Бърз е моят револвер

Глава XIII

Пат пристигна седем минути след патрулната кола. Лола вече бе дотичала и стоеше до мен. Едва дишаше. Както обикновено, наоколо беше пълно със зяпачи, които полицаите се опитваха да разпръснат.

— Забеляза ли номера на колата? — попита Пат.

Поклатих глава.

— Не. Видях само, че беше тъмна на цвят. Портиерът също не е видял нищо. По дяволите, това ме вбесява!

През кордона се промъкваше един репортер, но Пат каза сухо:

— Полицията ще направи официално изявление по-късно.

Репортерът не се задоволи с този отговор и започна да досажда на ченгетата, но те не знаеха нищо повече от това, че им бяха казали да отидат в Албино Клъб и да попречат на някого да избяга.

Смесих се с тълпата и Пат ме последва. Не биваше да предизвиквам съдбата. Мислеха ме за умрял и трябваше да се правя на такъв колкото може по-дълго. Облегнах се на калника на една кола, а Пат застана близо до мен. Появи се Лола и ме сграбчи за ръката.

— Как е, Пат?

— Не е добре. Притискат ме от всички страни и не зная как да се извъртя. Много е напечено. Някой е пуснал дявола в града. Навсякъде е пълно с журналисти, надушили сензация. Не мога да им дам никаква информация и те ми скачат. Вероятно утре ще има да ми отварят очите за значението на публичността.

В чертите на лицето му се четеше решимост. Пат можеше да престане да се съобразява с всичко. Беше дошло неговото време.

— Какво толкова сте направили?

Усмивката му не беше от най-приятните.

— Няколко обиска. Спомняш си какво каза веднъж за нещата, които полицията знае, но е принудена да си трае?

Аз кимнах.

— Използвах доброволци. Обискираха няколко дома в града и изкопаха материал, който може да те накара да опулиш очи. Сега разполагаме с конкретни имена и обвинения, които могат да бъдат прикачени към тях. Някои от хората, които пипнахме по време на акциите, се опитаха да подкупят служителите ми, но ще си го изкарат през носа.

— Братко!

— Те са наплашени, Майк. Не знаят какво имаме и какво нямаме и не смеят да рискуват.

В това нямаше нищо чудно.

Пат облиза пресъхналите си устни и замълча.

— Нанси е работила по някакъв план. Бил е малък хубав план, който — както мисля — е включвал и изнудване. Мисля, че дори се е стигнало по-далеч.

Погледнах Лола:

— След няколко дни ще мога да ти разкажа това-онова.

— Горките ми крачета ще трябва да извървят доста път — въздъхна Лола.

За какво намекваш? — попита Пат.

— Ще разбереш. Я ми кажи, готово ли е всичко за утре вечер?

Пат запали цигара и хвърли изгорялата клечка.

— Майк, започвам да се съмнявам кой всъщност ръководи моя отдел. Сигурен съм, че не съм аз — каза той, после се усмихна и продължи: — Да, готови сме.

Хората са подбрани, но не съм им съобщил задачата. Страхувам се от изтичане на информация.

— Добре. Те ще се опитат да задействат старите си връзки и като видят, че не става, ще извадят оръжието. Тогава ще ударим и те ще се окажат на клона, готови да паднат в мрежата. Междувременно трябва да сме внимателни. Играта е груба, Пат.

— Повече от груба. Градът е дяволски мръсен, особено ако погледнеш на някои места.

Размазах с пета фаса си.

— Толкова много говорят за римляните. Те само са хвърляли хората в дупки с лъвове. Тогава около лъвовете е имало плътна стена, така че те не са могли да излязат навън. А тук лъвовете са дори и на улицата и търсят човешко месо.

Тълпата вече беше оредяла, полицаите се бяха прибрали в колите, опитвайки се да се отърват от журналистите. Пристигна още една репортерска кола и от нея слязоха двама. Не исках да стоя повече тук. Твърде много хора ме познаваха, затова се сбогувах с Пат и двамата с Лола се затътрихме нагоре по улицата.

Закарах я до апартамента й и тя настоя да се кача за кафе, каквото никога през живота си не съм пил. В предутринния час, когато целият град спеше, тук бе тихо и спокойно. Улицата бе притихнала също. Дори случайният автомобилен клаксон звучеше нелепо в тази неестествена тишина.

