Цар Плъх

Първа глава

— Ще го пипна аз това копеленце, та ако ще да пукна!

Лейтенант Грей изпита облекчение — най-сетне бе изрекъл с думи мисълта, която от толкоз време не му даваше минутка покой. Злобата в гласа му изтръгваше сержант Мастърс от унеса. Той тъкмо си представяше бутилка ледена австралийска бира, пържола със запечено отгоре яйце, дома си в Сидни и жена си — гърдите и, аромата и… Затова не си даде труд да проследи погледа на лейтенанта. Много добре знаеше за кого от мъжете, крачещи по прашната пътека край бодливата тел, става дума. Все пак избухването на Грей го изненада. Обикновено началникът на лагерната полиция в Чанги бе ням и непроницаем като всеки англичанин.

— Не си струва труда, лейтенант — промърмори вяло Мастърс. — Японците скоро ще му видят сметката.

— Майната им на японците! — сопна се Грей. — Искам аз да го пипна и да го тикна зад ей тия решетки. А като си получи заслуженото, ще го пратя в Утръм Роуд.

— В Утръм Роуд! — изгледа го с ужас Мастърс.

— А ти къде мислиш?

— Е, разбирам, че искате да го спипате, но все пак… Не бих пожелал това на някого.

— Само там му е мястото на него! И рано или късно ще му помогна да се озове там, защото е крадец и лъжец, и мошеник, и мръсник. Долен кърлеж, който живее от нашата кръв!

Грей стана от стола и се приближи до прозореца на потъналата в зной барака. Отпъди с ръка мухите, които сякаш извираха от дъсчения под, и замижа пред отразения блясък на разпаленото обедно слънце, изгарящо спечената земя.

— Ще отмъстя за всички ни, ей богу!

„Наслука, приятелче — помисли си Мастърс. — Ако въобще някой може да спипа Царя, това си ти. Само ти го мразиш достатъчно.“ Мастърс не понасяше офицери, не понасяше и полицията в лагера. Но най-много презираше Грей, защото той се бе издигнал в чин от прост войник, пък непрекъснато се опитваше да скрие това от другите.

А Грей не бе сам в омразата си. Целият лагер мразеше Царя. Мразеха го заради мускулестото тяло, заради ясния блясък на сините му очи. В този сумрачен свят на полуживи сенки нямаше пълни и охранени, нямаше закръглени и загладени, прилично сложени или здравеняци. Тук се движеха тела, направени сякаш от опната върху кости и сухожилия кожа, а на лицата господстваха само очи. Възрастта и височината — единствено това различаваше мъжете помежду им. И всред всички тях само Царя ядеше като човек, пушеше като човек, сънуваше като човек и приличаше на човек.

— Ей, ти, ефрейтор, ела тук! — извика Грей.

Царя бе усетил присъствието му веднага щом сви иззад ъгъла на затвора, но не, защото виждаше нещо в полумрака на бараката на лагерната полиция. Просто той никога не забравяше, че Грей е човек на навика, а привичките на врага трябва добре да се познават. Затова Царя бе научил за него всичко, което един човек би могъл да знае за друг. Той се отби от пътеката и тръгна към самотната барака, изпъкнала като цирей сред язвите на неугледните постройки наоколо.

— Мен ли викате, сър? — попита Царя с любезна усмивка и козирува. Слънчевите очила скриваха презрението му.

Изправен до прозореца, Грей втренчи поглед в Царя. Острите черти на лицето му не издаваха ненавистта, станала негова същност.

— Къде си тръгнал?

— Прибирам се в бараката… сър — отговори спокойно Царя, но мозъкът му работеше напрегнато; дали не е станал провал, дали някой не е изпял нещо, какво точно знае Грей?

— Откъде имаш тая риза?

Царя бе купил ризата предния ден от един майор, който я бе пазил като очите си цели две години — за черни дни.

Накрая все пак се наложи да я продаде, за да се снабди с храна. Царя обичаше да е спретнат и добре облечен, особено, когато всички останали са в дрипи. Изпитваше удоволствие, че ризата е нова и чиста, че дългите му панталони имат идеален ръб, чорапите ухаят на сапун обувките му са току-що лъснати, а по кепето му няма ни петънце.

