Бялото мълчание

Деветдесетте стъпала, които ме отделиха от света

… Блести. Нещо до болка блести в очите ми, прорязва клепачите и упорито се мъчи да проникне през тях. Не издържам, отварям очи. Слънцето!… Инстинктивно искам да се закрия с ръце и изтръпвам… Бях забравил… Ръцете ми не се движат, краката ми не се движат. Аз съм парализиран, аз съм инвалид. Завинаги!… Някой трябва винаги да бъде около теб. Без този някой ти си загубен. А и има ли смисъл едно такова съществувание? Но аз нямам възможност даже да се самоубия… Мама сякаш разбира какво става с мен, дръпва пердето… Изчезна слънцето, изчезна и синьото небе. Остана болничната стая и аз със своите мисли…

… От три дни съм в съзнание. Лекарите казват, че опасността е преминала и че съм по-добре. По-добре! Точно преди 25 дни играех волейбол. Сега не мога да се движа… По-добре! Може ли изобщо при мен да се говори за „по-добре“?

… Днес колегите от моята група завършиха стажа си в инфекциозната болница и дойдоха да се сбогуваме. Донесоха и цветя. Те продължават по-нататък, аз оставам. Спрях в края на пътя. Може би завинаги!

Това, което учехме по инфекциозни болести за детския паралич, сега го изпитвам върху себе си. На практика. Нали теорията трябва да се свързва с практиката. Моята практика с детския паралич обаче се оказа, че ще продължи цял живот. Колко силен трябва да е бил вирусът на тазгодишната епидемия, за да ме повали толкова бързо, въпреки моите 23 години! И колко жестока е съдбата, за да ме порази точно на рождения ми ден! В деня, в който съм дошъл на този свят, се разболях — 14 октомври. Парализата настъпи по-късно… Такъв е хронологичният ред на нещата, Как ще продължат по-нататък, не зная…

… Клинично съм здрав, но напълно неподвижен. Заминавам за Чехословакия, за да постъпя на лечение в санаториума в Янске Лазне…

… 16 месеца, толкова престоях там. Постепенно започнах да движа мускулите си на врата и на дясната ръка — от китката до пръстите. Наистина малко, но за мен е много. Най-важното бе друго. В санаториума разбрах, че има някои, които гледат на инвалидите като на пълноценни хора, със своите нужди, желания, че те не само очакват от хората, но и им дават, доколкото могат, разбира се!

Една вечер се случи нещо, което промени моята съдба. Пражката телевизия имаше тържествено предаване за Сметана. Неочаквано на екрана се появи възрастен човек в инвалидна количка. Оказа се, че е виден чешки музиколог. Останал от малък инвалид, той се издигнал много, независимо от своя недъг…

… През тази нощ, цялата, не спах. Аз отдавна си задавах въпроса: „А по-нататък? Накъде?“ Към верен отговор ме насочи професорът инвалид. Не, аз няма да се предам на отчаянието. Няма да се превърна в излишен човек, достоен само за съжаление. И тези мисли за самоубийството, които ми дойдоха в началото… Срамувам се за тях. Ще уча, трябва да завърша медицина на всяка цена! Вярно е — ще бъде адски трудно. Достойни за съжаление са само духовно бедните хора!…

… Завърнах се от Чехословакия. Чувствувам се значително по-добре. Но на мен положително не ми върви. Кооперацията, в която живея, няма асансьор. И за мен деветдесетте стъпала станаха проблем, който не можах да преодолея. Те ме отделиха от външния свят и ме държаха затворен цели 11 години…

Получих разрешение от Министерството на народното здраве да завърша образованието си. Започнах оттам, откъдето ме спря болестта. Продължих стажа си… Облякох отново бялата престилка и заминах за Момин проход. Там, в балнеосанаториума, на първия етаж, където бяха болните от детски паралич, завърших стажа си. Останаха държавните изпити…

„За какво ти е тази диплома? За какво учиш?“ — тези думи ме шибнаха като плесница. Да си призная — изненадаха ме. Чух ги от хора, от които не очаквах, които ме бяха учили как да се грижа за човека. Други пък се съмняваха дали съм психически здрав… Издържах на съмненията, защото бях решил да докажа, че и аз мога да взема диплома, че и инвалидът е също човек като всички останали, стига сам да е уверен в това…

Комисиите за държавен изпит идваха в къщи. Няма да описвам как премина всичко. То бе плод на упорит труд, който трябва сполучливо да бъде насочен. И най-сетне на 6 февруари 1960 година аз получих диплома. Станах лекар!

Отново се постави въпросът: „Накъде?“ Ръководството на Министерството на народното здраве ми предложи да стана редактор в издателство „Медицина и физкултура“. Аз приех. Но тогавашният директор, с когото разговарях по телефона, вместо: „Добре дошъл!“ ми каза: „Нямаме фондове да ви даваме пари, без да работите!“. Боже мой, тези хора не разбираха, че аз искам да работя, че горя от желание да работя, че жадувам да правя пешо, че мога, че съществувам… Изминаха няколко месеца, докато се изясни, че не желая подаяния. Така започнах да работя…

… Трудовият ми стаж е вече около 17 години. От известно време работя в Центъра за научна информация към МНЗ. Отказах се да се занимавам повече с лекуване на недъга си. Може би, ако бях упорствувал, бих възстановил с още 5% поне движенията на крайниците си. Но за това бе нужно време. Аз реших обаче да използувам това време за общественополезна работа. И затова вместо никому ненужен инвалид с 5% по-голяма двигателна способност, аз станах пълноценен трудов човек, нужен на хората, полезен на обществото. Възможността да докажа, че няма инвалиди в пълния смисъл на думата, ми доставя голяма радост. Вземете който и да е инвалид, с какъвто и да е недъг, поставете го в подходящи условия и той може да осмисли своето съществувание, да се труди (разбира се, според възможностите си).

… В началото не ми вярваха, мислеха ме за психопат, но струва ми се, успях да докажа, че за човека трябва да се съди само и изключително по неговите дела! Мнозина обичат да повтарят сентенцията на древните: „Здрав дух — в здраво тяло!“ Смело мога да заявя: „Не, не е точно така! Здрав дух може да съществува и в парализирано, в болно тяло и даже без… тяло. Стига този дух да е убеден, да знае, че е полезен с нещо на хората!…“

Разказах историята на д-р Иванов не да гоня сензация, а да научат хората за неговия живот, за всепобеждаващия човешки дух, за крилата на една воля, която не можа да бъде пречупена нито от тежкия недъг, нито от неверието и нито от отчуждеността.

Не очаквах, да срещна инвалид с толкова широко засмяно лице. Но което ме порази най-силно, бе остротата на ума, последователната логичност на мислите и широтата на познанията, които излизаха далеч от четирите стени на стаята му. Не случайно този човек бе завършил медицина с отличен успех — 5,60; не случайно от него са редактирани значителна част от медицинските учебници, над 200 книги и научни монографии. Плод на неговата ерудиция са множество медицински и публицистични статии и задълбочен дисертационен труд върху рехабилитацията на инвалидите. Затова д-р Иванов е носител на значката „Отличник на Комитета за изкуство и култура“. Но аз не исках да повярвам, че на този човек твърде често му се случва по три и повече месеца да не бъде повдиган от леглото, защото единственият човек, който се грижи за него и на когото дължи съществуването си и постигнатото, е неговата вече стара и болна майка. А хората?…

1977 г.