Слабият шум от корабите по реката — тъмни силуети и мигащи светлинки — се разнасяше като ехо по каньоните на градските авенюта. Лола пусна радиото тихо, предаваха класически пиеси за пиано, и аз седях със затворени очи, заслушан и замислен, опитвайки си да си представя моята червенокоса като изнудвачка. Унесен в дрямка, мислех, че пръстите на Рижата докосват клавишите на пианото, докато аз я гледам одобрително, а умът ми беше изпълнен с мисли, които тя прочете и лицето й стана тъжно, по-тъжно от всичко, което бях виждал, след което обърна очи към мен и през тях ясно можех да видя добротата на душата й и разбрах, че не беше изнудвачка и че първото ми впечатление е било правилно; тя беше момиче, което се беше сблъскало лице в лице със съдбата и беше загубило, но, губейки, не беше загубила всичко, защото лицето й светеше със светлината на светостта, когато бях неин приятел, когато мислех, че лице като нейното можеше да се срещне само в църквата, когато се молиш или когато се жениш, светлина, която сега можех да видя, докато тя изпълняваше песента, която ми казваше, че аз съм неин приятел, а тя — мой, едно приятелство, което беше повече от приятелство, защото беше прераснало в доверие, и аз знаех, че е така, вярвах в него, исках го, защото в него имаше по-голяма преданост, отколкото очаквах или заслужавах, и аз исках да бъда достоен за него, но преди да успея да й кажа това, лицето на Фини Ласт изплува от мъглата зад клавиатурата, злобно, мълчаливо изричащо непристойни бележки и страшни заплахи, които унищожиха светостта на сцената, смачкаха я в калта, замърсявайки я с думи, които извикаха отново жестокостта и ужаса, които се бяха вселили в нас, преди да се срещнем, и аз не можех да направя нищо, защото краката ми бяха безсилни, а ръцете ми — сковани от някаква невидима сила, която беше подчинена на Фини и която нямаше да ме освободи, докато той не я убиеше и си тръгнеше със звънтящ из въздуха смях и злобната гримаса на лицето си, предизвиквайки ме да го последвам, докато аз не можех да му отговоря; всичко, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам безжизненото тяло на моята червенокоса, фокусирайки погледа си върху ръцете й, с драскотините, оставени, когато той измъкваше пръстена й.

Лола каза:

— Кафето е готово, Майк?

Събудих се внезапно, краката и ръцете ми бяха отново свободни, но аз наполовина очаквах да видя изчезващия зад ъгъла Фини. Радиото продължаваше да свири, бездушна вещ в ъгъла с дълбок глас, който беше единственият звук в нощта.

— Мислеше ли, скъпи?

— Сънувах. — Взех чашата от подноса и тя ми сложи захар и мляко. — Понякога е приятно да сънуваш.

Тя изкриви устни.

— А понякога не — и ме целуна с очите си. — Напоследък моите сънища се промениха, Майк. Станаха по-приятни, отколкото бяха.

— Те са се превърнали в теб, Лола.

— Обичам те, Майк. Обективна съм, защото не мога да направя нищо. Това не е като първата любов. Това е просто факт. Дали съм влюбена в теб, или просто те обичам?

Тя пийна от кафето си и аз не отговорих. Тя и не чакаше отговор.

— Ти си великолепен, Майк. Би могло да се каже, че си грозен, ако разделим лицето ти на части и ги погледнем всяка поотделно. У теб има нещо брутално, което кара мъжете да те мразят. Но може би на жената е нужен звяр. Може би тя се нуждае от мъж, който умее да мрази и да убива, но е запазил добротата в сърцето си. Откога те познавам? Само от няколко дни? Достатъчно, за да те погледна и кажа, че те обичам, и ако нещата стояха по друг начин, щях да мечтая да ми кажеш същото. Но това е невъзможно и на мен ми е все едно. Само искам да го знаеш.