Стори му се смешно, че Грей е почти гол в своите къси панталони, целите в кръпки, с дървените налъми и с позеленяла от мръсотия танкистка барета.

— Купих я — каза Царя. — Преди доста време. Това поне още не е забранено, нали? Нито в лагера, нито никъде… сър.

Грей не пропусна да забележи подигравателната нотка на последната дума.

— Добре, ефрейтор. Хайде вътре!

— Защо?

— Ей, тъй, да си побъбрим! — саркастично отвърна. Царя овладя гнева си, изкачи се по стъпалата, прекрачи прага и застана до масата.

— Сега какво… сър?

— Обърни си джобовете.

— Защо?

— Прави, каквото ти се казва. Знаеш, че имам право да те претърсвам по всяко време — не успя да сдържи омразата си Грей. — Дори собственият ти командир се съгласи.

— Да, след като настояхте.

— И има защо. Обърни си джобовете!

Царя се подчини с досада. В края на краищата нямаше какво да крие. Носна кърпа, гребен, портфейл, пакет фабрични цигари, табакерата, пълна с необработен явански тютюн, оризови цигарени хартийки, кибрит. Грей провери дали Царя е изпразнил всички джобове и отвори портфейла. Вътре имаше петнадесет американски и почти четиристотин сингапурски долара.

— Откъде имаш толкова пари? — рязко попита той, а потта както винаги се стичаше по челото му.

— Спечелих ги на комар… сър.

Грей престорено се засмя.

— Много ти върви нещо, а? Вече цели три години!

— Приключихте ли с проверката… сър?

— Не! Дай да ти видя часовника!

— Има го в описа…

— Казах, дай да видя часовника!

С мрачен вид Царя изхлузи от китката си еластичната каишка от неръждаема стомана и подаде часовника на Грей.

Въпреки омразата, която хранеше към Царя, Грей усети как го обзема завист. Часовникът беше водонепроницаем, противоударен, със самонавиващ се механизъм, марка „Ойстър Роял“ — най-скъпото нещо в Чанги. Ако не се смяташе златото, разбира се. Обърна го и се взря в цифрите, гравирани върху стоманения капак на гърба. После отиде до стената, откачи описа с вещите на Царя, почисти го машинално от мравките и педантично сравни номера върху листа с номера на часовника.

— Не се безпокойте, съвпада… сър — обади се Царя.

— Аз не се безпокоя. Ти би трябвало да се безпокоиш — каза Грей и му върна часовника, който можеше да осигури на собственика си храна за цели шест месеца.

Царя го нахлузи обратно на ръката си и започна да прибира портфейла и другите вещи.

— А, да пръстенът! — сети се внезапно Грей. — Искам да го проверя и него.

Но пръстенът също беше включен в описа като „златен пръстен с печат на клана Гордън“. Отстрани имаше рисунка на печата.

— Откъде шотландски пръстен у американец?

Грей му бе задавал този въпрос стотици пъти.

— Спечелих го на покер — отговори Царя.

— Забележителна памет имаш, ефрейтор — каза Грей и му го върна.

Той нито за миг не се бе съмнявал, че пръстенът и часовникът ще съвпаднат с включените в описа вещи. Обискът бе просто претекст, изпитваше почти мазохистично желание да бъде близо до избраната жертва поне за миг. Отначало знаеше, че Царя няма да се предаде лесно. Мнозина се бяха опитвали да го хванат натясно, но той винаги се измъкваше сух, защото бе умен, предпазлив и много хитър.

— Как става така, че ти имаш толкова много, а ние, останалите, нямаме нищо? — рязко запита Грей, разкъсван от завист заради часовника и пръстена, заради цигарите, кибрита и парите.

— Не знам… сър. Чист късмет!

— Откъде са тези пари?

