Брачен договор

Глава 13

Англия, 1762

— Ще трябва да напуснете „Хоукис Хил“ за известно време — каза старата графиня на Валериън и Аврора. — Скандалът е съвсем пресен. Ако останете тук да се храните с клюките, няма да умрете от глад.

— Само защото никой не се отби на Коледа… — поде графът, но баба му го прекъсна, като махна с ръка.

— Хората се отбиват на Коледа дори в къщи, които са в траур — обясни Мери Роуз Хоксуърт. — Но не се отбиха в „Хоукис Хил“ заради неприличната бързина, с която се ожени за Аврора. Очевидната липса на добри маниери, която показахте, като не зачетохте паметта на Каландра, се счита за скандална и шокираща. Ще ми е необходимо време, за да залича тази представа. Не мога да го направя, докато вие двамата сте тук, пред очите на съседите.

— Пет пари не давам за мнението на съседите — каза Валериън с нотка, която не търпеше възражение.

Аврора се засмя на упорството на съпруга си.

— Но аз давам — каза тя. — А и теб трябва да те интересува. Ако съседите продължават да ни отбягват и бъдем отлъчени от тукашното общество, с кого децата ни ще играят и ще общуват, когато пораснат? И как ще успеем да ги оженим, когато му дойде времето? С годините истината все повече ще се изкривява и хорските приказки ще станат по-лоши. А сега можем да овладеем положението. Ако не го направим, клюките ще се разнесат и извън графството. Не, мили мой, баба ти е права. Трябва да заминем. Така на клюките ще бъде сложен край и истината ще излезе наяве.

Той погледна мрачно двете жени, но те не трепнаха. Всъщност като че ли и двете се забавляваха.

— О, добре — съгласи се най-накрая той. — Но не съм щастлив от факта, че група празноглави кудкудякащи кокошки може да ми причини неудобство. Предполагам, че можем да отворим къщата в Лондон и да останем там няколко месеца.

— Отлична идея — каза баба му. — Все още не си поднесъл поздравленията си на краля. Дядо ти умря почти по едно и също време със стария крал, а после ти замина, за да доведеш булката си. А после Каландра беше бременна, така че пропусна и сватбата на краля, и коронацията му. Мисля, че ще е добре известно време да останете в Лондон.

— Ще се срещнем ли с краля и кралицата? — попита Аврора.

— Разбира се, дете — увери я старата графиня. — Някога бях приятелка с майката на граф Бът и го познавам още от дете. Валериън също се е срещал с него. Мисля, че му продаде храна за неговите говеда, нали така, момчето ми?

— Да, преди около три години.

— Графът заема много високо обществено положение — продължи старицата. — Беше частен учител на краля и много близък с кралицата майка, поне така са ми казвали. Съвсем сигурно ще успее да ви издейства да бъдете представени на Негово величество. Ще му пиша утре.

— Трябва да ми кажете колко слуги ще бъдат необходими, за да управляваме „Фарминстър Хаус“ — каза Аврора. Двете жени доближиха глави и се разбъбриха, за голямо съжаление на графа.

Той не искаше да заминава за Лондон. Беше готов да се обзаложи, че и Аврора не желае това. Тя просто се тревожеше за положението, което заемаха в околността. Дявол да ги вземе любопитните му съседи! Какво можеха да знаят те за нещастието му или за това на Каландра, през месеците на техния брак? И със сигурност не знаеха, че Аврора е годеницата, за която трябваше да се ожени, а не нейната сестра. Баба му, с помощта на лейди Елзи и Сейнт Джон, щеше да успее да изясни всичко. Но трябваше да мине време.

— Ще се върнем вкъщи на първи май — каза той на двете жени.

— Не ми даваш много време, нали, Валериън? — каза баба му. — Но мисля, че дотогава ще съм успяла да залича повечето от греховете ви и да премахна впечатлението, че Аврора е твоя невинна жертва. Да, първи май ще бъде удобен момент за вашето завръщане. — Тя се засмя при силния гняв, изписал се на красивото му лице.

На следващия ден изпратиха съобщения до граф Бът и „Фарминстър Хаус“. Куфарите бяха стегнати. Товарната кола беше пълна догоре с неща, които щяха да им бъдат необходими при престоя им в Лондон. Графът и графинята щяха да пътуват в отделна карета. Слугите също щяха да пътуват самостоятелно. С тях щяха да пътуват и няколко ездитни коня, така че Валериън и Аврора да могат понякога да яздят. Вече бяха изпратили напред ездач, който да се погрижи за удобствата им в хановете. Щяха да имат въоръжена охрана, която да ги предпазва от разбойници по пътищата.

— Постъпи много добре, като ме подкрепи — каза старата графиня на Аврора вечерта преди тяхното заминаване.

Младата жена горчиво се усмихна.

— Колко добре ме познавате, бабо — отговори тя. — Да, бих предпочела да остана тук, но знам, че ако искаме да поправим опетнената си репутация, трябва известно време да останем в Лондон. Тук има хора, които познаваха Кели. Ако съм честна пред себе си, трябва да призная, че имат право да се учудват на бързата смяна на графините. — Тя се засмя. — Ако не признаем това, ще затънем дори още по-надълбоко.

— Бъди винаги честна — съгласи се с нея старата графиня. — Но също така и умна, детето ми. Нужно е само да кажеш, че сестра ти е починала при раждане и че когато Валериън научил, че ти си годеницата, за която е трябвало да се ожени, е побързал да те хване, преди отново да му избягаш. Кажи го с усмивка на уста, направи го да звучи като интересна новина. Разбира се, ще има хора, които ще бъдат шокирани. Но повечето членове на висшето общество ще го приемат с весело намигване. Чували са и по-компрометиращи истории. И няма да намерят нищо лошо в това, докато ти и съпругът ти се обичате. Ще те приемат с готовност. Негово величество също ще те приеме. Забавлявайте се няколко месеца и се върнете в „Хоукис Хил“. Сигурна съм, че дотогава ще е станал нов скандал, който да заглуши вашия. — Тя целуна Аврора и по двете бузи. — О, ще ми липсваш, мое мило дете!

— Ела с нас! — помоли я Аврора.

Старата графиня се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Не. Трябва да остана тук, за да поправя нещата, да подготвя почвата за вашето завръщане. Освен това време е да прекарате медения си месец, нали? Не е редно бабите да заминават на меден месец с внуците си — засмя се тя.

На следващата сутрин тя им махна за довиждане със смела усмивка на устните, макар да знаеше, че без тях къщата ще е пуста, а тя — самотна.

Пътуването до Лондон беше спокойно. Пътищата бяха сухи, за изненада на всички. Стаите, в които нощуваха по пътя, бяха удобни. Най-после в далечината видяха покривите и кулите на града, които се издигаха в жълто-сивата мъгла, образуваща се над Лондон през студените месеци — резултат от горящите въглени във всяка къща. Каретите и товарната кола влязоха в „Гроувнър Скуеър“ и спряха пред „Фарминстър Хаус“. Почти незабавно с тяхното спиране, вратите на имението се отвориха и цяла колона лакеи се спуснаха да им помагат с разтоварването на багажа.

— Добре дошли отново в Лондон, Ваше благородие. Поздравяваме ви за женитбата — каза Манърс, икономът, и се поклони изискано. — Поздравяваме с добре дошла и Нейно благородие. — И той се поклони и пред Аврора.

— Нашите благодарности — отговори графът с усмивка. — Готова ли е вечерята? Аз и Нейно благородие бихме искали да хапнем нещо, преди да си легнем. Денят беше дълъг, а пътуването — уморително.

— Веднага, господарю. През последните два дни пристигнаха съобщения за вас.

— Изпълнихте ли нарежданията ми? — попита графът.

— Разбира се, господарю — отговори Манърс с тон, който даваше да се разбере, че е леко обиден от въпроса на господаря си. — Да ви донеса ли съобщенията?

Графът кимна.

— Да, моля — каза той и се обърна към Аврора: — Имам изненада за теб. Почакай само миг. — Обърна се, без да дочака отговора й, и взе съобщенията от сребърната табла, която икономът му подаде. — Бът — каза й той, като видя печата на първия плик. Счупи печата, отвори писмото и бързо прегледа съдържанието му. — Граф Бът ни поздравява с добре дошли в Лондон. Ще ни уреди среща с техни величества. — Остави листа хартия настрана и вдигна следващото писмо. — Това е адресирано до теб.

Аврора счупи восъчния печат и отвори писмото.

— О, Господи! — възкликна тя. — То е от Трехърн за Кели. Той не знае за смъртта й и иска да се отбие да я види.

— Как бих искал да можехме да му уредим среща с нея! — въздъхна Валериън.

— Какво да правя? Никак не е забавно, Валериън!

— Ще изпратя един от лакеите до къщата на Трехърн, за да му каже, че графинята ще го приеме утре сутринта. Точно така щеше да постъпи Кели. Тя нямаше да си направи труд да пише — отбеляза графът.

— И когато той пристигне? — попита Аврора.

— Ще го приемем двамата — обясни съпругът й — и ще му обясним какво е положението. Трехърн ще е съобщил на цялото лондонско общество за пристигането ни още преди утрото да е настъпило. Откъде е успял да научи, че пристигаме? — зачуди се Валериън. — Трябва да запомня, че искам да му задам този въпрос.

— Най-вероятно някои от неговите слуги има приятел сред нашите — отбеляза Аврора. — Е, къде е изненадата, която си ми приготвил?

Той се засмя и бързо я целуна по устата.

— Винаги си била ненаситна — заяде се той, обърна се към иконома и каза: — Изпрати съобщение на лорд Трехърн, че ще го приемем утре сутринта в единайсет часа. — Без да дочака отговор, хвана съпругата си под ръка и я поведе към втория етаж. — Знам, че изпитваш остра болка, като видиш принадлежностите на сестра си, затова ремонтирах и обзаведох наново нейните стаи — каза той и отвори вратите към апартамента, заеман преди от Каландра.

Като влезе вътре, Аврора изпита такова задоволство, че по детски плесна с ръце. Стаите бяха променени. Бяха облицовани с дърво в жълто-кремав цвят. Над дървената ламперия стените бяха боядисани в прасковен цвят и украсени с нарисувани колибри и пеперуди. Само стенописът на тавана беше останал същият, но Аврора нямаше нищо против. Винаги беше смятала изрисуваната на тавана Венера, обкръжена от своите купидончета, за прекрасна. Мебелите бяха от полиран махагон и облицовани в златиста коприна и кадифе. Полилеят, поставените по стените свещници и канделабърът бяха от блестящ уотърфордски кристал. Прозорците бяха украсени с пердета от кадифе, завързани със златисти панделки. Подът беше излъскан до блясък и полиран. Част от него беше покрита с великолепен персийски килим в златно и синьо.

Аврора побърза да влезе в спалнята си и въздъхна от удоволствие. Тук стените бяха тапицирани със златиста коприна, украсена със златни и кремави пеперуди и бели лилии, чиито тесни листа бяха наситено зелени. Дървените части на мебелите бяха в златисто-кремав цвят. Таванът представляваше синьо небе, по което плаваха розови, бледолилави и бели облаци. От двете страни на небето бяха изрисувани пълни купидончета. Пердетата бяха в синия цвят на южните морета и завързани със златни панделки.

Имаше и махагонов шкаф в стил „Чипъндейл“, над който беше окачено украсено с дърворезба огледало също в стил „Чипъндейл“. В нишата, която се образуваше до прозореца, беше поставен диван, тапициран в същия син цвят като пердетата. Леглото, което се намираше точно срещу камината, беше също от магазина на мистър „Чипъндейл“. Беше богато украсено с дърворезба. Кувертюрата беше от златисто-кремава коприна. От двете страни на леглото бяха поставени малки махагонови нощни масички, на които стояха сребърни свещници. Близо до вратата, която водеше към стаята за дрехи и преобличане, имаше високо огледало в подвижна рамка. В стаята имаше и красива махагонова маса и две кресла със странични облегалки за главата, тапицирани с коприна на широки кремави и морскосини райета. Аврора щастлива се завъртя и каза на съпруга си:

— Как успя да постигнеш това чудо, Валериън? Изцяло си променил всичко! О, ще бъда много щастлива тук!

— Подозирам, че на места боята може още да е влажна — каза графът с усмивка. — Когато изпратих на Манърс съобщение, че пристигаме, изпратих и нареждане тези стаи да бъдат незабавно пребоядисани и обзаведени наново. Не исках да бъдеш нещастна, мила.

— О, Валериън, била съм толкова глупава! — възкликна Аврора.

— И двамата бяхме доста глупави — съгласи се той. — Но сме по-щастливи от много други хора, защото ни беше дадена втора възможност. Нека се възползваме от нея, Аврора. Обещавам ти, че тези няколко месеца изгнаничество ще бъдат добри за нас. После ще се върнем в „Хоукис Хил“ и ще бъдем по-щастливи от всякога.

Тя се хвърли в прегръдките му, обви врата му с ръце и страстно го целуна.

— Не обичам да пътувам — прошепна тя. — В тези малки ханове никога не оставаш напълно насаме. Слугите непрекъснато нахълтват в стаята ти. Винаги дават различни стаи на съпрузите. Струва ми се, че мина цяла вечност от последния път, когато бяхме заедно. — Тя подканящо загриза долната част на ухото му. — Липсва ми нашето гушкане. — И започна да разкопчава копчетата на жилетката му.

— Мадам, вие показвате абсолютна липса на благоприличие и скромност — скара й се той нежно, а пръстите му вече развързваха копринените вързалки на роклята й. — Вечерята е почти готова. — С дълбока въздишка той сгуши главата си между двете й съвършено кръгли гърди.

— Гладен ли си? — попита го тя.

— Да — отговори той. Положи я по гръб на леглото и се отпусна отгоре й. Съблече роклята й и жадно засмука зърната й. — Ммм — прошепна той. — Най-прекрасният ордьовър, мадам. Искам още! — И продължи да ближе и смуче зърната й.

От салона, който водеше към спалнята, се дочу дискретно покашляне. Чуха Сали да казва:

— Манърс каза да ви предам, че вечерята е сервирана, Ваши благородия. Да му кажа ли, че ще слезете долу?

— Проклятие! — недоволно изруга графът.

Аврора се засмя, очите й блестяха дяволито. Тя като че ли му се присмиваше за неудобството, в което беше изпаднал.

— Веднага ще слезем за вечеря — извика Валериън на камериерката.

Сали побърза да излезе от салона.

— Негово благородие каза, че ще слязат долу — извести тя иконома. После понижи глас: — Те отново го правеха — сподели тя с него. — Мис Каландра, предишната графиня, не искаше много да… да…

— Прави любов? — помогна й икономът. Думите му прозвучаха доста сухо.

— Да — съгласи се Сали, — точно това имах предвид. Не искаше близостта на графа. Но той и мис Аврора едва успяват да сдържат ръцете си, за да не се докосват непрекъснато. Правят го през цялото време, наистина. В „Хоукис Хил“ всички слуги само за това говореха. Направо е скандално!

— Едва ли е скандално съпругът и съпругата да се обичат, Сали. Във „Фарминстър Хаус“ ние не говорим за господарите си — каза икономът. В гласа му се долавяше силно неодобрение. — Изненадан съм, че мистър Питърс ви е позволил такава свобода. Аз не бих. Хайде, отивай да си изпълняваш задълженията, момиче. И кажи на Марта, че искам да я видя по-късно тази вечер, когато приключи със задълженията си.

— Да, мистър Манърс — каза Сали и побърза да излезе от кухнята. — Дърт козел! — мърмореше си тя под носа.

Икономът гледаше след нея и си мислеше, че тя е типична сплетница. Беше го разбрал още миналия път, когато тя беше в къщата. Новата графиня не приличаше на жена, която би понасяла такова момиче, но то идваше от Сейнт Тимъти, като нея самата, и може би затова графинята проявяваше търпимост. Икономът чу стъпките на господарите си и се опомни. Посрещна графа и графинята още на стълбището. Косата на Нейно благородие беше малко разбъркана. Бузите й бяха приятно поруменели. Манърс си спомни думите на Сали. Но графът беше по-щастлив от всякога и икономът си помисли, че единствено това има значение.

На следващата сутрин, точно в единайсет часа, икономът отвори входната врата за лорд Чарлз Трехърн. Фракът на лорд Трехърн беше с дълга, прилична на лястовича, опашка. Той носеше висока перука, върху която беше кацнала триъгълна шапка.

— Добро утро, лорде — каза Манърс.

— Идвам на посещение при графинята — каза Трехърн.

— Последвайте ме — отговори икономът. Искаше му се да може да зърне лицето на това конте, когато разбере, че графиня Фарминстър не е онази графиня, която той очаква да види. Щеше да подслушва на вратата, след като обяви идването на лорд Трехърн.

— Роди ли се вече така желаният наследник? — попита Трехърн, докато минаваха през всекидневната, която се използваше само сутрин.

— Със съжаление трябва да кажа, че Нейно благородие не успя да износи детето — отговори студено икономът.

— И Хоксуърт й е позволил да се върне в Лондон? — запита Трехърн. Беше изумен. — Мисля, че е решил да я позабавлява малко, преди да опитат отново, а, Манърс?

Икономът не обърна внимание на фамилиарността, с която лорд Трехърн се обърна към него. Отвори вратата на салона и каза:

— Лорд Трехърн, Ваше благородие.

Трехърн бързо мина покрай иконома и влезе в стаята.

— Каландра, mon ange — започна прочувствено да говори той, но думите заглъхнаха на устните му. На лицето му беше изписана силна изненада.

Манърс затвори вратата след него, огледа се, за да се увери, че наоколо няма никой, и застана до вратата, за да чуе какво се говори вътре.

Чарлз Трехърн изумено възкликна. Пред него стоеше графът фермер, както той наричаше Валериън Хоксуърт зад гърба му, а до него — сестрата на Каландра, Аврора с хапливия език.

— Къде е Каландра? — попита ги той. — Казаха ми, че графиня Фарминстър ще ме приеме тази сутрин. Мили Боже, Хоксуърт, не проявяваш ревност, нали? Нима си забранил на Каландра моята забавна компания? Нима не си намерил някоя жертва в провинцията, на която да пробуташ Аврора, та се каниш да я дадеш на мен? Каландра винаги е казвала, че много ще си подхождаме.

— Не бих се омъжила за теб, Трехърн, дори да беше последният жив мъж на тази земя — каза му остро Аврора. — Освен това вече съм омъжена. Ти пожела да видиш графиня Фарминстър. Е, тя е пред теб. Какво мога да направя за теб? Валериън, мили мой, уиски за Трехърн, моля те. Струва ми се малко жълтозелен.

Чарлз Трехърн драматично се отпусна на тапицирания със сатен диван.

— Къде е Каландра? — отново попита той. — Какво сте направили с нея?

Графът пъхна чаша уиски в ръката на госта си и седна срещу него. Аврора се настани до учудения Трехърн.

— Каландра почина по време на раждането, Чарлз — каза тя тихо. — Детето беше неправилно разположено. Тя не успя да се справи. Докторът се опита по хирургически път да спаси бебето, но то вече беше мъртво. Задушило се с пъпната връв. Беше момиче.

— Кога се случи това? — попита Трехърн.

— В последния ден на месец октомври — каза графът.

— И ти си се оженил за Аврора?! — дори лорд Трехърн, който не се изненадваше лесно, беше шокиран. — Кога?

— На четвърти ноември — отговори спокойно Хоксуърт.

— Мили Боже, Хоксуърт! — възкликна лорд Трехърн. — Та ти скандализираш дори мен! Със сигурност никога не съм те смятал способен на такова нещо. Вярно, че ти и Каландра не изпитвахте никакви чувства един към друг, но това не е необичайно за браковете на хората с нашето положение. Та съпругата ти още не е била изстинала в гроба, когато си се оженил за сестра й! Това е шокиращо! Направо шокиращо!

Трехърн изпи уискито си на една глътка и подаде чашата си, за да я напълнят отново. Аврора стана, за да изпълни мълчаливата му молба. Лордът изпитваше такава мъка, че почти беше легнал на дивана.

— Да не би да изпаднеш в пристъп на истерия, Трехърн? — запита го тя и му напълни кристалната чаша с уиски. — О, моля те, обясни му, Валериън. В противен случай, той ще си състави погрешно впечатление и нашата репутация отново ще пострада.