Лола стоеше тихо, притворила очи и аз видях съвършенството на тази жена. Разумът и тялото й бяха пречистени. В тях липсваше сковаващата душата мръсотия. Никога не я бях виждал такава: спокойна, безметежна и щастлива в своето нещастие. Лицето й излъчваше необичайна красота, косите й падаха като жив водопад на раменете, съживени от влагата на дъжда. Високите стегнати гърди, които не бяха подкрепяни от оковите на сутиена, примамваха като две красиви полусфери. Стомахът й се надигаше на вълни и изчезваше надолу между бедрата й, подчертаваше тяхната закръгленост и заедно оформяха контур, който беше мечта за художника.

Оставих чашата на края на масата и я загледах като хипнотизиран.

— Сякаш сме отдавна женени — продължи Лола. — Седим тук и се любуваме един на друг, а ни дели цяла стая.

Не беше трудно да се пресече една стая. Лола протегна ръце към мен, аз я вдигнах и я прегърнах, опиянен от меда на устните и от езика й — един топъл малък меч, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Не исках да я пускам, но тя се изплъзна от прегръдката ми. Целуна ме леко по бузата, взе цигара от масата, накара ме да я взема и ми поднесе огънче. Пламъкът от кибритената клечка не беше по-силен от този в очите й. Той ми казваше да чакам, но не дълго. Тя духна клечката, целуна ме отново по бузата и изчезна в спалнята, горда и прекрасна.

Цигарата вече пареше пръстите ми, когато ме повика. Само една дума:

— Майк…

Захвърлих я все още горяща в пепелника. Последвах гласа й.

Лола стоеше по средата на стаята, в сянката на абажура, обърната с гръб към мен. Гледаше през отворения прозорец в нощната тишина и приличаше на някакво неземно творение на гениален скулптор. Толкова нежна и прекрасна бе позата й… Лекият ветрец нахлуваше в стаята и прозрачната коприна на нощницата плътно прилепваше към тялото й, подчертавайки всяка линия, всяка извивка.

Застинах на вратата. Не смеех да дишам, за да не прогоня чудесното видение. Гласът й едва се чуваше.

— Преди хиляда години реших, че ще облека тази нощница в първата си брачна нощ. Преди хиляда години аз изплаках сърцето си, скрих го дълбоко в себе си и бях забравила за него, докато не те срещнах.

Лола се обърна с грациозно движение и направи крачка към мен.

— Никога не съм имала нощ, която бих искала да запомня. Нека това бъде тази нощ.

В очите й гореше огънят на страстта.

— Ела при мен, Майк.

Не беше нужно да ме вика. Хванах я за раменете и пръстите ми се впиха в нежното й тяло.

— Искам да ме обичаш, Майк, само тази нощ — изстена тя. — Искам любов, толкова силна и яростна, колкото е и моята, защото „утре“ за нас може и да няма, а ако настъпи, то никога няма да бъде същото. Кажи ми, Майк, кажи ми.

— Обичам те, Лола. Бих ти го казал и по-рано, но ти не ми позволяваше. Не мога да не те обичам. Някога бях решил за себе си, че не мога да обичам. Но съм се лъгал.

— Само тази нощ…

— Грешиш. Не само тази нощ. Ще те обичам колкото ми харесва. Ако трябва да си почина за малко, ще си почина. Ти си съвсем нова, Лола… създадена си за мъж, който струва много повече от мен. Аз нося нещастие на всичко, до което се докосвам.

Тя затвори устата ми с пръсти. Тялото ми гореше от желанието да я притежавам, а главата ми се въртеше. Тя взе ръката ми и я постави на рамото си, върху презрамката на нощницата.

— Тази нощница се облича само веднъж. И има само един начин да я съблечеш.

Дяволът изкушаваше плътта ми.

Пръстите ми сграбчиха коприната и тя се разцепи с лекота. Лола стоеше пред мен, гола и съблазнителна.

Гласът й беше пълен с пеещи ангели.

— Обичам те, Майк, обичам те — повтори Лола.

Беше моят тип жена, такава, на която не трябва да говориш, защото думите не бяха необходими. Тя беше честна пред себе си и силна в своята честност, способна да обича един мъж с цялото си сърце, готова да му го даде изцяло, и тя ми го даваше.

Устните й бяха студени, но тялото й гореше с вътрешен огън, който само любовта можеше да потуши.

Това беше нощ, която тя мислеше, че никога няма да дойде.

За мен бе нощ, която нямаше да забравя никога.

