Бърз е моят револвер

Глава VI

Събудиха ме първите полегати слънчеви лъчи. Те падаха върху покривите на къщите, отразяваха се в стъклата и никела на колите, изтръгваха ме от благословеното вцепенение и забиваха в тялото ми хиляди игли, които предизвикваха ужасна болка.

По мен беше полепнал чакъл, а пръстите ми така се бяха впили в дланите, че едва успях да ги разтворя. Потта, която се стичаше на ручеи по лицето ми, докато изпълзявах изпод колата, отмиваше засъхналата кръв и влизаше в раните, които се отваряха от напрежението.

Седях и се поклащах от гръмотевичната буря в главата ми, опитвайки се да фокусирам очите си. Сетивата ми се събуждаха бавно, пропорционално на усилването на болката, повсеместна и безкрайна. Главата ми се цепеше. Всичко се въртеше пред очите ми и изглеждаше двойно. Сега можех да мисля. Започнах да си спомням, но това, което си спомних, изкара една псувня от подпухналите ми устни, така че просто си седях там и мислех.

Тежестта, която ме дърпаше надолу, се оказа моят пистолет, който все още си беше на мястото. Така и не бях успял да се възползвам от него. Мислех си какъв кретен съм, за да се оставя да ме хванат в такъв капан. Да, наистина бях кръгъл идиот, който напълно заслужаваше да го налагат така по мутрата!

Часовникът ми като по чудо се беше отървал само с една драскотина по стъклото. Стрелките показваха 6.15. Направих си сметка, че се бях въргалял тук цяла нощ. Едва тогава осъзнах, че колите бяха паркирани тук за през нощта. Тези момчета бяха изчислили добре мястото. Дяволски добре.

Опитах се да стана, но краката не ме държаха, затова се облегнах на колата в напразни опити да си поема въздух. Адската болка не ми даваше да мръдна. От дрехите ми бяха останали само някакви парцали. По лицето ми висяха парчета кожа. Изобщо не можех да докосна тила си. Гърдите ми горяха от ударите в ребрата, които бях получил. Не можех да кажа дали някое от тях беше счупено. Съдейки по болката, нито едно не беше останало здраво.

Не зная колко време съм седял така, опипвайки безумно чакъла с пръсти и размишлявайки. Може би минута, а може би час. До мен имаше купчина камъчета и започнах да замерям с тях тасовете на отсрещната кола. Те се удряха по тях със слаб звук и падаха на земята.

Едно от камъчетата издаде съвсем друг звук и аз посегнах към него, за да опитам отново. Но това не беше камък. Беше пръстен. Пръстенът с познатата лилия. Издраскан и смачкан, когато е бил изпуснат на настилката.

Неочаквано забравих болката и умората. Скочих на крака и широка усмивка разкриви устните ми, защото бях сигурен, че този, който се опита да ми отнеме пръстена на Рижата, ще заплати с живота си. Щеше да умира по-бавно и по-мъчително от всяко копеле, което е умирало преди. Бях готов да се обзаложа, че докато той издъхваше, щях да си пръсна шибаната глава от смях.

Колата ми ме чакаше кротко на мястото си до задната стена. Отворих вратата и се строполих на седалката, като се опитвах да се наместя така, че тялото да ме боли по-малко. Излизайки от гаража, подадох през прозорчето два долара за това, че бях просрочил времето за паркиране. Момчето взе мангизите, без дори да ме погледне.

Мислех си, че ще се оправя до вкъщи. Грешах. Дълго преди да бях стигнал до Стем, пронизващите болки ме нападнаха отново, краката ми отказваха да натискат педалите. Беше истинско чудо, че не се блъснах някъде. Стигнах до Петдесет и шеста улица. До дома на Лола имаше паркинг, завих в него и изключих двигателя. Когато двойка ранобудници минаха покрай мен, аз се свлякох от седалката, изпълзях навън, хлопнах вратата и се затътрих към входа.

