Братя Карамазови

I. Фьодор Павлович Карамазов

Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето (а и сега още споменаван тук) покрай трагичната си и загадъчна смърт точно преди тринадесет години, за която ще разкажа, когато му дойде ред. А сега ще кажа за този „помешчик“ (както го наричаха при нас, макар че цял живот почти никак не беше живял в имението си) само това, че беше странен тип човек, който обаче се среща доста често, именно тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и загубен — обаче от ония загубени хора, които прекрасно умеят да уреждат имуществените си въпроси и комай само тях. Фьодор Павлович например беше започнал почти от нищо, беше съвсем дребен помешчик, обикаляше чуждите трапези, все гледаше да е на прехрана някъде, а същевременно в момента на смъртта му у него се намериха към сто хиляди рубли суха пара. И в същото време той все пак през целия си живот остана един от най-загубените смахнати в цялата ни околия. Пак ще повтаря: не става дума за глупост — повечето от тия налудничави хора са доста умни и хитри, — те са именно загубени, и то по един особен, национален начин.

Той беше два пъти женен и имаше трима синове — най-големият, Дмитрий Фьодорович, от първата съпруга, а другите двама, Иван и Алексей — от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на дворяните Миусови, също помешчици от нашата околия. Как се беше случило, че момиче със зестра, пък и красиво, и на това отгоре от ония живи умници, които вече често се срещат в днешното ни поколение, но са се появявали и по-рано, е могло да се омъжи за такъв нищожен „мухльо“, както всички го наричаха тогава, няма да обяснявам твърде. Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия2, и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие. Този факт е истински и вероятно в нашия руски живот през последните две-три поколения такива или от подобен род факти е имало доста много. Така и постъпката на Аделаида Ивановна Миусова е била несъмнено отзвук на чужди веяния и също на мисълта навек пленена3. Тя може би е искала да прояви женска самостоятелност, да се изправи срещу обществените условности, против деспотизма на своя род и семейство, а услужливата фантазия я е убедила, макар и само за миг, да речем, че Фьодор Павлович въпреки своето положение на храненик все пак е един от най-смелите и най-присмехулни хора на оная преходна към всичко по-добро епоха, докато той беше само злобен шут и нищо повече. Пикантното беше също и това, че историята свърши с отвличане, а това се оказа много привлекателно за Аделаида Ивановна. Фьодор Павлович пък дори и поради социалното си положение беше твърде подготвен тогава за всякакви подобни истории, защото страстно желаеше да си уреди кариерата по какъвто и да било начин; а да се вмъкне в едно добро семейство и да вземе зестра, беше много привлекателно за него. Колкото за взаимна любов, такава май изобщо нямаше — нито от страна на булката, нито от негова страна, макар Аделаида Ивановна да беше хубавица. Така че този случай беше може би единствен по рода си в живота на Фьодор Павлович, извънредно голям сладострастник през целия си живот, готов веднага да се лепне за коя да е фуста, стига само тя да го повика. А същевременно единствено тази жена не беше предизвикала особена страст у него.

Аделаида Ивановна веднага след отвличането моментално разбра, че само презира мъжа си и нищо повече. По такъв начин последиците от брака се проявиха с извънредна бързина. Макар че семейството се примири, дори доста скоро, с това събитие и даде зестра на бегълката, между съпрузите започна съвсем безреден живот с вечни сцени. Говореше се, че в тези отношения младата съпруга проявила много повече благородство и извисеност, отколкото Фьодор Павлович, който, както се знае сега, още тогава й пипнал наведнъж всичките парици, близо двадесет и пет хиляди, които тя току-що била получила, така че тия хилядарчици оттогава вече за нея все едно че направо изчезнали вдън земя. Селцето, пък и една доста хубава градска къща, които също й се падаха зестра, той дълго време и с всички сили се мъчи да припише на свое име чрез съответен документ и сигурно щеше да сполучи дори само поради, тъй да се каже, презрението и отвращението, което будеше у съпругата си всеки миг с безсрамните си изнудвания и молби, дори само поради душевната й умора, да й се махне от главата. Но, за щастие, намеси се семейството на Аделаида Ивановна и попречи на плячкаджията. С положителност се знае, че между съпрузите често ставали побоища, но според разказите ме биел Фьодор Павлович, ами Аделаида Ивановна, дама буйна, смела, мургава, нетърпелива, надарена със забележителна физическа сила. Най-сетне тя си заряза къщата и избяга от Фьодор Павлович с един семинарист-учител, жив-умрял от сиромашия, като остави на Фьодор Павлович тригодишния Митя. Фьодор Павлович тутакси превърна къщата в истински харем и се отдаде на най-разпасано пиянство, а в антрактите обикаляше, кажи-речи, цялата губерния и сълзливо се оплакваше на всеки срещнат от напусналата го Аделаида Ивановна, като разказваше такива подробности, каквито е прекалено срамно един съпруг да разказва за брачния си живот. И най-вече, на него като че ли му беше приятно и дори го ласкаеше да играе пред всички смешната си роля на обиден съпруг и дори да поразкрасява подробностите от нанесената му обида. „Ще рече човек, че някакъв чин сте получили, Фьодор Павлович, така доволен изглеждате въпреки цялата ви скръб“ — казваха му някои присмехулници. А мнозина дори добавяха, че му е приятно да се яви в подновения си вид на шут и че нарочно, за по-комично, се преструва, че уж не забелязва смешното си положение. Кой знае впрочем, може би това у него беше и наивност. Най-сетне той успя да открие следите на бегълката. Нещастницата се оказа в Петербург, където се преселила с нейния семинарист и безрезервно се отдала на най-пълна еманципация. Фьодор Павлович тутакси се защура и взе да се стяга за Петербург — за какво, и той самият, разбира се, не знаеше. И в същност тогава може би щеше да замине; но след като взе такова решение, веднага сметна, че има особено право за ободряване преди заминаването да се отдаде отново на безкрайно пиянство. И ето тъкмо в това време семейството на съпругата му получи известие, че се е поминала в Петербург. Поминала се някак внезапно, на някакъв таван, според някои слухове — от тиф, според други — може би от глад. Фьодор Павлович научил за смъртта на съпругата си пиян; разправяха, че хукнал по улицата и почнал да крещи, вдигайки от радост ръце към небето: „Нине отпущаещи4“, а според други — плакал и ридал като малко дете, и толкова плакал, че дори било жално да го гледа човек въпреки цялото отвращение към него. Много е възможно да е било и едното, и другото, тоест да се е радвал на освобождението си и да е плакал за освободителката — всичко заедно. В повечето случаи хората, дори злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото изобщо мислим за тях. А и ние сме същите.

II. Отървал се от първия син

Разбира се, можем да си представим какъв възпитател и баща би могъл да бъде такъв човек. На него, като на баща именно, му се случи онова, което трябваше да се случи, тоест той абсолютно и напълно изостави детето си, родено му от Аделаида Ивановна, не от злоба към него, нито от някакви засегнати съпружески чувства, а просто защото абсолютно го забрави. Докато досаждаше на всички със сълзите и оплакванията си, а къщата си бе превърнал в развратен вертеп, тригодишното момченце Митя беше поето от верния слуга на това семейство Григорий и ако не беше се погрижил тогава той за него, може би нямаше да има дори кой да смени ризката на детето. При туй случи се така, че роднините на детето по майка също като че ли го забравиха отначало. Дядо му, тоест самият господин Миусов, бащата на Аделаида Ивановна, тогава вече не беше жив; овдовялата му съпруга, бабата на Митя, преселила се в Москва, тежко се беше поболяла, сестрите й пък се изпоомъжиха, така че се наложи почти цяла година Митя да прекара у слугата Григорий и да живее в неговата къщурка в двора. Впрочем и да си беше спомнил татко му за него (не можеше пък наистина да не знае за неговото съществуване), той самият щеше да го изпрати в същата къщичка, защото детето, колкото и да е, би му пречило в неговия безпътен живот. Случи се обаче така, че от Париж се върна братовчедът на покойната Аделаида Ивановна, Пьотър Александрович Миусов, който отсетне много години живя в чужбина, а тогава още съвсем млад човек, ала изключение между Миусовци — просветен, столичен, чуждоземски и при това през целия си живот европеец, а към края на живота си либерал от четиридесетте и петдесетте години. През цялата си кариера се беше свързвал с мнозина от най-либералните хора на своята епоха, и в Русия, и в чужбина, познаваше лично и Прудон, и Бакунин5, а особено обичаше да си спомня и разказва, вече към края на своите скитания, за трите дни на Февруарската парижка революция от четиридесет и осма година, като загатваше, че едва ли не лично е участвувал в нея на барикадите. Това беше един от най-хубавите спомени на младостта му. Имаше самостоятелно състояние, според предишните пропорции към хиляда души, чудесното му имение беше точно зад нашия градец и граничеше със земите на нашия знаменит манастир, с който Пьотър Александрович още в най-млади години, веднага щом получи наследството си, тутакси започна безкрайни дела за право на някакъв риболов в реката или на сечище в гората, не знам точно, но да започне дела с тия „клерикали“, той сметна дори за свой граждански и културен дълг. Като научи всичко за Аделаида Ивановна, която, разбира се, помнеше и дори някога й беше обърнал внимание, и като разбра, че е останал Митя, той въпреки цялото си младежко негодувание и презрение към Фьодор Павлович се намеси в тая работа. Тогава именно се и запозна за пръв път с Фьодор Павлович. Направо му съобщи, че би желал да се заеме с възпитанието на детето. Дълго време подир това той разказваше като характерен момент, че когато заговорил с Фьодор Павлович за Митя, онзи известно време сякаш изобщо не разбирал за какво дете става дума и дори като да се зачудил, че има някъде в дома си малък син. Даже и да имаше някакво преувеличение в разказа на Пьотър Александрович, все пак ще да е имало и нещо близко до истината. Но действително Фьодор Павлович цял живот обичаше да прави представления, изведнъж да изиграе пред вас някоя неочаквана роля и най-вече понякога без никаква нужда, дори направо в свой ущърб, както в сегашния случай например. Тази черта впрочем е свойствена на извънредно много, дори твърде умни хора, камо ли на такива като Фьодор Павлович. Пьотър Александрович поде цялата работа с въодушевление и дори бе определен (заедно с Фьодор Павлович) за опекун на детето, защото все пак от майката беше останало едно именийце, къща и малко земя. Митя наистина се пренесе у своя далечен вуйчо, но този вуйчо нямаше собствено семейство и тъй като веднага щом уреди и осигури паричните взимания от имотите си, незабавно побърза пак да замине за дълго време в Париж, той предаде детето на една от своите лели, московска дама. Случи се така, че като поживя в Париж, и той забрави детето, особено след същата Февруарска революция, която така силно бе поразила въображението му и която повече не можа да забрави през целия си живот. Московската дама пък умря и Митя премина към една от омъжените й дъщери. Струва ми се, че и след това още веднъж, за четвърти път, си смени гнездото. Няма да се разпростирам сега върху това, още повече, че ще има много да разказвам за първия син на Фьодор Павлович, а сега се ограничавам само с най-необходимите сведения за него, без които не мога и да почна романа.

Първо, този Дмитрий Фьодорович беше единственият от тримата синове на Фьодор Павлович, който растеше с убеждението, че все пак има известно състояние и когато стане пълнолетен6, ще бъде независим. Юношеството и младостта му протекоха объркано: той не завърши гимназия, после попадна в една военна школа, сетне се озова в Кавказ, получи чин, би се на дуел, беше разжалван, пак получи чин, много гуля и пропиля сравнително доста много пари. А почна да получава пари от Фьодор Павлович едва след пълнолетието си, като дотогава направи доста дългове. Фьодор Павлович, баща си, видя за пръв път, след като беше вече пълнолетен, когато специално пристигна да се разберат за неговите имоти. Струва ми се, още тогава не хареса баща си; той прекара при него малко време и побърза да замине, като успя само да получи известна сума и да сключи някакво споразумение относно по-нататъшното получаване на доходите от имението, за което (факт забележителен) този път не можа да научи от Фьодор Павлович нито какъв доход дава, нито каква е стойността му. Фьодор Павлович забеляза тогава, още от първия път (и това трябва да се запомни), че Митя има за своето състояние преувеличена и неточна представа. Фьодор Павлович беше много доволен от това поради свои особени сметки. Той установи само, че младият човек е лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия, комуто е достатъчно само от време на време да получава по малко пари и тогава, макар за кратко време, разбира се, но веднага ще се успокои. Точно това започна да експлоатира Фьодор Павлович, тоест да се измъква с дребни подаяния, от време на време някакви суми, и в края на краищата стана така, че когато подир четири години Митя, изгубил търпение, се яви в нашия градец за втори път, за да свърши окончателно всичко с родителя си, изведнъж, за голямо негово учудване, се оказа, че той вече нямал абсолютно нищо, че мъчно можело дори да се пресметне всичко, че вече си бил получил от Фьодор Павлович цялата стойност на имота, а може би дори му и дължи; че освен това поради тия и тия споразумения, в които сам тогава и тогава пожелал да влезе, нямал и никакво право да иска нищо повече и пр., и пр. Младият човек остана поразен, той заподозря нечестност, измама, беше почти извън себе си и сякаш обезумя. Това обстоятелство именно доведе до катастрофата, изложението на която ще бъде предмет на моя първи, встъпителен роман или по-точно — неговата външна страна. Но преди да премина към този роман, трябва да разкажа също и за другите двама синове на Фьодор Павлович, братята на Митя, и да обясня откъде се взеха пък те.

III. Вторият брак и вторите деца

Съвсем скоро след като се освободи от четиригодишния Митя, Фьодор Павлович се ожени втори път. Този втори брак трая осем години. Той взе втората си съпруга, също съвсем младичка особа, Софя Ивановна, от друга губерния, където беше отишъл за една дребна доставка заедно с някакъв чифутин. Фьодор Павлович, макар да гуляеше, пиеше и безпътничеше, но никога не преставаше да се занимава с влагане на своя капитал и си нареждаше работите винаги сполучливо, макар, разбира се, почти винаги доста подличко. Софя Ивановна беше „сираче“, безродна от детинство, дъщеря на някакъв незнаен дякон, израснала в богатата къща на своята благодетелка, възпитателна и мъчителна, една знатна старица, вдовицата на генерал Ворохов. Подробности не знам, но съм чувал само, че възпитаницата, кротка, незлоблива и мълчалива, веднъж била свалена от примката, която си била окачила на един гвоздей в килера — толкова тежко й е било да търпи своенравието и вечните натяквания на тази може би не злобна старица, но станала съвсем непоносимо опака от скука. Фьодор Павлович предложи ръката си, събраха сведения за него и го изпъдиха, и тогава той, отново, както в първия брак, предложи на сирачето да го отвлече. Много, много е възможно дори и тя за нищо на света да не би се омъжила, ако беше навреме узнала повече подробности за него. Но това ставаше в друга губерния; пък и какво можеше да разбира шестнадесетгодишното момиче, освен че е по-добре да се хвърли в реката, отколкото да остане при благодетелката си. Така бедното момиче смени благодетелката с благодетел. Фьодор Павлович този път не взе нито грош, защото генералшата се разсърди, не даде нищо и на това отгоре прокле и двамата; но той този път и не очакваше да вземе, а се помами само от рядката хубост на невинната девойка и главно от нейния невинен вид, който порази този сладострастник, досега порочен любител само на грубата женска красота. „Мене тогава тия невинни очички все едно че с бръснач ми срязаха душата“ — казваше той често по-сетне, ухилен гадно, по своя си особен начин. Впрочем за такъв развратен човек и това е могло да бъде само сладострастно влечение. А неполучил никакво възнаграждение, Фьодор Павлович не се церемонеше със съпругата си и използувайки това, че тя е, тъй да се каже, „виновна“ пред него и че той почти я беше „от въжето снел“, използувайки освен това нейното феноменално смирение и мълчание, дори потъпка най-елементарните брачни приличия. В самата му къща, пред очите на жена му, се събираха долни жени и се устройваха оргии. Като характерен момент ще съобщя, че слугата Григорий, мрачен, глупав и упорит резоньор, който мразеше предишната господарка Аделаида Ивановна, този път взе страната на новата господарка, защищаваше я и се караше за нея с Фьодор Павлович по почти непозволен за един слуга начин, а веднъж направо разгони грубо оргията и всички надошли безпътни жени. По-късно нещастната, още от дете наплашена млада жена заболя от някаква нервна женска болест, срещана най-често сред простолюдието, у селянките, наричани за тази болест „припадничави“. От тази болест със страшни истерични припадъци болната навремени дори губеше разсъдък. Тя роди обаче на Фьодор Павлович двама синове, Иван и Алексей, първия — в първата година на брака, а втория — три години след това. Когато тя умря, Алексей караше четвъртата си година и колкото и да е странно, знам, че беше запомнил после майка си за цял живот, като в просъница, разбира се. След смъртта й с двете деца се случи, почти същото, което и с първото, Митя: баща им съвсем ги забрави и заряза и те двете останаха при слугата Григорий, в същата негова къщурка. В тази къщурка ги намери старата деспотична особа, генералшата, благодетелка и възпитателка на тяхната майка. Тя още беше жива и през цялото това време, цели осем години, не можа да забрави нанесената й обида. За житието-битието на своята „Софи“ през осемте години разполагаше с най-точни сведения и чувайки, как е болна и какви безобразия стават наоколо й, два-три пъти бе рекла гласно пред своите храненички: „Така й се пада, Бог я наказа за неблагодарността й“.

Точно три месеца след смъртта на Софя Ивановна генералшата неочаквано се яви в нашия град лично и направо в квартирата на Фьодор Павлович и престоя в градеца всичко на всичко около половин час, но много нещо направи. Беше вечерен час. Фьодор Павлович, когото през тия осем години не бе виждала, излязъл насреща й съвсем пиян. Разправят, че тя мигом, без никакви обяснения, щом го видяла, му залепила две хубави и силни плесници и три пъти го дръпнала за перчема отгоре надолу, сетне, без дума повече, отишла право в къщурката при двете деца. Като забелязала от пръв поглед, че не са измити и са с мръсни дрехи, тутакси залепила още една плесница на самия Григорий и му заявила, че ще вземе двете деца със себе си, сетне ги извела, както си били, увила ги в едно одеяло, качила ги в колата си и ги откарала в своя град. Григорий понесъл тая плесница като предан роб, не казал нито една груба дума и след като съпроводил старата господарка до колата, поклонил й се до пояс и внушително изговорил, че „Бог ще я възнагради за сирачетата“. „А ти все пак си дръвник!“ — извикала му генералшата на тръгване. Фьодор Павлович, като обмислил цялата работа, намерил, че е добра, и сетне не отказа в нито един пункт от формалното съгласие за възпитанието на децата у генералшата. А пък за получените плесници обикаляше и разправяше из целия град.

Случи се така, че и генералшата умря наскоро след туй, като успя обаче да предвиди в завещанието си за всяко от двете деца по хиляда рубли, „за тяхното обучение и щото всички тия пари да бъдат похарчени непременно за тях, но тъй, че да стигнат чак до пълнолетието им, защото и това подаяние е премного за такива деца, а пък ако някой иска, нека той си отвори кесията“ и пр., и пр. Аз не съм чел завещанието, но чувах, че имало наистина нещо странно от тоя род и твърде своеобразно изказано. Главният наследник на бабата обаче излезе честен човек, предводител на дворянството в тази губерния, Ефим Петрович Поленов. Като написа на Фьодор Павлович и веднага разбра, че от него не могат да се измъкнат пари за възпитанието на собствените му деца (макар че оня никога не отказваше направо, а винаги в такива случаи разтакаше, а понякога дори правеше сантиментални излияния), той лично взе присърце съдбата на сирачетата и особено обикна по-малкото от тях, Алексей, така че то дълго време даже расна в неговото семейство. Аз моля читателя да запомни това от самото начало. И ако младите хора бяха задължени някому за цял живот за възпитанието и образованието си, то именно на този Ефим Петрович, много благороден и хуманен човек, от хората, дето рядко се срещат. Той запази на децата неприкосновени техните хилядарки, оставени им от генералшата, така че до пълнолетието им парите с процентите станаха по около две хиляди на всеки, а ги изучи със свои пари и естествено, че похарчи за всяко от тях много повече от хиляда. В подробен разказ за тяхното детство и юношество пак няма да влизам засега, а ще отбележа само най-главните обстоятелства. Впрочем за по-големия, Иван, ще съобщя само това, че той израсна някак тъжно и затворено в себе си дете, не беше никак плах, но сякаш още от десетата си година разбра добре, че двамата растат все пак в чуждо семейство и с чужда помощ, че баща им е някакъв човек, за когото е срамно да се говори дори, и пр., и пр. Това момче много скоро, едва ли не още от младенческа възраст (както поне се говореше), беше почнало да проявява някакви необикновени и бляскави способности за учение. Не знам точно защо, но се случи така, че със семейството на Ефим Петрович се раздели едва ли не тринадесетгодишен, като постъпи в една от московските гимназии и на пансион при някакъв опитен и прочут тогава педагог, приятел от дете на Ефим Петрович. Самият Иван разказваше по-късно, че всичко станало, така да се каже, от „жаждата за добри дела“ на Ефим Петрович, увлечен от идеята, че дете с гениални способности трябва да се възпитава от гениален възпитател. Впрочем и Ефим Петрович, и гениалният възпитател вече не бяха живи, когато младият човек свърши гимназия и постъпи в университета. Понеже Ефим Петрович не беше се разпоредил добре и получаването на завещаните от опаката генералша лични детски пари, нараснали с процентите вече към две хиляди, се забави поради разни съвсем неизбежни у нас формалности и протакания, на младия човек първите две години в университета му дойдоха доста нанагорно, тъй като беше принуден през всичкото това време да се храни и издържа сам и в същото време да учи. Трябва да се отбележи, че той не пожела тогава да направи дори опит да пише на баща си — може би от гордост, от презрение към него, а може би вследствие студения здрав разсъдък, който му подсказваше, че от татенцето няма да получи никаква що-годе сериозна поддръжка. Както и да е, младият човек никак не се отчая и все пак намери работа, първо уроци по двадесет копейки, а по-късно да тича по редакциите на вестниците и да им дава статийки от по десет реда за улични произшествия, подписани: „Очевидец“. Тези статийки, се говореше, били винаги тъй интересно и пикантно написани, че бързо си пробили път и още с това младият човек показал цялото си практическо и умствено превъзходство над оная многобройна, вечно нуждаеща се и нещастна част от нашата учаща се младеж от двата пола, която в столиците обикновено от сутрин до вечер трие праговете на разни вестници и списания, без да умее да измисли нищо по-добро от вечното повтаряне на все същата молба за преводи от френски или за преписване. Като се свърза с редакциите, Иван Фьодорович сетне вече през цялото време не прекъсна връзките си с тях и през последните си години в университета почна да публикува доста талантливи прегледи на книги по разни специални теми, така че стана дори известен в литературните кръгове. Впрочем едва в последно време той успя случайно да събуди изведнъж особено внимание към себе си сред много по-голям кръг читатели, така че мнозина тогава едновременно го забелязаха и запомниха. Случаят беше доста любопитен. Когато беше завършил университета и се готвеше със своите две хиляди да замине за чужбина, Иван Фьодорович изведнъж помести в един от големите вестници странна статия, която обърна внимание дори и на неспециалисти и най-важното — на тема, която явно му беше съвсем непозната, защото той беше естественик. Статията беше върху повдигнатия тогава повсеместно въпрос за църковния съд7. Разглеждайки някои вече изказани мнения по този въпрос, той изразяваше и своя личен възглед. Основното беше тонът и особената неочакваност на заключението. А междувременно мнозина църковници решително сметнаха автора за свой човек. И неочаквано наред с тях не само миряните, но дори и самите атеисти започнаха от своя страна да аплодират. В края на краищата някои досетливи хора решиха, че цялата: статия е просто един дързък фарс и гавра. Споменавам този случай по-специално, защото тази статия своевременно проникна и в знаменития наш крайградски манастир, където общо взето се интересуваха от възникналия въпрос за църковния съд — проникна и предизвика пълно недоумение. А когато узнаха името на автора, заинтересуваха се и поради това, че е родей в нашия град и е син на „същия този Фьодор Павлович“. И ето че неочаквано по същото това време пристигна и самият автор.

Защо се беше появил тогава Иван Фьодорович — помня, че още тогава си задавах този въпрос почти с безпокойство. Това така съдбоносно пристигане, което послужи за начало на толкова последици, за мене още дълго след това, почти през цялото време си остана неясна работа. Изобщо беше странно, че този млад човек, толкова културен, толкова горд и предпазлив наглед, изведнъж се появи в една такава безобразна къща, при такъв баща, който цял живот го беше игнорирал, нито го знаеше, нито го помнеше, и който, макар че не би дал, разбира се, пари за нищо на света и в никакъв случай, ако синът му беше поискал, все пак цял живот трепереше, че и синовете му Иван и Алексей също някога ще дойдат и ще искат пари. И ето младият човек се заселва в къщата на такъв баща, живее с него някой и друг месец и двамата започват да се разбират от добре по-добре. Последното дори особено зачуди не само мене, но и мнозина други. Пьотър Александрович Миусов, за когото вече говорих по-горе, далечен роднина на Фьодор Павлович по линия на първата му жена, се случи тогава пак при нас, в имението си край града — беше дошъл от Париж, където вече се беше настанил окончателно. Помня, че той именно се чудеше най-много от всички, когато се запозна с извънредно заинтересувалия го младеж, с когото не без вътрешна болка се състезаваше понякога по познания. „Той е горд — казваше ни тогава за него, — винаги може да изкара някоя пара, а и сега има пари да замине за чужбина — какво търси тука? За всички е ясно, че не е дошъл при баща си за пари, защото баща му в никакъв случай няма да му даде. Пиенето и развратът не го привличат, а същевременно старецът не може без него, толкова много са свикнали един с друг!“ Това беше истина; младият човек имаше дори явно влияние върху стареца — онзи почти беше почнал от време на време сякаш да го слуша, макар че беше извънредно и дори понякога злобно своенравен; започна дори от време на време да се държи по-прилично…

Чак впоследствие се разбра, че Иван Фьодорович бил дошъл тука донякъде по молба и по работа на по-големия си брат, Дмитрий Фьодорович, с когото за пръв път в живота си се беше запознал и видял пак почти по същото време, при същото идване, но с който обаче във връзка с един важен случай, свързан повече с Дмитрий Фьодорович, беше започнал кореспонденция още преди да пристигне от Москва. Каква е била тази работа, читателят ще научи, когато му дойде времето, изцяло и с подробности. Въпреки това дори и тогава, когато вече знаех и това особено обстоятелство, Иван Фьодорович все ми изглеждаше загадъчен, а идването му при нас — все пак необяснимо.

Ще добавя също, че Иван Фьодорович тогава имаше вид на посредник и помирител между баща си и големия си брат, Дмитрий Фьодорович, който беше започнал тогава голям скандал и дори имаше формален иск срещу баща си.

Това интересно „семейство“, повтарям, тогава за пръв път се събра цялото и някои негови членове се видяха за пръв път в живота си. Само най-малкият син, Алексей Фьодорович, вече от една година живееше при нас и беше се появил следователно най-рано от всички братя. За този именно Алексей ми е най-трудно да говоря в сегашния си предисловен разказ, преди да го изведа на сцената на романа. Но ще трябва и за него да напиша предисловие поне за да разясня предварително нещо доста странно, а именно: принуден съм да представя бъдещия си герой на читателите още от първата сцена на неговия роман в расото на послушник. Да, той>-от една година близо живееше вече в нашия манастир и като че ли възнамеряваше да се затвори в него за цял живот.

IV. Третият син Альоша

Той беше тогава само на двадесет години (брат му Иван караше двадесет и четири, а най-големият им брат Дмитрий — двадесет и осем). Преди всичко заявявам, че този юноша, Альоша, изобщо не беше фанатик и поне според мене не беше дори и мистик. Предварително ще кажа изцяло моето мнение: той беше просто подранил човеколюбец и ако беше го запленил манастирският път, то само защото в това време едничък тоя път го привлече и му показа, така да се каже, идеала за неговата душа, копнееща да се измъкне от мрака на мирската злоба към светлината на любовта. И този път го беше привлякъл само поради това, че в него бе срещнал тогава едно необикновено според неговото мнение същество — нашия знаменит манастирски старец-монах Зосима, към когото се привърза с цялата буйна първа любов на неутолимото си сърце. Впрочем не отричам, че още тогава беше вече доста странен, дори още от люлката. Впрочем, споменах, вече за него, че макар и само три-четири годишен по времето, когато почина майка му, той я беше запомнил за цял живот, лицето й, милувките й, „сякаш я виждам жива“. Такива спомени могат да се запаметят (и това е известно) дори и от по-ранна възраст, дори от двегодишна още, но те изпъкват през целия живот само като светли точки сред мрака, като късче от огромна картина, която цялата е угаснала и изчезнала, и е останало само това ъгълче. Точно така беше и с него: той помнеше една вечер, лятна, тиха, отворения прозорец, полегатите лъчи на заник слънце (полегатите лъчи именно беше запаметил най-силно), стаята, ъгъла с иконата, под нея запалено кандило, а пред иконата на колене истерично ридаеща, със скимтене и вопли, майка му, сграбчила го с двете си ръце, прегърнала го силно до болка — тя моли за него Богородица и както го е прегърнала, го поднася с двете си ръце към иконата, сякаш за да го защити Богородица… и изведнъж се втурва дойката и изплашена го изтръгва от ръцете й. Каква картина! Альоша беше запомнил в тоя миг и лицето на майка си: той казваше, че било безумно, но прекрасно, доколкото можел да си спомни. Но той рядко обичаше да споделя с когото и да било този спомен. Като дете и юноша не беше експанзивен и дори беше несловоохотлив, но не от недоверие, не от плахост или мрачна саможивост, а даже напротив, от нещо друго, от някаква сякаш вътрешна грижа, съвсем лична, която нямаше нищо общо с другите, но беше толкова важна за него, че той заради нея сякаш забравяше другите. Но той обичаше хората: той като че ли цял живот беше живял с пълна вяра в хората, а в същото време никой и никога не го смяташе нито за прост, нито за наивен човек. У него имаше нещо, което говореше и внушаваше (а и цял живот отсетне), че не иска да бъде съдия на хората, че няма да се наеме да съди и никога няма да осъди. Той като че ли дори приемаше всичко, без да осъжда ни най-малко, макар и често много опечален. Нещо повече, в този смисъл беше стигнал дотам, че никой не можеше нито да го учуди, нито да го уплаши — и то още от най-ранна младост. Когато дойде двадесетгодишен при баща си, в този явен вертеп на мръсния разврат, той, целомъдрен и чист, само се оттегляше мълчешком, когато му беше непоносимо да гледа, но без ни най-малко да показва, че презира или осъжда когото и да било. Баща му пък, бившият храненик, и затова човек чувствителен и обидчив, който първо го беше посрещнал недоверчиво и мрачно („все много мълчи и все много знае“), скоро стигна дотам, че почна ужасно често да го прегръща и целува, след не повече от една-две седмици, наистина с пиянски сълзи, с пиянска чувствителност, но явно го беше обикнал искрено и дълбоко и тъй, както никога, разбира се, човек като него не можеше никого да обича…

Пък и всички обичаха този юноша, където и да се появеше той, и то още от най-ранните му детски години. Като се озова в къщата на своя благодетел и възпитател, Ефим Петрович Поленов, той до такава степен привърза към себе си всички в това семейство, че просто го смятаха като свое собствено дете. А беше влязъл в тази къща още в такива години, когато съвсем не може да се очаква от едно дете пресметлива хитрост, ловкост или изкуство да се подмазва и харесва, умение да накара другите да го обикнат. Така че дарбата да събужда особена любов към себе си се съдържаше, така да се каже, в самата му природа, естествено и непосредствено. Същото беше и в училището, а пък сякаш изглеждаше от ония деца, които будят недоверие у другарчетата си, понякога присмех, а дори и омраза. Той например се замисляше и някак се отчуждаваше. Още от дете обичаше да се свие в някой ъгъл и да чете книжки, но въпреки това и другарите му така го бяха обикнали, че просто можеше да се нарече всеобщ любимец през цялото му пребиваване в училището. Той рядко биваше палав, дори рядко беше весел, но всички, щом го погледнеха, веднага виждаха, че това съвсем не е поради някаква мрачност, че, напротив, е тих и ведър. Никога не се стремеше да се изтъква между връстниците си. Заради това може би никога и от никого не се боеше, а същевременно момчетата веднага разбраха, че изобщо не се гордее със своето безстрашие, а гледа така, сякаш в същност дори не разбира, че е смел и безстрашен. Обидите никога не помнеше. Случваше се само час след обидата да отговаря на оскърбителя си или пръв да го заговаря с такъв доверчив и ведър вид, като че ли изобщо нищо не беше се случило помежду им. И не, да речеш, че в тия случаи изглеждаше като че ли случайно е забравил или нарочно е простил обидата, а просто не я смяташе за обида и това решително пленяваше и покоряваше децата. У него имаше само една черта, която във всички класове на училището, от най-долния и до най-горните, будеше у неговите другари постоянно желание да се пошегуват с него, но не от злобно желание да му се надсмеят, а защото им беше весело. Тази черта у него беше безумната, фанатична свенливост и целомъдреност. Той не можеше да слуша известните думи и известните разговори за жени. Тези „известни“ думи и разговори за нещастие са неизкореними в училищата. Чистите по душа и сърце момчета, почти още деца, твърде често обичат да говорят в клас помежду си и дори гласно за такива неща, картини и образи, за каквито понякога не приказват и войниците, нещо повече, войниците даже не знаят и не разбират много работи от този род, които са вече познати на тъй малките още деца на нашето интелигентно и висше общество. Нравствен разврат тука наистина още няма, цинизъм също няма, истински, развратен, вътрешен, но има външен цинизъм и той именно често се смята при тях за нещо дори деликатно, изискано, смело и достойно за подражание. Като виждаха, че „Альошка Карамазов“, щом заговорят „за това“, бързо си запушва ушите с пръсти, те се струпваха понякога нарочно около него, махаха му насила ръцете от ушите и започваха да му крещят и в двете уши разни мръсотии, а той се дърпаше, тръшваше се на пода, лягаше, захлупваше се и всичко това — без да им каже нито дума, без да се кара, понасяйки мълком обидата. Най-накрая обаче го оставиха на мира и престанаха да му викат „госпожичка“, нещо повече, почнаха да го гледат в този смисъл със съжаление. Между другото, в училище беше винаги сред най-добрите по учение, но никога не беше отбелязан като пръв.

Когато умря Ефим Петрович, Альоша остана още две години в губернската гимназия. Безутешната съпруга на Ефим Петрович почти веднага след смъртта му замина за дълго в Италия с цялото си семейство, което беше все от особи от женски пол, а Альоша се озова в дома на някакви две дами, които преди изобщо не беше виждал, някакви далечни сроднички на Ефим Петрович, но на какви условия — и той не знаеше. Също тъй характерна и дори много, негова черта беше, че никога не се интересуваше от чии средства живее. В това отношение беше пълна противоположност на по-големия си брат Иван Фьодорович, прекарал в мизерия двете първи години на университета, изхранвайки се със собствен труд, и от ранно детство горчиво почувствувал, че зависи от благодетеля си. Но тази странна черта в характера на Алексей комай не можеше да се осъди твърде строго, защото всеки, който малко от малко го познаваше, тутакси, когато се повдигнеше въпрос за това, изказваше увереност, че Алексей без друго е от ония младежи — нещо като юродиви, които, ако отведнъж им падне дори цял капитал, няма да се поколебаят да го дадат веднага щом някой им го поиска, било за добро дело, било дори просто на някой опитен шмекер, ако ги помоли. Пък и изобщо той като че ли не знаеше цената на парите, разбира се, не в буквалния смисъл. Когато му даваха джобни пари, каквито той сам никога не поискваше, той или със седмици не знаеше какво да ги прави, или ужасно не умееше да ги пази и те моментално изчезваха. Пьотър Александрович Миусов, човек твърде чувствителен на тема пари и буржоазна честност, веднъж по-късно, след като беше наблюдавал Алексей, произнесе за него следния афоризъм: „Този е може би единственият човек на света, който, ако го оставите внезапно сам и без пари на площада в някои непознат милионен град, в никакъв случай няма да загине и няма да умре от глад и студ, защото веднага ще го нахранят, веднага ще го наредят, и да не го наредят, той самият веднага ще се нареди и това няма да му струва никакви усилия и никакво унижение, а за онзи, който го е наредил, няма да е никакво бреме, дори може, напротив, да го сметне за удоволствие.“

Гимназия не завърши; оставаше му още цяла година, когато изведнъж заяви на своите дами, че отива при баща си по една работа, която му текнала. Те много го жалеха и не искаха да го пуснат. Пътуването струваше евтино и дамите не му позволиха да заложи часовника си — подарък от семейството на благодетеля преди заминаването им за чужбина, а го снабдиха предоволно със средства, дори с нови горни и долни дрехи. Той обаче им върна половината пари, като им заяви, че иска на всяка цена да пътува в трета класа. Като пристигна в нашия градец, на първите въпроси на баща си: защо именно е дошъл, без да завърши гимназия, не отвърна нищо конкретно, а останал, според приказките, по-замислен от всякога. Скоро се разбра, че търси гроба на майка си. Дори сам признал тогава, че единствено за това е дошъл. Но едва ли с това се изчерпваше цялата причина за неговото идване. Най-вероятното е, че тогава и той не е знаел и не би могъл в никакъв случай да обясни: какво именно е било онова, което сякаш внезапно се е надигнало в душата му и непреодолимо го е повело по някакъв нов, незнаен, но вече неизбежен път. Фьодор Павлович не можа да му покаже къде е погребал втората си съпруга, защото никога не беше ходил на гроба й, след като я погребаха, а поради многото изтекли години съвсем беше забравил къде са я погребали тогава…

Впрочем, няколко думи за Фьодор Павлович. Той дълго време преди това беше живял извън нашия град. Три-четири години след смъртта на втората си жена замина за Южна Русия и накрая се озова в Одеса, където остана няколко години. Откачало се запознал, според неговите собствени думи, „с много чифути, чифутчета, чифутенца и чифутченца“, а най-накрая се свършило с това, че не само от чифутите, но „и от евреите бил приет“. Вероятно именно през този период от живота си беше развил у себе си особеното умение да трупа и да скубе парици. Отново се върна в нашия градец вече окончателно едва три години преди идването на Альоша. Предишните му познати го намериха страшно остарял, макар че съвсем не беше толкова стар. Той се държеше сега не, да речеш, по-благородно, а някак по-нахално. Явила се беше у него например безсрамната нужда на някогашния шут да прави другите на шутове. Да безобразничи с женския пол сега обичаше не само както и по-рано, а дори и някак още по-отвратително. Скоро стана основател на много нови кръчми из околията. Личеше, че има може би към сто хиляди или съвсем малко по-малко. Мнозина от градските и околийските жители тутакси му задлъжняха, срещу най-сигурни гаранции, разбира се. В последно време той някак подпухна, някак почна да губи равновесие, самоконтрол, изпадна дори в някакво лекомислие, започваше с едно и свършваше с друго, стана някак разпилян и все по-често и по-често се напиваше и ако не беше оня слуга Григорий, който също вече беше здравата остарял по него време и го наглеждаше понякога почти като негов възпитател, може би Фьодор Павлович не би могъл така спокойно да си живее. Идването на Альоша като че му подействува дори в нравствено отношение, сякаш в този преждевременен старик се пробуди нещо от онова, което отдавна вече беше заглъхнало в душата му: „Знаеш ли ти — често почна да казва на Альоша, като се вглеждаше в него, — че приличаш на нея, на припадничавата?“ Така наричаше покойната си жена, майката на Альоша. Гроба на „припадничавата“ му показа най-накрая слугата Григорий. Той заведе Альоша на нашето градско гробище и там, в едно далечно ъгълче, му посочи една чугунена, евтина, но спретната плоча, на която имаше дори надпис с името, титлата, възрастта и годината на смъртта на покойницата, а отдолу дори бе надраскано нещо като четиристишие от старинните, общоупотребяеми по гробовете на средна ръка хора надгробни стихове. За голямо учудване тази плоча се оказа дело на Григорий. Той сам и на собствени разноски беше я поставил на гроба на клетата „припадничава“, след като Фьодор Павлович, комуто много пъти беше вече досаждал с напомняния за този гроб, бе заминал най-накрая за Одеса, отмахнал от съзнанието си не само гроба, но и всичките си спомени. Альоша не прояви над гроба на майка си никаква особена чувствителност, той само изслуша важния и резонен разказ на Григорий за изработването на плочата, постоя малко с наведена глава и си отиде, без да каже нито дума. Оттогава може би цяла година не стъпи на гробищата. Но върху Фьодор Павлович този малък епизод също оказа своето въздействие, и то доста оригинално. Той неочаквано взе хиляда рубли и ги отнесе в нашия манастир за поменуване душата на съпругата му, но не на втората, майката на Альоша, не на „припадничавата“, а на първата, Аделаида Ивановна, дето го млатеше. Привечер този ден се напи много и псува пред Альоша монасите. Самият той далеч не беше от религиозните, а човек, който никога може би не беше запалвал пред икона и за пет копейки свещ. Странни пориви на внезапни чувства и внезапни мисли се явяват понякога у такива субекти.

Вече казах, че много беше подпухнал. Физиономията му по това време представляваше нещо, което ярко свидетелствуваше за характеристиката и същността на целия преживян от него живот. Освен дългите и месести торбички под малките му очи, вечно нагли, мнителни и насмешливи, освен множеството дълбоки бръчки по малкото му, но тлъсто личице, под острата му брадичка висеше още по-голяма гуша, месеста и продълговата като кесия, която му придаваше някакъв отвратително сладострастен вид. Прибавете към това сладострастната широка уста е месести устни, зад които се виждаха остатъци от черни, почти изгнили зъби. Щом започнеше да говори, пръскаше слюнки. Впрочем самият той обичаше да се шегува с лицето си, макар, изглежда, да беше доволен от него. Особено обичаше да сочи носа си, не твърде голям, но много тънък, със силно изпъкнала гърбица: „Истински римски — казваше той, — заедно с гушата — истинска физиономия на древен римски патриций от времената на упадъка.“ С това май се гордееше.

И ето доста скоро след като беше намерил гроба на майка си, Альоша изведнъж му съобщи, че иска да отиде в манастира и че монасите са готови да го приемат за послушник. Той обясни също, че това е извънредно силно негово желание и че иска да получи от него, като баща, тържествено позволение. Старикът вече знаеше, че монахът Зосима, който спасяваше душата си в манастирския скит, беше направил на неговото „тихо момче“ особено впечатление.

— Този старец монах, разбира се, е най-честният им калугер — промълви той, след като мълчаливо и внимателно изслуша Альоша, без почти никак да се учуди на молбата му — Хм… значи, там искаш да идеш, мое тихо момче! — Той беше полупиян и изведнъж се усмихна със своята дълга, полупияна, но нелишена от хитрост и пиянско лукавство усмивка. — Хм… така и предчувствувах, че ще свършиш с нещо подобно, представяш ли си! Ти именно натам клонеше. Хе, какво пък, нали си имаш две хилядарчици, това ще ти е зестрата, а пък аз, ангеле мой, никога няма да те изоставя, пък и сега ще внеса заради тебе каквото се следва там, ако поискат. Е, ако пък не поискат, няма защо да им се натрапваме, нали? Че ти парите ги харчиш като някое канарче — по две зрънца в седмицата… Хм. Знаеш ли, в един манастир има една крайградска махала и там вече всички знаят, че в нея живеят само „манастирски жени“, така ги наричат там, трийсетина парчета жени, струва ми се… Аз съм ходил там, и, знаеш ли, интересно е, посвоему, разбира се, в смисъл на разнообразие. Лошото е само това, че е ужасен русизъм, няма още нито една французойка, а би могло да има, средства големи. Като се научат — ще дойдат. Хе, а тука няма нищо, тука няма манастирски жени, а само калугери, към двеста души. Честно. Постници. Признавам… Хм. Значи, при калугерите искаш? Ама жал ми е за тебе, Альоша, истина, вярваш ли, аз те обикнах… Впрочем, ето ти и удобен случай: ще се помолиш за нас, грешните, зер твърде много вече грехове сме натрупали на душата си, докато седим тука. Аз все си мислех: кой ли ще се помоли за мене някога? Дали има на света такъв човек? Милото ми момче, то аз по тази част съм ужасно глупав, ти може би не вярваш? Ужасно. Виж какво: колкото и да съм глупав, все си мисля за това, все мисля, нарядко, разбира се, не постоянно. Зер невъзможно е, мисля си, дяволите да забравят да ме придърпат при тях с куките, когато умра. Та мисля си: куките. Откъде ги имат? От какво са? Железни? Че къде ги коват? Да нямат фабрика нещо там? Защото там, в манастира, калугерите сигурно смятат, че в ада например има и таван. А пък аз на, готов съм да повярвам в ада, само да е без таван; така излиза някак по-деликатно, по-просветено, по лутерански, значи. А в същност не е ли все едно: с таван или без таван? Ето къде е проклетият въпрос! Защото, ако няма таван, значи, няма и куки. А пък ако няма куки, тогава всичко отпада, значи, пак е невероятно: кой тогава ще ме повлече с куките; защото, ако мене не повлекат, тогава каква ще бъде тя, къде е тогава правдата на света? Il faudrait les inventer8, тези куки, за мене специално, само за мене, защото, да знаеш само, Альоша какъв съм срамотник!…

— Да, там няма куки — тихо и сериозно, вгледан в баща си, изговори Альоша.

— Така, така, само сенките на куките. Знам, знам. Както един французин описва ада9: „J’ai vu l’ombre d’un cocher, qui avec l’ombre d’une brosse frottait l’ombre d’une carrosse“.10 Ти миличък, откъде знаеш, че няма куки? Като поживееш при калугерите, друго ще запееш. Но впрочем иди, намери там правдата, пък ела да ни разправиш: все ще е по-леко да отиде човек на оня свят, ако знае със сигурност какво е там. Пък и по-прилично е за тебе да си при калугерите, отколкото при мен, при стария пияница и разните леки жени… макар че тебе като ангел нищо няма да те омърси. Е, дано и там да не те омърси нищо, затова именно ти позволявам, защото се надявам на последното. Не ти е изпила чавка акъла. Ще погориш, пък ще угаснеш, ще се излекуваш и ще се върнеш. А аз ще те чакам: защото чувствувам, че ти си единственият човек на земята, който не ме е осъдил, милото ми момче, аз го чувствувам, мога ли да не го чувствувам!…

И той чак се разхленчи. Беше сантиментален. Беше злобен и сантиментален.