Събудих се сам. Тиктакането на миниатюрния будилник на шкафа постоянно напомняше, че новият ден е настъпил. До мен на възглавницата имаше писмо от Лола, запечатано с целувка от червило. Прочетох го:

C>

Всичко свърши прекалено бързо, Майк. Сега трябва да изпълня задачата, която ми постави. Закуската е готова, само трябва да я стоплиш.

C$

По дяволите закуската! Минаваше дванайсет часът. Дъвчех и в същото време се обличах, желаейки по-бързо да се захвана за работа. Докато чаках кафето да изстине, пуснах радиото. Говорителят сякаш за първи път в живота си беше истински възбуден. Говореше бързо, като се задъхваше, и едва успяваше да си поеме въздух между два параграфа. От мига, в който се разделих с Пат, полицията бе провела още две акции и в мрежите й се бяха хванали доста едри риби от подземния свят. Гигантският порочен обръч, който стискаше града, започваше да се разчупва.

Железният юмрук бе замахнал широко. Той бе ударил по места и хора, за които никога не бях помислял. Зловеща усмивка заигра по лицето ми и аз потърках с ръка прерасналата брада. Спомних си как Пат признаваше съществуването на такъв обръч и лесно се съгласяваше, че трудно може да се направи нещо. Сега той беше преглътнал собствените си думи и това му харесваше.

Вече нищо не можеше да бъде спряно. Вестниците бяха подхванали сензацията за кръстоносния поход и я бяха разпространили. Хората с праведно негодувание излизаха на лов за лисици, готови да смачкат това, което до вчера бяха поддържали с безразличието си. Просто си бяха намерили ново забавление: да гледат как тъпчат в калта известни имена и да изпитват тръпката, че бяха участници в нещо голямо.

Но основните сцени още не бяха написани. Действието в тях щеше да се развие по-късно, на подсъдимата скамейка, след като минат всички протести, апели и трикове, целящи да проточат нещата. А после може би някой щеше да бъде глобен, друг осъден на смехотворен срок затвор, а трети — оправдани поради липса на доказателства.

Доказателства. От тези, които залепваха здраво към досиетата на обвиняемите. Полицията можеше да направи всичко възможно, но ако нямаше такива доказателства, престъпниците щяха да се отърват със спомена за случилото се и с обета никога повече да не допускат подобни грешки. Това щяха да бъдат хора с власт, мръсни, извратени подлеци, които харесваха усещането за власт и пари, решени да отстранят всичко, което се изпречеше на пътя им. Можеха да подронят малко по малко силата на закона. Както вълните незабележимо подронват бреговете, докато не ги сринат във водата. Тогава те можеха да си останат такива, каквито са били и преди — хора, които търсеха странични вратички в закона и го тълкуваха за своя собствена изгода.

Навлякох шлифера и слязох долу за вестник. Върнах се бързо в апартамента, за да го прочета. Историята беше предадена с подходящи илюстрации, но авторите на статиите не се задоволяваха само с фактите. Те намекваха, че много изтъкнати личности са напуснали спешно града в навечерието на разследването и ако разкритията продължаваха да се увеличават със същото темпо, количеството на страниците в Синята Книга щяло да намалее катастрофално. Един от по-досетливите автори стигаше до извода, че полицията получавала помощ отвън и че нямало да се справи със ситуацията, ако не предприемела незабавни действия.

Самата полиция не можеше да каже много неща. Засега нямаше изявления на висши полицейски служители, но някои от по-дребните политикани трещяха и гърмяха, че юмрукът на законът се стоварвал прекалено тежко на техните плещи и че полицията се занимавала повече с безполезни тактически операции, вместо да въдворява ред. Не можех да не се засмея на това. Готов бях да се обзаложа, че тези момчета искаха да си спасят кожата, като вдигнат повече шум от полицията.

Вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Пат. Макар да се чувстваше като пребито куче, той се зарадва, когато чу гласа ми.

— Чете ли вестниците? — попита той.

— Да, и радио слушах. Великият изход започна.

— Можеш да го кажеш още веднъж. Хващаме ги на дузини и много от тях казват достатъчно, за да ни доведат до други неща. Но това са само дребни риби — черноработниците на организацията. А също и клиенти.

— Те поддържат рекета.