Стълбите се оказаха истинско мъчение. Едва ми стигнаха силите да натисна звънеца. Лола отвори вратата и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Боже мой, Майк, какво се е случило?

Тя ме хвана за ръка и ме отведе в стаята, където се повалих на дивана.

— Майк… Добре ли си?

Едва преглътнах.

— Всичко е окей.

— Ще повикам лекар!

— Не.

— Но, Майк…

— Казах не, по дяволите! Остави ме на мира. Трябва да си почина.

Лола развърза връзките на обувките ми и вдигна краката ми на възглавниците. Изглеждаше развълнувана, но прекрасна. Както винаги. Беше облечена в друга черна рокля, която сякаш бе нарисувана върху тялото й.

— Закъде си се стегнала, рожбо?

— За работа, Майк, но сега естествено никъде няма да ходя.

— Ще ти дам аз едно „няма да ходя“! Работата ти е по-важна от всичко останало. Само ми позволи да остана тук, докато се свестя малко. Не ми е за първи път. Дреболия. Върви.

— Имам на разположение още цял час.

Нежните й ръце развързаха вратовръзката ми, свалиха ловко сакото и ризата, без да ми причини каквато и да е болка, и аз я погледнах учудено.

— Пипаш като професионалист, скъпа.

— Патриотизъм — обясни тя. — Бях медицинска сестра по време на войната. Сега ще те измия.

Лола запали цигара и ми я пъхна в устата, после отиде в кухнята и чух шум от течаща вода. Появи се с купчина кърпи.

Мускулите ми се вдървиха и не можех да извадя фаса от устата си. Лола го направи вместо мен. Взе ножица и разряза фланелката ми. Беше ме страх да гледам, но си наложих да го сторя. Гърдите ми бяха нашарени с кървавочервени резки. Имаше места, където месото се беше откъснало и раните все още кървяха. Лола натисна едва-едва ребрата ми, за да види дали няма някое счупено, но дори този лек натиск ме накара да се напрегна. Затова пък се убедихме, че краищата на ребрата ми не стърчат. Не бях готов за операция.

Водата беше гореща и същевременно галеща. Лежах, а Лола триеше лицето, раменете, гърдите и ръцете ми. След това проми раните и драскотините с кислородна вода и ги подсуши. Вече бях почти заспал, когато усетих как пръстите й разкопчават колана ми. Очите ми се отвориха едва-едва.

— Хей, какво… — започнах аз, но се получи някаква жалка пародия на членоразделна реч, и Лола не ме послуша.

Оставаше ми само да затворя очи и да й позволя да ме съблече. Нежните, ласкави докосвания отнасяха като с магия болката, а струйките топла сапунена вода отмиваха мръсотията.

Беше чудесно. Толкова хубаво, че заспах, а когато се събудих вече беше четири часът и Лола я нямаше. На масичката до главата ми имаше вода с почти разтопени кубчета лед, пакет Лъки и бележка.

Когато се протегнах и я взех от пепелника, не ме болеше вече толкова много. Бележката гласеше:

Дрехите! По дяволите! Нима ги е изхвърлила… Ами че там беше пръстенът! Отметнах завивката и скочих въпреки отново избухналата болка. Оказа се, че е излишно. Портфейлът ми, малко дребни пари и пръстенът бяха до мен, на масата зад чашата с вода.

Най-малкото бях в състояние да стигна до телефона без каквито и да било усилия. Набрах централата, помолих да ме свържат с информация и дадох името и адреса на клиента си. Слушалката вдигна икономът, който ме свърза с мистър Бърин-Гроутин.

— А, вие ли сте, Майк? Добър вечер. Какво става?

— Няма с какво да се похваля, освен че едва не ми светиха маслото.

— Какво? Как така?

— Попаднах в капан за сукалчета и си го вкарах сам. Следващия път ще бъда по-умен.

— Какво се е случило?