— Всичко е наистина много просто, Трехърн — поде графът. — Каландра не беше наследничката на Сейнт Тимъти. Тя не е родена Кимбърли, а Спенсър. Била доведена дъщеря на Робърт Кимбърли, но много искала да бъде графиня, докато Аврора, истинската дъщеря, въобще не искала. И тъй като двете момичета имали едно и също първо име, Шарлот, те решили да си разменят местата. Каландра също е живяла почти цял живот на Сейнт Тимъти. Нямало да бъде трудно за нея да изиграе ролята на сестра си.

— Не си искала да бъдеш графиня!? — бедният лорд Трехърн изпадна в още по-силно недоумение. Нима на света съществуваше момиче, което не иска да бъде графиня?!

— Всъщност — осветли го Аврора — не исках да се омъжа за непознат за мен човек. Ако Валериън беше останал на Сейнт Тимъти, за да ме ухажва, всичко щеше да е различно. — Тя се обърна и се усмихна на съпруга си.

— Разбира се, че щеше да е различно — отговори той и й се усмихна в отговор. — Но вие дори не ми дадохте шанс. И така, убеден, че Каландра е моята годеница, аз се ожених за нея. И дори ти, Трехърн, ще признаеш, че резултатът беше катастрофален. Каландра обичаше богатството и положението ми. А също и развлеченията. Но не обичаше мен.

— Но нали нямаше нужда да те обича — прекъсна го Трехърн, — стига да ти родеше наследници, Хоксуърт? Колко съпруги, все пак, обичат съпрузите си? О, някои може и истински да ги обичат, други се преструват на влюбени, но повечето жени от нашата класа ненавиждат силно съпрузите си. Женим се заради земята и властта, а не по любов. Дълг на жената е да даде деца на съпруга си, и то деца, които наистина да са негови. Само тогава тя е свободна да преследва собствените си развлечения. И как, за Бога, успя да разкриеш измамата? Графът обясни.

— Но защо тази скандална припряност да се ожениш отново? — попита лорд Трехърн, когато графът завърши разказа си. — Аврора щеше да ти е подръка, докато е в Англия. Нима мислеше, че тя ще ти избяга?

Графът се засмя.

— Тя се опита — отговори той. — Но по-важно беше това, че беше сгодена за братовчед ми Сейнт Джон. Беше решила, че е лудо влюбена в него и че ще се омъжи за него и за никой друг.

— Е, аз наистина съм привързана към Сейнт Джон — отговори дяволито Аврора. — Той наистина е чаровен, Трехърн. Срещал ли си го някога? Мисля, че двамата ще се забавлявате страхотно. Може и да дойде в Лондон, за да си намери съпруга. Не притежава титла, но е богат. Имението му е великолепно. Мисля да го оставя на твоята опека. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Мили Боже! — възкликна отново Трехърн.

— Е, както ми каза старата графиня, още от деца Валериън и Сейнт Джон си съперничели за всичко. Не мисля, че съпругът ми щеше да е доволен, ако Сейнт Джон му беше откраднал годеницата, Трехърн. В Лондон аз не познавам никого, освен теб. А ти познаваш всички важни личности, нали, Трехърн — поласка го Аврора.

— Вярно е, вярно е — призна сухо Трехърн, а после каза: — И така, Хоксуърт, ти си се оженил за Аврора, за да й попречиш да избяга с братовчед ти, а и за да пипнеш Сейнт Тимъти. Поведението ти е скандално, но напълно обяснимо при тези обстоятелства. И тъй като нито един от двама ви не обича Лондон и живота, който се води тук, подозирам, че ще останете, докато утихне скандалът в провинцията. Мъдро сте постъпили.

— О, Трехърн! — ентусиазирано възкликна Аврора. — Много се радвам, че проявяваш разбиране и че ще ни помогнеш! Кели беше права. Ти наистина си прекрасен човек! Знам, че приятелството ти означаваше много за бедната ми сестра.

— Наистина ли? — Гласът на Трехърн потрепера. — Тя беше такова красиво момиче. Имаше собствен стил и беше много елегантна. Вярвам, че ако й се дадеше възможност, щеше да стане една от най-добрите лондонски домакини.

— О, да. — Аврора беше съгласна с него. — Кели беше много умна, когато нещата опираха до социални контакти.

— Наистина! — Трехърн се обърна към графа: — Направихте ли постъпки да се срещнете с техни величества? Кралицата е великолепна. Приятна, искрена, може би малко обикновена за моя вкус, но кралят я обожава. Тя напълно отговаря на неговия вкус, страхувам се. Когато пристъпва в двора, човек трябва много да внимава. Владетелите не приличат на двамата преди тях. Сега управлява моралността.

— Граф Бът ни е уредил среща с техни величества — отговори графът.

— Бът? Е, Хоксуърт, изненадваш ме. Бът е по-скоро близък с краля, а не с кралицата. Откъде, за Бога, познаваш Бът? Той не е вътрешен човек. Партията на вигите никак не го обича. Торите са на негова страна, но също не го обичат.

— Неговата майка и моята баба се познават — отговори графът на въпроса на Трехърн. — Преди няколко години му продадох храна за неговите говеда. Познаваме се бегло. Всъщност връзките на баба ми направиха възможна уговорката с него — призна Валериън.

Лорд Трехърн кимна.

— Човек използва връзките си винаги, когато може — съгласи се той. — Не разчитайте обаче прекалено на граф Бът. Не е вероятно властта му да трае дълго.

— Той остави празната си кристална чаша и се изправи. — Наистина трябва да тръгвам. Имам среща с приятели в „Будълс“.

— „Будълс“! — Графът любопитно вдигна поглед.

— Нов клуб — обясни Трехърн. — Намира се на „Сейнт Джеймс стрийт“. Храната е превъзходна, а облозите са истинска спортна страст. Ще трябва да станете негов член, дори да останете в Лондон за съвсем кратко време, Хоксуърт. Аз ще ви помогна. Има много джентълмени като вас, от провинцията, които членуват в него. — Той взе триъгълната си шапка и я постави на главата си.

Аврора се изправи и подаде ръката си на лорд Трехърн.

— Наистина сте щедър. Знам, че Валериън ще оцени вашата щедрост, нали, мили мой?

— О… да — отговори графът и се насили да се усмихне.

Лорд Трехърн целуна ръка на Аврора.

— Макар и да съм дълбоко съкрушен от новината за смъртта на Каландра, съм много радостен от това, че сме приятели, Аврора. — И той й се усмихна широко.

И двамата изпратиха лорд Трехърн до фоайето. Манърс отвори входната врата. Лорд Трехърн се поклони, изпрати въздушна целувка на Аврора и си тръгна. Очевидно беше, че бърза да разпространи току-що научените новини.

Валериън Хоксуърт се обърна към съпругата си:

— Ти си необикновена! — възхити й се той. — Сбъркала си призванието си, Аврора. От теб би излязла превъзходна актриса.

— Но актрисите нямат общественото положение на графините — отговори му тя.

— Мислех, че не искаш да бъдеш графиня — заяде се той, когато се върнаха в салона.

— Промених решението си — отговори тя спокойно. — Искам да бъда графиня и, преди всичко, твоя съпруга, Валериън.

— Понякога ми се иска да те удуша. Беше прекалено добра с Трехърн, мила моя. Как успя да се държиш така мило? Той наистина е отвратителен жабок.

— Но жабок, който разнася клюки. И затова предпочитам да бъде наш приятел, а не наш враг, Валериън. Казах истината, когато твърдях, че познава всички важни личности. Кели веднага го е прозряла и затова беше залепнала за него. Защото той беше билетът й към височините, които така силно я мамеха. Той ще предаде с умерен хумор нашата история. Някои ще бъдат шокирани, но повечето, както мъдро отбеляза баба ти, ще се забавляват. Ще се усмихват, когато разберат как си бързал да си осигуриш зестрата ми. Щом Трехърн е на наша страна, в Лондон няма да има скандал.

— Но ние искаме да живеем в „Хоукис Хил“, а там вече стана скандал — отбеляза графът.

— Той ще бъде временен, мили мой — увери го тя. — Съвсем скоро ще избухне нов. Не забравяй, че Сейнт Джон все още е ерген. Само Господ знае в каква каша ще се забърка той още преди пролетта да е дошла — каза тя със смях.

Глава 14

Граф Бът даваше бал, на който щеше да представи Валериън и Аврора на техни величества.

— Твоята екстравагантност ще ми причини сърдечен удар — простена графът, като видя балната рокля на Аврора. — Не си по-добра от сестра си, страхувам се. Ще ме принудиш да се разоря.

— О, глупости, господарю мой! — сряза го остро тя. — Ти си богат, а и моята зестра те направи още по-богат. Сигурна съм, че не искаш да изглеждам като доячка, когато ме представят на техни величества.

— Бих предпочел да купя една първокласна юница с парите, които струва роклята ти — изръмжа недоволно той.

— Глупости! — пак го сряза тя. — А видя ли балните ми обувки, Валериън? — И тя протегна крака си, за да се наслади на копринените й обувки, които бяха украсени с по един диамант.

— Истински ли е? — попита той, вече скандализиран.

— Разбира се — отговори спокойно тя. — Сигурна съм, че не очакваш от мен да нося фалшиви бижута. Одобряваш ли дължината на роклята ми? По последната мода е, с нея се танцува удобно.

— Наистина — отбеляза той. Роклята стигаше до глезена. Усмихна се. Тя изглеждаше превъзходно. Роклята й беше от сатен в бледолилав цвят, фустата беше кремава, с избродирани сини, бледолилави и розови цветя, които имаха светлозелени дръжки и листа. Овалното деколте беше украсено с нежна сребриста дантела и копринени панделки, прикрепени с малки перли. Горнището беше украсено отгоре до долу с панделки в два реда — нещо, което беше известно като echelle. Долу ръкавите бяха стеснени и украсени с дантела.

— Ще завъртиш главите на всички, Аврора. — Думите му бяха признание, че одобрява облеклото й. — Помни, че съм ревнив, поне що се отнася до теб, любима.

— Аз също мога да бъда ревнива — отговори му тя, обхождайки с очи фигурата му. Беше невероятно красив. Заради официалния случай беше обул панталони от кремав сатен със сребърни катарами на коленете. Чорапите му бяха копринени, а също и ризата. Жилетката на райета в черно, златножълто и кремаво, а жакетът — от бледолилав сатен, за да подхожда на нейната рокля. Катарамите на балните му обувки бяха украсени с бижута.

— Истински ли са? — пошегува се тя.

— Разбира се — отговори той също с шега. — Сигурен съм, че не очакваш от мен да нося фалшиви бижута. — Извади от джоба си кутийка, покрита с кадифе. — Тези са за теб, Аврора.

Тя я отвори и видя чифт перлени обеци и перлена огърлица, от която надолу висеше изящен златен кръст.

— Прекрасни са! — възкликна. Подаде кутийката на Марта, която й се усмихваше, за да й покаже, че е доволна от вида й. Аврора си сложи обеците, вдигна огърлицата и му я подаде. — Ще ми я сложиш ли?

Той се подчини и каза:

— Трезорът на семейство Хоксуърт е пълен с бижута и всички са твои, Аврора. Повечето от тях обаче са старомодни. И прекалено пищни, според мен. Купих тези специално за теб. Готово, хайде, обърни се да те видя.

Тя се обърна с лице към него и го попита:

— А на Кели купува ли бижута?

— Не — каза той тихо.

— И двамата изглеждате великолепно! — каза Марта радостно. Думите й помогнаха да изчезне неловкостта, която двамата съпрузи изведнъж изпитаха. — Ваше благородие, припомнете си добрите си маниери — предупреди тя Аврора. — Тази вечер ще се срещнете с нашите крал и кралица.

— Да, Марта — отговори графинята и тримата се засмяха.

Балът щеше да се състои в двореца „Сейнт Джеймс“. Много от техните съседи също щяха да отидат на бала. Каретата им се подреди в колоната от превозни средства, която напредваше към двореца. Аврора се чувстваше така, като че ли в стомаха й бяха намерили убежище цяла колония пеперуди. Малкото балове, на които беше присъствала преди, със сигурност щяха да бледнеят пред този. И не познаваше никого. Ами ако кралят и кралицата не я харесаха? Валериън Хоксуърт забеляза как пребледня съпругата му. Той нежно стисна ръката й.

— Те също са хора. Млада новобрачна двойка точно като нас — успокои я той.

— Срещал ли си се с краля?

— Не. Не се движим в едни и същи кръгове, защото аз съм провинциален джентълмен, както знаеш. Чух обаче, че кралят много се интересува от земеделие.

— А Трехърн каза, че кралицата е съвсем обикновено момиче — отбеляза Аврора.

— Те са наши господари и ще ги поздравим с уважение. Ще изразим също така привързаността си — отговори графът.

Каретата им спря пред двореца „Сейнт Джеймс“.

Те слязоха и се подредиха в колоната елегантни дами и джентълмени, които се изкачваха по широкото стълбище. Най-после стигнаха до вратата на впечатляващата с великолепието си бална зала. Графът прошепна нещо в ухото на облечения в ливрея майордом и той гръмогласно извика:

— Негово благородие, дукът на Фарминстър и Нейно благородие, дукесата на Фарминстър.

Когато влязоха в залата, Аврора се запита дали въобще някой е чул майордома. Шумът, който произвеждаха няколкостотин бъбрещи гости, беше невероятен. Тя се огледа и изпадна в паника. По-добре да не бяха идвали. Не виждаше нито едно познато лице. Бяха сред море от непознати. Здраво стисна ръката на Валериън. Надяваше се, че не личи колко е неспокойна.

— Хоксуърт! Боже мой, Хоксуърт! — Към тях си пробиваше път приятен на вид джентълмен.

— Мотли — отговори графът. Обърна се към Аврора и каза: — Мила, това е лорд Робърт Мотли. Мотли, съпругата ми. Лейди Аврора Хоксуърт.

Лорд Мотли учтиво се поклони и целуна ръка на Аврора.

— Ваше благородие — каза той, — за мен е чест. — Преди Аврора да каже нещо, той се обърна към Валериън: — Какво правиш тук, Валериън? Знам, че ненавиждаш Лондон и лондонското общество.

— Наистина го ненавиждам — засмя се графът. — Но миналата есен не успях да поднеса поздравленията си на краля за женитбата му. Не присъствах и на коронацията му. Чувствам, че е мой дълг да го сторя сега.

— Ще го харесаш, Хоксуърт — каза лорд Мотли с блясък в очите. После снижи глас: — Ние го наричаме „фермерът Джордж“, защото обича всичко, свързано с живота в провинцията. Кралицата също. Двамата много си подхождат. Мълвата гласи, макар още да не е потвърдена официално, че кралицата очаква дете. Талията й обаче е все така стройна, като в деня на сватбата. Кой знае дали има и зрънце истина в клюката! Кой ще се погрижи да бъдете представени на техни величества?

— Граф Бът.

— Бът? Е, Хоксуърт, имаш връзки доста нависоко. Не предполагах това. Не се доверявай на Бът. Влиянието, което има в двора, няма да е вечно, защото вигите го ненавиждат Страхувам се, че го бива само да урежда срещи с краля.

— Аврора, mon ange, изглеждаш божествено! — чу тя лорд Трехърн да шепне в ухото й. Миг след това той застана пред тях. — Здравей, Мотли! Как си? Все още ли си търсиш съпруга? Тази вечер няма подходящи момичета за баронет със скромни средства като теб — ухили се лорд Трехърн. — Обзалагам се обаче, че Аврора познава някое сладко провинциално момиченце от добро потекло, което може да ти роди деца.

Лорд Мотли им се поклони сковано и се отдалечи.

— Трехърн, езикът ти прилича на ръждясал нож — каза Аврора. — Не само че реже, ами след него остава и инфекция. Какво, за Бога, имаш против бедния лорд Мотли?

— Отегчителен е — каза без заобикалки Трехърн. — Заедно ли ходехте на училище, Хоксуърт?

Графът кимна развеселен. Робърт Мотли беше добродушен човек, но Трехърн беше прав. Беше досаден. Трехърн не обичаше компанията на скучни хора.

— А ти забавлява ли се, докато разказва на всички в Лондон колко скандално сме се държали двамата с Аврора? — леко подигравателно попита той.

— Разказах само на хората, които имат значение — отговори Трехърн леко обиден. — Не е хубаво клюките да се разказват на всички, мили мой приятелю. Мислех, че това ви е известно. Представихте ли се вече на Бът?

— Току-що пристигнахме. Още не съм го открил, толкова много хора има тук — отговори графът.

— Няма и да го откриете. Той е в Синята стая с техни величества. Там се представят новопристигналите. Елате, ще ви покажа къде е. — И той бързо си запробива път през тълпата.

Те го последваха. Очите на Аврора жадно разглеждаха всичко наоколо. Балната зала беше великолепна. В свещниците имаше инкрустирано истинско злато, а стените бяха украсени с романтични рисунки. На тавана бяха изобразени богини с огромни гърди и полуголи богове. Рисунките бяха обградени със злато и сребро. Кристалните полилеи блестяха. Горяха безброй свещи от пчелен восък и в стаята беше много светло. До стените бяха поставени дървени столове, украсени с инкрустации от чисто злато, и дивани, тапицирани с червено кадифе. В един от ъглите беше издигнат подиум за музикантите. Всички бяха красиво облечени. „Кели щеше да бъде очарована от всичко тук — помисли си Аврора, — а единственото, което искам аз, е да се върна у дома в «Хоукис Хил». Не обичам Лондон. Той е прекалено голям и шумен град.“

Излязоха от балната зала и последваха лорд Трехърн в една от богатите на картини галерии. В нейния край имаше двойна врата. Двама лакеи стояха от двете страни. Те отвориха широко вратите и ги пуснаха да влязат в Синята стая, наречена така заради сините пердета и сините тапицерии на мебелите. Веднага към тях се приближи висок джентълмен с източено аристократично лице и протегна ръка за поздрав. Не се усмихна, но обноските му бяха мили и приятни.

— Хоксуърт, приятелю мой, очарован съм, че тази вечер успяхте да се присъедините към нас — каза учтиво граф Бът.

— А аз съм благодарен за вашето покровителство — отговори графът. Накара Аврора да излезе напред. — Мога ли да ви представя съпругата си, сър? Аврора, това е граф Бът.

— Истинската наследница? — В сините очи на граф Бът се появиха дяволити пламъчета. — Мадам, за мен е чест. Заради вас се надявам, че скоро ще можете да си отидете у дома, макар че заминаването ви ще причини силна мъка на членовете на двора. — Той й целуна ръка и галантно се поклони.

Аврора направи красив реверанс.

— Благодаря ви за проявената към моя съпруг и мен самата любезност. За нас това е голяма чест. Нямам търпение да пиша на майка си и да й разкажа всичко за тази вечер.

— Хайде, елате да ви представя на техни величества — каза графът и ги поведе към мястото, където седяха кралят и кралицата.

Кралят беше красив млад мъж с бяла кожа, руса коса и леко изпъкнали сини очи. Беше първият и единствен немски принц, роден и отгледан изцяло в Англия — факт, с който той много се гордееше. Противно на дядо си, Джордж II, и прадядо си, Джордж I, той нямаше немски акцент. Английският беше неговият роден език. Младата кралица, макар да не беше красива, имаше приятно дребно лице, блестящи сини очи и рижа коса. Тя беше едва на седемнайсет години. Кралят — на двайсет и три.

— Ваше Величество — каза граф Бът, — мога ли да ви представя Валериън Хоксуърт, дук Фарминстър, и лейди Аврора, неговата съпруга. Те не успяха да дойдат за вашата сватба, нито за коронацията, и сега са в Лондон специално за да ви поднесат почитанията си. Дукът, също като вас, изпитва силна любов към селското стопанство и сам се грижи за именията си. Отглежда превъзходни коне и говеда.

Лицето на краля незабавно засия.

— Вие имате ферми? — попита той.

— Да, Ваше величество — отговори графът с поклон.

— Къде се намират именията ви?

— В Хиърфордшир, Ваше величество.

— Трябва някой ден да дойдем да ги видим. Ще повярвате ли, че ви завиждам, Хоксуърт? Не бих искал нищо друго, ако можех да се грижа за земята си.

— Но Англия има нужда от вас, Ваше величество — мило му възрази графът. — Вие ще управлявате страната справедливо.