— И ще платят за това много по-скъпо, отколкото са очаквали. Показаха се много гадни мутри, които само чакат някой да ги размаже.

— Ще го направиш ли?

— Да, Майк.

— Ще ти излезе голямо име.

— Вече ми излиза. От всички страни ме наричат с по-мръсни имена, отколкото когото и да било другиго в града. Заплашват ме, предлагат ми пари, молят ме и какво ли не още. Всичко това ме кара да се срамувам, когато си помисля, че живея на неколкостотин мили от някои хора.

Той се прозя в слушалката и промърмори:

— Имам новини, приятелю. Мърей Кендид е бил засечен из града. Прескачал от едно място на друго. Придружавал го е някакъв общински съветник.

— Значи не се е отказал от играта?

— Очевидно не. Държи се далеч от погледа, докато не се случи нещо. Мисля, че иска да види докъде можем да стигнем. Ще бъде доста изненадан.

— Имате ли обвинение в убийство срещу него?

— Няма да стане, Майк. Има си алиби. Изплъзва ни се от разследването. Има и нещо друго, което може да те заинтересува. Наблюдава се прилив на яки момчета, които се разхождат из града. Видени са от когото трябва. Стига ти само да ги погледнеш, за да разбереш, че няма да проговорят от любов към парите.

— Това хич не ми харесва.

— И на мен. Повечето от тях имат досиета, но чисти и сега не можем да ги пипнем. Започнахме да ги задържаме за разпит. И това не даде резултат. Всеки от тях е тъпкан с мангизи и има достатъчно мозък, за да ги изразходва за адвокат. Нито един от тях не е бил въоръжен, когато са ги задържали, нито пък е оказвал съпротива на ченгетата, така че не можем да им лепнем нищо.

Дланите ми се изпотиха.

— Тук играят големи пари, Пат. Машината продължава да работи, пръскайки наляво и надясно пари, за да подплаши онези, които имат какво да кажат. Тези момчета могат да уплашат всеки. Не се шегуват. Какво, по дяволите, става? Да не би да сме се върнали в Дивия Запад? Ако успеят, ще разполагаме с шепа хора, които си затварят устата като миди, и няма да има в какво да ги обвиним. Не е приятно да мислиш, че рано или късно ще се провалиш, защото на някого са платили достатъчно, за да си свърши съвестно работата.

— Вързани са ни ръцете. Това е положението и не можем да направим нищо. Освен това те знаят къде да отидат. Изглежда, че стигат до правилния ход, преди ние да сме се сетили за него.

Проклятие! Ударих с юмрук облегалката на стола. Добре, нека да играят твърдо. Нека докарат цяла банда от умници, които не се страхуват от това, да си опитат късмета. Те бяха само изпълнители, които не можеха да мислят самостоятелно, имаха чувства и можеха да бъдат подплашени толкова лесно, колкото и всеки друг. Когато видеха кръвта на улицата, нямаше да бъдат толкова наперени и едва ли щяха да посегнат бързо към желязото си. Тогава щяха да побегнат и да бягат дотогава, докато не им се откачат краката.

— Майк, тук ли си?

— Да, да. Извини ме, бях се замислил.

— Отивам си вкъщи и ще легна да се наспя. Ще дойдеш ли довечера на представлението?

— О, няма да го изпусна за нищо на света.

— Добре. Само не се показвай. Окръжният прокурор се досеща за някои неща и ако разбере, че имаш пръст в тази история, ще си имам неприятности.

— Не се безпокой, ще остана мъртъв, докато не се появи нужда от възкресение. Казах на Лола, ако се наложи, да ти се обади. Направи ми една услуга. Не й задавай въпроси, а прави това, което ти каже. Много е важно.

— Тя също ли работи с теб?

— Лола се е заела с най-заплетения възел в тази история. Ако намери онова, което търси, ще приключиш случая, без да те изритат. До довечера. Ще бъда там, но няма да ме видиш.

Казах довиждане и затворих. Краят беше близо или най-малкото вече се виждаше. Участието ми във финалната сцена не беше наложително. Трябваше ми Фини… Исках да го хвана за врата и да му го извия. Но къде ли можеше да бъде? Градът беше доста голям и в него имаше прекалено много лисичи дупки, за да започна лова. Трябваше да го изкарам на открито, да го подгоним, така че да можем да го заловим.

