Бърз е моят револвер

Глава III

Когато пристигнах в Ню Йорк, валеше като из ведро. Прибрах се, преоблякох се, пийнах бутилка бира, после хапнах в закусвалнята набързо и тръгнах към офиса. Дъждът все още се сипеше, когато намерих място за паркиране два квартала по-далеч и се надявах някое такси да спаси единствения останал ми костюм.

Вече минало вече пет часът, но Велда бе все още там. Пат също. Той ме погледна ухилено и ми махна за поздрав.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— О, просто се отбих да ти дам малко информация. Велда ми прави добра компания. Много лошо, че не я цениш повече.

— Напротив, ценя я, но нямам случай да го покажа. — Тя изви нослето си в моя посока. — Какви са новините?

— Открихме убиеца на Рижата.

Сърцето ми започна да чука по ребрата.

— Кое е той?

— Едно младо момче. Бил пиян, карал бързо и преминал на червен светофар. Помни, че блъснал някого, но не спрял. Баща му ни се обади.

Трябваше да седна.

— Сигурен ли си, Пат.

— Толкова сигурен, колкото и ти беше сигурен, че е убита предумишлено. — Пат се засмя и продължи: — Сега делото е предадено на друг отдел и мога да си отдъхна. Винаги, когато съм в един впряг с теб, получавам ритници. Би трябвало да си полицай, Майк. Щеше да си ни от полза.

— Да, но се страхувам, че твърде често щях да използвам палката. Ама ти защо си толкова сигурен, че този хлапак е истинският виновник?

— Доколкото можем да съдим, това е бил единственият инцидент на Трето авеню онази нощ. Освен това имаме и неговите признания. В лабораторията изследват колата, следите от удара и дрехите на Рижата, но още преди това той ни каза, че се е постарал да заличи всички следи, които биха могли да останат. Специалистите предполагат, че необикновеният характер на контузиите е предизвикан от това, че Рижата, която е получила страничен удар, си е счупила врата и е паднала в края на платното.

— Тогава трябва да си е одрала кожата.

— Не е задължително. Палтото й е послужило като защита. Всички данни говорят за това. Единствените одрасквания са причинени от падането и от търкалянето, след като е била ударена. Бузите и коленете й бяха одраскани, но това е всичко.

— Идентифицирахте ли я?

— Все още не. С тази работа се занимават в отдела за издирвания на изгубени лица.

— Конски фъшкии.

— Майк — каза той, — защо си се загрижил толкова за името й? В града е пълно с такива като нея и всеки ден с тях се случват подобни неща.

— По дяволите, Пат, вече ти обясних. Тя ми харесваше. Не ме питай защо. Не мога да ти обясня, защото сам не разбирам. Но се кълна, че ще довърша този случай! Нали няма да я заровиш с едно Х на ковчега?

— Окей, не се превъзбуждай. Не зная какво можеш да направиш по случая, след като с него се занимава цял отдел.

— Да ядат конски фъшкии, тези от отдела.

Натиках една угарка в устата си. Пат ме изчака да запаля, после стана и тръгна към мен. Не се усмихваше повече. Очите му бяха сериозни, той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Майк, знам, че си много добър. Все още ли имаш под опашката си муха, която казва, че са я убили?

— Аха.

— Някакви, макар и най-малки основания?

— Не.

— Добре. Ако откриеш нещо, ще ми съобщиш ли?

Пуснах струйка дим към тавана и кимнах с глава.

Погледнах към него, но старото приятелство си беше отишло. Пат беше от полицаите с достатъчно мозък да разберат, че другите хора имат резерви по отношение на ченгетата. И не само резерви. Зад това, което хората наричаха резерви, се криеше богат опит и ноу-хау.

— В моргата ли е сега? — попитах го аз. Пат кимна. — Искам да я видя.

— Добре, ще слезем долу веднага.

Погледнах Велда, след това часовника, и й казах да изчезва. Тя си обличаше палтото, когато ние излязохме през вратата. По пътя Пат не каза много неща. Борих се с трафика до старото тухлено здание и забавих ход, за да изчакам Пат.

