Бялото мълчание

Новата лекарка

Градчето беше малко. Зареяло се бе отколе някъде между чукарите. И хора нямаше останали в него много — само тези, на които сърцата не даваха да се откъснат от земята, от мириса на прясно разорана угар и на току-що поникнало великденче.

Зима е. Снежната виелица прелиташе от покрив на покрив, проплакваше из комините и се втурваше да гони облаците из небесата. Някъде се обаждаха кучета. Проскърцваше разлюляна от вятър вратичка. И над всичко това — фъртуната. Тъмнина.

Един прозорец само светеше в цялото градче. Снежинките весело играеха около заскрежените, осветени стъкла и любопитно надничаха вътре. Стаята не бе голяма, скромно подредена. Досами прозореца имаше дървена маса, на която пишеше 24-25-годишна жена. Един кичур бе паднал на челото й, а ръката й бързо бягаше по редовете. Това беше новата лекарка д-р Емилия Чолакова.

Десет дни, откак бе дошла в това градче. Посрещнаха я като свой човек, настаниха я добре, останалото зависеше от нея.

Емилия израсна скромна, с изразителни големи очи, в които се четеше голяма енергия, макар че мнозина я считаха за свито, плахо момиче. Но никой не знаеше за бурния кипеж на мислите й, за чувствата, които я вълнуваха, за мечтите й. Тя малко говореше за тях и на най-близките си другарки. Споделяше ги само с дневника си:

Емилия прочете написаното и внимателно подчерта последните думи. В този момент се зачуха силни удари по вратата.

— Докторке, докторке, отвори! Моля те, докторке!

Ема бързо стана, излезе в коридорчето и отвори вратата. Вътре, заедно с облак сняг, влезе една побеляла фигура, загърната с дебел ямурлук. Когато човекът свали качулката, Ема позна Борис — бригадира от стопанството.

— Прощавай, докторке — заговори той с уплашен глас, — прощавай, ама детенцето ми е много болно. От днес цялото е в огън. Ние мислехме, че е настинало и аз не щях да те разкарвам в бурята, ама сега какво му стана изведнъж, не знам. Трудно взе да диша, посиня, пък е малко, на шест годинки е… първото ми е, докторке…

— Идвам веднага, само да се облека.

— По-добре се облечи, докторке, че вънка е страшно. Па и ние сме далечко.

След малко двамата тръгнаха. Тъмнината бе непрогледна. Духаше от всички страни. Студено, мраз. Борис вървеше напред. Той носеше газен фенер, който едвам мъждукаше. Емилия се подхлъзна един-два пъти, но успя да се задържи. Около себе си виждаше само сняг, сняг и нищо друго. Тя не разбираше в каква посока вървят. По едно време бригадирът се спря и приближи главата си до нейната, защото вятърът заглушаваше думите:

— Докторке, хвани се за ръката ми, ще ти бъде по-лесно, може да се загубим.

Тръгнаха отново. Снегът продължаваше да вали. Емилия го чувствуваше как влиза под палтото, но с нищо не можеше да си помогне. Изведнъж Борис се подхлъзна на едната, а след това на другата страна и падна. Фенерът се изплъзна от ръката му, но не угасна. Борис поиска да стане, надигна се, но с глух стон се строполи на земята. Емилия се спусна към него и му протегна ръка.

— Какво стана, ударихте ли се?

— Не знам, докторке. Подхлъзнах се. Сега ще стана.

Той се повдигна на ръце, сви единия си крак, но пак се отпусна, изнемощял от болки. Емилия грабна фенера и го поднесе до лицето му. То бе побледняло, а едрите му зъби бяха прехапали от болка устните.

— Лоша стана моята, докторке. Боли ме страшно десният крак. Не мога да ходя.

Емилия се огледа безпомощно наоколо. Какво да направи?

— Върви, докторке — каза Борис, — върви без мен, аз все някак ще се дотътря. Ей там, още малко. Все направо ще вървиш и после вдясно. Ще видиш прозореца ни да свети.

— Глупости говориш, бригадире.

— Върви, докторке, заради детето, моля те!

— Я дръж — внезапно му каза Емилия, подавайки му лекарската си чанта. След това се наведе, хвана фенера с едната си ръка, а с другата обгърна раменете на смаяния мъж и се опита да го вдигне.

— И дума да не става — се възпротиви Борис. — Ти върви, аз оставам.

— Мълчи и помагай! — го прекъсна Ема с неочаквана твърдост в гласа.

Тя се наведе пак, събра сили и го повдигна. Борис й помагаше със здравия си крак, но слабичкото й тяло се огъна. Все пак успяха да запазят равновесие. Бригадирът се опираше на нея, влачейки наранения си крак. Ема направи две-три стъпки, пое въздух и пак пристъпи напред. Тръгнаха.

Снежната виелица забушува сякаш с още по-голяма сила. Големи облаци сняг връхлитаха върху тях. Емилия с труд движеше натежалите си крака из дълбокия сняг, а Борис тежеше, много тежеше! Силите я напускаха, ръката, която придържаше Борис, отмаля. Кръвта нахлу в лицето й, задъхваше се. Ема отвори уста и пресъхналите й устни жадно заловиха снежинките. Още, още малко. Нощта, фъртуната, снегът се бяха превърнали в някакъв страшен кошмар.

Изведнъж тя чу, че наблизо залая куче, появи се светлинка. Бяха стигнали. Емилия прекоси малкото дворче и потропа на осветеното стъкло.

След малко двете с жена му сложиха Борис на легло и Емилия отиде при детето. А то лежеше слабичко и отпуснато в дървеното креватче. Бе момиченце. Русите му косички безредно се бяха разпилели по възглавницата. Лицето му бе побледняло, дишаше трудно, с усилие. Емилия хвана ръчичката му. Тя цялата гореше. Младата лекарка постави термометър, но детенцето не трепна. Пръстите й бързо опипаха восъчно-бялата китка и едва-едва доловиха слабо потрепващата жичка на живота. Сто… сто и двадесет… сто и петдесет — като някой буен кон препускаше пулсът, сякаш за да отнесе детето далече, много далече. Емилия повдигна глава и срещна измъчените и зачервени очи на майката, а от другата страна се бе надигнал на леглото и със страх гледаше Борис. Ема почувствува как студени тръпки полазиха по тялото й. Тя погледна термометъра — 39 градуса и 5 десети. Сетне се наведе отново над детето и отвори устата му. Сливиците бяха силно зачервени, с точковидни налепи, а около едната от тях имаше голяма колкото орех подутина, която запушваше гърлото. „Не е дифтерит“ — с облекчение въздъхна лекарката. Сливиците му са нагноили. Емилия бе сама, но друг избор нямаше. Трябваше да направи пункция на нагноилата сливица, дано майката можеше да й помогне.

Цялата нощ прекара лекарката край болното момиченце. Постави му инжекции, следеше сърцето, температурата. Около два часа след пункцията положението видимо се подобри. Пулсът стана по-нормален, дишането се успокои. На разсъмване малкото момиченце отвори очичките си и едва забележимо се опита да се усмихне.

Когато Емилия се прибра, беше светло. Тя остави чантата си на леглото и уморено се отпусна на стола. Очите й неочаквано се спряха на разтворената тетрадка-дневник. Ръката й някак си машинално се протегна напред, обърна страницата и написа с големи букви на бялото поле:

В този момент се почука и влезе сестрата. Тя още нищо не знаеше и затова каза спокойно:

— Д-р Чолакова, амбулаторията е пълна. Болните Ви чакат!…

1977 г.