Капанът беше поставен и малките момчетата щяха да паднат в него. Големите момчета обаче не се показваха, след като бяха скрили златото си, готови отново да го изровят, когато врагът си отиде. Фини не беше от големите. Той беше от хората, които щяха да наблюдават и изчакват подходящия момент, за да вземат част от награбеното. Сигурно искаше да получи повече от това, което му се полагаше, и беше готов да вземе всичко, ако му се удадеше. Мърей Кендид беше още един, който предпочиташе да си стои вкъщи, но се доверяваше прекалено много на механизмите, които трябваше да го защитят. Коби Бенет чакаше да умре. Колко ли такива щеше да има още?

Сграбчих отново телефона и поисках междуградски. Почаках, докато операторът набра обратно моя номер, и му дадох адреса на мистър Бърин. Попитах за клиента си и икономът ми каза, че мистър Бърин заминал преди малко за града и възнамерявал да отседне в Суник Хаус. Да, имал резервация. Попита кой се обажда и поиска да оставя бележка, но аз нямах какво да му кажа, така че измърморих довиждане и побързах да затворя.

Велда навярно бе отишла да обядва. Изчаках около пет минути, но никой не вдигна слушалката. По дяволите, не можех просто да си седя, а в това време около мен да се развиват невероятни събития. Затова реших и аз да си организирам свой личен лов. Изстрелях се от креслото и облякох шлифера си. Нещо издрънча в джоба и аз извадих ключовете, които ми беше дала Лола. Те бяха закачени на ключодържател с формата на сърчице. Отворих сърчицето и видях усмихващото ми се лице на Лола.

Аз също й се усмихнах и й казах всичко, което не ми беше разрешила да й прошепна през нощта.

Във въздуха още миришеше на дъжд. Сивите облаци се спускаха като похлупак над покривите на къщите. Студеният вятър откъм реката носеше мъгла, улиците бяха мокри и скучни. Чадърите бяха готови да се отворят всеки момент. Пътниците чакаха автобуса на тротоарите до спирките, подсвиркваха на такситата и поглеждаха нагоре, очаквайки да завали.

На два пъти една радиофицирана кола профучаваше на юг, а сирената й разгонваше колите от центъра на авенюто. Минах покрай една будка за вестници и видях последните издания на вестниците, както и едно допълнително издание, всичките с тлъсти заглавия на първа страница. Снимките показваха един висш общински съветник и един известен предприемач в полицейския участък. Предприемачът изглеждаше възмутен. Ярките заглавия обещаваха компрометираща информация, която полицията държеше в ръцете си и щеше да разкрие всеки момент. Дали бяха успели да разшифроват книжката на Мърей? Чудех се как ли се справя Пат с нея.

В намиращия се на ъгъла бар открих свободно място и си поръчах бира. Тук се говореше само за едно. Темата беше оглозгана докрай. Дребен тип с миша физиономия и нос, който беше монополизирал лицето му, каза, че това никак не му харесвало. Според него полицията си позволявала прекалено много. Някакво момиче му извика да си затваря устата. На всеки петнайсет минути предаваха специален бюлетин с последното развитие на събитията, в който се обръщаше внимание на големите имена, въвлечени в аферата, но не се съобщаваха никакви подробности.

Останах в бара около два часа. Пиех бира след бира и слушах различните мнения на присъстващите. Порокът бързо губел терен и, според обществеността, скоро щял да бъде изчистен.

Когато ми омръзна, станах бавно от мястото си, отидох в телефонната кабина и набрах номера на Суник Хаус. Съобщиха ми, че мистър Бърин е пристигнал преди няколко минути. Благодарих и окачих слушалката. Нямаше как, трябваше да отида при него и да му върна мангизите, но това щеше да стане по-късно. Излязох навън, където мъглата беше започнала да се стеле по улицата, и намерих друг, по-весел бар и претърсвах мозъка си за останалите детайли от картината-загадка.

Стомахът ми започна да издава предупредителни звуци и аз погледнах часовника си. Шест и половина. Хвърлих долар на стойката, излязох и застанах на входа.

Беше започнало да вали отново.

