабриката и всеки от тях си обучава помощник. Всичките ми чиновници са чернокожи. Друго предимство на нашето отношение към робите е това, че поне три поколения от тях са родени в „Сейнт Тимъти“. Не избухват бунтове. Децата, които са родени тук, не изпитват копнеж по Африка, откъдето са дошли предците им. „Сейнт Тимъти“ е нашият дом. За всички нас — бели и чернокожи.

— По колко часа на ден работят вашите роби? — попита Валериън, когато се спряха да огледат едно поле, наполовина ожънато.

— Излизаме в полето в шест часа сутринта и работим до обяд. Тогава слънчевата топлина става непоносима. Връщаме се на полето в два часа и работим до залез слънце.

— Има ли много мързеливци, които се преструват на болни?

Джордж поклати глава.

— Когато нашите работници отидат при доктора, това означава, че нещо сериозно става с тях. Нашите хора са честни. Никой не би позволил на член от неговото семейство да се преструва.

— Много ли се опитват да избягат?

— Къде биха могли да отидат? — каза Аврора. — Според британските закони робите нямат никакви права. Ако робът не покаже документ за освобождение, смята се за избягал. Затварят ги в затвора, докато намерят собствениците им. Ако не ги намерят, повторно продават роба. Откак се помня, никой не е правил опит да избяга от „Сейнт Тимъти“. Тук се отнасят с тях по-добре отколкото в другите плантации.

Навлязоха в полето и преминаха покрай постройки, разположени точно в средата му. Работниците там се строиха и ги поздравиха.

— Това са мелницата, сградата, в която варим захарната тръстика и рафинерията — обясни Джордж. — Тръстиката се реже възможно най-ниско, след това се махат листата, а после стъблото се нарязва на три-четири парчета. Те се завързват и се отнасят в мелницата. Там робите тъпчат растението, докато изцедят всичките му сокове. След това варим сока, пречистваме го и той изкристализира в захар. Вземаме малко от сока, който наричаме меласа, и който остава след пречистването. От него правим ром. Процесът е дълъг и уморителен. Работи се в силна горещина. Само най-силните мъже могат да работят в захарна плантация.

— Правите ром, който е достатъчен за вас?

Джордж кимна.

— А възможно ли е да се произвежда повече ром? — попита Валериън.

— Винаги съм искал това! — каза Джордж с ентусиазъм. — Съществува огромен пазар за рома. Но ще трябва да построим фабрика за бутилирането му. Татко не искаше да се занимава с това, но аз мисля, че ще успеем, ако построим необходимите съоръжения. Ако загубим реколтата поради ураган, ще имаме средства, за да засадим отново, и ще оцелеем. Татко казваше, че работата по строежа ще бъде дълга и ще струва много пари. Не искаше да дава част от земята като гаранция срещу евентуален заем.

— Имате ли достатъчно роби, за да започнете производството на ром? — по-възрастният мъж попита по-младия. — Или ще трябва да се купуват нови?

— Можем да обучим мъжете да наблюдават процеса, а жените — да бутилират, Валериън — отговори Джордж. — Внасянето на нови роби може да ни създаде проблеми.

— Аз съм излишна в този разговор — каза изведнъж Аврора. — Джордж, в момента наистина нямаш нужда от мен. Ще отида да поплувам, преди слънцето да напече силно.

— Ти плуваш? — графът беше изненадан.

— В морето — отговори му тя дръзко, обърна коня си и пое обратния път.

— Тя наистина ли може да плува? — попита Валериън.

— Като рибите — каза Джордж. — Плува дори по-добре от мен, за мое най-голяма смайване. Тя е здраво момиче и прекрасна компания. Като брат ми е позволено да се похваля. Може също така да стреля с пистолет.

— Мили Боже! — възкликна графът. — И Каландра ли е като нея?

Джордж се засмя.

— Не. Кели мрази плуването почти колкото ездата. А при вида на пистолета припада. Но е здрава и подвижна. Дълги години вземаше участие във всички наши игри. Кели свири на пиано и пее като ангел. Има окото на художник и рисува красиви пейзажи. Способностите й ще направят от нея очарователна графиня. Те и двете са прекрасни сестри!

— И аз някога имах сестра — каза Валериън, когато подновиха ездата. — Тя се удави заедно с родителите ни на връщане от Франция. Майка ни беше наполовина французойка. След като починал баща й и тя се омъжила за татко, баба ми, французойката, се върнала у дома си във Франция. Родителите ни бяха завели Софая на посещение при баба. Вече се виждал английският бряг, когато ги връхлетяла силна буря. Корабът потънал, а с него и всички, които били на борда му. Софая беше на осем години. — Той се усмихна тъжно. — Ако не беше портретът й, който се намира в галерията, не бих могъл да си спомня лицето й. Тя беше прелестно дете. Беше много палава Веднъж, когато бяхме във фермата, пусна на свобода всички пиленца. После каза, че не можела да понесе мисълта, че ще бъдат изядени някой ден Имаше нежно сърце.