V. Старците

Може би някой от читателите ще помисли, че моят младеж беше болезнена, екстазна, бедно развита натура, блед мечтател, хилаво и изпито човече. Напротив, Альоша беше по онова време снажен, руменобуз, със светъл поглед, пращящ от здраве деветнадесетгодишен юноша. Беше по онова време много красив, строен, средно висок на ръст, тъмнорус, с правилен, макар и малко удължен овал на лицето, с лъскави тъмносиви раздалечени очи, доста замислен и наглед доста спокоен. Ще кажат може би, че румените бузи не пречат нито на фанатизма, нито на мистицизма; а пък на мен ми се струва, че Альоша беше реалист дори повече от всеки друг. О, разбира се, в манастира той напълно вярваше в чудесата, но според мене чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото се яви пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на себе си, отколкото да допусне факта. Ако пък дори го допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил досега неизвестен. В реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото — от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва непременно да допусне и чудото. Апостол Тома заявил, че няма да повярва, преди да види,11 а когато видял, рекъл: „Господ мой и Бог мой!“ Чудото ли го е накарало да повярва? Най-вероятно не, ами е повярвал само защото е искал да повярва и може би дори вече е вярвал напълно, в глъбините на душата си, дори още тогава, когато е рекъл: „Няма да повярвам, ако не видя.“

Ще кажат може би, че Альоша е бил тъп, неразвит, недовършил учебния курс и прочие. Че не беше завършил гимназия, беше истина, но да се каже, че е бил тъп или глупав, би било голяма несправедливост. Просто ще повторя, което казах по-горе: той тръгна по този път само затова, защото по него време едничък този път го порази и му разкри отведнъж пълния идеал за изхода на душата му, която се стремеше от мрака към светлината. Прибавете също, че беше младеж донякъде вече от нашето последно време, тоест честен по природа, стремящ се към правдата, търсещ я и вярващ в нея, а повярвал, той искаше веднага, с всичката сила на душата си, активно да я осъществява, искаше незабавен подвиг с категоричното намерение да пожертвува всичко за този подвиг, дори живота си. Макар за нещастие тези младежи да не разбират, че да пожертвуваш живота си, е може би най-лесната от всички жертви в множество подобни случаи и че да пожертвуват например от буйната си младост пет-шест години за мъчно и тежко учение, за наука, макар само за да удесеторят в себе си силите за служене на същата тази правда и на същия подвиг, който са възлюбили и са решили да извършат — такава жертва на мнозина от тях почти никак не е по силите. Альоша избра само противоположния на всички път, но със същата жажда за незабавен подвиг. Едва що, след сериозен размисъл, го порази убеждението, че безсмъртие и Бог съществуват, тутакси естествено си каза: „Аз искам да живея за безсмъртието, не приемам половинчат компромис.“ Също така, ако беше решил, че безсмъртие и Бог няма, веднага би станал атеист и социалист (защото социализмът е не само работнически въпрос или въпрос на тъй нареченото четвърто съсловие, а е предимно атеистичен въпрос, въпрос за съвременното въплъщение на атеизма, въпрос за Вавилонската кула12, която се строи именно без Бог не за достигане небесата откъм земята, а за сваляне небесата на земята). Изглеждаше му дори странно и невъзможно да живее като по-рано. Казано е: „Раздай всичко13 и върви след мен, ако искаш да бъдеш съвършен.“ И Альоша си каза: „Не мога да дам вместо «всичко» две рубли, а вместо «върви след мен» да ходя само на черква.“ В неговите детски спомени маже би се беше запазило нещо за нашия крайградски манастир, където майка му можеше да го е водила на черква. Може би му бяха подействували и полегатите лъчи на залязващото слънце пред иконата, към която го беше поднасяла припадничавата му майка. И той пристигна тогава замислен при нас може би само за да види: тука всичко ли е, или и тука са само двете рубли, и — в манастира срещна този старец…

Този старец, както вече обясних по-горе, беше монахът Зосима; но би трябвало тук да кажа няколко думи какво са изобщо „старците“ в нашите манастири и жалко, че в тази област се чувствувам недостатъчно компетентен и сигурен. Ще се опитам обаче да кажа нещо е малко думи и в повърхностно изложение. Първо, хора специални и компетентни твърдят, че „старците“ и „старчеството“ са се появили у нас, по нашите руски манастири, доста отскоро, няма и сто години, докато по целия православен Изток, особено в Синай и Атон, съществуват вече над хиляда години. Твърди се, че и в нашата Рус старчеството е съществувало от най-древни времена или непременно трябва да е съществувало, но поради бедствията на Русия, татарщината, смутните времена, прекъсване на предишните връзки с Изтока подир покоряването на Константинопол14 то се е забравило у нас и старците са изчезнали. То е било възродено у нас повторно в края на миналото столетие от един от великите подвижници (както го наричат) Паисий Величковски15 и неговите ученици, но и досега, дори след стотина години, съществува още в твърде малко манастири и дори е било подлагано понякога почти на гонения като нечувано в Русия нововъведение. Особено е процъфтявало в нашата Рус в един знаменит скит, Козелска Оптина16. Кога и кой го е пренесъл и в нашия крайградски манастир — не мога да кажа, но в него вече съществуваше трето поколение старци и монахът Зосима беше последният от тях, но и той вече почти умираше от слабост и болести, а не се знаеше дори с кого да го заместят. Въпросът беше важен за нашия манастир, тъй като дотогава не беше известен с нищо особено: в него нямаше нито мощи на свети угодници, нито проявени чудотворни икони, нямаше дори славни предания, свързани с нашата история, нямаше записани исторически подвизи и заслуги към отечеството. Той процъфтя и се прослави в цяла Русия именно поради старците, за които, да ги видят и чуят, се стичаха при нас тълпи богомолци от цяла Русия, от хиляди версти наоколо. И така, какво е старецът? Старецът е човек, който ви взима душата и волята в своята душа и своята воля. Като си изберете старец, вие се отказвате от своята воля и я отдавате нему в пълно послушание, с пълно самоотречение. Това изпитание, тази страшна школа на живота обреклият се приема доброволно, с надеждата, подир дългото изпитание да победи себе си, да овладее себе си дотолкова, че да може най-сетне да достигне, чрез послушание цял живот, вече съвършената свобода, тоест свободата от самия себе си, да избегне участта на ония, които са изживели целия си живот, без да намерят себе си в себе си. Това изобретение, тоест старчеството, не е теоретическо, а е култивирано на Изток от практиката, в наше време вече хилядагодишна. Задълженията към стареца не са като обикновеното „послушание“, което винаги е съществувало и в нашите руски манастири. Тук е призната постоянната изповед на всички подвизаващи се пред стареца и неразрушимата връзка между свързалия и свързания. Разказват например, че веднъж, в най-древните времена на християнството, един такъв послушник, като не изпълнил някакво послушание, възложено му от неговия старец, го напуснал от манастира и отишъл в друга страна, от Сирия в Египет. Там подир дълги и велики подвизи се сподобил най-сетне да претърпи изтезания и мъченическа смърт за вярата. И когато църквата погребвала тялото му, смятайки го вече за светец, неочаквано при възгласа на дякона: „Оглашени, излезте!“17 — ковчегът с тялото на мъченика се вдигнал от мястото си и бил низвергнат от храма, и така до три пъти. И чак накрая се разбрало, че този свят великомъченик е нарушил послушанието и напуснал своя старец и затова без разрешение на стареца не може да бъде простен дори въпреки големите си подвизи. И едва когато повиканият старец го освободил от послушанието, можало да стане и погребението му. Разбира се, всичко това е само древна легенда, но ето и една скорошна случка: един от нашите съвременни иноци18 се спасявал на Атон, когато изведнъж неговият старец му заповядал да напусне Атон, който той бил обикнал до дъното на душата си като светиня, като тих приют, и да върви най-напред в Ерусалим на поклонение на светите места, а сетне да се върне в Русия, на север, в Сибир: „Там ти е мястото, не тука.“ Слисаният и съсипан от скръб монах се явил в Константинопол при вселенския патриарх и помолил да го освободи от послушничеството му и тогава вселенският повелител му отговорил, че не само той, патриархът вселенски, не може да го освободи, но и на цялата земя няма и не може да има такава власт, която да го освободи от послушничество, веднъж наложено му от стареца, освен само властта на същия онзи старец, който му го е наложил. По такъв начин старчеството притежава власт понякога безпределна и непостижима. Ето защо в много манастири старчеството у нас е било изпърво посрещнато почти с гонения. Ала сред народа тутакси започнали високо да уважават старците. При старците от нашия манастир се стичаха например и хора от простолюдието, и най-знатни люде, за да паднат пред тях и да им изповядат своите съмнения, своите грехове, своите страдания и да измолят съвет и наставление. Като виждаха това, противниците на старците крещяха, наред с другите обвинения, че тука самовластно и лекомислено се унижава тайнството на изповедта, макар че непрестанното изповядване на душата пред стареца от неговия послушник или мирянина никак не се прави като тайнство. Най-накрая обаче старчеството удържа и малко по малко се насажда в руските манастири. Вярно е наистина и туй, че това изпитано и вече хилядолетно оръдие за нравствено прераждане на човека от робство към свобода и към нравствено усъвършенствуване може да се обърне в оръжие с две остриета, така че да доведе някой вместо до смирение и окончателно самообладание, напротив, до най-сатанинска гордост, тоест до вериги, а не до свобода.

Старецът Зосима беше шестдесет и пет годишен, от семейство на помешчици, някога в най-ранна младост бил военен и служил на Кавказ като оберофицер. Несъмнено беше поразил Альоша с някакво особено свойство на душата си. Альоша живееше в самата килия на стареца, който много го обикна и го прие при себе си. Трябва да се отбележи, че Альоша, като живееше тогава в манастира, не беше още с нищо обвързан, можеше да излиза където иска, ако ще с дни, и макар да носеше подрасник, то беше доброволно, за да не се различава от другите в манастира. Но, разбира се, това се харесваше и на самия него. Може би върху юношеското въображение на Альоша силно беше въздействувала онази сила и слава, която непрестанно обкръжаваше неговия старец. За стареца Зосима мнозина говореха, че той, като приемал толкова дълги години всички, които идвали при него да изповядат сърцето си и жадували от него съвет и лековита дума — бил приел в душата си толкова много откровения, скърби, признания, че в края на краищата добил прозорливост вече толкова остра, че щом погледнел лицето на непознатия, дошъл при него, можел да отгатне: защо е дошъл, какво му е потребно и дори какъв род мъка терзае съвестта му, и зачудвал, смущавал и почти плашел понякога дошлия с такова познаване на тайната му още преди да е продумал. Но същевременно Альоша почти винаги забелязваше, че мнозина, почти всички, които влизаха за пръв път при стареца за разговор насаме, влизаха със страх и безпокойство, а излизаха от него почти винаги ведри и радостни, и най-мрачното лице ставаше щастливо. Много го поразяваше и това, че старецът съвсем не беше строг, напротив, беше почти винаги весел в обноските. Монасите говореха за него, че се привързвал душевно точно към по-грешните, а най-грешните най възлюбвал. Всред монасите имаше, дори вече в края на живота му, ненавистници и завистници негови, но бяха останали вече малцина и мълчаха, макар че измежду тях имаше неколцина твърде известни и важни в манастира лица, като например един от най-старите иноци, велик мълчаливец и изключителен постник. Но все пак грамадното мнозинство държеше вече несъмнено страната на стареца Зосима, а много от тях дори го обичаха от сърце, пламенно и искрено; някои, пък бяха привързани към него почти фанатично. Тези направо говореха, впрочем не съвсем гласно, че той е светец, че в това вече няма никакво съмнение и предвиждайки близката му кончина, очакваха дори незабавни чудеса19 и велика слава от починалия за манастира в най-близко бъдеще. В чудотворната сила на стареца вярваше безрезервно и Альоша, също тъй безрезервно, както вярваше и на разказа за излетелия от черквата ковчег. Той виждаше как мнозина от ония, които дохождаха с болни деца или възрастни сродници и молеха стареца да възложи ръце и прочете молитва над тях, скоро се връщаха пак, някои дори още на другия ден, падаха със сълзи на очи пред стареца и му благодаряха за изцелението на техните болни. Дали е било наистина изцеление, или само естествено подобрение в хода на болестта — за Альоша не съществуваше такъв въпрос, защото той вече напълно вярваше в духовната сила на своя учител и славата му беше сякаш негово собствено тържество. Особено се разтреперваше сърцето му и сякаш цял засияваше, когато старецът излизаше пред тълпата очакващи го пред портата на скита богомолци от простолюдието, стекли се от цяла Русия специално за да видят стареца и да получат благословията му. Те падаха на земята пред него, плачеха, целуваха нозете му, целуваха земята, на която стоеше, ридаеха, жени му подаваха децата си, довеждаха при него припадничави. Старецът приказваше с тях, прочиташе над тях кратка молитва, благославяше ги и ги отпращаше. Напоследък от пристъпите на болестта си понякога толкова отпадаше, че едва имаше сили да излезе от килията, и богомолците понякога чакаха в манастира с дни неговото излизане. За Альоша не съществуваше въпросът, защо така го обичат, защо падат пред него и плачат от умиление, щом само зърнат лицето му. О, той много добре разбираше, че за смирената душа на руското простолюдие, измъчена от труд и скръб, а най-вече от вечната несправедливост и вечния грях, както своя, така и всесветския, няма по-силна потребност и утеха от това, да намери някоя светиня или светец, да падне пред него и да му се поклони: „Ако при нас е грях, неправда и изкушение, все пак има на земята, там някъде, някой свят и висш; и там вече е правдата, той вече познава правдата; значи, не умира тя на земята и, ще рече, някога ще дойде и при нас и ще се възцари по цялата земя според както е речено.“ Знаеше Альоша, че тъкмо така чувствува и дори разсъждава народът, той разбираше това, но че старецът е именно този най-свят човек, този пазител на Божията правда в очите на народа — в това и той не се съмняваше ни най-малко, заедно с тия разплакани селяни и техните болни жени, които протягаха на стареца децата си. А убеждението, че старецът, когато почине, ще прослави необичайно манастира, цареше в душата на Альоша може би дори повече, отколкото у когото и да било в манастира. И изобщо през цялото това време напоследък някакъв дълбок, пламенен вътрешен възторг все по-силно и по-силно се разпалваше в сърцето му. Не го смущаваше никак, че този старец все пак стои пред него един-единствен: „Все едно, той е светец, в неговото сърце е тайната на обновлението за всички, оная мощ, която ще въдвори най-сетне правдата на Земята, и ще бъдат всички, святи, и ще се обичат, и няма да има нито богати, нито бедни, нито въздигнати, нито унижени, а ще бъдат всички като деца божи и ще настъпи истинското царство Христово“. Ето какво бленуваше сърцето на Альоша.

Изглежда, че му направи много силно впечатление пристигането на двамата му братя, които той дотогава изобщо не познаваше. С брат си Дмитрий Фьодорович се сближи по-бързо и повече, макар че той дойде по-късно, отколкото с другия (едноутробния) си брат, Иван Фьодорович. Той ужасно искаше да разбере брат си Иван, но ето че онзи живееше вече от два месеца и макар да се виждаха доста често, все още никак не се сближаваха: Альоша и без това беше мълчалив и сякаш чакаше нещо, сякаш се срамуваше от нещо, а брат му Иван, макар че Альоша забеляза в началото неговите продължителни и любопитни погледи върху себе си, като че ли скоро престана изобщо да се сеща за него. Альоша забеляза това с известно смущение. Той си обясни равнодушието на брат си с разликата в годините и особено в образованието. Но Альоша мислеше и друго: толкова слабото любопитство и интерес към него може би се дължаха у Иван и на нещо съвсем неизвестно за него. Все му се струваше, кой знае защо, че Иван е погълнат от нещо, нещо вътрешно и важно, че се стреми към някаква цел, може би много трудна, така че не му е до него, и че това именно е едничката причина да гледа Альоша разсеяно. Замисляше се за още нещо: дали нямаше тука някакво презрение към него, глупавичкия послушник, от страна на учения атеист. Той със сигурност знаеше, че брат му е атеист. От това презрение, дори да съществуваше, не можеше да се обиди, но все пак с някакво неясно за самия себе си и тревожно смущение чакаше брат му да поиска да се сближат повече. Брат му Дмитрий Фьодорович се изказваше за брат им Иван с дълбоко уважение, говореше за него с някакво особено чувство. От него именно научи Альоша всички подробности за онази важна работа, която беше създала напоследък между двамата по-големи братя изключително близката връзка. Възторжените отзиви на Дмитрий за брат му Иван бяха толкова по-значими в очите на Альоша, че брат му Дмитрий беше човек в сравнение с Иван почти съвсем необразован и двамата, поставени един до друг, като че ли представляваха такава ярка противоположност като личности и характери, че може би не биха могли дори да се измислят двама души, които толкова да не си приличат.

По това време именно се състоя свиждането или по-точно семейната среща на всички членове на това объркано семейство в килията на стареца, която има извънредно голямо влияние върху Альоша. Предлогът за тази среща в същност беше фалшив. Тъкмо тогава несъгласията между Дмитрий Фьодорович и баща му Фьодор Павлович по наследството и имотните сметки явно бяха стигнали до невъзможни размери. Отношенията се изостриха и станаха непоносими. Фьодор Павлович като че ли пръв и като че на шега пусна идеята да се съберат всички в килията на стареца Зосима и макар без да прибягват до неговото пряко посредничество, все пак да се разберат някак по-прилично, при което санът и лицето на стареца биха могли да изиграят внушителна и помирителна роля. Дмитрий Фьодорович, който никога не беше ходил при стареца и дори не беше го виждал, разбира се, помисли, че искат някак да го сплашат със стареца; но понеже и той самият вътрешно се укоряваше за множество особено остри приказки в спора с баща си напоследък, прие предизвикателството. Тук му е мястото да отбележа, че той не живееше в къщата на баща си както Иван Фьодорович, а отделно, в другия край на града. Случи се така, че Пьотър Александрович Миусов, който в това време пребиваваше в нашия град, особено се вкопчи в тази идея на Фьодор Павлович. Либерал от четиридесетте и петдесетте години, свободомислещ и атеист, той може би от скука, а може би за лекомислено развлечение взе извънредно голямо участие в това начинание. Изведнъж му се дощя да види манастира и „светеца“. Понеже все още продължаваха отколешните му спорове с манастира и все още се протакаше делото за поземлената граница на техните владения, за някакви права за сечене на гората и ловене на риба в реката и пр., той побърза да се възползува от това под предлог, че лично би желал да се разбере с отеца игумен: дали не може някак мирно да завършат техните спорове? Посетител с такива благи намерения, разбира се, можеше да бъде приет в манастира по-внимателно и по-любезно от всеки, който отива просто от любопитство. Именно поради всички тези съображения можа да се създаде известно вътрешно влияние в манастира върху болния старец, който напоследък почти никак не излизаше от килията си и отказваше поради болестта си дори на обикновените посетители. Накрая старецът даде съгласието си и денят беше определен. „Кой ме е поставил да ви съдя или деля?“20 — само каза с усмивка на Альоша.

Като научи за срещата, Альоша много се смути. Ако някой от тия съдещи се и каращи се можеше да гледа сериозно на това събиране, без съмнение само брат им Дмитрий; всички други ще дойдат от съображения лекомислени, а за стареца може би оскърбителни — така разбираше нещата Альоша.

Брат му Иван и Миусов ще дойдат от любопитство, и то може би най-грубо, а баща му може би за някаква шутовска и актьорска сцена. О, Альоша, макар да мълчеше, доста добре и издълбоко познаваше вече баща си. Повтарям, това момче съвсем не беше тъй простодушно, както го смятаха всички. С тежко чувство очакваше той насрочения ден. Без съмнение много беше загрижен в себе си, в сърцето си, всички тези семейни несъгласия някак да свършат. Но все пак най-главната му грижа беше за стареца: той трепереше за него, за неговата слава, страхуваше се да не го оскърбят нещо, особено от тънките вежливи насмешки на Миусов и презрителните недомлъвки на учения Иван — така си представяше всичко това. Дори искаше да се опита да предупреди стареца, да му каже нещо за онези лица, които може да дойдат, но размисли и премълча. Само в навечерието на определения ден чрез един познат съобщи на брат си Дмитрий, че много го обича и очаква от него да изпълни обещаното. Дмитрий се замисли, защото не можа да си спомни какво му е обещал, отговори само с писмо, че с всички сили ще се сдържа „пред низостта“ и макар дълбоко да уважава стареца и брат си Иван, убеден е, че тук има или някаква клопка за него или недостойна комедия. „Все пак по-скоро ще си глътна езика, отколкото да пренебрегна уважението към тоя свят мъж, когото ти толкова уважаваш“ — завърши Дмитрий писъмцето си. То не ободри кой знае колко Альоша.

I. Пристигането в манастира

Случи се хубав, топъл и ясен ден. Беше краят на август. Срещата със стареца беше уговорена за около единадесет и половина, веднага подир късната литургия. Нашите гости на манастира обаче не присъствуваха на службата, а пристигнаха чак към края. Те дойдоха с две каляски; с първата, елегантна каляска, запретната с двойка скъпи коне, пристигна Пьотър Александрович Миусов с един свой далечен роднина, съвсем млад човек, на около двадесет години, Пьотър Фомич Калганов. Този млад човек се готвеше да постъпи в университета; Миусов пък, у когото, неизвестно защо, живееше засега, го изкушаваше да го води в чужбина, в Цюрих или Йена, за да постъпи там в университета и да го завърши. Младият човек още не се решаваше. Той беше замислен и някак разсеян. Лицето му беше приятно, телосложението — здраво, ръстът — доста висок. В погледа му имаше понякога странна неподвижност: както всички много разсеяни хора, понякога той ви гледаше втренчено и продължително, а в същност изобщо не ви виждаше. Беше мълчалив и малко недодялан, но случваше се — впрочем само насаме с някого — изведнъж да стане ужасно приказлив, поривист, весел и да се смее на какво ли не. Но въодушевлението му също тъй бързо и отведнъж угасваше, както бързо и отведнъж се раждаше. Беше облечен винаги хубаво, дори изискано, имаше вече известно солидно състояние и очакваше много по-голямо. С Альоша беше приятел.

В другата, много стара, раздрънкана, но широка каляска с два стари сиво-розови коня, които изоставаха много от каляската на Миусов, пристигна и Фьодор Павлович със синчето си Иван Фьодорович. На Дмитрий Фьодорович бяха съобщени предварително денят и часът, но той закъсня. Гостите оставиха каляските пред оградата на хотела и влязоха през манастирските порти пеша. Освен Фьодор Павлович другите трима, изглежда, никога не бяха виждали манастир, а Миусов тридесетина години може би не беше стъпвал дори в църква. Той се озърташе наоколо с известно любопитство, нелишено от известна нарочна разпуснатост. Но за неговия наблюдателен ум освен църковните и домакинските постройки, впрочем много обикновени, във вътрешността на манастира не се разкриваше нищо особено. Излизаха последните хора от черквата, снемаха шапки и се кръстеха. Сред простолюдието се мяркаха и гости от по-висшето общество, две-три дами, един много стар генерал: всички бяха отседнали в хотела. Тутакси просяци наобиколиха нашите гости, но никой нищо не им даде. Само Петруша Калганов извади от портмонето си десет копейки и, бог знае защо, припряно и сконфузено побърза да ги мушне в ръцете на една жена, като измънка: „Разделете си ги поравно.“ Никой от спътниците не каза нищо, така че нямаше защо да се сконфузва, но като забеляза това, той се сконфузи още повече.

Получаваше се обаче нещо странно; би трябвало в същност да ги посрещнат както се полага и може би дори с известно уважение: единият скоро беше пожертвувал хиляда рубли, а другият беше много богат и твърде образован помешчик, така да се каже, човек, от когото всички тука донякъде зависеха поради въпроса за риболова в реката предвид обрата, който можеше да вземе делото. Ала ето че никой от официалните лица не ги посреща. Миусов гледаше разсеяно надгробните плочи около църквата и се канеше да отбележи, че тези гробове май скъпичко са излезли на хората, които са искали да погребват своите на такова „свято“ място, обаче нищо не каза: обикновената либерална ирония се превръщаше в него вече почти в гняв.

— По дяволите, кого да попита човек в тази неуправия… Това би трябвало да се реши, защото времето минава — промърмори изведнъж все едно на себе си.

Неочаквано до тях се приближи пооплешивял възрастен господин с широко пардесю и със сладникави очички. Той повдигна шапка и с медено гласче се представи общо на всички: тулският помешчик Максимов. И веднага се притече на помощ на нашите пътници.

— Старецът Зосима живее в скита, сам-самичък в скита на четиристотин крачки от манастира, през горичката, през горичката…

— Това и аз го знам, че през горичката — отговори му Фьодор Павлович, — но пътя не помним добре, че отдавна не сме ходили.

— Ей през тази порта, и право през горичката… през горичката. Да вървим… ако обичате… и аз самият… аз… Ето оттук, оттук…

Те излязоха през портата и тръгнаха през гората. Помешчикът Максимов, човек на около шестдесет години, не вървеше, а може да се каже, почти подтичваше отстрани, като разглеждаше всички с трескаво, почти непоносимо любопитство. В очите му имаше нещо опулено.

— Вижте какво, ние отиваме при този старец по своя работа — забеляза строго Миусов, — ние, тъй да се каже, сме получили аудиенция при „това лице“ и затуй, макар да сме ви благодарни за пътя, ще ви молим да не влизате с нас.

— Аз ходих, ходих вече… Un chevalier parfait!21 — И помешчикът щракна с пръсти във въздуха.

— Кой е chevalier22? — попита Миусов.

— Старецът, великолепният старец, старецът… честта и славата на манастира, Зосима. Той е такъв старец…

Но безредната му реч биде прекъсната от един монах, който настигна пътниците, нисък, много блед и изпит, с калимавка. Фьодор Павлович и Миусов се спряха. Монахът рече с извънредно вежлив поклон, почти до пояс:

— Отецът игумен ви моли най-покорно, господа, подир посещението си в скита да заповядате всички при него на обяд. В един часа, не по-късно. И вас също — обърна се той към Максимов.

— Това непременно ще го направя — извика Фьодор Павлович, ужасно зарадван от поканата, — непременно. И знайте, всички дадохме дума да се държим тук почтено… А вие, Пьотър Александрович, ще заповядате ли?

— Че как не? Защо съм дошъл тук, ако не видя всичките им тукашни обичаи. Само едно ме затруднява, именно, че съм сега с вас, Фьодор Павлович…

— Да, Дмитрий Фьодорович още не съществува.

— Пък и прекрасно би било да пренебрегне, зер много ми е приятна, мислите, цялата тая ваша бърканица, а на това отгоре и вие? И така, ние ще дойдем на обяда, благодарете на отеца игумен — обърна се той към невзрачния монах.

— Не, длъжен съм да ви отведа при самия старец — отговори монахът.

— Щом така, отивам при отеца игумен, през това време ще отида право при отеца игумен — зачурулика помешчикът Максимов.

— Отецът игумен понастоящем е зает, но както обичате… — нерешително рече монахът.

— Ужасно досадно старче — отбеляза високо Миусов, когато помешчикът Максимов се затича обратно към манастира.

— На фон Зон прилича — изрече внезапно Фьодор Павлович.

— Вие само това знаете… откъде накъде ще прилича на фон Зон? Вие самият виждали ли сте фон Зон?23

— Портрета му съм виждал. Ако не по чертите на лицето, по нещо необяснимо. Просто втори номер фон Зон. Винаги познавам това само по физиономията.

— Може; вие сте вещ по тези работи. Само че вижте какво, Фьодор Павлович, вие самият преди малко благоволихте да споменете, че сме дали дума да се държим прилично, нали помните? Та, казвам ви, сдържайте се. Почнете ли да разигравате ролята на шут, аз нямам намерение да ме поставят наравно с вас тук… Виждате ли го какъв човек е — обърна се той към монаха. — Страх ме е да вляза с него при порядъчни хора.

Върху бледите, безкръвни устица на монаха се появи тънка, мълчалива усмивка, нелишена от своеобразна хитрост, но той не отговори нищо и съвсем ясно беше, че премълча от чувство за собствено достойнство. Миусов още повече се намръщи. „О, дявол да ги вземе всички; само фасада, изработена от векове, а в същност шарлатанство и глупост“ — мина му през ум.

— Ето и скита, стигнахме! — извика Фьодор Павлович. — Оградата и портите са затворени.

И се втурна да прави големи кръстове пред светиите, нарисувани над портата и отстрани.

— В чужд манастир свой псалтир не чети — отбеляза той. — Тук, в тоя скит, общо двадесет и пет души светии се спасяват, гледат се помежду си и ядат зеле. И нито една жена не влиза през тази врата, ето кое е най-забележителното. И наистина е така. Само че аз като да съм чувал, че старецът приемал и дами? — обърна се той изведнъж към монаха.

— От простолюдието и сега има тук от женския пол, ей ги там, лежат на чардака и чакат. А за висшите дамски лица са пристроени също на чардака, но вън от оградата, две стаички, ей ония там прозорци, и старецът, когато е здрав, отива при тях през вътрешния вход, тоест все пак зад оградата. Ето и сега една госпожа, харковска помешчица, госпожа Хохлакова, чака там с нефелната си дъщеря. Сигурно е обещал да излезе при тях, макар че напоследък е толкова отслабнал, че едвам се явява дори пред народа.

— Значи, все пак има пътечка от скита до госпожите. Но да не помислите, отче свети, че нещо искам да кажа, само така. Знаете ли, в Атон, може би сте чували, не само посещения на жени не се допущат, но изобщо не се допущат никакви жени и никакви дори същества от женски пол, кокошки, пуйки, телици…

— Фьодор Павлович, аз ще си отида и ще ви оставя тук сам, а без мене ще ви изведат оттука за ръка — това ви предсказвам.

— Че какво ви преча, Пьотър Александрович? Погледнете — извика той изведнъж, като прекрачи през оградата на скита, — погледнете в каква розова долина живеят!

Наистина, макар че рози сега нямаше, но имаше множество редки и прекрасни есенни цветя, навред, където е било възможно да се посадят. Очевидно, отглеждаше ги опитна ръка. Лехи бяха направени около църквите и между гробовете. Къщицата, в която беше килията на стареца, дървена, едноетажна, с чардак пред входа, беше също обиколена с цветя.

— А имало ли го е това по време на предишния старец Варсанофий? Говореше се, че той не обичал изяществата, скачал и биел с тояга дори дамския пол24 — подметна Фьодор Павлович като се качваше към входната врата.

— Старецът Варсанофий наистина изглеждаше понякога като юродив, но и много глупости се разправят. А с тояга никога никого не е бил — отговори монахът. — Сега, господа, почакайте минутка, ще съобщя за вас.

— Фьодор Павлович, за последен път — условието, чувате ли? Дръжте се добре, инак ще ви платя за това — успя още веднъж да измърмори Миусов.

— Никак не ми е ясно защо сте в такова велико вълнение — отбеляза Фьодор Павлович насмешливо, — да не се боите от греховце? Зер той, казват, по очите познавал кой за какво е дошъл. Пък и колко високо цените тяхното мнение, вие, такъв парижанин и напредничав господин; просто ме учудихте, ще знаете!

Но Миусов не успя да отговори на тоя сарказъм, поканиха ги да влязат. Той влезе малко ядосан…

„Е, отсега си знам, ядосан съм и ще почна да споря… ще взема да се горещя — и себе си, и идеята ще унизя“ — мина му през ум.

II. Старият шут

Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.

Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.

Старецът седна на коженото диванче от махагон, едновремешна изработка, а гостите, с изключение на двамата йеромонаси, намести до отсрещната стена, четиримата един и до друг, на четири махагонови стола, тапицирани с черна, много изтъркана кожа. Йеромонасите седнаха от двете им страни, единият — до вратата, а другият — до прозореца. Семинаристът, Альоша и послушникът останаха прави. Цялата килия беше много малка и изглеждаше някак невзрачна. Вещите и мебелите бяха груби, бедни и само от първа необходимост. Две саксии с цветя на прозореца, а в ъгъла много икони — една от тях на Богородица, грамадна, изписана вероятно много преди разкола25. Пред нея мъждукаше кандило. От двете й страни — две други икони в бляскав обков, около тях херувимчета, порцеланови яйца, католически кръст от слонова кост с прегърналата го Mater Dolorosa26 и няколко чуждестранни гравюри на велики италиански художници от миналите векове. Редом с тия изящни и скъпи гравюри се мъдреха няколко най-простонародни руски литографии на светци, мъченици, светители и пр., които се продават за копейки по всички панаири. Имаше няколко литографски портрета на руски съвременни и предишни архиереи, но вече по другите стени. Миусов бързо огледа цялата тази „казионщина“ и впери поглед в стареца. Той ценеше своя поглед, имаше тази слабост, във всеки случай простителна за него, като се има пред вид, че вече беше на петдесет години — възраст, в която всеки умен, светски и обезпечен човек винаги става по-почтителен към себе си, понякога дори по неволя.

От пръв поглед старецът не му хареса. Наистина имаше нещо в лицето на стареца, което не би се харесало и на мнозина други, не само на Миусов. Той беше ниско, прегърбено човече с много слаби нозе, само на шестдесет и пет години, но поради болестта си изглеждаше много по-стар, с поне десет години отгоре. Цялото му лице, впрочем много спаружено, беше обсипано със ситни бръчици, особено около очите. Очите му пък бяха малки, подвижни и бляскави като две лъскави точки. Бели косици му бяха останали само при слепоочията, брадицата му беше малка и редичка, клинообразна, а устните, които често се подсмихваха — тънки като две връвчици. Носът му не беше много дълъг, но остър като клюнче.

„По всичко личи — злобна и дребнаво-надменна душица“ — мина през ума на Миусов. Общо взето, беше много недоволен от себе си.

Часовникът удари и помогна разговорът да почне. Евтиният малък стенен часовник с гири отброи с бързи удари точно дванадесет.

— Точно определеният час — извика Фьодор Павлович, — а моя син Дмитрий Фьодорович все още го няма. Извинявам се заради него, свещени старче. (Альоша направо потръпна от това „свещени старче“.) Аз самият съм винаги стриктен до минутата, защото знам, че точността е вежливостта на кралете…

— Във всеки случай не сте крал — измърмори Миусов, който не можа да се сдържи.

— Да, така е, не съм крал. И представете си, Пьотър Александрович, че и аз самият го знам, бога ми! На, винаги така ще кажа нещо не на място. Ваше преподобие! — извика той с някакъв мигновен патос. — Виждате пред себе си един шут, един истински шут! Така ви се и представям. Стар навик, уви! А дето понякога не на място говоря измишльотини, просто нарочно, нарочно, за да разсмея и да бъда приятен. Човек трябва да бъде приятен, нали така? Пристигам преди седем години в едно градче, имах там малко работа и с някои търговчета се бях посприятелил. Отиваме при изправника, защото трябваше да го помолим за някои неща, пък и да го поканим да се почерпи с нас. Излиза изправникът, висок, дебел, рус и мрачен човек — най-опасните в такива случаи субекти: жлъчката ги боли, жлъчката. Аз се обръщам направо към него и, знаете, малко разпасано като светски човек, казвам: „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.27“ — „Какъв, вика той, Направник?“ И виждам още от първата половин секунда, че няма да го бъде; той един сериозен, инат. „Аз, казвам, исках да се пошегувам за общата веселост, тъй като господин Направник е известен наш руски капелмайстор, а на нас именно ни е нужен за хармония в нашето мероприятие също нещо като капелмайстор…“ На, резонно му разясних и сравних, нали така? „Извинете, казва той, но аз съм изправник и каламбури от моето звание няма да допусна.“ Обръща се и тръгва. Аз подире му, викам: „Да, да, вие сте изправник, не Направник.“ — „Не, вика, щом е казано веднъж, значи, съм Направник.“ И, представете си, цялата ни работа се провали! И все такива ги правя, все такива. Винаги със собствената си любезност си навреждам! Веднъж, преди много години, казвам на едно доста влиятелно лице: „Вашата съпруга е много докачлива“ — в смисъл на чест, тоест така да се каже, за нравствените качества, а той изведнъж: „Вие закачали ли сте я?“28 Не можах да се сдържа, я чакай, викам си, да кажа нещо по-любезно: „Да — казвам, — закачал съм я.“ И той взе, че хубаво ме закачи… Само че беше много отдавна, така че вече не ме е срам да го разказвам; вечно така сам си навреждам.

— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.

Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.

— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?29 Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“30 Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…31

— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.

— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…

Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).

— Простете ми… — почна Миусов, като се обърна към стареца, — аз може би също ви изглеждам съучастник в тази недостойна шега. Грешката ми е, дето повярвах, че дори такъв човек като Фьодор Павлович при посещение на такова достойно за уважение лице ще пожелае да разбере своя дълг… Не си дадох сметка, че ще трябва да искам извинение именно за това, че влизам заедно с него…

Пьотър Александрович не се доизказа и съвсем сконфузен, понечи да излезе от стаята.

— Не се безпокойте, моля ви се — каза старецът, като се понадигна изведнъж от мястото си на хилавите си нозе, хвана Пьотър Александрович за двете ръце и го накара пак да седне в креслото. — Бъдете спокоен, моля ви. Аз особено ви моля да бъдете мой гост. — И той се поклони, обърна се и пак си седна на канапенцето.

— Велики старче, кажете, обиждам ли ви с моята оживеност, или не? — извика внезапно Фьодор Павлович и се хвана с двете ръце за страничните облегалки на креслото, като че ли се канеше да изскочи от него в зависимост от отговора.

— Настоятелно моля и вас да не се безпокоите и да не се притеснявате — му рече внушително старецът. — Не се притеснявайте, чувствувайте се съвсем като у дома си. И най-важното, не се срамувайте толкова от самия себе си, защото единствено оттам идва всичко.

— Съвсем като у дома си? Тоест в натурален вид? О, това е много, твърде много, но с умиление приемам! Знаете ли, благословени отче, не ме карайте да придобия натуралния си вид, не рискувайте… до натуралния си вид и аз дори няма да стигна. Предупреждавам ви, за да ви предпазя. Е, а всичко друго все още е в мрака на неизвестността, макар че някои тука искаха да ме поизпишат. Това го казвам по ваш адрес, Пьотър Александрович, а на вас, светейшо същество, ето какво казвам: възторга си изливам! — Той се надигна, протегна ръце нагоре и произнесе: — Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал32; гърдите особено! Вие сега със забележката си: „да не се срамувам толкова от самия себе си, защото всичко идва оттам“ — вие с тази забележка все едно цял ме пронизахте и отвътре ме прочетохте. Именно така ми се струва винаги когато съм при хора, че съм най-долният от всички и че всички ме вземат за шут, затова „хайде пък наистина да се направя на шут, не ме е страх от вашите мнения, защото всички до един сте по-болни от мене!“ Ето затова съм шут, от срам съм шут, старче велики, от срам. Единствено от мнителност буйствувам. Защото само да бях сигурен, че щом вляза, всички тутакси ще ме вземат за най-мил и умен човек — Господи, какъв добър човек бих бил тогава! Учителю! — И той изведнъж падна на колене. — Какво да направя, за да наследя вечен живот?33 — Мъчно беше и сега да се разбере: дали се шегува, или наистина беше изпаднал в такова умиление?

Старецът вдигна очи към него и изрече с усмивка:

— Вие самият отдавна знаете какво трябва да правите, имате достатъчно ум: не се отдавайте на пиянство и на словесно невъздържание, не се отдавайте на сладострастие, а особено на обожаване на парите, и затворете вашите питейни заведения, ако не можете всички, поне две или три. Но най-важното, най-важното — не лъжете.

— Тоест това за Дидерот ли?

— Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска… Но вдигнете се, моля ви се, седнете; всичко това са също измамни жестове…

— Блажени човече! Дайте да ви целуна ръчица — подскочи Фьодор Павлович и бързо млясна мършавата ръка на стареца. — Именно, именно, приятно е да се обидиш. Това така хубаво го казахте, че не бях чувал по-хубаво. Именно, именно аз цял живот съм се обиждал до приятност, за естетика съм се обиждал, защото не само е приятно, но и красиво е по някой път да бъде човек обиден — ето кое забравихте, велики старче: красиво! Ще си го запиша в бележника! А съм лъгал, лъгал абсолютно цял живот, всеки ден и всеки час. Воистине лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем, май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига.34 Само че… ангеле мой… за Дидерот понякога може. Дидерот няма да навреди, а пък някоя думичка може да навреди. Велики старче, насмалко щях да забравя, а точно така бях решил още по-миналата година, тук именно да науча, да дойда тук и настоятелно да питам и да разпитам: но наредете само на Пьотър Александрович да не ме прекъсва. Та да попитам: вярно ли е, велики отче, това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия — чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“35, и дълго вървял, като я носел в ръце, и „любезно я целувал“. Истина ли е това, или не, отци праведни?

— Не, не е истина — каза старецът.

— Нищо подобно няма никъде в Чети-Минеите. За кой светия, казвате, е писано това? — попита йеромонахът отецът библиотекар.

— И аз не знам за кой. Не знам и не подозирам. Така съм чувал, излъгали са ме. Слушал съм го и знаете ли кой го разказваше? Лично Пьотър Александрович Миусов, дето преди малко се разсърди за Дидерот, той го разказваше.

— Никога не съм ви го разказвал, изобщо никога не говоря с вас.

— Наистина, не сте го разказвали на мене; но го разказвахте в компания, където бях и аз, преди четири години беше. Затова именно го споменах, защото с този смешен разказ вие разклатихте вярата ми, Пьотър Александрович. Вие не знаехте за това, не подозирахте, а аз се върнах у дома с разклатена вяра и оттогава все повече и повече се разклащам. Да, Пьотър Александрович, вие сте причината за това голямо падение. Това не ви е вече Дидерот!

Фьодор Павлович се разпали патетично, макар да беше съвсем ясно за всички, че пак се преструва. Но Миусов все пак беше болезнено засегнат.

— Каква глупост, всичко това са глупости — мърмореше той. — Наистина може да съм говорил някога… но не на вас. На мене самия са ми го разказвали. Чувал съм го в Париж от един французин, че при нас в Чети-Минеите това го четели на литургия… Той е много учен човек, специално е изучавал статистиката на Русия… дълго време е живял в Русия… Аз самият не съм чел Чети-Минеите и няма да седна да ги чета. Какво ли не се дърдори на маса… Ние тогава обядвахме…

— Да, ето вие тогава сте обядвали, а пък аз, на, си изгубих вярата — провокираше го Фьодор Павлович.

— Какво ми влиза в работа вашата вяра! — извика Миусов, но изведнъж се овладя и изрече с презрение: — Вие буквално омърсявате всичко, до което се докоснете.

Старецът изведнъж стана от мястото си.

— Простете ми, господа, че ще ви оставя сега само за няколко минути — каза той, като се обърна към всички посетители, — но мене ме чакат хора, дошли преди вас. А вие все пак не си измисляйте — додаде той, като се обърна към Фьодор Павлович с весело лице.

И тръгна към вратата на килията, а Альоша и послушникът се спуснаха да му помогнат да слезе по стъпалата. Альоша се задъхваше, радваше се да се махне, но се радваше и че старецът не е сърдит, а е весел. Старецът се запъти към чардака, за да благослови ония, които го чакаха. Но Фьодор Павлович все пак го спря при вратата на килията.

— Блаженейши човече — извика той с чувство, — позволете ми още веднъж да целуна ръчицата ви! Да, с вас може да се говори, може да се живее! Вие мислите, че аз винаги така лъжа и се правя на шут? Знайте, че през цялото време се държах така нарочно, за да ви изпитам. През цялото време исках да разбера може ли да се живее с вас. Има ли за моето смирение място при вашата гордост? Давам ви похвална грамота: може да се живее с вас! А сега млъквам, занапред ще мълча. Сядам в креслото и млъквам. Сега вие, Пьотър Александрович, трябва да говорите, вие сега оставате най-главният човек… за десет минути.

III. Вярващите жени

Долу, при дървения чардак, долепен до външната стена на оградата, се трупаха този път все жени, около двадесетина. Бяха им съобщили, че старецът най-сетне ще излезе, и те се събраха да го чакат. Излезли бяха на чардака и двете помешчици Хохлакови, които също очакваха стареца, но в отреденото за благородни посетителки помещение. Те бяха майка и дъщеря. Госпожа Хохлакова, майката, дама богата и винаги с вкус облечена, беше още доста млада и много миловидна особа, малко бледа, с много живи и почти съвсем черни очи. Да имаше най-много тридесет и три години и от пет години вече беше вдовица. Четиринадесетгодишната й дъщеря страдаше от паралич на краката. Горкото момиче вече от половин година не можеше да ходи и го возеха в дълго кресло с колела. То имаше прекрасно личице, малко слабичко от болестта, но весело. Нещо палаво светеше в тъмните му големи очи с дълги мигли. Майката още от пролетта се канеше да го води в чужбина, но през лятото закъсняха, докато уредят работите си в имението. Вече от една седмица горе-долу живееха в нашия град, повече по работа, отколкото за богомолие, но веднъж вече, преди три дена, бяха посетили стареца. Сега неочаквано пристигнаха пак, макар и да знаеха, че старецът вече почти не може никого да приема, и настоятелно молеха още веднъж за „щастието да съзрат великия изцелител.“

Докато очакваха да излезе старецът, майката седеше на стол до креслото на дъщеря си, а на две крачки от нея стоеше един старец монах не от нашия манастир, а от далечна, северна, почти неизвестна обител. Той също искаше да получи благословия от стареца. Но като се показа на чардака, старецът най-напред се запъти право към народа. Тълпата се струпа край трите стъпала, които съединяваха ниския чардак с полето. Старецът застана на горното стъпало, сложи си епитрахила36 и почна да благославя жените, които се тълпяха около него. Издърпаха към него за двете ръце една припадничава. Щом съзря стареца, тя изведнъж почна някак нелепо да пищи, да хълца и цялата затрепера в гърчове. Старецът сложи на главата й епитрахила, прочете й кратка молитва и тя тутакси притихна и се успокои. Не знам как е сега, но когато бях малък, често ми се е случвало по селата и по манастирите да виждам и да слушам тия припадничави истерични жени. Довеждаха ги на черковна служба, те скимтяха или лаеха като кучета по цялата църква, но когато изнасяха комката и я доближаваха до тях, тутакси „беснуването“ спираше и болните винаги се успокояваха за известно време. Като дете това много ме слисваше и учудваше. Но пак тогава чувах от някои помешчици и особено от моите градски учители, които разпитвах, че всичко това е преструвка, за да не работят, и че то винаги може да се изкорени с нужната строгост, и за потвърждение разказваха разни анекдоти. Но по-късно с учудване научих от специалисти-медици, че няма никакви преструвки, че това е една страшна женска болест и май предимно у нас, в Русия, която свидетелствува за тежката съдба на нашата селска жена, болест, която се дължи на изнурителна работа съвсем скоро след тежко, неправилно раждане без никаква медицинска помощ; освен това от безкрайната мъка, от побоите и пр., което някои женски натури все пак не могат да понасят колкото другите. А чудното и мигновено изцеление на бясната и гърчеща се жена, щом я доближат до комката, което ми обясняваха като преструвка и дори като фокус едва ли не на самите „клерикали“, ставаше вероятно също по най-естествен начин; и жените, които я водеха към комката, и най-вече самата болна напълно вярваха, като на установена истина, че нечистият дух, огледал болната, никога не може да издържи, ако я заведат при комката и я накарат да се поклони пред нея. И затова винаги е ставало (и е било нормално да става) у невярната и, разбира се, психически болна жена някакво задължително сътресение на целия й организъм в мига на поклонението пред комката, сътресение, предизвикано от очакваното задължително чудо на изцелението и от най-дълбока вяра, че ще дойде. И то идваше, макар и само за минута. По същия начин дойде и сега, веднага щом старецът покри болната с епитрахила.

