Братя Карамазови

I. Зловонието

Тялото на покойния йеросхимонах отец Зосима бе приготвено за погребение по установения ред. Както е известно, телата на умрелите монаси и схимници не се умиват. „Егда кто от монахов ко Господу отыдет (е казано в големия требник), то учиненный монах (тоест назначеният за това) отирает тело его топлою водой, творя прежде губою (тоест с гръцки сюнгер) крест на челе скончавшегося, на персех, на руках и на ногах и на коленах, вящше же ничто же.“ Всичко това извърши над покойния сам отец Паисий. След изтриването го облече в монашеското одеяние и го обви с мантията; за което според правилото малко я разряза, за да го обвие кръстообразно. На главата му сложи качулка с осмовръх кръст. Качулката оставиха открита, а лицето на покойния бе покрито с черно покривало. В ръцете му сложиха иконата на Спасителя. В такъв вид на разсъмване го сложиха в ковчега (който беше отдавна приготвен). А ковчега решиха да оставят в килията (първата голяма стая, същата, в която покойният старец приемаше братята и миряните) за през целия ден. Тъй като покойният беше по чин йеросхимонах, над него йеромонасите и йеродяконите трябваше да четат не Псалтира, а Евангелието. Четенето започна отец Йосиф веднага след панихидата, а отец Паисий, който пожела след туй да чете целия ден и цялата нощ, сега беше много зает и загрижен заедно с отеца игумен на скита, защото отведнъж почна да проличава все повече и повече сред манастирските братя и дошлите от манастирските хотели и от града тълпи миряни нещо необичайно, някакво нечувано и дори „неподобаващо“ вълнение и нетърпеливо очакване. И игуменът, и отец Паисий полагаха всевъзможни усилия поне донякъде да успокоят така суетящите се развълнувани хора. А когато разсъмна достатъчно, от града взеха да пристигат дори такива, които бяха взели със себе си своите болни, особено децата — сякаш бяха чакали специално тази минута, с явно упование в незабавната сила на изцелението, чието проявяване, както те вярваха, нямаше да се забави. И чак сега се разкри до каква степен всички у нас бяха свикнали да смятат починалия старец още приживе за несъмнен и велик светец. А пристигащите съвсем не бяха само от простолюдието. Това велико упование на вярващите, което тъй бързо и открито се проявяваше, и то с нетърпение и едва ли не настоятелно, изглеждаше на отец Паисий несъмнена съблазън и макар че много отдавна го беше предчувствувал, но то в същност надминаваше всичките му очаквания. Като срещаше някои развълнувани монаси, отец Паисий почна дори да ги гълчи: „Такова и тъй скорошно очакване на нещо велико — казваше той — е лекомислие, възможно само между миряните, но за нас неподобаващо.“ Но те почти не го слушаха и отец Паисий с безпокойство забелязваше това, въпреки че и той самият (ако трябва да си припомним всичко честно), макар и да се възмущаваше от твърде нетърпеливото очакване и да виждаше в него лекомислие и суета, но тайно в себе си, в дълбините на душата си, очакваше почти същото, каквото и тия развълнувани хора, което не можеше сам пред себе си да не признае. Въпреки всичко особено му бяха неприятни някои срещи, които събуждаха у него, поради известни предчувствия, големи съмнения. В нахлулата тълпа в килията на починалия забеляза с душевно отвращение (за което тутакси се упрекна) присъствието например на Ракитин или на далечния обдорски гост, калугера, който все още беше в манастира, и тях и двамата отец Паисий, кой знае защо, сметна за подозрителни — макар че в същия смисъл можеше да се отбележат не само те. Обдорският калугер правеше впечатление на най-суетящ се от всички вълнуващи се; той можеше да се види навсякъде, на всички места: навред разпитваше, навред се вслушваше, навред шепнеше с някакъв особен тайнствен вид. Изразът на лицето му пък беше най-нетърпелив и някак вече нервен, че онова, което се очаква, все още не става. А колкото до Ракитин, той, както после се разбра, се беше озовал тъй рано в скита по специално поръчение на госпожа Хохлакова. Тази добра, но безхарактерна жена, която не можеше да бъде допусната в скита, щом се събуди и научи за починалия, веднага бе изпълнена от такова неудържимо любопитство, че незабавно изпрати от свое име Ракитин, за да наблюдава всичко и да й донася незабавно писмено, да речем на всеки половин час, за всичко, което стане. А Ракитин тя смяташе за най-благочестив и вярващ младеж — до такава степен той умееше да се държи и да се представи всекиму според неговото желание, стига само да съзреше в това и най-малката полза за себе си. Денят беше ясен и светъл и мнозина от дошлите богомолци се тълпяха край скитските гробове, най-гъсто струпани около храма, но и пръснати по целия скит. Докато обхождаше скита, отец Паисий изведнъж си спомни за Альоша и че отдавна не беше го виждал, почти от нощес. И щом си спомни за него, веднага го забеляза в най-отдалечения ъгъл на скита до оградата, седнал върху надгробния камък на един починал в далечни времена, прочут с подвизите си калугер. Той седеше гърбом към скита, с лице към оградата, и сякаш се криеше зад паметника. Като се доближи съвсем до него, отец Паисий видя, че той, закрил лицето си с две ръце, макар и безгласно, но горчиво плаче и цялото му тяло се тресе от ридания. Отец Паисий постоя над него известно време.

— Стига, мили сине, стига, друже — прочувствено рече той най-после, — какво е това от тебе? Радвай се, а не да плачеш. Или не знаеш, че днешният ден е най-великият от всички негови дни? Къде е той сега, в тая минута, спомни си само това!

Альоша рече да го погледне, като откри подутото си от сълзи като на малко дете лице, но веднага пак, без да каже нито дума, се отвърна и отново закри лицето си с ръце.

— А може и да е право — изрече отец Паисий замислен, — да, плачи, плачи, Христос ти изпраща тези сълзи. „Твоите умилителни сълзици са само отдих душевен и ще дадат радост на милото ти сърце“ — добави той вече на себе си, като се отдалечаваше от Альоша и си мислеше за него с любов. Впрочем той по-скоро се отстрани, защото почувствува, че като го гледа, май и той ще заплаче. А времето минаваше, манастирските служби и панихиди за починалия продължаваха по реда си. Отец Паисий смени пак отец Йосиф при ковчега и пак пое от него четенето на Евангелието. Но още преди три часа след пладне стана нещо, за което споменах в края на миналата книга, нещо, което дотолкова не бе очаквал никой у нас и което толкова бе в разрез с всеобщото упование, че, повтарям, подробното и суетно повествование за това произшествие и досега извънредно живо се помни в нашия град и по цялата околност. Тук ще прибавя още веднъж лично от себе си: мен ми е почти противно да си спомням за това суетно и съблазнително събитие, а в същност най-обикновено и естествено и, разбира се, бих го отминал в разказа си, без да го спомена, ако то не беше повлияло по един много силен и определен начин върху душата и сърцето на главния, макар и бъдещ герой на моя разказ, Альоша, като предизвика в душата му един вид прелом и преврат, който потресе, но и укрепи неговия разум вече окончателно, за цял живот, и го насочи към известна цел.

И така да продължим. Когато още преди разсъмване положиха приготвеното за погребение тяло на стареца в ковчега и го внесоха в първата, бившата гостна стая, сред ония, които бяха при ковчега, възникна въпросът: трябва ли да се отварят прозорците на стаята? Но този въпрос, изречен от някого случайно и между другото, остана без отговор и почти незабелязан — може би го забелязаха само, и то в себе си, някои от присъствуващите, в този смисъл, че да се очаква разлагане и зловоние от тялото на такъв покойник е голяма нелепост, достойна дори за съжаление (ако не и насмешка) относно слабата вяра и лекомислието на изреклия този въпрос. Защото се очакваше тъкмо обратното. Но ето, скоро подир пладне започна нещо, отбелязано от влизащите и излизащите първо само мълком и в себе си и дори с явна боязън у всеки да съобщи на друг миналата му мисъл, което обаче към три часа след пладне се прояви тъй ясно и неопровержимо, че вестта за това мигом се разнесе по целия скит и сред всички богомолци, посетители на скита, тутакси проникна и в манастира и хвърли в изумление всички манастирски жители, а накрая съвсем скоро стигна и до града и развълнува там всички, и вярващи, и невярващи. Невярващите се възрадваха, а колкото до вярващите, намериха се някои, които се възрадваха дори повече от най-невярващите, защото „хората обичат падението на праведния и неговия позор“, както бе казал покойният старец в едно от своите поучения. Работата е там, че от ковчега малко по малко, после все повече, бе започнал да се носи дъх на разложение, а към три часа след пладне вече се усети твърде ясно и започна доста да се засилва. И отдавна вече не беше имало и дори не беше възможно да си припомни някой от целия минал живот на нашия манастир такава съблазън, грубо разюздана и дори невъзможна в друг случай, каквато се забеляза веднага след това събитие между самите калугери. Отсетне и дори подир много години някои наши разумни калугери, като си припомняха целия този ден в подробности, се учудваха и ужасяваха по какъв начин бе могла тая съблазън тогава да достигне до такива размери. Защото и по-рано се беше случвало да умират калугери, живели много праведен живот и чиято праведност познаваха всички, старци богобоязливи, а пък и от техните смирени ковчези бе излизало зловоние, което естествено се появява при всеки мъртвец, ала това не създаваше съблазън, дори каквото и да било вълнение. Разбира се, имало е и у нас някои измежду починалите в старо време, споменът за които беше се запазил още жив в манастира и останките на които според преданието не бяха показали тление — нещо, което умилително и тайнствено беше повлияло на братята и се беше съхранило в тяхната памет като нещо благолепно и чудесно и като обет за бъдеща още по-голяма слава от техните гробници, ако само по волята Божия настъпят такива времена. Особено беше се запазил споменът за доживелия до сто и пет години старец Йов, знаменит подвижник, велик постник и мълчаливец, който беше починал отдавна, още през десетте години на настоящото столетие, и чийто гроб с особено и извънредно уважение се показваше на всички богомолци, когато идваха за пръв път, като се споменаваха при това тайнствено някакви велики надежди. (Това беше същият гроб, на който отец Паисий намери сутринта Альоша.) Освен за тоя отдавна починал старец имаше същият жив спомен и за починалия сравнително неотдавна велик отец йеросхимонах старец Варсанофий, същия, от когото отец Зосима бе приел старчеството и когото още приживе всички богомолци в манастира смятаха просто за юродив. За тия двама беше се запазило в преданието, че лежали в ковчезите си като живи и били погребани съвсем нетленни и че дори лицата им като да се били просветлили в ковчега. А някои дори си спомняха упорито, че от техните тела се усещало явно благоухание. Но дори въпреки тия тъй внушителни спомени все пак би било трудно да се обясни пряката причина, поради която пред ковчега на стареца Зосима можа да стане нещо толкова лекомислено, нелепо и злобно. Колкото до мен лично, аз мисля, че тук се бяха събрали едновременно и много други неща, множество различни причини, които общо бяха повлияли. Една от тях например беше просто онази закореняла вражда към старчеството като към зловредно новаторство, която се таеше дълбоко в манастира в умовете на мнозина още калугери. А после, разбира се, главното беше завистта към светостта на починалия, тъй силно утвърдила се приживе, че сякаш беше забранено дори и да се възразява против нея. Защото, макар че покойният старец беше привлякъл към себе си мнозина и не толкова с чудеса, колкото е любов, и беше създал около себе си сякаш цял един свят от хора, които го обичаха, все пак и дори толкова повече именно с това си беше спечелил и завистници, а след това и ожесточени врагове, и явни, и тайни, и не само между манастирските жители, но дори и между миряните. Никому например не беше направил зло, но ето: „Защо пък го смятат толкова за светец?“ И единствено само тоя въпрос, като се повтаряше постепенно, породи най-накрая цяла бездна от най-ненаситна злоба. Ето защо аз мисля, че мнозина, като усетиха тленната миризма на тялото му, при това тъй скоро — защото не беше минал още и един ден от смъртта му, — бяха безкрайно зарадвани; също както измежду преданите на стареца, които и досега го почитаха, се намериха веднага такива, които бяха едва ли не оскърбени и обидени лично от това събитие. А всичко ставаше постепенно по следния начин.

Щом започна да се усеща разложението, вече дори и само по вида на калугерите, които влизаха в килията на покойния, можеше да се разбере защо идват. Влезе, постои малко и излиза да потвърди по-скоро вестта пред другите, които на тълпа чакаха вън. Някои от тия очакващи скръбно поклащаха глава, а други дори не искаха да крият радостта си, която явно сияеше в озлобените им погледи. И никой вече не ги укоряваше, никой не издигаше глас за добра дума, което беше дори чудно, защото преданите на починалия старец бяха в манастира все пак мнозинство; но види се, сам Господ допусна, щото този път малцинството временно да вземе връх. Скоро в килията почнаха да се явяват същите съгледвачи и измежду миряните, повечето измежду образованите посетители. От простолюдието влизаха малцина, макар че пред портата на скита се беше натрупал много народ. Несъмнено беше, че именно подир три часа приливът на светските посетители се засили много и именно вследствие на съблазнителната вест. Такива, които може би изобщо нямаше да дойдат тоя ден и нито биха мислили да идват, сега неочаквано дойдоха, между тях и някои особи със значителен чин. Впрочем външно благочинието още не се нарушаваше и отец Паисий твърдо и отсечено, със строго лице продължаваше да чете гласно Евангелието, като че ли не забелязваше това, което става, макар че отдавна беше забелязал нещо необичайно. Но ето че и до него започнаха да достигат гласове, отначало доста тихи, но постепенно все по-силни и по-смели. „Изглежда, че Божият съд не е като човешкия“ — дочу изведнъж отец Паисий. Пръв го промълви един мирянин, градски чиновник, вече доста възрастен човек, и доколкото се знаеше за него, твърде набожен, но като го промълви гласно, той само повтори онова, което калугерите отдавна си шепнеха на ухо. Те отдавна вече бяха пошепнали тази безнадеждна дума и най-лошото беше, че почти с всяка минута проличаваше и нарастваше при тая дума някакво тържество. Скоро обаче започна да се нарушава дори самото благочиние и ето сякаш всички почувствуваха дори някакво право да го нарушат. „И как можа да се случи това — казваха някои от калугерите, изпърво сякаш със съжаление. — Тялото му беше малко, сухо, кожа и кости, откъде се взе това зловоние?“ — „Значи, нарочно Бог е поискал да укаже“ — бързо прибавяха други и тяхното мнение се приемаше безспорно и на минутата, защото все пак те сочеха, че макар зловонието да е естествено, както при всеки починал грешник, все пак би се усетило по-късно, а не с това толкова явно избързване, поне след едно денонощие щеше да се появи, а „това изпревари природата“, значи, е само от Бога и нарочно негово указание. Искал е да посочи. Това съждение поразяваше неотразимо. Кроткият отец йеромонах Йосиф, библиотекарят, любимец на покойния, понечи да възрази на някои от злодумците, „че не е винаги така“ и че не е някаква догма в православието тази необходимост за нетление на телата на праведниците, а е само едно мнение и че дори в най-прославените кътчета, в Атон например, не се смущават толкова от тленната миризма и не телесната нетленност се смята там главен признак за прославянето на спасените, а цветът на костите им, когато телата им пролежат много години в земята и дори изтлеят в нея, „и ако се намерят костите жълти като восък, това е именно най-главният знак, че Господ е прославил покойния праведник; ако пък се намерят не жълти, а черни, това значи, че не го е удостоил Господ със слава — ето как е в Атон, място велико, където от древни времена непоклатимо и в пресветла чистота се съхранява православието“ — завърши отец Йосиф. Но думите на смирения отец минаха без внушение и дори предизвикаха насмешлив отпор: „Всичко това е ученост и новаторство, няма какво да го слушаме“ — решиха в себе си монасите. „У нас е постарому; малко ли новаторства излизат сега, трябва ли да подражаваме на всички?“ — прибавяха други. „У нас е имало свети отци не по-малко, отколкото там. Те там са под турско робство и всичко са изпозабравили. При тях и православието отдавна се е замътило, пък и камбани нямат“ — добавяха най-големите присмехулници. Отец Йосиф се оттегли огорчен, толкова повече, че и самият беше изказал своето мнение не съвсем твърдо, а като че ли също без много да си вярва. Но той със смущение долови, че започва нещо твърде неблаговидно и че надига глава дори истинско непокорство. Малко по малко подир отец Йосиф затихнаха и всички разсъдливи гласове. И някак така стана, че всички, които обичаха покойния старец и приемаха въвеждането на старчеството с умилно послушание, отведнъж се изплашиха страшно от нещо и като се срещаха, само плахо се поглеждаха в лицата. Неприятелите пък на старчеството като новаторство гордо вдигнаха глава. „Покойният старец Варсанофий не само не вонеше, а лееше благоухание — злорадо напомняха те, — но той не беше със старчество заслужил, а с това, че беше праведен.“ А веднага след туй върху току-що починалия старец се посипаха и упреци, и дори обвинения: „Несправедливо учеше той: учеше, че животът е велика радост, а не смирение в сълзи“ — казваха едни от най-неумните. „Вярваше по модата, не признаваше материалния огън в ада“ — прибавяха други, още по-неумни от тях. „Не беше строг в поста, разрешаваше си разни сладости, ядеше сладко от вишни с чай, много го обичаше, госпожиците му го изпращаха. Прилича ли на калугер да пие чайове?“ — приказваха други завистници. „Горделиво се държеше — жестоко припомняха най-злорадите, — за светия се смяташе, на колене му падаха и той го приемаше като редно.“ „Злоупотребяваше с тайнството на изповедта“ — прибавяха със злобен шепот най-големите противници на старчеството, и то измежду най-старите и строги в своето богомолство калугери, истински постници и мълчаливци, които мълчаха, докато той беше жив, но сега отведнъж отвориха уста, което вече беше ужасно, защото техните думи силно влияеха на младите и още нестабилни калугери. Внимателно слушаше всичко това и обдорският гостенин, калугерът от „Свети Силвестър“, дълбоко въздишаше и поклащаше глава: „Да, както личи, отец Ферапонт вчера говори справедливо“ — каза си той и в този момент се показа и самият отец Ферапонт; той идеше сякаш именно за да засили сътресението.

По-рано споменах, че той излизаше от дървената си килийка на пчелина рядко, дори на църква по много време не се появяваше, за което не му придиряха твърде, защото го смятаха за юродив и не го задължаваха да изпълнява общите за всички правила. Но ако трябва да се каже цялата истина, всичко туй се допускаше за него дори и поради известна необходимост. Защото такъв голям постник и мълчаливец, който дни и нощи се молеше (и дори заспиваше на колене), беше дори някак прекалено да го обременяват настоятелно с общия устав, щом не искаше да се подчини. „Той е от всички нас по-свят и изпълнява много по-трудни неща, отколкото по устава — биха казали тогава калугерите. — А дето не ходи в църква, значи, че сам знае кога трябва да ходи, той си има свой устав.“ Поради тоя възможен ропот и съблазън оставяха отец Ферапонт на мира. Стареца Зосима, както знаеха вече всички отци, отец Ферапонт никак не обичаше; и ето до неговата килийка стигна изведнъж вестта, че „Божият съд, значи, не е като човешкия и че дори изпреварил природата“. Вероятно един от първите, отърчал да му предаде това известие, е бил обдорският гостенин, който вчера беше го посетил и беше си излязъл в ужас. Споменах също, че отец Паисий, който твърдо и непоколебимо стоеше и четеше над ковчега, макар и да не можеше да чува и вижда какво става вън от килията, със сърцето си безпогрешно предугаждаше всичко най-важно, защото познаваше издъно средата, в която живееше. Не беше смутен, очакваше без страх какво още може да стане и следеше с пронизващ поглед бъдещия изход от това вълнение, който вече се рисуваше пред умствения му взор. Ала отведнъж един необикновен и вече явно нарушаващ благочинието шум отвън порази слуха му. Вратата се отвори цялата и на прага се появи отец Ферапонт. След него, както се забелязваше и дори ясно се виждаше от килията, бяха се натрупали долу пред стълбите много монаси, които го придружаваха, а между тях и миряни. Съпровождащите го обаче не влязоха и не се качиха, а се спряха и очакваха какво ще каже и ще направи по-нататък отец Ферапонт, защото предчувствуваха, и то с известен страх въпреки цялата си дързост, че той ненапразно бе дошъл. Като се спря на прага, отец Ферапонт вдигна ръце и иззад дясната му ръка надзърнаха острите и любопитни очички на обдорския гостенин, който единствен не изтърпя и се качи след отец Ферапонт поради голямото си любопитство. А всички други освен него, щом вратата се отвори тъй шумно, напротив, отстъпиха още по-назад от внезапен страх. Като вдигна ръце нагоре, отец Ферапонт изведнъж взе да вика:

— Извергая извергну! — И веднага започна, обръщайки се поред на четирите страни, да прекръства с ръка стените и четирите ъгъла на килията. Това действие на отец Ферапонт бе разбрано от съпровождащите го, защото те знаеха, че той винаги правеше така, където и да влезеше — нито ще седне, нито дума ще каже, докато най-напред не прогони нечистата сила.

— Махни се, сатана, махни се, сатана! — повтаряше той при всеки кръст. — Извергая извергну! — извика пак. Беше облечен в грубото си расо, препасано с връв. Изпод кълчищната му риза се виждаха открилите му гърди, обрасли с бели косми. Нозете му бяха съвсем боси. Щом размаха ръце, почнаха да се люлеят и да дрънчат жестоките вериги, които носеше под расото. Отец Паисий прекъсна четенето, пристъпи напред и застана пред него в очакване.

— Защо си дошъл, честни отче? Защо нарушаваш благочинието? Защо вълнуваш смиреното стадо? — проговори той най-после, като го гледаше строго.

— Поради що съм дошъл? Що питаш? Како веруеш? — изкрещя отец Ферапонт като юродив. — Дойдох да изгоня тукашните ви гости, дяволи мръсни. Гледам, много сте ги насъбрали без мен. С метла искам да ги нзмета.

— Злия дух гониш, а може би на него служиш — безстрашно продължи отец Паисий, — и кой може да каже за себе си: „свят съм“? Ти ли, отче?

— Нечестив съм, а не свят. В кресло няма да седна и няма да поискам да ми се кланят като на идол! — кресна отец Ферапонт. — Нине людете вярата свята съсипват. Покойникът, вашият светия — обърна се той към тълпата, като сочеше с пръст ковчега, — отричаше дяволите. Слабително даваше против дяволите. И ето те се развъдиха при вас като паяци из ъглите. А днес и той самият се въвони. В това указание Господне велико виждаме.

И наистина веднъж се беше случило така, когато отец Зосима беше жив. На един от калугерите започна да се присънва, а накрая и наяве да му се явява нечистата сила. А когато той в най-голям страх откри това на стареца, последният му препоръча непрекъсната молитва и усилен пост. Но когато и това не помогна, го посъветва, без да прекъсва поста и молитвите, да вземе едно лекарство. От това мнозина още тогава се изкушаваха и говореха помежду си, поклащайки глава, а най-много отец Ферапонт, комуто веднага бяха побързали да разправят някои хулители относно „необикновеното“ за такъв особен случай разпореждане на стареца.

— Махни се, отче! — рече повелително отец Паисий. — Не хората съдят, а Бог. Може тук да виждаме такова „указание“, що е непосилно да разберем ни ти, ни аз, ни някой друг. Махни се, отче, и не вълнувай стадото! — повтори той настойчиво.

— Не спазваше постите според калугерския си чин, от туй е и указанието. Това е ясно и грехота е да се крие! — не мирясваше загубилият разум разпален вярващ. — От сладкиши се съблазняваше, госпожите му носеха в джобовете си, с чай се подслаждаше, на стомаха си угаждаше, пълнеше го със сладости, а ума си — с надменни помишления… Зарад туй претърпя този срам…

— Лекомислени са словата ти, отче! — издигна глас и отец Паисий. — На твоя пост и на твоето подвижничество се удивлявам, но думите ти са лекомислени, като да ги говори някой непостоянен и младоумен младеж мирски. Излез си, отче, заповядвам ти! — прогърмя в заключение отец Паисий.

— Аз ще си отида! — проговори отец Ферапонт, сякаш малко смутен, но без да го напуска озлоблението. — Вий сте учени! От много ум сте възнесени над моето нищожество. Дойдох тук малограмотен, а тук и което знаех, забравих, сам Господ Бог ме защити мене, нищожния, от вашата премъдрост…

Отец Паисий стоеше над него и чакаше с твърдост. Отец Ферапонт помълча и изведнъж се натъжи, подпря с дясната си длан бузата и произнесе напевно, взрян в ковчега на покойника:

— Над него утре ще пеят: „Помощник и покровител“ — православния канон, а над мен, като издъхна, само „Кая житейская сладость“ — мъничко стихирче200 — проговори той сълзливо и жално. — Възгордели сте се и възнесли, пусто е това място! — закрещя внезапно като луд, махна с ръка, бързо се обърна и бързо слезе по стъпалата надолу. Тълпата, която чакаше долу, се раздвижи; някои веднага тръгнаха след него, но някои се забавиха, защото килията все още беше отворена, а отец Паисий бе излязъл подир отец Ферапонт на вратата и наблюдаваше оттам. Но разпаленият старик още не беше свършил; като се отдалечи на двадесетина крачки, той изведнъж се обърна към залязващото слънце, вдигна двете си ръце и — като да го подкоси изведнъж някой — сгромоляса се на земята с неистов крясък.

— Моят Господ победи! Христос победи залязващото слънце! — изкрещя неистово той с вдигнати към слънцето ръце и като падна по очи на земята, зарида с глас като малко дете, цял разтреперан от плач, прострял по земята ръце. Тогава всички се спуснаха към него, чуха се възклицания и ридание в отговор на неговите ридания… Някакво изстъпление обзе всички.

— Ето кой е свят! Ето кой е праведен! — чуха се възгласи вече без страх. — Ето кой трябва да бъде старец — прибавяха други вече озлобено.

— Няма да стане старец… Ще отхвърли това… няма да служи на проклетото новаторство… няма да подражава на техните глупости — тутакси подзеха други гласове и докъде би стигнало това, мъчно може да си представи човек, но тъкмо в тази минута удари камбаната, призовавайки за служба. Изведнъж всички почнаха да се кръстят. Вдигна се и отец Ферапонт и кръстейки се, тръгна към своята килия, без да се обръща, като все още продължаваше да вика, но вече нещо съвсем несвързано. Подир него тръгнаха някои, малцина на брой, но мнозинството почна да се разотива, бързайки за служба. Отец Паисий предаде четенето на отец Йосиф и слезе долу. От безумните викове на тези фанатици не можеше да се разколебае, но сърцето му изведнъж се опечали и затъгува за нещо странно и той почувствува това. Спря се и изведнъж се попита: „Защо е тази моя тъга, дори до упадък на духа?“ — и с учудване прозря тутакси, че тази внезапна негова скръб произлиза, изглежда, от една съвсем малка и особена причина: работата е там, че в тълпата, която се трупаше сега пред входа на килията, между другите развълнувани забеляза и Альоша и си спомни сега, че като го видя, веднага почувствува в сърцето си сякаш някаква болка. „Но нима този младеж толкова много значи сега в моето сърце?“ — попита се той изведнъж с учудване. В тази минута Альоша тъкмо минаваше покрай него, като да бързаше нанякъде, но не по посока на храма. Погледите им се срещнаха. Альоша бързо отмести очи и ги сведе към земята и вече по самия вид на младежа отец Паисий се досети каква силна промяна става в този миг в него.

— Нима и ти си се изкушил? — възкликна изведнъж отец Паисий. — Та нима и ти си с маловерните! — прибави той скръбно.

Альоша се спря и някак неопределено погледна отец. Паисий, но пак бързо отмести очи и пак ги сведе към земята. При това той стоеше извърнат встрани и не обърна лице към отец Паисий. Отец Паисий го наблюдаваше внимателно.

— Но закъде бързаш? Благовестят за служба! — попита той пак, но Альоша пак не отговори нищо.

— Да не напускаш скита? Как тъй, без да обадиш, без да се благословиш?

Изведнъж Альоша се усмихна накриво, странно, много странно стрелна с очи отец Паисий, онзи, комуто го бе поверил, умирайки, бившият негов ръководител, бившият властелин на сърцето и ума му, възлюбленият негов старец, и изведнъж пак като преди, без да отговори, махна с ръка, сякаш дори без да го е грижа дали се държи почитателно, и тръгна е бързи крачки към портите на скита.

— Ти пак ще се върнеш! — пошепна отец Паисий, като гледаше подире му с горчиво учудване.

II. Такава минутка

Отец Паисий, разбира се, не се излъга, като реши, че неговото „мило момче“ ще се върне пак и може би дори (макар и не напълно, но все пак прозорливо) проникна в истинския смисъл на душевното състояние на Альоша. Независимо от това признавам откровено, че самият аз много трудно бих могъл да предам сега ясно точния смисъл на тази странна и неопределена минута в живота на толкова обичния ми и толкова още млад герой на моя разказ. На горчивия въпрос на отец Паисий, отправен към Альоша: „Или и ти си с маловерните?“ — аз, разбира се, бих могъл със сигурност да отговоря вместо Альоша: „Не, той не е с маловерните.“ Нещо повече, дори беше точно обратното: цялото негово смущение бе произлязло именно от това, че той много вярваше. Ала смущение все пак имаше, все пак се беше породило и то беше тъй мъчително, че дори и после, дълго време след това, Альоша смяташе този скръбен ден за един от най-тежките и съдбоносни дни в живота си. А ако ме попитат направо: „Нима пък всичката тази тъга и тревога са се породили у него само защото тялото на неговия старец, вместо да започне незабавно да дава изцеления, напротив, бе подложено на такова бързо разлагане“, ще отговоря на това, без да се колебая: „Да, наистина, така беше.“ Бих помолил само читателя да не бърза още да се смее твърде много на чистото сърце на моя младеж. А самият аз не само нямам намерение да моля прошка от него или да извинявам и оправдавам неговата простодушна вяра с младата му възраст например или с неуспехите в науката, които бе изучавал по-рано, и пр., и пр., но ще направя дори противното и твърдо ще заявя, че чувствувам искрено уважение към природата на неговото сърце. Без съмнение друг някой младеж, който приема сърдечните впечатления предпазливо, който вече умее да обича не горещо, а само топло, с ум, макар и верен, но прекалено разсъдителен за възрастта (и затова евтин), такъв юноша, казвам аз, би избягнал онова, което се случи с моя юноша, но в някои случаи наистина е по-почтено да се поддаде човек на известно увлечение, макар и неразумно, но все пак породено от голяма любов, отколкото да не му се поддаде изобщо. Толкова повече на младини, защото неблагонадежден е онзи юноша, който е винаги прекалено разсъдителен и такъв няма голяма стойност — това е моето мнение! „Но — ще се противопоставят може би разумните хора — не може пък всеки юноша да вярва в такъв предразсъдък и вашият юноша не може да бъде образец за другите.“ На това ще отговоря пак: да, моят юноша вярваше, вярваше свято и непоклатимо, но аз все пак не моля прошка за него.

Видите ли: макар и да заявих по-горе (и може би твърде прибързано), че няма да обяснявам, да се извинявам и да оправдавам моя герой, но виждам, че все пак е необходимо да обясня някои работи, за да може разказът ми да бъде разбран по-нататък. Ето какво ще кажа: тук въпросът не беше за чудесата. Не става дума за нетърпеливо лекомислено очакване на чудеса. И не за тържеството на някакво убеждение бяха потрябвали тогава чудеса на Альоша (това пък съвсем не), не заради някаква идея предварителна, превзета, която по-скоро да възтържествува над друга — о, не, съвсем не: тук във всичко това и преди всичко на първо място стоеше пред него лицето и само лицето — лицето на неговия възлюблен старец, лицето на онзи праведник, когото почиташе до такова обожание. Там е работата, че цялата любов, която се таеше в неговото младо и чисто сърце към „все и вся“, по̀ така време и през цялата минала година понякога като че ли се съсредоточаваше, може би дори неправилно, главно само върху едно същество, поне в най-силните пориви на сърцето му — върху неговия възлюблен старец, сега покойник. Наистина това същество тъй дълго бе стояло пред него като безспорен идеал, че всичките му младежки сили и целият им устрем не можеха да не се насочат изключително към този идеал, та понякога дори до забравяне на „все и вся“. (По-късно си спомняше, че през този тежък ден съвсем беше забравил брат си Дмитрий, за когото така беше загрижен и неспокоен предната вечер; забравил беше също да занесе на бащата на Илюшечка двестате рубли, което с такъв жар бе решил по-рано да изпълни.) Но все пак не чудеса му трябваха, а само „висша справедливост“, която беше, според неговото вярване, нарушена и което тъй жестоко и внезапно рани сърцето му. И какво от това, че тази „справедливост“ в очакванията на Альоша, дори и от самия ход на нещата, беше взела формата на чудеса, незабавно очаквани от праха на неговия обожаван бивш ръководител? Та така мислеха и очакваха и всички в манастира, дори ония, пред ума на които Альоша се прекланяше, самият отец Паисий например, и ето че Альоша, без да се тревожи от някакви съмнения, бе облякъл и своите мечти в същата форма, в каквато ги бяха облекли всички. Пък и отдавна вече това се беше оформило така в неговото сърце поради цялата година манастирски живот и то вече бе свикнало да очаква това. Но справедливост жадуваше той, справедливост, а не само чудеса! И ето онзи, който трябваше според неговите надежди да бъде издигнат най-високо от всички в целия свят — той вместо славата, която му подобаваше, отведнъж бе низвергнат и опозорен! За какво? Кой бе отсъдил? Кой можеше така да отсъди — ето въпросите, които веднага налегнаха неопитното му и девствено сърце. Той не можеше да понесе без обида и дори без сърдечно озлобление, че най-праведният от праведните е подхвърлен на такова присмехулно и злобно надсмиване от страна на тъй лекомислената и толкова под него стояща тълпа. Но нека да нямаше никакви чудеса, нека да не станеше никакво чудо и да не се оправдаеше веднага очакваното, ала защо стана безславие, защо се допусна позор, защо е това прибързано тление, което бе „изпреварило природата“, както казваха злобните монаси? Защо е това „указание“, което с такова тържество извеждат сега заедно с отец Ферапонт, и защо смятат, че дори са получили правото да го тълкуват така? Къде е прочее провидението и Божият пръст? Защо се беше скрило в „най-потребната минута“ (мислеше Альоша) и сякаш само бе поискало да се подчини на слепите, неми, безжалостни естествени закони?

Ето от какво се късаше сърцето на Альоша и, разбира се, както вече казах, на преден план тук стоеше лицето, което обичаше най-много на света, и тъкмо то бе „опозорено“, тъкмо то бе „опетнено“! Нека този ропот на моя юноша да беше лекомислен и безразсъден, но все пак за трети път повтарям (и предварително съм съгласен, че може би правя това също от лекомислие): аз се радвам, че моят юноша се оказа не толкова разсъдителен в такава минута, защото за разсъдъка винаги ще има време у човек, който не е глупав, но ако в такава изключителна минута не се намери любов в сърцето на юношата, кога ще я има? Не искам обаче да премълча в този случай и едно странно нещо, което, макар и мигновено, но все пак се мярна в ума на Альоша в тази съдбоносна и объркана за него минута. Това ново нещо, което премина през ума му, беше някакво мъчително впечатление от вчерашния разговор с брат му Иван, който той сега непрекъснато си спомняше. Именно сега. О, не че се беше разколебало в душата му нещо от нейните основни, стихийни, така да се каже, вярвания. Своя Бог той обичаше и вярваше в него твърдо, макар че внезапно беше, току-речи, възроптал против него. Но все пак някакво смътно, но мъчително и ядно впечатление от припомнения вчерашен разговор с брат му Иван изведнъж сега наново се раздвижи в душата му и все повече и повече се стремеше да избие на повърхността. Когато вече почна съвсем да се здрачава, Ракитин, който минаваше през боровата гора от скита за манастира, неочаквано съзря Альоша, легнал по очи под едно дърво, неподвижен и като че заспал. Ракитин се приближи и го повика:

— Тук ли си, Алексей? Та нима… — заговори той учуден, но не довърши и се спря. Искаше да каже: „Нима дотам си стигнал?“ Альоша не го и погледна, но по раздвижването му Ракитин веднага почувствува, че той го чува и разбира.

— Но какво ти е? — продължи той да се учудва, но учудването на лицето му започна да се сменя с усмивка, която преминаваше все повече и повече в подигравателен израз.

— Слушай, търся те вече два часа и повече. Ти изведнъж изчезна оттам. Какво правиш тук? Какви са тия благоглупости от тебе? Та погледни ме поне…

Альоша вдигна глава, седна и подпря гръб на дървото. Той не плачеше, но лицето му изразяваше страдание, а в погледа му личеше раздразнение. Той впрочем не гледаше Ракитин, а някъде встрани.

— Знаеш ли, че съвсем ти се е променило лицето? Нищо не е останало от предишната ти прословута кротост. Разсърдил си се някому, или какво? Обидили ли са те?

— Остави ме! — проговори изведнъж Альоша, пак без да го погледне, и уморено махна с ръка.

— О-хо, я виж какви сме станали! Взехме да подвикваме съвсем като другите смъртни. И това един ангел! Е, Альошка, учуди ме ти, знаеш ли, искрено ти го казвам. Отдавна на нищо тук не се учудвам. Но теб все съм те имал за образован човек…

Альоша най-сетне го погледна, но някак разсеяно, сякаш все още не го разбираше добре.

— Но нима само затова, че твоят старец взе да се вмирисва? Та сериозно ли си вярвал, че ще почне да върти чудеса? — извика Ракитин, преминавайки пак към най-искрено учудване.

— Вярвах, вярвам и искам да вярвам, и ще вярвам, е, какво искаш още? — извика Альоша нервно.

— Съвсем нищо, гълъбче. Уф, дявол го взел, та на такива работи дори тринадесетгодишен ученик сега не вярва. Но впрочем по дяволите… Та си се разсърдил, значи, сега на своя Бог, възбунтувал си се: не ме зачетоха, един вид, с чин, за празника орден не ми дадоха! Ех, вие!

Альоша някак продължително и с присвити очи изгледа Ракитин и в очите му нещо изведнъж проблесна… но не озлобление към Ракитин.

— Аз против моя Бог не се бунтувам, само „неговия свят не приемам“ — усмихна се изведнъж Альоша криво.

— Как тъй неговия свят не приемаш? — каза Ракитин, като се позамисли върху отговора му. — Какви са тия глупости?

Альоша не отговори.

— Хайде, стига сме приказвали празни приказки, сега по същество: ял ли си днес?

— Не помня… ядох, струва ми се.

— Трябва да се подкрепиш, ако се съди по лицето ти. Да те съжали човек, като те гледа. При това и през нощта не си спал, чух, заседание сте имали там. А после всичките тези дандании и разправии… Само малко просфора сигурно си сдъвкал! Аз имам в джоба наденица, одеве я взех от града за всеки случай, като идвах насам, но ти сигурно наденица няма да ядеш…

— Дай наденицата.

— Е-хе! Я го виж ти! Значи, вече пълен бунт, барикади! Е, братко, няма защо да се пренебрегват тези неща. Ела у нас… И аз бих му гаврътнал сега малко водка, уморен съм ужасно. Водка май няма да се решиш… или ще пийнеш?

— Давай и водка.

— Охо! Чудно, братко! — И Ракитин го изгледа като луд. — Е, все едно, водка или наденица, но това е добре, чудесно и не бива да се изпуща, да вървим!

Альоша стана от земята мълком и тръгна подир Ракитин.

— Да го видеше сега това брат ти Ванечка, как ли щеше да се изуми! Тъкмо се сетих, твоят брат Иван Фьодорович тази сутрин си дигнал чуковете за Москва, знаеш ли?

— Знам — безчувствено рече Альоша и изведнъж му се мярна лицето на брат му Дмитрий, но само се мярна, и макар и да му напомни нещо, някаква бърза работа, която не можеше повече да се отлага нито минута, някакъв дълг, страшно задължение, но и този спомен не му направи никакво впечатление, не стигна до сърцето му, а в същия миг излетя от паметта му и той го забрави. Но дълго време после Альоша си спомняше това.

— Твоето братче Ванечка веднъж се беше изказало за мене, че съм бил „бездарна либерална торба“. И ти веднъж също не издържа и ми даде да разбера, че съм „безчестен“… Нищо! Ще видя сега аз вашата надареност и честност (Ракитин довърши това вече на себе си, шепнешком). Тю, слушай! — заговори той пак високо. — Я да заобиколим манастира и да тръгнем по пътечката право към града… Хм! Тъкмо трябва да се отбия у Хохлакова. Представи си: аз й писах за всичко, което стана, и моля ти се, тя веднага ми отговори с бележка, написана с молив (ужасно обича да пише бележки тази дама), че „никак не очаквала от такъв почтен старец като Зосима такава постъпка“! Така е писала: „постъпка!“ И тя ядосана; ех, вие! Почакай! — извика той внезапно, спря се и като хвана Альоша за рамото, спря и него.

— Знаеш ли, Альоша — изпитателно го гледаше той в очите, цял под впечатление на внезапна нова мисъл, озарила го отведнъж, и макар че външно се смееше, очевидно се боеше да изрази гласно тази нова внезапна своя мисъл, до такава степен все още не можеше да повярва в странното за него и съвсем неочаквано настроение, в което виждаше сега Альоша, — Альоша, знаеш ли къде е най-добре да отидем сега? — изговори той най-после плахо и умолително.

— Все едно… където искаш.

— Я да отидем при Грушенка, а? Ще дойдеш ли? — изрече най-после Ракитин, чак разтреперан целият от плахо очакване.

— Да отидем при Грушенка — спокойно и бързо отговори Альоша и това беше толкова неочаквано за Ракитин, тоест такова бързо и спокойно съгласие, че той едва не отскочи назад.

— Е-е!… Туйто! — възкликна от изумление, но изведнъж улови здраво Альоша под ръка и бързо го повлече по пътечката, като все още ужасно се боеше, че решителността на Альоша ще се изпари. Те вървяха мълчаливо, Ракитин дори не смееше да заговори.

— А колко ще се зарадва тя, колко ще се зарадва… — само изломоти той, но пак млъкна. А и съвсем не за радост на Грушенка влачеше сега Альоша при нея; той беше човек сериозен и нищо не предприемаше без изгодна за себе си цел. А сега целта му беше двойна: първо, отмъстителна, тоест да види „позора на праведния“ и вероятното „падение“ на Альоша „от светец до грешник“, от което предварително се опияняваше, и, второ, имаше пред вид и известна материална, дори твърде изгодна за себе си цел, за която ще се каже по-долу.

„Значи, такава минутка се е случила — мислеше си той весело и злобно — и ето сега ще я пипнем за врата тази минутка, защото тя ни е извънредно удобна.“

III. Стръкчето лук

Грушенка живееше в най-оживената част на града, близо до Катедралния площад, в къщата на вдовицата на търговеца Морозов, в чийто двор държеше под наем малка дървена пристройка. А къщата на Морозова беше голяма, каменна, двуетажна, стара и много неугледна; в нея живееше самотно домакинята, стара жена, с двете си племенници, също доста възрастни моми. Тя не се нуждаеше да дава под наем пристройката в двора, но всички знаеха, че беше пуснала Грушенка (още преди четири години) само за да угоди на своя роднина, търговеца Самсонов, открит покровител на Грушенка. Казваха, че ревнивият старец, като настанявал своята „фаворитка“ при Морозова, имал първоначално пред вид зоркото око на старицата, за да наблюдава тя поведението на новата си квартирантка. Но зоркото око твърде скоро се оказа непотребно и накрая се свърши с това, че Морозова дори рядко се срещаше с Грушенка, докато накрая съвсем престана да й досажда с какъвто и да било надзор. Наистина бяха минали вече четири години, откакто старецът бе довел в тази къща от губернския град осемнадесетгодишното момиче, плахо, срамежливо, тъничко, слабичко, замислено и тъжно, и оттогава беше изтекла много вода. Биографията на това момиче у нас, в града, впрочем се знаеше слабо и непълно, не се научи повече и в последно време, дори тогава, когато вече мнозина бяха почнали да се интересуват от тази „хубавица на хубавиците“, каквато след четири години беше станала Аграфена Александровна. Носеха се само слухове, че още седемнадесетгодишно момиче била измамена от някого, някакъв офицер, и веднага след това захвърлена. Офицерът заминал и след това се оженил някъде, а Грушенка останала опозорена и в сиромашия. Казваха впрочем, че макар нейният старец да бил извадил Грушенка от сиромашията, но тя била от честно семейство на духовник, дъщеря на някакъв извънщатен дякон или нещо подобно. И ето че за четири години това чувствително, обидено и жалко сираче се превърна в румена, пълна руска хубавица, жена със смел и решителен характер, горда и безочлива, която знаеше цената на парите, печеловница, стисната и предпазлива, която, честно или нечестно, но вече бе успяла, както се говореше, да натрупа собствен капитал. Само в едно бяха убедени всички: че достъпът до Грушенка е мъчен и че освен стареца, нейния покровител, не беше имало още нито един човек през всички тези четири години, който да се похвали с нейната благосклонност. Това беше факт, защото не бяха малко желаещите, които се стремяха да получат тая благосклонност, особено през последните две години. Но всички опити останаха напразни, а някои от желаещите бяха принудени да се оттеглят дори при комична и срамна развръзка благодарение на решителния и присмехулен отпор от страна на тази млада особа с характер. Знаеше се също, че младата особа, особено през последната година, беше се впуснала в онова, което се нарича „гешефти“, и че в това отношение тя се оказа с извънредни способности, така че в края на краищата мнозина я нарекоха цяла чифутка. Не че беше давала пари под лихва, но знаеше се например, че в съдружие с Фьодор Павлович Карамазов тя известно време наистина се занимаваше с откупване полици на безценица по десет копейки за рубла, а след това бе получила срещу някои от тези полици по рубла за десет копейки. Болният Самсонов, който през последната година не можеше да се движи е подутите си нозе, вдовец, тиранин към своите възрастни синове, голям богаташ, човек стиснат и неумолим, бе попаднал все пак под силното влияние на своето протеже, което отначало уж той държеше с желязна ръка и му „стягаше юздите“, както говореха тогава присмехулниците. Но Грушенка успя да се еманципира, след като му внуши обаче безгранично доверие в своята вярност. Този старец, много практичен (сега отдавна покойник), имаше също забележителен характер, главно беше скъперник и твърд като кремък, и макар че Грушенка го беше пленила толкова, че не можеше да живее без нея (през последните две години например наистина беше така), но някакъв голям, значителен капитал той все пак не й отдели, и дори тя да го беше заплашила, че ще го напусне завинаги, той пак щеше да остане неумолим. Но затова пък й беше отделил малък капитал и когато се узна това, всички също се зачудиха. „Ти в същност не си глупава жена — каза й той, като й отдели осем хиляди рубли, — сама се оправяй, но знай, че освен годишната ти издръжка, както досега, няма да получиш нищо повече от мене, докато умра, пък и в завещанието си нищо повече няма да ти оставя.“ И си удържа на думата: умря и остави всичко на синовете си, които цял живот бе държал при себе си наравно със слугите, заедно с жените и децата им, а за Грушенка дори не бе и споменал в завещанието си. Всичко това стана известно впоследствие. Но със съвети как да се оправя „със собствения си капитал“ много помагаше на Грушенка и я насочваше към някои „случаи“. Когато Фьодор Павлович Карамазов, който се свързва първоначално с Грушенка във връзка с един случаен „гешефт“, свърши съвсем неочаквано за себе си с това, че се влюби в нея до лудост и направо обезумя, старикът Самсонов, който по това време вече беше с единия крак в гроба, много му се надсмиваше. За отбелязване е, че Грушенка се държеше със своя старик през цялото време на тяхното познанство напълно и дори някак сърдечно откровено и това май й се случи единствено с този човек. В най-последно време, когато неочаквано се появи със своята любов и Дмитрий Фьодорович, старецът престана да се смее. Напротив, веднъж строго и сериозно посъветва Грушенка: „Ако трябва да избираш между двамата, бащата или сина, избери стареца, с условие обаче старият подлец непременно да се ожени за тебе и предварително да ти припише поне известен капитал. А с капитана не се занимавай, няма смисъл.“ Това бяха точните думи, казани на Грушенка от стария сластолюбец, който тогава вече предчувствуваше своята близка смърт и който наистина пет месеца подир този съвет умря. Ще отбележа също мимоходом, че макар в нашия град мнозина да знаеха тогава за нелепото и чудовищно съперничество на Карамазови, бащата и сина, обект на което беше Грушенка, но истинския смисъл на нейното отношение към двамата, стареца и сина, малцина тогава разбираха. Дори двете слугини на Грушенка (след последвалата катастрофа, за която ще говоря по-нататък) свидетелствуваха по-късно пред съда, че Аграфена Александровна приемала Дмитрий Фьодорович само от страх, защото той бил „заплашвал да я убие“. Тя имаше две слугини, една много стара готвачка, още от родителското й семейство, болна и почти оглушала, и нейната внучка, млада, пъргава девойка на около двадесет години, прислужница на Грушенка. А Грушенка живееше много скъпернически и в доста бедна обстановка. Тя имаше в пристройката само три стаи, мебелирани от хазайката със стари мебели от махагон, с фасон от двадесетте години. Когато Ракитин и Альоша влязоха при нея, беше вече съвсем тъмно, но стаите още не бяха осветели. Самата Грушенка лежеше в гостната си на големия си неудобен диван е махагонова облегалка, твърд и тапициран с кожа, отдавна вече изжулена и прокъсана. Под главата й имаше две бели пухени възглавници от леглото й. Тя лежеше по гръб, неподвижно изпъната, с двете ръце под главата. Беше облечена, като че ли очакваше някого, с черна копринена рокля и леко дантелено боне на главата, което много й отиваше; на раменете й беше наметнат дантелен шал, забоден с масивна златна брошка. Тя именно очакваше някого, лежеше някак тъжна и нетърпелива, с малко пребледняло лице, с пламнали устни и очи, и нетърпеливо почукваше по ръчката на дивана с крайчеца на десния си крак. Щом се появиха Ракитин и Альоша, стана нещо като леко объркване: в антрето се чу как Грушенка бързо скочи от дивана и изведнъж извика уплашена: „Кой е?“ Но момичето беше посрещнало гостите и веднага се обади на господарката си:

— Не е той, други са; няма нищо.

„Какво ли става тук?“ — измърмори Ракитин, като въведе за ръка Альоша в гостната. Грушенка стоеше до дивана, сякаш все още изплашена. Гъст кичур от тъмнорусата й коса се беше измъкнал изпод бонето и беше паднал на дясното й рамо, но тя не го забеляза и не го прибра, докато не се вгледа в гостите и не ги позна.

— Ах, ти ли си Ракитка! Ей, че ме изплаши. Но с кого си? Кой е с тебе? Господи, виж кого довел! — извика тя, като позна Альоша.

— Кажи да донесат свещи, де! — изговори Ракитин с фриволния вид на много интимен приятел и близък човек, който има дори право да се разпорежда в къщата.

— Свещи… разбира се, свещи… Феня, донеси му свещи… Ей, намери време да го доведеш! — извика тя пак, като кимна към Альоша, а след това се обърна към огледалото и бързо почна с две ръце да си оправя косата. Тя като че ли беше недоволна.

— Не те ли зарадвах? — попита Ракитин, който веднага почти се обиди.

— Уплаши ме, Ракитка, това е — обърна се Грушенка усмихната към Альоша. — Не се страхувай от мене, миличък Альоша. Аз много ти се радвам, неочаквани ми гостенино. А ти, Ракитка, ме уплаши: помислих, че Митя се е довлякъл. Знаеш ли, одеве го заблудих и го накарах да ми се закълне, че ми вярва, а го излъгах. Казах му, че тази вечер ще отида при Кузма Кузмич, моя старец, и до късно през нощта ще броим пари с него. Аз наистина ходя всяка седмица при него и по цяла вечер си гледаме сметките. Заключваме се: той трака на сметалото, а аз седя и записвам в книгите, той само на мен ми има доверие. Митя повярва, че ще бъда там, а пък аз, на, се затворих у дома — седя, чакам едно известие. Как ви е пуснала Феня! Феня, Феня! Тичай до пътната врата — отвори и огледай няма ли го капитана някъде наоколо. Може да се е скрил и да дебне, умирам от страх!

— Никой няма, Аграфена Александровна, ей сега огледах наоколо, пък и всяка минута ходя да гледам през пролуката, и аз треперя от страх.

— Капаците затворени ли са? Феня, пусни и пердетата — ей така! — Тя сама спусна тежките завеси. — Че като види светлина, току-виж, долетял. От Митя, твоя брат, Альоша, се боя тази вечер. — Грушенка говореше високо, макар и тревожно, но и почти като че с някакъв възторг.

— Че защо се боиш тази вечер така от Митя? — попита Ракитин. — Струва ми се, ти не се плашиш от него, той ти върви по свирката.

— Казвам ти, че очаквам известие, едно златничко известие, така че Митенка сега хич не би трябвало да идва. Но не ми повярва, че отивам при Кузма Кузмич, чувствувам го. Сигурно седи сега там, у тях, в задната градина на Фьодор Павлович, и ме дебне. А ако е останал там, значи, няма да дойде тук и толкова по-добре! Но при Кузма Кузмич наистина прескочих. Митя ме изпрати дотам, казах, че ще стоя до среднощ и той непременно да дойде тогава да ме съпроводи до къщи. Той си отиде, а аз поседях десетина минути при стареца — и хайде пак насам, ух, как се страхувах — тичах, да не ме срещне.

— Ами за къде си се докарала така? Я виж какво интересно боне си турила!

— Е, колко си любопитен, Ракитин! Казвам ти, че очаквам едно известие. Щом дойде известието, скачам и политам, повече няма да ме видите. Затова съм се докарала, да съм готова.

— Ами накъде ще полетиш?

— Много искаш да знаеш.

— Виж я ти! Каква е весела… Никога не съм те виждал такава. Пременила се като за бал — оглеждаше я Ракитин.

— Много разбираш от балове.

— А ти много ли разбираш?

— Аз поне съм виждала бал. Преди три години Кузма Кузмич жени сина си и гледах от галерията. Но какво съм седнала, Ракитка, с тебе да разговарям, когато тук такъв княз стои. Това се вика гостенин! Альоша, гълъбче, гледам те и не вярвам; Господи, как тъй да дойдеш ти при мене! Право да ти кажа, никога не съм очаквала, не съм мислила, пък и по-рано никога не съм вярвала, че може да дойдеш. Макар и да не е сега време, но страшно ти се радвам! Седни на дивана, ей тук, ей така, месечинке моя! Наистина още като че ли не мога да повярвам… Ех и ти, Ракитка, да беше го довел вчера или завчера!… Но нищо, пак ми е драго. Може да е по-добре, че дойде сега, в такъв миг, а не завчера…

Тя живо приседна на дивана до Альоша и го загледа просто с възхищение. И наистина й беше драго, не лъжеше, като казваше това. Очите й горяха, устните й се смееха, но добродушно, весело. Альоша дори не очакваше от нея такъв добър израз на лицето… До вчера я беше срещал рядко, беше си създал плашеща представа за нея, а вчера страшно беше потресен от злобната и коварна постъпка с Катерина Ивановна и много го учудваше, че сега изведнъж видя в нея като че ли съвсем друго и неочаквано същество. И колкото й да беше смазан от собствената си скръб, очите му неволно се спряха на нея с внимание. Всичките й маниери като че ли приятно се бяха променили от вчера: почти липсваше вчерашният сладникав изговор, тези глезени и маниерни движения… всичко беше просто, простодушно, движенията й бяха бързи, прями, доверчиви, но беше много възбудена.

— Господи, какви неща се сбъдват днес наистина — заприказва тя пак. — И защо толкова ти се радвам, Альоша, и аз не знам. Да ме питаш, не мога да ти кажа.

— Хайде де, не знаеш защо ти е драго! — усмихна се Ракитин. — Имала си цел, като все ми досаждаше: доведи го, та го доведи.

— По-рано имах друга цел, сега вече онова мина, не е такъв моментът. Ще взема да ви почерпя. Сега съм по-добра, Ракитка. Но седни и ти, Ракитка, защо стоиш? Или вече си седнал? Ракитушка никога не забравя себе си. Гледай го сега, Альоша, седи там срещу нас, но е обиден: защо не съм го поканила преди тебе да седне. Ех, че обича да се сърди моят Ракитка, много обича! — засмя се Грушенка. — Не се ядосвай, Ракитка, днес съм добра. Но защо си тъжен, Альоша, да не те е страх от мене? — рече тя и с весела насмешливост го погледна в очите.

— Мъчно му е. Не му дали чин — изговори басово Ракитин.

— Какъв чин?