Вътре цареше хлад. Но не онзи, който идва с чистия въздух рано сутрин, а хлад, който миришеше на химия и смърт. Беше тихо и това ме караше да потръпна. Пат помоли служителя да му даде списъка на личните вещи на покойната и докато той го търсеше в чекмеджето, ние чакахме мълчаливо.

Нямаше много неща. Дрехи, но всички носят дрехи. Пудра, червило и малко пари, няколко дрънкулки без никаква стойност, каквито всяко момиче носи в чантата си.

— Това ли е всичко? — попитах аз и върнах списъка.

— Всичко, което имам, мистър — прозина се служителят. — Искате ли да я видите?

— Ако нямате нищо против.

Той ни поведе покрай стелажите, докосвайки ги с пръст подобно на дете, което си играе с прътите на някоя ограда. Когато стигна до един рафт, на който пишеше „неидентифицирана“, той свери номера със списъка в ръката си и отвори втората клетка отдолу. Що се отнасяше до него, той разглеждаше Рижата просто като купчина кореспонденция.

Смъртта не я беше променила. Само бе изтрила напрегнатия израз от лицето й. Нито синините по врата, нито охлузванията от падането имаха смъртоносен вид. Но именно така стояха нещата. Хората попадат под влака на метрото и се качват обратно на платформата само с лека уплаха, други блъскат автомобилите си в скали и остават невредими, а тя само бе леко бутната, но вратът й беше счупен.

— Кога ще бъде аутопсията, Пат?

— Няма да има аутопсия сега. Едва ли е необходимо, след като имаме шофьора. Това не е убийство.

Пат не виждаше лицето ми. Гледах скръстените зад гърба му ръце и си припомнях как тя вдигаше чашата с кафето. Като принцеса. Тогава имаше пръстен, а сега нямаше. Грациозната й тогава ръка сега беше издраскана и подпухнала и следите, оставени от копелетата, когато са се напъвали да свалят пръстена, сега не се забелязваха сред другите.

Не, не са го откраднали. Крадецът щеше да вземе и чантичката, а не само пръстена, когато е лежала на платното. А момичетата не забравят да си сложат пръстена особено когато са подходящо облечени.

Да, Пат грешеше. Той не го знаеше, а и аз не се канех да му го кажа… поне засега. Това си беше чисто убийство, ако въобще съм виждал някога убийство. Нямах никакви съмнения повече.

— Достатъчно ли видя, Майк?

— Да, видях всичко, което исках.

Върнахме се обратно при бюрото и проверихме списъка с принадлежностите. Нямаше пръстен. Радвах се, че мога да се махна оттук, и излязох навън на свеж въздух. Поседяхме в колата пет минути и аз запалих цигара.

— Какво ще стане с нея, Пат?

Той сви рамене.

— Както обикновено. Ще задържим тялото, докато установим самоличността й, а после ще я погребем.

— Не бива да я погребвате без име.

— Бъди разумен, Майк. Ще направим всичко, което е по силите ни.

— И аз.

Пат ме погледна.

— Каквото и да стане, в никакъв случай не я кремирайте. Ще платя за погребението, ако трябва.

— Аха. Но мислиш, че няма да ти се наложи. Добре, Майк, прави каквото искаш. Това дело вече не е мое, но, по дяволите, ако добре те познавам, скоро ще се окаже отново в ръцете ми. Не се опитвай да ми прережеш гърлото. Ако се появи нещо ново, веднага ми съобщи.

— Естествено — кимнах аз и потеглих.

Писмото бе закъсняло с три дена. Адресът явно е бил взет от телефонния указател, който не беше преиздаван от времето, когато се преместих в новия апартамент. Пощенските служители го бяха преадресирали и ми го бяха изпратили. Почеркът беше лек и женствен, докоснат от грациозността на Спенсъровия стил.

Ръцете ми трепереха, докато разкъсвах плика. Разтрепериха още по-силно, когато започнах да го чета, защото писмото беше от червенокосата.

О, по дяволите. По дяволите всичко и всички. И особено аз, защото я направих щастлива за половин ден и й помогнах да се добере до място, където животът беше щастлив и не ти се искаше да умреш.

Смачках писмото в юмрука си и го запратих в стената.