— Спечелих ги на комар… сър. Царя бе учтив. Винаги казваше „сър“ на офицерите и им козируваше — на всички — дори на англичаните и на австралийците. Но знаеше, че те долавят безграничното му презрение и към обръщението, и към козируването. „Човекът си е човек, независимо от произхода, чина или службата — така мислеше той. — Ако го уважаваш, наричаш го «сър». Ако не го уважаваш, майната му! Само скапаняците държат на тия идиотщини, затова много здраве на всичките!“ Сложи си пръстена, закопча джобовете на ризата и духна някаква прашинка от яката й.

— Свободен ли съм… сър? — попита той.

В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше сцената.

— Сержант, бихте ли ми дали малко вода?

Мастърс уморено се запъти към манерката, откачи я от стената и му я подаде:

— Заповядайте, сър.

— Тая е вчерашна — каза Грей, макар да знаеше, че не е. — Напълни прясна.

— Сутринта я сипах — отвърна Мастърс. После излезе навън, поклащайки глава.

Грей остави тишината да изпълни бараката, а Царя стоеше невъзмутим и чакаше. Лек ветрец прошумоля сред листата на кокосовите палми, които се извисяваха над джунглата, недалеч от оградата, и донесе мирис на дъжд. Черни облаци вече обрамчваха небето и скоро щяха да го затулят напълно. После прахта щеше да се превърне в кал, а въздухът да натегне от влага и да стане приятен за дишане.

— Една цигара… сър? — предложи Царя. Фабрична цигара Грей бе пушил за последен път преди две години. На двадесет и втория си рожден ден. Той се втренчи в пакета — да, искаше една цигара, всичките ги искаше. Сетне отвърна мрачно:

— Не, не желая да пуша от твоите цигари.

— Нямате нищо против да запаля, нали… сър?

— Напротив, имам!

Царя го погледна право в очите и спокойно измъкна една цигара. Запали я и всмукна дълбоко дима.

— Хвърли я на секундата! — заповяда Грей.

— Веднага… сър.

Преди да се подчини, Царя дръпна от цигарата още веднъж — бавно и дълбоко. После учтивостта му внезапно изчезна.

— Не съм под ваше командване, пък и няма закон, който да казва, че не мога да пуша, когато си поискам. Аз съм американски гражданин и не съм подчинен на разни надути англичани. Това вече ви бе обяснено веднъж. Оставете ме най-сетне на мира… сър!

— Ще ми паднеш ти в ръцете! — избухна Грей. — Все някога ще направиш грешка и аз няма да пропусна да те тикна ей там. — Той посочи с треперещ пръст грубата бамбукова килия, служеща за карцер. — Там ти е мястото на тебе.

— Не върша нищо нередно…

— Откъде тогава имаш толкова пари?

— Играя на карти. — Царя пристъпи към Грей. Все още се владееше, но бе по-ядосан от обикновено. — Даром никой нищо не ми дава. Каквото имам, то си е лично мое и съм го изкарал със собствените си ръце, а как, това вече си е моя работа.

— Докато аз съм началник на лагерната полиция, няма да е само твоя работа — сви юмруци Грей. — Сума ти лекарства изчезнаха напоследък. Може би и ти имаш пръст тук.

— А, не… Виж какво — каза нервно Царя, — аз през живота си не съм крал, и с лекарства не съм търгувал! И гледай да го запомниш това добре. По дяволите, ако не беше офицер, щях…

— Да, но съм и много искам да видя какво ще направиш! Направо умирам от любопитство! Мислиш се за кой знае какво, нали? Е, аз пък знам, че си едно нищо.

— Слушай какво ще ти кажа. Ние все някога ще се измъкнем от тоя скапан лагер и само да се лепнеш пак за мене, жестоко ще си изпатиш.

— Ще запомня! — Грей се опита да обуздае бесните удари на сърцето си. — Но помни и ти — взел съм те на мушка. Всеки късмет е до време. И твоят ще ти обърне гръб!

— Едва ли… сър!

И все пак Царя знаеше, че Грей е прав. Досега късметът не му бе изневерявал никога. Но късметът идва в резултат от много труд и внимателна подготовка, и от още нещо, а не само от рискове. Освен, ако не са добре пресметнати. Като с диаманта например. Цели четири карата! Най-сетне знаеше как да се добере до него, когато всичко стане готово. А успее ли с тоя удар, край вече на рисковете. Той ще бъде последният. Поне тук, в Чанги.