— Неговият старец се вмириса.

— Как се вмириса? Каневи глупости дърдориш, каква мръсотия искаш да кажеш! Мълчи, глупако! Ще ме пуснеш ли, Альоша, да ти поседна на коленете, ей така! — И тя мигом стана и скочи засмяна на коленете му, като едно гальовно котенце, и нежно прегърна шията му с дясната си ръка. — Ще те развеселя аз тебе, богомолното ми момченце! Наистина ли ще ми позволиш да поседя на коленете ти, няма да се сърдиш? Щом заповядаш, се махам.

Альоша мълчеше. Той седеше и не смееше да мръдне; чу думите й: „Щом заповядаш, се махам“, но не отговори, сякаш беше замрял. Но нямаше у него нищо, което можеше да се очаква и което можеше да си въобрази за него, да речем, Ракитин, който похотливо наблюдаваше от мястото си. Великата скръб на душата му поглъщаше всички чувства, които можеха да се зародят в сърцето му, и ако можеше само да си даде в този миг пълна сметка, той сам би разбрал, че сега е защитен с най-здравата броня против всякаква съблазън и изкушение. Все пак, въпреки цялата смътна безсъзнателност на душевното му състояние и цялата, скръб, която го гнетеше, той все пак неволно се чудеше на едно ново и странно чувство, което се зараждаше в сърцето му: тази жена, тази „страшна“ жена не само не го плашеше сега с предишния страх, страх, който се пораждаше у него по-рано при всяка мечта за жена, когато такава мечта проблеснеше в душата му, но напротив, тази жена, от която той се боеше най-много, която седеше на коленете му и го прегръщаше, сега будеше у него съвсем друго, неочаквана и особено чувство, чувство на някакво необикновено, огромно и най-чистосърдечно любопитство към нея и всичко туй вече без никакъв страх, без ни най-малък ужас както преди — ето кое беше основното и кое неволно го учудваше.

— Е, стига сте дрънкали глупости! — извика Ракитин. — По-добре дай шампанско, дължиш го, нали знаеш!

— Наистина го дължа. Аз, Альоша му бях обещала освен всичко другото и шампанско за тебе, ако те доведе. Давай шампанско, и аз ще пия! Феня, Феня, донеси ни шампанско, онази бутилка, дето Митя я остави, тичай по-скоро! Аз, макар да съм скъперница, една бутилка ще почерпя, но не тебе, Ракитка, ти си гъба, него — че е княз! И макар че сега с друго е пълна душата ми, но така да бъде, ще пия и аз с вас, искам да погуляя!

— Но какъв е този случай днес и какво е това „известие“, мога ли да попитам, или е тайна? — любопитно се намеси пак Ракитин, като с всички сили си даваше вид, че не обръща внимание на камъчетата, които летяха в неговата градина.

— Ех, не е тайна, пък и ти знаеш — рече изведнъж загрижено Грушенка, като обърна глава към Ракитин и се отдръпна малко от Альоша, макар че все още продължаваше да седи на коленете му, прегърнала с ръка шията му, — офицерът идва, Ракитин, моят офицер идва!

— Чувах, че идвал, но нима е толкова близо?

— Сега е в Мокрое, оттам ще прати вест по човек, така ми писа, одеве получих писмо от него. Сега седя и чакам човека.

— Виж ти! Защо е в Мокрое?

— Дълго е за разправяне, пък и стига ти толкова!

— Тъкмо за Митенка е сега, охо-хо! Знае ли той, или не?

— Какво ще знае! Нищо не знае! Да научи, ще ме убие. Но сега вече никак не ме е страх от това, не ме е страх сега от ножа му. Мълчи, Ракитка, не ми споменавай за Дмитрий Фьодорович: съвсем ми съсипа сърцето. Пък и хич не искам да мисля за това в такъв миг. Виж, за Альошечка мога да мисля, Альошечка си го гледам… Че усмихни се, гълъбче, развесели се на глупостта ми, на радостта ми се усмихни… А, ето усмихна се, усмихна се! Виж как нежно гледа. Аз, Альоша, знаеш ли, все мислех, че ми се сърдиш за онзи ден, за госпожицата. Кучка бях, така е. Но все пак добре стана. Хем беше лошо, хем хубаво — замислено се усмихна Грушенка и някаква жестока искрица изведнъж се мярна в усмивчицата й. — Митя каза, че тя крещяла: „Камшик за нея!“ Много я обидих тогава. Повика ме, искаше да ме победи, да ме подмами с шоколада си… Не, добре, че така стана — усмихна се тя пак. — Но все ме е страх, че ти си се разсърдил…

— Вярно, така е — рече изведнъж Ракитин със сериозно учудване. — Тя, Альоша, наистина се бои от тебе, който си такова пиленце.

— Той, Ракитка, за теб е пиленце… защото ти нямаш срама, да! Аз, знаеш ли, аз го обичам от душа, това е! Вярваш ли, Альоша, че те обичам с цялата си душа?

— Ах ти, безсрамнице! Тя ти се обяснява в любов, Алексей!

— Че какво пък, обичам го.

— А офицера? А златното известие от Мокрое?

— Онова си е едно, а това си е друго.

— Виж как излизат работите по женски!

— Не ме ядосвай, Ракитка — горещо подзе Грушенка, — онова си е едно, а това си е друго. Аз Альоша го обичам другояче. Наистина, Альоша, аз таях по-рано лукава мисъл за тебе. Та аз съм долна, бясна съм аз, ала в някои минути се е случвало, Альоша, да гледам на тебе като на моя съвест. Все си мисля: „Как ли ме презира той сега, каквато съм мръсна.“ И онзи ден това си мислех, когато тичах насам от госпожицата. Отдавна съм те забелязала така, Альоша, и Митя знае, казвала съм му. И Митя така го разбира. Вярваш ли, Альоша, че понякога наистина, като те гледам се срамувам, от себе си се срамувам… И как съм започнала да мисля за тебе и откога — не знам и не помня…

Влезе Феня и сложи на масата поднос с отворена бутилка и три пълни чаши.

— Шампанското дойде! — извика Ракитин. — Ти си възбудена, Аграфена Александровна, и не си на себе си. Като изпиеш една чаша, ще започнеш да танцуваш. Е-ех, и това не могат да направят — прибави той, като изглеждаше шампанското. — Бабата го е наляла в кухнята, пък тая донесла бутилката без тапата, пък и топла. Но хайде, дай така.

Той се доближи до масата, взе чашата, изпи я наведнъж и си наля втора.

— Не пада често шампанско — изрече, като се облизваше. — Хайде, Альоша, вземи чашата, прояви се. Но за какво да пием? За райските двери? Вземи, Груша, чашата, пий и ти за райските двери.

— Какви са тия райски двери?

Тя взе чашата. Альоша взе своята, отпи една глътка и я остави.

— Не, по-добре не! — усмихна се той кротко.

— А се хвалеше! — извика Ракитин.

— Тогава и аз няма да пия — подзе Грушенка, — пък и не ми се пие. Изпий, Ракитин, сам цялата бутилка. Ако пие Альоша, и аз ще пия.

— Започна се лигавене — присмя й се Ракитин. — А му седи на коленете. На него, да речем, му е мъчно, ами на тебе? Той се е разбунтувал против своя Бог, канеше се наденица да плюска…

— Защо така?

— Неговият старец умря днеска, старецът Зосима, светецът.

— Значи, старецът Зосима умря! — извика Грушенка. — Господи, аз пък не знаех! — Тя се прекръсти набожно. — Господи, но какво правя аз, седнала съм му сега на коленете! — стресна се тя изведнъж като ужасена, мигом скочи и се премести на дивана. Альоша я изгледа дълго, учудено и на лицето му сякаш нещо светна.

— Ракитин — каза той изведнъж високо и твърдо, — не ме дразни, че съм се разбунтувал против своя Бог. Не искам да се озлобявам против тебе, затова бъди и ти по-добър. Аз изгубих такова съкровище, каквото ти никога не си имал, и ти сега не можеш да ме съдиш. По-добре погледни сега нея: видя ли как ме пощади тя? Аз идвах тук да намеря злобна душа — така ме влечеше самия мене към това, защото бях подъл и зъл, а намерих искрена сестра, намерих съкровище — душа любяща… Тя ме пощади сега… Аграфена Александровна, за тебе говоря. Ти възроди душата ми сега.

Устните на Альоша затрепериха и той се задъхна. Млъкна.

— Спасила те е тя тебе! — изсмя се Ракитин злобно. — А тя искаше да те изяде, знаеш ли?

— Стой, Ракитин! — скочи изведнъж Грушенка. — Млъкнете и двамата. Сега аз ще кажа всичко: ти, Альоша, мълчи, че като говориш така, ме хваща срам, защото съм зла, а не добра — такава съм аз. А ти, Ракитин, мълчи, защото лъжеш! Имах по-рано такава една подла мисъл, да го изям, но сега лъжеш, сега изобщо не е така… и повече да не съм те чула, Ракитин. — Всичко това Грушенка изговори с огромно вълнение.

— Я гледай как обезумяха и двамата — изсъска Ракитин, като оглеждаше и двамата учудено, — като побъркани, все едно съм в лудницата. Разкиснаха се взаимно, сега ще почнат да плачат.

— И ще заплача, наистина ще заплача — повтаряше Грушенка. — Той ме нарича своя сестра и аз никога вече няма да го забравя! Само че виж какво, Ракитин, макар да съм злобна, но все пак съм дала едно стръкче лук.

— Какво стръкче лук? Тю, по дяволите, та вие наистина се побъркахте!

Ракитин се чудеше на тяхната възторженост и се ядосваше от обида, макар че би могъл да се сети, че на двамата тъкмо им се беше събрало всичко, което можеше да разтърси душите им така, както не се случва често в живота. Но Ракитин, който умееше доста чувствително да разбира всичко, що се отнасяше до самия него, беше много груб, когато се касаеше до чувствата и преживяванията на ближния — донякъде от младежка неопитност, а донякъде и поради големия си егоизъм.

— Знаеш ли, Альошечка — разсмя се изведнъж нервно Грушенка, като се обърна към него, — на Ракитин се похвалих, че съм дала стръкче лук, а на тебе няма да ти се похваля, ще ти го разправя с друга цел. Това е само притча, но хубава притча, още като дете съм я слушала от моята Матрьона, дето сега ми е готвачка. Виж сега: „Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: «Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.» И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.“ Ето я тази притча, Альоша, запомнила съм я наизуст, защото самата аз съм тази злобна жена. На Ракитка се похвалих, че съм дала едно стръкче лук, а на тебе ще ти кажа другояче: всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели. И недей ме хвали тогава, Альоша, недей ме смята за добра, аз съм злобна, от злобна по-злобна, а като ме хвалиш, срам ме хваща. Ех, да се покая докрай. Слушай, Альоша: толкова много желаех да те видя тук и толкова настоявах за това пред Ракитка, че му обещах двайсет и пет рубли, ако те доведе при мене! Стой, Ракитка, чакай! — Тя с бързи крачки отиде при писалището, отвори чекмеджето, взе едно портмоне и извади от него банкнота от двадесет и пет рубли.

— Какви глупости! Какви глупости! — викаше озадачен Ракитин.

— Вземи, Ракитка, имам да ти ги давам, няма да откажеш нали, сам си ги поиска. — И му хвърли банкнотата.

— Има си хас да откажа! — изговори басово Ракитин, който явно се сконфузи, но нафукано криеше срама си. — Тъкмо добре ще ни дойдат, затуй са глупаците на тоя свят — да ги използуват умните хора.

— А сега мълчи, Ракитка. Всичко, което ще говоря, няма да е за твоите уши. Седни тук, в ъгъла, и мълчи, не ни обичаш ти нас и затова мълчи.

— Че за какво ли да ви обичам! — изръмжа Ракитин, без да скрива вече злобата си. Двадесет и пет рублевата банкнота той пъхна в джоба си и наистина много се срамуваше от Альоша. Смяташе, че след това ще получи възнаграждението си, така че Альоша няма да научи, и сега от срам го хвана яд. До тази минута намираше за много прилично да не противоречи кой знае колко на Грушенка, въпреки всичките нейни забележки, защото явно беше, че тя имаше някаква власт над него. Но сега и той се разсърди.

— Обича се заради нещо, а вие двамата какво сте направили за мек?

— Ами обичай без нищо, както Альоша обича.

— Защо да те обича и с какво толкова ти го е показал, та вириш нос?

Грушенка стоеше насред стаята, говореше с жар и в гласа й се доловиха истерични нотки:

— Мълчи, Ракитка, ти не разбираш нищо! И да не си посмял повече да ми говориш на ти, не ти позволявам, откъде пък се е взела у тебе тази дързост, да ти кажа! Седни в ъгъла и мълчи като мой лакей! А сега, Альоша, само на тебе ще кажа цялата истина, за да видиш каква твар съм! Не на Ракитка, а на тебе говоря. Исках да те погубя, Альоша, това е голямата истина, твърдо бях решила; толкова исках, че подкупих с пари Ракитка, за да те доведе. И за какво го исках толкова? Ти, Альоша не знаеш нищо, ти се отвращаваше от мене, минеш — и сведеш очи, а аз сто пъти съм те гледала досега, почнах да разпитвам всички за тебе. Твоят образ ми остана в сърцето: „Презира ме той, мисля си, няма да иска и да ме погледне.“ И такова едно чувство ме обзе най-подир, че сама се чудя на себе си: защо ли пък се страхувам от такова дете? Цялото ще го лайна и ще му се смея. Съвсем се озлобих. Вярваш ли: никой тук не смее да каже, нито да помисли, че би могъл да дойде при Аграфена Александровна за онова лошо нещо; само стареца имам аз, свързана съм с него и продадена, сатаната ни е венчал, обаче от другите — нито един. Но като гледах тебе, си казах: този ще го лапна. Ще го лапна и ще му се смея. Виждаш ли каква зла кучка съм аз, тази, която ти нарече своя сестра! Ето сега е пристигнал онзи, моят измамник, аз седя тук и чакам известие от него. А знаеш ли какво беше той за мене? Пет години са, откак ме доведе тук Кузма — и се е случвало, крия се от хората да не ме виждат и чуват, слабичка, глупавичка, седя и плача, по цели нощи не спя и си мисля: „А къде ли е сега той, моят измамник? Сигурно ми се присмива с друга някоя, но само да ми падне, мисля си, да го видя, да го срещна някога: тогава ще му се отплатя, хубаво ще му се отплатя.“ Нощем в тъмнината плача във възглавницата си и все прехвърлям през ума си всичко това, нарочно си късам сърцето, със злоба го пълня: „Хубаво ще му се отплатя аз, ще му се отплатя!“ И просто започвам да вия в тъмното. Пък като си спомня изведнъж, че нищо няма да му направя, а той ми се смее сега, а може изобщо да ме е забравил и да не ме помни дори, и се свличам от леглото на пода, обливам се в безсилни сълзи и така плача-плача, докато съмне. Сутринта ставам по-зла от куче, готова съм целия свят да изям. А после, какво мислиш: почнах да трупам капитал, станах безжалостна, надебелях — поумняла съм, мислиш, а? Ама не, никой не вижда и не знае в цялата вселена, но щом настъпи нощният мрак, понякога пак така както преди пет години като момиче, лежа, скърцам със зъби и цяла нощ плача: „Ще види той, ще види!“ — мисля си. Чу ли всичко това? Е, как ме разбираш сега: преди един месец неочаквано получавам същото това писмо: пристига, овдовял, искал да се видим. Дъхът ми спря, Господи, и изведнъж си помислих: ще дойде, ще ми свирне, ще ме повика — и аз ще допълзя при него като кученце, бито, виновно кученце! Мисля си така и просто не си вярвам: „Долна ли съм, или не съм долна, ще се втурна ли при него, или няма да се втурна?“ И такава злоба против самата мене ме е обзела през целия този месец, още по-тежка, отколкото преди пет години. Виждаш ли сега, Альоша, каква съм бясна, каква съм яростна, разказах ти цялата истина! А с Митя се забавлявах, за да не побягна при онзи. Мълчи, Ракитка, ти няма да ме съдиш, не говоря на тебе. И сега, преди да дойдете, лежах тук, чаках, мислих, цялата си съдба решавах и никога няма да разберете какво ми е било на сърцето. Да, Альоша, кажи на твоята госпожица да не ми се сърди за онзи ден… И никой в целия свят не знае какво ми е сега и не може да знае… Защото може би днес, преди да тръгна, ще взема един нож, още не съм решила…

И като изрече това „жално“ слово, Грушенка изведнъж не издържа, не довърши, закри лицето си с ръце, хвърли се върху възглавниците на дивана и зарида като малко дете. Альоша стана от мястото си и отиде при Ракитин.

— Миша — рече той, — не се сърди. Ти си й обиден, но не се сърди. Чу ли я сега? Не може да се иска толкова много от човешката душа, трябва да бъдем по-милосърдни…

Альоша изговори това в неудържим сърдечен порив. Той имаше нужда да го изрази и затова се обърна към Ракитин. Ако не беше. Ракитин, щеше да го възкликне на себе си. Но Ракитин го изгледа с присмех и Альоша изведнъж млъкна.

— Зареден си от одеве с твоя старец и сега с него стреляш в мен, Альоша, човече божи — изговори Ракитин с ненавистна усмивка.

— Не се смей, Ракитин, не се присмивай, не говори за покойника: той е над всички, които са живели на земята! — извика Альоша с плач в гласа. — Не ти говоря като съдия, а като последен от подсъдимите. Какво съм аз пред нея! Дойдох тук, за да загина, и си казвах: „Нека, нека!“ — и само поради малодушието си, а ето тя, след пет години мъки, пред първия, който дойде и й каза една искрена дума — всичко прости, всичко забрави и плаче! Нейният измамник се върнал, вика я и тя всичко прощава, бърза при него радостна и няма да вземе нож, няма. Не, аз не съм такъв! Не знам ти такъв ли си, Миша, но аз не съм такъв! Днес, сега получих този урок… Тя е над нас с любовта си… Чувал ли си от нея по-рано това, което разказа сега? Не, не си го чувал; ако го беше чувал, отдавна щеше да разбереш всичко… и другата, обидената завчера, и тя трябва да й прости! И ще й прости, като научи… и ще научи… Тази душа е още непримирена, тя трябва да се щади… в тази душа може би има съкровища…

Альоша млъкна, защото му спря дъхът. Ракитин, при всичката си злоба, гледаше учуден. Никога не беше очаквал от тихия Альоша такава тирада.

— Гледай ти, намерил се адвокат! Какво става, да не си се влюбил в нея? Аграфена Александровна, та нашият постник наистина се е влюбил в тебе, ти победи! — извика той с безочлив смях.

Грушенка вдигна глава от възглавницата и погледна Альоша с умилена усмивка, която засия на нейното някак изведнъж подпухнало от сълзите лице.

— Остави го, Альоша, херувиме мой, не го ли виждаш какъв е, намерил си на кого да говориш. Аз, Михаил Осипович — обърна се тя към Ракитин, — мислех да ти искам прошка, задето те изругах, но сега пак не искам. Альоша, ела при мене, седни тука — повика го тя с радостна усмивка. — Ето така, седни тук и кажи ми (тя го улови за ръката и с усмивка го погледна в лицето), кажи ми: обичам ли го онзи, или не? Обичам ли моя измамник, или не? Аз лежах тук в тъмното, преди да дойдете, и все питах сърцето си: обичам ли го, или не? Помогни ми, Альоша, дойде време; както ти кажеш, така ще бъде. Да му простя ли, или не?

— Ти вече си му простила — изрече Альоша усмихнат.

— Наистина съм му простила — каза замислена Грушенка. — Какво подло сърце наистина! За подлото ми сърце! — И тя внезапно грабна от масата чашата, изпи я наведнъж, вдигна я нагоре и я захвърли на пода. Чашата се строши и издрънча. Нещо жестоко пробягна в усмивката й.

— А може и да не съм му простила още — някак застрашително изговори тя, с очи в земята, сякаш говореше сама на себе си. — Може би сърцето ми още само се кани да му прости. Ще се боря още малко със сърцето си. Знаеш ли, Альоша, страшно съм обикнала петте си години сълзи… Може би дори обичам само обидата си, а не самия него!

— Е, не бих искал аз да съм в неговата кожа! — изсъска Ракитин.

— И няма да бъдеш, Ракитка, никога няма да бъдеш в неговата кожа. Ти ще ми шиеш пантофки, Ракитка, за такава работа ще те употребя, а жена като мене никога няма да видиш… Пък и той може да не види…

— Той ли? Ами за какво се беше наконтила? — ехидно й се присмя Ракитин.

— Не ме кори за тези дрехи, Ракитка, още не познаваш изцяло сърцето ми! Стига да поискам, веднага ще хвърля дрехите, още сега ще ги хвърля, на минутата — звънливо извика тя. — Не знаеш за какво са ми тези дрехи, Ракитка! Може да се появя пред него и да му кажа: „Виждал ли си ме такава, или още не?“ Защото той ме остави седемнадесетгодишна, тъничка, охтичава плачла. И ще седна до него, ще го подмамя, ще го разпаля: „Видя ли сега каква съм станала — ще му кажа, — е, остани си само с това, любезни господине, очи пълни, ръце празни!“ — ето за какво са може би тези дрехи, Ракитка — завърши Грушенка със злобен присмех. — Бясна съм, Альоша, яростна съм. Ще си скъсам дрехите, ще съсипя хубостта си, ще си изгоря лицето, с нож ще го нарежа, пък ще тръгна милостиня да прося. Само да поискам, никъде няма да ида, при никого, само да поискам, още утре ще върна на Кузма всичко, което ми е подарил, и всичките му пари, и ще тръгна цял живот да блъскам с една надница! Мислиш, че няма да го направя ли, Ракитка, няма да посмея да го направя? Ще го направя, ще го направя, още сега мога да го направя, само не ме ядосвайте… а онзи ще го изпъдя, ще остане с пръст в устата, няма да ме види!

Последните думи изкрещя истерично, но пак не издържа: закри си лицето с ръце, хвърли се върху възглавницата и пак се разтресе от ридания. Ракитин стана от мястото си.

— Да вървим — каза той, — късно е, няма да ни пуснат в манастира.

Грушенка веднага подскочи.

— Да не искаш да си ходиш, Альоша! — извика тя в скръбно изумление. — Какво правиш ти с мене, разчувствува ме, измъчи ме и сега пак цяла нощ, пак сама да остана!

— Та няма да нощува у вас! А пък ако иска, да остане! Аз и сам ще си отида! — язвително подхвърли Ракитин.

— Мълчи, злобна душа! — извика му Грушенка яростно. — Никога ти не си ми говорил такива думи, каквито той дойде да ми каже.

— Че какво толкова ти е казал! — изръмжа Ракитин сърдито.

— Не знам, не разбирам, нищо не разбирам какво толкова ми е казал, сърцето ми го усети, сърцето ми обърна той… Той пръв ме съжали, единствен, това е! Защо не дойде по-рано, херувиме мой! — И тя внезапно падна пред него на колене, като обезумяла. — Цял живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че някой такъв ще дойде и ще ми прости. Вярвах, че и мене някой ще ме обикне, и мене, долната, не само заради моя срам!…

— Какво толкова съм направил за тебе! — усмихнат отговори Альоша, като се наведе към нея и нежно й взе ръцете. — Само ти дадох стръкче лук, едно съвсем малко стръкче, само това, само това!…

И като изрече тези думи, и той заплака. В този момент изведнъж отвън се чу шум, някой влезе в антрето; Грушенка скочи някак страшно уплашена. В стаята с шум и вик нахълта Феня.

— Господарке, гълъбице, господарке, куриерът дойде! — извика тя весела и задъхана. — Дошъл е кабриолет от Мокрое за вас, Тимофей кочияшът с тройка коне, ей сега ще запретнат други… Писмо, писмо, господарке, ето писмото!

Писмото беше в ръката й и тя през цялото време, докато викаше, го размахваше във въздуха. Грушенка грабна писмото от нея и го доближи до свещта. То беше само бележка, няколко реда, която тя прочете за миг.

— Викна ме! — изкрещя тя цяла пребледняла и с разкривено от болезнена усмивка лице. — Свирна ми! Пълзи, кученце!

Но само един миг остана сякаш в колебание; отведнъж кръв нахлу в главата й и заля бузите й с огън.

— Заминавам! — извика тя внезапно. — Петте ми годинки! Сбогом! Сбогом, Альоша, решена е съдбата ми… Идете си, идете си, махнете се сега от мене всички, да не ви виждам повече!… Към нов живот лети Грушенка… Не ме споменавай с лошо и ти, Ракитка. Може би на смърт отивам! Ух! Като пияна съм!

Тя внезапно ги остави и изтича в спалнята си.

— Е, сега вече не сме й притрябвали! — изръмжа Ракитин. — Да вървим, че току-виж пак започнали тези женски крясъци, омръзна ми този резлив крясък…

Альоша машинално се остави да го изведат. В двора беше спрял кабриолет, разпрягаха конете, сновяха с фенери, щураха се. През отворената пътна врата въвеждаха нова тройка коне. Но щом Альоша и Ракитин слязоха по стълбите, прозорецът на спалнята на Грушенка изведнъж се отвори и тя извика подир Альоша със звънлив глас:

— Альошечка, поздрави брат си Митенка и му кажи да не ме поменува с лошо, мене, своята злодейка. Предай му думите ми: „На подлец се падна Грушенка, не на тебе, благородния!“ И кажи му още, че Грушенка го е обичала един час време, само едничък час го е обичала — така че този час да помни за цял живот отсега нататък, така, кажи, Грушенка заръча за цял живот!…

Тя завърши с глас, пълен с ридания. Прозорецът се затръшна.

— Хм, хм! — измуча Ракитин през смях. — Закла брат ти Митенка, пък и му заръчва да я помни цял живот. Ама че безсрамие!

Альоша не отговори нищо, сякаш не го и чу; той вървеше до Ракитин устремно, сякаш ужасно бързаше, като че ли не беше на себе си, вървеше машинално. Изведнъж нещо бодна Ракитин, сякаш незараснала раничка му докоснаха с пръст. Съвсем друго очакваше одеве, когато водеше Альоша при Грушенка; стана обратното на онова, което така много желаеше.

— Поляк е той, този неин офицер — заговори пак, като се сдържаше, — пък и изобщо не е офицер сега, бил митнически чиновник в Сибир някъде, на китайската граница, трябва да е някакво нищожно поляче. Говори се, че си загубил службата. Дочул е, че Грушенка е посъбрала капиталец, та се връща — това е цялото чудо.

Альоша пак сякаш не го чу. Ракитин не издържа.

— Е, какво, върна ли грешницата на прав път? — злобно се изсмя той на Альоша. — Върна ли блудницата по пътя на истината? Изгони ли седемте бяса, а? Ето къде се извършиха, значи, нашите чудеса!

— Престани, Ракитин! — извика Альоша със страдание в душата.

— Ти сега за одевешните двайсет и пет рубли ме „презираш“, нали? Значи, продал съм верния си приятел. Да, но ти не си Христос, нито аз Юда.

— Ах, Ракитин, уверявам те, дори бях забравил това — извика Альоша, — ти сам ми го напомняш сега…

Но Ракитин се озлоби окончателно.

— Дявол да ви вземе всички до един! — изкрещя той внезапно. — Защо ли се занимавам с тебе, по дяволите! Не искам повече да те знам! Хайде, върви си сам, ей ти пътя!

И той бързо свърна по друга улица, като остави Альоша самичък в мрака. Альоша излезе от града и тръгна през полето към манастира.

IV. Кана Галилейска

Беше вече много късно за манастира, когато Альоша се върна в скита; портиерът го пусна през една друга врата. Беше ударило вече девет — час за обща почивка и покой подир толкова тревожния за всички ден. Альоша плахо отвори вратата и влезе в килията на стареца, където сега беше неговият ковчег. Освен отец Паисий, който самотно четеше Евангелието над ковчега, и младия послушник Порфирий, който, уморен от снощната беседа и от дневната суетня, спеше в съседната стая на пода своя дълбок млад сън, в килията нямаше никого. Отец Паисий, макар да чу, че влезе Альоша, не се и обърна да го погледне. Альоша отиде в десния ъгъл, коленичи и почна да се моли. Душата му беше препълнена, но с нещо неясно, и нито едно чувство не взимаше връх, напротив, всички взаимно се изместваха в някакъв спокоен, равен кръговрат. Но на сърцето му беше сладко, и странно: това не го учудваше. Пак виждаше пред себе си този ковчег, този скрит отвред скъпоценен за него мъртвец, ала плачещата, тягостна и мъчителна скръб я нямаше в душата му както тази сутрин. Щом влезе сега, той коленичи пред ковчега като пред светиня, но радост, радост сияеше в ума му и в сърцето. Единият прозорец на килията беше отворен, въздухът беше свеж и прохладен — „значи, миризмата е станала по-силна, щом са решили да отворят прозореца“ — помисли си Альоша. Но и тази мисъл за зловонието, която доскоро му се виждаше толкова ужасна и позорна, не събуди сега у него предишната скръб и предишното негодувание. Той започна безмълвно да се моли, но скоро почувствува, че се моли почти машинално. Откъслечни мисли се мяркаха в душата му, припламваха като звездички и тутакси гаснеха, сменени от други, но затова пък в душата му цареше нещо цялостно, твърдо, утоляващо и той сам съзнаваше това. Навремени пламенно започваше молитва, толкова копнееше да благодари и да обича… Но започнал молитвата, изведнъж се прехвърляше на нещо друго, замисляше се, забравяше и молитвата, и онова, което я беше прекъснало. Започна уж да слуша какво чете отец Паисий, но уморен твърде много, постепенно взе да дреме…

„И в третий ден брак бе в Кана Галилеи201 и бе мати Исусова там — четеше отец Паисий. — Зван же бе Исус и ученицы его на брак.“

„Брак? Какъв брак… — носеше се като вихър в ума на Альоша — и тя има своето щастие… тя отиде на пир… Не, не взе нож, не взе нож… Това беше само «жална» дума… Е, жалните думи трябва да се прощават, непременно. Жалните думи разтушават душата… без тях скръбта би била много тежка за хората. Ракитин свърна в уличката. Докато мисли за своите обиди, Ракитин винаги ще се укрива в уличките… А пътят… пътят е голям, прав, светъл, кристален и слънце има в края му… А?… Какво четат?“

„И недоставшу вино, глагола мати Исусова к нему: «Вино не имут…»“ — стигаше до Альоша.

„Ах, да, пропуснах тук, а не исках да го пропусна, обичам това място: това е Кана Галилейска, първото чудо… Ах, това чудо, ах, това мило чудо! Не скръб, а радост човешка посещава Христос, когато прави за пръв път чудо, на човешката радост помага… «Който обича хората, обича и тяхната радост…» Това повтаряше покойният постоянно, това беше една от неговите най-главни мисли… Без радост не може да се живее, казва Митя… Да, Митя… Всичко, което е истинско и прекрасно, винаги е пълно с всеопрощение — това пак той го казва…“

„И глагола ей Исус: что ест мне и тебе, жено, не убо приде година моя. Глагола мати его слугам: еже глаголет вам сътвориш, створите.“

„Сторете… Радост, радост за някакви бедни, много бедни хора… То се знае, бедни, щом дори за сватбата виното не им е стигнало… Историците пишат, че около Генисаретското езеро и по всички ония места живеело тогава най-бедното население, каквото човек може да си представи… И друго велико сърце, на друго велико същество, което е било също там, на неговата майка, е знаело, че не е слязъл тогава само заради своя велик и страшен подвиг, но че е достатъчно за неговото сърце и простодушното наивно веселие на някакви прости, прости и обикновени същества, които сърдечно го поканили на своята сиромашка сватба. «Още не е дошъл часът ми» — казва той с кротка усмивка (непременно й се е усмихнал кротко)… И наистина, нима за да умножава виното по бедните сватби, е слязъл той на земята? Но ето, отишъл и го направил по нейна молба… Ах, той пак чете.“

„И глагола им Исус: наплъните водоноси воды, и наплъниша и до врьха.

И глагола им: почерпите нине и принесете архитриклину. Они же принесоша.

И яко вкуси архитриклин вина, бившаго от воды. И не ведеше откъде ест. А слуги ведеха почерпеши воду. И призва жениха архитриклин.

И глагола ему: всяк человек доброе вино подает прежде и яко упият, тако худшее. Ти же съблюде доброе вино доселе.“

„Но какво е това, какво е това? Защо се върти стаята… Ах, да… това е брак, сватба… да, разбира се. Ето и гостите, ето и младоженците седнали, и веселата тълпа, и… къде е премъдрият архитриклин? Но кой е този? Кой е? Пак се върти стаята… Кой се изправя там иззад голямата маса? Как?… И той е тук? Но нали е в ковчега… А е тук… стана, видя ме, идва насам… Господи!…“

Да, към него, към него се доближи той, сухичкият старец, със ситни бръчици по лицето, радостен и кротко засмян. Ковчега вече го няма, и той е в същите одежди както вчера, когато му бяха дошли гости. Лицето му цялото открито, очите му светят. Ала как така в същност — и той е на пира, и той е зван на сватбата в Кана Галилейска…

— И аз, миличък, и аз съм зван, зван и призван — чува се над него тих глас. — Защо си се скрил тук, та не се виждаш… ела и ти при нас.

Неговият глас, гласът на стареца Зосима… И как да не е той, щом го вика! Старецът вдигна Альоша за ръка, Альоша стана.

— Веселим се — продължи сухият старец, — пием вино ново, виното на радост нова, велика: виждаш ли колко много гости? Ето и младоженеца, и невестата, ето и премъдрия архитриклин, новото вино опитва. Защо ми се чудиш ти? Дал съм стръкче лук, и ето тук съм и аз. И мнозина тук само по едно стръкче са дали, само по едно малко стръкче… Какво са нашите дела? И ти, тихо, и ти, кротко мое момче, и ти днес можа да подадеш едно стръкче на една копнееща. Започвай, мили, започвай, кротки, своето дело!… А виждаш ли нашето слънце, виждаш ли го ти?

— Боя се… не смея да гледам… — пошепна Альоша.

— Не се бой от него. Страшен е с величието си пред нас, ужасен е от висотата си, но е милостив безкрайно, от любов се е уподобил на нас и се весели с нас, водата във вино превръща, за да не секва радостта на гостите, нови гости очаква, нови непрестанно зове и вече вовеки веков… Ето и вино ново носят, виждаш ли, делвите носят…

Нещо гореше в сърцето на Альоша, нещо го преизпълни изведнъж до болка, сълзи на възторг напираха в душата му… Той простря ръце, извика и се събуди…

Пак ковчега, отворения прозорец и тихото, тържествено, ясно четене на Евангелието. Но Альоша вече не слушаше какво се чете. Странно, беше заспал на колене, а сега стоеше на краката си и изведнъж сякаш се откъсна от мястото си и с три твърди и бързи крачки отиде до самия ковчег. Дори бутна с рамо отец Паисий и не забеляза това. Отец Паисий за миг повдигна очи от книгата и го погледна, но веднага пак ги отмести, като разбра, че с младежа се е случило нещо странно. Альоша гледа половин минута ковчега, покрития, неподвижен и прострян в ковчега мъртвец, с икона на гърдите и с качулка с осмовръх кръст на главата. Току-що беше чул гласа му и този глас още ечеше в ушите му. Пак се ослуша, чакаше още звукове… но изведнъж рязко се завъртя и излезе от килията.

Не се спря и на стълбите, а бързо слезе надолу. Душата му, пълна с възторг, жадуваше свобода, място, шир. Над него широко, неизгледно се беше прострял небесният свод, пълен с тихи сияйни звезди. От зенита до хоризонта се двоеше неясният още Млечен път. Хладна и тиха до неподвижност нощ бе обгърнала земята. Белите кули и златните кубета на църквата искряха на сапфиреното небе. Есенните буйни цветя в лехите около къщата бяха заспали до сутринта. Земната тишина сякаш се сливаше с небесната, земната тайна се съприкосновяваше със звездната… Альоша стоя, гледа и изведнъж като подкосен се свлече на земята.

Не знаеше защо я прегръща, не си даваше сметка защо изпитва толкова неудържимо желание да я целува, да я целува цялата, но я целуваше с плач, ридаеше и я обливаше със сълзите си и в изстъпление се кълнеше да я обича, да я обича вовеки веков. „Облей земята със сълзите на радостта си и обичай тия свои сълзи…“ — прозвънна в душата му. За какво плачеше? О, той плачеше в своя възторг дори и за тези звезди, които сияеха над него от бездната, и „не се срамуваше от това изстъпление“. Сякаш нишките на всички тия безбройни божи светове се бяха събрали отведнъж в душата му и тя цяла трепереше, „съприкосновена с други светове“. Искаше му се да прости на всички за всичко и да моли прошка — о, не за себе си, а за всички, за все и за вся, а „за мене и други молят прошка“ — прозвънна пак в душата му. Но с всеки миг чувствуваше явно и сякаш осезателно, че нещо твърдо и непоклатимо, като този небесен свод, се раждаше в душата му. Някаква идея сякаш се възцаряваше в ума му — и вече за цял живот и вовеки веков. Той се беше свлякъл на земята като слаб юноша, а се изправи твърд боец за цял живот и осъзна, и почувствува това изведнъж в същия миг на възторга си. И никога, никога през целия си по-нататъшен живот не забрави този миг. „Някой посети душата ми в онзи час“ — казваше по-късно с твърда вяра в думите си…

Подир три дни напусна манастира в съответствие и с думата на покойния негов старец, който бе му заповядал „да отиде при хората“.

I. Кузма Самсонов

А Дмитрий Фьодорович, на когото Грушенка, отлитайки към новия живот, „заръча“ да предадат последния й поздрав и нареди да помни навеки едничкия час на нейната любов, в това време, без да знае нищо за нея, също беше страшно объркан и неспокоен. Последните два дена беше в такова невъобразимо състояние, че наистина можеше да получи възпаление на мозъка, както сам казваше отсетне. Альоша не можа да го намери предния ден сутринта, а брат му Иван не можа същия ден да си уреди среща с него в кръчмата. Хазаите на квартирката, където живееше, по негова заповед скриха следите му. А той тия два дена буквално се блъскаше на всички страни, „борейки се със съдбата си и спасявайки себе си“, както сам разказваше после, и дори няколко часа отсъствува от града по една бърза работа, макар че го беше страх да остави Грушенка дори за минута, без да я дебне. Всичко това се изясни впоследствие най-подробно и документално, но сега ще набележим фактически само най-необходимото от историята на тези ужасни два дни в неговия живот, които предшествуваха страшната катастрофа, която така внезапно се разрази над неговата съдба.

Грушенка, макар и да бе го обичала един-едничък час истински и искрено, което си е вярно, ала го и мъчеше същевременно понякога наистина жестоко и безпощадно. Най-важното, че той не можеше да отгатне нищо от нейните намерения; да разбере нещо с ласка или сила също не беше възможно, няма да се подлъже за нищо на света, а само ще се разсърди и съвсем ще му обърне гръб — това му беше съвсем ясно. Митя подозираше тогава с право, че и тя самата е обзета от някаква борба, от някаква необичайна нерешителност, мъчи се да се престраши за нещо и все не може да се престраши, затова той не без основание предполагаше със свито сърце, че понякога тя сигурно го мрази с тази негова страст. Може би наистина беше така, но какво именно измъчваше Грушенка, той все пак не разбираше. В същност за него целият въпрос, който го мъчеше, се състоеше само от два варианта: или той, Митя, или Фьодор Павлович. Тук му е мястото да се отбележи един безспорен факт: той беше абсолютно сигурен, че Фьодор Павлович непременно ще предложи (ако вече не е и предложил) на Грушенка законен брак, и нито за миг не вярваше, че старият сластолюбец се надява да мине само с трите хиляди. Така мислеше Митя, понеже познаваше Грушенка и нейния характер. Ето защо понякога можеше да му се вижда, че цялата мъка на Грушенка и цялата й нерешителност също идват само от там, че не знае кого от тях да избере и с кого от тях ще има най-голяма сметка. А за скорошното завръщане на „офицера“, сиреч онзи съдбоносен човек в живота на Грушенка, чието пристигане тя беше очаквала с такова вълнение и страх, колкото и да е странно, тия дни изобщо не му минаваше през ум. Наистина, че Грушенка тия последни дни изобщо не беше му споменавала за това. Но той добре знаеше от самата нея за писмото, което беше получила преди месец от този бивш свой прелъстител, знаеше донякъде и съдържанието му. Тогава, в един злобен момент, Грушенка му показа това писмо, но за голямо нейно учудване той не придаде на това писмо почти никакво значение. И много трудно би било да се обясни защо: може би просто защото, сам угнетен от цялото безобразие и ужас на борбата със собствения си баща за тази жена, той вече не можеше дори да си представи нищо по-страшно и по-опасно за себе си, поне по това време. А за годеника, който неочаквано изскочи отнякъде след петгодишното изчезване, той просто дори и не вярваше, особено пък, че скоро ще дойде. Пък и в самото това първо писмо на „офицера“, което бе показано на Митенка, се говореше за пристигането на този нов съперник доста неопределено: писмото беше много мъгляво, много превзето и изпълнено само с въздишки. Трябва да отбележа, че Грушенка тогава скри от него последните редове на писмото, в които се говореше малко по-определено за пристигането. При това Митенка си спомняше впоследствие, че в този миг беше доловил в лицето на самата Грушенка като че ли някакво неволно и гордо презрение към това послание от Сибир. После Грушенка не му съобщаваше вече нищо за по-нататъшните си връзки с този нов съперник. По такъв начин малко по-малко той дори съвсем забрави за офицера. Мислеше само за това, че каквото и да стане и както и да се обърнат нещата, предстоящият окончателен сблъсък с Фьодор Павлович съвсем е наближил и най-напред предстои тази развръзка. Със свито сърце всеки миг очакваше решението на Грушенка и все вярваше, че то ще дойде някак внезапно, по вдъхновение. Изведнъж тя ще му каже: „Вземи ме, твоя съм навеки“ — и всичко ще свърши: той ще я грабне и веднага ще я отведе накрай света. О, веднага ще я отведе, колкото може, колкото може по-далече, ако не накрай света, то някъде накрай Русия, ще се ожени там за нея и ще заживее с нея incoghito, така че никой да не знае нищо за тях нито тук, вито там и никъде. Тогава, о, тогава веднага ще започне съвсем нов живот! За този друг, обновен и вече „добродетелен“ живот („непременно, непременно добродетелен“) мечтаеше постоянно и до лудост. Той жадуваше това възкресение и обновление. Мръсното блато, в което беше затънал по своя собствена воля, извънредно много му тежеше и той, както и мнозина в такива случаи, най-много от всичко вярваше в промяната на мястото: само да не са тия хора, само да не са тия обстоятелства, само да се махне от това проклето място — и всичко ще се възроди, ще тръгне поновому! Ето в какво вярваше и какво жадуваше.

Но това само в случай на първото, щастливо решение на въпроса. Имаше и друго решение, представяше си и друг, но вече ужасен изход. Изведнъж ще му каже: „Иди си, вече се разбрахме с Фьодор Павлович и ще се омъжа за него, а ти не ми трябваш“ — и тогава… но тогава… Митя впрочем не знаеше какво ще стане тогава, до последния час не знаеше, трябва да признаем това. Нямаше определени намерения, не беше обмислял престъпление. Единствено следеше, шпионираше и се мъчеше, но все пак се готвеше само за първия, щастливия изход на своята участ. Дори отпъждаше всяка друга мисъл. Но тук вече започваше съвсем друга мъка, явяваше се едно съвсем ново и допълнително, но също съдбоносно и неразрешимо обстоятелство.

Именно: в случая, че тя му каже: „Твоя съм, води ме“, как ще я отведе? Къде са му средствата за това, парите? Тъкмо по това време му бяха свършили всички доходи от подаянията на Фьодор Павлович, които досега не бяха прекъсвали в продължение на толкова години. Разбира се, Грушенка имаше пари, но в това отношение Митя изведнъж се оказа страшно горд: той искаше да я отведе и да започне с нея нов живот със собствени средства, а не с нейни; не можеше дори да си представи, че ще вземе пари от нея, и страдаше от тази мисъл до мъчително отвращение. Не се разпростирам тук върху този факт, не го анализирам, а само отбелязвам: такова беше състоянието на душата му в тази минута. Всичко това може би ставаше косвено и някак дори несъзнателно даже от тайните мъки на съвестта му за грабителски присвоените пари на Катерина Ивановна: „Пред едната съм подлец и пред другата веднага ще се превърна в същия подлец — мислеше тогава, както сам по-късно признаваше, — пък и Грушенка, ако разбере, няма да пожелае такъв подлец.“ И тъй, откъде да се вземат средства, откъде да се вземат тези съдбоносни пари? Иначе всичко ще пропадне, нищо няма да стане, „и единствено затова, че не съм имал пари, о, позор!“

Ще избързам малко: там е работата, че той може би знаеше откъде да намери тези пари, знаеше може би и къде стоят те. По-подробно този път няма да говоря, защото после всичко ще се изясни, но ето къде беше най-голямата му беда и макар и неясно, но ще, го спомена; за да вземе тези пари, които стояха някъде си, за да има право да ги вземе, трябваше предварително да върне трите хиляди на Катерина Ивановна — иначе „аз съм джебчия, аз съм подлец, а не желая да започвам новия живот като подлец“ — реши Митя и затова си даде дума целия свят да преобърне, ако трябва, но непременно да върне тези три хиляди на Катерина Ивановна, на всяка цена и преди всичко. Окончателният процес на това решение се извърши у него, така да се каже, в най-последните часове от живота му, именно след последната му среща с Альоша, преди два дни, онази вечер, по пътя, след като Грушенка бе наскърбила Катерина Ивановна, а Митя като изслуша от Альоша разказа за случилото се, си призна, че е подлец, и му поръча да предаде това на Катерина Ивановна, „ако това може поне донякъде да я облекчи“. Именно тогава, през тази нощ, след като се раздели с брат си, той почувствува в изстъплението си, че по-добре е дори „да убие и ограби някого, но да върне дълга на Катя“. „По-добре пред него, убития и ограбения, да съм убиец и крадец, че и пред всички хора, и в Сибир да отида, отколкото Катя да има правото да каже, че съм й изневерил, откраднал съм й парите и с нейните пари съм избягал с Грушенка да започвам добродетелен живот! Такова нещо не мога!“ Така си каза Митя, скърцайки със зъби, и наистина понякога можеше да си представи, че ще свърши с възпаление на мозъка. Но засега се бореше…

Чудно нещо: ще рече човек, при подобно решение за него не оставаше вече нищо друго освен отчаянието; защото откъде ще намери изведнъж толкова пари, и то такъв голтак като него? А в същност той до края през цялото това време все се надяваше, че ще намери тези три хиляди, ще му дойдат, ще му паднат някак сами, ако ще и от небето. Но точно така става с хората, които като Дмитрий Фьодорович цял живот умеят само да харчат и прахосват получените по наследство пари, а как се печелят пари нямат никакво понятие. Най-фантастичен вихър се изви в главата му, след като се раздели онзи ден с Альоша, и обърка всичките му мисли. Затова стана така, че започна с една безкрайно налудна постъпка. А може би именно в такива положения за подобни хора най-невъзможните и фантастични постъпки да изглеждат най-възможни. Той внезапно реши да отиде при търговеца Самсонов, покровителя на Грушенка, да му предложи един „план“ и да вземе от него срещу този „план“ наведнъж цялата необходима сума; за комерческата страна на плана си никак не се съмняваше, а се съмняваше само как ще възприеме постъпката му самият Самсонов, ако рече да я възприеме не само от комерческата страна. Макар че знаеше този търговец по лице, Митя не се познаваше с него и никога дори не бяха говорили. Но неизвестно защо у него, и то от много отдавна, се беше създало убеждението, че този стар развратник, вече с единия крак в гроба, може би в този момент няма да има нищо против, ако Грушенка уреди някак живота си честно и се омъжи за „благонадежден човек“. И че не само няма да се противи, но и че той самият го желае и стига да има подходящ случай, ще му съдействува. Дали по някакви слухове, или от някои думи на Грушенка, но той беше решил също, че старикът може би ще предпочете за Грушенка него пред Фьодор Павлович. Може би мнозина от читателите на нашата повест ще сметнат тази негова надежда за подобна помощ и това намерение да си вземе годеницата, така да се каже, от ръцете на нейния покровител за много груби и недостойни от страна на Дмитрий Фьодорович. Мога да отбележа само, че Митя си представяше миналото на Грушенка вече за окончателно преминало. Той гледаше на това минало с безкрайно състрадание и бе решил с всичкия плам на своята страст, че веднъж Грушенка да му каже, че го обича и ще го вземе, и веднага ще стане съвсем нова Грушенка, а заедно с нея и той — съвсем нов Дмитрий Фьодорович, без никакви пороци, само с добродетели: двамата ще си простят взаимно и ще започнат вече съвсем нов живот. Колкото до Кузма Самсонов, той го смяташе, в това вече изчезнало яко дим минало на Грушенка, за човек съдбоносен в нейния живот, когото тя обаче никога не е обичала и който, най-важното, вече също е „отминал“, свършил, така че и той вече изобщо не съществува. При това Митя сега не го броеше вече и за човек, защото всички в града знаеха, че той е само една болна развалина, запазила е Грушенка отношения, така да се каже, само бащински, а съвсем не като по-раншните, и това вече отдавна е така, вече почти цяла година е така. Във всеки случай тук имаше и много простодушие от страна на Митя, защото при всичките си пороци той беше много простодушен човек. Поради това свое простодушие, между другото, той беше сериозно убеден, че старият Кузма, като пътник за другия свят, искрено се разкайва за миналото си с Грушенка и че сега тя няма по-предан покровител и приятел от този безвреден вече старец.

И на другия ден след разговора с Альоша в полето, след който Митя почти не спа цялата нощ, той се появи в дома на Самсонов към десет часа сутринта и каза да съобщят за него. Къщата беше стара, мрачна, много просторна, двуетажна, с постройки в двора и с крило. На долния етаж живееха двамата женени синове на Самсонов със семействата си, престарялата му сестра и неомъжената му дъщеря. В крилото пък живееха двамата му управители, единият от които също с голямо семейство. И децата му, и управителите живееха на тясно в отредените им помещения, но горния етаж заемаше само старецът и не пускаше да живее при него дори дъщеря му, която се грижеше за него и която в определените часове и в неопределените му повиквания трябваше всеки път да тича при него горе, въпреки че отдавна страдаше от задух. Това „горе“ се състоеше от множество големи приемни стаи, мебелирани по едновремешната мода на търговците с дълги скучни редове неугледни кресла и столове от махагон покрай стените, с кристални полилеи в калъфи, с мрачни огледала между прозорците. Всички тези стаи стояха съвсем празни и необитаеми, защото болният старец се беше свил само в една стаичка, в отдалечената си малка спалничка, където му прислужваше една стара слугиня със забрадени коси и едно „момче“, което пребиваваше на една пейка в коридора. Старецът вече почти не можеше да ходи с подутите си нозе и съвсем рядко ставаше от коженото си кресло, а бабата го придържаше под ръка, за да се разходи нагоре-надолу из стаята. Беше строг и неразговорлив дори с тази старица. Когато му съобщиха, че е дошъл „капитанът“, веднага нареди да не го приемат. Но Митя настояваше и каза да му съобщят още веднъж. Кузма Кузмич разпита подробно момчето как изглежда, да не е пиян? Да не буйствува? И получи отговор, че е „трезвен, но не ще да си отиде“. Старецът пак отказа. Тогава Митя, който беше предвидил всичко това и специално си беше взел за подобен случай хартия и молив, написа ясно на листа един ред: „По извънредно важна работа, която много касае Аграфена Александровна“ — и го изпрати на стареца. След като се поколеба малко, старецът нареди на момчето да въведе посетителя в салона, а старицата изпрати долу да каже на по-малкия му син веднага да се яви горе при него. Този по-малък син, мъж-върлина и с неимоверна сила, който се бръснеше и се обличаше по немски (самият Самсонов ходеше с кафтан и носеше брада), се яви незабавно и безмълвно. Всички те трепереха пред баща си. Бащата повика този юначага не защото го беше страх от капитана, той никак не беше страхлив по характер, а само така, за всеки случай, по-скоро за да има свидетел. Съпровождан от сина си, който го поведе под ръка, и от момчето, най-подир се дотътри в салона. Вероятно изпитваше и доста силно любопитство. Този салон, дето чакаше Митя, беше една грамадна, смазваща душата стая с прозорци от двете страни, с галерия, с боядисани като имитация на мрамор стени и с три грамадни кристални полилея в калъфи. Митя седеше на едно столче при входната врата и с нервно нетърпение очакваше участта си. Когато старецът се показа на отсрещната врата, на десетина стъпки от стола на Митя, той скочи веднага и с твърди, войнишки крачки тръгна към него. Митя беше облечен прилично, със закопчан сюртук, с кръгла шапка в ръка и с черни ръкавици, точно както преди три дни в манастира при стареца, на семейната среща с Фьодор Павлович и братята. Старецът важно и строго го чакаше прав и Митя изведнъж почувствува, че докато отиваше към него, онзи го огледа целия. Митя беше изненадан от извънредно подпухналото в последно време лице на Кузма Кузмич: долната му бърна, и без туй дебела, приличаше сега на някаква увиснала мекица. Важно и мълчаливо се поклони на госта, посочи му едно кресло до канапето, а той самият, като се подпираше на ръката на сина си, с болезнени пъшкания почна бавно да се настанява на канапето отсреща, така че Митя, като видя мъчителните му усилия, веднага почувствува в сърцето си разкаяние и деликатен срам за сегашното си нищожество пред това толкова важно лице, което беше обезпокоил.

— Какво искате от мене, господине? — изговори, след като седна най-сетне, старецът, бавно, ясно, строго, но вежливо.

Митя трепна, понечи да скочи, но пак седна. След това веднага започна да говори високо, бързо, нервно, с жестове и явно в изстъпление. Личеше, че е стигнал до ръба, че загива и търси последен изход, а не успее ли, готов е дори да се хвърли в реката. Всичко това старецът Самсонов сигурно разбра моментално, макар че лицето му остана непроменено и студено като на истукан.

„Благородният Кузма Кузмич навярно е чувал вече неведнъж за моите кавги с баща ми Фьодор Павлович Карамазов, който ми ограби наследството от собствената ми майка… понеже вече целият град говори за това… защото тук всички дрънкат което не им е работа… А освен това може да знаете от Грушенка… извинете: от Аграфена Александровна… от многоуважаемата и почитана от мене Аграфена Александровна…“ — така почна, но се забърка още от първата дума Митя. Няма да излагаме дословно цялата му реч, а ще направим само резюме. Работата, значи, била там, че той, Митя, още преди три месеца „най-специално“ се съветвал (каза именно „най-специално“, а не специално) с адвокат в губернския град, „със знаменит адвокат, Кузма Кузмич, с Павел Павлович Корнеплодов, сигурно сте чували за него? Високо чело, почти държавнически ум… той ви познава… говори за вас най-хубави неща“… — пак се обърка Митя. Но неговите обърквания не го спираха, той веднага ги прескачаше и продължаваше по-нататък и по-нататък. Та този същият Корнеплодов, като го разпитал подробно и разгледал документите, които Митя могъл да му представи (за документите се изказа малко неясно и особено в скороговорка на това място), се произнесъл, че колкото се отнася до село Чермашня, което би трябвало да принадлежи на него, на Митя, по майка, наистина би могло да се предяви иск и да се тури натясно старецът безобразник… защото не са затворени всички врати и правосъдието знае откъде да се провре. С една дума, можело да се очаква Фьодор Павлович да доплати още шест хиляди, дори и седем, понеже Чермашня все пак струва не по-малко от двадесет и пет хиляди, тоест сигурно двадесет и осем, „тридесет, тридесет, Кузма Кузмич, а аз, представете си, не съм взел от този жесток човек дори седемнадесет!…“ Та, значи, аз, Митя, зарязах тогава тази работа, защото не умея да се разправям с правосъдието, а като дойдох тук, намерих се в чудо от един насрещен иск (тук Митя пак се забърка и пак прескочи набързо): та дали не бихте пожелали вие, благородни Кузма Кузмич, да поемете всички мои права срещу този изверг, а да ми дадете само три хиляди… Вие в никакъв случай няма да загубите, кълна ви се, кълна ви се в честта си, в честта си, а напротив, можете да спечелите шест или седем хиляди вместо тези три… Но най-важното е да може да се свърши с това „дори още днес“. „Аз там чрез нотариуса или каквото трябва… С една дума, готов съм на всичко, ще ви дам всички документи, каквито поискате, всичко ще подпиша… и тази сделка да я свършим веднага и ако е възможно, стига да е възможно, още тази сутрин… Само да можете да ми дадете тези три хиляди… защото никой капиталист не може да се мери с вас в това градче… и с това ще ме спасите от… с една дума, ще спасите бедната ми глава за едно благородно дело, за едно възвишено дело, може да се каже… защото аз храня най-благородни чувства към една особа, която вие много добре познавате и за която се грижите бащински. Иначе не бих дошъл при вас, ако не беше бащински. И ако щете, тук трима са ударили глави, защото съдбата е страшилище, Кузма Кузмич! Реализъм, Кузма Кузмич, реализъм! А понеже вас отдавна трябва да ви изключим, ще останат две глави, както се изразих може би несполучливо, но аз не съм литератор. Тоест едната глава е моята, а другата — на оня изверг. И така избирайте: или аз, или оня изверг? Всичко сега е във вашите ръце — три съдби и два жребия… Извинете, уплетох се, но вие разбирате… виждам по вашите почтени очи, че разбрахте… А пък ако не сте разбрали, аз още днес се хвърлям в реката, и толкова!“

Митя прекъсна нелепата си реч с това „и толкова“, скочи от мястото си и зачака отговор на глупавото си предложение. На последната фраза той изведнъж и безнадеждно почувствува, че всичко е загубено, и най-вече, че беше надрънкал страшни глупости. „Чудно нещо, докато идвах насам, всичко изглеждаше добре, а сега каква глупост!“ — внезапно мина през отчаяния му ум. През цялото време, докато говореше, старецът седеше неподвижно и го следеше с леден израз в погледа. Но след като го държа една минута в очакване, Кузма Кузмич изрече най-накрая с най-решителен и отчайващ тон:

— Извинете, ние с такива работи не се занимаваме.