— Въпреки фермерското си сърце, имате език на опитните придворни — засмя се кралят. После се обърна към съпругата си: — Мога ли да ви представя Нейно величество, Ваше благородие. Мила моя, това е дук Фарминстър.

Графът поздрави кралицата, а крал Джордж посвети вниманието си на Аврора, която веднага направи реверанс.

— Казаха ми, мадам, че сте petite cause celebre — каза той. — Какво, за Бога, сте направили, за да заслужите подобна репутация? Изглеждате ми съвсем разумна и уважавана млада дама.

Аврора веднага се изчерви, което убеди краля в нейната честност, Аврора обясни съвсем накратко и заключи:

— Страхувам се, че постъпих много глупаво, Ваше величество.

— Наистина — смъмри я кралят, — но добрият Бог ви е дал втора възможност, Ваше благородие. Възползвали сте се от нея и, доколкото виждам, сте щастлива. Харесвате ли живота в провинцията?

— О, да, Ваше величество! — извика въодушевено Аврора. — Обожавам „Хоукис Хил“! Той много ще ми липсва! Имението е идеалното място за отглеждането на нашите деца.

— И вие искате да имате деца, Ваше благородие?

— О, да!

Кралят се усмихна. В каквито и грехове да обвиняваха тази млада жена, тя очевидно вече се разкайваше. Щеше да бъде добра съпруга и отлична майка. Крал Джордж одобряваше тези жени, които изпълняваха дълга си с радост. Искаше всички жени в Англия да са такива.

— Нека ви представя на кралицата.

Аврора направи реверанс на кралица Шарлот и беше наградена с усмивка.

— Не сте родена тук, нали? — отбеляза кралицата.

— Не, Ваше величество. Родена съм на остров Сейнт Тимъти, в Карибско море. Дойдох в Англия едва преди година. Сейнт Тимъти бил подарен на семейството ми от крал Чарлз II.

— Какъв беше животът ви на острова? — попита кралицата, изпълнена с любопитство.

— Отглеждахме захарна тръстика, Ваше величество.

— Имахте ли роби?

— Да, защото без тях не бихме могли да отглеждаме захарна тръстика. Работата е трудна и извънредно уморителна — обясни Аврора. — Но не се отнасяхме лошо с тях, Ваше величество.

— Чух, че на другите острови не било така — отбеляза граф Бът.

— Да. Повечето от плантаторите се отнасят с робите си като със стока, която лесно може да се подмени с друга. Но моето семейство мислеше, че това не е според християнските закони. Освен това, по-дълго време е необходимо да се обучи нов роб. Реколтата, която получаваме, не е по-малка от получаваната в други плантации. Но цената, с която постигаме това, е по-малка, защото не подменяме постоянно работната си ръка с нова. Следователно печалбата ни е по-висока.

Кралят отново се засмя.

— Хоксуърт, мисля, че съпругата ти е много практична жена. Ти си късметлия.

Валериън Хоксуърт се усмихна широко.

— Да, Ваше величество, наистина съм щастлив. Вярвам, че и Ваше величество има същия късмет с кралицата. — Той галантно се поклони на Шарлот.

Очите на кралицата весело блестяха. Беше очевидно, че комплиментът на графа й е доставил огромно удоволствие. Граф Бът отново излезе напред.

— Ваши величества, мисля, че е време да откриете бала — каза той тихо.

Кралят кимна и каза:

— Последвайте ни, Фарминстър. В някой от идните дни искам да говоря с вас за една идея, която ми хрумна. Засяга селското стопанство. Нали ще останете в Лондон до пролетта?

— Да, Ваше величество — каза Валериън Хоксуърт.

Отново влязоха в балната зала, като вървяха плътно зад кралската двойка. Следваха ги граф Бът и лорд Трехърн, който преливаше от задоволство при това временно подобряване на общественото му положение.

Музикантите засвириха. Кралят поведе кралицата. Откриха танците с менует, следвани от граф и графиня Фарминстър. Вторият танц кралят танцува с Аврора, а Валериън — с кралицата.

— Сега успехът ви във висшето общество е сигурен — увери я лорд Трехърн по-късно, докато я придружаваше до бюфета, където щяха да изпият по чаша шампанско. — В провинцията може още да се носят клюки за вас, но тук, в Лондон, постигнахте триумф, mon ange.

— И какво точно означава триумф в Лондон, Трехърн? — попита го Аврора. — Човек не може непрекъснато да посещава балове.

— Господи, не! — обясни Трехърн. — Има и надбягвания с коне, пикници, разходки с лодки, игри с облози за джентълмените, игри на карти за дамите и, разбира се, човек прави посещения и оставя визитната си картичка. Имате визитни картички, мила Аврора, нали?

— Не — отговори тя смутена.

Лорд Трехърн беше шокиран.

— О, мила моя. Ще ви посетя утре и ще ви заведа до магазина на мистър Доув. Той прави най-хубавите визитни картички в Лондон, не, излъгах, в цяла Англия. Безусловно ще ви трябват картички, за да правите посещения, mon ange.

Аврора отпи от шампанското си.

— И на кого ще правя посещения? Не познавам абсолютно никого в Лондон. Не мога да посещавам хора, които не познавам, нали, Трехърн?

— Mon ange, след тази нощ хората няма да имат търпение да ви посетят. Нали ви казах, че постигнахте триумф. Не само сте една от най-красивите жени тук, но сте облечена изящно. Кралят и кралицата ви се възхищават, танцувахте с краля, а вашият съпруг — с кралицата. За една провинциална двойка благородници това е учудващо бърз успех. Няма да имат търпение да се запознаят с вас, особено като се знае и необичайната ви история. — Трехърн допи виното си и продължи: — Щом веднъж ви направят посещение, вие трябва да го върнете и да оставите картичката си, за да се види, че сте се отбили в къщата.

Аврора си взе още една чаша шампанско от подноса, който й предложи един от лакеите. Шампанското й хареса.

— Защо трябва да оставям картички, когато правя посещение на хората? Те няма ли да ме приемат, Трехърн?

— Повечето ще ви приемат, след като видят картичката ви, но други може и да не го направят. Някои от тях ще са излезли, за да правят посещения — каза й той. — Аз ще ви казвам, mon ange, кого да приемате незабавно и кого въобще да не приемате. Не трябва да правите впечатление на жена, която няма търпение да спечели одобрението на множеството.

— Всъщност, Трехърн, въобще не ме интересува дали ще спечеля одобрението им — призна Аврора. — Ние сме в Лондон само за зимата. Щом се върнем у дома, съмнявам се, че пак ще дойдем в Лондон.

— Може и така да е. Но докато сте тук, трябва да се срещате и да разговаряте само с хората, които са подходящи за вас. Помнете, че ще дойде денят, в който ще търсите съпруга за сина си.

— Аз нямам син — отговори тя със смях.

— Но ще имате — бързо отвърна той.

По-късно, докато лежеше до съпруга си в леглото, Аврора му разказа за разговора си с Трехърн. Той се засмя.

— Трехърн е глупак. Имаш ли намерение да запазиш неговата компания? — Той си играеше с един кичур от косата й Поднесе го с нежност и благоговение към устните си.

— Не е чак такъв глупак, какъвто изглежда. Развлича ме. Не както развличаше Кели. Тя беше силно впечатлена от него. Аз не съм. Все пак не можем да си седим сами във Фарминстър Хаус чак до пролетта, Валериън. Вече те приеха в „Будълс“ и ти можеш да тичаш до клуба си, когато те обхване скука. Но за мен няма подобен лукс и ще трябва да разчитам на Чарлз Трехърн за развлеченията си.

Той пъхна ръка в деколтето на нощницата и погали гърдите й.

— Аз ще те развличам, любима — прошепна той изкусително и целуна долната част на ухото й.

— Бъди сериозен, Валериън — смъмри го тя.

— Защо? — попита той, като жадно засмука зърната й.

Тя въздъхна и започна да гали врата му.

— Защото… — не успя да се съсредоточи, за да довърши мисълта си, защото нарастващата му страст й попречи.

Той вдигна нощницата чак до кръста й, но тя го спря. Стана и я съблече, а после му помогна да се освободи от нощната си риза.

— Да, така е по-добре — изстена той и я прегърна здраво. — Много, много по-добре.

— Ммм — съгласи се тя. Обичаше да чувства кожата му до своята. Той беше толкова топъл. Топъл и твърд. „Защо Господ е създал мъжа твърд, а жената — мека?“ — запита се тя. Той целуна шията, раменете, но не докосна гърдите й. Устните му бяха нежни, а целувките — възбуждащи. Аврора се замисли. Това, че на жената не й омръзва да прави любов със съпруга си, беше истинско чудо според нея. Все пак, когато една двойка е заедно от доста дълго време, почти няма място за изненади. Тя се радваше на ласките на Валериън. Не. Беше жадна за тях.

Пръстите й погалиха тила му, раменете и се спуснаха по гърба му. „Толкова е красив“ — помисли си тя. Чувстваше мускулите му под дланите си. При всяко негово движение, те играеха. Главата му беше сгушена в нежната извивка на врата й. Тя се протегна и погали стегнатите мускули на бедрата и задните му части. Той нададе стон на удоволствие, а тя почувства тръпка на нетърпение да пробягва по тялото й.

— Магьосница — прошепна в ухото й. — Няма да получиш своето, докато и аз не получа своето.

Зарови лице в гърдите й, вдъхвайки аромата на копринената й кожа. Започна да я гали с език — първо гърдите, а после се спусна надолу. Възбудата й се увеличи до такава степен, че тя помисли, че тялото й не може да я побере и ще избухне. Гърдите й се бяха втвърдили от желание, а зърната й молеха за вниманието му. Коремът я болеше от копнеж и очакване.

— Моля те! — задъхано каза тя. Дишането й беше учестено. Извика от удоволствие, когато лицето му погали къдравите косъмчета, скриващи женствеността й. — Моля те! — още по-нетърпеливо го подкани тя.

Той бавно прокара език по върха на срамните й устни. Разтвори ги и се усмихна, като видя, че кораловата й плът вече е влажна от желание. Дъхът й изгаряше слуха му. Пъпката на удоволствието пулсираше под жадния му горещ поглед. Той се плъзна между бедрата й и постави краката й на раменете си. Бавно я разтвори и погали с език цялата дължина на процепа, като с върха му само леко докосна пулсиращата пъпка. Тя нададе отчаян стон. Имаше нужда от много повече, отколкото той й даваше в този момент. Той вдигна глава и тихо каза:

— Ти си ненаситна, любима. Страхувам се, че ще дойде ден, в който няма да мога да те задоволя.

— Никога! — извика тя. — За Бога, Валериън, не спирай сега!

Валериън отново наведе глава и вдъхна нежния й женски аромат. Той го опияни Силната й възбуда увеличи собствената му страст. Езикът му се движеше бързо напред и назад, като обхващаше цялата й дължина. Тя вече хлипаше от нетърпение. Гладът за сексуални наслади, който тя изпитваше, беше толкова голям. Той реши, че може да й покаже страстта по нов начин. Завъртя тялото си така, че устата му са остане върху пъпката на удоволствието й, но в същото време й даде възможност да гали члена му. Въобще не се наложи да я окуражава. Изпита силна наслада, когато започна да го ближе с ентусиазма на умираща от глад жена. Езикът й беше горещ и нетърпелив. После го пое в устата си и започна да го възбужда с езика и зъбите си. Желанието избухна в него с такава сила, че щеше да го разкъса. Беше готов да експлодира, но се овладя и погали с език влажната й плът. Навлезе в горещата й вътрешност, погали я, а после пое с устни набъбналата пъпка и жадно я засмука. Тя извика от удоволствие и започна да го смуче още по-силно. Тялото й се извиваше в конвулсии.

— Пусни ме — успя да каже той. Тя неохотно се подчини. Той се обърна и със силен тласък влезе в пулсиращата й вътрешност. После отново и отново, докато почувства, че спазмите разтърсват цялото й тяло. Тогава и той позволи на удоволствието да избухне в него. Любовните му сокове бяха толкова обилни, че не само запълниха утробата й, но навлажниха и чаршафите. Тялото й продължаваше да се тресе в ръцете му И двамата останаха без дъх и сили.

Той легна на леглото до нея, взе дланта й и страстно я целуна.

— Великолепна си — каза й, когато най-сетне успя да проговори.

Аврора също взе дланта му и я целуна. Все още не можеше да говори. А когато гласът й се върна, тя прошепна тихо:

— Беше чудесно! Не бях си представяла, че е възможно! Може ли да го направим пак? Какво още пазиш в тайна от мен, господарю?

Той се засмя.

— Виждам, че ще ми е много трудно да те задоволявам, мадам. Но с удоволствие ще изпълнявам всичките ти сексуални желания. Само не позволявай същата свобода и на други.

— Ти си мой съпруг — увери го тя. — Дори не бива да ми говориш такива неща, Валериън. Никога няма да те предам! Не за първи път произнасяш тези думи. Защо? Не вярваш ли, че те обичам? — Тя го обви с ръце. Главата му почиваше на гърдите й. — Мъжете трябва да са смели. Не им е разрешено да показват каквато и да е болка и страдание. Бракът ти с Кели беше болезнен не само за нея, но и за теб, нали, Валериън? Мисля, че си се страхувал, че някой ден Кели, въпреки студенината си, може да ти изневери, само защото любовниците са на мода. И двамата знаем, че сестра ми по-скоро щеше да умре, отколкото да не спазва модата в обществото, дори това да означаваше, че трябва да прави нещо, което не е по вкуса й. Но аз не съм като нея, Валериън. Отначало те отхвърлих, защото се страхувах от неизвестното — от теб, от Англия и от социалното положение, което ми предлагаше. Не бих могла да го обясня по-просто, любими. Може да ми повярваш, а може и да не ми повярваш, но никога повече не ми казвай, че мога да те заменя с друг мъж! Не и след прекрасния час, който прекарахме заедно.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Извинявай — каза той тихо. — Страхувам се, че се проявих като глупак. Но ме движеше любовта, която изпитвам към теб.

— Както някога аз се ръководех от страховете си — отговори му тя. — Нека и двамата престанем да се държим глупаво, съпруже мой.

Той кимна. След малко Валериън отпусна глава на гърдите й и заспа. Аврора се усмихна. Преди две години не можеше да си представи, че подобно щастие е възможно. Само да не беше заплащала такава висока цена за него. Тя нежно погали тъмнокосата му глава, а той тихо прошепна нещо в съня си. Тя затвори очи и също заспа.

Трехърн пристигна на другата сутрин, както беше обещал, за да заведе Аврора до магазина на мистър Доув. Тя беше закусила със съпруга си, който веднага след това беше отишъл да язди в парка. Тя отказа да го придружи, защото знаеше, че Чарлз Трехърн ще вдигне ненужен шум, ако не отиде с него до магазина на Доув. Малкото елегантно магазинче на улица „Сейнт Джеймс“ се оказа истинска находка. Под опитното око на лорд Трехърн тя си поръча картички от тънка хартия с цвета на слонова кост. На картичката трябваше да се изпишат монограмът на графа и нейната титла „дукеса Фарминстър“, с калиграфски букви и черно мастило. Изпълнена с ентусиазъм, тя поръча визитни картички и за Валериън. Нареди на мистър Доув да ги изпрати във „Фарминстър Хауз“ колкото се може по-скоро.

— Ще ги имате до една седмица, Ваше благородие — каза мистър Доув и се поклони ниско.

— Аз също се надявам — намеси се Трехърн — да станат по-бързо. Без картичките, Нейно благородие, не може да прави никакви посещения, а живее далеч от Лондон и не може да се върне да си ги вземе. Глупавата й камериерка въобще не е взела принадлежностите й за писане и кутията с картичките. Момиче от провинцията, нали разбирате. — Той намигна на мистър Доув. — Предано, но не особено умно. — И той многозначително потупа с показалец слепоочието си.

— До утре сутринта ще ви приготвя три дузини, Ваше благородие — отговори с усмивка мистър Доув. — Не може да останете затворена вкъщи в разгара на сезона. Това е немислимо!

Той отново й се поклони. Аврора грациозно кимна, хвана Трехърн под ръка и двамата излязоха от магазинчето.

— Благодаря ти, Трехърн — каза тя с блеснали очи.

— Ти много бързо навлизаш в тукашния живот, mon ange — каза той и се замисли. Макар и да беше привлекателна, Аврора не беше красавица като Каландра, която имаше алабастрова кожа, черна коса и бадемови очи. Каландра, на която той възлагаше такива големи надежди, която беше така щедра и винаги отваряше портмонето си, за да плати, когато той загубеше на карти. А това се случваше доста често. Студената и елегантна Каландра. Дали Валериън Хоксуърт беше направил всичко възможно, за да спаси живота й? Или желанието му да притежава Аврора е надделяло? Особено когато е научил, че тя, а не красавицата Каландра, е наследницата на Сейнт Тимъти. Там е имало лекар, а тя все пак е умряла. Беше сигурен, че Каландра не е трябвало да умира.

Трехърн, мислите ти са някъде другаде — каза Аврора.

— Той се опомни и й помогна да се качи в каретата.

— Мислех си дали хартията, която купи, е достатъчна. Но нали няма дълго да останете в Лондон. Съвсем скоро, mon ange, ще се върнете към идиличния си живот в „Хоукис Хил“, нали? Ти и твоят граф-фермер, макар че, признавам, той не е лош човек.

— Колко мило, че казваш това, Трехърн — леко присмехулно каза Аврора. — Ще предам на Валериън какво си казал за него. А хартията мога да използвам и след като се върна в провинцията. Всъщност отсега нататък ще купувам всичките си принадлежности за писане от мистър Доув. Нали ти ме увери, че това е най-модното магазинче за такива стоки в Лондон.

— Mon ange, започвам да изпитвам надежди по отношение на теб — отговори й със смях лорд Трехърн.

— Заведи ме у дома, Трехърн. Валериън ще се върне от езда и ще се запита защо едно пазаруване трае толкова дълго. Той е много ревнив, нали разбираш.

— Тогава ще го поканя да обядва с мен в „Будълс“ и ще го уверя, че гледам на теб така, както би гледал милия ти брат Джордж — отговори й лорд Трехърн. — Между другото, той намери ли си съпруга?

— Да. — Докато каретата се носеше по лондонските улици, тя разказа на лорд Трехърн всички подробности по сватбата на брат си.

— Дъщеря на свещеник! — засмя се Трехърн. — Щом произходът й е толкова добър, тя е подходяща. Предполагам, че момиче от провинцията ще се справи по-добре с живота на острова от тези разглезени градски дами.

— Бетси ще бъде превъзходна съпруга на брат ми — отговори Аврора. — А какво ще правя аз, ако ти ми отнемеш Валериън и го заведеш на обяд? След това сигурно ще играете на карти и ще мине много време, преди той да се прибере у дома.

— Е, мила, ти ще трябва да се разкрасиш за вечерните задължения. Графинята на Девъншир ще даде грандиозен бал. Знам, че сте поканени. Трябва да ми обещаете един танц. Как ще се забавляваме! А утре следобед ще има продажба на коне в „Хайд Парк“. Ще отидем и тримата. Знам, че съпругът ти силно ще се заинтересува.

— А аз си мислех, че ще трябва да наема човек, който да ми помогне да се оправям тук. Виждам, че след като ти си около мен, това е излишно — засмя се Аврора. — Звучи вълнуващо, Трехърн, но кога обществото успява да си почине от всички тези нескончаеми ангажименти?

— Да си почине? Когато остарее, човек ще има достатъчно време за почивка. Или може да си почива в гроба, mon ange, но ние сме млади и трябва да се наслаждаваме на живота.

— Каретата на графа спря пред „Фарминстър Хауз“. Един от лакеите изтича да помогне на Аврора да слезе. Трехърн скочи след нея и я придружи в къщата.

— Графът върна ли се от езда? — попита Аврора, докато Манърс й помагаше да съблече обточената си с кожи зимна наметка.

— В библиотеката е, господарке — отговори икономът. — Да му кажа ли, че сте се върнали.

— Не, аз сама ще му го кажа. Моля ви, заведете лорд Трехърн във всекидневната стая. Тя забърза към библиотеката. Когато влезе, каза с въздишка: — Лорд Трехърн ме уморява. Сега е твой ред да го забавляваш, Валериън. Иска да те заведе на обяд в „Будълс“. Покани ме на някаква продажба на коне утре следобед. Това ще ми хареса. Никога не съм била на търг за продажба на коне.