— Всеки късмет е до време! — злобно повтори Грей. — И знаеш ли защо? Защото и ти си като всички други престъпници — алчен си.

— Нямам намерение да търпя подобни приказки — избухна гневно Царя. — Ако аз съм престъпник, то…

— Престъпник си, и още как! Непрекъснато престъпваш законите.

— Кои закони? Японските ли?

— Зарежи ги ти японските закони. Аз ти говоря за лагерните. Тук черната борса е забранена. А ти само с това се занимаваш.

— Докажи го!

— Ще го докажа, като му дойде времето. Все някога ще сбъркаш. Тогава ще те видя как ще караш наравно с останалите. Ей, тук, в килията. А след това аз лично ще се погрижа да те изпратят в Утръм Роуд!

Царя усети как леден ужас преряза сърцето и слабините му.

— Господи! — процеди през зъби той. — От копеле като тебе всичко може да се очаква!

— Ще го направя с най-голямо удоволствие — кресна Грей с пяна на устата. — Японците са твои приятели, не мои!

— Копеле мръсно, това вече… — Царя сви огромния си юмрук и пристъпи към Грей.

— Какво става тук? — чу се глас отвън. По стълбите изтрополиха стъпки и в бараката влезе полковник Брант, дребен човечец, не повече от метър и петдесет на ръст, който вечно носеше едно бастунче в ръка, а брадата му бе подвита навътре, като на сикхите. Униформената му фуражка, цялата в кръпки от зебло, нямаше козирка, но отпред, точно по средата, като златен блестеше вензелът на полка, доста поизтънял от години усърдно лъскане.

— Нищо… нищо, сър. — Грей отпъди с ръка внезапно появилия се рояк мухи и се опита да успокои дишането си. — Просто… претърсвах ефрейтор…

— Хайде, хайде, Грей — прекъсна го Брант язвително, — чух какво каза за Утръм Роуд и японците. Можеш да го претърсваш и разпитваш, никой не оспорва това, но няма защо да го заплашваш и да го обиждаш. — Той се обърна към Царя. По челото му бе избила пот. — А вие, ефрейтор, благодарете на късмета си, че няма да ви докладвам на капитан Бръф за нарушение на дисциплината. Търсите си белята с тия дрехи. Направо подлудявате хората с тях. Сам си го просите.

— Няма такова нещо, сър — отвърна Царя, външно спокоен, но вътрешно се проклинаше, че се бе поддал на предизвикателството на Грей.

— Вижте ме мене, вижте как съм облечен — говореше полковник Брант. — По дяволите, представяте ли си аз как се чувствам?

Царя не отговори. „Това си е твой проблем, приятелче — помисли си той. — Ти се грижиш за тебе си, аз се грижа за мене си.“ Полковникът беше само по една набедрена препаска, направена от половин саронг увита около кръста като шотландска пола. Отдолу не носеше нищо. В Чанги единствен Царя имаше бельо. Цели шест премени.

— Мислите ли, че не ви завиждам за обувките — питаше полковник Брант с раздразнение, — когато самият аз трябва да се мъкна с тия проклети гадости.

Обут бе с налъми, които японците раздаваха на всички в лагера — парче дърво с платнена каишка отгоре.

— Нямам представа. Сигурно е така, сър — отвърна Царя с привидна покорност, галеща слуха на всеки офицер.

— Ами да, така е — каза полковник Брант и се обърна към Грей:

— Все пак, струва ми се, че му дължите едно извинение, Грей — не е редно да го заплашвате. Трябва да бъдем справедливи, нали така?

Той отново изтри потта от лицето си. С огромно усилие на волята Грей преглътна ругатнята, затрептяла на върха на езика му.

— Извинявам се.

Думите прозвучаха толкова тихо и троснато, че Царя едва сдържа усмивката си.

— Така е по-добре — кимна полковник Брант. Сетне погледна Царя: — Е, сега можете да си вървите. Но ако питате мен, търсите си белята с тия дрехи. Сам сте си виновен за станалото.