Много от струпаните около него жени плачеха със сълзи на умиление и възторг, предизвикани от ефекта на този миг; други се блъскаха да целунат поне крайчеца на одеждите му; трети нещо нареждаха. Той благославяше всички, с някои разговаряше. Припадничавата вече познаваше, тя не идеше от много далеч, от едно село само на около шест версти от манастира, пък и по-рано бяха я водили при него.

— А, ето коя е отдалеко! — посочи той една още съвсем не стара жена, но много мършава и изпита, с лице не изгоряло, ами сякаш цялото почерняло. Тя беше коленичила и с неподвижен поглед гледаше стареца. В погледа й имаше някакво изстъпление.

— Отдалеко, отче, отдалеко ида, чак от триста версти. Отдалеко, отче, отдалеко — изговори жената напевно, поклащайки някак плавно глава наляво-надясно и подпряла буза с длан. Така говореше, като че ли нареждаше над мъртвец. Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи. Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб. Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост. Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.

— От еснафа трябва да си? — продължи старецът и се вгледа в нея любопитно.

— Граждани сме, отче, граждани сме ние, от село сме, ама сме градски, в града живеем. Дошла съм тебе да видя, отче. Много сме чували за тебе, отче, много сме чували. Детенце, мъжка рожба погребах, та съм тръгнала Бога да моля. На три манастира ходих, ала ми казаха: „Иди, Настасюшка, и там“, при вас тоест, миличък, при вас. И аз дойдох, вчера почивах, а днес съм при вас.

— Кого жалиш?

— Мъжка рожба жаля, отче, на три години беше, още само три месеца и щеше да направи три годинки37. За детето ми е мъката, отче, за детето. Последно ми беше останало, четиринки си имахме с Никитушка, ама не ни траят дечицата, не траят. Трите първите ги погребах и не ги жалих толкова, а това последното го погребах и не мога да го забравя. Ей тук е сякаш, пред мене стои, и не се махва. Душата ми изсуши. Като му погледна дрешките, ризката ли, ботушките, и почвам да плача. Наредя всичко, дето е останало от него, всичките му неща, гледам ги и вия. Казвам на Никитушка, мъж ми: я ме пусни, стопанино, да ида на богомолие. Каруцар е, не сме бедни, отче, не сме бедни, всичко си имаме, и конче, и каруца. Но за какво ни е сега имот! Почна да го удря на пиянство без мене, Никитушката ми, сигурно е така, пък и по-рано: не го ли наглеждам, и се отпусне. А сега и за него вече не мисля. Ето трети месец, откак не съм си у дома. Забравих вече, всичко забравих и не искам да помня; та и как ще я карам с него сега? Свърших с него, свърших, с всичките свърших. И не ми се гледа вече ни дом, ни имот — хич нищо да не видя!

— Виж какво, майко — заговори старецът. — Веднъж един древен велик светец видял в храма една същата такава като тебе майка, и тя така плачела за детето си, единственото си, и него Господ бил прибрал. „Нима не знаеш ти — казал й светецът — колко тези младенци са пред Престола Божи дръзновени? Хич няма друг по-дръзновен от тях в царството небесно: ти, Господи, ни дарува живот, му казват на Бога, и едва-що го видяхме, ти ни го отне. И толкова дръзновено го молят и питат, че Господ веднага им дава ангелски чин. А затова, казал светецът, и ти се радвай, жено, а недей плака, и твоят младенец сега е при Господа, сред сонма от ангели пребивава.“ Ето какво казал светецът на разплаканата жена в древните времена. А той бил велик старец и не може да не я е казал истината. Затова знай и ти, майко, че и твоят младенец сигурно сега стои пред престола Господен и се радва, и се весели, и моли Бога за тебе. Затова и ти не плачи, ами радвай се.

Жената го слушаше, подпряла буза с ръка и свела очи към земята. Тя въздъхна дълбоко.

— Същото и Никитушка ме утешава, същите думи като тебе ми казва: „Неразумна си ти — казва, — защо плачеш, нашето момченце сега сигурно при Господа-Бога с ангелите пее.“ Приказва ми така, а самият плаче, виждам аз, че като мене и той плаче. „Знам — казвам, — Никитушка, къде ще е другаде, ако не при Господа Бога, ама тук, при нас, си го няма, Никитушка, сега до нас, ей тъй, както по-рано седеше!“ И само да мога да го видя още веднъж, само един път да го видя пак, няма и да се доближа до него, дума няма да продумам, ще се свия в един ъгъл, само за една минутчица да го зърна, да го чуя как си играе на двора, пък дойде и викне с неговото гласче: „Мамичко, де си?“ Само да мога да чуя как ще изтопурка по стаята с краченца веднъж, един-едничък път, с краченцата, „туп-туп“, бързо-бързо, помня как се затичва към мене, и крещи и се смее; само да мога краченцата му да чуя, да ги чуя, да го позная! Ала няма го, отче, няма го и няма да го чуя никога! Ей му поясчето, ама него го няма и никога вече няма ни да го видя, ни да го чуя…

Тя извади от пазвата си малкото сърмено поясче на детето и щом го погледна, мигом се разтърси в ридания и закри очите си с пръсти, между които изведнъж бликнаха ручеи сълзи.

— А това е — рече старецът, — това е древната „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“38, такъв дял ви е отреден вам, майки, на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява. А младенеца ти ще го помена за упокой; как го викаха?

— Алексей, отче.

— Мило име. На Алексей човека божи кръстено?39

— На Божия, отче, на Божия, на Алексей човека божи!

— Какъв светец! Ще го помена, майко, ще го помена, и твоята скръб в молитва ще помена, и съпруга ти за здраве в молитва ще помена. Само че грехота е да го оставяш така. Иди си при мъжа и го пази. Твоето детенце ще види оттам, че си оставила баща му, и ще почне да плаче за вас: защо ще нарушаваш ти блаженството му? Защото то е живо, живо е, понеже душата е жива вовеки; и да го няма в къщи, пак невидимо е при вас. Как ще си дойде в къщи, щом като казваш, че си намразила дома си? При кого да дойде, щом вас заедно двамата, баща си и майка си, няма да намери? Ето на, сега го сънуваш и се мъчиш, а тогава то ще ти проводи тихи сънища. Върви си при мъжа, майко, още днес си върви.

— Ще вървя, отче, както казваш ще направя. Ти ми отвори сърцето. Никитушка, Никитушка мой, чакаш ме, миличък, чакаш ме! — започна да нарежда пак жената, но старецът вече се беше обърнал към една стара бабичка, облечена не като странница, а по градски. По очите й личеше, че има някаква работа и е дошла да съобщи нещо. Каза му, че е подофицерска вдовица, не била отдалече, ами от нашия град. Синът й Васенка служил някъде в комисариата, пък заминал за Сибир, за Иркутск. Два пъти писал оттам, а ето вече цяла година престанал да пише. Разпитвала за него, обаче дори и не знаела къде да разпитва.

— Пък ми казва от онез дни Степанида Илинишна Бедрягина, тя е търговка, богата жена: вземи, казва, Прохоровна, запиши момчето си за помен, занеси го в черква и го помени за упокой. Душата му, казва ще се разтъжи и ще ти напише писмо. „И това — вика Степанида Илинишна — е много сигурен начин, колко пъти било изпитано.“ Само че аз все се съмнявам… Кажи ми, слънчице наше, истина ли е, или не е истина, и добре ли ще бъде така?

— Хич да не си и помислила за такова нещо. Срамота е и да питаш. Че как е възможно, жива душа, пък родната му майка да го поменава с умрелите! Голям грях е това, съща магия и само поради твоето незнание ти се прощава. Ами по-добре помоли царицата небесна, бързата застъпница и помощница, за неговото здраве, а и на тебе да прости за неправилното ти размишление. И ето какво ще ти кажа още, Прохоровна: или то самото, твоето момче, скоро ще дойде при тебе или сигурно писмо ще ти прати. Тъй да знаеш. Върви и отсега нататък бъди спокойна. Живо ти е момчето, казвам ти.

— Мили човече, Господ да те възнагради, благодетелю наш, ти, който се молиш за всички нас и за нашите грехове…

А старецът вече беше забелязал в тълпата две пламнали, устремени към него очи на една изнурена, наглед охтичава, макар и още млада селянка. Тя гледаше мълчаливо, очите й молеха нещо, но сякаш се страхуваше да се приближи.

— Какво има, мила?

— Освободи ми душата, отче — тихо и бавно прошепна тя, коленичи пред него и му се поклони в нозете.

— Съгреших, отче мой, и се боя от греха си.

Старецът седна на долното стъпало, жената се доближи до него, както беше на колене.

— Вдовица съм, трета година става — започна полушепнешком и като че потръпваше цяла. — Тежко ми беше с мъжа ми, стар беше, много ме биеше. Като легна болен, гледам го и си мисля: ами ако оздравее и стане пак — тогава? И тогава ми влезе в главата тая мисъл…

— Почакай — каза старецът и си доближи ухото досами нейните устни. Жената продължи с тих шепот, така че почти нищо не можеше да се долови. Тя свърши скоро.

— Трета година? — попита старецът.

— Трета година. Първо не мислех, а сега се поболях, мъка ме налегна.

— Отдалеко ли си?

— Петстотин версти оттука.

— На изповед казвала ли си?

— Казвала съм, по два пъти съм казвала.

— Допуснаха ли те до причастие?

— Допуснаха ме. Страх ме е; страх ме е от смъртта.

— Не бой се от нищо и никога се не бой и не тъжи. Само покаянието си да не изоставяш — и всичко ще ти прости Бог. Пък и няма такъв грях и не може да има по цялата земя, дето Господ да не го прости на истински покаялия се. Пък и не може да извърши, не може човек да извърши такъв голям грях, че да пресуши безконечната любов Божия. Нима може да има такъв грях, който да надминава Божията любов? Само да имаш грижа за покаянието, непрестанното покаяние, а страха да го пропъдиш съвсем. Вярвай, че Бог те обича така, както дори и не си представяш — и с греха ти, и в греха ти те обича. А за един разкаян е по-голяма радост в небето, отколкото за десетина праведни — отдавна е казано.40 Върви си и не бой се. От хората не се огорчавай, за обиди не се сърди. На покойника прости в сърцето си всичко, с което те е наскърбил, примири се с него воистине. Каеш ли се, ти обичаш. А обичаш ли, вече си Божия… С любов всичко се изкупува, всичко се спасява. Щом аз, също като тебе човек, грешен, се умилих и те пожалих, тем паче Бог. Любовта е такова безценно съкровище, че с нея цял свят можеш да купиш, и не само своите, но и чуждите грехове да изкупиш. Иди си и не бой се.

Той я прекръсти три пъти, сне от врата си иконичката и й я окачи. Тя мълком му се поклони доземи. Той се понадигна и весело погледна една здрава жена с пеленаче в ръцете.

— От Вишегорие съм, драги.

— Значи, шест версти път с детенце в ръце си се трепала. Какво има?

— Дойдох да те видя. Че съм идвала при тебе, забравил ли си? Не ще да имаш голяма памет, ако си ме забравил. Казваха по нас, че си болен, та си рекох: така де, да ида аз да го навестя, и ето сега те виждам, ама ка’ щяло да си болен! Още двайсет години ще изкараш, истина ти казвам, Бог да те пази! Че и малцина ли се молят за тебе, та ще боледуваш!

— Благодаря ти за всичко, мило жено!

— Ами да те помоля барем за една малка моя работа: ей тук имам шейсет копейки, дай ги ти, отче, на някоя, дето е по-бедна от мене. Тръгнах за насам и си викам: по-добре на него да ги оставя, той все ще знае на коя да ги даде…

— Благодаря ти, мила, благодаря, добра жена. Обичам те. Без друго ще го изпълня. Момиченце ли ти е?

— Момиченце, отче, Лизавета.

— Господ да ви благослови двете, и тебе, и младенеца Лизавета. Развесели сърцето ми, майко. Сбогом, мили, сбогом, драги, любезни.

Той благослови всички и ниско им се поклони.

IV. Маловерната дама

Гостенката, дамата помешчица, докато наблюдаваше цялата сцена на разговора с простолюдието и неговите благословии, проливаше тихи сълзи и ги бършеше с кърпичката си. Тя беше чувствителна светска дама и с истински добри наклонности в много отношения. Когато старецът дойде най-сетне и при нея, тя го посрещна възторжено:

— Аз толкова, толкова изживях, като гледах цялата тази умилителна сцена… — не можа да довърши тя от вълнение. — О, да, разбирам, че народът ви обича, аз самата обичам народа, искам да го обичам, та и как да не обичаш нашия прекрасен, простодушен в своето величие руски народ!

— Как е здравето на дъщеря ви? Вие пак сте пожелали да говорите с мене?

— О, аз молих настоятелно, умолявах, бях готова да падна на колене и да стоя тук, ако ще три дни, пред вашите прозорци, докато ме пуснете. Ние дойдохме при вас, велики изцелителю, за да ви изкажем цялата си възторжена благодарност. Та вие изцелихте моята Лиза, напълно я изцелихте, и то с какво — с това, че в четвъртък се помолихте над нея, докоснахте я с ръцете си. Ние бързаме да целунем тия ръце, да излеем нашите чувства и нашето благоговение!

— Как ще съм я изцелил? Та нали все още е в креслото?

— Но нощната треска съвсем изчезна, ето вече два дни, от четвъртък насам — нервно заговори дамата. — И не само това: нозете й позаякнаха. Тази сутрин тя стана здрава, спа цяла нощ, погледнете руменината й, ясните й очички. По-рано все плачеше, а сега се смее, весела е, радостна. Днес настояваше да я вдигнем да постои права и цяла минута стоя сама, без никой да я подкрепя. Сега се обзалага с мене, че след две седмици ще танцува кадрил. Повиках тукашния доктор Херценщубе; вдига рамене и казва: изумен съм, недоумявам. И вие искате да не ви безпокоим, мислите, че можехме да не долетим тук, да не ви благодарим! Lise, благодари де, благодари!

Милото засмяно личице на Lise стана като че ли изведнъж сериозно, тя се понадигна от креслото, доколкото можеше, и гледайки към стареца, долепи пред него ръчичките си, но не издържа и изведнъж се засмя…

— Ама аз на него, на него се смея! — И тя посочи Альоша, детски ядосана на себе си, че не беше издържала и се засмя. Ако някой погледнеше Альоша, изправен една крачка зад стареца, щеше да забележи, че внезапна руменина в миг заля бузите му. Очите му блеснаха и се сведоха надолу.

— Тя има едно поръчение за вас, Алексей Фьодорович… Как сте със здравето? — продължи майката, като се обърна изведнъж към Альоша и му протегна ръката си в прелестна ръкавица. Старецът се обърна и изведнъж внимателно погледна Альоша. Альоша се доближи до Лиза и усмихнат някак странно и неловко, й подаде ръка. Lise направи важна физиономия.

— Катерина Ивановна ви изпраща по мене ей това — и му подаде малко писъмце. — Специално ви моли да наминете при нея, и то колкото може по-скоро, по-скоро, но да не я излъжете, непременно да отидете.

— Моли ме да намина при нея? Мен… защо? — измънка Альоша с дълбоко учудване. Лицето му изведнъж стана съвсем загрижено.

— Ох, пак заради Дмитрий Фьодорович и… всичките последни инциденти — набързо обясни майката. — Катерина Ивановна се е спряла сега на едно решение… но за целта й било необходимо непременно да ви види… защо? Разбира се, не знам, но тя ви моли — колкото може по-скоро. И вие ще направите това, непременно ще го направите, дори християнското чувство ви го повелява.

— Но аз съм я виждал един-единствен път — продължи с все същото недоумение Альоша.

— О, тя е толкова висше, толкова недостижимо същество!… Дори и само със страданията си… Помислете само какво е изтърпяла, какво понася сега, помислете какво я очаква… всичко това е ужасно, ужасно!

— Добре, ще отида — реши Альоша, като прочете набързо кратката и загадъчна бележка, в която освен настоятелната молба да отиде нямаше никакви обяснения.

— Ах, колко мило и великолепно ще бъде това от ваша страна — извика изведнаж Lise, цялата въодушевена. — А пък аз казвам на мама: той за нищо на света няма да дойде, той се спасява. Какъв прекрасен, прекрасен човек сте вие! Та аз винаги съм смятала, че сте прекрасен човек, ето кое ми е приятно сега да ви кажа.

— Lise! — внушително изрече майката, но впрочем тутакси се усмихна.

— Вие и нас забравихте, Алексей Фьодорович, вие изобщо не желаете да идвате у нас; а пък Lise на два пъти ми е казвала, че само с вас се чувствува добре. — Альоша вдигна сведените си очи, пак се изчерви внезапно и пак внезапно, без да знае защо, се усмихна. Впрочем старецът вече не го наблюдаваше. Той беше започнал разговор с гостенина калугер, който очакваше, както вече казахме, неговото излизане до креслото на Lise. Той беше явно от най-простите монаси, тоест с просто звание, с ограничен непоклатим мироглед, но вярващ и посвоему упорит. Обясни, че бил някъде от Далечния Север, от Обдорск, от „Свети Силвестър“, един беден манастир, където имало всичко на всичко девет монаси. Старецът го благослови и го покани да го посети в килията, когато пожелае.

— Но как дръзвате да вършите такива дела? — попита изведнъж монахът, като посочи Lise внушително и тържествено. Загатваше за нейното „изцеление“.

— За това, разбира се, е още рано да се говори. Облекчението не е още пълно изцеление и би могло да дойде и по други причини. Но ако е станало нещо, то не е с ничия друга сила освен с Божията воля. Всичко е от Бога. Посетете ме, отче — прибави той към монаха, — че не мога по всяко време: болен съм и знам, че дните ми са преброени.

— О, не, не, Бог не ще ви отнеме от нас, вие ще живеете още много, много — извика майката. — Пък и от какво сте болен? Изглеждате такъв весел, здрав, щастлив.

— Днес ми е много по-добре, но си знам, че това е само минутно. Аз моята болест сега безпогрешно я разбирам. Но да знаете, никога и с нищо не бихте могли така да ме зарадвате, както с тази си бележка, че ви изглеждам толкова, весел. Защото людете за щастие са създадени и който е напълно щастлив, той направо е удостоен да си каже: „Аз изпълних завета Божи на тая земя.“ Всички праведни, всички светии, всички свети мъченици са били все щастливи.

— О, как говорите, какви смели и висши думи! — извика, майката. — Каквото кажете — сякаш те пронизва. А в същност щастието, щастието — къде е то? Кой може да каже за себе си, че е щастлив? О, щом бяхте добър, че ни допуснахте днес да ви видим още веднъж, тогава изслушайте всичко, което миналия път не ви доизказах, не посмях да ви кажа всичко, от което тъй много страдам, и от толкова отдавна, толкова отдавна! Аз страдам, простете ми, аз страдам… — И тя с някакво горещо бликнало чувство молитвено долепи пред него длани.

— Но от какво особено страдате?

— Аз страдам… от неверие…

— В Бога неверие?

— О, не, не, не смея дори да помисля за това, но бъдещият живот — това е такава загадка! И никой, никой не може да я разгадае! Слушайте, вие сте целител, вие сте познавач на човешката душа; аз, разбира се, не смея да претендирам да ми вярвате напълно, но ви се кълна във всичко, че не говоря сега от лекомислие, че тази мисъл за бъдещия задгробен живот ме вълнува до страдание, до ужас и страх… И не знам към кого да се обърна, цял живот не съм смяла… И сто сега се осмелявам да се обърна към вас… О, Боже, за каква ли ще ме вземете сега! — И тя плесна ръце.

— Не се безпокойте за моето мнение — отговори старецът. — Аз напълно вярвам в искреността на вашата скръб.

— О, колко съм ви благодарна! Знаете ли: затварям си очите и си мисля: щом всички вярват, то откъде се е взело това? А някои уверяват, че всичкото е станало първо от страх пред ужасните природни явления и че всичко това не съществува. Е, добре, мисля си, аз цял живот съм вярвала — но умирам, и изведнъж нищо, и само „червеи ще ме ядат“, както прочетох у един писател41. Това е ужасно! Как, как да си върна вярата? Впрочем, аз вярвах само когато бях малко дете, механически, без да мисля за нищо… И как, как да се докаже, аз съм дошла сега да падна пред вас на колене и да ви моля за това. Та ако изпусна и сегашния случай — вече цял живот никой няма да ми отговори. Как да се докаже, с какво да се убедя? О, горко ми! Аз стоя и виждам, че за всички наоколо е безразлично, почти за всички, никой сега не мисли за това, само аз не мога да го понеса. Това е убийствено, убийствено!

— Без съмнение убийствено. Обаче нищо не може да се докаже, но да се убеди човек е възможно.

— Как? По какъв начин?

— С дейна любов. Помъчете се да обичате вашите ближни дейно и неуморно. Колкото повече преуспявате в любовта, толкова повече ще се убеждавате и в битието на Бога, и в безсмъртието на душата си. Ако пък стигнете до пълна самоотверженост в любовта към ближния, тогава вече без друго ще повярвате и никакво съмнение няма да може повече да проникне в душата ви. Това е изпитано, това е вярно.

— Дейна любов ли? Ето, пак въпрос, и то такъв, такъв въпрос! Знаете ли, аз така обичам човечеството, че, повярвайте, понякога мечтая да изоставя всичко, всичко, което имам, да оставя и да стана милосърдна сестра. Затварям очи, мисля и мечтая и в такива мигове чувствувам в себе си непреодолима сила. Никакви рани, никакви гнойни язви не биха могли да ме уплашат. Аз бих ги превързвала и промивала със собствените си ръце, бих се грижила за тези страдалци, готова съм да целувам тия язви…

— И това е вече много и е хубаво, дето умът ви мечтае за това, а не за нещо друго. Пък, току-виж, ненадейно наистина сте извършили някое добро дело.

— Да, но дали бих могла дълго време да издържа на такъв живот? — продължи дамата пламенно и просто почти в изстъпление. — Ето най-главният въпрос! Това е най-мъчителният ми въпрос! Затварям очи и се питам: би ли издържала дълго по тоя път? И ако болният, чиито язви промиваш, не ти отвърне веднага с благодарност, а, напротив, почне да те измъчва с капризи, без да цени и забелязва човеколюбивото ти служене, ако започне да ти крещи, грубо да изисква от тебе, дори да се оплаква на някое началство (както често се случва с ония, които много страдат) — тогава какво? Ще продължи ли твоята любов, или не? И ето, представете си, аз изтръпнала вече реших: ако има нещо, което би могло веднага да охлади моята „дейна“ любов към човечеството, то е единствено неблагодарността. С една дума, аз работя заради отплатата, аз искам на минутата отплата, тоест похвала за себе си и отплата за любовта с любов. Другояче не съм способна никого да обичам!

Тя беше изпаднала в най-искрено самобичуване и като свърши, погледна стареца с предизвикателна решителност.

— Това е досущ както ми разказваше, впрочем много отдавна, един доктор — отбеляза старецът. — Той беше вече възрастен човек и безспорно умен. Говореше също тъй откровено, както и вие, макар и да се шегуваше, но скръбно се шегуваше; аз, казва, обичам човечеството, но се чудя на самия себе си: колкото повече обичам човечеството изобщо, толкова по-малко обичам хората в частност, тоест поотделно, като отделни лица. В мечтите си често съм стигал, казва, до страстни помисли за служене на човечеството и може би наистина, бих отишъл на кръста в името на хората, ако някак изведнъж се наложи, а същевременно не съм в състояние и два дни да прекарам с някого в една стая — знам го от опит. Щом някой се доближи до мене, и неговата личност вече потиска самолюбието ми и притеснява свободата ми. За един ден мога да намразя и най-добрия човек: едното — защото много бавно обядва, другиго — защото има хрема и непрекъснато се секне. Аз, каза, ставам враг на хората, в мига, в който някак се допрат до мене. Затова пък винаги е ставало така, че колкото повече съм мразил хората в частност, толкова по-пламенна е ставала любовта ми към човечеството изобщо.

— Но какво да се прави? Какво да се прави в такъв случаи? Да се изпадне в отчаяние?

— Не, понеже стига само, дето се измъчвате заради това. Направете, каквото можете, и ще ви се зачете. А вие сте направили вече много, щом сте постигнали тъй дълбоко и искрено да познаете сама себе си! Ако пък сега говорихте и с мене тъй искрено само за да получите, както сега, похвала от мене за вашата правдивост, тогава, разбира се, нищо няма да постигнете в подвизите на дейната любов; така ще си остане всичко само в мечтите ви и целият ви живот ще отмине като призрак. Тогава, разбира се, ще забравите и за бъдещия живот и накрая някак ще се самоуспокоите.

— Вие ме съсипахте! Аз едва сега, в този миг, докато говорехте, разбрах, че наистина съм очаквала само вашата похвала за моята искреност, докато ви разказвах, че не мога да понеса неблагодарността. Вие ми подсказахте самата мене, вие ме доловихте и ми обяснихте самата мене!

— Истина ли е това? Е, сега, подир едно такова признание, аз вярвам, че сте искрена и с добро сърце. Дори и да не достигнете щастието, помиете винаги, че сте на добър път и гледайте да не го напущате. Главно, избягвайте лъжата, всякаква лъжа, лъжата към себе си особено. Наблюдавайте своята лъжа и се вглеждайте в нея всеки час, всеки миг. Избягвайте също да сте гнуслива и спрямо другите, и спрямо себе си: онова, което ви изглежда вътре във вас нечисто, поради това, че сте го забелязали в себе си, вече се очиства. Страха също избягвайте, макар че страхът е само последица от всяка лъжа. Не се плашете никога от собственото си малодушие в постигането на любовта, дори и от лошите си постъпки тогава не се плашете много. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо по-утешително, защото дейната любов в сравнение с мечтателната е нещо жестоко и опасно. Мечтателната любов жадува подвиг бърз, лесно задоволим и такъв, че всички да го гледат. При нея наистина се стига дотам, че човек живота си дава, само и само да не продължи дълго, а по-скоро да стане, като на сцена, и всички да гледат и да хвалят. А дейната любов — тя е труд и търпение, а за някои комай цяла наука. Но предричам ви, че дори в мига, когато с ужас ще виждате, че въпреки всички ваши усилия не само не сте се доближили до целта, но дори сякаш сте се отдалечили от нея — в същия този миг, предричам ви това, изведнъж ще достигнете целта и ще съзрете ясно над себе си чудодейната сила на Господа, който през всичкото време ви е обичал и през всичкото време тайно ви е ръководил. Простете, че не мога да остана повече с вас, чакат ме. Довиждане!

Дамата плачеше.

— Lise, Lise, но благословете я, благословете я! — скочи тя изведнъж.

— А, тя не заслужава да я обичам. Видях я колко е палава — пошегува се старецът. — Вие защо през цялото време се надсмивахте на Алексей?

А Lise наистина през цялото време се беше занимавала с тази дяволия. Тя отдавна беше забелязала, още от миналия път, че Альоша се стеснява пред нея и се мъчи да не я гледа, и това почна ужасно да я забавлява. Тя чакаше внимателно и пресрещаше погледа му: Альоша, като не можеше да издържи погледа й, упорито насочен в него, току неволно, тласкан от непреодолима сила, също я поглеждаше и тя веднага се засмиваше с тържествуваща усмивка право в очите му. Альоша се засрамваше и се ядосваше още повече. Най-сетне той съвсем отвърна очи от нея и се скри зад гърба на стареца. Подир няколко минути, тласкан от същата непреодолима сила, пак се обърна да види дали го гледа, или не, и видя, че Lise почти цялата надвесена извън креслото, го дебнеше с поглед отстрани и с всички сили го чакаше да погледне; а като улови погледа му, така се разсмя, че чак старецът не се стърпя:

— Ах, немирнице, защо го срамите така?

Lise изведнъж съвсем неочаквано се изчерви, очите й блеснаха, лицето й стана ужасно сериозно и тя с пламенна, негодуваща жалба внезапно заговори бързо, нервно:

— А той защо е забравил всичко? Той ме е носил на ръце като малка, ние с него сме играли. Че той идваше да ме учи да чета, знаете ли? Преди две години, когато се сбогуваше с мене, каза, че никога няма да ме забрави, че сме вечни приятели, вечни, вечни! А ето сега изведнъж го е страх от мене, ще го изям ли, какво? Защо не иска да се доближи, защо не приказва с мене? Защо не иска да дойде у нас? Нали вие го пускате: ние знаем, че ходи навсякъде. За мене е неприлично да го викам, той пръв би трябвало да си спомни, ако не е забравил. Ама не, той сега се спасява! Вие защо сте му надянали това дълго расо… Като се затича, ще се спъне…

И изведнъж не издържа, закри лицето си с ръка и се разсмя ужасно, неудържимо със своя продължителен, нервен, треперлив и беззвучен смях. Старецът я изслуша усмихнат и нежно я благослови; а когато понечи да му целуне ръка, тя нежно я притисна към очите си и заплака:

— Не ми се сърдете, аз съм глупачка, нищо не заслужавам… и Альоша може би е прав, много прав, дето не иска да идва при такава смешна като мене.

— Непременно ще го изпратя — реши старецът.

V. Амин! Амин!

Отсъствието на стареца от килията продължи около двадесет и пет минути. Минаваше вече дванадесет и половина, а Дмитрий Фьодорович, заради когото се бяха събрали всички, още го нямаше. Но те почти като че бяха забравили за него и когато старецът влезе пак в килията, завари там твърде оживен общ разговор между гостите си. В разговора участвуваха преди всичко Иван Фьодорович и двамата йеромонаси. Намесваше се, и то май доста разгорещено, и Миусов, но пак не му вървеше; явно беше на втори план и почти не му отговаряха, така че това ново обстоятелство само подсили натрупващата се в него раздразнителност. Работата беше там, че те и по-рано доста се нападаха с Иван Фьодорович по познания и той не можеше да понесе хладнокръвно, че онзи се държеше към него с известна небрежност. „Досега поне съм бил на висотата на всичко най-напредничаво в Европа, а това ново поколение решително ни игнорира“ — мислеше си той. Фьодор Павлович, който се беше заклел да си седне на мястото и да млъкне, наистина известно време мълча, но с подигравателна усмивчица следеше съседа си Пьотър Александрович и явно се радваше на неговата раздразнителност. Той отдавна се канеше да му плати за някои неща и сега не можеше да изпусне случая. Най-накрая не издържа, наведе се към рамото на съседа си и полугласно го подкачи още веднъж:

— Ами вие одеве защо не си отидохте подир „любезното целуване“, а се съгласихте да останете в такава непристойна компания? Затова, защото се чувствувахте унизен и оскърбен и останахте, за да си покажете ума за реванш. Сега вече няма да си отидете, докато не им покажете ума си.

— Пак ли почвате? Напротив, ей сега ще си отида.

— Най-късно, след всички ще си отидете! — сяде го още веднъж Фьодор Павлович. Това беше почти в мига, когато се върна старецът.

Спорът затихна за минутка, но старецът седна на предишното си място и изгледа всички, сякаш приветливо ги канеше да продължават. Альоша, който беше изучил почти всички изрази на лицето му, виждаше ясно, че е ужасно уморен и се насилва. През последно време от болестта му се случваха припадъци от изтощение. Почти същата бледост като пред припадък личеше и сега по лицето му, устните му бяха побелели. Но той сякаш не искаше да разпусне сбирката: като че ли имаше някаква своя цел — но каква? Альоша го следеше неотклонно.

— За много интересната му статия разговаряме — рече йеромонах Йосиф, библиотекарят, като се обърна към стареца и посочи Иван Фьодорович. — Много нови неща изнася, но изглежда, че идеята е нож с две остриета. По въпроса за църковно-обществения съд и доколко са широки неговите пълномощия отговаря със статия на едно духовно лице42, което е написало по този въпрос цяла книга…

— За съжаление, вашата статия не съм чел, но съм чувал за нея — отговори старецът, като се вгледа внимателно и зорко в Иван Фьодорович.

— Избрал е много любопитна гледна точка — продължи отецът библиотекар, — изглежда, че по въпроса за църковно-обществения съд съвсем отхвърля отделянето на църквата от държавата.

— Това е интересно; но в какъв смисъл? — обърна се старецът към Иван Фьодорович.

Онзи най-сетне му отговори, но не високомерно-учтиво, както се страхуваше преди срещата Альоша, а скромно и сдържано, с явна любезност и очевидно без никаква задна мисъл.

— Аз изхождам от положението, че това смесване на елементите, тоест същностите на църквата и държавата, отделно взети, ще бъде, разбира се, вечно, макар че то е невъзможно и никога няма да може да се приведе не само в нормално, но и в що-годе съгласувано състояние, защото лъжа е заложена в самия корен на нещата. Компромисът между държавата и църквата по такива въпроси, като например за съда, според мене в съвършената му и чиста същност е невъзможен. Духовното лице, на което възразявах, твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че, напротив, църквата трябва да съдържа в самата себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче и че ако сега това е по някаква причина невъзможно, по същината на нещата то несъмнено ще трябва да бъде поставено като най-пряка и главна цел на цялото по-нататъшно развитие на християнското общество.

— Абсолютно справедливо! — твърдо и нервно изрече отец Паисий, мълчаливият и учен йеромонах.

— Най-чистопробно ултрамонтанство! — извика Миусов и нетърпеливо прекръстоса нозе.

— Е, че ние нямаме и планини!43 — възкликна отец Йосиф и като се обърна към стареца, продължи: — Той между другото отговаря на следните „основни и съществени“ положения на своя противник, духовно лице, забележете. Първо: че „никой обществен съюз не може и не бива да си присвоява властта да се разпорежда с гражданските и политически права на своите членове“. Второ: че „углавната и съдебно-гражданска власт не трябва да принадлежи на църквата и е несъвместима с нейната природа и като божествено установление, и като съюз на хора за религиозни цели“, и последно, трето: че „църквата е царство не от тоя свят“…

— Извънредно недостойна игра на думи за едно духовно лице! — не издържа и го прекъсна пак отец Паисий. — Четох тази книга, на която възразявате — обърна се той към Иван Фьодорович, — и бях учуден от думите на това духовно лице, че „църквата е царство не от тоя свят“. Щом не е от тоя свят, следователно изобщо не може да съществува на земята. В Светото Евангелие думите „не от тоя свят“ не са употребени в този смисъл.44 Невъзможно е да се играе с такива думи. Господът наш Исус Христос именно идва да установи църквата на земята. Царството небесно, разбира се, е не от тоя свят, а на небето, но в него се влиза само чрез църквата, която е основана и установена на земята. И затова светските каламбури в този смисъл са недопустими и недостойни. А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование…45

Той изведнъж млъкна, като че ли се овладя. Иван Фьодорович, след като го изслуша почтително и внимателно, продължи извънредно спокойно, но пак така охотно и простодушно, обърнат към стареца:

— Основната мисъл на моята статия е тази, че в древните времена, през първите три века на християнството, християнството на земята се е проявявало само чрез църквата и е било само църква. А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска46, случило се е явно така, че като станала християнска, тя само включила в себе си църквата, но иначе останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. В същност несъмнено така е трябвало и да стане. Но в Рим като държава е останало твърде много от езическата цивилизация и мъдрост, както например дори самите цели и основи на държавата. А Христовата църква, вече влязла в държавата, без съмнение не е могла да отстъпи нищо от своите основи, от онзи камък, върху който е била съградена, и е могла да преследва единствено само своите цели, веднъж за винаги твърдо поставени и посочени й от самия Господ, и между другото: да превърне целия свят, а следователно и цялата древна езическа държава в църква. По такъв начин (тоест за целите на бъдещето) не църквата трябва да си търси определено място в държавата като „всеки обществен съюз“ или като „съюз на хората за религиозни цели“ (както се изразява за църквата авторът, комуто възразявам), а обратно, всяка земна държава би трябвало впоследствие да се превърне в църква изцяло и да стане само църква и вече да отстрани всякакви свои несходни с църковните цели. И всичко това никак няма да унизи държавата, няма да й отнеме нито честта, нито славата на велика държава, нито славата на нейните владетели, а само ще я поведе от лъжливия, още езически и погрешен път по правилния и истински път, който единствен води към вечните цели. Ето защо авторът на книгата за „Основите на църковно-обществения съд“ щеше да е прав, ако, издирвайки и предлагайки тия основи, гледаше на тях като на един временен, все още необходим за нашето грешно и незавършено време компромис, но нищо повече. Но в мига, в който съчинителят на тези основи се осмелява да твърди, че основите, които предлага сега и част от които изброи преди малко отец Йосиф, са основи непоклатими, стихийни и вековечни, той вече открито се обявява против църквата и нейното свещено, вековечно и непоклатимо предназначение. Това е цялата моя статия, пълният й конспект.

— Тоест, с две думи — изрече пак отец Паисий, като наблягаше на всяка дума, — според някои теории, прекалено добре изяснени вече в нашия деветнадесети век, църквата трябва да се преражда в държава, все едно че преминава от низш във висш вид, за да изчезне след това в нея, отстъпвайки пред науката, духа на времето и цивилизацията. Ако пък не желае това и се противи, тогава в държавата й се отделя само нещо като кътче, и то под надзор — и това е повсеместно в наше време в съвременните европейски земи. Ала според руското разбиране и упование трябва не църквата да се преражда в държава като от низш във висш тип, а, напротив, държавата трябва накрая да постигне да стане единствено само църква и нищо друго повече. И така ще бъде, амин!

— Е, признавам, вие сега ме окуражихте донякъде — усмихна се Миусов и пак си прекръстоса краката. — Доколкото разбирам, това следователно е осъществяване на някакъв идеал, безкрайно далечен, след второто пришествие. Както обичате. Прекрасна утопична мечта за изчезване на войните, дипломатите, банките и пр. Нещо дори подобно на социализъм. А пък аз мислех, че всичко това е сериозно и че църквата сега например ще съди углавните престъпления и ще присъжда бой и затвор, пък може и смъртно наказание.

— Че и сега, ако имаше само църковно-обществен съд, и сега църквата не би изпращала в каторга или на смърт. Престъплението и схващането за него тогава без друго биха се променили, малко по малко, разбира се, не изведнъж и не още сега, но все пак доста скоро… — спокойно и без да му мигне окото, произнесе Иван Фьодорович.

— Сериозно ли го казвате? — внимателно го погледна Миусов.

— Ако всичко станеше църква, църквата щеше да отлъчва от себе си престъпното и непослушното, а нямаше да сече глави — продължи Иван Фьодорович. — Аз ви питам: къде би отишъл отлъченият? Та тогава би трябвало той не само от хората, както е сега, но и от Христа да се махне. Защото със своето престъпление би се изправил не само против хората, но и против църквата Христова. Това и сега, разбира се, е така, в строгия смисъл, но все пак не е обявено и съвестта на днешния престъпник много и много често влиза в сделки със себе си: „Откраднах наистина, ама не съм посегнал на църквата, на Христа не съм враг“ — така си говори всеки днешен престъпник; е, а когато църквата заеме мястото на държавата, тогава мъчно би могъл да каже така, освен да отрече цялата църква на цялата земя: „Всички, значи, се лъжат, всички са се отклонили, всичко е лъжлива църква, само аз, убиецът и крадецът — съм справедливата християнска църква.“ А това е много мъчно да си го каже сам човек, това изисква огромни усилия, обстоятелства, които не са често налице. Сега, от друга страна, вземете възгледите на самата църква за престъплението: нима не трябва да се променят спрямо днешните, почти езически, и от механично премахване на заразения орган, както се прави днес за запазване на обществото, да се преобразува, и то изцяло и не мнимо, в идея за новото възраждане на човека, за неговото възкресение и спасението му…

— Тоест как така? Аз пак преставам да разбирам — прекъсна го Миусов, — пак някаква мечта. Нещо безформено, не можеш го разбра. Какво е това отлъчване, що за отлъчване? Аз подозирам, че вие просто ни се надсмивате, Иван Фьодорович.

— Но в същност и сега е същото — заговори изведнъж старецът и всички тутакси се обърнаха към него, — защото, ако сега я нямаше Христовата църква, за престъпника не би имало никакви задръжки в злодейството и дори наказание за него после, тоест наказание истинско, не механично, както се каза сега, което в повечето случаи само озлобява сърцето, а истинско наказание, единствено действително, единствено сепващо и умиротворяващо, което се състои в осъзнаване на собствената съвест.

— Но как така, позволете да попитам? — обади се Миусов с живо любопитство.

— Ето така — започна старецът. — Всички тия заточения на тежка работа, по-рано и с бой, никого не поправят и най-вече почти никого от престъпниците дори не сепват и броят на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. С това и вие ще се съгласите. И излиза, че обществото по такъв начин никак не е защитено, защото, макар че вредният орган се отсича механично и се изпраща далече на заточение, да ни се махне от главите, но на негово място тутакси се появява друг престъпник, ако не и двама. Ако има нещо да защищава обществото дори в наше време и дори да поправя самия престъпник и да го преражда в нов човек, то това е пак единствено законът Христов, който се проявява в осъзнаването на собствената съвест. Само когато осъзнае вината си като син на Христовото общество, тоест на църквата, той осъзнава и вината си пред самото общество, тоест пред църквата. По такъв начин единствено само пред църквата съвременният престъпник е способен да осъзнае вината си, а не пред държавата. И ако съдът принадлежеше на общество като църквата, тогава то би знаело кого да върне от отлъчване и пак да го приобщи към себе си. А сега църквата, като няма никакъв деен съд, а има само възможност за нравствено осъждане, сама отбягва дейното наказание на престъпника. Тя не го отлъчва от себе си, а само му въздействува с бащинско назидание. Не само това, но тя дори гледа да запази с престъпника цялото си християнско църковно общение: допуска го до църковна служба, до комка, дава му подаяние и се отнася към него повече като с пленник, отколкото като с виновен. И какво би станало с престъпника, о, Господи, ако и християнското общество, тоест църквата, го отхвърлеше, както го отхвърля и го премахва гражданският закон? Какво би било, ако и църквата го наказваше със своето отлъчване незабавно и винаги след наказанието от държавния закон? По-голямо отчаяние от това не би могло и да има, поне за руския престъпник, понеже руските престъпници са още вярващи. Но впрочем кой знае: може би тогава би се случило нещо страшно — може би в отчаяното сърце на престъпника би се изгубила вярата и тогава какво? Но църквата, като нежна и любеща майка, сама отбягва дейното наказание, тъй като и без нейното наказание много болезнено е наказан виновникът от държавния съд и вее някой трябва да го пожали. Но най-вече затова го отбягва, че съдът на църквата е съд, който единствен носи в себе си истината, и вследствие на това с никакъв друг съд не може да се съчетава съществено и нравствено, дори и за временен компромис. Тук вече не може да се влиза в сделка. В чужбина престъпникът, казват, рядко се разкайвал, защото самите дори съвременни учения затвърдяват у него мисълта, че престъплението му не е престъпление, а само борба против несправедливия гнет. Обществото го премахва от себе си съвсем механично с тържествуваща над него сила и съпровожда това отлъчване с омраза (така поне те, в Европа, разказват за самите себе си) — с омраза и с най-пълно равнодушие и забрава за по-нататъшната негова съдба като техен брат. По такъв начин всичко става без ни най-малко съжаление от страна на църквата, защото в много случаи там вече изобщо няма църкви, а са останали само църковниците и великолепните църковни здания, а самите църкви там отдавна вече клонят да преминат от низшия вид като църква във висшия вид като държава, за да изчезнат окончателно в нея. Така е, струва ми се, поне в лутеранските земи. А в Рим — там вече от хиляда години насам вместо църквата е провъзгласена държавата. И затова самият престъпник вече не се и чувствува като член на църквата и като го отлъчат, изпада в отчаяние. Ако пък се върне в обществото, връща се често пъти с такава омраза, че самото общество като че вече само го отлъчва от себе си. Как ще свърши всичко туй можете да се досетите. В много случаи като че ли и у нас е същото; но там е работата, че освен установените съдилища у нас съществува и църквата, която никога не губи общението с престъпника като с мил и все още скъп свой син, а на това отгоре съществува и се съхранява, дори и само мислено, и църковният съд, макар сега и бездеен, но все пак жив за бъдещето поне като мечта, пък и от самия престъпник без съмнение признаван по инстинкт на душата му. Справедливо е и това, което преди малко се каза тук, че ако наистина настане църковният съд, и то в цялата си сила, тоест ако цялото общество се превърне само в църква, тогава не само църковният съд би повлиял за поправянето на престъпника така, както днес в никакъв случай не влияе, но може би и самите престъпления биха се намалили до невероятна степен. Пък и църквата, без съмнение, би разбирала бъдещия престъпник и бъдещото престъпление в много случаи съвсем различно, отколкото сега, и би успявала да възвърне отлъчения, да предпази замислящия зло и да възроди падналия,.Наистина — усмихна се старецът, — сегашното общество християнско още самото то не е готово и се крепи само на седемте праведници; но тъй като те не намаляват, то все пак е непоклатимо в очакване на пълното си преображение от общество като съюз почти още езически, в единна вселенска и владичествуваща църква. И това ще бъде, ще бъде, макар и в края на вековете, защото само това е предопределено да се извърши! И няма що да се смущаваме от времената и годините47, понеже тайната на времената и годините е в мъдростта Божия, в предвиждането негово и любовта му. И онова, което според човешките пресмятания може да е още много далечно, то според Божието предопределение може би е близо, при вратата48. И това, последното ще бъде, амин!

— Амин, амин! — благоговейно и строго потвърди отец Паисий.

— Странно, извънредно странно! — произнесе Миусов, не че с жар, но като че с някакво сдържано негодувание.

— Кое ви се вижда толкова странно? — предпазливо попита отец Йосиф.

— Но какво е всичко това най-сетне! — извика Миусов, сякаш внезапно избухна. — Премахва се на земята държавата, а се издига църквата до степен на държава! Това е не ултрамонтанство, ами архиултрамонтанство! Това папа Григорий Седми49 не го е и сънувал!

— Но вие сте го разбрали съвсем изопачено! — рече строго отец Паисий. — Не че църквата става държавна, разберете. Това е Рим и неговата мечта. Това е третото дяволско изкушение!50 Напротив, държавата се превръща в църква, възхожда до църква и става църква на цялата земя — което е вече съвсем противоположно на ултрамонтанството, и на Рим, и на вашето тълкуване и е само великото предназначение на православието на земята. От Изтока ще изгрее тази звезда.