Митя изведнъж почувствува, че нозете му се подкосяват.

— Но какво да правя сега, Кузма Кузмич! — изломоти той с измъчена усмивка. — Тогава с мене е свършено, как мислите?

— Извинете…

Митя продължаваше да стои прав и да гледа неподвижно събеседника си право в очите, когато изведнъж забеляза, че нещо се раздвижи в лицето на стареца. Той трепна.

— Вижте какво, господине, на нас такива работи не ни прилягат — бавно изговори старецът, — ще има разправии със съдилища, адвокати, голяма беля! Но ако искате, има тук един човек, обърнете се към него…

— Боже мой, но кой е той?… Вие ме възкресявате, Кузма Кузмич! — изведнъж запелтечи Митя.

— Той не е тукашен, този човек, и сега не се намира тук. Той е от селата, търгува с гори, Копоя му викат. От една година се пазари с Фьодор Павлович за вашата горичка в Чермашня, но не могат да се споразумеят за цената — може да сте чували. Тъкмо сега е дошъл пак и е отседнал у илинския поп, на дванайсетина версти от станция Воловя, в село Илинско. Писа ми тук за същата тази работа, тоест за гората де, и искаше от мен съвет. Фьодор Павлович лично се кани да отиде при него. Така че ако изпреварите Фьодор Павлович и предложите на Копоя същото, което казахте на мене, тогава той може би…

— Гениална мисъл — прекъсна го Митя възторжено. — Именно той, тъкмо за него е това! Той прави пазарлъка, искат му много, и изведнъж получава документ за същото това владение, ха-ха-ха! — И Митя изведнъж изгромоля с късия си дървен смях, съвсем неочакван, та Самсонов чак се стресна.

— Как да ви благодаря, Кузма Кузмич! — не можеше да се укроти Митя.

— Няма нищо — склони глава Самсонов.

— Но вие не знаете, вие ме спасихте, о, някакво предчувствие ме теглеше към вас… И тъй отивам при този поп!

— Не заслужава благодарност.

— Бързам, хвърча. Злоупотребих със здравето ви. Цял живот няма да забравя това, руски човек ви го казва, Кузма Кузмич, р-руски човек!

— Тъй, тъй.

Митя понечи да улови ръката на стареца, за да я раздрусна, но нещо злобно блесна в очите на онзи. Митя си дръпна ръката, но веднага се упрекна, че е много мнителен. „Той просто е уморен…“ — мина му през ум.

— За нея! За нея, Кузма Кузмич! Вие разбирате, че това е за нея! — изтърси той изведнъж така, че гръмна целият салон, поклони се, завъртя се рязко и със същите бързи големи крачки, без да се обръща, се запъти към вратата. Цял трептеше от възторг. „Всичко вече пропадаше и ето ангелът-хранител ме спаси — въртеше се в ума му. — И щом такъв опитен човек като този старец (много благороден старец и каква осанка!) ми посочи този път, тогава… тогава, значи, работата е уредена. Още сега отивам. До довечера ще се върна, довечера ще се върна, но работата е уредена. Нима този старец ще вземе да ми се подиграва!“ Така си приказваше Митя на път за квартирата си, и естествено другояче неговият ум не можеше да си представи нещата, тоест: или сериозен съвет (от такъв опитен човек) — познава работата, познава и тоя Копой (какво чудно име!), или пък — или пък старецът му се е присмял! Уви! Последната мисъл беше единствено вярна. После, много време след това, когато вече беше станала катастрофата, старецът Самсонов сам си признаваше със смях, че тогава се подиграл с „капитана“. Той беше злобен, студен и присмехулен човек, при това с болезнени антипатии. Дали възторженият вид на капитана, или глупавата вяра на този „прахосник и разточител“, че той, Самсонов, може да се подлъже по такава налудничава идея като неговия „план“, или чувството на ревност към Грушенка, в името на която „този нехранимайко“ беше дошъл при него да му предлага такива глупости за пари — не знам кое именно е накарало тогава стареца, но в минутата, когато Митя стоеше пред него, чувствувайки, че нозете му се подгъват, и безсмислено викаше, че с него било свършено — в същата минута старецът го погледна с безкрайна злоба и реши да се погаври с него. Когато Митя излезе, Кузма Кузмич, блед от злоба, се обърна към сина си и му заръча да нареди занапред този дрипльо да не е припарил до къщата му, да не го пущат и в двора дори, защото иначе…

Той не доизказа заплахата си, но дори и синът му, който често го беше виждал гневен, изтръпна от страх. Цял час подир това старецът се тресеше целият от злоба, а привечер се разболя и изпрати за „хекимин“.

II. Копоя

И тъй трябваше да „препуска“, а нямаше нито копейка за коне, тоест имаше двадесет копейки и това беше всичко, всичко, което му беше останало от досегашното дългогодишно благосъстояние! Но имаше у дома си един стар сребърен часовник, който отдавна вече не вървеше. Грабна го и го отнесе на евреина часовникар, който имаше дюкянче на пазара. Евреинът даде за него шест рубли. „Не очаквах и толкова!“ — извика възхитен Митя (той още продължаваше да е възхитен), грабна шестте рубли и се затича към дома си. Там допълни сумата, като взе назаем три рубли от хазаите си, които му ги дадоха с удоволствие, макар че даваха последните си пари, толкова го обичаха. В своето възторжено състояние Митя им откри тутакси, че се решава съдбата му, и им разправи, ужасно припряно, разбира се, почти целия си „план“, който току-що беше предложил на Самсонов, сетне решението на Самсонов, бъдещите си надежди и пр., и пр. Хазаите му и по-рано бяха посветени в много негови тайни и затова гледаха на него като на свой човек, а не като на горделив господар. Като събра по такъв начин девет рубли, Митя прати за пощенска кола до станция Воловя. Но по този начин се запомни и се отбеляза фактът, че „точно преди въпросното събитие, на обед, Митя не е имал нито копейка и че за да намери пари, си е продал часовника и е взел назаем три рубли от хазаите си, и всичко това пред свидетели“.

Отбелязвам този факт предварително, после ще стане ясно защо го правя.

Като препусна към станция Воловя, Митя, макар да сияеше от радостно предчувствие, че най-сетне ще свърши и ще оправи „всички тия работи“, все пак трепереше и от страх: какво ще стане сега с Грушенка, докато го няма? Ами ако тя тъкмо днес реши най-накрая да отиде при Фьодор Павлович? Ето защо замина, без да й се обади, и поръча на хазаите си да не казват къде е, ако дойде някой да го търси. „Непременно, непременно трябва да се върна до довечера — повтаряше си, друсайки се в колата. — А този Копой ще трябва да го домъкна тук… за да свършим тази работа…“ Така със замряло сърце мечтаеше Митя, но, уви, съвсем не било писано бляновете му да се изпълнят според неговия „план“.

Първо, забави се, като тръгна от станция Воловя по междуселския път. Пътят излезе не дванадесет, а осемнадесет версти. Второ, не намери илинския поп, защото онзи беше отишъл до съседното село. Докато го намери в съседното село, където отиде със същите, вече каталясали коне, почти се мръкна. Попът, плахо и любезно наглед човече, му обясни веднага, че този Копой, макар че бил отседнал най-напред при него, сега бил в Сухи Посьолок, там щял да нощува тази вечер, в къщичката на горския пазач, защото и там пазарял някаква гора. След настоятелните молби на Митя да го заведе при Копоя веднага и „с това, така да се каже, да го спаси“, попът, макар че се поколеба в началото, се съгласи да го съпроводи до Сухи Посьолок, явно от любопитство; но за беля го посъветва да отидат дотам „пешком“, понеже било на около една верста „и малко нещо“. Митя, разбира се, се съгласи и закрачи с километричните си крачки, така че горкият поп почти тичаше подир него. Не беше още стар и беше много предпазливо човече. Митя и с него веднага заговори за плановете си, разгорещено, нервно искаше съвети относно Копоя я приказва през целия път. Попът слушаше внимателно, но почти нищо не го посъветва. На въпросите на Митя отговаряше уклончиво: „Не знам, ох, не знам, отгде да знам“ и т.н. Когато Митя заговори за своите свади с баща си по наследството, попът чак се изплаши, защото беше в известно отношение зависим от Фьодор Павлович. Той впрочем с учудване попита защо Митя нарича този селски търговец Горсткин Копой и обясни вразумително на Митя, че макар онзи да е наистина Копой, но в същност не е Копой, защото жестоко се обижда от това име, и че непременно трябва да го нарича Горсткин, „иначе нищо няма да свършите с него, няма дори да ви изслуша“ — завърши попът. Митя изрази набързо известно учудване и обясни, че така го наричал самият Самсонов. Като чу това, попът веднага измънка нещо да приключи, макар че по-добре да беше обяснил още тогава на Дмитрий Фьодорович подозренията си: щом Самсонов го е изпратил при тоя селянин, като го е нарекъл Копой, не е ли направил това за майтап и няма ли тук нещо съмнително? Но Митя нямаше време да се спира „на такива дреболии“. Той бързо крачеше и едва когато стигнаха в Сухи Посьолок, разбра, че бяха извървели не верста и не верста и половина, а сигурно три; това го ядоса, но нищо не каза. Влязоха в къщичката. Горският пазач, познайникът на попа, живееше в едната половина на къщичката, а в другата половина, оттатък пруста, в стаята за гости, се беше разположил Горсткин. Влязоха там и запалиха лоена свещ. Беше много затоплено. На една борова маса имаше угаснал самовар, поднос с чаши, изпита бутилка ром, друга недопита бутилка водка и недояден пшеничен хляб. Самият гостенин лежеше на една пейка със смачкана горна дреха под главата си вместо възглавница и тежко хъркаше. Митя се спря в недоумение. „Разбира се, трябва да го събудим: моята работа е много важна, толкова бързах, а и бързам да се върна още тази вечер“ — разтревожи се Митя, но попът и горският стояха мълчаливи и не изказваха никакво мнение. Митя се доближи и почна да го буди, будеше го енергично, но спящият не се събуждаше. „Той е пиян — реши Митя, — но какво да правя, Господи, какво да правя!“ И изведнъж започна да дърпа спящия страшно нетърпеливо за ръцете, за нозете, да му раздрусва главата, да го приповдига на пейката и все пак след всички продължителни усилия постигна само това, че онзи взе да мучи глупаво и да псува ужасно, макар и със заплитащ се език.

— Не, по-добре да почакате малко — рече най-сетне попът, — защото явно не е в състояние.

— Цял ден е пил — обади се горският.

— Боже! — извика Митя. — Да знаете само колко ми е необходим и в какво отчаяние съм сега!

— По-добре да изчакате до сутринта — повтори попът.

— До сутринта? Но, моля ви се, това е невъзможно! — И в отчаянието си понечи пак да буди пияницата, но веднага го остави, разбрал цялата безполезност на усилията си. Попът мълчеше, съненият горски беше мрачен.

— Какви страшни трагедии сервира на хората реалността! — изрече Митя в пълно отчаяние. Пот се лееше от лицето му. Възползувайки се от тази минута, попът твърде резонно обясни, че дори да успеят да събудят спящия, той е пиян и е неспособен за никакви разговори, „а вие имате важна работа с него, така че по-добре да я оставите за заранта…“. Митя вдигна рамене и се съгласи.

— Аз, отче, ще остана тук със свещта и ще дебна момента. Щом се събуди, ще подхвана… За свещта ще ти платя — обърна се към пазача, — за нощуването също, да запомниш Дмитрий Карамазов. Само с вас, отче, не знам как да я наредим: къде ще легнете?

— Не, аз ще си вървя. Ще взема неговата кобилка и ще си ходя — и той посочи горския. — Хайде засега сбогом, желая ви да получите пълно удоволствие.

Така и решиха. Попът си тръгна с кобилката, радостен, че най-сетне се е отървал, но все пак поклащаше глава в недоумение и размишляваше: няма ли да е по-добре утре своевременно да съобщи за този любопитен случай на своя благодетел Фьодор Павлович, „зер, току-виж, се научил, ще се разсърди и ще прекрати благодеянията си“. Горският се почеса и мълчаливо се запъти към стаята си, а Митя седна на пейката да дебне момента, както се изрази. Дълбока мъка обви като тежка мъгла душата му. Дълбока, страшна мъка! Той седеше, мислеше, но нищо не можеше да обмисли. Свещта плувна в нагар, обади се щурец, в затоплената стая ставаше непоносимо задушно. Изведнъж му се привидя градината, задната пътека, вратата на бащината му къща тайнствено се отваря и влиза бързо Грушенка… Той скочи от пейката.

— Трагедия! — изговори, скърцайки зъби, машинална отиде при спящия и се взря в лицето му. Той беше възсух, още млад селяк, с доста издължено лице, руси къдри и дълга, тънка червеникава брадичка, облечен с басмена риза и черна жилетка, от джоба на която се подаваше верижката на сребърен часовник. Митя разглеждаше тази физиономия със страшна омраза и, кой знае защо, особено му беше омразно, че този човек е с къдрици. Най-непоносимата обида беше, че той, Митя, стои и го чака със своята неотложна работа, пожертвувал толкова много, зарязал толкова много неща, измъчен до последна степен, а този търтей, „от когото зависи сега цялата ми съдба, си хърка най-безгрижно, все едно е от друга планета“. „О, ирония на съдбата!“ — извика Митя и изведнъж, съвсем побеснял, отново се хвърли да буди пияния селяк. Той го будеше с някакво настървение, дърпаше го, блъскаше го, дори го удряше, но след като се мъчи така близо пет минути и пак не постигна нищо, върна се на пейката си в безсилно отчаяние и седна.

— Глупаво, глупаво! — възклицаваше Митя. — И… колко нечестно е всичко това! — кой знае защо, прибави той изведнъж. Страшно го заболя главата: „Освен да го зарежа. Да се махна и толкова? — мина му през ум. — Не, ще чакам до утре. Нарочно ще остана, нарочно! Иначе защо идвах? Пък и няма с какво да си отида, как ще си отида сега оттук, ох, глупава работа!“

Главата обаче го болеше все повече и повече. Той седеше неподвижен, не усети как задряма и както седеше, изведнъж заспа. Изглежда, че беше спал два часа и повече.

Събуди се от непоносимо главоболие, толкова непоносимо, че му идеше да крещи. Слепоочията му пулсираха, темето го болеше; като се събуди, дълго още не можа да дойде напълно на себе си и да разбере какво му става. Най-после се сети, че задушната стая е пълна с газ от недогорели въглища и че е можел насмалко да умре. А пияният селяк продължаваше да спи и да хърка; свещта се беше стопила и вече гаснеше. Митя се развика и притича, олюлявайки се, отсреща, в стаичката на пазача. Пазачът скоро се събуди, но като чу, че в другата стая имало задушлив газ, макар да стана да се разпореди, но прие този факт със странно равнодушие, което неприятно изненада Митя.

— Но той е умрял, той е умрял и тогава… какво ще стане тогава? — викаше пред него в изстъпление Митя.

Отвориха вратата, разтвориха прозореца, разместиха кюнците, Митя донесе от пруста една кофа вода, най-напред той си намокри главата, а после намери някакъв парцал, топна го във водата и го залепи на главата на Копоя. А пазачът продължаваше да се отнася към цялото събитие някак презрително и като отвори прозореца, мрачно рече: „Стига му толкова“, и отиде пак да спи, като остави на Митя запален железен фенер. Митя се мъчи със задушения пияница близо половин час, като продължаваше да му мокри главата, и сериозно вече реши да не спи до заранта, приседна по едно време за минутка да си почине и моментално затвори очи, сетне веднага несъзнателно се изтегна на пейката и заспа като труп.

Събуди се ужасно късно. Беше някъде към девет сутринта. Слънцето ярко сияеше през двата прозореца на къщичката. Снощният къдрав селяк седеше на пейката вече облечен. Пред него стояха нов самовар и нова бутилка. Предишната, вчерашната, беше вече допита, а новата — изпразнена повече от половината. Митя скочи и веднага разбра, че проклетият селяк е пак пиян, дълбоко и безвъзвратно пиян. Той го гледа цяла минута с опулени очи. Селякът пък го гледаше мълчаливо и лукаво с някакво обидно спокойствие, дори с някакво презрително високомерие, както се стори на Митя. Митя се хвърли към него.

— Моля ви, вижте какво… аз… вие сигурно сте разбрали от тукашния пазач: аз съм поручик Дмитрий Карамазов, син на стареца Карамазов, с когото пазарите гората…

— Не е вярно! — изведнъж отсече селякът твърдо и спокойно.

— Как не е вярно? Нали познавате Фьодор Павлович?

— Никакъв Фьодор Павлович не познавам — изговори селякът, като езикът му малко се заплиташе.

— Но гората, нали пазарите с него гората; та събудете се, опомнете се. Отец Павел илинският ме доведе тук… Вие сте писали на Самсонов и той ме изпрати при вас… — задъхваше се Митя.

— Л-лъжеш! — отсече пак Копоя.

На Митя краката му изстинаха.

— Но, моля ви се, не ми е до шеги! Може да сте махмурлия. Все пак можете да говорите, да разбирате… иначе… иначе аз нищо не разбирам!

— Ти си бояджия!

— Моля ви се, аз съм Карамазов, Дмитрий Карамазов, искам да ви направя едно предложение… изгодно предложение… много изгодно… именно във връзка с гората.

Селякът важно си поглаждаше брадата.

— Не, ти вземаше доставки, ама подлец излезе. Ти си подлец!

— Но уверявам ви, че се лъжете! — чупеше ръце Митя в отчаяние. Селякът все си гладеше брадата и изведнъж лукаво примижа:

— Не, ти виж какво ми посочи: посочи ми такъв закон, дето да позволява да се строят боклуци, чуваш ли! Ти си подлец, разбираш ли?

Митя мрачно се отдръпна и изведнъж сякаш „нещо го цапна по челото“, както сам казваше отсетне. В миг настъпи някакво просветление в ума му, „пламна светлик и аз разбрах всичко“. Той стоеше като вдървен и недоумяваше как е могъл, той, все пак умен човек, да се хване на такава глупост, да се забърка в такова приключение и да продължи така почти цяло денонощие, да се занимава с тоя Копой, да му мокри главата… „Та той е пиян, пиян до безобразие и ще пие още цяла седмица — какво да чакам тук! Ами ако Самсонов нарочно ме е изпратил? Ами ако тя… О, Боже, какво направих!…“

Селякът седеше, гледаше го и се подсмиваше. Да беше в друг случай, Митя може би щеше да убие този глупак от яд, но сега самият той се почувствува слаб като дете. Отиде кротко до пейката, взе си дрехата, мълком я облече и излезе от стаята. В другата стая не намери пазача, нямаше никой. Извади от джоба си петдесет копейки дребни пари и ги сложи на масата — за нощуването, за свещта и за безпокойството. Като излезе от къщурката, видя, че наоколо беше само гора и нищо друго. Тръгна наслуки и дори без да помни накъде трябва да свърне, надясно или наляво; снощи, когато бързаше насам с попа, не беше запомнил пътя. Никакво чувство на мъст към когото и да било нямаше в душата му, дори към Самсонов. Той крачеше по тясната горска пътека без мисъл, объркан, със „загубена идея“ и без да го интересува къде отива. Можеше да го надвие всяко срещнато дете, толкова беше отпаднал духом и тялом. Но все пак излезе криво-ляво от гората: пред него се ширнаха необгледни голи, пожънати ниви. „Какво отчаяние, каква смърт наоколо!“ — повтаряше си той и все крачеше и крачеше напред.

Спасиха го пътници: един кочияш караше някакъв старец. Като се изравниха, Митя попита за пътя и се оказа, че и те са за станция Воловя. Спазариха се и качиха Митя. Пристигнаха след три часа. На станция Воловя Митя веднага поръча пощенска кола за града и изведнъж се сети, че е страшно гладен. Докато се впрягаха конете, му опържиха яйца. Той мигом ги изяде, изяде цял голям комат хляб, изяде и някакво парче салам и изпи три чашки водка. Като хапна, се ободри и душата му пак се проясни. Сега летеше по пътя, даваше зор на кочияша да препуска и веднага си състави нов и вече „твърд“ план как да намери още днес „тези проклети пари“. „И като си помислиш, само като си помислиш, че заради тези нещастни три хиляди пропада една човешка съдба! — възкликна той презрително. — Още днес ще се оправя!“ И ако не беше непрестанната мисъл за Грушенка, мисълта дали не се е случило нещо с нея, той може би пак щеше съвсем да се развесели. Но мисълта за нея прорязваше душата му всяка минута като остър нож. Най-сетне пристигнаха и Митя веднага се втурна при Грушенка.

III. Златните находища

Това именно беше посещението на Митя, за което Грушенка с такъв страх разказваше на Ракитин. Тя тогава очакваше своя „куриер“ и много се радваше, че Митя не беше идвал нито вчера, нито днес, надяваше се да даде Господ да не дойде, докато замине, но той изведнъж се изтърси. По-нататък знаем: за да се отърве от него, тя веднага го придума да я съпроводи до Кузма Самсонов, където уж било ужасно необходимо да отиде „да броят парите“, и след като Митя веднага я съпроводи, разделяйки се с него пред вратата на Кузма, го накара да й обещае, че ще дойде да я вземе в дванадесет часа, за да я изпрати чак до къщи. И Митя беше доволен от това нареждане: „Ще бъде у Кузма, значи, няма да отиде при Фьодор Павлович… ако само не лъже“ — прибави тутакси. Но му се струваше, че не лъже. Той беше именно от този род ревнивци, които, (разделяйки се с любимата жена, веднага измислят Бог знае какви ужаси за това, какво става с нея и как тя там му „изневерява“, но като се втурнеше пак при нея, потресен, съсипан, уверен вече безвъзвратно, че все пак е успяла да му изневери, още от пръв поглед към лицето й, засмяното, весело и мило лице на тази жена — веднага се възраждаше духом, веднага му минаваха всички подозрения и с радостен срам се ругаеше сам за ревността си. Като изпрати Грушенка, той се спусна тичешком към къщи. О, толкова много работи имаше още да свърши днес! Но поне му беше олекнало на сърцето. „Само трябва да науча по-скоро от Смердяков дали не е станало там нещо снощи, дали, не дай Боже, не е ходила при Фьодор Павлович, ох!“ — мина му през ум. Така че още неуспял да стигне до квартирата си, и ревността пак започна да човърка неспокойното му сърце.

Ревност! „Отело не е ревнив, той е доверчив“ — отбелязва Пушкин и дори само тези думи свидетелствуват за изключително дълбокия ум на нашия велик поет. На Отело просто душата му е премазана и се е помътило цялото му мировъзрение, защото е загинал идеалът му. Но Отело няма да се крие, да шпионира, да дебне: той е доверчив. Напротив, налага се да го насочват, подтикват, разпалват с извънредно големи усилия, за да може да се досети за изневярата. Съвсем друго е истинският ревнивец. Невъзможно е дари да си представи човек целия позор и цялото нравствено падение, с които е способен да свикне ревнивецът, без всякакви угризения на съвестта. И не, да речеш, че са все долни и мръсни души. Напротив, човек с възвишено сърце, с чиста любов, пълна със саможертва, може същевременно да се крие под масите, да подкупва подли хора и да се примирява с най-голямата мръсотия на шпионството и подслушването. Отело не би могъл в никакъв случай да се примири с изневярата — не да я прости, а да се примири, — макар че душата му е незлоблива и невинна като душата на младенец. Не е така при истинските ревнивци! Ревнивците в същност най-вече прощават и това го знаят всички жени. Ревнивецът извънредно бързо (разбира се, след страшна сцена отначало) може и е способен да прости например почти доказаната изневяра, вече видените от самия него прегръдки и целувки, стига да може например в същото време някак да се увери, че това е била „за последен път“ и че неговият съперник от този миг нататък ще изчезне, ще се махне накрай света, или че самият той ще я отведе на такова място, където вече няма да дойде този страшен съперник. Разбира се, това примирение ще бъде само за час, защото дори наистина съперникът да изчезне, той още утре ще измисли друг, нов, и ще почне да ревнува от него. И като си помислиш, за какво е тази любов, която трябва толкова да се дебне, и колко струва любовта, която е необходимо тъй усилено да се варди? Но това именно няма да разбере истинският ревнивец, а същевременно, между тях наистина се случват хора дори с възвишени сърца. За отбелязване е и това, че същите тези хора с възвишени сърца, докато се крият в някое стайче да подслушват и шпионират, макар и да разбират ясно с „възвишените си сърца“ целия срам, в който доброволно са затънали, обаче, в минутата поне, докато се крият в това стайче, никога не чувствуват угризения на съвестта. Щом видеше Грушенка, Митя забравяше ревността и за миг ставаше доверчив и благороден, дори сам се презираше за лошите чувства. Но това значеше само, че в любовта му към тази жена имаше нещо много по-висше, отколкото той самият предполагаше, а не само страст, не само „извивката на тялото“, за която спомена на Альоша. Но затова пък, когато Грушенка изчезнеше, Митя веднага започваше да я подозира във всички низости и коварства на изневярата. А угризения на съвестта в това време не чувствуваше никакви.

И така, ревността пак кипна в него. Във всеки случай трябваше да се бърза. Най-напред трябваше да се намерят поне малко пари назаем. Вчерашните девет рубли почти изцяло отидоха за пътуването, а съвсем без пари, разбира се, не може да се направи нито крачка. Но той заедно с новия си план беше обмислил, още докато пътуваше, как да намери малко пари. Имаше два хубави дуелни пистолета с патрони и не беше ги заложил досега само защото ги обичаше най-много от всичко, което имаше. В кръчмата „Столичен град“ отдавна беше се запознал, без да се сближава, с един млад чиновник и веднъж в същата кръчма беше научил, че този неженен и доста заможен чиновник е луд за оръжие, купува пистолети, револвери, кинжали, окачва си ги в къщи по стените, показва ги на познатите си, хвали се, разбира системите на револверите как се зареждат, как се стреля и пр. Без да му мисли много, Митя веднага отиде при него и му предложи да му заложи пистолетите си за десет рубли. Чиновникът с радост взе да го придумва направо да му ги продаде, но Митя не се съгласи и онзи му даде десет рубли, като му заяви, че в никакъв случай няма да му вземе лихва. Разделиха се приятелски. Митя бързаше, той се запъти към задния двор на Фьодор Павлович, към своята беседка, та да повика по-скоро Смердяков. Но по този начин пак се получи така, че три или четири часа преди предстоящото произшествие, за което много ще се говори по-нататък, Митя нямаше нито копейка и за десет рубли заложи любимата си вещ, а пък изведнъж, подир три часа, се оказа, че разполага с хиляди… Но аз много избързвам.

У Маря Кондратиевна (съседката на Фьодор Павлович) го очакваше известието за болестта на Смердяков, което извънредно много го смути и порази. Той изслуша историята за падането в избата, сетне за епилепсията му, за идването на доктора и грижите на Фьодор Павлович; е учудване научи също, че брат му Иван Фьодорович тази сутрин отпътувал за Москва. „Сигурно преди мене е минал през Воловя — помисли си Дмитрий Фьодорович, но Смердяков го безпокоеше ужасно: — Какво ще стане сега, кой ще варди, кой ще ми съобщава?“ Той почна жадно да разпитва тези жени не са ли забелязали нещо снощи. Те много добре знаеха за какво разпитва и напълно го успокоиха: никой не е идвал, Иван Фьодорович нощувал там, „всичко беше съвсем наред“. Митя се замисли. Несъмнено и днес трябва да се варди, но къде: тук или пред къщата на Самсонов? Той реши, че и тук, и там, според случая, а сега, сега… Работата е там, че сега пред него стоеше този „план“, одевешният, нов и вече сигурен план, който беше измислил по пътя и чието изпълнение беше вече невъзможно да се отлага. Митя реши да пожертвува един час за него: „за един час всичко ще оправя, всичко ще науча и тогава, тогава, първо, у Самсонов, да питам там ли е Грушенка, после моментално пак тук, до единадесет часа тук, а после за нея у Самсонов, за да я изпратя до къщи.“ Ето така реши.

Литна у дома си, изми се, вчеса се, изчисти си дрехите, облече се и тръгна за госпожа Хохлакова. Уви, неговият „план“ беше тук. Решил беше да вземе назаем трите хиляди рубли от тази дама. И главно, у него изведнъж, някак внезапно се яви извънредната увереност, че тя няма да му откаже. Може някому да се види чудно, че като е бил тъй уверен, не е отишъл по-рано там, тъй да се каже, в собствената си среда, а ходи при Самсонов, човек от съвсем друг вид, с когото дори не знаеше как да говори. Но работата е там, че с Хохлакова през последния месец почти беше прекратил познанството, пък и по-рано се познаваха слабо и освен това знаеше много добре, че и тя самата не може да го понася. Тази дама беше го намразила от самото начало просто защото беше годеник на Катерина Ивановна, а на нея, кой знае защо, изведнъж й се беше дощяло Катерина Ивановна да го зареже и да се омъжи за „милия, рицарски образован Иван Фьодорович, който има такива прекрасни обноски“. А обноските на Митя тя мразеше. Митя дори й се надсмиваше и веднъж беше казал за нея, че тази дама е „толкова жива и разпусната, колкото и необразована“. И ето тая сутрин в колата го озари една гениална мисъл: „Щом не иска да се оженя за Катерина Ивановна, и то до такава степен (той знаеше, че почти до истерия), тогава защо да ми откаже сега тези три хиляди, след като тъкмо с тези пари мога да оставя Катя и да се махна завинаги оттук? Тези разглезени висши дами, когато капризно пожелаят нещо, не щадят никакви усилия, само и само да стане, както те искат. При това е толкова богата“ — разсъждаваше Митя. Колкото до самия „план“, той беше същият, както и по-рано, тоест той щеше да предложи своите права върху Чермашня, но вече не с търговска цел, както вчера на Самсонов, и не за да съблазнява дамата, както вчера Самсонов, с възможността да изкара от тези три хиляди двойно повече, шест или седем хиляди, а просто като благородна гаранция срещу заема. Развивайки тази нова своя мисъл. Митя стигаше до възторг, но така ставаше с него винаги, във всичките му начинания, във всичките му внезапни решения. На всяка нова своя мисъл той се отдаваше страстно. Все пак, когато прекрачи прага на къщата на госпожа Хохлакова, изведнъж усети по гърба си тръпки на ужас: едва в тази секунда осъзна напълно и вече математически ясно, че тук е последната му надежда, че повече нищо не му остава на този свят, че ако и тук удари на камък, „остава да заколя и да ограбя някого за три хиляди рубли и нищо повече…“ Беше към седем и половина, когато позвъни.

Отначало щастието като че ли му се усмихна: щом съобщи кой е, веднага го приеха необикновено бързо. „Сякаш ме е чакала“ — мина му през ум, а след това, веднага щом го въведоха в гостната, домакинята почти влетя и направо му каза, че го е чакала.

— Чаках ви, чаках ви! Не можех дори да помисля, че ще дойдете у нас, съгласете се сам, и все пак ви чаках, може да се учудите на моя инстинкт, Дмитрий Фьодорович, но аз цяла сутрин бях сигурна, че днес ще дойдете.

— Това е наистина чудно, госпожо — изрече Митя, като сядаше тежко, — но… аз съм дошъл по една извънредно важна работа… най-най-важна, за мене, тоест, госпожо, само за мене, и бързам…

— Знам, че сте дошли по много важна работа, Дмитрий Фьодорович, това не са никакви предчувствия, не са ретроградни идеи за чудеса (чухте ли за стареца Зосима?), тук, тук има математика: не можеше да не дойдете, след като стана всичко това с Катерина Ивановна, не можеше, не можеше, това е математика.

— Реализмът на действителния живот, госпожо, ето какво е това! Но позволете ми да ви изложа…

— Именно реализмът, Дмитрий Фьодорович. Аз сега съм всецяло за реализма, имах вече добър урок относно чудесата. Чухте ли, че старецът Зосима умрял?

— Не, госпожо, за пръв път чувам — позачуди се Митя. Представи си за миг лицето на Альоша.

— Да снощи, и представете си…

— Госпожо — прекъсна я Митя, — представям си само, че съм в най-отчаяно положение и ако вие не ми помогнете, всичко ще пропадне — и най-напред аз. Простете ми за този тривиален израз, но аз горя, аз съм в треска…

— Знам, знам, че сте в треска, всичко знам, вие и не можете да бъдете в друго състояние на духа и каквото и да кажете, предварително го знам. Отдавна съм взела пред вид вашата съдба, Дмитрий Фьодорович, следя я и я изучавам… О, повярвайте, че съм опитен душевен доктор, Дмитрий Фьодорович.

— Госпожо, ако вие сте опитен доктор, аз пък съм опитен болен — изрече пряко сили Митя една любезност — и предчувствувам, че щом наистина така ви е присърце моята съдба, вие ще й помогнете на прага на гибелта й, но затова позволете ми най-сетне да изложа пред вас плана, с който дръзнах да дойда тук… и онова, което очаквам от вас… Аз дойдох, госпожо…

— Недейте разправя, това са второстепенни неща. А колкото до помощта, не сте вие първият, комуто помагам, Дмитрий Фьодорович. Сигурно сте чували за моята братовчедка Белмесова, нейният мъж загиваше, беше пропаднал, както характерно се изразихте вие, Дмитрий Фьодорович, и какво мислите, аз го посъветвах да се залови с коневъдство и сега той преуспява. Вие имате ли понятие от коневъдство, Дмитрий Фьодорович?

— Ни най-малко, госпожо — ох, госпожо, ни най-малко! — извика в нервно нетърпение Митя и чак се надигна от мястото си. — Аз ви моля само, госпожо, да ме изслушате, оставете ме само да говоря две минути свободно, за да мога най-напред да ви изложа всичко, целия проект, с който съм дошъл. При това нямам време, ужасно бързам!… — извика истерично Митя, като усети, че тя пак ще почне да говори, и с надеждата да я надвика. — Аз съм в отчаяние… в крайна степен на отчаяние, за да ви поискам назаем три хиляди рубли, назаем, но срещу сигурен, срещу най-сигурен залог, госпожо, срещу най-сигурно обезпечение! Позволете само да ви изложа…

— Не, после, после! — замахна с ръка от своя страна госпожа Хохлакова. — А и всичко, което ще кажете, аз го знам предварително, нали ви казах вече. Вие искате някаква сума, трябват ви три хиляди, но аз ще ви дам повече, двойно повече, аз ще ви спася, Дмитрий Фьодорович, само трябва да ме послушате!

Митя направо подскочи пак от мястото си.

— Госпожо, нима сте толкова добра! — извика той с безмерно силно чувство. — Господи, вие ме спасихте! Вие, госпожо, спасявате един човек от насилствена смърт, от револвер… Моята вечна благодарност…

— Аз ще ви дам безкрайно, безкрайно повече от три хиляди! — извика госпожа Хохлакова, като гледаше със сияеща усмивка възторга на Митя.

— Безкрайно? Но няма нужда от толкова много. Необходими са ми само тези съдбоносни за мене три хиляди, а аз от своя страна дойдох да ви гарантирам тази сума с безкрайна благодарност и ви предлагам един план, който…

— Стига, Дмитрий Фьодорович, речено-сторено! — отсече госпожа Хохлакова с целомъдреното тържество на благодетелка. — Аз ви обещах да ви спася и ще ви спася, както спасих Белмесов. Какво мислите за златните находища, Дмитрий Фьодорович?

— За златните находища ли, госпожо! Никога нищо не съм мислил за тях.

— Затова пък аз съм мислила вместо вас! Мислила и премислила! Вече цял месец ви следя с тази цел. Сто пъти съм ви гледала, когато минавате, и съм си повтаряла наум: ето един енергичен човек, който е само за находищата. Дори изучих вашия вървеж и реших: този човек ще открие много находища.

— По вървежа ли, госпожо? — усмихна се Митя.

— Защо не, дори и по вървежа. Нима отричате, че по вървежа се познава характерът, Дмитрий Фьодорович? Естествените науки потвърждават това. О, аз сега съм реалистка, Дмитрий Фьодорович. От днес, след цялата тази история в манастира, която толкова ме разстрои, аз съм абсолютна реалистка и искам да се впусна в практическа дейност. Аз съм излекувана. Стига! — както казва Тургенев.202

— Но, госпожо, трите хиляди, които така великодушно обещахте да ми дадете.

— Те няма да ви избягат, Дмитрий Фьодорович — веднага го пресече госпожа Хохлакова, — тези три хиляди все едно, че са ви вече в джоба, и не три хиляди, а три милиона, Дмитрий Фьодорович, в най-скоро време! Аз ще ви кажа идея за вас: ще откриете находища, ще спечелите милиони, ще се върнете и ще станете деец и нас ще ни тласкате, ще ни насочвате към доброто. Да не би да предоставим всичко на чифутите? Вие ще строите здания и разни предприятия… Ще помагате на бедните, а те ще ви благославят. Днес е векът на железниците, Дмитрий Фьодорович. Вие ще станете известен и необходим на Министерството на финансите, което сега така е закъсало. Падането на нашата рубла не ме оставя да спя, Дмитрий Фьодорович, от тази страна мене малко ме познават…

— Госпожо, госпожо! — прекъсна я пак Дмитрий Фьодорович с някакво неспокойно предчувствие. — Много, много е възможно да последвам вашия съвет, вашия умен съвет, госпожо, и може би ще тръгна за там… за тези находища… и още веднъж ще дойда при вас да говорим за това… дори много пъти… но сега тези три хиляди, които вие така великодушно… О, те биха ми развързали ръцете и ако е възможно, още днес… Тоест, знаете ли, сега нямам нито минута време…

— Стига, Дмитрий Фьодорович, стига! — прекъсна го настойчиво госпожа Хохлакова. — Въпросът е: ще заминете ли за находищата, или не, решихте ли окончателно: отговаряйте математически.

— Отивам, госпожо, после… Ще отида където искате, госпожо… но сега…

— Почакайте малко! — извика госпожа Хохлакова, скочи и се втурна към своето великолепно бюро с безброй чекмеджета и почна да ги вади едно след друго, търсейки ужасно бързо нещо.

„Трите хиляди — помисли Митя със замряло сърце, — и то още сега, без никакви документи, без актове… о, това е джентълменска постъпка! Великолепна жена, само да не беше толкова приказлива…“

— Ето! — извика радостно госпожа Хохлакова, като се върна при Митя. — Ето какво търсех!

То беше една малка сребърна иконичка, окачена на шнур, от онези, които се носят понякога на гърдите заедно с кръстче.

— Това е от Киев, Дмитрий Фьодорович — продължи тя с благоговение, — от мощите на великомъченица Варвара. Позволете ми аз лично да ви я сложа и с това да ви благословя за нов живот и нови подвизи.

И тя наистина нахлузи иконичката на шията му и почна да му я напъхва под ризата. Митя, крайно смутен, се понаведе и почна да й помага и най-сетне нахлузи иконичката през нагръдника и яката на ризата на гърдите си.

— Ето сега вече можете да заминете! — рече госпожа Хохлакова, като седна пак тържествено на мястото си.

— Госпожо, аз съм така трогнат… и не знам дори как да ви благодаря… за тия чувства… но ако знаете колко ми е скъпо времето сега!… Тази сума, която тъй очаквам от вашето великодушие… О, госпожо, щом вие сте толкова добра, толкова трогателно великодушна към мене — извика изведнъж вдъхновено Митя, — то позволете ми да ви открия… вие впрочем отдавна знаете… че аз обичам тук едно същество… Аз изневерих на Катя… на Катерина Ивановна, искам да кажа. О, бях безчовечен и безчестен пред нея, но тук обикнах друга… една жена, госпожо, която може би вие презирате, защото знаете вече всичко, но която аз в никакъв случай не мога да оставя, в никакъв, и затова сега тези три хиляди…

— Оставете всичко, Дмитрий Фьодорович! — прекъсна го госпожа Хохлакова с най-решителен тон. — Оставете, особено жените. Вашата цел са находищата, а жени там няма защо да водите. Сетне, когато се върнете с богатство и слава, ще си намерите другарка на сърцето в най-висшето общество. Тя ще бъде съвременна девойка, с познания и без предразсъдъци. Дотогава тъкмо ще се реши поставеният сега женски въпрос и ще се яви новата жена…

— Госпожо, не е там работата, не е там… — долепи умолително ръце Дмитрий Фьодорович.

— Там е, там е, Дмитрий Фьодорович, именно това е, което ви трябва, което жадувате, без дори да знаете. Аз съвсем не съм против сегашния женски въпрос, Дмитрий Фьодорович. Женското развитие и дори политическа роля на жената в най-близко бъдеще — това е моят идеал. Аз самата имам дъщеря, Дмитрий Фьодорович, и от тази страна мене малко ме познават. Аз писах по този повод на писателя Шчедрин. Този писател толкова много ми разкри, толкова много, за предназначението на жената, че миналата година му изпратих анонимно писмо от два реда: „Прегръщам ви и ви целувам, писателю мой, за съвременната жена. Продължавайте.“ И се подписах: „Майка“. Исках да се подпиша „съвременна майка“, но се колебаех и се спрях просто на „майка“: повече нравствена красота има, Дмитрий Фьодорович, в това, пък и думата „съвременна“ би му напомнила „Современник“, горчив спомен за него поради днешната цензура… Ах, Боже мой, какво ви е?

— Госпожо — скочи най-сетне Митя и в безсилна молба сключи ръце пред нея, — вие ще ме накарате да заплача, госпожо, ако отлагате онова, което тъй великодушно…

— Че поплачете си, Дмитрий Фьодорович, поплачете си? Това са прекрасни чувства… предстои ви такъв път! Сълзите ще ви облекчат, после ще се върнете и ще се радвате. Специално ще дойдете при мене от Сибир, за да се порадваме заедно…

— Но позволете и на мене — извика внезапно Митя, — за последен път ви моля, кажете, мога ли да получа от вас днес тази обещана сума? Ако не, тогава кога именно да се явя да я получа?

— Каква сума, Дмитрий Фьодорович?

— Трите хиляди, които обещахте… които вие тъй великодушно…

— Три хиляди! Рубли? Ох, не, аз нямам три хиляди — изрече госпожа Хохлакова с някакво спокойно учудване. Митя се втрещи…

— Но как така… вие ей сега… казахте… вие се изразихте дори, че те все едно, че са ми в джоба…

— Ох, не, вие не сте ме разбрали добре, Дмитрий Фьодорович. Ако е така, значи, не сте ме разбрали. Аз говорех за находищата… Наистина ви обещах повече, безкрайно повече от три хиляди, спомням си сега всичко, но имах пред вид само находищата.

— А парите? А трите хиляди? — възкликна глупаво Дмитрий Фьодорович.

— О, ако вие сте разбрали за пари, аз ги нямам. Сега нямам никакви пари, Дмитрий Фьодорович, тъкмо сега воювам с моя управител и аз самата тези дни взех назаем от Миусов петстотин рубли. Не, не, пари нямам. Но, знаете ли, Дмитрий Фьодорович, дори и да имах, не бих ви дала. Първо, аз никому не давам пари назаем. Да дадеш пари назаем, значи да се скараш с човека. Но на вас, на вас особено не бих ви дала, понеже ви обичам, не бих ви дала, защото на вас ви трябва само едно: находища, находища, находища!…

— О, дявол да ви… — внезапно изрева Митя и с всичка сила удари с юмрук по масата.

— А-ай! — закрещя Хохлакова изплашена и отскочи в другия край на гостната.

Митя плю и с бързи крачки излезе от стаята, от къщата, навън, в тъмното! Той вървеше като побъркан, удряше се в гърдите, по същото място на гърдите, където се удряше преди два дена пред Альоша, когато се видя с него за последен път вечерта, в мрака, на пътя. Какво значеше това удряне в гърдите на това място и какво искаше да каже с това — беше засега още тайна, която не знаеше никой на света, която той не откри тогава дори на Альоша, но в тази тайна имаше за него нещо повече от позор, имаше гибел и самоубийство, така беше решил, ако не намереше тези три хиляди, за да плати на Катерина Ивановна и с това да снеме от гърдите си, „от това място на гърдите си“, позора, който носеше върху тях и който така много гнетеше съвестта му. Всичко това напълно ще се изясни на читателя впоследствие, по сега, след като изчезна последната му надежда, този толкова силен физически човек, щом се отдалечи на няколко крачки от къщата на Хохлакова, изведнъж се обля в сълзи като дете. Той вървеше и като в несвяст бършеше сълзите си е юмрук. Така стигна до площада и изведнъж почувствува, че се блъсна в нещо с цялото си тяло. Чу се пискливият вой на някаква бабичка, която насмалко да събори.

— Господи, за малко да ме убиеш! Какво си закрачил такъв, нехранимайко!

— Как, вие ли сте? — извика Митя, като огледа бабичката в тъмното. Тя беше същата онази стара слугиня, която прислужваше на Кузма Самсонов и която Митя вчера много добре беше запомнил.

— А вие кой сте, синко? — рече бабичката със съвсем друг глас. — Не мога да ви позная в тъмното.

— Вие нали живеете у Кузма Кузмич, прислужвате му?

— Така, така, синко, само ходих до Прохорич… Ама защо все не мога ви позна кой сте?

— Я ми кажете, майчице, у вас ли е сега Аграфена Александровна? — с безумно нетърпение изрече Митя. — Аз лично я доведох преди малко.

— Беше, синко, идва, поседя малко и си отиде.

— Как? Отиде ли си? — извика Митя. — Кога си отиде?

— Ами пак тогава си отиде, само някоя минута да е останала у нас. На Кузма Кузмич разправи една приказка, разсмя го и избяга!

— Лъжеш, проклетнице! — изкрещя Митя.

— А-ай! — изпищя бабичката, но Митя вече беше изчезнал яко дим; той хукна с всички сили към къщата на Морозова. Това беше тъкмо по времето, когато Грушенка замина за Мокрое, не беше минал и четвърт час от нейното заминаване. Феня седеше с баба си, готвачката Матрьона, в кухнята, когато изведнъж се втурна „капитанът“. Като го видя, Феня се разпищя, колкото й глас държи.

— Какво пищиш! — изкрещя Митя. — Къде е тя? — Но без да дочака премалялата от страх Феня да си отвори устата, той внезапно рухна в нозете й: — Феня, за Бога, кажи ми, къде е тя?

— Божке, нищо не знам, миличък Дмитрий Фьодорович, нищо не знам, убийте ме, нищо не знам — взе да се кълне и вери Феня. — Вие самият излязохте с нея преди малко…

— Но тя се е върнала!…

— Миличък, не се е връщала, кълна ви се, не се е връщала.

— Лъжеш — извика Митя. — По уплахата ти вече познавам къде е!…

Той хукна навън. Изплашената Феня се зарадва, че се беше отървала леко, но много добре разбра, че той само нямаше време, иначе може би щеше да си изпати. Но той все пак учуди и Феня, и старата Матрьона с нещо, което направи съвсем неочаквано: на масата имаше един меден хаван, а в него чукало, малко медно чукало, само четвърт аршин дълго. Както се беше затичал и вече беше отворил с една ръка вратата, Митя с другата ръка грабна набързо това чукало от хавана, пъхна си го в джоба и изчезна.

— Ах, Господи, иска да убие някого! — плесна с ръце Феня.

IV. В мрака

Накъде побягна той? Ясно: „Къде ще е освен у Фьодор Павлович! От Самсонов направо се е втурнала при него, сега вече е ясно. Цялата интрига, цялата измама сега са очевидни…“ Всичко това се въртеше като вихър в главата му. Той не се отби в двора на Маря Кондратиевна: „Там няма нужда, в никакъв случай… да не се предизвика ни най-малка тревога… веднага ще обадят и ще ме предадат… Маря Кондратиевна явно участвува в заговора, Смердяков и той, и той, всички са подкупени!“ Той реши друго: заобиколи отдалече, по предната пряка, къщата на Фьодор Павлович, мина тичешком Дмитровска, после по мостчето и се озова в една забутана задна уличка, пуста и необитавана, обградена от едната страна с плета на съседската градина, а от другата страна — със здравата висока ограда, която обикаляше цялата градина на Фьодор Павлович. Там си избра място, и то май същото, където, според мълвата, която му беше известна, Лизавета Смрадливата някога се беше прехвърлила през оградата. „Щом онази е могла да прескочи — бог знае защо му мина през ума, — как няма да прескоча аз!“ И наистина подскочи и моментално успя да се хване за ръба на оградата, сетне енергично се вдигна, метна се горе и яхна зида. Наблизо в градината беше банята, но от оградата се виждаха и осветените прозорци на къщата. „Точно така, в спалнята на стареца свети, тя е там!“ И той скочи от оградата в градината. Макар да знаеше, че Григорий е болен, а може би и Смердяков наистина е болен и няма кой да го чуе, той инстинктивно се спотаи, замря на място и се ослуша. Но навред цареше мъртво мълчание и сякаш за проклетия — пълно затишие, ни най-малък ветрец.

„И ето мракът зашептя203 — неизвестно защо му мина през ум едно стихче. — Само дано не ме е чул някой, като прескочих; май никой не ме чу.“ Като постоя малко, тръгна тихо през градината, по тревата; заобикаляше дърветата и храстите и вървя дълго, като пристъпваше крадешком крачка по крачка и се вслушваше сам във всяка своя стъпка. Цели пет минути се промъква така към осветения прозорец. Помнеше, че там, точно под прозорците, има няколко големи, високи гъсти храсти бъз и калина. Вратата към градината от лявата страна на фасадата беше затворена, това той специално провери, като минаваше покрай нея. Най-сетне стигна и до храстите и се притаи зад тях. Не дишаше. „Сега трябва да изчакам — помисли той, — ако са чули моите стъпки и сега се ослушват, трябва да помислят, че няма нищо… само да не се закашлям, да не кихна…“

Той почака една-две минути, но сърцето му ужасно туптеше и той навремени почти се задъхваше. „Не, няма да ми мине сърцебиенето — помисли той, — не мога да чакам повече.“ Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо. Тихо, с бавни и нечути стъпки се доближи до прозореца и се вдигна на пръсти. Цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван, „китайски“, както го наричаше Фьодор Павлович. „Китайски — мина му през ум, — а зад този параван е Грушенка.“ И почна да разглежда Фьодор Павлович. Той беше със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. На главата Фьодор Павлович беше със същата червена превръзка, с която го видя Альоша. „Докарал се“ — помисли Митя. Фьодор Павлович стоеше близо до прозореца, явно замислен, изведнъж вдигна глава, поослуша се малко, но като не чу нищо, отиде до масата, наля си от шишето половин чашка коняк и го изпи. Сетне въздъхна дълбоко, пак постоя, доближи се разсеяно до стенното огледало, повдигна малко с дясната ръка червената превръзка от челото си и почна да разглежда синините и подутините, които още не бяха минали. „Той е сам — помисли Митя, — по всичко личи, че е сам.“ Фьодор Павлович се дръпна от огледалото, изведнъж се обърна към прозореца и погледна навън. Същия миг Митя отскочи в сянката.

„Тя може би е там, зад паравана, може би вече спи“ — прободе го сърцето. Фьодор Павлович се дръпна от прозореца. „Заради нея гледа към прозореца, значи, няма я: иначе какво ще гледа в тъмното?… Значи, изгаря от нетърпение…“ Митя веднага се доближи и пак се вгледа през прозореца. Старецът вече беше седнал пред масичката явно без настроение. Най-накрая се облегна и си подпря бузата с дясната длан. Митя жадно го гледаше.

„Сам е, сам! — повтаряше той. — Ако тя беше тук, друго щеше да му е лицето.“ Странно нещо, в сърцето му изведнъж кипна някакъв безсмислен и странен яд, че тя не е там. „Не задето я няма тук — веднага го осъзна и си отговори сам Митя, — а защото не мога да разбера със сигурност дали е тука, или не е.“ Митя ся припомняше по-късно сам, че умът му в тази минута беше необикновено ясен и преценяваше всичко до последната подробност, забелязваше всяка дреболия. Но мъка, мъка от неизвестността и нерешителността растеше в сърцето му с неимоверна бързина. „Тук ли е, в края на краищата, или я няма?“ — злобно кипна сърцето му. И той изведнъж се престраши, протегна ръка и тихичко почука на рамката на прозореца. Почука по условния начин на стареца и Смердяков: два пъти тихо, а после три пъти по-бързо: чук-чук-чук — знака, който означаваше, че „Грушенка е дошла“. Старецът трепна, вдигна глава, скочи и се втурна към прозореца. Митя отскочи в сянката. Фьодор Павлович отвори прозореца и подаде глава навън.

— Грушенка? Ти ли си, а? — изрече той с някакъв треперлив полушепот. — Къде си, миличка, ангелчето ми, къде си? — Той беше в страшно вълнение, той се задъхваше.

„Сам е!“ — реши Митя.

— Но къде си? — извика пак старецът и подаде още повече глава навън, подаде се до раменете, озъртайки се на всички страни, надясно и наляво. — Ела тук; приготвил съм ти подаръче, ела да ти го покажа!…

„Говори за пакета с трите хиляди“ — мина през ума на Митя.

— Но къде си?… Да не си на вратата? Ей сега ще ти отворя…

И старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината, за да я види в мрака. След секунда непременно щеше да изтича, да отвари вратата, без да дочака отговора на Грушенка. Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя: „Ето го, неговия съперник, неговия мъчител, мъчителя на живота му!“ Това беше прилив на същата онази внезапна, отмъстителна и бясна злоба, за която, сякаш предчувствувайки я, беше заявил на Альоша в разговора си с него в беседката преди четири дни, когато отговори на въпроса му: „Как можеш да говориш, че ще убиеш баща ни?“

„Не знам, не знам — каза той тогава, — може да не го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че той ще ми стане изведнъж омразен с лицето си в този миг. Ненавиждам провисналата му гуша, носа му, очите му, безсрамната му усмивка. Изпитвам лично омерзение. От това именно ме е страх и, току-виж, не съм се сдържал…“

Личното му омерзение нарастваше непоносимо. Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си.

………………………………………………………………………………………………………………

„Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава“: точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич. Тази вечер беше провел известното лечение върху себе си, за което Смердяков разказа на Иван Фьодорович, тоест беше се разтрил целият с помощта на съпругата си с водка, съдържаща някаква тайна силна билка, а останалото беше изпил с „една молитва“, която съпругата му изрече над него, и легна да спи. Марфа Игнатиевна също пийна малко и понеже обикновено не пиеше, заспа до мъжа си мъртвешки сън. Но ето съвсем неочаквана. Григорий внезапно се събуди посред нощ, помисли една минутка и макар че веднага почувствува пак остра болка в кръста, се изправи в леглото. Сетне пак обмисли нещо, стана и се облече набързо. Може би го беше жегнало угризение на съвестта, че той спи, а къщата е без пазач „в такова опасно време“. Смазаният от припадъците си Смердяков лежеше неподвижно в другата стаичка. Марфа Игнатиевна не помръдваше: „Омаломощи се бабичката“ — помисли Григорий Василиевич, като я погледна, и с пъшкане излезе навън. Разбира се, искаше само да погледне от стълбите, защото нямаше сили да ходи, болката в кръста и десния крак беше непоносима. Но тъкмо в този момент внезапно си спомни, че вечерта не беше заключил вратичката на градината. Той беше човек извънредно акуратен и точен, човек на установения веднъж за винаги ред и с дългогодишни навици. Куцайки и гърчейки се от болки, слезе по стъпалата и тръгна към градината. Точно така: вратата зееше цяла. Машинално влезе в градината: може би нещо му се привидя, може да беше чул някакъв звук, но като погледна наляво, видя отворения прозорец на господаря си, празния вече прозорец, защото сега никой не надничаше от него. „Защо ли е отворен, не е лято!“ — помисли си Григорий и изведнъж тъкмо в този миг право пред него в градината се мярна нещо необикновено. На около четиридесет крачки пред него сякаш пробягваше в мрака човек, много бързо се движеше някаква сянка. „Господи!“ — рече Григорий и вече без да мисли, забравил болката в кръста, се спусна да пресече пътя на бягащия. Той взе напряко, градината явно му беше по-добре позната, отколкото на бягащия; онзи тичаше към банята, отмина я и се втурна към зида… Григорий го следеше, без да го изпуска от очи, и тичаше като обезумял. Стигна до оградата точно в мига, когато беглецът вече се беше покатерил. Григорий изкрещя, хвърли се и се вкопчи с две ръце в крака на беглеца.

