Бягство от Картаген

КРАЯ НА КАРТАГЕН

Насъбралите се в този необичаен час мъже имаха недоспал вид. Бе започнало да се развиделява когато доойде и последния. Поръчаха цяла амфора скъпо вино и половин агне. Ако не бяха платили предварително или нямаха почтен вид кръчмаря щеше да откаже веднага. Нямаше как да откаже. Въпреки усилията си да се прикрие той разпозна в човека който ангажира кръчмата висш офицер от флота. Такива хора не се събират да ядат, пият и буйстват. Има само един смислен отговор — заговор. Няма значение. Нали си плащат. Като се върне Анибал Барка ще ги избеси всичките. И съвета, и благородниците, които го предадоха, и заговорниците. Не искаше и да подслушва, прекалено бе уморен. А и за донос никой не плащаше вече. Най-много някай ритник или ако го обвинят в съучастие да хване веслото на някоя бирема. Нека робът ги подслушва ако иска. Такъв роб по-добре да нямаш. Сам се натресе и има злато да купи кораб и когато иска говори като сенатор. Роб?

След като се събраха мълчаливо с полу прикрити лица думата взе благородния Азил Китор. Мъж може би около четиридесетте, от влиятелния род Китор който бе встрани от боричканията за власт, но заможен.

— Приятели, повиках Ви по това време да поговорим на спокойствие и трезва глава.

Четиримата кимнаха мрачно. Знаеха, че е замислил нещо нередно и като приятели бяха дошли по-скоро да го вразумат.

— При последното ми плаване за което знаете, бях в нашите градове зад Херколесовите стълбове. Проклетите Римляни все още не са докопали всичко наше. Там говорих с верни на мен капитани на кораби, които съм командвал. Заповядах им да не идват тук. Да се спотаят и да подбират добри екипажи.

— Предателство! Как можа? Тук е необходим всеки меч. Не же… — младия Фиал Акрон бе сръган в ребрата от стоящия до него Педан Даба, понапълнял командир от флота.

Азил Китор продължи:

— Вече знаете какво ми предсказа старата Гила преди да замина. Е, римляните вече са тук. Анибал загуби войната. Това го знаехме и преди година.

— Какво ти предсказа? — не издържа пак Фиал Акрон.

— Картаген е обречен!

— Това го знаем.

— Предсказа къде можем да отидем, така че римските легиони да не ни открият никога. Да възродим наново духа на Картаген, отново да бъдим могъщи.

— Бълнуваш. — сега се обади Дан Деал, търговец със здрав разум, най-възрастния в групата. — С повече злато ще се откупим. Ще заколят няколко хиляди от простолюдието за да ни стреснат. Не всичко още е загубено. Крепостта е здрава. Анибал Барка ги е озверил от пердах, но докато вилнеят тук по-богатите ще отидем във верните ни градове по островите. Не могат огря навсякъде.

— Не е така. Много са озверели. Това не е проста война. Ще ни преследват до последния човек. Който оцелее ще тъне в мизерия в затънтени планини и не може прода и чаша вино. Събрал съм Ви да спасяваме каквото можем далеч от тях, много далеч.

Легионите им ще ни подкарат като стадо из пустите места на империята ако останем. Дори да спечелим няколко сражения, това не решава въпроса. Само ще озвереят повече. Трябва да отим там където легионите им няма да ни достигнат никога. Те не обичат морето, което е нашата сила.

— Ако искаш да бягаш в Африка вземай си кораба и тръгвай. В тия диви места ще повехнеш като прерязана лоза. Там не можеш събра войска която да те последва и да победи Рим.

— Още преди векове Фараона плати да обиколим Африка. Където и да отидем легионите ще ни преследват като глутница кучета. Африка е суша и рано или късно, научат ли къде сме, ще пратят легиони. Само през голямото море зад Херкулесовите стълбове няма да ни последват.

— Там има само няколко безводни острова, после само вода. Такова безумие не съм чувал. Отиде ми съня напразно. — обади се Адин Кито. — Плувал съм десетина дни навътре и нищо! Да де, канари!

— Не на десет дни, на четеридесет каза Гила гледачката. Необятна земя чака своите господари.

— Чака ни с готови копия, ако въобще я има.

— Затова Ви повиках. Има я. На петдесет и деветия ден. Изпратих младия Фантор наесен. Острови, после две седмици пак море и голяма суша. Месец плавал около бреговете. На пет дни на юг от Кадис го чаках почти два месеца. Върнаха се само деветнадесет човека от седемдесет и пет.

— Кой е гребял?

— Никой. Робите измрели още на отиване. Върна се на платна.

— Сериозно ли говориш? Колко хора ще спасим? Хиляда?

— Само млади. Занаятчии, земеделци. Семе от което ще поникне новия Картаген. Без роби, сами ще гребат на две смени.