Миусов внушително млъкна. Цялата му фигура изрази огромно вътрешно достойнство. Високомерно-снизходителна усмивка заигра на устните му. Альоша следеше всичко със силно разтуптяно сърце. Целият този разговор го развълнува издъно. Той погледна случайно Ракитин: онзи стоеше неподвижен на същото място до вратата и внимателно слушаше и гледаше, макар и със сведени очи. Но по ярката руменина на бузите му Альоша позна, че и Ракитин е развълнуван май не по-малко от него; Альоша знаеше от какво е развълнуван.

— Позволете ми да ви разкажа един малък анекдот, Господа — заговори изведнъж Миусов внушително и с някак особено величествен вид. — В Париж преди няколко години, наскоро след декемврийския преврат51, имах случай, като бях на гости у едно познато лице, извънредно важно и с положение по него време, да срещна при него един изключително интересен господин. Този индивид беше нещо като детектив или по-скоро управляващ цяла група политически детективи — своего рода доста влиятелна длъжност. Аз се възползувах от случая и поради крайното си любопитство се разговорих с него; а понеже дой беше приет там не като познат, а като подчинен чиновник, дошъл с един вид рапорт, то, като видя от своя страна как съм приет аз от неговия началник, той ме удостои с известна откровеност — е, разбира се, само донякъде, тоест по-скоро беше любезен, отколкото откровен, именно както французите умеят да бъдат любезни, още повече, че гледаше на мен като на чужденец. Но аз го разбрах много добре. Темата ни беше за социалистите-революционери, които между впрочем по онова време се преследваха. Ще изпусна основната същина на разговора, ще цитирам само една твърде интересна бележка, която този господин случайно изтърва: „Ние — каза той — в същност от всички тия социалисти-анархисти, безбожници и революционери не се плашим кой-знае колко: ние ги следим и ходовете им са ни известни. Но има сред тях, макар и малцина, малко по-особени хора: те са вярващи в Бога и християни, а в същото време и социалисти. От тях именно най-много се опасяваме, те са страшни хора! Социалистът-християнин е по-страшен от социалиста-безбожник.“ Тези думи и тогава ме поразиха, но сега тук, господа, неочаквано пак си спомних…

— Тоест вие ги прилагате към нас и в нас виждате социалисти? — направо и без заобикалки попита отец Паисий. Но преди Пьотър Александрович да съобрази какво да отговори, вратата се отвори и влезе толкова закъснелият Дмитрий Фьодорович. Те наистина като че ли бях в престанали да го чакат и затова внезапната му поява предизвика в първия момент дори известно учудване.

VI. Защо живее такъв човек

Дмитрий Фьодорович, двадесет и осем годишен млад човек, среден на ръст и с приятно лице, изглеждаше обаче много по-стар от годините си. Беше мускулест и у него личеше значителна физическа сила, ала въпреки това в лицето му имаше сякаш нещо нездраво. То беше мършаво, бузите хлътнали, а цветът им беше някак нездраво жълтеникав. Доста големите му тъмни изпъкнали очи гледаха, макар като че ли с твърда упоритост, но някак неопределено. Дори когато се вълнуваше и говореше ядосано, погледът му сякаш не се покоряваше на вътрешното му настроение и изразяваше нещо друго, понякога съвсем несъответствуващо на дадената минута. „Мъчно е да се разбере какво мисли“ — казваха понякога ония, които бяха разговаряли с него. Някои, след като бяха виждали в очите му нещо замислено и мрачно, понякога неочаквано се слисваха от внезапния му смях, който свидетелствуваше за весели и палави хрумвания у него точно когато гледаше така мрачно. Впрочем донякъде болезненият израз на лицето му в момента беше обясним: всички знаеха или бяха чували за извънредно тревожния „гуляйджийски“ живот, на който се беше отдавал именно напоследък тук, а също така всички знаеха и за онова безкрайно раздразнение, до което беше стигнал в свадите с баща си за спорните пари. Из града се разказваха вече няколко анекдота по този повод. Наистина, че и по природа си беше гневлив, „с буен и неправилен ум“, както характерно се беше изказал за него нашият мирови съдия Семьон Иванович Качалников на едно събиране. Влезе безупречно и контешки облечен, със закопчан сюртук, с черни ръкавици и с цилиндър в ръка. Като военен, уволнил се наскоро, носеше мустаци и още си бръснеше брадата. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана някак напред. Крачеше решително, широко, сякаш маршируваше. За миг се спря на прага, изгледа всички и се упъти право към стареца, отгатвайки, че той е домакинът. Поклони му се дълбоко и го помоли за благословия. Старецът се понадигна и го благослови; Дмитрий Фьодорович почтително му целуна ръка и с необикновено вълнение, почти нервно, произнесе:

— Простете ми великодушно, задето ви накарах да чакате толкова. Но слугата Смердяков, когото тате ми изпрати, на настоятелния ми въпрос за часа ми отговори два пъти с най-категоричен тон, че срещата е в един. Сега внезапно научавам…

— Не се безпокойте — прекъсна го старецът. — Нищо, позабавихте се малко, не е кой знае какво нещастие…

— Извънредно много ви благодаря и не бих могъл да очаквам друго от вашата доброта. — Като отсече това Дмитрий Фьодорович още веднъж се поклони, след туй внезапно се обърна към своя „тате“ и направи и пред него същия почтителен и дълбок поклон. Личеше, че е обмислил този поклон от по-рано и го е намислил искрено, смятайки за свой дълг да изрази по този начин почтителността си и добрите си намерения. Фьодор Павлович, макар и втрещен от изненада, веднага се окопити по характерния си начин: в отговор на поклона на Дмитрий Фьодорович той скочи от креслото и отвърна на сина си със съвсем същия дълбок поклон. Лицето му стана изведнъж важно и внушително, което му придаде обаче определено злобен вид. После мълчаливо, след като направи един общ поклон на всички, които бяха в стаята, Дмитрий Фьодорович с големите си и решителни крачки отиде при прозореца, седна на единствения празен стол до отец Паисий и приведен цял напред, тутакси се приготви да слуша продължението на разговора, който беше прекъснал.

Появата на Дмитрий Фьодорович отне не повече от две-три минути и разговорът не можеше да не се поднови. Ала този път на настойчивия и почти сърдит въпрос на отец Паисий Пьотър Александрович не намери за нужно да отговори.

— Позволете ми да отклоня тази тема — рече той с известна светска небрежност. — При това тя е трудна тема. Ето, Иван Фьодорович ни се подсмива: сигурно знае нещо интересно и по този въпрос. Него попитайте.

— Нищо особено освен една малка забележка — отговори веднага Иван Фьодорович — за това, че изобщо европейският либерализъм и дори нашето руско либерално дилетантство често и отдавна вече смесват крайните резултати на социализма с християнските. Този нелеп извод, разбира се, е характерна черта. Впрочем, оказва се, че социализмът се смесва с християнството не само от либералите и дилетантите, но заедно с тях в много случаи и от жандармите, тоест в чужбина, разбира се. Вашият парижки анекдот е доста характерен, Пьотър Александрович.

— Пак моля да сменим изобщо тази тема — повтори Пьотър Александрович, — а вместо това ще ви разкажа, господа, друг анекдот за самия Иван Фьодорович, много интересен и много характерен. Преди не повече от пет дена в едно тукашно, предимно дамско общество той тържествено заяви в един спор, че по цялото земно кълбо абсолютно не съществува нищо, което да кара хората да обичат подобните си, че такъв природен закон: човек да обича човечеството — изобщо не съществува и че ако има и е имало досега любов на земята, то не поради естествени закони, а единствено затова, че хората са вярвали в своето безсмъртие. Иван Фьодорович прибави в скоби, че това именно бил целият естествен, закон, така че унищожете у човека вярата в неговото безсмъртие, и у него тутакси ще секне не само любовта, но и всякаква жива сила за продължаване на световния живот. Нещо повече: тогава вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено, дори антропофагията. Но не стига и това, той завърши с твърдението, че за всяко частно лице, както сме ние сега например, което не вярва нито в Бога, нито в безсмъртието си, нравственият природен закон трябвало незабавно да се измени в пълна противоположност на досегашния, религиозния, и че егоизмът, стигащ дори до злодейство, не само трябва да бъде позволен на човека, но дори да се признае за необходим, най-разумен и едва ли не най-благороден изход в неговото положение. По този парадокс можете да съдите, господа, и за всичко останало, което благоволява да провъзгласява и което още има намерение може би да провъзгласи нашият мил ексцентрик и парадоксалист Иван Фьодорович.

— Моля ви — неочаквано извика Дмитрий Фьодорович, — да не би да не съм чул добре: „Злодейството не само трябва да бъде позволено, но дори да се признае за най-необходим и най-умен изход от положението на всеки безбожник“! Така ли е, или не?

— Точно така — каза отец Паисий.

— Ще го запомня.

Като каза това, Дмитрий Фьодорович пак така внезапно млъкна, както внезапно се включи в разговора. Всички го погледнаха с любопитство.

— Наистина ли така си представяте последиците от секването на вярата у хората в безсмъртието на душата им? — попита изведнъж старецът Иван Фьодорович.

— Да, твърдях това. Няма добродетел, ако няма безсмъртие.

— Блажен сте, щом така вярвате, или пък сте много нещастен!

— Защо нещастен? — усмихна се Иван Фьодорович.

— Защото по всяка вероятност не вярвате нито в безсмъртието на собствената си душа, нито дори в онова, което сте написали за църквата и църковния въпрос.

— Може би сте прав!… Но все пак не се и шегувах само — изведнъж странно си призна Иван Фьодорович, който впрочем бързо се изчерви.

— Не само сте се шегували — ето истината. Тази идея още не е решена във вашето сърце и го измъчва. Но и мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, пак един вид от отчаяние. Засега и вие от отчаяние се забавлявате — и със статиите, и със светските спорове, без сам да вярвате на своята диалектика и надсмивайки й се в себе си с болка в сърцето… Този въпрос не е решен за самия вас и в това е вашата велика мъка, защото той настоятелно изисква разрешение…

— А може ли да бъде решен в мене? Решен в положителен смисъл? — продължи странно да пита Иван Фьодорович, все така вгледан в стареца с някаква необяснима усмивка.

— Ако не може да се реши положително, никога няма да се реши и отрицателно, вие самият знаете това свойство на вашето сърце; в това е цялата му мъка. Но благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка, „да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата“52. Дай Боже решението на вашето сърце да ви постигне още на земята; да благослови Бог пътищата ви!

Старецът вдигна ръка и искаше от мястото си да прекръсти Иван Фьодорович. Но той изведнъж стана от стола, доближи се до него, прие благословията му и като му целуна ръка, върна се мълком на мястото си. Видът му беше твърд и сериозен. Тази постъпка, пък и целият предишен, неочакван за Иван Фьодорович разговор със стареца някак слисаха всички със своята загадъчност и дори тържественост, така че всички млъкнаха за миг, а лицето на Альоша изрази почти страх. Но Миусов изведнъж вдигна рамене и в същия момент Фьодор Павлович скочи от стола си.

— Божествени и светейши старче! — извика той и посочи Иван Фьодорович. — Този е мой син, плът от плътта ми, любима моя плът! Този е моят най-почтителен, тъй да се каже, Карл Моор, а пък ей този мой син, който сега влезе, Дмитрий Фьодорович, и срещу когото търся от вас оправия, той пък е най-непочтителният Франц Моор — двамата от „Разбойници“ на Шилер53, а пък аз, аз самият в такъв случай съм Regierender Graf von Moor!54 Осъдете и ни спасете! Нуждаем се не само от молитвите ви, но и от пророчествата ваши.

— Говорете без юродство и не започвайте с оскърбяване на вашите домашни — отговори старецът със слаб, изнемощял глас. Той явно вече се уморяваше все повече и повече и очевидно изнемогваше.

— Недостойна комедия, която предчувствувах още на път за тук! — извика Дмитрий Фьодорович с негодувание и също скочи от мястото си. — Простете, преподобни отче — обърна се той към стареца, — аз съм човек необразован и дори не зная да се обърна към вас, но вас са ви излъгали и вие сте били твърде добър, като сте ни позволили да се съберем у вас. На моя баща е потребен само скандал, но за какво — това само той си знае. Той винаги си има нещо наум. Но, струва ми се, сега знам за какво…

— Те всички ме обвиняват, всички! — викаше от своя страна Фьодор Павлович. — Ето и Пьотър Александрович ме обвинява! Обвинявахте ме, Пьотър Александрович, обвинявахте ме! — обърна се изведнъж към Миусов, макар че онзи и не мислеше да го прекъсва. — Обвиняват ме, че съм скрил детските пари в ботуша си и че съм присвоил баш толкова55, но моля ви, нима няма съд? Там ще ви направят сметката, Дмитрий Фьодорович, по собствените ви разписки, писма и договори, колко сте имали, колко сте прахосали и колко ви остават! Защо Пьотър Александрович избягва да се произнесе? Дмитрий Фьодорович не му е чужд. Защото всички са против мене, а Дмитрий Фьодорович в последна сметка дори ми дължи, и то не каква да е сума, а няколко хиляди, за което имам всички документи! Та целият град трещи и гърми от неговите гуляи! А там, дето по-рано е служил, там по хиляда и по две хиляди е плащал за прелъстяване на честни девици; това нещо, Дмитрий Фьодорович, го знаем в най-секретни подробности и аз ще го докажа… Светейши отче, ще повярвате ли: влюбило се в него едно много благородно момиче, от добро семейство, със състояние, дъщеря на неговия предишен началник, храбър полковник, заслужил, с „Ана с мечове“56 на шията; компрометирал момичето, като му поискал ръката, и то сега е тук, сега е сираче, неговата годеница, а той пред очите й ходи при една тукашна прелъстителка. Но макар че тази прелъстителка живееше, така да се каже, в граждански брак с един почтен човек, тя е с характер независим, крепост непристъпна за всички, все едно, че е жена законна, защото е добродетелна, да, да, отци свети, тя е добродетелна! А Дмитрий Фьодорович иска тази крепост със златен ключ да отключи и затова сега ми се ежи, иска да измъкне пари от мен, а досега вече хиляди е прахосал по тази прелъстителка; и затова непрекъснато взема пари назаем и, между другото, от кого, мислите? Да кажа ли, Митя, или не?

— Млък! — изкрещя Дмитрий Фьодорович. — Изчакайте поне да изляза, а пред мен да не сте посмял да черните благородното момиче… Само това, че се осмелявате да заговорите за това момиче, е вече позор за него… Не позволявам! Той се задъхваше.

— Митя! Митя! — слабонервно и с желание да се просълзи, извика Фьодор Павлович. — Ами родителската благословия? Ако те прокълна, какво ще стане тогава?

— Безсрамник и лицемер! — кресна побеснял Дмитрий Фьодорович.

— И това на баща си, на баща си! Какво ли остава за другите! Господа, представете си: има тук един беден, но почтен човек, бивш капитан, изпаднал в нещастие, отстранен от служба, но не гласно, без съд, запазил цялата си чест, обременен с голямо семейство. А преди три седмици нашият Дмитрий Фьодорович в една кръчма го сграбчил за брадата, измъкнал го за същата тази брада вън на улицата и там го пребил пред всички само за това, че онзи ми е таен пълномощник по една лична работа.

— Лъжа е всичко това! Отвън истина, отвътре лъжа! — цял се разтрепера от гняв Дмитрий Фьодорович. — Тате! Не оправдавам постъпката си; да, пред всички си признавам: постъпих като звяр с този капитан и сега съжалявам и се гнуся от себе си за зверския си гняв, но този ваш капитан, вашият пълномощник, отишъл при същата тази госпожа, която наричате прелъстителка, и взел да й предлага от ваше име да вземе моите полици, които са у вас, и да ме даде под съд, та да ме прати за тях в затвора, ако много ви досаждам в сметките по имота. А сега ме упреквате, че имам слабост към тази госпожа, след като в същото време сам сте я учили как да ме подмами! Та тя ми го разправи в очите, сама ми го разправи и ви се смее! А искате да ме пратите в затвора само защото я ревнувате от мене, защото вие самият почнахте да атакувате тази жена със своята любов и пак знам всичко туй, и пак ви се смея, чувате ли — смееше ви се и ми преразказваше. Така че ето ви, свети хора, този човек, този баща, който упреква развратния си син! Господа свидетели, простете моя гняв, но аз предчувствувах, че този коварен старик ви е повикал всички тук за скандал. Тръгнах с намерението да простя, ако той ми подадеше ръка, да простя и да поискам прошка! Но понеже той оскърби в този миг не само мене, но и онова благородно момиче, на което аз дори името не смея да произнеса всуе от благоговение към него, реших да разкрия публично цялата му игра, макар че е мой баща!…

Той не можа да продължи повече. Очите му святкаха, дишаше тежко. Но и всички в килията бяха развълнувани. Всички освен стареца неспокойно станаха от местата си. Отците йеромонаси гледаха строго, ала очакваха думата на стареца. А той седеше вече съвсем блед, но не от вълнение, а от болезнено безсилие. Умоляваща усмивка светеше на устните му; той вдигаше понякога ръка, като че искаше да спре бесните, и, разбира се, само един негов жест би бил достатъчен, за да се тури край на сцената; но той самият като че все още изчакваше нещо и се взираше внимателно, сякаш желаеше още нещо да разбере, сякаш още не беше си изяснил нещо. Най-накрая Пьотър Александрович Миусов се почувствува съвсем унизен и опозорен.

— За станалия скандал сме виновни всички! — възбудено заговори той. — Но все пак не съм го предчувствувал, като идвах насам, макар да знаех с кого имам работа… Това трябва да се свърши още сега! Ваше преподобие, повярвайте, че не знаех съвсем точно всички разкрити тук подробности, не исках да ги вярвам и едва сега за пръв път ги научавам… Бащата ревнува сина си от една жена с леко поведение и същевременно се наговаря с тази твар да тикне сина си в затвора… И ето в такава компания бях принуден да се явя тук!… Аз съм измамен, заявявам на всички, че съм измамен не по-малко от останалите…

— Дмитрий Фьодорович! — извика изведнъж с някакъв несвой глас Фьодор Павлович. — Ако не бяхте мой син, на минутата щях да ви извикам на дуел… с пистолети, от три крачки… през кърпа57! През кърпа! — довърши той, като тропаше с двата крака.

Старите лъжци, които цял живот са актьорствували, имат минути, когато дотам се самозабравят, че вече наистина треперят и плачат от вълнение, макар че дори в същия този миг (или само секунда подир туй) биха могли да си пошушнат сами на себе си: „Та ти лъжеш, стари безсрамнико, ти си актьор и сега, въпреки целия си «свещен» гняв и «свещена» минута на гняв.“

Дмитрий Фьодорович страшно се свъси и с неизразимо презрение погледна баща си.

— Аз мислех… мислех — някак тихо и сдържано продума той, — че ще дойда в родния край заедно с ангела на моята душа, моята годеница, за да треперим над неговите старини, а виждам само един развратен сладострастник и долен комедиант!

— Дуел! — изпищя пак старчето, като се задъхваше и пръскаше слюнки при всяка дума. — А вие, Пьотър Александрович Миусов, знайте, господине, че може би в целия ваш род няма и не е имало по-висша и по-честна — чувате ли, — по-честна жена от тази според вас твар, както се осмелихте преди малко да я наречете! А вие, Дмитрий Фьодорович, препрочетохте същата тази „твар“ пред годеницата си, тоест сте преценили, че и вашата годеница не струва колкото подметката й, ето каква е тази твар!

— Срамота е! — изрече внезапно отец Йосиф.

— Срамота и позор! — извика изведнъж с отроческия си глас, разтреперан от вълнение и цял изчервен, Калганов, който през цялото време беше мълчал.

— Защо живее такъв човек! — глухо изръмжа Дмитрий Фьодорович, почти вече в изстъпление от гняв, като някак високо си вдигна раменете и почти се прегърби от това. — Не, кажете ми, може ли още да му се позволява да безчести земята със себе си! — И той изгледа всички, сочейки стареца с ръка. Говореше бавно и отмерено.

— Чувате ли, чувате ли вие, монаси, отцеубиеца! — нахвърли се Фьодор Павлович на отец Йосиф. — Ето отговор на вашето „срамота“. Кое е срамота? Тази „твар“, тази „жена с мръсно поведение“ може би е по-свята от самите нас, господа спасяващи се йеромонаси! Тя може на младини да е паднала, смазана от средата58, но тя „много обикна“59, а на много обикналата и Христос е простил…

— Христос е простил не за такава любов… — изтръгна се нетърпеливо от устата на кроткия отец Йосиф.

— Не, за такава, за същата, монаси, за тази! Вие тук се спасявате със зеле и мислите, че сте праведници! Рибки ядете, на ден по една кротушка, и мислите с кротушките да купите Бога!

— Просто невъзможно, невъзможно! — чуваше се в килията от всички страни.

Но цялата тази стигнала до безобразие сцена се прекрати по най-неочакван начин. Изведнъж старецът стана от мястото си. Альоша, който почти съвсем се беше обърнал от страх за него и за всички, успя все пак да го подкрепи за ръката. Старецът пристъпи към Дмитрий Фьодорович и като стигна до него, коленичи пред него. Альоша помисли, че е паднал от безсилие, но не беше така. Като застана на колене, старецът се поклони в нозете на Дмитрий Фьодорович е един пълен, отчетлив, съзнателен поклон и дори докосна с челото си земята. Альоша беше така изумен, че дори не успя да го подкрепи, когато онзи се изправяше. Слаба усмивка едва светеше на устните му.

— Простете! Простете всички! — промълви той, като се поклони на всички страни на гостите си.

Дмитрий Фьодорович стоя няколко мига като гръмнат: нему поклон в нозете — какво е това? Най-сетне изведнъж извика: „О, Боже!“ — и като закри лицето си с ръце, избяга от стаята. Подир него се спуснаха накуп и всички гости от смущение дори без да се сбогуват и без да се поклонят на домакина. Единствено йеромонасите само се приближиха пак за благословия.

— Какво значи това, да му се поклони в нозете, да не е някаква алегория? — понечи да започне разговор кой знае защо притихналият отведнъж Фьодор Павлович, без да се осмелява впрочем да се обърне към някого лично. В тази минута те всички излизаха зад оградата на скита.

— Аз за лудници и луди не отговарям — веднага отговори злобно Миусов, — но затова пък ще се избавя от вашата компания, Фьодор Павлович, и повярвайте, завинаги. Къде е онзи, одевешният монах?…

Но „онзи монах“, тоест монахът, който ги беше поканил на обяд при игумена, се появи веднага. Той незабавно посрещна гостите, щом излязоха от килията на стареца, като че ли през цялото време беше ги чакал.

— Бъдете тъй добър, почтени отче, засвидетелствувайте цялото ми дълбоко уважение на отеца игумен и извинете лично мене, Миусов, пред негово високопреподобие, задето поради внезапно изникнали непредвидени обстоятелства по никакъв начин няма да имам честта да взема участие в неговата трапеза въпреки най-искреното ми желание — каза сърдито Пьотър Александрович на монаха.

— А пък това непредвидено обстоятелство съм аз! — тутакси подзе Фьодор Павлович. — Чувате ли, отче, това е, защото Пьотър Александрович не иска да остане с мене, иначе веднага щеше да отиде. Но вие ще отидете, Пьотър Александрович, бъдете така добър да заповядате при отец игумена и — пожелавам ви приятен апетит! Трябва да знаете, че аз се отказвам, а не вие. У дома, у дома, в къщи ще ям, а тук се чувствувам неспособен, Пьотър Александрович, мой прелюбезни сроднико.

— Не съм ви сродник и никога не съм бил, долни човече!

— Нарочно го казах, за да ви ядосам, защото вие се отричате от роднинството, макар че все пак сте ми роднина, както и да хитрувате, по месецослова ще ви докажа60; за тебе, Иван Фьодорович, като дойде време, ще изпратя коне, остани, ако искаш, и ти. А вие, Пьотър Александрович, от приличие трябва да се явите сега при отеца игумен, трябва да се извините за всичките ни бъркотии…

— Но наистина ли си отивате? Да не лъжете?

— Пьотър Александрович, та как бих посмял след всичко, което стана? Аз се увлякох, простете, господа, увлякох се! И освен това съм потресен! Пък и срам ме е. Господа, някои хора имат сърцето на Александър Македонски, други — на кученцето Фиделка. Моето е като на кученцето Фиделка. Не смея! Че и как подир такова чудо ще ида на обяд, да лапам манастирските сосове. Срам ме е, не мога, извинете!

„Дявол да го вземе, ами ако лъже!“ — спря се замислен Миусов, като следеше с недоумяващ поглед шута, който се отдалечаваше. Онзи се обърна и като забеляза, че Пьотър Александрович го следи, изпрати му въздушна целувка.

— Вие ще отидете ли при игумена? — рязко се обърна Миусов към Иван Фьодорович.

— Че защо не? А съм и специално поканен от игумена още вчера.

— За нещастие аз наистина се чувствувам почти длъжен да присъствувам на този проклет обяд — продължи Миусов все със същото горчиво раздразнение, без дори да обръща внимание, че калугерът слуша. — Поне там трябва да се извиним за онова, което забъркахме тук, и да обясним, че не сме ние… Как мислите?

— Да, трябва да обясним, че не сме ние. При това татко няма да бъде там — изрече Иван Фьодорович.

— А, само той липсваше! Проклетият обяд!

И все пак всички вървяха натам. Калугерът мълчеше и слушаше. Когато минаваха през горичката, само веднъж отбеляза, че отеца игумен отдавна вече чака и че са закъснели повече от половин час. Никой не му отговори. Миусов погледна с омраза Иван Фьодорович.

„Ама как отива на обяд, все едно нищо не е станало! — помисли той. — Дебелоочие и карамазовска съвест.“

VII. Семинаристът — кариерист

Альоша заведе своя старец в спалнята му и го настани да седне на леглото. Тя беше много малка стаичка с най-необходимата мебел; леглото беше тясно, желязно, а на него вместо дюшек имаше само една плъстена черга. В ъгъла при иконите имаше аналой, а на него — кръст и Евангелие, Старецът се отпусна безсилен на леглото: очите му лъщяха, дишаше тежко. Като седна, той внимателно и сякаш обмисляйки нещо, погледна Альоша:

— Върви, миличък, върви, мене ми стига Порфирий, а ти побързай. Ти си нужен там, иди при отец игумена да прислужваш на обяда.

— Благословете да остана тук — пошепна Альоша с молба.

— Там си по-потребен. Там няма мир. Ще прислужваш и ще бъдеш полезен. Разбунтуват ли се бесовете, чети молитва. И знай, синко (старецът обичаше да го нарича така), че и занапред не ти е тука мястото. Запомни това, момко. Щом Господ бъде милостив да ме прибере — иди си от манастира. Съвсем го напусни.

Альоша потръпна.

— Какво има? Още не ти е тук мястото. Благославям те за велико мирско послушание. Много има още да странствуваш. И да се ожениш ще трябва, ще трябва. Всичко ще трябва да претърпиш, докато дойдеш отново. А ще има за тебе много дела. Но в тебе не се съмнявам и затова те изпращам. С тебе е Христос. Запази го — и той ще те запази. Скръб ще срещнеш велика и в тая скръб ще бъдеш щастлив. Ето ти моя завет: в скръбта търси щастие. Работи, неуморно работи. Запомни словото ми отсега, защото, макар че още ще беседвам с тебе, не само дните, но и часовете ми са преброени.

Лицето на Альоша пак изрази силно вълнение. Ъгълчетата на устните му трепереха.

— Какво ти е пак? — кротко се усмихна старецът. — Нека миряните да изпращат със сълзи своите покойници, а ние тук се радваме на отеца, що си отива, радваме се и се молим за него. Остави ме сега. Трябва да се моля. Върви, побързай. Бъди при братята си. И не само при единия, а при двамата.

Старецът вдигна ръка да го благослови. Невъзможно беше да му възразява, макар че на Альоша безкрайно много му се искаше да остане тук. Искаше му се също да попита и дори на езика му беше въпросът: „Какво означаваше този поклон доземи пред брат ми Дмитрий?“ — но не посмя да попита. Той знаеше, че старецът сам, без да го пита, щеше да му разясни, ако беше възможно. Но, значи, не беше в неговата воля това. А този поклон страшно порази Альоша; той вярваше сляпо, че в него има тайнствен смисъл. Тайнствен, а може би и ужасен. Когато излезе извън оградата на скита, за да успее да стигне в манастира за започването на обяда у игумена (разбира се, само за да прислужва на трапезата), изведнъж сърцето му болно се сви и той се спря на място: в ушите му сякаш пак прозвучаха думите на стареца, който предричаше тъй близката си кончина. Онова, което старецът предричаше, при това с такава точност, без друго трябваше да стане, Альоша свято вярваше в това. Но как ще остане без него, как няма вече да го вижда, да го чува? И къде ще отиде? Повелява му да не плаче и да напусне манастира, Господи! Отдавна Альоша не беше изпитвал такава скръб. Той тръгна по-бързо през гората, която делеше скита от манастира, и като не беше в състояние дори да изтърпи собствените си мисли, тъй много го гнетяха те, почна да гледа вековните борове от двете страни на горската пътека. Пътят не беше дълъг, към петстотин крачки, не повече; в този час не би могъл да срещне там никого, ала изведнъж на първия завой на пътеката забеляза Ракитин. Ракитин причакваше някого.

— Да не би мене да чакаш? — попита Альоша, като се изравни с него.

— Именно тебе — усмихна се Ракитин. — Ти бързаш при отеца игумен, знам; той дава обяд. Откакто беше канил архиерея с генерал Пахатов, нали помниш, такъв обяд не е имало. Аз няма да бъда там, но ти иди, да поднасяш сосовете. Само едно ми кажи, Алексей: какво беше това чудо? Това исках да те попитам.

— Кое чудо?

— Ами онзи поклон пред твоя брат Дмитрий Фьодорович. Чак си удари челото!

— За отец Зосима ли говориш?

— Да, за отец Зосима.

— Ударил си челото ли?

— А, непочтително се изразих! Нищо, нека е непочтително. И тъй, какво означава това чудо?

— Не знам, Миша, какво значи.

— Така си и знаех, че няма да ти го обясни. В това, разбира се, няма нищо чудно, само вечните благоглупости61 комай. Но този фокус беше направен нарочно. Сега ще заговорят всички лицемери в града и ще го разнесат из губернията: „Какво ли ще значи това чудо?“ Според мен старикът наистина е прозорлив: нещо престъпно е подушил. Смърди у вас.

— Какво престъпно?

Ракитин явно искаше да каже нещо.

— Във вашето семейство ще стане това престъпление. То ще стане между твоите братлета и богатото ти татенце. Затова отец Зосима удари чело, за всеки случай. А сетне каквото и да се случи: „Ах, та светият отец го предрече, предвеща го“ — макар че какво пророчество може да има в това, че си чукна челото? Не, ще кажат, това беше емблема, алегория и дявол знае какво! Ще го прославят, ще запомнят: престъплението бил предугадил, престъпника бил отбелязал. С юродивите винаги е така: пред кръчмата се кръсти, а църквата с камъни замерва. Така и твоят старец: праведника гони с тояга, а на убиеца — поклон в нозете.

— Какво престъпление? На кой убиец? Какви ги говориш! — Альоша спря като вцепенен, спря и Ракитин.

— На кой ли? Като че ли не знаеш! Бас държа, че и ти вече си го мислил. Я сега да те попитам, това е интересно: слушай, Альоша, ти винаги говориш истината, макар че винаги сядаш между два стола62: мислил ли си ти за това, или не? Кажи!

— Мислил съм — тихо отговори Альоша. Чак Ракитин се смути.

— Какво? Нима и ти вече си мислил? — извика той.

— Аз… не че съм мислил — изломоти Альоша, — ами сега, когато ти започна да говориш тъй странно за това, на мене ми се стори, че и аз съм мислил.

— Виждаш ли (и как ясно го каза), виждаш ли! Днес, като гледаше татенцето си и братлето си Митя, си помислил за престъпление? Значи, не се лъжа?

— Но почакай, почакай — прекъсна го тревожно Альоша, — откъде накъде ти се струва всичко това?… Защо тъй много те занимава преди всичко?

— Два въпроса отделни, но естествени. Ще отговоря на всеки поотделно. Откъде ми се струва ли? Нищо нямаше да ми се стори, ако днес отведнъж не бях разбрал Дмитрий Фьодорович, твоя брат, цял, какъвто е, отведнъж и цял, какъвто е. Само по някаква една-единствена черта го схванах отведнъж целия. У тези много честни, но любострастни хора има една граница, която внимавай да не прехвърлиш. Иначе — иначе и баща си с нож намушва. А татенцето е пияница и невъздържан безпътник, никога в нищо не знае мярка — няма да издържат — и бух и двамата в ямата…

— Не, Миша, не, ако е само това, ти ме успокои. Дотам няма да се стигне.

— Ами защо цял трепериш? Знаеш ли каква е работата? Нищо, че е честен човек той, твоят Митенка (глупав е, но честен); обаче е сладострастник. Ето определението за него и цялата му дълбока същност. От баща ви е наследил долното си сладострастие. Само на тебе се чудя, Альоша: как така си девственик? Та и ти си Карамазов! А във вашето семейство сладострастието е докарано до лудост. И ето, тези трима сладострастници сега се дебнат… с ножове в кончова. Трима са ударили чела, а ти комай си четвъртият.

— За онази жена се лъжеш, Дмитрий я… презира — проговори Альоша, някак потръпвайки.

— Грушенка ли? Не, братко, не я презира. Щом открито си заряза годеницата заради нея, не я презира. Тука, тука, братко, има нещо, което сега няма да го разбереш… Влюби ли се човек в някаква красота, в тяло женско или дори само в част от женското тяло (това сладострастникът може да го разбере), той ще жертвува за нея и собствените си деца, ще продаде баща си и майка си, Русия и отечеството; честен да е, ще отиде да открадне; кротък да е — ще заколи човек; верен да е — ще изневери. Певецът на женските крачета Пушкин в стихове ги е възпявал; други не ги възпяват, но не могат да гледат крачета, без да потръпнат. А не са само крачетата… Тук, братко, презрението не помага, дори той да презира Грушенка. Презира я, а пък не може да се откъсне от нея.

— Разбирам това — изведнъж изтърси Альоша.

— Я, така ли? Може и наистина да го разбираш, щом така, от половин дума, го изтърси, че разбираш — каза със злорадство Ракитин. — Ти това, без да искаш, го изтърси, изплъзна ти се от езика. Толкова по-скъпоценно е признанието: значи, темата ти е вече позната, ти си мислил върху това, върху сладострастието! Ах, девственико! Ти, Альошка, си кротък, ти си светец, съгласен съм, кротък си, но пък дявол знае за какво ли не си мислил, дявол знае какво ти е известно вече! Девственик, пък вече такива дълбини избродил — отдавна те наблюдавам аз. Ти самият си Карамазов, ти си цял Карамазов — дето ще рече, породата и подборът все значат нещо. По баща — сладострастник, по майка — юродивец. Защо трепериш? Истината ли казвам? Знаеш ли какво, Грушенка ме моли; „Доведи го (тебе, тоест), ще му смъкна аз расото.“ И как ме моли, да знаеш: доведи го, та доведи! Помислих си само: защо ли си й толкова интересен. Знаеш ли, и тя е една необикновена жена!

— Поздрави я и кажи, че няма да ида — усмихна се накриво Альоша. — Но доизкажи се, Михаил, за което беше почнал, после аз ще ти кажа моята мисъл.

— Какво ще се доизказвам, всичко е ясно. Всичко туй, братко, е стара песен. Щом и ти криеш в себе си сладострастник, какво ли пък ще е твоят брат Иван, едноутробният? Нали и той е Карамазов. В това е целият ваш карамазовски въпрос: сладострастници, користолюбци и юродиви! Твоят брат Иван сега печати богословски статийки, засега на шега, но има нещо глупаво наум, макар че е атеист и дори си признава тази подлост — този твой брат Иван. Освен това се мъчи да отнеме на брат си Митя годеницата и тая цел, струва ми се, ще постигне. И още как: със съгласието на самия Митенка, защото Митенка сам му отстъпва годеницата си, само и само да се отърве от нея и по-скоро да отиде при Грушенка. И всичко това, забележи, при цялото си благородство и безкористие. Ето тия хора са най-фатални! Дяволът не може да ви разбере вече: сам признава подлостта си и сам гледа да върши подлости! Слушай по-нататък. На Митенка сега му препречва пътя старчето баща. Защото то изведнъж полудява по Грушенка, лигите му текат, като я види само. Че нали само заради нея сега направи в килията такъв скандал, само защото Миусов се осмели да я нарече безпътна твар. Влюбил се е до полуда. По-рано тя само по някакви негови работици, тъмни и кръчмарски, му е услужвала срещу заплащане, а сега изведнъж взел, че я харесал, настървил се и се натиска с предложения, не честни, разбира се. Е, и ще се сблъскат, баща и син, на тая пътечка. А Грушенка нито на единия, нито на другия, засега още върти опашка, подкокоросва и двамата, оглежда ги кой е по-изгоден, защото, макар че от бащата могат много пари да се смъкнат, ала той няма да се ожени за нея и комай най-накрая ще се изюди и ще затвори кесията. В такъв случай и Митенка има своята цена; пари няма, но пък е способен да се ожени за нея. Да, способен е да се ожени! Ще зареже годеницата си, такава несравнена хубавица, Катерина Ивановна, богата, дворянка и полковнишка дъщеря, и ще се ожени за Грушенка, бивша държанка на стария търгаш, развратно мъжище и градски кмет Самсонов. От всичко това наистина може да стане престъпно стълкновение. А твоят брат Иван това и чака, веднага ще обере каймака: и Катерина Ивановна ще вземе, а той вехне по нея, и нейните шестдесет хиляди зестра ще пипне. За такъв мъничък човек и голтак като него това е много примамливо за начало. И забележи също: Митя не само няма да се обиди, ами до гроб ще му остане благодарен. Зер знам много добре, че самият Митенка на всеослушание крещял миналата седмица в кръчмата пиян, с циганките, че е недостоен за своята годеница Катенка, а брат му Иван — той бил достоен. А самата Катерина Ивановна, разбира се, такъв съблазнител като Иван Фьодорович в края на краищата няма да отблъсне; тя и сега вече се колебае между двамата. И с какво е успял този Иван така да ви очарова, та всички благоговеете пред него? А пък той ви се присмива: хем обирам каймака, хем на ваша сметка лапам.

— Откъде знаеш всичко това? Защо си толкова сигурен? — попита изведнъж Альоша остро и мрачно.

— А ти защо сега ме питаш и предварително се боиш от моя отговор? Значи, си съгласен, че говоря истината.

— Ти не обичаш Иван. Иван няма да се помами за пари.

— Не думай! Ами красотата на Катерина Ивановна? Не е само до парите, макар че шестдесет хиляди са приемливо нещо.

— Иван гледа по-нависоко. Иван и за хилядите няма да се помами. Иван не търси пари, нито спокойствие. Той търси може би мъки.

— Каква е пък тази фантазия? Ах, вие… дворяни!

— Ех, Миша, душата му е бурна на него. Умът му е в плен. Той таи мисъл велика и неразбираема. Той е от ония, на които не им трябват милиони, а им трябва мисълта си да разрешат.

— Литературна кражба е това, Альошка. Ти перифразираш своя старец. Ама че ви е разиграл Иван! — извика Ракитин с явна злоба. Чак лицето му се сгърчи и устните му се изкривиха. — Ама и играта му глупава, нищо особено няма. Поразмърдай си малко мозъка — и ще разбереш. Статията му е смешна и нелепа. А чу ли одеве глупавата му теория: „Няма ли безсмъртие на душата, няма и добродетели, значи, всичко е позволено.“ (А брат ти Митенка помниш ли как извика: „Ще го запомня!“) Съблазнителна теория за подлеците… Аз ругая, това е глупаво… Не за подлеците, а за школските фанфарони с „неразбираеми дълбини на мислите“. Хвалипръцко е той, а цялата работа е: „От една страна, не можеш да не си признаеш, а от друга, не можеш да не се покаеш!“ Цялата негова теория е подлост! Човечеството само ще намери в себе си сили, за да живее за добродетелта, дори и без да вярва в безсмъртието на душата! В любовта към свободата, равенството, братството ще ги намери…

Ракитин се разпали, почти не можеше да се владее вече. Но изведнъж се спря, като да си спомни нещо:

— Е, стига толкова — усмихна се той още по-красиво от преди. — Защо се смееш, мислиш, че съм циник.

— Не, не съм помислял да те мисля за циник. Ти си умен човек, но… недей, от глупост се усмихнах. Разбирам, че можеш да се разпалиш, Миша. По увлечението ти разбрах, че и ти самият не си равнодушен към Катерина Ивановна — аз, братко, отдавна подозирах това, затуй не обичаш брат ми Иван. Ревнуваш ли от него?

— И париците й ли ревнувам? Кажи го де!

— Не, за парите нищо няма да кажа, защо да те обиждам.

— Вярвам, защото ти го казваш, но все пак дявол да ви вземе вас с твоя брат Иван! Не можете да разберете вие, че и без Катерина Ивановна може човек много да не го обича. Пък и за какво ли да го обичам, дявол да го вземе! Та той благоволява да ме ругае. Защо аз да нямам право да го ругая?

— Никога не съм чувал да е казал нещо за тебе, добро или лошо; изобщо не говори за тебе.

— А пък аз чух, че оня ден у Катерина Ивановна ме е ругал, здраве му кажи — ето до каква степен се интересува от вашия покорен слуга. И кой кого след туй ревнува — не знам, братко! Благоволил да изкаже мисълта, че ако не се съглася да приема кариерата на архимандрит в най-близко бъдеще и да се покалугеря, непременно ще замина за Петербург и ще се хвана в някое важно списание, непременно в отдел критика, ще пиша десетина години и в края на краищата ще поема цялото списание. После ще продължа да го издавам и непременно в либерален и атеистичен дух със социалистическа отсянка, с малко дори социалистическо лустро, но винаги нащрек, сиреч и та̀ка и ва̀ка, и ще хвърлям прах в очите на глупците. Краят на кариерата ми според предричането на твоя брат щял да бъде такъв, че социалистическата отсянка нямало да ми попречи да внасям на текуща сметка паричките от абонамента и да ги използувам при случай, под ръководството на някое чифутче, докато не вдигна голяма къща в Петербург63, за да пренеса в нея и редакцията, а другите етажи да напълня с наематели. Той дори и мястото на къщата е определил вече: при Новия каменен мост на Нева, който се бил проектирал в Петербург, от Литейна за Виборгска…

— Ах, Миша, че това комай изцяло ще се сбъдне, чак до последната дума! — извика внезапно Альоша, като не можа да се сдържи и се усмихна весело.

— И вие се увличате в сарказми, Алексей Фьодорович.

— Не, не, аз се шегувам, извинявай. Съвсем друго мисля. Но позволи ми да те питам: кой е могъл да ти съобщи такива подробности, от кого си могъл да ги научиш? Няма как да си бил у Катерина Ивановна лично, когато е говорил за тебе, нали?

— Аз не съм бил там, но е бил Дмитрий Фьодорович и го чух с ушите си от самия Дмитрий Фьодорович, тоест, той не ми го е разправял, но аз подслушах, без да искам, разбира се, защото бях у Грушенка, в спалнята й, и не можах да изляза през цялото време, докато Дмитрий Фьодорович се намираше в другата стая.

— Ах, да, забравих, че ти е сродница…

— Сродница ли? Грушенка да ми е сродница? — извика изведнъж Ракитин и целият пламна. — Ти луд ли си, а? Не си добре с мозъка.

— Но как? Нима не ти е роднина? Така съм чувал…

— Откъде може да си го чул? Не, вие, господа Карамазови, се правите на някакви велики и древни дворяни, а баща ти е обикалял като шут чуждите трапези и по милост са го изхранвали. Да речем, аз съм само попски син и съм нищо пред вас, дворяните, ала недейте пък да ме оскърбявате така с лека ръка и безпътно. И аз имам чест, Алексей Фьодорович. Грушенка, една уличница, не може да ми бъде роднина, моля ви да го разберете!

Ракитин беше много ядосан.

— Извини ме, за бога, съвсем не можех да предположа, пък и каква уличница е тя? Нима тя е… такава? — изведнъж се изчерви Альоша — Повтарям ти, така бях чул, че ти е сродница. Често ходиш при нея и си ми казвал, че нямаш с нея любовна връзка… Но никога не съм мислил, че толкова я презираш! Наистина ли го заслужава?

— Ако я посещавам, мога да си имам причини за това, няма нужда да знаеш повече. А колкото до роднинството, по-скоро твоят брат или татко ти ще я натрапят за роднина на тебе, не на мене. Но ето, стигнахме. Хайде, върви, по-добре в кухнята. А! Но какво е това, какво е това? Мигар сме закъснели? Невъзможно е да са свършили обяда тъй скоро! Или и тук Карамазови са направили някоя щуротия? Сигурно е така. Ето го и татко ти, и Иван Фьодорович подире му. От игумена изхвърчаха. Ето отец Исидор от вратата им вика нещо. А татко ти крещи и маха с ръце, сигурно се кара. Ха, ето го и Миусов — заминава с каляската, виж, отива си. Ей го и помешчика Максимов, тича — че тук скандал е станал; значи, не е имало обяд! Дали не са били игумена? Или може би тях са били? Виж, това си заслужава!…

Ракитин ненапразно възклицаваше. Наистина беше станал скандал, нечуван и неочакван. Всичко стана „по вдъхновение“.

VIII. Скандалът

Когато Миусов и Иван Фьодорович влизаха вече при игумена, у Пьотър Александрович, като у истински порядъчен и деликатен човек, бързо се извърши един деликатен по рода си процес — досрамя го да се сърди. Той почувствува в себе си, че в същност би трябвало до такава степен да не уважава този нищожен Фьодор Павлович, че да не губи хладнокръвие в килията на стареца и така да се обърква, както беше станало. „Поне монасите не са ни за нищо виновни — реши изведнъж пред вратата на игумена, — а ако и тук има порядъчни хора (този отец Николай, игуменът, и той е май дворянин), защо да не бъда с тях мил, любезен и вежлив?… Няма да споря, дори ще ги поддържам за всичко, ще ги очаровам с любезни обноски и…, и… най-сетне ще им докажа, че не съм от компанията на този Езоп, този шут, този Пиеро, и че съм се намерил в небрано лозе също като всички тях…“

А спорното сечище в гората и този риболов (къде беше всичко това — и той не знаеше) реши да им отстъпи окончателно веднъж за винаги още днес, толкова повече, че всичко туй не струваше кой знае колко, и да прекрати всичките си искове срещу манастира.