— Насочиха ме към някой си Мърей Кендид. След като не намерих при него това, което търсех, проследих го до паркинга и там си изпатих. Един от онези подлеци си мисли, че е проявил снизходителност, като ми е позволил да живея, но започвам да се съмнявам в добрината му.

Мистър Бърин загуби самообладание.

— Боже мой! Майк… Може би не трябва…

Дори и да бях вложих усмивка в гласа си, тя беше фалшива.

— Не, мистър Бърин. Те ме пребиха, но не ме уплашиха. Следващия път ще бъда нащрек. Дори в известен смисъл съм доволен, че стана така.

— Доволен?! Страхувам се, че не споделям гледната ви точка, Майк. Това е толкова… нецивилизовано! Просто не разбирам…

— Едно от онези копелета е убиецът на червенокосата, мистър Бърин.

— Така ли? Тогава сте напреднал доста. Но как го разбрахте?

— Изпусна пръстена, който е свалил от пръста й. Сега е у мен.

Този път в гласа на клиента ми прозвуча нетърпение.

— Видяхте ли го, Майк? Можете ли да го идентифицирате?

Боже, как не ми се искаше да го огорчавам.

— Отговорът и на двата въпроса е — не. Уви, мистър Бърин, беше ужасно тъмно и това, което видях, бяха само звездите.

— Жалко, Майк… Какво възнамерявате да предприемете сега?

— Да се успокоя малко. — Почувствах силна умора. — Извинете, ще ви звънна по-късно. Първо трябва да обмисля всичко.

— Разбира се, Майк. Но, моля ви, бъдете предпазлив. Ако с вас се случи нещо, ще се чувствам пряко отговорен.

Успокоих го колкото можах, сложих слушалката и легнах на дивана, като този път взех телефона със себе си. Пат го нямаше на работното му място и затова му позвъних у тях. Той се зарадва да ме чуе и слушаше мълчаливо. Разказах му всичко. Не споменах само за пръстена.

И Пат разбра това.

— Има още нещо, нали?

— Защо мислиш така? — попитах аз.

— Звучиш прекалено доволен за човек, на когото са смлели всички кокали.

— Да, струва ми се, че попаднах на следа.

— Кои са те? Момчетата на Кендид ли?

— Не съм сигурен, Пат. Разбира се, не е изключено да са отишли там преди мен и да са подготвили всичко. Но в главата ми се върти друга идея.

— Казвай.

— Когато влязох в офиса му, някой излезе. Някой, който ме видя. Вървях след Кендид, а онзи — другият, след мен. След като е разбрал накъде тръгва Мърей, той ни е настигнал с няколко момчета.

— Тогава защо Мърей не се е намесил, когато положението е станало напечено? — възрази Пат.

— Защото такова му е положението. Трябва да си държи носа чист и да не го пъха в бизнеса на другите. Ако знаеше какво щеше да стане, едва ли би се намесил. Това е, което ме кара да мисля, че той няма нищо общо с цялата тази работа.

— Може и да е така — съгласи се Пат. — Ако имахме нещо повече от една смътна теория, щяхме да поразровим тази история… Виж какво, ще получиш повече помощ, отколкото очакваше.

Стана ми любопитно.

— Така ли?

— Аха. Момчето, което е прегазило Рижата, е било застраховано. Компанията е сигурна в причината за смъртта и иска да плати. Сега разследват случая.

— Каза ли им нещо, Пат?

— Абсолютно нищо. Те търсят самостоятелно. Имат полицейския доклад и това е всичко. Не искам да се правя на глупак, като им кажа, че съм позволил на едно пъргаво частно ченге да ме убеди, че става дума за убийство. Тези момчета са много умни. И нещо друго. Пуснахме хора по следите на твоя приятел.

— Приятел ли? Кой?

— Фини Ласт.

Едва не изпуснах слушалката. Споменаването на това име беше достатъчно, за да ме изкара от кожата.