Една бутилка бира ме изстуди и аз престанах да се мразя. Когато пресуших четири бутилки, пъхнах празните шишета под умивалника, върнах се обратно, взех писмото и го разгладих на масата. Прочетох го още два пъти, спирайки се на всяка дума. Не беше писмо, което една проститутка можеше да напише. Почеркът и фразите говореха за красноречие, което не се използваше от момичетата, за които тротоарът беше дом. Виждал съм много уличници и съм се забавлявал с тях от едното крайбрежие до другото и знам едно нещо дяволски добре — те са от определен тип. Някои се предлагат просто така, други го правят за пари, но не можеш да различиш едните от другите. И тези, които обираха мръсотията на улицата, я отразяваха във всичко, което правеха, казваха или пишеха.

Рижата беше едно прилично дете. Трябвало е да се откаже от приличието си, за да направи нещо важно. Нещо имаше огромно значение за нея… и някой ден е щяла да ме потърси отново. Окей, тогава бях неин.

Обикновено те не излизат на улицата преди полунощ, но ако бързате, ви отвеждат до публичния дом, а полагаемото си взимат по-късно. Имат жълти лица и очи, които шарят нервно наоколо. Дрънкат дребни монети в джобовете или въртят връзка ключове и цедят думите през зъби.

Точно такъв бе и Коби Бенет. Открих го в една долнопробна кръчма до Кенъл Стрийт. Водеше сериозен разговор с двама хлапаци, които нямаха повече от седемнайсет години. Имаха вид на гимназисти, които за пръв път са излезли, за да похарчат парите на татковците си. Не ги дочаках да довършат. Хлапаците пребледняха, когато ги разбутах, и тихичко се отдалечиха.

— Здрасти, Коби.

Сводникът приличаше по-скоро на натикана в миша дупка невестулка, отколкото на мъж.

— Какво искаш?

— Не това, което продаваш. Между другото, с какво търгуваш напоследък?

— Опитай се да разбереш, свинска муцуно.

Аз изсумтях, хванах с пръсти парченце кожа на бедрото му и го завъртях. Когато лицето му стана сиво, а в ъгълчетата на устата му се появи слюнка, разтворих пръстите си и му поръчах пиене.

— По дяволите, за какво беше това! — изпъшка той, а присвитите му, почти затворени очи ме изгаряха с омраза. Той разтърка крака си и потрепери от болка. — Ами че ти знаеш с какво се занимавам.

— За посредник ли работиш?

— Не, за себе си.

— Коя беше Рижата, дето я убиха миналата нощ, Коби?

Този път очите му се ококориха. Той облиза бавно устните си. Явно бе уплашен. Сви се, сякаш се мъчеше да стане невидим. Може би щеше да си изпати, ако го видеха с мен.

— Във вестниците пишат, че някаква кола я прегазила. Това ли наричаш убийство?

— Не съм споменавал, че е прегазена. Казвам, че е била убита.

— И какво общо имам аз с това?

— Коби… Нима искаш наистина да ти се обидя? — почаках секунда-две. — Е?

Той не бързаше. Вдигна очи и когато срещна моите, обърна се, взе чашата и я изпразни на един дъх. После каза:

— Ти си мръсно копеле, Хамър. Ако не разсъждавах трезво, отдавна да съм те изкормил. Нямах понятие каква е тази Рижа, освен че е курва. Понякога ми се налагаше да работя с нея, но тя постоянно не си беше вкъщи, затова ми се оплакваха от нея и аз я зарязах. Изглежда съм имал късмет, защото точно след това се пусна слух, че е опасно да си имаш работа с нея.

— Кой пусна този слух?

— Откъде да зная? Всички говореха за това, тъй че повярвах и я забравих. Едно друго момиче ми каза, че не била толкова добра. Търговията тук не е като в града. При нас не идват баровци, само пъпчиви младоци и паплач, която не се интересува какво получава, стига да го получава. Та те са подочули нещо. С нея не можеше да направиш пари.

— Продължавай.

Коби почука върху бара, като показа, че иска още една чаша, и понижи глас:

— Слушай, остави ме на мира! Може някой хубавец, който не си скъпи куршумите, да е решил да я задържи по-дълго и да отблъсне еднократните клиенти. Може да е било и нещо друго. Зная само, че беше по-добре да си нямаш работа с нея, а в този бизнес на мен ми стига и една дума. Защо не питаш някого другиго?