Всичките му благи намерения се затвърдиха още повече, когато гостите влязоха в трапезарията на отеца игумен. Трапезария впрочем той нямаше, защото имаше в същност общо две стаи в цялото помещение, наистина много по-просторни и по-удобни, отколкото у стареца. Но наредбата на стаите също не се отличаваше с особен комфорт: мебелите бяха кожени и от махагон, по старата мода от двадесетте години; дори подът беше от небоядисани дъски; затова пък всичко светеше от чистота, по прозорците имаше голямо количество скъпи цветя; но главният разкош в този момент естествено беше разкошно сервираната трапеза, макар впрочем и това казано относително: покривката беше чиста, съдините — лъскави; три вида прекрасно изпечен хляб, две бутилки вино, две бутилки великолепна манастирска медовина, една голяма стъклена кана с манастирски квас, прочут в цялата околност. Водка нямаше. Ракитин разказваше по-късно, че обядът се състоял този път от пет блюда: чорба от чига с рибени пирожки; след туй варена риба, някак специално и прекрасно приготвена; сетне кюфтета от червена риба, ледено и компот и най-накрая плодово желе, нещо като бланманже64. Всичко това беше изучил Ракитин, защото не беше издържал и нарочно надзърна в игуменската кухня, с която също имаше връзки. Той навсякъде имаше връзки и навсякъде намираше кого да разпита. Сърцето му беше твърде неспокойно и завистливо. Напълно съзнаваше значителните си способности, но нервно ги преувеличаваше в своето самочувствие. Знаеше със сигурност, че ще бъде своего рода деятел, но Альоша, който беше много привързан към него, се измъчваше от това, че приятелят му Ракитин е безчестен и изобщо не го съзнава, напротив, понеже знае, че няма да открадне пари, оставени на видно място, окончателно се смята за човек с висша честност. В случая не само Альоша, но и никой друг не би могъл да помогне с нищо.

Ракитин, като незначително лице, не можеше да бъде поканен на обяд, затова пък бяха поканени отец Йосиф, отец Паисий и с тях още един йеромонах. Те вече чакаха в трапезарията на игумена, когато влязоха Пьотър Александрович, Калганов и Иван Фьодорович. Отстрани беше застанал в очакване и помешчикът Максимов. Отецът игумен излезе насред стаята да посрещне гостите. Той беше висок, мършав, но все още силен старец, чернокос, но доста прошарен, с издължено постническо и важно лице. Поклони се мълком на гостите, но те този път се приближиха да ги благослови. Миусов дори рискува да му целуне ръка, но игуменът някак навреме я дръпна и целувката не се състоя. Затова пък Иван Фьодорович и Калганов се благословиха този път изцяло, тоест с най-простодушно и простонародно млясване на ръката.

— Ние ви дължим голямо извинение, ваше високопреподобие — почна Пьотър Александрович, като се ухили любезно, но все пак със сериозен и почтителен тон, — извинение, че идваме сами без поканения от вас наш спътник Фьодор Павлович; той беше принуден да се откаже от вашата трапеза — и не без причина. В килията на преподобния отец Зосима, увлечен в нещастна разпра със сина си, той изрече няколко думи съвсем не на място… с една реч, съвсем неприлични… за което вероятно (той погледна йеромонасите), ваше високопреподобие вече е известен. И затова, като си признава сам вината и искрено се разкайва, той почувствува срам, който не може да надвие, та ни помоли, мене и сина си Иван Фьодорович, да изкажем пред вас цялото му искрено съжаление, съкрушение и покаяние… С една дума, той се надява и иска да компенсира всичко това по-късно, а сега моли за вашата благословия и ви заклева да забравите станалото…

Миусов млъкна. Като произнесе последните думи на тирадата си, остана съвсем доволен от себе си, до такава степен, че от доскорошния му яд не остана в душата му никаква следа. Той пак обичаше човечеството напълно и искрено. Игуменът го изслуша важно, леко склони глава и отвърна:

— Дълбоко съжалявам за отлъчилия се. Може би на нашата трапеза той би ни обикнал, както и ние него. Моля ви се, господа, заповядайте на трапезата.

Той се изправи пред иконата и почна гласно молитва. Всички почтително наведоха глави, а помешчикът Максимов дори някак особено се изпъна напред, събрал пред себе си длани от благоговение.

И тук именно Фьодор Павлович изигра последния си номер. Трябва да отбележим, че той наистина искаше да си тръгне и наистина почувствува невъзможност подир позорното си поведение в килията на стареца просто така да отиде на обяд у игумена. Не че толкова се срамуваше от себе си и се обвиняваше; може би дори точно обратното; но все пак чувствуваше, че да отиде и на обяда ще бъде вече неприлично. Но тъкмо докараха пред стълбите на хотела неговата разхлопана каляска и той понечи да се качи в нея, когато изведнъж се спря. Спомни си своите собствени думи, казани пред стареца: „Мене все ми се струва, когато отивам някъде, че съм най-долен от всички и че всички ме вземат за шут — чакай тогава наистина да се направя на шут, защото вие всички до един сте по-глупави и по-долни от мене.“ Изпита желание да отмъсти на всички за собствените си мерзости. Изведнъж си спомни сега, тъкмо навреме, че веднъж, отдавна, бяха го попитали: „Защо така мразите еди-кого си?“ И той беше отговорил тогава, в прилив на шутовско безсрамие: „Ето защо: той наистина нищо не ми е направил, но затова пък аз му направих една извънредно безсрамна мерзост и щом я направих, тутакси го намразих точно за това.“ Като си спомни сега това, той кротко и злобно се усмихна в минутен размисъл. Очите му блеснаха и чак устните му се разтрепериха. „Щом съм започнал, трябва и да свърша“ — реши внезапно. Най-съкровеното му чувство в този миг би могло да се изрази със следните думи: „Сега вече не мога да се реабилитирам, ами чакай барем да ги заплюя най-безочливо: не ме е срам, сиреч, от вас и толкова!“ Той поръча на кочияша да почака и с бързи крачки се върна в манастира и отиде право у игумена. Още не беше наясно какво ще направи, но знаеше, че вече не се владее и съвсем малко му трябва, та в същия миг да стигне вече до последния предел на някоя мръсотия — впрочем само мръсотия, в никакъв случай някое престъпление или постъпка, за която съдът може да го накаже. В това отношение винаги умееше да се сдържа и чак се учудваше сам на себе си в някои случаи. Появи се в трапезарията на игумена точно в мига, когато молитвата беше свършила и всички сядаха на трапезата. Спрял на прага, изгледа компанията и се изсмя с продължителен, безочлив, злобен смях, смело гледайки всички в очите.

— Те си мислят, че съм си отишъл, а пък ето ме и мене! — извика с висок глас.

Един миг всички гледаха право в него и мълчаха, и изведнъж всички усетиха, че сега ще стане нещо отвратително, нелепо, което ще завърши непременно със скандал. Пьотър Александрович от най-благодушното си настроение моментално премина в най-свирепо. Всичко онова, което бе угаснало и затихнало в сърцето му, отведнъж възкръсна и се надигна.

— Не, аз не мога да понеса това! — извика той. — Съвсем не мога и… никак не мога!

Кръвта му нахлу в главата. Чак се забърка, но не беше време да мисли за стила си и той си грабна шапката.

— Какво не може той? — извика Фьодор Павлович. — „Никак не може и за нищо на света не може?“ Ваше преподобие, да влизам или не? Приемате ли ме за сътрапезник?

— Заповядайте, от все сърце — отговори игуменът. — Господа! Мога ли да си позволя — прибави той изведнъж — да ви помоля от все сърце да забравите случайните си разпри и да се съберете в любов и роднинско съгласие, с молитва към Господа на смирената наша трапеза…

— Не, не, невъзможно е! — извика сякаш не на себе си Пьотър Александрович.

— А щом за Пьотър Александрович е невъзможно, тогава и за мене е невъзможно, и няма да остана. Затова и дойдох. Отсега нататък навред ще бъда с Пьотър Александрович: отидете ли си, Пьотър Александрович, и аз ще си отида, останете ли, и аз ще остана. Вие, отче игумене, с думите за роднинското съгласие най-вече го засегнахте: той не ме признава за роднина! Така ли е, фон Зон? Ето го и фон Зон тук. Здравейте, фон Зон!

— Вие… на мене ли говорите? — измънка учуден помешчикът Максимов.

— Разбира се, на тебе — извика Фьодор Павлович. — На кой друг? Да не би отецът игумен да е фон Зон!

— Но и аз не съм фон Зон, ами Максимов.

— Не, ти си фон Зон. Ваше преподобие, знаете ли какво е фон Зон?65 Имаше един такъв углавен процес; бяха го убили в едно блудилище — така май се наричат при вас тия места, — убили го и го ограбили и въпреки почтените му години, заковали го в един сандък и от Петербург в Москва го изпратили в багажен вагон, с номер. А когато го заковавали, блудниците-танцувачки пеели песни и свирели на гусли, тоест на фортопляси, та този е същият фон Зон. Той е възкръснал от мъртвите, така ли е, фон Зон?

— Но какво е това? Как така! — чуха се гласове в групата на йеромонасите.

— Да си вървим! — извика Пьотър Александрович, като се обърна към Калганов.

— Не, не, моля! — прекъсна го с писклив глас Фьодор Павлович и направи още една крачка навътре в стаята. — Нека и аз да се доизкажа. Там, в килията, ме одумвахте, че съм се държал непочтително, а именно, дето съм се обадил за кротушките. Пьотър Александрович Миусов, моят роднина, обича в думите да има plus de noblesse que de sincérité66, а аз, обратно, обичам в моята реч да има plus de sincérité que de noblesse67 и плюя на noblesse68! Така ли е, фон Зон? Моля, отче игумене, аз, макар да съм шут и да се представям за шут, но съм рицар на честта и искам да се изкажа. Да, аз съм рицар на честта, а Пьотър Александрович е с едното наранено самолюбие и нищо повече. А аз може затова именно да съм дошъл тука — за да видя и да се изкажа. Имам тука син Алексей, който се спасява; аз съм баща, аз се грижа за неговата съдба и съм длъжен да се грижа. Досега слушах и се преструвах и кротко наблюдавах, но сега искам да ви изиграя и последното действие на представлението. Защото, как е у нас? У нас което падне, там си остава. У нас падне ли нещо веднъж, завинаги ще си остане там. Да, ама не! Аз пък искам да стана. Отци свети, възмутен съм от вас. Изповедта е велико тайнство, пред което и аз благоговея и съм готов да падна по очи, а пък там, в килията, всички падат на колене и се изповядват гласно. Та нима е позволено гласно да се изповядваш? Светите отци са въвели изповядването на ухо, само тогава изповедта ви ще бъде тайнство и така е от най-древни времена. А иначе как ще му обясня пред всички, че аз например така и така… с една дума, така и така де, нали разбирате? Зер понякога е неприлично и да се каже. Че това е направо скандал! Не, отци, с вас тук човек май ще стане хлист69… При пръв удобен случай ще пиша в синода, а сина си Алексей ще го прибера…

Тук нота бене. Фьодор Павлович беше подушил нещо. Имаше по едно време злобни сплетни, които стигнаха чак до архиерея (не само за нашия, но и за другите манастири, където беше въведено старчеството), че вече прекалено много се тачели старците, дори в ущърб на игуменския сан, и че, между другото, старците злоупотребявали с тайнството на изповедта и пр., и пр. Обвинения нелепи, които още на времето отпаднаха от само себе си и у нас, и навсякъде. Но проклетият дявол, който беше хванал и теглеше за собствените му нерви Фьодор Павлович все по-дълбоко и по-дълбоко към позорните глъбини, му подсказа това някогашно обвинение, от което Фьодор Павлович дори нищо не разбираше. А и да го изкаже грамотно не можа, още повече, че този път никой в килията на стареца не беше падал на колене и не беше се изповядвал гласно, така че Фьодор Павлович не би могъл да види нищо подобно и приказваше само по стари слухове и сплетни, които криво-ляво си беше спомнил сега. Но след като изрече цялата тази глупост, усети, че е забъркал голяма каша, и изведнъж пожела незабавно да докаже на слушателите, а най-вече на самия себе си, че това, което беше казал, никак не е глупост. И макар да знаеше много добре, че с всяка последвала дума ще добавя все по-големи и по-нелепи глупости към казаните, обаче не можа вече да се овладее и все едно че полетя към пропаст.

— Каква низост! — извика Пьотър Александрович.

— Простете — каза изведнъж игуменът. — Казано е още едно време: „И начат глаголати на мя многая некая, даже и до скверних некиих вещей. Аз же вся слышав, глаголах в себе си: се врачество Исусово есть и послал исцелити тщеславную душу мою.“ И затова ние ви благодарим с покорност, скъпоценни гостенино!

И той се поклони на Фьодор Павлович до пояс.

— Е — е — е! Лицемерна набожност и стари фрази! Стари фрази и стари жестове! Старата лъжа и казионщината на земни поклони! Знаем ги ние тези поклони! „Целувки по устата, мечове в гърдите“70, като в „Разбойници“ на Шилер. Не обичам отци, фалша, а искам истината! Но истината не е в кротушките и аз го казах това! Отци монаси, защо постите? Защо чакате награда на небесата заради това? Че за такава награда и аз съм съгласен да постя! Не, монахо свети, ти бъди добродетелен в живота, принеси полза на обществото, без да се затваряш в манастира на готова прехрана и без да очакваш награда там, горе — така май е по-трудничко. И аз мога, отче игумене, да подреждам думи. Какво са приготвили тука? — приближи се той до трапезата. — Стар портвайн „Фактори“, медовина с фирмата на братя Елисееви, я ги виж отците! Май не е като кротушките. Я гледай какви бутилчици са наредили отците, хе-хе-хе! А кой е набавил всичко това за тук? Руският мужик, труженикът, който с мазолестите си ръце носи тук припечелената си пара, къса я от залъка на семейството си и от нуждите държавни! Та вие, отци свети, бозаете от народа!

— Това е вече съвсем недостойно от ваша страна — промълви отец Йосиф.

Отец Паисий упорито мълчеше. Миусов бързо излезе, а след него и Калганов.

— Е, отци, и аз ще последвам Пьотър Александрович! Никога вече няма да дойда при вас, на колене ще ми се молите, но няма да дойда. Изпратих ви хиляда рублички. И вие сега пак точите зъби, хе-хе-хе! Не, не давам повече. Ще си отмъстя за отминалата си младост, за всичките си унижения! — И той почна да удря с юмрук по масата в порив на престорено чувство. — Много е значело това манастирче в моя живот! Много горчиви сълзи съм пролял заради него. Вие жена ми, припадничавата, настроихте против мене. Вие на седем събора ме проклехте71, из цялата околия ме разнесохте! Стига толкова, отци, днес е век либерален, век на параходите и железниците. Нито хиляда, нито сто рубли, нито сто копейки — нищо няма да получите от мене!

Пак нота бене. Никога и никакво особено значение не бе имал нашият манастир в неговия живот и никакви горчиви сълзи не бе проливал заради него. Но той дотам се увлече в престорените си сълзи, че за миг едва не повярва сам на себе си; дори щеше да заплаче от умиление; но същия миг почувствува, че е време да приключва. Като чу злобната му лъжа, игуменът наведе глава и пак произнесе внушително:

— Казано е също: „Претерпи смотрительне находящее на тя невольно безчестие, е радостию и да не смутишися, ниже возненавидиши безчестящего тя.“ Така ще постъпим и ние.

— Е-е-е, вознепщехами и прочие галиматии! Непщуйте си отци, пък аз си отивам.72 А моя син Алексей сега го вземам с родителската си власт вовеки. Иван Фьодорович, почтителни мой сине, позволете да ви заповядам да ме последвате! Фон Зон, какво ще оставаш тук! Ела при мене в града. У дома е весело. Няма и един километър път и вместо дървено масло ще ти предложа прасенце с каша; ще си хапнем; коняче ще пием, после ликьорче; и мамуровка73 има… Ей, фон Зон, не си бягай от късмета!

Той излезе навън с викове и жестикулации. Тъкмо в този миг го видя Ракитин да излиза и го посочи на Альоша.

— Алексей! — извика отдалече баща му, като го съзря. — Още днес се пренасяш у дома окончателно, и възглавницата, и дюшека си вземи, сянка от теб да не остане тук!

Альоша се спря като втрещен, наблюдавайки сцената мълком и внимателно. В това време Фьодор Павлович се качи в каляската, а подир него, дори без да се обърне към Альоша за сбогом, мълчаливо и намръщено понечи да се качи и Иван Фьодорович. Но в този момент стана още една палячовска и почти невероятна сцена, която допълни епизода. Изведнъж пред стъпалото на каляската се появи помешчикът Максимов. Той дотърча запъхтян да не ги изпусне. Ракитин и Альоша го видяха, като тичаше. Той така бързаше, че от нетърпение вече си вдигаше крака на стъпалото, на което още стоеше левият крак на Иван Фьодорович, и като се улови за каляската, почна да подскача, за да се качи.

— И аз, и аз ще дойда с вас! — викаше той, подскачаше и се смееше със ситен весел смях, с блаженство на лицето и готов на всичко. — Вземете и мене!

— Е, не ви ли казах — възторжено извика Фьодор Павлович, — че това е фон Зон! Че това е същинският възкръснал от мъртвите фон Зон! Но как се измъкна оттам? Какво изфонзони там и как можа да напуснеш обяда? За това трябва голямо дебелоочие. И мене ме бива, ама аз, братко, се чудя и на тебе! Скачай, скачай по-скоро! Пусни го, Ваня, ще стане весело. Той ей тук някак в краката ни ще се свие. Ще се свиеш, фон Зон, нали? Или на капрата, при кочияша да го сложим?… Я скочи на капрата, фон Зон!

Но Иван Фьодорович, който вече беше седнал на мястото си, изведнъж мълком и с всичка сила блъсна Максимов в гърдите и той отхвръкна на цял метър. Не падна само по някакво чудо.

Карай! — гневно извика Иван Фьодорович на кочияша.

— Но какво правиш! Какво правиш? Защо така? — развика се Фьодор Павлович, но каляската вече беше потеглила. Иван Фьодорович не отговори.

— Гледай го ти! — продума Фьодор Павлович подир две минути, като гледаше изкриво сина си. — Ти го измисли този манастир, ти ни подкокороса, ти одобряваше, какво се сърдиш сега?

— Стига сте дрънкали глупости, починете си малко поне сега — грубо отсече Иван Фьодорович.

Фьодор Павлович пак помълча около две минути.

— Да имаше сега едно коняче — сентенциозно промълви той. Но Иван Фьодорович не отговори.

— Като стигнем у дома, и ти ще пиеш.

Иван Фьодорович все мълчеше.

Фьодор Павлович изчака още една-две минути.

— Но Альошка все пак ще го прибера от манастира, макар че това ще бъде много неприятно за вас, почтени Карл фон Моор.

Иван Фьодорович презрително вдигна рамене, обърна се и се загледа в пътя. След това чак до къщи не си казаха нищо.

I. При слугите

Домът на Фьодор Павлович Карамазов не беше в самия център на града, но не беше и съвсем в покрайнините. Беше доста овехтял, но отвън имаше приятен вид: едноетажен, с мецанин, боядисан със сивкава боя и с червен железен покрив. Впрочем можеше да издържи още много време, беше обширен и уютен. В него имаше много различни килерчета, скришни места и неподозирани стълбички. Вътре се въдеха мишки, но Фьодор Павлович не им се сърдеше: „Поне не е толкова скучно вечерно време, когато останеш сам.“ А той наистина имаше навика да изпраща слугите да нощуват в пристройката и за цяла нощ се заключваше сам в къщи. Пристройката в двора беше просторна и здрава; там беше определил Фьодор Павлович да бъде и кухнята, макар че кухня имаше и вътре: не обичаше кухненските миризми и яденето се пренасяше през двора и зиме, и лете. Изобщо къщата беше построена за голямо семейство: пет пъти повече господари и слуги можеха да се настанят в нея. Но в момента на нашия разказ в къщата живееше само Фьодор Павлович с Иван Фьодорович, а в пристройката — само трима души прислуга: старецът Григорий, бабичката Марфа, жена му, и слугата Смердяков, още млад човек. Трябва да разкажем малко по-подробно за тези служебни лица. За стареца Григорий Василиевич Кутузов впрочем говорихме вече доста. Той беше човек твърд и неотстъпчив, вървеше упорито и праволинейно към целта си, стига само тази цел по някакви причини (често пъти чудно нелогични) да застанеше пред него като непоклатима истина. Общо взето, беше честен и неподкупен. Жена му, Марфа Игнатиевна, макар че се беше подчинявала цял живот безпрекословно на волята на мъжа си, ужасно му опяваше например веднага след освобождаването на селяните да се махнат от Фьодор Павлович в Москва и там да почнат някоя търговийка (те си имаха малко парици); но Григорий реши още тогава и веднъж за винаги, че старата разправя врели-некипели, „защото всяка жена е безчестна“, и че не бива да напущат предишния си господар, какъвто ще да е той, „щото сега туй ни е дълга“.

— Ти разбираш ли какво нещо е дългът? — обърна се към Марфа Игнатиевна.

— А че за дълга разбирам, Григорий Василиевич, но защо ще ни е дълг да оставаме тука, ей това нещо не мога да разбера — отговори твърдо Марфа Игнатиевна.

— И да не разбираш, тъй ще бъде. Отсега нататък да мълчиш!

Така и стана: те не напуснаха, а Фьодор Павлович им определи заплата, малка, която им даваше. Григорий знаеше освен това, че има безспорно влияние върху господаря си. Той го чувствуваше и то беше нормално: хитрият и вироглав шут Фьодор Павлович, с твърд характер „в някои неща от живота“, както сам се изразяваше, проявяваше, за свое собствено учудване, доста слабоват характер в някои други „неща от живота“. И той сам знаеше в кои, знаеше и се страхуваше от много работи. В някои неща от живота трябваше да бъде нащрек и щеше да му е тежко без верен човек, а Григорий беше човек от верен по-верен. Дори се беше случвало така, че Фьодор Павлович много пъти през време на кариерата си можеше да бъде бит, и то здравата бит, и винаги го спасяваше Григорий, макар всеки път след това да му четеше наставления. Но само побоите не биха изплашили Фьодор Павлович: имаше по-сериозни случаи, и дори съвсем тънки и заплетени, когато Фьодор Павлович и сам май не би могъл да определи онази извънредна потребност от верен и близък човек, която изведнъж моментално и непреодолимо започваше понякога да изпитва. Това бяха почти болезнени случаи: прекалено развратен и в сладострастието си често жесток като злобно насекомо, Фьодор Павлович понякога изведнъж усещаше в себе си в пиянските мигове духовен страх и нравствен потрес, който, така да се каже, дори физически отекваше в душата му. „В такива моменти все едно душата ми се бъхти в гърлото“ — казваше той понякога. В тези именно мигове обичаше до него, наблизо, макар и не в същата стая, а в пристройката, да има човек предан, твърд, съвсем различен от него, не развратен, който, макар и да вижда цялото безпътство, което се върши, макар и да знае всички тайни, все пак от преданост да допуска всичко това, да не се противи и най-вече — да не го укорява и с нищо да не го плаши нито за момента, нито за в бъдеще; а в случай на нужда просто да го защити — от кого? От някой неизвестен, но страшен и опасен. Просто беше нужно да има непременно друг човек, стар познайник и дружелюбен, когото в трудна минута да повика само колкото да се взре в лицето му, може би да размени с него някоя и друга дума, за нещо съвсем незначително, и ако той не се сърди, някак ти е по-леко на сърцето, пък ако се сърди, е — тогава става по-тъжно. Случваше се (впрочем извънредно рядко) Фьодор Павлович да ходи дори посреднощ в пристройката да буди Григорий, за да го извика за минутка. Григорий идваше и Фьодор Павлович заговаряше за разни дреболии и скоро го отпращаше, понякога дори с някоя насмешка и шега, после ще плюне, ще си легне и ще спи вече като праведник. Нещо такова стана с Фьодор Павлович и след пристигането на Альоша. Альоша „прониза“ сърцето му с това, че „живя, всичко видя и нищо не осъди“. Нещо повече, донесе със себе си нещо небивало: пълна липса на презрение към него — стареца, и, напротив, постоянна нежност и съвсем естествена прямодушна привързаност към него, който така малко я заслужаваше. Всичко това беше за стария развратник и безсемейственик пълен сюрприз, съвсем неочакван за него, който досега обичаше само „порока“. След заминаването на Альоша той си призна наум, че беше разбрал някои неща, които досега не искаше да разбира.

Вече споменах в началото, че Григорий ненавиждаше Аделаида Ивановна, първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на първия му син Дмитрий Фьодорович, и че, обратно, закриляше втората му съпруга, припадничавата Софя Ивановна, от самия си господар и от всички, на които можеше да им хрумне да кажат за нея лоша или лекомислена дума. Симпатията към тази клетница у него се беше превърнала в нещо свято, тъй че и след двадесет години не би понесъл от когото и да било дори само лош намек за нея и тутакси би възразил на оскърбителя. Наглед Григорий беше човек студен и важен, немногословен, думите, които изричаше, бяха претеглени, нелекомислени. Също тъй невъзможно беше да се разбере от пръв поглед: обичаше ли безсловесната си, покорна жена, или не я обичаше, а в същност той наистина я обичаше и тя, не ще и дума, разбираше това. Тази Марфа Игнатиевна не само че не беше глупава жена, но беше може би и по-умна от съпруга си, най-малкото — по-разсъдлива от него в житейските работи, а същевременно му се подчиняваше безропотно и мълчаливо от самото начало на съпружеството и безспорно го уважаваше за духовното му надмощие. Забележително е, че двамата през целия си живот извънредно малко бяха говорили помежду си — само за най-необходимите и текущи неща. Важният и величествен Григорий обмисляше всичките си работи и грижи винаги сам, така че Марфа Игнатиевна отдавна вече беше разбрала, веднъж за винаги, че той няма никаква нужда от съветите й. Тя чувствуваше, че нейният мъж цени мълчанието й, поради което й признава, че има ум. За биене — не беше я бил никога, освен само веднъж, и то съвсем леко. Първата година от брака на Аделаида Ивановна и Фьодор Павлович, веднъж на село селските момичета и булки, тогава още крепостни, бяха събрани в господарския двор да попеят и да поиграят. Почнаха „Во лузях“74 и изведнъж Марфа Игнатиевна, тогава още млада жена, изскочи пред хорото и подкара „руската“75 по особен начин, не по селски като женорята, а както бе танцувала като прислужница у богатите Миусови в домашния им театър в имението, където изписан от Москва учител по танци обучаваше актьорите. Григорий видя как се разигра жена му и в къщи след един час й даде урок, като й пооскуба малко косите. Но с това се свършиха веднъж за винаги побоищата и не се повториха никога вече, пък и Марфа Игнатиевна се зарече оттогава да не танцува.

Деца Бог не им даде, имаха едно детенце, но то почина. А Григорий явно обичаше децата, дори не го криеше, тоест не се срамуваше да го проявява. Дмитрий Фьодорович остана на неговите грижи, когато Аделаида Ивановна избяга, още тригодишно дете, и той се занимава с него почти цяла година, сам го решеше е гребенче, сам дори го къпеше в коритото. После се грижеше и за Иван Фьодорович, и за Альоша, за което именно изяде плесницата; но всичко това вече го разправих. Собственото му детенце пък го порадва само с надежда, докато Марфа Игнатиевна беше още бременна. А когато се роди, хвърли сърцето му в скръб и ужас. Защото момченцето му се роди с шест пръста. Това така смаза Григорий, като го видя, че той не само мълча чак до кръщенето, но дори нарочно ходеше да мълчи в градината. Беше пролет, цели три дни копа лехи в бостана в градината. На третия ден трябваше да се кръсти новороденото; Григорий дотогава беше измислил вече нещо. Като влезе в къщурката, дето беше се събрало духовенството и бяха надошли гости, а освен това и самият Фьодор Павлович, който дойде лично в качеството си на кръстник, той изведнъж заяви, че детето „хич не трябва и да се кръщава“ — заяви го тихо, не се впусна в много обяснения, едва цедеше думите и само тъпо и втренчено гледаше свещеника.

— Защо така? — с весело учудване се осведоми свещеникът.

— Защото е… дракон — изломоти Григорий.

— Как дракон, какъв дракон?

Григорий помълча малко.

— Станало е смешение на природата… — изломоти той, макар и твърде неясно, но доста твърдо и явно не желаейки да се разпростира повече.

Посмяха се и, разбира се, кръстиха горкото детенце. Григорий се молеше над купела усърдно, но не промени мнението си за новороденото. Впрочем не попречи на нищо, само дето двете седмици, докато живя болнавото дете, почти не го поглеждаше, дори не искаше да го забелязва и най-често излизаше от къщицата. Но когато момченцето след две седмици почина от млечница, сам го положи в ковчега, с дълбока скръб го гледаше и когато засипаха плиткото му, мъничко гробче, падна на колене и се поклони пред гробчето доземи. Оттогава много години нито веднъж не спомена за детето си, пък и Марфа Игнатиевна нито веднъж не спомена пред него за детето си, а когато се случеше да заговори с някого за своето „детенце“, говореше шепнешком, дори и да го нямаше там Григорий Василиевич. Както разправяше Марфа Игнатиевна, точно след това гробче вече почнал да се занимава главно с „божествени работи“, четял Чети-Минеите, повечето пъти наум и сам, като винаги си слагал големите сребърни кръгли очила. Рядко четеше на глас, само през велики пости. Обичаше Книгата на Йов, беше намерил отнякъде препис от словата и проповедите на „богоносния отец наш Исаака Сирина“76, четеше го упорито дълги години, почти нищичко не разбираше от него, но може би точно затова най-много ценеше и обичаше тази книга. Напоследък беше почнал да се вслушва и да вниква в хлистовщината, за което беше му се представил случай по съседство, явно беше потресен, но не намери за благоразумно да смени вярата. Начетеността в „божественото“, разбира се, придаде на физиономията му още по-голяма важност.

Може би беше склонен към мистицизъм. А пък сякаш нарочно случаят с появата на бял свят на неговата шестопръста рожба и смъртта й съвпаднаха с друг един твърде странен, неочакван и оригинален случай, който остави в душата му, както веднъж по-късно сам се изрази, „печат“. Тъй се случи, че в същия ден, когато погребаха шестопръстото детенце, Марфа Игнатиевна се събуди посред нощ и чу нещо като плач на новородено дете. Тя се изплаши и събуди мъжа си. Той се ослуша и отбеляза, че по-скоро някой стене, „невям жена“. Стана и се облече; беше доста топла майска нощ. Като излезе пред вратата, ясно чу, че стоновете идат откъм градината. Но градината нощно време се заключваше отвън с катинар и не можеше да се влезе в нея отникъде освен този вход, защото цялата градина беше заобиколена с як и висок стобор. Като се върна в къщи, Григорий запали фенера, взе градинския ключ и без да обръща внимание на истеричния ужас на съпругата си, която все още твърдеше, че чувала детски плач и че сигурно нейното момченце я вика, отиде мълком в градината. Там проумя вече, че стоновете идват откъм банята, която се намираше в градината, близо до портичката, и че наистина стене жена. Като отвори банята, видя зрелище, пред което се втрещи: градската юродива, която се скиташе из улиците и я знаеше целият град, по прякор Лизавета Смрадливата, се беше вмъкнала в банята им и току-що беше родила отроче. Отрочето лежеше до нея, а тя умираше редом с него. За говорене — нищо не говореше, защото и без това не знаеше да говори. Но всичко това би трябвало да се разясни отделно.

II. Лизавета Смрадливата

Във всичко това имаше едно особено обстоятелство, което дълбоко потресе Григорий, като затвърди у него окончателно едно неприятно и отвратително старо подозрение. Тази Лизавета Смрадливата беше много дребно момиче, „две педи“, както умилително си спомняха за нея след смъртта й много от богомолните бабички в нашето градче. Двадесетгодишното й лице, здраво, широко и румено, беше съвсем идиотско; погледът на очите — неподвижен и неприятен, макар и хрисим. Ходеше цял живот, лете и зиме, боса и само по една конопена риза. Почти черната й коса, извънредно гъста, къдрава като на овен, стоеше на главата й като някаква грамадна шапка. Освен това винаги беше замърсена с пръст, с кал, със залепнали по нея листенца, трески, талаш, защото спеше винаги на земята и в калта. Баща й беше бездомният, разорен и нефелен еснаф Иля, впиянчен човек, който преживяваше вече много години като работник при едни заможни господари, също нашенци еснафлии. Майката на Лизавета беше починала отдавна. Вечно болнавият и злобен Иля нечовешки биеше Лизавета, когато тя се прибереше в къщи. Но тя си ходеше рядко, защото преживяваше из града като юродив божи човек. И господарите на Иля, и самият Иля, и дори мнозина от състрадателните граждани, измежду търговците и търговките предимно, много пъти се опитаха да я облекат по-прилично, да не е само по риза, зиме винаги й обличаха кожух, на краката й обуваха ботуши; но тя, след като се оставеше безпрекословно да й сложат всичко това, си отиваше и някъде, обикновено пред входа на катедралната църква, непременно си сваляше всичко пожертвувано — било кърпа, пола, кожух, обуща, — всичко оставяше накуп и си тръгваше боса и пак само по риза. А веднъж новият губернатор на нашата губерния, пристигнал на оглед в градчето ни, остана твърде засегнат в най-висшите си чувства, като видя Лизавета, и макар да разбра, че е „юродива“, както му и доложиха, все пак направи бележка, че младо момиче, което се скита сама по риза, нарушава благоприличието и затова такова нещо отсега нататък да няма. Но губернаторът си замина и Лизавета я оставиха, както си беше. Най-накрая баща й почина и поради това тя стана за всички богомолни лица в града още по-мила като сираче. В същност всички като че ли дори я обичаха, дори хлапетата не я дразнеха и не я обиждаха, а нашите хлапета, особено учениците, падат заядливи. Тя влизаше в непознати къщи и никой не я пъдеше, напротив, всеки ще се отнесе добре, ще й даде грош. Дадат ли й грош, тя го вземе и тутакси го отнесе и го пусне в някой дискос, църковен или затворнически. Дадат й на пазара геврече или колаче, тя непременно ще отиде и ще даде гевречето или колачето на първото срещнато дете или пък ще спре някоя нашенка, богата госпожа, и ще го даде на нея; и госпожите приемаха дори с радост. А самата тя се хранеше само с чер хляб и вода. Случвало се е, отиде в някой богат дюкян, седне, а там пълно със скъпи стоки, с пари, но стопаните никога не ги пазят от нея, знаят — ако щеш, хиляди струпай пред нея и ги забрави, тя няма да вземе нито грош. В църква влизаше рядко, а спеше или на църковните стълби, или ще се прехвърли през някой плет (по нас има още много плетища вместо стобори и до ден-днешен) в нечия градина. В къщи, тоест в къщата на господарите, у които живееше покойният й баща, се вестяваше горе-долу веднъж седмично, а зиме се прибираше и всеки ден, но само да нощува, и нощува или в пруста, или в краварника. Чудеха й се, че издържа такъв живот, но тъй беше свикнала; макар и дребна на ръст, телосложението й беше извънредно здраво. И по нас някои от господарите твърдяха, че върши всичко това само от гордост, но някак не идеше: тя не можеше дума да каже и от време на време само си мърдаше нещо езика и мучеше — каква ти гордост. И ето, не щеш ли, веднъж (отдавна беше), през една септемврийска светла и топла нощ, на пълнолуние, вече доста късно според нашенските представи, една пийнала тайфа наши загуляли господа, петима-шеетима юначаги, се прибирали от клуба покрай задните дворове. От двете страни на уличката имаше плетища, зад които се простираха зеленчуковите градини на къщите; уличката пък излизаше на(мостчето през нашата воняща и дълга локва, която е прието да се нарича понякога рекичка. Край един плет в копривата и буренака нашата компания съзряла спящата Лизавета. Пийналите господа се спрели над нея с кикотене и почнали да остроумничат с всевъзможни нецензурности. На един от младите господа му хрумнал изведнъж съвсем ексцентричен въпрос на невъзможна тема: „Дали може някой, който и да било, да сметне тоя звяр за жена, например ей сега и пр.“ Всички с гордо отвращение решили, че не може. Но в тази група се случил Фьодор Павлович и той мигом изскочил и решил, че може да се сметне за жена, дори напълно, и че в това дори имало нещо особено пикантно, и пр., и пр. Наистина по това време той твърде много, изкуствено дори, напираше с ролята си на шут, обичаше да се проявява и да весели господата, с вид на равенство, разбира се, но в същност като абсолютен простак. Това беше именно по същото онова време, когато получи от Петербург известието за смъртта на първата си съпруга Аделаида Ивановна и когато с креп на шапката така пиеше и безобразничеше, че някои в града, дори измежду най-безпътните, се отвращаваха от него. Тайфата, разбира се, се разсмяла на неочакваното мнение; някой от тайфата дори започнал да го подстрекава, но другите взели да плюят още повече, макар все още прекалено весело, и най-накрая всеки си тръгнал по пътя. Впоследствие Фьодор Павлович се кълнеше, че тогава и той си отишъл заедно с всички; може и така да е било, никой не знае със сигурност и никога не го е знаел, но след пет или шест месеца всички в града заговориха с искрено и безкрайно негодувание, че Лизавета е бременна, питаха и издирваха: чий е грехът, кой е осквернителят? Та тогава изведнъж се разнесе из целия град странната мълва, че осквернителят бил същият Фьодор Павлович. Отде се беше взела тази мълва? От онази тайфа пийнали господа беше останал по него време в града само един участник, и той възрастен и почтен статски съветник77, със семейство и големи дъщери, който нищичко не би разпространявал, дори да беше станало нещо; а останалите съучастници, петима души, по това време се бяха разпръснали. Но мълвата направо сочеше Фьодор Павлович и продължаваше да го сочи. Разбира се, той не протестираше кой знае колко срещу това: няма да отговаря на някакви си търговчета или еснафлии! Тогава беше горд и не разговаряше с други освен компанията си от чиновници и дворяни, които толкова веселеше. По същото време именно Григорий енергично и с всички сили се застъпи за господаря си и не само го защищаваше против всички тия клевети, но влизаше заради него в свади и препирни и мнозина разубеди. „Тя, проклетницата, си е виновна“ — казваше той решително, а осквернителят бил не друг, а „Карп с пушката“ (тъй се наричаше един известен тогава в града опасен арестант, който беше избягал по това време от губернския затвор и живееше тайно в града ни). Тази догадка се стори на хората правдоподобна, Карп го помнеха, помнеха именно, че в същите онези нощи наесен той скиташе из града и беше ограбил трима души. Но целият този случай и всички тези приказки не само не отбиха общата симпатия към клетата малоумна, но всички взеха още повече да я пазят и бранят. Търговката Кондратиева, една заможна вдовица, дори направи така, че още в края на април взе Лизавета при себе си, за да не я пуска, докато роди. Пазеха я с четири очи: но така стана, че въпреки бдителността Лизавета последния ден вечерта изведнъж тайно излязла от къщата на Кондратиева и се озовала в градината на Фьодор Павлович. Как тя, в нейното положение, се е прехвърлила през високия здрав стобор на градината, остана своего рода загадка. Едни уверяваха, че някой я е „пренесъл“, други — че нещо я е „пренесло“. Най-вероятно е, че всичко е станало макар и твърде чудно, но по най-естествения начин в Лизавета, която умееше да се катери през плетищата в чуждите градини, за да нощува там, се е покатерила някак и на стобора на Фьодор Павлович, а оттам, макар и с риск за живота си, е скочила в градината въпреки положението си. Григорий отърча за Марфа Игнатиевна и я прати при Лизавета да помага, а той притича за една бабувачка, еснафка, която за късмет живееше наблизо. Детенцето спасиха, а Лизавета на съмване почина. Григорий взе новороденото, занесе го в къщи, накара жена си да седне и й го сложи в скута, току под гърдата й: „Божието дете-сираче на всички е свое, толкоз повече на двама ни с тебе. Това ни го е изпратило нашето покойниче, а произхожда от бесов син и праведница. Кърми го и отсега нататък не плачи.“ И така Марфа Игнатиевна отгледа детенцето. Кръстиха го и го нарекоха Павел, а по бащино име всички, без да им е казал някой, взеха да го наричат Фьодорович. Фьодор Павлович не се противопостави на нищо и дори намери това за забавно, макар че продължаваше с всички сили да отрича всичко. В града се хареса, че е взел подхвърленото дете. По-късно Фьодор Павлович съчини на подхвърленото и презиме: нарече го Смердяков по прякора на майка му Лизавета Смрадливата, Този именно Смердяков стана вторият слуга на Фьодор Павлович и живееше в началото на нашата история в пристройката заедно със стареца Григорий и старицата Марфа. Използуваха го за готвач. Би трябвало да се разправи нещичко и за него самия, но ми е неудобно да отвличам тъй дълго вниманието на читателя върху такива обикновени лакеи и затова преминавам към разказа си с упованието, че за Смердяков ще стане дума някак от само себе си в по-нататъшния развой на повестта.

III. Изповедта на едно пламенно сърце. В стихове

Альоша, след като изслуша заповедта на баща си, която онзи му изкрещя от каляската на заминаване от манастира, остана някое време на мястото си в голямо недоумение. Не че стоеше като стълб, такива неща не му се случваха. Напротив, при цялото си безпокойство успя веднага да иде в кухнята на игумена и да научи каква каша е забъркал баща му горе. Но после потегли на път с надеждата, че из пътя за града ще успее да разреши някак задачата, която го измъчваше. Ще кажа предварително: от виковете на баща си и от заповедта да се пресели в къщи „с възглавниците и дюшека“ никак не се страхуваше. Той разбра много добре, че заповедта да се пренася, изречена гласно и с такъв демонстративен крясък, беше дадена в състояние на „увлечение“; така да се каже, дори за красота — също както беше станало с един еснафлия, който преди време се разгулял в тяхното градче на собствения си имен ден и пред гостите, ядосан, че не му дават повече водка, изведнъж почнал да троши собствените си съдове, да къса дрехи — свои и на жена си, да си чупи мебелите и най-накрая стъклата на къщата и всичко това пак за красота; и сега подобно нещо, разбира се, беше станало и с неговото татенце. На другия ден естествено развилнелият се еснафлия, като изтрезнял, съжалил за счупените чаши и чинии. Альоша знаеше, че и старикът още утре сигурно ще го пусне пак в манастира, дори още днес може би. Пък и беше напълно убеден, че баща му поне него няма умишлено да обиди. Альоша беше сигурен, че изобщо в целия свят никой никога няма да поиска да го обиди, даже не само няма да поиска, но и не може. Това беше за него аксиома, нещо дадено веднъж за винаги, без разсъждения, и той в този смисъл вървеше напред без каквито и да било колебания.

Но в тази минута го човъркаше друго едно опасение, от съвсем друго естество и толкова по-мъчително, защото и той сам не би могъл да го определи, по-точно опасение от жена, и още по-точно от Катерина Ивановна, която така настоятелно го умоляваше чрез одевешната си, предадена му от госпожа Хохлакова бележка, да я посети за нещо си. Това настояване и необходимостта непременно да отиде изпълни внезапно с някакво мъчително чувство сърцето му и от сутринта това чувство все повече и повече болезнено се засилваше у него, независимо от последвалите сцени и приключения в манастира и сега у игумена и пр., и пр. Страхът му не беше от това, че не знае какво ще говори тя с него и какво да й отговори. И не от жената в кея изобщо се страхуваше: той познаваше жените, разбира се, малко, но все пак целия си живот, от най-детска възраст и чак до манастира, само сред жени беше прекарал. Той се страхуваше точно от тази жена, именно от самата Катерина Ивановна. Той се страхуваше от нея още от времето, когато за пръв път я видя. А беше я виждал всичко на всичко само веднъж или дваж, три пъти най-много, веднъж дори случайно размени с пея някоя и друга дума. Образът й му се мяркаше като на красива, горда и властна девойка. Ала не го мъчеше красотата й, а нещо друго. Тази именно необяснимост на страха му усилваше сега в него този страх. Целите на тази девойка бяха най-благородни, той знаеше това: тя се стремеше да спаси брат му Дмитрий, виновен вече пред нея, и се стремеше само от великодушие. И ето въпреки осъзнаването и справедливостта, която не можеше да не отдаде на всички тези прекрасни и великодушни чувства, по гърба му лазеха студени тръпки, колкото повече наближаваше къщата й.

Сети се, че брат си Иван Фьодорович, който беше толкова близък с нея, няма да завари там: брат му Иван сега трябва да е с баща им. А за Дмитрий е още по-сигурно, че няма да го завари там, и той предчувствуваше защо. И така разговорът им щеше да стане насаме. Много би искал да се срещне преди този съдбоносен разговор с брат си Дмитрий, да намине при него. Без да показва писмото, той би могъл да размени с него някоя и друга дума. Но брат му Дмитрий живееше далече, а сега сигурно също не си беше в къщи. Като постоя около една минута на място, се престраши най-после окончателно. Прекръсти се с обичайния си бърз кръст, веднага се усмихна на нещо и твърдо се запъти към страшната си дама.

Знаеше къщата й. Но ако тръгнеше към Голямата улица, сетне през площада и тъй нататък, имаше много да заобикаля. Нашето малко градче е много разхвърляно и някои разстояния в него са доста големи. На това отгоре го чакаше и баща му, който може би не беше успял още да забрави заповедта си, можеше да се разкапризничи и затова трябваше да бърза, за да свари да отиде на едното и другото място. Поради всички тези съображения именно той се реши да скъси пътя, като мине напряко, а всичките тези места из градеца познаваше като петте си пръста. Напряко — това значеше почти без път, през чужди дворове, където впрочем всеки го познаваше и всички го поздравяваха. По този начин можеше да излезе на Голямата улица два пъти по-бързо. На едно място му се случи да мине дори съвсем близко до бащината си къща, именно покрай една градина, съседна с бащината му градина, която принадлежеше на стара, мъничка, изкривена къщурка с четири прозореца. Притежателката на тази къщурка беше, както знаеше Альоша, една градска еснафка, безкрака бабичка, която живееше с дъщеря си, бивша цивилизована камериерка в столицата, служила доскоро все из генералски къщи, но сега вече от години поради болестта на старата тя се беше прибрала и кокетничеше е елегантните си дрехи. Тази баба и дъщеря й бяха изпаднали обаче в страшна немотия и дори ходеха в близката кухня на Фьодор Павлович всеки ден за супа и хляб. Марфа Игнатиевна им отсипваше на драго сърце. Но дъщерята, както ходеше за супа, така не беше продала нито една своя дреха, а една нейна рокля беше дори с предълъг шлейф. Последното обстоятелство Альоша беше научил, разбира се, съвсем случайно, от своя приятел Ракитин, комуто беше известно абсолютно всичко в тяхното градче, и щом го научи, начаса, разбира се, го забрави. Но като стигна сега до градината на съседката, изведнъж се сети точно за този шлейф, бързо вдигна наведената си и замислена глава и… се натъкна изведнъж на най-неочаквана среща.

Зад плета в съседската градина, покатерен на нещо, стоеше, подал се до гърдите, брат му Дмитрий Фьодорович и с всичка сила му правеше знаци с ръце, викаше го, кимаше му, като явно не смееше не само да викне, но дори да каже гласно дума, да не би да го чуят. Альоша веднага притича до плета.

