Брачен договор

Глава 4

Англия, 1761

— Винаги ли е така студено в Англия? — попита Аврора капитан Конуей.

„Ройъл Джордж“ се готвеше за влизане в пристанището. Аврора трепереше от студ. Загърна се по-плътно в пелерината си. Наметката й беше вълнена, в зелен цвят и обточена със заешки кожи. Под роклята си носеше няколко памучни долни ризи и фусти. Беше обута в плетени вълнени чорапи. И въпреки всичко беше замръзнала до кости! Отново потрепери.

— Януари е, мис Аврора — каза капитанът. — В Англия е винаги много студено през януари. И особено тук, сред морето, където вятърът е леден. Когато стигнете на брега, ще се почувствате по-добре. Скоро кръвта ви ще се сгъсти, така че няма да чувствате студа.

— Надявам се да стане така! — отговори Аврора.

Англия. Най-безцветната страна на света. Морето беше тъмно, а също така и сградите на брега. Небето беше сиво. Всичко беше покрито със сняг. Беше чувала за снега, но до днес не беше го виждала.

Джордж се присъедини към нея на палубата. Капитанът се извини и се отдалечи.

— И на теб ли е така студено, както на мен? — попита я Джордж.

Аврора кимна.

— Няма никакви цветове — отбеляза тя. — Мрачно е. Не мога да си представя, че на Кели й харесва тук. И все пак, тя не се оплака нито веднъж в писмата си.

— Мама живее само заради тези писма — отговори Джордж. — Трябва да се погрижим Кели да й пише по-често. Не може да е чак толкова заета със задълженията си на графиня, че да не може да пише на мама.

— Дали Уикъм и Марта вече са опаковали всичко? Дали са приготвили багажа за смъкване от кораба? Мислиш ли, че графът ще ни посрещне?

— Вероятно ще изпрати кола, която да ни откара до Лондон — каза Джордж. — Да, куфарите са готови.

Върнаха се в салона, за да се стоплят. Много скоро „Ройъл Джордж“ влезе в пристанището. Дебелите въжета бяха завързани и го държаха плътно прилепен до брега. Спуснаха мостчето и пътниците започнаха да слизат от кораба. Всъщност пътниците бяха много малко по време на този рейс: един частен учител се връщаше в Англия, защото майка му беше починала, две млади дами от Барбадос, които щяха да ходят на училище в Лондон, техните камериерки, възрастна дама, която идваше да посети дъщеря си, омъжена за свещеник в Оксфордшир. Всички бяха много впечатлени от брата и сестрата, които идваха от Сейнт Тимъти. Капитанът беше казал, че те ще посетят сестра си, графиня Фарминстър.

Щом стъпиха на мостчето, Аврора и Джордж видяха Кели. Тя им махаше усилено с ръка и крещеше имената им. Беше застанала до великолепна пътническа кола. Придружаваше я някакъв джентълмен, не нейният съпруг. Те побързаха да слязат от кораба, а Уикъм и Марта ги последваха.

Кели побърза да се хвърли в прегръдките им.

— Мили мои! Мислех, че никога няма да дойдете. — Тя целуна и двамата по бузите. Обгърна ги миризмата на парфюма й.

— Къде е Валериън? — попита Джордж. Багажът беше натоварен в една по-малка кола, с която щеше да пътува прислугата. — Мислехме, че ще дойде да ни посрещне.

— Валериън? Наистина не знам къде е. — Тонът на Кели беше безгрижен. — Може би е някъде из провинцията. Мили братко, били сме заблудени. Той притежава графска титла, но всъщност е фермер. Представете си! Фермер! Предпочита да прекарва времето с конете, говедата и овцете си. Нехае за изисканото общество.

— Няма значение, Кели — сряза я остро Аврора. — Ти носиш титлата „графиня“ и, доколкото мога да видя, не се нуждаеш от нищо.

— О, Аврора, колко е хубаво, че не си се променила! Не ти ли казах, Трехърн? И умът, и езикът й са много остри — обърна се тя към мъжа, който я придружаваше. Той беше много висок, строен и русокос. — Трехърн, това е сестра ми, Аврора. Аврора, мила, това е Чарлз, лорд Трехърн. Доведох го специално заради теб.

— И си поставила в неудобно положение и нас, и лорда — отговори й раздразнено Аврора. — Мислех, че знаеш, Кели, колко много мразя някой да избира мъжете, с които ще се запозная.

Не можеше да има съмнение за смисъла на думите й. Каландра се почувства извънредно неудобно, но това трая само един кратък миг. После Кели въздъхна.

— О, ти си все така заядлива! — оплака се тя.

Лорд Трехърн се беше усмихнал, като чу как Аврора се скара на сестра си. Сега той взе облечената й в ръкавица ръка и я поднесе към устните си.

— Мис Спенсър-Кимбърли, очарован съм да се запозная с вас, дори вие да не се радвате, че ме виждате.

Седмици наред Каландра му беше говорила за сестра си и за това колко добра партия е тя. А той имаше нужда от съпруга със състояние. Това момиче обаче беше прекалено интелигентно и нямаше да бъде лесно да го заблуди. Не беше като милата малка Каландра, която се интересуваше само от собствените си удоволствия. Той пусна ръката на Аврора.

— Кели — каза Джордж, — ти може и да си свикнала вече със студа, но ние не сме. Позволи ни да влезем в каретата. Къде ще ни заведеш?

— В Лондон! — усмихна се Кели лъчезарно. — Доста ще пътуваме, затова никъде няма да спираме. Трехърн се погрижи на няколко места по пътя да ни чакат отпочинали коне. Хайде, да тръгваме!

Щяха да пътуват петдесет мили. Спряха три пъти за смяна на конете. Два пъти спряха за храна и други необходими неща. Стопляха се малко около огъня и отново потегляха. Бяха влезли в пристанището на зазоряване. Стигнаха в Лондон по тъмно. Аврора беше премръзнала и изтощена. Кели беше бъбрила непрекъснато по време на цялото пътуване. Говореше за обществото, за модата и за последните клюки.

— Кралят ще се жени тази година — каза тя.

— Кралят ще се жени? Но той не е ли прекалено стар? — каза Джордж.

— О! Ти не знаеш, нали? Е — отговори си тя сама, — и откъде можеш да знаеш. Старият крал умря през октомври. Имаме прекрасен нов крал. Той ще се ожени за немската принцеса, Шарлот Мекленбург-Щрелиц. Той е много красив, кралят. — Изкикоти се. — Скучен, но красив. Знаехте ли за смъртта на стария крал? — Сниши глас. — Умрял на нощното си гърне! — Тя отново се закикоти силно. — Нощното си гърне! Разбира се, опитаха се да скрият клюката от обикновените хора, за да не стане кралят за посмешище. Но не успяха. Цяла Европа знае, че кралят умрял, докато седял на нощното си гърне.

— Колко подло от твоя страна да ни го казваш, Кели — скара й се отново Аврора.

— О, Аврора! — запротестира сестра й. — Ти си все така сериозна. Трябва да бъдеш по-весела. Иначе няма да успееш да си намериш съпруг. Мъжете, които се движат в обществото, не харесват умните жени.

Стори им се, че измина цяла вечност, докато каретата най-после спря пред къщата на граф Фарминстър. Оттам излязоха слуги, които поставиха стълби до вратите на каретата. Отвориха им вратите и им помогнаха да слязат. Аврора въздъхна благодарно, когато влязоха в топлата къща. Чу как зад нея сестра й дава нареждания на слугите относно багажа.

— Добре дошли в Англия, мис Спенсър-Кимбърли — чу тя един глас.

Тя вдигна поглед, докато сваляше ръкавиците си, и видя графа, който слизаше по стълбите.

— Благодаря, Ваше благородие — отговори учтиво. Той взе премръзналите й ръце в своите и отговори:

— Мисля, че преди доста време се споразумяхме, че ще ме наричаш Валериън, Аврора. Господи, страхувам се, че си премръзнала. Ела във всекидневната. Ще наредя да ти поднесат чай. Баба ми също дойде с мен от „Хоукис Хил“, за да ви посрещне. Чака ви.

Изкачиха се по стълбите и влязоха във великолепна стая. По тавана имаше гипсови гравюри. Горе стените бяха обточени с гипсови корнизи. Килимите бяха дебели и приятни на цвят. По стените висяха превъзходни картини, повечето — портрети. Мебелите бяха от махагон, но не приличаха на тези, които се използваха в Западните Индии. Бяха тапицирани. На прозорците висяха тежки кадифени завеси. От двете страни на камината имаше по един каменен лъв. Огънят в нея беше буен. Пламъците сгряха и тялото, и сърцето на Аврора. До огъня седеше възрастна белокоса жена. Тя стана да ги посрещне.

— Бабо, това е мис Спенсър-Кимбърли — каза графът. — Аврора, това е баба ми, графиня Фарминстър.

Аврора направи грациозен реверанс.

— Приятно ми е, мадам — каза тя.

Мери Роуз Хоксуърт впери острия си поглед в Аврора. Защо лицето на момичето й се струваше познато? Въобще не приличаше на глупавата Каландра.

— И на мен ми е приятно, мис Спенсър-Кимбърли — отговори тя на момичето. После, като видя, че Аврора потрепери, каза: — Елате до огъня, мила. Разбира се, вие не сте свикнали с времето в Англия.

— Страхувам се, че не съм. Капитан Конуей ме увери, че кръвта ми ще стане по-гъста и няма да чувствам така остро студа.

Старата графиня се засмя и поведе момичето да седне до огъня. Внукът й дръпна шнура на звънеца. Появи се прислужник, когото графът изпрати за горещ чай. Отвън, от антрето, се чу смехът на Кели. Тя извика сестра си.

— Ние сме в източната всекидневна — отвърна графът.

Кели се втурна в стаята. Джордж и лорд Трехърн я следваха по петите.

— Хоксуърт! — извика тя изненадано. — Какво те доведе тук от провинцията? — После изгледа изпитателно старата графиня. — О! Баба също е дошла! Добър вечер, мадам.

И тя се поклони на старицата.

— Каландра — звучеше студеният отговор.

— Не те очаквахме, Хоксуърт — каза Каландра.

— Очевидно е, че не сте — отговори й той. — Добър вечер, Трехърн. — После се обърна и каза: — Добре дошъл в Англия, Джордж. — Двамата мъже си стиснаха ръцете. — Ела да се запознаеш с баба ми.

На Аврора й се струваше, че между Кели и съпруга й нещо никак не е наред. Бяха любезни и учтиви един с друг. Но в отношенията им имаше студенина. Странно, но тя съжаляваше по-силно графа, отколкото сестра си. Младата жена, която весело бъбреше в тази стая, не беше сестрата, която тя помнеше. Само един поглед към Джордж й беше достатъчен, за да разбере, че и той мисли като нея. Появи се икономът с тежък сребърен поднос. Върху него имаше чайник, чаени чинийки и чаши и огромна чиния. А в нея имаше тънки филийки, намазани с масло и оформени в триъгълник, също така и тънки резенчета плодов кекс.

— Чай? О! Не, не, не! — развълнува се Кели. — Ще отпразнуваме пристигането на сестра ми и брат ми с шампанско. Донесете една бутилка от мазето! — нареди тя на иконома.

— Кели, много ми е студено — каза й Аврора. — Искам чай.

— Е, добре. Останалите ще пием шампанско! — заяви Кели. — Аврора, надявам се, че мрачното ти настроение се дължи на изтощението. Сигурна съм, че няма да бъдеш скучна гостенка.

— Не знаех, че аз и Джордж сме тук, за да те забавляваме, Кели — отговори й Аврора.

— Браво, момиче! — каза й нежно старата графиня.

— Трехърн — изведнъж рече графът, — благодаря ви, че сте придружили съпругата ми до Доувър. Предполагам, че сте зает на друго място тази вечер. Ние ще ви извиним.

Чарлз, лорд Трехърн, се поклони на граф Фарминстър с лека сардонична усмивка.

— Желая ви приятна вечер, Ваше благородие — каза той и излезе от стаята.

— Но аз не искам той да си отива! — каза Кели ядосана и затропа с крак.

— Той стоя повече, отколкото е редно, и вече не е добре дошъл — отговори спокойно съпругът й.

— Винаги ми разваляш удоволствието! — оплака се Кели. — А сега ми причини и главоболие. Отивам да си легна, Хоксуърт, и не искам никой да ме безпокои.

— Разбира се, мила моя — каза графът спокойно и й се поклони. — Да те придружа ли до спалнята ти?

— Не! — каза Кели остро и побърза да излезе от стаята.

Настъпи тишина, която дълго време никой не се осмели да наруши. Джордж Спенсър-Кимбърли се чувстваше извънредно неудобно. Старата графиня беше ядосана. По лицето на Валериън Хоксуърт беше изписано изражение, което Аврора не успяваше да разгадае. Тя каза.

— Какво се е случило със сестра ми? Като че ли вече не я познавам.

— Страхувам се — отговори старата графиня, — че тя се остави да бъде съблазнена от обществото. И преди съм виждала това да се случва с младите дами. — Тя щедро наля от ароматния чай в една дълбока чаша и я поднесе на Аврора. — С Каландра е още по-лошо, защото до идването си в Англия тя не е била в контакт с обществото. Каза ми, че през целия си живот е живяла на Сейнт Тимъти и дори не е ходила на остров Барбадос. Защо, за Бога, баща й не я е пуснал дори до Барбадос?

— Мисля, че баща ни не беше наясно, че аз и Кели порастваме и се превръщаме в млади жени — каза Аврора тихо. Отпи от чая. Беше горещ и силен. Отпи още една глътка и постави чашата на малката масичка. — Дори не знаехме за брачния договор, докато не пристигна писмото ви, мадам. Едва тогава брат ми Джордж отвори чекмеджето на татко и намерихме нашето копие от договора. Ако Валериън беше пристигнал без предупреждение от ваша страна, щяхме да изпаднем в шок.

Графинята кимна.

— Моят покоен съпруг и вашият баща са били замесени от едно и също тесто — каза тя. — Няма нужда да безпокоим жените, докато не се налага, имаше навик да казва моят Джеймс. — Тя поклати глава. — Като че ли жените не могат и сами да вземат решения. Е, ние можем и сами да се грижим за себе си, но се преструваме, че не можем, за да угодим на тях. — Тя отново впери острия си поглед в Аврора. — Ти си много по-разумна от сестра си, нали, дете?

— Ние сме различни, мадам, трябва да призная това. Но ние сме сестри и се обичаме. Кели ме нарича интелектуалка. Ако любовта ми към знанието заслужава това прозвище, предполагам, че съм такава.

— Чувстваш ли такова нетърпение да се представиш в обществото като сестра си? — попита старицата.

— Мисля, че малко се страхувам от обществото — беше отговорът на Аврора. — Това, което видях от Англия по пътя, ми хареса. Но когато пристигнахме в града, се почувствах неудобно. Предполагам, защото не съм свикнала с толкова много хора и сгради. Вярвам, че ще предпочета да остана в „Хоукис Хил“ — заключи Аврора.

— Живяла съм в Англия през целия си живот — отговори старата жена. — И също предпочитам „Хоукис Хил“. — Тя се усмихва, погледът й отново беше прикован в лицето на Аврора. Защо й се струваше така познато това лице? — Валериън! — повика тя внука си. — Доведи мистър Спенсър-Кимбърли по-наблизо, за да мога да го разгледам по-добре.

Графът изпълни молбата й с широка усмивка, предназначена за младежа.

— Ще трябва да изтърпиш всичко това — каза му той тихо.

Графинята разгледа младежа особено внимателно. Средно тъмна кестенява коса. Лешникови очи. Набита фигура. Среден ръст. Нищо не го отличаваше от другите младежи, но той носеше дрехите си елегантно и беше приятен на вид, макар чертите на лицето му да не бяха забележителни.

— Мисля, че ще успеем да ви намерим подходяща съпруга, мистър Спенсър-Кимбърли. Не тук, в Лондон, разбира се. Тук има прекалено много глупави момичета и такива, които гонят чуждото богатство. Може би в „Хоукис Хил“. Добро и разумно провинциално момиче, което ще бъде добра майка дори в сърцето на Западните Индии.

— Ще ви бъда много признателен за помощта и съветите, Ваше благородие — отговори Джордж искрено. Гледаше приятелски старата дама.

— Вие можете да се похвалите и с приятни маниери — засмя се графинята. — Съвсем различни сте от моята снаха, трябва да призная това. Изненадана съм, че сте възпитани от една и съща майка. Сигурно е от наследствеността. — Тя се изправи на крака. — Ще заведа мис Аврора до спалнята й, Валериън. Момичето може да заспи на крака. Денят е бил дълъг и уморителен за тях. Ела, момиче, да оставим малко господата сами.

Тя поведе Аврора вън от стаята. Икономът влезе, за да разчисти масата от приборите.

— Донеси ни уиски — нареди му графът. Най-сетне останаха сами. Разположиха се около огъня. В ръцете си държаха тежки кристални чаши. Джордж погледна графа право в очите и каза:

— Какво става между теб и Кели, Валериън? Никога преди не съм я виждал да се държи по начина, по който се държа днес. Очевидно, нещо се е объркало още в деня, в който сте се срещнали.

За един кратък миг Валериън се изкуши от мисълта да каже на Джордж, че какъвто и да е проблемът, това не е негова грижа. Но после размисли и каза:

— Грешка беше, че се ожених за момиче, което не познавах. Вината е моя. Ако бях останал на Сейнт Тимъти няколко месеца, вместо да бързам да се върна в Англия за сезона на конните надбягвания, щях да разбера, че сестра ви е все още дете. Тя дори не искаше да консумираме брака си, докато не стигнем в Англия. Страхуваше се, че другите пътници на борда могат да ни чуят. Аз неохотно се съгласих. Както и да е. Каландра не харесва самия акт. Студено и без чувства се отнася към него. Уверявам ви, че не съм нито груб, нито невнимателен любовник. Тя не обича да идва с мен в провинцията. Преди три месеца избяга в Лондон без моето разрешение. Мислех, че ако я оставя тук до вашето идване, страстта й към забавления ще утихне. Но не стана така. Сметките й за дрехи са скандални. Наредила е да направят нова карета за нея. Цялата й вътрешност ще бъде облицована с червено кадифе. Някои от частите й ще бъдат от сребро. Вътре ще има кристални лампи. Отишла е сама до Тетърсол и купила два коня. Единият — снежнобял, а другият — съвсем черен, за да теглят проклетото нещо. Знаете ли колко ми струва това, Джордж? Бих й позволил всичко, само ако изпълнеше дълга си и ми дадеше наследник, но тя не иска! Не искам да ви шокирам, не искам да бъда и неделикатен, но няколкото пъти, когато успях да правя любов с Каландра — повярвайте ми, Джордж, това беше едва дузина пъти през всичките тези месеци — сестра ви лежеше тихо и неподвижно, с глава, извърната настрани, като че ли не може да понесе да ме гледа. Не е лесно да се възбуди страстта при такава ледена студенина. Честно казано, предпочитам да не правя любов с нея, но имам ли избор? Тя е моя съпруга.

Джордж поклати глава, изненадан от признанията на графа.

— Валериън, не знам какво да ти кажа. Не бих могъл да си представя, че Кели може да се отнася така с теб. Наистина съжалявам.

Сега Валериън Хоксуърт поклати глава.

— Грешката не е твоя, Джордж. Радвам се, че най-после ти и Аврора пристигнахте. Ще останем в Лондон няколко седмици, а след това ще се върнем в „Хоукис Хил“. Каландра също ще дойде, дори да се наложи да я дърпам за косата през целия път. До гуша ми дойде от нейните детинщини! До гуша ми дойдоха нейните приятели! Мъже като Трехърн, които не се славят с добра репутация. Каландра не умее да подбира приятелите си. Време е вече да изпълни задължението си и да ми даде наследник. Няма да се върне в Лондон, докато не роди дете!

Двамата мъже поговориха още малко около огъня и изпиха всичката кехлибарена течност, която беше в бутилката. После графът придружи Джордж до спалнята му и му пожела „лека нощ“.

— Уикъм — каза Джордж, когато остана насаме с камериера си, — знаеш ли в коя стая е настанена мис Аврора?

Камериерът кимна.

— Да, сър.

— Иди и попитай Марта дали сестра ми е още будна.

Камериерът бързо излезе и се върна след няколко минути.

— Още не си е легнала, сър. Последвайте ме.

Поведе господаря си по коридора, почука на вратата на стаята и отвори, за да мине Джордж. Той влезе и завари сестра си в леглото, по нощница и с нощна шапчица, да пие още чай.

— Още ли ти е студено? — попита я, като посочи с ръка пухената завивка, с която се беше покрила.

— Започвам най-после да се стоплям — каза тя. — Какво ти каза графът? Какво е станало с Кели? Марта, донеси стол на брат ми. Можеш да останеш.

Джордж седна на подадения му стол и предаде думите на графа.

— Валериън е бил много търпелив през цялото време и е проявил разбиране. Страхувам се, че вината въобще не е негова — заключи той. — Ти самата днес беше шокирана от поведението й, Аврора.

Тя кимна.

— Да — призна. — Това момиче никак не прилича на Кели. — И въздъхна. — Това, което ми каза старата графиня, потвърждава думите на Валериън. Каква бъркотия.

— Трябваше вие да се омъжите за него, каквато беше и волята на баща ви — каза Марта мрачно. — Но вие винаги сте били опърничава. Вижте сега до какво докарахте нещата.

— Много е късно за съжаления — каза Аврора. — По-добре да поспим. Утре ще видим какво можем да направим, за да помогнем на Кели и на графа. Сигурно все нещо може да се направи.

— Последния път, когато вие тримата направихте нещо… — поде Марта.

— Не ни се карай, Марта — каза Джордж и стана. Наведе се и целуна сестра си. — Лека нощ, Аврора.

Когато отвори вратата, той бързо целуна и Марта по бузата. В следващия миг беше изчезнал.

— Малък дявол! — измърмори Марта. Но вече не беше ядосана.

Каландра не била променила навиците от детството си. Не ставала от леглото преди пладне, каза им Сали. Беше спретнато облечена с сива униформа и бяла дантелена шапчица. Изглеждаше много красиво. Но и тя като господарката си се беше променила. Изпитваше превъзходство пред Марта и се държеше с нея високомерно. Отговаряше остро на запитванията, което не се хареса на възрастната жена.

— Мисля, че си вири носа — каза Марта кисело.

Постави подноса със закуската в скута на Аврора. На него имаше изящен сервиз от китайски порцелан и прибори от тежко сребро. Закуската се състоеше от яйца на очи, гъст сметанов сос, превъзходна шунка, пресен хляб, масло и мед.

— Оставих чая на масичката до леглото, мис — каза Марта.

Аврора яде с по-голям апетит, отколкото мислеше, че е възможно. Всичко беше направо превъзходно и умело приготвено. Когато изяде и последните трохички и започна доволно да отпива от чая, на вратата се почука. Камериерът на графа, Браун, стоеше навън в коридора. Графът питал дали мис Аврора иска да приготвят карета, за да излезе да разгледа града. Разбира се, брат й щял да я придружава, каза Браун сериозно.

— Кажете му, че искам — отговори Аврора.

Напълниха ваната й. Тя се изкъпа, а после се облече. Марта внимателно подреди косата й, която за първи път от седмици насам беше без полепнала по нея морска сол. Когато се приготви, Аврора плътно се загърна в кожената наметка. Камериерката й подаде чифт кожени ръкавици.

— Сега вече съм сигурна, че няма да ви е студено — каза й тя.

Пристигна Джордж и придружи сестра си до широкото антре, където ги чакаше графът.

— Добро утро — поздрави ги той. — Каретата ни чака отвън. Сигурен съм, че днес следобед ще искате да прекарате известно време с Каландра. Нали, Аврора? Затова реших тази сутрин да се разходим из Хайд Парк. Сигурно все още сте уморена от пътуването. Има ли нещо специално в Лондон, което искате да видите?

— Може ли да посетим Британския музей? — попита тя.

— Разбира се — отговори той.

После й каза, че музеят е отворен само по три часа на ден и билети трябва да се купят седмици преди това. Но бил сигурен, че ще намери.

Къщата на семейство Фарминстър се намираше на западната страна на площад „Гросвенър“. Беше построена през 1740 година от червени тухли и с каменни украси. Издигаше се на три етажа. Завършваше с тавански помещения, в които живееше прислугата.

— Ако беше по-топло — каза графът, когато се разположиха в превозното средство, — щяхме да се возим в открита карета. Но се надявам, че и през прозорците ще успеете да видите достатъчно.

Конете плавно потеглиха. Излязоха на „Гросвенър стрийт“, която водеше направо към Хайд Парк. Аврора беше доволна, когато разбра колко близо са до него. Паркът беше красив с вечнозелените си борове и ели. В него имаше много езера и рекички. От „Гросвенър стрийт“ преминаха в „Парк Лейн“. Графът им обясни, че някога паркът бил ловна територия за краля, но миналия век бил отворен за обществото. В него все още можело да се срещнат няколко вида сърни и елени. Последната кралица Керълайн много обичала красивите пейзажи. Работела съвместно с най-добрите архитекти, за да направят парка възможно най-красив. Последното сътворение на техния гений било езерцето „Сърпънтайн“, от което извирала рекичката „Уестборн“.

— Днес просто ще се разходим из парка — каза Валериън. — Още не сте свикнали със студа и не можете да се разхождате пеш. Баба много ще се ядоса, ако настинете по моя вина. Да не споменаваме колко ядосана ще бъде Каландра, защото тя сигурно прави велики планове. Ще иска да ви заведе на всички модни партита.

— Мисля, че музеят ще ми хареса много повече от партита — отговори Аврора. После добави: — Джордж ми каза за отчуждението, което се е породило между вас и сестра ни. Ще направя всичко възможно, за да посоча на Кели къде греши тя.

Валериън Хоксуърт поклати глава.

— Много си мила, Аврора, но мисля, че задачата ти е неизпълнима. Познавам те малко по-добре, отколкото познавах Каландра, когато се оженихме. И все пак смятам, че ти щеше да ми бъдеш по-добра съпруга от сестра си. Колко жалко, че не ти беше тази, за която трябваше да се оженя.

Аврора се изчерви.

— Прости ми — побърза да каже графът. — Смутих те, а не исках да правя това. — Взе облечената й в ръкавица ръка — Ще ми простиш ли, Аврора?

Тя кимна. Не беше способна да отрони и звук. Молеше се на Бога да не позволи той да узнае истината. Тогава никога нямаше да й прости. Дори още по-лошо — гневът му щеше да е насочен към Джордж и към майка им.

— Мисля, че баба ти е много мила. Тя е превъзходна дама — каза Джордж, опитвайки се да запълни неудобната тишина. — Бих искал мама да можеше да се срещне с нея.

Когато се върнаха в къщата, Каландра беше будна и викаше сестра си. Аврора се извини и изтича при нея. Кели седеше в леглото. Изящна дантелена нощна шапчица покриваше черната й коса. Пиеше чай.

— Къде бяхте? — попита тя.

— Валериън ни разходи из парка.

— Колко скучно — каза Кели.

— Той ще ни уреди посещение в Британския музей — продължи Аврора. — Нямам търпение да видя експонатите.

Каландра завъртя лешниковите си очи към тавана.

— Аврора, какво ще правя с теб? Ако искаш да си хванеш съпруг, не бива да показваш интелекта си. Мъжете не харесват умните жени. Ще преумориш очите си в онзи скучен музей. Трябва да приличаш на жена, да бъдеш очарователна. Мъжете харесват това. Аз съм много популярна сред джентълмените в обществото. И ти трябва да бъдеш такава.

Аврора се засмя.

— Ти наистина си в свои води, Кели. Но какво ще кажеш за задълженията, които имаш към Валериън? Първо трябва да го дариш с едно-две деца. Тогава ще можеш да си позволяваш всякакви волности.

— Ако родя, ще съсипя фигурата си — каза Кели. — Лейди Стандиш ми каза, че обиколката на талията й се увеличавала с три сантиметра всеки път, когато дарявала съпруга си с дете. Когато била на моята възраст, талията и била четирийсет и пет сантиметра. А сега е седемдесет!

— Мъжът очаква жената да роди деца — търпеливо продължи Аврора. — Роди му няколко. Валериън ми изглежда добър човек. Баба му също много ми харесва. Щастлива си с новото си семейство, Кели.

— Аз не харесвам старицата. Тя ме мрази, Аврора! И не одобрява поведението ми, но аз пет пари не давам — каза Кели.

— Тя ще те одобри, когато дариш внука й с наследник, Кели — отговори Аврора. — Семейство Хоксуърт са благородници с древно потекло. Няма причина родът им да отмре. Трябва да престанеш да мислиш само за себе си, малка сестричке. Изпълни дълга си.

— Тази вечер ще има бал в дома на графинята на Девъншир — каза Кели. — Ние всички сме поканени. Трехърн ще бъде там и ще те търси. Той е чудесен, нали?

— Аз го намирам малко отблъскващ — каза Аврора. А после: — Ще помислиш върху думите ми, нали, Кели? Мама също няма да е доволна, като узнае за поведението ти. Не знам какво да й пиша в писмото си. Не може да я заблуждаваме вечно, макар да ни дели цял океан. След като й опиша всичко, което съм видяла в Лондон, няма да имам извинение и ще трябва да й пиша как се е променил характерът ти. Е, вече те предупредих.

— О, не постъпвай така подло с мен! — извика Кели и се опита да изцеди няколко сълзи от очите си.

— Никога не си успявала да плачеш, когато пожелаеш — засмя се Аврора. — Аз въобще не ти съчувствам. Държала си се ужасно. А сега трябва да се промениш, Кели.

— Ти никак няма да ей забавна, знаех си — оплака се Кели. — Не знам защо въобще си си направила труда да дойдеш до Англия.

— Мисля, че моето идване е за добро — каза Аврора. — Спомни си, че ако не бях аз, ти нямаше да си графиня.

— Ужасно е да казваш това, Аврора!

— Но е вярно.

— Сега съжаляваш, нали? — заяде се Кели. — Съжаляваш, че не изпълни желанието на татко. Е, ти имаше своя шанс. Сега аз съм графиня Фарминстър и имам намерение да си остана такава!

— Кога — попита я Аврора, — кога съм те молила да ми върнеш подаръка, Кели? Женитбата ти беше подарък от мен. Не искам да го получавам обратно. Не те моля затова. Просто ти напомням, че имаш задължения към Валериън Хоксуърт. Трябва да ги изпълниш. Едва тогава ще можеш да се отдадеш на удоволствията като разглезено дете! — Тя се изправи. — Не искам да ходя на този проклет бал!

И излезе като вихрушка от стаята.

— По-добре внимавайте с нея, Ваше благородие — каза Сали. — Тя може да ви заеме мястото.

— Ти се забравяш — каза Кели студено и подаде на камериерката чашата си. После се облегна отново на възглавниците. Изражението на лицето й беше замислено, а очите й гледаха пресметливо. Най-после тя каза: — Новата бална рокля. Онази, тюркоазената, със златните дантели. Поднеси я на сестра ми заедно с моите извинения. Кажи й, че искам да я облече довечера.

— Ваше благородие — отговори Сали, — тази рокля не е подходяща за девица, която си търси съпруг.

— Права си — съгласи се Кели. — Какво друго имам, което може да е подходящо?

— Роклята в ябълков цвят, Ваше благородие. Деколтето е украсено с малки копринени цветя. Дантелите й също са прекрасни.

Кели кимна.

— Занеси й я. За мен тя е сладникава. Въобще не мога да разбера защо съм я купила.

Сали занесе роклята в спалнята на Аврора. Когато Марта й отвори вратата, тя каза:

— Нейно благородие мисли, че тази рокля е подходяща за Аврора. Иска да я види облечена в нея довечера на бала. Приготви господарката си за десет часа.

— Десет часа! — възкликна Марта. — По това време уважаващите себе си хора са в леглата си, Сали.

— В Лондон, в обществото, благородниците започват баловете си в десет часа. Ще свикнете да стоите будни до два-три часа сутринта. Аз вече свикнах.

Марта пое роклята и заклати учудено глава. Сали забърза по коридора.

— Танцуват почти до зори. Това не е правилно! — мърмореше Марта след отдалечаващата се Сали.

— Казах на Кели, че няма да ходя на бала — каза Аврора. — О, Марта, Кели е станала такава егоистка!

— Тя винаги си е била егоистка — отговори Марта. — Само че на Сейнт Тимъти нямаше толкова изкушения. Не се тревожете, мис. Тази рокля е най-красивата, която съм виждала. Струва ми се, че не е обличана нито веднъж. Ще изглеждате прекрасно в нея. Не искам да слушам повече, че няма да отидете на бала. Разбира се, че ще отидете. Майка ви ще бъде много ядосана, ако не се възползвате от всички възможности, които ви се предоставят.

И тя окачи роклята в гардероба.

— Радваш ли се, че се върна в Англия, Марта? — попита Аврора.

— Все още не знам, мис. Бях на двайсет и пет години, когато родителите ми починаха и аз заминах. А сега съм прехвърлила четирийсетте. Най-добрите си години прекарах на служба при вас, мис. Предполагам, че ще се чувствам най-щастлива там, където сте вие.

Аврора прегърна възрастната жена.

— О, Марта, наистина те обичам!

Камериерката се изчерви. Беше доволна.

— Хайде, ще ме смачкате, мис Аврора — скара й се нежно тя.

Часовникът върху камината удари един.

— О, трябва да отида при другите в трапезарията. Снощи старата графиня ми каза, че в един сервират обяда. В ред ли е косата ми?

— В безупречен вид е — отговори Марта. — Побързайте, мис!

Аврора влезе в трапезарията малко след като другите се бяха настанили. Тя се поклони на старата графиня и се извини за закъснението си.

— Глупости, дете, ти пристигна точно на минутата — отговори й старицата. — Валериън ми каза, че ви е завел на разходка в Хайд Парк. Забавлявахте ли се?

— Много — каза Аврора. — Почувствах радост и облекчение, че близо до къщата ви има такова прелестно местенце.

— Малко късче природа в този оживен град — каза Мери Роуз Хоксуърт с усмивка. — Точно затова настоявах съпругът ми да купи къща на Гросвенър Скуейър. „Щом ще ми се налага да посещавам Лондон, трябва да бъда близо до парка“, казах му. Разбира се, посещавам Лондон колкото се може по-рядко — завърши тя със сподавен смях.

— Каландра ми каза, че тази вечер ще ходим на бал у графинята на Девъншир — каза Аврора.

— Така ли? — старицата беше изненадана. — Сестра ти очевидно е забравила да каже и на мен. Ще говоря с нея след обяда. Тя не е достатъчно възрастна, макар да е омъжена, не може да бъде твоя придружителка. Трябва да ви придружава уважавана матрона. В противен случай хората ще си създадат лошо мнение за вас.

— За мен ще бъде облекчение да дойдете и вие, мадам — призна честно Аврора. — Струва ми се, че Кели има намерение да ми натрапи онзи свой приятел, лорд Трехърн. Аз не го харесвам. Щом вие ще сте до мен, вярвам, че двете ще успеем да го отблъснем.

Старицата се засмя. Но бързо стана сериозна отново.

— Проявявате мъдрост, като не се поддавате на чара на Трехърн. Той е красив дявол, трябва да му се признае. Но дивеча, който преследва, е жена със състояние.

— Няма да се докопа до моето — твърдо рече Аврора. — Няма да се отделя от вас, мадам.

— Ще ти се наложи, момиче, ако искаш да танцуваш с най-изисканите джентълмени в Лондон — каза старата дама.

— Само с вашето одобрение — отговори й Аврора. — Ще разчитам на вашето знание и преценка.

Мери Роуз Хоксуърт кимна и си сипа от супата. Защо това момиче й се струваше познато, запита се тя за петнайсети път от снощи насам. И преди беше виждала това лице. Но къде? Колко жалко, че Валериън не се ожени за това разумно момиче, вместо за онази празноглава Каландра Кимбърли. Каландра. Приятелството й с лорд Трехърн беше обезпокоително. Вдовстващата графиня не беше толкова стара, че да не е чула клюките по адрес на Трехърн. Те наистина бяха отвратителни. Беше сигурна, че Каландра не поставя рога на внука й. Тя беше прекалено студена жена. А и не беше по вкуса на Трехърн. Разбира се, той беше интелигентен, остроумен и забавен. Тези му черти привличаха Каландра. Тя искаше да се ползва с благоволението му, защото Трехърн познаваше абсолютно всички в Лондон. Беше достатъчно глупава да мисли, че ако успее да го ожени за сестра си, той ще й бъде вечно благодарен.

Е, това нямаше да се случи, защото тя нямаше да позволи. Щеше с всички сили да се противопоставя на този брак. Аврора беше достатъчно интелигентна, за да прозре под външността на Трехърн. Нямаше да му е лесно да я заблуди. Старицата започна да мисли кои джентълмени ще бъдат подходяща партия за Аврора. Но нито един не й дойде наум. Може би щеше да измисли нещо, когато се върнат в провинцията. Всъщност нейният внук щеше да бъде идеалният съпруг за нея, а тя — идеалната съпруга за него. Колко жалко, че съдбата се беше разпоредила другояче. Ако преди година не беше изпратила Валериън на Сейнт Тимъти, а беше поканила семейството на Каландра в Лондон, нещата можеха да се развият различно. Тя щеше да види, че Каландра не е подходяща за внука й, и щеше да избере Аврора.

— За какво мислиш толкова, бабо? — попита я графът.

— Нищо важно, мило момче — отговори му графинята.

Глава 5

Аврора не беше сигурна дали изтеклият месец беше най-добрият, или най-лошият в живота й. Лондон беше вълнуващ град, но беше изтощително да се живее в него. Валериън беше успял да се снабди с два билета за Британския музей, който се намираше в Блумсбъри. Джордж беше отказал да отиде дотам. Извини се, че антиките не го привличат. Графът беше придружил Аврора. Началото на музея било поставено от сър Ханс Слоун, лекар и колекционер. Той беше предложил на Парламента да купят неговата колекция от произведения на изкуството, антики и сбирката му по естествена история на половин цена. Парламентът беше приел със задоволство. Същата година бяха закупили и колекцията ръкописи на графиня Портланд. Музеят беше отворен преди две години и беше вече много известен.

Аврора много се зарадва на посещението. Беше изненадана обаче, че също толкова се забавлява на Церемонията на ключовете, която всяка вечер се разиграваше в Тауър. На този ритуал я придружаваха графът, брат й и старата графиня. Каландра не беше пожелала да отиде с тях. Беше извъртяла очи към небето и беше казала, че интересът на Аврора към забележителностите започва да става досаден. За интелекта й вече се говорело с неодобрение сред приятелите на Каландра. Аврора просто се беше засмяла и беше посетила кулата Тауър в компанията на другите.

Церемонията се наблюдаваше от един от покривите. Видяха как главният дворцов страж, в червено наметало и шапка от времето на Тюдорите, с фенер в ръка, тръгва към кулата. В облечената си в ръкавица ръка държеше ключовете на древната крепост.

— Придружители за ключовете — извика той високо.

Четирима дворцови стражи застанаха до него и с маршова стъпка преминаха през вратата, която водеше към първата кула. Изминаха разстоянието до средната кула. Преминаха през още една врата, която главният страж заключи. Заключиха последователно всички врати, докато стигнаха до Кървавата кула. Тогава от нея излезе друг страж и извика страшно:

— Стой! Кой е там?

— Ключовете — отговориха му.

— Чии ключове?

— Ключовете на кралица Елизабет.

Тогава пазителят на Кървавата кула протегна ръце към ключовете. Всички свалиха шапките си и извикаха:

— Бог да пази кралица Елизабет!

— Амин! — отговори пазителят на Кървавата кула.

— Колко вълнуващ трябва да е бил ритуалът в онези дни — каза Аврора по-късно, когато каретата се носеше към поредния бал. Струваше й се, че баловете нямат край. С изненада установи, че никак не се забавлява на тези балове. Не можеше да разбере защо Каландра толкова много ги харесва. Знаеше, че сестра й е много разочарована от нея, но не можеше нищо да направи.

Нито един от младите мъже, които й бяха представени, не успя да привлече вниманието й. Някои бяха млади и нетърпеливи, но бяха изключително невежи за джентълмени от висока класа. Имаше също така нехранимайковци и развратници. Бяха й представени и по-възрастни мъже, които си търсеха втора и дори трета съпруга Нейният доход беше удобен за тях и я правеше добра партия за женитба. Но също така беше истина, че някои от мъжете бяха привлечени от нея само защото не беше родена в Англия, а в колониите. Най-лоши бяха суетните контета. Те бяха ужасно груби. Държаха се с нея така, като че ли й правят голяма услуга само като говорят с нея. Аврора не мислеше, че висшето общество й допада. Жените едва ли бяха по-добри. Момичетата на нейната възраст не я поглеждаха, защото тя им беше съперница. Техните майки, шепнешком, напомняха на всички, които ги слушат, че Аврора е сестра на онази глупава и не дотам уважавана графиня Фарминстър. Говореха за начина, по който графинята се държи с лорд Трехърн, и то под носа на съпруга си. Сестра й може и да изглежда невинна и девствена като току-що паднал сняг, може и да притежава добър доход, както твърдят клюките, но дали наистина е такава, за каквато се представя? И кое уважаващо себе си семейство ще приеме точно това момиче за снаха? Човек трябва много да внимава. Така говореха майките, за да привлекат вниманието върху собствените си дъщери. Аврора прекрасно разбираше какво става около нея.

Графът беше променил първоначалните си намерения и те бяха останали в Лондон малко по-дълго. Но сега той беше готов да се върне у дома, в Хиърфорд. Каландра беше бясна. Тя не искаше да си тръгва, но не намери съюзници дори в лицето на брат си и на сестра си. И на двамата им беше омръзнало да живеят в Лондон. Те щяха да напуснат града с удоволствие. Каландра беше много огорчена и в лошо настроение. Валериън беше непоколебим. Като зърна в коридора камериерката на жена си, той я попита:

— Доволна ли си от положението си, Сали?

— О, да, Ваше благородие — отговори тя и се поклони ниско.

— Искаш ли да запазиш мястото си?

— Да, Ваше благородие. — Сали нервно пристъпваше от крак на крак.

— На кого си при служба? — Дукът заплашително се извиси над момичето.

— При Нейно благородие — прошепна Сали. И изведнъж изпита страх.

— Не, Сали, ти не си на служба при Нейно благородие. Може да прислужваш на Нейно благородие, но аз съм те наел на работа. Аз ти плащам заплатата. Живееш под моя покрив и се храниш с моята храна. Аз ти давам дори парите за дрехите. Сега разбираш ли при кого си на служба?

— Д-д-да, Ваше благородие — заекна тя.

— Предполагам, щом си доволна от съдбата си, искаш да останеш на работа при мен. За да успееш да запазиш мястото си, ще ми докладваш за всяка глупост на твоята господарка. Утре заминаваме за „Хоукис Хил“. Ще останем там, докато аз реша да се върнем в Лондон. А това няма да стане, преди господарката ти да ме е дарила поне с един наследник. Ако тя се изкушава да избяга отново, ще ме предупредиш навреме, за да й попреча. Ако не го направиш, Сали, ще се озовеш отново в бедняшкия квартал, в който си се родила. Разбираш ли, момиче?

— Ако тя разбере, че я шпионирам, ще ме убие! — каза Сали. — Когато е ядосана, е наистина жестока.

— Ако бъдеш умна, Сали, тя няма да разбере, че я шпионираш — успокои той камериерката. — Докато ми се подчиняваш, момиче, за теб винаги ще има място в моето домакинство. Аз имам повече власт от господарката ти. Мисля, че не си глупава. Знаеш как стоят нещата.

Сали кимна. Графът отстъпи, за да й направи път да мине. Беше проявил достатъчно търпение по отношение на Каландра. Сега щеше да промени отношението си. Тя беше помислила толерантността му за проява на глупост и слабост. Скандално беше, че си тръгна от „Хоукис Хил“ и отиде да живее в Лондон без негово разрешение. Мислеше, че е успяла да избегне опеката му, но не беше. Въжето, с което беше завързана, беше дълго. Време беше той да го дръпне към себе си и да я накара да коленичи. Щом веднъж стигнеха до дома, той щеше да посещава леглото й всяка вечер. Щеше да я използва, докато тя го дари с дете. Затова се беше оженил за нея. За да му роди деца. С помощта на Джордж и Аврора щеше да я накара да поумнее.