— Кого? Кого да питам? Много правилно разбра какво ме интересува. Харесва ми начинът, по който започна да говориш. Толкова ми харесва, че искам всички да разберат какви приятелчета сме. Защо да питам други, след като те има теб… Може би не знам кого да попитам.

Лицето му пребледня някак неестествено. Той протегна ръка към чашата и едва не разсипа съдържанието й.

— Веднъж каза, че работи в публичен дом…

Коби изпи питието, изтри устните си и измърмори адреса. Дори не помислих да му благодаря. Беше напълно достатъчно да платя мълчаливо пиенето си и да си тръгна. Излязох на улицата, пресякох я и застанах за няколко минути пред един вход на отсрещната страна. Напъхах една угарка между устните си и точно търсех кибрит, когато Коби излезе, огледа се, пъхна ръце в джобовете си и тръгна на север. Когато зави зад ъгъла на улицата, аз влязох в колата и останах там няколко минути, опитвайки се да съобразя какво, по дяволите, ставаше.

Една червенокоса проститутка беше убита, стаята й беше претърсена, а пръстенът й — изчезнал.

Зализания, който претърсил стаята й, защото откраднала материала му за шантажиране. Или поне така твърдеше.

Един сутеньор, който знаеше, че е опасна, но не казваше защо. Може би не знаеше, а може би беше уплашен.

Голяма бъркотия, както и да я погледнеш, и нещата ставаха още по-объркани с времето. Затова бях толкова сигурен. Смъртта е като болен зъб… няма значение какво е станало с него; вадиш го и повече го няма. Именно такава е смъртта; след това хората могат да си приказват каквото искат, те дори правят за мъртвите неща, които не биха направили за живите. Смъртта е мила, чиста и антисептична. Тя слага край на всички беди. Някой събира принадлежностите ти; друг казва няколко думи на панихидата и това е всичко. Но смъртта на Рижата беше една объркана смърт. Имаше нещо нечисто в нея, като рана, която е била излекувана отгоре, скривайки грозната, отвратителна мръсотия, гнояща в смъртоносна отрова, която рано или късно ще те убие.

Когато угарката опари пръстите ми, аз запалих колата и се насочих през града към адреса, който ми даде Коби. В Ню Йорк има много помийни ями, но аз се намъкнах в най-долнопробната. Еднопосочна улица, която свършваше до реката, дупки на плъхове — двуноги и обикновени — и кръчми на всеки ъгъл, населена с жени и мъже, които имаха плоския празен поглед на поражението, отпечатано на техните лица.

Гледах номерата и скоро открих този, който ми трябваше, но това беше само номер, защото от постройката не бе останало почти нищо. Входната врата зееше като уста на прокажен, обгорелите прозорци бяха мъртви.

Край на разследването! Изругах тихо и изключих двигателя.

До мен се приближи десетинагодишно хлапе, погледна ме и каза:

— Преди две седмици някой хвърли от прозореца запалена клечка кибрит върху купчината с боклук. Повечето от дамите загинаха.

В наше време децата знаят твърде много за годините си… Изпитвах ужасна нужда от едно питие. Кръчмата отляво беше най-близо, така че влязох вътре и застанах пред бара. Така бях стиснал юмруци, че ноктите се впиваха до кръв в дланите ми. Ама че работа! Няма ли за какво да се хвана? Зад всеки ъгъл имаше висока стена, която не можех да прескоча.

Барманът не ме попита нищо. Просто тикна чаша и бутилка под носа ми и отиде до касата, за да развали долара ми. Когато изпих и втората, той сложи и рестото в касата, след това се върна и зачака.

— Още една?

Поклатих глава.

— Само една бира този път. Къде е телефонът?

— В ъгъла. — Посочи с глава към края на бара, докато измъкваше бирата.

Влязох в кабината, пуснах една никелова монета и позвъних на Пат у дома му. Провървя ми. Той вдигна слушалката.