— Има добра репутация. Доколкото знаем, не е арестуван дори. Открихме два града по Западното крайбрежие, където го познават. И в двата случая е бил нает от бизнесмени, които имали нужда от хора със здрава ръка. Фини създава неприятности, но е добро момче. Местните полицаи ме информираха, че по-дребните риби в града били наплашени до смърт от него, защото по някакъв начин са разбрали, че е от старата школа и не си поплюва с пистолета. Точно като във второсортен уестърн. Фини е бил достатъчно умен, за да си издейства разрешително за оръжието, и единственият път когато се наложило да снемат отпечатъци от пръстите му, било във връзка с молбата за разрешително.

— С други думи, няма за какво да се хванем?

— Да, Майк.

— Какво стана с разрешителното, което имаше за работата си при Бърин-Гроутин?

— Помислил е дори и за това. Било е върнато по пощата. Не е поел никакви рискове.

— Така че сега той действа с нож.

— Какво?

— Нямаш нужда от разрешително за носене на нож, приятелю, а Фини обича студеното оръжие.

Гърбът ме болеше, а и бях изморен от разговорите, затова обещах на Пат да му се обадя по-късно и затворих. След като сложих телефона обратно на масата и се наместих по-удобно, опитах се да помисля малко. Пръстенът беше в ръката ми, а лицето на Рижата — пред очите ми. Напрегнатите му черти се бяха изгладили и на тяхно място се бе появила широка безгрижна усмивка.

Пръстенът стана на малкия ми пръст и аз го сложих.

В четири и половина бях изтръгнат от полуунесеното си състояние от превъртането на ключ в бравата. Подскочих, взех пистолета изпод дивана, като си изподрасках ръката при движението, което направих, и свалих предпазителя.

Но това беше Лола.

Тя така се изплаши от свирепия вид на лицето ми, че изпусна пакета, който държеше в ръцете си.

— Майк!

— Извинявай, миличко, но съм малко нервен — признах аз и хвърлих патлака на масата.

— Донесох ти дрехи.

Лола развърза пакета и се приближи до мен. Когато седна в края на дивана, аз я притеглих към себе си и я целунах по устните.

— Как си?

— Прекрасно, мила. Имах нужда просто да се наспя. Ще се поизмъча още няколко дена, но не така, както ще се мъчат някои други личности. Отдавна не бяха ме смазвали по такъв начин. Следващия път ще си отварям очите и ще напълня с олово нечии черва, преди да вляза в някоя тъмна пресечка.

— Не говори така, Майк!

Очите й се намръщиха загрижено.

— О, момичета, вие сте прекрасни! — възкликнах искрено аз, опитвайки се да сменя темата.

Лола се засмя с истинско удоволствие. После стана бързо, хвана завивката и я отметна:

— Ти също си прекрасен — усмихна се тя дяволито.

Нададох вопъл и придърпах завивката до брадичката си. Когато Лола отиде в кухнята, развих пакета и посрещнах съобщението, че супата е готова, вече с вратовръзка.

— Иначе ми харесваш повече — отбеляза Лола.

— Бъди добро момиче и ме нахрани.

След като приключихме със супата, тя извади от тигана свински пържоли. Тъкмо щях да започна да се сърдя, когато Лола сложи и на себе си.

Тя долови учудването ми.

— Затова съм станала толкова голяма. Храни се добре и ще станеш като мен.

Бях твърде гладен, за да говоря по време на яденето. Завършихме с десерт.

— Добре ли беше?

— Възхитително. Чувствам се като новороден.

Лола взе цигара.

— Какво ще правиш сега, Майк?

— Първо трябва да си изясня защо ми спретнаха този капан, а после — кой.

— Предупредих те, че Кендид е опасен.

— Тази дебела маймуна е абсолютно безвредна, душичке. Опасни са мангизите му. Кендид купува хора и те вършат това, което той не може.

— Въпреки това не бих му се доверявала много. Чувала съм за него истории, от които кожата ми настръхва. Потърси ли документацията?