Точно така, предчувствието не беше го излъгало, той го позна, това беше той, „извергът-отцеубивец“!

— Отцеубивец! — кресна старецът, колкото му глас държи, но само това успя да извика: изведнъж падна, като ударен от гръм. Митя скочи пак в градината и се наведе над падналия. В ръцете си държеше медното чукало, та машинално го хвърли в тревата. Чукалото падна на две крачки от Григорий, но не в тревата, а на пътеката, на най-видно място. Няколко секунди той разглежда лежащия пред него. Главата на стареца беше цялата в кръв; Митя протегна ръка и почна да я опипва. А по-късно си спомняше ясно, че в тази минута ужасно искал „да се убеди напълно“ дали е пробил черепа на стареца, или само го е „цапардосал“ с чукалото по темето. Но кръвта течеше, течеше ужасно и мигновено с гореща струя обля треперещите пръсти на Митя. Той помнеше, че извади от джоба си бялата нова кърпа, която беше взел, като тръгваше за Хохлакова, и я притисна до главата на стареца, като безсмислено се мъчеше да избърше кръвта от челото и лицето му. Но и кърпата веднага цялата се напои с кръв. „Господи, защо го правя! — опомни се изведнъж Митя. — Ако съм му пробил черепа, как ще разбера сега… Пък и не е ли все едно вече — прибави той изведнъж безнадеждно. — Ако съм го убил, убил съм го… Налетях на стареца — да си лежи сега!“ — високо изговори той и внезапно се метна на зида, скочи на улицата и хукна да бяга. Окървавената кърпа беше смачкана в дясната му ръка и докато бягаше, я пъхна в задния джоб. Тичаше стремглаво и неколцина редки минувачи, които го срещнаха в тъмнината из улиците на града, бяха запомнили, че са срещнали тази нощ бясно тичащ човек. Той тичаше пак към къщата на Морозова. Одеве Феня, веднага след като той си излезе, беше изтичала при старшия портиер Назар Иванович и го беше помолила „в Името Господне да не пуща вече капитана нито днес, нито утре“. Назар Иванович я изслуша, съгласи се, но за беля отскочи до горе, при господарката, където го бяха повикали внезапно, и като отиваше натам, срещна племенника си, двадесетгодишен момък, наскоро дошъл от село, и му поръча да го замести на двора, обаче забрави да му каже за капитана. Като дотича до вратата, Митя потропа. Момъкът веднага го позна: Митя неведнъж му беше давал пари да се почерпи. Веднага му отвори, пусна го и весело усмихнат, побърза да го уведоми, че „то нали Аграфена Александровна сега не е в къщи“.

— Но къде е, Прохор? — спря се изведнъж Митя.

— Замина одеве, горе-долу преди два часа, с Тимофей за Мокрое.

— Защо? — извика Митя.

— Това не мога да зная, при някакъв офицер, някой я повика и изпрати коне оттам…

Митя го остави и като луд нахълта при Феня.

V. Внезапното решение

Тя седеше в кухнята с баба си и двете се канеха да си лягат. Разчитайки на Назар Иванович, не бяха се заключили отвътре. Митя се втурна, нахвърли се върху Феня и я стисна здраво за гърлото.

— Казвай сега къде е тя, с кого е сега в Мокрое? — изкрещя в изстъпление.

Двете жени писнаха.

— Ай, ще кажа, ай, миличък, Дмитрий Фьодорович, ей сега ще кажа всичко, нищо няма да скрия — почна бързо-бързо да нарежда уплашената до смърт Феня. — Тя отиде в Мокрое при офицера.

— При кой офицер? — викаше Митя.

— При предишния офицер, оня същия, предишния нейния, дето й е бил преди пет години, ама я зарязал и избягал — пак на един дъх изговори Феня.

Дмитрий Фьодорович си махна ръцете от гърлото й. Той стоеше пред нея блед като мъртвец и безмълвен, но по очите му личеше, че беше разбрал всичко веднага, всичко, всичко веднага, от половин дума до последната подробност и за всичко се сети. Горката Феня, разбира се, и не помисляше да наблюдава в този миг дали е разбрал, или не. Тя, както беше седнала на сандъка, когато той се втурна, така си и остана, цяла разтреперана, и протегнала ръце пред себе си, сякаш да се защити, така и замря в това положение. Изплашените й, разширени от страх зеници се бяха втренчили неподвижно в него. А на всичко отгоре и двете му ръце бяха изцапани с кръв. По пътя, докато тичаше, сигурно си беше пипал челото, да си изтрие потта от лицето, така че на челото и на дясната му буза бяха останали червени петна размазана кръв. Феня всеки момент щеше да изпадне в истерия, а старата готвачка скочи и гледаше като луда, почти изгубила съзнание. Дмитрий Фьодорович стоя така една минута и изведнъж се отпусна машинално на един стол до Феня.

Той седеше и не че обмисляше нещо, а беше като уплашен, сякаш в някакво вцепенение. Но всичко беше ясно като бял ден: този офицер — той знаеше за него, знаеше дори много добре всичко, знаеше от самата Грушенка, знаеше, че преди един месец беше изпратил писмо. Значи, един месец, цял месец тази работа е ставала в дълбока тайна от него — чак до сегашното пристигане на този нов човек, а той не беше и помислял за него! Но как можа, как можа да не помисли за него! Защо направо беше забравил за този офицер, беше го забравил в минутата, щом научи за него? Ето въпроса, който стоеше пред него като някакво чудовище. И той съзерцаваше това чудовище наистина в уплаха, цял смразен от страх.

Но изведнъж тихо и кротко като кротко и мило дете заговори с Феня, сякаш съвсем забравил, че току-що така я беше изплашил, обидил и измъчил. Изведнъж с извънредно голяма и дори учудваща за състоянието си точност взе да разпитва Феня. А Феня, макар да гледаше с див ужас окървавените му ръце, също с учудваща готовност и бързина взе да му отговаря на всеки въпрос, дори сякаш бързайки да му изложи цялата „истинска истина“. Малко по малко тя започна дори с някаква радост да излага всички подробности и съвсем не от желание да го измъчва, а някак от сърце, стараейки се с всички сили да му услужи. До най-малки подробности му разказа и за целия днешен ден, за посещението на Ракитин и Альоша, как тя, Феня, отишла да варди вън, как господарката й заминала и че от прозореца извикала на Альоша да поздрави него, Митя, и той „вечно да помни как го е обичала само едничък час“. Като чу за поздрава, Митя изведнъж се усмихна и на бледите му бузи пламна руменина. Същата минута Феня му каза, вече без да се бои ни най-малко за любопитството си:

— Ама какви са ви ръцете, Дмитрий Фьодорович, целите в кръв!

— Да — отговори машинално Митя, погледна разсеяно ръцете си и веднага забрави и за тях, и за въпроса на Феня. Той пак потъна в мълчание. Откакто беше нахълтал тук, бяха минали вече двадесетина минути. Предишната му уплаха премина, но явно вече го бе завладяла напълно някаква нова непреклонна решителност. Той изведнъж стана от мястото си и се усмихна замислено.

— Господарю, какво ви се е случило? — проговори Феня, като посочи пак ръцете му — проговори го със съчувствие, като да беше сега най-близкото му в неговата скръб същество.

Митя пак погледна ръцете си.

— Това е кръв, Феня — рече той, гледайки я със странен израз на лицето, — това е кръв човешка и, Боже, защо ли се проля! Но… Феня… там има една ограда (той я гледаше, като че ли й казваше гатанка), една висока ограда и страшна наглед, но утре… на разсъмване, когато „слънцето изплува“, Митенка ще прескочи тази ограда… Не разбираш, Феня, каква ограда, но нищо… все едно, утре ще чуеш и всичко ще разбереш… а сега сбогом! Няма да преча и ще се отстраня, ще съумея да се отстраня. Живей, радост моя… обичала си ме едничък час, затова помни навеки Митенка Карамазов… Нали тя все ме наричаше Митенка, помниш ли?

Точно след десет минути Дмитрий Фьодорович влезе при онзи млад чиновник, Пьотър Илич Перхотин, при когото беше заложил пистолетите си. Беше вече осем и половина и Пьотър Илич, пил чая си в къщи, тъкмо си беше облякъл пак сюртука, за да отиде в кръчмата „Столичен град“ да поиграе билярд. Митя го срещна на вратата. Като го видя, него и оцапаното му с кръв лице, онзи просто извика:

— Господи! Какво ви е?

— Слушайте — бързо заговори Митя, — дойдох за моите пистолети и ви донесох парите. Много ви благодаря. Бързам, Пьотър Илич, моля ви се, по-бързо.

Пьотър Илич все повече и повече се учудваше: в ръцете на Митя той изведнъж съгледа куп пари и главно той държеше тези пари и влезе с тях, както никой не държи пари и никой не влиза с тях: всички банкноти носеше в дясната ръка, сякаш да ги покаже, с протегната напред ръка. Момчето, слугата на чиновника, което беше посрещнало Митя отвън, разказваше сетне, че той така влязъл и в антрето, с парите в ръка, значи и по улицата пак така ги е носил пред себе си в дясната ръка. Банкнотите бяха все по сто рубли, многоцветни, и той ги държеше с окървавените си пръсти. Пьотър Илич по-късно, когато интересуващите се питаха: „Колко бяха парите?“ — заявяваше, че тогава мъчно би могъл да прецени на око, може би две хиляди, може и три, но пачката била голяма, „дебеличка“. А самият Дмитрий Фьодорович, както даваше показания по-късно, бил „някак също не на себе си, но не пиян, а сякаш в някакъв възторг, много разсеян и в същото време като че ли и съсредоточен, сякаш мислеше за нещо и не можеше да го реши. Много бързаше, отговаряше рязко, много странно, а на моменти дори като че ли не беше тъжен, а дори весел“.

— Но какво има, какво ви е сега? — извика пак Пьотър Илич, разглеждайки смаяно госта си. — Защо сте целият в кръв, паднали ли сте, я се вижте!

Той го хвана за лакътя и го заведе пред огледалото. Митя, като видя оцапаното си с кръв лице, трепна и се намръщи сърдито.

— Е, по дяволите! Само това липсваше! — измърмори той със злоба, бързо премести парите от дясната си ръка в лявата и треперливо издърпа кърпата от джоба си. Но и кърпата се оказа цялата в кръв (със същата кърпа беше бърсал главата и лицето на Григорий): нямаше почти нито едно бяло местенце по нея и тя не че бе почнала да засъхва, а някак се беше вкоравила и не можеше да се разгъне. Митя злобно я запрати на пода.

— Е, по дяволите! Нямате ли някой парцал… да се обърша…

— Значи сте само оцапан, а не ранен? Тогава по-добре измийте се — отговори Пьотър Илич. — Ето умивалника, аз ще ви полея.

— Умивалник? Това е добре… само че къде да дяна това нещо? — посочи той с някакво вече съвсем странно недоумение пачката си от сторублеви банкноти и въпросително загледа Пьотър Илич, като че ли онзи трябваше да реши къде да дене той собствените си пари.

— Пъхнете си ги в джоба или ги сложете на масата ей тук, няма да изчезнат.

— В джоба? Да, в джоба. Това е добре… Не, вижте какво, това са глупости! — извика той, като че ли внезапно преодолял своята разсеяност. — Вижте: най-напред ще свършим таза работа, с пистолетите, вие ми ги върнете, а ето вашите пари… защото много, много ми трябват… а време, време нямам нито минута…

И като извади от пачката най-горната сторублева банкнота, той я подаде на чиновника.

— Но аз нямам да ви върна — обади се онзи, — нямате ли по-дребни?

— Не — каза Митя, като погледна пак пачката и сякаш неуверен в думите си, опипа две-три банкноти отгоре, — не, всички са такива — и пак погледна въпросително Пьотър Илич.

— Но откъде сте забогатели толкова? — попита онзи. — Почакайте, ще изпратя момчето да изтича до Плотникови. Те затварят късно, може да му развалят. Ей, Миша! — извика към антрето.

— В дюкяна на Плотникови, това е великолепно! — извика и Митя, сякаш осенен от някаква мисъл. — Миша — обърна се той към влязлото момче, — виж какво, тичай до Плотникови и кажи, че Дмитрий Фьодорович праща много здраве и ей сега ще дойде… Но слушай, слушай: да приготвят, докато дойде, шампанско, около три дузинки, и да ги наредят като тогава, когато е ходил в Мокрое… Тогава бях взел от тях четири дузини — обърна се той изведнъж към Пьотър Илич, — те знаят, не се безпокой, Миша — обърна се пак към момчето. — И слушай още: кажи и сирене да приготвят, и страсбургски пирожки, пушена риба, жамбон, хайвер и от всичко, каквото имат, за около сто-сто и двайсет рубли, както онзи път… И слушай още: да не забравят и сладки неща, бонбони, круши, две, три или четири дини, но не, една диня стига, и шоколад, дропс, дъвчащи — изобщо всичко, което тогава ми бяха приготвили за Мокрое, с шампанското да стане за около триста рубли… Та и сега точно така да направят. Но запомни, Миша… нали Миша се казва? — пак се обърна той към Пьотър Илич.

— Но почакайте — прекъсна го Пьотър Илич, който го слушаше и разглеждаше с тревога, — най-добре е да отидете вие и да кажете всичко, защото той ще се обърка.

— Ще се обърка, виждам, че ще се обърка! Ех, Миша, а пък аз исках даже да те целуна за тази услуга… Ако не се объркаш, десет рубли за тебе, тичай по-скоро… Шампанско, главно шампанско да приготвят, също и конячец, и червено вино, и бяло, и всичко както тогава… Те знаят как беше тогава.

— Но послушайте! — прекъсна го вече с нетърпение Пьотър Илич. — Аз казвам: нека само да изтича да развали парите и да поръча да не затварят, а вие ще отидете после и сам ще кажете… Дайте вашата банкнота. Марш, Миша, докато се обърна, да си тук! — Пьотър Илич сякаш нарочно пропъди бързо Миша, защото онзи както беше застанал пред гостенина, опулил очи срещу окървавеното му лице и кървавите ръце с пачката пари в треперещите пръсти, така и остана зяпнал от учудване и страх, и сигурно почти нищо не разбра от всичко онова, което му поръчваше Митя.

— Хайде сега да отидем да се измиете! — каза сурово Пьотър Илич. — Оставете парите на масата или си ги пъхнете в джоба… А така, да вървим. Но съблечете сюртука.

И той почна да му помага да се съблече, но изведнъж пак извика:

— Гледайте, и сюртукът ви е в кръв!

— Това… това не е сюртукът. Само малко има, там на ръкава… А това е само тук, дето ми беше кърпата. През джоба е попила кръвта. Одеве у Феня съм седнал върху кърпата и кръвта е попила — тутакси обясни Митя с някаква учудваща доверчивост. Пьотър Илич го изслуша навъсен.

— Добре сте се наредили; сигурно сте се сбили с някого — измърмори той.

Започнаха миенето. Пьотър Илич държеше каната и му поливаше вода. Митя бързаше и не можа да си насапуниса ръцете добре. (Ръцете му трепереха, както Пьотър Илич си спомни после.) Пьотър Илич веднага го накара да се насапуниса повече и да търка по-хубаво. Той някак започваше да командува Митя в тази минута и то все повече и повече. Тук трябва да отбележим — младият човек беше със смел характер.

— Вижте, не сте измили под ноктите; хайде сега, търкайте си лицето ей тук, на слепоочията, до ухото… С тази ли риза ще тръгнете? Къде отивате? Гледайте, целият маншет на десния ви ръкав е в кръв.

— Да, в кръв — забеляза Митя, като разглеждаше маншета на ризата си.

— Тогава преоблечете се.

— Нямам време. Аз ето как, вижте… — продължи Митя със същата доверчивост, докато вече изтриваше с пешкира лицето и ръцете си и обличаше сюртука. — Ей тук ще подгъна края на ръкава и той няма да се вижда под сюртука… Вижте!

— Казвайте сега, къде ви сполетя тая беля? Сбихте ли се с някого, а? Да не е било пак в кръчмата, както тогава? Да не би пак с капитана, да не сте го били и влачили пак като тогава? — напомни му сякаш с укор Пьотър Илич. — Или друг някой сте пребили… или пък убили?

— Глупости! — каза Митя.

— Как глупости?

— Стига! — каза Митя и изведнъж се усмихна. — Смазах една старица на площада сега.

— Смазали сте? Старица?

— Един старец! — извика Митя, като гледаше Пьотър Илич право в лицето, смееше се и му крещеше високо като на глух.

— Ей, дявол да го вземе, ту старец, ту старица. Вие сте убил някого, така ли?

— Помирихме се. Счепкахме се — и се помирихме. Още на място. Разделихме се приятелски. Един глупак… той ми прости… сега вече сигурно ми е простил… Ако беше станал, нямаше да ми прости — изведнъж смигна Митя, — само че, знаете ли дяволите го взели него, чувате ли, Пьотър Илич, по дяволите, стига! В момента не искам! — решително отсече Митя.

— Аз само затова ви казвам, защото много обичате да се залавяте с разни… както тогава, за нищо и никакво с онзи щабскапитан… Сбиете се и бързате да гуляете — това ви е характерът. Три дузини шампанско — за къде толкова нещо?

— Браво! Дайте сега пистолетите. Бога ми, нямам време. Бих си поприказвал с тебе, гълъбче, но нямам време. Пък и няма нужда, късно е за приказки. А! Къде са парите, къде ги турих? — извика той и почна да бърка из джобовете си.

— На масата ги оставихте… лично… ето ги. Забравихте ли! Сякаш са някаква смет или вода за вас парите. Ето пистолетите. Чудно нещо, одеве, в шест часа, ги заложихте за десет рубли, а пък сега на, имате няколко хиляди. Две или три, май, а?

— Три май — засмя се Митя, като си пъхаше парите в джоба на панталона.

— Ще ги загубите така. Вие златни находища ли имате, или какво?

— Находища? Златни находища! — закрещя Митя с всичка сила и се запревива от смях. — Искате ли, Перхотин, да идете на находищата? Една дама тук ще ви брои веднага три хиляди, стига само да заминете. Мене ми брои вече, толкова много обича находищата. Познавате ли Хохлакова?

— Не се познаваме, но съм чувал за нея и съм я виждал. Нима тя ви е дала трите хиляди? Значи, просто ви ги брои, а? — недоверчиво гледаше Пьотър Илич.

— Идете утре, когато слънцето изплува, когато изплува вечно младият Феб, славейки и хвалейки Бога204, идете утре при Хохлакова и попитайте самата нея дали ми е броила три хиляди, или не. Осведомете се.

— Аз не зная вашите отношения… щом го казвате така категорично, значи, дала ви е… А пък вие сте пипнали паричките и вместо в Сибир ще вървите където очите ви видят… Но къде отивате сега наистина?

— В Мокрое.

— В Мокрое? Та вече е нощ!

— Бил Мастрюк с одежди пищни, а сега лежи без нищо205 — изрече Митя изведнъж.

— Как без нищо? С тези хиляди как без нищо?

— Не говоря за хилядите. По дяволите хилядите! Говоря за женския нрав:

Съгласен съм с Улис, това той го казва.

— Не ви разбирам!

— Да не съм пиян?

— Не пиян, а по-лошо.

— Аз съм духом пиян, Пьотър Илич, духом пиян, но стига, стига толкова…

— Какво правите, зареждате пистолета!

— Зареждам пистолета.

Митя наистина беше отворил сандъчето с пистолетите, отвори рога с барута и внимателно насипа и натъпка заряда. Сетне взе куршум и преди да го тури в цевта, вдигна го с два пръста пред себе си към свещта.

— Какво разглеждате куршума? — следеше го Пьотър Илич с неспокойно любопитство.

— Така. Въображение. Ако ти например решиш да запратиш в мозъка си този куршум, преди да напълниш пистолета, ще го разглеждаш ли, или не?

— Защо да го разглеждам?

— В мозъка ми ще влезе, така че интересно е да се погледне какъв е… Но впрочем глупост е всичко това, минутна глупост. Ето, край — прибави той, мушна куршума в цевта и го затъкна с кълчища. — Пьотър Илич, мили мой, глупост е това, всичкото е глупост, и то да знаеш до каква степен! Дай ми сега малко хартия.

— Ето хартия.

— Не, гладка, чиста, за писане. А така. — И Митя грабна от масата писалката, бързо написа на листа два реда, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на жилетката си. Пистолетите прибра в сандъчето, заключи го и го взе в ръце. Сетне погледна Пьотър Илич и се усмихна замислено и продължително.

— Сега да вървим — каза той.

— Къде да вървим? Не, почакайте… Вие май искате да го вкарате в мозъка си, куршума де… — рече с безпокойство Пьотър Илич.

— Куршум, глупости! Аз искам да живея, аз обичам живота! Тъй да знаеш. Аз златокъдрия Феб и светлината му жарка обичам… Мили Пьотър Илич, умееш ли да се отстраняваш?

— Как да се отстранявам?

— Да сториш път на други. На милото същество и на омразното — да сториш път. Но така, че и омразното да ти стане мило — ето така да им сториш път! И да им кажеш: Господ да ви помага, хайде, вървете, а аз…

— А вие?

— Стига, да вървим!

— Бога ми, ще кажа на някого — гледаше го Пьотър Илич, — да не ви пуснат там. Какво ще правите сега в Мокрое?

— Една жена има там, една жена, и стига ти толкова, Пьотър Илич, край!

— Слушайте, вие, макар че сте див, но винаги някак сте ми харесвали… затова се безпокоя сега.

— Благодаря ти, братко. Аз съм див, казваш. Диваци, диваци! Само едно повтарям: диваци! А, ето го Миша, бях го забравил.

Влезе тичешком Миша с пачка дребни пари и доложи, че у Плотникови „всички се разтичаха“ и мъкнели бутилки, риба, чай — ей сегичка всичко щяло да бъде готово. Митя взе една банкнота от десет рубли и я подаде на Пьотър Илич, а друга от десет рубли хвърли на Миша.

— Да не сте посмели! — извика Пьотър Илич. — В собствения ми дом забранявам, и вредно разпускане е това. Приберете си парите, ей тука ги сложете, защо ги пилеете? Утре ще ви потрябват и пак ще дойдете да ме молите за десет рубли. Какво току ги пъхате все в този страничен джоб. Ей, ще ги изгубите!

— Слушай, мили човече, хайде да отидем заедно в Мокрое!

— Аз пък каква работа имам там?

— Слушай, ако искаш, ей сега ще отворя една бутилка да пием за живота! Пие ми се, и то с тебе. Никога не съм пил с теб, нали?

— Ако искаш в кръчмата, може, да отидем, и без това там отивам.

— Няма време за кръчма, ами при Плотникови в дюкяна, в задната стаичка. Искаш ли да ти кажа сега една гатанка?

— Казвай.

Митя извади от жилетката листчето, разгъна го и го показа. С четлив и едър почерк на него беше написано:

„Наказвам се със смърт за целия си живот, целия си живот наказвам!“

— Наистина ще кажа на някого, веднага ще ида да кажа — изрече Пьотър Илич, след като прочете листчето.

— Няма да успееш, гълъбче, да вървим да пием, марш! Дюкянът на Плотникови се падаше почти през една къща от Пьотър Илич, на ъгъла на улицата. Това беше най-големият бакалски магазин в нашия град, на богати търговци, и сам по себе си доста хубав. Имаше всичко, каквото има във всеки столичен магазин, всякакви бакалски стоки: вино „от избата на братя Елисееви“, плодове, цигари, чай, захар, кафе и пр. Винаги имаше на разположение трима продавачи и две момчета за поръчки сновяха насам-натам. Макар че нашият край обедня, помешчиците се разпръснаха и търговията замря, но бакалията цъфтеше, както и преди, и дори всяка година все повече и повече: купувачи за тези неща винаги имаше. В дюкяна очакваха Митя с нетърпение. Там много добре помнеха как преди три-четири седмици той взе пак така наедро стока и пиене за няколкостотин рубли в брой (на кредит не биха му дали нищо, разбира се), помнеха, че също както сега в ръцете му и тогава се мъдреше цяла пачка пъстри банкноти и той ги пилееше залудо, без да се пазари, без да мисли и без да желае да мисли за какво му е толкова стока, вино и пр. И в целия град разправяха после, че тогава като заминал с Грушенка за Мокрое, там „пропилял за една нощ и на другия ден цели три хиляди рубли и се върнал от гуляя без грош, по бели гащи“. Беше вдигнал тогава целия табор цигани (те бяха на катун по това време у нас), които за два дни му измъкнали на пияна глава сума пари и изпили сума скъпо вино. Разправяха е присмех по негов адрес, че в Мокрое тогава поил е шампанско простите селяци, а селските моми и жени тъпчел със сладкиши и страсбургски пирожки. Смееха му се също, особено в кръчмата, за собственото му откровено и публично тогавашно признание (но не му се смееха в очите, разбира се; да му се смеят в очите беше малко опасно), че от Грушенка за цялата тази „ескапада“ получил само това, че му „позволила да й целуне крачето, а друго нищо не му позволила“.

Когато Митя и Пьотър Илич стигнаха до дюкяна, пред вратата намериха готова вече тройка със звънчета, покрита с черга, и коларя й Андрей, който чакаше Митя. В дюкяна почти бяха успели да „стъкмят“ един сандък със стока и чакаха само да дойде Митя, за да го заковат и да качат на каруцата. Пьотър Илич се учуди.

— Че откъде свари да намериш и тройка? — попита той Митя.

— Като бързах за към тебе, срещнах Андрей и му казах да докара тройката право тук, пред дюкяна. Да не губим време! Миналия път ме кара Тимофей, ама сега преди мене офейкал с една вълшебница. Андрей, ще закъснеем ли много?

— Най-много един час преди нас да стигнат, пък надали и толкоз, най-много час да ни изпреварят — отговори Андрей бързо. — Нали аз му впрегнах на Тимофей, знам го как ще кара. Неговото каране не е нашто, Дмитрий Фьодорович, къде може да се мери с нас. Един час най-много да ни изпреварят! — прекъсна го с жар Андрей, още млад колар, рижав, мършав момък, облечен с поддьовка и с армяк през лявата ръка.

— Петдесет рубли ти давам бакшиш, ако имаме само един час разлика.

— За един час гарантирам, Дмитрий Фьодорович; ех, и половин час не могат ни изпревари, камо ли цял час!

Макар че се разбърза да се разпорежда, Митя говореше и даваше нарежданията си някак особено, разбъркано, без ред. Започнеше едно, после го забравяше. Пьотър Илич намери за необходимо да се намеси и да помогне.

— За четиристотин рубли, да не е за по-малко от четиристотин, точно като миналия път — командуваше Митя. — Четири дузини шампанско, нито бутилка по-малко.

— Защо ти са толкова, защо това! Стой! — извика Пьотър Илич. — Какъв е този сандък? С какво е? Че има ли тук неща за четиристотин рубли!

Суетящите се продавачи тутакси му обясниха със сладникави гласове, че в този, първия сандък има само половин дузина шампанско и „всякакви необходими на първо време предмети за ядене, сладкиши, дропс и пр. Но че главното «потребление» ще се нареди и ще се изпрати ей сега отделно, както и миналия път, е друга кола, пак с три коня, и ще стигне навреме, най-много един час подир Дмитрий Фьодорович ще пристигне на място“.

— Не повече от час, да не е повече от час и колкото може повече дропс и дъвчащи турете; момичетата там ги обичат — с жар настояваше Митя.

— Хубаво — нека има дъвчащи. Но четири дузини за какво ти са? Една ти стига — почти се ядоса вече Пьотър Илич. Той взе да се пазари, поиска сметката, не можеше да се примири. Обаче спаси само сто рубли. Разбраха се всички покупки да бъдат за не повече от триста рубли.

— А, дявол да ви вземе! — викна Пьотър Илич, като да се опомни изведнъж, — какво ми влиза в работата! Пилей си парите, щом си ги спечелил лесно!

— Ела тук, икономе, ела тук, не се сърди — задърпа го Митя към задната стая на дюкяна. — Ей тук ще ни донесат сега една бутилка, да му пийнем. Ех, Пьотър Илич, хайде с мен, че си мил човек, такива хора обичам.

Митя седна на плетеното столче пред една малка масичка, покрита със страшно мръсна покривка. Пьотър Илич се намести срещу него и веднага дойде шампанското. Предложиха им, ако желаят господата, „стриди, първо качество стриди, току-що получени“.

— По дяволите стридите, аз не ги ям, и нищо не трябва — почти злобно изръмжа Пьотър Илич.

— Няма време за стриди — обади се Митя, — пък и апетит нямам. Знаеш ли, приятелю — рече той изведнъж с чувство, — никога не съм обичал цялата тази лудница.

— Та кой я обича! Три дузини вино на селяците, моля ти се, това всекиго ще вбеси.

— Не говоря за това. Говоря за висшия ред. Ред няма у мене, висш ред… но… всичкото това е свършено, страданията са излишни. Късно е и по дяволите! Целият ми живот е бил безредица и трябва да се тури в ред. Каламбури, а?

— Безсмислици, а не каламбури.

Това стихче някога се изтръгна от душата ми, не стих, а сълза… сам го съчиних… но не тогава, когато дърпах щабскапитана за брадичката…

— Как ти дойде наум за него?

— Как ми дойде наум за него ли? Глупости! Всичко свършва, всичко се изглажда, теглим чертата — и сметката.

— Истина ти казвам, все са ми пред очите твоите пистолети.

— И пистолетите са празна работа! Пий и не фантазирай! Обичам живота аз, прекалено много обикнах живота, толкова много, че чак е долно. Стига толкова! За живота, гълъбче, за живота да пием, за живота предлагам тост! Защо съм доволен от себе си? Аз съм подъл, но съм доволен от себе си. Обаче се измъчвам от това, че съм подъл, но доволен от себе си. Благославям творението, ей сега съм готов да благословя Бога и неговото творение, но… трябва да се изтреби едно смрадно насекомо, да не пълзи, да не разваля живота на другите… Да пием за живота, мили братко! Има ли нещо по-скъпо от живота! Нищо, нищо! За живота и за една царица на цариците!

— Да пием за живота, пък ако щеш, и за твоята царица!

Пиха по чаша. Митя, макар че беше и възторжен, и разсеян, изглеждаше някак тъжен. Сякаш някаква непреодолима и тежка грижа го гнетеше.

— Миша… твоят Миша ли влезе? Миша, гълъбче, Миша, ела тук, изпий тази чаша, за Феб златокъдрия, утрешния…

— Защо му даваш! — извика Пьотър Илич сърдито.

— Е, моля ти се, нека, искам.

— Е-ех!

Миша изпи една чаша, поклони се и избяга.

— Ще ме помни по-дълго — отбеляза Митя. — Жена обичам аз, жена! Какво е жената? Царица на земята! Тъжно ми е, тъжно, Пьотър Илич. Помниш ли Хамлет: „Така ми е тъжно, така ми е тъжно, Хорацио… Ах, клетият Йорик!“ Аз може би съм именно Йорик. Именно сега съм Йорик, а череп ще бъда после.

Пьотър Илич слушаше и мълчеше, помълча и Митя.

— Какво е това кученце тук? — попита той изведнъж разсеяно продавача, като забеляза в ъгъла едно хубаво мъниче е черни очички.

— То е на Варвара Алексеевна, нашата хазайка — отговори продавачът, — донесе го одеве, пък го забрави тук. Ще трябва да й го занесем.

— Виждал съм същото такова кученце… в полка… — изрече Митя замислен, — само че на онова задното му краче беше счупено… Пьотър Илич, между другото исках да те питам: крал ли си някога нещо през живота си, или не?

— Какъв е тоя въпрос?

— Не, само така. Нали разбираш, на някой нещо от джоба, чуждо нещо? Не говоря за хазната, от хазната всички скубят, и ти, разбира се…

— Махай се по дяволите.

— Говоря за чуждо нещо: направо от джоба, от кесията, а?

— Откраднах веднъж от майка си двайсет копейки, бях на девет години, от масата. Взех ги скришом и ги стиснах в шепата.

— Е, и после?

— Нищо. Крих ги три дни, досрамя ме, признах си и ги върнах.

— Е, и какво?

— Какво, набиха ме. Защо питаш, да не си откраднал?

— Откраднах — хитро смигна Митя.

— Какво си откраднал? — заинтересува се Пьотър Илич.

— От майка си двайсет копейки, бях на девет години, подир три дни ги върнах. — Като каза това, Митя изведнъж стана от мястото си.

— Дмитрий Фьодорович, не е ли време да побързаме? — викна внезапно от вратата Андрей.

— Готово ли е? Тръгваме! — стресна се Митя. — Едно сказание последно и…207 на Андрей чаша водка сега, за път! Дайте му и чаша коняк освен водката. Това сандъче (е пистолетите) под моята седалка. Сбогом, Пьотър Илич, прощавай ако има нещо.

— Но утре ще се върнеш, нали?

— Непременно.

— Ами сметчицата, ако благоволите, сега ли да я направим? — подскочи продавачът.

— А, да, сметката! Непременно!

Той пак извади от джоба си пачката банкноти, взе три по сто рубли, хвърли ги на тезгяха и бързо излезе от дюкяна. Всички го последваха и с поклони го изпратиха с поздрави и благопожелания. Андрей изръмжа от току-що изпития коняк и скочи на капрата. Но тъкмо Митя понечи да се качи, внезапно пред него съвсем неочаквано изникна Феня. Тя дотича цялата запъхтяна, с вик молитвено долепи ръце пред него и се тръшна в нозете му.

— Миличък Дмитрий Фьодорович, гълъбче, недейте погубва господарката! Че аз всичко ви разправих!… И него не погубвайте, той й е предишният! Сега ще се ожени за Аграфена Александровна, затова е дошъл от Сибир… Дмитрий Фьодорович, миличък, не погубвайте чуждия живот.

— Тъй, тъй, тъй, ето каква била работата! Ехе, ще ги объркаш там едни! — измърмори под нос Пьотър Илич. — Сега разбрах всичко, всичко вече е ясно. Дмитрий Фьодорович, дай ми сега пистолетите, ако искаш да си човек — извика той високо на Митя, — чуваш ли, Дмитрий?

— Пистолетите ли? Чакай, гълъбче, по пътя ще ги хвърля в някоя локва — отговори Митя. — Феня, стани, недей лежа пред мене. Няма да погуби Митя никого, никого вече няма да погуби този глупав човек. Но виж какво, Феня — викна й той, като се качи, — одеве те обидих, затова прости и помилуй, прости на подлеца… А и да не простиш, все едно! Защото сега вече е все едно! Хайде, Андрей, литвай бързо!

Андрей потегли; камбанката звънна.

— Сбогом, Пьотър Илич! За тебе сетната сълза!

„Не е пиян уж, а какви глупости дрънка!“ — помисли си Пьотър Илич. Той беше решил да остане, за да наглежда как ще приготвят колата (пак тройка) с другите припаси и вина, като предчувствуваше, че ще измамят Митя, но изведнъж се ядоса на себе си, плю и тръгна към кръчмата да играе билярд.

— Глупак, макар че е добър човек… — мърмореше си под нос пътем. — За този офицер, „предишния“ на Грушенка, съм чувал. Е, щом е дошъл, тогава… Ох, тези пистолети! Но, по дяволите, да не съм му настойник! Каквото щат да правят! А и нищо няма да стане. Плямпала и нищо повече. Ще се напият и ще се сбият, като се сбият, ще се помирят. Само дрънкат! Какви са тия „ще се отстраня“, „ще накажа себе си със смърт“ — нищо такова няма да стане! Хиляди пъти е крещял такива работи пиян в кръчмата. Сега барем не е пиян. „Пиян съм духом“ — обичат да се изразяват възвишено подлеците. Да не съм му настойник! Сигурно се е сбил с някого, цялата му мутра беше в кръв. С кого ли се е сбил? В кръчмата ще питам. И кърпата му беше в кръв… Тю, дявол да го вземе, тя пък остана в къщи на пода… Няма значение!

Той пристигна в кръчмата в ужасно настроение и веднага започна да играе. Играта го развесели. Игра втори път и изведнъж заразказва на един от партньорите, че Дмитрий Карамазов пак има пари, към три хиляди рубли, видял ги с очите си, и че пак заминал да гуляе в Мокрое с Грушенка. Слушателите приеха тази новина с почти неочаквано любопитство. И всички заприказваха, без да се смеят, някак странно сериозно. Дори прекъснаха играта.

— Три хиляди? Че откъде може да има три хиляди?

Взеха да разпитват по-подробно. Известието за Хохлакова се прие със съмнение.

— Дали не е ограбил стареца, а?

— Три хиляди! Съмнителна е тази работа!

— Все се хвалеше на всеослушание, че ще убие баща си. Тогава говореше именно за три хиляди…

Пьотър Илич слушаше и изведнъж започна да отговаря на запитванията сухо и сдържано. За кръвта по лицето и ръцете на Митя не каза нито дума, а когато идваше насам, мислеше да им разправи. Почнаха трета игра, малко по малко разговорът за Митя затихна; но като довърши третата игра, Пьотър Илич не пожела да играе повече, остави щеката и без да вечеря, каквото намерение имаше, излезе от кръчмата. Като излезе на площада, се спря в недоумение и дори почна да се чуди на себе си. Внезапно разбра, че му беше хрумнало да отиде у Фьодор Павлович, да види дали не се е случило нещо. „Заради някоя глупост, както ще излезе в края на краищата, ще ходя да будя хората в чуждата къща и да вдигам шум. Тю, по дяволите, да не съм им настойник!“

В ужасно настроение си тръгна право за в къщи и изведнъж си спомни за Феня: „Е, по дяволите — помисли си ядосан, — да бях я разпитал одеве, щях да знам сега всичко.“ И в него изведнъж пламна такова нетърпеливо и упорито желание да поговори с нея и да научи всичко, че насред път внезапно свърна към къщата на Морозова, където беше на квартира Грушенка. Като стигна до вратата, почука и това почукване, както отекна в тишината на нощта, сякаш отведнъж пак го отрезви и ядоса. При това никой не му се обади, всички в къщата спяха. „И тук само ще вдигна шум!“ — помисли той вече с някакво душевно страдание, но вместо да си отиде, пак започна да тропа с всички сили. Вдигна се шум до Бога. „Ама не, ще чукам, докато ми отворят!“ — мърмореше си той и при всяко почукване все повече се гневеше на себе си, но едновременно с това засилваше ударите по вратата.

VI. И аз идвам

А Дмитрий Фьодорович летеше по пътя. До Мокрое бяха двадесет и няколко версти, но Андреевата тройка така препускаше, че можеше да ги вземе за час и четвърт. Бързото каране някак изведнъж освежи Митя. Въздухът беше свеж и хладен, на чистото небе сияеха едри звезди. Това беше същата нощ, а може би и същият час, когато Альоша, припаднал ничком към земята, „в изстъпление се кълнеше да я обича вовеки веков“. Но смутно, много смутно беше в душата на Митя и макар че много неща я разкъсваха сега, в този момент цялото му същество непреодолимо се беше устремило само към нея, неговата царица, при която летеше той, за да я види за последен път. Ще кажа само едно: сърцето му не се противи нито за минута. Няма да ми повярват може би, ако кажа, че този ревнивец не чувствуваше към този нов човек, новия съперник, който беше изскочил изпод земята, към този „офицер“ ни най-малката ревност. Към всеки друг, да беше се явил, веднага щеше да изпита ревност и може би пак щеше да изцапа страшните си ръце с кръв, а към този, към този „нейния пръв“, не изпитваше сега, докато хвърчеше с тройката си, не само ревнива омраза, но дори и враждебно чувство — наистина още не беше го и виждал. „Тук вече е безспорно, тук е нейно и негово право, това е първата й любов, която пет години не е забравила: значи, само него е обичала през тези пет години, а аз, аз защо се наврях тук! Какво търся тук и от къде на къде? Отстрани се, Митя, и дай път! Пък и какво съм аз сега? Сега вече и без офицера всичко е свършено, дори изобщо да не беше се появил, пак всичко щеше да бъде свършено…“

Ето с какви думи приблизително би могъл да изложи своите чувства, стига само да можеше да разсъждава. Но той не можеше вече да разсъждава. Цялата му сегашна решителност се беше родила без разсъждения, в един миг, изведнъж я беше почувствувал и я беше приел изцяло с всичките й последствия още одеве, у Феня, още от първите й думи. И все пак въпреки взетото решение в душата му беше смутно, смутно до страдание: и решението не му донесе спокойствие. Твърде много неща стояха зад него и го измъчваха. И на моменти му се виждаше странно: та той сам беше вече написал присъдата си черно на бяло: „наказвам се със смърт; живота си наказвам“; и този лист беше тук в джоба му, приготвен; та пистолетът му е вече зареден, та той беше решил вече как ще посрещне първия топъл лъч на „златокъдрия Феб“, а същевременно е предишното, с всичко онова, което стоеше зад него и го измъчваше, все пак не можеше да си разчисти сметките, чувствуваше това мъчително силно и тази мисъл се впиваше в душата му отчаяно. Имаше един миг по пътя, когато изведнъж поиска да спре Андрей, да скочи от каруцата, да извади пълния пистолет и да свърши всичко, без да чака да съмне. Но този миг отлетя като искрица. Пък и тройката хвърчеше, „гълташе пространството“, и колкото повече се приближаваше до целта, пак мисълта за нея, единствено за нея, все по-силно и по-силно сграбчваше душата му и отпъждаше всички други страшни призраци от сърцето му. О, толкова искаше да я види, макар само за миг, макар отдалеч! „Тя е сега с него и аз само искам да я видя как е сега с него, с предишния си любим, и само толкова ми стига.“ И никога досега в гърдите му не беше бликала толкова много любов към тази фатална в съдбата му жена, толкова ново, никога досега неизпитвано чувство, чувство неочаквано дори за самия него, чувство нежно до молитва, до стапяне пред нея. „И ще се стопя!“ — изрече той внезапно, в прилив на някакъв истеричен възторг.

Препускаха вече почти цял час. Митя мълчеше, а Андрей, макар че беше приказлив селянин, също още не беше продумал нито дума, сякаш не смееше да подхване приказка, подканяше живо своите „кранти“, своите дорести, сухи, но пъргави кончета. Когато изведнъж Митя възкликна със страшна тревога:

— Андрей! Ами ако спят?

Това внезапно му дойде наум; досега не беше го помислил.

— Сигурно ще са си легнали вече, Дмитрий Фьодорович.

Митя болезнено се свъси: ами ако наистина стане така… той ще долети там… с такива чувства… а те спят… спи и тя може би там… Злобно чувство кипна в сърцето му.

— Препускай, Андрей, карай, Андрей, бързо! — почна да вика той в изстъпление.

— А може и да не са си легнали още — обади се Андрей, след като помълча малко. — Нали Тимофей разправяше одеве, че много хора се били събрали там…

— На станцията ли?

— Не на станцията, а у Пластунови, в хана, на свободната станция, значи.

— Знам; и защо казваш, че били много? Защо да са много? Кои са? — подскочи Митя, страшно разтревожен от това неочаквано известие.

— Ами Тимофей разправяше, че били все господа: от града двама, кои са — не знам, но Тимофей разправяше двама от тукашните господа и други двама май гости от другаде, а може и още да има, не го разпитах както трябва. Седнали, вика, да играят карти.

— Карти ли?

— Та, значи, може и да не са си легнали, щом са седнали да играят. Сега часът трябва да е към единадесет, не повече.

— Карай по-бързо, Андрей, карай! — нервно извика пак Митя.

— Едно нещо искам да ви питам, господарю — започна пак Андрей, след като помълча малко, — само ме е страх да ви не ядосам, господине.

— Какво искаш?

— Одеве Федося Марковна ви падна в нозете и ви молеше да не погубвате господарката й и още някой си… а пък ето че сега ви карам там… Прощавайте, господарю, така, от свяст го казвам, може и глупаво да излиза.

Митя внезапно го хвана отзад за раменете.

— Ти кочияш ли си? Кочияш ли си? — започна той в изстъпление.

— Кочияш съм…

— Знаеш, че трябва да се дава път. Като си кочияш, може ли да не даваш път, да вземеш да газиш — вижте ме, аз съм! Не, кочияш, не гази! Не може да се гази човекът, не може да се погубва животът на хората; а ако им погубиш живота — накажи себе си… ако си съсипал, ако си погубил някому живота — накажи се със смърт и се махни.

Всичко това Митя из бълва, сякаш в пълна истерия. Коларят, макар че се учуди на господаря, поддържа разговора:

— Това е право, уважаеми Дмитрий Фьодорович, прав сте, че не бива да се гази човек, нито да се измъчва, а така също и всяка твар, защото всяка твар е твар създадена, ако щеш, коня дори, защото има някои, дето го озорват без нужда, от нашите колари например… И няма спиране, ами направо препуска, препуска.

— Към ада? — прекъсна го изведнъж Митя и се разсмя със своя неочакван кратък смях. — Андрей, проста душо — и той пак го хвана здраво за раменете, — казвай: ще отиде ли Дмитрий Фьодорович Карамазов в ада, или не — как мислиш ти?

— Не знам, гълъбче, от вас зависи, защото вие сте ни… Виж, господарю, когато Синът Божи бил разпнат на кръста и умрял, той слязъл от кръста право в ада и освободил всички грешници, дето се мъчели. И почнал адът да стене, щото мислел, че вече никой няма да отиде в него, от грешниците де. И тогава Господ казал на ада: „Недей стена, аде, защото ще дойдат в тебе отсега нататък всякакви велможи, управители, главни съдии и богаташи и ще се напълниш също както си бил вовеки веков, до деня, когато дойда пак.“ Точно така е, имало такова сказание…

— Народна легенда, великолепно! Шибни левия кон, Андрей!

— Та ето, господарю, за кого е определен адът. — И Андрей шибна левия кон. — А вие, господарю, сте ни като малко дете… така ви смятаме ние… И макар да сте гневлив, господарю, това е така, но за вашето простодушие ще ви прости Господ.

— Ами ти, ти ще ми простиш ли, Андрей?

— Че аз какво да ви прощавам, не сте ми направили нищо.

— Не, за всички, само ти, ей сега на тук, на пътя, ще ми простиш ли заради всички? Казвай, проста душо!

— Ох, господарю! Да го е страх човек да ви вози дори, някак чудни са ви приказките…

Но Митя не го чу. Той се молеше в изстъпление и бясно шепнеше на себе си.

— Господи, приеми ме в цялото ми беззаконие, но не ме съди. Пусни ме без твоя съд… Не ме съди, защото сам се осъдих; не ме съди, защото те обичам, Господи! Долен съм, но те обичам: в ада да ме изпратиш, и там ще те обичам, и оттам ще викам, че те обичам вовеки веков… Но дай и аз да дообичам… тук, сега да дообичам, само пет часа време до жаркия ти лъч… Защото обичам царицата на душата си. Обичам я и не мога да не я обичам. Ти ме виждаш целия. Ще пристигна там и ще падна пред нея: права си, че ме отмина… Сбогом и забрави твоята жертва, никога не се тревожи!

— Мокрое! — извика Андрей, като посочи напред с камшика.

През бледия мрак на нощта като черно петно се появи изведнъж плътна маса от къщи, пръснати на грамадно пространство. Село Мокрое наброяваше към две хиляди души, но в този час цялото вече спеше и само тук-там в мрака още се мяркаха редки светлинни.

— Карай, Андрей, карай, аз идвам! — трескаво възкликна Митя.

— Не са си легнали още! — обади се пак Андрей, като посочи с камшика си хана на Пластунови, разположен точно на влизане в селото, в който и шестте прозореца към улицата бяха ярко осветени.

— Не са си легнали! — радостно подзе Митя. — Гърми, Андрей, препускай, звъни, пристигни с трясък! Нека всички знаят кой идва! Аз идвам! Аз лично идвам! — викаше Митя в изстъпление.

Андрей шибна изтощените коне и действително долетя с трясък пред високия вход и спря запенените, полузадушени коне. Митя скочи от каруцата и точно в този миг ханджията, който наистина отиваше вече да спи, полюбопитствува да надзърне от вратата кой е този, дето пристига с такъв шум.

— Трифон Борисич, ти ли си?

Ханджията се наведе, взря се, спусна се стремглаво по стълбите надолу и се хвърли към гостенина с раболепен възторг:

— Дмитрий Фьодорович, драги! Вас ли виждаме пак?

Този Трифон Борисич беше набит и як селянин, среден на ръст, с малко затлъстяло лице, наглед строг и непримирим, с мокренските селяни особено, но имаше дарбата бързо да променя лицето си в най-раболепен израз, когато подушеше някаква печалба. Той ходеше по руски, облечен с рубашка с копчетата отстрани и с поддьовка, имаше доста парици, но мечтаеше непрекъснато и за по-високо положение. Повече от половината селяни му бяха в лапите, всички му бяха задлъжнели до гуша. Взимаше под аренда от помешчиците земя и сам купуваше, а селяните му обработваха тази земя срещу дълговете си, които никога не можеха да изплатят. Беше вдовец и имаше четири големи дъщери; едната беше вече вдовица, живееше при него с двете му малолетни внучки и му работеше като надничарка. Другата му дъщеря селянка имаше мъж чиновник, някакво напреднало в службата писарче, и в една от стаите на хана можеше да се види на стената сред миниатюрните семейни снимки портретът и на това чиновниче с мундир и пагони. Двете му по-малки дъщери на черковни празници или когато отиваха някъде на гости, обличаха сини или зелени рокли, ушити според модата — стегнати отзад на кръста и с един аршин дълъг шлейф, но на другия ден заранта, както и всеки ден, ставаха в ранни зори, хващаха метлите, премитаха стаите, изнасяха легените и почистваха стаите на пътниците. Макар че имаше вече спечелени доста хиляди. Трифон Борисич много обичаше да оскубе някой пътник гуляйджия и понеже помнеше, че преди по-малко от месец за един ден беше изкарал от Дмитрий Фьодорович, от гуляя му с Грушенка, над двеста рублички, ако не и триста дори, посрещна го сега радостно и въодушевено, защото още по начина, по който Митя спря каруцата пред входа, пак подуши плячка.

— Дмитрий Фьодорович, драги, вас ли пак виждаме?

— Стой, Трифон Борисич — започна Митя, — преди всичко най-важното, къде е тя?

— Аграфена Александровна ли? — веднага разбра домакинът, като се вгледа зорко в лицето на Митя. — Ами и тя е тук… пребивава…

— С кого, с кого?

— Пътници, гости… Единият е чиновник, трябва да е от поляците, като се съди по говора му, той точно изпрати за нея коне оттук; а другият с него му е другар или спътник, кой го знае; облечени са цивилно…

— Е какво, гуляят ли? Богати ли са?

— Какъв гуляй! Слаба работа ми се виждат, Дмитрий Фьодорович.

— Слаба ли? Е, а другите?

— От града са те, двама господа… От Черни се връщаха, тук си и останаха. Единият, по-младият, трябва да е сродник на господин Миусов, само забравих как се казва… а другият, сигурно и него го познавате: помешчика Максимов, ходил, казва, на богомолие там, във вашия манастир, и с този младия, сродника на господин Миусов, заедно пътуват.

— Само тия ли са?

— Само тия.

— Чакай, мълчи, Трифон Борисич, кажи сега най-важното: какво прави тя, как е тя?

— Ами че одеве пристигна и седи с тях.

— Весела ли е? Смее ли се?

— Не, май не се смее много… Дори й е много скучно, решеше косата на младия.

— На този, поляка, на офицера ли?

— А, той не е млад и не е никакъв офицер, не, господине, не на него, а на племенника на Миусов, на онзи младия… само че му забравих името.

— Калганов?

— Да, Калганов.

— Добре, аз сам ще реша. Карти ли играят?

— Играха, но престанаха, пиха и чай, чиновникът поиска водка.

— Стой, Трифон Борисич, стой, душо, аз сам ще реша. Сега отговаряй най-важното: няма ли цигани?

— Цигани хич не се чуват вече, Дмитрий Фьодорович, началството ги изпъди, ама имаме евреи, свирят на цимбали и на цигулки, в Рождественска са, така че може, ако искате, веднага да изпратим за тях. Ще дойдат.

— Изпрати, веднага изпрати! — викна Митя. — И от момичетата да вдигнем, както тогава — Маря особено, Степанида също, Арина. Двеста рубли за хора!

— Та за толкова пари цялото село ще ти вдигна, макар и всички да са легнали да спят. Пък и заслужават ли, уважаеми Дмитрий Фьодорович, тукашните селяци такива обноски или пък момичетата? На тези долни и недодялани толкова пари да се плащат! На нашия селяк кусурът му само купешки цигари да пуши, а ти им даваш. Че той смърди на пръч, разбойникът. А момичетата всички тука, до една са въшливи. Та аз моите дъщери ще ти ги вдигна, камо ли за такава сума, сега си легнаха, ама като ги наритам отзад, ще ги накарам да ти пеят. Миналия път селяците с шампанско ще поите, е-ех!

Трифон Борисич напусто съжаляваше Митя: той самият му прибра тогава от шампанското половин дузина бутилки, а под масата намери една изтървана банкнота от сто рубли, взе я и я стисна в шепа. Така си остана в шепата му.

— Трифон Борисич, няколко хилядарки пръснах тогава тук. Помниш ли?

— Пръснахте, гълъбче, как да не помня; май три хиляди оставихте тук.

— Е, сега съм дошъл за същото, виж.

И той извади и пъхна под носа на ханджията пачката си банкноти.

— Сега слушай и си прави сметка: подир час ще пристигне вино, мезета, сладкиши и бонбони — всичко ще качиш веднага там, горе. Този сандък, дето е у Андрей, също го качи сега, там ще го отвориш и веднага ще поднесеш шампанското… Но най-важното — момичетата, момичетата, и Маря непременно…

Той се обърна към колата и извади изпод седалката сандъчето си с пистолетите.

— Андрей, ето сметката! На ти петнадесет рубли за тройката, а ето петдесет да се почерпиш… за твоята готовност, за обичта ти… Да помниш господаря Карамазов!

— Страх ме е, господарю… — поколеба се Андрей. — Дайте ми само пет рубли за почерпка, а повече няма да взема. Трифон Борисич ми е свидетел. Прощавайте за глупавите приказки…

— Какво те е страх — измери го Митя с поглед. — Е, върви по дяволите тогава! — извика той и му хвърли пет рубли. — Сега, Трифон Борисич, заведи ме тихо там, да мога най-напред да ги видя всичките, без те да ме забележат. Къде са, в синята стая ли са?

Трифон Борисич изгледа Митя тревожно, но веднага послушно изпълни желанието му: заведе го тихо в коридора, той самият влезе в голямата предна стая, съседна на онази, в която бяха гостите, и изнесе оттам свещ. Сетне тихо въведе вътре Митя и го остави в един ъгъл, в тъмното, откъдето можеше спокойно да разгледа компанията, без някой да го види. Но Митя не гледа много-много, а и нищо не видя: щом я зърна, сърцето му затуптя и му притъмня пред очите. Тя седеше отстрани на масата в едно кресло, а до нея на канапето седеше хубавичкият и още съвсем млад Калганов; тя го държеше за ръката и като че ли се смееше, а онзи, без да й обръща внимание, говореше нещо високо и изглежда, сърдито на Максимов, който седеше на масата срещу Грушенка. Максимов пък за нещо много се смееше. На канапето седеше той, а до канапето на стол до стената — някакъв друг непознат. Онзи, който седеше на канапето полуизлегнат, пушеше лула, и на Митя само му се мярна мисълта, че това е някакво дебеличко и широколико човече, сигурно ниско на ръст и като че ли сърдито за нещо. Другарят му пък, другият непознат, се стори на Митя някак извънредно висок; но повече нищо не можа да види. Дъхът му спря. Не издържа така и минута, остави сандъчето на скрина и направо, изтръпнал и примрял, се упъти към компанията в синята стая.

— Ай! — изпищя уплашена Грушенка, която първа го забеляза.

VII. Предишният и безспорен

С бързите си и дълги крачки Митя се доближи плътно до масата.