Аврора. Мислеше за нея по-често, отколкото трябваше. Знаеше, че прави грешка. Но тя беше всичко онова, което той желаеше да намери в съпругата си. Беше интелигентна и мила, остроумна и много красива. Знаеше какви са задълженията й. Носеше отговорностите си. Беше радостен, че никой в Лондон не успя да й завърти главата. Какви глупаци могат да бъдат мъжете. Щеше да му е трудно, когато баба му намери подходящ съпруг за Аврора. А нямаше съмнение, че тя ще успее да го открие. Беше му казала, че вече си е наумила за кого ще ожени Джордж. Валериън Хоксуърт тежко въздъхна. Искаше да си отиде у дома.

Трябваше да пътуват няколко дни от Лондон до имението „Хоукис Хил“ в Хиърфорд. Пътуваха в няколко карети. Старата графиня и камериерката й имаха своя собствена карета, прислужниците бяха в отделна, а Каландра и Аврора — в карета, в която понякога влизаха графът и Джордж. Двамата мъже изминаха по-голямата част от пътя на гърба на конете си. Имаше още три коли, които превозваха багажа. Във всички ханове ги чакаха отпочинали коне, които всъщност принадлежаха на графа и бяха доведени с тази цел от неговото имение. В градската къща щеше да остане съвсем малко персонал. По-голямата част от прислугата беше заминала за Хиърфорд предишния ден.

Сутринта, когато трябваше да потеглят на път, Мол отиде при Марта. Мол помагаше на Сали в грижите за нейната господарка.

— Сали казва, че господарката й е изпаднала в силно раздразнение и замисля нещо ужасно. Може ли господарката ти да дойде при нея? — Тя се поклони на Марта, която смяташе младото момиче за дете, обещаващо бързо да напредне.

— И двете ще дойдем — отговори Марта. — Кажи така на Сали.

— Знаех си, че ще направи нещо подобно — каза Аврора. — Тя го намекна снощи. Какво да правим, Марта? Не съм сигурна дали да пишем на мама и да я помолим да дойде в Англия.

— Майка ви няма да дойде, мис. Тя не обича да пътува по море. Имам друга идея. Кажете на Нейно височайше благородие, че ако не се държи както трябва, ще кажете на графа за измамата. Тогава графът може да анулира брака или да се разведе. Не знам кое от двете ще избере. Но каквото и да направи, къде ще бъде тогава мис Кели?

Очите на Аврора заблестяха.

— Кели по-скоро би умряла, отколкото да загуби съпруга си — каза тя. — Не знаех, че двуличието и измамата са ти познати, Марта.

— Все още имам няколко изненади, скрити в ръкава си, мис — беше отговорът.

Когато наближиха спалнята на Кели, чуха силните й крясъци.

— Няма да тръгна! Вече ви казах! Няма да тръгна! Кралят ще дава бал довечера. Не мога да го пропусна! Всички ще бъдат там!

— Но ние няма да сме там — каза Аврора, след като влезе в спалнята на сестра си. — Ще спим удобно настанени в някой хан по пътя за „Хоукис Хил“, още преди да са прозвучали първите трели на цигулките, Кели. Защо не си облечена? Ще тръгнем след по-малко от час. Наистина си невъзможна, мила моя. — Тя се обърна към Мол. — Ела, момиче, и помогни на господарката си. Сали, готови ли са куфарите? Всички други вече са долу.

Аз няма да тръгна! — изръмжа Каландра.

Лешниковите й очи бяха потъмнели от гняв. Ръката й потърси някакво украшение, което да запрати по някого. Аврора сграбчи китката й, като по този начин й попречи да се прояви като разглезена глупачка.

— Оставете ни сами за миг — каза Аврора. — Искам да говоря със сестра си.

Когато всички слуги излязоха, тя пусна ръката на сестра си.

— Защо си на негова страна? — попита Кели.

— Защото той е прав, а ти грешиш — отговори остро Аврора. — Омъжена си за графа не заради безкрайния наниз от удоволствия, а защото той иска да има наследник. Мен ме смятат за вироглава, но дори аз бих изпълнила дълга си в този случай. И ти трябва да изпълниш своя, Кели.

— Твой дълг беше да се ожениш за него, а не мой. Но ти не пожела да изпълниш дълга си — отговори Каландра, разтривайки мястото, където я бяха стискали пръстите на Аврора.

— Защото бях вироглава и опърничава — засмя се Аврора. — Но ти се омъжи за него. Той изпълни своята част от сделката. Сега ти трябва да изпълниш своята.

— Няма да го направя! Не можеш да измислиш нищо, за да ме принудиш, Аврора. Аз съм графиня Фарминстър. Ти си само моята доведена сестра. Нямаш власт над мен! — каза Кели злобно.

— А, малка моя сестричке, имам власт над теб — отговори нежно Аврора. — Ако не дойдеш мирно и тихо в Хиърфорд, ще кажа на Валериън за измамата, която му скроихме.

— Няма да посмееш! — прошепна Кели, невярваща на ушите си.

— Няма да имам избор — каза Аврора. — Ако не изпълняваш съпружеските си задължения, ще кажа на Валериън за измамата. Това ще го накара да анулира брака или да се разведе с теб. Ще има достатъчна причина да го стори. Ти си непокорна съпруга, отказваш да го дариш с деца. Какво добро си му донесла? Трябва да ти кажа, Кели, че причиняваш мъка на мен и на Джордж. Само фактът, че ни разделя огромният океан, ме спря да пиша на мама за твоите безобразия. Тя няма да одобри поведението ти. Ще ми каже да ти се противопоставя, както правя в момента. Тя не би искала да съсипеш всички ни. Разбираш ли ме, Кели?

— Мразя те! — изстреля Каландра.

— Не, малка сестричке, ти не ме мразиш наистина. Просто си ядосана, че намерих начин да те принудя да изпълниш дълга си. Ти винаги губеше игрите, Кели, а тази е най-голямата от всички игри. Най-важната, която някога сме играли.

— Няма нищо чудно в това, че мъжете не те харесват — каза Кели с неприсъща за нея жестокост. — Казват, че си прекалено надута за момиче, отгледано в колониите. Наричат те интелектуалка и сухарка. Трехърн ми каза, че е чул какво се говори за теб.

— Клюките, които Трехърн разнася, не са от значение за мен, Кели. Намирам, че приятелите ти са кухи, тъпи и крещящо облечени. Дамите не са по-добри от тях. Повечето момичета на моята възраст са глупави и блудкави. И ти си станала такава, страхувам се. Мисля, че в провинцията има по-голяма вероятност да си намеря подходящ съпруг, макар той да не е дук. И така, ако искаш да запазиш титлата си, малка сестричке, позволи на Моли да те облече. Пътуването ще бъде дълго, така ми каза старата графиня. Трябва да го направим колкото се може по-приятно. Да извикам ли вече слугите ти? — Тя се усмихна мило на Каландра.

„Какво ли ще направи, ако й изкрещя да върви по дяволите с нейните малки блъфове“ — мислеше си Кели. Но прекрасно знаеше какво ще направи Аврора. Тя никога не беше отправяла напразна заплаха. Никога от нищо не се беше страхувала. „Тя ще ме издаде. Ще каже за измамата, макар с това да съсипе всички ни. Тя има зестра и доход. А аз няма да имам нищо, когато престана да бъда графиня Фарминстър. Ще трябва да се върна на Сейнт Тимъти и да живея в плантацията с мама през останалата част от живота си. Сама. На хиляди мили от Лондон.“ Тя потрепери.

— Кели?

— О, извикай слугите ми, Аврора. Спечели този рунд, но аз ще ти отмъстя за предателството. Обещавам ти!

— Ще се почувстваш по-добре, когато стигнем в „Хоукис Хил“ — успокои я Аврора. — Вече си изтощена от бурния светски живот.

— О, върви по дяволите! — каза Кели кисело. — Изчезвай!

Пътуването не беше неприятно, макар че Кели беше в лошо настроение и не й говореше. Пейзажът беше красив, а удобната и топла карета ритмично и плавно се поклащаше. Сменяха конете по обед, когато самите те спираха, за да се освежат и подкрепят. Стаите в странноприемниците бяха чисти и приятни. Леглата бяха с пухени дюшеци и завивки, храната, която им поднасяха, беше топла и вкусна. Всяка вечер и сутрин им носеха гореща вода за миене.

Когато Аврора разбра, че настроението на Кели няма да се подобри, помоли старата графиня за разрешение да пътува в нейната карета. Старицата щеше да бъде много по-добра компания. Тя знаеше много за местностите, през които минаваха.

— Пътят, по който пътуваме сега, е бил построен от римляните — каза тя на Аврора. — Знаеш ли нещо за римляните, момиче?

— Много малко, мадам. Те били древен войнствен народ. Тяхната цивилизация била най-голямата за времето си. Не знаех, че са строили пътища.

— Из цяла Англия, момиче! — усмихна й се мило старицата. — И откъде знаеш за римляните? Съмнявам се, че празноглавата ти сестра знае нещо за тях или за каквото и да е друго.

— Кели не беше така нетърпелива като мен и Джордж да получава нови знания. Но тя свири прекрасно на пиано. Свирила ли е за вас? Тя също така пее и рисува прекрасно — опита се да я защити Аврора.

— Как успя да я накараш да стане толкова покорна и да тръгне, без да се съпротивлява? — попита старицата. — Тя наистина е в лошо настроение, но все пак се съгласи да напусне града.

Аврора се засмя. Престори се, че отговорът й е искрен.

— Просто й казах, мадам, че ако не се държи както трябва, графът ще се разведе с нея. И тогава тя вече няма да носи титлата графиня.

— Ха! — остро се засмя старицата. — Ти знаеш кое е слабото място на празноглавката, нали така? Е, заплахата е добра. На Каландра много й харесва да бъде графиня. — Тя погледна втренчено Аврора. — Ще трябва много да внимавам, когато ти подбирам съпруг, момиче. Ако той е прекалено мекушав, ти няма да го уважаваш. Но ако е с прекалено силна воля, вие двамата ще се избиете. Ти наистина ми поставяш много трудна задача.

— Ще ви кажа, че бих се омъжила само по любов. Семейството ми вече знае това. И все пак ще оценя усилията, които ще положите. Може би двете заедно ще успеем.

Облечените й в ръкавици ръце лежаха кротко в скута й, но старата графиня не беше заблудена.

— И ти ли си така опърничава като сестра си, госпожице? — попита тя.

— Аз наистина съм опърничава, признавам — отговори Аврора, — но съм много по-разумна от сестра си.

Старицата се засмя. Тя много се забавляваше. Доста време беше минало, откакто за последен път беше така впечатлена от някого. Тя наистина харесваше Аврора. И отново си помисли колко е жалко, че внукът й не се ожени за това момиче, вместо за глупавата Каландра. Реши да промени темата, затова каза:

— Мисля, че съм намерила идеалната съпруга за Джордж. Все пак ще го запозная с всички дами, които смятам за подходяща партия за женитба. Имам си обаче своята любимка. Ще ти кажа всичко за нея, ако не издадеш тайната на брат си. Той ще трябва да реши, нали разбираш.

— Обещавам, мадам — каза Аврора.

— Тя се казва Елизабет Боуен. Сър Роналд е баронет. Има малко имение, което граничи с нашето. Той е викарий в църквата в село Фарминстър.

— И ще се съгласи ли нейното семейство да изпрати дъщеря си през океана? — зачуди се Аврора. — Знаете, че Валериън предпочита Джордж да остане на Сейнт Тимъти и да ръководи плантацията както досега.

— Семейство Боуен ще благодарят на Бога, ако Бетси и Джордж си допаднат. Лейди Елзи е плодовита жена. Роди пет дъщери, докато най-после Бог ги дари с наследник. Имението се пада на сина. Богатството се дели на пет зестри, а това означава, че на момичетата не се пада много. Те не могат да очакват да се омъжат изгодно. Млад мъж с дохода на брат ви ще бъде находка за тях.

— И как той ще се срещне с нея, мадам?

— Ще трябва да дадем бал в „Хоукис Хил“. Това ще достави удоволствие и на сестра ви — каза старата графиня. После се прозина. — Изтощена съм вече от всички тези преходи. Наистина съм много доволна, че довечера ще спя в собственото си легло.

Тя затвори очи и след малко заспа. Аврора се загледа през прозореца. Тук-там в равнината се издигаха самотни хълмове. Бяха прекосили вече множество малки поточета и по-големи рекички. Местността беше гъсто залесена. Дърветата бяха разнообразни — дъбове, борове, брези. Имаше много овощни градини, в които дръвчетата щяха да разцъфтят през пролетта, а през лятото да дадат обилен плод. Повечето овошки бяха ябълки и круши. Голяма част от земята беше обработваема. Дълбоките бразди бяха замръзнали. През лятото земята щеше да бъде покрита със златна пшеница. Най-голямото богатство на Хиърфордшир бяха стадата овце и говеда, които пасяха оскъдната февруарска трева. Отглеждаха говедата за месо, по-голямата част от което щеше да бъде закарано в Лондон. Овцете даваха първокачествена вълна, която беше преработвана в множеството фабрики на хубав плат и мека прежда.

Къщите във фермите и по-малките градове бяха дървени с тръстикови покриви. Църквите, дори тези в малките селища, бяха построени от камък. Каменни бяха и замъците и големите градски къщи на благородниците. Кели се беше оплакала, че „Хоукис Хил“ е огромна старомодна каменна къща с покрив от масивни плочи. Тя не харесваше нищо в нея. Старата графиня каза на Аврора, че къщата е строена по времето на Тюдорите. За основи послужили останките от старата къща, а част от каменните блокове също били използвани за строежа на новата.

Семейство Хоксуърт били владетели на имението толкова дълго, че вече никой не си спомнял откога. Графската титла им била дадена, когато един от техните прадеди извършил голяма услуга на крал Хенри VII. Първият крал от династията на Тюдорите бил известен със скъперничеството си. Да даде титла, му се струвало най-евтиното и удобно разрешение, особено след като семейството вече притежавало огромно имение. Титлата „дук“ им била дадена от Чарлз II.

Внезапно каретата намали ход, почти спря и се прехвърли на един по-тесен селски път. Започна да подскача и да се клати, но старицата продължаваше доволно да спи. Аврора се усмихна и я загърна по-плътно в пелерината, за да не настине. Очевидно наближаваха „Хоукис Хил“. Най-после излязоха от малката горичка и пред очите на Аврора се разкри пътят, който водеше към група борови дръвчета и малък хълм, зад който се виждаше имението. Сивите кули му придаваха вид на замък.

Аврора нежно докосна старата графиня.

— Мадам, мисля, че наближаваме дома си — каза тя.

— А? Какво? — Старата графиня отвори очи, прикова ги в лицето пред себе си и каза: — Да, това е „Хоукис Хил“. Надявам се, че ще бъдеш много щастлива тук с нас, Аврора. Поне докато си намериш съпруг.

— Или докато се върна на Сейнт Тимъти — отговори Аврора.

— Не говори така — скара й се старицата. — Ще смятам неуспеха си за много голям. Как ще погледна майка ти в лицето, ако не ти намеря добър съпруг, дете.

Пред имението ги чакаха слугите. Те ги поздравиха с „добре дошли“ и свалиха багажа от колите. Каландра не обърна внимание на никого. Прибра се в стаите си незабавно. Сали и Моли я следваха. Графът въведе баба си и гостите в имението.

— Добре дошли в „Хоукис Хил“ — каза той на Джордж и Аврора. — Бабо, ще вечеряш ли с нас тази вечер?

Старицата протегна ръце към огъня и каза:

— Мисля, че не, момчето ми. Пътуването беше дълго и изтощително. Ще наредя да ми донесат храната в стаята. Знам, че ме разбираш.

— Ваше благородие? — Мол беше застанала зад тях. — Нейно благородие също каза, че ще вечеря в стаята си. Не иска никой да я безпокои, така ми каза да ви предам.

Камериерката направи реверанс, силно изчервена.

— Кажи на Нейно благородие, че тази вечер съм съгласен с нея, но утре нещата ще се променят. Предай й точно думите ми, Мол — каза графът извънредно сериозно.

— Да, Ваше благородие. — Мол отново направи реверанс и излезе от стаята, като подтичваше.

— Нагло, безсрамно момиче! — измърмори старата графиня. — И да изпрати бедното дете да предаде съобщението й. Валериън, трябва да направиш нещо!

— Имам такова намерение, бабо. — Той се обърна към Джордж и Аврора: — В провинцията вечерята се поднася в седем часа. Питър ще ви заведе до стаите ви.

Старата графиня вървеше пред тях. Джордж и Аврора последваха иконома и отново се озоваха в антрето. Зад стълбището се виждаше огромна стая, може би построена на мястото на старата зала, помисли си Аврора. Наистина нямаше търпение да разгледа тази чудесна къща. „Тя можеше да бъде твоя“ — напомни й някакво подло гласче. Но тя беше направила избора си. И трябваше да бъде доволна. Това беше всичко, което искаше. Или не?

— Ти и старицата прекрасно се разбирате — прошепна й Джордж, докато се изкачваха по широкото стълбище. — Ти пътува в нейната карета през целия път. Кели очевидно все още е в лошо настроение.

— Старата графиня беше много по-забавна компания от нашата сестра — му каза Аврора. — Освен това, аз я харесвам. Тя е интелигентна и остроумна.

— Какво ще правим с Кели? — настоя Джордж.

— Кели вече не е наша грижа — каза Аврора на брат си. — Ние й помогнахме да влезе в този дом. Сега всичко зависи от графа. Тя е негова съпруга. Трябва да ти кажа, че лейди Мери Роуз има планове за теб, Джордж. Има наум много млади дами, сред които ще трябва да си избереш съпруга. — Аврора дяволито се усмихна. — Нямам търпение да се запозная с момичето, което ще те плени с влажните си очи и тихите си въздишки.

— А какво ще стане с теб, мис? — попита той.

— Първо ти, Джордж. — Аврора се засмя и му направи път да мине първи. След това влезе в спалнята, за която Питърс каза, че ще бъде нейна.

— Ще се видим на вечеря, мили братко! — Тя го целуна по бузата.

— А, мис, ето ви най-после — каза Марта. — Голяма къща е това „Хоукис Хил“. Само погледнете тази стая. Не е ли прекрасна?

Аврора се огледа. Трябваше да се съгласи с камериерката си — стаята беше наистина хубава. Стените бяха покрити с тапети в кремаво. Мебелите бяха от дърво и боядисани в бледозелено. Подът беше покрит с дебели дъски и с персийски килим, чиито цветове бяха розово и зелено. Камината беше от мрамор. От двете й страни имаше по едно каменно ангелче с крилца. Пердетата бяха от тежка коприна, на райета в кремаво и светло сивозелено. Придържаха ги копринени шнурове. Леглото беше от махагон. Кувертюрата, която го покриваше, беше от сатен, отново в кремав цвят. До едната стена имаше великолепно махагоново бюро. До прозореца беше разположена махагонова маса. От двете й страни имаше тапицирани столове. А до леглото стоеше най-красивата нощна масичка, която Аврора беше виждала. На нея имаше кристален свещник, няколко свещи от пчелен восък и малки сребърни щипци за гасене на свещи.

— Има и отделна, макар и малка, стаичка, за преобличане. В нея ще оставите дрехите си, мис. — Марта беше много доволна. — Има стаичка и за мен, така че няма да ми се налага да изкачвам непрекъснато стълбите.

— Значи, мислиш, че ще бъдем щастливи тук? — попита Аврора.

— Щяхме да бъдем още по-щастливи, ако… Но вие сигурно се досещате — отговори Марта остро. — Стаите на мис Каландра са в далечния край на коридора. Тя дори не ви е проговорила, откакто тръгнахме от Лондон.

— Страхувам се, че все още ми е ядосана, задето я заплаших — каза Аврора. — Но на мен много ми хареса компанията на старата графиня. — Тя въздъхна. — Не е обичайно за Кели да остава толкова дълго в мрачно настроение. Сигурно скоро ще се усмихне. Няма да има с кого другиго да разговаря, освен с мен, докато не си създаде приятели сред тукашното общество.

— Тукашното общество никак няма да се хареса на нашата графиня — реши Марта. После попита: — Искате ли да се изкъпете, мис?

Аврора кимна.

— Ще вечеряме само тримата: аз, Джордж и Валериън. Мисля, че трябва да направя усилие да се изкъпя.

Марта се съгласи. Отиде до стената и дръпна шнура на звънеца. Скоро се появи една от прислужничките в къщата.

— Господарката ми има нужда от вана — каза Марта. — Ще бъдете ли така любезна да донесете топла вода?

— Да, мадам — отговори учтиво прислужничката. Личните камериерки бяха по-висши в йерархията.

Пет минути преди седем Аврора слезе по широкото стълбище и отиде отново в салона. Валериън беше казал, че ще се чакат там. Роклята й беше от бледолилава коприна, а долната фуста — в бледолилаво и кремаво. Деколтето беше кръгло, украсено с малки теменужки от коприна, а ръкавите — с дантели.

— Добър вечер, Валериън — каза тя и грациозно направи реверанс. — Сигурно съм дошла по-рано. Не виждам Джордж, а той никога не закъснява.

— Колко си красива, Аврора — каза той, вместо да я поздрави. Беше облечен в бели панталони, които стигаха до коленете му, черен кадифен жакет и копринена жилетка на бели и черни райета. — Брат ви все още не е слязъл. Харесва ли ви стаята ви?

— О, да! Марта е много доволна, че има малка стаичка и за нея. Наистина сте се погрижили за всичко.

— Извинете ме, Ваше благородие. — Камериерът на Джордж, Уикъм, беше застанал учтиво на прага на салона.

— Да, Уикъм?

— Господарят ми, Джордж, се извинява, Ваше благородие, но има силно главоболие. Няма да слезе за вечеря. Аз го предупредих да си сложи шапката тази сутрин, докато яздихте, но нима той ме слуша?

— Направете всичко възможно, за да облекчите състоянието му. Горкият човек! — каза графът. — Надявам се, че утре сутринта ще бъде по-добре.

— Благодаря ви, Ваше благородие — каза Уикъм и отиде при господаря си.

— Горкият Джордж — изрази съчувствието си Аврора. — Понякога има такива пристъпи на ужасно главоболие. Лошото е, че те влияят и на стомаха му, който вече е изнежен като този на някоя девица. Сега, когато възмъжа, положението е малко по-добро. Когато бяхме деца, получаваше пристъпи всеки месец. Мама седеше до леглото му и разтриваше главата му.

— Разкажете ми за детството си и за вашия живот на острова — каза графът, въведе я във великолепната трапезария и я сложи да седне от дясната си страна. — Питърс, махни излишните прибори. Джордж няма да вечеря с нас. Внезапно се е разболял.

Обърна се към Аврора.

— Ще се отегчите до смърт, ако започна да ви разказвам за нашето детство — засмя се Аврора. — Сигурно Каландра вече ви е разказвала надълго и нашироко.

— Вашата сестра говори непрекъснато и само за обществото, за собственото си място в него, за мода и за последните клюки — отговори Валериън с горчивина.

— Но сигурно по време на вашето пътуване… Нали прекарахте няколко седмици в морето — каза Аврора.

— Сватбеното ни пътуване беше много скучно. И това дори е меко казано. Сестра ви отегчаваше или забавляваше, в зависимост от тяхната глупост, останалите пътници с разказите си. Непрекъснато говореше за титлата, която носи, за дрехите, които ще си поръча в Лондон, и за високото място, което ще заеме в обществото. Повечето нощи прекарваше в хватката на морската болест. Или поне така твърдеше. Аз спях в каютата на Сали, а Сали спеше на походното легло в каютата на Каландра.

— О, Валериън, толкова съжалявам — каза Аврора. Без да се замисли, докосна успокоително ръката му.

Пръстите му се сключиха около нейните.

— Ти нямаше откъде да знаеш, Аврора. Извинявам се за проявената неделикатност.

— Аз въобще не разбирам Кели. Тя е съвсем различна от сестрата, с която израснахме заедно — отговори Аврора.

Бузите й бяха поруменели. Тя нежно издърпа ръката си. Допирът с него беше непоносим. Тя усещаше пулсирането на сърцето му, усещаше как кръвта кипи във вените му. Надяваше се, че външният й вид не подсказва смущението, което изпитваше. Започваше да се опасява, че сравняването на всички джентълмени с Валериън Хоксуърт няма да доведе до нищо добро. Едва ли щеше да й помогне да си намери съпруг, когото да обича. Не биваше да бъде привлечена от този мъж, нито пък той — от нея. Валериън Хоксуърт беше съпругът на Кели.

— Нека за малко забравим за моята съпруга — каза й той. — Разкажете ми за детството си. Искам да знам какъв е животът на Сейнт Тимъти.

— Беше прекрасно — поде Аврора. Може би спомените й за детството ще помогнат на Валериън да разбере Кели по-добре. Може би ще успее да помогне на двамата да създадат по-здрава връзка помежду си. — Аз не помня нищо друго, освен Сейнт Тимъти, макар Джордж да казва, че си спомня малко и за Ямайка. Робърт Кимбърли веднага ни осинови. Беше попълнил документите още в Барбадос. Той е единственият баща, когото си спомням. — Е, това поне беше истина, помисли си Аврора. — Никога не е имало съперничество между нас. Чувала съм, че братята и сестрите често се бият, но ние никога не го правехме. Когато бяхме малки, си измислихме девиз. Използвахме го през целия си живот. Ти го чу в деня, когато отведе сестра ни от Сейнт Тимъти. „Заедно. Завинаги. Като един.“

Графът кимна.

— Кели никога не ми е говорила за това — каза той. — Мисля, че е очарователно. Продължавай.

— Няма много за разказване — продължи Аврора. — Домът ни беше изпълнен с любов. Мама беше нежна, лесно беше да получиш всичко от нея. Татко беше по-строг. Никога обаче не беше жесток. Никога не е пердашил нито един от нас. Да получиш нещо от него, беше истинска победа. — Тя се засмя. Приятно й беше да си спомня детството. — Имахме частен учител. Аз и Джордж бяхме отлични ученици. Често се състезавахме кой ще получи по-добри оценки. Кели не обичаше да учи. Удаваха й се чисто женските занимания — бродиране, рисуване, пеене. Аз и Джордж много обичахме да яздим, но Кели никога не е обичала конете, както вече ви казах. Аз и брат ми плувахме заедно всеки ден, но Кели не обича и морската вода. Освен това винаги се е страхувала да излага нежната си кожа на слънцето. Когато бяхме малки, и тримата се плискахме голи край брега под зоркия поглед на Марта. Но когато стана на шест години, Кели вече се срамуваше да се съблича пред нас. Не й харесваше да е гола и отказваше да плуваме заедно. А когато станахме на осем, Марта реши, че аз и Джордж също не можем да плуваме голи. Джордж трябваше да остава по гащета, а аз — по долна риза. Тогава не разбирахме защо това е необходимо, но се подчинихме на нареждането. Марта можеше да бъде и много жестока, а мама ни беше казала да я слушаме за всичко.

— И никога не сте напускали острова си, който всъщност е бил вашето царство? — попита графът.

Аврора поклати глава.

— Не. Не изпитвахме нужда да го напускаме. Там си имахме всичко.

— И никой ли не ви посещаваше?

— Много рядко ни идваха гости. Семейството на мама, което живееше на Ямайка, я лишило от правото на наследство, когато избягала с първия си съпруг, нашия баща. Той бил убит на дуел. Горката мама. Тя вярвала, че ще успее да го промени, но това били напразни илюзии. Година след смъртта му тя срещнала татко. Първият й съпруг я оставил без пукната пара. Неин братовчед, който познавал татко, я съжалил и ги поканил на вечеря в един и същи ден. Мама казваше, че това било любов от пръв поглед. Оженили се след месец. Семейството на мама отново било шокирано. Близките й не отишли на сватбата и изразили съмнението си, че те ще бъдат щастливи, като се имало предвид колко импулсивно били действали. Не мисля, че щяха да бъдат посрещнати добре в плантацията, дори и да бяха дошли някой ден. Да, много малко хора ни посещаваха на островите. Понякога се отбиваха други плантатори или морски капитани. Никой друг.

Докато тя говореше, им сервираха лека вечеря. Бистра супа, лимонов сок, печено говеждо, йоркширски пудинг, салата от моркови и салата от ряпа. Макар че непрекъснато говореше, Аврора се хранеше с апетит, за голяма изненада на графа. Количеството храна, което изяждаше, беше огромно за момиче с такава стройна фигура. В Лондон рядко се бяха хранили заедно. Каландра предпочиташе да сервира блюдата по стаите на гостите, преди да тръгнат за поредния бал. А когато се случеше да вечерят в друга къща, той не седеше близо до Аврора. Къде ли успяваше да сложи всичката тази храна, зачуди се той.

— Хайде, разкажи ми за детството си — подкани го тя, докато преглъщаше последното парче пудинг. — Загубил си родителите си, когато си бил малък, нали?

— Също като теб — каза той и я придружи до стаята, която използваха за всекидневна. — Детството ми беше щастливо. Но много малко от живота си прекарах с родителите и сестра си, Софая. Те се удавиха на връщане от Франция. С отглеждането ми се заеха баба ми и дядо ми. Имах частни учители и учих у дома, докато стана време да отида в Оксфорд. Върнах се вкъщи след две години. Предпочитам да живея в провинцията. Обичам конете си. Обичам говедата и овцете, които отглеждам. Имам своя собствена фабрика. Вълнената прежда „Хоукис“ е вече добре известна в цяла Англия. Малката си компания управлявам сам. Когато научи затова, сестра ти беше направо ужасена. Тя смята, че производството и търговията са под достойнството на един джентълмен. Кралят обаче също обича и одобрява фермерството. — Седяха един до друг на тапицирания диван. — Ще ти липсва ли Лондон, както липсва на Кели? — попита я той.

— Не — отговори Аврора. — Също като теб, аз обичам спокойния живот в провинцията.

Ароматът, който тялото му излъчваше, изпълваше сетивата й и замайваше главата й.

— Тогава може би ще дойдеш с мен на езда утре сутринта. Ако сестра ви не е променила навиците си, няма да я видим преди два следобед — каза той сухо.

— Пътуването беше дълго — отговори Аврора. — Мисля, че утре ще поспя до девет часа.

— Разбира се — каза той. — Ще яздим по-късно. Ще ти покажа една от малките си фабрики. Може би Джордж също ще иска да дойде.

Какъв беше този аромат, който се носеше из стаята? Беше така чист и свеж.

— Ще бъде чудесно — прошепна Аврора.

Беше поставил големите си длани на коленете си, които почти я докосваха. Чувстваше топлината на тялото му. Трябваше да се съвземе!

Между тях се възцари дълбоко мълчание. Мина доста време, но никой не нарушаваше тишината. Той не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че ако проговори, ще развали магията.

Най-после Аврора направи усилие и се изправи на крака.

— Денят беше много уморителен, Валериън — каза тя. — Мисля, че е време да се прибера в стаята си.

Дали коленете й нямаше да се огънат точно сега?

— Ще те придружа! — Той скочи и я хвана за ръката. Искаше да му каже, че това не е необходимо. Искаше да му каже, че и сама може да изкачи стълбите и да намери стаята си. Че не съществува никаква опасност, защото Марта ще я чака там. Но не успя да каже нищо, освен:

— Благодаря ти, Валериън.

Пръстите му нежно стиснаха лакътя й. Беше смешно, но докосването й даваше чувство за сигурност. Наистина нямаше нищо лошо в жеста му на учтивост. Проблемът се криеше в самата нея. Тя даваше воля на чувства, които никога досега не беше изпитвала. Трябваше да се овладее. Трябва да помни, че този мъж е съпруг на сестра й. Макар бракът им да не е бил щастлив досега, можеше да бъде отсега нататък. Трябваше да бъдат щастливи! Кели ще роди дете и всичко ще бъде наред.

Изкачиха стълбите един до друг. В стаята, която бяха напуснали, слугите загасяха свещите. Когато стигнаха до вратата на спалнята й, Валериън пусна ръката й и се наведе, за да я целуне по челото.

— Лека нощ, Аврора — каза той. — Приятни сънища. И се отдалечи по коридора.

Тя влезе в спалнята си. Сърцето й лудо биеше. Когато се беше надвесил над нея, беше помислила, че ще припадне. А после устните му докоснаха челото й. Беше изпитала силно разочарование. Аврора знаеше, че трябва да изпитва срам. „Не трябва да оставам насаме с него — помисли си тя. — Прекалено опасно е. Той е нещастен и вината е моя. Но вече нищо не мога да променя.“

— Бяла си като платно — каза Марта. Приближи се до нея и взе ръката й. — И си студена като лед. Какво се е случило?

— Нищо — излъга Аврора. — Нищо. Това са последиците от пътуването. Изтощена съм. Искам да си лягам.

— Много добре, мис — каза Марта.

Но не остана убедена, че всичко е наред с нейната господарка.

Глава 6

На следващия ден Марта събуди господарката си в десет часа. Тя нежно я разтърси и когато Аврора отвори очи, каза:

— Донесох ви закуската, мис. — Повдигна възглавниците, помогна на Аврора да се настани удобно и постави подноса в скута й. — Графът ме попита дали ще яздите с него тази сутрин, но аз му отговорих, че още спите. Казах му, че сте изтощена от пътуването. Надявам се, че съм постъпила правилно, мис.

Разочарованието, което изпита, беше примесено с облекчение.

— Правилно си постъпила, Марта. Наистина съм много уморена. Мисля да взема пример от Кели и да прекарам сутринта в леглото.

— Отлична идея, мис. От камериерката й знам, че старата графиня ще направи същото.

— Говори ли с Уикъм? Джордж добре ли е вече?

— Добре е. Изял е обилна закуска и е излязъл с графа — отговори Марта с усмивка. — Има масло, мед и рохко сварени яйца. Трябва да изядете всичко, мис. Трябва да възвърнете силите си.

Приятно е да те глезят, помисли си Аврора и захапа филийката, щедро намазана с мед. Това, което се беше случило снощи, сигурно беше плод на въображението й. Валериън Хоксуърт беше джентълмен и със сигурност не би си позволил волности със сестрата на съпругата си. Чисто и просто е била преуморена и фантазията й е взела връх над нея. Първо пътуването от Сейнт Тимъти до Англия, а после и онези нескончаеми балове… Кели беше свикнала с това, но не и те. Провинциалният живот щеше да бъде благоприятна промяна за нея и Джордж.

През цялата сутрин остана в леглото. Каландра не се виждаше никъде. Аврора заключи, че и тя е все още в спалнята си. Джордж и графът не се бяха върнали още. Старата графиня също беше в леглото си. Аврора намери сама библиотеката, избра си книга, свързана с историята на семейство Хоксуърт, и се настани в едно кресло близо до огъня. Питър, икономът, я прекъсна за малко само за да я попита дали би искала да й поднесат лек обяд.

— Колко е часът? — попита го Аврора.

— Почти един, мис — отговори икономът.

— Това означава ли, че никой няма да обядва?

— Двете графини, младата и старата, поръчаха обяд в стаите си, мис. Графът и мастър Джордж не са се върнали още. Канеха се да яздят до фабриката „Малвърн“, а тя е доста далеч. Без съмнение, са спрели в някоя от фермите за обяд. Само вие не сте обядвали.

Гладна съм. — Без да иска, Аврора изрази мисълта си на глас.

— Искате ли и чаша чай, мис? — попита я икономът.

— Да, моля — отговори тя. — Благодаря ви, Питърс.

Икономът леко се поклони. Мис Аврора има приятни маниери, помисли си той, докато затваряше вратата на библиотеката. Младата графиня беше най-неблагодарната жена, която слугите познаваха. На всичкото отгоре, беше много капризна и вечно искаше нещо. Камериерката й, Сали, не беше по-добра от нея. Надяваше се, че те няма да имат пагубно влияние върху Мол. Мол беше негова внучка. Ако успееха да развалят характера й, Мол нямаше да служи добре на господарите си и можеше да загуби мястото си.

Аврора чете цял ден, докато светлината в библиотеката стана толкова оскъдна, че не можеше да различава буквите. Питърс й беше сервирал обяд. Една от жените беше сложила дърва в огъня на два пъти. Най-накрая в стаята влезе едно от момичетата и започна да пали свещите. Аврора остави книгата на мястото й и бързо се заизкачва по стълбите. Трябваше да се преоблече за вечеря. Не беше чула завръщането на графа и Джордж и не знаеше дали вече са в къщата. Знаеше, че Кели не е питала за нея, защото икономът щеше да й съобщи, ако го беше направила. Чудеше се докога сестра й ще позволява на лошото настроение и гнева да владеят душата й.

Когато влезе във всекидневната, видя, че графът и Джордж вече я чакат. Кели и старата графиня все още възстановяваха силите си след пътуването. Джордж беше особено разговорлив. Беше изпълнен с ентусиазъм. Всичко, което беше видял този ден, му беше направило силно впечатление.

— Мисля, че когато в Сейнт Тимъти построим цех за бутилиране на ром, ще можем да използваме някои от принципите на работа във фабриките на Валериън — каза той. — Но първо ще ни трябва разрешително за производство на ром. Познаваш ли някого, който може да ни помогне, Валериън?

Аврора ги остави да приказват. Вечеряше мълчаливо. Когато вечерята наближи края си, между двамата мъже се възцари мълчание. Графът се обърна към нея:

— Аврора, виждала ли си Каландра днес?

Тя се стресна при споменаването на името й и бързо вдигна поглед.

— Какво? Извинявай, Валериън, но се бях замислила.

— Виждала ли си Каландра? — повтори той.

— Не. Сутринта прекарах в леглото, а следобеда — в библиотеката — отговори тя, без да го поглежда.

— Харесаха ли ти книгите ми? — попита той.

— Това е най-голямата библиотека, която някога съм виждала! — възкликна тя. — Надявам се, не ми се сърдиш, че си позволих да вляза там, Валериън.

— Никак не съм сърдит. Какво чете? — Тъмносините му очи я подканяха да вдигне поглед към тях, но тя не го направи.

— Четох книга за историята на семейство Хоксуърт. Очарователна е — каза му тя. Чувстваше върху себе си втренчения му поглед, затова се обърна към брат си: — Трябва да влезеш в библиотеката, Джордж. Има цяла секция с книги по история на древна Гърция. Знам колко много обичаш да четеш за тази цивилизация.

— Наистина! Ще се радвам, ако мога да прочета няколко от тях — каза Джордж с радостна възбуда.

— Защо не заведеш Джордж в библиотеката още сега? — предложи Валериън. — Аз трябва да ви оставя. Ще отида да видя какво става с Каландра. — Той стана от мястото си и учтиво им се поклони. — Желая и на двама ви лека нощ.

Валериън Хоксуърт бавно се изкачи по стълбите. Вместо да влезе в спалнята на жена си, влезе в своята собствена. С помощта на Браун той се съблече, изкъпа се, изми зъбите си и изплакна устата си. Отказа да облече копринената нощна риза, която Браун му предложи. Загърна се в подплатен копринен халат, който беше с цвета на любимото му вино бордо. После учтиво се освободи от присъствието на камериера си. Браун излезе от стаята. Лицето му, което не издаваше определена възраст, в момента беше абсолютно безизразно. Той знаеше какво ще последва, но никога дори не намекваше за това пред останалите слуги в къщата. Клюките са за жените. Той стоеше над тези неща.

Валериън влезе при жена си през вратата, която свързваше неговата спалня с нейната. Кели стоеше пред тоалетката. Сали разресваше дългата й черна коса. Чу как момичето брои колко движения е направила ръката му. Той прекоси стаята, взе сребърната четка от Сали и каза:

— Свободна си за през нощта, Сали. А също така и Мол. — Той започна да разресва косата на Кели, като поднови броенето от там, където беше спряла камериерката. — Колко пъти трябва да разреша косата ти? — попита той Каландра.

— Обикновено я разресвам двеста пъти — отговори тя.

Вратата се затвори след двете момичета. Той продължи да брои, докато и последното движение беше извършено. Не искаше да разстройва Каландра. Може би сега, когато най-после си бяха у дома, когато Каландра знаеше, че той вече няма да търпи глупостите й, може би сега тя щеше да му се отдаде с готовност и да му роди децата, които той толкова силно желаеше.

— Двеста — каза той най-сетне.

Остави четката на тоалетната масичка, хвана Каландра за раменете, изправи я и я завъртя с лице към себе си. Наведе се да я целуне. На лицето й се изписа неподправено отвращение. Тя се изскубна от ръцете му.

— Валериън, наистина ли трябва да го направиш? — попита го тя студено.

— Ти си моя съпруга — отговори й тихо той.

— И това ти дава право да ми налагаш животинските си желания? Не е честно! — каза Каландра.

„Какво й става?“ — запита се той. В малкото случаи, когато беше проявил съпружеските си права, беше мил и внимателен. Пое си рязко дъх:

— Какво в нашата интимност те тревожи, Каландра? — попита я. Трябваше да бъде търпелив. — Намираш ме непривлекателен? Какво да направя, за да ти угодя, мила моя?

— Ако наистина искаш да ми угодиш, Валериън, ще ме оставиш на мира. Ще ми позволиш да се върна в Лондон при приятелите си.

Изведнъж той изпита ревност. Не че проявяваше истински интерес към това глупаво момиче, което беше негова съпруга. Беше засегната гордостта му. Хвана я за ръката и гневно рече:

— Трехърн ли е твой любовник? Него намираш ли го привлекателен? Няма да имаш повече любовници, докато не ми родиш наследник, Каландра! Няма да ходиш никъде, докато не ме дариш с дете!

— Трехърн! — Изненадата й беше неподправена. Тя се засмя. — Предполагам, че е достатъчно привлекателен, но не ми е любовник. Аз нямам любовници. Ти си единственият мъж, който ме е познал в библейския смисъл на думата. Аз не харесвам акта. Мразя момента, в който пъхаш члена си в тялото ми. Мразя онези звуци, които издаваш, когато онази отвратителна течност ме изпълва. Ще бъда щастлива, ако не ми се налага никога да го правя. Но предполагам, че за това си дошъл тази вечер.

Той беше изненадан от признанието й.

— Само мен или всички мъже презираш по този начин?

— Всички — Беше искрена. — Не обичам да го правя. Не ми харесва да бъда притисната под тежестта на нечие тяло. Миризмата, която отделяш в този момент, ми е особено неприятна. Цялата работа е ужасно отвратителна. Няма нищо приятно. Не искам да го правя. Ако се опиташ да ме насилиш, ще пищя, докато вдигна цялата къща на крак, Валериън. Сега, когато ти обясних как се чувствам, може би ще ме освободиш от това неприятно задължение завинаги.

Той изпита нужда да пийне нещо силно. В спалнята обаче нямаше никакви напитки. Отново си пое дълбоко дъх и каза с глас, който изразяваше спокойствие, каквото всъщност не изпитваше.

— Кога разбра какво изпитваш към акта, Каландра? Майка ти не ти ли обясни, че по този начин се правят децата?

— Почувствах отвращение още първия път, когато ме докосна — бързо отговори тя. Прекалено бързо.

— Не. — Той не се съгласи с нея. — Лъжеш. — Ръцете му отново я сграбчиха здраво за раменете. — Кажи ми истината, Каландра!

— Бях девствена, когато се оженихме! — извика тя. — Бях!

— Знам — каза той спокойно. — Кажи ми!

— Когато бях малко момиче, може би на осем години, се появи онзи плантатор от Барбадос. Той непрекъснато пътуваше от Барбадос до Ямайка и винаги спираше на Сейнт Тимъти. Той носеше на мама клюките за нейното семейство и приятелите й. Тя отдавна беше отделена от тях, но все още искаше да знае как тече животът им. Плантаторът беше огромен мъжага. Той ме предпочиташе пред Аврора. Винаги ме вземаше в скута си, щипеше ме по бузите и казваше, че съм най-прелестното малко момиченце на света. След това започна да ме търси навън и все гледаше наоколо да няма никой друг. Вземаше ме в скута си, пъхаше ръка под рокличката ми и ме докосваше там, където и сама не смеех да се докосна. На мен не ми харесваше, но той ме успокояваше с целувка и с бонбон. Казваше, че това е нашата малка тайна и че не бива да я издавам на никого. После ме пускаше. Веднъж извади члена си от панталона и ми каза да го докосна. Тогава Марта ни намери Тя му каза, че няма да издаде отвратителната му тайна, само ако й обещае, че веднага ще си тръгне и никога повече няма да идва на Сейнт Тимъти. А после започна да ме разпитва точно какво се е случило и откога продължава това. Каза ми да запазя всичко в тайна, защото иначе ще ме сметнат за развалено момиче и нито един почтен младеж няма да ме вземе за жена. — Каландра се засмя горчиво. — Тогава разбрах, че няма да позволя на нито един мъж да ме докосва, ако мога да го избегна.