— Прекален интосиазъм. Можем и на север да се скрием, но по-добре на юг, зад пустинята има добри земи. Или на няколко места? Не могат откри всичките. Златото тежи еднакво навсякъде. Има блатисти места на север от Албион. Този кехлибар е от там. И там може да се живее. След шестдесет дни плаване колко хора ще заведеш през голямото море. Аз ще пробвам на север с десетина кораба.

— Ще ви докопат в Албионския проток. По-добре на Юг.

— А семействата ни?

— Не става въпрос за нас. Младежите които ще отидат ще си намерят жени от местните.

— Няма да си хвърля парите и да си изоставя семейството. Имам четири дъщери. На римляните ли да ги оставя? Местните жени няма да възпитат картагенци. Фамилията Деал ще тръгне на север. Които оцелеят ще ни търсят покрай морето на север. Ще оставя предание на внуците си да търсят голяма земя на запад през Атлантика.

— Рисковано е в Албионския проток. Ще тръгна с вас през Херкулесовите стълбове, но няма да се втурна през атлантика с цялото си семейство. Двама от синовете ми ще пратя с вас.

— Ще изпратим семействата си с кервани на десетина дни на юг от Херкулесовите стълбове и ще ги приберем след три месеца.

— Глупости, след три месеца не се знае какво ще остане от семействата ни по тези земи. Разбойниците от пустинята като глутница чакали ще ги разкъсат. Усещат слабостта на картаген и не ни обичат много. Няма да са по-добри от римляните. Можем да ги превозим до островите зад херкулесовите стълбове, после през Атлантика.

— Прав си. Докато римляните се занимават с крепостта няма да им е до няколко корабчета с бежанци. Няма да можем да отплуваме явно от тук. С кервани е опасно. По-добре с рибарски корабчета покрай брега да се измъкнем на малки групи.

— Златото пренесете с двата военни кораба към Кадис и Танжер. Купувайте всеки кораб и капитан извън обсега на римляните. От тук ще изпращам хора докато потегля с моите кораби на север.

— Става въпрос за много хора. Все някой роб ще донесе на римляните. Не може остана скрито. На първо време ще ни мислят за дезертьори и няма да се занимават с нас. Ще ни оставят на разбойниците.

— Останем ли без злато купувайки кораби и провизии няма да сме интересни за алчните военноначалници. Те ще тръгнат след златото. Ако хванат нас и корабите ни е в полза на империята, златото е само тяхно. Това ще ни даде малко време.

— След месец-два, не по-късно напускаме Картаген. После ще бъде късно. Може да започне обсада. Те ще дойдат в края на пролетта или началото на лятото. Тогава трябва да сме зад Херкулесовите стълбове. През това време събирай провизии и кораби и ги крий на пет дни на юг от Танжер.

Най после се обади Морен Ардари:

— Ще се постарая да нямате проблеми. Римляните позволиха да си оставим само десет кораба. Много прехвърлихме в съюзните градове. Някои се изпокриха или се прехранват с разбойничество. Да се закълнем в Астарта, защото това което захващаме може да ни струва главите както от страна на Картаген, така и от Рим или от всеки разбойник като Масиниса — техния лакей. Да ни благослови богинята Астарта.

Станаха тихо и се измъкнаха един по един.

Като утихна всичко изпод дебелите дъстски на мазето се измъкна Гуса. Свали робската халка. Плисна две шепи вода на лицето си. Измъкна туника каквато носят дребните търговци. Напипа златния знак — пропуск към началника на сигурността и се измъкна като сянка. Точно преди изгрев почука на една незабележима врата която се отвори само един пръст. Показа златния знак. Вратата се отвори безшумно.

Единия от тримата стражи каза:

— Ако разбудим уважаемия Циней Далгус ще заповяда да ни бият с пръчки.

— Не се налага. Ела настрани.

Отдалечиха се на няколко крачки и мнимия роб предаде накратко съдържанието на разговор на съзаклятниците.

— Уважаемия Далгус бе много притеснен след твоето участие в сбиването. Като роб стражата можеше да те заколи на място. Как си позволи да се биеш срещу петима въоръжени едновременно.

— Бяха пияни и аз им слугувах. Единия каза че съм гледал гордо и след като предложи на кръчмаря две дузини сребърни монети напр ми, посегна с нож. Прободи ми туниката, а аз му бръкнах в едното око с пръст. После се започна. Добре че нямаше други посетители по това време. Мисля че пребих двама. Добре, че ти спеше на улицата до вратата. Ако не се лъжа тогава беше пиян моряк.

— Бях! — ухили се стражата.

— Предай на уважаемия Далгус, че вече не съм срам и позор за знатния род. Робството свърши. Заминавам с кораб зад Херкулесовите стълбове да проследя заговора.