— Господа — започна той високо, почти с вик, но заекваше на всяка дума, — аз… няма нищо! Не се бойте! — възкликна той. — Няма нищо, няма нищо — обърна се изведнъж към Грушенка, която се бе дръпнала в креслото към Калганов и здраво се беше вкопчила в ръката му. — Аз… И аз дойдох. Тук съм до утре. Господа, може ли един случаен пътник… да прекара с вас до сутринта? Само до сутринта, за последен път, в същата тази стая?

Той довърши, обърнат вече към дебелото човече, което седеше на канапето с лулата. То важно извади лулата от устата си и строго произнесе:

— Пане, ние сме тук приватно. Има и други покой208.

— А, вие ли сте, Дмитрий Фьодорович, но какво правите вие? — обади се изведнъж Калганов. — Седнете, седнете при нас, здравейте!

— Здравейте, скъпи човече… и безценни! Винаги съм ви уважавал… — радостно и въодушевено откликна Митя и веднага му подаде ръка през масата.

— Ох, как силно ме стиснахте. Строшихте ми пръстите — засмя се Калганов.

— Той винаги така стиска, винаги така! — весело се обади още с плаха усмивка Грушенка, която, изглежда, изведнъж се убеди по външния вид на Митя, че няма да буйствува, но все пак с ужасно любопитство и все още с безпокойство се взираше в него. В него имаше нещо, което извънредно я изненада, пък и тя изобщо не беше очаквала от него, че е способен в такава минута така да влезе и така да заговори.

— Здравейте — сладникаво се обади отляво и помешчикът Максимов.

Митя се хвърли и към него:

— Здравейте, и вие ли сте тук, колко се радвам, че сте тук! Господа, господа, аз… — Той пак се обърна към пана с лулата, понеже явно го вземаше за най-важния човек тук. — Аз просто хвърчах… Исках последния си ден и час да прекарам в тази стая, в същата тая стая… където и аз съм обожавал… моята царица!… Прощавай, пане! — изкрещя той в изстъпление. — Аз летях насам и се заклех… О, не се бойте, последната ми нощ! Да пием, пане, за помирение! Ей сега ще донесат вино… Аз докарах това. — И изведнъж, кой знае защо, измъкна пачката банкноти. — Моля, пане! Искам музика, шум и глъчка, всичко, както по-рано… Но червея, непотребният червей ще пропълзи по земята и няма да го има! Деня на радостта си ще помена в последната си нощ!…

Той почти се задушаваше; много, много неща искаше да каже, но изскачаха само странни възклицания. Панът го гледаше неподвижно, гледаше пачката банкноти, гледаше Грушенка и беше в явно недоумение.

— Ако поволи209 моята крулева… — започна той.

— Каква крулева, кралица ли искате да кажете? — изведнъж го прекъсна Грушенка. — Смешно е, като ви слушам как говорите. Седни, Митя, какви са тези неща, дето ги говориш? Не ме плаши, моля ти се. Няма да ме плашиш вече, нали? Ако обещаеш, тогава ти се радвам…

— Аз, аз да те плаша? — извика Митя внезапно и рязко вдигна ръце. — О, минавайте, минавайте, аз няма да попреча!… — И изведнъж съвсем неочаквано за всички и, разбира се, за самия себе си, се хвърли на един стол и се обля в сълзи, с глава извърната към стената, а с ръце здраво се вкопчи в облегалката на стола, сякаш я прегърна.

— Ето, ето, виж какъв си! — извика с укор Грушенка. — Ето, все такъв идваше при мене — изведнъж почва да говори и нищо не разбирам. А един път пак така заплака, и сега за втори път — какъв срам! Защо си се разплакал такъв? Да имаше поне за какво! — додаде тя изведнъж загадъчно, като наблегна на тия свои думи с някакъв яд.

— Аз… аз не плача… Е, здравейте! — обърна се в същия миг на стола си и наведнъж се засмя, но не с дървения си отривист смях, а с някакъв нечут, продължителен, нервен и разтърсващ смях.

— На, пак… Хайде, развесели се, развесели се! — придумваше го Грушенка. — Много се радвам, че дойде, много се радвам, Митя, чуваш ли, много се радвам! Искам тон да остане тук, при нас — обърна се тя повелително сякаш към всички, макар че думите й явно се отнасяха до онзи, който седеше на канапето. — Искам, искам! А ако той си отиде, и аз ще си отида. Това е! — прибави тя и очите й изведнъж пламнаха.

— Което пожелае моята царица — то е закон! — произнесе панът и галантно целуна ръката на Грушенка. — Проше пана в нашата компания! — обърна се той любезно към Митя. Митя пак скочи от мястото си с явното намерение отново да започне някоя тирада, но излезе съвсем друго.

— Да пием, пане! — тръсна той изведнъж вместо реч. Всички се разсмяха.

— Господи! Аз пък мислех, че пак иска да говори — нервно възкликна Грушенка. — Чуваш ли, Митя — настойчиво прибави тя, — не скачай повече, а дето си докарал шампанско, това е чудесно. И аз ще пия, защото не мога да понасям тази водка. А най-хубавото е, че дойде, беше страхотна скука… Ама ти си дошъл пак да гуляеш, а? Хайде, прибери си парите в джоба! Откъде си намерил толкова пари?

Митя, все още със смачканите банкноти в ръка, забелязани твърде добре от всички и особено от пановете, бързо и сконфузено ги пъхна в джоба си. Той се изчерви. В същата минута ханджията донесе отворена бутилка шампанско на табла и чаши. Митя грабна бутилката, но така се обърка, че забрави какво да прави с нея. Тогава Калганов му я взе и напълни чашите вместо него.

— Още една бутилка, още! — извика Митя на ханджията, забрави да се чукне с пана, когото толкова тържествено беше приканил да пият за помирение, и изведнъж изпи цялата си чаша пръв, без да чака никого. Цялото му лице внезапно се промени. Вместо тържествения и трагичен израз, с който беше влязъл, на лицето му се появи сякаш нещо детско. Изведнъж сякаш цял се смири и принизи. Гледаше всички плахо и радостно, често и нервно се хилеше с благодарния вид на виновно кученце, пак погалено и прибрано. Сякаш беше забравил всичко и оглеждаше всички с възхищение, с детска усмивка. Гледаше Грушенка с непрекъснат смях и премести стола си съвсем до креслото й. Поразгледа малко по малко и двамата панове, макар че още не можеше да ги прецени. Панът, който беше на канапето, го поразяваше със своята осанка, с полския си акцент, а най-вече с лулата си. „Какво толкова, много хубаво, че пуши лула“ — съзерцаваше го Митя. Леко отпуснатото, четиридесетгодишно лице на пана с много малко носле, под което се виждаха две съвсем тънички остри мустачета, боядисани и нахални, също не събуди у Митя засега никакви въпроси. Дори отвратителната перука на пана, направена в Сибир, с много глупаво сресани напред сколуфи, не го изненада кой знае колко: „Значи, така трябва, щом е перука“ — продължи да съзерцава блажено. А другият пан, който седеше до стената, по-млад от пана на канапето, който гледаше цялата компания дръзко и предизвикателно и с мълчаливо презрение слушаше общия разговор, също го изненада само с много високия си ръст, ужасно несъответствуващ на ръста на седналия на канапето пан. „Ако стане прав, сигурно има два метра“ — мина му през ум. Мина му и мисълта, че този високият пан вероятно е приятел и помощник на пана на канапето, един вид „негов телохранител“, и че малкият пан с лулата сигурно командува високия пан. Но и всичкото това изглеждаше на Митя ужасно хубаво и безспорно. В малкото кученце беше замряло всякакво съперническо чувство. От Грушенка и от загадъчния тон на няколкото й фрази не беше разбрал още нищо, а разбираше само, разтърсен вдън душа, че тя е ласкава с него, че му е „простила“ и го е сложила да седне до нея. Не беше на себе си от възхищение, като я видя как отпи вино от чашата. Мълчанието на компанията обаче сякаш изведнъж го изненада и той почна да оглежда всички с очакващи нещо очи: „Но защо седим така, защо не почнете нещо, господа“ — сякаш говореше ухиленият му поглед.

— Ей този тука само ни лъжеше и ние се смеехме — започна изведнъж Калганов, сякаш отгатнал мисълта му, и посочи Максимов.

Митя бързо впери очи в Калганов, а след това веднага в Максимов.

— Лъже ли? — засмя се той с късия си дървен смях, веднага зарадван от нещо. — Ха-ха!

— Да! Представете си, той твърди, че уж цялата наша кавалерия през двадесетте години се изпоженила за полякини, но това е ужасна глупост, нали?

— За полякини ли? — подзе пак Митя и вече с абсолютно възхищение.

Калганов много добре разбираше отношенията на Митя към Грушенка, досещаше се и за пана, но всичко това не го занимаваше толкова, може би дори изобщо не го занимаваше, а най-много го занимаваше Максимов. Случайно беше попаднал тук с Максимов и пановете срещаше в този хан за пръв път в живота си. Грушенка обаче познаваше от по-рано и веднъж дори беше ходил при нея с някого; тогава тя не го хареса. Но тук го поглеждаше много нежно; преди да дойде Митя, дори го милваше, обаче той оставаше някак безчувствен. Калганов беше млад човек, на не повече от двадесет години, контешки облечен, с много мило бяло личице и прекрасна гъста руса коса. Но на това бяло личице светеха две прелестни светлосини очи с умен, а понякога и дълбок израз, дори много за възрастта му, въпреки че младият човек понякога говореше и гледаше съвсем като дете и никак не се стесняваше от това, дори когато го съзнаваше. Изобщо беше много своеобразен, дори капризен, макар и винаги любезен. Понякога в израза на лицето му се мярваше нещо неподвижно и неотстъпчиво: гледа ви, слуша ви, а същевременно сякаш упорито си мечтае за нещо свое. Ту ставаше отпуснат и ленив, ту изведнъж започваше да се вълнува, понякога като че ли по най-нищожен повод.

— Представете си, от четири дена вече го мъкна със себе си — продължи той, като разтягаше някак лениво думите си, но без никаква преструвка, съвсем естествено. — Помните ли, от оня ден, когато брат ви го блъсна от каляската и той полетя на земята. Тогава много ме заинтригува с това и го взех на село, но той сега все лъже и ме е срам е него. Връщам го вече.

— Пан польские пани не виджал и муви, же ние може бич210 — обърна се към Максимов панът с лулата.

Панът с лулата говореше руски прилично, поне много по-добре, отколкото се представяше. Руските думи, които употребяваше, ги изопачаваше като полски.211

— Та аз самият бях женен за полякиня — изкиска се Максимов.

— А, да не би да сте служили в кавалерията? Защото говорехте за кавалерията. Да не би да сте кавалерист? — намеси се тутакси Калганов.

— Да, разбира се, да не би да е кавалерист? Ха-ха! — извика Митя, който жадно слушаше и бързо местеше въпросителния си поглед върху всеки, който заговореше, сякаш Бог знае какво очакваше да чуе от всекиго.

— Не, вижте — обърна се към него Максимов, — исках да кажа, че тия паненки… хубавичките… като изтанцуват с някой наш улан една мазурка… като изтанцува с него една мазурка, веднага му скача на скута като котенце… бяло котенце…, а пан ойчец и пани матка виждат и позволяват… и позволяват… а уланът на другия ден отива и си предлага ръката… да… и си предлага ръката, хи-хи! — изкиска се Максимов накрая.

— Пан е лайдак212! — изръмжа внезапно високият пан на стола, размърда се и отново метна крак връз крак. Но Митя забеляза само грамадния му гладък ботуш с дебела и кална подметка. Изобщо двамата панове бяха облечени доста мръсно.

— Хайде сега, лайдак! Какви са тези грубости? — изведнъж се ядоса Грушенка.

— Пани Агрипина, пан виджял в польским краю хлопки, а не шляхетни пани213 — обърна се панът с лулата към Грушенка.

— Можеш на то раховац214! — презрително отсече високият пан на стола.

— Хайде де! Оставете го да говори! Хората си говорят, защо им пречите? С тях е весело — озъби се Грушенка.

— Не им преча, пани — тържествено отбеляза панът с перуката, като изгледа продължително Грушенка, а след това млъкна важно и пак почна да смуче лулата си.

— Но не, не, сега панът каза право — пак се разпали Калганов, сякаш ставаше дума бог знае за какво. — Та той не е ходил в Полша, как може да говори за Полша? Не сте се женили в Полша, нали не?

— Не, в Смоленска губерния. Само че един улан я беше домъкнал още преди това, моята съпруга, бъдещата, заедно с нейната пани матка и с една танта215, и с още една сродница е голям син, вече направо от Полша, направо… и ми я отстъпи. Той беше един наш поручик, много свестен младеж. Първо искаше той да се ожени за нея, но не се оженил, защото тя излязла куца…

— Значи, сте се оженили за куца? — извика Калганов.

— Да, за куца. Те тогава и двамата ме измамиха малко и скриха това. Аз мислех, че тя си подскача… тя все подскачаше, и аз мислех, че го прави от весело настроение…

— От радост, че се жени за вас? — завика с някакъв детски звънлив глас Калганов.

— Да, от радост. А излезе, че било по съвсем друга причина. После, когато се венчахме, тя още същата вечер ми призна и много покъртително ме помоли за извинение, прескачала била някаква локва на млади години, та си повредила крачето, хи-хи!

Калганов направо се заля в съвсем детски смях и почти падна на канапето. Разсмя се и Грушенка. Митя пък беше на върха на щастието.

— Знаете ли, знаете ли, сега вече говори наистина, сега не лъже! — викаше Калганов към Митя. — И знаете ли, два пъти е бил женен — сега говори за първата си жена, а втората му жена, знаете ли, е избягала и още е жива, знаете ли?

— Така ли? — бързо се обърна Митя към Максимов и лицето му изрази извънредно учудване.

— Да, избяга, имах тази неприятност — скромно потвърди Максимов. — С един мосю. Но най-лошото е, че предварително прехвърли цялото ми селце само на свое име. Ти, вика, си човек образован, няма да останеш гладен. Добре ме подреди. Веднъж един почтен архиерей ми каза: тебе едната ти съпруга беше куца, а другата пък прекалено бързонога, хи-хи!

— Слушайте, слушайте — не можеше да се умири Калганов, — дори да лъже сега — а той често лъже, — лъже, само и само да достави на всички удоволствие: това не е подло, не е подло, нали? Знаете ли, понякога го обичам. Много е подъл, но е естествено подъл, нали? Как мислите? Друг върши подлости за някаква полза, а той просто така, по природа… Представете си например, той претендира (вчера през целия път спори за това), че Гогол в „Мъртви души“ пише за него. Помните ли, там има един помешчик Максимов, дето Ноздрьов го бил, та го дали под съд за „нанасяне на помешчика Максимов лична обида с побой в пияно състояние“ — нали помните? Та представете си, той претендира, че това бил самият той и тогава той бил битият! Възможно ли е такова нещо? Чичиков е пътувал най-късно през двайсетте години, в началото, така че годините изобщо не съвпадат. Няма как тогава да са го били. Няма как, нали?

Не беше ясно защо Калганов се беше разгорещил толкова, но той се палеше искрено. Митя всеотдайно се вживяваше в неговите хрумвания.

— Е, щом са го били! — извика той със смях.

— Не че са ме били, ами просто така — обади се изведнъж Максимов.

— Как така? Или са те били, или не!

— Ктура годзина, пане? (Колко е часът?) — обърна се със скучаещ вид панът с лулата към високия пан на стола. Последният сви рамене: и двамата нямаха часовници.

— Защо да не си поприказваме? Оставете и другите да приказват. На вас като ви е скучно, та всички да мълчат! — намеси се пак Грушенка, която явно нарочно се заяждаше. На Митя сега сякаш нещо за пръв път нещо му мина през ума. Този път панът отговори вече с явно раздразнение:

— Пани, я ниц не муве против, ниц не поведзялем. (Аз нямам нищо против, не съм казал нищо.)

— Още по-добре, а ти разказвай — извика Грушенка на Максимов. — Какво млъкнахте всички?

— То няма нищо за разказване, защото всичко това са само глупости — подзе веднага Максимов с явно удоволствие и малко кокетно, — а и при Гогол всичко това е само в алегоричен вид216, защото всички имена е сложил алегорично: Ноздрьов не беше Ноздрьов, а Носов, а Кувшинников пък изобщо не си прилича, защото се казваше Шкворнев. А Фенарди наистина беше Фенарди, само че не беше италианец, а русин, Петров, и мадмоазел Фенарди беше хубавичка, и крачетата й с трикото хубавички, фустичката й късичка, с пайети, и тя всъщност се въртя, само че не четири часа, а само четири минути… и очарова всички…

— А тебе защо те биха, защо тебе те биха, кажи! — ви каже Калганов.

— Заради Пирон — отговори Максимов.

— Какъв Пирон? — извика Митя.

— Заради френския известен писател Пирон. Пиехме тогава вино една голяма компания в кръчмата, на същия тоя панаир. И те ме поканиха и мене, а аз най-напред взех да говоря с епиграми: „Ти ли си, Боало217, какви одежди смешни!“ А Боало отговаря, че отивал на маскарад, тоест на баня, хи-хи, а те го приеха като лична обида. Веднага казах друга една, много известна на всички образовани хора хаплива епиграма:

Те се обидиха още повече и почнаха да ме ругаят неприлично, а аз за проклетия, уж да оправя нещата, взех, че разказах един много образован анекдот за Пирон, как не го приели във Френската академия, а той за отмъщение си написал епитафия за надгробна плоча:

Тогава взеха, че ме набиха.

— Но за какво, за какво?

— За образованието ми. За какво ли не може да се набие човек — кротко и нравоучително заключи Максимов.

— Хайде, стига вече, всичко това е отвратително, не искам да слушам, мислех, че ще има нещо весело — прекъсна го изведнъж Грушенка. Митя се сепна и веднага престана да се смее. Високият пан стана от мястото си и с високомерния вид на човек, който се отегчава в неподходяща компания, почна да крачи из стаята от единия ъгъл до другия, с ръце зад гърба.

— Я го гледай какъв се е заразхождал! — погледна го презрително Грушенка. Митя се разтревожи, при това забеляза, че панът на канапето го поглежда ядосан.

— Пане — извика Митя, — да пием, пане! И с другия пан също: да пием, панове! — Той в миг събра три чаши и наля шампанско в тях.

— За Полша, панове, пия за вашата Полша, за полската земя! — извика Митя.

— Бардзо ми то мило, пане, випием! (Това ми е много приятно, пане, ще пием!) — важно и благосклонно изрече панът от канапето и вдигна чашата си.

— И другият пан, как се казва, ей, ясновелможни, вземи чашата! — подкани го Митя.

— Пан Врублевски — подсказа панът от канапето.

Пан Врублевски, поклащайки се, отиде до масата и прав вдигна чаша.

— За Полша, панове, ура! — извика Митя и вдигна своята чаша.

Тримата пиха. Митя грабна бутилката и веднага пак напълни трите чаши.

— Сега за Русия, панове, да се побратимим!

— Налей и на нас — каза Грушенка, — за Русия и аз искам да пия.

— И аз — каза Калганов.

— И аз бих пийнал… за Росеюшка, старата бабичка220 — подхили се Максимов.

— Всички, всички! — провикна се Митя. — Хазаине, още бутилки!

Донесоха трите останали бутилки, докарани от Митя. Митя напълни чашите.

— За Русия, ура! — провъзгласи той отново. Всички освен пановете пиха, а Грушенка изпи на един дъх цялата си чаша. Но пановете не се и докоснаха до своите чаши.

— Че как може, панове? — извика Митя. — Значи, така, а?

Пан Врублевски си взе чашата, вдигна я и със звънлив глас изрече:

— За Русия в границите до седемстотин седемдесет и втора година!221

— Ото бардзо пенкне! (Това е много хубаво!) — извика другият пан и двамата на един дъх пресушиха чашите си.

— Глупци сте вие, панове! — неочаквано тръсна Митя.

— Па-не! — извикаха двамата панове заплашително и настръхнаха срещу Митя като петли. Особено кипна пан Врублевски.

— Але не можно не мец слабоци до своего краю? — заяви той. (Нима е възможно да не обичаш страната си?)

— Млъкнете! Не се карайте! Да няма свади! — извика повелително Грушенка и тропна с краче по пода. Лицето и пламна, очите й светнаха. Току-що изпитата чаша се проявяваше. Митя страшно се уплаши.

— Панове, простете! Аз съм виновен, няма вече. Врублевски, пан Врублевски, няма вече!…

— Ти поне си мълчи, седни си там, ама глупак! — със злобна досада му подвикна Грушенка.

Всички седнаха, всички млъкнаха, всички се споглеждаха.

— Господа, аз съм виновен за всичко! — започна пак Митя, който не беше разбрал нищо от възклицанието на Грушенка. — Но защо седим така? С какво да се занимаваме… за да е весело, пак да е весело?

— Ах, наистина, ужасно е скучно — лениво измърмори Калганов.

— Да хвърлим едни карти, както одеве… — изхили се изведнъж Максимов.

— Карти ли? Чудесно! — подзе Митя. — Стига само пановете…

— Пузно, пане! — някак без охота се обади панът на канапето…

— То правда222 — потвърди пан Врублевски.

— Пузно? Какво е това пузно? — попита Грушенка.

— То значи късно, пани, късно е — обясни панът от канапето.

— Все им е късно, все не могат — почти изкрещя от яд Грушенка. — Като им е скучно, та и другите да скучаят. Преди да дойдеш, Митя, ей така само мълчаха и ми се надуваха…

— Богиньо моя! — извика панът от канапето. — Цо мувиш, то сен стане.223 Видзен неласке и естем смутни. (Виждам недружелюбност и затова съм печален.) Естем готув (аз съм готов), пане — довърши той, като се обърна към Митя.

— Започвай, пане! — предложи Митя, като измъкна от джоба си банкнотите и сложи две сторублеви на масата.

— Искам, пане, много пари да загубя от тебе. Раздавай, ти си банката!

— Карти да вземем от ханджията, пане — настойчиво и сериозно произнесе малкият пан.

— То налейпши спосуб (така е най-добре) — подкрепи го пан Врублевски.

— От ханджията? Добре, разбирам, нека са от ханджията, добре го измислихте панове! Карти! — изкомандува Митя на ханджията.

Ханджията донесе едно неразпечатано тесте и съобщи на Митя, че момичетата вече се събират, евреите с цимбалите сигурно също скоро ще дойдат, а тройката с лакомствата още не е пристигнала. Митя скочи от масата и се втурна в съседната стая да се разпореди веднага. Но бяха дошли само три момичета, пък и Маря още я нямаше. А и самият той не знаеше как да се разпореди и защо се беше втурнал: поръча само да извадят от сандъка сладките неща, фурето и дъвчащите и да раздадат на момичетата. „И на Андрей водка, водка на Андрей! — заръча набързо. — Обидих го Андрей!“ И неочаквано усети на рамото си ръката на Максимов, който беше дотичал подире му.

— Дайте ми пет рубли — вошепна той на Митя, — да си опитам и аз късмета, хи-хи!

— Прекрасно, великолепно! Вземете десет, на! — Той извади пак всичките банкноти от джоба си и изрови десет рубли. — Ако ги загубиш, пак ела, пак ела…

— Добре — радостно прошепна Максимов и се върна в салона. Веднага се върна и Митя и се извини, че ги е накарал да го чакат. Пановете вече бяха се настанили и бяха разпечатали тестето. Сега изглеждаха много по-приветливи, почти любезни. Панът на канапето запуши нова лула и се приготви да раздава картите; на лицето му се четеше дори известна тържественост.

— На мейсца, панове!224 — нареди пан Врублевски.

— Не, аз няма да играя повече — обади се Калганов. — Одеве загубих вече петдесет рубли.

— Пан бил нешченшлив, пан може да бъде сега шченшлив — обърна се към него панът от канапето.

— До колко държи банката? До колко? — горещеше се Митя.

— Слухам, пане, сто, може двешче, колкото туриш.

— Милион! — разсмя се Митя.

— Пан капитан може слухал за пана Подвисоцкего?

— Какъв е тоя Подвисоцки?

— Във Варшава банката е винаги насреща, колкото заложат. Идва Подвисоцки, вижда тишонц225 злоти, казва: вабанк. Банкер муви: „Пане Подвисоцки, в брой или на хонор226?“ — „На хонор, пане“ — казва Подвисоцки. — „По-добре, пане.“ Банкер хвърля картите, Подвисоцки печели тншонц злоти. „Почекай, пане — музи банкерът, отваря чекмеджето и дава един милион, — вземи, пане, ото ест твой рахунек“ (ето твоята сметка). Банката била един милион. „Аз не знаех“ — казва Подвисоцки. „Пане Подвисоцки — казва банкерът, — ти игра на хонор, и ние на хонор.“ Подвисоцки взел милиона.

— Това не е вярно — каза Калганов.

— Пане Калганов, в шляхетна компания так мувиц не пржистои (в порядъчно общество така не се говори).

— Как ли няма да ти даде полякът цял милион! — извика Митя, но тутакси се сепна. — Прощавай, пане, сбърках, пак сбърках, ще даде, ще даде милиона, за хонора, за полската чест! Виждаш ли, и аз говоря полски, ха-ха! Ето слагам десет рубли, хайде — вале.

— А пък аз една рубличка на дамичката, на карото, на хубавичката паненка, хи-хи! — изхили се пак Максимов, бутна напред своята дама и за да не го види никой, премести се съвсем близо до масата и набързо се прекръсти под нея. Митя спечели. Спечели и рубличката.

— Двайсет и пет! — извика Митя.

— А аз пак една рубличка, семпличка, мъничка семпличка — блажено мърмореше Максимов, страшно зарадван, че е спечелил една рубличка.

— Бита! — извика Митя. — Седморка на пе227!

Биха я на пе.

— Спрете — каза изведнъж Калганов.

— На пе, на пе! — удвояваше Митя и каквото поставяше двойно — всичко биваше бито. А рубличките печелеха.

— На пе! — изрева с ярост Митя.

— Двешче загуби, пане. Туряш още двешче? — попита панът от канапето.

— Как, двеста ли загубих? Тогава още двеста! Всичките на пе! — и като измъкна от джоба си парите, Митя хвърли двеста рубли на дамата, но изведнъж Калганов я закри с ръка.

— Стига толкова! — извика той със звънливия си глас.

— Какво ви става? — изгледа го Митя.

— Стига, не искам! Няма да играете повече.

— Защо?

— Ей за това. Плюйте и се махнете, ето защо. Не давам да играете повече!

Митя го гледаше изумен.

— Стига, Митя, може би е прав; и без това много загуби — обади се и Грушенка със странна нотка в гласа. Двамата панове внезапно станаха от местата си със страшно обиден вид.

— Жартуеш (шегуваш се), пане? — изрече малкият пан, като огледа строго Калганов.

— Як сен поважаш то робиц, пане! (Как смееш да правиш това!) — ревна Калганов на пан Врублевски.

— Да не сте посмели, да не сте посмели да крещите! — извика Грушенка. — Ах вие, петли индийски.

Митя огледа всички; но изведнъж го порази нещо в лицето на Грушенка и в същия миг съвсем нова мисъл му мина през ум — една странна нова мисъл!

— Пани Агрипина! — започна малкият пан, цял изчервен от яд, но в това време Митя се приближи до него и го тупна по рамото.

— Ясновелможни, две думи.

— Чего хцеш, пане? (Какво искаш?)

— В другата стая, в други покой ще ти кажа две хубави думички, най-хубавите, ще останеш доволен.

Малкият пан се учуди и погледна Митя с лек страх. Обаче веднага се съгласи, но с условието с тях да дойде и пан Врублевски.

— Телохранителят ли? Да дойде и той, и той ни трябва! Той дори непременно! — извика Митя. — Марш, панове!

— Къде отивате? — попита тревожно Грушенка.

— Веднага ще се върнем — отвърна Митя.

Някаква смелост, някаква неочаквана бодрост светна на лицето му; със съвсем друго лице беше влязъл преди час в тази стая. Той заведе пановете в стаичката вдясно, не в голямата, където се събираше хорът на момите и се подреждаше трапезата, а в спалнята, където имаше сандъци, куфари и две големи легла с цяла камара басмени възглавници на всяко. Там върху малка масичка в ъгъла гореше свещ. Панът и Митя се разположиха от двете страни на тази масичка един срещу друг, а огромният пан Врублевски застана отстрани, с ръце зад гърба. Пановете гледаха строго, но с явно любопитство.

— Чим моген служич пану?228 — измънка малкият пан.

— Ето с какво, пане, без много приказки: ето ти пари — топ извади своите банкноти, — ако искаш три хиляди, взимай ги и заминавай накъдето ти видят очите.

Панът го гледаше изпитателно, без да мигне, просто впил поглед в лицето на Митя.

— Тши тишончи, пане? — И се спогледаха с Врублевски.

— Тши, панове, тши! Слушай, пане, виждам, че ти си човек разумен. Вземи трите хиляди и се махай по дяволите, вземи и Врублевски — чуваш ли? Но сега, моментално, и то навеки, разбираш ли, пане, навеки излизаш ей през тая врата. Какво имаш там: палто, кожух? Ще ти ги изнеса. На секундата ще ти впрегнат тройката и — довидзеня, пане229! А?

Митя чакаше отговора уверено. Той не се съмняваше. Нещо извънредно решително се мярна в лицето на пана.

— А рублите, пане?

— Рублите така, пане: петстотин рубли веднага ти давам за кочияша и за предплата, а две хиляди и петстотин утре в града — кълна се в честта си, ще ти ги дам, изпод земята ще ти намеря! — извика Митя.

Поляците пак се спогледаха. Лицето на пана взе да става опасно.

— Седемстотин, седемстотин, а не петстотин, сега, моментално в брой! — притури Митя, усетил нещо неприятно. — Какво, пане? Не вярваш ли? Да не искаш трите хиляди наведнъж. Ще ти ги дам, а ти ще вземеш да се върнеш при нея още утре… Пък и сега нямам в себе си три хиляди, имам в града, у дома — мънкаше Митя и с всяка своя дума все повече се плашеше и падаше духом. — Бога ми, у дома ги имам, скрити…

В този миг чувство на огромно собствено достойнство изгря на лицето на малкия пан:

— Чи не потшебуеш ешче цош?230 — попита той иронично. — Пфе! А пфе! (Срамно! Просто срамно!) — и той плю. Плю и пан Врублевски.

— Плюеш, пане — изрече Митя отчаяно, защото разбра, че всичко е свършено, — защото смяташ от Грушенка да измъкнеш повече. И двамата сте скопени петли, това е!

— Естем до живего доткнентим! (Крайно съм засегнат!) — изведнъж пламна малкият пан като рак и бързо, в страшно негодувание, сякаш повече нищо не желаеше да слуша, напусна стаята. След него с полюшваща се крачка излезе и Врублевски, а след тях и Митя, сконфузен и слисан. Той се страхуваше от Грушенка, предчувствуваше, че панът сега ще се разкрещи. Така и стана. Панът влезе в салона и се изправи театрално пред Грушенка.

— Пани Агрипина, естем до живего доткнентим! — викна той, но Грушенка сякаш внезапно не издържа, като да я бяха докачили по най-болното място.

— На руски говори, на руски, да не съм чула нито една полска дума! — изкрещя му тя. — Нали говореше по-рано руски, да не си го забравил за пет години! — Тя цялата пламна от гняв.

— Пани Агрипина…

— Аз съм Аграфена, аз съм Грушенка, говори на руски, или не желая да те слушам! — Панът почна да пъхти от обидено честолюбие и на завален руски език произнесе бързо и надуто:

— Пани Аграфена, аз пшиехал да забравя старото и да го простя, да забравя, което е било преди днес…

— Как да простиш? Дошъл си на мен ли да прощаваш? — прекъсна го Грушенка и скочи от мястото си.

— Так ест, пани (тъй вярно, пани), аз не малодушни, аз великодушни. Но аз билем здзивьони (бях учуден), като видях твоите любовници. Пан Митя в други покой ми давал тши тишончи да се махна. Аз плюх на пана в лице.

— Как? Давал ти е пари за мене? — изкрещя истерично Грушенка. — Вярно ли е, Митя? Как си посмял! Да не съм за продан?

— Пане, пане — извика отчаяно Митя, — тя е чиста и сияйна и никога не съм й бил любовник! Това не е вярно…

— Как смееш да ме защищаваш пред него! — крещеше Грушенка. — Не съм била чиста от добродетел и не защото съм се страхувала от Кузма, а да съм горда пред него и да имам право да му кажа подлец, когато го срещна. Нима не ти прие парите?

— Приемаше ги, приемаше ги! — извика Митя. — Само че искаше трите хиляди рубли наведнъж, а аз му давах само седемстотин рубли капаро.

— Е, ясно: разбрал е, че имам пари, и затова е дошъл да се венчава!

— Пани Агрипина — провикна се панът, — аз съм рицар, аз съм шляхтич, а не лайдак! Аз дошъл да те взема за сопруга, а виждам нова пани, не онази като по-рано, а упарта и без встида (инат и безсрамна).

— Махай се тогава, откъдето си дошъл! Ей сега ще кажа да те изхвърлят и ще те изхвърлят — бясно изкрещя Грушенка. — Идиотка, идиотка, пет години страдам! А и не съм страдала заради него, ами от злоба се самоизмъчвах! Пък и това изобщо не е той! Такъв ли беше той? Този все едно му е баща! Откъде си я взел тази перука? Онзи беше левент, този е юрдек. Онзи се смееше и песни ми пееше… А аз, аз — пет години сълзи проливам, идиотка проклета, долна безсрамница!

Тя се свлече в креслото и закри лицето си с ръце. В тази минута внезапно от съседната стая отляво гръмна хорът на събралите се най-сетне мокрински моми — гръмна буйна хороводна песен.

— Тоест Содом! — изрева пан Врублевски. — Хазяине, изпъди тези безсрамнички!

Ханджията, който отдавна любопитно надзърташе през вратата, дочул виковете и разбрал, че гостите са се изпокарали, веднага се яви в стаята.

— Какво си се разкрещял, какво си дереш гърлото? — обърна се той към Врублевски с някаква дори странна невежливост.

— Говедо! — ревна пан Врублевски.

— Говедо ли? Ами ти я ми кажи с какви карти игра преди малко? Дадох ти ново тесте, но ти скри моите карти! Игра с фалшиви карти! Аз за фалшивите карти в Сибир мога да те пратя, знаеш ли ти, защото то е същото като фалшификацията на пари… — И като отиде до канапето, пъхна пръсти между гърба и възглавницата и извади оттам неразпечатаното тесте.

— Ето го моето тесте, не е разпечатано! — Той го вдигна и го показа на всички. — Оттам го видях как пъхна моето тесте отзад и го подмени с негово — мошеник такъв, а не пан!

— А пък аз видях как онзи пан на два пъти изшмекерува — извика Калганов.

— Ах, какъв срам, какъв срам! — извика Грушенка, плесна с ръце и наистина се изчерви от срам. — Господи, какъв човек, какъв човек е станал!

— И аз така мислех — извика Митя. Но още недовършил, пан Врублевски, сконфузен и побеснял, размаха юмрук към Грушенка и се развика:

— Публична шарлатанка! — Но едва изрекъл това, Митя се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце, вдигна го във въздуха и в миг го изнесе в стаята вдясно, където преди малко беше водил двамата.

— Оставих го там на пода! — съобщи той, като се върна веднага, запъхтян от вълнение. — Бие се, гадът, ама няма да се върне оттам!… — Той затвори едното крило на вратата и като държеше другото отворено, извика на малкия пан:

— Ясновелможни, хайде и вие там. Пшепрашам!

— Миличък Митрий Фьодорович — провикна се Трифон Борисич, — вземи си от тях парите, дето ги спечелиха от теб! Та то все едно, че са ти ги откраднали.

— Аз моите петдесет рубли не ги искам — обади се изведнъж Калганов.

— И аз моите двеста, и аз не ги искам! — извика Митя. — За нищо на света няма да ги взема, нека му останат за утеха.

— Чудесно, Митя! Браво, Митя! — извика Грушенка и една страшно злобна нотка прозвънна в нейното възклицание. Малкият пан, морав от ярост, но с все същия важен вид, тръгна към вратата, но се спря и изведнъж се обърна към Грушенка:

— Пани, ежели хцеш ишч за мною, иджим, если не — бивай здрова! (Пани, ако искаш да дойдеш с мене — да вървим, ако не — остани си със здраве!)

И важно, кипнал от негодувание и амбиция, излезе от стаята. Беше човек с характер: след всичко станало още не губеше надежда, че пани ще го последва — толкова се надценяваше. Митя тръшна вратата след него.

— Заключете ги — каза Калганов.

Но ключът щракна отвътре, те самите се заключиха.

— Чудесно! — злобно и безпощадно извика пак Грушенка. — Чудесно! Така им се пада!

VIII. Лудост

Започна почти оргия, гуляй на провала. Грушенка първа се развика да й дадат вино: „Искам да пия, искам да се напия, да стане както преди, помниш ли, Митя, помниш ли как се сближихме тогава тук!“ Митя пък беше като в транс и предчувствуваше „своето щастие“. Грушенка впрочем непрекъснато го отпъждаше от себе си: „Върви, весели се, кажи им да играят, кажи им всички да се веселят, «Ходи, къща, ходи, печка»231, както тогава, както тогава!“ — продължаваше да вика тя. Беше ужасно възбудена. И Митя тичаше да дава нареждания. Хорът се беше събрал в съседната стая. Същата като тази, в която бяха досега, при това и тясна, преградена на две с басмена завеса, зад която също имаше грамаден креват с бухнал пухеник и със същия куп басмени възглавници. Изобщо във всичките четири „официални“ стаи на тази къща навсякъде имаше легла. Грушенка се разположи до вратата. Митя й пренесе там креслото: точно така седя и „тогава“, в деня на техния пръв гуляй тук, и оттам гледаше хората и танците. Сега се бяха събрали същите моми; еврейчетата с цигулките и цитрите също дойдоха, а най-сетне пристигна и толкова очакваната каруца с вината и продуктите. Митя се щураше. В стаята влизаха да гледат и външни хора, селяни и женоря; те, заспали вече, бяха се събудили и бяха подушили небивалото угощение както преди месец. Митя се здрависваше и прегръщаше познатите, припомняше си лицата, отваряше бутилки и наливаше на когото падне. На шампанското налитаха само момичетата, а на селяците повече им харесваха ромът и конякът, и особено горещият пунш. Митя се разпореди да се направи горещ шоколад за всички момичета и цяла нощ да врат трите самовара за чай и пунш за всеки новопристигнал: който иска, да се черпи. С една дума, започна нещо объркано и нелепо, но Митя се чувствуваше някак като риба във вода и колкото по-нелепо ставаше всичко, толкова повече се оживяваше духом. Ако някой селяк беше поискал в тези мигове пари от него, веднага щеше да извади цялата пачка банкноти и да раздава безразборно наляво-надясно. Ето защо, вероятно за да предпазва Митя, почти неотлъчно сновеше край него ханджията Трифон Борисич, който май съвсем се беше отказал да ляга тази нощ, но пиеше малко (изпи само една чашка пунш) и зорко бдеше посвоему за интересите на Митя. В нужния момент ласкаво и раболепно го възпираше и го придумваше, не го остави да дарява както „тогава“ селяците с „цигари и рейнско вино“, пази Боже пък с пари, и много негодуваше, че момичетата пият ликьор и ядат бонбони: „Въшли и нищо повече, Митрий Фьодорович — казваше той, — всичките ще ги наритам, та и ще им заповядам да го смятат за чест — е такива са!“ Митя пак си спомни за Андрей и заповяда да му изпратят пунш. „Одеве го обидих“ — повтаряше той с размекнат и умилен глас. Калганов не искаше уж да пие и хорът на момичетата първо не му хареса много, но като изпи още две чаши шампанско, страшно се развесели, почна да обикаля стаите, смееше се и хвалеше всичко и всички, и песните, и музиката. Максимов, блажен и пияничък, му ходеше по петите. Грушенка, която също почна да се напива, сочеше Калганов на Митя: „Колко е сладък, какво чудесно момче!“ И Митя с възторг тичаше да се целува с Калганов и Максимов. О, той предусещаше много нещо; нищо още не му беше казала и дори явно нарочно се бавеше да му каже, само от време на време го поглеждаше с гален, но горещ поглед. Най-накрая изведнъж го хвана здраво за ръката и силно го притегли към себе си. Тя самата седеше тогава на креслото до вратата.

— Ама как влезе одеве, а? Как влезе!… Така се уплаших. Значи, искаше да ме отстъпиш на него, а? Наистина ли искаше?

— Не исках да погубвам щастието ти! — шепнеше Митя блажен. Но тя нямаше и нужда от неговия отговор.

— Хайде, върви… весели се — отпращаше го пак — и не плачи, пак ще те повикам.

И той изчезваше, а тя пак започваше да слуша песните и да гледа танците, като го следеше с поглед, където и да отидеше, но след четвърт час пак го повикваше и той пак дотичваше.

— Хайде, сядай сега до мене, разказвай как си разбрал вчера, че съм тук; от кого най-първо научи?

И Митя започваше да разказва всичко, несвързано, безредно, разпалено, ала разказваше странно, често внезапно свиваше вежди и спираше насред дума.

— Какво се мръщиш? — питаше тя.

— Нищо… един болен оставих там. Да може да оздравее, да знам, че ще оздравее, десет години давам сега от живота си!

— Е, Бог да му е на помощ, като е болен. Значи, искаше утре да се застреляш, глупчо такъв, но защо? Аз пък тъкмо такива като тебе безумци ги обичам — шепнеше му тя с малко натежал език. — Значи, за мене си готов на всичко? А? Наистина ли, глупчо, си искал да се застреляш утре? Не, почакай малко, утре може да ти кажа една думичка… днес няма да ти я кажа, утре. А ти искаш днес? Не, аз не искам днес… Хайде, върви, върви сега да се веселиш.

Веднъж обаче, като го повика, беше някак в недоумение и загрижена.

— Защо ти е тъжно на тебе? Виждам аз, тъжно ти е… Не, виждам, виждам — прибави тя, като се вглеждаше внимателно в очите му. — Макар че се целуваш там със селяните и крещиш, но виждам нещо. Не, весели се; аз съм весела — и ти се весели… Аз обичам тук един, познай кой?… Ах, погледни: моето момченце заспало, напило се, милото.

Тя говореше за Калганов: той наистина се беше напил и беше задрямал за миг на канапето. И не само от напиването заспа, изведнъж му стана нещо криво или, както той казваше, „скучно“. Много му развалиха настроението накрая и песните на момичетата, които започнаха да минават постепенно от пиенето в нещо вече прекалено неприлично и разюздано. Пък и танците им също: две момичета се бяха преоблекли като мечки, а Степанида, буйна мома с тояга в ръката, играеше мечкаря и взе да ги „показва“. „Повесело, Маря — викаше тя, — де бой, де!“ Мечките най-накрая се търколиха на земята някак вече съвсем неприлично, сред шумния смях на събралата се смесена публика от жени и мъже. „Нека де, нека се веселят — повтаряше сентенциозно Грушенка с блажен израз на лицето, — паднало им се да се повеселят, защо да не се радват хората?“ Калганов пък гледате така, като че се беше омърсил с нещо. „Свинщина е всичко това, цялата тая народност — каза той, преди да заспи, — това са им пролетните игри232, когато вардят слънцето цялата лятна нощ.“ Но особено не му хареса една „нова“ песничка с буйна танцова мелодия, в която се разказваше как минавал господарят и питал момите:

Но момите си казали, че не трябва да се обича господарят:

Минавал сетне циганин (пееха циганьор) и той също:

Но и циганинът не трябва да се обича:

И мнозина минали така и питали момичетата, дори един войник:

Но войникът бива отхвърлен с презрение:

Тук следваше един много нецензурен стих, който те изпяха много откровено и който произведе фурор сред публиката. Нещата свършваха накрая с търговеца:

И се оказало, че много го обичат, защото:

Калганов чак се ядоса.

— Това е съвсем скорошна песен — отбеляза той гласно — и кой ли им ги съчинява такива! Остава само железничар или чифутин да минат и да питат момичетата: те вече ще победят всички. — И почти обиден, веднага заяви, че му е скучно, седна на канапето и изведнъж задряма. Хубавото му личице беше малко бледо и отметнато на възглавницата върху канапето.

— Виж какъв е хубавичък — каза Грушенка, като заведе Митя при него; — одеве му ресах главицата, косичката му е като лен и много гъста.

И като се наведе над него в умиление, го целуна по челото. Калганов мигновено отвори очи, погледна я, надигна се и с най-загрижен вид попита: къде е Максимов?

— Виж кой му трябвал — засмя се Грушенка, — седни с мен една минутка. Митя, тичай за неговия Максимов.

Оказа се, че Максимов се беше залепил за момичетата, само от време на време притичваше да си налее ликьорец, а от шоколада беше изпил две чашки. Личицето му се беше зачервило, носът му посинял, очите му бяха станали влажни, сладострастни. Той дотича и каза, че сега „на една мелодийка“ иска да изтанцува танца „саботиера“233.

— Нали като малък са ме обучавали на всички тези благовъзпитани светски танци…

— Хайде, върви, върви с него, Митя, аз ще го гледам оттук как ще танцува.

— Не, и аз, и аз ще отида да гледам! — извика Калганов, като отхвърли най-наивно предложението на Грушенка да поседи с него. И всички отидоха да гледат. Максимов наистина изигра своя танц, но освен у Митя почти у никого не събуди особено възхищение. Целият танц се състоеше в някакви подскачания с отхвърляне на краката встрани с подметките нагоре, като на всеки скок Максимов се удряше с длан по подметката. Калганов никак не го хареса, а Митя чак разцелува танцьора.

— Е, благодаря, сигурно си се уморил, какво искаш: бонбонче искаш ли, а? Или цигарка?

— Цигарка.

— Не искаш ли да пиеш нещо?

— Само малко ликьорче… А шоколадени бонбончета нямате ли?

— Ето на масата цяла камара. Избери си, каквито искаш, гълъбова душице!

— Не, искам от онези с ванилия… за стари дядовци… Хи-хи!

— Не, братко, такива специални няма.

— Слушайте! — наведе се изведнъж старчето до ухото на Митя. — Ей онова момиче, Марюшка, хи-хи, дали е възможно някак си да се запозная с него, ако сте така добър…

— Я го гледай какво иска! Не, братко, няма да го бъде.

— На никого не правя нищо лошо — унило прошепна Максимов.

— Добре де, добре. Тук, братко, само се пие и се играе; но впрочем по дяволите! Почакай малко… засега яж, пий и се весели. Пари не щеш ли?

— Ако може после усмихна се Максимов.

— Добре, добре…

Главата на Митя гореше. Той излезе на чардака, който заобикаляше отвътре, откъм двора, част от цялото здание. Ведрият въздух го ободри. Стоеше сам в тъмнината в един ъгъл и внезапно се улови с две ръце за главата. Разхвърляните му мисли изведнъж се събраха, чувствата му се сляха в едно и всичко това просветна в него. Страшно, ужасно просветление! „Но щом ще се застрелвам, кога друг път, ако не сега? — мина му през ум. — Да отида за пистолета, да го донеса тук и точно в този мръсен и тъмен ъгъл да свърша.“ Почти една минута остана в нерешителност. Одеве, когато препускаше насам, зад него беше позорът, извършената вече кражба и тази кръв, кръвта!… Но тогава беше по-лесно, о, по-лесно! Защото всичко беше свършено: нея беше загубил, отстъпил, тя беше мъртва за него, изчезнала — о, присъдата тогава му беше по-лека, поне изглеждаше неизбежна, необходима, та за какво да остава на този свят? А сега? Нима сега е като тогава? Сега поне е свършено с един призрак, с едно страшилище е свършено: този неин „предишен“, този неин безспорен, фатален човек изчезна без следа. Страшният призрак изведнъж се превърна в нещо толкова мъничко, толкова комично; то бе отнесено на ръце в спалнята и бе заключено там. То никога няма да се върне. Тя се срамува и по очите й вижда сега ясно кого обича. И на, вместо сега да почне животът… но не може да живее, не може, о, проклятие! „Боже, съживи поваления при оградата! Нека ме отмине тази страшна чаша!234 Нали си правил чудеса, Господи, за същите грешници като мене! Ами ако случайно, случайно старецът е жив? О, тогава ще унищожа срама на останалия позор, ще върна откраднатите пари, ще ги дам, ще ги намеря, ако ще изпод земята… Следи от позора няма да останат — освен в сърцето ми навеки! Но не, не, о, невъзможни малодушни мечти! О, проклятие!“

Но все пак сякаш лъч на някаква светла надежда блесна за него в мрака. Той се сепна и се втурна към стаята — при нея, пак при нея, при неговата царица навеки! „Та нима за един час, за една минута на любовта й не си заслужава целият останал живот, макар и в горчилката на позора?“ Този луд въпрос завладя сърцето му. „При нея, само при нея, да я гледам, да я слушам и за нищо да не мисля, всичко да забравя, поне само тази нощ, за час, за миг!“ Точно на входа за пруста, още на чардака, се сблъска с ханджията Трифон Борисич. Той му се видя някак мрачен и загрижен и като че ли беше тръгнал да го търси.

— Какво, Борисич, мене ли търсиш?

— Не, не вас — сякаш се смути изведнъж ханджията, — защо да ви търся? Ами вие… къде бяхте?

— Защо си така оклюмал? Сърдиш ли се нещо? Чакай, още малко и си лягаш… Колко е часът?

— Трябва да е вече към три. Дори сигурно минава.

— Ще свършим, ще свършим.

— Моля ви се, няма нищо. Даже до когато обичате… „Какво ли му е?“ — мина му през ум и той се втурна към стаята, където играеха момичетата. Но там я нямаше. В синята стая също я нямаше; само Калганов дремеше на канапето. Митя надзърна зад завесата — тя беше там. Седеше в ъгъла, на сандъка, и заровила глава и ръце върху леглото до нея, горчиво плачеше, като се мъчеше с всички сили да се сдържи и да не се издаде гласно, да не я чуят. Като видя Митя, му направи знак да се приближи и когато той дойде, стисна му силно ръката.

— Митя, Митя, та аз го обичах! — започна шепнешком. — Толкова го обичах през всичките тези пет години, през цялото, цялото това време! Него ли съм обичала, или само собствената си злоба? Не, него! Ох, него! Лъжа, че съм обичала само злобата си, а не него! Митя, та аз бях само на седемнадесет години тогава, той беше толкова нежен с мене, толкова весел, пееше ми песни… Или ми се е сторил такъв тогава, понеже бях малка глупачка… А сега, Господи, това не е същият, изобщо не е той. А и в лице не е той, изобщо не е той. И в лице не го познах. Като пътувах насам с Тимофей, все си мислех, през целия път си мислех: „Как ли ще го срещна, какво ли ще каже, как ли ще се гледаме!…“ Душата ми цяла замираше, и ето, той все едно ме заля с кофа помия. Приказва като някой даскал: все разни учени работи, важни, посрещна ме толкова важно, че направо се видях в чудо. Не ме остави да гъкна. Първо мислех, че се срамува пред този неговия дългуч поляк. Седя, гледам ги и си мисля: „Защо така нямам какво да си кажа с него?“ Знаеш ли, жена му го е развалила, онази, дето тогава ме заряза и се ожени за нея… Тя го е преобразила така. Митя, какъв срам! Проклети да са, проклети да са тези пет години, проклети! — И тя пак се обля в сълзи, но не му пусна ръката, здраво се държеше за нея.

— Митя, гълъбче, почакай, не си отивай, искам да ти кажа една думичка — прошепна тя и изведнъж вдигна лице към него. — Слушай, кажи ми ти, кого обичам? Аз тука обичам един човек. Кой е този човек — това ми кажи. — Върху подпухналото й от сълзите лице светна усмивка, очите й сияеха в полумрака. — Одеве като влезе един левент и ми се сви сърцето. „Идиотка, ето този, когото обичаш“ — така ми прошепна веднага сърцето. Влезе ти — и всичко светна. „Но от какво го е страх?“ — мисля си. А ти се беше уплашил, много се беше уплашил, не можеше да говориш. Не може от тях да го е страх, си мисля, как може ти от някого да се уплашиш? От мене го е страх, си казвам, само от мене. Но нали ти е разказала Феня, глупчо такъв, как извиках на Альоша от прозореца, че съм обичала Митенка само едничък час, а сега заминавам да обичам… друг. Митя, Митя, как съм могла, идиотка такава, да помисля, че обичам друг след тебе! Прощаваш ли ми, Митя? Прощаваш ли ми, или не? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме?

Тя скочи и го хвана с двете ръце за раменете. Митя, ням от възторг, гледаше очите, лицето, усмивката й и изведнъж я прегърна силно и взе да я целува.

— А ще ми простиш ли, дето те мъчих? Та аз от злоба измъчих всички ви. Онова старче нарочно от злоба го подлудих. Помниш ли как ти веднъж у дома пи и строши чашата? Запомнила съм го това и днес също строших една чаша, за „моето подло сърце“ пих! Митя, соколе мой, защо не ме целуваш? Целуна ме веднъж, пък се дръпна, гледа, слуша… Какво ще ме слушаш! Целувай ме, целувай ме по-силно, ей така. Като ще обичаш, обичай! Робиня ще ти стана, робиня за цял живот! Сладко е да си робиня… Целувай ме! Бий ме, мъчи ме, направи ми нещо… Ох, наистина заслужавам да ме мъчат… Стой! Почакай, после, не искам така… — внезапно го отблъсна тя. — Махни се Митка, ще ида сега да се напия, искам да съм пияна, сега ще се напия и ще танцувам, искам, искам!

Изтръгна се от ръцете му и излезе. Митя я последва като пиян. „Нека, нека, каквото и да се случи сега — заради една минута давам целия свят“ — мина му през ум. Грушенка наистина изпи на един дъх още една чаша шампанско и изведнъж много я хвана. Тя седна на предишното си място в креслото с блажена усмивка. Бузите й пламнаха, устните й поаленяха, искрящите и очи се премрежиха, страстният й поглед зовеше. Дори Калганов като че нещо го бодна в сърцето и той отиде при нея.

— А ти усети ли как те целунах одеве, когато спеше? — рече му тя нежно. — Напих се сега, това е… А ти не си ли се напил? Ами Митя защо не пие? Защо не пиеш, Митя, аз пих, а ти не пиеш…

— Пиян съм! И без това съм пиян… от тебе съм пиян, а сега и с вино искам да се напия. — Той изпи още една чаша и — това му се видя странно и на него самия — едва от тази последна чаша се напи, внезапно се напи, а дотогава все още беше трезвен, помнеше това. От тази минута всичко, се завъртя около него като в сън. Той ходеше, смееше се, заговаряше с всички и всичко това като че ли без да разбира какво прави. Само някакво застинало и парливо чувство долавяше в себе си непрестанно, „като разпален въглен в душата“235, спомняше си по-късно. Той отиваше при нея, сядаше, гледаше я, слушаше я… А тя беше станала ужасно приказлива, викаше всички при себе си, току правеше знак на някое момиче от хора, то идваше, а тя или го целуваше, или веднага го освобождаваше, или понякога го прекръстваше с ръка. Още миг — и можеше да заплаче. Много я развеселяваше и „старчето“, както наричаше Максимов. Той ежеминутно притичваше да й целува ръцете „и всякое пръстче“, а най-накрая изигра още един танц по една стара песенчица, която сам изпя. С особен жар подскачаше на припева:

— Дай му нещо, Митя — молеше Грушенка, — подари му нещо, той е беден. Ах, бедните, обидените!… Знаеш ли, Митя, ще отида в манастир. Не, наистина, все някога ще отида. Мене Альоша днес ми каза едни думи за цял живот… Да… Но днес да потанцуваме. Утре в манастира, но днес да потанцуваме! Искам да лудувам, добри хора, е, какво пък, Бог ще ми прости. Аз да бях Бог, на всичките хора щях да простя: „Мили мои грешничета, от днес прощавам на всички.“ А аз ще тръгна да искам прошка: „Простете, добри хора, на мене, глупавата жена, това е.“ Звяр съм аз, това е. А искам да се моля. Дала съм стръкче лук. Такава злодейка като мене иска да се моли! Митя, нека танцуват, не им пречи. Всички хора на света са добри, всички до един. Хубаво е на този свят. Макар и да сме скверни, но е хубаво на този свят. Ние сме скверни и добри, и скверни, и добри… Не, кажете ми, да ви питам аз всички, елате насам, ще ви питам, кажете ми всички: защо съм толкова добра? А съм добра, много добра… Е, защо съм толкова добра? — Така си приказваше Грушенка, и се напиваше все повече и повече, и най-накрая направо заяви, че сега тя самата иска да танцува. Стана от креслото и се олюля. — Митя, не ми давай повече вино, и да искам, не ми давай. Виното не дава спокойствие. И всичко се върти, и печката, и всичко се върти. Искам да танцувам. Нека всички гледат как танцувам… как хубаво и прекрасно танцувам…

Намерението й беше сериозно: тя извади от джоба си една малка бяла батистена кърпичка и я хвана за крайчеца с дясната ръка, за да я размахва, докато танцува. Митя се засуети, момичетата затихнаха, готови да запеят, щом им се даде знак. Максимов, като чу, че Грушенка иска да танцува, изскимтя от възторг и понечи и той да заподскача, като си припяваше:

Но Грушенка замахна към него с кърпицата и го отпъди:

— Ш-шт! Митя, защо не идват! Нека дойдат всички… да гледат. Повикай и ония затворените… Защо ги затвори? Кажи им, че аз танцувам, нека и те да гледат как танцувам…

Митя с пиянско клатушкане отиде до заключената врата и почна да тропа на пановете с юмрук:

— Ей, вие… Подвисоцките! Излезте, тя иска да танцува, вика ви.