Джордж кимна, с което искаше да изрази съчувствието и разбирането си.

— Веднъж Кели и Аврора освободиха костенурката, която трябваше да ни послужи за обяд.

Двамата продължаваха да яздят. Стигнаха до хълмовете, които деляха острова на две по дължината му. Той посочи полетата, които бяха принадлежели на семейство Мередит, а сега принадлежаха на Аврора. Оттук се виждаше целият остров, а също така и заобикалящите го морски води.

— Кой е онзи остров? — попита Валериън. — Изглежда доста див.

— Това е Сейнт Винсънт. Населяват го карибски индианци. Те не ни безпокоят, както и ние тях — отговори му Джордж. — Загубили са толкова много във войните с британците, французите, испанците и дори с холандците, че сега са доволни да живеят в мир.

— А къде е Барбадос?

Джордж се обърна.

— Днес е малко мъгливо и не можеш да го видиш. Сейнт Тимъти е разположен между двата острова.

Валериън Хоксуърт впери поглед в лазурното море и в синевата над главите им. Островът приличаше на смарагд, положен върху аквамаринена подложка. Слънцето весело грееше. Всичко беше красиво. Той не знаеше, че съществува такава абсолютна красота. Дори не си я беше представял. Видя няколко малки птички на близкото дърво. Бяха наситено-зелени със сапфирено-сини опашки. Върховете на крилете им също бяха сини. Всички имаха оранжеви качулки. Човките им бяха с телесен цвят. Той посочи малкото ято и попита:

— Какви са тези птички?

— Вид местни папагали — беше отговорът. — Красиви са, нали?

— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. О, виждал съм папагали в Англия, но те обикновено са оцветени в жълто и синьо. Или са бели.

— Този вид папагали се срещат само тук — каза Джордж. — Напълно безобидни са. Не нанасят вреди на захарната тръстика, затова не ги преследваме.

Започнаха да слизат от хълма. Срещу тях тичаше здрав чернокож мъж, който викаше Джордж Спенсър-Кимбърли.

— Какво има, Айзък?

— Необходим сте в счетоводството, сър. Изпратиха ме да ви намеря. Ще дойдете ли?

Джордж се обърна към Валериън.

— Трябва да отида. Ако искате, утре ще прегледаме счетоводните книги.

— Не можем ли да го направим днес следобед? — попита графът.

— Мисля, че Кели може да се обиди, ако го направим — отговори му Джордж с весело пламъче в очите.

Валериън се засмя.

— Просто следвай пътя и ще се върнеш в къщата. Няма опасност да се загубиш. Има само една пресечка. Тя води до морето. Ще вървиш все направо. Няма да завиваш надясно.

— Мисля, че ще намеря пътя — отговори графът и отмести коня си, за да направи път на Джордж.

Когато обаче стигна до пресечката, която завиваше вдясно, той се изкуши и свърна. Искаше да види морето и да поязди малко по брега. Сейнт Тимъти беше толкова красив остров. Искаше да го изследва — копнеж, който не беше чувствал от детска възраст. Не мислеше, че може да се заблуди. Беше сигурен, че ще намери пътя, който водеше към къщата. Изведнъж дърветата започнаха да се сгъстяват. После растителността отново се разреди. Чуваше разбиващите се вълни. Звукът беше нежен и примамлив.

Точно когато се канеше да пристъпи на пясъка, нещо привлече погледа му. Беше глава. Видя наблизо коня на Аврора, вързан за едно дърво. След това погледът му попадна на дрехите, внимателно сгънати и наредени на купчинка. До тях беше опънато широко парче плат. Нима тя плуваше гола? Той беше изненадан, а може би дори шокиран, макар да не беше сигурен във второто. Знаеше, че трябва да престане да гледа и да се върне на главния път, но не искаше да го направи. Остана скрит в сянката и загледа как тя се приближава с плуване към брега.

Когато се изправи, той получи отговора на въпроса си. Беше съвършено гола. И беше най-красивата жена, която бе виждал. Кристално чистите води стигаха до коленете й. Тя прибра косата си в шепи и стъпи на пясъка. Легна върху парчето плат и разстла косата си, за да изсъхне. Валериън се стараеше да не вдига шум. Не смееше дори да диша. След известно време Аврора се обърна на другата страна и отново разстла косата си по същия начин. Изминаха още няколко минути.