— Обажда се Майк. Приятелю, направи ми една услуга. В един от публичните домове е имало пожар. Интересува ме дали е проведено разследване и какви са резултатите. Можеш ли да разбереш?

— Сигурно, Майк. Кажи адреса.

Продиктувах адреса и Пат го повтори.

— Когато разбера, ще ти се обадя. Дай ми номера си.

Окачих слушалката, отидох да си взема една бира и се върнах до телефона, сръбвайки си по малко от тази помия в очакване на позвъняването. След минута телефонът иззвъня.

— Майк?

— Да.

— Пожарът е станал преди двайсет дни. Направено е подробно разследване. Огънят е избухнал случайно, а момчето, което е хвърлило запалената клечка през прозореца, все още е в болница. Пламъците блокирали предния вход, а задният бил затрупан с боклук. Никой не се е спасил. Три момичета загинали на покрива, две — в стаите, а две умрели, след като скочили през прозореца.

Преди да успея да кажа нещо за благодарност, Пат продължи с неприятни нотки в гласа:

— Казвай какво знаеш, Майк. Не си отишъл там само от празно любопитство и ако все още смяташ, че това е убийство, трябва да направим търговията. И то веднага.

— Добре, щом си толкова проницателен — изсмях се аз. — Още се мъча да науча коя е Рижата. Казаха ми, че преди да го удари на свободна практика, е работила тук.

Този път се засмя Пат.

— Това ли е всичко? Да ме беше попитал мен!

Замръзнах до телефона.

— Името й е Санфорд. Нанси Санфорд. Имала е няколко малки имена, но, изглежда, е харесвала най-много Нанси, затова решихме, че е собственото й име.

Скърцащите ми зъби вдигнаха повече шум от гласа ми.

— Кой ти каза?

— Имаме много хора, Майк. Двама патрулни го научиха.

— Може би знаеш и кой е убиецът?

— Разбира се. Същото онова момче. В лабораторията намериха следи от боя по дрехите й и парченца плат по автомобила. Всичко е много просто.

— Така ли?

— Аха. Освен това имаме свидетел. Най-малкото свидетел, който я е видял няколко минути, преди да бъде убита. Един чистач, който метял тротоара, видял как тя едва-едва се мъкнела, защото била мъртво пияна. Паднала, след това се надигнала и олюлявайки се, изминала още малко разстояние… После я намерили наблизо, в края на платното, където я изхвърлила колата.

— Намерихте ли близките й… някой, който я е познавал?

— Не, не можахме да стигнем толкова далеч. Доста добре е поработила. Заличила е всички следи от миналото си.

— И така, следва традиционната процедура. Дървен сандък… и край.

— А какво още, Майк? Като изключим осъждането на младежа, всичко вече е приключило.

— Помогни ми, Пат! — извиках аз на тази муцуна. — Ако заровиш ковчега й, преди да съм приключил, ще ти изкарам ангелите, нищо че си полицай!

Гласът на Пат звучеше спокойно:

— Ние не бързаме, Майк. Имаш време.

Оставих бавно слушалката и станах, като непрекъснато си повтарях името й. Навярно съм го казал доста силно и на глас, защото една стройна брюнетка, която седеше на ъгловата маса, ми изпрати един озадачен поглед, който преди това беше преминал през много бутилки ликьор. Мястото на такава красавица като нея изобщо не беше в тази част на града. Носеше рокля от черен сатен, а деколтето й стигаше чак до колана. Седеше си там с кръстосани крака, без да разбира пълната стойност на това, което ми даваше безплатно.

Ярко начервените й устни се разтеглиха в усмивка и тя каза бавно:

— Нанси. Винаги Нанси. Всички търсят Нанси. Защо не обърнат внимание и на сладката Лола?

— Кой е търсил Нанси?

— Ами всички. — Тя се опита да подпре брадичката си с ръка, но лакътят й се плъзна от масата долу. — Мисля си, че са я намерили, защото не я виждам вече тук. Нанси е мъртва. Знаеше ли, че Нанси е мъртва? Обичах я, но тя е мъртва. Може би и Лола ще свърши работа, мистър? Лола е мила и е жива. Много ще ти хареса, като я опознаеш отблизо.

По дяволите! Тя вече ми харесваше!