— Мили Боже! — възкликна графът. — Иска да ме заведе на обяд? Забеляза ли вече каква прилепчива гъба е той? Обзалагам се, че обожаваше Каландра заради парите, които тя пускаше в джоба му. Струваше ми се странна постоянната й нужда от пари. Никога не успяваше да живее с полагащата й се издръжка, макар че аз винаги съм бил повече от щедър.

— Бъди любезен, господарю мой. Ние сме толкова щастливи! А е очевидно, че Трехърн не е щастлив. Той е забавен, а ние наистина не познаваме почти никого в Лондон.

Графът й се усмихна, приближи се до нея и я целуна нежно.

— Ти имаш добро сърце. И за да ти угодя, ще отида с Трехърн до „Будълс“. Той ще ме накара да играя карти след обяда, предупреждавам те. Само Господ знае кога ще се върна в любящите ти прегръдки.

— Ще се върнеш тъкмо навреме, за да се преоблечеш и да отидем на бала, който дава графинята на Девъншир — напомни му тя с усмивка. — Знам, че мога да имам доверие на Трехърн за това, тъй като и той ще посети бала.

Валериън Хоксуърт изстена.

— Предавам се!

— И ако си много добър — обеща му тя, — ще завършим тази нощ като предната. — Аквамаринените й очи блестяха. Тя бързо прокара розово езиче по горната си устна.

— Можем и следобеда да прекараме по този начин и да пратим Трехърн да върви по дяволите — започна да я изкушава той.

Аврора се засмя.

— Ако го направим, ще бъдем изтощени и няма да можем да отидем на бала на графиня Девъншир, любов моя.

— Наистина ли искаш да отидеш на бала? — Очите му вече бяха потъмнели от страст.

— Да! — каза тя и отново се засмя. — Няма да ти позволя да ме превърнеш в отшелница, Валериън. Щом сме в Лондон, трябва да се възползваме от развлеченията, които предлага. Едва ли някога ще дойдем отново, щом веднъж се приберем у дома. Наистина не харесвам града, но след като вече съм тук, ще опитам от всичко, което Лондон ми предлага. Не виждам причина да идвам отново тук, докато не стане време най-голямата ни дъщеря да дебютира в обществото.

— Ако прекараме следобеда така, както искам аз, дъщерята може да дойде по-скоро. — Логиката му беше необорима.

— Но първо трябва да имаме син — каза Аврора. — Хайде, отиди да намериш Трехърн. Той е в сутрешната всекидневна и с нетърпение чака появяването ти.

— Без съмнение — отговори сухо графът. Притисна я до себе си и зарови лице в косите й. — Сигурна ли си, че не мога да те накарам да промениш решението си, Аврора, любима моя?

— Не, не съм сигурна, затова трябва веднага да излезеш от стаята — каза му тя с усмивка. — Не искам Трехърн да узнава, че би предпочел да прекараш следобеда в прегръдките на съпругата си, пред това да отидеш до „Будълс“. Не предизвикахме ли и без това достатъчно голям скандал?

Графът избухна в гръмогласен смях, целуна я по косата и каза:

— Добре, Аврора, заради нашата репутация ще отида до „Будълс“ с Чарлз Трехърн, но наистина бих предпочел да се любя със съпругата си!

— Дай и на него малка част от себе си, Валериън. Мисля, че точно сега джобовете му са празни.

Той се усмихна и се обърна към вратата.

— Разбира се, любима. Смятам Трехърн за човек, който умее само да си пилее времето, но не съм безчувствен към финансовите му проблеми.

Той й изпрати въздушна целувка и изчезна през вратата на библиотеката.

Глава 15

— Не разбирам защо кралицата прекарва толкова много време с графиня Фарминстър — недоволно изсумтя лейди Джарвис.

— Може би защото и двете са млади и току-що омъжени — предположи графиня Хамилтън. — Естествено е кралицата да търси компанията на хора на нейната възраст. А Аврора Хоксуърт е само с една година по-голяма от нея.

— Но тя е от колониите — отговори лейди Джарвис. Очевидно завиждаше на Аврора.

— Вярно, че не е родена в Англия, но и кралицата не е родена в Англия. Още едно обстоятелство, което ги свързва. И двете трябва да свикнат с новата си родина. Тя помага на Нейно величество да се приспособи. Кралицата очаква дете и ние всички искаме да бъде щастлива, нали така? Хайде, Естела, не бъди ревнива. Лейди Хоксуърт скоро ще си замине от Лондон. И едва ли ще се завърне. Тя си призна, че предпочита живота в провинцията пред този в двора.

— Е, вярно, че сега в двора е по-скучно, отколкото беше при стария крал. Непрекъснатите възхвали на морала вбесяват хората, а това, че кралят особено държи на семействата, ги изумява. Особено като се има предвид неговият собствен произход. Крал Джордж I непрекъснато се караше със сина си, Джордж II, а Джордж II винаги беше скаран с най-големия си син, когото наричахме Бедния Фред. И двамата крале на име Джордж парадираха с любовниците си немкини, но в двора тогава наистина беше забавно! Чудехме се дали Бедния Фред също щеше да доведе любовниците си, когато стане крал, но уви, той умря, когато синът му беше на тринайсет години. А сега това момче е нашият крал и твърди, че всичко, от което англичанинът има нужда, за да бъде щастлив, е земята и семейството. Как може един крал да говори така?!

— Какво си говорехте за краля? — попита кралица Шарлот, която беше чула само, че става въпрос за съпруга й.

— Казах само, че Негово величество вярва, че семейството и земята са достатъчни за щастието на човека, Ваше величество — отговори бързо лейди Джарвис.

— Да, наистина — потвърди кралицата с усмивка и се обърна към Аврора, която седеше до нея. — Щастлива сте, че можете да живеете в провинцията, Ваше благородие. Обожавам нашата малка къща в Кю, макар да казват, че не е достатъчно величествена. Негово величество ще купи къщата на семейство Бъкингам, която се намира в Пимлико, защото хората непрекъснато ни обвиняват, че живеем в твърде скромна къща. — Тя сниши глас. — Не харесвам огромните къщи. Имате ли такава?

— „Хоукис Хил“ е обширно имение, Ваше величество, разположено сред чудесни паркове и гори, които също ни принадлежат. Не мисля, че е палат, макар да е по-голямо от родната ми къща, която се намира на остров Сейнт Тимъти.

— Липсва ли ти твоят остров? — попита кралицата.

— Липсва ми семейството ми, слънцето и топлите дни — отвърна замислено Аврора, — но домът ми е там, където е Валериън.

Кралицата кимна и срамежливо рече:

— Обичаш ли го?

— Да — отговори простичко Аврора.

— Добре! Това е много добре. И аз обичам моя Джордж. Той е чудесен мъж. Разбира се, никой не може да го познава така, както го познавам аз. — Тя въздъхна. — Знаеш ли, много е трудно да бъдеш крал. Всички се домогват до благоволението ти, искат да привлекат вниманието ти. Всички искат кралят да слуша тях и да постъпва така, както те желаят. — Сините й очи блестяха. Тя нежно погали корема си. — Горкото ми дете! Животът му няма да е лесен. Имате ли деца?

— Може би вече съм бременна — сподели Аврора. — Не мога да бъда сигурна, защото не познавам никого, който може да ми каже всички симптоми на бременността. Марта, камериерката ми, може би ги знае, защото е била камериерка и на майка ми, но не може да пази тайна. Мога да попитам бабата на съпруга си, но тя е в „Хоукис Хил“.

— Прекъсна ли се връзката ти с Луната? — попита кралицата.

— Да.

— Започнаха ли да се изпълват гърдите ти? Зърната ти твърди ли са? — продължи кралицата тихичко.

— Да.

— Изпитваш ли отвращение към определени храни и силно желание да ядеш други?

Аврора кимна:

— Да!

— Тогава, най-вероятно си бременна. Искаш ли да ти уредя среща с лекаря на краля?

— Ще бъда много благодарна, Ваше величество. Ще се върнем у дома едва на първи май. Не искам да чакам чак дотогава, за да се консултирам с доктор Карстеърс. Искам да знам още сега.

— Ще го уредя — каза кралицата и се засмя: — Не мислиш ли, че лейди Джарвис много прилича на спаниела си?

— Мисля — съгласи се Аврора и двете жени се засмяха, като запазиха в тайна причината за смеха си.

— Какви глупави същества! — прошепна лейди Джарвис на седналата до нея жена. — Надявам се, че когато порасне, кралицата ще придобие по-кралски маниери. Младите жени са невъзможни.

— Мисля, че кралицата и лейди Хоксуърт са повече от очарователни — каза графиня Хамилтън. — Младостта и веселието им са заразителни. Хората, с които те общуват, също се чувстват млади. Поне така действат на мен!

Вратите, които водеха към салона на кралицата, се отвориха и влезе кралят. До него вървеше Валериън Хоксуърт. Те се поклониха на дамите. Кралят каза на съпругата си:

— Лоте, Хоксуърт ми разказа невероятни неща за фабриките си. Той произвежда платове от собствена вълна. Само понякога купувал допълнително материали. Когато продаде платовете, дава част от печалбата на фабриките.

— Защо не запазвате цялата печалба за себе си, Ваше благородие? — попита кралицата, изпълнена с любопитство.

— Защото, като позволявам на моите наематели и работници да се облагодетелстват от труда си, те работят по-усилено и по-добре. Нашият плат е с по-добро качество, защото те знаят, че колкото е по-хубав платът, толкова по-висока ще бъде цената му. Като им давам макар и малка част от печалбата, те се стараят платът да бъде първокачествен, Ваше величество — обясни графът. — Допълнителният доход, който си спечелват, прави живота на семействата им по-добър. Аз позволявам на някои семейства със спестените пари да си построят къщи, макар земята, на която са построени, да е моя. По този начин аз се отървавам от грижата по поддръжката на техните жилища. Тези, които не се грижат за ремонта и пребоядисването на къщите си, не получават допълнително пари.

— Изглежда, вие сте строг, но справедлив господар — каза кралицата. — Това е добре, нали, Джордж?

— Да — съгласи се кралят. — Ще поиграем ли на топка по-късно, Хоксуърт? Аз много се интересувам от това, как отглеждате говеда. Бът казва, че вашите са превъзходни.

Графът се поклони.

— Ще бъда доволен да споделя знанията си с Ваше величество — отговори той.

— Фермерът Джордж и графът фермер — каза тихо лейди Джарвис. Тонът й беше пренебрежителен. — Какво ще се случи със страната, която има такъв господар?

— Мисля, че Англия ще бъде по-добро място, ако този крал вземе скиптъра си и си замине — каза тихо лейди Хамилтън.

— Отглеждане на говеда и тъкане на платове — присмя се лейди Джарвис. — Чудя се накъде е тръгнал светът!? — Този път тя произнесе думите малко по-високо и кралят я чу.

— Ще се радвате на вечеря от прекрасно говеждо, мила моя лейди — каза й той остро. — А ако не се тъкат платове, ще останете гола като новородено бебе, мадам. Трябва да благодарим на Бога за земята и за всичко, което тя ни дава. Трябва да благодарим на Бога и за разумните английски земевладелци.

Така смъмрена пред очите на всички, лейди Джарвис се почувства много неудобно особено когато кралицата и Аврора започнаха да се смеят на забележката на краля за голотата. Тя се зачерви от яд, но мъдро замълча. Поне за момента.

Аврора искаше да изненада съпруга си с новината за евентуален наследник, затова кралицата й уреди тайна среща с кралския лекар. В същия ден, в който трябваше да прегледа кралицата, той щеше да прегледа и Аврора.

Срещата се състоя в малката и лишена от величественост къща на краля. Докторът, с усмивка на уста, потвърди предположенията на Аврора.

— Наистина, Ваше благородие, очаквате дете. От прегледа и получената от вас информация съдя, че наследникът, ще се появи на бял свят някъде около единайсети ноември, когато празнуваме Свети Мартин. Вие сте здрава млада жена. Няма да имате трудности с раждането.

— А ще бъде ли безопасно да пътувам до Хиърфордшир в края на април? — попита го Аврора. — Или да тръгнем сега?

— Остават само още няколко седмици, Ваше благородие — каза докторът. — Не виждам причина да променяте плановете си. Предполагам, че каретата ви е удобна, а впрягът — добър. Разбира се, пътуването трябва да се осъществи на разумни преходи.

— А мога ли да яздя? Толкова е тясно и задушно в каретата, а напоследък ми се повдига, когато пътувам.

— Трябва да внимавате, мадам. Не бива да препускате в галоп, нито в тръс. Не бива да се уморявате. Може да яздите бавно по един-два часа на ден. Гаденето бързо ще премине, обещавам ви. А когато стигнете у дома си, трябва да кажете на вашия лекар за състоянието си. Имате лекар в околността, нали?

— Имаме — увери го Аврора. — Моля ви, не казвайте на никого, че очаквам дете, сър. Ще изненадам съпруга си. Неговата първа съпруга, моята доведена сестра, почина при раждане. Ще почакам да стигнем вкъщи и тогава ще му кажа за състоянието си. Не искам да се тревожи без причина. Аз не съм като Кели. Ще имам много деца!

Лекарят се усмихна.

— Доброто отношение към бременността и щастието, което изпитвате, са най-важните условия за успешно раждане, Ваше благородие. Устните ми са запечатани.

Той й се поклони и си замина. Кралицата се втурна в стаята.

— Е?

Аврора кимна, щастливо усмихната.

— Кога? — кралица Шарлот също се усмихваше.

— През ноември. Знаете само вие и лекарят, Ваше величество. Той се съгласи да запази тайната ми. Надявам се, че и вие ще я запазите. Не искам да казвам на Валериън, преди да сме се прибрали у дома. А това ще стане съвсем скоро. Страхувам се, че като си спомни затрудненията на Кели, само ненужно ще се суети около мен. Сестра ми никак не искаше да има деца, но аз се радвам! Историята няма да се повтори в този случай!

Кралицата импулсивно прегърна Аврора и я целуна и по двете бузи.

— Ще запазя тайната ти — обеща тя.

Когато се върна у дома, Аврора видя, че я чака лорд Трехърн.

— Ще те заведа на специално място — каза й той. — Ще ми позволиш ли да те взема довечера?

— Ами Валериън?

— Вече говорих с него. Той ще вечеря насаме с краля, който иска да говори с него за селското стопанство. — Той театрално въздъхна. — Много съм изненадан от интереса на краля към подобни знания. Не знам откъде и как е успял да придобие такова влечение към тези неща. По-добре щеше да бъде, ако се интересуваше от въпросите на управлението. Бът го окуражава в идеите му за божественото равенство, вместо да му помогне да види предстоящото противопоставяне на вигите и торите. Кралят ще трябва да се погрижи и за вътрешния ред. Може да управлява и без божественото право, но не може да го направи без помощта на политиците. Ние живеем в модерно време.

— Ще попитам Валериън дали не възразява да изляза сама с теб — каза Аврора.

— Няма да възрази — увери я Трехърн. — Ще те взема в девет часа, mon ange. Облечи си нещо пищно.

Той й целуна ръка и излезе. Аврора все пак попита съпруга си дали може да излезе с лорд Трехърн.

— Не каза къде иска да ме заведе, но ме предупреди да се облека великолепно. Случаят сигурно е специален. Имаш ли представа, къде ще отидем?

— Тази вечер се дават няколко бала — каза графът, като че ли малко обиден. — Забавлявай се. Предпочитам да говоря с краля за селското стопанство, отколкото да си губя времето по светски събирания. Само още няколко седмици, любима, и ще се върнем в „Хоукис Хил“. Баба ми пише, че макар скандалът още да не е затихнал напълно, ще бъдем добре дошли.

— Слава Богу! Не успях да си намеря истински приятели тук в Лондон, освен кралицата. Нямам нищо общо с дамите от двора. Лоте и аз сме на една и съща възраст. И двете сме чужденки в Англия. Нейното възпитание е като моето. Отгледана е от любящо семейство, в което не са спазвани особени официалности.

— Наричаш кралицата Лоте? — Той беше силно изненадан.

— Само когато съм насаме с нея. Ако ме чуе някоя от останалите дами, ще побеснеят всичките. Те и без това ми завиждат. Особено онази кисела лейди Джарвис. Лоте предпочита между нас да няма формалности. С мен е по-свободна, отколкото с останалите.

— Сигурно не е лесно да си кралица — каза замислено графът. — Но тя поне е щастлива със съпруга си. Кралят я обича силно и нежно. А при днешните бракове това е истинско чудо.

— Ти също ме обичаш. И аз те обичам!

— Още едно чудо! — Той целуна върха на носа й.

— Не знам дали всъщност искам да изляза с Трехърн. Ще бъда щастлива и ако си остана у дома. Уморена съм от това, че трябва да си лягам късно. Ще изпитам облекчение, когато се върнем в провинцията, където водим разумен живот, Валериън. Освен това, баба ти много ми липсва.

— И на мен — призна си той. — Ако откажеш на Трехърн, той ще изпадне в депресия и непрекъснато ще ми мърмори утре в „Будълс“. По-лош е и от жена, любима моя. Иди заради мен, моля те.

— О, добре! — съгласи се тя.

— Какво ще облечеш? Да не бъде прекалено изкусително, Аврора, защото не искам другите мъже да виждат голяма част от тялото ти.

— Розовата копринена рокля, чиято фуста е на тъмнорозови и златножълти райета. Още не съм я обличала. Не съм сигурна дали не е малко крещяща, но Трехърн каза да облека нещо такова. Чудя се къде ли ще ме заведе, Валериън. Няма да му позволя обаче да ме задържи до късно.

— Но аз ще се прибера преди теб, може би дори малко след твоето тръгване. Знаеш, че кралят се придържа към строг режим Става от масата за карти точно в десет часа и веднага си ляга.

— Щастливец! — отговори Аврора.

Графът се засмя.

— Ти наистина си създадена за живот в провинцията — пошегува се той. — Предполагам, че ще ставаш с птичките и ще си лягаш със залеза. — Ръцете му я обгърнаха. — Всъщност нямам нищо против да си лягаме рано. — Той покри с нежни целувки цялото й лице.

— Ммм — въздъхна доволно тя. — О, Валериън, хайде тази вечер да си останем у дома. Ще изпратя бележка на Трехърн, а ти ще изпратиш съжаленията си на Негово величество. Пиши му, че имаш главоболие.

Той я притисна и вдъхна аромата на косите й.

— Не можем — каза той със съжаление. — Приятелството, което ни свързва с краля, ще ни е от полза някой ден. Съвсем скоро ще напуснем двора, мила. И двамата знаем, че вероятно ще мине доста време, преди отново да дойдем в Лондон. Обикновено кралят проявява подозрителност към мотивите на другите. Поне така ми каза Бът. Но на мен ми вярва. Не искам да го разочаровам по какъвто и да било начин, Аврора. Той истински се интересува от опита ми в селското стопанство. Иска да се учи. Знаеш, че в двора няма други, с които може да разговаря по тези въпроси. Те вече му се присмиват зад гърба, наричат го „фермера Джордж“, точно както мен наричат „графа фермер“. Но най-накрая той ще ги спечели на своя страна. Сериозен човек е със здрав морал, мил и добър по душа. Ще дойде време, когато цяла Англия ще откликне на добрата му природа и призивите му за благоприличие. Остава ни още малко време тук. Остави ме да служа добре на краля.

Тя въздъхна и кимна.

— Прав си!

— След около час трябва да замина за Кю. Но ще те чакам буден, скъпоценна моя.

— А аз ще се върна вкъщи веднага щом това стане възможно, без да обидя домакините си — отговори тя с усмивка.

— Ти си ненаситно и безсрамно момиче — пошегува се той и я целуна страстно.

— Да, сър, но съм твоето ненаситно и безсрамно момиче — отговори тя и отвърна на целувката му. Езикът й се плъзна между устните му и заигра с неговия. После тя се изплъзна от ръцете му и изтича горе.

— Е — каза й Марта, когато тя влезе в апартамента си, — какво ще правим тази вечер, господарке моя?

— Валериън ще замине за Кю, за да се срещне с краля, а аз ще отида на някакъв бал с Трехърн — отговори Аврора.