— Но ти знаеше в какво се състоят съпружеските задължения, когато се омъжи за мен — каза графът. — И все пак прие брака. Защо, Каландра?

— Исках да бъда графиня — отговори му тя просто. — А и когато те видях за първи път, ти беше толкова красив. Помислих, че ще мога да преодолея отвращението си. Поне дотолкова, че да мога да ти дам деца. Реших, че след това ще си намериш любовница и на мен няма да ми се налага да понасям вниманието ти. Наистина мислех, че ще се получи, Валериън. Наистина!

— Ще трябва да го направиш, Каландра — каза й той. — В противен случай ще трябва да анулирам брака, като изтъкна, че ти отказваш да ме дариш с деца. Съжалявам, но трябва да имам наследници.

— Не можеш да ме захвърлиш — извика Каландра. — Харесва ми да бъда графиня! Мисля, че си много жесток с мен. Ако се опиташ да анулираш брака, ще кажа, че си извратен тип, че искаш да правиш разни перверзни с мен. Ще те съсипя. Нито една майка няма да ти даде дъщеря си за съпруга. Никога няма да имаш деца, Валериън! Никога! Никога! Никога!

Валериън Хоксуърт притежаваше огнен темперамент, макар никога да не му позволяваше да се проявява. Сега обаче гневът му избухна с пълна сила.

— Ти се осмеляваш да ме заплашваш! Ти, малка, студенокръвна, мраморна Венера!

Каландра отстъпи назад, като видя как тъмносините му очи потъмняха още повече от гняв. Всъщност те станаха почти черни. Графът успя да хване един кичур от дългата й коса. Уви го около китката си, с което я придърпа плътно до себе си. Двамата застанаха лице в лице.

— Ще ми дадеш наследник, Каландра — каза й той. — След като искаш да останеш графиня, ще изпълниш дълга си към моето семейство.

Свободната му ръка хвана деколтето на нощницата й и го разкъса. Тя изпищя. Той я хвърли на леглото, извади от джоба си носна кърпа и запуши устата й. Изправи се и се съблече.

Валериън се ядосваше на себе си. Никога през живота си не беше постъпвал така с жена. С която и да е жена. Ако изпълнеше заплахата си, щеше да има основателна причина. Дори да успееше да анулира брака, нейните обвинения щяха да съсипят репутацията му. Щяха да го лишат от шансове да се ожени повторно, дори за Аврора. Скандалът щеше да бъде невероятен. Семейството му щеше да бъде изгонено от двора. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да повика семейство Кимбърли в Англия и да ги опознае, преди да вземе решение да се ожени за Каландра. Трябваше да изпита подозрение, когато тя му отказваше дори целувки в градината на плантацията. Нали тогава беше негова годеница, а не момиче, което се опитва да съблазни. Трябваше да се досети, че нещо не е наред. Грешката беше негова. И нищо не можеше да се направи сега. Тя трябваше да му даде наследници независимо дали иска, или не.

— Няма да ти се налага да понасяш страстта ми — каза й той, — когато ми дадеш наследник.

Сведе поглед към нея. Беше много красива, но не изпитваше желание към нея. Членът му висеше отпуснат. Каландра го погледна презрително. В очите й се четеше мълчалива насмешка. Беше готов да се закълне, че тя се усмихва. Тази кучка му се присмиваше! В този момент разбра колко силно я мрази. Толкова силно, колкото обичаше Аврора.

Аврора. В паметта му изплува споменът за онзи ден на Сейнт Тимъти, когато случайно се беше озовал близо до брега и я беше видял да се радва на топлите морски води. А после беше излязла на брега, цялата позлатена от слънцето. И беше топла като слънчевата светлина. Спомни си дългите й крака, съвършено кръглите й гърди с големината на узрели праскови, красивите къдрави косъмчета между бедрата й, по които блестяха кристални капчици вода. Беше я пожелал тогава. Желаеше я и сега.

Кели заскимтя. Очите й бяха приковани в слабините му. Членът му се беше изправил и беше корав като желязо, готов да се гмурне в плътта й. Безстрастно, той погледна първо нея, а после члена си. С безразличие разтвори краката й, хвана двете й ръце в дланта си и влезе в тялото й. Желанието му към Аврора беше огромно и семето му бързо се изля в утробата на съпругата му. Отвращението, което беше изписано на лицето й, прогони угризенията му. Остана при нея достатъчно дълго да се увери, че тя няма да измие течността от тялото си. След това махна носната кърпичка от устата й и се изправи.

— Ще правим това всяка вечер, докато забременееш, Каландра — каза й той с жестока откровеност. — Ако се опиташ да викаш, отново ще ти запуша устата. Няма да причиняваш безредици в къщата ми. Когато ме дариш със здраво дете, и то син, ще те оставя на мира до края на дните ти. Тогава ще можеш да отидеш в Лондон. Или в Париж. Или по дяволите, ако пожелаеш. Това няма да ме интересува. Но дотогава ще стоиш тук и ще изпълняваш задълженията си. Ясно ли е?

Тя кимна. Беше изненадана от решителността и неотстъпчивостта му.

— Утре ще слезеш за вечеря. Няма да понасям повече лошото ти настроение. Ясно ли е и това?

— Да — прошепна Кели.

Графът вдигна халата си от пода, загърна се плътно в него и отново премина през вратата, която свързваше двете спални. Когато остана сам, захвърли халата и облече нощната си риза. Чувстваше се като изцеден. Беше отвратен от себе си, но дали имаше друг избор? Беше чувал, че някои жени са като Каландра, че те изобщо не се радват на половия акт. Знаеше, че съществуват жени и мъже, които предпочитат да правят секс с представители на собствения си пол. Знаеше, че има хора, които могат да правят любов и с двата пола. Жените като неговата съпруга, за които физическата страст беше отблъскваща, бяха сравнително малко. Колко жалко, че онзи плантатор от Барбадос е станал причина тя да се чувства така. Не е трябвало да я докосва там в тази крехка детска възраст. Той беше сигурен, че плантаторът се е канел да я изнасили някой ден. За щастие, Марта ги е открила навреме.

Дали Каландра е родена с отвращението си към секса? Дали онова преживяване я е изплашило и отвратило? Дали, ако се беше отнасял с нея по-различно, можеше да я научи на радостите на страстта? Искаше му се да вярва, че това е възможно, но всъщност знаеше, че не е. Никога не беше проявявал грубост към жена си. Поне до тази нощ. Винаги беше търпелив и мил с нея. Цели три нощи ляга до нея, без да посмее да й отнеме девствеността. Валериън Хоксуърт не се сещаше за нищо, което е пропуснал. Не знаеше какво друго може да се направи. И двамата нямаха друг избор. Той се нуждаеше от наследник, а Каландра искаше да остане графиня Фарминстър. Той въздъхна и се пъхна между чаршафите, които имаха аромата на лавандула.

Беше видял ужаса в очите на Каландра, когато членът му беше отговорил на тайните му копнежи по Аврора. Запита се какво ли щеше да си помисли съпругата му, ако знаеше, че обектът на сексуалните му мечти е нейната собствена сестра. Господи, колко силно я желаеше! Но никога нямаше да я притежава. Освен в мечтите си. Щеше да помогне на баба си да намери съпруг за Аврора. Щеше да стои отстрани и да гледа как тя се омъжва за друг. Непознат, който щеше да се потопи в сладката кадифена мекота на Аврора — там, където той никога нямаше да проникне.

Сутрин дамите винаги закусваха в стаите си. Но на обяд графът беше изненадан от присъствието на съпругата си на трапезата. Макар и по-бледа от обикновено, Каландра не изглеждаше зле. Тя го поздрави любезно, зае мястото си и се усмихна лъчезарно на всички около масата.

— Почти се възстанових от пътуването — каза тя. После се обърна към графинята: — А вие, мадам? Днес изглеждате добре.

Тънките вежди на Мери Роуз Хоксуърт се повдигнаха почти незабележимо.

— Все още съм уморена — каза тя. — Но съм много по-възрастна от теб, мило дете. Аврора, казаха ми, че се забавляваш прекрасно в библиотеката.

— Библиотеката ви е великолепна — отговори Аврора. — Кели, колко си красива днес — обърна се тя към сестра си. — Тревожех се за теб.

— Не е трябвало да се безпокоиш — отговори Кели. — Колко типично за теб, Аврора — да прекарваш по цели дни в библиотеката. Ще повредиш очите си. Страхувам се, че може да ти се появят и бръчки. — Тя отново се обърна към старата графиня. — Трябва да дадем бал, мадам, ако искаме да помогнем на сестра ми и брат ми да сключат бракове. Вие познавате хората, които трябва да поканим.

— Така е. Мислех си, Каландра, че може би първи май е подходяща дата. Тогава всички празнуват пролетта с огньове и фойерверки. Удобно ли ще бъде за теб?

— А не може ли да стане по-скоро? — попита Кели.

Старицата поклати глава.

— Страхувам се, че не. Един бал изисква много подготовка, както ще се увериш сама, Каландра. Очаквам, че ще ми помогнеш с планирането и другите неща. По-късно сама ще организираш баловете си, но тъй като това ще бъде първото ти увеселение в „Хоукис Хил“, аз ще ти помогна. Ще има много работа.

— Каква? — Любопитството на Кели беше неподправено.

— Да започнем с това — каза старата графиня, — че балната зала трябва да бъде почистена и подът й — излъскан и полиран до блясък. Кристалните полилеи трябва да се измият. Свещите трябва да бъдат съвсем нови. За онези, които ще бъдат поканени по-рано, трябва да се подбере меню. За вечеря можем да поканим само петдесет души. Разбира се, ще трябва да им изпратим покани, които те ще получат в един и същи ден. Иначе някой може да се обиди, че е получил поканата си по-късно. Градинарите ще трябва да отгледат достатъчно цветя в оранжериите. Цветя трябва да има в коридорите, във всекидневната, в трапезарията и в балната зала. Ако не стигнат, ще помолим съседите да ни услужат с цветя от техните оранжерии. Ще трябва да наемем млади мъже и жени от селото, за да ни помогнат. Те ще изпълняват ролята на сервитьори, лакеи и работници в кухнята. Може би ще трябва малко да ги обучим. И, разбира се, ще ни трябват музиканти! Някои от гостите може да останат и за през нощта. Трябва да приготвим няколко от спалните.

— Изглежда, подробностите наистина са много — каза Каландра, внезапно загубила ентусиазма си. — Не можем ли да наемем някого, който да свърши цялата работа вместо нас? Ами шивачка? Ще ми трябва нова бална рокля. Не мога да посрещна гостите в някоя от старите си рокли.

— Тъй като никой от поканените няма да е виждал роклите ти, Каландра, няма смисъл да си поръчваш нова рокля — отбеляза сухо Валериън.

Тя го погледна ядосано.

— Не бъди такъв скъперник по отношение на мен, сър. Няма да се унижа да се появя на бала в стара рокля.

— Добре, ще имаш нова рокля — каза той. — А също и всички останали дами. Ще извикаме шивачка, която ще ушие нови рокли на теб, на Аврора и на баба. Мисля, че така е справедливо.

— Каква прекрасна идея! — каза баба му, а в очите й блестеше дяволито пламъче.

— Всъщност аз нямам нужда от нова рокля — каза Аврора, — но няма да отхвърля любезното ти предложение, Валериън. Кели, ще ми разрешиш ли да ви помогна с подготовката на бала, за да се отблагодаря на графа за загрижеността?

— О, да! Винаги си се справяла по-добре от мен с подобен род задачи — каза Кели, извънредно радостна, че сестра й доброволно е предложила услугите си. Може би вече трябваше да прости на Аврора. — Мама винаги казваше, че умееш да планираш забавленията.

„Добре — помисли си вдовстващата графиня. — Може би все пак ще получа помощ от някого.“ Тя бързо беше разбрала, че Каландра въобще няма да й е от полза. Обаче Аврора със сигурност щеше да й бъде полезна. Старицата подозираше, че тя ще се сети и ще се погрижи за всички подробности.

Следващият ден беше неделя. Те всички отидоха до селото, за да посетят неделната служба. Беше вече месец март и над полето подухваше леко свеж ветрец. Някои дървета бяха цъфнали, на други пъпките се бяха разтворили и отвътре се подаваха зелени листенца. Тук-там се виждаха яркожълти глухарчета. Конете весело подтичваха по пътя. Спряха едва пред църквата „Сейнт Ан“. Един от лакеите пътуваше на капрата. Сега той скочи от мястото си, отвори вратичката и спусна стълбичката. Подаде ръка на дамите, за да им помогне да слязат от каретата. Джентълмените ги следваха на конете си. Те също спряха пред църквата и скочиха от гърбовете на животните.

Към входа на църквата ги поведе графинята. Тя кимаше ту наляво, ту надясно, защото от всички страни я поздравяваха. Някои от жените правеха реверанс. Всички мъже, без изключение, сваляха шапките си. Понякога тя се спираше, за да поздрави някого. Знаеше имената на някои от хората от селото. Когато стигнаха до каменния портал на църквата, острите й очи съзряха жените, които беше търсила през цялото време.

— Ах! — възкликна графинята. — Мила моя лейди Боуен. Как сте? Ах, ето ги и прекрасните ви дъщери! А също и мастър Уилям! Прекрасен ден, нали? Срещали ли сте се със съпругата на внука ми, младата графиня?

Лейди Боуен беше дребна, подобна на птиче, жена, с бледосини очи и пясъчножълти къдри. Тя направи реверанс.

— Колко е хубаво отново да видим Ваше благородие — едва-едва се отрони от устните й. Всъщност тя малко се страхуваше от старата графиня. — Не, все още не съм се срещала с младата дама.

Очите й неуверено огледаха двете момичета. Мери Роуз Хоксуърт избута Каландра напред.

— Каландра, графиня Фарминстър. Лейди Елзи Боуен, съпругата на викария.

Лейди Боуен отново направи реверанс. Кели студено кимна. Беше виждала лондонските си приятели да правят така, когато им представяха по-нискостоящи от тях.

— А това е сестрата на графинята, мис Аврора Спенсър-Кимбърли — продължи старицата. Изпита удоволствие, когато Аврора протегна ръката си, направи лек реверанс и поздрави лейди Боуен учтиво. Никак не й харесаха високомерният тон и обидните маниери на Каландра. Тя се обърна и извика: — Валериън, ела да поздравиш лейди Боуен, преди службата да е започнала. И доведи Джордж.

Двамата джентълмени се подчиниха. Присъединиха се към тях. Валериън учтиво поздрави съпругата на викария, а старата графиня представи на Джордж семейство Боуен. Започна от майката и сина. Уилям, който, според клюките, беше малко дяволит и караше майка си да изпада в отчаяние. И продължи:

— А това, Джордж, са мис Елизабет, мис Изабел, мис Сюзън, мис Керълайн и мис Мариън Боуен. Момичетата ви са толкова красиви, лейди Боуен — направи тя комплимент на майката. — Чувала съм, че всичките са съвършени. Вие наистина сте щастливи родители. Сигурна съм, че всичките ще си намерят съпрузи, когато станат на съответната възраст.

— О! — заекна лейди Боуен. — Бетси вече е на възраст!

— Нима? — измърка доволно старата графиня и кимна на семейството си да я последва в църквата.

— Какви ги приказваш, мамо! — гневно избухна Елизабет, без да се смущава от ентусиазма, изписан по лицето на майка й.

— Наистина, ти си достатъчно голяма, за да встъпиш в брак — защити се майка й. — Казаха ми, че мистър Спенсър-Кимбърли си търси съпруга. Той ще се върне в Западните Индии, където е роден и отраснал, и ще продължи да управлява плантацията. Но след като си намери подходяща съпруга. Той има наследство, а също така и доход, което е по-важно. Така ми казаха. Наистина ли ще бъде толкова ужасно, ако той те хареса и ти предложи брак, Бетси?

— Как, за Бога, успя да се сдобиеш с всичката тази информация, и то толкова бързо? — попита Бетси Боуен. — Та графът и семейството му едва са се върнали във Фарминстър, мамо!

— Имам си източници — отговори самодоволно майка й. — Помни, Бетси, че ти не си единствената кандидатка и единственото подходящо момиче. Чух, че се готви бал в имението. Най-вероятно ще се състои през май. Бързо ще лапнат по такъв прекрасен младеж като мистър Спенсър-Кимбърли, а твоята зестра не ти позволява да обръщаш гръб на тази възможност.

— Мамо! Мамо! Хорът вече започва да пее! — извика Уилям Боуен.

— Господи! Благодаря ти, Уили. Елате, момичета. Закъсняваме!

И лейди Боуен се втурна с развети поли в църквата. Семейството й я последва. Те бързо заеха местата си на първите две пейки, които бяха точно срещу местата, запазени за семейството на графа. Започнаха да пеят химна. Бетси Боуен не можа да се сдържи и хвърли на Джордж поглед, изпълнен с любопитство. Наистина беше красив. Той поздрави и нея, и сестрите й, като се обърна към тях по имена. Изглежда, не беше високомерен. Само ако мама не я объркваше с непрекъснатите си подканяния да го привлече в мрежите си. „По-добре да взема нещата в свои ръце, преди да се е стигнало дотам“ — помисли си тя.

Когато службата свърши и те излязоха от църквата, Бетси успя да направи така, че се озова редом с Джордж Спенсър-Кимбърли.

— Яздите ли, сър? — попита го тя. — Тук наоколо има много красиви местности.

— Може би вие ще ми ги покажете — отговори той. — Ако, разбира се, родителите ви позволят, мис Елизабет.

Той вече харесваше това момиче. Тя не беше глупава и суетна флиртаджийка като жените, които беше срещнал в Лондон. Беше пряма и изглеждаше разумна.

— Мамо, мистър Спенсър-Кимбърли би искал да поязди някоя сутрин с мен, ако му дадеш разрешението си — извика Бетси на майка си.

Лейди Боуен беше силно изненадана. Мили Боже, как ли Бетси беше успяла да си издейства тази покана? Тя се молеше на Бога Бетси да не се изложи, като направи първата крачка. Тогава Джордж можеше да я помисли за леко момиче.

— Ще трябва да говоря с баща ти, Бетси — отговори тя. — Ще дойдете ли днес на чай, мистър Спенсър-Кимбърли? Ще бъдем много доволни, ако ни погостувате. В пет часа.

— С удоволствие, мадам — отговори Джордж.

— О, Господи! — тихичко възкликна Бетси.

— Обещавам да не настройвам майка ви против вас, мис Елизабет — прошепна Джордж в ухото й и се засмя.

Изненадана, тя вдигна очи към него и срещна погледа му. Изчерви се и тихо отговори:

— Вие разбирате, нали?

Той кимна.

— Аз също имам майка, която изглупява на тази тема. — След тези думи той се поклони и повдигна шапката си. — До следобед — каза той.

„Наистина е необикновен. И е толкова добър. Не може да бъде истина това, което става — помисли си Бетси, изненадана от късмета си. — Щом е толкова чудесен, ние ще се сгодим, преди да е дошло времето за бала. А може и да загубя! Може някое друго момиче да го спечели!“

Остана загледана след него, докато той се отдалечаваше с графа.

— Как успя да го накараш да те покани на езда? — попита я сестра й Изабел. Тя беше на петнайсет години. — Мама ще получи нервен припадък, ако той те помисли за лесна плячка.

— Просто го попитах дали язди и му казах, че тук има много красиви местности — отговори Бетси и хвана сестра си под ръка. Двете вървяха бавно към къщи.

— Мислиш ли, че ще ме поканят на бала, който ще устроят през май? — попита по-младото момиче. — О, Бетси, толкова много искам да отида! Никога досега не съм ходила на бал. Сигурно ще бъде чудесно!

— Е — започна да мисли на глас сестра й, — ще навършиш шестнайсет на тринайсети април, мила. Ако си включена в поканата, аз ще настоявам пред мама. Винаги е по-лесно да се справиш с татко.

— О, Бетси! Ти си най-добрата сестра на света! — каза Изабел.

Двете махнаха с ръка, когато покрай тях мина каретата на старата графиня. Мери Роуз Хоксуърт им махна в отговор.

— Хубави момичета са, нали? — каза тя на двете си придружителки. — Разбира се, Изабел е много малка за Джордж, но Елизабет е подходяща. Мисля, че тя го харесва. Видяхте ли колко умно успя да го накара да я покани на езда? А днес следобед той ще трябва да отиде у дома им на чай. Много съм доволна — завърши с усмивка и доволна се облегна на възглавничките.

— Църквата е малка — отбеляза Каландра.

— Това е провинциална църква, Кели. Много е очарователна — каза Аврора. — Църквите на остров Барбадос не са по-големи, сигурна съм.

— Кой го е грижа за Барбадос? — беше отговорът на сестра й. — Никога не сме ходили там на църква, така че не бихме могли да знаем. Църквите в Лондон обаче са много по-големи и по-пищно украсени.

— Ходила ли си на служба в някоя от тях? — заяде се Аврора. — Имам предвид, преди да пристигнем аз и Джордж. Доколкото си спомням, нито веднъж не дойде с нас.

— Нима очакваш от мен да ставам и да ходя на църква рано сутринта, след като съм танцувала до зори? — каза Кели, вече доста раздразнена.

— Какво щастие, че тук, в провинцията, няма да имаш този проблем — отговори язвително старата графиня. — Ходим на църква всяка неделя, Каландра. Ние даваме пример на останалите.

— Мисля, че службата беше добра — каза Аврора.

— Викарият е добър проповедник — съгласи се Мери Хоксуърт.

— Беше прекалено кратка — каза Кели.

Аврора прехапа устни, за да не се разсмее.

Дните минаваха. Пролетта дойде с цялата си красота. Джордж беше постигнал успех. Всеки ден яздеше с мис Елизабет Боуен. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-рядко той оставаше в имението. Почти целия ден прекарваше в жилището на викария. Очевидно беше, че любовта между двамата става все по-силна, макар Джордж да не беше отронил и дума за това.

— Мисля, че той има намерение да й предложи брак — каза Аврора един следобед, в който двете с Каландра пишеха поканите за бала. — Ще ми липсва, когато се върне на Сейнт Тимъти. А на теб?

Кели кимна.

— Били сме заедно през целия си живот. С изключение на месеците, в които аз бях в Англия, а вие — на Сейнт Тимъти. Ще е много странно да не виждам Джордж всеки ден. И ти ли ще заминеш, Аврора? Не искам да си отиваш. Не сега! Особено сега — не! Не бих могла да понеса, че ще остана сама!

— Защо си толкова нещастна? — попита Аврора направо.

— Заради Валериън — прошепна Каландра. — Той е такъв звяр! Искам просто да се върна в Лондон, но той не ме пуска. Насилва ме да правя любов всяка нощ. Казах му, че не искам деца. Искам да се върна в Лондон и да се забавлявам!

— Кели, Кели — поклати глава сестра й. — Децата са плодът, който бракът дава. Щом не искаш деца, не е трябвало да се омъжваш. Знам, че съпругът ти е добър човек. Дай му децата, които иска, и той ще ти разреши да се върнеш в Лондон за сезона.

— Искам да живея там през цялата година — каза Кели. — Ако не се бях омъжила за него, щеше да се наложи ти да го направиш. Освен това толкова много исках да бъда графиня, Аврора. А ти не искаше! О, защо ли въобще говорим пак за това? Как можеш да ме разбереш? Ти си глупава малка девственица, но един ден ще узнаеш колко е противно в леглото ти да лежи мъж, да те мачка и да влиза в тялото ти. Мразя това! — Лицето на Каландра изразяваше погнуса и отвращение.

Аврора потрепери.

— Мама като че ли нямаше нищо против татко да е в леглото й — възрази тя меко.

— На някои жени им харесва — каза Каландра мрачно. — Но на мен — не. Ако не успея скоро да избягам от този ужас, ще полудея.

— След като родиш — каза Аврора, — ще се чувстваш по-различно. Сигурна съм, Кели.

Поканите бяха изпратени. Нито една от тях не беше отказана. Всички в околността нямаха търпение да присъстват на бала, който даваше графиня Фарминстър. Много от съседите все още не се бяха срещали с Каландра, защото почти веднага след пристигането си тя беше избягала в Лондон. Разбира се, имаше много клюки. Всички имаха или роднини, или приятели в Лондон и получаваха оттам информация. Освен това графинята имаше по-възрастен брат и по-малка сестра, които бяха добри партии. Говореше се, че и двамата имали приличен доход. Наистина, беше изненадващо, че и двамата не бяха успели да си намерят любими в Лондон. Очевидно висшето общество не ги привличаше. Може би годините, прекарани в колониите, ги бяха отдалечили от обществото. Тези подробности обаче не бяха съществени за младежите и девойките от провинцията, които си търсеха съпрузи. Те с удоволствие щяха да си затворят очите и за по-големи недостатъци от пренебрежението към висшето общество.

Освен че помогна в написването на поканите, Каландра с нищо не беше полезна. Цялото й внимание беше погълнато от новата бална рокля. Аврора беше помогнала на графинята с всички, дори и с най-дребните, подробности. Беше се погрижила балната зала да заблести. Беше помогнала в избора на цветята. Сама ги беше подредила във вазите с помощта на икономката. Беше изпратила в Лондон хора, които да наемат музиканти оттам. Старата графиня беше избрала малкото щастливци, които щяха да бъдат поканени и на вечеря. Между тях бяха и викарият със съпругата си, лейди Елзи и двете им най-големи дъщери. Те щяха да останат и да пренощуват. Джордж вече беше признал на покровителката си, че има намерение да помоли мис Елизабет за ръката й. А графинята го беше уверила, че ако Бетси е съгласна, родителите й с удоволствие ще се съгласят на този брак. Официалният разговор с тях Джордж щеше да проведе в следобеда преди бала.

С наближаването на деня, определен за бала, Каландра ставаше все по-развълнувана. Смяташе, че роклята й е шедьовър, който ще накара всички жени да й завиждат. Беше от розова коприна. С дълбоко деколте, което позволяваше на алабастровата й кожа да блести в цялото си великолепие. Долната фуста беше в златножълто, с избродирани на ръка рози. Деколтето беше украсено със златножълти дантели и рози от коприна. Ръкавите бяха украсени с дантели, отново в златножълт цвят. Чорапите й бяха на жълти и розови ивици. Обувките — в златножълто, украсени с рози от коприна. Черната й коса щеше да бъде вдигната на кок и украсена с рози. От лявата страна щеше да пада самотната къдрица. Щеше да носи перлени обеци и тежка перлена огърлица. Перлите бяха от времето на кралица Елизабет. Бяха успели да ги укрият, когато Комуната изземаше имуществото на благородниците. Може би щеше да бъде малко претрупана, защото по това време жените носеха много малко бижута, но Каландра пет пари не даваше. Бижутата се правят, за да бъдат носени от жените, а не да стоят в тъмните чекмеджета.

— Роклята ти не е ли малко къса? — попита Аврора, когато забеляза, че полите не стигат до пода.

— Такава е последната мода! — извика Каландра. — Балната рокля трябва да стига едва до глезена, за да може човек удобно да танцува. Едва ли някой от гостите ни ще бъде в крак с модата като нас.

— Практично е — каза замислено старата графиня. — Но човек не бива да кара гостите си да се чувстват неудобно, Каландра. По никакъв повод.

— Да, мадам — отговори Кели и се изчерви от гняв, че старата жена отново си позволява да я порицава.

— А твоята рокля, дете? — обърна се графинята към Аврора.

— Аврора махна от закачалката плата, който предпазваше роклята й от прах, и разкри копринена рокля в морско синьозелено. Долната фуста беше от шифон с избродирани на ръка сребърни звезди. Малки сребристи звезди от коприна украсяваха деколтето. Ръкавите бяха от шифон и украсени с дантели.

— Прекрасно! Роклята е с цвета на очите ти — каза очарована старата графиня. — Очарователна е! Ще бъдете двете най-красиви дами на бала, обзалагам се. Има ли необходимите обръчи за полите и долни фусти?

— Да, мадам — отговори Кели. — Шивачката ни предложи голям избор и от двете.

— А бижутата ти, Аврора? Какви украшения ще носиш?

— Само моята златна верижка, мадам — каза момичето.

— Имам чифт аквамаринени обеци, които идеално ще подхождат на роклята ти — каза графинята. — Щом Каландра ще бъде най-красивата жена, ти трябва да бъдеш най-красивото момиче. Бижутата ти не трябва да са съвсем скромни. Нали търсим най-подходящия за теб съпруг! Какво ще кажеш, Каландра?

— Съгласна съм, мадам — отговори Кели. Успя да прикрие ревността, която изпита, когато старата графиня предложи на Аврора семейните скъпоценности. Усмихна се и каза: — А вашата рокля, мадам? Каква е тя?

— Не е така прекрасна като вашите. — От тъмносиня коприна е. Шивачката каза, че платът се наричал „Мароканска нощ“. Вече не бива да се обличам в ярки цветове — завърши Мери Роуз Хоксуърт. — Нямам никакво желание да си хвана нов съпруг.

Двете дъщери на семейство Боуен пристигнаха късно сутринта в деня на бала. По-младата се беше поболяла от възбуда и нетърпение. Аврора незабавно хвана Изабел под ръка.

— Това е само забава, на която всички ще танцуват — увери тя момичето. — Когато бяхме в Лондон, ходехме на бал всяка вечер. През целия ден нямах сили. Бях направо изтощена. Ще прекараме чудесно, обещавам ви. Колко сте красиви! Ще привлечете всички кавалери. Аз съм вече на осемнайсет години. Всъщност вече съм стара мома!

— О! — каза Изабел. — Аз не съм и наполовина толкова красива като вас, мис Спенсър-Кимбърли. Ще останете ли до мен довечера?

— Разбира се — отговори Аврора и потупа момичето по ръката.

— Мислите ли, че брат ви ще предложи брак на сестра ми? — попита Изабел, без да се притеснява. — Напоследък родителите ни често си шушукат, а когато някоя от нас се приближи до тях, внезапно млъкват. Бетси е лудо влюбена в Джордж, знаете ли това, мис Спенсър-Кимбърли? Мисля, че той е прекрасен. Бих искала да не съм само на шестнайсет.

— Но сте — каза Аврора. — Има предостатъчно време, Изабел. Ще се появи младежът, който ще открадне сърцето ви. Защо не ме наричате Аврора? — Тя сниши глас. — Та ние сме почти едно семейство.

— Нима? — възкликна Изабел, а после също сниши глас. — Наистина ли? Сигурна ли сте? О, колко силно желая сестра ми да се омъжи за брат ви!

— Да оставим нещата да следват своя ход. Нека Бетси получи изненадата си — предложи Аврора. — Ела, трябва да видиш градините. Точно сега те са прекрасни. Не са така екзотични като нашите градини на Сейнт Тимъти. Красиви са, но по различен начин.

Двете момичета излязоха от къщата, хванати за ръце.

— Какво сладко момиче е мис Спенсър-Кимбърли — каза лейди Елзи на вдовстващата графиня. — Успя веднага да успокои и предразположи нашата Изабел. Какво ли толкова й каза? Колко е мила! Жалко, че нашият Уили е още дете. Тя със сигурност ще бъде прекрасна съпруга. Имате ли нещо предвид за нея?

— Не — дойде отговорът. — Аврора е млада жена с изграден вкус. Тя е много разумна. Ще я оставя сама да намери съпруга си. Сигурна съм, че ще се справи.

Двете жени влязоха в салона, където ги очакваха Джордж и викарият. По лицето на сър Роналд грееше широка усмивка.

— Мила моя — каза той на съпругата си, — мистър Спенсър-Кимбърли помоли за моето разрешение да поиска ръката на дъщеря ни. Разбира се, аз му го дадох. Мисля, че можем да бъдем сигурни, че Бетси няма да отхвърли предложението, нали?

Той се усмихна още по-широко. Викарият беше висок и пълен мъж. Лицето му беше червендалесто, а косата — с цвят на пясък.

— О, мило мое момче! — извика лейди Елзи и приближи до очите си носна кърпичка.

— Отиди да намериш момичето, Джордж! — каза доста остро старата графиня. — Да приключим с това, преди всички да сме умрели от възбуда.

Джордж се усмихна, поклони се на тримата и отиде да потърси любимата си. Тя беше в коридора и наблюдаваше как свалят багажа им от каретата. Особено внимание беше посветено на куфара, в който бяха балните им рокли.

— Ела тук, Бетси! — каза й той. — Питърс ще се погрижи за багажа ви, обещавам ви. Нали така, Питърс?

— Наистина, сър — отговори икономът. — Ще наредя веднага да разопаковат балните ви рокли и да ги огладят, мис Боуен.

— Благодаря ви — извика Бетси, докато Джордж я дърпаше за ръката. Излязоха навън.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— Ще видиш — каза той. Прекосиха красивите градини, заобиколиха езерото и влязоха в мраморната беседка, която гледаше към водите му. Джордж накара Бетси да седне на една от мраморните пейки и коленичи в краката й. — Мис Боуен — започна той, — хм, Бетси, ще ме удостоиш ли с честта… хм, с високата чест, да станеш моя съпруга?

— Да — каза Бетси Боуен.

— Няма да останем в Англия — призна честно Джордж. — Много скоро ще трябва да се върна на Сейнт Тимъти. Ще живеем там, в Западните Индии. Само понякога, може би съвсем рядко, ще посещаваме Англия.

— Добре — съгласи се Бетси Боуен.

— Животът там е уединен. Обясних ти го и по-рано. Освен майка ми и слугините, там има много малко жени, които да ти бъдат другарки. Разбира се, можем да ходим до Барбадос и Ямайка, когато имаме възможност. Ще се сприятелим с хората, които живеят там.

— Джордж, изправи се — каза му Бетси Боуен. — Обичам те. Ще се омъжа за теб. Разбирам, че животът на Сейнт Тимъти е различен от този в Хиърфордшир, но знам, че ще бъда щастлива, щом сме заедно.

Той бавно се изправи.

— Ще се омъжиш за мен?

— Да, Джордж — отговори тя. Мъжете са толкова глупави понякога. — Къде е годежният ми пръстен? Искам да си го сложа тази вечер, за да зашеметя всички онези момичета, които ще дойдат специално за да те оплетат в мрежите си. Ще бъдат силно разочаровани. Искаш ли татко официално да обяви годежа ни? Кога ще бъде сватбата? Мисля, че ще бъде скоро.

— Не се налага да бързаме да се върнем на Сейнт Тимъти. Ще бъда необходим там едва в края на есента — каза той. — От юни до октомври има опасност от силни бури. Вероятно ще тръгнем в началото на ноември. Ще пристигнем навреме за Коледа. Мама ще бъде много доволна — каза той.

— Мислиш ли, че майка ти ще ме хареса?

— Сигурен съм, че ще те обикне! — каза той щастлив. Извади от джоба си годежния пръстен и го сложи на ръката й. — Не е много голям, защото аз не съм богат — обясни той.

Бетси сведе поглед към кръглата розова перла, обградена с диаманти. Протегна ръка, за да се възхити по-добре на пръстена. После погледна Джордж и се усмихна през сълзи.

— Красив е! — каза тя.

— Ти плачеш! — извика той. Седна до нея и я прегърна през раменете.

— От щастие — обясни тя — Толкова съм щастлива! Няма ли да ме целунеш, Джордж? Мисля, че точно това се прави в подобни случаи.

Той нежно погали бузите й, за да избърше сълзите. А после целуна пълните розови устни на Бетси Боуен. Това не беше тяхната първа целувка. Той винаги изпитваше силна радост, когато устните им се срещнеха. Тази красива млада жена с тъмноруса коса и големи сивосини очи имаше странно физическо въздействие върху него. Беше сладка като захарен сироп и топла като уиски, което пари гърлото. Знаеше, че изборът му е добър. Бетси щеше да бъде добра и любеща съпруга. Той се изправи и й помогна да стане.

— Да отидем да кажем на родителите ти и на сестрите ми за нашето щастие — каза той.

Тя кимна. Върнаха се в къщата, хванати за ръце. Там ги очакваха вдовстващата графиня, Аврора, Каландра, семейство Боуен и Валериън. Всички тръпнеха в очакване. Мери Роуз Хоксуърт беше извънредно доволна от себе си. Беше планирала успешно запознаването на Джордж и Бетси Боуен. Всичко се беше развило така, както се беше надявала. Сега, макар да беше заявила другояче, тя щеше да се погрижи да намери съпруг за Аврора. Трябваше обаче да бъде много умна, за да не се досети момичето за нейното вмешателство.

Вратата на салона се отвори и влязоха Джордж и Бетси.

— Трябва да ви съобщим нещо — каза Джордж с широка усмивка и прегърна Бетси през кръста, с което не остави никакво съмнение относно разкритието, което щеше да направи.

Глава 7

Карета след карета преминаваха по осветената алея, която отвеждаше до „Хоукис Хил“. Спираха пред главния вход на къщата, където множество лакеи се спускаха да отварят вратичките и да спускат стълбичките. Облечени в ръкавици ръце се протягаха към возещите се в каретите, за да ги подкрепят, докато слизат. Балните рокли бяха поглаждани с ръце, за да се изгладят ръбовете — истински или въображаеми. Прическите бяха потупвани, за да са сигурни дамите, че пътуването не ги е повредило.

В голямото антре лакеите бързаха да вземат наметките на дамите и да ги окачат на закачалките. Гостите се изкачваха по широкото главно стълбище, в края на което ги очакваха граф и графиня Фарминстър. Зад тях стояха вдовстващата графиня, Аврора и Джордж. Гостите поздравяваха учтиво и влизаха в балната зала, чиято красота спираше дъха им. Кристалните полилеи блестяха. Из цялата зала бяха пръснати огромни вази, в които грееха ярки цветя.

Каландра се държеше безупречно. Никога преди не беше давала бал, но пък многократно беше имала възможност да наблюдава внимателно лондонските си домакини. Беше им завиждала, но ето че и тя имаше сега възможност да се прояви. Всички говореха само за това, колко красива е балната зала, колко елегантни са мебелите. Е, тези провинциалисти се възхищаваха и на много по-обикновени неща. Ако имаше възможност да даде бал в Лондон, щеше да го направи много по-грандиозен. На моменти й прилошаваше леко. Тя затвори очи. „Не трябваше да ям от стридите“ — помисли си тя с раздразнение.

— Мисля, че всички пристигнаха вече, мила — каза й графът. — Време е да открием танците.

Той я хвана под ръка и я въведе в балната зала.

— Нека първо викарият направи съобщението за годежа — каза Каландра. — Ако не го направи, хората непрекъснато ще шушукат, като видят какво внимание Джордж засвидетелства на Бетси.

Графът кимна. Беше съгласен със съпругата си. Отиде и тихо прошепна нещо на сър Роланд. Придружени от викария, те се отправиха към подиума. Музикантите дадоха няколко силни акорда, за да привлекат вниманието на гостите, а графът протегна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Приятели мои, преди да започнем танците, викарият ще ни каже няколко думи.

Сър Роланд прочисти гърлото си и каза с патос:

— Лейди и аз сме щастливи да ви съобщим за годежа на най-голямата си дъщеря с мистър Джордж Спенсър-Кимбърли, по-големия брат на графиня Фарминстър. Сватбата ще се състои в края на октомври, тъй като малко след това Джордж трябва да се върне в Западните Индии. Мисля, че вие всички ще споделите нашето щастие.

Той се поклони на събралите се в залата и слезе от подиума. Почти незабавно, Бетси, Джордж и лейди Елзи бяха засипани от поздравления. На много от майките, който имаха дъщери, им беше трудно да ги поздравят, но го направиха с усмивка. Бяха дошли тук с надеждата, че милите им чеда ще успеят да привлекат вниманието на мистър Спенсър-Кимбърли. Но ето, че момичето на Боуенови, с неговата нищожна зестра, беше хванало най-добрата плячка, която се беше появявала в околността от години. И то преди другите да са имали някакъв шанс. Не беше честно!

Но музиката започна. Графът и графинята откриха бала с менует — най-трудния от всички танци, които щяха да бъдат танцувани тази нощ. Музикантите свиреха най-вече весели и живи народни мелодии. Кели беше наела учител по танци, който да обучи нея, Джордж и Аврора, така че да не изглеждат тромави и непохватни вечерта на бала. Сега тя се усмихваше и свободно пристъпваше до съпруга си, защото менуетът беше обичаен танц за лондонското общество. За един кратък миг тя отново беше щастлива и доволна.

Валериън я погледна и си помисли, че е много красива. Ако само сърцето й не беше толкова студено, той можеше и да я обича истински. Видя, че Джордж танцува с Бетси, и си помисли, че те изглеждат много щастливи. Видя Аврора в рокля с цвета на очите й. Тя танцуваше със Сейнт Джон, далечен братовчед на семейство Хоксуърт и приятел от детинство на Валериън. Дори баба му танцуваше. Неин кавалер беше старият генерал Тримейн, който сега беше главният ловджия на околността. Беше минало повече от година от смъртта на дядо му. Беше време баба му отново да поеме ролята си в обществото.

Вечерта напредваше. Всички бяха много щастливи и прекарваха чудесно, като се изключи разочарованието, което Джордж неволно беше причинил на много майки. В трапезарията беше сервирана лека студена вечеря. Гостите сновяха между балната зала и трапезарията. По-възрастните се бяха настанили на свободните столове и канапета, като бяха оставили дансинга свободен за младежите.

Каландра имаше много поклонници сред джентълмените и танцуваше непрекъснато. Аврора също не оставаше без кавалер. В момента тя танцуваше с графа.

— Ти си най-красивото момиче тук тази вечер — каза й той. — Много умно си постъпила, като си избрала рокля с цвета на прекрасните си сини очи.

— Благодаря — каза Аврора тихо, — но не съм сигурна, че трябва да ми говориш по този начин. Най-красивата жена в залата е съпругата ти.

— Да, тя е най-красивата жена — съгласи се той, — но ти си най-красивото момиче.

Той я погледна в очите и й се усмихна. „Дяволите да го вземат“ — помисли си Аврора. Главата й се замая и тя се препъна. Ръката му я обгърна още по-здраво през талията и той вихрено я завъртя. Когато възстанови равновесието си, тя го погледна внимателно.

— Много си умен, Валериън. Но не прекалявай с остроумието си.

Преди той да успее да отговори, музиката спря и Сейнт Джон се озова до тях.

— Мисля, че следващият танц е мой, Аврора — каза той с дяволита усмивка.

Сейнт Джон беше висок и строен, с кестенява коса и топли кафяви очи, които излъчваха златисто сияние. Не беше така красив като далечния си братовчед, но без съмнение беше привлекателен.

— Струва ми се, Сейнт Джон, че тази вечер ти танцува няколко пъти с балдъзата ми. Страхувам се, че ще я компрометираш — каза графът. Тъмносините му очи бяха станали почти черни от гнева, който напираше.

— Слушай какво, Хоксуърт — присмя се братовчед му, — говориш като някой загрижен татко. Или като съперник. Но ти си женен и едва ли можеш да ми бъдеш такъв, нали? — Погледът, който отправи на графа, беше предизвикателен.

— Господа — каза Аврора студено, — вие ме обиждате и ме смущавате с поведението си.

Тя им обърна гръб и се отдалечи. Застана до старата графиня. Беше почервеняла от срам.

— Те са съперници във всичко още откакто се появиха на бял свят — каза тихо старицата. — Бяха съперници в училище, на семейни събирания, в игрите. — Тя въздъхна. — Кой започна този път, момиче?

— Не знам. Мисля, че и двамата. Валериън обвини Джъстин, че е танцувал няколко пъти с мен, а Джъстин му отговори, че думите му биха подхождали на загрижен татко или на съперник. Как смеят да говорят така, като че ли аз съм вещ, която може да принадлежи на единия или на другия!? Порицах и двамата. Те си го заслужиха. Каква е роднинската връзка между тях?

— Имат общ прапрадядо от страната на семейство Хоксуърт — каза графинята. — Добре си направила, че си ги накарала да овесят нос.

Изведнъж, в далечния край на залата настъпи оживление.

— Графинята припадна! — извика някой.

Аврора бързо се затича към Кели и почти се сблъска с графа, който също тичаше натам. Кели лежеше на пода. Приличаше на малка купчинка от коприна. Графът взе съпругата си на ръце и я положи на близкия диван.

— Тук ли е още доктор Майкълс? — попита той.

Аврора коленичи до сестра си. Потупваше я по ръката и нежно я призоваваше.

— Каландра! Каландра! Добре ли си?

Кели бавно отвори очи.

— Какво се случи? — попита тя.

Червендалест джентълмен си проби път и застана до тях.

Какво се е случило с Нейно благородие? — каза той доста грубо. Хвана китката на Кели и измери пулса й. — Някой да изпрати да повикат камериерката й.