— Добре, че се обърна, защото без малко щях да ти викна — с радостна скороговорка му пошепна Дмитрий Фьодорович. — Качвай се тук! Бърже! Ах, колко хубаво стана, че дойде. Точно мислех за тебе…

На Альоша също му беше драго, само не знаеше как да прескочи плета. Но Митя с юнашка ръка го подхвана за лакътя и му помогна да рипне. Альоша си подбра подрасника и прескочи с пъргавината на босоного градско хлапе.

— Готово, да вървим! — възторжено пошепна Митя.

— Но къде? — шепнеше и Альоша, като се оглеждаше на всички страни и се виждаше в съвсем пуста градина, в която нямаше никой освен тях двамата. Градината беше мъничка, но къщурката на стопаните беше все пак най-малко на петдесет крачки от тях. — Че тук няма никой, защо шепнеш?

— Защо шепна? Ах, дявол да го вземе — викна изведнъж Дмитрий Фьодорович с пълен глас, — защо шепна! На, сам виждаш как може да стане изведнъж някаква бърканица на природата. Аз съм тук тайно и пазя тайна. Обяснението после, но като знам, че е тайна, изведнъж почнах да говоря тайнствено и да шепна като глупак, а няма никаква нужда. Да вървим! Ей там! Дотогава мълчи! Искам да те целуна!

Току-що, преди да те видя, си го повтарях това като стоях тук…

Градината беше голяма уврат и нещо, но засадена с дръвчета само по края, по четирите стобора — с ябълки, клен, липа и бреза. Средата на градината беше празна, ливадка, от която се окосяваха през лятото няколко пуда сено. Стопанката даваше под наем градината през пролетта за няколко рубли. Имаше и лехи с малини, цариградско грозде, френско грозде, също покрай стоборите; зеленчукови лехи досам къщата, засадени впрочем отскоро. Дмитрий Фьодорович водеше гостенина към едно от най-отдалечените от къщата кътчета на градината. Там изведнъж между гъстите липи и стари храсти френско грозде и бъз, картоп и люляк се откри нещо като съборетина от много стара зелена беседка, почерняла и разкривена, със стени от летви, но с покрив отгоре, в която човек все още можеше да се скрие от дъжд. Беседката беше строена Бог знае кога, според преданията преди около петдесет години, от някакъв тогавашен стопанин на къщурката — Александър Карлович фон Шмид, подполковник от запаса. Но всичко вече беше изгнило, подът прогнил, всичките му дъски се клатеха, дървото миришеше на мухъл. В беседката имаше дървена зелена маса, забита в земята, а наоколо бяха наредени пейки, също зелени, на които все още можеше да се седи. Альоша веднага забеляза възторженото състояние на брат си, но като влезе в беседката, видя на масата половин бутилка коняк и чаша.

— Това е коняк! — разсмя се Митя. — И ти вече гледаше и си викаш: „Пак пиянствува“, нали? Не вярвай на фантоми.78

Не пиянствувам аз, а само „лакомствувам“, както казва твоята свиня Ракитин, който ще стане статскн съветник, ама все ще казва „лакомствувам“. Седни. Иде ми, Альошка, да те грабна и да те притисна до гърдите си, но тъй, че да те смачкам, защото в целия свят… истински… ис-тин-ски… (разбери, разбери!) обичам само тебе!

Той изрече последните думи почти в някакво изстъпление.

— Само тебе и една „подла“, в която се влюбих и затова съм загубен. Но да се влюбиш, не значи да обичаш. Може да се влюбиш и мразейки. Запомни го! Сега, докато е весело, ти го казвам! Седни ей тук, до масата, пък аз до теб отстрани и ще те гледам, и все ще говоря. Ти все ще мълчиш, пък аз все ще говоря, защото дойде време. А впрочем, знаеш ли, сетих се, че наистина трябва да се говори тихо, защото тук… тук… могат да се открият най-неочаквано уши. Всичко ще ти обясня, казах: продължението следва. Защо копнеех за тебе, жадувах за теб досега, през всичките тези дни, и сега? (Вече пет дни, откак съм хвърлил котва тук.) През всичките тези дни? Защото само на тебе ще кажа всичко, защото е необходимо, защото ти си необходим, защото утре ще литна от облаците, защото утре животът ще свърши и ще започне. Случвало ли ти се е, сънувал ли си как падаш отвисоко в пропаст? Е, аз сега летя наяве. И не ме е страх, и ти не се бой. Тоест страх ме е, но ми е сладко. Тоест не сладко, а възторг… Хе, по дяволите, все едно, каквото ще да е. Силен дух, слаб дух, женски дух — каквото ще да е! Да възхвалим природата: виждаш ли колко слънце, небето как е чисто, всичките листа са зелени, съвсем лято е още, часът е близо четири след пладне, тишина! Къде отиваше?

— Отивах при тате, а преди това исках да мина у Катерина Ивановна.

— При нея и при тате! Ух! Съвпадение! Че аз за какво те виках, за какво те желаех, за какво те желаех и жадувах с всички гънки на душата си и дори с ребрата си? За да те изпратя, тебе именно, при баща ни от мое име, а после при нея, при Катерина Ивановна, и с това да свърша и с нея, и с баща ни. Да изпратя един ангел. Бих могъл да изпратя всекиго, но ми трябваше да изпратя ангел. И ето ти самият отиваш при нея и при тате.

— Наистина ли мене искаше да изпратиш? — възкликна Альоша с болезнен израз на лицето.

— Стой, ти си го знаел. И виждам, че всичко разбра веднага. Но мълчи, засега мълчи! Не жали и не плачи!

Дмитрий Фьодорович стана, замисли се и докосна с пръст челото си:

— Тя самата те е повикала, писмо ти е писала, или нещо друго, затова си тръгнал да отиваш при нея, иначе щеше ли да отидеш?

— Ето бележката — извади я от джоба си Альоша. Митя бързо я прочете.

— И си тръгнал напряко! О, богове! Благодаря ви, че сте го повели напряко и той ми падна в ръцете като златната рибка при стария глупав рибар в приказката. Слушай, Альоша, слушай, брате. Сега смятам вече всичко да говоря. Защото все на някого трябва да кажа. На ангела небесен вече казах, но трябва да кажа и на ангела земен. Ти си ангелът на земята. Ти ще ме изслушаш, ти ще прецениш и ти ще простиш… А на мен това ми трябва — някой висш да ми прости. Слушай: ако две същества изведнъж се откъсват от всичко земно и летят в необикновеното, или поне единият от тях, и преди това, отлитайки или загивайки, отива при другия и му казва: направи за мен това и това, нещо, за което никой никога не може да бъде помолен, но за което може да се моли само на смъртно легло — няма ли онзи да го изпълни… ако е приятел, ако е брат?

— Аз ще го изпълня, но кажи какво, и по-скоро — каза Альоша.

— По-скоро… хм. Не бързай, Альоша: ти бързаш и се безпокоиш. Сега няма защо да се бърза. Сега светът е тръгнал по нова улица. Ех, Альоша, жалко, че не си се замислял ти до възторг! Но впрочем какво му говоря? Ти ли не си се замислял! Какво говоря аз, диване такова:

От кого е това?

Альоша реши да го чака. Той разбра, че може би наистина мястото му сега е само тук. Митя се замисли за миг, опрял лакът на масата и свел глава върху дланта си. Двамата се умълчаха.

— Льоша — каза Митя, — само ти няма да ми се смееш! Бих искал да почна… моята изповед… с химна на радостта от Шилер. An di Freunde!81 Но аз не знам немски, знам само, че е an di Freunde. Не мисли също, че брътвя пиянски приказки. Не е от пиенето. Конякът си е коняк, но мене ми трябват две бутилки, за да се напия —

а пък аз и четвърт бутилка не съм изпил и не съм Силѐн. Не Силѐн, а силен, защото взех решение веднъж за винаги. Прости ми този каламбур, днес много неща трябва да ми простиш, не само някакъв каламбур. Не се безпокой, не се отвличам, говоря по същество и веднага ще стигна до същината. Няма да те мъча… Чакай, как беше…

Той вдигна глава, замисли се и изведнъж почна възторжено:

Ридания се изтръгнаха изведнъж; от гърдите на Митя, той хвана Альоша за ръката.

— Друже, друже, в унижение, в унижение и сега. Страшно много търпи човек на земята, страшно много са бедите му? Не мисли, че аз съм само едно нищожество с офицерски чин, което пие коняк и развратничи. Аз, брате, почти само за това мисля, за този унижен човек, дано само не лъжа. Дай Боже сега да не лъжа и да не се хваля. Затова мисля за този човек, защото аз съм такъв човек.

Само че виж къде е работата: как ще встъпя в съюз навеки със земята? Аз не целувам земята, не поря гръдта й; какво, селянин ли да стана, или овчар? Вървя и не зная: в смрад ли съм попаднал и позор, или в светлина и радост. Ето къде е бедата, защото всичко на света е загадка! И когато ми се е случвало да затъна в най-най-дълбокия позор на разврата (а на мене само това ми се е случвало), винаги съм казвал това стихотворение за Церера и за човека. Дали ме е поправяло то? Никога! Защото аз съм Карамазов. Защото, ако полетя в бездната, то ще бъде направо с главата надолу и с краката нагоре, и дори ще съм доволен, че именно в такова унизително положение падам и смятам това красиво за себе си. И ето, точно в момента на този позор изведнъж подхващам химна. Нека да съм проклет, нека да съм долен и подъл, но нека и аз да целувам края на дългата дреха, в която е пременен богът мой85; нека вървя в същото това време след дявола, аз все; пак съм и твой син, Господи, и те обичам и чувствувам радостта, без която светът не може да съществува и да пребъде:

Тъй Творението Божие86 радост вечна упоява, а стаканът на живота тайна мощ възпламенява. Тя тревичката изправя, хаоса в слънца превръща и в пространства, недостъпни за окото, ги разгръща.

Но стига стихове! Аз пролях сълзи и остави ме да поплача. Нека това да е глупост, на която всички да се смеят, но ти — не! Ето и на тебе очичките ти горят. Стига стихове! Искам да ти кажа сега за „насекомите“, ей за тези, които Бог е надарил със сладострастие:

Аз, брате, съм същото това насекомо и това е казано специално за мене. И ние всички Карамазови сме такива, — и в тебе, ангела, това насекомо живее и в кръвта ти ще роди бури. Това са бури, защото сладострастието е буря, повече от буря! Красотата — това е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото Бог е поставил само загадки. Тук бреговете се събират, тук всички противоречия заедно живеят. Аз, брате, съм твърде необразован, но много съм мислил за това. Страшно много тайни! Прекалено много загадки гнетят човека на земята. Разгадавай, както знаеш, и излизай сух от водата. Красота! При това не мога да понеса, когато някой човек дори с възвишено сърце и с висок ум започва от идеала на Мадоната, а свършва с идеала содомски. Още по-страшен е пък, който със содомски идеал в душата не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му и воистине, воистине гори, както и в младите непорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е дори, да! Което се вижда на ума позор, то за сърцето е само красота. В содома ли е красотата? Вярвай, че тя е наистина в содома за огромното мнозинство от хората — знаеше ли ти тази тайна, или не? Ужасното е това, че красотата е нещо не само страшно, но и тайнствено. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората. Впрочем кой каквото го боли, за него си говори. Слушай, сега вече на въпроса.

IV. Изповедта на едно пламенно сърце. В анекдоти

Там аз гуляех. Одеве баща ни каза, че съм плащал по няколко хиляди за прелъстяване на девици. Това е свински фантом и никога не е ставало, а което е било, в същност за „него“ пари не са трябвали. Парите са за мене аксесоар, жар на душата, обстановка. Днес ей я е моята дама, утре на нейно място някое момиченце уличница. И едната, и другата веселя, пръскам парите с шепи, музика, врява, циганки. Ако трябва, и на нея давам, защото взимат, взимат с хазарт, което си е вярно, и са доволни и благодарни. Госпожичките ме обичаха, не всички, но случвало се е, случвало се е; обаче аз винаги съм обичал кривите улички, глухите и тъмни криви улички зад площада — там са приключенията, там са неочакваните неща, там е самородното злато в калта. Говоря алегорично, брате. В нашето градче такива улички веществено не е имало, но е имало нравствено. Да беше ти, което съм аз, щеше да разбереш какво значат тези неща. Обичах разврата, обичах и срама на разврата. Обичах жестокостта: не съм ли дървеница, не съм ли злобно насекомо? Казано е — Карамазов! Веднъж през зимата правихме пикник, целият град, потеглихме със седем тройки; в тъмното в шейната почнах да стискам една съседска моминска ръчица и го накарах да се целува това момиченце, дъщеря на чиновник, бедно, мило, кротко, безпомощно. Позволи ми, много работи ми позволи в тъмнината. Мислеше, горката, че на другия ден ще отида да й направя предложение (защото мене ме ценяха главно като добра партия); а аз след това дума не й продумах, пет месеца нито думичка. Виждах как ме следи от ъгъла на салона, когато имаше танци (у нас пък все се танцува), виждах как гореше пламъче в очички те й — пламъче на кротко негодувание. Тази игра забавляваше само моето сладострастие на насекомо, което подхранвах в себе си. След пет месеца се омъжи за един чиновник и замина… сърдита и все още влюбена може би. Сега си живеят щастливо. Забележи, че никому не съм казвал, не съм я изложил; макар да съм с низки желания и да обичам низостта, но не съм безчестен. Ти се изчервяваш, очите ти засвяткаха. Стига ти вече тази мръсотия. А всичко това още нищо не е, полдекоковски цветенца87, макар че жестокото насекомо растеше вече, разрастваше се в душата ми. Това, брате, е цял албум със спомени. Да ги поживи Бог, миличките! Когато късах, не обичах да се карам. И никога не съм издавал, никога нито една не съм изложил. Но стига! Да не помисли, че само за тази мръсотия съм те повикал тук? Не, по-интересно нещо ще ти разправя; но не се учудвай, че не се срамувам от тебе, ами сякаш дори ми е драго.

— Ти задето се изчервих — изведнъж се обади Альоша. — Не се изчервих от твоите думи, нито от твоите дела, ами защото съм същото, което си и ти.

— Ти ли? Е, май попрекали.

— Не, не съм прекалил — издума с жар Альоша. (Изглежда, отдавна таеше тази мисъл.) — Все същите стъпала. Аз съм на най-ниското стъпало, а ти — горе, някъде към тринадесетото. Така гледам на това нещо, но е едно и също, съвсем еднородно. Който е стъпил на долното стъпало, непременно ще се качи и на горното.

— Значи, по-добре да не стъпва.

— Който може, по-добре да не стъпва.

— А ти можеш ли?

— Струва ми се — не.

— Мълчи, Альоша, мълчи, мили, иде ми да ти целуна ръка, ей така, от умиление. Тази дяволица Грушенка разбира от хора, тя ми каза веднъж, че някой път ще те изяде. Мълча, мълча! От гнусотиите, от пространството, изцапано от мухи, да преминем към моята трагедия, пак пространство, изцапано от мухи, тоест от всякакви гадости. Там е работата, значи, че старчето, макар да излъга за прелъстяването на невинността, но в същност в моята трагедия точно така стана, макар и само веднъж, пък и то не стана. Старият, който ме укоряваше за бѝло и небѝло, именно тази работа не я знае: никога на никого не съм я разправял, на тебе пръв сега ще ти разкажа, като се изключи Иван, разбира се. Иван всичко знае. Много преди тебе го знае. Но Иван е гроб.

— Иван е гроб?

— Да.

Альоша слушаше извънредно внимателно.

— Тогава, в онзи батальон, граничния, макар да бях прапоршчик88, но все едно че бях под надзор, същински заточеник. А градчето ме приемаше страшно добре. Пръсках много пари, вярваха, че съм богат, и аз самият вярвах в това. Впрочем и с нещо друго сигурно съм им харесал. Макар да поклащаха глави, наистина ме обичаха. Но моят подполковник, вече старец, изведнъж ме намрази. Заяждаше се с мене; а аз имах подкрепа, пък и целият град държеше за мене, та не можеше да се заяжда кой знае колко. И аз си бях виновен, защото нарочно не се отнасях с необходимата почит. От гордост. Този стар инатчия, иначе доста свестен човек и извънредно добродушен гостолюбец, имал някога две жени — и двете починали. Едната, първата, била от прост произход и му оставила дъщеря, също проста. По мое време беше вече към двадесет и четири годишна девица и живееше при баща си заедно с леля си, сестра на покойната й майка. Лелята — безсловесна простота, а племенницата, по-голямата дъщеря на подполковника — буйна простота. Обичам, когато си спомням, да кажа добра дума: никога, драги мой, не съм срещал по-прелестен женски характер от характера на тази девойка, Агафя се казваше, представи си, Агафя Ивановна. Пък и не беше никак лоша, руски тип — висока, едра, пълна, с прекрасни очи, само лицето, да речем, малко грубовато. Не беше се омъжила, макар че двама я искаха, отказа и си остана пак така весела. Сближих се с нея, не по този начин, нищо нямаше, само другарски. Аз често съм се сближавал с жените съвсем безгрешно, приятелски. Говоря й такива откровени неща — здраве му кажи! — а тя само се смее. Много жени обичат откровеностите, обърни внимание, а тя на всичкото отгоре беше девственица, което много ме веселеше. И още нещо: по никой начин не можеше да се нарече госпожица. Живееха при бащата с лелята, и някак доброволно се принизяваха, без да се мерят с другите от обществото. Всички я обичаха и имаха нужда от нея, защото беше чудесна шивачка: дарба имаше, не искаше пари за услугите, правеше ги от любезност, но когато й подаряваха нещо, не отказваше да приеме. Подполковникът — напротив! Подполковникът беше един от първите хора в нашия край. Живееше на широка нога, приемаше целия град, вечери, танци. Когато пристигнах и постъпих в батальона, из цялото градче се заговори, че скоро ще заповяда при нас от столицата втората дъщеря на подполковника, хубавица на хубавиците, току-що излязла от един аристократичен столичен институт. Тази, втората дъщеря, е същата Катерина Ивановна, вече от втората жена на подполковника. А тази втора жена, вече покойница, била от някакъв виден, голям на времето генералски дом, макар че, както научих със сигурност, и тя не донесла никакви пари на подполковника. Значи, била от сой и нищо друго, само някакви си надежди, в наличност — нищо. И все пак, когато пристигна институтката (да погостува, не за постоянно), цялото ни градче сякаш се поднови, най-видните ни дами — две превъзходителства, една полковнишка жена, че и всички, всички подире им — веднага се намесиха, грабнаха я, взеха да я веселят, правеха я царица на баловете, на пикниците, живи картини стъкмиха в полза на някакви гувернантки. Аз си мълча, гуляя си, само един номер такъв извъртях, че целият град заговори. Виждам, веднъж ме измери с поглед, това беше у батарейния командир, но тогава не се приближих: не съм умрял, един вид, да се запознавам. Приближих се малко след това, на друга една вечер, заговорих я, тя едвам-едвам ме погледна, сви презрително устнички, а, викам си, чакай, ще си отмъстя! Ужасен бурбон89 бях тогава в повечето случаи и самият го чувствувах. Особено чувствувах, че „Катенка“ не е някоя невинна институтка, а особа с характер, горда и наистина добродетелна, а най-вече с ум и образование, пък аз нямам нито едното, нито другото. Мислиш, че съм искал да направя предложение? Съвсем не, просто исках да й отмъстя за туй, че съм такъв юначага, а тя не чувствува. А дотогава — пиянство и погром. Най-после подполковникът ме прибра в ареста за три дни. Тъкмо по онова време баща ми изпрати шест хиляди, след като му пратих документ, че се отказвам от всичко, сиреч, вече сме си „разчистили“ сметните и нищо повече няма да искам. Нищо не разбирах тогава; аз, брате, чак до пристигането си тук и дори до последните дни, дори може би и до днес не съм разбирал нищо от всичките тези наши парични разправии с тате. Но това по дяволите, за него после. А тогава, като получих онези шест, изведнъж научих от едно писъмце от приятел нещо много интересно за мен, именно, че са недоволни от нашия подполковник, че го подозират в неизправност, с една дума, че неговите врагове му кроят кюляф. И наистина пристигна началникът на дивизията и му тегли калая. После, малко по-късно, го накараха да подаде оставка. Няма да ти разказвам подробно как стана всичко това, той наистина имаше врагове, само че изведнъж в града се забеляза извънредна хладина към него и към цялата фамилия, всички изведнъж сякаш се отдръпнаха. И точно тогава изиграх първия си номер: срещам Агафя Ивановна, с която непрекъснато поддържах приятелство, и казвам: „Знаете ли, че на татко ви липсват четири хиляди и петстотин рубли държавни пари?“ — „Как може, защо говорите такива работи? Скоро идва генералът, всички пари бяха налице…“ — „Тогава са били, а сега ги няма.“ Изплаши се ужасно. „Не ме плашете, моля ви се, от кого сте го чули?“ — „Не се безпокойте, казвам, на никого няма да кажа, а вие знаете, че в това отношение съм гроб, но ето какво исках само да добавя по този въпрос, така да се каже, «за всеки случай»: когато поискат от татко ви четирите хиляди и петстотин, а той няма да ги има, по-добре вместо да го съдят, а после прост войник да го направят на стари години, изпратете ми тогава тайно вашата институтка, мене тъкмо ми пратиха пари, четири хиляди ще й броя и свято ще запазя тайната“. — „Ах, какъв сте, вика, подлец! (Точно така го каза). Какъв сте, вика, злобен подлец! Как смеете!“ Отиде си в страшно негодувание, пък аз викнах подире й още веднъж, че тайната ще бъде запазена свято и нерушимо. Тези две жени, тоест Агафя и леля й, ще ти кажа веднага, излязоха в цялата тази история чисти ангели, а тази сестра, горделивката Катя, просто я обожаваха, унижаваха се пред нея, слугини й бяха… Само че Агафя да вземе да й предаде този номер, тоест нашия разговор. Научих после всичко от игла до конец. Не скрила, пък аз, разбира се, само това и чаках.

Изведнъж пристига нов майор да приема батальона. Приема го. Старият подполковник внезапно заболява, не може да се мръдне, два дни си стои в къщи и не предава държавната сума. Нашият доктор Кравченко твърдеше, че наистина бил болен. Само че ето какво знаех аз от тайно място и дори от доста отдавна: че сумата, след като я прегледа началството, винаги, вече четири години поред, изчезвала за известно време. Подполковникът я давал назаем на един свой много верен човек, наш търговец, стар вдовец, Трифонов, брадат, със златни очила. Онзи отива на панаира, прави там оборот, какъвто му трябва, и връща веднага всички пари на подполковника, а носи и подаръци от панаира, а с армаганите — някой и друг процент. Само че този път (тогава научих всичко това съвсем случайно от едно хлапе, лигавото синче на Трифонов, негов син и наследник, най-развратното момче, което се е раждало на света), този път, казвам, Трифонов, като си дошъл от панаира, не върнал нищо. Подполковникът веднага при него. „Никога не съм получавал нищо от вас и не бих могъл да получа“ — такъв бил отговорът. И тъй, значи, седи си нашият подполковник в къщи, превързал си главата с кърпа, а трите току му слагат лед на темето; изведнъж пристига ординарецът с книгата и със заповед: „Да се предаде държавната сума тутакси, незабавно, след два часа.“ Той се разписал, този подпис в книгата после го видях — станал, казал, че отива да си облече мундира, бързо влязъл в спалнята си, взел си ловджийската двуцевка, заредил я, сложил боен куршум, събул си ботуша от десния крак, опрял пушката в гърдите си, а с крак почнал да дири спусъка. Но Агафя вече подозирала, понеже запомнила тогавашните ми думи, издебнала и навреме надникнала: втурнала се, хвърлила се върху него отзад, прегърнала го и пушката изгърмяла нагоре, в тавана; никого не ранила; дотичали другите, хванали го, взели му пушката, държат му ръцете… Всичко това научих после най-подробно. Бях си тогава в къщи, беше се здрачило и тъкмо бях тръгнал да излизам, облякох се, сресах се, напарфюмирах си кърпичката, взех си фуражката, но изведнъж вратата се отваря и — пред мел, в квартирата ми Катерина Ивановна.

Случват се чудни неща: никой навън не беше забелязал тогава, че е влязла при мене, така че остана тайна за града. А аз държах квартира у две чиновнишки жени, стари бабички, те ми прислужваха, уважаваха ме, слушаха не за всичко и по моя заповед и двете после мълчаха като риби. Разбира се, веднага схванах всичко. Тя влезе и ме погледна право в очите, тъмните й очи гледат решително, дори дръзко, но в устните и около устните, виждам, има нерешителност.

— Сестра ми каза, че ще дадете четири хиляди и петстотин рубли, ако аз дойда за тях… при вас сама. Дойдох… Дайте парите!… — Не издържа, задави се, изплаши се, гласът й пресекна, а ъглите на устните и линиите около тях затрептяха. — Альошка, слушаш ли, или спиш?

— Митя, зная, че ще ми кажеш цялата истина — издума развълнуван Альоша.

— Самата истина ще ти кажа. Щом трябва да се каже цялата истина, ето как беше, няма да се щадя. Първата ми мисъл беше карамазовска. Веднъж, брате, ме беше ухапал отровен паяк. Две седмици ме тресе от него; та и тогава на, изведнъж усещам, в сърцето ме ухапа отровният паяк, злото насекомо, разбираш ли? Измерих я под око! Ти виждал ли си я? Та тя е хубавица. Но не й беше това хубостта, тогава. Хубава беше в онази минута, защото беше благородна, а аз — подлец, защото беше във величието на своето великодушие и на жертвата за баща си, а аз — дървеница. И ето, че от мене, от дървеницата и подлеца, тя зависи цяла, цялата, абсолютно, и духом, и тялом. В ръцете ми е. Искрено ще ти кажа: тази мисъл, мисълта на отровния паяк, до такава степен обхвана сърцето ми, че едва не се пръсна от мъчително желание. Като че ли не можеше изобщо да има борба: да постъпя именно като дървеница, като отровен паяк, без капка жал… Чак дъхът ми секна. Слушай: аз, разбира се, още на другия ден щях да й искам ръката, та всичко това да свърши, така да се каже, по най-благороден начин и следователно никой да не знае и да не може да узнае нищо. Защото, макар да съм човек с низки желания, все пак съм честен. И на, изведнъж точно в този момент някой ми пошепна на ухото: „Само че утре тази, като отидеш с предложение, изобщо няма да се появи, а ще заповяда на кочияша да те изпъди. Един вид, разнасяй ме на целия град, не ме е страх от тебе!“ Погледнах девойката, не ме беше излъгал гласът: точно така, разбира се, точно така ще стане. Ще ме изпъдят, още по сегашния й израз е ясно. Кипнах от злоба, дощя ми се да извърша най-подлата, свинската, парвенюшка постъпка: да я погледна с насмешка и още докато е пред мен, да я слисам с интонацията, с която само едно парвеню може да каже:

— Четири хиляди! Че аз се пошегувах, какво приказвате! Твърде лековерно, госпожице, сте си направили сметката. До двеста да ви дам, дори е удоволствие и на драго сърце, но четири хиляди — такива нари, госпожице, не се хвърлят за такова лекомислие. Напразно сте благоволили да си правите труда.

Разбираш ли, аз естествено щях да загубя всичко: тя щеше да побегне, но затова пък щеше да се получи инфернално, отмъстително, щеше да отговаря на всичко останало. Щях да вия после цял живот от разкаяние, но само и само сега да си покажа рогата! Вярваш ли, това никога с никоя не ми се е случвало, нито с една жена, в такава минута да я гледам с омраза, и ето, кръст ти правя: тази я гледах тогава три ли, пет секунди със страшна омраза, онази омраза, която е само на косъм от любовта, от най-безумната любов! Отидох до прозореца, опрях чело на замръзналото стъкло и помня, че ледът ме опари като огън. Не се бавих много, не се безпокой, обърнах се, отидох до писалището, отворих чекмеджето и извадих една петхилядна петпроцентова безименна облигация (тя беше във френския речник). После мълчаливо й я показах, сгънах я, дадох й я, отворих й вратата към коридора, отстъпих една крачка и й се поклоних до пояс с най-почтителен, най-дълбок поклон, повярвай ми! Тя цялата потрепери, погледна ме внимателно за секунда, страшно пребледня, като платно, и изведнъж също без дума да продума, не устремно, а някак кротко, дълбоко, тихо, се сведе цяла — и право в краката ми, с чело до земята, не по институтски, а по руски! После скочи и побягна. Когато избяга навън, аз бях с шпага; извадих я и исках веднага, на място, да се убия, защо — не знам, страшна глупост беше, разбира се, но сигурно от възторг. Разбираш ли ти, че понякога от възторг човек може да се убие; но аз не се ръгнах, а само целунах шпагата и пак я сложих в ножницата, за което впрочем можеше и да не ти споменавам. И дори, струва ми се, сега, като разказвам за всички тия борби, малко се поразглаголствувах, за да се похваля. Но нищо, нека е така и дявол да ги вземе всичките шпиони на човешкото сърце! Ето го целия мой „случай“ с Катерина Ивановна. Сега, значи, знаете за него брат ни Иван и ти — никой друг!

Дмитрий Фьодорович стана, развълнуван направи няколко крачки, извади си кърпата, изтри потта от челото си, после седна пак, но не където седеше преди, а на друго място, на отсрещната пейка, при другата стена, тъй че Альоша трябваше цял да се обърне към него.

V. Изповедта на едно пламенно сърце. „С краката нагоре“

— Сега — каза Альоша — знам първата половина на тази история.

— Първата половина я разбираш: това е драма и тя стана там. А втората половина е трагедия и ще стане тук.

— От втората половина досега нищо не разбирам — каза Альоша.

— Ами аз? Да не би да разбирам?

— Чакай, Дмитрий, тук има един основен въпрос. Кажи ми: нали си годеник, и сега си годеник?

— Аз не станах веднага годеник, а чак три месеца след окова. Още на другия ден след този случай си казах, че въпросът е изчерпан и ликвидиран, продължение няма да има. Да отида с предложение, ми се струваше низост. От своя страна, и тя през всичките шест седмици, които живя след това в града, изобщо не се обади. Освен един случай в същност: на другия ден след посещението й се шмугна при мен слугинята им и без да продума дума, ми предаде плик. На плика адрес: за еди-кого си. Разпечатвам — остатъка от облигацията от пет хиляди. Трябваха им само четири хиляди и петстотин, а при продажбата на петхилядната облигация загубиха към двеста и няколко рубли. Тя ми изпрати, струва ми се, около двеста и шестдесет рубли, не помня точно, и само парите — нито бележка, нито думичка, нито обяснение. Огледах плика за някакъв знак с молив — нищо! Е, какво, загулях временно с останалите рубли, та и новият майор беше принуден най-накрая да ме смъмри. А подполковникът предаде държавната сума — благополучно и за учудване на всички, защото никой вече не вярваше, че има всичките пари. Предаде я, но залиня, легна болен, лежа три седмици, после изведнъж получи размекване на мозъка и за пет дни почина. Погребаха го с военни почести, още не беше получил оставката. Катерина Ивановна, сестра й и лелята, щом погребаха бащата, след десетина дни потеглиха за Москва. И на, чак преди заминаването, същия ден, когато заминаха (аз не ги видях и не ги изпратих), получавам мъничък плик, синичко ажурено листче, а на него само едно редче с молив: „Ще ви пиша, очаквайте. К.“ И толкова.

Сега ще ти обясня с две думи. В Москва работите им се обърнали с мълниеносна бързина и неочаквано като в арабските приказки. Онази генералша, главната й сродница, изведнъж едновременно изгубва и двете си най-близки наследнички, двете си най-близки племеннички — и двете в една и съща седмица умират от сипаница. Потресената старица се зарадвала на Катя като на своя дъщеря, като на спасителна звезда, хвърлила й се на врата, променила тутакси завещанието в нейна полза, но това за в бъдеще, а засега направо на ръка й наброява осемдесет хиляди; ето ти, значи, зестрата, прави с нея, каквото искаш. Истерична жена, наблюдавах я после в Москва. И ето неочаквано получавам тогава по пощата четири хиляди и петстотин рубли; разбира се, недоумявам и онемявам от учудване. След три дни пристига и обещаното писмо. То е и сега в мене, винаги е в мене и ще умра с него — искаш ли да ти го покажа? Непременно го прочети: предлага ми се за жена, сама се предлага, „обичам ви безумно, дори вие да не ме обичате — все едно, бъдете само мой мъж. Не се бойте — за нищо няма да ви притесня, ще бъда ваша мебел, ще бъда килимът, по който стъпвате… Искам да ви обичам вечно, искам да ви спася от самия вас…“ Альоша, аз съм недостоен дори да преразказвам тези редове с моите долни думи и долен тон, с вечния ми долен тон, от който никога не можах да се отърва! Прониза ме това писмо до ден-днешен, а нима сега ми е леко, нима ми е леко днес? Тогава тутакси й написах отговор (нямах никаква възможност лично да отида в Москва). Със сълзи го писах; от едно нещо ще се срамувам вечно: споменах, че сега е богата и със зестра, а аз съм само един беден бурбон — за пари споменах! Трябваше да го премълча, но се изтърва от перото ми. Още тогава, на минутата, писах в Москва на Иван и му обясних всичко в писмото, доколкото беше възможно, шест листа писмо, и го изпратих при нея. Какво гледаш, какво ме гледаш! Да, Иван се влюби в нея, влюбен е и сега, знам го, направил съм глупост според вас, според светските разбирания, но може би точно тази глупост ще спаси сега всички ни! Ух! Не виждаш ли как го почита тя, как го уважава? Може ли, след като е сравнила двама ни, да обича такъв като мене, особено след всичко, което стана тук?

— Аз пък съм сигурен, че тя обича такъв като тебе, а не такъв като него.

— Тя обича своята добродетел, а не мене — неволно, но почти злобно извика внезапно Дмитрий Фьодорович. Засмя се, но след секунда очите му блеснаха, той цял се изчерви и силно удари с юмрук по масата.

— Кълна се, Альоша — викна със страшен и искрен гняв срещу себе си, — ако щеш, вярвай, ако щеш, не, но в Светия Бог и Господа Христос се заклевам, че аз, макар и да се усмихнах сега на нейните нисши чувства, знам, че съм милион пъти по-нищожен по душа от нея и че тези прекрасни нейни чувства са искрени като на ангел небесен! Там е и трагедията, че го знам много добре. Какво от това, че човек, мъничко декламира? Аз не декламирам ли? Но съм искрен, искрен. Колкото до Иван, разбирам с какво проклятие трябва да гледа той сега на природата, особено с неговия ум! Кой и за какво е предпочетен? Извергът, който и тук, вече като годеник, и когато всички са го гледали, не можа да се въздържи от буйства — и то пред годеницата, пред годеницата си! И ето такъв като мене е предпочетен, а другият отблъснат. Но защо? Затова, че девойката от благодарност иска да насили живота и съдбата си! Нелепост! На Иван в този смисъл нищо и никога не съм говорил, Иван, разбира се, също никога не ми е продумвал за това нито дума, ни най-малък намек; но съдбата е неотменна и достойният ще заеме мястото си, а недостойният ще се скрие в глухата уличка навеки — в своята мръсна уличка, във възлюбената и подходяща за него уличка, и там в мръсотията и вонята ще загине доброволно и с наслада. Раздрънках се нещо, всичките ми думи са се изтъркали, редя ги както дойде, но така ще бъде, както казах, така. Ще потъна в сокаците, а тя ще се омъжи за Иван.

— Почакай, брате — извънредно неспокойно го прекъсна отново Альоша. — Все пак едно нещо досега не си ми обяснил: нали си годеник, нали все пак си годеник? Как така искаш да скъсаш, ако тя, годеницата, не иска?

— Аз съм годеник, законен и благословен, всичко стана в Москва след моето пристигане, парадно, с икони и в най-бляскав вид. Генералшата ни благослови и, вярваш ли, дори поздрави Катя: изборът ти, казва, е добър, чувствувам го. А вярваш ли, Иван го намрази и не го поздрави. В Москва много говорих с Катя, цял се описах, благородно, точно, искрено. Изслуша всичко:

Но имаше и горди думи. Тя изтръгна тогава от мен великото обещание, че ще се поправя. Аз обещах. И ето…

— Какво?

— И ето, повиках те и те домъкнах тука днес, на днешна дата — запомни я! — за да те изпратя, и то също днес, при Катерина Ивановна и…

— Какво?

— Да й кажеш, че вече никога няма да отида при нея; сбогом, ще кажеш.

— Но как е възможно това?

— Нали затова тебе изпращам вместо себе си, защото е невъзможно, как иначе сам да й го кажа?

— А ти къде ще отидеш?

— В уличката.

— Значи, при Грушенка? — горчиво възкликна Альоша и плесна с ръце. — Значи, Ракитин в същност е казал истината? А аз мислех, че ти само походи при пея и толкова.

— Кой, годеникът ли да ходи? Че възможно ли е такова нещо, и то при такава годеница и пред очите на хората? Че аз имам чест, струва ми се. Ако бях почнал да ходя при Грушенка, веднага щях да престана да съм годеник и честен човек, разбирам това. Какво ме гледаш? Знаеш ли, най-напред отидох да я бия. Научих и знам сега със сигурност, че на тая Грушенка е била дадена от щабскапитана90, пълномощника на татко, полица срещу мене, за да я протестира, та да мирясам и да приключа. Искаха да ме изплашат. Та аз тръгнах да я бия. И преди я бях зървал. Не слисва от пръв поглед. Знаех за стареца-търговец, който сега е и болен от изтощение, но ще й остави все пак голяма сума. Знаех също, че обича да трупа пари, трупа и дава срещу жестока лихва, пройдохата, мошеничката, безжалостно. Отидох да я бия — и при нея останах. Изви се буря, удари чума, заразих се и до ден-днешен съм заразен и знам, че всичко е свършено, че нищо повече няма да има. Цикълът на сезоните е завършен. Ето цялата ми история. А тогава изведнъж за беля в джоба ми, джоба на един голтак, се намериха три хиляди. Заминахме с нея за Мокрое91, на двадесет и пет версти, платих за цигани, циганки, шампанско, всичките селяци напих с шампанско, всичките жени и момичета, пропилях парите. След три дни — гол, но сокол. Ти мислиш, че соколът постигна нещо? Нито ей толкова. Казвам ти: това е извивката! Грушенка, проклетата, има такава една извивчица на тялото, че си личи чак на крачето й, дори на кутренцето на лявото й краче личи. Видях и целувах, но — толкова, заклевам ти се! Казва: „Ако искаш, ще се омъжа за тебе, какъвто си сиромах. Кажи само, че няма да ме биеш и ще ми позволиш да правя каквото си искам, тогава може и да се омъжа“ — и се смее. И досега се смее!

Дмитрий Фьодорович почти яростно скочи от мястото си, изведнъж заприлича на пиян. Очите му веднага кръвясаха.

— И ти наистина искаш да се жениш за нея?

— Само да иска — начаса, пък ако не иска, мога и така; ще й стана портиер пред къщата… Ти… ти, Альоша… — спря се изведнъж пред него, хвана го за рамената и силно го разтърси — знаеш ли ти, невинно момче, че всичко това са фантазии, невъзможни фантазии, защото всичкото е една трагедия! Знай, Алексей, че аз може да съм долен човек, с долни и пагубни страсти, но крадец, джебчия, кокошкар Дмитрий Карамазов никога не може да бъде. Е, сега пък чуй, че аз съм крадец, че съм джебчия и кокошкар! Тъкмо преди да отида да бия Грушенка, същата сутрин ме вика Катерина Ивановна и ужасно тайно, засега никой да не знаел (защо — не знам, явно така й е трябвало), ме моли да отида в губернския град и оттам да изпратя по пощата три хиляди на Агафя Ивановна в Москва; затова от града, за да не научи никой тук. И ето с тези три хиляди в джоба си се озовах тогава у Грушенка, с тях ходихме в Мокрое. После се престорих, че съм прескочил до града, но пощенска разписка не й представих, казах й, че съм ги изпратил и ще й занеса разписката, и още не съм я занесъл, забравил съм. Сега, как мислиш, отиваш и казваш: „Сбогом“, а тя: „Ами парите“? Ти би могъл тогава да й кажеш: „Той е долен сладострастник и подло същество с неудържими чувства. Не е изпратил тогава вашите пари, а ги е похарчил, защото не могъл да се овладее, като скот“, но все пак би могъл да прибавиш: „Но не е крадец, ето ви трите хиляди, връща ви ги, изпратете си ги на Агафя Ивановна, а от него — сбогом.“ И тогава тя пита внезапно: „А къде са парите?“

— Митя, ти си нещастен, да! Но все пак не чак толкова, колкото си мислиш — не се съсипвай от отчаяние, не се съсипвай!

— А ти какво мислиш — че ще се застрелям, ако не намеря да върна трите хиляди ли? Там е работата, че няма да се застрелям. Сега не съм в състояние, по-късно може би, а сега ще отида при Грушенка… Да става, каквото ще!

— Ами там?

— Ще й стана мъж, ако благоволи да ме вземе за съпруг, пък като идва любовникът, ще излизам в другата стая. Ще чистя на приятелите й калните галоши, ще разпалвам самовара, ще тичам, където каже…

— Катерина Ивановна всичко ще разбере — тържествено изговори внезапно Альоша, — ще разбере цялата дълбочина на тази скръб и ще се примири. Тя има висш ум; защото няма по-нещастен човек от тебе и тя ще го види.

— Няма да се примири с всичко — озъби се Митя. — В тези работи, брате, има нещо, с което никоя жена не може да се примири. А знаеш ли как е най-добре да се направи?

— Как?

— Да й се върнат трите хиляди.

— Откъде да ги вземем? Слушай, аз имам две хиляди и Иван ще даде хиляда, ето ти три, вземи ги и ги върни.

— Но кога ще дойдат тези твои три хиляди? На това отгоре си и непълнолетен, а трябва непременно, непременно, още днес да й кажеш сбогом, със или без пари, защото аз повече не мога да протакам, дотам е стигнало. Утре ще е късно, късно. Ще те изпратя при тате.

— При тате?

— Да, при тате, преди да отидеш при нея. От него ще искаш тези три хиляди.

— Но той, Митя, няма да даде.

— Как ще даде, знам, че няма да даде. Разбираш ли, Алексей, какво значи отчаяние?

— Разбирам.

— Слушай: юридически той нищо не ми дължи. Всичко от него съм взел, всичко, знам го. Но той ми е задължен нравствено, така ли е, или не? Та той с мамините двадесет и осем хиляди е почнал и е натрупал сто хиляди. Да ми даде само три хиляди от двайсет и осемте, само три — и ще ми измъкне душата от ада92, и ще му се зачете срещу многото грехове! А аз с тези три хиляди, заклевам ти се, вече ще приключа и той никога нищо вече няма да чуе за мене. За последен път му давам възможност да бъде баща. Кажи му, че сам Бог му праща този случай.

— Митя, той в никакъв случай няма да даде.

— Знам, че няма да даде, много добре знам. Особено сега. Знам и още нещо: сега, тези дни, вчера може би то за пръв път научи сериозно (запомни: сериозно), че Грушенка наистина може би не се шегува и >ще вземе да се омъжи за мене. Познава той този характер, знае я тази котка. Та мигар на туй отгоре и пари ще ми даде, че да съдействува на такъв случай, след като и той самият е луд по нея? Но не само това, и още мога да ти кажа: знам, че от пет дни вече е изтеглил три хиляди рубли, развалил ги е на по сто рубли и ги е опаковал в голям пакет с пет печата, а отгоре са завързани на кръст с червено ширитче. Виждаш ли колко подробности знам! А на пакета е написано: „На моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, лично го драснал, насаме и тайно, и никой не знае за тия пари освен лакея Смердяков, в честността на когото вярва като в самия себе си. Ето вече трети или четвърти ден чака Грушенка, надява се, че тя ще отиде за пакета, пратил й хабер и тя му пратила хабер, че „може и да дойда“. Та ако отиде при стареца, мога ли след това да се оженя за нея? Разбираш ли сега защо, значи, аз съм тук тайно и какво именно дебна?

— Нея ли?

— Нея. У тези мръсници, тукашните стопанки, държи една малка стаичка под наем Фома. Фома е от нашия: край, наш бивш войник. Той ми прислужва, нощем пази, а денем ходи да стреля глухари и с това се изхранва. Та аз съм заседнал тук, при него: тайната не знаят нито той, нито хазайките, тоест, че дебна тук.

— Само Смердяков ли знае?

— Само той. И ще ми съобщи, ако тя отиде при стареца.

— Той ли ти каза за пакета?

— Той. Извънредно голяма тайна. Дори Иван не знае нито за парите, нито нищо. А старецът изпраща Иван за два-три дни в Чермашня93 да се разходи: явил се купувач за гората, ще я сече за осем хиляди, та старецът моли Иван: „помогни ми, един вид, иди ти“, за два-три дни, значи. Той иска Грушенка да отиде, когато го няма.

— Значи, той и днес чака Грушенка?

— Не, днес няма да отиде, както ми се струва. Положително няма да отиде! — викна изведнъж Митя. — Така мисли и Смердяков. Тате сега пиянствува, седи на масата с брата Иван. Иди, Алексей, поискай от него тези три хиляди…

— Митя, мили, какво ти става! — извика Альоша, като скочи от мястото си и се вгледа в екзалтирания Дмитрий Фьодорович. За миг го помисли за побъркан.

— Какво? Не съм побъркан — втренчено и дори някак тържествено взрян в него, изрече Дмитрий Фьодорович. — Щом те изпращам при тате, знам какво говоря: аз вярвам в чудото.

— В чудото?

— В чудото на Провидението Божие. Бог знае сърцето ми, той вижда цялото ми отчаяние. Той вижда цялата тази картина. Мигар ще допусне да се извърши такъв ужас? Альоша, аз вярвам в чудото, върви!

— Ще отида. Кажи, ще чакаш ли тука?

— Ще чакам; знам, че няма да стане скоро, че не можеш да отидеш и направо — бух! Сега е пиян. Ще чакам и три часа, и четири, и пет, и шест, и седем, но само знай, че днес, макар дори и посред нощ, трябва да се явиш при Катерина Ивановна, с парите или без парите, и да кажеш: „Сбогом!“ Искам да кажеш именно този стих: „Сбогом!“

— Митя! Ами ако Грушенка отиде днес… ако не днес, утре, вдругиден?

— Грушенка ли? Ще издебна, ще се втурна и ще попреча…

— Ами ако…

— А пък ако — убивам. Няма да го понеса.

— Кого ще убиеш?

— Стареца. Нея няма да убия.

— Братко, какво говориш!

— Не знам, не знам… Може би няма да го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че ще ми стане омразен изведнъж с лицето си в тая минута. Ненавиждам му гушата, носа, очите, безсрамната му усмивка. Лична погнуса чувствувам. Ей от това ме е страх. И няма да издържа…

— Ще отида, Митя. Вярвам, че Бог ще нареди както може най-добре, та да не става тоя ужас.

— Пък аз ще седя тук и ще чакам чудото. Но ако не стане, тогава…

Альоша замислен се запъти към къщата на баща си.