— Лайдак! — извика някой от пановете в отговор.

— А ти си подлайдак! Дребно подлярченце, това си ти.

— По-добре престанете да се гаврите с Полша — сентенциозно отбеляза Калганов, който също беше пиян пряко сили.

— Млък, момченце! Като съм му казал подлец, то не значи, че на цяла Полша съм казал подлец. Един лайдак не прави Полша. Мълчи, хубаво момченце, яж там бонбонки.

— Ах, какин са! Като че ли не са хора. Защо не искат да се помирят? — каза Грушенка и тръгна да танцува. Хорът гръмна: „Ах, вий сени, мои сени“. Грушенка отметна глава назад, притвори устенца, усмихна се, размаха кърпичката и изведнъж се олюля на място и се спря насред стаята в недоумение.

— Не мога… — рече тя с някак измъчен глас — прощавайте, лошо ми е, не мога… Съжалявам…

Тя се поклони на хора, сетне почна да се кланя на всички страни.

— Съжалявам… простете…

— Хванало я е госпожичката, хванало я е хубавата госпожичка — чуха се гласове.

— Напи се — обясняваше Максимов на момичетата и се хилеше.

— Митя, изведи ме… вземи ме, Митя — изрече Грушенка безсилно. Митя се спусна към нея, взе я на ръце и се втурна със скъпоценната си плячка зад завесата. „Е, сега аз вече си отивам“ — помисли си Калганов и като излезе от синята стая, затвори подир себе си двете крила на вратата. Но гуляят в залата шумеше и продължаваше, дори стана още по-шумен. Митя сложи Грушенка на леглото и впи устни в нейните.

— Не ме докосвай… — с молещ глас прошепна тя — не ме докосвай, още не съм твоя… Казах, че съм твоя, но не ме докосвай… пощади ме… Пред онези, до онези не може. Той е тук. Гнусно е тук…

— Слушам! Не мисля… благоговея! — пелтечеше Митя. — Да, гнусно е тук, о, долно е! — И без да я изпуска от прегръдките си, коленичи на пода до леглото.

— Зная, ти, макар че си звяр, но си благороден — тежко изговори Грушенка, — трябва да е честно… занапред ще бъде честно… и ние да бъдем честни, и ние да бъдем добри, не зверове, а добри… Отведи ме, отведи ме далеко, чуваш ли… Не искам тук, искам далеко, далеко…

— О, да, да, непременно! — И Митя я стискаше в прегръдките си. — Аз ще те отведа, ние ще отлетим… О, живота си давам сега за година, само да знам за онази кръв.

— Каква кръв? — попита в недоумение Грушенка.

— Няма нищо! — изръмжа Митя. — Груша, ти искаш всичко да е честно, а аз съм крадец. Откраднах от Катка пари… Позор, позор!

— От Катка? От онази госпожица? Не, не си откраднал. Върни й ги, вземи от мене… Какво викаш! Сега всичко мое е твое. За какво са ни пари? И без това ще ги прогуляем… Не сме такива, че да не ги прогуляем. А ние с тебе по-добре да отидем да орем земята. Ей с тези ръце искам да ровя земята. Трябва да се трудим, чуваш ли? Альоша така заръча. Аз няма да ти бъда любовница, аз ще ти бъда вярна, робиня ще ти бъда, ще работя за тебе. Ще отидем при госпожицата и ще й се поклоним двамата, да ни прости, и ще заминем. И да не ни прости, пак ще заминем. А ти й върни парите, а мене ме обичай… Нея недей я обича. Недей я обича повече. Ако я обичаш, ще я удуша… Ще й избода с игла и двете очи…

— Тебе те обичам, само тебе, и в Сибир ще те обичам…

— Защо в Сибир? А защо не, и в Сибир, ако искаш, все едно… ще работим… в Сибир има сняг… Аз обичам да се возя по сняг… и да има камбанка… Чуваш ли, звъни камбанка… Къде ли звъни камбанка? Някакви пристигат… ето, престана да звъни.

Тя в безсилие затвори очи и внезапно като че ли заспа за миг. Наистина някъде далеко звънтеше камбанка и изведнъж престана да звъни. Митя склони глава на гърдите и. Не беше забелязал кога престана да звъня камбанката, но не забеляза също, че изведнъж престанаха и песните и вместо песните и пиянската глъчка внезапно в цялата къща се възцари мъртва тишина. Грушенка отвори очи.

— Какво стана, бях заспала? Да… камбанката… Аз бях заспала и сънувах: уж че пътувам, по сняг… камбанка звъни, а аз дремя. С милия си, с тебе уж пътувам. Надалеко, надалеко… Прегръщах те, целувах те, притисках се към тебе, уж ми е студено, а снегът искри… Нали знаеш, както нощем искри, а месечината гледа и сякаш не съм на земята… Събудих се, а моят мил при мене, колко хубаво…

— При тебе — шепнеше Митя и целуваше роклята й, гърдите й, ръцете. И изведнъж му се стори нещо странно: стори му се, че тя гледа право пред себе си, но не него, не неговото лице, а над главата му, втренчено и странно неподвижно. Изведнъж лицето й изрази учудване, почти уплаха.

— Митя, кой ни гледа оттам? — прошепна тя изведнъж. Митя се обърна и видя, че наистина някой беше отместил завеската и сякаш ги наблюдаваше. Пък и като че ли не беше сам. Той скочи и бързо тръгна към него.

— Тук, заповядайте при нас тук — му каза нечий глас тихо, но твърдо и настойчиво.

Митя излезе иззад завеската и замръзна на място. Цялата стая беше пълна с хора, но не с одевешните, а съвсем нови. Студ го полази по гърба и той потръпна. Моментално позна всички тези хора. Ето този висок и едър старец с палтото и фуражката с кокарда — той е околийският началник на полицията Михаил Макарич. А това „охтичаво“ спретнато конте, „винаги с такива лъснати ботуши“ — той е помощник-прокурорът. „Има хронометър за четиристотин рубли, показвал ми го е.“ А онзи младият, мъничкият, с очилата… Само името му е забравил, но познава и него, виждал го е: той е следователят, съдебният следовател, дошъл наскоро „от Правния“. А този, той е полицейският чиновник Маврикий Маврикич, него вече го знае, познат човек. Но тия с металните знаци на гърдите, те пък защо са? И още двама някакви, селяни… А ето го там, до вратата, Калганов и Трифон Борисич…

— Господа… Какво има, господа? — заговори Митя, но изведнъж, сякаш загубил контрол, извика високо колкото му глас държи:

— Разби-рам!

Младият човек с очилата изведнъж излезе напред, доближи се до Митя и започна, макар и с важен вид, но някак малко припряно:

— Имаме към вас… с една дума, ви моля да дойдете тук, ей тук, при канапето… Имаме наложителна необходимост да говорим с вас.

— Старецът! — извика Митя в изстъпление. — Старецът и неговата кръв!… Раз-би-рам!

И като подкосен седна, сякаш падна, на близкия стол.

— Разбираш? Разбра, значи! Отцеубиец и изверг, кръвта на стария ти баща вика срещу тебе! — изрева внезапно старикът околийски и пристъпи към Митя. Той не беше на себе си, морав и целият разтреперан.

— Но така е невъзможно! — извика малкото младо човече. — Михаил Макарич, Михаил Макарич! Не така, не така!… Моля, оставете ме само аз да говоря… Не съм предполагал от ваша страна подобен епизод…

— Но това е лудост, господа, лудост! — викаше околийският. — Погледнете го: посред нощ, пиян, с тази уличница и опръскан с бащината си кръв… Лудост! Лудост!

— Ще ви помоля най-настоятелно, гълъбче Михаил Макарич, сега да потиснете чувствата си — зашепна му в скороговорка помощник-прокурорът, — иначе ще бъда принуден да взема…

Но малкият следовател не го остави да довърши; той се обърна към Митя и твърдо, високо и важно произнесе:

— Господин запасен поручик Карамазов, длъжен съм да ви съобщя, че се обвинявате в убийството на баща си Фьодор Павлович Карамазов, станало тази нощ…

Той каза и още нещо, също и прокурорът като че ли допълни нещо, но Митя, макар и да слушаше, вече не ги разбираше. Той с налудничав поглед се взираше във всички…

I. Началото на кариерата на чиновника Перхотин

Пьотър Илич Перхотин, когото оставихме да тропа с всичка сила по здравата заключена порта на къщата на търговката Морозова, разбира се, най-накрая бе чут. Като чу това бясно тропане по вратата, Феня, която беше толкова уплашена преди два часа и все още от вълнение и „мисли“ не можеше да легне да спи, сега се уплаши отново почти истерично: внуши си, че пак тропа Дмитрий Фьодорович (макар че с очите си го видя как замина), защото така „нахално“ не можеше да тропа никой друг. Тя изтича при събудилия се портиер, който вече отиваше да види кой чука и взе да го моли да не го пуска. Но портиерът разпита чукащия и като чу кой е и че търси Федося Марковна по много важна работа, реши най-накрая да му отвори. Като влезе при Федося Марковна, пак в същата кухня, и след като „за сумление“ тя го помоли да позволи да влезе и портиерът, Пьотър Илич започна да я разпитва и моментално разбра най-важното: тоест, че Дмитрий Фьодорович, когато хукнал да търси Грушенка, грабнал от хавана чукалото, а се върнал без него, но с окървавени ръце: „И кръвта още капеше, просто капе от тях, просто капе!“ — разказваше Феня, която явно сама си беше създала този ужасен факт в разстроеното си въображение. Но окървавените ръце беше видял и самият Пьотър Илич, макар че кръв чак не капеше, и лично беше помогнал да се измият, но въпросът не беше колко скоро са изсъхнали, а къде именно е тичал с чукалото Дмитрий Фьодорович, тоест сигурно ли е, че е бил при Фьодор Павлович, и откъде толкова категорично следва това. На този въпрос Пьотър Илич наблягаше най-обстоятелно и макар че не можа нищо да научи твърдо, но все пак остана с убеждението, че Дмитрий Фьодорович не може да е притичал никъде другаде освен в къщата на родителя си и че следователно там непременно трябва нещо да е станало. „А когато се върна — прибави Феня с вълнение — и аз му признах всичко, тогава взех да го разпитвам: ами защо, миличък Дмитрий Фьодорович, и двете ви ръце са окървавени“, той направо бил й отговорил, че тази кръв е човешка и че току-що е убил човек — „направо си призна, направо ми се изповяда за всичко, но изведнъж хукна като луд навън. Аз седнах и почнах да мисля: къде ли хукна сега като луд? Ще отиде в Мокрое, мисля си, и ще убие там господарката. Тогава изтичах към квартирата му да го моля да не убива господарката, и пред Плотниковия дюкян, гледам, тъкмо ще заминава, а ръцете му вече не са в кръв“. (Феня беше забелязала и запомнила това.) Старата баба на Феня, колкото можа, потвърди всички показания на своята внучка. Като разпита за още някои неща, Пьотър Илич излезе от къщата в още по-голямо вълнение и безпокойство, отколкото беше влязъл.

Струваше му се, че за най-голяма сигурност и бързина би трябвало сега да отиде в дома на Фьодор Павлович да проучи не се ли е случило там нещо и ако се е случило, какво именно, и чак след като се убеди напълно, едва тогава да отиде при околийския, както беше вече твърдо решил. Но нощта беше тъмна, портата на Фьодор Павлович — здрава, трябва пак да чука, а с Фьодор Павлович се познаваше слабо — и ето ще го чуят, ще му отворят и изведнъж ще се окаже, че там нищо не се е случило, а присмехулникът Фьодор Павлович ще тръгне утре да разказва из града анекдота как посред нощ му е тропал на вратата непознатият чиновник Перхотин, за да пита дали не го е убил някой. Скандал! А от скандали Пьотър Илич се боеше най-много на света. Но въпреки това увляклото го чувство беше толкова силно, че той тропна злобно с крак по земята, изруга се пак и незабавно се отправи в друга посока, вече не към Фьодор Павлович, а към госпожа Хохлакова. Ако тя, мислеше той, отговори на въпроса: тя ли е дала три хиляди рубли днес, в еди-колко си часа, на Дмитрий Фьодорович, то в случай на отрицателен отговор веднага ще отиде при околийския, без да се отбива у Фьодор Павлович; а в противен случай ще отложи всичко за утре и ще се прибере в къщи. Естествено, веднага става ясно, че решението на младия човек да отиде в нощен час, почти в единадесет, в къщата на съвсем непознатата светска дама, да я вдигне може би от леглото, за да й зададе такъв странен за обстановката въпрос, криеше може би много повече шансове за скандал, отколкото ако отидеше у Фьодор Павлович. Но така се случва понякога, особено в случаи като този, с решенията на най-точните и флегматични хора. А Пьотър Илич в този миг ни най-малко не беше флегматик! Той после цял живот си спомняше как непреодолимата тревога, която го обземаше постепенно, се превърна накрая в мъчение и го завладя против волята му. Разбира се, той все пак се ругаеше през целия път, задето отива при тази дама, „но ще изясня, ще изясня всичко това докрай!“ — повтаряше си той за десети път, скърцайки със зъби, и изпълни намерението си — изясни го.

Беше точно единадесет часът, когато стигна до къщата на госпожа Хохлакова. Пуснаха го в двора доста бързо, но на въпроса дали госпожата вече спи, или още не е легнала, портиерът не можа да отговори точно, освен само, че по това време обикновено си лягала. „Там, горе, им обадете; ако поискат да ви приемат, ще ви приемат, ако не поискат, няма да ви приемат.“ Пьотър Илич се качи горе, но тук нещата се затрудниха. Лакеят не искаше да докладва, но все пак накрая повика слугинята. Пьотър Илич вежливо, но настоятелно я помоли да доложи на госпожата, че е дошъл един тукашен чиновник, Перхотин, по специална работа и ако не беше толкова важно, не би си позволил да дойде — „именно, именно с тия думи доложете“ — помоли слугинята. Тя отиде. Той остана да чака в антрето. Самата госпожа Хохлакова, макар още да не беше си легнала, беше вече в спалнята си. Тя беше разстроена от одевешното посещение на Митя и вече предчувствуваше, че тази нощ няма да избегне обичайната в подобни случаи мигрена. Като изслуша доклада на слугинята и се зачуди много, тя все пак нервно заповяда да му откажат, макар че неочакваното посещение в такъв час на един непознат „тукашен чиновник“ извънредно заинтригува женското й любопитство. Но Пьотър Илич този път се заинати като муле: той изслуша отказа, но извънредно настойчиво помоли да й доложат още веднъж и да й предадат именно „със същите тези думи“, че е дошъл „по извънредно важна работа и тя самата може после да съжалява, ако не го приеме“. „Като че ли летях от някаква височина“ — разказваше сетне той. Слугинята го изгледа учудена и отиде да докладва повторно. Госпожа Хохлакова се слиса, помисли малко, разпита какъв е наглед и чу, че бил „много прилично облечен, млад и такъв един възпитан“. Нека отбележим в скоби и между другото, че Пьотър Илич беше наистина доста красив млад човек и сам знаеше това за себе си. Госпожа Хохлакова реши да излезе. Тя беше вече по пеньоар и пантофи, но метна на раменете си един черен шал. „Чиновникът“ бе поканен да влезе в приемната, същата, където наскоро бе приет Митя. Домакинята влезе при госта със строг въпросителен вид и без да му предложи да седне, започна направо с въпроса: „Какво обичате?“

— Осмелих се да ви обезпокоя, госпожо, по повод нашия общ познат Дмитрий Фьодорович Карамазов — започна Перхотин, но щом произнесе това име, изведнъж лицето на домакинята изрази безпределен гняв. Тя само дето не изпищя и с ярост го прекъсна.

— Още ли, още ли ще ме мъчат с този ужасен човек! — извика тя в изстъпление. — Как сте посмели, уважаеми господине, как сте се престрашили да безпокоите една непозната за вас дама в собствения и дом и в този час, и да дойдете да и говорите за човек, който тук, в същата тая приемна, само преди три часа идва да ме убива, тропа с крака и си излезе, както никой не излиза от една порядъчна къща. Знайте, уважаеми господине, че ще се оплача от вас, няма да ви простя, и благоволете незабавно да ме напуснете… Аз съм майка, аз веднага… аз… аз…

— Да ви убие! Значи, е искал и вас да убие?

— Да не би да е убил вече някого? — поривисто запята госпожа Хохлакова.

— Благоволете да ме изслушате, госпожо, само половин минута и ще ви обясня всичко с две думи — отговори твърдо Перхотин. — Днес в пет часа след обяд дадох назаем на господин Карамазов като на приятел десет рубли и положително знам, че нямаше пари, а тази вечер в девет часа дойде при мене и носеше в ръце открито пачка сторублеви банкноти, около две или дори три хиляди рубли. Ръцете му и лицето бяха целите в кръв, самият той изглеждаше като побъркан. На въпроса ми откъде е взел толкова пари, отговори именно, че ги е взел току-що от вас и че вие сте му дали назаем една сума от три хиляди рубли, за да заминел за някакви златни находища.

Лицето на госпожа Хохлакова изведнъж изрази огромно и болезнено вълнение.

— Боже! Тон е убил стареца — баща ся! — изкрещя тя и плесна с ръце. — Никакви пари не съм му давала, никакви! О, тичайте, тичайте!… Не казвайте повече нито дума! Спасявайте стареца, тичайте при баща му, тичайте!

— Момент, госпожо, значи, не сте му давали пари? Вие добре помните, че не сте му давали никаква сума?

— Не съм, не съм! Отказах му, защото той не оцени. Той излезе като бесен и тропаше с крака. Нахвърли се върху мене, но аз се дръпнах… И ще ви кажа дори като на човек, от когото сега не смятам да крия нищо, че той даже ме заплю, можете ли да си представите? Но защо стоим прави! Ах, седнете… Извинете, аз… Или по-добре тичайте, тичайте, трябва да тичате да спасите нещастния старец от ужасна смърт!

— Но ако го е убил вече?

— Ах, Боже мой, наистина! Тогава какво да правим? Как мислите, какво трябва да правим сега?

Междувременно тя накара Пьотър Илич да седне и тя самата седна срещу него. Пьотър Илич накратко, но достатъчно ясно и изложи историята на пелия случай, поне онази част от историята, на която лично беше свидетел днес, разказа й за посещението си у Феня и съобщи известието за чукалото. Всички тия подробности потресоха до крайна степен възбудената дама, която току изстенваше и закриваше очите си с ръце…

— Представете си, аз предчувствувах всичко това! Аз съм надарена с такова свойство — всичко, което си помисля, се случва. И колкото пъти, колкото пъти съм гледала този ужасен човек, винаги съм си мислела: ето човека, който в края на краищата ще ме убие. И точно това стана… Тоест ако сега не е убил мене, а само баща си, то е сигурно благодарение на Божията закрила, която ме пази, а освен това самият той се е посвенил да ме убие, защото аз собственоръчно ей тук, на това място, му окачих на шията иконичка от мощите на Варвара великомъченица… И колко съм била близо в тази минута до смъртта, та аз се приближих съвсем до него и той си беше изопнал шията пред мене! Знаете ли, Пьотър Илич… (извинете, струва ми се, споменахте, че се казвате Пьотър Илич)… знаете ли, аз не вярвам в чудеса, но тази иконичка и това явно чудо с мене сега — това ме слисва и аз започвам пак да вярвам във всичко. Чухте ли за стареца Зосима?… Впрочем не знам какво говоря… И, представете си, той дори с иконичката на врата ме заплю… Разбира се, само ме заплю, а не ме уби, и… ето къде, значи, се втурнал! Но къде да вървим сега, къде, как мислите?

Пьотър Илич стана и заяви, че ще отиде направо при околийския и ще му разкаже всичко, пък онзи вече да прави каквото знае.

— Ах, той е един прекрасен, прекрасен човек, аз се познавам с Михаил Макарович. Непременно именно при него. Колко сте досетлив, Пьотър Илич, и колко хубаво сте намислили всичко това; знаете ли аз на ваше място изобщо не бих се сетила!

— Още повече, че и аз се познавам добре с околийския — отбеляза Пьотър Илич, като все още стоеше прав и явно искаше някак по-скоро да се отърве от тази енергична дама, която все не го оставяше да се сбогува и да излезе.

— И знаете ли, знаете ли — бърбореше тя, — елате после да ми кажете каквото видите и научите там… и което се разкрие… и как ще решат, и къде ще го пратят. Кажете ми, нали у нас няма смъртни присъди? Но непременно елате, ако ще и в три часа през нощта, ако ще и в четири, дори и в четири и половина… Кажете да ме събудят, да ме смушкат, ако не искам да стана… О, Боже, та аз дори няма да мога да заспя. Знаете ли, дали няма да е по-добре да дойда и аз с вас?

— Н-не, но ако напишете сега собственоръчно три реда, за всеки случай, в смисъл, че не сте давали никакви пари на Дмитрий Фьодорович, може би няма да е лошо… за всеки случай…

— Непременно! — И госпожа Хохлакова възторжено се втурна към своето писалище. — И знаете ли, вие ме поразявате, вие просто ме слисвате с вашата досетливост и находчивост в тези неща… Тук ли сте на служба? Колко ми е приятно да чуя, че служите тук.

И продължавайки да говори, тя бързо драсна на половин лист пощенска хартия следните три реда с едри букви:

— Ето бележката — обърна се тя бързо към Пьотър Илич. — Вървете, спасявайте. Това е велик подвиг от ваша страна.

И тя го прекръсти три пъти. Изтича дори да го изпрати до антрето.

— Колко съм пи благодарна! Няма да повярвате колко съм ви благодарна сега, че дойдохте първо при мене. Как се е случило да не сме се срещали с вас? За мене ще е голяма чест да ви приемам и занапред в моя дом. И колко ми е приятно да чуя, че служите тука… и то с такава точност, с такава находчивост… Но те трябва да ви ценят, те трябва най-сетне да ви разберат, и всичко, което бих могла да направя за вас, повярвайте… О, как обичам младежта! Аз съм влюбена в младежта! Младите хора са основата на цяла сегашна многострадална наша Русия, те са цялата й надежда… О, вървете, вървете!…

Но Пьотър Илич вече беше изхвърчал навън, иначе тя нямаше така скоро да го пусне. Впрочем госпожа Хохлакова му направи доста приятно впечатление, което дори донякъде смекчи тревогата му, че се беше забъркал в такъв неприятен случай. Вкусовете биват извънредно различни, това е известно. „Тя изобщо не е толкова стара — помисли той с приятно чувство, — напротив, аз бих я взел за нейна дъщеря.“

Колкото до самата госпожа Хохлакова, тя беше просто очарована от младия човек. „Такова умение, такава акуратност, и то от такъв млад човек в наше време, при това с такива обноски и такава външност. А казват за съвременните млади хора, че нищо не умеят, пък ето ви пример“ и т.н., и т.н. Така че за „ужасното произшествие“ тя просто дори забрави и едва когато си лягаше в леглото и изведнъж пак си припомни „колко близо до смъртта е била“, прошепна: „Ах, това е ужасно, ужасно!“ Но тутакси заспа най-дълбок и сладък сън. Впрочем не бих се простирал върху тия дребни и епизодични подробности, ако тази току-що описана от мен ексцентрична среща между младия чиновник и съвсем не старата още вдовица не бе послужила по-късно за основа на цялата жизнена кариера на този точен и акуратен млад човек, което с изумление се помни и досега в нашия градец и за което може би и ние ще кажем някоя и друга думица по-специално, когато приключим нашия дълъг разказ за братя Карамазови.

II. Тревогата

Нашият околийски Михаил Макарович Макаров, запасен подполковник, преименуван в надворен съветник236, беше вдовец и добър човек. Той дойде в нашия град едва преди три години, но беше пече заслужил всеобщото предразположение главно с това, че „умееше да обедини обществото“. Винаги имаше гости и изглежда, че и той самият не можеше да живее без гости. Непременно всеки ден някои обядваше в дома му, поне двама, поне само един гост, но без гости не сядаха на трапезата. Даваше и нарочни обеди под различни, понякога дори неочаквани предлози. Поднасяха се ястия, макар не изискани, но изобилни, приготвяха се прекрасни млинове, а вината, макар и не с кой знае какви качества, бяха в изобилни количества. Във входната стая имаше билярд със съвсем прилична обстановка, тоест дори с картини с английски ездитни коне в черни рамки по стените, което, както е известно, е необходимото украшение за всяка билярдна стая в ергенска къща. Всяка вечер се играеха карти, ако ще поне едно каре. Но доста често се събираше и цялото най-добро общество на нашия град, с маминките и дъщеричките, за да потанцуват. Михаил Макарович, макар да беше вдовец, живееше семейно, защото при него беше дъщеря му, отдавна овдовяла и от своя страна майка на две госпожици, внучки на Михаил Макарович. Госпожиците бяха вече поотраснали и отгледани, с нелоша външност, весел нрав и макар всички да знаеха, че нямат никаква зестра, все пак привличаха в къщата на дядо си нашата светска младеж. В работата си Михаил Макарович не беше от най-вещите, но длъжността си изпълняваше не по-зле от мнозина други. Откровено казано, беше човек доста необразован и дори безгрижен по отношение ясната представа за границите на административната си власт. Някои реформи на нашето време той не че не можеше да разбере напълно, но ги разбираше с известни, понякога твърде явни грешки, и то съвсем не поради някаква особена неспособност, а просто поради лекомисления си характер, защото все не му оставаше време да вникне. „Аз имам, господа, душа повече военна, отколкото гражданска“ — казваше сам за себе си. Дори за основите на селската реформа все още като да не беше придобил окончателна и твърда представа и се запознаваше с тях, така да се каже, с течение на годините, обогатявайки познанията си практически и случайно, а същевременно той самият беше помешчик. Пьотър Илич беше сигурен, че таза вечер непременно ще срещне у Михаил Макарович някой гостенин, само не знаеше кого именно. А в същност тъкмо, в този момент у него играеха карти прокурорът и нашият земски лекар Варвински, млад човек, току-що пристигнал, от Петербург, един от бляскаво завършилите Петербургската медицинска академия. Прокурорът пък, тоест помощник-прокурорът, когото обаче всички наричаха прокурор, Иполит Кирилович, беше особен човек, не беше стар, само, на тридесет и пет години, но много предразположен към охтика, при това женен за много дебела и бездетна дама, самолюбив и гневлив, с твърде солиден ум обаче и дори с добра душа. Цялото нещастие на характера му май беше там, че се поставяше по-високо, отколкото позволяваха истинските му достойнства. И затова постоянно изглеждаше неспокоен. При това имаше известни възвишени и дори художествени претенции, например за психологичност, за особено познаване на човешката душа, за особена дарба да разбира престъпника и неговото престъпление. В този смисъл се смяташе донякъде незачетен и подценен в службата и беше винаги убеден, че там, във висшите сфери, не са го оценили и че има врагове. В мрачни минути заплашваше дори да напусне и да стане адвокат по углавни дела. Неочакваният случай Карамазови с отцеубийството сякаш го разтърси цял: „Това е такъв случай, че може да се разчуе в цяла Русия.“ Но така вече много изпреварвам събитията.

В съседната стая седеше с госпожиците и нашият млад съдебен следовател Николай Парфьонович Нелюдов, който само преди два месеца беше пристигнал от Петербург. По-късно в нашия град приказваха и дори се учудваха, че всички тия лица сякаш нарочно се бяха събрали през нощта на „престъплението“ заедно в къщата на изпълнителната власт. А в същност всичко беше много по-просто и беше станало съвсем естествено: съпругата на Иполит Кирилович втори ден вече страдаше от зъбобол и той трябваше да бяга някъде от нейните стонове; лекарят пък изобщо и не можеше да прави вечер нищо друго, освен да играе карти. А Николай Парфьонович Нелюдов от три дни беше решил да се появи тази вечер у Михаил Макарович, така да се каже, случайно, за да може внезапно и коварно да постави натясно неговата по-голяма внучка Олга Михайловна с това, че му е известна нейната тайна, знае, че днес има рожден ден и че нарочно е пожелала да скрие това от нашето общество, за да не кани гости на танци. Щеше да има много шеги и подхвърляния за нейните години, че тя, значи, се страхува да ги каже и понеже той сега знае тази тайна, още утре ще разправи на всички и пр., и пр. Милият млад човек беше в това отношение голям немирник, така го и бяха нарекли нашите дами — немирник, и, изглежда, това много му харесваше. Впрочем тон беше от много добра среда, от добро семейство, с добро възпитание и добри чувства и макар и веселяк, но със съвсем невинно и оригинално държане. На вид беше дребен, със слабо и нежно телосложение. На тънките му бели пръстчета винаги блестяха няколко извънредно големи пръстена. В служебната си работа обаче ставаше извънредно важен, свято ценеше положението и задълженията си. Особено умееше да забърква на разпит убийца и други злодеи от простолюдието и наистина будеше у тях ако не уважение към себе си, то все пак известно учудване.

Пьотър Илич остана просто слисан, като влезе у околийския: неочаквано видя, че там вече знаят всичко. И наистина, захвърлили картите, всички стояха и разсъждаваха и дори Николай Парфьонович беше дотичал от стаята на госпожиците с най-войнствен и енергичен вид. Пьотър Илич бе посрещнат със зашеметяващото известие, че старецът Фьодор Павлович наистина е убит тази вечер в къщата си, убит и ограбен. Това бяха научили преди малко по следния начин.

Марфа Игнатиевна, съпругата на поваления при оградата Григорий, макар да спеше дълбок сън в леглото си и можеше да спи така чак до сутринта, внезапно обаче се събуди. За това спомогна един страшен епилептичен вопъл на Смердяков, който лежеше в съседната стаичка в безсъзнание — онзи вопъл, с който винаги започваха неговите припадъци и които винаги, цял живот, страшно плашеха Марфа Игнатиевна и й действуваха съсипващо. Никога не можа да свикне с тях. Тя скочи в просъница и почти като безумна се втурна към стаичката на Смердяков. Но там беше тъмно, чуваше се само, че болният страшно хъркаше и се мяташе. Тогава самата Марфа Игнатиевна закрещя и почна да вика мъжа си, но изведнъж се сети, че Григорий май го нямаше в леглото, когато тя стана. Изтича до леглото и пак го опипа, но то наистина беше празно. Значи е излязъл, но къде? Тя изтича по стълбите и плахо го извика оттам. Отговор, разбира се, не получи, но затова пък чу сред нощната тишина някъде далеко в градината някакви степания. Ослуша се: стенанията се повториха пак и стана ясно, че наистина идват откъм градината. „Господи, също като тогава Лизавета Смрадливата!“ — мина през разстроения й ум. Слезе плахо по стълбите и откри, че вратата към градината е отворена. „Сигурно е там, горкият!“ — помисли тя, отиде до вратата и изведнъж ясно чу, че Григорий я вика: „Марфа! Марфа!“ — със слаб, стенещ, страшен глас. „Господи, закриляй ни от беда!“ — прошепна Марфа Игнатиевна, втурна се към гласа и по такъв начин намери Григорий. Но го намери не до оградата, не на онова място, дето бе повален, а вече на двадесетина крачки от оградата. По-късно се разбра, че като се свестил, той почнал да пълзи и навярно много време е пълзял, губейки съзнание на няколко пъти и изпадайки пак в несвяст. Тя веднага забеляза, че целият е в кръв, и взе да вика, колкото й глас държи. А Григорий шепнеше тихо и несвързано: „Уби го… баща си уби… какво крещиш, глупачке… тичай, повикай…“ Но Марфа Игнатиевна не млъкваше, а продължаваше да крещи и изведнъж, като забеляза, че прозорецът на господаря е отворен и свети, втурна се натам и почна да вика Фьодор Павлович. Но като надзърна през прозореца, видя страшно зрелище: господарят лежеше проснат и неподвижен на пода. Светлият халат и бялата риза на гърдите му бяха облени в кръв. Свещта на масата ярко осветяваше кръвта и неподвижното мъртво лице на Фьодор Павлович. Тогава вече, в последна степен на ужас, Марфа Игнатиевна се дръпна от прозореца, избяга от градината, отвори вратата и избяга презглава към съседката Маря Кондратиевна. Двете съседки, майката и дъщерята, по това време вече спяха, но усиленото и отчаяно тропане по капаците на прозорците и виковете на Марфа Игнатиевна ги събудиха и те се завтекоха към прозореца. Марфа Игнатиевна несвързано, с писъци и викове им съобщи все пак най-главното и ги повика на помощ. Тъкмо тази нощ у тях беше останал да нощува скитникът Фома. Завчас вдигнаха и него и тримата се затичаха към местопрестъплението. Из пътя Маря Кондратиевна можа да си спомни, че одеве, към осем-девет часа, чула страшен и пронизителен вик откъм тяхната градина — и това е бил, разбира се, именно викът на Григорий, когато той, уловил с две ръце крака на Дмитрий Фьодорович, който беше вече върху стобора, бе извикал: „Отцеубивец!“ „Някой изкрещя и изведнъж престана“ — разказваше, тичайки, Маря Кондратиевна. Като стигнаха на мястото, дето лежеше Григорий, двете жени с помощта на Фома го пренесоха в пристройката. Запалиха свещта и видяха, че Смердяков все още не се беше укротил и се мяташе в стаичката си с изкривени очи, а от устата му течеше пяна. Измиха главата на Григорий с вода и оцет; от водата той съвсем дойде в съзнание и веднага попита: „Убит ли е господарят, или не?“ Двете жени и Фома тръгнаха тогава при господаря и като влязоха в градината, видяха този път, че не само прозорецът, но и вратата на къщата към градината беше зейнала отворена, а господарят се заключваше сам отвътре всяка нощ ето вече цяла седмица и дори на Григорий не позволяваше под никакъв предлог да тропа на вратата му. Като видяха тази врата отворена, двете жени и Фома веднага се уплашиха да влязат при господаря, „да не би да стане нещо после“. А Григорий, след като се върнаха, им каза веднага да тичат при околийския. Тогава именно Маря Кондратиевна отърча при околийския и разтревожи всички там. Тя изпревари Пьотър Илич само с пет минути, така че той се яви вече не само със своите догадки и изводи, а като очевидец-свидетел, който със своя разказ още повече потвърдя общата догадка кон е престъпникът (в което впрочем дълбоко в душата си до този миг все още не можеше да повярва).

Решиха да действуват енергично. На помощник-пристава веднага заръчаха да събере четирима свидетели и по всички правила, които няма да описвам тук, влязоха в къщата на Фьодор Павлович и извършиха огледа на място. Земският лекар, човек експанзивен и нов, почти сам се натрапи да съпровожда околийския, прокурора и следователя. Ще отбележа само накратко: Фьодор Павлович се оказа напълно убит, с пробита глава, но с какво? — най-вероятно със същото оръжие, с което е бил ударен после и Григорий. И ето че намериха там и оръжието, след като изслушаха Григорий, комуто бе дадена възможната медицинска помощ, доста свързан, макар и предаден със слаб и прекъслечен глас разказ как е бил повален. Почнаха да търсят с фенер покрай оградата и намериха медното чукало, захвърлено право на градинската пътека, на най-видно място. В стаята, където беше проснат Фьодор Павлович, не забелязаха никакъв особен безпорядък, но зад паравана, до леглото му, вдигнаха от пода един канцеларски плик от дебела хартия с надпис: „Подарък три хиляди рубли на моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, а отдолу бе прибавено, сигурно след това, от самия Фьодор Павлович: „и пиленце“. На плика имаше три големи печата от червен восък, но сега беше вече разкъсан и празен: парите бяха изчезнали. Намериха на пода и тънката розова лентичка, с която е бил вързан пликът. В показанията на Пьотър Илич едно обстоятелство направи най-силно впечатление на прокурора и следователя, а именно: догадката, че Дмитрий Фьодорович до заранта непременно ще се застреля, че той самият е решил така, казал го на Пьотър Илич, напълнил пистолета пред него, написал бележка, турил я в джоба и пр., и пр. А когато Пьотър Илич, който все още не му вярвал, го заплашил, че ще отиде и ще разправи на някого, за да попречи на самоубийството, самият Митя бил се ухилил и му отговорил: „Няма да успееш.“ Дето ще рече, трябваше да се бърза за самото място, за Мокрое, за да се залови престъпникът, преди той наистина да реши да се застреля. „Това е ясно, това е ясно — повтаряше прокурорът извънредно възбуден, — точно така го правят подобни нехранимайковци: утре ще се убия, а преди смъртта гуляй.“ Историята, как бе взел от дюкяна вино и разни мезета, още повече разпали прокурора. „Помните ли онзи младеж, господа, който убил търговеца Олсуфиев237, задигнал хиляда и петстотин рубли и веднага отишъл да се накъдри, а след това, дори без да скрие добре парите, по същия начин, понесъл ги почти в ръце, отишъл при леките момичета.“ Ала всички ги задържаше следствието, обискът в къщата на Фьодор Павлович, формалностите и пр. Всичко това искаше време и затова изпратиха два часа по-рано в Мокрое пристава Маврикий Маврикиевич Шмерцов, който тъкмо тази сутрин беше дошъл в града да си вземе заплатата. На Маврикий Маврикиевич се даде инструкция: като пристигне в Мокрое, без да вдига никаква тревога, да следи „престъпника“ непрекъснато, докато пристигнат надлежните власти, а така също да намери свидетели, полицейски и пр., и пр. Така и направи Маврикий Маврикиевич: той запази incognito и само Трифон Борисич, стария си познат, посвети донякъде в тайната. По това време именно Митя срещна на тъмната площадка домакина, който го търсеше, и веднага забеляза някаква внезапна промяна в лицето и държанието на Трифон Борисич. По такъв начин нито Митя, нито някой друг знаеше, че ги наблюдават, а сандъчето с пистолетите Трифон Борисич отдавна бе прибрал и скрил на тайно място. И едва към пет часа сутринта, почти на разсъмване, пристигна цялото началство, околийският, прокурорът и следователят с две карети и с две тройки. А докторът остана в къщата на Фьодор Павлович, за да направи сутринта аутопсия на трупа, но главно се заинтересува именно от състоянието на болния слуга Смердяков: „Такива жестоки и дълги припадъци, които да се повтарят непрекъснато в продължение на две денонощия, рядко се срещат и това е случай за науката“ — рече той възбуден на своите партньори, които заминаваха, и те със смях му честитиха находката. При това прокурорът и следователят много добре запомниха, че докторът прибави най-категорично, че Смердяков няма да доживее до сутринта.

Сега, след това дълго, но, струва ми се, необходимо разяснение, се връщаме на онзи момент на нашия разказ, на който се бяхме спрели в предишната книга.

III. Ходене на душата по митарствата. Митарство първо

И така Митя седеше и с безумен поглед се взираше в присъствуващите, без да разбира какво му се говори. Изведнъж стана, вдигна ръце и високо извика:

— Не съм виновен! За тази кръв не съм виновен! За кръвта на баща си не съм виновен… Исках да го убия, но не съм виновен! Не съм аз!

Но едва успя да извика това, иззад завесата изскочи Грушенка и се строполи право в нозете на околийския.

— Аз, аз, проклетницата, аз съм виновна! — изкрещя тя с душераздирателен вопъл, цяла обляна в сълзи, простряла ръце към всички. — Заради мене го е убил!… Аз го измъчих и го докарах дотам! Аз и този старец, горкия покойник, го измъчих с моята злоба и го докарах дотам! Аз съм виновната, аз най-много, аз съм главната, аз съм виновната!

— Да, ти си виновната! Ти си главната престъпница! Ти си бясна, ти си развратна, ти си главната виновница! — закрещя околийският и размаха към нея юмрук, но другите бързо и решително го накараха да млъкне. Прокурорът дори го сграбчи с ръце.

— Но това е вече съвсем нередно, Михаил Макарович — извика той, — вие направо пречите на следствието… разваляте всичко — почти се задъхваше той.

— Мерки да се вземат, мерки да се вземат, мерки да се вземат — страшно се разгорещи и Николай Парфьонович, — иначе направо е невъзможно!…

— Заедно ни съдете! — продължаваше да крещи в изстъпление Грушенка, все още на колене. — Заедно ни наказвайте, сега отивам с него, ако ще на смърт!

— Груша, живот мой, скъпа моя, светиня моя! — И Митя се хвърли също на колене и силно я стисна в прегръдките си. — Не й вярвайте — крещеше той, — тя не е виновна за нищо, за никаква кръв и за нищо!

Спомняше си после, че едвам го откъснаха от нея няколко души, а нея веднага отведоха, и че се опомни вече седнал пред масата. До него и зад него стояха хора с метални знаци. Срещу него седеше на канапето Николай Парфьонович, съдебният следовател, и все му повтаряше да пийне малко вода от чашата на масата: „Това ще ви ободри, това ще ви успокои, не се бойте, не се тревожете“ — допълваше той извънредно вежливо. А на Митя, изведнъж той помнеше това, му се видяха ужасно интересни неговите големи пръстени, единият с аметист, а другият някакъв яркожълт, прозрачен и с прекрасен блясък. И дълго още си спомняше по-късно с учудване, че тези пръстени привличаха непреодолимо погледа му, и то през цялото време на тези страшни часове на разпита, така че кой знае защо, все не можеше да се откъсне от тях и да ги забрави като нещо съвсем неуместно в неговото положение. Отляво на Митя, на мястото, където седеше в началото на тази вечер Максимов, сега седеше прокурорът, а отдясно на Митя, на мястото, където беше тогава Грушенка, се беше разположил един румен млад човек, облечен с нещо като ловджийска и доста износена куртка, пред когото стоеше мастилница и хартия. Оказа се, че е книговодител на следователя, когото последният беше довел със себе си. Околийският сега седеше до прозореца, в другия край на стаята, до Калганов, който също беше седнал на стол до същия прозорец.

— Пийнете малко вода! — меко повтори за десети път следователят.

— Пих, господа, пих… но… какво става, господа, смажете ме, убийте ме, решавайте съдбата ми! — извика Митя, вперил страшно неподвижни изцъклени очи в следователя.

— И тъй, вие категорично твърдите, че не сте виновен за смъртта на вашия баща Фьодор Павлович? — меко, но настойчиво попита следователят.

— Не съм виновен! Виновен съм за друга кръв, за кръвта на другия старец, но не за моя баща. И го оплаквам! Убих, убих стареца, убих го, повалих го… Но тежко е да отговарям за тази кръв с друга кръв, страшна кръв, за която не съм виновен… Страшно обвинение, господа, вие направо ме гръмнахте в челото! Но кой е убил баща ми, кой го е убил? Кой е могъл да го убие, щом не съм аз? Чудо, безсмислие, невъзможно!…

— Да, това е, кой е могъл да го убие… — започна следователят, но прокурорът Иполит Кирилович (помощник-прокурорът, но и ние ще го наричаме за по-кратко прокурорът) се спогледа със следователя и каза на Митя:

— Напразно се безпокоите за стареца слуга Григорий Василиевич. Знайте, че той е жив, дошъл е на себе си и въпреки тежките побои, които сте му нанесли според неговите, а сега и вашите показания, изглежда, че със сигурност ще остане жив, поне според мнението на доктора.

— Жив? Значи, той е жив! — изкрещя изведнъж Митя и плесна с ръце. Цялото му лице светна. — Господи, благодаря ти за великото чудо, което направи за мене, грешния злодей, поради моята молитва!… Да, да, това е поради моята молитва, аз се молих цяла нощ!… — И се прекръсти три пъти. Той почти се задъхваше.

— Та от същия този Григорий получихме такива значителни показания срещу вас, че… — продължи прокурорът. Но Митя изведнъж скочи от стола.

— Една минута, господа, за Бога, само една минута, ще изтичам при нея…

— Моля ви се! В този момент в никакъв случай не може! — само дето не изпищя Николай Парфьонович и също скочи на крака. Хората със знаци на гърдите наобиколиха Митя, впрочем той сам си седна на стола…

— Господа, колко жалко! Исках да я видя само за миг… исках да й съобщя, че я няма, изчезнала е онази кръв, която цяла нощ мъчи сърцето ми, и че аз вече не съм убиец! Господа, та тя ми е годеница! — възторжено и благоговейно изговори той и изгледа всички. — О, благодаря ви, господа! О, как ме възродихте вие и как ме възкресихте в един миг… Този старец — та той ме е носил на ръце, господа, къпал ме е в коритото, когато всички са ме изоставили, тригодишното дете, бил ми е като баща!…

— И тъй вие… — започна пак следователят.

— Позволете, господа, позволете още една минутка — прекъсна го Митя, опря лакти на масата и затули лицето си с ръце, — оставете ме поне малко да се съвзема, дайте да си поема дъх, господа. Всичко това ужасно разтърсва, ужасно, човек не е барабан, господа!

— Да бяхте пийнали пак водица… — изговори Николай Парфьонович.

Митя свали ръце от лицето си и се разсмя. Погледът му беше бодър, той целият сякаш се промени само за един миг. Промени се целият му тон: сега пред тях седеше пак човек, равен на всички тези хора, на всички тези по-раншни негови познайници, както ако всички те се бяха събрали вчера, когато още нищо не беше се случило, някъде в светското общество. Тук му е мястото обаче да отбележим, че в дома на околийския Митя в началото на своето идване в нашия град бе приет радушно, но сетне, през последния месец особено, почти не го посещаваше, а околийският, като го срещнеше на улицата например, много се въсеше и само от любезност отвръщаше на поздрава му, което Митя беше забелязал много добре. С прокурора бяха още по-далечни познати, но при съпругата на прокурора, нервна и фантастична дама, понякога ходеше на най-почтителни посещения, без дори и той самият добре да разбира защо ходи при нея, и тя винаги го приемаше любезно и, кой знае защо, до най-последния момент се интересуваше за него. А със следователя още не беше успял да се запознае, но го беше срещал и него и дори беше говорил с него веднъж-два пъти, и то все за женския пол.

— Вие, Николай Парфьонович, сте много изкусен следовател, както виждам — разсмя се изведнъж весело Митя, — но сега аз ще ви помогна. О, господа, аз съм възкресен… и недейте ми се сърди, че така фамилиарно и така направо се обръщам към вас. При това съм малко пиян, да ви кажа откровено. Струва ми се, имал съм честта… честта и удоволствието да ви срещам, Николай Парфьонович, у моя роднина Миусов… Господа, господа, аз не претендирам за равенство, аз естествено разбирам като какъв седя сега пред вас. Върху мен тежи… — щом за мен е дал показания Григорий… тогава тежи — о, разбира се, тежи страшно подозрение! Ужас, ужас, аз разбирам това! Но на въпроса, господа, аз съм готов и ние сега моментално ще го приключим, защото слушайте, слушайте, господа: щом аз знам, че не съм виновен, то, разбира се, моментално ще приключим. Нали така? Нали така?

Митя говореше бързо и много, нервно и експанзивно и сякаш уверен, че слушателите му са негови най-добри приятели.

— И така, ще отбележим като начало, че вие отхвърляте радикално обвинението, което ви се приписва — внушително заговори Николай Парфьонович и като се обърна към писаря, започна тихо да му диктува какво трябва да запише.

— Да отбележите? Вие искате да отбележите това? Нищо, отбележете, господа, аз съм съгласен, давам пълното си съгласие, господа… Само вижте… Чакайте, чакайте, отбележете така: „Виновен е за буйствата си, виновен е за тежкия побой, нанесен на бедния старец.“ Е, също и в себе си, вътрешно, в дълбините на сърцето си, е виновен — но това вече няма нужда да се пише — обърна се той изведнъж към писаря, — това е вече моят частен живот, господа, то вече не се отнася до вас, тези дълбини на сърцето, искам да кажа… Но в убийството на стария си баща не съм виновен. Това е безумие. Това е абсолютно безумие!… Аз ще ви докажа и вие ще се убедите моментално. Ще се смеете, господа, вие сами ще се превивате от смях за своите подозрения!…

— Успокойте се, Дмитрий Фьодорович — напомни следователят, сякаш искаше да победи неговото изстъпление със своето спокойствие. — Преди да продължим разпита, аз бих желал, стига само да се съгласите да ми отговорите, да чуя от вас потвърждавате ли факта, че май не сте обичали покойния Фьодор Павлович, че сте били с него в някаква постоянна свада… Тук пане, преди четвърт час, струва ми се, благоволихте да кажете, че дори сте искали да го убиете: „Не съм го убил — извикахте вие, — но исках да го убия!“

— Аз ли съм го извикал? Ох, възможно е, господа! Да, за нещастие, за нещастие!

— Искали сте. Бихте ли се съгласили да обясните от какви принципи в същност сте се ръководили в тази омраза към личността на вашия родител?

— Какво да обяснявам, господа! — мрачно сви рамене Митя и сведе очи. — Не съм крил моите чувства, целият град го знае — знаят го всички в кръчмата. Наскоро го заявих в манастира в килията на стареца Зосима… Същия ден вечерта бих и насмалко не убих баща си и се заклех, че ще дойда пак и ще го убия, пред свидетели… О, хиляди свидетели! Цял месец крясках, всички са свидетели!… Фактът е налице, фактът говори, крещи, но чувствата, господа, чувствата, това е вече нещо друго. Вижте какво, господа — намръщи се Митя, струва ми се, че за чувствата нямате право да ме питате. Вие наистина сте упълномощени, разбирам, но това е моя работа, моя вътрешна работа, интимна, но… тъй като не скривах чувствата си по-рано… в кръчмата например, и говорех на всеки срещнат… няма да ги държа в тайна и сега. Виждате ли господа, аз разбирам много добре, че в този случай има страшни улики против мене: навсякъде разправях, че ще го убия, и сега изведнъж го убиват: как да не съм аз в такъв случай? Ха-ха? Извинявам ви, господа, напълно ви извинявам. И аз самият съм поразен до епидермата238, защото в края на краищата кой ще го е убил в такъв случай, ако не аз? Нали така? Щом не съм аз, тогава кой, кой? Господа — възкликна той изведнъж, — искам да знам, дори настоявам, господа: къде е убит той? Как е убит, с какво и как? Кажете ми — бързо попита той, като изгледа поред прокурора и следователя.

— Ние го намерихме проснат по гръб на пода в кабинета му с пробита глава — каза прокурорът.

— Страшно е това, господа! — потръпна изведнъж Митя и като се облегна на масата, закри лице с дясната си ръка.

— Да продължим — прекъсна го Николай Парфьонович. — И тъй, какво ви ръководеше тогава във вашите чувства на омраза? Вие, струва ми се, публично сте заявявали, че чувство на ревност?

— Да, ревност, но не само ревност.

— Спорове за пари?

— Да, и за пари.

— Струва ми се, спорът ви е бил за три хиляди рубли, които той не ви бил дал от наследството ви.

— Какви три! Повече, повече — сепна се Митя. — Повече от шест, повече от десет може би. Казвах го на всички, крещях пред всички! Но реших — добре, нека са само три хиляди. Ужасно ми трябваха тези три хиляди… така че този пакет с трите хиляди рубли, който знаех, че държи под възглавницата си за Грушенка, решително смятах, че ми го е откраднал, това е, господа, смятах го за свой, все едно моя собственост.

Прокурорът многозначително се спогледа със следователя и успя незабелязано да му подмигне.

— Ще се върнем сетне на тоя въпрос — каза веднага следователят, — но ще ни позволите сега да отбележим и да запишем именно това: че сте смятали тези пари в плика своя собственост.

— Пишете, господа, аз разбирам, че това е пак улика против мене, но не се боя от улики и сам говоря против себе си. Чувате ли, сам! Виждате ли, господа, вие, струва ми се, ме вземате за съвсем различен човек, отколкото съм — прибави той изведнъж мрачно и скръбно. — С вас говори благороден човек, много благородно лице и най-вече — не забравяйте — човек, който е извършил планина от подлости, но винаги е бил и си е оставал извънредно благородно същество, като същество, вътрешно, дълбоко в себе си, с една дума, не умея да го изразя… Именно това ме е мъчило цял живот, че съм жадувал за благородство, бил съм, така да се каже, страдалец за благородство и съм го търсил с фенер, с диогенов фенер, а междувременно цял живот съм правил само гадости, както и всички ние, господа… тоест както само аз, господа, не всички, само аз, сбърках, само аз, само аз!… Господа, боли ме главата — страдалчески се намръщи той, — вижте какво, господа, не ми харесваше неговата външност, нещо безчестно, някакво самохвалство и потъпкване на всякакви светини, гавра и безверие, отвратително, отвратително! Но сега, когато вече е мъртъв, мисля другояче.

— Как другояче?

— Не другояче, но съжалявам, че така съм го ненавиждал.

— Чувствувате разкаяние?

— Не, не че разкаяние, това недейте записва. Аз самият не съм свестен, господа, това е, самият аз не съм много цвете и затова нямах право да го смятам за отвратителен, това е! Това можете да запишете.

Като изрече това, Митя стана изведнъж безкрайно тъжен. Отдавна вече, постепенно с отговорите си на въпросите на следователя той ставаше все по-мрачен и по-мрачен. И изведнъж точно в този миг се разигра отново една неочаквана сцена. Там е работата, че макар да отведоха одеве Грушенка, не бяха я отвели много далеч, само през две стаи от синята стая, в която ставаше сега разпитът. Това беше малка стаичка с един прозорец, непосредствено до голяма стая, в която през нощта бяха танците и пируваха. Там седеше тя, а при нея в момента беше само Максимов, ужасно слисан, ужасно изплашен; той й се беше лепнал, сякаш търсеше в нея спасение. А пред тяхната врата стоеше някакъв селянин с метален знак на гърдите. Грушенка плачеше, но изведнъж, когато душата й ле издържа тази скръб, тя скочи, плесна с ръце, изкрещя високо: „Мъко моя, мъко!“, и се втурна от стаята при него, при своя Митя, и го направи така неочаквано, че никой не успя да я спре. А Митя, като чу нейния вопъл, цял затрепери, скочи, извика и стремглаво се хвърли насреща й като в умопомрачение. Но пак не ги оставиха да се съберат, макар че вече се видяха. Него хванаха здраво за ръцете: той се блъскаше, дърпаше, потрябваха трима-четирима души, за да го задържат. Хванаха и нея и той видя как тя с вик простираше ръце към него, когато я отвеждаха. След тази сцена се опомни пак на предишното си място, пред масата срещу следователя, да вика срещу тях:

— Какво искате от нея? Защо я мъчите? Тя е невинна, невинна!…

Прокурорът и следователят го успокояваха. Така мина известно време, около десетина минути; най-сетне в стаята бързо влезе Михаил Макарович, който беше излязъл за малко, и високо и възбудено каза на прокурора:

— Тя е отстранена, долу е. Ще ми позволите ли да кажа, господа, само една дума на този нещастен човек? Пред вас, господа, пред вас!

— Заповядайте, Михаил Макарович — отговори следователят, — в настоящия случай няма да възразим.

— Дмитрий Фьодорович, слушай, човече — започна Михаил Макарович, като се обърна към Митя и цялото му развълнувано лице изразяваше горещо, почти бащинско състрадание към нещастника, — аз лично заведох твоята Аграфена Александровна долу и я оставих при дъщерите на домакина, а с нея там сега е непрекъснато онова старче Максимов, и й внуших — чуваш ли! — внуших й и я успокоих, казах й, че ти трябва да се оправдаеш, така че тя да не пречи, да не те тревожи, защото иначе може да се смутиш и да дадеш неправилни показания за себе си, разбираш ли? С една дума, аз й говорих и тя ме разбра. Тя, братко, е умница, добра е, посегна да ми целува ръцете, на мене, стареца, моли ме за тебе. Тя ме изпрати тук да ти кажа да бъдеш спокоен за нея, и трябва, гълъбче, трябва да отида да й кажа, че ти си спокоен и си се утешил за нея. И тъй, успокой се, разбери това. Аз съм виновен пред нея, тя е християнска душа, да, господа, тя е кротка душа и за нищо не е виновна. Така че какво да й кажа, Дмитрий Фьодорович, ще седиш ли спокоен или не?