— Заради стридите е — каза Кели на доктора. — Знаех си, че не трябва да ям от тях. Много малко видове храна ми понасят напоследък, но те изглеждаха толкова вкусни. А бях и ужасно гладна.

— И аз забелязах огромния ви апетит тази вечер — каза докторът и пипна челото й.

— Знам, че не е възпитано да се яде толкова много — каза му Кели, — но напоследък все не мога да се нахраня. Непрекъснато чувствам стомаха си празен и често ми се повдига.

Бяха изпратили за Сали. Тя застана до господарката си. Беше силно разтревожена.

— Добре ли е тя, мис Аврора? — попита нервно Сали.

— Това е камериерката на графинята — каза Аврора на доктора.

Той се обърна и направи знак на Сали да се приближи. Прошепна нещо в ухото й. Сали се замисли за миг, а после, също шепнешком, отговори нещо на доктора. Той се обърна към тях:

— Както и подозирах — каза той на Аврора и графа. — Нейно благородие е бременна. Няма съмнение в това. Ще станете баща, преди годината да е изтекла, Ваше благородие. Поздравления и за двама ви.

Кели тихо заплака.

— Сълзи на щастие — каза доктор Майкълс. — Виждал съм ги много пъти. Мила моя, на молитвите ви вече е отговорено.

— Ако кажеш само една дума, с която да изложиш Валериън, ще те убия — прошепна Аврора в ухото на сестра си.

— Не ме оставяй! — помоли Кели сестра си.

— Ще остана в „Хоукис Хил“ дотогава, докато ти искаш — увери я Аврора. — Хайде, усмихни се на съпруга си.

Кели се подчини и се усмихна с треперещи устни на графа. На неговото красиво лице беше изписана силна изненада.

Аврора се изправи.

— Нали това искаше, Валериън? — попита го тя тихичко. — Моята сестра ще те дари с наследник.

— Да! Да! — каза той и се обърна към гостите: — Съпругата ми е в добро здраве. Според доктор Майкълс ние ще имаме дете преди края на годината.

В залата настана невъобразима врява. Всички искаха да поднесат поздравленията си.

— Е, това беше най-вълнуващата вечер за вашето семейство, мила моя Мери Роуз — каза контесата на Кемп на графиня Фарминстър. — Годеж и предстоящо раждане: какво по-хубаво от това? Сигурно си щастлива.

— Наистина — усмихна се широко старата графиня, — щастлива съм, че ще доживея раждането на правнука си. Е, поне се надявам, че ще доживея. — Тя тихичко се засмя. — Валериън — извика в следващия момент — мисля, че гостите трябва вече да си тръгват, за да може Каландра да си почине.

Не се наложи графът да отговаря каквото и да било. Някои от гостите вече се сбогуваха с домакините си. Каландра, скромна и сдържана, седеше на дивана и приемаше поздравленията и благодарностите на гостите за добре прекараната вечер. Валериън стоеше зад нея. Джордж и Бетси бяха вън на терасата, когато Каландра припадна. Едва сега те влязоха в стаята. Аврора набързо им разказа какво се беше случило, докато те се бяха радвали на лунната светлина. Те също поднесоха поздравленията си.

— Мама ще е много доволна да научи, че ще се сдобие с внуче — каза Джордж.

— Останете до раждането на бебето — помоли ги Каландра.

— Не мога, миличка. Трябва да съм у дома, когато започнат да режат тръстиката. И без това непрекъснато се страхувам, че оставих засаждането в ръцете на мама и на старшия надзирател. Мама не трябва да остава сама на острова по-дълго, отколкото е необходимо. Ще напусна Англия, преди да си родила, Кели, за да не попаднем в периода на бурите. Искам пътуването да бъде приятно за съпругата ми. Аврора ще бъде при теб. Ще се справиш, сестричке.

Гостите вече си бяха отишли. Валериън Хоксуърт вдигна съпругата си на ръце и я занесе до спалнята й. Сложи я да седне на стола до камината и тихо каза:

— Вече си свободна, Каландра. Няма да ти се налага да търпиш вниманието ми. Благодарен съм ти за онова, което направи. Когато родиш моя наследник, щедростта и търпението ми към теб ще бъдат почти безгранични — обеща й той.

— Почти? — Тя го погледна сериозно.

— Каквото и да правиш, мадам, очаквам, че няма да предизвикваш скандали — каза той тихо. — Колкото до другите точки от нашето споразумение, ще ги обсъдим след раждането на детето. Все пак ние сме цивилизовани хора, нали?

— А какво ще стане, ако е дъщеря? — попита тя с известна нервност.

— Тогава, след един сезон в Лондон, където ще те придружа, ще се върнем в „Хоукис Хил“ и ще направим нов опит.

Каландра нескрито потрепери.

— В нашето семейство се раждат първо момчета, мила моя — каза той. — Мисля, че ще ти бъде спестено нежеланото ми внимание.

Той учтиво й се поклони и излезе от стаята.

Когато отново слезе долу, откри, че Джордж и Бетси, както и семейство Боуен, са изчезнали. Но баба му стоеше в коридора и чакаше Аврора да се сбогува с Джъстин Сейнт Джон.

— Ще дойдеш ли утре на езда с мен? — попита Сейнт Джон и й се усмихна мило, което много ядоса графа.

— Вече е утре — засмя се Аврора. — Изтощена съм и по-голямата част от деня ще прекарам в леглото. Може би вдругиден. — Тя се обърна към старата графиня. — Може ли, мадам? Ще бъде ли всичко според установеното благоприличие?

— Разбира се, мила моя, но не прекалено рано, Сейнт Джон. Девет часът е идеалното време. Предай на майка си моите поздрави. Съжалявам, че не можа да дойде тази вечер. Трябва в някои от тези дни да я доведеш на чай. Може би когато времето се стопли още малко.

— Благодаря ви, мадам — отговори той. Целуна ръка на графинята, а после и на Аврора, като се забави малко повече от необходимото. — Лека нощ, богиньо на зората — каза й той тихичко, но останалите все пак го чуха.

При този неочакван комплимент Аврора се изчерви.

— Хайде, изчезвай, нахалнико! — скара му се старата графиня.

Сейнт Джон пусна ръката на Аврора и отговори:

— Лека нощ, братовчеде Валериън. Прекарах чудесно. Поздравления за предстоящото раждане на съпругата ти. Предай на графинята добрите ми пожелания.

Той се поклони още веднъж и изчезна в мрака.

— Нахално кутре! — избухна графът. — Сигурна ли си, бабо, че Аврора ще спази благоприличието, ако излезе на езда с този дявол? Аз не мисля, че тя ще е в безопасност. Двама от конярите трябва да отидат с тях.

— Двама? — учуди се Аврора.

— Един от конярите ще бъде достатъчен, Валериън — каза остро графинята и изгледа строго внука си.

— Прекалено съм уморена, за да споря — каза Аврора. — Отивам да си легна. Будна ли е още Кели, Валериън?

— Беше, когато слязох долу — отговори й той.

— Тогава ще отида да й пожелая „лека нощ“ — каза Аврора и бързо се заизкачва по стълбите.

— Ела с мен в салона — нареди графинята на внука си. — Трябва да говоря с теб.

В салона свещите не горяха, но в камината весело пращеше силен огън. Мери Хоксуърт застана до вратата и каза на внука си:

— Аврора трябва да се омъжи. Сейнт Джон е добра партия за нея. Ако тя го харесва, той ще й бъде добър съпруг. Няма да позволя на детинското ви съперничество да развали работата, Валериън. Ясна ли съм?

— Вече си решила, че Сейнт Джон трябва да бъде нейният съпруг, нали, бабо? — отговори той.

— Не зависи от мен, момчето ми, а от Аврора — отговори му тя сериозно.

— Бабо, не спори с мен. Познавам те добре. Ти много умно успя да ожениш Джордж и Бетси, не го отричай. О, няма да те издам, не се страхувай. Те си подхождат. Но не мисля, че Аврора и Сейнт Джон си подхождат.

Графът отиде до бюфета и си наля щедра доза уиски.

— Не отричай, че Аврора те привлича — продължи баба му. — О, ти обикновено си сдържан, но аз виждам как я гледаш, когато си мислиш, че никой не те забелязва. Аз също мисля, че тя щеше да е по-добрата съпруга, но ти се ожени за Каландра. И сега тя очаква твоето дете. Това, момчето ми, слага край на всичко. Знам, че Каландра е студенокръвна малка кучка. Изненадана съм, че си успял да я накараш да забременее, но си го направил. И тъй като не можеш да имаш и двете момичета, а Каландра вече е твоя съпруга, Аврора трябва да се омъжи за друг. Не ми се бъркай, Валериън — предупреди строго старицата.

И ти не ми се бъркай, бабо — отговори й той спокойно. — Аз съм главата на семейството и аз ще реша дали джентълменът е подходящ за Аврора или не.

— А ако тя го обича, Валериън? Тогава какво, момчето ми?

— Не е възможно Аврора да се влюби в Сейнт Джон — каза той напълно убеден в правотата си.

— Може би не, но все ще се появи мъжът, който ще завладее сърцето й. И ти няма да имаш друг избор, освен да стоиш отстрани и да гледаш как тя си избира съпруг, Валериън — каза баба му.

— Ще видим — отговори й графът.

— Ако предизвикаш скандал или огорчиш някоя от двете, никога няма да ти простя — заплаши го старицата.

— Познавате ме добре, мадам.

Старата дама поклати глава.

— Въобще не съм сигурна, че те познавам. Не можеш да избягаш от брака си, Валериън. Ако тя се беше оказала ялова, вероятно щеше да намериш начин да анулираш брака. Но Каландра е бременна. С твоето дете. Петият дук Фарминстър ще се появи на бял свят до края на годината. Това е неоспорим факт.

Той не отговори. Старата графиня се обърна и излезе. Невъзмутима се отправи към спалнята си. Когато мина край спалнята на Каландра, чу тих, сподавен смях и се усмихна щастливо. Благодари на Бога, че им изпрати Аврора. Тя успя да накара празноглавата и суетна Каландра да изпълни дълга си. Тя щеше да се грижи за нея и детето щеше да се роди здраво. А после? Кой знае какво споразумение беше сключил Валериън със съпругата си, за да я накара да му роди дете. Боже мой, какво нещастие беше бракът му.

Валериън Хоксуърт остана прав в салона след излизането на баба си. Гледаше огъня и люлееше чашата с уиски в ръката си. Какво значение имаше, че той и Каландра нямаха нищо общо помежду си? Щеше да се роди дете, наследник, който да продължи името му. Нали това искаше, както го беше попитала и Аврора. Но беше ли то достатъчно? Нямаше значение и това, че Каландра ще живее в Лондон и ще прелита от бал на бал, както пчелите прелитат от цвете на цвете. Той щеше да има своя син. Майка му нямаше да е при него, но той щеше да бъде. А също и баба му. Може би и леля му Аврора.

Аврора. Баба му беше права. Тя ще си избере мъж и ще се омъжи. Най-доброто, на което той можеше да се надява, беше, че ще остане близо до него. Не искаше да я загуби завинаги. Но някой ден и това щеше да му се случи. Тя ще има свой съпруг, свои деца. О, тя ще бъде мила с малкия си племенник, той не се съмняваше. Но Валериън Хоксуърт никога нямаше да я има. Можеше да разчита на нейното приятелство. На съчувствието й. Но нищо повече не можеше да има между тях. А той искаше още. Искаше я цялата.

Беше отнела сърцето му, а Каландра не го искаше. Ако съпругата му го обичаше, всичко щеше да е различно. Не. Нямаше да е различно, трябваше да е честен със себе си. Той беше влюбен в Аврора Спенсър-Кимбърли. Никога не беше обичал съпругата си и никога нямаше да я обича. Никога нямаше да има сърцето нито на едната, нито на другата, но щеше да получи сина си. Това не му беше достатъчно, но трябваше да се задоволи. Трябваше да се примири. Знаеше го.

Чудеше се дали братовчед му, Сейнт Джон, наистина е привлечен от Аврора или просто си играе с нея, за да го ядоса. Той не искаше Аврора да страда, но как можеше да й забрани да се наслаждава на компанията на Сейнт Джон? Не можеше. Мисълта, че братовчед му може да се люби с Аврора, го вбеси. Той щеше да наблюдава Сейнт Джон отблизо, за да се увери в намеренията му спрямо Аврора. Знаеше, че баба му ще му помага в това. Тя също не искаше Аврора да пострада. Не искаше сърцето й да е разбито, дори виновникът за това да им беше роднина. Графът откъсна поглед от огъня и постави чашата си с уиски на сребърния поднос. С въздишка излезе от салона и тръгна към леглото си. Към самотното си легло.

Аврора го чу, когато той мина покрай вратата на спалнята й. Вече познаваше стъпките му. Беше ядосана на графа, защото беше направил Кели нещастна. Знаеше, че по-голямата част от вината носи сестра й. Но му беше ядосана и за това, че само един негов комплимент е достатъчен да накара сърцето й бясно да препуска. За това, че когато тъмносините му очи я погледнеха многозначително, коленете й омекваха. Чудеше се как ли щеше да се чувства, ако е омъжена за него. Щеше ли и нея да направи нещастна като Кели? Не. Проблемите на Кели започваха с нейната неспособност да се радва на физическата близост в съпружеското легло. „Аз може и да съм девица — каза си Аврора, — но знам, че ще се радвам на ласките на съпруга си.“

„Особено ако този съпруг е Валериън Хоксуърт“ — пошепна й тънко срамежливо гласче. Аврора беше шокирана от своите собствени мисли. Беше имала възможност да се омъжи за графа, но беше отказала да се подчини на волята на баща си. Преднамерено беше измамила Валериън, че Кели е годеницата му. Никой не беше я насилвал. Идеята беше нейна собствена. Тя беше убедила майка си също да излъже. Джордж, разбира се, я познаваше достатъчно добре и знаеше, че ако не иска, тя няма да се омъжи. Той вярваше, че е постъпил така, както е най-добре за семейството. И тя, и Кели, бяха подходили детински към въпроса. И сега трябваше да понесат последствията от глупостта си. Трябваше да живеят с вината си. Знаеше, че няма да е лесно.

Кели беше ужасена от факта, че е бременна. Страхуваше се от раждането. Беше суетна по отношение на фигурата си, която щеше да бъде съсипана от бременността. Ако не се страхуваше от Валериън, щеше да намери начин да се отърве от бебето. Аврора беше сигурна в това. За щастие, отвращението, което изпитваше към половия акт, щеше да запази живота на бебето. Защото, ако това дете умреше, тя щеше да бъде принудена отново да забременее. Беше казала на Аврора, че ще се моли детето да се роди здраво и да е момче, за да се освободи тя от животинската страст на съпруга си.

Аврора се замисли над думите на сестра си. Животинска страст. Всъщност това й звучеше дяволски привлекателно. Скрита под завивката, тя нежно погали кръглите си гърди. Развърза връзките, които придържаха нощницата й. Пъхна ръката си под нея, за да погали горещата си кожа. Какво ли щеше да бъде, ако това вършеше някой мъж? Помисли си за Джъстин Сейнт Джон, но почти мигновено образът му беше изместен от този на графа. Аврора почувства вина, но бързо я отхвърли. Единствено тя знаеше какви са мислите й. Зърната й се втвърдиха само от мисълта за Валериън. Тя пъхна показалеца си в устата и го навлажни. А после започна да гали с него влажната плът около твърдата пъпка. Усмихна се чувствено, когато усети между краката си познатото вълнение. Другата й ръка също се спусна надолу и разтвори набъбналата плът. Вече беше мокра.

Аврора затвори очи. Дъхът й излизаше на пресекулки. Тя се опитваше да не вдига шум, за да не събуди Марта. Представи си тъмнокосата глава на Валериън върху гърдите си. Погали нежно зърното си. Дали усещането от неговата уста щеше да е същото? Или щеше да е по-вълнуващо? Показалецът на дясната й ръка намери чувствителното място, скрито между срамните й устни, и тя го разтри. Какво ли е да лежиш гола в леглото с мъжа, когото обичаш? Да чувстваш върху себе си тежестта на тялото му? Да докосваш с гърдите си твърдия му гръден кош? Да чувстваш члена му в тялото си? Пръстът на Аврора бясно галеше пъпката на удоволствието й. Изведнъж я обзе познатото чувство, като че ли се топеше. Почти останала без дъх, тя намери своето освобождение Но тази вечер то не беше достатъчно. Не можеше да разбере защо. Досега винаги й беше достатъчно.

Не можеше да заспи. Какво й ставаше? Може би заради вълнението от бала. Беше се забавлявала прекрасно. Чувството, че беше допринесла за подготовката му, усилваше удоволствието й. Много й беше харесало да помага на вдовстващата графиня. Беше научила какво се очаква от съпругата на заможен човек с голяма къща. На Сейнт Тимъти не даваха нито партита, нито балове. Баща й се забавляваше на остров Барбадос или на остров Ямайка, преди да се ожени и в периода между смъртта на майка й и сватбата си с Орейлия. На Сейнт Тимъти нямаше други семейства. Общество там не съществуваше.

Тук, в Англия, не беше така. Хората търсеха компанията си и тя откри, че това й харесва. Лондонското общество не й беше харесало, но животът в провинцията й допадаше. Откакто бяха пристигнали, всеки ден излизаше на езда с брат си и с Бетси. Няколко пъти беше отишла на пикник със сестрите Боуен и техните приятели. Бяха играли тенис върху свежата трева. Семействата, които живееха в провинцията, бяха приятелски настроени. Макар да се гордееха с произхода си, те не бяха сноби като хората от висшето лондонско общество.

Ако срещнеше мъж, когото да обикне и за когото да се омъжи, щеше да остане завинаги в провинцията, реши Аврора. „Ако срещна мъж…“ Е, беше срещнала няколко прекрасни младежи тази вечер. Всички те нямаха търпение да я опознаят по-отблизо. „Мен или зестрата ми?“ — запита се тя, изпълнена с подозрение. Разбира се, Джъстин Сейнт Джон нямаше нужда нито от зестрата й, нито от скромния й доход. Вдовстващата графиня й беше казала, че той е достатъчно богат.

— Неговото семейство има най-големите стада овце в околността. Продават вълната на свободния пазар. Горкият Валериън винаги трябва да я купува на по-висока цена, отколкото ако двамата се споразумяваха насаме. Разбира се, негодникът постъпва нарочно така, за да дразни внука ми. — Тя пак се засмя тихо. — Непрекъснато повтарям на Валериън, че единственият начин да надхитри Сейнт Джон, е да увеличи броя на собствените си овце, така че да няма нужда от неговата вълна.

Което означаваше, че мотивите на Сейнт Джон не могат да бъдат оспорвани. Той я ухажваше, защото е привлечен от нея. Той също беше привлекателен. Не беше мрачен и замислен като Валериън. Маниерите му бяха по-приятни. Той беше по-нежен. Не се поддаваше на гнева като графа и изражението на лицето му не беше строго като неговото. Лесно беше да накараш Сейнт Джон да се засмее. Около очите и устата му се бяха образували фини бръчици, защото усмивката не слизаше от лицето му. Щеше да й бъде интересно да го опознае по-отблизо. Разбира се, ако той продължаваше да й засвидетелства интереса си. А старата графиня вярваше, че той ще се влюби в нея.

Аврора се обърна на лявата си страна. Най-после започна да й се доспива. Не беше позволила на Марта да спусне щорите и сега видя, че навън небето е просветляло. Скоро щеше да се зазори. Наистина беше уморена. Клепачите й тежаха. Тя се прозина дълбоко няколко пъти. Опитваше се да мисли за Джъстин Сейнт Джон, но всеки път лицето му биваше изместено от образа на братовчед му Валериън. Това я смущаваше. Скоро обаче тя не можеше да концентрира мисълта си върху каквото и да било. Най-после заспа и дишането й стана дълбоко и равномерно.

Спа до следобеда на другия ден. Събуди я песента на птичките. Тя остана да лежи тихо и неподвижно, за да се наслади на трелите, които долитаха през отворения прозорец. Очевидно беше, че някои от пернатите вече са намерили съпрузите си и с песен обявяват готовността си да свият гнездо. Тя се протегна лениво и дръпна шнура на звънеца.

— Събудихте се най-после — каза Марта, след като бодро беше влязла в стаята й. — Отново сте първа. Старата графиня все още силно хърка, както ми каза Джейн. Разкажете ми за бала и за Сейнт Джон, когото сте срещнали там. Хубав ли е?

— Да, красив е — отговори Аврора. — Искам чай, Марта, и нещо за ядене. Гладна съм!

— Веднага, мис. Казват, че Сейнт Джон е много богат. Няма други близки, освен майка си. А тя няма търпение да го види задомен. Всяко момиче, което го спечели, ще бъде смятано за късметлийка. Голяма къща, огромно имение, поне така ми казаха.

— Изглежда, ти си научила много повече от мене — засмя се Аврора. — Има ли си любовница?

— Мис Аврора! Какви работи приказвате! Едно момиче не трябва да знае за съществуването на тези жени! — скара се Марта на младата си господарка. — Майка ви ще припадне, ако ви чуе да приказвате така. Мисля, че младата графиня ви е повлияла зле.

— Кели? Не, Марта, не е тя. Приемам всичко, което Кели казва, с огромно недоверие. Просто се чудя защо привлекателен мъж като Сейнт Джон все още не си е намерил съпруга. Логично е да се питам. Ако сърцето му принадлежи на някоя дама, чието съществуване той не е готов да признае, напразно ще пилея времето си с него. Освен това не искам той да разбие моето сърце. Старата графиня смята, че е много подходящ за мен, но графът мисли, че е женкар и негодник. Тези две противоположни мнения възбуждат любопитството ми.

— Мисля, че трябва да се вслушвате в думите на старата дама, мис. Тя ви обича много, дори повече от младата графиня. Простете ме, но това е самата истина. Тя иска най-доброто за вас и ще се погрижи да не бъдете наранена.

Марта побърза да излезе от стаята, преди господарката й да е възразила. Върна след половин час с огромен поднос и го остави на масичката до прозореца. Помогна на Аврора да облече копринената рокля с цвят на праскова, която толкова много й отиваше. Господарката седна до масата, а камериерката започна да повдига сребърните похлупаци, които задържаха яденето топло. Имаше яйца на очи, изпържени в шери и щедро полети със сметана, дебело парче от местната шунка, малки вкусни кроасанчета, бучка прясно ароматно масло, чиния задушен грах, питка, намазана с мед, сребърна купичка с току-що набрани ягоди, купичка сметанов крем и горещ чай. Аврора се нахвърли на храната, като че ли беше гладувала няколко дни и умираше от глад. Изяде всичко, което се намираше на подноса. Облегна се доволно назад и започна да отпива от чая на малки глътки. На лицето й се появи широка усмивка.

— Прекрасно — каза тя. — Моля те, кажи на готвачката, че храната, която приготвя, е великолепна.

— Не е готвачка, а готвач. Той ще бъде много доволен от вашия комплимент, защото младата графиня била вечно недоволна и го хокала, че ястията му не били като тези в Лондон. Никога не му е казвала дума на благодарност. Не знам къде са изчезнали добрите маниери на мис Каландра. Откакто е дошла в Англия, не прилича на себе си — изръмжа недоволно Марта.

— Тя е силно впечатлена от хората, които смята за членове на висшето общество — опита се да защити сестра си Аврора. — Все някога ще се осъзнае.

— Хм — беше единственият коментар на Марта. — Тя трябва да е благодарна за онова, което направихте за нея, мис. И трябва да се държи както подобава, а не да си вири носа и да разваля и бедната Сали.

— Мисля, че пак ще си легна — каза Аврора. — Все още се чувствам уморена. Попитай Питърс дали ще вечеряме всички заедно довечера или ще ядем отново от подноси. Надявам се да изберат подносите. Ще бъде прекрасно поне веднъж да не се налага да се преобличам. Искам просто да си лежа. Искам също да довърша историята на семейство Хоксуърт. През последните седмици бях заета с подготовката на бала. Помагах на старата графиня и нямах време за себе си.

— Не знам защо въобще четете за това семейство, мис. Няма да бъдете част от него — отбеляза остро Марта.

— Графът и Сейнт Джон са роднини. Имат общ прапрадядо — каза, уж невинно, Аврора. — Искам да разбера връзките, които свързват семействата, Марта. Освен това знаеш колко много обичам историята. Книгата, която чета, е великолепна.

— Не знаех, че дукът и вашият Сейнт Джон са роднини — каза Марта изненадана.

— Е, не мога да повярвам, че онези клюкарки долу са пропуснали да ти споменат такъв важен факт за Сейнт Джон, който със сигурност не е „моят Сейнт Джон“.

— Е, не още — каза Марта с усмивка. Вдигна подноса с празните чинии и купички. — Ще занеса това долу. Какво да кажа, ако Сали ме попита дали искате да се видите с Нейно благородие?

— Не днес. Искам да си почивам, Марта. Поне един ден искам да избегна недоволството и оплакванията на Кели. Сега, когато тя очаква дете, нито един от нас няма да има спокойствие, докато то не се роди. Така подозирам. Ти самата знаеш, че Кели никога не е проявявала търпение и толерантност, когато е болна или нещо я тревожи.

Марта поклати глава.

— Бог да ни е на помощ! — съгласи се тя с господарката си и излезе от спалнята със сребърния поднос в ръце. — Ще се държи така, като че ли тя е първата и единствената жена на света, която очаква дете. Всяко малко неудобство ще бъде раздухвано, докато придобие огромни размери.

Вратата се затвори след нея.

Аврора се засмя, удивена от правилната преценка на Марта. Явно, камериерката много добре се досещаше в каква ситуация ще изпаднат. Месеците, които предстояха, щяха да бъдат много интересни, реши Аврора.

Глава 8

— Не е честно! — оплакваше се Каландра, графиня Фарминстър. — Просто не е честно! Изглеждам като свиня, която ще колят! Не мога повече да търпя. Не мога! Искам да родя това дете!

Беше прекрасен септемврийски ден. Кели се беше излегнала в шезлонг на моравата пред къщата. Беше една от рядко срещаните жени, на които бременността не им отива. Алабастровата й кожа беше станала жълта. Гарвановочерната й коса беше загубила блясъка си. Лицето и ръцете й бяха подпухнали. Тя не ставаше от леглото по цял ден, затова краката й бяха отекли. Оставаха още три месеца до раждането на бебето, а коремът и беше огромен.

Беше неспокойна. Нервно взе един бонбон от сребърния поднос, който лежеше в скута й, и го лапна. После още един и още един… Присви бадемовите си очи и загледа как сестра й играе тенис със Сейнт Джон. Аврора беше красива като зората дори в обикновената рокля от американ с щамповани цветчета. Роклята всъщност беше домашна роба, но беше много подходяща за спортни игри. Талията на Аврора беше тънка, а краката й — стройни. За един кратък миг Кели изпита омраза към нея, а после — чувство за вина.

Аврора беше извънредно търпелива и много любезна с нея през цялото лято, а Каландра не беше такава глупачка, че да не осъзнае това. И все пак се ядосваше, като гледаше как сестра й се забавлява, докато тя самата не можеше да се помръдне. Не защото Кели би избрала този вид забавление. Всъщност тенисът не я привличаше. А кавалерите! Идваха огромен брой ухажори, с които Аврора флиртуваше, а после отпращаше. Но младите мъже, с които тя се отнасяше така, винаги оставаха нейни приятели Кели не можеше да разбере как става така. Едно нещо обаче беше постоянно. Джъстин Сейнт Джон. Него никога не го отпращаха. Кели се съмняваше, че той би си отишъл, дори да го гонеха с тояга. Беше повече от очевидно, че се кани да направи Аврора своя съпруга.

Кели не обвиняваше сестра си, че се забавлява от сърце. Аврора беше права да вземе всичко от живота, преди да се омъжи. „Само ако знаех какво означава бракът — помисли си Кели, — нямаше да бързам да се обвързвам. Ако не бях го направила, сега тук щеше да лежи Аврора. Нейният корем щеше да бъде подут, а аз щях да флиртувам с мъжете. Но, разбира се, тогава нямаше да съм графиня Фарминстър.“ Всъщност всичко, което Кели искаше от живота, беше богат, възглупав съпруг, който да й позволи да живее в Лондон. Богат стар съпруг. Мъж с пораснали вече деца, който да няма сексуални претенции към нея. Да бъде доволен от нейната младост и красота, за която ще му завиждат всички негови приятели. Щеше да й бъде лесно да обича такъв съпруг, помисли си Кели. Само ако не беше послушала Аврора. Аврора, и само Аврора, беше виновна за сегашното отвратително състояние на нещата.

Кели отново присви очи. Съвсем скоро сестра й ще съжалява. Джъстин Сейнт Джон, изглежда, е същото животно като съпруга й. Той ще има сексуални претенции към Аврора и тя със сигурност ще страда. Кели се надяваше, че ще страда повече и от самата нея. Сейнт Джон нямаше да заведе Аврора в Лондон. Цял живот ще я държи тук, в провинцията, и ще я кара да ражда дете след дете, докато красотата й изчезне. „А аз ще бъда в Лондон и ще се забавлявам — помисли си Кели. — Да! В края на краищата, ще получа отмъщението си“. Сейнт Джон дори нямаше титла! Той беше просто богат човек. Вярно, беше свързан със семейство Хоксуърт, но дали тези връзки не бяха измислени?!

— Добре ли си? — попита я графинята, тъй като внезапно Кели се беше свила от болка. Както винаги, старицата стоеше близо до Кели и се грижеше за нея.

— Това малко зверче пак започна да рита. — Мразя движенията му За щастие, то рядко мърда. Чувствам се така, като че ли съм глътнала цяло печено прасе, мадам.

— Да, неудобно е да носиш дете — изрази съчувствие старицата, макар всъщност да се беше уморила от оплакванията на Кели.

Всичко, което малката кучка правеше, беше да се оплаква. Тя нескрито броеше дните, които оставаха до раждането. Нескрито говореше, че ще напусне „Хоукис Хил“ и ще се върне в Лондон. Валериън също беше дал да се разбере, че след като роди детето, съпругата му ще замине. Той щеше да й остави на разположение къщата в Лондон и прислугата в нея. Щеше да й даде прилична издръжка. Ако детето беше момче, нямаше да се връща в „Хоукис Хил“, освен ако сама не пожелаеше това Вече бяха намерили дойка за бебето.

Аврора изтича и се хвърли на тревата със смях. Беше зачервена и щастлива.

— Ти наистина не умееш да губиш, Сейнт Джон — присмя му се тя.

Джъстин седна до нея.

— Нито едно момиче не бива да играе тенис като теб, Аврора. Ти играеш по-добре и от мъжете.

— Щом е така, мислиш ли, че щях да ти позволя да спечелиш?

— Мадам, обръщам се към вас, за да отсъдите — каза той на вдовстващата графиня.

— Не! Не! Сейнт Джон, не бива да ме принуждаваш да вземам страна в такива спорове — засмя се Мери Роуз Хоксуърт. — Беше победен съвсем честно. Обзалагам се, че и аз бих могла да те победя, ако бях с двайсет години по-млада.

Той скръсти ръце на гърди. На лицето му се изписа мъка.

— Мадам, вие жестоко ме наранихте — заяви той.

Старицата усилено си вееше с ветрилото.

— Е, не си чак такова нежно цвете, Сейнт Джон — скара му се тя. — Ще останеш ли за вечеря? Валериън ще се върне след малко от обиколката си на фабриките.

— Благодаря, мадам. Бих искал да остана.

— Кели, ти ще вечеряш ли с нас? — попита Аврора.

Кели поклати глава.

— Не мога да стоя дълго време изправена — оплака се тя. — Нямаш представа, сестричке, колко е неудобно с такъв подут корем.

Аврора потупа ръката на Кели, която лежеше в скута й и беше лепкава от бонбоните.

— Искаш ли да ти разтрия раменете и краката, преди да си легнеш? — запита тя, загрижена за удобството й.

— О, ще го направиш ли? — усмихна се Кели. — Ще бъде чудесно. Ти единствена в тази къща разбираш колко съм нещастна, сестрице. Благодаря на Бога, че те имам, защото иначе бих умряла от самота.

Мери Роуз Хоксуърт прехапа език, за да не отговори нещо язвително. Всички в къщата бяха нащрек, за да задоволят и най-странните приумици на Каландра. Грижеха се единствено за нейните удобства. А тя винаги отвръщаше с неблагодарност на любезността и грижите на сестра си, макар Аврора да не се оплакваше. „Ако остана тук още само миг — помисли си старицата, — ще кажа нещо, което е по-добре да не казвам“. Тя стана от шезлонга си.

— Вече е доста хладно за моите стари кости — излъга тя. — Ще вляза в къщата, мили мои. Моля ви, останете и се забавлявайте. Може би ще си подремна малко.

Тя тръгна бавно по моравата, за се успокои, но все още беше много ядосана на Каландра за егоизма, който непрекъснато проявяваше. Знаеше, че няма да успее да затвори очи. Като влезе в къщата, реши да се разходи из галерията. Винаги й беше доставяло удоволствие да разглежда семейните портрети, да вижда лицата на предците си, да си спомня семейната история. Трябваше някой ден да заведе Аврора там, ако успее да я изтръгне от лапите на Каландра. Аврора се беше забавлявала много, докато четеше историята на семейството им Със сигурност щеше да се радва да види лицата на онези, за които беше чела.

Галерията беше дълга сграда, пристроена към къщата преди няколкостотин години. Преди това на нейното място имало дълъг коридор, който свързвал двете крила на къщата. По протежението на едната му страна имало много прозорци. Бяха запазени и сега представляваха едната страна на галерията. Гледаха на юг. Противоположната стена беше облицована с дърво. Подът беше от широки дъски. Беше полиран до блясък и застлан с персийски килими в червено и синьо. Сега галерията беше заляна от следобедната слънчева светлина и портретите се виждаха особено ясно. Когато влезе в галерията, Мери Роуз Хоксуърт се усмихна щастливо.

Ето го нейния последен съпруг — елегантен и красив. Ето го техния син Чарлз със сладката си съпруга Хенриета. Валериън и сестра му, Софая, бяха нарисувани на отделни портрети. Старата графиня вървеше бавно и внимателно се вглеждаше в лицата на всички дами и джентълмени. Ето го първия дук Фарминстър, съпругата и децата му Ето ги неговите родители, последните граф и графиня, и техните деца. Дъщерите, сестрите на първия дук, бяха пленително красиви. Тя се усмихна мило на хората, нарисувани на портретите.

Изведнъж вдовстващата графиня Фарминстър си пое рязко дъх. Не повярва на очите си. Приближи се и се втренчи в надписа под един от портретите: Катрин Хоксуърт Кимбърли, 3 май 1630 — 28 октомври 1700 г. Младата жена, изобразена на портрета, беше момичето, което се беше оженило за онзи Кимбърли, на когото крал Чарлз II беше дарил плантацията „Сейнт Тимъти“. От портрета я гледаше лицето на Аврора!

„Ето защо лицето на Аврора ми се струваше така познато! — помисли си графинята. — Колко ли пъти съм виждала този портрет през всички изминали години?“ Погледна картината, която висеше до портрета на Катрин Хоксуърт Кимбърли. Беше портретът на Ан Хоксуърт Мередит, която много приличаше на по-възрастната си сестра. Какво ли означаваше това? „Господи, какво ли може да означава това?“ — отново се запита графинята. Но вече знаеше отговора. Валериън се беше оженил за друго момиче, а тя не можеше, поне не сега, да му каже. Ако това беше истината. Кой можеше да потвърди или да отрече? Марта, камериерката на Аврора. Тя щеше да каже истината, ако я притиснеха, но нямаше да позволи да навредят на младата й господарка. Мери Роуз Хоксуърт излезе от галерията почти тичешком. Влезе в стаята си и нареди на Джейн да доведе Марта, но не преди да се е уверила, че Аврора все още играе тенис на моравата.

— Викали сте ме, господарке? — Марта учтиво направи реверанс пред старата графиня.

— Можеш да излезеш, Джейн — каза тихо Мери Роуз. — Моля те, наблюдавай отвън, докато ние разговаряме. Ако мис Аврора влезе в къщата, незабавно ме предупреди.

Джейн кимна и бързо излезе. Старата графиня погледна Марта строго, но не прекалено, за да не я уплаши.

— Искам истината — каза тихо тя. — Твоята господарка ли е момичето, което беше сгодено за сина ми според брачния договор?

Марта се поколеба, но само миг. После каза с въздишка:

— Да, господарке. Тя е тази, която трябваше да стане графиня, а не мис Каландра. Предупредих, че от тази лъжа няма да излезе нищо добро, но те не искаха да ме чуят.

— Разкажи ми какво се случи. На мащехата ли беше тази идея? Защо, за Бога, са решили да ни измамят?

— О, не, господарке! Мисис Орейлия няма никаква вина за това. Тя не взе участие. Предупреди момичетата да не си правят шеги, но когато в последната минута мис Аврора все още отказваше да се омъжи, мисис Орейлия се предаде. — И Марта продължи да говори, като постепенно разказа на графинята всичко, което се беше случило. — Как се сетихте, Ваше благородие?

Старата графиня се усмихна тъжно.

— Аврора ми се струваше позната от момента, в който я видях. — Днес следобед отидох в семейната галерия и попаднах на портретите на първия дук Фарминстър и неговата по-малка сестра. Тя прилича изцяло на Аврора. Каландра не носи черти на тези наши прадеди. В семейство Хоксуърт няма нито един с черна коса. Валериън е тъмнокос и мургав, защото прилича на майка си, която е французойка.

— Извинете за въпроса, мадам, но ще разкажете ли всичко това на другите? — запита Марта, без да се опитва да скрива нервността си.

— Как бих могла, Марта? Каландра е официално омъжена за внука ми, макар че, ако не беше бременна, щях да накарам внука си да анулира брака, защото е сключен с измама. Както и да е. Каландра е бременна, а детето е невинно. Не. Няма да кажа на внука си. Няма да кажа нищо и на Аврора, макар да съм й много ядосана. И ти, Марта, няма да отрониш нито дума за нашия разговор. Може би на теб ти е олекнало малко, след като сподели това с мен?

— О, да, господарке. Знаех си, че не постъпват правилно, но какво можех да направя? Аз съм само слугиня, а дори мисис Орейлия и мастър Джордж бяха принудени да се подчинят на приумиците на господарката ми. Тя може да бъде дяволски упорита!

Старицата потупа пълната ръка на Марта и й се усмихна окуражително.

— Успокой се, Марта. Това все някога ще излезе наяве.

Марта отново направи реверанс и излезе от стаята.

„Е, често пъти познаването на истината е само дразнител, който непоносимо те измъчва. Нищо не се промени от факта, че подозренията ми се потвърдиха. Каква съм глупачка! Бях толкова разстроена от смъртта на Джеймс, че не можех да разсъждавам трезво. Трябваше да повикам мисис Кимбърли и нейните дъщери в Англия. Може би тогава щяхме да убедим Аврора, че бракът с Валериън Хоксуърт не е съдба, по-лоша от смъртта. Но не. Притиснато в ъгъла, момичето е измислило хитър план, който нямаше да открия, ако не се бях разходила днес следобед из галерията. Ако мисис Кимбърли беше дошла в Англия, можеше по-рано да видя портрета и да се досетя, че се готвят да ни измамят. А сега ще трябва да живея със знанието за това! Каква съдба!“

По време на вечерята никой не забеляза настроението, в което тя се намираше, защото Сейнт Джон и Валериън си съперничеха за вниманието на Аврора. „Мили Боже! — помисли си старата графиня, ядосана. — Те са като ученици, а Аврора просто си седи и ги окуражава дори с това, че не възразява. Момичето трябва да се омъжи, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е изкушило Валериън и да е предизвикало скандал.“ За нея беше очевидно, че Валериън е силно привлечен от Аврора въпреки факта, че вече е женен. И защо не? Момичето беше умно и забавно. Задържаше интереса му с интелигентността си, а не само с красотата си. Тя не беше като бедната Каландра, която си мислеше, че красотата е всемогъща. Да, Валериън беше не по-малко заинтригуван от братовчед си. Сейнт Джон искаше момичето за себе си, открито порицаваше интереса на Валериън към него и по този начин успяваше да го победи. Двамата си съперничеха както винаги досега. Сейнт Джон имаше много особено чувство за хумор. Той не приличаше на Валериън по това, но имаше също толкова силна воля. Да, щеше да стане скандал, ако графинята не успееше да го предотврати. Изведнъж тя осъзна, че вечерята е приключила.

— Изведи Аврора на разходка в градината, Сейнт Джон — каза старицата, за да подтикне младежа към действие, и погледна гневно внука си.

— Сигурно вече е станало много студено — отговори графът, пренебрегвайки напълно мълчаливото предупреждение на баба си. — Може би Аврора не иска да се разхожда на хладния нощен въздух.

— Напротив, много харесвам нощния въздух — каза тя. — Ще си взема топъл шал и ще се чувствам прекрасно.

Рязко се изправи.

— А и аз съм достатъчно способен да стопля Аврора, ако случайно й стане студено — отбеляза Сейнт Джон. Топлите му кафяви очи дяволито проблясваха.

— Дръж се прилично, момче! — Старата графиня игриво го удари по ръката с ветрилото си. — Няма да допусна своеволия! — Но се подсмихваше, докато продължаваше да говори: — Ако намеренията ти, мой скъпи Сейнт Джон, са почтени, това е друга работа.

Тя проследи с усмивка как Сейнт Джон повежда към градината изчервилата се Аврора. Погледът й изразяваше задоволство.

— Триста дяволи, бабо! — тихо изруга внукът й. — Аврора е прекалено добра за братовчед ми. Защо го окуражаваш?

— Контролирай се, сър — отвърна тя строго. — Интересът ти към твоята балдъза започва да става очевиден. Не можеш да я имаш, Валериън. Имаш съпругата си. Знам, че няма да покриеш с позор името Хоксуърт. Знам също така, че няма да обезчестиш Аврора, нито ще я оскърбиш, като й предложиш положение, по-ниско от това на Каландра.

— Обичам я! — призна той тихо. На лицето му беше изписана силна болка.

— Знам — отговори баба му. — В това се състои трагедията, милото ми момче. Ти я обичаш и тя щеше да ти бъде по-добра съпруга от Каландра. Но съдбата е имала други планове за вас двамата. Каландра, въпреки всичките си недостатъци, очаква твоето дете. А Аврора трябва да се омъжи скоро, за да те предпази от самия тебе, Валериън. Сейнт Джон е идеалният за нея кандидат. Той може и да е без титла, но е част от това семейство и е богат. Зестрата на Аврора, макар да не е много малка, не е достатъчна, за да привлече вниманието на мъж с титла. Ако се омъжи за Сейнт Джон, ще бъде близо до сестра си, а аз вярвам, че това ще е за добро.

— Каландра ще напусне „Хоукис Хил“ веднага щом се възстанови от раждането — напомни той на старата дама. — Знаеш, че сделката ни е такава. Аз ще спазя уговорката.

— Тя може би ще се откаже да замине, ако Аврора е наблизо — каза графинята, изпълнена с надежда. — Независимо от това къде ще живее сестра й, Аврора трябва да се омъжи.

— Не мисля, че бих могъл да понеса да я видя омъжена за друг — призна графът. — Какъв слаб човек съм, бабо!

— Тогава ще накараме Аврора да се върне на Сейнт Тимъти с брат си и неговата невяста в началото на ноември — каза графинята с тон, който не търпеше възражения.

— Не! — Той отчаяно поклати глава. — Предпочитам да се омъжи за Сейнт Джон и да остане тук, където ще мога поне да я виждам.

— Ти ще имаш сина си, мой мили Валериън — каза нежно старицата. — Той ще има нужда от теб, защото, вярвам, ще бъде лишен от майчини грижи. Нека той бъде твоят свят. Ще бъдеш щастлив, обещавам ти.

Валериън Хоксуърт тъжно въздъхна. Болката му беше толкова силна, че почти разби сърцето на баба му, която знаеше истината. Тя си обеща, че ще опита да забрави за измамата. Обърна глава към прозорците на трапезарията, които гледаха към градината. Аврора се разхождаше със Сейнт Джон. Двамата не бяха нищо повече от две сенки, но тя продължи да ги наблюдава внимателно. Надяваше се, че Сейнт Джон ще прояви натиск и ще накара Аврора да се омъжи за него. Искаше да чуе какво си говорят. Порица се наум за това си желание и си каза, че е една глупава старица.