— Не. Явно не я държи на открито. В кабинета му нямаше и следа от сейф. Не, това пътешествие беше с разузнавателна цел. Тези момчета не са толкова глупави. Ако документацията изобщо съществува, а това е под въпрос, тя е скрита така, че ще падне голямо копане, докато се добера до нея.

Облегнах се назад и загасих фаса в пепелника. Все още не можех да седя дълго време, но се оправях бързо.

— Да допуснем, че намеря компрометиращи материали за Кендид. Каква ще ми бъде ползата от тях? Трябва ми убиецът, а не сензационен материал за вестниците.

Говорех повече на себе си, отколкото на Лола, опитвайки се да подредя нещата в главата си. Засега разполагах само с куп факти, които биха могли да се окажат важни. Това приличаше на изкачване по безкрайна стълба. Всяко стъпало те довежда до следващото, а краят не се вижда.

— И така, червенокосата е била убита. При това поради една определена причина. Докато беше жива, носеше пръстен, но той не се оказа при нея, когато я намериха мъртва. Било е едно съвършено убийство. Не зная как е станало, но, по дяволите, скоро ще разбера! Убиецът е направил така, че убийството да изглежда като нещастен случай. Ако е била блъсната, някой щеше да види, дори и в пияно състояние шофьорът, който я прегазил, щеше да си спомня за това. Но не… той мисли, че го е направил сам и изхожда от този факт. Спомня си достатъчно, за да покрие престъплението, но не си спомня да я е блъскал. От друга страна, коя дама би взела пръстена й? Жените не са такива. Фактът, че се оказа у един от бандитите, които ми скочиха, превръща инцидента в доказано убийство, а не нещастен случай.

Ако не е било убийство, тогава никой нямаше да реагира по този начин. Но на кого е била необходима нейната смърт? Фини Ласт твърди, че му е откраднала важен материал за шантаж… но ти казваш, че тя не се е занимавала с шантаж. Носел се е слух, че с нея човек е по-добре да си няма работа, и всички са я избягвали. Фини е костелив орех и би могъл да накара момчетата да си държат езика зад зъбите. Но от какво се страхуват те? Че ще ги пребият? Или че ще получат куршум в челото? По дяволите, в града не се стреля толкова лесно по хора. Достатъчно е само някой да опита да извади патлака си и ще види, че няма да стигне далеч. Може и да успее да поуплаши някого, но не задълго. Рано или късно ще се наложи да докаже, че не се е ограничил само с празни заплахи. Кой би могъл да направи това и да му се размине? Само човек, който е убеден в своята безнаказаност.

В този момент Лола ме прекъсна.

— Това Фини Ласт ли е?

— Може би. В полицията подозират, че лесно вади желязото. Но той не е глупак. Начинът, по който си върна разрешителното, след като напусна работата си при Бърин-Гроутин, доказва това.

Тя се съгласи с леко кимване.

— Мислиш ли, че би могъл да убие Нанси?

— Бих дал всичко, за да разбера това, скъпа — отвърнах аз. Доста заплетена афера, но на дъното й лежи нещо наистина голямо. За да отстраниш някого, е трябвало да има доста основателна причина. Има много начини да въртиш бизнес, без да стигаш до убийство… освен ако рискът си струва.

— И Нанси е била този риск?

— Какво мислиш, Лола?

— Може би си прав. Най-малкото трябва да използваш смъртта й, за да докажеш, че си прав. Бедничката… И досега не мога да проумея с какво им пречеше… Защо трябваше да умре… Казах ти, че беше потайна… но ако не беше това, което беше, Нанси щеше да бъде много прилично дете. Имам предвид, че притежаваше всички необходими качества. Беше мила, добра и разумна… о, знаеш какво имам предвид.

— Но все пак нещо я е подтикнало да влезе в този бизнес.

— Точно така.

— Не мислиш, че е постъпила така, за да отмъсти на бившия си възлюбен, нали?

— Разбира се, че не. Тя беше много умна!

— Добре де, само питах.