„Боже мои, какво правя? — помисли си графът. Приличам на малко момче, което шпионира работничките в мандрата.“ Но не можеше да се помръдне. Тя имаше дълги крака. По цялото й тяло кожата беше леко златиста. Разкошни малки къдри с цвета на старо злато украсяваха триъгълника между краката й. Искаше му се да постави дланта си там и да изследва с пръсти и най-скритите места. Видя я да се изправя и погледът му беше привлечен от гърдите й. Бяха малки, но със съвършена кръгла форма. Зърната им нахално стърчаха. Тясната й талия преминаваше в изненадващо закръглен ханш. Не беше лесно да се отгатне формата му под дългите и широки поли на роклята й. Бедрата й бяха стройни, съвършени. Тя се обърна и се наведе да вземе долната си риза. Дупето й имаше такива сладки извивки, че му се прииска да го погали. В този момент той осъзна колко зле се чувства. Членът му се беше втвърдил, беше станал непоносимо болезнен.

„Господи! — помисли си той със силно раздразнение. — Това момиче е сестра на бъдещата ми съпруга! Как въобще ще я погледна в очите?“ Видя как Аврора обу панталоните си, после чорапите и накрая — обувките. И изведнъж го облада силен гняв. Вината беше нейна! Тя беше заядлива малка развратница! Нима едно уважаващо себе си момиче би плувало голо в морето, където може да го види всеки? Можеше само да се надява, че когато пристигне в Англия, това девойче няма да стане причина за скандал. Ще трябва бързо да й намери подходящ съпруг. Но мисълта, че друг мъж ще притежава Аврора, му беше особено неприятна. Валериън Хоксуърт побърза да се върне на главния път, преди тя да го е видяла. Ако го откриеше, може би щеше да каже на Каландра. А той не искаше да ядосва бъдещата си съпруга с мъжката слабост, която беше проявил.

Дните минаваха. Той прекарваше предобедите с Джордж и се учеше как се управлява захарна плантация. Двамата преглеждаха счетоводните книги заедно. Плантацията беше достатъчно доходна. Разбра, че всички от семейство Кимбърли, и особено Робърт, са били особено горди с това, което са имали. Печалбите бяха депозирани в една от лондонските банки. Кимбърли беше завещал щедра сума пари на вдовицата си, а също и на двете си доведени деца. Валериън научи, че той ги е осиновил почти веднага след брака си. И двамата — и Аврора, и Джордж — представляваха добра партия за женитба. Мислеше, че лесно ще намери съпруг за сестрата на съпругата си. Естествено, в случай, че тя се държеше добре. Освен склонността й да плува гола в морето и острия й език, той не виждаше никакви други недостатъци в нея. А морето, което миеше бреговете на Англия, обикновено беше прекалено студено и в него въобще не можеше да се плува. Валериън Хоксуърт започваше да чувства задоволство от нарастващото си богатство.

Следобедите и ранните вечерни часове прекарваше с Каландра, с нейната майка и със сестра й. Бъдещата му съпруга беше прекрасна и мила, но може би малко глупава и скучна. Все пак точно такава се очакваше да бъде. Беше прекарала целия си живот на Сейнт Тимъти, който, макар и красив остров, не предлагаше никакви културни развлечения, нито пък възможности за усъвършенстване и образоване. Каландра можеше да чете и да пише. Призна му, че е безнадежден случай що се отнася до науката за числата. Говореше малко френски. Най-добра беше в областта на изкуствата. Бродериите й бяха изящни, а също така и миниатюрите, които рисуваше. Както беше казал Джордж, тя беше прекрасна с нежния си сладък гласец. Свиреше задоволително на пианото, което се намираше в голямата всекидневна. Общо взето, щеше да стане добра графиня и нямаше да посрами Фарминстърови. Баба му щеше да й помогне там, където способностите й бяха най-малки. Щеше да изглади маниерите й и тя щеше да бъде приета добре от обществото.

Много по-забавно беше да се разговаря със сестра й. Тя беше извънредно интелигентна. Беше прочела по няколко пъти всички книги, които се намираха в библиотеката на баща й. Почеркът й беше красив. Дори беше учила латински. Говореше свободно испански и френски. Тя и Джордж бяха имали частен учител няколко години. Той вече беше видял как язди и плува. А един следобед видя как тя и брат й се състезаваха по стрелба. Победи Аврора. Имаше остър ум и решаваше задачи, свързани с геометрични фигури. Но не притежаваше нито едно от женските умения на доведената си сестра. Не можеше нито да пее, нито да свири, нито да рисува, нито да бродира. Непрекъснато се присмиваше на Каландра за тези й занимания. Беше очевидно, че няма време и търпение, за да се занимава с това. Аврора и Каландра бяха съвършено противоположни една на друга, но се обичаха с нежна сестринска обич.