— Усещаш ли, че ни наблюдават? — Тонът на Аврора издаваше, че тя се забавлява. — Чувствам погледа на старата графиня в тила си. — Тя се засмя. — Толкова много я обичам!

— Тя също те обича — каза Сейнт Джон. — И аз те обичам.

— Отново ли се каниш да ми направиш предложение? — шеговито подхвърли тя. — Колко пъти вече го направи, Сейнт Джон? Пет? Шест?

— Ще ти предложа брак за седми път. Седем винаги е било щастливо за мен число. — Той спря и я прегърна. — Този път няма да приема „не“ за отговор, мила моя. — Той нежно прокара пръсти по бузата й, а после хвана брадичката й между палеца и показалеца си. — Желая те, Аврора. Разбираш ли какво имам предвид? Желая те!

В тъмнокафявите му очи светеше страстта. Този настоятелен Сейнт Джон я заинтригува. Какво се беше случило с леко отегчения интелектуалец, за какъвто се представяше до преди малко? Този мъж беше опасен и успя да я очарова.

— Ти ме желаеш? Искаш да кажеш, че искаш да правиш любов с мен, нали, Сейнт Джон? Как можеш да се отнасяш така с уважавана девойка като мен? — отговори му тя присмехулно.

Той тихо се засмя.

— Не можеш да ме излъжеш, мис Спенсър-Кимбърли. Под външността на изискана и уважавана госпожица се крие страстна натура. Досега никой не я е предизвиквал, но аз знам, че ако успея да я събудя, страстта ти ще погълне и двама ни. Искам да те любя, Аврора, а и ти искаш от мен да го направя. — Ръцете му здраво я стиснаха. — Нали?

Изведнъж сърцето й бясно заби, коленете й омекнаха. Думите му. Стаената страст в гласа му. Беше така вълнуващо! Тя винаги беше внимавала нищо да не опетни репутацията й. Не беше позволила на никого да я целува, нито дори да държи ръката й. Сега се запита защо ли се е сдържала. Нима не се предполагаше, че жените също притежават чувственост? Тя със сигурност притежаваше. Вдигна към него морско зелените си очи и тихо въздъхна:

— Да! Искам да ме любиш, Сейнт Джон. Шокиран ли си?

Той поклати глава.

— Не. Мога да разпозная страстната девойка, когато я срещна, Аврора.

Изведнъж тя се ядоса. Как смееше той да я обижда по този начин!? Изтръгна се от прегръдката му и му зашлеви шамар.

— Копеле!

— Кучка! — Той грубо я придърпа към гърдите си.

Преви ръцете на гърба й, за да не може да се бори, и я целуна. Нейната първа целувка. Щеше да я помни цял живот. Не беше нежна и мека — такава, каквато винаги си я беше представяла. Беше твърда, свирепа, изискваща. Тя се учуди на жестокостта й. А после го ритна с всичка сила.

— Ох! — извика той, но не я пусна. Ритна я така, че краката й се подвиха и тя загуби равновесие. Той я прихвана и широко й се усмихна. — Ти си истинска лисица, Аврора.

Наведе се, за да я целуне пак, но тя извърна глава.

— Пусни ме — изръмжа. — Остави ме да стъпя на краката си, Сейнт Джон, или ще започна да пищя така, та всички да си помислят, че се извършва убийство.

Той със сила наклони главата й назад и отново я целуна. Този път целувката му беше дълбока, сладка, възбуждаща. Знаеше, че тя иска да устои, но няма да може да избяга от собствената си страстна натура. Беше девствена. Най-интересната девица, със склонност да се поддаде на страстта. Даде й възможност да си поеме дъх и отново покри устата й със своята. Целуваше меката розова плът, докато тя престана да се съпротивлява. Тих стон на удоволствие достигна до слуха му. Тялото й леко се притисна в неговото. Той прокара език по устните й, раздели ги и се гмурна в топлата влага на устата й. Намери езика й и жадно го засмука.

Със замъглено съзнание, Аврора си помисли, че, всеки момент тялото й ще избухне от копнежа, който изпитваше. Как едно обикновено сливане на устните успяваше да предизвиква такова неописуемо удоволствие!? Защо досега не беше давала да я целуват? И защо Кели не й беше казала колко са прекрасни целувките? Сигурна беше, че сестра й не би могла да възрази на това. Беше божествено! Тя се осмели да преплете езика си с неговия и да го погали. За нейна изненада, той силно потрепери и се отдръпна задъхан. Нададе кратък стон, а тя почти му заповяда:

— Още!

Той нежно я погали с устни, после целуна клепачите й. Обърна главата й настрани и обсипа с целувки шията й. Тя чувстваше топлината на устните му, които я изгаряха. Главата му почиваше на рамото й. Аврора изви глава, за да може по-свободно да целува парфюмираната й кожа.

— Чудесно! Прекрасно! — шепнеше унесено тя, докато устните му се придвижваха към гърдите й. Ръката му се плъзна по гърба й, намери дантелените връзки, които придържаха роклята, и ги развързаха бързо, само с едно опитно движение. Тя не носеше корсет.

Легнаха на тревата. Той я държеше в ръцете си. Нежно спусна надолу предницата на роклята й и оголи гърдите й. За миг остана загледан с ням възторг в двете абсолютно кръгли кълба. После страстно целуна меката плът. Ръцете му нежно я милваха.

— Господи, ти си прекрасна! — изстена той.

Хипнотизирана, тя гледаше как той я милва, как хваща гърдите й в топлите си длани, как нежно ги стиска, как засмуква зърната й. Тя се опитваше да не издава звук, но не можеше. Тихи стонове на удоволствие излизаха от гърлото й. Знаеше, че не бива да му позволява тази интимна близост. Беше длъжна да изрази протест.

— Сейнт Джон — каза задъхано тя, — не мисля, че трябва да правиш това. Ох! Ох! Оооох! Сейнт Джон, прекрати това мъчение!

Устните му се бяха сключили около зърното й. Езикът му нежно го галеше. Тя гореше. Скритото между бедрата й местенце също гореше.

— Сейнт Джон, за Бога, спри! Прекрасно е, но не искам да загубя девствеността си в градината на семейство Хоксуърт. Спри!

Тя се бореше. Искаше да се освободи от прегръдката му.

Той потисна стона си. Въздъхна и я пусна.

— Проклятие, Аврора, ти си прекалено възбуждаща за обикновена смъртна. Изпитвам болка, защото не мога да те имам сега. Кажи, че ще се омъжиш за мен!

— Ще си помисля, Сейнт Джон — каза тя тихо.

За първи път сериозно се замисли дали да не се омъжи за него. Ако тази любовна игра беше само част от онова, което щеше да се случи в брачното легло, тя може би трябваше да приеме предложението му. Той имаше точно това, което беше необходимо за един съпруг. Компанията му й беше приятна. Сигурно беше влюбена в него, щом успя да възбуди страстта й за толкова кратко време. Какво, въобще, беше любовта? Никой никога не й беше давал разумно обяснение. Беше оставена да се оправя както може.

Той отново нададе тих стон и легна по гръб със сгърчено в гримаса лице.

— Боли ли те? — попита го невинно тя.

— Да.

— Къде? — полюбопитства. — Ще помогне ли, ако го разтрия? Разтривам раменете и краката на Кели, когато я болят.

Сейнт Джон се усмихна дяволито.

— Не съм сигурен, че ще искаш да разтриеш болното ми място, Аврора, когато видиш в какво състояние се намира то. Ще трябва да почакаме, докато се сгодим.

— О, Сейнт Джон, не бъди такъв глупак! — скара му се тя. — Веднага ми покажи къде те боли и аз ще облекча болката.

В отговор пръстите му се стрелнаха към копчетата, които придържаха панталоните му. Той сръчно ги разкопча и освободи набъбналата си мъжественост.

— Ах! — въздъхна той, когато членът му се освободи от тесния затвор.

Изненадана, Аврора не можеше да откъсне очи от дебелото и дълго парче плът, което се подаваше от панталоните му. Спомни си, че беше виждала члена на Джордж, когато бяха деца и плуваха голи в морето. Но той никак не приличаше на това заплашително нещо. Протегна ръка да го докосне, но той хвана китката й.

— Не! — Ако ме докоснеш, ще загубя контрол, Аврора. Обърни се да те завържа. Панталоните ми бяха прекалено тесни, което ми причини известно неудобство. Ще се оправя сега, само не ме докосвай. Когато се оженим, ще бъда повече от доволен, ако галиш моя прекрасен приятел. Но не сега, не в този момент.

Не й беше лесно да откъсне поглед от члена му. Обърна му гръб. Сейнт Джон мълчешком завърза роклята й. Движенията му бяха повече от сръчни. В главата й нахлуха хиляди въпроси.

— Нормално голям ли е членът ти? — попита тя най-после, нарушавайки мълчанието, което се беше възцарило помежду им.

— Мисля, че да. Този на Хоксуърт е малко по-голям от моя, или поне така мисля, Но по-важно е какво правиш с него.

Той отново я прегърна и я целуна по шията.

— Ще ме боли ли? — Аврора не успя да се сдържи да не облегне глава на рамото му. „Струва ми се, че съм готова да се омъжа за него — помисли си тя, но няма да му кажа сега. Още не.“

— Ще усетиш, когато те освободя от девствеността ти. За някои момичета това е остра и краткотрайна болка. За други — просто едно неудобство, което почти не усещат. Зависи от това, колко е дебела девствената ти ципа и колко дълбоко във влагалището се намира.

— Очевидно и преди си го правил — отбеляза тя сухо.

— Да. Но никога със съпругата си, Аврора.

— Не съм казала, че ще се омъжа за теб, Сейнт Джон.

Тя се освободи от прегръдката му, изправи се, изтупа роклята си и подреди косата си. Той също се изправи, хвана я за раменете, завъртя я към себе си и повдигна лицето й към своето.

— Ще се омъжиш за мен, Аврора — каза й с усмивка. — Няма да можеш да устоиш на магията, която събудих в изкусителното ти тяло, нали?

— Копеле! — каза тя на шега.

— Кучка! — каза той и я дари с бърза целувка.

И двамата се засмяха.

— Закопчей панталоните си, Сейнт Джон, или всички в къщата ще разберат какво сме правили — строго рече тя.

— Те и без това ще ни заподозрат — засмя се той, но се закопча.

— Можеш да ме придружиш обратно до къщата — каза тя надменно. — А после трябва да си вървиш, Сейнт Джон. Майка ти сигурно се чуди какво е станало с теб. Сигурна съм, че не знае що за дявол си.

— Уви! — Двамата вече прекосяваха градината на път за къщата. — Страхувам се, че знае. Може ли утре да те заведа у дома на чай, за да я запозная с бъдещата й снаха?

— Сейнт Джон! — Аврора беше разгневена. — Още не съм казала „да“. Не бива нищо да предполагаш, докато не го направя.

— Търпението не е сред моите добродетели, Аврора!

— Добродетелта също не ти е присъща!

Той избухна в смях и си призна:

— Вярно е! Вярно е!

Когато влязоха в къщата, Аврора видя, че под вратата на библиотеката се процежда светлина.

— Лека нощ, Сейнт Джон — каза тя.

Той я придърпа в обятията си и я целуна, без да бърза, като нежно хапеше долната й устна.

— Лека нощ, Аврора, мила моя. Как копнея за нощта, в която няма да те оставя в самотното ти легло. — А после тихо прошепна в ухото й: — Ще настоявам да спим голи. Ще целувам и галя всеки сантиметър от прекрасното ти тяло, докато започнеш да ме молиш да те имам. И ще те имам! — Ръцете му бяха сключени около тънката й талия. Той я държеше така, че гърдите й да се опират в неговите. — Ще те закачам и подканям чак до деня, в който се съгласиш да се омъжиш за мен, мила. Знам, че тайното ти местенце вече пулсира от желание. Вече си мокра, нали?

Изненадана, тя кимна.

— Мисля, че си много порочен, Сейнт Джон — прошепна тихо. — Ако ме възбуждаш, и аз ще те възбуждам и онзи твой прекрасен приятел, както наричаш члена си, ще те боли от копнеж по мен, както те боли и в момента, нали?

Тя смело прокара език по устните му. Вратата на библиотеката рязко се отвори.

— Отиди в стаята си, Аврора. Сейнт Джон, върви си у дома. Няма да допусна скандално поведение в къщата си.

Сейнт Джон тихо се засмя, целуна Аврора по върха на носа, след което я освободи от прегръдките си. Поклони се присмехулно на братовчед си и се оттегли. Валериън Хоксуърт изглеждаше истински ядосан.

— Ще запомниш, мис, че докато си тук, в Англия, аз отговарям за теб. Никога вече няма да се правиш на проститутка, в противен случай ще те затворя в стаята ти и ще те държа на хляб и вода. Разбираш ли, Аврора?

— Разбирам, че си много нахален и арогантен, господарю. Точно такъв, за какъвто винаги съм те мислила. Можеш да подчиниш сестра ми на волята си, но никога — мен. Вероятно ще се омъжа за Сейнт Джон, макар още да не съм решила окончателно. Ужасно грешиш, ако мислиш, че ще се компрометирам. Ще запазя честта си, бъди сигурен. Лека нощ.

Тя бързо изтича нагоре по стълбите и учтиво почука на вратата на старата графиня.

— Да, мис? — Вратата отвори Джейн, камериерката на графинята.

— Бих искала да говоря с Нейно благородие, ако е още будна — каза любезно Аврора.

— Влезте, мис, тя ви чака — отговори Джейн. Тя беше дребна женица с весела усмивка. На сивата й коса винаги беше кацнала силно колосана шапчица. Беше изцяло предана на господарката си.

Мери Роуз Хоксуърт седеше в леглото си. Сините копринени връвчици на нощната й шапчица бяха завързани под брадичката.

— Е? — подпита тя. — Предложи ли ти той? И ти прие ли, Аврора?

— Предложи ми вече за седми път. Момичето тихо се засмя. — Досега все му отказвах.

— Той ти е предложил седем пъти и ти си му отказала? — Вдовстващата графиня беше много изненадана. — Господи, дете, какво си мислиш?

— Тази вечер не му отказах, но и не приех, макар че мисля да дам съгласието си, мадам — каза Аврора на покровителката си.

— И защо сега реши да приемеш? — Старата графиня беше любопитна Започваше да разбира, че Аврора е най-непредсказуемото момиче на света. Ужасно упорита, беше казала Марта.

— Той ме целуна — отговори Аврора. — Хареса ми. Много ми хареса, мадам. Беше така скромен и учтив досега, но тази вечер ме целуна. Това много ми хареса и ме заинтригува. Той не е контето, за което го мислех. Може би ще приема предложението му, защото мисля, че ще е най-интересният съпруг, когото мога да имам. Може би дори ще се влюбя в него.

— Аха! — Старата графиня доволно кимна. Очите й срещнаха тези на камериерката й. — Няма да получиш, по-добро предложение, момичето ми. Сейнт Джон е достатъчно богат и без твоята зестра, така че няма долни помисли, когато те моли за ръката ти. Досега не е пожелавал да се ожени и дори не е търсил съпруга, макар много подходящи момичета да са се домогвали до ръката му. Мисля, че се е влюбил в теб.

— Той ме покани на чай утре, за да ме срещне с майка си — каза Аврора на старицата.

— Отлично! — беше нейният отговор, изпълнен с ентусиазъм. — Аз, разбира се, ще те придружа. Ще покажа на мисис Сейнт Джон, че напълно одобрявам евентуалния съюз на сина й с член на нашето семейство. — На красивото й лице беше изписана усмивка на върховно задоволство. Всичко вървеше чудесно, точно така, както се беше надявала. — Мислила ли си кога да бъде сватбата, мило дете?

— Още не съм казала „да“ на Сейнт Джон, мадам — засмя се Аврора.

— Но ще му дадеш съгласието си, разбира се, и колкото по-скоро, толкова по-добре — посъветва я старата графиня.

— Прекалено скоро ли ще бъде, ако сватбата стане в края на пролетта? — запита се на глас Аврора. — Предполагам, че е по-добре да почакаме една година, за да спазим благоприличието. Но винаги съм искала да се омъжа през пролетта. Дотогава Кели ще се е възстановила от раждането и дори ще може да ми бъде шаферка. Нали и аз направих това за нея, когато миналата зима тя се омъжи за графа.

— Пролетта е много подходящ сезон — съгласи се графинята. — Април или май, детето ми. В средата на месец май природата е толкова красива! И кой го интересува какво ще говорят старите клюкарки?! Сейнт Джон също няма търпение, както и ти, подозирам. — Сините й очи дяволито светеха, без да се откъсват от лицето на Аврора. — Прекрасно си спомням целувките на младостта си, от които ми се завиваше свят. Никога през живота си няма да получиш същите.

— Уважавам вашия опит — каза игриво Аврора. — А сега, мадам, мисля, че искате да почивате. Пожелавам ви лека нощ.

Импулсивно, Аврора целуна сбръчканата буза на старицата. Направи бързо реверанс и в следващия миг вече я нямаше в стаята. Мери Роуз Хоксуърт докосна бузата си, по която се стичаха сълзи.

— Господи, какво сладко дете! — каза тя, изпълнена с нежност.

— Да, вярно — съгласи се Джейн. — Жалко, че не оженихме мистър Валериън за нея.

— Да — отвърна старата графиня. — Много жалко наистина.

Глава 9

— Не мърдайте, мис — каза Марта, докато внимателно завързваше роклята на младата си господарка. — Никога досега не съм ви виждала толкова нервна и притеснена.

— Никога досега джентълмени не са ме канили в къщата си, за да ме запознаят с майка си. Честно да си кажа, не ме свърта на едно място.

— Вдовстващата графиня ще бъде с вас. Оставете нещата в нейни ръце. Отговаряйте учтиво, когато ви питат нещо, и се опитайте да покажете добрите си маниери, мис. Няма нужда мисис Сейнт Джон да знае, че яздите по мъжки и плувате гола в морето. Престорете се на момичето, което всяка майка иска за сина си. Добре възпитано, обичливо създание, което изцяло ще се посвети на съпруга си.

— Още не съм казала на Сейнт Джон, че ще се омъжа за него — запротестира Аврора.

Марта завъртя Аврора към себе си и критично се вгледа в дрехите й. Копринена рокля в ябълково зелено и фуста от брокат с цвета на слонова кост с избродирани разноцветни пеперуди. Тесни ръкави с дължина малко род лакътя, украсени с кремави дантели, кръгло деколте, скромно украсено с дантелени къдри. Тя кимна, доволна.

— Разбира се, че ще се омъжите за Сейнт Джон, мис. — Нали затова дойдохме от Сейнт Тимъти миналата зима. За да ви намерим съпруг, а мистър Сейнт Джон много ви подхожда. Ето шала ви. Не е студено, няма да имате нужда от пелерина.

Тя загърна раменете на Аврора с шала и й подаде чифт дантелени ръкавици и светлозелена чантичка.

— В чантичката има носна кърпичка и малко ветрило, в случай че ви стане много топло. Хайде, останете още малко неподвижна, за да свърша с приготвянето ви. — Тя сложи в косата й изкуствени цветя от кремава коприна и отстъпи назад. — Да! Идеално! Съвършена сте! Хайде, вече можете да слезете при старата графиня И помнете какво ви казах. Мисис Джон ще се впечатли от добрите ви маниери, скромността и нежния ви гласец.

Аврора започна да слиза по стълбите. В салона я чакаха Мери Роуз Хоксуърт и Валериън.

— Колко си красива, детето ми — направи й комплимент старицата.

— Благодаря ви, мадам. — Аврора погледна графа и каза: — Мислиш ли, че съм красива, Валериън?

— Флиртувай с братовчед ми, Аврора — сряза я остро той. — Сигурен съм, че ще бъде очарован, като види колко смело е облеклото ти. Ще се радва, че си се облякла така заради него.

— Смело? Какво, за Бога, е толкова смело във външността ми? — запита го тя ядосана.

— Деколтето ти е нескромно — изръмжа той.

— Но то е украсено с дантелени къдри и Марта каза, че всичко е наред. Вие сигурно не се смятате за арбитър по отношение на дамската мода, сър?

— Достатъчно! — намеси се старата графиня, като вдигна ръка, за да ги накара да запазят мълчание. — Хайде, мила, да тръгваме, иначе ще закъснеем.

Тя хвърли гневен поглед на внука си и хвана Аврора под ръка. Той остана загледан в каретата, която ги отдалечаваше от дома. Аврора изглеждаше превъзходно. Ядосваше го мисълта, че се беше облякла така, за да достави удоволствие на Сейнт Джон. Дали братовчед му обичаше Аврора? Наистина ли я обичаше? Можеше ли да я направи щастлива? Щеше ли той да разбие сърцето й, когато тя разбере за неутолимата му страст към жените? Към всички жени. Сейнт Джон щеше да постъпи така, както постъпваха много от съвременниците му. Щеше да се ожени за уважавано момиче с прилична зестра, щеше да има няколко деца, а в същото време щеше да има безброй любовници в различни кътчета на Англия. Валериън Хоксуърт знаеше за навиците на Сейнт Джон, свързани с леглото, макар той да беше толкова дискретен, че никой друг не се беше досетил какъв негодник може да бъде. Разбира се, той самият искаше да си вземе съпруга по същата причина, поради която всички се женеха. И макар да не обичаше Каландра, беше й верен. Изневеряваше й само в мислите си и, може би, дълбоко в сърцето си. С въздишка се върна в библиотеката, наля си голяма доза уиски и потъна в креслото.

Конете, които теглеха каретата, бързо оставиха „Хоукис Хил“ зад гърба си. Щяха да пътуват поне половин час до „Примроуз Корт“, както се наричаше домът на Сейнт Джон.

— Маргарет Сейнт Джон ще бъде много доволна, че синът й най-после ще се ожени — сподели старата графиня. — Ти имаш невероятен късмет, детето ми. „Примроуз Корт“ се състои от две къщи и мисис Маргарет няма търпение да отстъпи по-голямата на сина си. От няколко години подготвя по-малката, за да може да живее удобно там. Ти няма да живееш със свекърва си.

— Но, мадам, аз още не съм решила дали да се омъжа за Сейнт Джон. Надявам се старата дама да не направи погрешни изводи заради отиването ми в дома й. — Аврора нервно се размърда на мястото си.

— Хайде, стига, детето ми. — Старицата потупа Аврора по ръката. — Трябва да престанеш с тези колебания. Никак не прилича на момиче с твоята интелигентност да се държи така. Разбира се, че ще омъжиш за Джъстин Сейнт Джон. Той е отлична партия. Майка ти ще бъде много доволна. — Тя се усмихна окуражително. — Знам, че си малко изплашена, но не трябва, Аврора. Майка ти е на Сейнт Тимъти, но останалите от семейството са тук с теб. Всичко ще бъде чудесно. — Тя отново потупа Аврора, по ръката облечена в дантелена ръкавица.

Каретата премина покрай овощна градина, в която имаше предимно ябълкови и крушови дървета. Точно сега беше сезонът на беритбата. Въздухът ухаеше на узрели плодове. Отбиха се от главния път, преминаха през отворената порта и се спуснаха по алеята, която водеше към „Примроуз Корт“, от двете страни на която растяха дървета. Къщите бяха построени от тухли в топъл червен цвят. Имението беше строено по времето на Тюдорите и беше модернизирано през годините. Прозорците бяха огромни. Копитата на конете потропваха по чакълената алея. Спряха точно пред главния вход на къщата. Незабавно се появиха лакеи, които побързаха да отворят вратичките на каретата, да спуснат стълбичките и да помогнат на посетителите да слязат. Същите лакеи ги придружиха до къщата.

Джъстин Сейнт Джон ги чакаше във фоайето.

— Добре дошли, Ваше благородие — каза той и целуна ръка на старата графиня. После се обърна към Аврора: — Добре дошла у дома, мила моя — каза той, а тя се изчерви.

— О, Сейнт Джон, не се дръж така глупаво — скара му се нежно.

— Ела във всекидневната, за да се запознаеш с мама — каза той, леко усмихнат. „Колко е красива“ — помисли си, но не го каза на глас. Изглежда, беше надминала себе си в приготовленията си за този ден. Щеше да каже „да“. Беше сигурен, че ще каже „да“. Сърцето му лудо заби. За един кратък се почувства отново като ученик. Той въведе двете дами във всекидневната, където майка му ги очакваше.

Мисис Сейнт Джон направи реверанс на Мери Роуз Хоксуърт.

— Колко мило, че сте дошли да ни посетите, мадам. — Толкова съжалявам, че болестта ми попречи да присъствам на грандиозния бал, който дадохте през май. Съседите още говорят за него. И каква кулминация само — да припадне младата графиня и всички да разберат, че носи дете. Добре ли е тя?

Старата графиня леко се усмихна.

— Толкова добре, колкото е всяка млада жена в нейното положение, Маргарет. Днес водя със себе си нейната сестра. Сейнт Джон! Представи Аврора!

— Мамо, мога ли да ти представя мис Аврора Спенсър-Кимбърли — каза той, с което изпълни дълга си. Хвана Аврора за лакътя и я накара да се приближи до майка му.

— Приятно ми е — каза Аврора с нежен гласец и учтиво направи реверанс.

— Значи това сте вие, момичето, за което моят син ще се ожени, мис Спенсър-Кимбърли. Ще се омъжите за Джъстин, нали?

Сивите й очи дяволито блеснаха, когато видя изненадата и объркването, изписали се по лицето на Аврора. Настъпи дълго мълчание. Най-после Аврора каза:

— Да, мисис Сейнт Джон, ще се омъжа за Джъстин. Надявам се, че вие ще одобрите брака ни.

Маргарет Сейнт Джон топло прегърна Аврора.

— Мила моя, аз изпитвам възторг и облекчение от факта, че прекрасна млада девойка като вас е решила да надене хомота на Джъстин. Хайде, елате. Нека да поседнем и да пийнем чай.

„Като че ли сънувам“ — помисли си Аврора. Наистина ли се беше съгласила да се омъжи за Сейнт Джон? Да, наистина. Вдовстващата графиня имаше доволен вид. Сейнт Джон сияеше от щастие, докато наливаше чая. И й се усмихваше с широка усмивка, която го караше да прилича на идиот. „Защо казах да? — запита се Аврора. — Обичам ли го? Наистина ли искам да се омъжа за него?“ Тя мълчаливо отпиваше от чая си. Марта определено щеше да одобри скромността и добрите й обноски. Гласът на Сейнт Джон я върна в реалността.

— Нека се оженим по Коледа — предложи той, изпълнен с ентусиазъм.

Майка му като че ли беше шокирана от предложението.

— Джъстин — предупреди го тя, — не може толкова бързо да се подготви една сватба. Ще бъде в разрез с благоприличието. Ще се разнесат клюки заради бързината, с която е сключен съюзът. Всичко това ще се отрази зле на репутацията на Аврора. Хората ще пресмятат на пръсти месеците до раждането на детето, казвам това със съжаление.

— Аз вече обсъдих с Аврора този въпрос, Маргарет. И макар да е малко скоро, мислим, че месец май е прекрасен и подходящ за тяхната сватба. Аврора винаги е искала да се омъжи през пролетта — каза вдовстващата графиня.

— Май? Но това е чак след осем месеца? — недоволно възкликна Сейнт Джон.

— О, да — каза майка му, — май е прекрасен месец. А и графинята ще се е възстановила след раждането на детето и ще застане до сестра си пред олтара. Никой няма да си помисли нищо лошо, ако сватбата стане през май. Годежът обаче трябва да се обяви колкото се може по-скоро.

— Валериън е настойник на Аврора тук, в Англия. Ще се погрижа той да даде малка вечеря следващата седмица, на която да присъстват само най-близките ни хора. Тогава ще обявим годежа. На никого няма да се стори странно, че вечерята ще е в такъв тесен кръг, защото всички ще вземат под внимание неразположението на графинята — отговори графинята.

— Колко жалко, че състоянието на снаха ви ви попречи да присъствате на сватбата и коронацията на краля — отбеляза мисис Сейнт Джон. — Научих, че всичко е било великолепно и че кралицата е красива и мила.

— Наистина, Каландра беше ужасно разочарована — отговори старата графиня. Спомни си писъците на Кели, когато беше научила, че няма да може да пътува по време на бременността си. Беше плакала цели три дни. Все още не беше преодоляла разочарованието си. И сигурно никога нямаше да го преодолее, помисли си старицата.

Двете дами си бъбреха неспирно. Беше им приятно, макар майката на Сейнт Джон да беше с около петнайсет години по-млада. Те, все пак, имаха много общи интереси и познати.

— Ще разведа Аврора из къщата — предложи Сейнт Джон и майка му се съгласи.

Излязоха от всекидневната, хванати за ръце. Той й показа трапезарията, салона в задната част на къщата, в който семейството обикновено прекарваше вечерите си, балната зала и най-старата зала на имението, която сега беше украсена с ловни трофеи и знамена. Заведе я на втория етаж. Минаха през една врата и се озоваха в просторна спалня.

— А това е моята стая — каза той нежно, прегърна я и бавно я целуна.

За един кратък миг тя изцяло се отдаде на целувката, а после леко се отдръпна.

— Не мисля, че трябва да бъдем тук, Сейнт Джон, нито пък, че трябва да правим това.

— Кога реши да се омъжиш за мен? — Наведе се да я целуне пак, а пръстите му вече сръчно развързваха връзките на роклята й.

— Когато майка ти ме попита — призна тя. Обгърна врата му с ръце и също го целуна. — Къде е годежният ми пръстен?

Той я положи на леглото, нежно я притисна между бедрата си и свали горнището на роклята й. Показаха се нежните й, бели като алабастър гърди. Ръцете му нежно ги погалиха. Наведе се над тях. Езикът му нежно галеше ту едното, ту другото розово зърно. Тя въздъхна, с което го окуражи да продължи. Той започна да смуче зърната й, нежно да ги захапва, силно да ги целува, докато тя започна да се извива и да стене под него. Той отлепи устните си от сладката й плът и я попита:

— Искаш ли да научиш повече, моя мила Аврора?

— Да — прошепна тя. Страстните му целувки вече я бяха хвърлили в огън. Гърдите й се бяха втвърдили.

— Ще бъде по-лесно, ако нямаш толкова много дрехи по себе си — каза й той.

Вдигна полите на роклята й. Под ябълково зелената рокля тя имаше поне половин дузина фусти, но, слава Богу, не носеше обръчи. Той отметна купищата коприна и дантела и успя да пъхне ръката си под тях. Започна да гали крака й, обут в дълъг копринен чорап и стегнат в жартиери. Щеше напълно да я разсъблече в сватбената им нощ — бавно, умело, като спира, за да целуне всяко сантиметърче от кожата й. Тялото й постепенно ще се показва пред очите му, ще я гали, докато я възпламени. Допирът му я възбуждаше.

Главата на Аврора се беше замаяла. Големите му длани бяха толкова нежни, устата му — така дяволито палава. Ръката му се придвижи още по-нагоре и нежно погали гнездото къдрави косъмчета. Тя усети, че той е вече в опасна територия. Размърда се неспокойно, когато дългите му пръсти разделиха срамните й устни и потърсиха пъпката на удоволствието й. Той предизвикателно и възбуждащо я погали.

— Сейнт Джон! — изпищя тя.

— Не ти ли харесва? — прошепна в ухото й. Дъхът му беше горещ. Пръстът му продължаваше прекрасните си еротични ласки.

— Да! О, Господи, да!

Беше по-хубаво от усещането, когато сама се галеше. Тялото й възбудено се извиваше. Дъхът й излизаше на пресекулки. Тя се приближаваше към върха.

— Мм! Ох! О, Сейнт Джон, прекрасно е! Ох! Ох! Оооох!

Пронизаха я силни тръпки. Тялото й неудържимо се тресеше. Той се наведе и я целуна. Езикът му игриво се преплете с нейния. Той прошепна.

— Някой ден ще те погаля там с езика си, мила моя, но още не си готова за такива игри. — Пръстът му се премести по-надолу от набъбналата пъпка. Започна да прониква в нея. Дъхът й спря от изненада, но той я успокои. — Всичко е наред, скъпоценна моя. Ще вляза тук, в теб, когато се оженим. — Пръстът му нежно навлезе в плътта й и бавно, внимателно, проникна в горещата й вътрешност. Когато стигна до девствената й ципа, той спря и се увери, че преградата е непокътната.

Тя подскочи.

— Спокойно, мила. Той отново започна да движи пръста си напред-назад. — Не е ли хубаво, Аврора? Не, сладка, не мърдай така рязко, за да не те нараня, без да искам.

Пръстът му започна да се движи бързо и само след миг тя вече крещеше от удоволствие. Когато тръпките й стихнаха, той отдръпна пръста си, пъхна го в устата си и го засмука. Членът му беше корав като желязо и едва се събираше в панталоните му. Той го освободи, легна до нея, взе ръката й и я постави върху набъбналата си плът.

— Ако ме галиш много нежно, мила моя, ще ме облекчиш.

— Но вчера каза, че така ще ти причиня болка — прошепна тя и сключи пръсти около него. Беше горещ и пулсираше.

— Казах това вчера, в градината на Хоксуърт, мила моя. Но сега сме в моята къща. Нежно, Аврора — напомни й той, а тя бавно започна да го гали. — Ах, да, точно така. — Той бръкна в джоба на жакета си и извади копринена носна кърпичка. — Отдръпни ръката си, Аврора. Всеки момент ще освободя любовните си сокове.

Тя не можа да се сдържи. Гледаше втренчено члена му, докато от него не избликна бяла лепкава течност. Той успя да я хване в носната кърпичка, като трепереше от удоволствие. Избърса члена си и остави настрани мокрото парче коприна. Наведе се и я целуна, а тя протегна ръка, за да погали вече спадналия му член. Той й се усмихна.

— Не изпита страх, нали?

— Не. Бяхме много палави, нали, Сейнт Джон?

— Още не съм станал и наполовина толкова палав, колкото мога да бъда, Аврора — отговори й той с приглушен смях и отново я целуна.

Тя тихо изрази удоволствието си от целувката. Изведнъж часовникът, който стоеше до камината, започна да бие. Аврора се вцепени и се изтръгна от обятията на Сейнт Джон.

— Майка ти и графинята сигурно ще започнат да се чудят къде сме се загубили! — Тя спусна полите на роклята си и се изправи седнала. — О, моля те, завържи ме, Сейнт Джон!

Той се подчини с широка усмивка. После закопча и панталоните си. Аврора се огледа в огледалото.

— О, Господи, косата ми е ужасно разбъркана. Никога няма да успея да я подредя в прическа!

Той отново се засмя. Отвори чекмеджето на тоалетната си масичка, извади оттам четка за коса и възстанови кока й. Когато свърши, каза:

— Готово. Никой няма да заподозре, че сме си играли с твоята добродетел, мила. Ела. Ще те заведа в стаята, в която държим заключени скъпоценностите. Там е годежният ти пръстен. Украсен е с великолепен жълт диамант с овална форма. Ще ти отива, мила моя. Нека всички си мислят каквото си искат. Ще бъдеш моя съпруга напролет, Аврора.

— Предполагам, че не бива да питам как си станал толкова опитен във възстановяването на дамските прически — каза остро Аврора.

— Не бива — съгласи се той. Хвана я за ръката и излязоха от спалнята.

Когато се върнаха във всекидневната, мисис Сейнт Джон и вдовстващата графиня изпаднаха във възторг от годежния пръстен на Аврора. И двете сипеха преувеличени похвали. За първи път, Аврора се почувства щастлива и радостно възбудена.

— Това ли е любовта? — попита тя тихо Сейнт Джон.

— Не знам. Никога досега не съм се влюбвал. Знам само, че чувствата ми към теб са по-различни от всичко познато, скъпа моя. Сигурно това е любовта.

Думите му бяха особено ласкателни, помисли си тя, докато каретата я отнасяше обратно към „Хоукис Хил“. Той не се бе влюбвал в друга. Кели не обичаше графа, нито графът обичаше нея. Мисля, че съм късметлийка, каза си Аврора.

— Прекрасен диамант — каза графинята за четвърти път, откакто видя пръстена на Аврора. — Малко крещящ, може би, но без дефекти. Няма друг такъв диамант в целия свят. Принадлежал на Индийски раджа, така ми казаха. Има и име. Наричат го „Девицата“. Толкова съм доволна, детето ми — продължаваше старицата. — Знам, че и твоето семейство ще бъде доволно.

Джордж Спенсър-Кимбърли наистина беше във възторг.

— Кога ще бъде сватбата? — Неговата щеше да се състои в края на октомври. — Ще дойдете ли ти и Сейнт Джон с нас на остров Сейнт Тимъти?

— И двамата ще сме вече женени следващата пролет — каза му Аврора. — Сватбата е уговорена от старата, графиня и мисис Сейнт Джон. О, Джордж, бих искала да склониш мама да напусне за малко острова и да дойде в Англия, за да бъде до мен и Кели. Графът каза, че когато роди детето, Кели ще може да се върне в Лондон, а и нейните намерения са такива. Ако мама беше тук, може би тя нямаше да е така неспокойна.

— Ще се опитам. Хайде! Искам да видя физиономията на Кели, когато й покажеш годежния пръстен. Мисля, че ще ти завиди. Знаеш колко много обича красивите бижута.

— Господ да е с теб! — благослови Кели сестра си, когато научи новината. Тя седеше в леглото си, пиеше чай и ядеше сладки. — Покажи ми пръстена. — Хвана нежната и тясна длан на Аврора и впи поглед в пръстена. — Сейнт Джон е щедър — отбеляза. — Вече ти казах какво ще очаква в замяна на подаръка си. Ще проявиш мъдрост, ако върнеш пръстена.

Джордж поклати тъмнокосата си глава и излезе от стаята. С всеки изминал ден сестра му ставаше все по-странна. Тя вече не криеше факта, че интимността със съпруга й я ужасява. Когато вратата се затвори след него, Аврора каза:

— Аз се уча на удоволствията на плътта, малка сестричке. Сейнт Джон е доста страстен.

— Мили Боже! — възкликна Кели. — Не си му позволила да отнеме девствеността ти, нали? Със сигурност не си толкова глупава.

— Играхме любовни игри. Това е всичко.

— Но как можеш да понасяш това? — каза Кели с досада.

— На мен ми харесва. Харесват ми целувките му, харесвам допира на устните му, харесва ми да ме гали, Кели.

Каландра потрепери.

— Трябва да си развратница!

— Мъжът не мисли жената за паднала само защото й харесват плътските удоволствия, Кели. Разбира се, не искам да кажа, че жената трябва да окуражава всички мъже — каза Аврора. — Но когато го правиш със съпруга си, това не е грях. Нито когато целуваш годеника си. Защо жената също да не получава удоволствие? Не намирам нищо грешно в това.

— Може би грешката е в мен — призна Кели. — На мен просто не ми харесва мъж да ме бута и да навлиза в мен. Който и да е мъж. Не само Валериън. Докато бях в Лондон, няколко джентълмени се отнасяха с мен по не особено благоприличен начин. Харесва ми да ми се възхищават и да ми завиждат, но не искам да ме докосват страстно.

— Изненадана съм тогава, че очакваш дете — смело призна Аврора на сестра си, без да очаква отговор на забележката си.

— Съпругът ми ме насили — каза Кели, с което я изненада още повече. — На всяка цена искаше да има наследник. Това, че аз не исках, нямаше значение за него.

Аврора се замисли над думите на сестра си. Щом Кели не желаеше съпруга си, как успяваше той да се възбуди достатъчно, за да излее семето си? Ще трябва да попита Сейнт Джон. Може би графът се възбуждаше от оказаната му съпротива. Тази мисъл беше отвратителна и страшна, защото на нея й се струваше, че желанията на жената са важни при такава интимност.

Аврора нямаше възможност сама да уведоми зет си за предстоящата сватба. Вдовстващата графиня я беше изпреварила, както откри тя по време на вечерята. Старицата беше толкова доволна, че не можа да се сдържи и по този начин лиши Аврора от удоволствието сама да съобщи добрите новини. Графът прие новината с безстрастно изражение.

— Желая ти щастие — каза той.

— Ще трябва да дадеш скромна вечеря, на която да обявиш годежа на Аврора, Валериън — каза баба му. — Само нашето семейство, мисис Сейнт Джон и, естествено, семейство Боуен. Каландра едва ли ще понесе дори тази суетня, но сме длъжни да спазим благоприличието. Елзи Боуен ще разнесе новината из цялото графство, сигурна съм. Ще постигнем целта си, без да харчим много пари за приеми — засмя се тя. Обърна се към Аврора: — Разбира се, ако сестра ти не беше в такова деликатно положение, щяхме да устроим грандиозен бал, за да съобщим за предстоящата ти женитба. Сега обаче ще успокоим наранените чувства на останалите, като ги поканим на сватбената церемония. Тя ще бъде най-голямото събитие, което се е случвало в графството от години. Валериън, разбира се, ще плати разноските, нали, милото ми момче?

— Разбира се — отговори сухо графът, без никакъв ентусиазъм.

— Не си ли щастлив заради мен? — преднамерено го попита Аврора.

— Ако ти си щастлива, Аврора, тогава и аз съм щастлив, макар да мисля, че можеше да сключиш и по-удачен брак — беше неговият отговор.

— По-удачен? — Гласът й беше студен, долавяха се остри нотки. — С някой от онези лондонски нехранимайковци, които Кели непрекъснато ми тикаше под носа? Изненадана съм, че толкова малко си загрижен за мен, Валериън. Или мислиш, че съм тъпа и куха? Сейнт Джон ми подхожда достатъчно. Той е провинциален джентълмен, а аз предпочитам живота в провинцията. И е много страстен! Целувките му стоплят сърцето ми! Аз съм най-щастливото момиче на света! — Тя впи поглед в него, предизвиквайки го да й отговори или да каже нещо неласкаво за Сейнт Джон.

— Бог да ме пази от романтична девица, влюбена за първи път — присмя й се той. — Предполагам, че все още си девствена, че не си позволила на братовчед ми да те съблазни. Той има доста лоша слава на женкар, нима не знаеш? А може би знаеш. Доколкото знам, баща е поне на три копелета.

— Валериън! — Красивото лице на баба му беше зачервено от гняв. — Ти нарочно се държиш предизвикателно. Никак не си деликатен.

— Хубаво е да знам, че семето на Сейнт Джон е добро — каза Аврора със сладък гласец. — Нямам търпение да сложа началото на семейството си. Какви са децата му, Валериън, момчета или момичета? — Тя му се усмихна лъчезарно.

На Мери Роуз Хоксуърт й спря дъхът от смелостта на момичето. Джордж Спенсър-Кимбърли задуши напиращия в гърлото си смях. Графът и неговата баба скоро щяха да разберат, че Аврора е страхотен противник, когато някой я ядосва. Никой никога не беше смятал сестра му за тиха и кротка. Тя не се подчиняваше на никого. Щеше да му липсва. Бетси Боуен беше обикновена жена, чиито действия и думи можеха да се предвидят. Такава беше и майка му. Разбира се, той не би искал да има за съпруга момиче като Аврора.

— Внимавай, моя мила Аврора — каза й студено графът, — иначе може да те сбъркат с някоя пачавра.

Аврора рязко се изправи, замери го с чашата си с вино и излезе от трапезарията като вихрушка. Графът се засмя. Беше едновременно изненадан и доволен от нейните действия. Кимна на Питърс да се погрижи за почистването на счупените парчета, след което отново се съсредоточи върху яденето.

— Наистина си невъзможен, Валериън — отбеляза баба му. — Честно, аз бих хвърлила цялата бутилка бордо върху теб. Тя беше в обсега на Аврора, но момичето се въздържа, така мисля аз.

Джордж не можеше вече да потиска веселото си настроение и избухна в гръмогласен смях. Напрежението се разсея. Тримата продължиха да се хранят. Когато се качи горе, Аврора изпрати Марта да й донесе поднос с храна, защото умираше от глад. Гневът и възбудата бяха увеличили още повече апетита й. Когато по-късно Джордж се отби в стаята й, за да й пожелае „лека нощ“, Аврора тъкмо приключваше с храната си.

— Той ти се присмя, знаеш ли? — каза Джордж.

— Може да върви по дяволите — отговори тихо тя.

— Трябва да сдържаш антипатията си към Валериън, Аврора, иначе хората ще придобият грешно впечатление — предупреди я нежно брат й.

— Какво друго впечатление може да се породи у тях, освен че ненавиждам арогантността на Валериън?

— Може да си помислят, че си влюбена в него — каза Джордж напълно искрено.

— Какво? — Аврора се изчерви. — Как можа да ти дойде наум такова нещо, Джордж? Това е ужасно! Срамно! Аз обичам Сейнт Джон!