— Ще ходите на бал? Без съпруга си?! — Марта неодобрително стисна устни.

— Валериън каза, че ако не отида, Трехърн ще мърмори утре през целия ден в „Будълс“ — засмя се Аврора. — И аз бих предпочела да остана тук, Марта.

— И така трябва във вашето положение! — беше острият отговор. — Казахте ли вече на Негово благородие, господарке?

Аврора погледна изненадано камериерката.

— Ти знаеш? Откъде?

— Е, не беше трудно да се досетя. Нима не виждам прането, което изпращате в пералнята? От седмици по него няма и капка кръв. Напоследък сте капризна към яденето, а нощницата ви е малко тясна в гърдите.

— Не си казала на никого, нали? — ядоса се Аврора.

Марта беше огорчена, че господарката й задава подобен въпрос.

— Сигурна ли сте? — беше нейният единствен отговор.

— Видях се с лекаря на кралицата — отговори Аврора. — Но не искам да казвам на Валериън, докато не се върнем у дома. Само ще се тревожи и суети около мен. Лекарят каза, че съм здрава и щастлива, а само това ми е нужно сега. О, Марта, аз не съм Кели и не искам да плаша Валериън. Да имаш деца, е най-естественото нещо на света! Нямам търпение да държа в ръце бебето си!

— Майка ви беше също като вас — каза Марта. — Обичаше децата. Няма да кажа на Негово благородие, господарке. Скоро ще си бъдем у дома. Има достатъчно време да узнае. Но не искам да се преуморявате!

— Няма — обеща Аврора на преданата Марта.

— Какво ще облечем тази вечер? — попита камериерката.

— Розовата копринена рокля, мисля — беше отговорът.

— Тази претрупана и крещяща дреха! Въобще не знам защо я ушихте?! — развика се Марта. — Наистина ли искате да се покажете пред очите на хората, облечена в нея?!

— Трехърн каза да облека нещо ефектно. Мисля, че роклята отговаря на това изискване. Може и да нямам втори случай да я облека. Аз също не знам защо я поръчах на шивачката. Платът изглеждаше интересен, преди да се превърне в рокля — отбеляза Аврора.

Марта кимна.

— Да, понякога се случва и така. Добре, ще я извадя от гардероба и ще се погрижа да бъде огладена, господарке. Поне да не е ушита съвсем напразно. После ще я забутаме в дъното на гардероба — каза със смях Марта.

Внесоха ваната за Нейно благородие. Аврора се къпа бавно и лежа дълго в нея. Имаше много време до идването на Трехърн. Водата беше топла точно колкото трябва, а ароматът на орлови нокти изпълваше въздуха. Сали беше открил някакво интересно парфюмерийно магазинче съвсем наблизо, в което приготвяха ароматни масла за баня. Те ухаеха свежо и чувствено. Валериън много ги харесваше. Имаше и сапун със същия аромат. Топлата вода й подейства успокояващо.

— Време е да вечеряте — каза Марта и й помогна да излезе от ваната. — Ако ще стоите будна и тази нощ, ще ви трябват сили. Какво ще кажете за студено пилешко, хляб и масло?

Аврора кимна. Излегна се и заспа още преди главата й да е докоснала възглавницата. Марта я събуди в осем часа. Тя си взе малко от студеното пилешко и пи малко от кехлибареното вино. Изми ръцете и лицето си в легена, който й донесе Сали и най-после се изправи. Камериерките се втурнаха да я обличат. Обуха чорапите й, навлякоха й безброй фусти и й помогнаха да облече роклята си. Сали коленичи, за да оправи насъбралите се фусти.

— Поемете си дълбоко дъх — нареди Марта и започна да завързва роклята.

Пръстите й бяха сръчни и работеха бързо. Талията на Аврора поначало си беше тънка и камериерката внимаваше да не я стегне прекалено. Много от жените припадаха заради желанието си да бъдат ултрамодерни. Аврора погледна към високото огледало. Гърдите й заплашваха да излязат от деколтето на роклята, което беше украсено с златножълти дантели. Тя се опита да вдигне дантелите нагоре, за да си придаде малко по-скромен вид. Марта поклати глава.

— Това няма да помогне — каза тя кисело, а Сали се изкикоти. Но по-старшата прислужница я изгледа гневно и смехът замря на устните й.

Часовникът над камината удари девет.

— Няма време — каза Аврора. — Знаете, че Трехърн винаги е отчайващо точен. Донеси ми тъмносинята пелерина, Моли. — Тя отново се обърна към Марта. — Във всеки случай, нямам намерение да оставам дълго. Ще се върна още преди някой да е имал възможност да се замисли за роклята, с която съм облечена — обеща тя. Сложи си перлените обеци и за последен път оправи косата си. — Мислиш ли, че изглеждам добре без обичайните къдрици от двете страни на лицето си, Марта?

— На мен ми харесвате с кок, господарке. Имате по-изискан вид. Освен това хубаво е понякога да се променяме — увери камериерката своята господарка, след което й подаде чантичката. — Вътре са носната ви кърпичка и ветрилото ви.

Аврора излезе от апартамента, а Моли подтичваше зад нея с тъмносинята пелерина. Трехърн, застанал в подножието на стълбите, погледна нагоре и очите му широко се отвориха.

— Господи! — възкликна той.

— Е, Трехърн, нали каза да облека нещо ефектно — подигра му се добронамерено тя.

Очите му се спряха малко по-дълго, отколкото трябваше, на гърдите й, а после той смело я погледна в очите.

— Не предполагах, че във вашия гардероб може да има такава рокля, Аврора. В този на Каландра — да, но във вашия — не.

— Да, цветът много би подхождал на Кели — призна Аврора. — Не знам защо избрах този плат, но той отговаря на онова, което ми наредихте.

Моли наметна Аврора с пелерината и завърза сребристите й вързалки.

— Къде отиваме? — попита Аврора, след като двамата се настаниха в каретата.

— Скоро ще ни напуснете — каза той. — Видяхте вече двора с неговата помпозност и новоналоженото му благоприличие. Но преди този крал с предвзети обноски да заеме трона, ние имахме двама не така изискани Джорджовци. Те не криеха многобройните си любовни връзки и ние бяхме много по-свободни. От нас се изискваше само да спазваме дворцовия етикет. Предишният начин на живот все още съществува, но хората се крият от шпионските очи и неодобрението на краля. Ще те заведа в „Бримстоун Клъб“. Каландра го е посещавала няколко пъти заедно с мен. Тя много се забавляваше там.

Той я излъга. Аврора го разбра почти незабавно, когато влезе в клуба, намиращ се на улица „Сейнт Джеймс“. На входа нямаше табелка. Кели, която мразеше дори намеците за чувственост, не би могла да се забавлява от необузданите страсти, които се вихреха в „Бримстоун Клъб“. Лакеите, които отваряха вратата и вземаха наметките на посетителите, всъщност бяха млади жени. Носеха напудрени перуки, а сатенените им жилетки бяха изрязани дълбоко и напълно разкриваха гърдите им. Когато се обърнаха, Аврора видя, че белите им панталони бяха ушити така, че закръглените задни части на дамите бяха предложени на погледите на посетителите. Сервитьорите, които предлагаха шампанско на сребърни табли, бяха мъже, но не бяха облечени по-добре. Не носеха нито ризи, нито жакети. Голите им гърди като че ли бяха намазани с масло. Панталоните им бяха изрязани така, че се виждаха и гениталиите им, и стегнатите им задни части. Всички те бяха много красиви, но лицата им под напудрените перуки бяха безизразни.

— Отвратена съм! Как можа да ме доведеш тук?! — каза Аврора тихо, но в гласа й се усещаха гневни нотки. — Веднага извикай каретата си и ме заведи у дома!

— О, не бъди такава пуританка, mon ange — каза Трехърн. — Не си длъжна да останеш, щом не искаш. Но поне ми позволи да те разведа наоколо. — Ръката му стисна по-здраво лакътя й и той я въведе в богато украсена зала. На подиума, който се издигаше в единия й край, тихо свиреха напълно облечени музиканти. В залата имаше много жени, които до една бяха облечени екстравагантно. Някои носеха маски, други — не. — В тази зала — каза Трехърн — идват дами, които жадуват за приключения извън съпружеското ложе. Седят тук и чакат кавалерите си. Огледай се, mon ange. Дамата в яркочервено кадифе, чиято маска е украсена с бижута. Вгледай се внимателно, Аврора. Това е лейди Естела Джарвис, а кавалерът, който иска да я отведе в една от стаите на втория етаж, е лорд Болтън, известният политик от партията на вигите. А, молбата му се увенча с успех. Ела, да ги последваме. Има дупчици, през които можем да надничаме. Можем да наблюдаваме всичко.

— Луд ли си, Трехърн? — Аврора се опита да се отдалечи, но хватката му беше здрава. Тя се съмняваше, че би имало полза, ако извика за помощ в това място. Беше ужасена от степента на пиянство и разврат, които наблюдаваше около себе си. Когато стигнаха до стълбището, тя успя да се изплъзне от ръцете на Трехърн и се втурна към входната врата. — Пелерината ми! — извика тя на обслужващия гардероба, който бързо се подчини. Аврора отвори вратата и се озова навън, в хладния нощен въздух. — Веднага докарайте каретата на лорд Трехърн! — нареди тя на момчето, което наблюдаваше спрелите пред клуба карети.

— Господи, mon ange, ти си много по-благовъзпитана, отколкото предполагах. Мислех, че само се преструваш на такава, какъвто е случаят с много от днешните жени — каза Трехърн, застанал до нея.

— Как се осмели да ме доведеш на това място?! — извика гневно Аврора. — Ще кажа на съпруга си. Той ще те извика на дуел. Не искам никакъв скандал да помрачава името Хоксуърт. Какво, за Бога, те накара да си помислиш, че мога да се поддам на такива развратни развлечения?

— Сестра ти го правеше — отговори той.

Аврора се качи в каретата и с движения, които показваха колко е ядосана, подреди полите на роклята си.

— Лъжеш, Трехърн — каза тя остро на мъжа, който сега седеше срещу нея и самодоволно се усмихваше.

— Каландра беше моя любовница — продължи той.

— Още една лъжа! — сряза го Аврора.

— Откъде си толкова сигурна? — предизвика я той. Тонът му беше подигравателен.

— Сестра ми ненавиждаше физическата близост между съпрузите — с учудващо спокойствие каза Аврора. — Да прави любов, за нея беше наказание. Заради това е избягала от „Хоукис Хил“ и е дошла в Лондон. Не искаше да изпълнява задълженията, които положението й на графиня Фарминстър изискваше. За да се сдобие с наследник, Валериън сключи сделка с нея. Ако беше родила детето, той щеше да й позволи да се върне в Лондон за сезона. Бракът им беше кошмар и за двамата. Непрекъснато се обвинявам за това. Ако не бях изкушила сестра си с графската корона, тя нямаше да се омъжи за Валериън, нямаше да е толкова нещастна, нямаше да умре по време на раждането. Валериън и аз щяхме да се оженим още тогава, на острова, и вероятно вече щяхме да имаме син. Може и да си изпитвал страст към Кели, Трехърн, но не си я имал, знам. Може би си я целувал по бузите, или по челото, и това е било всичко. Не разбирам защо си сметнал, че мога да се забавлявам в място като „Бримстоун Клъб“. Страхувам се, че преценката ти е напълно погрешна. Ще те извиня, защото приятелството ти беше безценно за мен и съпруга ми през тези няколко седмици. Но ще те помоля да не ме търсиш в следващите няколко дни.

Той беше изненадан толкова силно, че загуби дар слово. Не можеше да повярва, че красивата Каландра е била студена и празна като черупка от мида. Познаваше Аврора Хоксуърт много добре и знаеше, че тя казва истината. Чувстваше, че го изпълва леденостуден гняв. Той се беше влюбил в онази малка кучка от колониите. Каландра не е била нищо повече от празноглава кокетка Тя жестоко си играеше със сърцето му, караше го да вярва, че за него има надежда, докато всъщност такава никога не е съществувала. Трехърн разбра, че драматичната сцена, в която Хоксуърт убива Каландра от ревност, е само плод на развинтеното му въображение. Кучката е умряла при раждане точно както бяха казали те. И Хоксуърт, който се страхувал да не загуби Сейнт Тимъти, завел Аврора пред олтара. Всичко е било толкова просто. И подлото отмъщение, което той замисляше, за да поправи злото, причинено на Каландра, беше глупаво и безполезно. А дали беше така? Защо да не отмъсти за себе си? Нима не беше станал жертва на Каландра? Нима графът фермер и хапливата му съпруга не го бяха използвали, за да ги въведе в лондонското общество? Щеше да потърси справедливост за причинените му мъки! Ще си отмъсти!

— Извинявам се, mon ange, и ще удовлетворя молбата ти. Няма да те търся няколко дни — каза той спокойно. Кучка! Никога вече нямаше да се отбие в дома им, но нямаше нужда тя да го знае.

Каретата на лорд Трехърн стигна до „Фарминстър Хаус“. Лакеят вече беше навън, готов да ги посрещне.

— Добър вечер, Ваше благородие — каза той и й помогна да слезе от каретата.

— Моля те, не си прави труда да слизаш, Трехърн — каза Аврора, която бързаше да се отърве от присъствието му. Думите й прозвучаха рязко. — Лека нощ. — Тя бързо влезе в къщата, без да погледне назад. — Върна ли се вече Негово благородие? — попита тя Манърс.

— Да, Ваше благородие — отговори той, забелязал гнева й.

— Лека нощ тогава — каза Аврора и бързо се изкачи по стълбите. Тръгна към апартамента си.

Марта я чакаше, задрямала на стола пред камината. Тя веднага се събуди и каза:

— Върнахте се рано, господарке. — После, като видя изражението на лицето й, попита: — Какво се е случило? Вие сте бледа и ядосана, веднага познах.

— Помогни ми да съблека тази ужасна рокля — каза Аврора. — Ще ти разкажа, докато се събличам.

И тя й разказа всичко.

— Господи, какъв подлец! — възкликна Марта, изпълнена с възмущение. — Надявам се, че вече няма да го приемате, господарке. Мога да си представя какво ще каже Негово благородие.

— Няма да кажа на съпруга си, Марта. Валериън ще се ядоса и ще извика Трехърн на дуел. И ето ти нов скандал. Бях в „Бримстоун Клъб“ само петнайсет минути. Не си струва случаят да се раздухва. Не съм пострадала, само съм ядосана.

— Но какво ще кажете на съпруга си, когато Трехърн отново ви направи посещение. Ако въобще се осмели…

— По-добре ще е никога вече да не прекрачи прага ни — каза Аврора. — Но ако дойде след няколко дни, ще го приема. С приятелството обаче е свършено. Не само заради държанието му тази вечер, но и заради онова, което каза за Кели. Негова любовница, как ли не! Ако въобще се беше осмелил да й направи подобно предложение, тя незабавно щеше да го изпъди от дома си.

— Наистина, точно така щеше да постъпи — съгласи се Марта. — Беше разглезена и понякога арогантна, нашата мис Каландра, но сърцето й беше добро. Беше дама също като майка си. — Тя помогна на Аврора да облече нощницата си, събра разхвърляните дрехи и фиби и каза. — Ще дам тези неща на Сали и Моли да ги приберат някъде. А после всички ще си легнем.

— Аз сама ще разреша косата си — каза Аврора. Отиде в спалнята си и седна пред огледалото. Взе сребърната четка и започна да реши косата си. В огледалото видя съпруга си, почти заспал в нейното легло. Усмихна се и прокара четката по дългата си златноруса коса. Помисли си колко ще е хубаво да се върнат отново в провинцията. Днешното преживяване беше отвратително. Какво ли беше направила, та Трехърн да си помисли, че би могла да се забавлява в място като „Бримстоун Клъб“! Четката се движеше все по-бързо и по-бързо. Нищо не беше направила. Просто Трехърн беше странен човек.

— Ти си отново у дома. — Сънено каза графът. — Колко е часът, скъпоценна моя?

— Малко след единайсет — каза Аврора.

— Толкова рано! — отговори той. — Къде бяхте?

— На някакво частно парти на улица „Сейнт Джеймс“. Не познавах никого и ми беше много скучно. Останах само няколко минути и настоях да ме върне у дома. Знаеш, че и без това никъде не исках да ходя. — Тя остави четката, отиде до леглото, захвърли нощницата на пода и се сгуши до съпруга си. — Ето къде искам да бъда, Валериън.

Ръцете му я обгърнаха.

— Добре — каза той й се притисна в нея, — защото и аз искам винаги да бъдеш тук, Аврора.

Той я целуна и Аврора си помисли, че всичко си е отново на мястото.

Глава 16

— Въпросът ми ще ви се стори странен — каза граф Бът на граф Фарминстър. — Знаете ли къде е била снощи съпругата ви, Валериън?

Джон Стюарт наля в кристалните чаши уиски за себе си и за госта си. Уискито беше първокачествено, беше от собствените му изби в Хайленд, Шотландия. Подаде едната на госта си и, с другата в ръка, седна срещу него. Бяха в частния апартамент на граф Бът в двореца „Сейнт Джеймс“. В камината гореше весел огън и стопляше студения пролетен въздух.

— Аврора беше с Трехърн — каза графът. — Защо?

— А знаете ли къде са били? — попита Бът.

— На частно парти на улица „Сейнт Джеймс“. Мисля, че съпругата ми каза така. Защо задавате всички тези въпроси, Джон? Защо се интересувате от обществения живот на Аврора?

— Тази сутрин чух ужасна клюка, Валериън. И тя засяга съпругата ви — каза му граф Бът. — Фактът, че тя е била с Трехърн, донякъде потвърждава клюката, защото точно той е в устата и ушите на хората.

— Започвам да се плаша от сериозността ви, Джон. Трябва да ми кажете за какво става въпрос — отговори графът и бавно отпи от уискито, наслаждавайки се първокачествения му вкус.

Джон Стюарт заби поглед в чашата си. После пое дълбоко дъх, вдигна глава и погледна право в очите събеседника си.

— Съпругата ви е била в „Бримстоун Клъб“. Говорят, че се забавлявала безсрамно и е шокирала намиращите се там дами.

— „Бримстоун Клъб“! Не знаех, че клубът все още съществува — каза графът. — И съм изненадан, че точно там нещо може да се стори на хората безсрамно и шокиращо. Мили Джон, вие знаете що за хора ходят там! Аврора не би участвала в подобни развлечения. Освен това тя се прибра половин час, след като излезе с Трехърн.

— Говорят, че съпругата ви се е разсъблякла бавно, дреха по дреха, докато останала съвсем гола. А после Трехърн предложил всички, които искат, да се възползват от нея. Няколко мъже го направили Развратът завършил по следния начин: Трехърн зачервил дупето й от бой с камшик, докато тя задоволявала орално лорд Болтън. А после Трехърн я обладал отзад. Когато свършили, тя благодарила на всички джентълмени за приятно прекараното време, загърнала се в пелерината си и напуснала клуба.

Слепоочията му пулсираха, но Валериън Хоксуърт успя да запази гласа си спокоен.

— И защо всички са убедени, че тази развратница е била моята съпруга? — попита той. — Със сигурност това, че е била придружена от Трехърн, не е достатъчно.

— Жената била с маска — каза граф Бът, — но всички видели съпругата ви да влиза там, облечена в доста екстравагантна рокля. Очевидно си е сложила маската по-късно, в напразен опит да прикрие самоличността си. Но роклята я издала.

— Съпругата ми наистина излезе с Трехърн снощи — каза графът. — И наистина беше облечена екстравагантно. Но се върна у дома половин час по-късно. Нощта прекарахме заедно. Не може да е била Аврора, Джон. Въпросът е: коя е била жената и защо се опитват да навредят на съпругата ми?

— Да, било е доста късно, почти призори — каза замислено графът. — Знам всичко, защото мъжете, които са взели участие, са едни от най-известните в обществото. Преди снощната случка, не биха позволили никой да ги зърне в „Бримстоун Клъб“. Лесно е да се провери времето. Трябва обаче бързо да заглушим скандала, преди да е достигнал до ушите на краля. Защото, ако това стане, нито на вас, нито на съпругата ви, ще бъде разрешено да оставате в една и съща стая с техни величества. Знаете какъв е кралят. А кралицата ще му се подчини, дори да не е съгласна с нареждането му.

— Какво предлагате? — попита графът.