Добрякът наприказва много излишни работи, но скръбта на Грушенка, скръбта човешка, беше проникнала в добрата му душа и дори сълзи имаше в очите му. Митя скочи и се спусна към него.

— Простете, господа, моля ви, о, моля ви! — извика той. — Ангелска, ангелска душа сте вие, Михаил Макарович, благодаря ви за нея! Ще бъда, ще бъда спокоен, весел ще бъда, предайте й с безмерната доброта на вашата душа, че аз съм весел, дори ей сега ще почна да се смея, като знам, че с нея е такъв ангел-хранител като вас. Ей сега ще приключа с всичко и щом се освободя, веднага отивам при нея, тя ще види, нека само чака! Господа — обърна се той изведнъж към прокурора и следователя, — сега ще ви открия цялата си душа, цялата си душа ще излея, ние ще приключим само за миг, весело ще приключим, накрая дори ще се смеем, нали ще се смеем? Но, господа, тази жена е царица на моята душа! О, позволете ми да кажа това, нека пред вас го открия… Виждам, че съм с много благородни хора: тя е моя светлина, тя е моя светиня и само да знаехте! Чухте как викаше: „С тебе ако ще и на смърт!“ А какво съм й дал аз, сиромах, голтак, защо е тази любов към мене, заслужавам ли аз, недодялана, позорна твар и с позорно лице, такава любов, че да е готова на каторга с мен? Заради мене одеве се валяше в нозете ви, тя, гордата и съвсем невинната! Как да не я обожавам, как да не викам, да не се стремя към нея както сега? О, господа, простете! Но сега, сега съм утешен!

И той се свлече на стола и като закри лицето си с две ръце, зарида. Но това бяха вече щастливи сълзи. Той мигом се опомни. Старецът околийски беше много доволен, пък, изглежда, и юристите също: те почувствуваха, че разпитът ще навлезе сега в нова фаза. Като изпрати околийския с очи, Митя просто се развесели.

— Е, господа, сега съм ваш, напълно ваш. И… да не бяха само всички тези дреболии, веднага щяхме да се разберем. Пак говоря за дреболиите. Аз съм ваш, господа, но, кълна ви се, нужно е взаимно доверие, вашето към мене и моето към вас — иначе никога няма да свършим. Заради вас го казвам. На въпроса, господа, на въпроса, и главно недейте рови така в душата ми, недейте я измъчва с дреболии, а питайте само по въпроса и за фактите и аз веднага ще ви удовлетворя. А дреболиите по дяволите!

Така викаше Митя. Разпитът започна пак.

IV. Митарство второ

— Няма да повярвате как ободрявате самите нас, Дмитрий Фьодорович, с тази ваша готовност… — заговори Николай Парфьонович с оживен вид и с явно удоволствие, което засия в големите му светлосиви, изпъкнали, впрочем много късогледи очи, от които минута преди това бе снел очилата. — И справедливо отбелязахте сега относно нашето взаимно доверие, без което понякога е съвсем невъзможно във въпроси от подобна важност, в такъв случай и смисъл, когато заподозряното лице действително желае, надява се и може да се оправдае. Ние от своя страна ще направим всичко, което зависи от нас, и вие самият можахте да видите дори отсега как водим това дело… Одобрявате ли, Иполит Кирилович? — обърна се той изведнъж към прокурора.

— О, без съмнение — одобри прокурорът, макар и възсухо в сравнение с порива на Николай Парфьонович.

Ще отбележа веднъж завинаги: новопристигналият Николай Парфьонович още от самото начало на попрището си у нас беше почувствувал към нашия Иполит Кирилович, прокурора, изключително уважение и се сближи с него почти от все сърце. Той беше почти единственият човек, който безусловно повярва в необикновения психологически и ораторски талант на нашия „обиден в службата“ Иполит Кирилович, както напълно вярваше и в това, че той е обиден. За него беше слушал още в Петербург. Затова пък, от своя страна, младият Николай Парфьонович се оказа също единственият човек в целия свят, когото нашият „обиден“ прокурор обикна искрено. Из пътя насам те бяха успели да се разберат за някои неща и да се уговорят относно предстоящото дело и сега, на масата, пъргавият ум на Николай Парфьонович схващаше мълниеносно и разбираше всеки знак, всяка промяна в лицето на своя по-стар другар от половин дума, от поглед, от леко смигване.

— Господа, оставете ме само да разкажа и не ме прекъсвайте с празни работи, и аз моментално ще ви изложа всичко — горещеше се Митя.

— Прекрасно. Благодаря ви. Но преди да преминем към изслушване на съобщението ви, ще ми позволите само да констатирам още едно фактче, много любопитно за нас, именно за ония десет рубли, които вие вчера, към пет часа, сте взели назаем, като сте заложили пистолетите си при вашия приятел Пьотър Илич Перхотин.

— Заложих ги, господа, заложих ги за десет рубли, е, какво? Това е всичко — щом се върнах в града, отидох и ги заложих.

— А, значи сте се връщали от някъде? Били сте извън града?

— Пътувах господа, на четиридесет версти далеко, нима не знаехте това?

Прокурорът и Николай Парфьонович се спогледаха.

— Изобщо най-добре да бяхте започнали вашия разказ със систематично описание на вчерашния ден още от сутринта. Позволете например да попитам: защо сте били извън града и кога именно сте заминали и сте се върнали… и всички тези факти…

— Да ме бяхте попитали още от самото начало — разсмя се Митя — и в същност тая работа трябва да се почне не от вчера, а от завчера, още от сутринта, тогава ще разберете къде, как и защо съм ходил и пътувал. Отидех, господа, завчера сутринта при тукашния търговец Самсонов, да искам от него назаем три хиляди рубли срещу най-сигурна гаранция — тези пари изведнъж ми потрябваха, господа, изведнъж ми потрябваха…

— Позволете да ви прекъсна — вежливо го пресече прокурорът, — защо така изведнъж ви е потрябвала, и те именно такава сума, тоест три хиляди рубли?

— Е, господа, не би трябвало да се занимаваме с дреболии: как, кога и защо, и защо именно толкова пари, а не еди-колко си, и цялата тази сложнотия… то така и три тома няма да стигнат, хем ще трябва и един епилог отгоре!

Всичко това Митя изрече с добродушната, но нетърпелива фамилиарност на човек, който иска да каже цялата истина и е изпълнен с най-добри намерения.

— Господа — сякаш се сепна той изведнъж, — недейте ми се сърди за моето непокорство, пак ви моля: повярвайте още веднъж, че изпитвам пълна почит и разбирам истинското положение на нещата. Не мислете, че съм пиян. Вече изтрезнях. Пък и да съм пиян, изобщо няма да ми попречи. При мене нали е така:

Ха-ха! Но впрочем, виждам, господа, че засега още е неприлично да се шегувам пред вас, тоест докато не се разберем. Позволете да запазя и собственото си достойнство. Ясна ми е сегашната разлика: все пак съм изправен пред вас като престъпник, значи никак не съм ви равен, а вие сте натоварени да ме наблюдавате: разбира се, няма да ме похвалите за Григорий, не може наистина безнаказано да се чупят главите на старците, сигурно ще ме тикнете заради него за половин година или може би за цяла година в изправителен дом, не знам там как ще ме осъдите, макар и без лишаване от права — нали без лишаване от права, господин прокурор? Така че, господа, аз разбирам тази разлика… Но съгласете се също, че сте в състояние и самия Бог да забъркате с такива въпроси: къде си стъпил, как си стъпил, кога си стъпил и в какво си стъпил? Защото ще се объркам така, а вие веднага ще го запишете черно на бяло и какво ще излезе? Нищо няма да излезе! Пък и най-сетне, ако съм почнал сега да лъжа, ще трябва да продължа, а вие, господа, като хора благородни и образовани, ще ми простите. Именно ще завърша с молба: откажете се, господа, от тази казионщина в разпита, тоест най-напред, разбираш ли, започваш от нещо мизерно, от нещо нищожно: как например си станал, какво си ял, как си плюнал, къде си плюнал и „като притъпиш бдителността на престъпника“ — изведнъж го пипваш с въпрос, който да го слиса: „Кого си убил, кого си ограбил?“ Ха-ха! Ето я вашата казионщина, това е вашето правило, ето на какво се гради цялата ви хитрост! Но само селяците подмамвайте е подобни хитрости, не мене. Аз ги разбирам тези работи, аз самият съм служил, ха-ха-ха! Не ми се сърдете, господа, прощавате дързостта ми, нали? — извика той, като ги гледаше с едно почти странно добродушие. — Щом го казва Митка Карамазов, следователно може да се извини, защото за един умен човек е непростително, но за Митка е простително! Ха-ха!

Николай Парфьонович слушаше и също се смееше. Прокурорът, макар че не се смееше, но зорко, без да го изпуска от очи, разглеждаше Митя, сякаш да не пропусне нито една негова думица, и най-малкото му движение, и най-малкото трепване на най-малката чертица на лицето му.

— Ние в същност точно така започнахме с вас отначало — рече Николай Парфьонович, като продължаваше да се смее, — че не почнахме да ви забъркваме с въпроси: как сте станали сутринта и какво сте яли, а започнахме дори от много съществени неща.

— Разбирам, разбрах и оцених, и още повече ценя сегашната ви добрина към мене, безпримерна, достойна за най-благородните души. Събрали сме се тук трима благородни хора и нека всичко при нас да почива на взаимното доверие между образовани и светски хора, подчинени на дворянството и честта. Във всеки случай позволете ми да ви смятам за най-добри мои приятели в този миг от моя живот, в този миг на унижение на моята чест! Не ви засягам с това, господа, нали не ви засягам?

— Напротив, изразихте всичко така прекрасно, Дмитрий Фьодорович — важно и одобрително се съгласи Николай Парфьонович.

— А дреболиите, господа, всички тия дребни канцеларщини настрана — извика възторжено Митя, — иначе ще стане просто дявол знае какво, нали така?

— Напълно ще последвам благоразумните ви съвети — намеси се изведнъж прокурорът, като се обърна към Митя, — но няма да се откажа все пак от въпроса си. За нас е извънредно важно да узнаем за какво именно ви е била необходима тази сума, тоест именно три хиляди рубли?

— За какво ми е била необходима? Ами за това-онова… пък и да си платя един дълг.

— На кого именно?

— Това решително отказвам да кажа, господа! Знаете ли, не защото не мога, да кажа или не смея, или се боя, та всичко това е нещо нищожно и съвсем празна работа, ами защото е въпрос на принцип: това е моят частен живот и аз няма да позволя никому да се меси в частния ми живот. Това е моят принцип. Вашият въпрос няма нищо общо със случая, а всичко, което не се отнася до случая, е мой частен живот! Един дълг исках да изплатя, един дълг на чест исках да изплатя, но на кого — няма да кажа.

— Позволете да запишем това — каза прокурорът.

— Моля, заповядайте. Точно така го запишете: че няма и няма да кажа. Пишете, господа, че смятам дори за безчестно да го кажа. Как имате време всичко да записвате!

— Позволете да ви предупредя, уважаеми господине, и още веднъж да ви напомня, ако не го знаете — каза прокурорът много строго и внушително, — че имате пълното право да не отговаряте на въпросите, които ви се задават сега, а ние, обратното, нямаме никакво право да ви изтръгваме отговори, ако вие самият отклонявате отговора по една или друга причина. Това е въпрос на лично ваше желание. Но нашата работа се състои все пак в това, щото в подобен на сегашния случай да ви изтъкнем и разясним цялата степен на вредата, която сам си причинявате, като отказвате да дадете някое показание. Сега моля да продължим.

— Господа, но аз не се сърдя… аз — заломоти Митя, сконфузен малко от упрека. — Та така, господа, същият този Самсонов, при когото отивах тогава…

Ние, разбира се, няма да цитираме неговия разказ с подробностите, които вече са известни на читателя. Разказвачът нетърпеливо искаше да разкаже всичко до най-малката дреболия и в същото време по възможност най-бързо. Но показанията се записваха и следователно ставаше нужда да го спират. Дмитрий Фьодорович не харесваше това, но се подчиняваше; сърдеше се, но засега още добродушно. Наистина понякога възкликваше: „Господа, това може и самия Господ Бог да подлуди“ или „Господа, знаете ли вие, че само напразно ме ядосвате?“, но все още въпреки тези възклицания не губеше своето приятелско експанзивно настроение. По такъв начин той разправи как завчера го „изиграл“ Самсонов. (Той сега вече напълно разбираше, че тогава беше изигран.) Продажбата на часовника за шест рубли, за да получи пари за път, все още съвсем неизвестна на следователя и прокурора, тутакси изостри много тяхното внимание и за безкрайно негодуване на Митя те намериха за нужно този факт да бъде записан най-подробно, понеже повторно потвърждаваше обстоятелството, че и в навечерието на случката не е имал почти нито грош. Малко по малко Митя почна да става мрачен. След това, като описа пътуването до Копоя и нощта, прекарана в пълната с отровен газ колиба и т.н., той стигна в своя разказ и до връщането си в града и започна сам, без вече да го молят, съвсем подробно да описва мъчителната си ревност към Грушенка. Слушаха го мълчаливо и внимателно, особено вникнаха в обстоятелството, че отдавна вече имал наблюдателен пункт за Грушенка и Фьодор Павлович в задния двор откъм къщата на Маря Кондратиевна, и че сведенията му донасял Смердяков: това специално се отбеляза и записа. За своята ревност говореше пламенно и обширно и макар да се срамуваше вътрешно, че излага най-интимните си чувства, така да се каже, на „всеобщ позор“, но явно преодоляваше срама си, за да говори истината. Безучастната строгост на впитите в него по време на разказа погледи на следователя и особено на прокурора го смути най-сетне доста силно. „Този хлапак Николай Парфьонович, с когото до преди няколко дни говорех само глупости за жени, и този болен прокурор не заслужават да им разправям това — със скръб си помисли той, — позор!“ „Търпи, смирявай се, мълчи“239 — завърши той мисълта си със стих, но все пак се насили да продължи по-нататък. Като премина към разказа за Хохлакова, той дори се развесели отново и поиска да разкаже за тая дамичка един съвсем нов анекдот, който нямаше връзка със случая, но следователят го спря и любезно му предложи да мине „към по-същественото“. Накрая, след като описа своето отчаяние и разказа за оная минута, когато, излязъл от Хохлакова, помислил дори „по-добре да заколя някого, но да намеря три хиляди“, пак го спряха и записаха, че „искал да заколи някого“. Митя мълком ги почака да запишат. Най-сетне разказвачът стигна до онзи момент, когато той изведнъж научил, че Грушенка го излъгала и си отишла от Самсонов веднага след като той я завел там, а пък му била казала, че ще остане у стареца до среднощ: „Ако тогава не убих, господа, тази Феня, то беше само защото нямах време“ — изтръгна се внезапно от него на това място на разказа. Грижливо записаха и това. Митя почака мрачно и сетне почна да разказва как изтичал към бащината си градина, но следователят изведнъж го спря и като разтвори голямата си чанта, която лежеше до него на канапето, извади от нея медното чукало.

— Познавате ли този предмет? — показа го той на Митя.

— Ах, да — мрачно се усмихна той, — как да не го познавам! Я дайте да го видя… А, по дяволите, няма нужда!

— Забравихте да споменете за него — отбеляза следователят.

— А, дявол да го вземе! Нямаше да скрия от вас, пък и не би могло да мине без него, не мислите ли? Само че бях забравил.

— Благоволете тогава да ни разкажете подробно как се въоръжихте с него.

— Моля, ще благоволя, господа…

И Митя разказа как беше взел чукалото и побягнал.

— Но каква цел сте имали пред вид, като сте се въоръжили с това оръдие?

— Каква цел? Никаква цел! Грабнах го и се втурнах.

— Но защо, ако е било без цел?

Митя кипеше от яд. Той погледна внимателно „хлапака“ и мрачно и злобно се усмихна. Работата е там, че му ставаше все по-срамно, дето тъй искрено и с такива излияния разказа сега пред „такива хора“ историята на своята ревност.

— По дяволите чукалото! — изведнъж викна той.

— Но все пак.

— Е, за кучетата го взех. Е, тъмно беше… Е, за всеки случай.

— А друг път, когато сте излизали нощем навън, вземали ли сте някакво оръжие, щом така се боите от тъмнината?

— Е, по дяволите, уф! Господа, с вас буквално не може да се говори! — извика Митя извънредно раздразнен и като се обърна към писаря, цял пламнал от гняв, с някаква нотка на изстъпление в гласа бързо му каза:

— Запиши веднага… веднага… „че съм взел чукалото, за да тичам да убия баща си Фьодор Павлович… с удар в главата!“ Е, доволни ли сте сега, господа? Олекна ли ви? — каза той, като загледа предизвикателно следователя и прокурора.

— Ние много добре разбираме, че това показание дадохте сега, защото ни се ядосахте, дето ви задаваме въпроси, които вие смятате за дребнави, а които в същност са много съществени — отговори му сухо прокурорът.

— Но, моля ви се, господа! Е, взел съм чукалото… Но за какво се взема в подобни случаи нещо в ръка? Не знам за какво. Взех го и побягнах. Това е всичко. Срамота е, господа, passons240, иначе, кълна се, ще престана да разказвам?

Той се облакъти на масата и подпря главата си с ръка. Седеше странишком към тях и гледаше към стената, като се мъчеше да превъзмогне лошото чувство в себе си. В същност ужасно му се искаше да стане и да заяви, че повече няма да каже нито дума, „ако щете, водете ме на смърт“.

— Вижте какво, господа — заговори той изведнъж, като се превъзмогваше мъчително, — вижте. Слушам ви и ми се привижда… знаете ли, понякога сънувам, като спя, един сън… един такъв сън, често го сънувам, повтаря се, че някой ме гони, някой, от когото ужасно ме е страх, гони ме в тъмното, посреднощ, търси ме, а аз се крия от него зад някаква врата или шкаф, крия се унизително, и най-вече, той много добре знае къде съм се скрил от него, но уж нарочно се преструва, че не знае къде съм, за да ме мъчи по-дълго време, за да се наслади на моя страх… Ето същото това правите и вие сега! На това ми прилича!

— Вие такива сънища ли сънувате? — осведоми се прокурорът.

— Да, такива сънища сънувам… Да не искате да ги запишете? — усмихна се криво Митя.

— Не, не да ги запишем, но все пак интересни са ви сънищата.

— Сега вече не е сън! Реалност, господа, реалност на действителния живот! Аз съм вълк, а вие сте ловци и гоните вълка.

— Напразно употребихте това сравнение… — започна извънредно меко Николай Парфьонович.

— Не е напразно, господа, не е напразно! — кипна пак Митя, макар че явно беше облекчил душата си с избухването на внезапния си гняв и пак с всяка минута беше започнал да омеква. — Вие можете да не вярвате на един престъпник или подсъдим, изтезаван от вашите въпроси, но на един благороден човек, господа, с най-благородни душевни пориви (смело извиквам това!) — не! нему вие не можете да не вярвате!… дори нямате право… но —

Е, да продължавам ли? — мрачно се прекъсна той.

— Как не, моля ви, продължавайте — отговори Николай Парфьонович.

V. Трето митарство

Макар че заразказва сухо, Митя явно започна още повече да се старае да не забрави и да не пропусне нито една подробност от онова, което разправяше. Той разказа как беше прескочил оградата в градината на баща си, как беше отишъл до прозореца и най-после за всичко, което беше станало под прозореца. Ясно, точно, отсечено предаде чувствата, които го бяха вълнували в ония мигове в градината, когато така ужасно копнееше да разбере дали Грушенка е при баща му, или не. Но чудно нещо: и прокурорът, и следователят слушаха този път някак ужасно сдържано, гледаха студено, задаваха много по-малко въпроси. Митя не можеше нищо да разбере от лицата им. „Разсърдиха се и се обидиха — помисли той, — ех, по дяволите!“ А когато разправи как беше се решил най-после да даде на баща си знака, че е дошла Грушенка, та да отвори прозореца, прокурорът и следователят не обърнаха никакво внимание на думата „знак“, като че ли изобщо не разбраха какво значение има тук тази дума, така че дори Митя забеляза това. Когато стигна най-сетне до онзи миг, когато, виждайки баща си подаден от прозореца, бе кипнал от омраза и бе извадил от джоба си чукалото, той изведнъж сякаш нарочно млъкна. Седеше и гледаше към стената и знаеше, че онези направо са впили очи в него.

— Е — каза следователят, — грабнахте оръжието си и… какво стана после?

— После? После го убих… фраснах го в темето и му строших черепа… Така е според вас, нали? — И очите му изведнъж заискриха. Всичкият му гняв, който изглеждаше затихнал, мигом избухна в душата му с необикновена сила.

— Според нас — повтори Николай Парфьонович, — е, ами според вас?

Митя сведе очи и дълго мълча.

— Според мене, господа, според мене стана така — тихо заговори той. — Дали нечии сълзи, дали майка ми се е помолила Богу, дали някой светъл дух ме е целунал в тоя миг — не знам, но дяволът беше победен. Аз се дръпнах от прозореца и хукнах към оградата… Баща ми се уплаши и чак тогава ме видя, изкрещя и отскочи от прозореца — помня това много добре. А аз през градината — към оградата… Там точно ме настигна Григорий, когато вече бях се качил на оградата.

И той вдигна най-сетне очи към слушателите. Видът им беше такъв, като че го слушаха със съвсем спокойно внимание. Някаква тръпка на негодувание мина през душата на Митя.

— Но вие, господа, в тази минута ми се надсмивате, нали? — прекъсна той изведнъж.

— Защо така мислите? — обади се Николай Парфьонович.

— Не вярвате на нито една дума, затова! Разбирам, че съм стигнал до най-главното: старецът лежи сега там със строшена глава, а аз, след като описах трагично как съм искал да го убия и как вече съм хванал чукалото, изведнъж бягам от прозореца… Поема! В стихове! Може да се повярва на думите на този приятел! Ха-ха! Обичате да се гаврите, вие, господа!

И той се извърна на стола си с цялото си тяло, та чак столът под него изпука.

— А не забелязахте ли — започна изведнъж прокурорът, сякаш без да обърне внимание на вълнението на Митя, — не забелязахте ли, когато бягахте от прозореца: дали вратата към градината, която е в другия край на пристройката, беше отворена, или не?

— Не, не беше отворена.

— Не беше?

— Беше затворена, напротив, и кой би могъл да я отвори? А, вратата, чакайте! — Той изведнъж сякаш се опомни и едва не потръпна. — Но нима вие я намерихте отворена?

— Отворена.

— Че кой би могъл да я отвори, ако не сте я отворили самите вие! — изведнъж се учуди страшно много Митя.

— Вратата стоеше отворена и несъмнено убиецът на вашия баща е влязъл през тази врата и след като е извършил убийството, е излязъл пак през нея — произнесе прокурорът бавно и отчетливо, сякаш ковеше думите. Това за нас е съвършено ясно. Убийството е станало очевидно в стаята, а не през прозореца, което е съвсем ясно от направения оглед, от положението на тялото и от всичко. Никакви съмнения в това обстоятелство не може да има.

Митя беше страшно поразен.

— Но това е невъзможно, господа! — извика той съвсем слисан. — Аз… аз не съм влизал… аз с положителност, съвсем точно ви казвам, че вратата беше затворена през цялото време, докато бях в градината и когато побягнах оттам. Аз само стоях под прозореца и го видях на прозореца, и само това, само това… Помня всичко до последната минута. Но дори и да не помнех, все едно знам, защото знаците бяха известни само на мене и на Смердяков, и на него, на покойника, а той без тия знаци не би отворил за нищо на света!

— Знаци? Какви са тези знаци? — с жадно, почти истерично любопитство повтори прокурорът и в миг загуби цялата сдържаност на осанката си. Той попита така, като че ли плахо се примъкваше. Беше подушил важен факт, който досега не му беше известен, и веднага почувствува голям страх, че Митя може би няма да пожелае да го разкрие изцяло.

— А, не знаете! — смигна му Митя и се усмихна подигравателно и злобно. — Ами ако не кажа? От кого ще научите тогава? Защото за тия знаци знаехме покойникът, аз и Смердяков, само ние, и още небето, но то няма да ви каже. А това фактче е интересно, дявол знае какво може да се изгради от него. Ха-ха! Успокойте се, господа, ще ви го открия, глупости ви се въртят в ума. Не знаете с кого имате работа! Вие имате работа с такъв подсъдим, който сам дава показания против себе си, показания в своя вреда! Да, защото аз съм рицар на честта, а вие — не!

Прокурорът преглътна всички подмятания, той само тръпнеше от нетърпение да научи новия факт. Митя точно и подробно им изложи всичко, което се отнасяше до знаците, измислени от Фьодор Павлович за Смердяков, разправи какво именно е означавало всяко почукване на прозореца, дори почука по същия начин върху масата и на въпроса на Николай Парфьонович: значи, и той, Митя, когато е потропал на стареца на прозореца, е потропал именно с този знак, който означава: „Грушенка дойде“ — отговори точно, че именно така е потропал, един вид: „Грушенка дойде.“

— Ето това е, градете сега кулата! — прекъсна Митя и пак се отвърна от тях презрително.

— И за тия знаци сте знаели само покойният ви родител, вие и слугата Смердяков? И никой друг? — още веднъж се осведоми Николай Парфьонович.

— Да, слугата Смердяков и още само небето. Запишете и за небето; не е лошо да се запише. Пък и на вас самите ще ви потрябва Бог.

И почнаха, разбира се, да записват, но докато записваха, прокурорът изведнъж, сякаш съвсем внезапно му беше хрумнало, изрече:

— Но щом е знаел за тези знаци и Смердяков, а вие решително отхвърляте от себе си всякакво обвинение за смъртта на вашия баща, тогава да не би той да е чукнал условните знаци, да е накарал баща ви да му отвори, а след това да е… извършил престъплението?

Митя го изгледа с дълбоко подигравателен и в същото време страшно омразен поглед. Той го гледа дълго и мълчаливо, така че прокурорът взе да примига.

— Пак хванахте лисицата! — рече най-сетне Митя. — Затиснахте я тая мръсница за опашката, хе-хе! Съвсем сте ми ясен, господин прокурор! Мислехте, че веднага ще скоча, ще се хвана за това, което ми подсказвате, и ще почна да крещя, колкото ми глас държи: „Ах, това е Смердяков, той е убиецът!“ Признайте, че така помислихте, признайте, и тогава ще продължа.

Но прокурорът не призна. Той мълчеше и чакаше.

— Излъгахте се, няма да крещя против Смердяков! — каза Митя.

— И ни най-малко не го подозирате?

— А вие подозирате ли го?

— Подозирахме и него.

Митя заби очи в пода.

— Шегата настрана — заговори той мрачно, — слушайте: от самото начало, почти веднага след като одеве излязох при вас иззад тази завеса, ми мина вече тази мисъл: „Смердяков!“ Седях тук пред масата и виках, че съм невинен за тази кръв, а все си мислех: „Смердяков!“ И Смердяков не ми излизаше от ума. Най-сетне сега внезапно помислих същото: „Смердяков!“, но само за секунда: веднага след това помислих: „Не, не е Смердяков!“ Не е негова работа това, господа!

— Не подозирате ли в такъв случай друго някое лице? — предпазливо попита Николай Парфьонович.

— Не знам кой или кое лице, небесна сила или сатаната, но… не е Смердяков! — решително отсече Митя.

— Но защо така категорично и така настоятелно твърдите, че не е той?

— По убеждение. По впечатление. Затова, защото Смердяков е човек с най-долна природа и страхливец. Той е не страхливец, ами съвкупност на всички двуноги страхливци на света, взети заедно. Него кокошка го е раждала. Като говореше с мене, винаги трепереше да не би да го убия, когато в същност не съм и вдигал ръка срещу него. Падал ми е в краката и е плакал, целувал е ей тези мои обуща, като буквално ме е молил „да не го плаша“. Чувате ли: „Да не го плаша“ — каква е тая дума? А аз дори съм проявявал щедрост към него. Той е болезнена кокошка с епилептични припадъци и със слаб ум, която осемгодишно дете може да смаже. Нима това е натура? Не е Смердяков, господа, при това той не обича и парите, не приемаше подаръци от мене… Пък и защо му е да убива стареца? Че той може би е негов син, незаконен син, знаете ли това?

— Чували сме тази легенда. Но и вие сте син на вашия баща, а сте говорили на всички, че искате да го убиете.

— Камък в моята градина! И камък долен, мръсен! Не ме е страх! О, господа, може би е много подло за вас да ми казвате това в очите! Подло е, защото аз самият ви го казах. Не само исках, но и можех да го убия, пък и доброволно се наклеветих, че насмалко да го убия! Но нали все пак не го убих, нали моят ангел-хранител ме спаси — това именно вие не сте взели пред вид… И затова е подло от ваша страна, подло! Защото аз не съм го убил, не съм го убил, не съм го убил! Чувате ли, прокуроре: не съм го убил!

Той почти се задушаваше. През цялото време на разпита досега не беше изпадал в такова вълнение.

— А какво ви каза той, Смердяков, господа? — попита изведнъж накрая, след като помълча малко. — Мога ли да ви попитам това?

— Вие можете да ни питате за всичко — отговори прокурорът студено и строго, — за всичко, което се отнася до фактическата страна на случая, а ние, повтарям, дори сме длъжни да ви отговорим на всеки въпрос. Намерихме слугата Смердяков, за когото питате, да лежи в безсъзнание на леглото си в извънредно силен, може би десети поред епилептичен припадък. Медикът, който беше с нас, освидетелствува болния и ни каза дори, че може да не доживее и до сутринта.

— Но в такъв случай баща ми го е убил дяволът! — изведнъж изрече Митя, като че ли и до този миг е продължавал да се пита: „Смердяков ли е, или не е Смердяков?“

— Ние ще се върнем по-късно на тоя факт — реши Николай Парфьонович, — а сега не бихте ли желали да продължите показанията си?

Митя помоли за малка почивка. Любезно му позволиха. След като почина, той продължи. Но очевидно му беше тежко. Беше измъчен, оскърбен и разбит душевно. При това прокурорът сега вече сякаш нарочно почна постоянно да го дразни със заяждания за „дреболии“. Щом Митя описа как се качил на оградата и как ударил с чукалото по главата Григорий, който се вкопчил в левия му крак, и веднага след това скочил при поваления, прокурорът го спря и го помоли да опише по-подробно как е бил на оградата. Митя се учуди.

— Ей така на бях се качил, бях възседнал оградата, единият крак — отсам, другият — оттатък…

— А чукалото?

— Чукалото в ръцете.

— Не в джоба ви? Толкова подробно го помните? Е, и после силно ли замахнахте с ръка?

— Трябва да е било силно, но защо ви е това?

— Не бихте ли могли да седнете на стола точно както тогава на оградата, и да ни представите нагледно за по-ясно как и накъде сте замахнали, на коя страна?

— Но вие подигравате ли ми се? — попита Митя и високомерно изгледа разпитващия, но на онзи не му мигна окото. Митя нервно се обърна, възседна стола и замахна с ръка:

— Ето така го ударих! Ето така го убих! Какво още искате?

— Благодаря ви. Ще бъдете ли така добър сега да обясните: защо в същност скочихте долу, с каква цел и какво в същност имахте пред вид?

— Е, по дяволите… скочих при поваления… Не знам защо!

— Макар че сте били в такова вълнение? И сте бягали?

— Да, във вълнение и бягах.

— Искали сте да му помогнете?

— Какво ще му помагам… А може и за да му помогна, не помня.

— Не бяхте на себе си? Тоест сте били дори в някакво безпаметство?

— О, не, в никакво безпаметство, помня всичко. Всичко от игла до конец. Скочих да го видя и му бърсах с кърпа кръвта.

— Видяхме вашата кърпа. Надявали сте се да съживите поваления от вас?

— Не знам дали съм се надявал. Просто исках да се убедя жив ли е, или не.

— А, искали сте да се убедите! Е, и какво?

— Не съм медик, не можах да разбера. Побягнах, като мислех, че съм го убил, а ето че той се съживил.

— Прекрасно — завърши прокурорът. — Благодаря ви. Само това ми трябваше. Бъдете така добър да продължите по-нататък.

Уви, на Митя и през ум не му мина да разкаже, макар да помнеше това, че тогава скочи от съжаление и като застана над убития, изрече дори няколко жалки думи: „Изпати си старецът, няма що, е, да лежи.“ А прокурорът извади само едно заключение, че той е скочил „в такъв момент и в такова вълнение“ само с цел да се убеди напълно дали е жив, или единственият свидетел на неговото престъпление. И че следователно каква е била силата, решителността, хладнокръвието и съобразителността на този човек дори в такъв момент… и пр., и пр. Прокурорът беше доволен: „Ядосах болезнения човек с «дреболиите» и той се издаде.“

Митя продължи по-нататък с усилие. Но веднага беше спрян пак, сега вече от Николай Парфьонович:

— Но как можахте да влезете при слугинята Федося Маркова, като са ви били толкова окървавени ръцете и както се оказа после, и лицето?

— Но аз тогава изобщо не съм забелязал, че съм целият в кръв! — отговори Митя.

— Това е правдоподобно, така става обикновено — спогледаха се прокурорът и Николай Парфьонович.

— Именно не забелязах, прекрасно го казахте, господин прокурор — одобри изведнъж и Митя.

Но по-нататък започна историята на внезапното решение на Митя да се „отстрани“ и „да остави щастливите да вървят“. И той сега съвсем не можеше както одеве да се реши пак да разкрива сърцето си и да разказва за „царицата на душата си“. Не му даваше сърце пред тия студени хора, които се „впиваха в него като дървеници“. И затова на повторните въпроси заяви кратко и остро:

— И реших да се самоубия. Защо трябваше да живея: този въпрос дойде от само себе си. Дошъл беше нейният предишен, безспорен, нейният оскърбител, но той беше дошъл с любов след петте години, за да изкупи със законен брак обидата. И аз разбрах, че всичко е свършено за мене… А зад мен — позор и ето тази кръв, кръвта на Григорий… Защо да живея! И отидох да откупя заложените пистолети, за да ги приготвя и на разсъмване да си вкарам един куршум в главата…

— А през нощта гуляй на провала?

— През нощта гуляй на провала. Но, по дяволите, господа, свършвайте по-скоро. Наистина исках да се застрелям ей тук, наблизо, и щях да свърша към пет сутринта, а в джоба си приготвих и писъмце, написах го у Перхотин, след като заредих пистолета. Ето писъмцето, четете. Не го разказвам заради вас! — прибави изведнъж презрително. Извади от джоба на жилетката листчето и го захвърли на масата; следователите го прочетоха с любопитство и както му е редът, го приложиха към делото.

— А ръцете си все още не се сещахте да умиете, дори като отивахте у господин Перхотин? Не се бояхте, значи, от подозрения?

— Какви подозрения? Който ще да ме подозира — беше ми все едно, щях да дойда тук в пет часа сутринта да се застрелям и нищо нямаше да успеят да направят. Защото, ако не беше случаят с баща ми, вие нищо нямаше да научите и нямаше да дойдете тук. О, това дяволът го е направил, дяволът е убил баща ми, чрез дявола и вие тъй скоро научихте! И как успяхте да дойдете толкова бързо? Чудо, фантазия!

— Господин Перхотин ни съобщи, че вие, като сте влезли при него, сте държали в ръцете си… в окървавените си ръце… пари… много пари… цяла пачка по сто рубли, и че момчето, слугата му, също видяло това!

— Така е, господа, доколкото си спомням, така беше.

— Сега се явява едно малко въпросче. Не можете ли да ни съобщите — извънредно меко започна Николай Парфьонович — откъде сте намерили изведнъж толкова пари, когато от случая се вижда, като се пресметне времето дори, че не сте си ходили в къщи?

Прокурорът се понамръщи от въпроса, поставен така направо, но не прекъсна Николай Парфьонович.

— Не, не съм си ходил у дома — отговори Митя, наглед доста спокоен, но с поглед в земята.

— Позволете в такъв случай да повторя въпроса — продължи Николай Парфьонович някак подмолно. — Откъде сте могли изведнъж да намерите такава сума, когато според собственото ви признание в пет часа същия ден…

— Съм имал нужда от десет рубли и съм заложил пистолетите си при Перхотин, сетне съм ходил при Хохлакова да искам три хиляди рубли, но тя не ми е дала, и прочие и прочие — остро го прекъсна Митя, — и ето, господа, бил съм без пари, а изведнъж се явяват хиляди, а? Но знаете ли, господа, вие двамата сега се страхувате: ами ако не каже откъде ги е взел? Така е: няма да кажа, господа, познахте, няма да чуете това — отсече изведнъж Митя извънредно решително. Следователите помълчаха малко.

— Разберете, господин Карамазов, че за нас е изключително необходимо да знаем това — тихо и смирено рече Николай Парфьонович.

— Разбирам и въпреки това няма да кажа.

Намеси се и прокурорът и пак напомни, че разпитваният, разбира се, може да не отговаря на въпросите, ако смята това по-изгодно за себе си, и т.н., но като се има пред вид каква вреда може да си докара заподозреният със своето премълчаване и особено при въпроси от такава важност, която…

— И тъй нататък, господа, и тъй нататък! Стига толкова, тази песен вече я чух! — пак ги прекъсна Митя. — Сам разбирам колко е важно всичко и че това е най-същественият параграф, но въпреки това няма да кажа.

— Какво от това, то не е наша работа, а ваша, сам ще си навредите — нервно отбеляза Николай Парфьонович.

— Вижте какво, господа, шегата настрана — впери очи Митя и твърдо изгледа и двамата. — Аз още от самото начало предчувствувах, че по този параграф няма да се разберем. Но в началото, когато започнах да давам показания, всичко това беше в далечна мъгла, всичко плаваше и аз дори бях толкова прост, че започнах с предложение за „взаимно доверие помежду ни“. Сега сам виждам, че такова доверие не можеше да съществува, защото все пак щяхме да стигнем до тази проклета ограда! И ето че стигнахме. Не може — и толкова! Впрочем аз не ви обвинявам, и вие не можете да ми вярвате, разбирам това!

Той мрачно замълча.

— А не бихте ли могли, без да нарушавате ни най-малко вашето решение да премълчите най-главното, не бихте ли могли същевременно поне малко да загатнете: какви толкова силни мотиви биха могли да ви накарат да мълчите в този така опасен за вас момент на днешните показания?

Митя тъжно и някак замислено се усмихна.

— Аз съм много по-добър, отколкото мислите, господа, ще ви кажа защо и ще ви загатна, макар че не заслужавате това. Затова го премълчавам, господа, защото тук е позорът за мене. В отговора на въпроса: откъде съм взел тези пари, за мене има такъв позор, с който не би могло да се сравнява дори и убийството, и ограбването на баща ми, ако аз го бях убил и ограбил. Ето защо не мога да говоря. Заради този позор не мога. Но какво, господа, искате да запишете това?

— Да, ще го запишем — измънка Николай Парфьонович.

— Не би трябвало да го записвате, за „позора“. Казах ви го само от душевна доброта, а можех и да не го казвам, аз, така да се каже, ви го подарих, а вие веднага — черно на бяло. Но пишете, пишете, каквото искате — презрително и с погнуса завърши той, — не се боя от вас и… се гордея пред вас.

— А не бихте ли ни казали за какво все пак се отнася този позор? — смотолеви Николай Парфьонович.

Прокурорът ужасно се намръщи.

— Не, не, c’est fini241, не се мъчете. Пък и не си заслужава да се мърся. И без това се омърсих от вас. Не заслужавате, нито вие, нито никой… Стига толкова, господа, прекратявам.

Това беше казано съвсем категорично. Николай Парфьонович престана да настоява, но от погледите на Иполит Кирилович моментално успя да забележи, че той все още не губи надежда.

— Не можете ли поне да кажете: каква беше сумата в ръцете ви, когато влязохте с нея при господин Перхотин, тоест точно колко рубли?

— И това не мога да кажа.

— На господин Перхотин, струва ми се, сте казали за три хиляди рубли, които уж сте получили от госпожа Хохлакова.

— Може да съм казал. Стига, господа, няма да кажа колко бяха.

— Ако обичате в такъв случай да опишете как тръгнахте за насам и всичко, което сте правили тук.

— Ох, за това можете да попитате всички тука. Но впрочем, моля, и аз ще ви разправя.

Той разказа, но ние няма да предаваме разказа му. Разказваше сухо и накратко. За възторзите на любовта си изобщо не каза нищо. Разправи обаче как решителността му да се застреля минала „пред вид някои нови факти“. Той разказваше, без да се мотивира, без да се впуска в подробности. Пък и следователите не го тормозиха много този път: ясно беше, че и за тях сега не е това най-важното.

— Ще проверим всичко това, ще се върнем на всичко това още веднъж при разпита на свидетелите, който ще стане, разбира се, във ваше присъствие — завърши разпита Николай Парфьонович. — А сега позволете да ви помоля да извадите тук, на масата, всички вещи, които имате у себе си, а главно всичките пари, с които разполагате сега.

— Парите ли, господа? Заповядайте, разбирам, че трябва. Учудвам се дори как не се поинтересувахте по-рано. Вярно, че няма къде да ида, ето ме пред вас. Заповядайте, ето моите пари, пребройте ги и ги вземете, това е всичко, струва ми се.

Той извади всичко от джобовете си, дори дребните пари, двадесет копейки извади от джоба на жилетката си. Преброиха парите, излязоха осемстотин тридесет и шест рубли и четиридесет копейки.

— Това ли е всичко? — попита следователят.

— Това е.

— Вие благоволихте да кажете преди малко, когато давахте показанията си, че в дюкяна на Плотникови сте оставили триста рубли, на Перхотин сте дали десет, на каруцаря двадесет, тук сте загубили на карти двеста, после…

Николай Парфьонович изброи всичко. Митя на драго сърце му помогна. Припомниха си и включиха в сметката всяка копейка. Николай Парфьонович направи набързо сметка.

— С тези осемстотин излиза, че първоначално сте имали общо към хиляда и петстотин рубли?

— Така излиза — отряза Митя.

— Защо тогава всички твърдят, че са били много повече?

— Нека твърдят.

— Пък и вие самият твърдяхте.

— И аз самият твърдях.

— Ние пак ще проверим всичко това от показанията на неразпитваните още други лица; за парите си не се безпокойте, те ще се пазят, където трябва, и ще бъдат на ваше разположение, след като привърши всичко… започнато… ако се окаже или, с други думи, се докаже, че имате неоспоримо право върху тях. Да, а сега…

Николай Парфьонович изведнъж стана и твърдо заяви на Митя, че е „принуден и длъжен“ да направи най-подробен, най-точен оглед „както на дрехите ви, така и на всичко друго“…

— Заповядайте, господа, ще си обърна всички джобове, ако искате.

И той наистина започна да си обръща джобовете.

— Необходимо е дори да си свалите дрехите.

— Как? Да се съблека? Фу, дявол го взел! Но претърсете ме така! Не може ли така?

— В никакъв случай, Дмитрий Фьодорович. Трябва да си съблечете дрехите.

— Както искате — мрачно се подчини Митя. — Само, моля ви се, не тук, а зад завесата. Кой ще ме претърсва?

— Разбира се, зад завесата — наведе глава Николай Парфьонович в знак на съгласие. Личицето му изрази дори особена важност.

VI. Прокурорът хваща Митя

Започна се нещо съвсем неочаквано и чудно за Митя. Само преди минута той в никакъв случай не би могъл да допусне, че някой може така да се отнесе с него, Митя Карамазов! Главно, стана нещо унизително, а от тяхна страна „високомерно и презрително към него“. Дето го накараха да си съблече сюртука, нищо, но те го помолиха да продължава да се съблича. И не че го помолиха, ами в същност му заповядаха; той прекрасно разбра това. От гордост и презрение се подчини изцяло и без дума да каже. Зад завесата влезе освен Николай Парфьонович и прокурорът, присъствуваха и няколко селяни, „разбира се, за сила — помисли си Митя, — а може би и за нещо друго“.

— Как, и ризата ли да съблека? — остро попита той, но Николай Парфьонович не му отговори: те с прокурора бяха задълбочени в разглеждане на сюртука, панталона, жилетката и фуражката и явно и двамата бяха много заинтригувани от огледа: „Никак не се церемонят — мина му през ум, — не спазват дори необходимата любезност.“

— Втори път ви питам: трябва ли, или не, да си събличам ризата? — проговори той още по-остро и по-сърдито.

— Не се безпокойте, ще ви уведомим — отговори дори някак началнически Николай Парфьонович. Поне на Митя така му се стори.

В това време следователят и прокурорът старателно се съвещаваха нещо шепнешком. На сюртука, особено от лявата страна отзад, откриха грамадни петна кръв, засъхнали, закоравели и още не съвсем размачкани. На панталона също. Николай Парфьонович освен това собственоръчно в присъствието на свидетелите опипа с пръсти яката, маншетите и всички ръбове на сюртука и панталона, очевидно търсейки нещо — разбира се, пари. Най-вече, те не криеха от Митя подозрението, че той е могъл и е бил способен да зашие пара в дрехите си. „Това вече съвсем като с крадец, а не като с офицер“ — изръмжа той на себе си. При това съобщаваха помежду си мислите си пред него със странна откровеност. Например писарят, който също се беше озовал зад завесата и току се въртеше и прислужваше, обърна внимание на Николай Парфьонович върху фуражката, която също опипаха. „Спомнете си Гриденко, писаря — отбеляза деловодителят, — лятос отиде да вземе заплатите на цялата канцелария, а като се върна, заяви, че се бил напил и загубил парите — и къде се намериха? Ето в тия кантове на фуражката, сторублевите банкноти бяха завити на тръбички и зашити в кантовете.“ Случая с Гриденко помнеха много добре и следователят, и прокурорът и затова сложиха настрана фуражката на Митя и решиха, че всичко това трябва после да се прегледа още веднъж основно, а и всички дрехи.

— Чакайте — викна изведнъж Николай Парфьонович, като забеляза обърнатия навътре десен маншет на десния ръкав на ризата, цял облян с кръв. — Чакайте, какво е това, кръв?

— Кръв — отсече Митя.

— Тоест каква кръв… и защо ръкавът е подгънат навътре?

Митя разказа как си беше оцапал маншета, докато се занимаваше с Григорий, и беше подгънал ръкава си навътре още у Перхотин, когато си миеше ръцете.

— И ризата ви ще трябва да се вземе, това е много важно… за веществено доказателство. — Митя се изчерви и освирепя.

— Че как, гол ли да остана? — извика той.

— Не се безпокойте… Ще ви оправим някак, а сега направете си труда да събуете и чорапите.

— Да не се шегувате? Наистина ли е толкова необходимо? — И очите на Митя пламнаха.

— Не ни е до шеги! — строго го сряза Николай Парфьонович.

— Е, щом трябва… аз… — замърмори Митя и като седна на леглото, почна да си събува чорапите. Беше му непоносимо срамно: всички облечени, а той съблечен и — колкото и да е странно — като се съблече, той самият сякаш се почувствува виновен пред тях и главно, беше почти съгласен, че наистина изведнъж е станал по-долен от всички тях и че сега те вече имат пълното право да го презират. „Ако всички са съблечели, няма нищо срамно, но само един да е съблечен и всички да го гледат — позор! — непрекъснато се въртеше в ума му. — Все едно че сънувам, понякога насън съм изпитвал такива позори над себе си.“ Но да си събуе чорапите му беше дори особено мъчително: те бяха твърде нечисти, пък и долните му дрехи, и сега всички видяха това. А най-вече, той самият не обичаше краката си, кой знае защо цял живот беше смятал големите пръсти на двата си крака уродливи, особено единия на десния крак, с груб, плосък и някак закривен навътре нокът и ето сега всички ще го видят. От непоносим срам той изведнъж стана още по-груб и вече нарочно сам си смъкна ризата.

— Не искате ли още на някое място да потърсите, ако не ви е срам?

— Не, засега няма нужда.

— Ами аз така ли ще стоя гол? — свирепо продължи той.

— Да, засега това е необходимо… Направете си труда малко да поседнете, можете да вземете от леглото одеялото и да се завиете, а пък аз… аз ще уредя всичко това.

Показаха всички вещи на свидетелите, съставиха акт за огледа и най-сетне Николай Парфьонович излезе, а дрехите бяха изнесени след него. Иполит Кирилович също излезе. С Митя останаха само селяните и те стояха мълчаливо втренчени в него. Митя се загърна в одеялото, стана му студено. Голите му нозе стърчаха навън и той все не можеше да издърпа одеялото така, че да ги покрие. Николай Парфьонович, кой знае защо, се забави дълго време, „изтезателно дълго“, „има ме за някакво пале“ — скърцаше със зъби Митя. „Това нищожество прокурорът, и той излезе, сигурно от презрение, отврати се да ме гледа гол.“ Митя все пак мислеше, че някъде там ще прегледат дрехите му и ще ги върнат. Но какво беше неговото негодувание, когато Николай Парфьонович най-сетне се появи със съвсем други дрехи, които носеше след него един селянин.

— На ви дрехи — нахално рече той, очевидно много доволен от успеха на своята мисия. — Господин Калганов ги жертвува за този интересен случай, а също и една чиста риза. За щастие всичко това се намери в куфара му. Долните дрехи и чорапите можете да си запазите.

Митя кипна страшно.

— Не искам чужди дрехи — изкрещя той заплашително, — дайте ми моите!

— Невъзможно.

— Дайте ми моите, по дяволите Калганов, и дрехите му, и той самият!

Дълго го убеждаваха. И криво-ляво го успокоиха. Внушиха му, че понеже дрехите му са зацапани с кръв, трябва да се „приложат към веществените доказателства“, а да му ги оставят сега да ги облече „нямат дори право… тъй като не се знае как ще завърши делото“. Митя най-сетне се опита да го разбере. Той мрачно млъкна и почна да се облича бързо. Отбеляза само, докато се обличаше, че тия дрехи са по-скъпи от неговите стари дрехи и че не би искал да ги „ползува“. Освен това „унизително тесни. Шут ли ще представлявам с тях, или какво… за ваше наслаждение!“

Пак му внушиха, че и сега преувеличава, че господин Калганов, макар и да е по-висок от него, но разликата е малка и може би само панталонът ще му бъде малко дълъг. Но сюртукът се оказа наистина тесен в раменете.

— Дявол да го вземе, не мога дори да се закопчая — пак замърмори Митя, — моля ви се, бъдете така добри и още сега съобщете от мое име на господин Калганов, че не съм му искал дрехите и че аз самият приличам с тях на шут.

— Той много добре разбира това и съжалява… тоест не за дрехите си, а за целия тоя случай… — измънка Николай Парфьонович.

— Плюя на неговите съжаления! Е, сега къде? Или все тук ще седя?

Помолиха го да излезе пак в „онази стая“. Митя излезе свъсен от злоба и се мъчеше да не гледа никого. С чуждите дрехи се чувствуваше съвсем опозорен, дори пред тези селяци и пред Трифон Борисович, чието лице внезапно се мярна, кой знае защо, на вратата и изчезна. „Дойде да погледне чучелото“ — помисли си Митя. Той седна пак на предишния си стол. Привиждаше му се нещо кошмарно и нелепо, струваше му се, че не е с ума си.

— Е, какво сега, ще ме биете с пръчки ли, то друго вече не остана — изръмжа на прокурора. Към Николай Парфьонович вече не желаеше и да се обърне, сякаш не благоволяваше дори да говори с него. „Прекалено внимателно разглеждаше чорапите ми и дори заповяда, подлецът, да ги обърнат наопаки и го направи нарочно, за да покаже пред всички колко ми е нечисто бельото!“

— Сега ще трябва да минем към разпита на свидетелите — рече Николай Парфьонович сякаш в отговор на въпроса на Дмитрий Фьодорович.

— Да — рече прокурорът замислен, сякаш също обмисляше нещо.

— Ние, Дмитрий Фьодорович, направихме каквото можахме във ваш интерес — продължи Николай Парфьонович, — но след като получихме от ваша страна толкова решителен отказ да ни обясните произхода на сумата, която имате у себе си, ние в дадения случай…

— Този пръстен на ръката ви какъв е? — изведнъж го прекъсна Митя, сякаш се отърси от някаква мисъл, и посочи единия от трите големи пръстена, които украсяваха дясната ръка на Николай Парфьонович.

— Пръстенът ли? — попита с учудване Николай Парфьонович.

— Да, ето този… на средния пръст, с жилчиците, какъв е този камък? — някак нервно като упорито дете настояваше Митя.

— Това е млечен топаз — усмихна се Николай Парфьонович, — ако искате да го разгледате, ще го сваля…

— Не, не, недейте го сваля! — свирепо извика Митя, който изведнъж се опомни и се ядоса на себе си. — Недейте го сваля, не трябва… По дяволите… Господа, вие омърсихте душата ми! Нима мислите, че ще крия от вас, ако наистина съм убил баща си, ще извъртам, ще лъжа и ще се прикривам? Не, не е такъв Дмитрий Карамазов, той не би понесъл това и ако бях виновен, кълна ви се, нямаше да чакам вашето пристигане тук и изгрев слънце, както мислех отначало, а щях да се гръмна много по-рано, още преди съмване! Чувствувам това сега по себе си. За двадесет години живот не бих могъл да науча толкова, колкото научих през тази проклета нощ!… И такъв ли, такъв ли бих бил аз през тая нощ и в тая минута сега; седнал с вас — така ли бих говорил, така ли бих се движил, така ли бих гледал вас и света, ако наистина бях отцеубиец, след като дори това случайно убийство на Григорий не ми даваше мира цялата нощ — не от страх, о, не само от страх пред вашето наказание! Позорът! И вие искате на такива присмехулници като вас, които нищо не виждат и на нищо не вярват, слепи къртици и присмехулници, да разкрия и да разкажа и за друга моя подлост, за нов позор, дори това да ме спаси от вашето обвинение? Не, по-добре каторга! Онзи, който е отворил вратата на баща ми и е влязъл оттам, той го е убил, той го е обрал. Кой е той, тъна в догадки и се измъчвам, но не е Дмитрий Карамазов, да знаете — това е всичко, което мога да ви кажа, и стига, не ме разпитвайте повече… Заточете ме, убийте ме, но не ме дразнете повече. Аз млъквам. Викайте вашите свидетели!

Митя изговори своя неочакван монолог, сякаш вече твърдо решил да млъкне окончателно. Прокурорът през цялото време го гледаше и щом той млъкна, с най-студен и спокоен зид каза, като да говореше нещо най-обикновено.

— Тъкмо по повод на тази отворена врата, за която току-що споменахте, можем да ви съобщим сега именно едно извънредно интересно и крайно важно за нас и за вас показание на ранения от вас старец Григорий Василиев. Той ясно и категорично ни предаде, когато дойде на себе си, в отговор на нашите разпитвания, че още когато излязъл на стълбите и чул шум в градината, решил да влезе там през вратичката, която била отворена, и като влязъл в градината, още преди да ви забележи, че бягате в тъмнината, както вече ни съобщихте, откъм отворения прозорец, на който сте видели баща си, той, Григорий, хвърлил поглед наляво и забелязал наистина този отворен прозорец, но забелязал в същото време много по-близо до себе си и широко отворената врата, за която заявихте, че през цялото време, докато сте били в градината, е била затворена. Няма да скрия от вас, че самият Василиев категорично твърди и свидетелствува, че вие трябва да сте избягали през вратата, макар че той, разбира се, не ви е видял с очите си, как бягате оттам, защото в първия момент, когато ви е забелязал, вие сте били вече на известно разстояние от него, всред градината, и сте бягали към оградата…

Още по средата на речта му Митя скочи от стола си.

— Глупости! — извика той в изстъпление. — Нагла лъжа! Той не е могъл да види отворена вратата, защото тя беше тогава затворена… Лъже!

— Длъжен съм да ви повторя, че неговото показание е категорично. Няма колебания. И държи на него. Няколко пъти го питахме за това.

— Точно така, аз няколко пъти го питах! — потвърди е жар и Николай Парфьонович.

— Не е вярно, не е вярно! Това е или клевета против мене, или халюцинация на луд човек — продължи да крещи Митя, — чисто и просто обезумял, окървавен, от раната му се е сторило, когато се е свестил… Той просто бълнува.

— Да, но той е забелязал отворената врата не когато се е свестил от раната, а много по-рано, когато е влизал в градината откъм пристройката.

— Но това не е вярно, не е, не може да бъде! Клевети ме от злоба… Не е могъл да види… Аз не изтичах от вратата — задъхваше се Митя.

Прокурорът се обърна към Николай Парфьонович и внушително му каза:

— Покажете го!

— Познат ли ви е този предмет? — И Николай Парфьонович изведнъж сложи на масата един голям канцеларски плик от дебела хартия, на който се виждаха още трите запазени печата от червен восък. Самият плик беше празен и от едната страна разкъсан. Митя се изцъкли.

— Това е… това е, изглежда, пликът на баща ми — измърмори той, — същият, в който са били ония три хиляди… и ако има надпис, момент: „на пиленцето“… ето: три хиляди — извика той, — трите хиляди, виждате ли?