Сватбената рокля на Кели беше готова. Слугите усилено шиеха дрехите, които тя щеше да вземе със себе си и щеше да носи, докато подновят гардероба й в Лондон. Графът беше много доволен от решението на Аврора и Джордж да ги последват едва след няколко месеца. Той взе мерките на Аврора и обеща, че ще й изпрати дрехите още преди да е настъпил моментът, в който ще отплава за Англия. Джордж също щеше да се възползва от щедростта му. Когато пристигнеха в Англия, там щеше да е зима. И двамата щяха да имат нужда от топли и удобни дрехи.

— Ще ми изпратите писмо с кой кораб ще пътувате. Препоръчвам ви „Ройъл Джордж“ или кораба, който е построен по същите планове. Мисля, че се казваше „Куин Керълайн“. Ще изпратя каретата си да ви вземе.

— Толкова си мил с нас, Валериън — каза Орейлия.

— Няма ли да дойдете и вие, мадам? — попита я той за пореден път. — Ще бъдете добре дошла в „Хоукис Хил“. Надявам се, че дотогава Каландра ще е вече бременна. Тя ще се зарадва на пристигането на майка си. Особено при тези обстоятелства.

Орейлия поклати глава.

— Когато Робърт ме доведе тук от Ямайка, се заклех никога вече да не пътувам по море. Нито главата, нито стомахът ми понасят морското вълнение — засмя се тя.

— Тогава ние ще посещаваме често Сейнт Тимъти, за да можете да виждате внуците си, мадам — великодушно предложи Валериън.

Каландра се изкикоти, а Орейлия се усмихна лъчезарно.

Той започваше да се тревожи за Каландра. Колко пъти се бяха разходили в градината на плантацията? А тя все още не му разрешаваше никакви интимности, освен да я държи за ръката. Няколко пъти се беше опитал да я целуне по устните, но тя беше извърнала глава. Всеки път той я целуваше леко по бузата. Щом сега не му позволяваше дори една невинна целувка, какво щеше да стане, когато се оженеха? Подозираше, че Аврора отдавна щеше да се предаде на настоятелните му целувки. Не знаеше защо мисли така, но наистина го мислеше. А после изпита вина и побърза да отхвърли тази мисъл. Сигурно съвсем скоро Орейлия щеше да обясни на Каландра какви ще бъдат съпружеските й задължения. А после, негово задължение щеше да бъде да покаже на съпругата си как на практика да изпълнява тези задължения.

В нощта преди сватбата Орейлия влезе при двете си дъщери в спалнята на Каландра.

— Аврора, мисля, че ще е по-добре, ако ни оставиш сами — каза тя.

— Нима не мога да остана? — попита я доведената й дъщеря. — Ще говориш с Кели за физическата страна на брака, нали? Мога да слушам сега, защото вероятно няма да си при мен, когато се омъжвам.

— Но ти ще заминеш за Англия чак след няколко месеца — отговори Орейлия. — Ще говорим тогава, Аврора.

— Бих искала да чуя сега, когато съм с Кели, мамо.

— О, моля те, нека остане — помоли се сладко Каландра.

Орейлия сви рамене. И без това се чувстваше неудобно. Наистина щеше да е по-добре, ако можеше само веднъж да каже това, което трябва.

— Добре — съгласи се тя. — Бракът има много страни. Добрата съпруга уважава мъжа си. Ако той го желае, тя може дори да му дава съветите си. Но главното задължение на жената, момичета мои, е да даде на съпруга си деца. А за да стане това, тя трябва да съедини тялото си с неговото и да приеме семето му в утробата си. За някои жени това е особено приятно. Те дори се радват на страстта на съпрузите си.

— А как беше при тебе? — попита направо Аврора.

Орейлия се изчерви.

— Аз се радвах на страстта на баща ти — каза тя, без да бърза.

— Но не си обичала моя баща? — попита Кели.

Орейлия прехапа устни, а после честно си призна:

— Твоят баща не беше така нежен като Робърт Кимбърли. Мъжете си имат различни начини на интимно поведение. Всеки мъж прави любов с жена си по специфичен начин. Трябва да бъдете подготвени за този момент. Кели, вярвам, че графът ще бъде нежен и търпелив. Дай му тялото си, защото то му принадлежи по право. Не бива да го отхвърляш.

— И какво ще направи той? — попита любопитно Кели.

— Всички мъже имат… хм… хм…

— Израстък? — предположи Аврора.

— Откъде, за Бога, знаеш това? — майка й беше изумена.

— Спомням си един ден, в който с Джордж плувахме заедно. Бяхме деца. Той имаше един малък израстък отпред — каза Аврора спокойно.

— Момчетата растат, а с тях и техните израстъци каза Орейлия едва чуто. Мислеше, че едва ли има по-тежка задача в живота от тази да говориш с дъщерите си за тези неща. — Чрез израстъка мъжът съединява тялото си с това на жената.

— Как? — попита Кели.