— Радвам се да го чуя — отговори сериозно брат й. — Сега ме чуй, Аврора. Винаги си била вироглава и си налагала волята си, въпреки че си очарователна и имаш добро сърце Искам да ти напомня как ние тримата — ти, Кели и аз — измамихме граф Фарминстър. Знаех, че не е правилно, и все пак ти разреших да го направиш. Всъщност дори ти помогнах. Но резултатът беше катастрофален за Валериън и Кели. Аз съм влюбен в Бетси и ще бъда щастлив в брака си, ти обичаш Сейнт Джон и също ще бъдеш щастливо омъжена, но те се презират и са дълбоко нещастни. До голяма степен, това е наша грешка. — Той взе дланта на Аврора и целуна върховете на пръстите й. — Обичам и двете си сестри. Ти трябваше да бъдеш съпругата на графа и татко щеше да бъде силно разочарован, ако можеше да узнае как съм се оставил да ме манипулираш. Само ако знаех за отвращението на Кели към физическата любов, никога нямаше да позволя това да се случи.

— Но тя искаше да бъде графиня — едва чуто възрази Аврора.

— Спомняш ли си, когато бяхме деца, веднъж група испански монахини потърсиха подслон при нас, защото навън бушуваше ураган. Седмици наред Кели искаше да стане монахиня. Тогава, когато графът беше на път, ситуацията беше сходна. Но аз бях заслепен, защото обичам и двете ви и исках и двете да бъдете щастливи. Виж какви са резултатите от моята глупост, сестричке. Ще бъда жестоко откровен с теб, Аврора. Независимо дали искаш да си признаеш, или не, Валериън те привлича. Вярвам, че и ти го привличаш. Може би не го осъзнаваш, но аз го виждам. Знам, че и графинята го вижда. Осъзнай чувствата си и им се противопостави, за да не предизвикаш още по-голямо нещастие. Валериън е женен за Кели и, за добро или лошо, те очакват дете. Ти ще се омъжиш през пролетта и това ще сложи край на всичко — завърши Джордж.

— Валериън не ме привлича — Аврора беше категорична.

— Тогава престани да го питаш дали те намира привлекателна в тази или онази рокля. Престани да се заяждаш с него, да пъхаш в лицето му страстта, която изпитваш към Сейнт Джон. Той и братовчед му и без това са съперници още от детинство и изглежда, че никога, няма да пораснат достатъчно в това отношение. Сигурна ли си, че Сейнт Джон те обича, Аврора? Че истински те обича и е загрижен за теб? Дори аз забелязах влечението му към теб, но дали между вас има нещо повече от плътско желание? Дали въобще знаеш, че между съпрузите трябва да има много повече чувства, а не само физически глад?

— Разбира се, че знам! Или поне така мисля. — Аврора се отдалечи от брат си и се настани в един стол до огъня. — На нас ни е забавно заедно. Харесвам го и вярвам, че и той ме харесва. Щом ще живеем като мъж и жена, това е от значение, нали?

Той си взе стол и седна срещу нея. В стаята се втурна Марта, като вдигна много шум, за да не излезе, че се вслушва в разговора им.

— Радвам се за вас, Аврора — каза Джордж с одобрение. — Но трябва да сте наясно в много други отношения. Например, Бетси и аз вече постигнахме споразумение за някои от нещата, които ще имат основно значение в брака ни: колко деца ще имаме, как ще ги възпитаваме. Искаме две дъщери и двама синове. Решихме, че ще оставим робите да изповядват собствената си религия, но ще построим Англиканска църква за нас. Ще окуражим робите да я посещават. Сейнт Тимъти ще се промени, Аврора. С фабриката за бутилиране, която аз и Валериън ще построим, островът ще придобие важно значение. Там редовно ще спират търговски кораби и няма да ни се налага да изпращаме захарта си първо до Барбадос, а оттам — за Англия. Бетси и аз ще работим рамо до рамо, за да направим Сейнт Тимъти по-добро място за живеене, наш щастлив дом. Ти и Сейнт Джон също трябва да си поставите цели, които да преследвате. Не се омъжвай за него само защото харесваш целувките му и допира на ръката му, когато той прониква под полата ти.

— Господин Джордж! — Прекъсна ги възмутеният глас на Марта. — Какви шокиращи неща говорите на сестра си. Тя е добро момиче! Не се осмелявайте да хвърляте подозрение върху нейната чистота и добър характер!

Джордж се засмя, хвана Марта за ръката и я дръпна да седне в скута му.

— Знам, че Аврора е добро момиче, Марта — каза той, — но няма да бъда нейният по-възрастен и обичан брат, ако не се опитам да се уверя, че тя се омъжва за Сейнт Джон по причини, които са важни. Искам да бъда сигурен, че ще бъде щастлива. Бедната Кели е много нещастна, тя направи грешен избор. — Той целуна камериерката по бузата.

Марта се изправи на крака.

— Не се опитвай да ми се подмазваш, нито да объркваш сестра си. Тя вече реши да се омъжи за Сейнт Джон. Партията е добра. Тя ще бъде щастлива, няма съмнение в това, мастър Джордж. Хайде, оставете господарката ми да си поспи. Денят беше изпълнен с вълнения за нея, а и за всички нас.

Тя започна да го бута към вратата.

— Помнете какво ви казах — извика Джордж, след като вратата се затръшна зад гърба му.

— Млад и самодоволен! — мърмореше си под носа Марта.

— Той само иска да бъде сигурен в моето щастие — каза Аврора.

— Е, не биваше да ви говори такива неприлични неща, независимо дали ви е брат или не. И не бива да ви обърква в чувствата, които изпитвате към Сейнт Джон — отговори Марта.

— Никой не може да ме обърка. Знам какво изпитвам към Сейнт Джон — зае се Аврора да убеждава Марта, докато тя й помагаше да облече нощницата си. Сложи на главата си нощна шапчица и седна в леглото. — Не, никак не съм объркана по отношение на Сейнт Джон. Той ще ми бъде прекрасен съпруг, Марта. Наистина мисля, че ще бъде.

Доволна, Марта помогна на момичето да се завие, изгаси свещта, която стоеше на нощната масичка, събра разхвърляните дрехи на господарката си и излезе от стаята с веселото:

— Лека нощ, мис!

Аврора тихо лежеше под пухените завивки. Огънят в камината весело пращеше и хвърляше тъмни, палави сенки по стените. Тя затвори очи и повика сладките спомени за следобеда. От часове искаше да остане сама, за да си спомни малкото чувствено приключение, което бяха предприели със Сейнт Джон. Те наистина не се бяха държали както трябва, но тя нито за миг не изпита вина. Устата му върху гърдите й. Пръстите му под полата й. Погледът му, когато се бяха излели любовните му сокове и той беше обърнал глава, за да се взре в очите й. Тя въздъхна дълбоко, а после рязко отвори очи. Беше си представила лицето на Валериън Хоксуърт! Въобще не беше мислила за Сейнт Джон! Какво й ставаше? Беше ли прав брат й? Беше ли тя, без да знае, привлечена от графа?

Аврора потрепери. Това вече беше грешно. Как можеше да изпитва влечение към Валериън Хоксуърт? Не искаше да бъде графиня, а той беше най-арогантният мъж, когото беше срещала, и винаги я изкарваше от търпение. А какво ли беше направил на сестра й, че тя така силно ненавиждаше физическата близост? И не беше ли казала Кели, че я беше насилил, за да има своя наследник? Беше ужасен човек. Не беше възможно да изпитва влечение към него! Не можеше! Беше ли права Кели? Беше ли тя развратница, която се наслаждава на ласките на годеника си, а в същото време мечтае за тези на съпруга на сестра си? „Какво ми става?“ — запита се за пореден път тя.

Съжаляваше ли сега, че бяха измамили графа? Нима съзнанието й се беше обадило? Или изпитваше вина поради нещастието на Кели? Да, изпитваше вина, но никой не беше принудил Кели да се омъжи за Валериън. Само след един поглед към красивото му лице тя се беше замислила за високото обществено положение, което ще й даде, и се беше съгласила. „Не аз съм отговорна за нещастието на сестра си“ — реши Аврора.

Все още оставаше проблемът защо тя вижда лицето на Валериън Хоксуърт в сънищата си, в мечтите си, дори когато мислеше за дяволития и чувствен Сейнт Джон. И двамата бяха високи и стройни. Лицето на Сейнт Джон беше с правилни черти и привлекателно, макар да не беше така красиво като това на Валериън. „Това е смешно — помисли си Аврора. — Няма значение как изглеждат те. Не тази е причината да си представям Валериън на мястото на Сейнт Джон. Да, всъщност ми се струва, че изпитвам единствено гняв към графа. Не съм срещала друг човек, който да ме ядосва така. Това не е любов. Макар да нямам опит, аз съм достатъчно умна, за да го разбера. Не знам защо непрекъснато мисля за него, но вече няма да го правя. Няма! Това е проява на невярност към милия Сейнт Джон. Джордж греши. Джъстин ме обича. Сигурна съм. Не каза ли той самият, че не изпитвал такива чувства към никоя друга жена? Това трябва да е любовта и аз няма да позволя на Валериън Хоксуърт да развали щастието ми. Няма да му позволя!“

Глава 10

Джордж Спенсър-Кимбърли и мис Елизабет Боуен се ожениха на тринайсети октомври. Беше слънчев, но студен следобед. Селяните се бяха събрали пред църквата „Сейнт Ан“, за да видят сватбената процесия. Всички бяха почти като едно семейство, защото Боуенови живееха тук от единайсет поколения насам. Много от зрителите бяха видели не само как израства Бетси Боуен, но също така бяха видели като дете и нейния баща, сър Роналд.

На церемонията бяха поканени само най-близките роднини и приятели. Почти всички бяха познати на обитателите на селото. Младоженецът пристигна на кон, придружен от Валериън и Сейнт Джон. Каретата на графа спря точно пред портата на църквата и от нея слезе вдовстващата графиня. Тя приличаше на кралица в тъмночервената си кадифена наметка, украсена с бобърски кожи. Снежнобялата й коса беше вдигната на кок и украсена с две прекрасни пера. Мис Спенсър-Кимбърли последва старата графиня. Беше прекрасна в тъмнозелената си наметка. Обеците й весело звъняха. И тогава, за изненада на събралите се зрители, до каретата се приближи открита носилка и младата графиня беше настанена в нея с помощта на слугите. Това особено превозно средство беше внесено в църквата.

— Тя не изглежда добре — каза някой в тълпата. Острият поглед на графинята потърси човека, който беше произнесъл тези думи, но всичко беше утихнало внезапно. Тя хвана Аврора за ръка и двете влязоха в църквата. Вътре цареше атмосфера на очакване. Лъчите на следобедното слънце се пречупваха през цветните стъкла на прозорците и хвърляха сенки по дъбовите пейки и каменния под. Първокачествено бяло ленено платно и богати на багри есенни цветя красяха олтара. Свещниците бяха златни, а свещите — от пчелен восък. Двете пищно облечени дами отидоха до определената за графа пейка, която се намираше досами олтара, и седнаха. Носилката на Каландра беше оставена пред пейката, за да може и тя да се наслади на сватбената церемония. Към тях се присъедини Сейнт Джон и ги поздрави с усмивка. Графът щеше да бъде шафер на Джордж.

От другия ред ги поздрави лейди Елзи. Очите й вече бяха зачервени от плач. В ръцете си стискаше мокра носна кърпичка. Видът й беше толкова нещастен, че вдовстващата графиня се наведе към Аврора и тихо й пошушна:

— Ама че глупава жена, като че ли дъщеря й насила се омъжва за някакво чудовище!

Преди Аврора да успее да отговори, органът засвири тържествен химн и всички се изправиха на крака. Сватбената церемония започна.

От сакристията излязоха младоженецът и шаферът и застанаха пред олтара в очакване на булката. На пътеката между редовете стояха мис Изабел, мис Сюзън, мис Керълайн и мис Маргарет Боуен в рокли на бели и жълти райета и с жълти рози, втъкнати в косите. Ето, появи се и булката, придружена от десетгодишния мастър Уилям Боуен. Булката сияеше в роклята си от кремава тафта на бели и жълти райета, с щамповани сини незабравки. Косата й беше вдигната на кок, украсена с копринени цветя и ред перли и леко напудрена. Пред олтара я чакаше баща й, който щеше да свърже дъщеря си и Джордж завинаги.

Церемонията беше обикновена и все пак величествена. Това беше едва втората сватба, на която Аврора присъстваше. Тя гледаше захласнато брат си и сияещата от щастие булка. В църквата беше спокойно и тихо и всичко изглеждаше като в рая. Колко различно беше от сватбата на Кели, която се беше състояла на верандата пред къщата в онзи толкова далечен пролетен ден. Може би, с Божията благословия, бракът на Джордж щеше да бъде по-щастлив от този на Кели. Аврора желаеше това с цялото си сърце. Те си подхождаха и щастието им щеше да става все по-голямо с отминаването на годините.

Новобрачната двойка тръгна по пътеката. И двамата се усмихваха, защото с формалностите беше свършено. Навън ги посрещна веселата тълпа и им пожела всичко най-хубаво. Останалите членове на двете семейства и гостите ги последваха до дома на викария, който се намираше в другия край на църковния двор. Аврора вървеше до сестра си, която, въпреки носилката, явно се чувстваше неудобно.

— Добре ли си? — попита Аврора.

— Как мога да съм добре с това същество в корема си?! — недоволно и раздразнено възкликна Кели. — Да седиш по този начин, е ужасно. Мога да си представя как изглеждам!

— В дома на викария ще се настаниш на най-удобния диван — успокои я Аврора. — Джордж и Бетси са толкова щастливи, че направи усилие и дойде на сватбата, Кели.

— Защо е необходимо Джордж да ни напусне? — оплака се Кели. — Не искам да си тръгва, Аврора. Страхувам се, когато него го няма.

— Това са глупости, Кели — смъмри я сестра й. — Та нали беше без него до нашето пристигане в Англия. И много добре знаеш защо се налага Джордж да замине. Трябва да управлява плантацията. Освен това искаш ли мама да се чувства самотна, изоставена завинаги на Сейнт Тимъти?

— Бих искала да отида с него — прошепна Кели. — Бих искала времето да се върне. Да спре в онзи момент преди две години, когато татко беше още жив и не бяхме чували за Валериън Хоксуърт! Само ако знаех, Аврора. Никога нямаше да се съглася да се омъжа за него. Какво ще стане, ако съществото, което нося, не е така желаният от него син? Всичко ще започне отново. Не вярвам, че бих могла да го понеса! — Гласът й се извиси почти до истерия.

— Успокой се, Кели — каза Аврора строго. — Това е сватбеният ден на брат ни и няма да ти позволя да го развалиш с твоето лошо настроение. Ще се усмихваш и ще разговаряш любезно с онези, които те поздравяват. Ако не го направиш, ще убедя Сейнт Джон веднага да избягаме и ще те изоставя. Повярвай, няма да ми е трудно. Как ще живееш тогава с черните си мисли и лошото си настроение?

При отправената от сестра й заплаха, предизвикателното изражение на Каландра се стопи. Тя се насили да се усмихне.

— Ти си невъзможна! — прошепна тя.

Фасадата и входната врата на дома на викария бяха украсени с есенни цветя и борови клонки. Булката и младоженецът се спряха на стъпалата, за да приемат поздравленията на гостите. Масата в трапезарията беше покрита с ленена покривка, украсена с дантели. Свещниците и купите бяха от сребро. В средата на масата стоеше сватбената торта. Шампанското беше от личната изба на графа. Сър Роналд, човек със скромни средства, беше неизразимо благодарен за щедростта на Хоксуърт. Обикновено сдържан, днес той беше особено излиятелен, щастлив от сполучливия брак на дъщеря си. Бетси го свързваше със семейството на Хоксуъртови. Това означаваше, че ще може да се цели малко по-нависоко, когато дойде време да омъжи и останалите си дъщери.

Сватбената торта беше нарязана, сервирана и изядена. Вдигнаха се много тостове за здравето и щастието на младоженците. Бетси дискретно се оттегли за малко горе, за да смени сватбените си одежди с пътен костюм. Помогнаха й сестрите й и майка й, която все още хлипаше. Джордж също се оттегли, за да смени сатенените си панталони с нещо по-удобно за пътуване. Следващите няколко дни младата двойка щеше да прекара на път. Щяха да отидат първо в Лондон, а после — до най-близкото пристанище, за да хванат кораба, който щеше да ги откара на Сейнт Тимъти.

Валериън Хоксуърт отново беше показал безграничната си щедрост. Джордж и неговата невяста щяха да пътуват в широката и удобна карета на графа. Щеше да ги следва товарна карета, в която багажа щяха да наглеждат Уикъм и камериерката на Бетси. Щяха да останат в Лондон три дни и да нощуват в къщата на семейство Фарминстър, а после да се качат на „Ройъл Джордж“. Графът беше платил билетите първа класа, за да осигури възможно най-големи удобства за Джордж и булката му по време на тяхното сватбено пътешествие.

Вече облечен за път, Джордж Спенсър-Кимбърли отиде да се сбогува с двете си сестри. Кели не преставаше да плаче.

— Чувствам, че вече никога няма да те видя — каза му тя през сълзи, но той успокои страховете й, както беше правил и по време на детството им.

— Ще ви идваме на гости на всеки пет години, малка сестричке — каза й той. — Може би дори ще успеем да убедим мама да дойде и тя.

— Децата ни не трябва да бъдат чужди едни за други — намеси се с весел глас и Аврора. — Мама ще сияе, когато всичките й внуци се съберат около нея, не мислиш ли така и ти, Кели?

Кели изхлипа и бавно кимна. Джордж се обърна към Аврора:

— Сигурна ли си? — попита я многозначително той и я погледна право в очите. — Искам да си щастлива със Сейнт Джон. — Той сложи ръце на раменете й. В погледа му се четеше загриженост.

— Сигурна съм дотолкова, доколкото всяка жена може да бъде сигурна — отговори му тя. — Вярвам, че си подхождаме, Джордж. Какво повече бих могла да искам? И не се страхувам от брачното ложе като сестра ни.

— Знам — дяволито блеснаха светлокафявите му очи. — Знам, че не се страхуваш, но не искам нищо повече от това. — Той се засмя тихичко. Целуна я по челото и силно я прегърна. — Бъди щастлива, моя скъпа Аврора!

— Ще бъда, Джордж! — обеща му тя.

Той нежно изправи Каландра и силно я прегърна. Целуна я по двете бузи.

— Опитай се да бъдеш добра, Кели. В края на годината ще разбереш, че собствените деца стоплят сърцето и няма нищо по-хубаво от тях. Ще бъдеш щастлива майка.

— Глупости! — отговори Кели, отново заприличала на момичето, което познаваха. После тежко се отпусна на дивана. — Предай моята любов на мама.

— Заедно! — каза Джордж.

— Завинаги! — отговори му Кели.

— Като един! — допълни Аврора.

— Букетът! Бетси ще хвърли букета си! — извика някой от гостите. — Елате, момичета!

Като се кикотеха и блъскаха с лакти, за да се домогнат до най-добрата позиция, всички неомъжени дами се струпаха около Бетси. Тя беше хванала цветята за дръжките и ги люлееше напред-назад.

— Хайде! — Джордж сграбчи Аврора за ръката и я избута напред.

— Едно! Две! Три! — викаха в хор гостите.

Булката хвърли букета, който, като по магия, се озова право в ръцете на Аврора. Тя го хвана, засмя се и изпрати въздушна целувка на Сейнт Джон.

— О, не е честно! — запротестира Изабел Боуен. — Всички знаем, че Аврора скоро ще се омъжи! Та годежният пръстен на Сейнт Джон вече е на пръста й.

— Още си много млада, за да се омъжиш, Бела — каза й с усмивка новата мисис Спенсър-Кимбърли. — Тази, която е хванала букета, трябва да се омъжи до една година или никоя от тук присъстващите няма да има право да се омъжи. Такова е правилото. Нима искаш всички момичета в графството да те чакат, докато се чудиш за кого да се омъжиш? Всички знаем, че си нерешителна!

Много глави закимаха в съгласие с думите й. Наоколо се разнесе тих смях. Преди Изабел да отговори, младата двойка започна да си взема „сбогом“ с близките си. Само след миг вече бяха в каретата и се носеха надолу по пътя. И Джордж, и Бетси бяха подали усмихнатите си лица през прозорчетата и весело махаха с ръце. Лейди Елзи отново избухна в плач. Този път и дъщерите й се присъединиха към нея.

— Това е сладка мъка! — прошепна вдовстващата графиня. — Къде е каретата, която ще ни отведе у дома? Нямам намерение да оставам повече тук, защото може да се удавя в сълзите на тази глупава жена и нейните четири дъщери. Валериън! Повикай каретата! — Тя се обърна към домакините. — Прекрасна сватба! — поздрави ги. — Поднасям ви благодарностите на цялото семейство. Трябва вече да тръгваме. Графинята не може да понесе никакви вълнения повече. Разбирате, че тя положи огромни усилия, за да дойде. Довиждане! Довиждане!

Тя бързо влезе в каретата, последвана от Аврора. Кели вече беше настанена вътре. Старата графиня беше много пъргава за годините си. Вратичките на каретата шумно се затвориха и тя потегли.

— Слава Богу! — прочувствено възкликна Мери Роуз Хоксуърт.

Кели и Аврора се засмяха. Старицата също се усмихна и каза:

— Елзи Боуен е много добра жена, но е глупава и сантиментална. Защо, за Бога, плачеше през цялото време? Имат пет дъщери за задомяване, зестрите им са нищожни, а Бетси се омъжи за красив младеж с приличен доход и прекрасни перспективи. Какво тъжно, питам ви, има тук? Да не говорим, че сега дъщеря й е свързана с нашето семейство. А това ще помогне на малката Изабел, когато се впусне на лов за съпруг. Познавам много подходящ баронет, който ще бъде доволен да създаде семейство след година-две — завърши графинята, като замижа от удоволствие при мисълта, че отново ще събере двама млади.

— Господи, мадам — възкликна Аврора с приглушен смях, — вие ще омъжите всички дъщери на лейди Боуен, още преди тя да е осъзнала какво става! Тогава вече наистина ще ни удави в сълзите си!

— Ха! Ха! Ха! — беше единственият отговор на старата графиня. Лицето й излъчваше задоволство през цялото време на пътя до дома.

Кели веднага се прибра в стаята си. Оплака се, че се чувства по-зле от обикновено. Старата графиня и Аврора се настаниха в любимия на семейството салон с изглед към градината, за да изпият по чаша чай.

— Не ми харесва видът на Каландра — отбеляза старицата. — Ръцете и краката й са ужасно подути, кожата й е направо жълта. Може би утре трябва да извикаме доктор Майкълс.

Аврора кимна.

— Мисля, че идеята ви е добра, мадам. По-добре да бъдем ненужно предпазливи, вместо да сбъркаме нещо. Никога не съм виждала Кели да се оплаква толкова много, колкото през последните няколко месеца.

Денят приключи и всичко в къщата утихна. На Аврора й се струваше, че без Джордж е странно, необичайно тихо. По някаква неизвестна причина не можеше да заспи. Като че ли чакаше нещо да се случи.

Изпадаше в лека дрямка, събуждаше се, отново задрямваше и отново отваряше очи. После, когато най-сетне заспа дълбоко, някой неистово заблъска по вратата на спалнята й. Аврора се стресна и напълно се разбуди. Марта побърза да отвори вратата. На прага стоеше Моли.

— Нейно благородие! — бързо и неразбрано каза тя. — Казва, че изпитва ужасни болки и иска мис Аврора да отиде при нея.

Аврора бързо скочи от леглото и се наметна с халата си.

— Извикахте ли графа? Ами старата графиня? Може би трябва да изпратим за доктор Майкълс.

Тя се стрелна край двете камериерки, които я последваха. Когато влезе в спалнята на Кели, видя, че е по-бледа отпреди. По челото й бяха избили капчици пот. Дишането й беше тежко и неравномерно.

— Аврора! — извика тя. — Ужасно ме боли. Мисля, че това същество ще се роди преждевременно.

— Сигурна ли си, че не е от храната, Кели? Че не е стомашно неразположение?

Каландра бясно заклати глава.

— Не съм пила шампанско. Просто долепих устни до чашата, когато вдигаха тост за здравето на Джордж и Бетси. Не ядох торта, не съм вечеряла. Пих само чай със сметана и захар, защото цял ден се чувствах ужасно зле. Ааааах! Това нещо ще ме разкъса!

— Сали, събуди Питърс и го изпрати да повика доктор Майкълс — нареди Аврора. — После отиди при Браун и му кажи да събуди графа.

— Ами старата графиня? — попита Сали.

— Оставете я да спи. Точно сега тя с нищо не може да ни помогне. Нито пък графът ще ни е полезен, но нали това е неговият наследник. — Тя помилва Кели по подутата ръка. — Всичко ще бъде наред, Кели. Детето скоро ще се роди. Макар и преждевременно, ти ще бъдеш щастлива майка! Не е ли прекрасно!? Нямам търпение да имам деца от Сейнт Джон.

Кели сбърчи нос.

— Ще се почувстваш по-различно, когато стигнеш до моето положение — каза тя. А после засия от щастие. — Ако бебето се роди по-рано, ще мога да се върна в Лондон за Коледа. Може би всичко е за добро. Ааааах! Отвратително малко създание! Не мислиш, че преждевременното раждане ще му се отрази зле, нали, Аврора?

— Какво може да знае сестра ви, която е още девица, за тези неща, Ваше благородие? — попита Марта, а после се усмихна на Кели. — Много бебета се раждат по-рано. Оставаха ви само няколко седмици.

Кели почувства по-голяма увереност, но въпреки това жаловито настоя:

— Не ме оставяй, Аврора. Моля те! Толкова се страхувам.

— Няма да те оставя, сестричке — каза й нежно Аврора и се настани до леглото. — Знаеш ли, през всичките тези месеци, докато носеше детето, ти нито веднъж не спомена как ще го кръстиш. Какво име предпочиташ?

— Предполагам, че те ще искат да го кръстят на дядо му — каза Кели мрачно. — В това семейство кръщават децата Джеймс или Чарлз. Валериън е второто име на графа. Първото е Джеймс, като това на дядо му. Всъщност не ме интересува.

— Ако е така — настоя с нежност Аврора, — как ще кръстиш детето, ако оставят теб да избереш името?

— Робърт, като татко.

— А ако е момиченце?

— Боже опази! — извика Кели. — Ааааах! Защо боли толкова много? Не знаех, че ще боли така ужасно.

Аврора взе мокрото парче плат, което Марта й подаде, и го сложи на челото на сестра си.

— Сигурна съм, че ще е момче. Но ако е момиче? То също трябва да има име и не може да се казва Робърт.

— Шарлот, като кралицата — прошепна Кели, като си мислеше какво ще се промени в социалното положение на бебето, ако е кръстено на кралицата.

Вратата на спалнята се отвори. Влезе графът и отиде до леглото.

— Започна ли се вече? — попита той Аврора.

— Мисля, че да, Ваше благородие — отговори му Марта. — Мис Аврора няма откъде да знае отговора на този въпрос. Никога не е била до жена, която ражда. А аз съм била. Рано е, но не чак толкова.

— Изпратиха за доктор Майкълс — каза Аврора.

— Трябва ли да бъдеш тук? — попита я той, а в гласа му имаше неприкрита нежност.

— Не, тя не бива да е тук. — Марта беше категорична.

— Кели иска да остана — отговори Аврора. — Само докато дойде докторът! Моля те, Валериън. Кели е уплашена. Страхът няма да се отрази добре нито на нея, нито на бебето.

Тя умолително докосна ръкава на нощната му риза. В очите й също се четеше настойчива молба.

— Аааах! — изстена Кели и започна да плаче. — Ужасно ме боли!

Той кимна.

— Можеш да останеш, докато докторът не каже, че трябва да напуснеш стаята. — Аз ще го почакам долу. — Наведе се и каза на Кели: — Ти беше много смела, милата ми, благодаря ти.

Целуна я по челото и излезе от стаята.

— Мразя го! — възкликна Кели.

— Не казвай това, моля те! — отвърна й Аврора.

— Ще го казвам! Ако не беше той, нямаше да ме боли така! Аз не исках да имам деца. Аз исках само да бъда графиня Фарминстър и да живея в Лондон. Исках да давам балове. Не знаех, че ще трябва да понасям това! — Тя погледна сестра си, сякаш я обвиняваше. — Грешката е твоя, Аврора! Ти не ми каза, че ще се чувствам така!

— Моля те, не говори толкова високо — предупреди я Аврора. — Аз въобще не можех да ти кажа как ще се чувстваш. Не знаех какво е да бъдеш графиня Фарминстър. Знаех само, че не искам да се омъжа за непознат. А ти искаше, Кели. Беше готова на всичко, за да станеш графиня. Ще споделя с теб вината, ако има такава, но няма да приема цялата отговорност за твоите действия!

Каландра извърна глава, за да избегне погледа на Аврора. Двете мълчаливо зачакаха. Минутите минаваха. Каландра силно викаше и плачеше, когато болката станеше нетърпима. Но нищо не можеше да се направи, докато не пристигнеше доктор Майкълс. От кухнята донесоха чайник с топла вода и го оставиха върху въглените в камината. Донесоха също така чисти кърпи и чаршафи и ги оставиха близо до леглото. Близо до огъня поставиха люлката на графа, готова да приеме новия си обитател.

Долу, графът вървеше напред-назад с широки крачки. Беше нервен и едва успяваше да запази необходимото спокойствие, за да изчака доктор Майкълс. Беше изненадан, когато един от слугите въведе в къщата абсолютно непознат за него човек. Беше висок и червендалест, добре сложен джентълмен.

— Ваше благородие? Аз съм Уилям Карстеърс, доктор на медицинските науки. Братовчед съм на Едуард Майкълс. Също така съм негов съдружник. Доктор Майкълс замина за Йорк, за да посети болния си баща. Каза ми, че Нейно благородие няма да роди до края на следващия месец, а може би дори до средата на по-следващия.

— Не знаем дали раждането е започнало, но Каландра изпитва страшни болки — каза графът и стисна ръка на доктора. — Благодаря ви, че дойдохте. Това е нашето първо дете и никой в къщата, като се изключи баба ми, не знае нищо за раждането. Решихме да не я будим, защото е много уморена от сватбената церемония, която се състоя днес. Щяхме да ви извикаме утре, защото напоследък Каландра никак не изглеждаше добре.

Докторът кимна с разбиране.

— Да се качим горе тогава — каза той.

Когато влязоха в спалнята, очите на Марта се разшириха от изненада.

— Доктор Карстеърс? — възкликна тя.

— Марта? Марта Джоунс? Какво, за Бога, правиш тук? — Тогава съзря Аврора. — И мис Аврора?

Аврора напусна мястото си край леглото.

— А това е Кели, доктор Карстеърс. Това дете й причинява ужасни болки.

Докторът кимна и се обърна към графа:

— Изведете мис Аврора от стаята, докато прегледам сестра й.

Кели запротестира слабо, но едва ли някой я чуваше. Докторът й посвети цялото си внимание.

— Откъде познавате доктор Карстеърс? — запита графът Аврора, докато я извеждаше от спалнята.

— Дойде с нас от Ямайка, когато мама се омъжи за татко. Татко не искаше да загуби още една съпруга по време на раждане поради липса на добри медицински грижи — обясни тя. — Докторът остана при нас десет години и обучи няколко от най-интелигентните роби и крепостни селяни в изкуството на медицината. Беше загрижен на острова винаги да има човек, който да помага на болните и наранените. Къде е доктор Майкълс? Защо не дойде?

Графът обясни, а Аврора кимна. Няколко минути останаха мълчаливи. После при тях дойде докторът.

— Раждането наистина е започнало, Ваше благородие, но ще бъде трудно, защото детето не е разположено както трябва. Мисля, че ще минат няколко часа, преди тя да се освободи. — Той се обърна към Аврора. — Отивай да си лягаш, дете. Мястото ти не е тук сега, макар че, като си спомня колко смела си била винаги, знам, че би предпочела да останеш. Но няма да ти позволя. Кели ще се чувства чудесно в моята компания. Марта и Сали ще ми помагат. Ще изпратим да те повикат, когато раждането напредне.

— Нека поне й кажа „лека нощ“ — помоли се Аврора и докторът кимна. Придружи я обратно до спалнята.

— Защо ме изостави? — запротестира Кели.

— Защото докторът ме накара — каза Аврора. — Помниш ли доктор Карстеърс, Кели? Той напусна Сейнт Тимъти, когато ние бяхме едва дванайсетгодишни. Доктор Майкъл заминал за Йорк. Доктор Карстеърс ще изроди бебето ти. Той няма да ми позволи да остана, но Сали и Марта ще бъдат около теб.

— Аз ще умра — каза Кели. Гласът й беше неестествено спокоен.

— Глупости! Просто си уплашена, малка моя. Доктор Карстеърс ще положи отлични грижи за теб.

— Ще умра! — категорично повтори Кели.

— Не приказвай така! — помоли я Аврора.

— Не те обвинявам — продължи Кели. — Исках да бъда графиня, Аврора. Но не трябваше да постъпвам така. Не те обвинявам.

— Хайде, дете, излез от стаята — каза доктор Карстеърс и сложи ръка на рамото на Аврора. — Време е да си починеш.

— Няма да умреш, Кели! — настоя Аврора.

— Обичам те — отговори Кели и с насълзени очи гледа, докато вратата на спалнята се затвори след сестра й.

Кели извърна лице, за да не вижда Марта. Така беше постъпила и преди малко с Аврора. Отначало й се струваше, че часовете се нижат извънредно бавно. После — че летят с главоломна бързина. Изведнъж се зазори, а едва няколко минути след това вече беше обед. Старата графиня беше отишла да види как Кели се справя с раждането, беше казала няколко мили думи на момичето и беше излязла от стаята странно обезпокоена.

— Защо продължава толкова дълго? — попита тя доктора, който я беше извел насила от спалнята. — Детето започва да се ражда преждевременно, а после не иска да излиза. Какво не е наред, доктор Карстеърс?

Докторът поклати глава.

— Не знам, Ваше благородие. Но според мен родилните болки са започнали едва преди десет часа. Това не е необичайно. Все още можем да проявим търпение.

— Наистина — недоволно се беше съгласила старата графиня, защото Аврора се беше присъединила към тях. — Повярвай ми, Аврора, ако трябваше да ражда някой мъж, щеше да сметне, че и един час е достатъчно дълго време. Търпение! Хм!

— Кели твърди, че ще умре — каза Аврора тихо.

— Хайде сега! — успокои я старицата. — Сестра ти се страхува и говори драматични неща. До утре вече ще се е освободила от товара, отново ще се почувства добре и ще мисли за триумфалното си завръщане в Лондон, сигурна съм.

Но Мери Роуз Хоксуърт въобще не беше сигурна. Каландра не изглеждаше добре през последните няколко дни, а и преждевременното раждане не вещаеше нищо добро. Лесно можеше да се приеме, че родилката ще умре. Раждането никога и за никоя жена не е било безопасно.

Следобедът премина в нощ. Два пъти Аврора беше помолила доктора да я пусне при Кели, но той не позволи. Всички мълчаха по време на вечерята. След храна Аврора отиде в спалнята си. Марта беше задрямала, изтощена, на един стол пред камината. Аврора нежно я разтърси.

— Марта, какво става? Как е Кели? Бебето още ли не се е родило?

— Доктор Карстеърс каза на мен и на Сали да си починем малко, мис — отговори камериерката. — Нещо не е наред. О, не е за добро! Бедната мис Каландра отслабва с всяка изминала минута, а бебето още не се е родило. Тя ще умре, мис. Съжалявам, че го казвам, но така ще стане.

Аврора бързо излезе от стаята и тичешком се отправи към спалнята на сестра си. Докторът се опита да й препречи пътя, но с изненадваща сила тя го изблъска от прага и застана до сестра си.

— Кели! Кели! Веднага отвори очи! — каза тя с нетърпящ възражение глас.

Каландра бавно отвори лешниковите си очи. Усмихна се едва-едва на Аврора.

— Знаех си, че ще дойдеш, преди да е станало късно — каза й тя. После потръпна и очите й станаха безжизнени.

— Докторе! — изпищя Аврора.

Той бързо се приближи към леглото, хвана китката на Кели и потърси пулса й. Такъв нямаше. Сложи ухо на гърдите й, но сърцето на младата жена не биеше. Вдигна глава и каза:

— Съжалявам, мис Аврора, но сестра ви е мъртва.

— Бебето! И бебето ли е мъртво? О, Господи! Не позволявайте смъртта на Кели да бъде напразна! Какво ще правите с бебето? — викаше Аврора.

— Донесете куфарчето с хирургическите инструменти — нареди й той. — Ще припаднете ли при вида на кръвта? Отидете и изпратете Марта! Побързайте!

Тя бързо му подаде куфарчето, а после се втурна към стаята си. Със сълзи на очи викаше Марта още от коридора. Камериерката се стресна и бързо стана, при което се сблъска с младата си господарка.

— Кели! — плачеше истерично Аврора. — Мъртва е! О, Марта! Сестра ми е мъртва и вината е моя! Отивай! Побързай! Докторът иска да му помогнеш. Ще се опита да спаси бебето.

Марта, също тичешком, влезе в спалнята на графинята. Докторът стоеше до леглото и ужасено гледаше надолу.

— Какво има, сър? — попита тя с треперещ глас, като се опита да види какво лежи на леглото. Докторът обаче беше едър мъж и тя не успя.

— Не се приближавай! — каза той остро.

— Какво е бебето, сър? — попита тя нервно. Той се обърна. Лицето му беше бяло.

— Ако искаш, погледни, Марта Джоунс, но те предупреждавам, че гледката е ужасна. Не е чудно, че мис Каландра не успя да роди детето. То е чудовище, но Бог е милостив, мъртво е.

Решена да погледне, но вече изпаднала в ужас, Марта втренчи поглед в трупа на Каландра. Докторът беше разпрал корема в отчаян опит да спаси наследника на графа.

— Бебетата са две — каза тя тихо. — Какво е това около врата им, докторе? И защо са толкова близо едно до друго? Телата им като че ли са съединени. — А после изпищя. — Господ да ни е на помощ! Те имат само два крака! О, докторе! Какво е това, което бедната мис Каландра е носила през всичките тези месеци?

Той самият поклати учудено глава.

— Чувал съм, че понякога, много рядко, се раждат такива деца. Ако бяха нормално оформени, щяха да бъдат близнаци. Не знаем обаче от какъв пол, защото са съединени така, че половите им органи не се виждат. Имат две глави и два врата, всяко едно си има рамене и гърди. Всяко си има по две ръце, но телата им надолу са съединени. Имат само два крака. Пъпната връв ги е задушила, слава на Бога! Ще зашия графинята, Марта. На графа ще кажем, че детето е умряло в утробата на майка си, което няма да бъде лъжа. Няма нужда да казваме какво сме видели. И без това ще има достатъчно мъка и страдание в тази къща. И тъй като мис Аврора ще се омъжи само след няколко месеца, няма защо да я плашим с нещастието на сестра й. Съгласна ли си, Марта?

Марта кимна. Цял живот щеше да помни чудовището, което излезе от корема на Кели. Беше ужасно. А после й хрумна нещо.

— Те ще питат какво е било детето, докторе. Кажете им, че е било съвсем дребно момиченце. Иначе мъката им ще бъде страшна. Графът беше много добър с нас. Не му позволявайте да си мисли, че е загубил и син, и съпруга.

— Но то не е син — каза тихо докторът. — Не е и дъщеря. — Поклати глава. — Отиди да кажеш на графа. Не искам още да идва в тази стая. Кажи му да почака в библиотеката. И потърси господарката си. Тя беше тук, когато Каландра умря. Последните й думи бяха за нея.

Когато Марта излезе, докторът започна да шие корема на пациентката си. Беше изненадан от видяното и се питаше как ли е могла Каландра да забременее с такова нещо. Той клатеше глава а опитните му пръсти шиеха бързо. Не искаше никой друг да види онова, което той и Марта бяха видели. „Бедното момиче — помисли си той. — Какво щеше да стане, ако раждането беше преминало успешно и тя, и бебето, бяха добре? Нито една майка не би могла да приеме такова чудовище, още по-малко — да го обича. Може би тя щеше да полудее.“

Марта забърза по коридора. Първата й грижа беше нейната господарка. Графът можеше да почака. Всички други можеха да почакат. Думите на Аврора бяха обезпокоили Марта. Тя трябваше да я накара да проумее, че не е виновна за смъртта на сестра си. На Кели беше предоставен избор и тя с желание, дори с нетърпение, прие отговорността да бъде съпруга на Валериън Хоксуърт. Не. Не негова съпруга. Негова графиня. Кели не му беше добра съпруга, дори не му беше истинска съпруга. Бог да даде мир на бедната й душа.

Чу горчивия плач на Аврора още преди да влезе в стаята. Момичето лежеше проснато на леглото и плачеше сърцераздирателно. Марта я притисна до гърдите си и се опита да я успокои.

— Стига, мис, стига. Такава е била волята Божия. Не можем да й се противопоставяме, нали?

— Бббббебето? — попита Аврора.

— Мъртво е. Момиче — отговори съвсем кратко Марта.

Аврора заплака още по-горчиво.

— Всичко е било напразно — подсмърчаше тя. — Всичко е било за нищо, Марта. О, бедна моя Каландра! — Тя вдигна зачервеното си и мокро лице нагоре. — Аз съм виновна за смъртта на Кели, Марта. Аз съм виновна! Не ме ли предупредихте и ти, и мама, че нищо добро няма да излезе от тази измама? Но аз не исках да ви чуя, нали? А сега сестра ми е мъртва заради моя егоизъм!

Тя отново се разтърси от ридания. Марта си пое дълбоко дъх, хвана Аврора за раменете и погледна право в очите й.

— Не е ваша вината, мис. Вие не накарахте насила мис Кели да се омъжи. Тя направи своя избор. Беше толкова нетърпелива да стане графиня, че прояви не по-малко упоритост и вироглавство от вас. Всичко, което мис Кели искаше от брака, беше да бъде красива графиня и всички да й се възхищават. Да носи красиви рокли и да се вози в разкошни карети и да дава балове, на които всички да се стичат. Но ние не знаехме това, нали? Вашите родители бяха идеален пример за християнско семейство, мис. Мис Кели знаеше какво се очаква от нея, но отказа да бъде добра съпруга на графа. Вие нямате вина за нищо и няма да ви позволя да се самообвинявате!

— Но аз съм виновна, Марта — каза Аврора тъжно. — Татко ми беше уредил чудесен брак със сина на приятеля си, а когато аз научих за него, отказах да изпълня дълга си. Изкуших Кели, защото подозирах, че тя ще изпадне във възторг от мисълта да бъде графиня. Бях права. Тя зае мястото ми. И това й струва живота. Ако бях направила това, което татко е очаквал от мен, и се бях омъжила за Валериън Хоксуърт, сестра ми щеше да бъде жива днес. Аз не се чувствам отговорна за действията на Кели, но се чувствам отговорна за собствените си действия.

— Е — каза Марта, като се опитваше да накара Аврора да прояви малко здрав разум, — не можете да промените миналото, мис. Мис Кели вече я няма. Това е невъзвратим факт. — Тя стана от леглото. — Трябва да изпратя графа при доктора. Избършете сълзите си и измийте лицето си. А после намерете старата графиня. На нея ще й бъде нужна утеха, за да преодолее шока.

Марта излезе от стаята, като остави Аврора още един път сама. Камериерката намери графа в библиотеката и му каза да изчака там доктор Карстеърс. Излезе от стаята толкова бързо, че Хоксуърт не успя да й зададе никакви въпроси. Срещна доктора да слиза по стълбите, докато тя самата бързаше нагоре.

— Намери камериерките на графинята, Марта — каза й той. — Направете всичко възможно тя да изглежда добре.

А после докторът влезе в библиотеката и плътно затвори вратата след себе си. Валериън Хоксуърт бързо се изправи на крака и погледна разтревожено Уилям Карстеърс.

— Съпругата ми? Детето? — попита той. От лицето на доктора вече беше разбрал, че новините не са добри.

— Много съжалявам, Ваше благородие, но и двете са мъртви. Раждането беше извънредно трудно за съпругата ви. Не й стигнаха силите да роди детето. Сърцето й не издържа. Отворих хирургически корема й, за да спася детето — беше момиче — но то също беше мъртво. Пъпната връв се беше увила около врата му. Заших разреза, като оставих детето с майка му. Поднасям ви дълбоките си съболезнования.