— Благодаря, сър — стегнато козирува Царя. Когато отново излезе на слънце, пое свободно дъх и пак се прокле, че избухна. Господи, за малко да си метне примката на шията! Едва не удари Грей, а това би било пълна лудост. Той спря край пътеката, за да се посъвземе, запали цигара и всички наоколо, а те бяха мнозина, забелязаха цигарата и вдъхнаха аромата й.

— Бре, типът му с тип — промълви след известно мълчание полковникът, все още взрян подир Царя, и попи потта от челото си. После се обърна към Грей: — Ама и ти, лейтенант, да не си си изгубил ума! — Защо го предизвикваш така?

— Съжалявам, сър. Аз… той просто…

— Той може да е всякакъв, но един офицер и джентълмен не бива да си изпуска нервите. Не е хубаво това, не съм ли прав?

— Така е, сър. — Грей просто нямаше какво друго да каже.

Полковник Брант изсумтя, после сви устни:

— Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. — Той отново хвърли поглед навън — мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: — Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци — разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! — Веждите му отхвръкнаха нагоре. — А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?

— Не, сър — едва чуто каза Грей.

Полковник Брант се извърна рязко.

— Не искам да… Е, вярно… — Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: — Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.

Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.

За миг полковникът постоя безмълвно, после се обърна и излезе навън. Главата му бе наведена, а по бузите му се стичаха сълзи.

Когато през четиридесет и втора година Сингапур падна, почти всички негови войници-сикхи бяха минали на страната на врага и предадоха на японците английските си офицери. Сикхите първи станаха пазачи на военнопленническите лагери и някои от тях бяха толкова безмилостни, че бившите им офицери не виждаха бял ден. Всъщност единствено те бяха напуснали частите си масово, други дезертьори от Индийския корпус почти нямаше. Дори гурките, минали през мъчения и унижения, останаха верни до един. Затова полковник Брант плачеше за своите хора-войниците, заради които бе дал и живота си, войниците, заради които бавно, ден след ден, умираше сега в този лагер.

Грей го изпрати с поглед, после забеляза Царя, който все още стоеше край пътеката и пушеше.

— Връщане назад няма — или ти, или аз — тихо прошепна той. Внезапно остра болка го преряза през корема, сякаш, за да му припомни, че и тази седмица дизентерията не го е отминала и го накара да седне на скамейката. — По дяволите! — наруга Грей и болката, и полковник Брант, и себе си, че се извини.

Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.

— Дизентерия ли имаш? — попита той.

Мастърс вяло отпъди мухите, нашарили като мозайка лицето му:

— Не, сър. От пет седмици не съм имал.

— Твоята каква е, ентерична?

— Не, слава богу, амебна. Честна дума! А пък маларията не ме е тресла вече три месеца. Като си помисли човек, голям късмет имам. Доста съм добре.

— Така е — рече Грей. После добави: — Добре изглеждаш.

Но вече знаеше, че скоро ще трябва да му търси заместник. Неусетно пак се загледа в Царя, в цигарата му, прималял от желание да запуши. Мастърс простена отново.

— Какво ти става, по дяволите? — раздразнено попита Грей.

— Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…

Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта — комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше — неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.

— Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш — обади се Грей. — Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?

Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:

— Блуй, Блуй Уайт.

— Господи, Мастърс, я се стегни малко — ядоса се Грей. — Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.

— О, извинявайте, сър — уморено каза Мастърс, — извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън — оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.

— Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.

— Няма, сър.

Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.

„Пфу, човек може да го подуши от сто метра — помисли си Грей. — Крайно време е да дадат малко сапун“. Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?

Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите — едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“

— Стига! — заповяда си той на глас. — И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!

В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш — това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му — яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.

Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.

Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.

Грей несъзнателно замахна с бамбуковата мухоловка. Чевръсто, отдавна доведено до съвършенство помръдване на китката и още една муха падна зашеметена на пода. Глупаво е да убиваш мухата с един удар. Осакати я по-добре! Тогава мръсницата ще страда и така ще заплати поне частица от твоето собствено страдание. Осакати я и тя ще крещи, ще крещи без звук, докато накрая дойдат мравките и другите насекоми да се сбият за още живата й плът.