— В тялото на жената има съответен отвор — каза майка й. — Намира се между краката ти. С нарастването на мъжкото желание израстъкът нараства и се втвърдява. Тогава той е готов да влезе в отвора ти. Ако съпругът ти е нежен и внимателен, той ще те подготви за този момент.

— Как? — отново попита Кели.

— Ще те гали — каза Орейлия.

— Като котка? — Кели като че ли не вярваше особено на думите на майка си.

— Вече знаеш това, което е необходимо — каза Орейлия. — Валериън ще отговори на другите ти въпроси, Каландра.

— А как ще влезе бебето в тялото ми? — настоя Каландра.

— Съпругът ти ще вкара семето си в утробата ти посредством израстъка си. Семето ще порасне, ако се хване. Женското тяло не винаги е готово да го приеме. Ако моментът е подходящ, семето ще расте, докато се превърне в бебе. Необходими са около девет месеца за този процес. Когато бебето стане достатъчно голямо, то ще излезе на бял свят през онзи същия отвор.

— А син или дъщеря ще бъде? — не преставаше да пита Кели.

— Това не се знае, докато не се роди детето — каза майка й. — Сега, Каландра, Аврора, мисля, че тази информация е достатъчна. Време е да си лягате. Утре е много важен ден за теб, Каландра. Ще се омъжиш и ще напуснеш Сейнт Тимъти като графиня Фарминстър. Трябва да си починеш добре.

— Нека Аврора остане малко — помоли Кели майка си. — За последен път сме заедно вечер. Когато се срещнем отново, всичко ще бъде различно.

Орейлия кимна с разбиране и излезе от стаята. Тя и Робърт бяха щастливи в брака си и имаха късмет с децата си. Искаше и двете момичета да са щастливи като нея.

Когато тя излезе, Кели каза:

— Чудя се по коя ли част на тялото ще ме гали той? — и се изкикоти нервно. — Всичко това е много глупаво.

— Забелязала съм, че мъжете много харесват женските гърди. Може би ще те гали по гърдите — каза Аврора. — Ти докосвала ли си се някога, Кели?

— А ти?

Аврора кимна След това развърза панделките на нощницата си и показа гърдите си на сестра си.

— Развържи и ти нощницата си — каза й тя. Кели се подчини.

— Никога преди не съм го правила — каза Кели. — Отвратително ли е?

— Може би — отговори Аврора и хвана с длани кръглите си гърди. — Прави каквото правя аз, Кели.

Гърдите на Кели бяха малко по-големи от тези на сестра й. Имаха формата на конус и големи зърна. Тя срамежливо постави дланите си под тях и започна да ги милва с палци, както правеше Аврора. Зърната се втвърдиха под пръстите й. Тя обаче чувстваше раздразнение, каквото не беше изпитвала досега. Аврора затвори очи и въздъхна. Спусна ръката си надолу, захвърли нощницата си и зарови пръсти в гъстите къдрави косъмчета, които растяха между краката й. Кели гледаше с широко отворени очи как Аврора пъха един пръст между срамните си устни и започва да прави с него кръгообразни движения.

— Какво правиш? — попита тя шокирана.

— Направи го и ти — настоя нежно сестра й. — Мм, толкова е хубаво. Ако това е, което мъжът ще прави с мен, нямам търпение да се омъжа.

— Не мога да правя това — запротестира Кели, но беше очарована.

— Да… можеш — прошепна Аврора. — О! О! О! Толкова е хубаво, Кели. Хайде! Опитай. Ще се почувстваш така хубаво след това.

Малко нервно и припряно, Кели последва съветите на сестра си. Скоро по тялото й пропълзяха особени тръпки. Никога досега не се беше чувствала така. Не беше сигурна, че й харесва. Пръстите й бяха влажни и лепкави. Изглежда, тялото й изпускаше някакви сокове. А после тя потрепери и изпусна няколко въздишки: „Оох! — извика тя. — Оох!“

— Е, не беше ли хубаво? — попита дяволито Аврора.

— Не мисля, че ми хареса — каза Кели, стана от леглото и побърза да измие пръстите си. — Откъде си научила това? — Тя упорито и силно търкаше ръцете си.

Аврора сви рамене.

— Аз всъщност не съм го научавала. Просто го направих един ден и ми хареса. Валериън сигурно ще те докосва по този начин. Мисля, че соковете, които текат отвътре, са онова, което мама имаше предвид, като каза, че той ще те подготви. Предполагам, че израстъкът ще влезе по-лесно, ако си хлъзгава, отколкото ако си суха.

— Мисля, че е отвратително. Няма да го правя повече! — каза Кели.

— О, не бъди глупава, Кели. Разбира се, че ще го правиш. Ще ти се наложи, защото главното ти задължение е да раждаш деца на съпруга си. Може би ще ти хареса повече, когато те докосва Валериън. Целувал ли те е вече?