— Ще започна дискретно да разпитвам замесените мъже. А вие, макар да вярвате, че съпругата ви е невинна, все пак я разпитайте. Тя е била с Трехърн и са я видели да влиза в „Бримстоун Клъб“ по-рано същата вечер — отговори граф Бът. — Първо трябва да се уверим, че онази жена не е била графиня Фарминстър, както се говори. После ще трябва да открием коя е била всъщност, защо са я облекли в роклята на съпругата ви и, най-важното, кое е разпространил клюката, и то почти незабавно. Не е обичайно членовете на „Бримстоун Клъб“ да се хвалят публично.

Валериън Хоксуърт се върна у дома, във „Фарминстър Хаус“. Съпругата му беше в библиотеката и пишеше.

— На кого пишеш? — попита той, като седна близо до нея.

— На майка си. — Не съм получила писмо още откакто й писах за смъртта на Кели. Бетси писа, за да ми каже, че мама страда дълбоко. Но мама не е отговорила на нито едно от писмата ми. Сигурно мисли, че аз съм виновна за смъртта на Кели! Знам, че си го мисли! Но аз ще продължавам да й пиша с надеждата, че тя най-после ще ми прости.

— Беше ли снощи в „Бримстоун Клъб“! — попита той направо, за да не може тя да го излъже.

— Не знаех, че е възможно да съществува такова място. Беше ужасно, отвратително! — тихо отговори Аврора. — Веднага щом видях къде ме е завел Трехърн, си тръгнах.

— А защо не ми каза истината, когато те попитах къде си била? — настоя графът.

— Знаеш какво е онова място, нали, Валериън? Страхувах се, че ще се ядосаш и ще извикаш Трехърн на дуел. Не исках още един скандал. Тръгнах си веднага. Нищо лошо не ми се случи. Казах на Трехърн да не идва у дома известно време. Наистина съм много ядосана, задето е сметнал, че може да ме заведе там. Каза, че е водил там Кели, но аз знам, че това не е истина. Кели щеше да бъде дори по-ужасена и от мен. Също така има наглостта да излъже, че Кели му е била любовница. Мисля, че много се излъгахме в лорд Трехърн. Той не е джентълмен — заключи Аврора. Сложи дланта си върху неговата. — Обещай ми, че няма да го извикаш на дуел. Той не заслужава около него да се вдига шум, любов моя.

— Току-що се срещнах с лорд Бът. Той ми каза, че се носи ужасна клюка. Говорят за теб и Трехърн.

— Каква клюка?

Започваше да се ядосва. Не изглеждаше виновна. Не се страхуваше. Беше ядосана. Той й предаде всичко, което му разказа Джон Стюарт. Наблюдаваше я внимателно, за да не изпусне и най-малкия знак за нейната виновност. Но такъв нямаше. Аврора беше побледняла от ужас. Изражението й издаваше колко е отвратена. После гневът й избухна с пълна сила.

— Как се осмеляват да мислят, че онази развратница в розовата копринена рокля съм била аз!

— Къде е роклята? — попита съпругът й.

— Манърс! Веднага изпрати тук Марта — извика Аврора на иконома. Когато камериерката застана пред нея, тя я попита: — Къде е роклята, в която бях облечена снощи, Марта?

— В гардероба, господарке. Дадох я на Сали да я прибере — отговори Марта.

— Донеси я, моля те — каза Аврора.

И тримата се изкачиха до апартамента на Аврора. Марта отиде да потърси исканата рокля. Върна се след няколко минути, озадачена.

— Не мога да я намеря, господарке. Не е там, където трябва да бъде. Няма я никъде. Дадох я на Сали, като ясно й казах какво трябва да направи с нея. Трябваше да почисти роклята и да я сложи в гардероба.

— Доведи Сали — каза графът.

— Ще й одера кожата, ако тя стои зад всичко това — каза гневно Аврора. — Тя беше камериерка на Кели и затова я оставих на работа. Никога не съм я харесвала. Тя е подла и потайна.

Графът кимна.

— Манърс ми е говорил за нея. Много е нахална.

Марта се върна със Сали.

— Не съм й казала нищо — каза по-старшата прислужница.

— Къде е розовата копринена рокля, в която бях облечена снощи, Сали? — попита Аврора.

— В гардероба, господарке — прекалено бързо отговори Сали.

— Не е там — каза Аврора.

— Тогава… нямам представа къде може да е — отговори Сали, но не се осмели да погледне господарката си в очите.

— На кого даде роклята, Сали? И не ме лъжи, момиче — каза остро графът. — Истината!

Сали нервно пристъпи от крак на крак. Очите й все още бяха сведени надолу.

— Не знам за какво говорите, Ваше благородие — каза тя.

— Лъжеш! — извика Валериън и сграбчи момичето за ръката.

— Оооу! — Тя се опита да се отскубне. — Боли ме, Ваше благородие. Пуснете ме!

— Не и докато не науча истината. — Хайде, още един път, момиче. Какво направи с роклята? — Той я разтърси, като я гледаше гневно.

Тя заплака.

— Ваше благородие! Нима ще му позволите да се отнася така с мен?! След като толкова дълго съм със семейството ви? Няма ли капка благодарност у вас?

— Ако зависи от мен, Сали — каза остро Аврора, — ще бъдеш бита, докато не можеш вече да ходиш! Ти си безсрамница. Откраднала си роклята ми. Искам да знам защо и ако не ми кажеш, ще те нарежа на парчета и ще те хвърля в реката!

— Ох, Ваше благородие, няма да й позволите да направи това, нали? — изхлипа Сали. — Та това ще бъде убийство!

— Ти си камериерка на Нейно благородие, момиче, и тя може да прави с теб каквото си поиска — отговори графът. — Освен това, кой ще те потърси? Кой го е грижа дали в Лондон има една лоша слугиня по-малко?

— Нареди на иконома да я завърже — каза Аврора.

— Оооу! Ще ви кажа! Ще ви кажа! — изпищя Сали. — Не ме убивайте, моля ви!

— Много добре — отговори графът и пусна ръката й. — Говори, момиче.

— Беше лорд Трехърн! На него дадох роклята! Но той обеща, че ще я върне, наистина обеща, лъжецът! — Сали подсмърчаше. — Не биваше да знаете, господарке. Каза, че иска да изиграе шега на някого и че веднага ще я върне. Но не го направи.

— Кога ти я поиска, Сали? — попита Аврора.

— Преди няколко дни отидох до парфюмерийното магазинче за сапуна ви, господарке. Той ме пресрещна на улицата и ми каза, че във вторник вечерта ще ви заведе на някакво специално място. Каза още, че там няма да ви хареса, затова ще се приберете рано. А после каза, че иска да изиграе лоша шега на някого, и затова да му дам роклята, която ще облечете във вторник вечер. Обеща, че веднага ще я върне. Цяла нощ го чаках долу, до входа на кухнята, но той не се върна. Мислех да го попитам, когато отново посети Ваше благородие. Не знаех, че ще забележите липсата на роклята, защото вие никак не я харесвахте. Мислех, че няма да я потърсите скоро. Как разбрахте толкова бързо? — Тя подсмърчаше и бършеше носа си с ръка.

— Лорд Трехърн наистина е изиграл шегата си, Сали, но тя е толкова гадна, че сериозно заплашва репутацията ми — каза Аврора на хленчещото момиче. — Ако обаче разкажеш всичко това пред определени хора, ще те задържа на работа, макар и не лично при мен. Ако не ми помогнеш, ще те изхвърля на улицата още тази нощ само с дрехите, с които си облечена и без никакви препоръки.

— Ще направя всичко, каквото пожелаете, Ваше благородие — каза Сали. — Не исках да причинявам зло на никого, но лорд Трехърн обеща да ми даде половин крона, когато върне роклята. Никога през живота си не съм виждала толкова пари. Не знаех, че един джентълмен може да излъже една бедна прислужничка, господарке — каза тя, вече изпълнена с разкаяние.

— Остави ни сами — нареди й Аврора. — Марта, излез с нея. Ще ви повикам.

— Да, господарке — каза Марта. Тя беше силно озадачена от сцената, разиграла се пред очите й. Гледаше въпросително господарката си.

— Ще ти обясня съвсем скоро — каза Аврора, забелязала въпроса в погледа й.

Марта кимна и изведе Сали. Вече навън, тя й зашлеви шамар.

— Ето, че вече имаме отговора на въпроса, как роклята ти се е върнала в „Бримстоун Клъб“ — каза графът.

— Какво ще правим сега? — попита Аврора.

— Бът дискретно разпитва участниците в снощната оргия. Трябва да знаем в колко часа се е разиграла тя. Манърс и останалите слуги в къщата знаят в колко часа се прибра ти. Знаят и в колко часа си излязла с Трехърн. Но защо, чудя се, е направил всичко това? Ще трябва да го извикам на дуел.

— Моля те, недей, Валериън! Досега този скандал не е станал достояние на всички и не е опасен. Трехърн направи всичко възможно да го помислим за приятел. Дори се правеше, че ни помага. Ако го извикаш на дуел, всичко ще излезе наяве. Има много хора, които ще повярват, че съм виновна, само защото обичат да мислят лоши неща за другите. Ще кажат, че слугите са излъгали, за да ни защитят, за да запазят работата си в нашата къща. Никога няма да повярват на нас. Но ако успеем да предотвратим разпространяването на клюката, доброто ни име ще бъде спасено. Моля те, умолявам те, не позволявай на гнева си да надделее над здравия ти разум. Не предизвиквай Трехърн.

— Добре — отговори графът, — но не мога лесно да понеса мисълта, че ще се отърве безнаказано след такава долна лъжа.

— Аз също искам да си отмъстя — призна Аврора.

— Чудя се какво би направило Трехърн най-нещастния човек на земята? — замисли се Валериън.

— Брак с неподходяща жена. Брак, който ще стане причина да го отлъчат от двора и от висшето общество. Чарлз Трехърн е такъв сноб! — каза Аврора.

— Искам Трехърн да страда, а не някоя невинна жена — отговори Валериън. — Нямам нищо против да направя него нещастен, но не и някоя бедна жена, с която никога не съм се карал.

— Разбира се, тя не бива да е някоя мекушава жена, която не би могла да се защити — каза Аврора. — Хайде да намерим уличницата, която е наел, за да се превъплъти в мен. Обзалагам се, че тя ще подскочи от радост, ако може да стане лейди Трехърн. Ако е толкова смела, както говорят хората, тя винаги ще може да се защити, нали?

— Ти си самият дявол! — каза й той, изпълнен с възхищение. — Да, това може и да стане, любима моя.

— Сигурна съм, че граф Бът тайничко ще ни помогне. А публичното разгласяване на брака му ще стане причина Чарлз Трехърн да бъде отлъчен от обществото. Мъж, който запазва в тайна брака си, също бива порицаван от обществото, така че… — заключи триумфално Аврора.

— Съгласен — отговори съпругът й. — Но първо трябва да се погрижим за твоята репутация. Незабавно ще се върна в двореца „Сейнт Джеймс“, за да кажа на графа за направените от нас разкрития.

— Ще дойда с теб — каза Аврора.

— Не, мила моя Щом си невинна, не бива да се замесваш в това — отговори графът и целуна съпругата си по косата.

— Ако това ще ти помогне, Валериън, видях лейди Джарвиз в „Бримстоун“. Не знам дали тя ме е видяла. Качи се горе с лорд Болтън, който, както ти ми каза, по-късно се съвокуплявал и с жената в розовата рокля.

— Ще съобщя всичко това на графа — каза той и тръгна към двореца „Сейнт Джеймс“.

— Успях да разбера кога се е случил инцидентът — каза Джон Стюарт, щом се срещна с графа. — Било е между един и два часа сутринта. Двама от джентълмените си спомниха, че са чули звъна на часовника, който се намирал над камината в същата стая. Той ударил два часа, когато Трехърн започнал да блудства с жената. И двамата са пристигнали в „Бримстоун Клъб“ след един часа.

— А аз открих, че камериерката на съпругата ми е била подкупена от Трехърн, за да му даде роклята. Когато я потърсихме, я нямаше. Принудихме момичето да каже истината. Тя го чакала цяла нощ, за да я вземе обратно, но той не дошъл. Така и не й дал обещаната половин крона.

— Значи не е успял да изплати и дълговете си на карти — отбеляза Джон Стюарт, клатейки неодобрително глава. — Следващата ни стъпка ще бъде да открием уличницата, която Трехърн е използвал за маскарада.

— Как, за Бога, ще успеем?

Граф Бът дяволито се усмихна.

— За политиците, драги Хоксуърт, винаги е полезно да имат един-двама приятели сред хората на подземния свят. Те всъщност едва ли са по-различни от нас. Искат същото като нас. Власт и богатство. Ние играем игричките си в границите на закона, а те — от другата страна на закона. И ние като тях сме безмилостни, но се крием зад благоприличието на висшето общество. А те не могат да разчитат на такъв лукс. Докато си говорим, те вече търсят жената. Тя ще се похвали на някого за малкото си приключение и ние ще я намерим, обещавам ви.

— Аврора замисли чудесно отмъщение за лорд Трехърн — каза графът, а после разказа всичко.

Джон Стюарт гръмогласно се засмя и отвърна:

— Какъв прекрасен начин да се отървем от тази отвратителна крастава жаба! За Бога, ще го направим, Хоксуърт. Познавам един не дотам уважаван свещеник, който все пак законно е на служба и ще извърши церемонията по бракосъчетаването. Ще ти дам името му, защото, като най-близък съветник на краля, не мога да се забърквам лично.

— Трехърн ще трябва да е мъртво пиян — каза графът. — Вашият свещеник ще извърши ли церемонията при такива обстоятелства?

— Пари и бутилка уиски ще накарат този мъж да направи всичко, каквото пожелаете — увери го с усмивка граф Бът.

Изведнъж се отвори скрита в ламперията врата и в стаята пристъпи мъж. Беше облечен елегантно, но толкова общоприето, че изглеждаше почти анонимен. Графът не беше сигурен, че би могъл да го разпознае сред цяла тълпа хора. Мъжът се поклони и каза с дрезгав глас:

— Добър вечер. Ваше благородие. Намерих това, което търсите и дойдох колкото се може по-бързо, защото казахте, че е важно.

— Добър вечер и на теб, мистър Уигъмс. Да ти представя приятеля си, Валериън Хоксуърт, граф Фарминстър. Ще пиеш ли чаша уиски? — Той вече наливаше от кехлибарената течност в чаша.

— Ще пия, благодаря — отговори мистър Уигъмс, взе чашата и гаврътна съдържанието й на един дъх. — Имате най-хубавото уиски в Лондон, Ваше благородие, не е лъжа. Съмнявам се, че уискито на краля е добро колкото вашето. — Той одобрително млясна с устни и остави кристалната чаша.

— Прав сте, мистър Уигъмс, уискито на краля е по-лошо — каза граф Бът. — Е, какво имате за мен?

— Момичето, което търсите, се казва Мери Мейбъл. Мисли се за голяма работа, казвам ви. Няма си нито сутеньор, нито някоя мадам да я защитава и да се грижи за нея. И не ходи да лови клиенти по улиците. Има си две малки стаи в „Танърс Елей“, близо до реката. Някакъв лорд я довел в Лондон от провинцията преди няколко години. Когато я зарязал, тя проявила достатъчно ум и се хванала с друг млад човек, който имал пари. Говорят, че е умно момиче. Спестявала пари, за да може да забавлява благородниците насаме. Продава и цветя пред театъра, което й дава възможност да флиртува и да си уговаря срещи — обясни мистър Уигъмс.

— На кой номер на „Танърс Елей“ живее? — попита графът.

— Третата къща вляво. Мери Мейбъл е на втория етаж, от страната, която гледа към реката. Няма друг изход, освен вратата, Ваше благородие.

— Искам момичето тук до час, мистър Уигъмс. Можете ли да проявите дискретност?

— Нима не съм бил винаги дискретен, Ваше благородие? — попита мъжът и без да каже нито дума повече, се обърна и изчезна през тайната врата.

— Остава ни само да чакаме — каза графът с усмивка. — Да изиграем ли игра карти, Хоксуърт?

Когато тайната врата се отвори отново точно след час, мистър Уигъмс влезе и издърпа след себе си млада жена. Граф Фарминстър я огледа внимателно. Докато Аврора беше средна на ръст, тази жена беше висока. Имаше обаче същата златноруса коса и облечена подходящо и при подходящо осветление, можеше да мине за неговата съпруга. Светлокафявите й очи бързо огледаха присъстващите в стаята. Излъчваха интелигентност.

— Моля ви, седнете, мистър Уигъмс — каза графът и посвети вниманието си на момичето. — Сега, госпожице Мейбъл, трябва да ви кажа, че имам много повече власт и съм много по-опасен от джентълмена, който ви е наел снощи за изпълнението в „Бримстоун Клъб“. Моля ви, отговорете на въпросите ми честно и нищо лошо няма да ви се случи. Дори може да имам нещо за вас, ако кажете истината. Разбирате ли?

— Да, господарю — отговори младата жена.

— Знаете ли името на джентълмена, който ви нае снощи?

— Да, господарю. Беше лорд Трехърн.

— Каза ли ви за какво ви наема? — попита граф Бът.

— Само това, че иска да изиграе лоша шега на съпругата на негов приятел — отговори Мери Мейбъл. — Помислих си, че шегата е доста странна, но все пак той не ме помоли да направя нищо, което не съм правила и преди Обеща ми две златни крони, ако отида с него. Даде ми едната, когато се съгласих, но не ми даде втората, след като всичко свърши — каза Мери Мейбъл, дълбоко възмутена. — Каза, че ми я дължи! А аз не работя на кредит. Ако го правех, вече щях да съм на улицата!

Валериън Хоксуърт задуши напиращия в гърлото му смях и погледна граф Бът. От изражението на лицето му разбра, че той също мъжки се бори с желанието си да изрази гласно колко много се забавлява. Смехът обаче щеше да обиди жената пред тях, която беше етична по свой собствен начин.

— Даде ли ви лорд Трехърн рокля, която да облечете? — продължи настоятелно да пита графът.

— О, да! — извика възторжено Мейбъл. — Бях много ядосана, че ме накара да я накъсам на парчета. Беше най-красивата рокля, която съм обличала. Щях да я взема, но той нареди другояче — каза със съжаление тя.

— Познавате ли някои други от джентълмените, освен лорд Трехърн? — продължи да пита Джон Стюарт.

— Двама. Но аз не говорих, само накрая благодарих за приятно прекараното време, както ми беше наредил лорд Трехърн.

— Кои са тези двамата?

— Лорд Шели и сър Роджър Андрюз. Видях и лорд Болтън. На него обаче никога не съм била представяна, макар да съм го виждала в общи компании — обясни Мейбъл.

— Шели и Андрюз познаха ли ви?

— Сър Роджър май ме позна — отговори тя. — Той все идваше да ме види отблизо. Наистина беше започнал да ме изнервя, казвам ви!

— Седнете, Мери Мейбъл — каза графът на момичето. После се обърна към мистър Уигъмс: — Познаваш ли сър Роджър Андрюз?

— Да, господарю. Понякога му заемам една-две лири. Той винаги плаща навреме. Истински джентълмен, да.

— Доведи го! — нареди рязко графът и мистър Уигъмс бързо излезе.

— Искате ли да пиете нещо, докато чакаме, Мери Мейбъл? — попита графът.

— Да, бих пийнала нещо — отговори тя.

— Уиски или шери?

— Уиски, сър.

— Валериън?

Граф Фарминстър поклати отрицателно глава. Граф Бът, за да не се покаже неучтив, наля и на себе си. Подаде чашата на гостенката си и тримата зачакаха сър Роджър. Когато той пристигна през тайната врата заедно с Уигъмс и видя двамата графове, долната му челюст увисна. Поклони се учтиво, а после погледът му се спря на Мери Мейбъл.

— Значи ти си била снощи в клуба! — извика той. — Така си и помислих! А Трехърн настояваше, че това е графиня Фарминстър. Моля за вашето извинение, Ваше благородие. Не исках да ви обидя.

— Точно затова сме тук, Андрюз — каза граф Бът. — Заплашена е репутацията на една истинска дама. Ще бъде опетнено семейното й име. Вие сте сигурен, че дамата не е била онази, за която Трехърн се е опитвал да я представи?