Но Грей не изпита обичайното удоволствие от вида на мъчещия се мъчител. Цялото му внимание бе погълнато от Царя.

Втора глава

— Ами да! — с пресилена усмивка разказваше майорът на Царя. — А после пък бях в Ню Йорк. През трийсет и трета. Блажено време, ей! Такава прекрасна страна са това Щатите. Разправях ли ти, дето ходих в Олбъни? По онова време бях младши офицер…

— Да, сър — отвърна Царя отегчено. — Разправяли сте ми. — Достатъчно бе любезничил, а и непрекъснато усещаше погледа на Грей върху тила си. Беше вън от опасност и не се страхуваше, но искаше да избяга от тоя пек, да се скрие от този поглед. Сума ти неща имаше да върши. А и майорът, като Ян няма работа, та увърта, много му здраве. — Е, извинете, аз ще тръгвам, сър. Много ми беше приятно да си побъбрим.

— Един момент само — сепна се майор Бари и нервно се огледа наоколо, доловил любопитния взор на минаващите край тях мъже, доловил неизречения им въпрос: „Какво пък иска тоя от Царя?“. Ами не може ли да се видим някъде по-насаме?

Царя го погледна изпитателно:

— И тука сме насаме. Ако говорите тихо.

Майор Бари усети как го облива студена пот. Дни наред бе дебнал случай да срещне Царя и не биваше да изпуска такава златна възможност.

— Да, но бараката на лагерната полиция е…

— Не виждам какво общо имат тук ченгетата? Не ви разбирам, сър. — Царя винаги бе любезен с офицерите.

— Няма нужда да… Селърс каза, че можеш да ми помогнеш. На мястото на дясната си ръка майор Бари имаше само едно чуканче и все го почесваше, попипваше, мачкаше. — Може ли… дали не може да пласираш нещо за нас, за мен, искам да кажа. — Той изчака да останат съвсем сами и прошепна: — Става дума за една запалка „Ронсън“. В идеално състояние.

Изплюл веднъж камъчето, майорът усети, че му олекна. Но в същото време се чувстваше сякаш гол — да иска такова нещо от един американец, ей тъй, под открито небе, на пътеката, където непрекъснато сноват хора.

Царя се замисли за миг, после попита:

— Чия е?

— Моя — сепнато вдигна поглед майорът. — О, господи, да не мислиш, че съм я откраднал! Боже мили, никога не бих направил подобно нещо. През цялото това време я пазих, но ето на, сега се налага да я продадем. В групата всички са съгласни. — Той облиза пресъхналите си устни и отново попипа чуканчето. — Много те моля! Би ли се заел? Ти ще вземеш най-добрата цена.

— Нали знаете, че е забранено да се търгува?

— Да, но моля те… Не би ли се заел? Можеш да ми имаш доверие.

Царя се обърна с гръб към бараката и с лице към оградата, за всеки случай, да не би Грей да умее да чете по устните.

— Ще пратя някой след кльопачката — тихо рече той. — Паролата е: „Лейтенант Олбъни каза, че сте ме викали.“ Ясно?

— Да отвърна майор Бари с разтуптяно сърце. — Кога, каза, ще го пратиш?

— След кльопачката. След храна!

— А, добре, добре.

— Вие само му дайте запалката. Като я разгледам, ще ви намеря. Паролата остава същата.

Царя чукна огънчето от цигарата си и хвърли угарката на земята. Тъкмо щеше да я настъпи, когато съзря изражението на майора.

— А, фаса ли искате?

Майор Бари се наведе щастлив и го вдигна:

— Благодаря, много благодаря! — отвори малката табакера, внимателно разкъса хартията, изсипа щипката тютюн върху изсушените чаени листа и ги разбърка. После каза с усмивка: — Не е зле да се подслади малко. Много благодаря, ще станат поне три идеални цигари.

— Довиждане, сър — козирува Царя.

— Ами… виж сега… — майор Бари не знаеше как точно да започне. — Не мислиш ли — рече той притеснено, с приглушен глас, — че някак си… да я дам на непознат, просто ей така, откъде да знам… така де, че всичко ще бъде наред.