VI. Смердяков

И наистина завари баща си още на масата. Масата както винаги беше наредена в салона, макар че в къщата имаше и истинска трапезария. Този салон беше най-голямата стая в къщата и беше мебелиран с някаква претенция за старинност. Мебелите бяха от едновремешните, бели, с вехта червена полукопринена дамаска. Между прозорците имаше огледала в натруфени рамки със старинна резба — и те бели, с позлата. На стените, облепени с бели книжни и на много места вече попукани тапети, се мъдреха два големи портрета — на някакъв княз, който бил преди тридесетина години генерал-губернатор на този край, и на някакъв архиерей — и той отдавна починал. В предния ъгъл имаше няколко икони, пред които нощем гореше кандило… не толкова от благоговение, колкото през нощта стаята да бъде осветена. Фьодор Павлович си лягаше много късно, в три-четири часа след полунощ, а дотогава все ходеше из стаята или седеше в креслото и мислеше. Такъв навик беше придобил. Често нощуваше съвсем сам в къщи, като изпращаше слугите в пристройката, но повечето пъти нощем с него оставаше слугата Смердяков, който спеше във вестибюла на един миндер. Когато влезе Альоша, обядът беше вече свършил, но беше сервирано сладко с кафе. Фьодор Павлович обичаше след обяд сладки работи с коняче. И Иван Фьодорович беше на трапезата и също пиеше кафе. Слугите Григорий и Смердяков стояха до масата. И господарите, и слугите бяха явно извънредно весели и въодушевени. Фьодор Павлович се кискаше и смееше високо; Альоша чу още в коридора неговия писклив, толкова познат по-рано смях и веднага реши по звуците на този смях, че баща му още не е пиян, а само поразвеселен.

— Ето го и него, ето го и него! — изкрещя Фьодор Павлович, който изведнъж страшно се зарадва на Альоша. — Присъединявай се, сядай, ето кафенце — то е постно, постно, но горещо, чудно! С коняк не те каня, ти си постник, ама искаш ли, искаш ли? Не, по-добре да ти дам ликьорец, чудесен! Смердяков, виж в долапа, на втората полица вдясно, ето ключовете, по-живо!

Альоша понечи да се откаже от ликьора.

— Все едно ще донесат, ако не за тебе, за нас — сияеше цял Фьодор Павлович. — Ами чакай, обядвал ли си, или не?

— Обядвах — каза Альоша, който в същност беше изял в игуменската кухня само къшей хляб и изпил чаша квас. — Виж, едно горещо кафе ще изпия на драго сърце…

— Милият! Браво! Кафенце ще пие. Да го постоплят ли? Няма нужда, още ври. Кафето е превъзходно, смердяковско. На кафето и на рибника Смердяков е майстор, а и на рибената чорба. Някой път ела на рибена чорба, само ни предупреди… Но чакай, чакай, нали одеве ти наредих още днес да се преселиш с дюшека и възглавниците? Домъкна ли дюшека? Хе, хе, хе!…

— Не, не го донесох — усмихна се и Альоша.

— Изплаши се, а, поизплаши се одеве? Ах ти, гълъбче, че мога ли да те обидя аз! Слушай, Иване, не мога да издържа, като погледне човек в очите, и се смее, не мога. Цялата ми утроба почва да се смее, обичам го! Альоша, чакай да ти дам родителската си благословия.

Альоша стана, но Фьодор Павлович беше успял вече да се откаже.

— Не, не, сега само ще те прекръстя, ей тъй, седни. А сега ще изпиташ едно удоволствие, и то именно по твоята част. Ще се насмееш. Нашата Валаамова ослица проговори94, и как говори, как говори!

Валаамова ослица излезе лакеят Смердяков. Още младеж, само двадесет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, имаше надменен характер и сякаш презираше всички. Но ето че не можем да минем, без да кажем за него макар две думи, и то именно сега. Бяха го отгледали Марфа Игнатиевна и Григорий Василиевич, но момчето растеше „без никаква благодарност“, както се изразяваше за него Григорий, диво дете, което гледаше света от своето ъгълче. Като дете много обичаше да беси котки и после да ги погребва с церемония. За тази цел си намяташе чаршаф, който играеше ролята на свещеническа одежда, и пееше и размахваше нещо над мъртвата котка, сякаш кадеше. Всичко това вършеше тихомълком, в най-голяма тайна. Григорий го пипна веднъж на такова упражнение и здравата го наказа с пръчка. Онзи се сгуши в ъгъла и гледа оттам изкриво цяла седмица. „Не ни обича нас с тебе този изверг — думаше Григорий на Марфа Игнатиевна, — пък и никого не обича. Ти мигар си човек — току се обърне внезапно към Смердяков, — не си човек, ами си се пръкнал от банска храчка95, такъв си ти…“ Смердяков, както се разбра по-късно, никога не можа да му прости тези думи. Григорий го изучи и когато той навърши дванадесет години, почна да го учи на светото писание. Но всичко веднага свърши най-безславно. Веднъж, още на втория или третия урок, момчето ненадейно се подсмихна.

— Какво има? — попита Григорий, поглеждайки го строго изпод очилата.

— Нищо. Господ-Бог създал светлината първия ден, а слънцето, месечината и звездите — на четвъртия ден. Откъде е сияла светлината първия ден?96

Григорий се втрещи. Момчето гледаше насмешливо учителя си. В погледа му имаше дори нещо високомерно. Григорий не издържа. „Ей откъде!“ — кресна той и свирепо зашлеви ученика. Момчето понесе плесницата, без да възрази нито дума, но пак се свря в ъгъла за няколко дни. Тъкмо тогава се случи, че след седмица за пръв път в живота си има епилептичен припадък и епилепсията му после продължи през целия му живот. Като научи това, Фьодор Павлович сякаш изведнъж промени отношението си към момчето. По-рано го гледаше някак равнодушно, макар че никога не го гълчеше и винаги, когато го срещнеше, му даваше копейка. Понякога, в благодушно настроение, изпращаше на момчето нещо сладичко от трапезата. Но сега, като се научи за болестта, почна много да се грижи за него, повика лекар, взе да го лекува, но се оказа, че излекуването е невъзможно. Припадъците му ставаха горе-долу веднъж в месеца и по различно време. Те биваха различни и по сила, едни — леки, други — много жестоки. Фьодор Павлович забрани най-строго на Григорий да наказва момчето телесно и взе да го пуска при себе си горе. Забрани и да го учат на каквото и да е. Но веднъж, когато момчето беше вече петнадесетгодишно, Фьодор Павлович забеляза, че то се върти около библиотечката с книгите и през стъклата чете заглавията им. Фьодор Павлович имаше доста книги, над сто тома, но никой никога не беше го виждал с книга. Той веднага предаде ключа от библиотеката на Смердяков. „На, чети, ще бъдеш библиотекар, вместо да се шляеш из двора, сядай и чети. На, прочети тази“ — и Фьодор Павлович му измъкна „Вечери в селцето край Диканка“97.

Хлапакът я прочете, но остана недоволен, нито веднъж не се усмихна, напротив, свърши навъсен.

— Е? Не е ли смешно? — попита Фьодор Павлович.

Смердяков мълчеше.

— Отговаряй, глупчо.

— Всичко е написано за неистински работи — смънка Смердяков и се ухили.

— Върви по дяволите, лакейска душа! Чакай, ето ти „Всеобщата история“ на Смарагдов98, тук поне всичко е истина, чети.

Но Смердяков не прочете и десет страници от Смарагдов, видя му се скучно. Тъй се затвори пак библиотеката с книгите. Наскоро Марфа и Григорий доложиха на Фьодор Павлович, че внезапно у Смердяков взела да се проявява малко по малко някаква ужасна гнусливост: седне пред супата, вземе лъжицата и рови, рови из нея, навежда се, вглежда се, грабне една лъжица, пък я вдигне към светлината.

— Да няма хлебарка? — ще го попита Григорий.

— Може да е муха — ще се обади Марфа.

Чистоплътният юноша никога не отговаряше, но и с хляба, и с месото, и с всички яденета ставаше все същото: ще вдигне някое късче, набодено на вилицата, срещу светлината и ще го разглежда като с микроскоп, дълго, и най-после ще се престраши да си го сложи в устата. „Виж го ти, какъв господинчо се извъди!“ — мърмореше Григорий, като го гледаше. Фьодор Павлович, щом научи за новата черта на Смердяков, реши веднага да го прави готвач и го изпрати да учи в Москва. Той учи няколко години и се върна с много променено лице. Някак изведнъж беше застарял, съвсем несъразмерно с възрастта си се беше сбръчкал, пожълтял и заприличал на скопен. А нравствено беше почти същият както преди заминаването за Москва: все тъй саможив и не чувствуваше никаква нужда от хора. Той и в Москва, както разказваха после, все мълчал; самата Москва пък някак извънредно малко го заинтересувала и той научил от нея само туй-онуй, на нищо друго не обърнал никакво внимание. Ходил дори веднъж на театър, но се върнал мълчалив и недоволен. Но затова пък пристигна при нас от Москва добре облечен, в чист редингот и риза, много грижливо си почистваше сам с четка дрехите обезателно по два пъти на ден, а обущата си от телешка кожа, контешки, ужасно обичаше да лъска със специална английска вакса, за да лъщят като огледало. Като готвач беше нещо изключително. Фьодор Павлович му определи заплата и тази заплата Смердяков харчеше, кажи-речи, изцяло за дрехи, за помади, за парфюми и т.н. Но женския пол май презираше също както и мъжкия, държеше се с него важно, почти недостъпно. Фьодор Павлович взе да го оглежда и от друга гледна точка. Работата е там, че епилептичните му припадъци се засилиха и в тези дни яденето се готвеше вече от Марфа Игнатиевна, което никак не беше приятно на Фьодор Павлович.

— От какво ли ти зачестиха припадъците? — гледаше той изкриво понякога новия готвач, като се взираше в лицето му. — Да беше се оженил за някоя, искаш ли аз да те оженя?…

Но Смердяков само пребледняваше от яд на тези думи и нищо не отговаряше. Фьодор Павлович махваше с ръка и си отиваше. Главно, беше сигурен в честността му, и то веднъж за винаги, сигурен беше, че той нищо няма да вземе, нито ще открадне. Случи се веднъж, че Фьодор Павлович, пиян, изтърва в собствения си двор в калта три сторублеви банкноти, които току-що беше получил, и установи липсата им чак на другия ден; и щом почна да търси из джобовете — и изведнъж трите банкноти вече на масата. Откъде? Смердяков ги намерил и ги донесъл още вчера. „Е, братко, такива като тебе не бях виждал!“ — отсече тогава Фьодор Павлович и му подари десет рубли. Трябва да добавим, че той не само беше уверен в честността му, но, кой знае защо, дори го и обичаше, макар че хлапакът гледаше и него също тъй накриво, както другите и все мълчеше. Рядко се случваше да заговори. Ако по него време хрумнеше на някой, като го видеше, да попита: от какво се интересува това момче и какво му е най-често в ума, просто невъзможно би било да реши по вида му. А същевременно понякога, в къщи или на двора, или пък на улицата, му се случваше да се спре, да се замисли и стоеше така по десетина минути. Някой физиономист би казал, ако го видеше, че в това няма ни мисъл, нито размисъл, а само някакво съзерцание. Живописецът Крамской99 има една забележителна картина, наречена „Съзерцател“: нарисувана е зимна гора и в гората, на пътя, в окъсано кафтанче, с цървули, стои сам-самичък в най-дълбоко уединение залутан селянин, стои и сякаш се е замислил, но той не мисли, а нещо „съзерцава“. Да го побутнеш, ще трепне и ще те погледне, сякаш се е събудил, но без нищо да разбира. Наистина тутакси ще се окопити, но да го питаш за какво е стоял и мислил, сигурно нищо няма да си спомни, но пък положително ще затаи в себе си впечатлението, под което се е намирал по време на своето съзерцание. Тези впечатления му са скъпи и той навярно ги трупа: може изведнъж, натрупал впечатления от много години, да зареже всичко и да се вдигне за Ерусалим, да се скита и да се спасява, а може изведнъж да подпали родното си село, а може да направи и едното, и другото. Сред народа има доста съзерцатели. Та именно такъв съзерцател беше и Смердяков и навярно също трупаше впечатленията си жадно, почти без сам още да знае защо.

VII. Контроверзия100

Но Валаамовата ослица изведнъж заговори. Темата беше странна: сутринта Григорий, като купувал нещо в дюкяна на търговеца Лукянов, чул от него за един руски войник, дето някъде далече към границата, при азиатците, бил пленен от тях и насилван, със заплахи за мъчителна и незабавна смърт, да се отрече от християнството и да приеме исляма, не склонил да смени вярата си и приел мъките, оставил се да му одерат кожата и умрял, славейки и хвалейки Христа — за който подвиг било напечатано тъкмо в получения същия ден вестник. За това именно заговори на трапезата Григорий. Фьодор Павлович и преди обичаше винаги след ядене, по време на десерта, да се посмее и поговори, макар поне с Григорий. А този път беше във весело и приятно отпуснато настроение. Пийваше си коняк и като изслуша съобщената новина, отбеляза, че такъв войник би трябвало да се обяви веднага за светия и одраната му кожа да се препрати в някой манастир: „Сума народ ще потече, а и пари.“ Григорий се намръщи, като видя, че Фьодор Павлович никак не се трогва, а по стар навик почва да кощунствува. И тогава изведнъж Смердяков, който стоеше до вратата, се подсмихна. И по-рано твърде често се допущаше Смердяков да остава по време на трапезата, тоест към края на обяда. А откакто в града ни пристигна Иван Фьодорович, той почна да се явява на обяда почти винаги.

— Какво има? — попита Фьодор Павлович, който забеляза мигом кривата усмивка и разбра, естествено, че тя се отнася за Григорий.

— Ами аз относно това — заговори изведнъж високо и неочаквано Смердяков, — че дори подвигът на този похвален войник да е твърде велик, но според мене никакъв грях нямаше да е, ако се откажеше при тази случайност примерно от Христовото име и от собственото си кръщение, за да спаси по този начин живота си за добри дела, с които през следващите години да изкупи малодушието си.

— Как нямаше да е грях! Не е вярно, за тези приказки ще идеш право в ада и там ще те въртят като овен на шиш — подхвана Фьодор Павлович.

И точно в този момент влезе Альоша. Фьодор Павлович, както видяхме, се зарадва ужасно на Альоша.

— По твоята част, по твоята! — се кискаше радостно той и дърпаше Альоша да седне да слуша.

— Колкото до овена, не е така, пък и за такова нещо няма никакво наказание там, нито трябва да има, ако има справедливост — отбеляза солидно Смердяков.

— Как така, ако има справедливост! — викна още повесело Фьодор Павлович, побутвайки с коляно Альоша.

— Подлец е той, това е! — изтръгна се изведнъж от устата на Григорий. Той погледна гневно Смердяков право в очите.

— Колкото за подлеца поизчакайте, Григорий Василиевич — спокойно и сдържано възрази Смердяков, — а по-добре помислете сам, че щом съм попаднал в плен при мъчителите на рода християнски и те искат от мене да прокълна Божието име и от светото си кръщение да се откажа, то аз съм напълно упълномощен за това от собствения си разсъдък, щото в това няма да има никакъв грях.

— Това вече го каза, не дрънкай, ами докажи! — извика Фьодор Павлович.

— Чорбар! — пошепна презрително Григорий.

— Колкото за чорбаря също поизчакайте и без да ругаете, помислете сам, Григорий Василиевич. Щото, щом кажа на мъчителите: „Не, аз не съм християнин и истинския бог свой проклинам“, тутакси от най-висшия Божи съд незабавно и специално ставам с анатема прокълнат и от светата църква отлъчен също като другоезичник, и то от същия този миг, не само щом издумам, а щом помисля да го издумам, и дори четвърт секунда няма да е минала, и аз съм отлъчен — така ли е, или не, Григорий Василиевич?

Той с явно удоволствие се обръщаше към Григорий, отговаряйки в същност само на въпросите на Фьодор Павлович, и разбираше това много добре, но нарочно се преструваше, че тези въпроси все едно му ги задава Григорий.

— Иване! — викна изведнъж Фьодор Павлович. — Наведи се до ухото ми. Всичко това го прави заради тебе, иска да го похвалиш. Похвали го.

Иван Фьодорович изслуша съвсем сериозно възторженото съобщение на баща си.

— Стой, Смердяков, млъкни за малко — викна пак Фьодор Павлович. — Иване, наведи се пак до ухото ми.

Иван Фьодорович се наведе най-сериозно още веднъж.

— Обичам те, както и Альошка. Да не мислиш, че не те обичам. Искаш ли конячец?

— Дайте. „Ти обаче доста си се натряскал“ — внимателно погледна Иван Фьодорович баща си. А Смердяков той наблюдаваше с извънредно любопитство.

— С анатема си прокълнат и сега — избухна изведнъж Григорий, — и как смееш след това, подлецо, да разсъждаваш, щом като…

— Не се карай, Григорий, не се карай! — прекъсна го Фьодор Павлович.

— Изчакайте, Григорий Василиевич, поне още съвсем малко и изслушайте по-нататък, щото не съм свършил всичко. Щото в същото време, когато ще бъда незабавно прокълнат от Бога, в същия този най-висш момент аз вече все едно че съм станал другоезичник и кръщението ми се сваля от мене и не съм виновен — така ли е барем това?

— Извода, братко, по-скоро извода — даде му зор Фьодор Павлович и отпи с наслада от чашката.

— А щом вече не съм християнин, значи, не съм излъгал мъчителите, когато са ме питали: християнин ли съм, или не съм християнин, щото съм бил вече низвергнат от самия Бог от моето християнство по причина на едничкия само помисъл и преди дори да сколасам да си продумам думата на мъчителите. Пък щом вече съм разжалван, то по кой начин и по коя справедливост ще ми искат сметка на онзи свят като на християнин, задето съм се отрекъл от Христа, след като аз за едната само помисъл, още преди отричането, съм бил вече низвергнат от кръщението си? Щом вече не съм християнин, значи, не мога и да се отрека от Христа, защото тогава няма от какво да се отричам. От нечестивия татарин кой ще иска сметка, Григорий Василиевич, макар и в небесата, че не се е родил християнин, и кой ще го наказва за това, като се знае, че от един вол две кожи не се дерат. Пък и сам Богът Всевишен, ако вземе да иска сметка от татарина, когато онзи умре, мисля, че ще бъде с някакво много малко наказание (защото пък не може изобщо да не го накаже), като се има пред вид, че той не е виновен, щом е произлязъл на света нечестив от нечестиви родители. Нали не може Господ Бог насила да вземе татарина и да казва за него, че и той е бил християнин? Щото тогава би значило, че Господът Всевишни ще каже нещо, дето не е истина. А нима може Господът Всевишен на небето и на земята да произнесе лъжа, макар и само с някаква си една дума?

Григорий се втрещи и гледаше оратора с изпулени очи. Макар че не разбираше добре какво се говори, все пак разбра изведнъж нещо от цялата тази щуротия и застана с израз на човек, който внезапно си е блъснал челото в стената. Фьодор Павлович си допи чашката и се заля в писклив смях.

— Альошка, Альошка, какво ще кажеш! Ах ти, казуист! Иване, той е бил някъде при йезуитите. Ах ти, йезуитино смрадлив, кой те е научил тебе! Само че ти лъжеш, казуисте, лъжеш, лъжеш и лъжеш. Не плачи, Григорий, ние сега на минутката ще го направим на пух и прах. Ти ми кажи едно нещо, ослице: нека си прав пред мъчителите, но ти сам вътрешно си се отрекъл от своята вяра и сам казваш, че в същия този час си бил анатемосан, пък щом има анатема, за тази анатема тебе няма да те погалят по главицата в ада. Как я мислиш тая работа, йезуитино мой прекрасен?

— Не ще съмнение, че вътрешно съм се отрекъл, и все пак и тук специално не е имало никакъв грях, пък ако ще е имало грях, то е бил най-обикновен.

— Как тъй най-обикновен!

— Лъжеш, пр-р-роклетнико! — изсъска Григорий.

— Разсадете сам, Григорий Василиевич — спокойно и важно, със съзнание за победа, но сякаш и с великодушие към победения противник, продължи Смердяков, — разсъдете сам, Григорий Василиевич: зер казано е в писанието, че ако имате вяра, макар и колкото най-малко зрънце101, и кажете на тази планина да отиде в морето, тя ще отиде, незабавно, от първата ви заповед. Е, добре, Григорий Василиевич, щом аз не съм вярващ, а вие сте толкова вярващ, че дори непрекъснато ме ругаете, опитайте тогава да кажете на тази планина, е, не в морето (щото оттук до морето е далече), но, да речем, в миризливата ни рекичка да иде, ей тази, дето тече зад градината, и ще видите в същия момент, че хич няма да се помести, а всичко ще си остане в предишната си подредба и цялост, колкото щете да викате. А това означава, че и вие не вярвате, Григорий Василиевич, според както трябва, а само всячески ругаете другите за това. Че никой в наше време, не само вие, но и абсолютно никой, като се почне дори от най-високопоставените лица, та до най-последния селянин, не може да свали планината в морето, освен може би един-единствен човек на цялата земя, най-много двама, пък и те може би там някъде в египетската пустиня скришом се спасяват, та хич не можеш ги намери — щом е тъй, щом всички други излизат невярващи, мигар всички други останали, тоест населението на цялата земя освен онези двамата пустинници, Бог ще ги прокълне и с милосърдието си, толкова прочуто, няма да прости на никой от тях? И затова се уповавам, че веднъж като съм се усъмнил, ще ми бъде простено, щом пролея сълзите на разкаянието.

— Стой! — изпищя Фьодор Павлович във възторжен апотеоз. — Значи, поне двамина, дето да могат да местят планини, все пак предполагаш, че съществуват? Иване, отбележи това, запиши го: целият русин се проявява в това!

— Съвсем вярно отбелязахте, че това е народна черта във вярата — съгласи се с одобрителна усмивка Иван Фьодорович.

— Съгласяваш се! Значи, тъй е, щом ти се съгласяваш! Альошка, тъй ли е? Нали е съвсем руска тази вяра?

— Не, вярата на Смердяков никак не е руска — сериозно и твърдо изрече Альоша.

— Аз не говоря за вярата му, а за тази черта, за тези двамата пустинници, само за тази чертица: та това е по руски, по руски!

— Да, тази черта е съвсем руска — усмихна се Альоша.

— Жълтица струва думата ти, ослице, и ще ти я изпратя още днес, но във всичко друго все пак лъжеш, лъжещ се и туй то; знай, глупако, че ние всички тук само от лекомислие не вярваме, защото нямаме време: първо, претрупани сме с работа и, второ, малко време ни е отпуснал Бог, само двадесет и четири часа в денонощието е определил, та няма време и да се наспиш, камо ли да се покаеш. А ти там си се отрекъл пред мъчителите, когато е нямало за какво друго да мислиш освен за вярата и когато именно е трябвало вярата си да покажеш! А това, братко, аз мисля, че все е нещо, а?

— Че е нещо, нещо е, но разсъдете сам, Григорий Василиевич, че толкова повече се облекчава, щом е нещо. Зер ако аз бях вярвал тогава в самата воистина, както е редно да се вярва, тогава наистина грешно ще е да не приема мъки за моята вяра и да премина в поганската Мохамедова вяра. Но и до мъки не би се стигнало тогава, щото стигаше само в същия миг да кажа на планината: помести се и смачкай мъчителя — и в същия миг тя ще се премести и ще го смачка като хлебарка и аз щях да си продължа пътя, все едно нищо не е било, възпявайки и славейки Бога. Пък ако именно в същия този момент съм изпробвал вече всичко това и нарочно съм викал на планината: смачкай тези мъчители — а тя не ги е смачкала, кажете ми: как да не се усъмня тогава, и то в такъв страшен час на смъртния велик страх? И без това вече знам, че царството небесно няма да достигна изцяло (щото, щом не се е поместила планината от думата ми, значи, там не вярват кой знае колко на моята вяра и бозна каква награда не ме очаква на онзи свят), що пък на туй отгоре и без всякаква полза ще дам да ми одерат кожата от гърба. Щото дори да ми одерат кожата до средата на гърба, и тогава според думата ми или вика ми планината няма да се помести. А в такава минута не само ще се усъмниш, ами дори от страх може и да се умопобъркаш, така че съвсем невъзможно ще ти бъде умно да разсъждаваш. Е, тогава какво ще съм толкова виновен, ако, без да виждам ни там, ни тук полза за себе си, нито награда, си запазя барем кожата? И затова, уповавайки се много на Милостта Господня, храня надеждата, че ще бъда и напълно опростен…

VIII. На чашка коняк

Спорът свърши, но чудно нещо, Фьодор Павлович, който толкова се беше развеселил, накрая изведнъж се намръщи. Намръщи се, гаврътна още един коняк и тази чашка вече му дойде много.

— Я, махайте се, йезуити, вън! — извика той на слугите. — Върви си, Смердяков! Жълтицата, която ти обещах днес, ще ти я изпратя, а ти си върви. Не плачи, Григорий, иди при Марфа, тя ще те утеши, ще те тури да спиш. Не оставят, вагабонтите, човека след обяда да поседи на тихо — сърдито отряза той изведнъж, когато тутакси по негова заповед слугите излязоха. — Сега Смердяков все се увърта тук по обяд, ти си му много интересен, с какво толкова си му взел акъла? — прибави той, обръщайки се към Иван Фьодорович.

— Абсолютно с нищо — отговори онзи, — хрумнало му да ме уважава; той е лакей и слуга. Впрочем изкупителна жертва, когато настъпи времето.

— Изкупителна жертва ли?

— Ще има и по-добри, но те има и такива. Най-напред ще бъдат тия, а след тях — по-добрите.

— А кога ще настъпи времето?

— Ще пламне ракета, но може би няма да догори. Засега народът не обича много да ги слуша тези чорбари.

— Тъй, тъй, братко, ей такава Валаамова ослица мисли, мисли, и дявол знае какво ще измисли.

— Мисли ще натрупа — усмихна се Иван.

— Виждаш ли, аз например зная, че той и мене не може да ме понася, както и всички, както и тебе, макар че на тебе ти се струва, че му е „хрумнало да те уважава“. Альошка още повече, Альошка той го презира. Но няма да открадне, това е, не е клюкар, мълчи, нечистотиите от къщи няма да изнесе, чудни рибници пече, пък най-сетне, по дяволите, заслужава ли наистина да се говори за него?

— Разбира се, не заслужава.

— А колкото за това, какви ще ги наизмисли, то изобщо руският селянин трябва да се бие. Винаги съм го казвал. Нашият мужик е мошеник, не заслужава да се жали и е добре, че го бият и сега понякога. Руската земя е силна с брезата. Изтребят ли се горите — загубена е руската земя. Аз държа за умните хора. Ние престанахме да бием селяните от много ум, а те сами себе си продължават да налагат. И добре правят. С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери102 — или как беше казано… С една дума, ще ти се отмери. А Русия е свинство. Мили мой, да знаеш как ненавиждам Русия… тоест не Русия, а всичките тези пороци… пък може би и Русия. Tout cela c’est de la cochonerie103. Знаеш ли какво обичам? Обичам остроумието.

— Изпихте още една чашка. Стига вече.

— Чакай, още една, после още една и свършвам. Не, почакай, ти ме прекъсна. В Мокрое минавам веднъж и питам един старец, а той ми отвръща: „Ние, вика най обичаме да бием момите по присъда и биенето оставяме все на момците. После същата, дето сега я е бил, утре я вземе за булка, тъй че това, вика, за самите моми е от полза.“ Какви маркиздесадовци, а? Както щеш, ама остроумно е. Да бяхме отишли и ние да позяпаме, а? Альошка, ти се изчерви? Не се срамувай, детето ми. Жалко, че одеве не останах да обядвам у игумена, че да разправя на монасите за Мокрите моми. Альошка, не се сърди, че одеве обидих твоя игумен. Мене, братко, ме хващат дяволите. Зер, ако има бог, ако съществува, е, разбира се, тогава съм виновен и ще отговарям, пък ако го няма никакъв, малко им е даже на твоите отци! Малко е тогава да им се отрежат главите, защото те задържат развитието. Вярваш ли, Иване, че туй ме терзае в чувствата? Не, ти не вярваш, по очите ти виждам. Ти вярваш на хората, че аз съм само шут. Альоша, вярваш ли, че аз не съм само шут?

— Вярвам, че не сте само шут.

— Вярвам, че вярваш и че искрено говориш. Искрено гледаш и искрено говориш. А Иван — не. Иван е високомерен… А все пак аз бих го свършил твоето манастирче. Да вземе човек цялата тази мистика, и наведнъж от цялата руска земя да я премахне, та окончателно да вразуми всичките глупци. А колко сребро, колко злато щеше да влезе в хазната!

— А защо да се премахва? — каза Иван.

— За да възсияе по-скоро истината, затова.

— Но ако тази истина възсияе, вас пръв най-напред ще ви ограбят, а после… ще ви премахнат.

— Ха! Пък може и да си прав. Ах, каква съм ослица — подскочи изведнъж Фьодор Павлович и леко се удари по челото. — Тогава нека си стои твоето манастирче, Альошка, щом е така. А ние, умните хора, ще си седим на топло и ще си пием коняче. Знаеш ли, Иване, че това от самия Бог, види се, нарочно тъй е наредено? Иване, говори: има ли бог, или няма? Стой: истината говори, сериозно говори! Защо пак се смееш?

— Смея се, защото вие самият преди малко остроумно отбелязахте за вярата на Смердяков в съществуването на двамата монаси, дето могат да местят планини.

— Че мигар сега е същото?

— Почти.

— Тогава, значи, и аз съм русин, и аз имам тая руска черта, и тебе, философа, може също човек с тая черта да те хване в нещо подобно. Ако искаш, ще те хвана. Да се обзаложим, че още утре ще те хвана. Но все пак кажи: има ли бог, или няма? Ама сериозно! Сега искам сериозно.

— Не, няма бог.

— Альошка, има ли бог?

— Има бог.

— Иване, а безсмъртие има ли, е, някакво там, макар и мъничко, от малко по-малко?

— Няма и безсмъртие.

— Никакво ли?

— Никакво.

— Тоест кръгла нула или нещо? Може би все има нещичко? Все пак не ще да е нищо!

— Кръгла нула.

— Альошка, има ли безсмъртие?

— Има.

— А бог и безсмъртие?

— И бог, и безсмъртие. В Бога е безсмъртието.

— Хм. По-вероятно е Иван да е прав. Господи, като си помислиш само колко вяра е отдал човек, колко много напразни сили за тази мечта, и това вече толкова хиляди години! Кой се присмива така на човека? Иване! За последен път и категорично: има ли бог, или няма? За последен път!

— И за последен път — няма.

— Но кой се присмива на хората, Иване?

— Дяволът, види се — усмихна се Иван Фьодорович.

— А има ли дявол?

— Не, и дявол няма.

— Жалко. Дявол да го вземе, какво не бих направил тогава с онзи, който пръв е измислил бога! Малко му е да го обесиш на суха върба.

— Тогава нямаше да има никаква цивилизация, ако хората не бяха измислили бога.

— Нямаше да има ли? Без бога?

— Да. И коняче нямаше да има. А все пак конякът трябва да ви се отнеме вече.

— Чакай, чакай, чакай, мили, още една чашчица. Аз обидих Альоша. Нали не се сърдиш, Алексей? Мили Алексейчик мой, Алексейчик!

— Не, не се сърдя. Аз знам мислите ви. Сърцето ви е по-добро от главата.

— Сърцето ми е по-добро от главата ли? Господи, и кой го казва! Иване, обичаш ли Альошка?

— Обичам го.

— Обичай го. (Вече здравата го хващаше.) Слушай, Альоша, одеве нагрубих твоя старец. Но аз бях развълнуван. А у този старец има остроумие, как мислиш, Иване?

— Май че има.

— Има, има, il y a du Piron là-dedans104. Той е йезуит, руски тоест. Като у благородно същество, в него кипи скрито негодувание, задето трябва да се представя… да се преструва на светия.

— Но той вярва в бога.

— За счупена пара не вярва. Че ти не знаеш ли? Та той казва това сам на всички, тоест не на всички, а на всички умни хора, които ходят там. На губернатора Шулц казал направо: „credo105, но не знам в какво.“

— Нима?

— Точно така. Но аз го уважавам. Има в него нещо мефистофелско или по-право — от „Герой на нашето време“… Арбенин или как беше…106 тоест, знаеш ли, той е сладострастник; той е такъв сладострастник, че аз и сега бих се боял за дъщеря си или за жена си, ако отидеше да се изповяда при него. Знаеш ли, като почне да разправя… Преди три години ни покани у тях на чай, хем с ликьорче (госпожите му изпращат ликьор), че като се впусна да разправя за едно време, изпокапахме от смях… Особено как излекувал една отпаднала. „Да не ме боляха краката, вика, щях да ви изтанцувам един танц.“ А, какво ще кажеш? „Изатонвах се, вика107, доста на времето си.“ От Демидов, търговеца, отмъкнал шейсет хиляди.

— Как, откраднал ги?

— Онзи като на добър човек му ги занесъл: „Запази ги, братко, че утре ще ми правят обиск.“ И тоя хубаво му ги запазил. „Ами ти, вика, нали ги пожертвува за църквата.“ Аз му казвам: подлец си, ти казвам. Не, казва, не съм подлец, ами съм широк. Но впрочем това не беше той… Онзи беше друг. Аз го обърках с друг… и не забелязвам. Е, още една чашка и стига вече; скрий бутилката, Иване. Аз лъгах, защо не ме спря, Иване… и не каза, че лъжа?

— Знаех, че сам ще спрете.

— Лъжеш, ти направи това от злоба към мене, само от злоба. Ти ме презираш. Ти дойде при мене, а ме презираш в къщата ми.

— Ще си отида; конякът започва да ви действува.

— Аз те молих, за Христа-Бога, да отидеш в Чермашня… за ден-два, а ти не отиваш.

— Ще отида утре, щом толкова настоявате.

— Няма да отидеш. Тебе ти се ще да ме следиш тук, това ти се ще на тебе, злобна душа, и затуй няма да отидеш!

Старецът не мирясваше. Той стигна до онази граница на пиянството, когато на някои пияни, дотогава кротки, изведнъж им се дощява да се ядосат и да си покажат рогата.

— Какво ме гледаш? Какви са ти очите? Твоите очи ме гледат и ми казват: „Пияна мутра!“ Твоите очи са подозрителни, презрителни са очите ти… Дошъл си с едно наум. Ето Альошка гледа, но очите му светят. Альоша не ме презира. Алексей, не обичай Иван…

— Не се сърдете на брат ми! Престанете да го обиждате — изведнъж настойчиво изрече Альоша.

— Е, добре, тъй да бъде. Ух, боли ме главата. Прибери коняка, Иване, трети път ти казвам. — Той се замисли и изведнъж хитро и продължително се усмихна. — Не се сърди, Иване, на стария мухльо. Знам, че не ме обичаш, но все пак не се сърди. Няма и защо да ме обичаш. В Чермашня ако отидеш, аз лично ще дойда при тебе, ще ти донеса армаган. Там ще ти кажа за едно момиченце, отдавна съм му хвърлил око. Сега е още босокрако. Не се плаши от босокраките, не ги презирай, те са бисери!…

И той се млясна по пръстите.

— За мене — оживи се целият изведнъж, сякаш изтрезнял в миг, щом започна любимата си тема, — за мене… Ех, момчета! Дечица, прасенца мънички, за мене… дори през целия ми живот не е имало грозна жена — ето моето правило! Можете ли вие да разберете това? Че как ще го разберете: у вас вместо кръв още тече млекце, не сте се излюпили още! Според моето правило във всяка жена може да се намери нещо изключително, дявол да го вземе, интересно, което в никоя друга жена няма да го намериш — само че трябва да умееш да го намираш, там е работата! Това е талант! За мене мовьошки108 не е имало: само това, че е жена, вече е половината от всичко… но къде ще го разберете вие! Дори у виейфилките109, и у тях понякога ще намериш нещо такова, че се чудиш на разните глупаци как са ги оставили да остареят и не са ги забелязали досега! Босоногичката и мовьошката трябва най-напред да ги учудиш — ето така трябва да ги подхванеш. Ти не знаеше ли? Тя трябва да бъде учудена до възхищение, просто да я прониже, да се засрами, че в такова нищожество като нея се е влюбил такъв господар. Наистина е чудесно, че винаги има и ще има слуги и господари на света, винаги, значи, ще има и такава перачка и винаги нейният господар, а пък само това и трябва за щастието в живота! Чакай… слушай, Альошка, твоята майка, покойницата, аз винаги я учудвах, само че по друг начин. Никога не бях нежен, но изведнъж, щом дойде минутката, цял се разкисна пред нея, пълзя на колене, краката й целувам и ще я докарам винаги, винаги — помня го като сега — до един такъв лекичък смях, кръшен, звънлив, тих, нервен, особен. Тя друг смях и нямаше. Знам, че така й почваше винаги болестта, още на другия ден, тя, припадничавата, ще почне да вика и този, сегашният лекичък смях, не означава никакъв възторг, е, но макар и измама, все пак — възторг. Ето какво значи да умееш да намираш във всичко свойствената му чертичка! Веднъж Белявски — имаше тук един хубавец и богаташ, все я ухажваше и току идваше у дома — неочаквано ми удря плесница, и то пред нея. А тя, такава овца — мислех, че ще ме пребие заради тази плесница, като ме нападна: „Ти, казва, сега си бит, бит, той ти удари плесница! Ти, казва, ме продаваше на него… Как смее да те удари пред мене! Да не си посмял повече да идваш при мене никога, никога! Тичай сега, извикай го на дуел…“ Тогава дори я водих в манастир за усмиряване и светите отци й четоха. Но Бог ми е свидетел, Альоша, никога не съм обиждал моята припадничавка! Веднъж само, още първата година: тогава тя много се молеше, особено Богородичните празници спазваше110 и ме пъдеше тогава в кабинета. Викам си, я чакай да й избия аз тази мистика! „Виж, казвам, виж я тая твоя икона, ето я, сега ще я сваля. Гледай, ти я смяташ за чудотворна, пък аз ей сега ще я заплюя пред тебе и нищо няма да ми стане!…“ Като ме видя, Господи, мисля си: сега ще ме убие, а тя само скочи, плесна ръце, после изведнъж си закри лицето с тях, цялата се затресе и се свлече на пода… просто рухна… Альоша, Альоша! Какво ти е, какво ти е!

Старецът скочи уплашен. Альоша, откак онзи беше заговорил за майка му, почна малко по малко да се променя. Изчерви се, очите му запламтяха, устните му трепнаха… Пияният старец пръскаше слюнки и не забелязваше нищо чак до минутата, когато с Альоша изведнъж стана нещо много странно, а именно — неочаквано се повтори буквално същото, което току-що беше разказано за „припадничавата“. Альоша изведнъж скочи от масата, буквално като майка си според разказа, плесна ръце, после закри с тях лицето си, падна като подкосен на стола и цял се затресе в истеричен припадък с внезапни разтърсващи и безмълвни сълзи. Извънредната прилика с майката особено порази стареца.

— Иване, Иване! Дай му по-скоро вода! Също като нея, точно като нея, като майка му тогава! Пръсни го с вода от устата си, аз така правех с нея. Това заради майка си, заради майка си… — ломотеше той на Иван.

— Аз мисля, че неговата майка е била и моя майка, как смятате? — изведнъж с неудържимо гневно презрение избухна Иван. Старецът трепна от святкащия му поглед. Но в този миг се случи нещо твърде странно, наистина само за една секунда: на стареца, изглежда, действително беше му изхвърчало от ума обстоятелството, че майката на Альоша е майка и на Иван…

— Как тъй твоя майка? — изломоти той, без да разбира. — За какво говориш? За каква майка? Тя да не би… Ах, дявол го взел! Та тя наистина е и твоя! Ах, дявол го взел! Е, братко, такова помрачение никога не беше ми се случвало, извинявай, пък аз мислех, Иване… Хе, хе, хе! — Той се спря. Дълга, пиянска, полубезсмислена усмивка разкриви лицето му. И изведнъж, в същия този миг, в коридора се разнесе страшен шум и гръм, чуха се яростни викове, вратата се разтвори и в салона се втурна Дмитрий Фьодорович. Старецът се хвърли изплашен към Иван:

— Ще ме убие, ще ме убие! Не ме давай, не ме давай! — крещеше той, вкопчен в пеша на сюртука на Иван Фьодорович.

IX. Сладострастници

Веднага след Дмитрий Фьодорович дотичаха в салона и Григорий, и Смердяков. Те се бяха борили с него в коридора, не го пущаха (поради нареждането на самия Фьодор Павлович, дадено още преди няколко дена). Използувайки, че Дмитрий Фьодорович, след като се втурна в салона, спря за минутка да се озърне, Григорий заобиколи тичешком масата, затвори двете крила на вратата срещу входа, която водеше към вътрешните стаи, и застана пред затворената врата с разпънати на кръст ръце и готов да защищава входа, тъй да се каже, до последната капка кръв. Като видя това, Дмитрий дори не извика, а направо изпищя и се хвърли върху Григорий.

— Значи, тя е там! Скрил си я там! Махай се, подлецо! — Той дръпна Григорий, но Григорий го отблъсна. Извън себе си от ярост, Дмитрий замахна и с всичка сила удари Григорий. Старецът се рухна като подкосен, а Дмитрий го прескочи и нахлу в стаята. Смердяков остана в салона, на другия край, блед и разтреперан, притиснат до Фьодор Павлович.

— Тя е тук! — крещеше Дмитрий Фьодорович. — Ей сега с очите си видях как зави насам, само че не можах да я настигна. Къде е тя? Къде е?

Поразително впечатление направи на Фьодор Павлович този вик: „Тя е тук!“ Цялата му уплаха се изпари.

— Дръж го, дръж го! — изкрещя той и се спусна подир Дмитрий Фьодорович. Григорий междувременно се вдигна от пода, но сякаш не беше още на себе си. Иван Фьодорович и Альоша се втурнаха след баща си. В третата стая се чу как изведнъж нещо падна на пода, строши се и издрънча: това беше голямата стъклена ваза (не от скъпите) върху мраморна подложка, която Дмитрий Фьодорович бутна, притичвайки край нея.

— Дръж! — изкрещя старецът. — Помощ!

Иван Фьодорович и Альоша все пак настигнаха стареца и насила го върнаха в салона.

— Какво тичате подире му! Там наистина ще ви убие! — извика гневно на баща си Иван Фьодорович.

— Ванечка, Льошечка, тя, значи, е тук, Грушенка е тук, сам каза, че я видял, като идвала…

Той се давеше. Сега не очакваше Грушенка и ненадейното известие, че тя е тук, веднага го подлуди. Той цял трепереше като обезумял.

— Та вие сам видяхте, че тя не е идвала! — викаше Иван.

— Може да е минала през задния вход?

— Та той е затворен, другият вход, а ключът е у вас…

Изведнъж Дмитрий се появи пак в салона. Той, разбира се, намери входа затворен, пък и наистина ключът от затворения вход беше в джоба на Фьодор Павлович. Всичките прозорци във всичките стаи също бяха затворени; отникъде, значи, не би могла да влезе Грушенка и отникъде не можеше да изскочи навън.

— Дръжте го! — кресна Фьодор Павлович, щом съзря пак Дмитрий. — Той там, в спалнята, ми е откраднал парите! — И като се изскубна от Иван, пак се хвърли към Дмитрий. Но Дмитрий вдигна двете си ръце и изведнъж хвана стареца за двата последни кичура коса, оцелели над слепоочията му, дръпна го и го тресна на пода. Успя още два или три пъти да ритне падналия с тока на обувката по лицето. Старецът остро изстена. Иван Фьодорович, макар и не толкова силен като брат си Дмитрий, го сграбчи и с всичка сила го отскубна от стареца. И Альоша с всичката си силица му помогна, като обгърна брат си отпред.

— Безумецо, уби го! — извика Иван.

— Така му се пада! — задъхан викна Дмитрий. — Ако не съм го убил, друг път ще дойда и ще го убия. Няма да го увардите!

— Дмитрий, веднага се махни оттук! — извика властно Альоша.

— Алексей, ти ми кажи, само на тебе ще повярвам: беше ли тя тук сега, или не беше? Видях я как се промъква ей сега насам покрай плета, от уличката. Извиках и тя побягна…

— Кълна ти се, че не е идвала и никой изобщо не я е очаквал!

— Но аз я видях… Значи, тя… Ей сега ще разбера къде е… Прощавай, Алексей! Сега на Езоп нито дума за парите, а иди непременно веднага при Катерина Ивановна: „Каза да ви кажа сбогом, сбогом! Сбогом и нищо повече!“ Опиши й сцената.

В това време Иван и Григорий вдигнаха стареца и го сложиха на креслото. Лицето му беше окървавено, но той беше в съзнание и жадно се вслушваше във виковете на Дмитрий. Все още му се струваше, че Грушенка е наистина някъде в къщата. Дмитрий Фьодорович на излизане го изгледа с омраза.

— Не се разкайвам за кръвта ти! — викна той. — Пази се, старче, пази си мечтата, защото и аз имам мечта! Проклинам те и завинаги се отричам от тебе…

Той излетя от стаята.

— Тя е тук, непременно е тук! Смердяков, Смердяков! — хриптеше едва чуто старецът и викаше с пръст Смердяков.

— Няма я тук, не, безумно старче! — злобно му изкрещя Иван. — А, припадна! Вода, кърпа! Бързо, Смердяков!

Смердяков се хвърли за вода. Най-после разсъблякоха стареца, отнесоха го в спалнята и го сложиха в леглото. Превързаха му главата с мокра кърпа. Съсипан от коняка, от силните изживявания и от побоя, той мигом, щом се допря до възглавницата, затвори очи и се унесе. Иван Фьодорович и Альоша се върнаха в салона. Смердяков изнасяше парчетата от строшената ваза, а Григорий стоеше до масата, потънал в мрачни мисли.

— Защо не си намокриш и ти главата и не си легнеш? — обърна се Альоша към Григорий. — Ние тук ще го наглеждаме: брат ми те удари ужасно… по главата.

— Той ме дръзна111 да вдигне ръка! — мрачно и отчетливо изрече Григорий.

— Той и баща си „дръзна“, та тебе! — отбеляза с крива усмивка Иван Фьодорович.

— Аз съм го къпал в коритото… — той ме дръзна! — повтаряше Григорий.

— Дявол да го вземе, ако не бях го дръпнал, може би щеше да го убие. Колко му трябва на Езоп! — пошепна Иван Фьодорович на Альоша.

— Боже опази! — извика Альоша.

— А защо „опази“? — с все същия шепот продължаваше Иван, злобно изкривил лице. — Един гад ще изяде друга гадина112, така им се пада и на двамата.

Альоша изтръпна.

— Аз, разбира се, няма да позволя да се извърши убийство, както не позволих и сега. Остани тук, Альоша, аз ще се поразходя в двора; нещо ме заболя главата.

Альоша отиде в спалнята при баща си и седя до леглото му, зад паравана, към един час. Старецът изведнъж отвори очи и дълго гледа Альоша мълчаливо, очевидно мъчейки се да си спомни и да разбере. Внезапно на лицето му се изписа огромно вълнение.