Графът мълчаливо кимна. — „Суетната, глупава Каландра е мъртва — помисли си той. — И нашата дъщеря е с нея. Бедното момиче. Поне вече няма да й се налага да търпи сексуалните ми домогвания. Дъщеря. Бих се радвал, ако имам дъщеря, но се нуждая от син.“

— Разбирам, доктор Карстеърс — каза той най-после. — Всички видяхме колко трудно й беше на Каландра през последните няколко месеца. — Той отиде до махагоновия бюфет и наля уиски в две чаши. Подаде едната на доктора. — Надявам се, че страданията й не са били много силни. Седнете, докторе. Уморен сте.

— Да, уморен съм — призна докторът и седна на стола до камината, който графът му предложи. Огънят пръскаше благодатна топлина. Той и уискито дадоха сили на доктора да зададе въпроса, който беше на върха на езика му, откакто беше влязъл в къщата. — Винаги съм мислил, Ваше благородие, че ще се ожените за наследницата на Сейнт Тимъти, а вашата съпруга беше Каландра Спенсър-Кимбърли. Как е станало така, че сте се оженили за нея?

— Аз наистина бях женен за наследницата на Сейнт Тимъти — отговори графът. Очевидно добрият доктор беше изтощен и объркан.

— Не, сър, не сте били женен за нея — беше категоричният отговор. — Аврора Кимбърли е наследницата на Сейнт Тимъти. Аз съм живял на острова, в къщата на семейство Кимбърли, цели десет години. Бях единственият бял с достатъчно добро потекло, с когото мистър Кимбърли можеше да разговаря. Двамата прекарвахме часове заедно след вечеря. Понякога седяхме на верандата, а друг път — в библиотеката. Пиехме ром и плодов сок и обсъждахме най-различни въпроси. Той сподели с мен за брачния договор, който е сключил с приятеля си Чарлз, лорд Хоксуърт, още преди раждането на Аврора. Не беше казал на съпругата си за него, защото се надяваше, че ще успее да уреди също толкова добър брак и за Каландра. Не искаше да има ревност между двете, защото щеше да се погрижи и за доведената си дъщеря. Отидох с тях на Сейнт Тимъти от Ямайка, когато госпожата се омъжи. Той се надяваше, че третата му съпруга ще го дари с наследника, когото чакаше толкова отдавна. Искаше на острова да има доктор, който да се погрижи раждането да бъде успешно. Когато Емили Кимбърли почина, на острова не можеше да се намери медицинска помощ. Наблюдавах как мис Аврора и мис Каландра растат. Напуснах острова едва преди пет години, за да се върна в Англия. Познавам ги така, като че ли са мои дъщери, Ваше благородие. Графинята беше Каландра Спенсър-Кимбърли, доведената дъщеря на Робърт, а не Аврора, истинската наследница. В това съм абсолютно сигурен.

Валериън Хоксуърт беше онемял от изненада. Силен, неудържим гняв се надигаше в гърдите му. Защо го бяха измамили?

— И аз съм така объркан като вас, доктор Карстеърс — каза той със студен, спокоен тон. — Дадоха ми да разбера, че Каландра е наследницата. Дадоха ми цялата й зестра, включително острова. Мистър Кимбърли е мъртъв, както може би знаете. Тъй като исках по-бързо да приключа с формалностите по бракосъчетанието, доведоха свещеник от остров Барбадос. Той изпълни церемонията. Съпругата ми и аз си тръгнахме незабавно за вкъщи. Аврора и Джордж дойдоха след девет месеца. Мисис Кимбърли настояваше да си намерят съпрузи тук, в Англия. Вчера шуреят ми се ожени за мис Елизабет Боуен и сега те са на път за Сейнт Тимъти. Аврора ще се омъжи за Сейнт Джон през пролетта.

— Не знаех за Робърт Кимбърли, — отбеляза докторът.

— Ще ви помоля да не споменавате пред никого за това — каза графът. — Ще проуча сам въпроса. Не искам скандали точно сега. Съпругата и детето ми трябва да бъдат погребани с всички полагащи им се почести. Нищо не бива да ни попречи да го направим.

— Разбира се, Ваше благородие — каза докторът, изпи уискито си и се изправи. — Трябва да се върна в кабинета. Братовчед ми го няма, а може да има и други пациенти, които се нуждаят от помощта ми.

Той учтиво се поклони. Графът също се изправи и кимна за довиждане.

— Благодаря ви, доктор Карстеърс — каза той, след което го придружи навън от библиотеката, долу до фоайето, та чак до входната врата.

Там ги чакаше Питърс с дългата черна наметка на доктора. Той му помогна да се загърне в нея с думите:

— Каретата ви ви чака отвън, сър. Конете ви са отпочинали и добре нахранени. Кочияшът е вече на капрата.

Икономът придружи доктора навън, а после се върна в къщата, сигурен, че лакеите, на които беше възложено това, щяха да помогнат на доктора да се качи в каретата.

Графът вече се качваше по стълбите. Искаше да намери баба си. Аврора беше с нея. Тя се опитваше да утеши старицата. Внезапно у него се надигна силна ярост, но скоро заглъхна, защото му беше приятно да вижда грижите, които тя полага за лейди Хоксуърт.

— Отиди в стаята си, Аврора — каза той тихо. — Изтощена си, видът ти не е добър. Нищо повече не може да се направи тази вечер.

— Джордж? — прошепна тя. — Не трябва ли да изпратим някого след тях, Валериън?

— Мисля, че не — отговори той и погледна баба си за потвърждение. Тя кимна. — Те нищо не могат да направят за бедната Каландра. Не искам да разваляме медения им месец. Ще изпратим съобщението по следващия кораб, който ще тръгне към Западните Индии. Така те ще стигнат щастливи до дома си и за кратко време и майка ви ще се наслади на щастието. А после при тях ще отиде вестта за трагедията. Хайде, отивай в стаята си.

Тя направи реверанс и се оттегли.

— Какво има, Валериън? — попита го баба му, когато останаха сами. — Нещо те измъчва. Нещо различно от двойната смърт тази вечер. Какво има?

— Не Каландра е била наследничката на Сейнт Тимъти — повтори той онова, което му беше казал докторът.

— Знам — отговори старата графиня.

— Ти знаеш? — Погледът му издаваше силно недоверие. — Знаела си за измамата и не си ми казала нито дума? Защо, бабо? Защо?

— Научих истината едва преди няколко месеца — отговори тихо баба му. — От деня, в който я видях, Аврора ми се струваше странно позната, но не знаех защо. После, преди няколко седмици, отидох в семейната галерия и отново видях портретите на първия дук Фарминстър и неговите две сестри. Катрин Хоксуърт се омъжила за Кимбърли, на когото Чарлз II подарил остров Сейнт Тимъти. А Ан се омъжила за Мередит, който също заживял на този остров. Аврора е копие на Катрин и до голяма степен прилича и на Ан. Тогава разбрах защо лицето на Аврора ми се струва познато. Марта, нейната камериерка, потвърди догадките ми.

— Но защо? — Главата му се беше замаяла от току-що чутото и от усилието да мисли.

— Не е искала да се омъжи за непознат. Не я е интересувала графската титла. Искала да се омъжи по любов — каза тихо старата графиня. — Каландра обаче не била толкова придирчива.

— Аврора не е искала да бъде графиня? — попита той учудено. После поклати глава. — Първо трябва да се погрижим Каландра и детето да бъдат погребани в семейната гробница. После ще се заемем с този проблем. Въпреки измамата, Каландра беше моя съпруга. Ще трябва да направим за нея всичко, което й се полага, бабо.

— Бракът ти беше нещастен. Ожени се за момичето, което не трябваше да става твоя съпруга Излъгаха те, Валериън, но ти дадоха цялата зестра — каза баба му. — Остави всичко така и погреби с достойнство съпругата и детето си.

Ще погребем Каландра с всички почести, които й се полагат — отговори той спокойно, — а после ще се заема с тази лъжлива малка кучка, която трябваше да бъде моя жена. Значи мис Аврора Кимбърли не е искала да бъде графиня!? Скоро ще разбере, че изборът поначало не е бил неин.

— Валериън! — остро рече баба му. — Аврора е сгодена за Сейнт Джон. Сватбата вече е насрочена за май.

Той се засмя. Смехът му не беше приятен за ухото.

— Страхувам се, че ако иска да се ожени през май, братовчед ми ще трябва да си намери друго момиче. Аврора е моя!

Глава 11

Шарлот Каландра Хоксуърт, четвърта графиня Фарминстър, беше положена в семейната гробница на хълма, който гледаше към езерото на имението. На погребението не присъстваха чужди хора. Младата графиня беше оплакана от съпруга и сестра си, от лейди Хоксуърт и трима слуги. Сър Роналд произнесе подходящите за случая слова и, по молба на графа, обясни на всички в селото, че мъката на семейството му е толкова силна, че не биха могли да понесат събиране по случай смъртта.

— Разбираме ви, разбираме ви — беше отговорил свещеникът. — Ужасна загуба. И графинята, и нероденото дете.

А после ги остави да оплачат загубата, благодарен, че неговата Бетси и съпругът й няма да бъдат повикани обратно и ще могат да се насладят на медения си месец. Беше наистина проява на смелост и щедрост от страна на графа и сестрата на графинята да помислят за другите в такъв тежък за тях момент.

— Трябва да пиша на мама — каза Аврора, когато се върнаха в къщата след погребението.

— Аз също ще й пиша — каза старата графиня.

— И аз — намеси се графът.

— Не мога повече да остана в „Хоукис Хил“ — каза Аврора. — Не е редно, след като сестра ми вече не е тук.

— Ще останеш! — Валериън Хоксуърт беше категоричен.

— Не мога! — извика тя отчаяно.

— Можеш и ще го направиш. Мисля, че и двамата знаем защо, Аврора! — каза той студено. — Освен това баба ми ще бъде тук и ще те предпазва от хорските клюки. Никой няма да си помисли нищо лошо, ако останеш.

— Това ще направи Сейнт Джон нещастен — каза му тя.

— Не бива да се тревожиш за душевното състояние на братовчед ми — отговори й Валериън Хоксуърт. — Аз самият ще говоря с него много скоро.

Аврора изкачи стълбите на бегом и се скри в спалнята си. Затвори вратата след себе си задъхана. Изглеждаше така, сякаш я гонеше самият дявол.

— Той знае! — каза тя на Марта. Беше бледа и с широко отворени очи. — Той знае!

— Знае какво, мис? — Марта беше озадачена.

— Знае, че трябваше да бъда аз. Че аз трябваше да се омъжа за него! Гледаше ме така, като че ли иска да ме убие!

— О, мис, откъде би могъл да научи? — каза Марта. — Освен ако… О, Господ да ни е на помощ! Сигурно докторът е изтървал нещо. Той и баща ви бяха добри приятели, защото на острова нямаше други с техния ранг. Той сигурно е знаел за вашия годеж и когато е видял бедната мис Кели, се е зачудил защо тя е графинята.

— Графът ще говори със Сейнт Джон! — викаше тя като обезумяла.

— О, графът няма да ви накара да се омъжите за него. Той знае, че обичате Сейнт Джон, мис. Освен това ще избухне страхотен скандал, а мис Кели и бедното дете току-що са погребани. Мисля, че сте преуморена, мис. Хайде, легнете. Трябва добре да се наспите. Ще ви донеса чай.

— Не! — Аврора се вкопчи в ръката на Марта. — Трябва да напуснем „Хоукис Хил“, Марта. Трябва!

— И къде ще отидем? — Марта беше практична. — Не можете да живеете в „Примроуз Корт“, въпреки че и мисис Сейнт Джон е там. Хората ще злословят. Освен това сватбата ще бъде отложена с една година заради траура.

— Мога да се подслоня у семейство Боуен — каза Аврора, изпълнена с отчаяние.

— В онази порутена къщичка и с всички тези техни дъщери, без да споменаваме онзи малък дявол, мастър Уили? Там няма място за вас, мис. Хайде, миличка, легнете си вече.

— Тогава трябва да се върнем у дома, на остров Сейнт Тимъти! — реши Аврора. — Имам къщата на майка си. Той не може да ми я отнеме. А след година Сейнт Джон ще дойде да ме вземе и ще се оженим. Не можем да стигнем до Лондон навреме, за да хванем кораба „Ройъл Джордж“, но след няколко седмици ще има друг кораб. Това е! Точно така трябва да постъпим, Марта! Ще си отидем вкъщи!

— Да, мис, легнете се и се опитайте да се успокоите, докато ви донеса малко чай. Изпаднали сте в шок поради смъртта на мис Кели.

Тя настани момичето в леглото, спусна завесите и излезе от стаята, за да потърси старата графиня.

— Той знае ли, мадам? — осмели се да я попита Марта. — Извинете нахалството ми, но аз много обичам мис Аврора. С нея съм още от раждането й. Аз я отгледах.

— Графът знае, че е бил измамен — отговори вдовстващата графиня. — Не знам какво ще предприеме, но ти обещавам, че ще направя всичко, каквото мога, за да защитя Аврора от гнева му.

— Докторът е бил, нали? — каза Марта. — Когато го видях, се зарадвах толкова много, че и през ум не ми мина, че той може да е ключът към нашата тайна. Как да успокоя господарката си, мадам? Как да й попреча да избяга и да се върне на Сейнт Тимъти?

Старицата стана, отиде до бюрото си, издърпа едно от чекмеджетата и извади малка кутия от слонова кост. Отвори я и извади кръгло, лъскаво хапче.

— Сложи го в чая й, Марта. То ще я накара да спи цяла нощ. А след като си почине добре, Аврора със сигурност ще разсъждава по-трезво и ще забрави онези глупости за бягството. Утре аз самата ще говоря с нея и ще решим какво да предприеме, за да успокои страховете си.

— О, благодаря ви, Ваше благородие! — възкликна Марта, наистина изпълнена с благодарност. Като направи реверанс, тя излезе от спалнята на графинята и отиде в кухнята. Взе един поднос с хляб и масло, плодов кейк и чай. Внимателно го занесе в спалнята на Аврора, където завари господарката си да крачи неспокойно напред-назад. Марта остави подноса на масичката до прозореца и нежно каза:

— Хайде, седнете и изпийте чая си, мис. После ще ви завия хубаво и след като се наспите добре, ще говорим за нашето пътуване. Съгласна ли сте?

С усмивка, тя накара момичето да седне до масата. Аврора пое чашата чай от ръцете на Марта и започна бавно да отпива. Беше нервна. Пръстите й си играеха с намазаните с масло филийки. Изяде само тънко резенче кейк. Марта нежно настоя да изпие чая и й наля още. Клепачите на Аврора натежаха и тя не изрази протест, когато камериерката й помогна да се съблече и да си легне. Внимателно я зави с пухената завивка. Беше заспала още преди Марта да е угасила свещите до леглото. Преданата слугиня отнесе подноса в кухнята и побърза да се върне в спалнята на господарката си. Отвори вратата и леко извика, защото видя някаква фигура, наведена над леглото.

— Това съм само аз — побърза графът да успокои страховете й. Обърна се с лице към Марта и тя си помисли, че той е много красив.

— Не бива да идвате тук, Ваше благородие — скара му се тя, макар да изпитваше майчинска нежност към него.

— Тя е прекрасна! — отговори й той. — Защо спи толкова тежко, Марта? Добре ли е?

— Вашата баба ми даде някакво хапче, което да пусна в чая й, Ваше благородие. Мис Аврора се чувства нещастна. Смъртта на сестра й разби сърцето й и тя иска да се върне на Сейнт Тимъти. Щеше да се опита да тръгне още тази нощ, ако не бяхме й попречили. Не е спала от нощта, в която Кели умря, и не може да мисли ясно.

— Нейният дом е тук, в „Хоукис Хил“ — отговори графът.

— Вие няма да й позволите да се омъжи за мистър Сейнт Джон, нали, Ваше благородие? — попита Марта, предизвиквайки го да бъде откровен. Въпросът й беше проява на извънредна смелост от нейна страна, но тя трябваше да го зададе, защото трябваше да знае какво да предприеме.

Валериън Хоксуърт поклати глава.

— Аврора е сгодена за мен, Марта. Тя ми е обещана от баща й. Няма значение, че и тя, и семейството й, се опитаха да ме измамят. Според закона, Аврора трябва да бъде моя жена. Ако бедната Каландра беше останала жива, ако ме беше дарила със син, нещата щяха да бъдат по-различни, въпреки че, в края на краищата, щях да науча за измамата. Но Каландра е мъртва, а с нея — и нашето дете. Доктор Карстеърс ме извади от заблудата.

— Но, Ваше благородие — каза Марта тихо, — вие се оженихте за Шарлот Кимбърли и получихте нейната зестра, както е било уговорено между баща ви и Робърт Кимбърли. Нищо не ви е отказано.

Валериън Хоксуърт се засмя приглушено.

— Наистина, Марта, но взех за жена друга Шарлот Кимбърли. Договорът е бил подписан от двамата бащи още преди тя да се роди, преди Робърт да се е оженил за третата си съпруга, Орейлия Спенсър, и преди да е осиновил нейните две деца. Семейство Кимбърли ме измамиха, принудиха ме да се оженя за друго момиче. Ако братовчед ми Сейнт Джон научи за това и вече е женен за Аврора, ще иска острова за себе си. Не защото наистина ще има нужда от него и не защото наистина ще желае да го притежава, но от чиста злоба и завист. Не мога да му позволя. Освен това твоята господарка, по закон, ми принадлежи. Имам намерение да получа това, което си е мое по право.

После той й се поклони, което беше проява на безупречни маниери, и излезе от стаята.

Марта беше изненадана от учтивостта му. Все пак тя беше само слугиня. Вярно, слугиня с много висок ранг, но въпреки това си оставаше член на прислугата. А графът беше загубил много време да говори надълго и нашироко с нея, да отговаря на въпросите й, макар че не беше длъжен да го прави. Тя го харесваше. Винаги го беше харесвала и беше мислила, че той е добър човек. Никога не беше разбирала антипатията, която Аврора изпитваше към Валериън Хоксуърт. Сега между двамата щеше да избухне война. Марта реши, че няма да каже нито дума за разговора между нея и графа тази вечер. Това само щеше да тласне мис Аврора към неразумни действия. И без да знае онова, което Марта вече знаеше, господарката й щеше да взема прибързани решения и да се държи по възможно най-глупавия начин. Марта беше сигурна.

Графът беше идеалният съпруг за Аврора. Марта винаги го беше вярвала. Мистър Сейнт Джон беше добра алтернатива, разбира се, но Марта подозираше, че той е безразсъден и склонен към приключения като самата Аврора. Те си подхождаха, но, от друга страна, бракът й можеше да се окаже катастрофа, ако Аврора непрекъснато окуражаваше Сейнт Джон да съперничи на графа. Освен това Аврора искаше да бъде графиня, макар самата тя да не го съзнаваше. А и нали мистър Кимбърли, да даде Господ мир на душата му, беше желал този брак за Аврора. В този момент Марта реши, че ще помогне на старата графиня и нейния внук да накарат Аврора да се омъжи за годеника, който баща й беше определил. Това нямаше да бъде предателство спрямо нейната господарка, защото, дълбоко в сърцето си, Марта знаеше, че постъпва правилно. Тя, също като мистър Джордж Спенсър-Кимбърли й старата графиня, знаеше, че между Аврора и графа съществува силно привличане.

Когато се събуди сутринта, Аврора беше по-спокойна. Изяде закуската си, написа писмо до майка си, оплака се от главоболие, но не каза нищо за пътуване до Сейнт Тимъти. „Може би — помисли си надежда камериерката — се е отказала от намерението си.“ И това съобщи тя на старата графиня. Но Аврора не излезе от спалнята си под предлог, че няма сили. Обядът и вечерята й бяха занесени горе. Апетитът й обаче беше, както винаги, забележителен. Тя си легна рано и чете, докато заспа.

— Бедното агънце! — каза тихо Марта, стъкна огъня в камината, угаси свещите и отиде да си легне в своята малка стаичка.

Аврора се събуди, когато часовникът удари три. Тя се усмихна в мрака. Още от детството си спеше винаги по седем часа, освен ако не беше болна. Нарочно си беше легнала рано, за да се събуди в средата на нощта и да успее да избяга от „Хоукис Хил“. Със съжаление беше разбрала, че вече не може да има доверие на Марта. Беше почти сигурна, че предната вечер тя беше пуснала нещо в чая й. Очевидно, Марта не одобряваше плановете й, а това беше истинско нещастие. Трябваше да остави камериерката си тук. Знаеше, че старата графиня ще я задържи на работа и ще се отнася добре с нея, така че не се чувстваше виновна за решението си.

Тихичко стана от леглото и потрепери, защото ноемврийската нощ беше доста студена. Щеше да отиде в Лондон. Там щеше да си намери прилична квартира и да си купи билет за следващия кораб, който ще замине за Западните Индии. Имаше достатъчно пари, повечето от които бе донесла със себе си от дома, защото графът беше плащал всичките им разноски в Англия. Само един дилижанс минаваше близо до имението рано сутрин, и то един път в седмицата. Тази сутрин щеше да мине. Дилижансът щеше да я откара до град Хиърфорд, а оттам можеше да хване дилижанс до Лондон. Нямаше да вземе нищо от вещите си, така че никой да не се досети, че е заминала, докато денят не напредне. Тогава щеше да бъде късно да я намерят. Щеше да се облече скромно, за да не привлича вниманието, и щеше да вземе само една малка чантичка, в която да сложи парите си и четката си за коса.

Роклята, която избра, беше от тъмносиня коприна — скромна и благоприлична, макар и не особено елегантна. Под нея носеше няколко фусти, включително и една вълнена, а също така и дълги вълнени чорапи. Щеше да си купи всичко необходимо в Лондон, преди да отплава. Вдигна косата си на спретнат кок, наметна се с омачканата си пелерина и излезе от спалнята. Стъпваше внимателно, на пръсти. Слезе благополучно по стълбите и се озова във фоайето. Внимателно започна да сваля веригата на входната врата.

— И къде, годеницо моя, мислиш, че отиваш? — Гласът на графа проряза тишината на нощта.

Аврора се завъртя и го видя застанал на прага на библиотеката.

— Отивам си вкъщи! Не можеш да ме спреш, Валериън!

Годеница! Беше я нарекъл своя годеница. Значи наистина знаеше.

— Мисля, че няма да си отидеш у дома — каза той студено. Стопи разстоянието, което ги делеше, смъкна пелерината й и я запрати в далечния ъгъл на фоайето. Ръката му я хвана здраво през кръста и я притисна към тялото си. Толкова плътно, че сетивата й се възбудиха. — „Хоукис Хил“ е твоят дом, Аврора. Това е решено още преди да се родиш. Бащите ни са ни предопределили един за друг. Ти се опита да провалиш брака чрез измама, като накара сестра си да заеме мястото ти.

— Ти получи онова, което искаше! — извика тя. — Получи плантацията „Сейнт Тимъти“ и съпруга. Какво още искаш, Валериън?! Какво още?

— Искам теб, Аврора! — каза той със силно чувство. Ръката му помилва лицето й. Тъмносините му очи я гледаха пламенно.

— Не ти ли беше достатъчна сестра ми? — попита го тя ядосано. — Ти си се отнасял лошо с нея, Валериън! Тя ми каза!

— Каландра беше като от мрамор, моя мила Аврора. — Говореше с мъка. — Тя мразеше да я докосвам и аз трябваше да се насилвам, за да мога да изпълня дълга си и да получа сина си. Тя лежеше под мен като мъртва, с глава, извърната настрани. Тялото й беше студено като камък всеки път, когато го докоснех.

— Но ти все пак си успявал да задоволиш страстта си, Валериън, нали? Харесваше ли ти да изнасилваш сестра ми? Как си могъл да го направиш?! — възкликна Аврора. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя мислеше за Каландра, за сестрата, която беше обичала.

— Мислех за теб. — Думите му я ужасиха. Той наблюдаваше реакцията й и изпитваше нещо като задоволство. — Възбуждах най-долните си инстинкти, както ги наричаше Каландра, като си спомнях вида на голото ти тяло — такова, каквото го видях онзи ден на Сейнт Тимъти.

— О, Боже мой!

— Не се гордея с това, Аврора. Никога не си помисляй, че бих се гордял с такова нещо. Но твоята сестра мразеше физическата близост, а аз трябва да имам наследник. Каландра беше моя съпруга и беше неин дълг да ми роди дете. Щях да й дам всичко, каквото пожелае, само и само да ми даде наследник. Бързо и лесно приех факта, че тя не ме обича, защото разбрах, че тя не би обичала който и да е мъж. Също така знаех, че никога не би ме направила рогоносец. Тя обичаше единствено социалното си положение, обичаше богатството ми, което улесняваше живота й. Това беше всичко, което тя искаше, но беше егоистка и не искаше да ми даде нищо в замяна. Съжалявам, че е мъртва.

— И все пак се радваш, че не е тук и няма да те измъчва повече! — обвини го Аврора. — Не го отричай, Валериън!

— Не желаех зло на сестра ти, Аврора, но тя е мъртва. Няма да отрека, че изпитвам облекчение от факта, че отново съм свободен. Ще ме презреш, ако излъжа, защото знаеш, че не съм лъжец.

— Аз и без това те презирам — разпалено заяви тя. — Не можеш да ме спреш, Валериън! Аз си отивам у дома и ще бъда със семейството си. Там ще изчакам да мине годината на траур. А после ще се омъжа за Сейнт Джон, както бяхме планирали. Мразя те! Винаги ще те мразя заради онова, което стори на бедната ми сестричка!

Ефектът от думите й беше странен. Валериън като че ли загуби разсъдъка и самообладанието си.

— Ти, лъжлива малка кучко — озъби й се той. — Никъде няма да отидеш. Моят братовчед Сейнт Джон няма да те притежава, мила моя, след като приключа с теб!

И той започна да разкъсва роклята и фустите й. Аврора изпищя и се отскубна. Затича нагоре по стълбите. Беше стигнала едва до средата, когато той я хвана и продължи да разкъсва дрехите й. Тя остана съвсем гола, макар отчаяно да се бореше да се освободи. Най-после Аврора направи опит да извика някого на помощ, но той запуши устата й с ръка. Вдигна я на ръце и тръгна към спалнята си. Ритна вратата с крак, влезе и отново я ритна силно, за да се затвори. Бързо прекоси стаята и хвърли Аврора върху леглото. Косата й се изскубна от фибите и се разпиля по раменете й.

Тя осъзна, че трябва бързо да се изправи и да претича покрай него. Трябваше да спаси живота си. Но остана да лежи по гръб и да го гледа захласнато как се разсъблича. Той изрита ботушите си чак в другия край на стаята, запрати панталоните след тях, после гащите и чорапите си и най-накрая — ризата. Застана над нея, а тя не можеше да откъсне поглед от него, дори от това да зависеше животът й. Беше добре сложен, мускулест. Изглеждаше като направен от стомана. „Трябва да стана“ — помисли си Аврора, изпълнена с отчаяние. Но чувстваше, че крайниците й са меки и отпуснати. Краката й нямаше да издържат тежестта на тялото й. Направи един-единствен безполезен опит.

Той я бутна обратно. Сложи едното си коляно на леглото, наведе се, хвана лицето й в големите си длани и я целуна бавно и дълбоко. Устата му беше топла и настоятелна. Нейното собствено тяло я предаде. Устните на Аврора като че ли се разтопиха. Въздъхна и отвори уста. Вдъхна дъха му с мирис на уиски. За един кратък миг разумът й се върна и тя се опита да се бори. Но езикът му се плъзна между устните й и докосна нейния. Тя се предаде. В нея избухнаха непознати чувства. Езиците им се преплитаха и се галеха, докато Аврора остана без дъх. Още малко и щеше да припадне.

Той като че ли усети нейното състояние. Повдигна глава и й даде възможност да поеме глътка въздух. А после започна бавно да целува лицето й, устните му нежно и топло докосваха кожата й. Спря се в ъгълчетата на устата й, докосна бузите й, брадичката, клепачите и челото. Когато приключи, отново започна да я целува в същата последователност. После нежно бутна главата й назад и започна да обсипва с топли целувки обтегнатата й шия, като се спираше по-дълго в основата й — там, където туптеше сърцето. Тя тихо изпищя, когато езикът му започна да ближе шията й, като започваше от долния край, плъзваше се по цялата й дължина, а после надолу. Копринената й кожа вече гореше.

— О, Господи! — прошепна Аврора. Как можеше да прави това с нея? Защо страстта му имаше такъв разрушителен ефект? Тя обичаше Сейнт Джон, нали? Дали въобще знаеше какво е любовта? Започваше да разбира, че май не знае. Как можеше да се чувства така блажена в прегръдките на Валериън Хоксуърт, когато той я насилваше. „Но той не те насилва — тъничък гласец зазвъня в ухото й. Ти го искаш. Винаги си го искала. Нали в мечтите и сънищата си виждаше само неговото лице…“

— Не! — извика тя на глас.

— Да! — отговори й той. — Да!

Той легна до нея и я взе в прегръдките си. Започна нежно да гали гърдите й. Аврора трепереше в радостно очакване. Отчаяно искаше да почувства устата му върху зърната си. Но той продължи да гали копринената кожа на съвършено кръглите й гърди с върха на пръстите си. Докосваше я съвсем нежно и леко, после си играеше със зърната й. Те потъмняха и се втвърдиха с нарастването на възбудата й. Най-после, когато Аврора вече мислеше, че гърдите й ще се пръснат от събралото се в тях напрежение, той докосна върха на едната с опитния си език. Отначало го погали съвсем леко, после го засмука. След това се прехвърли на другото зърно. Целува я така известно време, а после обхвана гърдите й така, че ги доближи една до друга и засмука едновременно и двете зърна. Тя вече се задъхваше от желание. Чувстваше влагата между бедрата си.

Срамежливо, докосна тъмнокосата глава, която лежеше на гърдите й. Не се осмеляваше да го погали. Не беше сигурна, че ще го направи, дори да събереше необходимата смелост. Какво ли трябваше да прави една жена, докато мъжът я люби? Спомни си с каква горчивина той й беше казал, че сестра й е лежала като мъртва, докато той й налагал съпружеските си права. Но тя не биваше да го окуражава, защото той нямаше право да я люби. Никакво право! „Ооооох!“ Езикът му се движеше надолу по тялото й. Коремът я болеше от възбуда.

— Толкова си мека — прошепна той и я погледна. В очите му вече нямаше гняв.

— Остави ме да си отида, Валериън — помоли го тя. — Защо трябва да ми налагаш този срам?

— Но ти не изпитваш срам, нали, малка лъжкиньо? — отговори й той, като че ли се забавляваше. — Много добре знаеш, че ще се оженя за теб. Ти си топла и ме желаеш. Не си като сестра си, която беше студена и ме отблъскваше. Никога няма да те пусна да си отидеш!

— Защо?

— Защото си моя — отговори й той и продължи да целува корема й, да пъха езика си в пъпа й, отново да я ближе навсякъде. Тя вече не можеше да се сдържа и започна да извива тяло под него.

„Няма да бъда негова! — разбунтува се Аврора. — Няма!“ Но защо тогава лежи в прегръдките му и защо се радва на ласките му? Кели й беше казала веднъж, че е развратница. А беше ли наистина такава? Но Кели също така беше казала, че Валериън й причинявал болка. Но Аврора не изпитваше болка, а само копнеж. Но се чувстваше длъжна да протестира.

— Ще ме съсипеш и няма да мога да се омъжа за Сейнт Джон — каза тя тихо.

— Искаш да кажеш, че Сейнт Джон не те е съсипал вече? — присмя й се той.

Аврора се опита да му зашлеви шамар, но той хвана ръката й и целуна дланта й.

— Аз съм девствена! — каза му тя, ядосана.

— Тогава наистина ще съсипя репутацията ти — съгласи се той.

— Но защо?

— Защото си моя — отговори той, пронизвайки я с гладния си поглед. — Ти ми принадлежиш, Аврора. Ти чувстваш силното влечение, което съществува между нас, толкова добре, колкото и аз. Но не искаш да си признаеш. Сейнт Джон няма да има нито теб, нито острова.

— Но ти вече притежаваш острова — защити се отчаяно тя.

— Не, не го притежавам Не и докато наследницата не стане моя съпруга. Ако братовчед ми научи за това и ти си негова жена, той ще вземе острова за себе си.

— Ще си призная, че съм те излъгала, и ще ти припиша собствеността си — каза тя ядосана. Не ставаше въпрос нито за нея, нито за Кели. Ставаше въпрос за земя.

— Не!

— Защо?

— Защото искам теб! Искам теб!

— Никога няма да ме имаш — извика тя. — Никога няма да ме имаш наистина!

Той се засмя. В смеха му се усещаха и присмехулни нотки.

— О, да, ще те имам, Аврора. Не можеш да ме отблъснеш, защото огънят на страстта тече и в твоите вени, както и в моите. Ти не си като сестра си — студена и безчувствена. Ти си топла и любяща и аз ще те имам! Ще те притежавам цялата!

— Не! — отново се възпротиви тя, но знаеше, че лъже не само него, но и себе си. Чувстваше как членът му настоятелно пулсира до бедрото й. Тя нададе стон, но не знаеше дали от страх, или от нетърпение. Здравото му силно тяло се плъзна над нейното.

— Прегърни ме, Аврора — прошепна той в ухото й. — Стисни ме здраво, скъпоценна, и аз ще те отведа в рая.

Тя почувства, че в очите й напират сълзи. Прошепна:

— Страх ме е, Валериън.

— Не, мила моя, не и ти! — успокои я той. — Имай ми доверие, Аврора. Не знаеш ли, че те обичам, глупачето ми?!

— Не ти вярвам — каза тя, но го обгърна с ръце.

— Ще ми повярваш след време — увери я той.

Беше готова за него. Той пъхна само главичката на члена си в нея, но тя я почувства и застина. Той я помилва по лицето и й прошепна нежни слова в ухото, а после се придвижи малко по-надълбоко. Тя чувстваше как стените на канала й неохотно му правят път. Изведнъж, той престана да се движи. Тя почувства как се напряга, за да преодолее нещо в нея. Отдръпна се и отново се тласна напред. Аврора извика, но той не прояви милост. Отново назад, отново напред Аврора пак извика, а по бузите й се затъркаляха сълзи.

Болеше! Мили Боже, как болеше! Болката стигаше чак до гърдите й. Беше толкова силна, че почти я задушаваше. Пронизваше кръста и бедрата й, тя се чувстваше като направена от олово и неспособна да се помръдне. Чувстваше го — твърд и пулсиращ, дълбоко в нея. Тя плачеше, а той изпиваше с устни сълзите й, но без да прекрати ритмичните си движения в разкъсаната от болката й утроба, И болката изчезна. Макар и така жестока, тя милостиво се беше отишла. По тялото й пропълзя удоволствие, което прииждаше и си отиваше на вълни. Аврора беше изненадана. Вече се задъхваше от възбуда! Тя долови ритъма на неговите движения и инстинктивно го последва.

— Точно така, любима — нежно я окуражи той.

Ръцете на Аврора го погалиха по гърба. После започнаха да го мачкат, а накрая тя започна да забива ноктите си в него. Той изстена като от болка, но на Аврора й се стори, че е в очакване на нещо. Тя бавно осъзна, че в нея е настъпила промяна. На света не съществуваше нищо, освен едно невероятно, прекрасно усещане, в което тя се разтваряше цялата. Щеше да се удави в него, но нямаше нищо против. Тялото й беше завладяно от конвулсии и тя извика високо. Удоволствието беше толкова силно, че й се стори, че умира. Тя диво се притисна в него и почувства, че членът му излива любовните си сокове в утробата й. Двамата заедно изпаднаха в състояние, близко до делириум.

След известно време той се плъзна и легна до нея. Двете му ръце здраво я обгръщаха, притискаха я към гърдите му. Аврора чуваше как бие сърцето му. Гърдите му бяха гладки и топли. Сега тя изпита срам. Интимността, която съществуваше между тях, беше много по-силна, отколкото си беше представяла. И тя не знаеше какво да каже.

— Много ли те болеше? — попита тихо и нежно. Милваше я, докато й говореше. Като че ли се опитваше да успокои някое уплашено малко животинче.

— Отначало болеше, но усещането после беше чудесно. Ще ме боли ли и следващия път?

— Не.

— А ще бъде ли пак така прекрасно?

— Ако искаш, ще бъде. Помисли си колко искрена и простодушна е и се усмихна в тъмнината. — Утре ще се погрижа да ни издадат специално разрешение, за да се оженим веднага.

— Няма да се омъжа за теб, Валериън — каза Аврора.

— Да, мида моя, ще се омъжиш — отговори й той спокойно. — Сгодени сме. Предопределени сме един за друг.

— Ще бъда твоя любовница, ако искаш. Не можеш да ме накараш да изпълня обещанието, дадено от моя баща — настоя тя.

— Мога, Аврора, и ще го направя. — Той беше неумолим.

— Не можеш да ме накараш насила — отново настоя тя.

— О, мога. Ще изпратя нов надзирател и управител на плантацията още със следващия кораб. Ще изпратя и нареждане да лишат майка ти, брат ти и съпругата му от тяхното имущество. Ще платиш за измамата, Аврора.

Тя се изтръгна от прегръдката му и извика:

— Не можеш да проявиш такава жестокост!

— Искаш ли да подложиш на изпитание решителността ми, скъпоценна моя?

— Но ти каза, че ме обичаш! — Тя се чувстваше така, сякаш той я беше предал.

— Обичам те и точно затова няма да ти позволя да постъпваш глупаво. Ти може би вече носиш детето ми, Аврора. — Той я накара да легне по гръб и погали устните й с пръсти. После пъхна един пръст в устата й. — Смучи го! — каза й.

Тя не можеше да не изпълни молбата му. Имаше нещо толкова чувствено в този акт, че главата й се замая от възбуда. После той издърпа пръста си, наведе се и я целуна.

— Ти ще ми бъдеш прекрасна съпруга, Аврора.

— Мразя те!

Той тихо се засмя.

— Не, не ме мразиш. Но ако ти доставя удоволствие да вярваш в това и ако тази вяра успокоява съвестта ти, можеш да мислиш така.

— Ти ме изнасили! Съвестта ми е чиста — ядоса се тя. — Не чувствам никаква вина за действията си.

Той отново се засмя.

— Разкъсваш се между съзнанието за удоволствието, което ти доставих, и вината, която изпитваш по отношение на Сейнт Джон. Не се страхувай. Аз сам ще му обясня всичко. На него няма да му хареса, че още веднъж ще загуби заради мен, но, както винаги, ще го преживее.

— Ти си безсърдечен, Валериън. Сейнт Джон ме обича!

— Казвал ли ти го е? Изричал ли е тези думи?

— Ами… — Тя се поколеба, но все пак каза: — Призна, че изпитва към мен чувства, които не е изпитвал към никоя друга жена. — Тя изрече това, като ликуваше. — Ако не е любов, какво е тогава?

— Братовчед ми разбра, че те обичам и те желая, въпреки че имах съпруга. Доставяше му огромно удоволствие да те отдалечава от мен. Да ми се присмива и да ме измъчвах думите, че той може да те има, а аз — не. Какво ново и прекрасно преживяване трябва да е било това за него. О, той те обича по свой начин. Сейнт Джон е лекомислен. Жестокостта, която проявява, не е умишлена. Но дали е способен на любов? Не. Не вярвам. Сейнт Джон никога, на никоя жена, не е отдавал сърцето си. Той вярва, че да даде част от себе си на някого, означава да се постави в неизгодно положение. Ще бъде ядосан и разочарован, но ще приеме факта, че ти си моя, Аврора.

— Нима всичко е било игра между вас двамата? — зачуди се тя.

Графът помисли малко и каза:

— Никога преди не съм мислил за това по този начин, но предполагам, че е така. Не мога да ти кажа защо, Аврора, но още от нашето детство между мен и Сейнт Джон винаги са съществували дрязги. Той винаги се държеше по-зле с мен, отколкото аз с него, или поне така мисля. — Пръстите му нежно я погалиха и отстраниха косата от лицето й. — Не искам да говорим повече за братовчед ми, Аврора. Знаеш ли колко си красива? Очите ти са като великолепни диаманти, а кожата ти — като коприна. Сред семейните скъпоценности има една огърлица, която е с цвета на очите ти. Тя много ще ти подхожда. Макар да знам, че подобни украшения вече не са на мода, ще ти я подаря, защото очите ти ще отразяват блясъка й. — Той дяволито се засмя. — Може би ще украся голото ти тяло с диаманти, за да му се насладя по-добре.

Той нежно загриза долната част на ухото й. Тя прехапа устни. Знаеше, че трябва да изпитва смущение и срам заради онова, което се беше случило между тях през последния час. Но тези чувства не съществуваха. За неин ужас, устните му й доставяха все по-голямо удоволствие и тя дори се засмя чувствено.

— Престани! — успя най-после да каже с — както се надяваше — остра нотка. — Ти си глупак, Валериън. Хайде, дай да се наметна с нещо, за да мога да събера дрехите си, които разхвърли по цялото стълбище. После ще си отида в стаята. Няма да пренощувам още веднъж в тази къща. Тъй като вече не мога да хвана дилижанса за Хиърфорд, ще трябва да ми осигуриш транспорт. Ще се върна на Сейнт Тимъти със следващия кораб!

Тя го бутна и се опита да седне.

— Значи ще трябва да те заключа в спалнята ти, така ли? — каза той с досада и отново я накара да легне. — Никъде няма да отидеш, моя скъпоценна Аврора, освен в църквата „Сейнт Ан“, където ще се омъжиш за мен.

Той отново я притисна под себе си.

— Не! Не! Не! — настоя тя и започна да го удря с юмруци по гърдите. — Няма да се омъжа за теб, Валериън! Няма!

— Тогава ще изпратя нов управител на плантацията, който да заеме мястото на Джордж. Той, Бетси и майка ти ще ти бъдат особено благодарни за проявения егоизъм, Аврора. Но ти си проявила егоизма си още когато си ме заблудила и си накарала Каландра да заеме мястото ти. Помисли за болката, която причини на всички ни. Защо продължаваш да упорстваш?

Решимостта му се стопи в момента, когато спомена името на сестра й и вадя как в очите й напират сълзи.

— О, мила, много съжалявам! — опита се той да поправи грубите си думи и отново целуна нежните й устни съвсем леко. Целувката му стана по-дълбока и страстна и отново предизвика възбуда в телата им.

Тя веднага разбра какво ще се случи, но честно призна пред себе си, че не иска да го предотврати. Защо продължаваше да се съпротивлява, запита се тя, макар прекрасно да знаеше отговора. Защото искаше сама да вземе решението, а не някой друг. Той обаче продължаваше да настоява, че е неин господар. Нямаше да му позволи да я насилва! Но когато той отново съедини тялото си с нейното, тя разбра, че не я насилва. За миг застина напрегнато, защото очакваше болката, която не се появи. Само още след миг с изненада разбра, че й е казал истината. Изпълваше я чувство за пълнота и щастие, докато членът му се движеше в нея. Ритмичните му движения я накараха отново да се задъха и да изгуби представа за време и място, отново да изпита неочакваното и силно, макар и временно, чувство на пълно блаженство, което техните тела създаваха заедно.

— Проклет да си! — каза му тя миг преди да достигне върха.

Двамата заспаха прегърнати. Когато се събуди, тя беше силно изненадана, защото се намираше в собственото си легло. Нощницата й беше закопчана чак до врата, а слънцето надничаше през спуснатите щори. Нима всичко се беше случило само във въображението й? Да не би Марта отново да я е упоила и това да е предизвикало странните й сънища? Не. Снощи не беше пила чай. Тя неспокойно се размърда под завивките и потръпна от болката, която се загнезди между бедрата й. Не е било сън! Валериън Хоксуърт я беше хванал, преди да успее да избяга, и я беше изнасилил… съблазнил… беше я любил по невероятно красив начин! И щеше да я принуди да се омъжи за него. Аврора блажено се протегна.

Беше й доставил огромно удоволствие. Мили Боже, какво удоволствие! Точно такова, каквото беше чакала през целия си живот. Беше абсолютна развратница. Всъщност, тя го беше окуражила! Устата му беше така опитна и завладяваща. Ръцете му я бяха милвали толкова нежно, че тя се беше предала. Нямаше начин да му устои. Беше я нарекъл „мила“, „скъпоценна“. Беше й казал, че я обича. И го бяха направили два пъти! Не знаеше, че може да се направи два пъти в една и съща нощ. Дяволите да го вземат този негодник! Дали ще каже на някого? Дали хората нямаше да се досетят какво се е случило между Аврора Кимбърли и Валериън Хоксуърт само като ги видят заедно? Щеше да си умре от срам!