— Първо на първо, имате парола — хладно каза Царя. — Второ — известно е, че аз държа на думата си. И трето — приемам на доверие, че не е крадена. Ако искате, можете да се откажем?

— О, не, моля те, не ме разбирай погрешно — отвърна бързо майорът. — Само питам. Просто тя е всичко, което имам — опита се отново да се усмихне той. — Благодаря! Значи след обяда. А, и колко време смяташ, че ще ти трябва даа… да се освободиш от нея?

— Веднага щом мога. Условията са както обикновено — десет процента от продажната цена за мене — отчетливо произнесе Царя.

— Разбира се. Благодаря ти и още веднъж благодаря за тютюна.

Сега, когато вече всичко бе казано, сякаш огромен камък падна от плещите на майора. „Ако имаме късмет, ще вземем шест-седемстотин долара — мислеше си той, забързан надолу по хълма. — Разпределени както трябва, ще ни стигнат за много време.“ Изобщо не си и спомни за предишния собственик на запалката, който му я беше дал на съхранение, когато преди няколко месеца влезе в лечебницата, за да не се върне никога оттам. Това бе вече минало. Сега запалката му принадлежеше. Никой не можеше да го оспори. Затова имаше право да я продаде.

Царя знаеше, че Грей нито за секунда не бе свалил поглед от него. Приятната тръпка да върти търговия пред полицейската барака допълваше чувството му на блаженство. Доволен от себе си, той се запъти нагоре по възвишението и механично поздравяваше познатите англичани и австралийци, офицери и войници. По-важните сред тях получаваха специално внимание, останалите — дружеско кимване. Царя долавяше злобата и завистта им, но въобще не се притесняваше. Беше свикнал с това отношение, то го забавляваше и придаваше допълнителна тежест на авторитета му. Приятно му бе да го наричат Царя. Гордееше се с онова, което бе постигнал като личност и като американец. Със смелост и хитрост той бе съградил цял един свят. Сега вървеше през този свят и гледката го изпълваше със заслужено задоволство.

Той спря пред двадесет и четвърта барака, в която бяха настанени част от австралийците, и пъхна глава през прозореца.

— Хей, Тинкър! Искам бръснене и маникюр.

Тинкър Бел беше дребничък, костелив мъж. По кожата му имаше кафяви петна, малките му очички бяха тъмнокафяви, а носът му вечно се белеше. Цял живот бе стригал овце, но в Чанги минаваше за най-добрия бръснар.

— Какво, да нямаш рожден ден? Оня ден ти правих маникюра.

— Значи днес ще ми го направиш пак.

Тинкър сви рамене и прекрачи през прозореца. Царя се отпусна със задоволство в стола, сложен на сянка под стряхата, а Тинкър майсторски върза чаршафа около врата му.

— Я виж тука — поднесе той един сапун под носа на Царя. — Помириши само!

— Охоо! — ухили се Царя. — Бива си го!

— И още как! Мирише на виолетки като парфюмиран. Един мой човек го свил, като ходили на работа извън лагера. Направо изпод носа на тъпите японци. Трийсетачка ми струва — удвои той цената. Ще го пазя само за тебе, ако искаш. Специално!

— Виж какво ти предлагам — докато се свърши, имаш от мен по петачка, вместо по три, за всяко бръснене.

Тинкър направи бърза сметка. С това сапунче можеше да го обръсне осем, или дори десет пъти.

— Няма да стане! Че то аз ще отида на червено.

— Метнали са те, Тинк — изсумтя Царя. — Мога да купя цяло кило от тия по петнадесет парчето.

— По дяволите! — избухна Тинкър в престорен гняв. — Да не мислиш, че те лъжа? Виж, това вече не е хубаво.

Той яростно разби на пяна ароматния сапун с топла вода. После се засмя.

— Абе ти си Царя тука!

— Ами да! Така си е! — съгласи се доволен Царя. Двамата бяха стари приятели.

— Да почвам ли? — попита Тинкър, приготвил сапунисаната четка.