Когато привърших с яденето и се качих в колата, беше вече към осем часа. Вечерният мрак се беше превърнал в непрогледна нощ, влажна и студена. Капките чукаха по покрива на колата, стичаха се по предното стъкло и блестяха хипнотично в светлините на нощните реклами. Пуснах новините по радиото, после размислих и намерих музика.

След четирийсет и пет минути ми омръзна да се мотая безцелно и подкарах близо до тротоара между две редици от жилищни блокове, които отдавна бяха загубили претенциите си за представителност. Погледнах навън и видях, че прозорците в спалнята на Коби Бенет бяха тъмни, затова продължих да чакам.

Бях съвсем сам сред дивия хаос от стомана и бетон. Никой не ме и поглеждаше — с вдигната яка, която се сливаше с периферията на шапката. Няколко коли бяха разпръснати на равни интервали по улицата — повечето стари брички и две по-представителни. От входа на зданието срещу мен изтича човек, който държеше над главата си вестник, и се скри зад ъгъла. След това преминаха няколко автомобила със запалени фарове, които разплискаха локвите. Слушах заглъхващия им шум и отпуснат от топлината, едва не заспах, унесен от приспивното ромолене на дъжда.

В това време вратата на къщата на Коби Бенет се отвори и в празния отвор застана малкият сводник. Беше излязъл пет минути по-рано. В устата му стърчеше цигара и се опитваше да я запали, но ръката му така трепереше, че клечката угасна. Той с отвращение захвърли цигарата на тротоара и тръгна надолу по стълбите.

Въпреки дъжда Коби вървеше бавно, като описваше странни криви и внимателно избягваше уличните лампи, които оставяха дълги сенки след него. От време на време поглеждаше към витрините на магазините, за да провери дали не го следи някой.

Позволих му да завие зад ъгъла и потеглих след него. Полицията може и да беше някъде наоколо, но не се виждаше нищо. Нощта беше вцепенила всичко. По улиците нямаше жива душа. Сякаш всички бяха измрели и ние двамата бяхме останали сами в необитаемия град. Знаех маршрута на Коби и реших да го изпреваря. Направих широк завой по еднопосочната улица, смених посоката и го зачаках.

Горе в апартамента се биеха, някой хвърли чаша, тя излетя през прозореца и се счупи в настилката. Коби изплува, беше част от нощта, докато не падна чашата, тогава той се дръпна уплашено встрани, застана в един вход, опитвайки се да определи източника на заплахата за съществуването му. След това продължи да върви. Спря само веднъж, за да запали цигарата си. Този път успя.

Почти се беше изравнил с мен, когато по улицата профуча някаква кола и рязко спря до тротоара. Коби застина от ужас с ръка, вдигната наполовина до устата, и едва след като мъжът, който излезе от колата, хукна към магазина, той се осмели да дръпне от цигарата.

Трябваше да оставя колата и използвайки неговата тактика на криене от светлината на лампите, тръгнах след него. Преследването не донесе нищо. Трябваше да предусетя движенията му и да се опитвам да вървя пред него. Този път дъждът ми помогна много; той ми позволи да се движа на прибежки; спирах за момент в някой вход да си поемах дъх и започвах всичко отначало.

Мина някакъв полицай, подсвирквайки си с уста, докато палката му се полюшваше на кръста и го удряше по краката, като ходеше. Десет и десет. Нито следа от Пат и хората му. Само аз и Коби. Сега бяхме в неговия район, на улицата се появиха хора, които не обръщаха внимание на дъжда и на напрежението. Спрях пред един пуст магазин и се загледах как Коби започна да се колебае на ъгъла. Чудеше се дали да не се шмугне в тъмната пресечка.

Не знаех откъде да очаквам изненада, разбира се, не и от черната уста на някой апартамент. Лъкатушенето на Коби отстраняваше такава възможност. Напрежението не може да продължава вечно. Тялото и мозъкът скоро привикват. Внезапно гърбът му се вцепени и аз чух вик, изпълнен с ужас. Беше извил глава към зданието и инстинктивно закрил лицето си с ръце.

Ако онзи беше стрелял веднага от входа, Коби щеше да бъде мъртъв. Но той не искаше да рискува с далечен изстрел и започна да слиза по стълбите с желязо в ръката. Не беше стигнал и третото стъпало, когато Коби се развика с цялата мощ на белите си дробове, опитвайки се да избегне неизбежното. Револверът бе смъкнат на нивото на гърдите на Бенет, но изстрел не последва, защото от същия вход изскочи някакво тъмно петно и удари мъжа по гърба с такава сила, че и двамата паднаха в краката на Коби.