Лола се наведе напред и ме загледа проницателно. Гласът й отново стана прегракнал.

— Майк… що за хора са тези, които убиват?

— Гадни хора, отрепки — отвърнах аз. — Не се съобразяват с нищо. Ценят нещо друго по-високо от човешкия живот и убиват, за да го получат, след това отново убиват, за да го задържат. Но каквото и да е то, това нещо никога не си струва цената, която трябва да платят за него.

— Ти убивал ли си, Майк?

Усетих как устата ми пресъхва.

— Да, и вероятно ще убия още някои. Ненавиждам лигльовците, които управляват улиците дори без да бъдат одраскани. Аз съм момчето с бързия револвер и те ме мразят. И макар да съм частно ченге, мога да се справям с него по-добре, отколкото те. Правя така, че те губят ума и дума и се нахвърлят върху мен. Тогава стрелям в законна самоотбрана. Пред закона съм чист. Полицаите не могат да стигнат толкова далеч, но биха искали, не забравяй това. Хората обикновено ругаят полицията, но там работят отлични момчета, само че бюрократите им връзват ръцете и всичко трябва да мине по каналния ред. Разбира се, има и корумпирани полицаи… не много. Те са отвратителни наистина, защото се случват неща, на които човек не може да попречи, и му причернява и прекипява, когато види, че някой от тези негодници върши дела, за които обикновеният гражданин може да бъде обесен.

Лола гледаше през мен и очите й бяха вторачени някъде далеч напред.

— С какво мога да ти помогна? — прошепна тя.

— Мисли, Лола. Спомни си всеки разговор с Нанси, всичко, което е казала или е искала да каже. И ако намериш нещо наистина важно, веднага ми кажи.

— Да, Майк. Но по какво да разбера, че е важно?

Наведох се и стиснах ръката й.

— Чуй ме, миличка… Не искам да ти припомням, но ти си била в паричния рекет. Абсолютно порочно занятие, но е носело мангизи. Всичко, което е пречело на някои хора да увеличат приходите си, би могло да стане причина за смъртта й, дори и да е било нещо, което само са подозирали. Ако мислиш, че нещо би могло да се превърне в такава причина, значи си близко до истината.

— Струва ми се, че разбирам.

— Добро момиче. — Станах и пъхнах цигарите в джоба си. — Знаеш къде да ме намериш. Не се отклонявай от пътя си, освен ако не е нещо страшно важно. Не искам да видя името ти в нечий списък.

Лола помести стола и дойде при мен. Двамата отидохме заедно до вратата.

— Защо? — попита тя. — Толкова ли много означавам за теб?

Тя беше по-красива от всякога — висока и грациозна, със скритата дълбочина на очите, които ме гледаха. Можех да почувствам здравата закръгленост на тялото й, което се притискаше към моето. Прегърнах я.

— Ти означаваш за мен много повече, отколкото мислиш, Лола. Всеки може да сгреши. Но не всеки може да поправи грешките си. Ти си една на един милион.

В очите й заблестяха сълзи. Лицето й беше изпълнено с нежност, когато притисна нежната си мека буза до моята.

— Мили, моля те, недей. Трябва да измина дълъг път, преди да стана достойна за някого. Бъди просто добър с мен… Но не много. Аз… аз се страхувам, че няма да издържа това.

Не можех да й отговоря с думи. Потърсих устните й и усетих пламъка им, който изригна като неудържим огън надолу по тялото й, докато тя се извиваше в ръцете ми в страстен трепет. Знаех, че й причинявах болка, но тя не обръщаше внимание на това.

Трудно беше да я отблъсна; трудно й беше да ме пусне. Нахлузих шапката си на главата и стиснах ръцете й, без да кажа нищо. Но и двамата знаехме за обещанието, което се криеше в нашето мълчание. Излязох навън и вървях така, сякаш предишната нощ не съществуваше, сякаш тялото ми не беше вдървено от болка, а лицето ми — изподраскано и подуто.