— Не му позволих — каза Кели.

— Е, но след сватбата ще трябва да му позволиш — каза Аврора с тон, който не търпеше възражение. После стана от леглото и завързва наново нощницата си. — Отивам да си лягам, мила. Щастливи сънища, сестричке. Ще ми липсваш. Ще се видим утре сутринта.

— Аврора!

Тя се обърна.

— Обичам те! — каза Кели.

— И аз те обичам — отговори Аврора и излезе от стаята.

Куфарите на Каландра бяха готови и я чакаха долу в салона. Когато пристигнеше „Ройъл Джордж“, щеше да се състои церемонията. Щеше да бъде поднесена закуска, а после двамата новобрачни и техните слуги щяха да отплават за Англия. Свещеникът щеше да се върне на остров Барбадос с лодка на плантацията „Сейнт Тимъти“ и всичко щеше да продължи както преди. Само Кели нямаше да е вече там.

Всички станаха много рано на другата сутрин. Напълниха ваните и се изкъпаха. Във всяка спалня беше поднесен чай. Камериерката на Каландра, Сали, беше толкова развълнувана, че повърна два пъти.

— Какво ти става? — попита Марта по-младото от нея момиче.

— Ще си отида у дома! — каза Сали. — Отново ще видя Англия и ще бъда камериерка на графиня!

Крепостният договор на Сали беше изтекъл преди няколко години. Тя винаги беше изпитвала носталгия по Англия, но досега не беше събрала средства, с които да пътува дотам. Беше продадена като работничка заради дългове. Можеше да преживее единствено като камериерка на Каландра. А сега господарката й я молеше да я придружи и тя беше изпълнена с вълнение.

— Не ми казвай, Марта, че и ти не копнееш да видиш отново Англия!

— За да останеш камериерка на графинята, ще трябва да подобриш начина си на говорене, Сали, мила — каза остро Марта. — Мислех, че все сме те научили на нещо през изминалите десет години. Трябва да говориш по-изискано. Иначе ще свършиш в същия бедняшки квартал, от който дойде.

— Господи, не! — възкликна Сали. Изглеждаше разтревожена. — Може би трябва да си остана тук, в Сейнт Тимъти.

— Хайде, не ставай дете — каза Марта. — Просто внимавай какво и как говориш и научи всичко, което можеш, от слугите на семейство Хоксуърт. През следващите две седмици се сприятели с Браун и му задавай повече въпроси. И като казвам да се сприятелиш, това не означава да отидеш и да съблазниш горкия човечец. А ако някой се опита да оспори мястото ти, бъди твърда и непрекъснато повтаряй, че си с Нейно благородие от деня на раждането й. Много малко хора биха оспорили това. Бъди мила и приятна, но не се доверявай на никого, докато не изядеш торба сол с него. Вдовстващата графиня сигурно си има любима слугиня. Сприятели се с нея и уважавай нейното мнение. Тя ще ти бъде силна подкрепа.

— О, Марта! Ще ми липсваш! — На грубоватото лице на Сали беше изписано благоговение. В сивите й очи се забелязваха сълзи.

— Хайде пък и ти — каза Марта уж недоволно. Но на нея също й се плачеше. Със заминаването на Сали тя нямаше вече да има близка приятелка от своята собствена класа. Но това щеше да трае съвсем кратко време, напомни си тя. Тя погледна през прозореца и възкликна: — Погледни към пристанището. „Ройъл Джордж“ се отправя към дока, а булката още не е готова!

Донесоха булчинската рокля на Кели. Беше сатенена, с цвета на лилиите. Деколтето беше кръгло, ръкавите — три четвърти. И деколтето, и ръкавите бяха украсени с дантели. Полите на роклята се отваряха отпред, за да покажат брокатената фуста, богато избродирана със златен конец. Полите бяха забодени на ханша й и падаха от двете страни на бедрата й, като се надипляха няколко пъти. Черната коса на Каландра беше вдигната на кок, а над лявото й рамо падаше един дълъг кичур. Не носеше никакви бижута, с изключение на перлените обеци и малък златен кръст. Тя внимателно пъхна обутите си в копринени чорапи крака в обувките от брокат, които бяха с нисък ток и избродирани златни рози. А после се огледа в дългото огледало.

Каландра Хоксуърт. Звучеше като име на благородничка. Каландра, графиня Фарминстър, помисли си тя и се изпъчи пред огледалото. Да. Изглеждаше като графиня. Щеше да има огромен успех в Англия.

— Красива съм — каза тя на глас, без да се обръща специално към никого.

— Да, вярно е — отговори Марта с усмивка. — Но когато стигнете в Англия, не забравяйте, че красотата е преходна, мис Каландра. Искам да чуя добри новини, когато се върнете тук.