Врата на спалнята й бавно се отвори и влезе Марта.

— Добро утро, мис — каза тя бодро, отиде до прозореца и дръпна щорите. А после постави паравана до леглото. — Икономът ей-сега ще донесе ваната, мис. Негово благородие поръча да сте готова до единайсет часа.

— Готова за какво? — попита Аврора, но Марта очевидно не я чу. Аврора чуваше стъпките на слугите, които внасяха ваната в стаята и изливаха кофи гореща вода в нея. Разнесе се аромат на орлови нокти, който тя предпочиташе пред всички други. Марта се суетеше и даваше нареждания на невидимите слуги. А после всичко утихна. Параванът беше отместен.

— Хайде, мис, скачайте от леглото. Ще трябва да подредя косата ви, а имаме само два часа.

— За какво е всичко това, Марта? — каза Аврора, но все пак стана от леглото. — Какво става?

— Аз самата нищо не мога да ви кажа — честно си призна камериерката. — Знам само, че графът е наредил така. Той ми каза какво да облечете и нареди да бъдете готова до единайсет часа. Той не би се доверил на една слугиня, нали, мис? Ще трябва сама да го попитате. — Тя сгъна нощницата на господарката си и я остави на стола. Помогна на момичето да влезе във ваната. Дори и да забеляза засъхналата кръв по бедрата на Аврора, не се издаде нито с поглед, нито с думи. Изми златисторусата коса на господарката си, подсуши я, разтърка я с хавлията, за да й направи масаж, и я зави в чисто ленено платно. — Хайде, не се бавете, мис. Ще трябва да изсушим косата ви и да я подредим в прическа, така че се мийте по-бързо.

Тя й подаде гъба, сапун и малко парче ленено платно. Аврора мълчаливо се изми. През цялото време се питаше какво ли е намислил Валериън Хоксуърт и защо никой друг не знае отговора на въпроса й. Тя излезе от ваната и се остави Марта да я подсуши и да я загърне в огромна хавлия. После седна до огъня, а камериерката вчесва косата й, докато тя напълно изсъхна. После започна да я търка с парче копринен плат, докато заблестя. Вратата се отвори и влязоха Сали и Моли, като носеха куп дрехи.

Марта взе хавлията, с която беше загърната господарката й, метна я на един стол до огъня, а после грабна най-горната дреха от купа, който беше в ръцете на Моли. Тя беше корсет. Обикновено Аврора не носеше корсети, но сега беше толкова изненадана, че се остави в ръцете на Марта, която я завърза достатъчно стегнато, за да придаде форма на фигурата й, но не прекалено, за да може да диша. Беше виждала в Лондон жени, които направо не можеха да си поемат дъх и понякога припадаха. Още малко и гърдите й щяха да изскочат от корсета.

Трите момичета продължиха да я обръщат насам-натам и да я обличат. Обуха й дълги копринени чорапи, които прихванаха със стегнати жартиери. После й навлякоха фуста, която беше придържана от дървени обръчи, отгоре фланелена фуста, още две ленени и накрая — две копринени фусти.

— Нека първо подредя косата й и тогава ще облечем роклята — каза Марта.

Двете по-млади момичета повдигнаха обръчите, за да може Аврора да седне, а Марта взе четката и започна да подрежда косата на господарката си. Днес нямаше кокетни малки къдри от двете страни на лицето й. Марта прибра косата й в изящен кок, който украси с перли и копринени цветя. Тя забождаше фиби, вчесваше, потупваше и приглаждаше косата й, взираше се напрегнато в получения резултат, докато най-после остана доволна. Когато свърши, кимна на двете момичета и те донесоха роклята. Аврора застина.

— Прилича на сватбена рокля — каза тя.

— Наистина — съгласи се Марта.

— Няма да я облека — каза тя, разгневена, на двете момичета.

— Хайде, мис, няма защо да се карате на нас. Ние само изпълняваме нарежданията на графа и старата графиня. Понякога господарят е особено упорит. Ако не облечете роклята и ние му съобщим, ще уволни и трите ни. Хайде, мис, бъдете добро момиче. Къде ще отидем аз и Сали без препоръки? Не постъпвайте така с нас след всички години, през които предано служихме на семейство Кимбърли.

— О, добре, облечете ме в това проклето нещо! — недоволно изръмжа тя. И по тялото й се плъзна кремавото кадифе, обточено с хермелин. Деколтето, макар и украсено с кожа, се струваше неприлично дълбоко на Аврора, защото корсажът караше гърдите й да се повдигат високо. Моли коленичи пред нея и надяна елегантни обувки на краката й.

— О, мис, изглеждате великолепно!

Сали пристъпи напред.

— Негово благородие нареди да си сложите това — каза тя и подаде на Аврора една кутия.

Като я отвори, Аврора едва успя да си поеме дъх от изненада. Положена върху бялата коприна, блестеше огърлица, подобна на която не беше виждала. Всеки един от камъните беше изрязан във формата на сърце и украсен със злато. От центъра на огърлицата висеше перла във формата на круша. Беше най-голямата перла, която Аврора беше виждала.

— Господи, мис, тези камъни са с цвета на очите ви! — отбеляза Марта и положи огърлицата на врата й.

Аврора се втренчи в огледалото. Огърлицата прилепна до тялото й, малко под ключицата, а перлата достигаше до цепката на гърдите й. Огърлицата беше най-красивото нещо на света. Тя се изчерви, защото си спомни думите, които той беше произнесъл снощи. Не можеше да си представи как ще се появи на публично място с това бижу. То беше така чувствено. Марта я наметна с тъмносиня пелерина и й подаде дълги кремави ръкавици, които Аврора бавно изпъна по ръцете си.

— Хайде, идвайте, мис. Часовникът тъкмо ще удари единайсет.

Долу ги чакаше Питърс, който я поздрави учтиво.

— Каретата ви чака, мис. Марта ще пътува с вас.

Той подаде на Марта нейната пелерина и ги изведе навън, където един от лакеите им помогна да се качат в превозното средство.

Каретата потегли. Аврора не задаваше въпроси. Щеше да бъде глупачка, ако не се беше досетила. Щяха да спрат пред църквата „Сейнт Ан“. Наистина, така и стана. Лакеите, които пътуваха отзад, на гърба на каретата, скочиха на земята, отвориха вратичките и спуснаха стълбичките. Двете жени слязоха. Старата графиня и лейди Елзи ги чакаха пред каменната порта на църквата.

— Много съм доволна — каза старицата на Аврора, — но съм шокирана от бързината, с която внукът ми уреди всичко това.

— Той не ми даде никакъв избор — отговори Аврора. — Едва сме погребали сестра ми, а той вече ме води към олтара. Знаете за измамата и за моята вина, мадам. Ако исках да се омъжа за Валериън, щях да го направя още тогава.

— О, мили Боже! — прошепна лейди Елзи. — Сър Роналд няма да ви бракосъчетае, ако вие не желаете. Това е против християнските закони.

— Тъй като графът вече отне девствеността ми и заплаши, че ще лиши от собственост брат ми и майка ми, лейди Елзи, мисля, че трябва да дам съгласието си на Валериън Хоксуърт. А остава и договорът, нали? А той е, страхувам се, напълно законен. Законът е на страната на Негово благородие.

При тези не съвсем деликатни признания, лейди Елзи стана пурпурно червена.

— Точно така — успя да каже тя. Господ да пази нейната Бетси и милият й съпруг да не понесат гнева на графа!

Сините очи на старата графиня весело блестяха.

— Ще бъдете ли така любезна — каза тя на лейди Елзи, — да кажете на сър Роналд, че сме готови, мила моя? — Когато добрата жена тръгна към вътрешността на църквата, тя се обърна към Аврора: — Не му позволявай повече да те прави на глупачка, момиче. Като се омъжиш за него, ще поправиш злото, което преди му причини. Ще платиш изцяло всичките си дългове, особено като се има предвид разкритието, което направи преди малко. Аз няма да задавам никакви въпроси, разбира се — прошепна тя с усмивка. — Изглеждаш прекрасно. Ако прилича на останалите мъже от семейството, той ще е страстен любовник. Хайде, да приключим с този въпрос, Аврора Кимбърли, и да продължим да живеем. И помни, че в много случаи ще бъда твой съюзник. Мъжете са очарователни и много необходими, но не винаги са особено умни.

Тя хвана Аврора под ръка и двете влязоха в църквата. Едно от момчетата от хора побърза да вземе наметките им. Друго подаде на Аврора букет бели рози, привързани с жълта панделка. Тя ги прие, усмихна се на детето, а после двете с графинята продължиха да вървят, докато стигнаха пред олтара. Марта ги следваше.

Църквата изглеждаше така, както беше изглеждала преди няколко дни, когато се беше състояла сватбата на Джордж и Бетси. Олтарът беше покрит със снежнобяло ленено платно. Свещникът беше от чисто злато, свещите — от пчелен восък. Графът я чакаше. Носеше кремави панталони, украсена с цветя жилетка и жакет със сребърни копчета. Ръкавите и деколтето на батистената му риза бяха украсени с дантели. Носеше перука с цвета на собствената си коса, с малка опашка, завързана с панделка.

Сър Роналд не беше много щастлив от отредената му роля. Графът се беше появил в къщата му в десет часа тази сутрин и му беше връчил специалното разрешение, което беше получил от местните власти призори. Беше обяснил накратко как са го измамили и беше казал, че злото ще бъде поправено с незабавната му женитба за Аврора Кимбърли Когато свещеникът възрази срещу неприличната бързина на брака и посочи, че ще предизвикат скандал, графът само повдигна рамене. Заплаши свещеника, че ако не извърши церемонията, животът на най-голямата му дъщеря ще се промени, и то лошо. Свещеникът беше скандализиран. Никога преди не беше мислил, че Валериън Хоксуърт е способен на такава жестокост спрямо другите. Разбра, че няма избор.

Булката бавно се приближи към олтара, придружена от старата графиня, камериерката си и лейди Елзи, която щеше да изпълни ролята на свидетелка. Сър Роналд изпълни церемонията по бракосъчетанието и свърза Валериън Хоксуърт и Аврора Кимбърли в свещен съюз. Когато всичко приключи, Валериън целуна булката, а сър Роналд изпита облекчение. Все пак, не беше нейна грешката, че съпругът й има такъв горещ темперамент. А и въпреки бързината, с която се ожени, той само поправяше стореното зло. Е, те вече бяха семейство. Той стисна ръка на графа и му поднесе искрените си поздравления.

— Няма да има тържество — каза графът, — защото все още сме в траур.

Той се усмихна на лейди Елзи и изведе невястата си. Грижливо я настани в каретата.

— Не казвайте на никого до неделя — остро нареди старата графиня на лейди Елзи. — Дори на дъщерите си. Особено на слугите си. Трябва първо да кажем на Сейнт Джон, нали разбирате.

— Да, Ваше б-б-благородие — беше нервният отговор на лейди Елзи.

— Ако чуя някакви клюки, ще знам откъде идват те, мила моя, и няма да представя скъпата ви Изабел на онзи баронет, когото съм избрала за нея. Той е такъв красив мъж и има две хиляди лири годишен доход плюс имението и стоте си акра земя. — Тя се усмихна на лейди Елзи. — Приятен ден, мила.

После старицата побърза да се качи в каретата. Върнаха се в „Хоукис Хил“, като Марта през цялото време плака. А старата графиня седеше спокойно, с доволна усмивка на лицето. Аврора и графът мълчаха известно време, после той каза:

— Помолих Сейнт Джон да дойде след обяд.

— Ще бъда с вас — отговори тя.

— Не мисля, че е разумно.

— Ще бъда там, иначе той ще си помисли нещо глупаво. — Аврора беше категорична. — Моля те, разбери, Валериън, че си ми съпруг, а не господар. Не можеш да се държиш с мен като с дете. Няма да приемам заповеди от теб. Ти ме искаше и трябва да ме приемеш такава, каквато съм. При тези обстоятелства, Сейнт Джон трябва да разговаря с двама ни и така ще бъде.

Мери Роуз Хоксуърт не се сдържа. Избухна в смях при изненадата, изписала се по лицето на внука й.

— Е, моето момче — присмя му се тя, — ти я искаше и я взе. И сега ще получиш онова, което търсеше. О, мили мои, не бих могла да бъда по-щастлива! Вие сте идеална двойка!

Марта, която стоеше до старата графиня, се засмя заедно с нея.

Глава 12

Каретата на графа спря пред „Хоукис Хил“ и слугите побързаха да помогнат на господарите си да слязат. Придружиха ги до къщата. Всички слуги бяха строени във фоайето.

— Персоналът иска да поднесе поздравленията си на вас и Нейно благородие, господарю мой — каза тържествено Питърс.

— Господ да благослови графа и графинята! — произнесоха слугите в хор, а после отидоха да си гледат задълженията.

— Моля те, предай на персонала нашите благодарности, Питърс — каза графът. — Готов ли е обядът? Очакваме мистър Сейнт Джон около два часа днес следобед. Ще се погрижите ли да го въведат в главната всекидневна?

— Разбира се, господарю — отговори икономът. — Обядът е сервиран.

Един от лакеите пое наметките на дамите. Марта вече се беше качила горе, за да разправи подробности за сватбата на Сали и Моли.

— Ако това ще достави удоволствие на Ваше благородие — каза Питърс, когато влязоха в трапезарията, — ще подредя масата като за семеен обяд. Нейно благородие ще седне от дясната ви страна, а лейди Мери Роуз — от лявата ви страна.

Те заеха местата си. Графът седна начело на дългата махагонова маса, а дамите — от двете му страни. Приборите бяха подредени върху ленени покривчици. Вилиците и лъжиците бяха сребърни, а чашите — кристални. Чиниите бяха снежнобели, обточени със златен кант. Донесоха супата, сипаха я в чиниите и пуснаха вътре по резенче лимон. Аврора постави сватбения си букет от дясната си страна и забеляза, че цветята, които украсяваха масата, бяха в тон с него.

— Какъв прекрасен ден! Хубаво е, че се оженихте днес — каза старата графиня в опит да счупи леда и да покаже, че събирането им е нещо съвсем нормално.

— Не бях забелязала — каза Аврора.

Супата беше превъзходна и стопли стомаха й. Един от лакеите сипа вино в чашата й и тя отпи. Беше студено.

— Тук не е обичайно ноемврийските дни да бъдат слънчеви и топли, а по небето да няма нито едно облаче — продължи старата графиня.

— Аз дори не знам какъв ден сме днес — отговори Аврора, свърши със супата си и отпи още малко вино.

— Днес е четвърти ноември, мила моя. Сигурна съм, че искаш да запомниш тази дата.

Аврора не можа да устои и се засмя.

— Със сигурност цялото графство ще я запомни! Ще има много хора, които непрекъснато ще ми напомнят. Ще говорят за деня, в който проклетият граф Фарминстър се оженил за втората си съпруга, преди още първата му да е изстинала в гроба! И, разбира се, за това, че графинята не е по-добра от него. Захвърлила прекрасния мистър Сейнт Джон, тя се впуснала в още по-амбициозна женитба!

Докато говореше, тя гледаше съпруга си право в очите. Беше предизвикателна и смела. Но графът не беше ни най-малко разтревожен. Отговори й така:

— А ако, скъпоценна моя, родиш дете, преди да са изминали десет месеца, ще ни обвинят, че сме имали връзка още докато бедната Каландра е била жива. Аз ще бъда много доволен, а ти?

— Валериън! — извика баба му. — Отиваш твърде далеч!

— Така ли, скъпоценна моя? — попита той Аврора.

— Може би — отговори неопределено и тя се зае с тлъстите стриди, които й бяха предложени.

— Аквамарините ти отиват — каза той нежно и със задоволство забеляза, че бузите й поруменяха.

Тримата посветиха вниманието си изцяло на храната. Рибното ястие беше последвано от говеждо и пържени картофи, ряпа, грах, тлъст петел, тиквен пай, хляб и масло. Аврора се хранеше с обичайния си апетит. Когато слугите изнесоха чиниите, Питърс донесе малка сватбена торта, покрита с бяла глазура и украсена с бели рози от крем. Постави я пред Аврора и й подаде малък сребърен нож.

— На Ваше благородие се пада честта да разрежете тортата — каза той.

— Господи, как, за Бога, успяхте да я приготвите? — учуди се старата графиня.

— В килера намерихме малък, неразрязан плодов пай, Ваше благородие — отговори икономът. — Това беше истински късмет, тъй като беше последният от запасите. Време е да си приготвим нови.

— Моля ви, благодарете на готвача — каза Аврора. — Кажете му още, че храната беше превъзходна, особено като се има предвид за колко кратко време трябваше да бъде приготвена.

— Ще му предам, Ваше благородие — отговори Питърс.

Ето, това се казва графиня! Не като онази другата дама, дето все не намираше мили думи за никого и дори не казваше „благодаря“. И не само неодобрителният й поглед дразнеше. Неговата внучка, Моли, му беше разказала много неща за предишната графиня. Той величествено обиколи масата и наля шампанско на всички. Старата графиня вдигна чашата си, за да поздрави внука си и булката.

— За вас двамата! Желая ви живот, изпълнен с любов, щастие и здрави деца.

Пиха, а после Валериън вдигна тост за Аврора.

— За теб, моя най-мила на земята, и за истината, която отсега нататък винаги ще ми казваш — каза той, а очите му дяволито блестяха.

— Може би. Аврора на свой ред вдигна чашата си. — За Каландра.

Останалите тържествено вдигнаха чашите си и повториха:

— За Каландра.

Аврора разряза тортата и им раздаде тънки резенчета от добре изпечената, богато украсена с крем, торта. Когато най-после приключиха с яденето, старата графиня се извини, като каза, че силите й са изчерпани. Аврора обаче знаеше, че тя не иска да присъства, когато Сейнт Джон дойде. Часовникът във фоайето удари два. Тя и съпругът й влязоха в главната всекидневна. Питърс вече бързаше да отвори входната врата, защото Сейнт Джон винаги беше извънредно точен. Аврора се настани на дивана и разпиля полите на роклята си около себе си.

— Изглеждаш прекрасно. Ти си най-красивата жена, която познавам — каза й графът. — Сейнт Джон ще бъде дълбоко натъжен.

— Бих ти зашлевила шамар, Валериън, но не искам да мачкам роклята си. Ако Сейнт Джон се държи разумно, като възрастен, трябва и ти да престанеш с момчешкото си държание.

Той се засмя, макар в същия момент двойните врати на всекидневната да се отвориха. Питърс каза:

— Мистър Сейнт Джон, господарю.

Затвори вратите след госта и ги остави сами. Джъстин Сейнт Джон незабавно впери очи в Аврора. Огледа роклята и огърлицата, които носеше. Той не беше глупак.

— Значи си се оженил за нея, Хоксуърт?

Графът кимна.

— Копеле такова! — Сейнт Джон тръгна да си върви.

— Чакай! — извика му графът.

Сейнт Джон се обърна.

— Защо? Какво друго бихме могли да си кажем?

— Тя е наследницата на Сейнт Тимъти, не Каландра — каза Валериън на братовчед си и продължи да обяснява как са го измамили и как доктор Карстеърс, който заместил доктор Майкълс, разкрил на графа истината след неуспешното раждане.

— Е, проклет да си! — каза Сейнт Джон, макар настроението му да се беше подобрило малко. — И така, Аврора е била твоята годеница, а не Каландра. И ако ти не беше научил истината, а аз, можех да предявя претенции към остров Сейнт Тимъти. Добре изиграно, братовчеде!

Аврора седеше и гледаше втренчено двамата мъже. Ръцете й неспокойно се свиваха в юмруци.

— Добре изиграно? — Тя стана от дивана. — Да те вземат дяволите, Сейнт Джон! Не ме ли обичаше? Каза, че изпитваш към мен чувства, които не си изпитвал към никоя друга жена!

Двамата мъже се обърнаха към нея, силно изненадани. Само графът разбра гнева на съпругата си. Усмихна се и зачака да види какво ще направи тя после. Бедният Сейнт Джон! Той нямаше представа как може да се държи жена, която разбира, че е предадена.

— Е, мила моя — каза Сейнт Джон, — не те излъгах. Изпитвах към теб чувства, които не бях изпитвал към никоя друга жена, но това беше защото ти не приличаше на нито една от жените, които бях срещал. Всяко момиче е различно, така че към всяко изпитвам различни чувства.

— Значи не си ме обичал истински!

— Обичах те по свой начин — едва чуто рече той.

— Сейнт Джон, ти си съблазнител и глупак! Не знам кое от двете е по-лошо — отговори Аврора. — Защо, за Бога, се канеше да се ожениш за мен тогава? За да се противопоставиш на Валериън?!

— Отчасти — да — призна той. — Нима не виждаше как отчаяно те иска той, Аврора? А не можеше да те има! Положението беше твърде изкусително и не можах да устоя. Старата графиня разбра, че ще стане скандал, и застана на моя страна. Освен това време беше да напълня детската стая с хлапета. Майка ми ще бъде много разочарована, тъй като копнее за внуци.

Докато той говореше, пръстите на Аврора се сключиха около една малка ваза, която се намираше на масата до дивана. Когато той спря да говори и на лицето му се изписа извинителна усмивка, тя сграбчи вазата и я запрати по него с цялата сила, на която беше способна. На лицето му се изписа изненада. Той се наведе, но вазата все пак закачи главата му, преди да падне на пода и да се разбие на парчета. Графът избухна в смях, после бързо прекоси разстоянието, което го делеше от съпругата му, която беше хванала друг предмет и се готвеше да го хвърли.

— Не, прекрасна моя — прошепна той, опитвайки се да я успокои, — не бива да бъдеш груба със Сейнт Джон. Той отговори честно на въпросите ти. Хайде, Аврора, да сключим мир с него.

Той взе от ръцете й пепелника от китайски порцелан и я прегърна. Аврора силно го настъпи и когато той извика от болка, успя да се отскубне.

— Можете и двамата да вървите по дяволите! — каза тя и излезе от стаята.

— Момиче с дух — отбеляза Сейнт Джон. — Може би си ми направил услуга, братовчеде, като ми я отне. Не бих могъл да се справя с такава бясна съпруга. Макар че, отново признавам, тя се целува като ангел и има прекрасни малки гърди.

— Не говори така за дамата, която сега е моя съпруга, братовчеде. Ще ме принудиш да те извикам на дуел — отговори му спокойно графът, но в гласа му се усещаше заплаха. — Хайде, да изпием по едно уиски, преди да тръгнеш към дома си.

— Добре — съгласи се кисело Сейнт Джон. — Оставих девствеността й непокътната, Хоксуърт. Можеш да ми благодариш поне за това. Все пак ние щяхме да се женим и никой не би ме обвинил, ако я вземех.

Той пое от графа чашата с уиски и отпи, наслаждавайки се. Графът се засмя.

— Много добре, Сейнт Джон, благодаря ти, че остави годеницата ми девствена, защото снощи се възползвах от това.

Сейнт Джон също се засмя.

— Ах, ти, дявол! Не си й оставил избор, нали? Мисля, че съм поласкан, Хоксуърт. — Той вдигна чашата си. — За Нейно благородие — каза той.

Валериън Хоксуърт прие наздравицата и също вдигна чашата си.

— За Нейно благородие — повтори той, — а също и за теб, Сейнт Джон. Ти си най-благородното копеле, което познавам. Радвам се, че кръвта ни свързва.

Двамата братовчеди мълчаливо отпиваха от уискито си. Най-накрая Сейнт Джон каза:

— И сега, Хоксуърт, за коя, по дяволите, ще се оженя? Къде да си намеря булка? Мама ще бъде бясна. Какво ще кажеш за изкусителната малка Изабел Боуен?

— Мама е определила за нея някакъв баронет, но тя още не му е представена. Не виждам причина да не опиташ. Тя е хубаво момиче. Зестрата й е скромна, но семейството й е уважавано, а също така и с древен произход. Тя е много подходяща. Съвсем невинна е и ще се поддаде на чара ти, Сейнт Джон. Майка ти ще бъде много доволна, ако успееш да я впримчиш. По-добре хвани мис Боуен, преди да е пораснала достатъчно и да открие какво похотливо копеле си, братовчеде — завърши той с приглушен смях.

— Ще изиграя ролята на любовника с разбитото сърце — каза Сейнт Джон замислено. — Младите момичета обожават да утешават сърцата, които са наранени от друга. Няма да имаш нищо против да представя Аврора като невярна любима, нали, Хоксуърт? Не като лоша, а само като капризна жена. Ще разнеса мълвата, че те е измамила, а после — и мен.

Погледът му вече беше като на изоставен любовник. Графът избухна в смях.

— Представи се за такъв, какъвто искаш, Сейнт Джон, но не изкарвай съпругата ми самия дявол. Истината ще ти свърши работа. Въпреки силната си мъка, трябва да проявиш великодушие. Мисля, че това ще ти даде допълнителни точки. Освен това ще трябва да впрегнеш всичките си способности, за да отстраниш възраженията, които семейство Боуен може да има към теб като към зет. Първо спечели Изабел. Сър Роналд няма да бъде доволен от това, че нямаш титла. А аз ще утеша баба си, като й напомня, че след три-четири години ще може да омъжи следващото от момичетата на Боуенови. Ако баронетът наистина е решил да се задоми, за него няма да имат значение още няколко години.

— И защо, моля те, семейство Боуен би отхвърлило моята кандидатура? — попита Сейнт Джон. — Аз съм млад, здрав, извънредно красив и богат. Какво повече биха искали от зет си, Хоксуърт?

— Мой мили Сейнт Джон — отговори братовчед му, — ти наистина притежаваш всички тези качества, но също така си развратник. Разбил си вече много сърца. Ако вярваме на клюките, вече имаш три копелета.

— Три — прошепна Сейнт Джон, без да изпитва срам. — Наскоро дъщерята на съдържателя на „Трите лебеда“ ме дари с дъщеря. Аз съм приел бащинството и на трите деца и плащам на майките им щедра издръжка. Погрижих се дори за кръщенето на децата.

Хоксуърт се засмя още по-силно отпреди.

— Сигурен съм, че сър Роналд и лейди Елзи ще бъдат много впечатлени от християнската ти щедрост. Но ние прекалено избързваме. Първо трябва да очароваш мис Изабел Боуен и да я убедиш в любовта си. Когато направиш това, битката ще е наполовина спечелена.

— А ако не успея, ще трябва да отида до Лондон и да си намеря някоя малка сладка дебютантка в обществото, чието бедно, но благородно семейство ще си затвори очите пред репутацията ми, защото ще бъде очаровано от богатството ми. — Той остави чашата си и се усмихна на графа. — Желая ти този път да бъдеш щастлив, Хоксуърт. Въпреки съперничеството, ние сме роднини и добри приятели.

Двамата си стиснаха ръце, прегърнаха се, а после графът го изпрати. Двамата излязоха навън, където един от конярите държеше за юздата коня на Сейнт Джон. Той се метна на седлото, махна на графа за довиждане и изчезна в посока към „Примроуз Корт“. Хоксуърт гледа след него няколко минути, а после се върна в къщата. Време беше той и съпругата му сериозно да се опознаят.

Питърс се обърна към него с думите:

— Нейно благородие не позволява да преместим нещата й в стаята на покойната графиня, господарю.

— И не бива да го правите, Питърс. Не и докато стаите не бъдат пребоядисани и обзаведени наново. Разбирате, че съпругата ми не иска да спи в леглото, в което толкова скоро почина сестра й. Съвсем скоро ще обсъдим какви мебели да изберем.

— Разбира се, господарю. Не бяхме помислили за това, като се опитахме да преместим нещата на Нейно благородие.

Графът бързо заизкачва стъпалата, които водеха към стаята на Аврора. Тя обаче не беше там. Отиде в стаята на баба си, но тя спеше. Къде, по дяволите, можеше да е Аврора, зачуди се той и влезе в собствената си спалня. И изненадано ококори очи. Тя лежеше, свита на кълбо, по средата на леглото му. Главата й почиваше върху лакътя на сгънатата й ръка. Беше гола. Единственото нещо, което носеше, беше огърлицата от аквамарини. В камината гореше огън. Светлината на пламъците се смесваше със светлината на залязващото слънце.

— Реших да ти простя, Валериън — каза тя, нарушавайки тишината. — Беше абсолютно прав по отношение на Сейнт Джон. Той е негодник.

Тя леко премести краката си така, че той зърна гъстите къдрави златноруси косъмчета между бедрата й. После прокара език по горната си устна.

— Как, за Бога, си успяла да запазиш девствеността си толкова дълго? — попита я той. Освободи се от жакета и жилетката си и ги остави на близкия стол. Докато събличаше батистената си риза, отиде до вратата и завъртя ключа. Захвърли някъде ризата и каза: — Ще трябва да ми помогнеш да събуя ботушите си, Аврора. Ела тук. — И с удоволствие загледа как тя се плъзна от леглото и тръгна към него.

— Какво да направя, господарю мой? — прошепна тя.

Той седна на стола и каза:

— Възседни един от краката ми и издърпай ботуша, прекрасна моя. — И се усмихна, очарован от вида на красивото й дупе. Беше кръгло като праскова. Тя хвана десния му ботуш и започна да го дърпа. Той не се сдържа и постави ръка на дупето, за да й помогне. Нежно я натисна напред.

— Уф! — изръмжа тя, когато първият ботуш се плъзна от крака му. Остави го настрани и възседна другия му крак. Издърпа и другия ботуш. Той събу чорапите си, изправи се и започна да разкопчава панталоните си. Поклати глава и каза:

— Ако аз самият не бях отнел девствеността ти, бих се усъмнил сериозно в твоята почтеност.

— Не искаш ли да ме любиш? — попита тя тихо.

— Да, искам — призна той, докато тя плъзна панталоните по бедрата му. Остави го той да ги събуе, а после дръпна надолу гащите му. — Кажи ми, Сейнт Джон ли запали този огън в теб?

Аврора поклати глава.

— Още от детството си знам как да си доставям удоволствие. Достатъчно съм умна, за да знам, че трябва да пазя в тайна тази страна от природата си, за да не ме нарекат развратница и да не засрамя семейството си. Но желанието винаги си е било у мен. Снощи ти задоволи този глад. Искам отново да го направиш! — Тя притисна голото си тяло в неговото и обви врата му с ръце. — Шокирам ли те? Каландра, знам, беше пълна моя противоположност. Тя ми каза, че не харесвала акта. Но аз го харесвам, Валериън. Много го харесвам. Ще можем ли пак да го направим два пъти? Бях толкова изненадана, че можеш да го правиш два пъти в една и съща нощ!

Искаше му се да се засмее щастливо. Тя беше прекрасна! Искрена, невинна и в същото време, толкова мъдра. Тя беше като подарък от Бога след брака му със студенокръвната й сестра.

— Тази твоя страст — каза й той нежно, като я обви с ръце — трябва да пазиш само за мен, прекрасна моя. Разбираш това, нали?

Тя кимна и плъзна ръката си между телата им. Хвана здраво члена му.

— Толкова е твърд — отбеляза тя, отпусна хватката и започна да го гали. — Харесва ли ти това толкова, колкото на мен — да галиш гърдите ми? Нали нямаш нищо против да ти задавам въпроси? Искам да ти доставям удоволствие, както ти на мен.

— Да — каза бавно той, — харесва ми да ме докосваш. Има и други начини да доставиш удоволствие на члена ми, но ако се страхуваш, или се отвращаваш, ще те разбера.

— Как? — запита тя, изпълнена с любопитство.

— Коленичи пред мен — каза той нежно.

— Какво? — В гласа й се усещаше единствено изненада.

— Коленичи пред мен — каза той отново. Тя се подчини на молбата му. Той хвана члена си с ръка и леко погали с него устните й. — Можеш да го ближеш с език или да го смучеш.

Сърцето на Аврора бясно биеше. В забраненото имаше нещо толкова възбуждащо, а това със сигурност беше нещо забранено. Тя го докосна с върха на езика си. Той не каза нищо. Окуражена, тя усилено започна да ближе главичката му, а когато той отдръпна ръката си, тя наклони глава и прокара езика си от върха до корена му няколко пъти. След това, като не можа да се сдържи, тя отвори уста и го пое. Езикът й заработи трескаво, увеличавайки нейната собствена възбуда, която достигна върха си. Той беше топъл и твърд, и толкова гладък. Имаше солен вкус и дъхаше на мускус. Тя го засмука и почувства как той заравя пръсти в косата й, как нежно я окуражава. След малко той я помоли да спре, но разбра, че тя не иска. Наложи се да дръпне главата й и да повдигне лицето й към себе си.

— Ще ме изгълташ ли целия, прекрасна моя?

— Да! — Очите й блестяха от желание.

Той се засмя, изумен от силата на страстта й.

— Честно е да ти върна удоволствието, Аврора. — Нека ти покажа. — Той я хвана за ръката и я накара да седне на леглото така, че краката й да висят надолу. — Легни — каза й и когато тя се подчини, той коленичи и бавно положи краката й върху раменете си.

— Какво правиш? — извика неспокойно тя.

Той не отговори, а зарови лице в мекото гнездо къдри и целуна закръгленото топло хълмче. Тя не изрази протест, а само доволно въздъхна. Той разтвори срамните й устни с двата си палеца и докосна пъпката на удоволствието й с върха на езика си. Чу как тя рязко си пое дъх, и се усмихна. С целия си език започна бавно да ближе кораловите стени на входа на любовната й пещера. Пъхаше език в любовния й канал, отдръпваше го, за да се върне на малката набъбнала пъпка, която най-накрая подложи на сладко мъчение. Аврора не можеше да се сдържа. Стенеше и викаше от удоволствие.

— Ооооох, Валериън, това е прекрасно! Не спирай! Моля те! Моля те, не спирай! Ще умра от удоволствие! Ох! Ох! Ох!

Любовните й сокове потекоха и той нетърпеливо ги погълна.

— Значи ти хареса, малка развратнице — засмя се той, възседна я и влезе в нея. — И това ли ти харесва, скъпоценна моя? — Той толкова силно се тласна напред, че й излязоха сълзи.

— Да! — извика тя. Като чу отговора й, той наложи бесен ритъм. Напред-назад и пак напред-назад. Главата й се мяташе на възглавницата.

— Обхвани ме с крака — каза й той с дрезгав от възбуда глас. Когато тя се подчини, той проникна дори още по-дълбоко в топлата й влажна вътрешност.

Тя го чувстваше вътре в себе си — горещ и пулсиращ. Беше страстен и все пак нежен любовник. Аврора искаше това да продължи вечно.

— Не спирай! — помоли го отново. — Не спирай!

Заливаха я все нови вълни на удоволствие. Заби нокти в гърба му и започна да прави бразди по цялата му дължина. Той нададе стон. Езикът му, с вкуса на нейните сокове, я възбуждаше така, както нищо друго не можеше. Тялото й следваше древния като живота ритъм и се вдигаше, за да го посрещне. Краката й плътно обвиваха кръста му „Ще умра“ — помисли си тя, защото почувства, че започва да губи съзнание. Пред погледа й избухнаха звезди. Удоволствието като че ли я разкъсваше. Извика високо.

Валериън не искаше това да свършва. Тя беше най-вълнуващата жена, която познаваше. Желаеше я по-силно от всички други. Желаеше я така отчаяно, че дори в акта на притежание слабините го боляха от копнеж по нея. Беше на ръба на смъртта, но не му пукаше. Заслужаваше си. Беше готов на всичко, само и само да притежава това невероятно същество, което беше негова съпруга. Като че ли падаше в тъмния космос. Почувства как членът му изригва и любовните му сокове засаждат с живот тайната й градина. Отпусна се тежко върху нея.

Те лежаха един до друг задъхани. Когато най-после сърцата им успокоиха бесния си ритъм, Валериън Хоксуърт взе Аврора в прегръдките си. Завиха се и заспаха.

Събуди ги дискретно почукване на вратата. Чуха гласа на Браун:

— Господарю. Господарю.

— Да, какво има? — отговори сънено графът.

— Минава девет часът, господарю. Ще искате ли вечеря, преди персоналът да се прибере за почивка? — попита го камериерът му.

— Донеси един поднос с каквото се намира в кухнята, а също и шампанско — извика Валериън. — Остави го пред вратата, Браун. Само почукай, за да ни покажеш, че си го донесъл.

— Да, господарю. — Те чуха отдалечаващите се стъпки.

— Мислиш ли, че слугите са шокирани? — зачуди се Аврора.

— Вероятно не са. И защо трябва да бъдат? Това е нашата сватбена нощ, все пак, и ти, графиньо моя, си много вкусна! — Той я целуна бавно и дълбоко. — Мисля, че тази нощ ще го направим повече от два пъти, любима. Искаш ли?

Тя му се усмихна палаво.

— Мисля, че се ненаситен, господарю мой.

— Като теб, мадам — съгласи се спокойно той, наведе се и загриза ухото й. — Но трябва да се задоволиш с мен, Аврора. Няма да приема спокойно факта, че имаш любовници като толкова много други модерни жени.

— Мили Боже, Валериън, за каква ме вземаш? Защо, за Бога, бих искала да имам любовници? Не са ме възпитали така. Жената трябва да бъде вярна на съпруга си, освен ако той не се окаже долно копеле. В такъв случай тя трябва бързо да го отрови и да се превърне във весела вдовица — завърши с дяволита усмивка. Взе ръката му, разтвори пръстите му и започна бавно да ги смуче един по един. Езикът й бавно, с удоволствие се завърташе около всеки един от тях, а после го засмукваше толкова силно, като че ли тя искаше да го погълне.

— Модерните жени — прошепна той, като сгуши глава между двете й кръгли гърди — си вземат любовници и се освобождават от тях, без да се замислят много. Така правят и техните съпрузи. Ако Каландра не беше така студена, сигурно щеше да последва модата и в това отношение.

— Аз не съм като сестра си, както вече може би си забелязал. Нямам нужда от друг мъж в леглото си и няма да имам, докато ти проявяваш такова внимание към мен. По-добре не си вземай любовница, господарю. Освен това аз не искам повече дори да видя Лондон. Харесва ми да живея в „Хоукис Хил“ и ще бъда повече от щастлива, ако мога да остана тук до края на живота си.

Тя свърши с всичките му пръсти и започна да гризе кокалчетата му. Той рязко се завъртя и я притисна под себе си. Целува я, докато тя остана без дъх.

— Малка развратница — обвини я с усмивка.

Тя почувства вече възбудения му член до бедрото си и каза:

— Ти си нетърпелив, Валериън. Не очаквах такава страст от теб.

— Не мога да чакам, скъпоценна — извини се той и влезе в горещата й и влажна вътрешност. — Ще ми простиш ли? — И той започна да се движи.

— Ммм — отговори тя и пак го обви с краката си. — Накарай ме отново да летя, Валериън, и аз ще извиня неприличната ти припряност и липсата ти на финес. Ох! Ох! Даааа!

— Малка кучка! — изстена той. — Не мога да ти се наситя. Не мога!

Когато отново започна да губи контрол над сетивата си, Аврора си помисли, че той е магьосник. Допирът му я възпламеняваше. Твърдото му тяло я възбуждаше. Да си вземе любовник? Мили Боже, дали друг мъж ще може да й достави същото удоволствие? Да достигне също толкова дълбоко в сърцето и в душата й, че тя да бъде обхваната от чувства, които дори не познава? Никога няма да си вземе любовник. Понякога съпрузите са големи глупаци, помисли си тя, когато стигна до върха.

— Ааааах, мили мой! — извика тя.

Той лежеше отгоре й задъхан. Беше толкова сладка и толкова страстна, че сигурно щеше да стане причина за смъртта му. Вдъхна аромата й и въздъхна доволно. Любовница! Ами! Само за един ден тя беше успяла да избие от главата му мисълта за друга жена. Тя се размърда под него и той веднага я освободи от тежестта си.

— Мисля, че бих могъл да те убия заради цялото онова време, през което причиняваше страдания на всички ни с твоята упоритост. — Той взе ръката й и силно я стисна. — Мисля, че се влюбих в теб още през онзи първи ден, когато те видях да излизаш гола от морето. Но реших да не мисля за това. После, когато пристигна в Англия, все ме измъчваше мисълта, че ще се омъжиш за друг и аз няма да те имам. А когато избра Сейнт Джон, исках да го убия!

— Спокойно, Валериън. — Тя легна отгоре му и запуши устата му със своята. — Никога няма да забравя, че егоизмът ми причини на Каландра голямо нещастие и дори нейната смърт. Ще трябва да живея с вината си през целия си живот, макар да се радвам на любовта ти. Всичко ми се струва толкова нечестно. Аз ще бъда щастлива, докато бедната Каландра не позна щастието.

— Значи ме обичаш, както те обичам и аз? — каза той едва чуто.

— Разбира се, че те обичам, глупчо. — Когато сънувах и когато мечтаех, аз винаги виждах твоето лице, а не това на Сейнт Джон. До днес не разбирах защо става така, но сега вече знам, че съм била влюбена в теб, но не съм го признавала заради сестра си. Все пак, не беше правилно да обичам съпруга на Кели. Но мога да обичам лудо собствения си съпруг, Валериън.

На вратата на спалнята дискретно се почука. Гласът на Браун долетя като че ли някъде отдалеч.

— Вечерята е сервирана, Ваше благородие.

А после чуха отдалечаващите се стъпки.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад — увери го тя и добави: — За храна, естествено.

Той се засмя, стана, прекоси стаята, отвори вратата и внесе огромния поднос. Постави го на правоъгълната маса, която беше до една от стените. Хвърли още два пъна в огъня. Пламъците се издигнаха по-нависоко. Взе свещта, която гореше на масата, и запали още няколко от свещите.

— Какво да ти донеса? — попита я.

— А какво има? — отговори му тя с въпрос.

Той махна сребърните похлупаци, които покриваха блюдата, и каза:

— Пресни омари, студено пилешко, аспержи, хляб, сирене, масло и плодове. И шампанско.

— Всичко! — каза тя, изпълнена с нетърпение.

Той напълни чинията й и й я занесе. Тя се беше облегнала на изправената възглавница и скромно беше покрила гърдите си със завивката. Взе чинията от ръцете му и започна да се храни с неутолим апетит. Изяде шест омара и нападна пилешкото. Той напълни и своята чиния и се разположи до нея. Откри, че наново се е възбудил, защото, след като изяде аспержата, тя облиза соса от пръстите си и прокара език по устните си. Той отмести очи и се посвети на поглъщането на дузина омари. Очевидно щеше да има нужда от възстановените си сили.

— Нямаме шампанско! — извика тя. Остави чинията си на пода и тръгна гола към масата, за да налее шампанско в две кристални чаши. Подаде му едната, като първо потопи едното си зърно в искрящата течност и дяволито му се предложи:

— Това по вкуса на Ваше благородие ли е? — запита го невинно.

— Да — отговори той и облиза шампанското от зърното й с усмивка, след което пое чашата си.

Тя отново се настани до него. Двамата чукнаха кристалните чаши една в друга и започнаха бавно да отпиват.

— Прекрасно! — отбеляза тя. — Мислиш ли, че можем да потопим твоя…

— Не! — каза той и се засмя.

— И защо не? — отговори тя. — Нима си го правил преди?

Той поклати глава.

— Не е за препоръчване, Аврора. Знаеш какво ще се случи, ако започнем подобна любовна игра. Из цялото легло ще има омари и шампанско.

— О, добре, Валериън, но някой ден ще трябва да опитаме. Може би ще се изкъпя във вана, пълна с шампанско, а ти ще ме изсушиш с езика си — изкуши го тя.

— Как може момиче, което до вчера беше девствено, да има такива порочни мисли? — попита той.

— Нима на жените не е разрешено да мислят за това? Дори и след като са омъжени? Не е честно! Мъжете със сигурност непрекъснато мислят за това. И могат да го правят, без другите да ги критикуват, още преди да се оженят. И с други жени, след като се оженят.

— Но ние няма да го правим с никой друг, Аврора. Само един с друг. — Изправи се и занесе чиниите до масата. Предложи й мокра хавлия, с която да почисти лицето и ръцете си. — Искаш ли десерт? Готвачът ни е пратил превъзходно грозде и няколко целувки.

— Донеси още шампанско и сами ще си направим десерт — каза му Аврора. — Имам още няколко порочни мисли, които искам да споделя с теб, съпруже мой. Може дори да те убедя да ги приведем в действие — предложи тя.

— Наумила си си да ме убиеш. Нали? Аврора тихо се засмя.

— Само с любов, Валериън, и то само ако и ти ми обещаеш да ме убиеш с любовта си.

Той поклати глава и напълни отново кристалните чаши. Изгарящата страст в тъмносините му очи отговаряше на страстта в нейните.