Измъкнах собственото си желязо и се затичах. Чувах приглушени псувни, примесени с виковете на Коби за помощ, когато тежкият юмрук порази целта си. Бях на около петдесет фута, когато двете паднали тела се разделиха. Единият бързо скочи на крака. Коби се беше свил на кравай и онзи стреля. Пламъкът беше насочен право към главата на Коби.

Другият нямаше намерение да става: той подпря ръката с пистолета на настилката, прицели се внимателно и натисна спусъка. Навярно куршумът бе улучил главата на противника му, защото шапката му се движеше по-бързо от тялото и беше още във въздуха, когато собственикът й рухна на земята. Беше се превърнал в парче безжизнено месо.

В далечния край на улицата се чуха пистолетни изстрели. Някой изкрещя и стреля отново. Бях на мушката на момъка с пистолета, но фактът, че той беше насочен право в корема ми, не ме разтревожи много. По всичко му личеше, че беше ченге.

Въпреки това вдигнах ръце с моя 45-калибров и казах:

— Майк Хамър, частен детектив. Удостоверението е в джоба ми, искаш ли да го видиш?

Ченгето стана и поклати глава.

— Знам те, приятелче.

Патрулната кола взе завоя на две колелета и от нея наизскачаха униформени полицаи с оръжие в ръка. Хукнах след тях, пресичайки улицата по диагонал натам, където очевидно ставаше нещо.

Заотваряха се прозорци, от които надничаха сънени физиономии. Някой ги посъветва не много учтиво да не си пъхат носа. Друг извика: „На покрива е!“ Чу се изстрел, който одра стените този път. Една жена закрещя и се затича с все сила към входа, тряскайки вратата след себе си.

Сякаш по силата на някакво вълшебство светнаха прожектори. Дългите им пипала започнаха да се разхождат по фасадата на зданието и парапета, като очертаха силуетите на половин дузина мъже, преследващи някого по покрива.

Отраженията от прожекторите създаваха нещо като аура около групата и танцуваха по пистолетите на бандитите и синята стомана на професионалните револвери. Осветената улица бе пълна с полицаи и Пат държеше един от прожекторите.

Видяхме се почти едновременно и Пат връчи прожектора на един цивилен полицай.

— Откъде, по дяволите, дойдохте? — попитах аз. — Само допреди миг нямаше и душа на улицата.

Пат се ухили.

— Не дойдохме, Майк, а си бяхме тук. Яките момчета не се оказаха толкова умни. Хората ми цял ден ги следиха, а те така и не разбраха. По дяволите, не можехме да заложим капана, без да сме сигурни за всичко, така че хората ми се бяха закачили за гърбовете им. Засякохме Коби веднага след като напусна неговия квартал. Тези гадове поддържаха връзка помежду си с телефон. Когато видяха, че Коби завива насам, единият мина между зданията и се скри отпред, а вторият остана да пази в края на улицата, за да го пореже, ако се измъкне.

— Добра работа. Колко заловихте?

— Засега деветима. Седем от тях просто си прибраха палатките и се предадоха тихо. А какво стана с онзи, който стреля?

— Убит е.

Откъм покрива се разнасяха безпорядъчни изстрели, куршумите се удряха в стените и пламтящите рикошети прекосяваха небето като падащи звезди. Някои от тях не рикошираха. Остър вик потвърди това. Един от полицаите се приближи към светлината и извика надолу:

— Мъртъв е. Дайте една стълба, имаме ранен.

— По дяволите! — извика Пат. — Насочете тези прожектори към тях, за да виждат какво правят.

Настъпи суматоха, към покрива запълзя сгъваема стълба. Пат ръководеше операцията с ясен глас, подсилван с енергични жестикулации.

Нямах повече работа тук. Проправих си път през тълпата и тръгнах по улицата. До тялото на убития се тълпяха зяпачи. Две палави момчета се мъчеха да се измъкнат от родителите си, за да видят по-отблизо убития.

Коби Бенет не се виждаше никакъв.