Орейлия влезе в спалнята и се спря. При вида на дъщеря си постави ръка на сърцето си.

— О, мила, мила моя! Съвършена си! Приличаш на кралица. — Подаде на Каландра букет бели лилии и попита: — Къде е Аврора?

— Тук съм, мамо.

— Аврора влезе през вратата, която съединяваше спалнята й с тази на Кели. Роклята й беше почти еднаква с тази на сестра й. Само цветът беше различен — бледорозов. Долната фуста беше от кремав брокат. На нея бяха ръчно избродирани малки сини незабравки. Обувките й бяха розови. Косата й беше прибрана от двете страни на главата на букли. Единственото й украшение беше златен кръст, съвсем като този на сестра й.

— О, колко си красива! — възкликна доволно Орейлия.

На доведената си дъщеря тя подаде букет от розови хибискуси и зелени папратови листа. Джордж подаде глава през вратата.

— Капитан Конуей и преподобният мистър Едуардс пристигнаха. Младоженецът вече губи търпение. Готови ли са дамите?

— Придружи ме до долу, Джордж. После ще се върнеш за сестра си — каза Орейлия. Направи знак на двете камериерки да слязат с нея.

За един кратък миг двете сестри останаха сами.

— Сигурна ли си, че не съжаляваш? — попита Кели. — Това, което направи, е много великодушно, Аврора. Знам обаче, че татко не би го одобрил.

— Не съжалявам — увери я Аврора. — А и татко би желал преди всичко да съм щастлива. Ти също го знаеш. Бъди щастлива, Кели.

— О, знам, че ще бъда! Ще съм графиня и ще живея в Англия. Нямам търпение да стигна там и да стана част от обществото!

— А Валериън? Нима не мислиш за него? — Аврора беше леко обезпокоена от детския начин на мислене на Кели.

— Валериън? Е, той ще бъде мой съпруг. Какво друго може да има в нашите отношения? — отговори Кели. — Сигурна съм, че ще се разбираме прекрасно.

Джордж се върна:

— Хайде, малки сестрички. Време е. Излязоха от спалнята. Аврора вървеше първа и толкова бавно, та всички да имат възможност да се възхитят на Каландра. Разбира се, там бяха само слугите, капитанът на кораба и англиканският свещеник. Той стоеше с гръб към отворената врата на къщата. От лявата му страна беше графът, облечен скромно, но елегантно. Според модата, панталоните му достигаха до коленете, където бяха завързани. Надолу краката му бяха обути в бели чорапи. Жакетът му беше от черно кадифе, а жилетката — от бял брокат. На нея бяха избродирани черни гирлянди. Обувките му бяха украсени със сребърни катарами. Носеше дантелено жабо. Ръкавите му също бяха украсени с дантела. Когато стигна до свещеника, Аврора също застана от дясната му страна и се обърна, за да погледне към сестра си.

Кели вървеше грациозно. Малката й длан почиваше върху ръката на Джордж. Когато те двамата спряха пред преподобния мистър Едуардс, Валериън направи крачка напред. Джордж положи ръката на сестра си в неговата и зае мястото, което Валериън беше освободил. Тази сутрин Джордж щеше да изпълнява две роли — на брат и баща на булката.

— Скъпи близки, събрали сме се днес пред лицето на Бога, за да съединим завинаги този мъж и тази жена — поде свещеникът. Произнасяше думите с характерен напевен глас.

„Откога не съм ходила на църква?“ — запита се Аврора. Свещеникът беше дошъл от Барбадос и за смъртта на баща й. А преди това? Не можеше да си спомни. Баща й искаше да имат свещеник и на Сейнт Тимъти. Но винаги казваше, че без паство, това си е чисто пилеене на пари. Религията на робите беше различна от тяхната. Петимата членове на семейството и техните бели слуги не бяха достатъчни, за да се грижи за тях отделен свещеник. Ето защо служителите на църквата идваха само когато бяха необходими. „Това едва ли беше най-удобното разрешение — помисли си Аврора. — Когато отида в Англия, ще ходя на църква всяка неделя“ — реши тя. Англия. Каква ли съдба я очакваше там? Само времето можеше да каже. В следващите няколко минути в главата й се въртяха различни мисли. Най-после чу гласа на свещеника:

— Сега ви провъзгласявам за мъж и жена. — Той съедини ръцете им. — Това, което Господ е съединил, човекът не може да раздели. Амин. — Преподобният мистър Едуардс се усмихна на новобрачната двойка. — Можете да целунете булката, Ваше благородие.

Като знаеше колко е срамежлива булката, Валериън само леко докосна устните й със своите. Тя беше силно изненадана. Орейлия целуна дъщеря си, а после и графа.