— Как не, виждаме, но пари вече не намерихме в него, той беше празен и захвърлен на земята до леглото зад паравана.

Няколко секунди Митя остана слисан.

— Господа, Смердяков е! — изкрещя той изведнъж с всичка сила. — Той го е убил, той го е ограбил! Само той знаеше къде е скрит пликът на стареца… Той е, сега е ясно!

— Но за плика сте знаели и вие, и това, че е под възглавницата.

— Никога не съм знаел: никога не съм го виждал, за пръв път сега го виждам, по-рано само бях чувал от Смердяков… Само той знаеше къде го крие старецът, аз не знаех… — съвсем се задъхваше Митя.

— Обаче вие самият ни казахте преди малко, че пликът бил под възглавницата на покойния ви родител. Вие точно така казахте, под възглавницата, значи, знаели сте къде е бил.

— Така сме го записали! — потвърди Николай Парфьонович.

— Глупост, нелепост! Изобщо не съм знаел, че е бил под възглавницата. Пък може и да не е бил под възглавницата… Какво казва Смердяков? Питахте ли го къде е бил пликът? Какво казва Смердяков? Това е най-важното… А аз нарочно говорих против себе си… Аз ви излъгах, без да мисля, че е бил под възглавницата, а вие сега… Нали знаете — изтърве ти се от езика — и кажеш. А знаеше само Смердяков, единствен Смердяков и никой друг!… Той и на мене не откри къде е пликът! Но това е тон, той е; несъмнено той го е убил, това сега ми е ясно като бял ден — викаше във все по-голямо изстъпление Митя, като се повтаряше несвързано, горещеше се и се ожесточаваше. — Разберете това и го арестувайте по-скоро, по-скоро… Именно той го е убил, когато аз съм избягал и докато Григорий е бил в несвяст, сега е ясно… Той е дал знака и баща ми му е отворил… Защото единствен той знаеше знаците, а без знак баща ми никому не би отворил…

— Но вие пак забравяте едно обстоятелство — все тъй сдържано, но сякаш вече тържествувайки, го прекъсна прокурорът, — че не е имало нужда да се дават знаци, след като вратата е била вече отворена още докато сте били в градината…

— Вратата, вратата. — заповтаря Митя, безмълвно впи очи в прокурора и се отпусна пак безсилен на стола. Всички млъкнаха.

— Да, вратата!… Това е фантом! Бог е против мене! — извика той, вече съвсем несмислено вгледан пред себе си.

— Ето, виждате ли — важно проговори прокурорът, — и разсъдете сега сам, Дмитрий Фьодорович: от една страна, това показание за отворената врата, през която сте избягали, което тежи и на вас, и на нас. От друга страна — необяснимото, упорито и почти ожесточено ваше премълчаване относно произхода на парите, които неочаквано са се появили у вас, след като три часа по-рано, според собственото ви показание, сте заложили пистолетите си, за да получите само десет рубли! След всичко това решете сам: на какво да вярваме и на кое да се спрем? И не ни се сърдете, че сме „студени циници и присмехулници“, които не са в състояние да вярват в благородните пориви на вашата душа… Разберете все пак и нашето положение…

Митя беше в невъобразимо вълнение, той пребледня.

— Добре! — извика той изведнъж. — Ще ви открия моята тайна, ще ви открия откъде съм взел парите!… Ще открия позора, за да не виня после нито вас, нито себе си…

— И повярвайте, Дмитрий Фьодорович — подхвана Николай Парфьонович с някакъв умилен и радостен гласец, — че всяко искрено и пълно ваше признание, направено именно в тая минута, може впоследствие да повлияе за неимоверно облекчаване на вашата участ и дори нещо повече…

Но прокурорът го побутна леко под масата и той успя навреме да се спре. Митя в същност не го и слушаше.

VII. Голямата тайна на Митя. Освиркан

— Господа — започна той все така развълнуван, — тези пари… аз искам да се изповядам напълно… тези пари бяха мои.

Прокурорът и следователят чак облещиха очи, те ни най-малко не очакваха това.

— Как така ваши — измърмори Николай Парфьонович, — след като в пет часа следобед според собственото ви признание…

— Е, по дяволите пет часа следобед и собственото ми признание, не е там работата сега! Тези пари бяха мои, мои, тоест крадени мои… тоест не мои, а крадени, аз ги бях откраднал, те бяха хиляда и петстотин рубли и бяха в мене, през цялото време бяха в мене…

— Но откъде ги бяхте взели?

— От врата си, господа, ги взех, от врата си… ето от същия ей този мой врат… Тук бяха, на врата ми, зашити в едно парцалче, и висяха на врата ми отдавна, вече около месец ги носех на врата си заедно със срама и позора!

— Но от кого ги бяхте… присвоили?

— Искахте да кажете: „откраднали“? Казвайте сега думите направо. Да, аз смятам, че все едно ги бях откраднал, а ако искате, наистина ги бях „присвоил“. Но според мене откраднал. А снощи вече съвсем ги откраднах.

— Снощи? Но току-що казахте, че от около месец сте ги били… взели!

— Да, но не от баща ми, не от баща ми, не се безпокойте, не съм ги откраднал от баща ми, а от нея. Оставете ме да разкажа и не ме прекъсвайте. Толкова е тежко. Вижте какво: преди един месец ме повика Катерина Ивановна Верховцева, бившата ми годеница… Познавате ли я?

— Как не, моля ви се.

— Знам, че я познавате. Благородна душа, най-благородната от благородните, но мене ме мрази отдавна вече, о, отдавна, отдавна… и заслужено, заслужено ме мрази!

— Катерина Ивановна ли? — попита с учудване следователят. Прокурорът също ужасно се ококори.

— О, не произнасяйте името й всуе! Аз съм подлец, че я излагам. Да, аз виждах, че ме мрази… отдавна… още от първия път, още оттогава, у дома, в моята квартира… Но стига, стига толкова, това вие дори не сте достойни да знаете, това съвсем не трябва… А трябва само това, че тя ме извика преди един месец, даде ми три хиляди рубли, за да ги изпратя на сестра й и още една сродница в Москва (като че ли не можеше тя да ги изпрати!), а аз… това беше точно в онзи съдбоносен час от моя живот, когато аз… с една дума, когато току-що се бях влюбил в друга, в нея, сегашната, тази, която задържахте сега там, долу, Грушенка… аз я доведох тогава тук, в Мокрое, и прогулях тук за два дни половината от тия проклети три хиляди, тоест хиляда и петстотин, а другата половина запазих за себе си. И ето тези хиляда и петстотин, които бях запазил, ги носех на врата си като талисман, а вчера ги разпечатах и ги прогулях. Остатъкът от осемстотин рубли е сега у вас, Николай Парфьонович, това е остатък от вчерашните хиляда и петстотин.

— Чакайте, как така, вие сте прогуляли тук тогава, преди месец, три хиляди рубли, а не хиляда и петстотин, всички го знаят.

— Кой го знае? Кой ги е броил? На кого съм давал да ги брои?

— Моля ви се, та вие самият сте разправяли на всички, че сте прогуляли тогава точно три хиляди рубли.

— Истина е, разправях го, на целия град го приказвах и целият град приказваше, и всички така смятаха, и тук, в Мокрое, също всички смятаха, че са били три хиляди. Но все пак прогулях не три хиляди, а хиляда и петстотин, а другите хиляда и петстотин ги заших; ето така стана, господа, ето откъде са тези вчерашните пари…

— Това е почти фантастично… — изпелтечи Николай Парфьонович.

— Позволете да ви попитам — проговори най-после прокурорът, — не сте ли съобщавали поне на някого това обстоятелство по-рано… тоест че хиляда и петстотин рубли от тези пари сте задържали още тогава, преди един месец?

— На никого не съм го казвал.

— Това е странно. Наистина ли съвсем на никого?

— Съвсем на никого. На никого.

— Но защо е трябвало да криете? Какво ви е накарало да го превърнете в такава тайна? Ще ви обясня по-точно: вие ни открихте най-сетне своята тайна, която според вашите думи била толкова „позорна“, макар че в същност — тоест, разбира се, само относително казано — тази постъпка, тоест именно присвояването на чуждите три хиляди, и без съмнение само временно — тази постъпка, според мене поне, е една постъпка само във висша степен лекомислена, но не толкова позорна, като се вземе освен това под внимание и вашият характер… Е, да речем, дори и много срамна, съгласен съм, но само срамна, все пак не позорна… Тоест искам да кажа, че за тези похарчени от вас три хиляди рубли на госпожа Верховцева мнозина се досещаха през този месец и без вашето признание, аз например бях чувал тази легенда… Михаил Макарович например и той я е чувал. Така че, в края на краищата, това почти вече не е легенда, а клюка на целия град. При това има следи, че и вие самият, ако не се лъжа, сте признавали на някой това, тоест именно че тези пари са от госпожа Верховцева… И затова ми е много чудно, че придавахте досега, тоест до тази минута, такава необикновена тайна на тия запазени според вашите думи хиляда и петстотин рубли и свързвахте тази ваша тайна с някакъв ужас дори… Невероятно е подобна тайна да ви струва толкова мъки да я признаете… защото вие и сега дори викахте, че по-добре каторга, отколкото да си признаете.

Прокурорът млъкна. Той беше се разпалил. Не криеше своя яд, почти злоба, и изля всичко, което му се беше насъбрало, без дори да се грижи за красотата на стила си, тоест несвързано и почти объркано.

— Позорът не беше в хиляда и петстотинте рубли, а в това, че запазих тези хиляда и петстотин рубли от онези три хиляди — твърдо произнесе Митя.

— Но какво — усмихна се нервно прокурорът, — какво позорно има в това, че от взетите вече безсрамно, или щом така желаете, и позорно, три хиляди сте запазили половината по свое усмотрение? По-важното е, че сте присвоили трите хиляди, а не как сте ги разпределили. Впрочем защо именно така сте ги разпределили, тоест запазили сте тази половина? За какво, с каква цел сте направили така, можете ли да ни обясните?

— О, господа, та в целта е именно същността! — извика Митя. — Запазих ги от подлост, тоест от пресметливост, защото пресметливостта в този случай е именно подлост… И цял месец продължи тази подлост!

— Не разбирам.

— Учудвате ме. Но впрочем ще ви обясня пак, наистина може би не разбирате. Вижте какво, следете моята мисъл: аз присвоявам три хиляди рубли, които са поверени на моята чест, гуляя с тях, пропивам ги всичките, сутринта се явявам при нея и казвам: „Катя, виновен съм, аз пропих твоите три хиляди“ — е, какво, хубаво ли е това? Не, не е хубаво, безчестно и малодушно е, звяр и до зверство невъздържан човек, така ли е, така ли е? Но все пак не крадец, нали? Не просто крадец, не, съгласете се! Пропил съм ги, но не съм ги откраднал! Сега втори, още по-чудесен случай, следете мисълта ми, иначе може пак да се объркам — нещо ми се вие свят, — и така, втори случай: пропивам тук само хиляда и петстотин от трите хиляди, тоест половината. На другия ден отивам при нея и занасям другата половина: „Катя, прибери си от мене, мерзавеца и лекомисления подлец, тази половина, защото другата половина я пропих, значи може да пропия и тази, така че да не вляза пак в грях!“ Е, в такъв случай? Всичко, каквото обичате, и звяр, и подлец, но вече не крадец, не напълно крадец, защото, ако съм крадец, положително нямаше да върна половината пари, а щях да присвоя и тях. Тогава тя вижда, че щом е донесъл половината пари, ще върне и другите, тоест пропитите, цял живот ще търси, ще работи, но ще ги намери и ще ги върне. И така, подлец, но не крадец, както искате, но не крадец!

— Да речем, известна разлика има — усмихна се студено прокурорът. — Но странно е все пак, че намирате чак толкова съдбоносна разлика.

— Да, намирам такава съдбоносна разлика! Подлец може да бъде всеки, пък и е комай, но крадец не може да бъде всеки, а само архиподлецът. Не ги мога чак толкова тези тънкости… Само че крадецът е по-подъл от подлеца, това е моето убеждение. Слушайте, аз нося парите цял месец със себе си, още утре мога да реша да ги върна, и вече не съм подлец, но не мога да реша, там е работата, макар че всеки ден решавам, макар че всеки ден се подтиквам: „Реши се, реши се, подлецо!“ — и ето цял месец не мога да се реша, това е! Какво, хубаво ли е според вас, хубаво ли е?

— Да речем, не е толкова хубаво, това прекрасно го разбирам и не споря — отговори прокурорът сдържано. — И изобщо нека се откажем от всички препирни за тези тънкости и разлики и ако обичате, да минем пак на същността. А същността е именно там, че още не сте благоволили да ни обясните, макар да ви питахме: защо първоначално направихте такова разпределение на тези три хиляди, тоест едната половина изгуляхте, а другата скрихте? За какво в същност сте я скрили, за какво в същност сте искали да употребите тези заделени хиляда и петстотин рубли? Аз настоявам на този въпрос, Дмитрий Фьодорович.

— Ах, наистина! — извика Митя и се удари по челото. — Извинете, аз ви измъчвам, а не ви обяснявам най-важното, иначе веднага щяхте да разберете, защото в целта, именно в тази цел е позорът! Вижте какво, този старец, покойникът, все притесняваше Аграфена Александровна, а аз ревнувах, мислех тогава, че тя се колебае между мене и него; и си мислех всеки ден: ами ако тя изведнъж вземе решение, ако се умори да ме измъчва и изведнъж ми каже: „Тебе обичам, а не него, отведи ме накрай света.“ А аз имам само двадесет копейки; с какво ще я отведа, какво ще правя тогава — просто съм загубен. Аз не я познавах тогава и не я разбирах, мислех, че й трябват пари и че няма да ми прости моята сиромашия. И ето отброявам ехидно половината от трите хиляди и хладнокръвно ги зашивам е игла, зашивам ги предвидливо, още преди пиянството ги зашивам, а после, след като вече съм ги зашил, с останалата половина заминавам да пиянствувам! Не, това е подлост! Разбрахте ли сега?

Прокурорът се разсмя с глас, следователят също.

— Според мене дори е благоразумно и нравствено, че сте се въздържали и не сте прогуляли всички пари — засмя се Николай Парфьонович, — какво толкова е станало?

— Ами това, че съм откраднал, ето какво! О, Боже, вие ме ужасявате с вашето неразбиране! През цялото време, докато носех тези хиляда и петстотин рубли зашити на гърдите си, аз всеки ден и всеки час си казвах: „Ти си крадец, ти си крадец!“ Затова бях освирепял този месец, затова се бих в кръчмата, затова и баща си бих, защото се чувствувах крадец! Дори на Альоша, моя брат, не се реших и не посмях да открия за тези хиляда и петстотин рубли: толкова се чувствувах подлец и мошеник! Но знайте, че докато ги носех, в същото време всеки ден и всеки час си казвах: „Не, Дмитрий Фьодорович, ти може би още не си крадец.“ Защо? Ами точно защото можеш още утре да отидеш и да върнеш тези хиляда и петстотин рубли на Катя. И ето чак вчера се реших да скъсам моята муска от врата си, когато отивах от Феня у Перхотин, а до този миг не се решавах, и щом я скъсах, в същия миг станах вече пълен и безспорен крадец, крадец и безчестен човек за цял живот. Защо? Защото заедно с тази муска скъсах и моята мечта да отида при Катя и да й кажа: „Аз съм подлец, но не крадец!“ Разбирате ли сега, разбирате ли!

— И защо именно снощи се решихте? — прекъсна го Николай Парфьонович.

— Защо ли? Смешен въпрос: защото се осъдих на смърт в пет часа сутринта — тук, на разсъмване: „Все едно е, си казах, дали ще умреш подлец или благороден!“ Но не, оказа се, че не е все едно! Вярвате ли, господа, не това, че убих стареца-слуга и че ме заплашва Сибир, беше, което ме мъчеше най-вече тази нощ — и при това кога? — когато моята любов се увенча и небето отново се откри за мен! О, това ме мъчеше, но не толкова много; все пак не колкото това проклето съзнание, че откъснах най-сетне от гърдите си тези проклети пари и ги пропилях, а, значи, сега вече окончателно съм крадец! О, господа, повтарям ви с кръвта на сърцето си: много неща разбрах тази нощ! Разбрах, че не само е невъзможно да живееш като подлец, но и да умреш като подлец е невъзможно… Не, господа, трябва да се умира честно!…

Митя беше блед. Лицето му имаше съсипан и измъчен вид, макар че беше крайно разпален.

— Започвам да ви разбирам, Дмитрий Фьодорович — меко и дори някак състрадателно изрече прокурорът, — и както обичате, но според мене всичко това са само нерви… болните ви нерви, това е. И защо например, за да се избавите от толкова мъки, почти цял месец, да не отидете да дадете тези хиляда и петстотин рубли на онази особа, която ви ги е поверила, и след като се разберете с нея, защо при тогавашното ви положение, толкова ужасно, както го описвате, да не опитате една комбинация, която изглежда толкова естествена, тоест, след като благородно признаете пред нея грешките си, защо да не поискате от нея самата сумата, потребна за вашите разходи, която сума тя, с нейното великодушно сърце и пред вид вашето нещастие, разбира се, не би ви отказала, особено ако я поискате срещу документ или най-сетне например срещу същата гаранция, която сте предлагали на търговеца Самсонов и на госпожа Хохлакова? Защото вие смятате и досега тая гаранция за ценна, нали? Митя изведнъж се изчерви.

— Нима ме смятате чак до такава степен подлец? Не е възможно да говорите това сериозно!… — рече той с негодувание, като гледаше прокурора в очите и сякаш не вярваше, че от него чува това.

— Уверявам ви, че говоря сериозно… Защо мислите, че не е сериозно? — учуди се от своя страна и прокурорът.

— О, колко подло би било това! Господа, знаете ли вие, че ме измъчвате! Добре, ще ви кажа всичко, така да бъде, ще ви изповядам сега вече цялата си инферналност, но ще го направя, за да засрамя пак вас, и вие самите ще се почудите до каква подлост може да стигне комбинацията на човешките чувства. Знайте прочее, че съм имал пред вид тази комбинация, същата, за която говорихте сега, прокуроре! Да, господа, и аз имах тази мисъл през този проклет месец, така че почти се бях решил да отида при Катя, до такава степен бях подъл! Но да отида при нея, да й съобщя за моята изневяра и в името на същата изневяра, за изпълнение на същата изневяра, за предстоящите разходи по тази изневяра от същата нея, от Катя, да моля пари (да моля, чувате ли, да моля!) и веднага щом се разделя с нея, да избягам с другата, с нейната съперница, с нейната омразница, която я обиди — моля ви се, вие сте си изгубили ума, господин прокуроре!

— Изгубил или не изгубил, но, разбира се, в бързината не съобразих… за тази именно женска ревност… ако тук наистина може да става дума за ревност, както вие твърдите… впрочем има нещо такова — усмихна се прокурорът.

— Но това щеше да е вече такава мръсотия — свирепо удари Митя с юмрук по масата, — това щеше така да вони, че вече и аз не знам! Ясно ли ви е, че тя можеше да ми даде тези пари и би ги дала, положително би ги дала, за да ми отмъсти, би ги дала, за да се наслади на отмъщението, от презрение към мене би ги дала, защото и тя е инфернална душа и жена с велик гняв! Аз пък бих взел парите, о, бих ги взел, бих и тогава цял живот… о, Боже! Простете, господа, крещя, защото и аз имах тази мисъл още толкова доскоро, до завчера, именно когато се разправях през нощта с Копоя, а после и вчера, да, и вчера, целия ден вчера, помня това, чак до този случай…

— До какъв случай? — обади се Николай Парфьонович с любопитство, но Митя не го чу.

— Аз направих пред вас страшно признание — мрачно завърши той. — Оценете го, господа. Но не само това, не само да го оцените, а да го цените, пък ако не, ако и това мине покрай вашите души, тогава вие просто не ме уважавате, господа, това ще ви кажа, и ще умра от срам, че съм се изповядал пред такива като вас! О, аз ще се застрелям! Аз вече виждам, виждам, че не ми вярвате! Как, и това ли искате да запишете? — извика той вече уплашен.

— Но ето това, което сега казахте — погледна го учуден Николай Парфьонович, — тоест че до последния момент все още сте смятали да отидете при госпожа Верховцева и да поискате от нея тази сума… Уверявам ви, че това е много важно показание за нас, Дмитрий Фьодорович, тоест за целия този случай… и особено за вас, особено за вас е важно.

— Смилете се, господа — плесна с ръце Митя. — Поне това не пишете, засрамете се! Та аз, така да се каже, си раздрах душата на две пред вас, а вие се възползувахте и ровите с пръсти в раздраното от двете страни… О, Боже!

Той закри отчаяно лицето си с ръце.

— Не се безпокойте така, Дмитрий Фьодорович — заключи прокурорът, — всичко, което се записа досега, ще ви се прочете после и с което не се съгласите, ще го променим според вашите думи, а сега ще ви задам за трети път същото въпросче: нима наистина никой, абсолютно никой не е чувал от вас за тези зашити пари? Такова нещо, да ви кажа, почти не мога да си го представя.

— Никой, никой, казах ви, иначе нищо не сте разбрали! Оставете ме на мира.

— Както обичате, тази работа трябва да се изясни и има още много време за това, но сега размислете: ние може да имаме десетки свидетелства, че именно вие самият сте разпространявали и дори сте крещели навсякъде за трите хиляди рубли, които сте похарчили, за три, а не за хиляда и петстотин, пък и сега, при появата на вчерашните пари, пак сте успели мнозина да уведомите, че пак носите три хиляди рубли…

— Не десетки, а стотици свидетелства имате, двеста свидетелства, двеста души са чули, хиляда са чули! — извика Митя.

— Ето, виждате ли, всички, всички свидетелствуват. Все значи нещо думата всички.

— Нищо не значи, аз излъгах и всички започнаха да лъжат след мене.

— Но защо ви е било необходимо така да „лъжете“, както вие се изразявате?

— Дявол знае. От самохвалство може би… така… че толкова много пари съм изгулял… Може би за да забравя за тези зашити пари… да, именно затова… по дяволите… за кой път вече ми задавате този въпрос? Е, излъгал съм и край, веднъж излъгах и не исках да се поправям. Защо лъже понякога човек?

— Това е много трудно да се разбере, Дмитрий Фьодорович, защо лъже човек — внушително изговори прокурорът. — Кажете обаче, голям ли беше този талисман, както го наричате, на врата ви?

— Не, не беше голям.

— Колко например?

— Колкото една банкнота от сто рубли, сгъната на две, толкова.

— Най-добре да ни покажете парченцата. Те трябва да са някъде у вас?

— Е, по дяволите… какви глупости… не знам къде са.

— Но моля ви все пак: къде и кога сте го свалили от врата си? Защото, както сам казахте, не сте се отбивали у дома си?

— Когато излязох от Феня и тръгнах към Перхотин, по пътя го скъсах от врата си и извадих парите.

— В тъмното ли?

— Че защо ми е свещ? С пръст го направих за миг.

— Без ножица, на улицата?

— На площада, струва ми се; защо ми е ножица? Парцалчето беше вехто, веднага се раздра.

— Какво го направихте после?

— Там го захвърлих.

— Къде именно?

— Ами на площада, някъде из площада! Дявол го знае къде на площада. Но защо ви е това?

— То е извънредно важно, Дмитрий Фьодорович: веществени доказателства във ваша полза, как не искате да го разберете? А кой ви помогна преди един месец да ги зашиете?

— Никой не ми е помогнал, сам ги заших.

— Вие можете да шиете?

— Войникът трябва да знае да шие, а и в случая не се иска никакво умение.

— А откъде взехте плат, тоест парцалчето, в което ги зашихте?

— Сериозно ли ме питате?

— Разбира се, никак не ни е до шеги сега, Дмитрий Фьодорович.

— Не помня откъде съм взел парцалчето, взел съм го отнякъде.

— Че как така да не запомните това?

— Бога ми, наистина не помня, може да съм го откъснал от някоя дреха.

— Това е много интересно: във вашата квартира утре би могла да се намери онази вещ, риза може би, от която сте го откъснали. От какво беше този парцал: от по-груб плат или по-тънък?

— Дявол го знае от какво. Чакайте… Струва ми се, отникъде не го откъснах… То беше хасе… Струва ми се, че в една нощна шапчица на хазайката ги заших.

— В шапчица на хазайката?

— Да, от нея бях я задигнал.

— Как тъй задигнал?

— Вижте какво, наистина си спомням сега, че бях си взел една нейна шапчица за парцал, а може би за да си чистя перото. Взех я скришом, защото беше ненужен парцал, после бяха останали някакви парченца и като се появиха тези хиляда и петстотин рубли, ги заших… Струва ми се, че именно в тези парцали ги заших. Вехта хасена дрипа, хиляди пъти прана.

— И това вече със сигурност ли го помните?

— Не знам дали със сигурност. Струва ми се, в тази шапчица. Все едно!

— В такъв случай вашата хазайка поне би могла да си спомни, че й е изчезнала тази вещ?

— Ами, тя изобщо не разбра. Стар парцал, ви казвам, стара дрипа, някакъв боклук.

— Ами игла откъде взехте, конец?

— Аз прекратявам, не искам повече. Стига толкова! — ядоса се накрая Митя.

— И все пак странно е, че чак до такава степен сте забравили на кое място на площада точно сте хвърлили този… талисман.

— Че наредете утре да се измете площадът, може да го намерите — подсмихна се накриво Митя. — Стига вече, господа, стига — завърши той с измъчен глас. — Виждам ясно: не ми повярвахте! За нищо и ни най-малко! Вината е моя, а не ваша, не трябваше да се навирам. Защо, защо се омърсих, като ви изповядах моята тайна! За вас това е смешно, по очите ви виждам. Вие, прокуроре, ме докарахте дотам? Възпейте се в химн, ако можете… Проклети да сте, мъчители!

Той оброни глава и закри лицето си с ръце. Прокурорът и следователят мълчаха. След минута вдигна глава и ги изгледа с някак празен поглед. Лицето му изразяваше вече пълно, безвъзвратно отчаяние и той някак кротко се умълча, седеше и гледаше като несвестен. А трябваше най-сетне да свършват: предстоеше незабавно да се почне разпит на свидетелите. Беше вече осем часът сутринта. Отдавна бяха изгасили свещите. Михаил Макарович и Калганов, които през цялото време на разпита все влизаха и излизаха от стаята, този път пак излязоха и двамата. Прокурорът и следователят също имаха извънредно уморен вид. Настъпилото утро беше мрачно, много облачно и валеше като из ведро. Митя в несвяст гледаше към прозорците.

— А може ли да погледам през прозореца? — попита той изведнъж Николай Парфьонович.

— О, колкото искате — отговори той.

Митя стана и отиде до прозореца. Дъждът направо плющеше в малките зеленикави стъкла на прозорците. Точно под прозореца се виждаше разкаляният път, а по-нататък, в дъждовната мъгла — черните, мизерни, неугледни селски къщурки, които изглеждаха още по-черни и сиромашки от дъжда. Митя си спомни за „Феб златокъдрия“ и как искаше да се застреля при първия му лъч. „В такова утро май е още по-добре“ — усмихна се той и изведнъж махна с ръка надолу и се обърна към „мъчителите“.

— Господа! — извика той. — Виждам, че с мен е свършено. Но тя? Кажете ми за нея, моля ви, нима и тя ще пропадне с мене? Та тя е невинна, тя снощи не беше на себе си, когато викаше, че била „за всичко виновна“. За нищо, за нищо не е виновна! Цялата нощ, докато седях с вас, се измъчвах… Не може ли, няма ли да ми кажете: какво ще правите сега с нея?

— В това отношение бъдете съвсем спокоен, Дмитрий Фьодорович — веднага и с явна припряност отговори прокурорът, — засега нямаме никакви сериозни мотиви да обезпокоим за каквото и да било особата, за която толкова се интересувате. В по-нататъшния ход на делото, надявам се, ще бъде същото… Напротив, ще направим в този смисъл всичко възможно от наша страна. Бъдете съвсем спокоен.

— Господа, благодаря ви, знаех си, че все пак сте честни и справедливи хора, независимо от всичко. Смъкнахте тежко бреме от душата ми… Е, какво ще правим сега? Аз съм готов.

— Ще трябва да побързаме. Необходимо е веднага да минем към разпита на свидетелите. Всичко това трябва да стане на всяка цена във ваше присъствие и затова…

— Не е ли по-добре да пийнем по-напред чаец? — прекъсна го Николай Парфьонович. — Заслужили сме, струва ми се!

Решиха, ако има готов чай долу (понеже Михаил Макарович навярно беше отишъл там „на чай“), да пийнат и те по една чашка и след туй „да продължават, да продължават…“ А „закусчицата“ и истинското пиене на чай да отложат за когато имат повече свободно време. Чай наистина се намери долу и скоро им донесоха. Митя отначало се отказа от чашата, която любезно му предложи Николай Парфьонович, но след това той самият си поиска и я изпи жадно. Той, общо взето, имаше някак дори учудващо измъчен вид. При неговата юнашка мощ, би си казал човек, какво толкова е една нощ гуляй, пък ако ще и с най-силни преживявания? Но той самият чувствуваше, че едва издържа, а от време на време всички предмети започваха сякаш да се движат и да се въртят пред очите му. „Още малко — и май ще започна да бълнувам“ — помисли си той.

VIII. Свидетелските показания. Детето

Започна разпитът на свидетелите. Но ние няма вече да продължаваме нашия разказ с такива подробности, както до сега. Затова ще пропуснем как Николай Парфьонович внушаваше на всеки повикан свидетел, че трябва да дава верни и честни показания и че впоследствие ще трябва да повтори тези свои показания под клетва. И също как от всеки свидетел се искаше да подпише протокола с показанията си и пр., и пр. Ще отбележим само, че основният въпрос, на който обръщаха цялото си внимание водещите разпита, беше предимно все същият въпрос за трите хиляди рубли, тоест дали са били три хиляди, или хиляда и петстотин първия път, тоест при първия гуляй на Дмитрий Фьодорович тук, в Мокрое, преди един месец, и дали са били три хиляди, или хиляда и петстотин рубли вчера, на втория гуляй на Дмитрий Фьодорович. Уви, всички показания до едно се оказаха против Митя и нямаше нито едно в негова полза, а някои от показанията дори изнесоха нови, почти изумителни факти, които опровергаваха неговите показания. Пръв бе разпитан Трифон Борисич. Той се изправи пред водещите разпита без ни най-малък страх, напротив, с израз на строго и сурово негодувание против обвиняемия, и с това несъмнено си придаде вид на извънредна правдивост и собствено достойнство. Той говореше малко, сдържано, изчакваше въпросите, отговаряше точно и обмислено. Твърдо и без заобикалки заяви, че преди един месец не може да са били похарчени по-малко от три хиляди рубли, че тук всички селяни ще потвърдят, че са чували за трите хиляди от самия „Митрий Фьодорич“: „Само на циганките колко пари хвърли. Само за тях ще са отишли над хиляда.“

— И петстотин може би не съм дал — мрачно се обади на това място Митя, — само че не ги броих тогава, пиян бях, жалко…

Митя седеше този път отстрани, с гръб към завесата, слушаше мрачно, имаше вид тъжен и уморен, който сякаш казваше: „Е, говорете каквото щете, сега ми е все едно!“

— Над хиляда отидоха за тях, Митрий Фьодорович — твърдо го опроверга Трифон Борисович, — вие хвърляхте, а те ги събираха. Те са племе крадливо и разбойническо, конекрадци са те, прогонихме ги оттук, иначе те самите сигурно щяха да кажат колко пари ви отмъкнаха тогава. Аз лично видях в ръцете ви тогава сумата — за броене, не съм ги броил, не сте ми ги давали, това е истина, ама на око, помня, бяха къде повече от хиляда и петстотин… Къде ти хиляда и петстотин! И ние сме виждали пари, та можем да преценяваме…

Колкото за вчерашната сума, Трифон Борисович направо каза, че Дмитрий Фьодорович още като слязъл от колата, му заявил, че носи три хиляди рубли.

— Така ли, Трифон Борисич — възрази Митя, — да не би направо да съм казал, че нося три хиляди рубли?

— Казахте, Митрий Фьодорович. Пред Андрей го казахте. И самият Андрей е тук, още не си е заминал, повикайте го. А там, в салона, когато черпехте хора, там направо извикахте, че шеста хилядарка оставяте тук, тоест с предишните — това трябва да значи. Степан и Семьон чуха, а Пьотър Фомич Калганов тогава стоеше до вас, може и той да е запомнил…

Показанието за шестата хилядарка направи необикновено силно впечатление на водещите разпита. Хареса им новата редакция: три и още три, значи, шест, дето ще рече, три хиляди тогава и три хиляди сега, точно шест, излизаше ясно.

Разпитаха всички посочени от Трифон Борисович селяни, Степан и Семьон, коларя Андрей и Пьотър Фомич Калганов. Селяните и коларят без възражения потвърдиха показанията на Трифон Борисич. Освен това специално се записа по думите на Андрей неговият разговор с Митя из пътя относно това, „къде аз, Дмитрий Фьодорович, ще отида: на небето или в ада и ще ми простят ли на онзи свят, или не?“ „Психологът“ Иполит Кирилович изслуша всичко това с тънка усмивка и накрая препоръча и това показание, а именно: къде щял да отиде Дмитрий Фьодорович, „да се приложи към делото“.

Повиканият Калганов влезе неохотно, намръщен, капризен и разговаряше с прокурора и Николай Парфьонович така, като че ли ги виждаше за пръв път в живота си, макар че беше отдавнашен и близък техен познайник. Той започна с това, че „нищо не знае и не иска да знае“. Но за шестата хилядарка излезе, че е чул и той, и призна, че в оная минута е седял до него. Според него Митя имал „не знам колко“ пари. За това, че поляците бяха сменили картите, той даде утвърдителни показания. Обясни също при повторно запитване, че след изгонването на поляците наистина отношенията на Митя с Аграфена Александровна се оправили и че тя самата казала, че го обича. За Аграфена Александровна се изказа сдържано и почтително, като че ли беше госпожица от най-доброто общество, и дори нито веднъж не си позволи да я нарече Грушенка. Въпреки явното отвращение, с което младият човек даваше показания, Иполит Кирилович го разпитва дълго и едва от него научи всички подробности по онова, което представляваше, така да се каже, „романът“ на Митя през тая нощ. Митя нито веднъж не прекъсна Калганов. Най-сетне освободиха младия човек и той се оттегли с нескривано негодуване.

Разпитаха и поляците. Те, макар да си бяха легнали в тяхната стаичка, цялата нощ не заспаха, а при пристигането на властите се облякоха набързо и се приготвиха, разбирайки, че без друго ще извикат и тях. Явиха се с достойнство, макар и не без известен страх. Главният, тоест мъничкият пан, се оказа бивш чиновник дванадесети клас242, работил в Сибир като ветеринар, презимето му беше пан Мусялович. А пък пан Врублевски се оказа частно практикуващ дантист или на руски зъболекар. И двамата, щом влязоха в стаята, въпреки че въпросите задаваше Николай Парфьонович, веднага започнаха да се обръщат е отговорите си към застаналия отстрани Михаил Макарович, вземайки го по погрешка за главен чиновник и началство тук, и на всяка дума го наричаха „пане пулковнику“. И едва след като няколко пъти ги поправи и ги насочи самият Михаил Макарович, разбраха, че трябва да се обръщат с отговорите си само към Николай Парфьонович. Оказа се, че говорят руски дори много правилно освен може би в изговора на някои думи. За отношенията си с Грушенка, предишни и сегашни, пан Мусялович почна първо да прави горещи и горди изявления, така че Митя отведнъж кипна и се развика, че няма да позволи на „тоя подлец“ да говори така пред него. Пан Мусялович веднага обърна внимание на думата „подлец“ и помоли да се запише в протокола. Митя кипна от ярост.

— Подлец, да, подлец! Запишете това и запишете също, че независимо от протокола аз пак викам, че той е подлец! — крещеше той.

Николай Парфьонович, макар и да записа това в протокола, прояви при този неприятен случай много похвална деловитост и умение да се оправя: след като направи строга забележка на Митя, той самият тутакси прекрати всички по-нататъшни въпроси относно романтичната страна и побърза да премине към по-съществените неща. А в по-съществените неща се яви едно показание на пановете, което събуди извънредно любопитство у следователите: а именно как Митя в оная стаичка искал да подкупи пан Мусялович и му предлагал три хиляди рубли с условието, че седемстотин рубли му дава на ръка, а останалите две хиляди и триста „още утре сутринта в града“, като се клел, че тук в Мокрое, нямал у себе си толкова пари, но че имал в града. Митя се обади нервно, че не е казвал, че непременно ще ги даде утре в града, но пан Врублевски потвърди показанията, а и Митя, като помисли една минута, съвсем се съгласи, че сигурно така е било, както пановете казват, че тогава е бил разпален и затова наистина може да го е казал. Прокурорът просто се вкопчи в показанието: за следствието ставаше ясно (както и наистина заключиха после), че половината или част от трите хиляди, които е имал Митя, наистина може да е останала скрита някъде в града, пък може би дори и някъде тук, в Мокрое, така че по този начин се изясняваше и онова затруднително за следствието обстоятелство, че у Митя бяха намерили на ръка само осемстотин рубли — обстоятелство, което досега, макар и единствено и доста нищожно, все пак беше донякъде свидетелство в полза на Митя. Сега вече и това единствено свидетелство в негова полза отпадаше. На въпроса на прокурора: откъде би взел останалите две хиляди и триста рубли, за да ги даде на пана, щом сам твърди, че е имал само хиляда и петстотин, а същевременно се клел пред пана, Митя твърдо отговори, че е искал да предложи на „полячето“ утре не пари, а официален документ, с който да му прехвърли своите права върху имението Чермашня, същите права, които е предлагал на Самсонов и Хохлакова. Прокурорът чак се усмихна на „невинността на това извъртане“.

— И мислите, че той щеше да се съгласи да приеме тези „права“ вместо две хиляди и триста рубли в брой?

— Непременно щеше да се съгласи — разпалено отряза Митя. — Моля ви се, че той не две, а четири, дори шест би могъл да пипне по тоя начин! Веднага щеше да си събере адвокатчетата — полячета и чифутчета — и не три хиляди, ами цялата Чермашня щяха да измъкнат от стареца.

Разбира се, показанията на пан Мусялович влязоха в протокола с най-пълни подробности. След това освободиха пановете. А фактът за подменянето на картите почти не се спомена; Николай Парфьонович и без това им беше много благодарен и не искаше да ги безпокои за дреболии, още повече, че всичко това беше дребна свада в пияно състояние по време на играта и нищо повече. Малко ли бяха безобразията през тая нощ… Така че парите, двеста рубли, така и си останаха у пановете.

Повикаха след това старчето Максимов. Той се яви изплашен, доближи се със ситни крачки, имаше раздърпан и много тъжен вид. През цялото време се беше свивал там долу, при Грушенка, беше седял с нея мълчаливо и изведнъж „току почне да хлипа пред нея и си трие очите със синя карирана кърпа“, както разказваше после Михаил Макарович. Така че се наложило тя самата да го успокоява и утешава. Старецът веднага разплакан си призна, че е виновен, дето е взел от Дмитрий Фьодорович назаем „десет рубли от бедност“ и че е готов да ги върне… На прекия въпрос на Николай Парфьонович; не е ли забелязал колко пари е имал Дмитрий Фьодорович, тъй като е могъл най-отблизо да види парите в ръцете му, когато е получавал заема, Максимов най-решително отговори, че парите били „двадесет хиляди“.

— Ами виждали ли сте някога по-рано двадесет хиляди? — попита усмихнат Николай Парфьонович.

— Как не, виждал съм, само че не двадесет, а седем, когато моята съпруга заложи селцето ми. Показа ми ги само отдалеко, похвали ми се. Доста голяма пачка беше, все шарени. И на Дмитрий Фьодорович бяха все шарени…

Освободиха го скоро. Най-сетне дойде ред и на Грушенка. Следователите очевидно се бояха от впечатлението, което може да направи нейното появяване на Дмитрий Фьодорович, и Николай Парфьонович дори му пошепна няколко думи за съвет, но Митя в отговор мълком наведе глава, като му даде да разбере, че „нередности няма да има“. Лично Михаил Макарович въведе Грушенка. Тя влезе със строго и мрачно лице, наглед почти спокойна, и седна безшумно на посочения й стол срещу Николай Парфьонович. Беше много бледа, изглеждаше като че й е студено, и току се увиваше в своя прекрасен черен шал. Наистина това бяха първите тръпки на треската — начало на дългата болест, която тя прекара от тая нощ нататък. Строгият й вид, прямият й и сериозен поглед и спокойните обноски направиха твърде благоприятно впечатление на всички. Николай Парфьонович дори веднага малко се „увлече“. Сам той признаваше, когато разказваше сетне тук-там, че едва този път могъл да разбере колко тази жена „е чудесна“, а по-рано, макар и да я виждал, винаги я смятал за нещо като „местна хетера“. „Тя има обноски на жена от най-висшето общество“ — възторжено се изтърва той веднъж в една дамска компания. Ала го изслушаха с най-голямо негодуване и тутакси го нарекоха за това „немирник“, от което той остана много доволен. Като влизаше в стаята, Грушенка само набързо хвърли поглед към Митя, който от своя страна с безпокойство я погледна, но нейният вид същата минута успокои и него. Подир първите необходими въпроси и увещания Николай Парфьонович макар и малко със запъване, но с най-вежлив вид я попита: „В какви отношения сте били със запасния поручик Дмитрий Фьодорович Карамазов“, на което Грушенка тихо и твърдо отговори:

— Беше ми познат, като познат го приемах през последния месец.

На по-нататъшните любопитни въпроси направо и с пълна откровеност заяви, че макар „понякога“ да й харесвал, не го обичала, но го завличала „поради гнусната моя злоба“, също както и онова „старче“; виждала, че Митя много я ревнува от Фьодор Павлович и от всички, но това само я забавлявало. При Фьодор Павлович пък изобщо никога не била искала да отиде, а само се подигравала с него. „През целия този месец мене не ме интересуваха и двамата; аз чаках друг човек, виновен пред мене… Само че мисля — завърши тя, — че вие няма защо да любопитствувате за това, а аз няма защо да ви отговарям, защото то си е моя лична работа.“

Така и постъпи незабавно Николай Парфьонович: тю „романтичните“ въпроси той престана да настоява, а направо премина към сериозните неща, тоест към все същия и най-углавен въпрос за трите хиляди рубли. Грушенка потвърди, че в Мокрое преди един месец били похарчени три хиляди рубли и макар че не била броила парите лично, но чувала от самия Дмитрий Фьодорович, че били три хиляди рубли.

— Насаме ли ви го е казвал, или пред някого, или пък вие само сте чували да го говори на други пред вас? — попита веднага прокурорът.

На което Грушенка отговори, че го е чувала и пред хора, чувала го е и на други да приказва, а го е чувала и насаме от самия него.

— Веднъж ли сте чували това от самия него насаме, или нееднократно? — попита пак прокурорът и научи, че Грушенка го е чувала нееднократно.

Иполит Кирилович остана много доволен от това показание. От по-нататъшните въпроси стана ясно също, че Грушенка е знаела откъде са тези пари и че Дмитрий Фьодорович ги е взел от Катерина Ивановна.

— А не сте ли чули поне веднъж, че преди един месец са били похарчени не три хиляди рубли, а по-малко, и че Дмитрий Фьодорович е запазил половината за себе си?

— Не, никога не съм чувала — каза Грушенка.

По-нататък се изясни дори, че Митя, напротив, често й казвал през този месец, че нямал нито копейка. „От родителя си все чакаше да получи“ — заключи Грушенка.

— А не е ли говорил някога пред вас… или случайно, или в състояние на гняв — подхвана изведнъж Николай Парфьонович, — че има намерение да посегне на живота на баща си?

— Ох, говорил го е! — въздъхна Грушенка.

— Веднъж или няколко пъти?

— Няколко пъти е споменавал, винаги, когато се ядосваше.

— И вие вярвахте, че ще го направи?

— Не, никога не съм вярвала! — твърдо отговори тя. — Надявах се на неговото благородство.

— Господа, позволете ми — извика внезапно Митя, — позволете ми да кажа пред вас на Аграфена Александровна само една дума.

— Кажете — разреши Николай Парфьонович.

— Аграфена Александровна — и Митя се понадигна от стола, — вярвай Бога и мене: за кръвта на убития вчера мой баща не съм виновен!

Като произнесе това, Митя пак седна на стола. Грушенка се понадигна и набожно се прекръсти към иконата.

— Слава тебе Господи! — изговори тя с горещ проникновен глас и още преди да седне на мястото си, се обърна към Николай Парфьонович и добави: — Каквото казва сега, това трябва да вярвате! Знам го аз: ще изтърси тъй нещо било за смях, било от инат, но ако е против съвестта му, никога няма да излъже. Направо ще си каже истината, това да вярвате!

— Благодаря, Аграфена Александровна, подкрепи ми душата! — обади се Митя с разтреперан глас.

На въпросите за вчерашните пари тя заяви, че не знае колко са били, но чула вчера много пъти да казва на хората, че носел три хиляди. А относно това: откъде е взел парите, той казал само на нея, че ги „откраднал“ от Катерина Ивановна, а тя му отговорила, че не ги е откраднал и че още утре трябва да върне парите. На настоятелния въпрос на прокурора за кои пари е казал, че ги е откраднал от Катерина Ивановна: за вчерашните или за ония три хиляди, които са били похарчени тук преди един месец, тя каза, че е говорил за ония, преди един месец, и че тя така го е разбрала.

Най-после освободиха Грушенка, при което Николай Парфьонович побърза да й заяви, че тя може, ако иска, веднага да се върне в града и че ако той, от своя страна, може с нещо да й помогне, например с коне, или ако например тя пожелае някой да я съпроводи, то той… от своя страна…

— Покорно ви благодаря! — поклони му се Грушенка. — Аз ще си отида с онова старче, с помешчика, ще го заведа, а засега ще почакам долу, ако позволите, да видя как ще решите тук с Дмитрий Фьодорович.

Тя излезе. Митя беше спокоен и дори имаше съвсем ободрен вид, но само за минута. Някакво странно физическо безсилие все повече и повече го завладяваше. Разпитът на свидетелите най-сетне свърши. Пристъпиха към окончателната редакция на протокола. Митя стана и отиде в ъгъла при завесата, полегна върху големия, покрит с черга сандък на хазаина и веднага заспа. Сънува някакъв странен сън, някак съвсем не на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а половината изгорели — стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, все мършави, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

— Защо плачат? За какво плачат? — пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

— Детето — отговаря каруцарят, — детето плаче. — И Митя се учудва, че е казал по селски „детето“, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал „детето“: като че ли повече жал има в това.

— Ами защо плаче? — продължава да пита Митя като глупак. — Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

— Измръзнало е детето, дрешките му изстинали, та не то топлят.

— Но защо така? Защо? — не спира глупавия Митя.

— Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец нямат да ядат, за изгорялото място просят.

— Не, не! — сякаш все още не разбира Митя. — Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно детето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят детето?

И чувствува в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувствува още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че иска да направи за всички нещо такова, че детето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на детето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тая минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска.

— И аз съм с тебе, сега вече няма да те изоставя, за цял живот с тебе отивам — чуват се до него милите, пълни с чувство думи на Грушенка. И ето пламва цялото му сърце и се устремява към някаква светлина и той иска да живее и да живее, да върви и да върви към някакъв път, към новата светлина, която го зове, и то по-скоро, по-скоро, още сега, веднага!

— Какво? Къде? — извиква той, отваря очи и сяда върху своя сандък, сякаш се е свестил след припадък, но светло усмихнат. Над него стои Николай Парфьонович и го приканва да изслуша и подпише протокола. Митя разбра, че е спал час и повече, но не слушаше Николай Парфьонович. Изведнъж се зачуди, че под главата му имаше възглавница, която обаче я нямаше, когато безсилно склони глава върху сандъка.

— Кой е турил под главата ми възглавница? Кой е бил този добър човек! — извика той с някакво възторжено, благородно чувство и с почти разплакан глас, като че ли Бог знае какво благодеяние бяха му направили. Този добър човек така и остана неизвестен, някой от свидетелите, а може би и писарчето на Николай Парфьонович, беше наредил да му подложат възглавница от състрадание, ала цялата му душа сякаш се разтърсваше от сълзи. Той се доближи до масата и каза, че ще подпише всичко каквото искат.

Сънувах хубав сън, господа — рече той някак странно, с някакво ново, просветнало от радост лице.

IX. Митя отведен

Когато беше подписан протоколът, Николай Парфьонович тържествено се обърна към обвиняемия и му прочете „Постановлението“, което гласеше, че еди-коя си година и еди-кой си ден, там и там следователят на еди-кой си окръжен съд, след като разпитал еди-кого си (тоест Митя) в качеството му на обвиняем в еди-какво си и еди-какво си (всички обвинения бяха грижливо отбелязани) и като взе под внимание, че обвиняемият не се признава виновен за престъпленията, за които е обвинен, и не е представил нищо за свое оправдание, а същевременно свидетелите (еди-кои си) и обстоятелствата (еди-какви си) напълно го уличават, ръководейки се от еди-кой си и еди-кой си член от наказателния закон и т.н., постанови като мярка за неотклонение на еди-кого си (на Митя) да бъде затворен в еди-кой си затвор, за което да се съобщи на обвиняемия, а копие от това постановление да се връчи на помощник-прокурора и т.н. С една дума, на Митя му съобщиха, че той от този миг е задържан и че сега ще го откарат в града, където ще го затворят в едно много неприятно място. Митя изслуша внимателно всичко това и само сви рамене.

— Е, господа, аз не ви обвинявам, готов съм… Разбирам, че не ви остава нищо друго.

Николай Парфьонович меко му обясни, че още сега ще го откара участъковият пристав Маврикий Маврикиевич, който тъкмо се е случил тук…

— Стойте! — прекъсна го изведнъж Митя и с някакво неудържимо чувство произнесе, обръщайки се към всички в стаята: — Господа, всички ние сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички — нека така се реши сега, — от всички аз съм най-подлата гадина! Нека е така! Всеки ден от моя живот аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости. Разбирам сега, че за такъв като мене е потребен удар, удар на съдбата, та да го хване като с примка и да го стегне с външна сила. Никога, никога нямаше да се вдигна от само себе си! Но ето гръм ме порази. Приемам мъката на обвинението и на моя всенароден позор, искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя! Защото може би ще се пречистя, господа, нали? Но чуйте ме обаче за последен път: за кръвта на баща си не съм виновен! Приемам наказанието не защото съм го убил, а защото съм искал да го убия и защото може би наистина бих го убил… Но все пак аз имам намерение да се боря с вас докрай и ви заявявам това! Ще се боря с вас докрай, пък нека Бог реши! Сбогом, господа, не се сърдете, че през време на разпита крещях срещу вас, о, тогава бях още тъй глупав!… Подир една минута съм арестант и сега за последен път Дмитрий Карамазов като свободен още човек ви подава ръката си. Като се прощавам с вас, с хората се прощавам!…

Гласът му затрепери и той наистина подаде ръка, но Николай Парфьонович, който беше най-близо до него, някак внезапно, с почти конвулсивен жест отдръпна и скри ръцете си отзад. Митя веднага забеляза това и трепна. Той тутакси отпусна протегнатата си ръка.

— Следствието още не е приключено — замънка Николай Парфьонович малко сконфузен, — ще го продължим в града и аз, разбира се, от моя страна, съм готов да ви пожелая успех… за вашето оправдаване… Собствено вас, Дмитрий Фьодорович, аз винаги съм бил склонен да смятам за човек, тъй да се каже, повече нещастен, отколкото виновен… Ние всички тук, ако само мога да се осмеля да говоря от името на всички, ние всички сме готови да ви признаем за един по начало благороден млад човек, но, уви, увлечен от някои страсти до степен малко прекалена…

Нисичката фигура на Николай Парфьонович придоби в края на речта му много важен вид. Внезапно през ума на Митя мина, че ето този „хлапак“ ей сега ще го вземе под ръка, ще го заведе в другия ъгъл и там ще поднови с него неотдавнашния разговор за „момичетата“. Но малко ли съвсем странични и без никаква връзка със случая мисли се мяркат по някой път дори в ума на престъпника, поведен на смърт.

— Господа, вие сте добри, вие сте хуманни — мога ли да се видя с нея, да се простим за последен път? — попита Митя.

— Без съмнение, но тъй като… с една дума, сега вече не може без присъствието на…

— Но, моля ви се, присъствувайте!

Доведоха Грушенка, но сбогуването беше кратко, немногословно и не задоволи Николай Парфьонович. Грушенка се поклони дълбоко на Митя.

— Казах ти, че съм твоя и ще бъда твоя, ще дойда с тебе навеки, където и да те изпратят. Сбогом, невинни човече, който сам себе си погуби!

Устничките й потрепериха, сълзи потекоха от очите й.

— Прости ми, Груша, за моята любов, за това, че с моята любов и тебе погубих!

Митя искаше да каже още нещо, но изведнъж млъкна и излезе. Веднага го обградиха хора, които не снемаха очи от него. Долу, пред вратата, където снощи беше пристигнал с такъв шум и трясък с Андреевата тройка, стояха вече готови две каруци. Маврикий Маврикиевич, нисичък, набит човек с подпухнало лице, беше сърдит за нещо, за някакво внезапно безредие, ядосваше се и викаше. Някак твърде строго той покани Митя да се качи на каруцата. „По-рано, когато го черпех в кръчмата, съвсем друго лице имаше този човек“ — помисли си Митя, докато се качваше. Слезе долу и Трифон Борисич. Пред портата се насъбраха хора, мужици, жени, каруцари, и всички зяпнаха в Митя.

— Прощавайте, божи хора! — извика им Митя от каруцата.

— И на нас прости — чуха се два-три гласа.

— Прощавай и ти, Трифон Борисич!

Но Трифон Борисич дори не се обърна, може би беше много зает. И той нещо крещеше и се щураше. Оказа се, че втората каруца, в която трябваше да съпровождат Маврикий Маврикиевич двама селски десетници, не била още готова. Селянинът, когото пращаха с втората каруца, обличаше кафтана си и упорито настояваше, че не трябва да ходи той, ами Аким. Но Аким го нямаше; отидоха да го викат, селянинът настояваше и молеше да почакат.

— Виж какви хора, Маврикий Маврикиевич, нямат срама! — викаше Трифон Борисич. — Тебе Аким завчера ти даде четвърт рубла, ти я пропи — а сега крещиш. Само се чудя на вашата добрина с нашия подъл народ, Маврикий Маврикиевич, само това ще кажа!

— Но защо ни е втора каруца? — намеси се Митя. — Ще отидем с една, Маврикий Маврикиевич, аз няма да буйствувам, няма да ти побягна, защо ми е конвой?

— Вие, господине, бъдете добър да знаете как трябва да говорите с мене, ако още не сте се научили. Аз не съм ви „ти“, благоволете да не ми говорите на „ти“, пък и съветите си запазете за други път… — свирепо го сряза изведнъж Маврикий Маврикиевич и сякаш му беше драго да си излее яда.

Митя млъкна. Той цял пламна. Подир миг внезапно му стана много студено. Дъждът беше спрял, но мътното небе беше цялото в облаци, духаше остър насрещен вятър. „Като че ли ме тресе“ — помисли си Митя и потръпна. Най-сетне се качи в каруцата и Маврикий Маврикиевич, седна тежко, нашироко и сякаш без да забележи, доста избута Митя. Наистина, че беше в лошо настроение и никак не му се нравеше възложената му задача.

— Сбогом, Трифон Борисич! — извика пак Митя и сам почувствува, че бе извикал сега не от добродушие, а от яд и против волята си. Но Трифон Борисич стоеше гордо, с ръце отзад и впил очи в Митя, гледаше строго и сърдито и нищо не му отговори.

— Сбогом, Дмитрий Фьодорович, сбогом! — чу се изведнъж гласът на Калганов, който ненадейно изскочи отнякъде. Той дотича до каруцата и подаде ръка на Митя. Беше без фуражка. Митя успя да му улови ръката и да я стисне.

— Сбогом, мили човече, няма да забравя твоето великодушие! — горещо извика той. Но каруцата потегли и ръцете им се разделиха. Камбанката звънна — откараха Митя.

А Калганов се скри в пруста, седна в един ъгъл, склони глава, закри лицето си с ръце и заплака, дълго седя така и плака — плака, като че беше още малко момченце, а не вече двадесетгодишен младеж. О, той вярваше почти напълно във виновността на Митя! „Какви са тия хора, какви са тогава тия хора!“ — несвързано викаше той с горчива тъга, почти с отчаяние. В този миг дори не му се живееше. „Струва ли си, струва ли си!“ — възкликваше огорченият младеж.