— Альоша — зашепна той разтревожен, — къде е Иван?

— На двора, боли го глава. Той ни пази.

— Дай ми огледалцето, ей го там, дай го!

Альоша му подаде кръглото сгъваемо огледалце, което стоеше на скрина. Старецът се огледа: носът му беше доста подпухнал и на челото над лявата вежда имаше голяма морава подутина.

— Какво казва Иван? Альоша, мили, еднички сине мой, страх ме е от Иван; аз се страхувам повече от Иван, отколкото от онзи. Само от тебе не се страхувам…

— Не се бойте и от Иван, Иван се сърди, но той ще ви защити.

— Альоша, ами онзи? Побягна при Грушенка! Мили ангеле, кажи ми истината: идвала ли е одеве Грушенка, или не е?

— Никой не я е виждал. Това е заблуда, не е идвала.

— Та Митка иска да се жени за нея, да се жени!

— Тя няма да се съгласи.

— Няма, няма, няма, няма да се съгласи, в никакъв случай няма да се съгласи!… — цял потръпна старецът от радост, сякаш в тази минута не можеше да му се каже нищо по-утешително от това. Възхитен, той хвана ръката на Альоша и силно я притисна до сърцето си. Чак сълзи блеснаха в очите му. — Иконичката на света Богородица, за която разправях одеве, си я вземи за тебе. Позволявам ти да се върнеш в манастира… тогава се пошегувах, не се сърди. Боли ме главата, Альоша… Льоша, успокой ми сърцето, бъди ангел, кажи ми истината!

— Пак ли за това, дали е идвала или не? — горчиво изрече Альоша.

— Не, не, не, аз ти вярвам, но виж какво: иди при Грушенка или се срещни с нея някак; разпитай я по-скоро, колкото се може по-скоро, разбери сам със собствените си очи: кого иска тя, мене или него? А? Какво? Можеш ли, или не можеш?

— Ако я видя, ще я питам — измънка смутен Альоша.

— Не, тя няма да ти каже — прекъсна го старецът, — дяволе. Ще почне да те целува и ще каже, че иска тебе… Тя е измамница, тя е безсрамница, не, не бива да ходиш при нея, не бива!

— Пък и няма да е добре, тате, никак няма да е добре.

— Той къде те изпращаше одеве, викаше: „Иди“, когато избяга?

— При Катерина Ивановна ме изпращаше.

— За пари ли? Пари ли да иска?

— Не, не за пари.

— Той няма пари, няма пукната пара. Слушай, Альоша, тази нощ ще го обмисля, а ти засега си върви… Може и да я срещнеш… Само ела непременно утре сутринта; непременно. Утре имам да ти кажа една думичка, ще наминеш ли?

— Ще намина.

— Като дойдеш, престори се, че просто така си дошъл, дошъл си да ме навестиш. Не казвай на никого, че аз съм те викал. На Иван нито дума.

— Добре.

— Прощавай, ангеле, одеве ти ме защити, дорде съм жив, няма да забравя. Утре ще ти кажа една думичка… само че трябва още да си помисля.

— А как се чувствувате сега?

— Още утре, още утре ще съм на крак, съвсем здрав, съвсем здрав, съвсем здрав!…

Минавайки през двора, Альоша видя брат си Иван на пейката при вратата: той седеше и записваше нещо в бележника си с молив. Альоша му каза, че старецът се е събудил и е в съзнание, а него е пуснал да нощува в манастира.

— Альоша, с голямо удоволствие бих се срещнал с тебе утре сутринта — издума приветливо Иван, като се надигна — една приветливост съвсем дори неочаквана за Альоша.

— Утре ще бъда у Хохлакови — отговори Альоша. — А може би ще бъда и у Катерина Ивановна, ако сега не я заваря…

— Значи, сега все пак при Катерина Ивановна! За „сбогом, сбогом“? — усмихна се изведнъж Иван.

Альоша се смути.

— Струва ми се, всичко разбрах от одевешните възклицания и от някои предишни неща. Дмитрий те е молил навярно да отидеш при нея и да й предадеш, че той… е… е, с една дума, „се сбогува“?

— Брате! Как ще свърши целият този ужас с тате и Дмитрий? — възкликна Альоша.

— Не може да се каже с положителност. Може би без нищо: ще се размине. Тази жена е звяр. Във всеки случай старецът трябва да се държи в къщи, а Дмитрий да не се пуща в къщи.

— Брате позволи ми да те питам още нещо: мигар всеки човек има право да решава за другите хора кой от тях е достоен да живее и кой вече не е достоен?

— Откъде накъде намесваш решение според достойнствата? Този въпрос най-често се решава в сърцата на хората не въз основа на достойнствата, а по други причини, много по-натурални. А колкото за правото — кой няма право да желае?

— Но не и смъртта на другия?

— Ами може дори и смъртта. Защо да се лъжем, след като всички хора живеят тъй, а може пък просто да не могат да живеят иначе. Казваш го заради моите одевешни думи, че „двете гадини ще се изядат взаимно“ ли? Позволили аз да те попитам в такъв случай: смяташ ли ме ти и мене като Дмитрий способен да пролея кръвта на Езоп, да го убия де?

— Какво говориш, Иване! Никога не ми е минавало през ум! Пък и Дмитрий не го смятам…

— Благодаря ти поне за това — усмихна се Иван. — Знай, че винаги ще го защитя. Но колкото до моите желания, запазвам си в дадения случай пълна свобода. Довиждане до утре. Не ме осъждай и не гледай на мене като на злодей — прибави той с усмивка.

Те силно си стиснаха ръцете както никога досега. Альоша почувствува, че брат му беше направил пръв крачка към него и че я направи заради нещо, непременно с някакво намерение.

X. Двете заедно

Альоша излезе от къщата на баща си в объркано и потиснато състояние, по-потиснато, отколкото когато влизаше при баща си. Умът му също беше сякаш раздробен и разпилян, а същевременно чувствуваше, че се страхува да съедини разпиляното и да извлече общата мисъл от всички мъчителни противоречия, които преживя този ден. Нещо граничещо почти с отчаяние, което никога не беше се случвало в сърцето на Альоша. Над всичко стоеше като планина главният, съдбовният и неразрешим въпрос: как ще свърши всичко това между баща му и брат му Дмитрий пред тази страшна жена? Сега вече той лично беше свидетел. Лично присъствува и ги видя един срещу друг. Впрочем нещастен, напълно и страшно нещастен можеше да се окаже само брат му Дмитрий: него го дебнеше сигурна беда. Излезе също, че има и други хора, които ги засягаше всичко това, и може би много повече, отколкото можеше да предположи Альоша преди. Получаваше се нещо дори загадъчно. Братът Иван направи към него крачката, за която Альоша толкова отдавна копнееше, и ето че самият той, кой знае защо, чувствува сега, че тази крачка на сближаване го изплаши. А онези жени? Чудно нещо: одеве се беше запътил към Катерина Ивановна извънредно смутен, а сега не чувствуваше нищо подобно; напротив, сам бързаше да отиде при нея, сякаш очакваше тя да го насочи. Обаче сега му беше много по-трудно да й предаде поръката, отколкото одеве: въпросът с трите хиляди беше решен окончателно и брат му Дмитрий, почувствувал се сега безчестен и загубил вече всякаква надежда, разбира се, нямаше да се спре пред никакво падение. При това му каза да предаде на Катерина Ивановна и току-що станалата сцена у баща му.

Беше вече седем часът и мръкваше, когато Альоша влезе у Катерина Ивановна, която живееше в една много просторна и удобна къща на Голямата улица. Альоша знаеше, че живее с две лели. Едната от тях впрочем се падаше леля само на сестра й Агафя Ивановна; тя беше същата онази безсловесна особа в дома на баща й, която се грижеше за нея там заедно със сестра й, когато дойде при тях от пансиона. А другата леля беше маниерна и важна московска дама, макар и бедна. Говореше се, че и двете се подчинявали във всичко на Катерина Ивановна и били при нея единствено за спазване на етикета. Катерина Ивановна пък се подчинявала само на благодетелката си — генералшата, която останала поради болест в Москва и на която тя била длъжна да изпраща по две писма седмично с подробни сведения за себе си.

Когато Альоша влезе в антрето и помоли прислужницата, която му отвори, да извести за него, в салона очевидно знаеха вече за неговото идване (може би го бяха забелязали през прозореца); във всеки случай Альоша чу изведнъж някакъв шум, чуха се някакви забързани женски стъпки, шумолене на дрехи, може би две-три жени се бяха разтичали. На Альоша му се видя чудно, че може да е създал такова вълнение с появата си. Обаче тутакси бе въведен в салона. Това беше голяма стая, наредена елегантно и изобилно с мебели, без помен от провинциалност. Имаше много дивани и кушетки, диванчета, големи и малки масички; имаше картини по стените, вази и лампи по масите, имаше много цветя, дори до прозореца имаше аквариум. От здрача в стаята беше малко тъмно. Альоша видя на дивана, на който явно току-що някой беше седял, захвърлена копринена наметка, на масата пред дивана — две недопити чаши шоколад, бисквити, кристален поднос с черни стафиди и друг с бонбони. Черпили са някого. Альоша разбра, че е заварил гости, и се навъси. Но в същия миг завесата се дръпна и с бързи, чевръсти крачки влезе Катерина Ивановна, радостно, възхитено усмихната, протегнала и двете си ръце към Альоша. В същата минута слугинята внесе и сложи на масата две запалени свещи.

— Слава Богу, дойдохте най-после! Само за вас съм молила Бога цял ден! Седнете.

Красотата на Катерина Ивановна още по-рано беше поразила Альоша, когато брат му Дмитрий преди три седмици го заведе при нея да го представи за пръв път и да го запознае поради извънредно голямо желание на самата Катерина Ивановна. Впрочем при тази среща помежду им не се завърза разговор. Предполагайки, че Альоша се е смутил много, Катерина Ивановна сякаш го щадеше и през цялото време тогава разговаря с Дмитрий Фьодорович. Альоша мълчеше, но видя доста неща много добре. Изненада го властността, гордата свобода в държането, самоувереността на надменната девойка. И всичко това беше несъмнено, Альоша чувствуваше, че не преувеличава. Той намери, че големите й черни, пламтящи очи са прекрасни и особено подхождат на бледото й, дори малко бледожълто продълговато лице. Но в тези очи, както и в очертанията на прелестните устни имаше нещо, в което, разбира се, брат му можеше да се влюби ужасно, но което може би не можеше дълго да се обича. Той почти направо изказа тази си мисъл пред Дмитрий, когато онзи след посещението започна да го моли да не премълчава впечатлението си от срещата с годеницата му.

— Ти ще бъдеш щастлив с нея, но може би… неспокойно щастлив.

— Това е, брате, тези жени такива си остават, те не се смиряват пред съдбата. И тъй, мислиш, че няма да я обичам вечно?

— Не, може би ще я обичаш вечно, но може би няма да бъдеш винаги щастлив с нея…

Альоша изказа тогава мнението си, като се изчервяваше и ядосваше на себе си, че се поддава на молбите на брат си и изказва такива „глупави“ мисли. Защото на самия него собственото му мнение се стори ужасно глупаво веднага щом го изказа. Пък и срамно му стана, че така категорично изказва мнение за жена. С толкова по-голяма изненада почувствува сега от пръв поглед към изтичалата срещу него Катерина Ивановна, че може би тогава много е сбъркал. Сега лицето й сияеше от истинска простодушна доброта, от откровена и пламенна искреност. От цялата предишна „гордост и надменност“, които толкова поразиха Альоша тогава, сега личеше само смела, благородна енергия и някаква ясна мощна вяра в себе си. Альоша разбра от първия поглед към нея, от първите й думи, че целият трагизъм на нейното положение във връзка с човека, когото толкова обичаше, за нея никак не е тайна, че тя може би вече знае всичко, съвсем всичко. И все пак въпреки това в лицето й имаше толкова светлина, толкова вяра в бъдещето. Альоша изведнъж се почувствува сериозно и умишлено виновен пред нея. Беше победен и пленен отведнъж. Освен всичко това той забеляза още от първите й думи, че тя е в някаква голяма възбуда, може би твърде необичайно за нея — възбуда, подобна дори почти на някакъв възторг.

— Затова така ви чаках, защото само от вас мога да науча сега цялата истина — от никой друг!

— Аз дойдох — измънка Альоша объркано, — аз… той ме изпрати…

— А, той ви е изпратил, предчувствувах го. Сега знам всичко, всичко! — извика Катерина Ивановна и очите й блеснаха изведнъж. — Чакайте, Алексей Фьодорович, аз ще ви кажа предварително защо ви очаквах толкова. Вижте, аз може би зная много повече от вас дори; не ми трябват вашите новини. Ето какво ми трябва на мен от вас: трябва ми да зная вашето собствено, лично последно впечатление от него, трябва ми да ми разкажете в най-пряма, неразкрасена, дори груба (о, колкото щете груба!) форма — как самият вие гледате на него сега и на положението му след днешната ви среща с него? Това ще бъде може би по-добре, отколкото ако аз самата, при която той повече не иска да идва, се обясня с него лично. Разбрахте ли какво искам от вас? Е, сега — за какво ви е пратил при мене (аз си знаех, че ще ви прати!) — говорете просто, кажете последната дума!…

— Той каза да ви… кажа сбогом и че вече няма да дойде никога… а на вас да ви кажа сбогом.

— Да ми кажете сбогом! Така ли го каза, така ли се изрази?

— Да.

— Може би случайно, без да иска, е сбъркал думата, не е употребил думата, която трябва?

— Не, той каза именно да ви предам тази дума: „сбогом“. Моли ме три пъти да не забравя да ви предам.

Катерина Ивановна пламна.

— Помогнете ми сега, Алексей Фьодорович, точно сега ми е нужна вашата помощ: аз ще ви доверя мисълта си, а вие само ми кажете право ли мисля, или не. Слушайте, ако той просто ви беше споменал да се сбогувате с мен, без да настоява за предаването на думата, без да подчертава думата, това щеше да е край… Щеше да е свършено! Но ако е настоявал особено на тази дума, ако особено ви е заръчвал да не забравите да ми предадете това сбогом — значи, бил е възбуден, не на себе си може би? Решил е и се е изплашил от своето решение! Не се е откъснал от мене с твърда крачка, а е полетял стремглаво. Подчертаването на тази дума може да означава само перчене…

— Точно така! — потвърди разпалено Альоша. — И на мене сега така ми се струва.

— А щом е така, още не е свършено с него. Той е само в отчаяние, но аз все още мога да го спася. Чакайте: не ви ли каза нещо за пари, за едни три хиляди?

— Не само че каза, но това може би най-много го измъчваше. Казваше, че сега вече е лишен от чест и че вече му е все едно — отговори с жар Альоша, чувствувайки с цялото си сърце как се изпълва с надежда и че наистина може би има изход и спасение за брат му. — Но вие… знаете ли за тези пари? — прибави той и изведнъж млъкна.

— Знам отдавна и със сигурност. Питах в Москва с телеграма и зная отдавна, че парите не са получени. Той не изпрати парите, но аз мълчах. Последната седмица научих, че му трябвали и още пари… Във всичко това си поставих само една цел: да знае при кого да се върне и кой е най-верният му приятел. Не, той не иска да вярва, че аз съм му най-верният приятел, не пожела да ме опознае, той гледа на мене само като на жена. Цяла седмица ме мъчи страшна грижа: как да направя така, че да не му е неудобно пред мене за тези изхарчени три хиляди? Тоест нека му е неудобно от всички и от себе си, но само да не му е неудобно от мен. Нали пред Бог казва всичко, без да му е неудобно. А защо още не знае колко неща аз мога да понеса заради него? Защо, защо не ме познава, как смее да не ме познава след всичко, което е било? Аз искам да го спася навеки. Нека ме забрави като своя годеница! А ето че се бои пред мен за честта си! Но на вас Алексей Фьодорович, той нали не се е побоял да се открие? Защо аз досега не съм заслужила същото?

Последните думи изрече със сълзи; те бликнаха от очите й.

— Трябва да ви съобщя — издума също с разтреперан глас Альоша — какво се случи току-що между него и баща ми. — И той разправи цялата сцена, разправи, че е бил изпратен за пари, че Дмитрий нахлул, пребил баща си и след това специално и настойчиво още веднъж му повторил на него, Альоша, да отиде да й каже „сбогом“… — Той отиде при онази жена… — тихо прибави Альоша.

— А вие мислите, че аз няма да понеса тази жена? Той мисли, че няма да я понеса? Но той няма да се ожени за нея — нервно се засмя тя изведнъж, — може ли Карамазов вечно да гори от такава страст? Това е страст, а не любов. Той няма да се ожени, защото тя няма и да се съгласи… — пак странно се усмихна изведнъж Катерина Ивановна.

— Той може би ще се ожени — издума скръбно Альоша и сведе очи.

— Казвам ви, той няма да се ожени! Тази девойка е ангел, знаете ли това? Знаете ли това? — извика внезапно с необикновена жар Катерина Ивановна. — Това е най-фантастичното от фантастичните създания! Аз знам колко е съблазнителна тя, но знам и колко е добра, твърда, благородна. Защо ме гледате така, Алексей Фьодорович? Може би се учудвате на думите ми, може би не ми вярвате? Аграфена Александровна, ангеле мой! — извика на някого изведнъж и погледна към другата стая. — Елате при нас, той е мил човек, това е Альоша, той знае всичко за нашите работи, покажете се!

— Аз само чаках зад завесата да ме повикате — произнесе нежен, дори малко сладникав женски глас.

Завесата се отмести и… самата Грушенка, засмяна и зарадвана, се приближи до масата. Сякаш нещо се обърна в Альоша. Той закова в нея поглед и не можеше да откъсне очи. Ето я тази ужасна жена — „звяр“, както преди половин час възкликна за нея брат му Иван. И все пак пред него стоеше като че ли най-обикновено и просто наглед същество — добра, мила жена, да речем, красива, но толкова подобна на всички други красиви, но „обикновени“ жени! Наистина тя беше доста хубава, много хубава дори — руска хубост, страстно обичана от толкова много хора. Беше доста висока жена, но малко по-ниска от Катерина Ивановна (която беше пък извънредно висока), пълна, с меки, сякаш неусетни движения на тялото, също някак изнежени до особено сладникав вид, както и гласът й. Тя не влезе като Катерина Ивановна — с мощен, бодър вървеж; напротив — нечуто. Кракът й изобщо не се чуваше по пода. Леко седна в креслото, леко прошумоля с разкошната си черна копринена рокля и изнежено сгуши бялата си като пяна пълна шия и широките си рамене в скъпия черен плетен шал. Тя беше двадесет и две годишна и лицето й изразяваше точно тази възраст. Имаше много бяло лице с бледорозова руменина високо на скулите. Овалът му беше като че ли твърде широк, а долната й челюст излизаше дори мъничко напред. Горната й устна беше тънка, а долната, малко издадена напред, беше двойно по-пълна и сякаш подпухнала. Но чудната буйна тъмноруса коса, тъмните й самурени вежди и прекрасните сиво-сини очи с дълги мигли биха накарали и най-равнодушния и разсеян човек дори някъде в многолюдната навалица изведнъж да се спре пред това, лице и за дълго да го запомни. Най-много го порази в това лице детски простодушният израз. Тя гледаше като дете, радваше се на нещо като дете; тя именно „радостна“ се приближи до масата и сякаш очаквайки нещо с най-детско нетърпеливо и доверчиво любопитство. Погледът й стопляше душата — Альоша почувствува това. Имаше и още нещо в нея, за което не можеше или не би съумял да си даде сметка, но което може би и на него се предаде несъзнателно, именно пак тази мекота, нежност в движенията на тялото, тази котешка безшумност на движенията. И все пак това беше мощно и пищно тяло. Под шала се чувствуваха широки пълни рамене, висока, още съвсем моминска гръд. Това тяло обещаваше може би формите на Венера Милоска, макар и сега вече, в малко намалени пропорции, това да се отгатваше. Познавачите на руската женска хубост биха могли безпогрешно да предскажат, виждайки Грушенка, че тази свежа, още моминска хубост към тридесетте й години ще загуби хармонията си, ще се разплуе, самото лице ще подпухне, около очите и по челото извънредно бързо ще се появят бръчици, цветът на лицето ще загрубее, ще почервенее може би — с една дума, хубост мигновена, хубост краткотрайна, която тъй често се среща именно у руската жена. Альоша, разбира се, не мислеше за това, но макар и очарован, той с някакво неприятно чувство и сякаш със съжаление се питаше: защо така провлачва думите и не може да говори естествено? Правеше го, понеже очевидно намираше някаква красота в туй провлачване и в подчертано сладникавото подсилване на сричките и звуковете. Това беше, разбира се, само лош навик, признак за лош тон; той свидетелствуваше за долнопробно възпитание, за пошло усвоена от детинство представа за приличията. И все пак този изговор и интонацията на думите изглеждаха на Альоша някакво почти невъзможно противоречие с този детски простодушен и радостен израз на лицето, с това кротко, щастливо като на младенец сияние на очите! Катерина Ивановна веднага я настани в креслото срещу Альоша и с възторг я целуна няколко пъти по усмихнатите устнички. Тя сякаш беше влюбена в нея.

— Ние се виждаме за пръв път, Алексей Фьодорович — изрече тя в упоение, — аз исках да я опозная, да я видя, исках да отида при нея, но тя, щом пожелах, веднага дойде сама. Аз си знаех, че ние с нея ще решим всичко, всичко! Тъй предчувствуваше сърцето ми… Убеждаваха ме да не правя тази крачка, но аз предчувствувах изхода и не сбърках. Грушенка ми обясни всичко, всичките си намерения: тя долетя тук като добър ангел и донесе покой и радост…

— Не се отвратихте от мене, мила, достойна госпожице — напевно проточи Грушенка с все същата мила, радостна усмивка.

— Да не смеете да ми говорите такива думи, омайнице, вълшебнице! От вас ли да се отвратя! Ето аз още веднъж ще целуна долната ви устничка. Тя изглежда като малко подпухнала и нека подпухне още повече, и още, и още… Вижте я как се смее, Алексей Фьодорович, сърцето ти се топи, като гледаш този ангел… — Альоша се червеше и трепереше с незабележими, ситни тръпки.

— Глезите ме вие мене, мила госпожице, а пък аз може би никак не заслужавам вашите ласки.

— Не заслужава! Тя ли не заслужава! — възкликна пак със същия жар Катерина Ивановна. — Да знаете, Алексей Фьодорович, че ние имаме фантастична главица, че ние сме своеволно, но гордо — прегордо сърчице! Ние сме благородни, Алексей Фьодорович, ние сме великодушни, знаете ли това? Само сме били нещастни. Прекалено бързо сме били готови да направим всякаква жертва за някой може би недостоен или лекомислен човек. Имало един, също офицер, ние сме го обикнали, жертвували сме за него всичко, отдавна било, преди пет години, а той ни забравил, оженил се. Сега е овдовял, писал, че идва тук — и да знаете, че само него, само него обичаме досега и сме обичали цял живот! Той ще дойде и Грушенка пак ще бъде щастлива, а тези пет години все е била нещастна. Но кой ще я укори, кой може да се похвали с нейната благосклонност! Само онзи безногият старец, търговецът, но той ни е бил по-скоро като баща, приятел, закрилник. Той ни е намерил тогава в отчаяние, в мъка, изоставени от онзи, когото толкова сме обичали… та тя тогава е искала да се удави, но този старец я спасил, спасил я!

— Много ме защищавате вие, мила госпожице, много прибързвате във всичко — пропя пак Грушенка.

— Защищавам ли? Ние ли ще защищаваме, смеем ли на всичко отгоре да защищаваме? Грушенка, ангеле мой, дайте ми ръчицата си, вижте тази пълничка, мъничка, прелестна ръчица, Алексей Фьодорович; виждате ли я, тя ми донесе щастие и ме възкреси и ето, аз сега ще я целувам и отгоре, и по дланта, ето, ето, ето! — И тя три пъти сякаш в упоение целуна наистина прелестната, може би твърде пълничка ръчица на Грушенка. А Грушенка, протегнала ръчицата си, с нервен, звънлив и прелестен смях следеше „милата госпожица“ и явно й беше приятно, че така целуват ръчицата й. „Може би възторгът е прекален“ — мина през ума на Альоша. Той се изчерви. Сърцето му през цялото време беше някак особено неспокойно.

— Няма да ме засрамите, мила госпожице, че тъй ми целувате ръка пред Алексей Фьодорович.

— Та нима съм искала да ви засрамя? — промълви някак учудено Катерина Ивановна. — Ах, мила, колко зле ме разбирате!

— И вие мене може би не ме разбирате както трябва, мила госпожице, аз може би съм много по-лоша, отколкото ви изглеждам. Лоша съм по сърце, своеволна. Завъртях тогава клетия Дмитрий Фьодорович само на подбив.

— Но нали сега пак вие ще го спасите. Обещахте ми. Ще го вразумите, ще му откриете, че отдавна обичате друг, който сега ви предлага ръката си…

— Ах, не, не съм ви обещавала такова нещо. Вие самата ми говорихте всичко това, но аз не съм ви обещавала.

— Значи, не съм ви разбрала добре — тихо и сякаш съвсем леко пребледняла, изрече Катерина Ивановна. — Вие ми казахте…

— Ах, не, госпожице ангел мой, нищо не съм ви казвала — тихо и с все същия весел и невинен израз я прекъсна Грушенка. — Ето сега виждате, уважаема госпожице, каква съм лоша и самовластна аз пред вас. Каквото поискам, това правя. Одеве може и да съм ви обещала нещо, но сега пък си мисля: ами ако той изведнъж пак ми хареса, Митя де, защото веднъж вече много ми хареса, дори почти цял час ми харесваше. Ей сега може да отида и да му кажа от днес нататък да остане при мене… Ето колко съм непостоянна…

— Одеве говорехте… съвсем друго… — едва изрече Катерина Ивановна.

— Ах, одеве! Аз съм си нежна и глупава по сърце. Като си помисля само какво е изтърпял заради мене! Ами ако изведнъж, като си отида в къщи, го съжаля — тогава?

— Не съм очаквала…

— Ех, госпожице, каква добра, благородна сте спрямо мене. Но ето сега може би ще ме разлюбите мен, глупачката, заради моя характер. Дайте ми вашата мила ръчица, госпожице ангел мой — нежно се примоли тя и сякаш с благоговение взе ръчицата на Катерина Ивановна. — Ето аз, мила госпожице, ще взема ръчицата ви и ще я целуна също както вие на мене. Вие три пъти ме целунахте, а аз трябва триста пъти да ви целуна, за да сме квит. Така да бъде, пък после, каквото даде Господ, може би ще ви бъда пълна робиня и ще пожелая във всичко робски да ви угодя. Каквото Бог рече, това да бъде, без никакви сговаряния и обещания помежду ни. Ръчицата ви, милата ви ръчица, ръчицата ви! Госпожице моя мила, хубавице на хубавиците моя невиждана!

Тя нежно поднесе тази ръчица към устните си — наистина със странна цел: да „станат квит“ с целувките. Катерина Ивановна не си дръпна ръката; тя с боязлива надежда изслуша последното, макар пак твърде странно изразено обещание на Грушенка „робски“ да й угоди; гледаше я напрегнато в очите: тя виждаше в тези очи все същия простодушен, доверчив израз, все същата чиста веселост… „Може би е прекалено наивна!“ — светна надежда в сърцето на Катерина Ивановна. Междувременно Грушенка, сякаш възхитена от „милата ръчица“, бавно я поднасяше към устните си. Но точно при устните си изведнъж задържа ръчицата два-три мига, сякаш обмисляше нещо.

— Знаете ли какво, госпожице ангел мой — изведнъж пропя с най-нежен и сладникав гласец, — знаете ли какво: няма да ви целуна ръчицата. — И се разсмя с къс, много весел смях.

— Както искате… Какво ви стана? — трепна изведнъж Катерина Ивановна.

— Останете си със спомена, че вие сте ми целували ръката, а аз вашата — не. — Внезапно нещо проблесна в очите й. Тя гледаше ужасно внимателно Катерина Ивановна.

— Безсрамница! — проговори внезапно Катерина Ивановна, сякаш изведнъж разбра нещо, цялата пламна и скочи от мястото си. Без да бърза, стана и Грушенка.

— Ей сега ще разправя на Митя как сте ми целували ръката, а аз вашата — не. Ах, как ще се смее!

— Мръсница, вън!

— Ох, колко е срамно, госпожице, ох, колко е срамно, това дори е непристойно за вас, такива думи, мила госпожице!

— Вън, продажна твар! — изкрещя Катерина Ивановна. Всяка чертица на нейното съвсем разкривено лице трепереше.

— Е, чак пък продажна! Вие самата като девица сте ходили по тъмно при кавалерите за пари, ходили сте да продавате красотата си, знам аз.

Катерина Ивановна извика и понечи да се нахвърли върху нея, но Альоша я задържа с всичка сила:

— Нито крачка, нито дума! Не говорете, не отговаряйте нищо! Тя ще си отиде, веднага ще си отиде!

В този миг в стаята се притекоха на вика двете сроднички на Катерина Ивановна, дотича и прислужницата. Всички се спуснаха към нея.

— Да, ще си отида — изрече Грушенка, като грабна от дивана наметката си. — Альоша, мили, я ме изпрати!

— Отивайте си, отивайте си по-скоро! — долепи пред нея умолително ръце Альоша.

— Мили Альошенка, изпрати ме! По пътя ще ти кажа нещо от хубаво по-хубаво! Заради тебе, Альошенка, направих тази сцена. Изпрати ме, гълъбче, после ще ти хареса.

Альоша се отвърна, кършейки ръце. Грушенка избяга със звънлив смях.

Катерина Ивановна беше в истеричен припадък. Тя ридаеше, спазми я задушаваха. Всички се суетяха около нея.

— Аз ви предупреждавах — говореше й по-възрастната леля, — възпирах ви от тази крачка… много сте припряна… как можахте да се решите на такава крачка! Вие не познавате тези твари, а за тази се говори, че е най-лоша от всички… Не, вие сте крайно своеволна!

— Това е тигър! — развика се Катерина Ивановна. — Защо ме задържахте, Алексей Фьодорович, щях да я пребия, да я пребия!

Тя нямаше сили да се сдържа пред Альоша, а може би и не искаше да се сдържа.

— Камшик за нея, ешафод, с палач, пред всички!…

Альоша заотстъпва към вратата.

— Но, Боже — извика внезапно Катерина Ивановна и плесна с ръце, — ами той! Как е могъл да бъде толкова безчестен, толкова безчовечен! Той е разказал на тази твар онова, което се случи там, в онзи съдбоносен, навеки проклет, проклет ден! „Ходили сте хубостта си да продавате, мила госпожице!“ Тя знае! Брат ви е подлец, Алексей Фьодорович!

Альоша искаше да каже нещо, но не намираше нито дума. Сърцето му се свиваше от болка.

— Вървете си, Алексей Фьодорович! Срам ме е, ужасно ми е! Утре… моля ви на колене, утре елате. Не ме осъждайте, простете ми, не знам какво ще направя със себе си!

Альоша излезе навън почти олюлявайки се. И на него му идеше да плаче като нея. Изведнъж го настигна слугинята.

— Госпожицата забравила да ви предаде това писъмце от госпожа Хохлакова, от обед е в нея.

Альоша взе машинално мъничкия розов плик и го пъхна почти несъзнателно в джоба си.

XI. Още една пропаднала репутация

От града до манастира нямаше повече от верста и нещо. Альоша тръгна бързо по пустия в този час път. Беше вече почти нощ, на тридесет крачки вече мъчно можеше нещо да се различи. По средата на пътя имаше кръстопът. На кръстопътя под една самотна върба се мярна някаква фигура. Альоша тъкмо излизаше на кръстопътя и фигурата скочи от мястото си, хвърли се към него и бясно извика:

— Кесията или живота!113

— Ти ли си, Митя! — учуди се Альоша, който все пак доста изтръпна.

— Ха-ха-ха! Не очакваше ли? Мисля си: къде да те причакам? Пред нейната къща? Оттам минават три пътя и може да те изпусна. Измислих най-после да чакам тук, защото непременно щеше да минеш оттук, друг път за манастира, няма. Хайде, казвай истината, смачкай ме като хлебарка… Но какво ти е?

— Нищо, брате… от уплаха. Ах, Дмитрий! Одеве тази кръв на тате. — И Альоша заплака, отдавна му се плачеше и сега изведнъж сякаш нещо се скъса в душата му. — Насмалко да го убиеш… прокле го… и ето сега… сега… игра си играеш… „кесията или живота“!

— Е, и какво? Неприлично ли е, а? Не подхожда за случая?

— Не… аз само тъй…

— Чакай. Погледни каква нощ: виждаш ли каква мрачна нощ, облаци, какъв вятър излезе? Сгуших се тук, под върбата, чакам те и изведнъж си помислих (честен кръст): какво още се бавя, какво чакам? Ето върбата, имам кърпа, имам риза, веднага мога да свия въже, презрамки на всичкото отгоре, и — няма да обременявам повече земята, няма да я безчестя с долното си присъствие! Но изведнъж те чувам, че идваш — Господи, сякаш нещо ме осени: ето че има, значи, човек, когото и аз обичам, ето го, ето това човече, милото ми братче, което аз обичам най-много от всички на света, което единствено обичам! И така те обичах, така те обичах в този миг, че си помислих: ей сега ще му се хвърля на врата. Но ми дойде глупава мисъл: „Ще се пошегувам с него, да го изплаша.“ И се развиках като глупак: „Кесията!“ Прости ми тая щуротия, това е само глупост, а в душата ми… също е едно… Е, дявол го взел, говори какво стана там? Какво каза тя? Мачкай ме, удряй ме, не ме щади! Побесня ли тя?

— Не, не е това… там стана съвсем друго, Митя. Там… там сега ги заварих двете заедно.

— Кои двете?

— Грушенка у Катерина Ивановна.

Дмитрий Фьодорович се втрещи.

— Невъзможно! — извика той. — Ти бълнуваш! Грушенка при нея?!

Альоша разказа всичко, което му се беше случило от минутата, когато влезе у Катерина Ивановна. Той разказва десетина минути и не може да се каже, че много плавно и последователни, но все пак го предаде ясно, като намираше най-важните думи, най-важните движения и ярко предаваше, често само с една подробност, собствените си чувства. Брат му Дмитрий слушаше мълчаливо, гледаше го втренчено със страшна неподвижност, но за Альоша беше ясно, че той вече е разбрал всичко, проумял е целия факт. Но лицето му, колкото повече разказваше, ставаше вече не мрачно, а просто страшно. Той сви вежди, стисна зъби, неподвижният му поглед стана сякаш още по-неподвижен, по-втренчен, по-ужасен… Толкова по-неочаквано беше, когато изведнъж, с неописуема бързина цялото му лице, досега гневно и свирепо, се промени мигновено, стиснатите му устни се разтвориха и Дмитрий Фьодорович се заля ненадейно в най-неудържим, най-непресторен смях. Той буквално се заля в смях, дълго време дори не можеше да говори от смях.

— Та не й целуна ръка, а? Не й целуна и избяга! — възклицаваше той в някакъв болезнен възторг, би могло да се каже дори, в нагъл възторг, ако този възторг не беше толкова неподправен. — И онази викаше, че е тигър! Тигър си е! И ешафод й се падало? Да, да, пада й се, пада й се, и аз съм на същото мнение, че й се пада, отдавна й се пада! Виждаш ли, брате, ешафод — добре, ешафод, но трябва най-напред да се оздравее. Разбирам я царицата на наглостта, ето това е тя, цялата се е разкрила с тази ръчица, инферналницата114 Тя е царицата на всичките инферналници, каквито човек може да си представи на света! Своего рода удоволствие! Значи, избяга в къщи? Аз ей сега… ах… Ще изтичам при нея! Альошка, не ми се сърди, нали и аз казвам, че й е малко да я удуши човек…

— А Катерина Ивановна! — възкликна печално Альоша.

— И нея виждам, цялата я виждам и нея, виждам я както никога досега! Това е цяло откритие на всичките четири посоки на света, на петте тоест!115 Ама че крачка! Та това е именно онази Катенка, институтката, която поради великодушната идея да спаси баща си не се поколеба да отиде при нелепия груб офицер, рискувайки да бъде страшно оскърбена! Но нашата гордост, но потребността от риск, но предизвикателството към съдбата, предизвикателството в безкрайността! Казваш, леля й я възпирала? Тази леля, да знаеш, тя самата е властна, та тя е родна сестра на онази московска генералша, виреше си носа още повече от нея, но мъжът й го уличиха в хазнокрадство, загуби всичко, и имение, и всичко, и на гордата съпруга изведнъж й се смачка фасонът и оттогава не можа да се оправи. Та тя е задържала Катя, но Катя не я е послушала? „Всичко, демек, мога да победя, всичко е във властта ми; ако поискам, мога и Грушенка да омагьосам“ — и си е вярвала, придавала си е важност пред самата себе си, кой й е крив! Ти мислиш, че нарочно е целунала първа ръка на Грушенка, с някаква хитра сметка? Не, тя наистина, наистина се е влюбила в Грушенка, тоест не е в Грушенка, а в собствената си мечта, в собствения си блян — защото нали си е моя мечта, мой блян! Альошка, миличък, как се спаси от тях, от тия жени? Избяга, а, със затъкнат подрасник? Ха-ха-ха!

— Брате, ти, струва ми се, хич не обърна внимание колко си обидил Катерина Ивановна с това, че си разправил на Грушенка за онзи случай, а тя сега й го тръсна в очите, че вие самата сте ходили „при кавалерите тайно да продавате хубостта си“! Брате, има ли по-голяма обида от тази? — Альоша се измъчваше най-много от мисълта, че брат му сякаш се радва на унижението на Катерина Ивановна, макар че, разбира се, такова нещо беше невъзможно.

— Ха! — изведнъж страшно се намръщи Дмитрий Фьодорович и се удари с длан по челото. Той чак сега обърна внимание, макар че Альоша разправи одеве всичко наведнъж — и за обидата, и за вика на Катерина Ивановна: „Вашият брат е подлец!“ — Да, наистина, може и да съм разказвал на Грушенка за онзи „съдбоносен ден“, както казва Катя. Да, така е, разказах й, спомням си! Това беше пак тогава, в Мокрое, бях пиян, циганките пееха… Но аз ридаех, ридаех тогава, стоях на колене, молех се в името на Катя и Грушенка разбираше това. Тя тогава разбра всичко, спомням си, дори тя самата плака… Ах, по дяволите! Че може ли сега да е обратното? Тогава плачеше, а сега… Сега — „мечове в гърдите“. Такива са жените.

Той наведе глава и се замисли.

— Да, аз съм подлец! Несъмнен подлец — продума изведнъж с мрачен глас. — Все едно плакал ли съм, или не, но съм подлец! Предай там, че приемам това наименование, ако то може да я утеши. Хайде стига вече, прощавай, стига съм дрънкал! Няма нищо весело. Ти по твоя път, аз — по моя. И не искам повече да се виждаме, чак до някоя последна минута. Прощавай, Алексей! — Той силно стисна ръката на Альоша и все още със сведени очи и без да вдига глава, сякаш откъсвайки се от нещо, бързо закрачи към града.

Альоша гледаше подире му и не можеше да повярва, че той тъй внезапно си отива завинаги.

— Стой, Алексей, още едно признание, само на тебе! — върна се изведнъж Дмитрий Фьодорович. — Виж ме, хубаво ме виж: знаеш ли, ей тук, ей тук се готви страшно безчестие. (При думите „ей тук“ Дмитрий Фьодорович се удряше с юмрук по гърдите, и то с такъв странен вид, сякаш безчестието се криеше и се съхраняваше именно там, на гърдите му, на някое място, в джоба му може би или му висеше на врата, зашито в нещо.) Ти вече ме знаеш: подлец съм, признат подлец! Но знай, че каквото и да съм направил преди, сега или занапред — нищо, нищо не може да се сравни по подлост с онова безчестие, което именно сега, именно в тази минута нося ей тук, на гърдите си, ей тук, тук, което действува и се извършва и което аз съм напълно властен да спра, напълно властен да спра или да извърша, забележи това! Е, знай тогава, че ще го извърша, а няма да го спра. Одеве ти разправих всичко, а това не ти разправих, защото дори и аз нямам очи за това! Още има възможност да се спра; ако се спра, мога още утре да възвърна половината от загубената си чест, но няма да се спра, ще осъществя подлия си замисъл и отсега бъди свидетел, че аз предварително и открито казвам това! Гибел и мрак! Няма какво да ти обяснявам, ще го разбереш, когато му дойде времето. Смрадната уличка и инферналницата! Прощавай. Не се моли за мене, не заслужавам, пък и никак не е нужно, никак не е нужно… изобщо не е нужно. Марш!…

И той внезапно си тръгна, този път окончателно. Альоша тръгна към манастира. „Но как така, как така, никога няма да го видя, какво говори! — мислеше си той слисан. — Още утре непременно ще го видя и ще го намеря, нарочно ще го намеря, какво говори той!…“

Альоша обиколи манастира и през боровата горичка отиде право в скита. Там му отвориха, макар че в този час не пущаха вече никого. Сърцето му трепереше, когато влезе в килията на стареца: „Защо, защо излиза, защо той го изпрати при хората? Тук е тишина, тука е светиня, а там е смут, там е мрак, в който веднага ще се изгубиш и заблудиш…“

В килията бяха послушникът Порфирий и йеромонахът отец Паисий, който през целия ден всеки час минаваше да се осведоми за здравето на отец Зосима, комуто, както научи уплашен Альоша, ставаше все по-зле и по-зле. Дори редовната вечерна беседа с братята този път не можа да се състои. Обикновено вечер, след служба, всеки ден преди сън се стичаха манастирските братя в килията на стареца и всеки гласно му изповядваше днешните си прегрешения, грешните си мечти, мислите, съблазните, дори свадите помежду им, ако имаше такива. Някои се изповядваха на колене. Старецът решаваше, помиряваше, съветваше, налагаше покаяние, благославяше и опрощаваше. Тъкмо против тези братски „изповеди“ въставаха противниците на старчеството, като казваха, че това е профанация на изповедта като тайнство, почти кощунство, макар нещата да бяха съвсем различни. Представяха на епархиалното началство дори, че такива изповеди не само не постигат добрата цел, но действително и нарочно вкарват в грях и съблазън. Че уж на мнозина от братята им тежало да ходят при стареца, но отивали по неволя, защото всички отиват, за да не ги вземат за горди и с бунтовни помисли. Разправяха, че някои от братята, отивайки на вечерна изповед, се наговаряли помежду си предварително: „аз ще кажа, че съм ти се разсърдил тая сутрин, а ти го потвърди“ — само за да имат какво да кажат, само да се отърват. Альоша знаеше, че това наистина ставаше понякога. Той знаеше също, че между братята има много недоволни и от това, дето според обичая дори писмата от домашните им, получавани от монасите, се донасяха най-напред при стареца, той да ги разпечати преди получателите. Предполагаше се, разбира се, че всичко това би трябвало да става свободно и искрено, от душа, в името на свободното смирение и спасителното назидание, но в същност ставаше понякога и твърде неискрено, напротив дори, престорено и фалшиво. Но най-старите и най-опитните от братята държаха на своето, като смятаха, че „който доброволно се е затворил между тези стени, за да се спаси, за него всички тези послушания и дела ще бъдат несъмнено спасителни и ще принесат голяма полза; който пък, напротив, е недоволен и роптае, той все едно, че не е монах и напразно е дошъл в манастира, на такъв мястото е вън. От греха, пък и от дявола не само сред хората, но и в храма не можеш се запази, следователно няма защо да се оправдава грехът.“

— Отпадна, налегна го дрямка — съобщи шепнешком на Альоша отец Паисий, като го благослови. — Трудно ще се събуди. Но и не трябва да го будим. За пет минути отвори очи, помоли да отнеса на братята благословията му, а от братята поиска нощни молитви за него. Утре мисли да се причести още веднъж. Спомена за тебе, Алексей, пита заминал ли си, отговорихме, че си в града. „Така го благослових и аз; там му е мястото, а не тук — засега“ — ей това рече за тебе. Спомняше си за тебе с любов, с грижа, разбираш ли с какво си се удостоил? Само че защо така е определил засега да си мирянин? Значи, предвижда нещо в съдбата ти! Разбери, Алексей, че макар и да се върнеш в света, то е като за възложено ти послушание от твоя старец, а не за суетно лекомислие и не за мирско веселие…

Отец Паисий излезе. Че старецът си отива, в това Альоша не се съмняваше, макар че може би щеше да живее още ден-два. Альоша твърдо и пламенно реши, че въпреки обещанията, които даде, да се срещне с баща си, с Хохлакови, с брат си и с Катерина Ивановна — утре изобщо няма да излиза от манастира и ще остане при стареца си до самата му кончина. Сърцето му пламна от любов и той горчиво се укори, че е могъл за миг там, в града, дори да забрави оня, когото беше оставил в манастира на смъртен одър и когото почиташе най-много от всички на света. Той влезе в стаичката на стареца, коленичи и се поклони доземи на спящия. Старецът тихо, неподвижно спеше и едва чуто дишаше. Лицето му беше спокойно.

Като се върна в другата стая — същата, в която сутринта старецът прие гостите, — Альоша, почти без да се съблича, сваляйки само обувките си, легна на коженото кораво и тясно диванче, на което спеше винаги, от много време вече всяка нощ, като си донасяше само възглавница. Дюшека пък, за който викаше одеве баща му, отдавна вече беше забравил да си постила. Сваляше си само подрасника и се завиваше с него вместо с одеяло. Но преди да легне, падна на колене и дълго се моли. В горещата си молитва той не молеше Бога да му разясни смута му, а само жадуваше за радостно умиление, предишното умиление, което винаги спохождаше душата му подир хвала и славене на Бога, което беше най-често цялата му вечерна молитва. Тази радост, която го спохождаше, водеше подире си лек и спокоен сън. Молейки се и сега, той изведнъж случайно напипа в джоба си онзи малък розов плик, който му предаде слугинята на Катерина Ивановна, когато го настигна навън. Той се смути, но довърши молитвата. После след известно колебание разтвори плика. Там имаше писъмце до него, подписано от Lise. — същата онази дъщеричка на госпожа Хохлакова, която сутринта толкова му се присмиваше пред стареца.

Альоша прочете писмото с учудване, прочете го два пъти, помисли малко и някак тихо, сладко се засмя. После трепна — този смях му се стори греховен. След миг обаче пак се засмя, все тъй тихо и все тъй щастливо. Той сложи бавно писмото в плика, прекръсти се и легна. Смутът в душата му изведнъж мина. „Господи, помилуй всичките одевешните, съхрани ги, нещастните и буйните, и ги насочи. У теб са пътищата и с тези пътища ги спаси. Ти си любов, ти на всички ще изпратиш и радост!“ — шепнеше Альоша, като се кръстеше, и постепенно заспиваше безметежен сън.