— Толкова се радвам за вас двамата! — каза тя с очи, пълни със сълзи.

След това новобрачната двойка беше поздравена от роднините, от капитан Конуей и от слугите. После всички се качиха в трапезарията, където ги очакваше сватбена закуска. Докато те се хранеха, куфарите бяха изнесени от къщата, поставени в каретата и откарани на кораба. Когато и последният тост беше вдигнат, капитан Конуей стана от мястото си.

— Не искам да ви притеснявам, Ваше благородие, но колкото по-рано вдигнем котва, толкова по-бързо ще стигнем в Англия.

— Разбира се — съгласи се дукът. Изправи се и прегърна Каландра. — Сигурно искаш да се преоблечеш, мила. Сали заведи господарката си горе и не се бавете.

— Да, Ваше благородие — отговори Сали, както подобава. Тя и Марта бяха поканени на трапезата като най-старите и най-скъпите слуги на семейството.

Новата графиня Фарминстър се върна изненадващо бързо. Роклята, която носеше, беше също по последна мода. Беше от тафта, на която бяха щамповани весели цветя. Носеше широкопола сламена шапка, завързана под брадичката й със сини панделки. На ръцете си имаше дантелени ръкавици.

— Готова съм — каза тя, останала без дъх.

Орейлия заплака. И двете й дъщери се спуснаха да я успокояват.

— Знам, че проявявам глупост — съгласи се тя, но продължи да подсмърча.

— Ето, мамо, трябва да промениш решението си и да дойдеш в Англия с Аврора и Джордж през есента — каза й Кели.

Орейлия поклати глава.

— Не искам да пътувам по море — отговори тя. — Когато ти се родят деца, доведи ги някоя зима тук. Баба им ще иска да им се порадва, преди да умре.

— Стига, мамо — каза Аврора, с мъка потискайки смеха си. — Ще си жива още дълги години. Млада си още. Благослови Кели. Нека пътуването им бъде лесно и приятно.

Орейлия въздъхна, но направи това, което й предложи доведената й дъщеря. Целуна първо Каландра, после Валериън Хоксуърт и ги благослови.

— Грижи се за милото ми дете — настоя тя пред графа.

— Ще се грижа, мадам — обеща той.

Кели прегърна сестра си, брат си и най-накрая Марта.

— Ще очаквам с нетърпение да ви видя след няколко месеца.

Джордж се усмихна.

— Заедно — каза той.

— Като един! — завърши клетвата Аврора.

Валериън Хоксуърт беше озадачен. Тримата се засмяха на объркването му.

— Твоята съпруга ще ти обясни — каза Орейлия. — Хайде, тръгвайте, докато сърцето ми не е омекнало съвсем. Тогава може и да не ви пусна.

Тя поднесе носната кърпичка към устата си. Графът помогна на булката да се ками в откритата карета. Тръгнаха към пристанището. Капитан Конуей, Браун и Сали ги последваха в друга кола.

— Не съм сигурна, че ще понеса раздялата — каза едва чуто Орейлия.

— Хайде, развеселете се, мадам — каза преподобният мистър Едуардс. — Такава е волята Божия: дъщерята трябва да напусне майка си и да отиде в дома на съпруга си. Дъщеря ви сключи невероятно добър брак. Бъдете благодарна.

— Джордж — побърза да каже Аврора, — ще бъдеш ли така добър да отведеш свещеника до лодката и да се погрижиш Франклин да го закара до остров Барбадос? Днес вятърът е благоприятен и достатъчно силен. Надявам се, че той ще се прибере навреме за обяд. Бяхте така мил, че се съгласихте да дойдете и да извършите бракосъчетанието, преподобни Едуардс. Благодарим ви сърдечно, но едва ли бихме могли да ви откъсваме по-дълго от вашите задължения.

Тя му се усмихна нежно.

— Щастлив съм, че дойдох, мис Аврора — отговори той. — Надявам се следващия път да оженя вас за някой прекрасен младеж. В моята енория има няколко подходящи кандидати. Може някой от тях да ви хареса.

— Може би ще посетя Барбадос догодина, когато с брат ми се върнем от Англия — отговори му тя.

— Майка ви ще се оправи, нали? — попита загрижено свещеникът. — Трудно е да се разделиш с дъщеря си, знам. Аз и моята съпруга омъжихме вече четири от дъщерите си.

— Мама ще се почувства прекрасно след някой и друг ден — увери го Аврора.

— Елате, сър — подкани го с усмивка Джордж. Той разбираше, че Аврора бърза да отпрати свещеника, преди Орейлия да е изпуснала нещо, което да издаде тайната им. Хвана свещеника за ръката. — Ще се погрижа да му платят добре — прошепна той на сестра си.

И без да се бави нито миг повече, избута свещеника през вратата.