— Господи, да! Отначало не бях сигурен, но когато няколко пъти отидох да се уверя, разбрах, че не може да е графиня Фарминстър. А когато тази сутрин се събудих, се сетих коя е жената — Мейбъл, разбира се. Тя използва парфюм с аромата на виолетки, а не познавам нито една друга дама, която го използва. А и само тя има белег по рождение на лявата гърда, точно над зърното.

— А мислите ли, че някои други от мъжете са познали жената, Андрюз? — попита граф Бът.

— Лорд Шели беше сигурен, че жената не е графиня Фарминстър, въпреки твърденията на Трехърн. Той каза, че цветът на косата й бил различен и че парфюмът на графинята бил със съвсем друг аромат, не така екзотичен, по-скоро свеж като полския въздух. Шели каза, че е танцувал няколко пъти с графинята и видял, че очите й са сини, не кафяви като на Мейбъл. Не можахме да се досетим защо Трехърн играе тази игра, но се забавлявахме чудесно.

Мейбъл срамежливо се изкикоти.

— Защо тогава не дойдете да ме видите, сър Роджър? Номер три на „Танърс Елей“, втория етаж.

Младият мъж й се ухили в отговор.

— Ще подпишете ли писмено твърдение, Андрюз? — попита тихо граф Бът. — А вие, госпожице Мейбъл, ще запишете ли цялата история, а после да сложите подписа си под нея.

— Да, мога да се подписвам — каза гордо Мери Мейбъл.

— Отлично, мила — отговори с усмивка граф Бът и дръпна шнура на звънеца. Миг по-късно в стаята влезе млад човек. — Франклин, искам да запишеш твърденията на тези двама души. Моля те, донеси принадлежностите си за писане.

Твърденията бяха записани, прочетени на глас и дадени на сър Андрюз и Мейбъл, за да ги прочетат отново. И двамата се подписаха без колебание. Мистър Уигъмс беше изпратен, за да доведе лорд Шели и лорд Болтън. Сър Роджър и момичето получиха нареждане да седят тихо по местата си в по-далечния и слабо осветен край на стаята. Първи пристигна лорд Шели. Само един поглед към присъстващите му показа защо са го извикали. Лорд Шели се поклони на двамата графове.

— Отнася се за снощната вечер в „Бримстоун Клъб“, предполагам? — каза той.

Граф Бът кимна.

— Не можем да позволим доброто име на Хоксуърт и репутацията на съпругата му да бъдат компрометирани заради тази подла шега. Сър Роджър каза, че сте се досетили, че пред вас не стои графинята. Бихте ли подписали писмено твърдение?

— Разбира се — отговори лорд Шели. — Но защо е необходимо? Сигурен съм, че никой от присъстващите не повярва, че това е лейди Хоксуърт. Признавам, че момичето си свърши отлично работата. Кожата му обаче не беше нежна като на дама. Никой не беше заблуден.

— Трехърн е отишъл още по-далеч — поясни кратко графът. — Той се опитва да разпространи мълвата, а ако тя стигне до ушите на краля, аз и съпругата ми ще загубим приятелството на техни величества.

— Трехърн е подлец, достоен за бесилото, негодник — каза лорд Шели. — Ако беше животно, щях да го отърва от самия него много лесно с едно теглене на ножа. Жалко, че не е.

— Лорд Трехърн ще съжалява за действията си, обещавам ви — отговори мрачно графът.

Лорд Шели подписа собственото си твърдение, а после седна до сър Роджър и Мейбъл в далечния край на стаята. Изведнъж тайната врата се отвори и протестиращият лорд Болтън беше избутан в стаята от мистър Уигъмс.

— Бът! — изръмжа той. — Това твое дело ли е? По-добре да имаш дяволски добро обяснение!

Граф Бът тихо обясни за какво са го повикали.

— Нямам и най-малка представа за какво говорите! — извика политикът от партията на вигите. — Никога не съм ходил в „Бримстоун Клъб“.

Валериън Хоксуърт гневно изскърца със зъби. Вигите не бяха на власт и правеха всевъзможни опити да злепоставят техни величества и граф Бът.

— Болтън, заплашено е доброто име на една дама — каза граф Бът.

— Това няма нищо общо с мен — беше отговорът.

Лорд Шели и сър Роджър се изправиха и се приближиха.

— И Пърси, и аз, ви видяхме съвсем ясно — каза сър Роджър.

— Щом говорите така, и двамата ще бъдете наказани от Негово величество — заяви самодоволно Болтън. — Всички знаем колко е взискателен кралят по отношение на морала. За мен е без значение дали ще оклеветят съпругата на графа фермер, или не. Всички, които имат нещо общо с онзи негодник Трехърн, рано или късно си получават заслуженото.

Джон Стюарт протегна ръка, за да успокои граф Фарминстър.

— Разбира се, можем да извикаме и лейди Джарвиз. Не вярвам, че тя ще жертва приятелството си с кралицата, нито мястото си до своя съпруг, за да ви предпази от скандал — каза графът.

— Л-лейди Джарвис? — Лорд Болтън леко заекна.

— Не отричайте, Болтън. Видели са ви — каза му графът. — Е, ще ни сътрудничите ли сега?

— Но кралят ще разбере — запротестира Болтън.

— Не, няма — обеща графът. — Ако този въпрос стигне до вниманието на краля и той се заеме сериозно с него, само тогава подписаните ви признания ще му бъдат представени. Ще има две копия от тях. Едно с вашите пълни имена, а другите — само с инициалите ви. Вторите ще покажа на краля. Първите ще останат заключени в сейфа ми и ще бъдат унищожени, когато се докаже невинността на лейди Хоксуърт.

— Добре тогава — изръмжа недоволно лорд Болтън. — Мисля, че мога да ви имам доверие, Бът. Никога досега не съм се доверявал на никого от партията на торите.

— Трябва да посрещате с нетърпение всяко ново преживяване — каза сухо граф Бът.

Когато и лорд Болтън сложи подписа си под писмените си признания, граф Бът освободи тримата джентълмени, като им благодари и ги предупреди да не говорят за случилото се снощи. Всички се съгласиха. И двамата графове се обърнаха към Мери Мейбъл, която беше започнала да се изнервя от чакането.

— Ще ви хареса ли да бъдете лейди Трехърн, мила моя? — поде графът. — Все пак, това копеле ви е длъжник, нали така?

— Няма да е лесно да ви омъжим за него — предупреди граф Фарминстър. — Разбирате, че сте неподходяща партия за него и той много ще се ядоса, когато разбере, че съвсем законно е обвързан с вас до края на живота си. Бракът ще бъде труден и за вас.

За тяхна изненада, Мейбъл излезе от полусянката, в която се намираше, отиде до масата и си наля още една чаша от уискито на граф Бът. После седна и ги погледна право в очите.

— А какво ще спечеля аз? Помислихте ли за мен? По този начин искате да си отмъстите на Трехърн, нали? Истината е, че много бих искала да бъда лейди. Но истинска лейди, а не жена, която е впримчила съпруга си чрез измама за ваше удобство.

— Какво искате? — попита я граф Бът.

— Е — отговори Мери Мейбъл, — знам, че никак не изглеждам зле. С подходящи дрехи, ще приличам на лейди. Не знам обаче нищо за дамите и за тяхното поведение. Само защото съм курва, не означава, че не искам да се развивам и дори да се поправя. Родена съм в семейството на фермер от Есекс. Бях достатъчно глупава да се вслушам в думите на най-малкия син на господаря, който твърдеше, че ме обича. Но не потънах, когато той ме напусна. Когато се озовахме в Лондон, а той все отлагаше сватбата, аз разбрах как ще се развият нещата. Погрижих се да спестя достатъчно, преди той да ме изостави. Избрах си мъж, който да ме защитава, но животът ми никак не беше лесен. Сега съм на двайсет и пет. В Лондон съм вече от десет години. Трябва да се замисля, защото възрастта ми е напреднала. Ще ви помогна, но и вие ще трябва да ми помогнете. Искам да ми дадете пари, които да са само мои, а после искам да ми осигурите уроци по добри маниери.

— Колко? — попита граф Фарминстър.

— Петстотин лири, Ваше благородие. Мисля, че цял живот ще живея спокойно от лихвата им, а те не са толкова много за вас, нали? Нека кажем, че това ще бъде моята зестра. — Тя се усмихна. — Тях младоженецът няма да може да заложи. Не си мислете, че не познавам лорд Трехърн.

— Защо искате уроци по добри маниери? — попита графът, доста учуден от молбата й.

— Вашият лорд някой ден ще умре от преливане или пък ще ме изостави — каза Мейбъл. — Щом веднъж се ожени за мен, хората от неговата среда няма да искат да имат нищо общо с него, нали така? Е, когато той си отиде, аз ще отворя магазин за дрехи. Може и да не спечеля първите благородници на страната за клиентела, но ще спечеля тези, които са само едно стъпало по-долу, защото съм дяволски добра шивачка. Но само ако знам как и какво да говоря и имам приятни маниери, Ваше благородие — завърши момичето.

— Ще ти дам твоята зестра, Мейбъл — каза тихо графът. — Но само парите ли могат да ви убедят да ми помогнете?

— Не. Вижте, Ваше благородие, уморих се да бъда курва. Знам и по-добър живот, но как, за Бога, ще се отърва от стария, ако никой не иска да ми даде шанс? Това, което ми предлагате, е възможност, дадена ми, от Господ.

— Няма да ти е лесно да се оправиш с Трехърн — предупреди я той.

— Знам. Той въобще има ли някаква собственост? Искам да кажа, място, което бих могла да нарека свой дом.

— Има малка къща някъде в графство Съфълк — отговори графът. — И, разбира се, къща тук, в Лондон.

Мейбъл кимна.

— А има ли семейство?

— По-малка сестра, омъжена за свещеник, и по-малък брат в армията — отговори Джон Стюарт. — Брат му е в Индия и е неженен, доколкото знам.

— Значи един ден, когато моят Чарли ритне камбаната, той ще наследи титлата — каза замислено Мейбъл.

— Освен ако не дариш Трехърн с дете — каза графът с усмивка.

— Не искам никакви глупави деца в живота си. Освен ако, разбира се, къщата в Съфълк не върви с титлата. Предполагам, че къщата, в която живее тук, е взета под наем.

— Къщата може и да е ипотекирана — предупреди я графът.

— Можете ли да разберете и да ми кажете, господарю? — обърна се Мейбъл към граф Бът. — Ще се оженя за самия дявол и искам да знам дали някой ден къщата може да бъде моя и без да раждам наследник. Разбирате ме, нали? Трябва сама да се грижа за себе си, защото няма кой друг да го направи.

— Не сте длъжна да се омъжите за Трехърн — каза Валериън Хоксуърт, който вече започваше да изпитва вина.

Младата жена обаче веднага го успокои.

— Чуйте, Ваше благородие, ще се омъжа за когото и да било за петстотин лири. Не ме съжалявайте. Знам в какво се забърквам. Мога да се оправя с Негово благородие.

— Добре тогава, госпожице Мейбъл — каза граф Бът. — Хоксуърт, имаш ли план?

— Имам — отговори той сериозно. — О, разбира се, че имам.

Глава 17

Чарлз Трехърн беше изненадан, че получи покана за прощалния бал, който даваха граф и графиня Фарминстър. Първо си помисли, че е станала грешка, че секретарят на семейството е забравил да зачеркне името му от списъка на хората, които са добре дошли в този дом. Но не дойде отменяне на поканата. След няколко дни получи бележка, написана собственоръчно от Аврора, с която тя го уведомяваше, че му е простила, макар все още да е изумена от това, че той се беше осмелил да я заведе в онзи ужасен клуб. Пишеше му още, че с нетърпение ще го очаква да посети техния бал. Той беше повече от изненадан.

Нима не бяха чули клюките по техен адрес? Всъщност, като се замислеше, май никой не беше чул клюката, която той се опитваше да разпространи. Всички джентълмени, които взеха участие в онази прекрасна нощ, посветена на разврата, мълчаха. Като че ли нямаха желание да се похвалят със случилото се. Разбира се, не бяха чак толкова пияни. Май не беше успял да ги заблуди. Всичко му беше приписано като шега. От една страна, той изпитваше облекчение, но, от друга беше малко разочарован. А сега семейство Хоксуърт се готвеше да напусне Лондон. Знаеше, че едва ли някога ще ги види отново. И така, щеше да отиде на бала. Той обичаше такива представления!

— Ще се облека като Ромео — каза си той, седна и написа на Аврора, че приема поканата и вече е измислил какъв да бъде костюмът му. Дори го описа.

Когато прочете бележката на Трехърн, Аврора се засмя.

— Гледай да го срещнеш в „Будълс“ и да се увериш, че не е променил плановете си — каза тя на съпруга си. — Имаме съвършена Жулиета за него, мили мой, нали така?

Балната зала във „Фарминстър Хауз“ беше тапицирана с копринена дамаска в бяло и жълто. През следващите няколко дни в нея цареше неописуема суматоха. Изтъркаха паркета до блясък. Рисунките, които покриваха тавана, бяха огледани и поправени, където трябва. Металните части бяха излъскани. Беше положена нова боя по корнизите. Смъкнаха внимателно кристалните полилеи и излъскаха до блясък всяка висулка. По-малките сребърни свещници, които бяха закрепени по стените, също блеснаха. Бяха поставени нови восъчни свещи, които горяха равномерно и не задимяваха много стаята. Прозорците бяха почистени и от вътрешната, и от външната страна. Пердетата от сатен с цвета на синьо, безоблачно небе, бяха изпрани и завързани със съвсем нови панделки.

В единия край на залата издигнаха подиум за музикантите. Те вече бяха наети и бяха получили нареждания за музиката, която трябваше да изпълняват. Балът щеше да бъде открит и закрит с менует. Аврора пожела да свирят и весели шотландски и английски народни танци. Не искаше и нейната вечер да бъде скучна като толкова много други. Гостите й трябваше да се забавляват.

Балната зала във „Фарминстър Хауз“ можеше да събере едва сто и петдесет души. Всички поканени приеха. Тъй като крал Джордж и кралица Шарлот също бяха приели, прощалният бал на семейство Хоксуърт се очертаваше като последното голямо събитие на сезона. Имаше много хора, които се обидиха, защото не бяха поканени. Някои от по-нископоставените семейства заминаха за провинциалните си имения, за да изглежда, че имат много по-важни работи, отколкото да посетят още някой и друг бал.

До балната зала имаше една правоъгълна стая, която обикновено се използваше за студения бюфет. Тя също беше почистена и ремонтирана. В нея поставиха огромна махагонова маса, покрита с чиста ленена покривка, обточена с дантела. Върху нея щяха да поставят освежителните напитки, които включваха и първокласно френско шампанско. Из балната зала и съседната стая бяха разпръснати столове, тапицирани с копринени дамаски и кадифе. Една от стаите беше определена за гардеробна. На гостите щяха да бъдат раздадени малки украшения в знак на обич и приятелство. На господата — малки сребърни кутии за енфие, а на дамите — топчици от ароматично вещество, привързани с панделки. Беше избрано и менюто за среднощния студен бюфет. Всичко беше готово. В деня на бала щяха да пристигнат многобройни кошници свежи цветя и щяха да бъдат поставени в балната зала и съседната стая.

Мейбъл, чиято фамилия всъщност беше Монипени, беше въведена дискретно няколко пъти в къщата, за да й бъде ушит костюм по мярка. Тя наистина беше красиво момиче с приятни обноски. Беше започнала да взема уроци по говор и маниери. Наблюдаваше как шивачката забива топлийките и пробва костюма, като внимателно даде предложения, които отначало бяха приемани с изненада, а после — с благодарност. Мейбъл очевидно беше много добра в шиенето, шивачката не се поколеба да отбележи това.

Роклята на Жулиета беше от кремаво кадифе с деколте, разкриващо достатъчно. Ръкавите бяха дълги и стеснени при китката, тясната пола падаше на елегантни гънки чак до краката й. Щеше да носи сатенени бални пантофки. Деколтето беше украсено с копринени цветя. Около бедрата й щеше да бъде увито парче брокат в златножълт цвят. Златнорусата й коса щеше да бъде привързана с жълта панделка, а маската й щеше да бъде украсена с перли и диаманти. Мейбъл щеше да изглежда като истинска лейди — такава, каквато искаше да бъде.

Кралят и кралицата щяха да се преоблекат като двама от прадедите си — крал Едуард II и неговата кралица, Филипа. Аврора и Валериън решиха да облекат скромни костюми на римски генерал и уважавана римска матрона.

Когато започнаха да приемат гостите си в нощта на бала, графът и графинята бяха очаровани от многообразието на костюми. Имаше Хенри VIII с всичките си шест съпруги, Ричард, Лъвското сърце, Робин Худ и Мариън, турски султани и султанки, няколко дявола, двама кардинали, седем монаси от Средновековието, пирати, колониални завоеватели. Лорд Шели беше маскиран като Арлекин, а граф Бът — като шотландски воин.

Тъй като кралят рядко променяше часа си на лягане, на поканите беше написано „осем часът“. Кралската двойка пристигна в девет без четвърт и балът беше официално открит в девет часа. Граф Фарминстър партнираше на кралица Шарлот, а неговата съпруга — на крал Джордж. Докато танцуваха, кралят каза.

— Мадам, напоследък чух една много неприятна клюка. С облекчение научих, че тя няма нищо общо с истината. Знаете ли за какво говоря?

— Да, съпругът ми спомена, че лорд Трехърн се е опитал да ми изиграе отвратителна шега, но е бил спрян. Валериън не искаше да се впуска в подробности, Ваше величество, защото не бивало да осквернява слуха ми с тях. Разбира се, ядосах се, че той отговаря с неблагодарност на нашето приятелство, но простих на Трехърн в памет на сестра си. Тя беше много привързана към него.

— Проявили сте християнско милосърдие, мила моя — каза с одобрение графът. — А и графът е проявил благоразумие, като не ви е разказал всичко. Подробностите наистина не са за ушите на дамите. Трехърн се е проявил като негодник и аз лично ще го накажа, мадам.

— Благодаря на Ваше величество за любезността и приятелството — отговори Аврора, — но преди всичко съм ви благодарна, че ще защитите доброто ми име. Утеха за мен е да знам, че имам двама смели рицари — вас и съпругът ми.

— Така е, мадам! Така е! — каза кралят и й се поклони, тъй като в този миг танцът свърши.

— Отлично! — възкликна графът, когато съпругата му му предаде разговора си с краля. — Чул е клюката, уверил се е, че не е истина, подозира Трехърн и ще го накаже. Сега остава бракът на Трехърн да го унижи и в очите на всички останали. Много съм доволен от обрата на нещата.

Кралят и кралицата си тръгнаха точно един час след пристигането си, но балът продължи до след полунощ. Свиреха се все повече и повече весели народни танци. Шампанското се лееше както на нито един бал досега. Това забелязаха хората, които силно се интересуваха от напитките. Гостоприемството на граф Фарминстър беше оценено по достойнство Гостите започнаха постепенно да си тръгват, като топло благодаряха на домакините за превъзходната вечер. Последни останаха сър Роджър, лорд Шели и Трехърн. На музикантите вече беше платено и те прибираха инструментите си.

— Още шампанско! — извика Трехърн на минаващия лакей, който, според инструкциите, незабавно се подчини.

Чарлз Трехърн беше много пиян и малко объркан. Аврора не беше танцувала нито веднъж с него и той не можеше да разбере защо, след като му беше простила. Всеки път, когато се приближаваше към нея, тя изчезваше сред хората. Няколко пъти беше настояла той да танцува със загадъчната Жулиета, а не с нея. Тя му се усмихваше мило и дори му позволи да си открадне целувка. Нито веднъж обаче не бяха разговаряли. Тя се появи отнякъде й седна в скута му.

— Здравей, Чарли — поздрави и предизвикателно завъртя задните си части.

Той смело пъхна ръка в пазвата й, погали големите й гърди и стисна силно зърната й.

— Хубава си — прошепна, заровил лице в шията й. — Как се казваш?

— Жулиета, Ромео мой!

— Искаш ли да се любим? — грубо попита той.

Мейбъл се изкикоти.

— Много си смел! Донеси още малко шампанско, Чарли. Жулиета е девица и няма да се люби, докато не получи брачна халка.

Лорд Трехърн се изправи.

— Тогава да се оженим. — Думите, които излизаха от устата му, бяха неясни поради изпития алкохол. — Много монаси видях тази вечер. Останали някой, който може да ни венчае?

Лакеят отново напълни чашата на Трехърн и той бързо гаврътна съдържанието й. Подаде я пак на лакея.

— Голям глупак е! — прошепна сър Роджър. — Лесно е да бъде хванат в капан Никак не е забавно.

— Ще бъде забавно, когато разбере какво е направил и че няма как да се измъкне — отговори лорд Шели и тихичко се засмя.

— Къде е свещеникът?! — викаше Трехърн. — Не мога да имам Жулиета, докато не се оженя за нея!

— Ах, ти, Чарлз, развратнико! — каза му графът, който водеше със себе си свещеник. — Значи искаш да се ожениш за тази красавица?

— Да, Ваше благородие. Ще се оженя за нея, а после ще я любя! — радостно извика лорд Трехърн. — Къде е вашата добра съпруга? Тя може да стане шаферка на Жулиета.

— Ето ме, Чарлз — каза Аврора и се доближи до него.

— Не танцува с мен тази вечер — прошепна той. — Защо не пожела да танцуваш с мен, Аврора?

— Бедният Чарлз! Съжалявам, но задълженията ми на домакиня и без това бяха много. Обещавам, ще танцувам с теб на следващия бал, който ще посетим заедно.

Трехърн остави чашата шампанско и каза:

— Хайде да се оженим, Жулиета!

Церемонията беше извършена, както се полага.

Трехърн подписа документа, връчен му от графа, но се наложи свещеникът да държи ръката му, която силно трепереше. Като свидетели се подписаха граф и графиня Фарминстър, лорд Шели и сър Роджър. На свещеника беше платено повече от щедро. Той си замина с цяла торбичка монети и две бутилки френско шампанско. Докато Аврора отвличаше вниманието на Трехърн, графът отведе настрани новата лейди Трехърн.

— Дадох на съпруга ви да подпише два документа. Ако успее да открие вашето копие, елате при мен за дубликата — каза Валериън на Мейбъл.

— Няма да го открие. — Тя беше категорична. — След като изтрезнее и поиска да ги види, ще ги дам на златаря да ги пази. Свидетелите ще поръчителстват за мен, нали?

— Да, Ваше благородие — каза Валериън и й целуна ръка. Беше изненадан, когато тя нито се изкикоти, нито подскочи.

— Благодаря за приятелството. Ваше благородие — отговори тя тихо.

Тримата мъже напъхаха Трехърн в каретата на графа, който нареди на кочияша да помогне на дамата да сложи съпруга си в леглото. Когато каретата потегли, тримата се върнаха в къщата, където Аврора ги чакаше с пълни чаши шампанско, с които да отпразнуват случая.

— Господа — каза тя, като им подаде чашите, — благодаря ви за готовността, с която защитихте доброто ми име. Ще бъдете винаги добре дошли в „Хоукис Хил“. Ние сме ви длъжници.

— Всъщност, мадам — каза сър Роджър, — беше много забавно. — И той широко се усмихна.

— Никога не съм харесвал Трехърн — каза лорд Шели. — Той е негодник. Дори съжалявам момичето.

— Тя няма нужда от нашето съжаление — каза им графът. — Лейди Мейбъл Трехърн е способна да натрие носа на съпруга си.

— Нямам търпение да се съберем утре в „Будълс“ — каза сър Роджър. — Представям си какво ще се случи, ако Трехърн се осмели да се покаже там! Ха! Ха!

— Да се сбогуваме — каза лорд Шели. — Беше грандиозен бал, мадам. — Той целуна ръка на Аврора.

Сър Роджър също й целуна ръка и й благодари за гостоприемството. Когато вратата се затвори след двамата джентълмени, Аврора и Валериън се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не мога да повярвам как го изиграхме! — възкликна тя.

— Шели беше прав — отговори Валериън. — Никак не беше трудно.

— Ще отидеш ли в „Будълс“ утре следобед? — попита го тя, докато се качваха, хванати за ръце, към спалнята.

— Съжалявам само, че ти няма да си там. Ще ти разкажа всичко до най-малките подробности.

— Но аз имам намерение да дойда с теб!

— В „Будълс“ не се допускат жени.

— Ще се облека като момче. Ще кажеш, че съм братовчед ти, Сейнт Джон.

Графът се канеше да възрази, но поразмисли и се засмя.

— Добре, любима. Защо не? Заслужаваш да бъдеш там, когато ще го сразим. Ако някой забележи, ще си замълчи, сигурен съм. Не бива да допускаме мъже като Трехърн незаслужено да опетняват репутацията на дамите. — Влязоха в апартамента на графа и той я привлече в прегръдките си. — Отмъщението наистина може да бъде сладко, Аврора, нали? — Устните му докоснаха нейните.

— Хмм — прошепна тя и прокара език по устните му. — Много, много сладко, любими.

— Харесвам костюма ти на римска матрона — прошепна той в ухото й и пусна костюма й на пода.

— А аз обожавам вида ти на римски завоевател — отговори тя, разпаса пояса му и съблече туниката му.

Той подпря гърба й на заключената врата на спалнята, повдигна я, а после я спусна върху твърдия си орган. Аврора обви врата му с ръце и страстно го целуна, като го остави той да ръководи нещата. Двамата почти стигнаха до върха. Стените на меката й като кадифе пещера го обвиха плътно, възбуждайки го неимоверно. Като я придържаше, той я занесе до леглото и двамата легнаха, без да откъсват телата си едно от друго. Краката й здраво го обгръщаха. Той я притисна под себе си и бавно, съвсем бавно, навлезе още по-дълбоко в нея. И когато най-после тя беше обхваната от сладки спазми, неговото собствено желание възторжено избухна.

— Чудесна си! — каза той след няколко минути.

— Ти също, любими — отговори му тя, доволна. Наистина, скоро щеше да му каже за бебето. Вдругиден, реши Аврора, обърна се на една страна и сънено въздъхна.

Той я зави и се усмихна. Каква жена беше само! Не само красива, но и интелигентна. Бащите им не са могли да знаят колко много ще си подхождат децата им, но бяха подписали договор, който доведе до прекрасния им брак. Нещата бяха започнали зле за тях, но сега, слава Богу, се движеха в правилна посока. Той се усмихна доволно. Не беше така с Чарлз Трехърн. Когато изтрезнееше на другата сутрин, щеше да изпадне в шок. И дали щеше да отиде до „Вудълс“ утре следобед? Да, щеше да отиде, защото няма да повярва на Мейбъл въпреки документите. Щеше да помисли, че са се пошегували заради опита му да очерни Аврора. И така, щеше да отиде в „Будълс“, а там щеше да се увери, че е женен за една от най-известните лондонски курви, Мери Мейбъл Монипени. И там щяха да бъдат граф и графиня Фарминстър, за да се насладят на отмъщението си.

И наистина, в четири часа следобед на другия ден графът и братовчед му Сейнт Джон се настаниха на една маса до прозореца в „Будълс“. Зачакаха появяването на Чарлз Трехърн, който всеки ден напето влизаше в клуба точно в четири и пет минути. Лорд Шели и сър Роджър вече бяха разпространили мълвата за прибързаната женитба на лорд Трехърн с Мери Мейбъл. Много от членовете на клуба бяха седнали близо до входната врата и редицата прозорци.

— Идва — прошепна графът, като видя Трехърн да върви бързо по улицата. Както винаги, той беше облечен по последната мода. Панталоните му бяха черни и завързани точно над коляното. Чорапите му нямаха нито една гънка. Обувките му бяха украсени с правоъгълни сребърни катарами. Жакетът му беше светлобежов, а жилетката — в бледолилаво и бяло. Яката на ризата му беше украсена с дантела, както и ръкавите. На върха на напудрената му перука беше кацнала триъгълна шапка. Носеше дълъг бастун, украсен с кехлибарена дръжка. Като че ли не беше в добро настроение, но графът знаеше, че нищо не може да накара Трехърн да промени дневния си график.

Когато лорд Трехърн пристъпи в клуба, изведнъж беше заобиколен от всички негови членове, които му поднасяха поздравленията си.

— Глупости! — каза той. — Не съм се оженил. Това беше само шега, господа. — Той съзря графа. — Нали така, Хоксуърт? Прекрасна шега ми изиграхте.

— Шега?! — бавно рече графът. — Не съм ви изигравал никаква шега, Трехърн. Ти си женен мъж… — Той направи пауза, извади от джоба си златен часовник, погледна внимателно колко е часът и продължи: — вече от дванайсет часа и шест минути. Да, точно така.

— Младоженката е добре, надявам се? Ти наистина направи много интересен избор на съпруга, Трехърн.

Събралите се членове се изкикотиха подигравателно. Лорд Трехърн се изчерви.

— Не съм се оженил за нея! — подчерта той всяка отделна дума.

— Но, мили приятелю — каза Валериън Хоксуърт, мило усмихнат, — страхувам се, че наистина си женен. Аз самият бях свидетел, както и моята съпруга, а също така сър Роджър Андрюз и лорд Пърсивал Шели. Нима наричаш всички ни лъжци?

— Не може да съм женен за нея! — отново рече Трехърн.

— Мисля, че си нервен като всички младоженци, Трехърн. Снощи наистина беше много настоятелен — графът се усмихна, а всички останали гръмогласно се засмяха.

— Това е номер! — извика отчаяно Трехърн. — Вие сте ме изиграли, затова бракът не е законен! Ще наема адвокат, който ще ме защити.

— Няма никакъв номер — каза му графът. — Ти самият пожела да се ожениш. Настоя на брака, защото, повтарям думите ти, жената не искала да легне с теб, докато не получи брачна халка. Балът беше свършил, повечето от гостите вече се бяха сбогували, а ти пожела да доведем свещеник, който да те венчае за Мери Мейбъл. Не можеш да ни обвиниш за това, че сме изпълнили желанието ти, скъпи Трехърн. Вече си женен мъж. Има достатъчно свидетели.

— Бях пиян! — извика Трехърн.

Животът му изведнъж се беше превърнал в кошмар. Ако бракът наистина беше законен, с него беше свършено. Макар че някои от събралите се тук може би щяха да общуват с него в клуба, ако, разбира се, клубът му разрешеше да остане негов член, нито една уважаваща себе си домакиня нямаше да го кани в дома си. А техни величества нямаше дори да го забелязват. Не и него, мъжа, женен за най-известната курва!

— Ти много често си пиян, Трехърн — отговори спокойно графът. — Не съм знаел, че това пречи на правилните ти преценки.

Чарлз Трехърн толкова силно опули очи, че те почти изхвръкнаха от орбитите си. Видът му беше като на плъх, хванат в капан. Графът много упорито настояваше, че той наистина е женен за онази жена, а Андрюз и Шели споделяха мнението му. Те самодоволно се хилеха. Мейбъл му беше показала брачното свидетелство, а мълчанието на събралите се мъже му подсказваше, че всички са готови да се явят пред краля и да се закълнат в легалността на брака. Те не биха лъжесвидетелствали, особено Валериън Хоксуърт, който се гордееше с моралните си принципи.

— Ти, копеле! — изръмжа той на графа. — Ти си го направил! Знам, че си ти!

Погледът, който му отправи графът, беше изпълнен с презрение.

— Ела, братовчеде Сейнт Джон — каза той. — Време е да си вървим у дома.

Той грациозно кимна на сър Роджър, лорд Шели и на останалите членове, които образуваха нещо като шпалир, през който двамата да минат. Когато стигна до входната врата, графът вдигна шапката си за сбогом и се качи в чакащата го карета. Братовчед му дяволито намигна на сър Роджър и го последва. Внезапно сър Роджър Андрюз избухна в смях, защото беше разпознал Аврора в лицето на младия мъж.

Аврора чу смеха му и доволно се усмихна, а каретата ги понесе обратно към Фарминстър Хауз. На следващата сутрин, докато подготвяха заминаването си, те научиха, че Трехърн се е напил до смърт. Когато клубът вече затварял, мистър Алмак, неговият основател и собственик, помолил няколко от присъстващите да придружат Трехърн до дома му. Съпругата му го чакала и го засипала с остри думи. Разказът им беше предаден от сър Роджър, който се беше отбил, за да им пожелае бързо и удобно пътуване. Обществото беше шокирано и приятно възбудено от женитбата на Чарлз Трехърн, каза сър Роджър. Вече бил зачеркнат от списъците на гостите във всяка къща. Мистър Алмак обаче притежавал по-добро сърце от лондонските дами. Докато лорд Трехърн плащал вноските си, щял да остане член на „Будълс“.

— Алмак каза, че горкият човек трябвало да има къде да избяга от дъртата курва — предаде им думите на собственика сър Роджър.

После се сбогува с граф и графиня Фарминстър, без нито веднъж да намекне, че вчера е разпознал Аврора. Сър Роджър се гордееше с поведението си, което беше достойно за джентълмен от неговата класа. Беше убеден, че младата графиня заслужаваше да види падението на човека, който подло се беше опитал да съсипе репутацията й.

Пътуването до „Хоукис Хил“ беше извънредно приятно. Времето беше сравнително топло, а пътищата — сухи Нямаше кални локви, нито облаци прах. Придружаващата ги охрана им осигуряваше спокойствие. Когато пред погледите им се показа „Хоукис Хил“, каретата изведнъж рязко спря, за голяма изненада на графа. Появи се лакей, отвори вратичката и спусна стълбата. Графът беше силно озадачен. Отвори уста, но вместо него заговори Аврора.

— Аз помолих кочияша да спре тук — каза тя. — Имаш ли нещо против да извървим пеш останалата част от пътя? Къщата се вижда. Разстоянието не е голямо, Валериън.

— Щом това ще ти достави удоволствие — каза той, изпълнен с любопитство, скочи на земята и й помогна да слезе. — Продължавай, Мейнуеринг — каза той на кочияша. — Нейно благородие иска да повърви.

Аврора хвана Валериън под ръка. Каретата ги задмина. Въздухът беше топъл и ароматен. Те тръгнаха направо през полята, които бяха изпъстрени с червени макове и бели маргаритки.

— О, толкова е хубаво да се върнеш отново у дома си! — възкликна тя. — За нищо на света не бих го напуснала отново — заяви Аврора с жар.

— Какво има? — попита я той.

— Как какво има?

— Имаш нещо да ми казваш. — Той интуитивно се беше досетил, за това. — Долавям мислите ти, мила моя, дотолкова съм в съзвучие с теб. Никога няма да ти се удаде да запазиш в тайна нещо важно.

Той се спря и я погледна въпросително.

— Ще имаме бебе — каза му тя и се засмя щастливо. — О, Валериън, толкова съм щастлива! Бебе! Нашето първо дете! Как копнея да те даря с наследник. Не бях го разбрала до мига, в който не узнах, че очаквам дете. Марта веднага се досети. А когато казах на Лоте, тя настоя да ме прегледа кралският лекар. Той потвърди предположенията ми.

Графът беше пребледнял от изненада.

— Не! — Като че ли нещо го душеше. — Господи, Аврора! Какво съм ти направил, любима?! Виновна е животинската страст, която изпитвам към теб!

Сега беше неин ред да се изненада.

— Не искаш ли нашето дете?

— Не и ако това означава да загубя теб — извика той, изпълнен с отчаяние, и силно я притисна до гърдите си. — Обичам те, Аврора! Не искам да умреш като сестра си! Не бих могъл да те загубя, любима!

Аврора избухна в смях и се отскубна от прегръдката му.

— О, Валериън, аз не съм Кели. Аз искам това дете. Изпълнена съм с радост и с радост ще го нося в утробата си. Кралският лекар каза, че здравето ми е чудесно. Каза още, че мога да родя цяла къща деца, без да пострадам. Аз не съм като Кели.

— Но твоята майка също е умряла по време на раждането ти — каза той.

— Много бели жени в Западните Индии умират при подобни обстоятелства, Валериън — отговори тя. — Там те са лишени от медицинска помощ. Зависят изцяло от слугите си, които са невежи. „Сейнт Тимъти“ е малка островна плантация. Може би, ако живеехме на остров Барбадос, или на остров Ямайка, майка ми нямаше да умре. Аз не съм нито Кели, нито майка си. Освен това, при мен ще има лекар, който ще ми помогне. Не искам да се тревожиш. Няма да ти позволя да се тревожиш през цялото време до ноември, Валериън. Няма!

Той я целуна. Устните му нежно погалиха нейните. После я вдигна на ръце и закрачи към къщата.

— Какво правиш, Валериън? — изпищя тя. — Веднага ме пусни на земята!

— Не бива да се преуморяваш, любима — каза той сериозно.

— Ти си голям глупак — засмя се тя, сгуши се в прегръдката му и положи глава на рамото му.

— Какво се е случило с Аврора?! — Към тях бързо се приближаваше старата графиня. — Всичко наред ли е, Валериън? Защо я носиш на ръце?

— Ще имам бебе, мадам, и Валериън като че ли е полудял. Хайде, любими, пусни ме на земята.

— Веднага я пусни! — нареди баба му и той се подчини с усмивка. После старицата се обърна към Аврора. — Мила моя, толкова се радвам и за двама ви! — Тя я целуна и по двете зачервени от пролетния въздух бузи. — Как прекарахте в Лондон.

— Лондон е претъпкан и мръсен, а поведението на хората — скандално — отговори внукът й. — Най-после си дойдохме у дома и нищо не може да ни принуди да заминем, дори и скандал.

— Добре ли са техни величества? Как изглежда младата кралица? — заинтересува се старата графиня.

— Техни величества се чувстват превъзходно — отговори Аврора. — Кралският лекар потвърди положението, в което се намирам. Кралицата също очаква дете. Следващият крал на Англия ще се роди през август, мадам.

— Прекрасно! — отговори старицата.

Влязоха в къщата и Питърс побърза да ги посрещне, за да вземе наметките им.

— Добре дошли у дома, Ваше благородие — поздрави ги икономът: първо графа, а после и графинята. — Чаят е сервиран в Жълтия салон.

Настаниха се в огряната от слънцето стая.

— Затихна ли вече скандалът, който предизвикахме с женитбата си, бабо? — попита графът и си наля малко шери в чая.

— Разбира се — отговори старата графиня. — Макар по едно време да се страхувах, че това няма да стане, защото из графството се носеше мълва за разгулния живот, който водите в Лондон.

— Разгулен живот? — Аврора избухна в смях. — Някои хора имат много богато въображение, бабо. Животът ни беше повече от благоразумен. Аз се сприятелих с кралицата, която също като мен не е родена тук. Тя е отдадена на семейството и домакинските грижи. Всички други дами се отегчаваха до смърт от нейната, а и от моята компания. Страхувам се, че мен смятаха за недостатъчно издигната в обществото. Бяха готови да заспят, когато заговорех за консервиране и правене на сапун.

Старата графиня се засмя.

— Е, мили мои, тук стана още по-голям скандал и това ви спаси. Ще мине доста време, преди този да утихне. Казвам това с радост, защото вие с Валериън ще бъдете смятани за уважавана семейна двойка. Особено след като се роди бебето.

Тя отново весело се засмя.

— Е — каза графът, малко обиден от небрежния й тон, — ще ни кажеш ли какъв е този нов и, очевидно, доставящ ти огромно удоволствие скандал? — Той отпи от чая си.

— Отново е забъркано нашето семейство — подсказа му старицата.

— Сейнт Джон! — досети се Аврора. — Трябва да е Сейнт Джон. Само той може да предизвика по-голям скандал от нашия.

Сега вече старата графиня избухна в гръмогласен смях.

— Е, дявол да го вземе, мадам, какво е направил братовчед ми? — попита графът, вече с раздразнение. — Не съм изненадан, че се е опитал да ме засенчи дори в това отношение. Той винаги ми е съперничел. Е, сега има последната дума!

Старата графиня се смееше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.

— Е, мили Валериън, този път той наистина те надмина. Цялото графство само за това говори и ще говори още дълги месеци. Какъв негодник е Сейнт Джон. Този път той лапна малко по-голям залък, отколкото може да преглътне. Но съдбата отново е благосклонна към него. Получи повече, отколкото заслужаваше.

— Но какво е направил? — извика графът.

Най-сетне старицата успя да се успокои и отговори:

— Преди два дни Сейнт Джон избяга с мис Изабел Боуен. Заминаха за Гретна Грийн!