— Давай!

В същия миг Царя забеляза на пътеката Текс.

— Чакай малко! Хей, Текс — провикна се той.

Текс обърна поглед към бараката, видя Царя и тръгна към него.

— Какво?

Текс бе дълъг като върлина младок с големи уши, крив нос и кротки очи. Висок, много висок.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Царя тихо.

— Естествено.

Царя извади портфейла си и измъкна една десет доларова банкнота.

— Иди намери полковник Брант — оня дребничкия, дето брадата му се подвива навътре, и му дай това.

— Имаш ли представа къде е?

— Някъде около ъгъла на затвора. Днес е негов ред да гледа Грей.

— Чух, здравата сте се сдърпали — ухили се Текс.

— Ами пак ме пребърка, копелето.

— Кофти работа — сухо отбеляза Текс, почесвайки се по късо подстриганата руса глава.

— И още как — засмя се Царя. — А, и кажи на Брант друг път да не закъснява толкова, че ще го вземат дяволите. Ама да ги беше видял само! Тоя Брант бил цял артист! Накрая дори накара Грей да ми се извини. — Той се захили, после извади още една петачка.

— Кажи му, че това е за извинението.

— Добре. Това ли е всичко?

— Не.

— Царя каза паролата и му обясни къде да намери Бари, после Текс се отдалечи, а Царя се облегна назад в стола. Общо взето, денят се очертаваше доста добър.

Грей прекоси прашната пътека, изкачи се по стъпалата и влезе в шестнадесета барака. Наближаваше време за обед и коремът му се свиваше от глад. Навън вече се редеше нетърпелива опашка. Той бързо отиде до леглото си, взе две алуминиеви канчета, чашата, лъжицата и вилицата и се присъедини към чакащите.

— Защо ги няма тия още? — уморено попита той мъжа пред себе си.

— Откъде да знам, по дяволите? — тросна му се Дейв Дейвън. Произношението му издаваше, че е възпитаник на елитно училище — Итън, Хароу или Чартърхаус. Беше висок и тънък като бамбук.

— Питам просто — обясни Грей с раздразнение. Не можеше да понася Дейвън заради това произношение и произхода му.

След едночасово чакане обедът пристигна. Някакъв пленник донесе два варела и ги сложи на земята пред опашката.

Първоначално всеки варел бе съдържал по двадесет и пет литра високо октанов бензин. Сега единият беше наполовина пълен с ориз — изцеден и прозрачен. В другия имаше супа. Този път тя бе от акула, или поне една акула беше поделена, късче по късче, на десет хиляди порции. От варела се вдигаше пара и се разнасяше едва доловим аромат на риба, а тук-там плуваха парченца патладжан и зеле, всичко петдесетина килограма за десет хиляди мъже. Основната съставка обаче бяха листата — червени и зелени, но все пак засищащи, отглеждани с много грижи в зеленчуковата градина на лагера. Имаше дори и подправки — сол, къри и лют червен пипер.

Всеки пленник безмълвно пристъпваше крачка по крачка напред, претегляше на око дажбата на предния и на следващия, сравняваше ги със своята. Но сега, след три години, прекарани в лагера, готвачът не грешеше — всички порции бяха напълно еднакви.

Докато го разпределяха, оризът също изпущаше пара. Днес беше от яванския — най-хубавия в света — и всяко зрънце стоеше цяло, отделено. От ориза им се полагаше по черпак. А накрая — чаша чай.

Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата — нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.

Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.

Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.

— Хей, момчета, я слушайте тука!

Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:

— Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.

— Марлоу? — Отговор не последва.

— Някой да знае къде е Марлоу?

— Сигурно е отишъл при полковника — обади се Юърт.

— Кажи му, че утре е на летището.

Спенс се закашля — напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:

— Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. — Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: — Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.

Спенс погледна към вратите, за да се увери, че двата поста са на мястото си. Сетне сниши глас и в бараката се възцари напрегнато мълчание.

— Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… — Той се запъна, докато си спомни името. — Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.

Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите — тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…

— Това е, момчета — заключи той и се запъти към леглото си — от напрежението чак му се повдигаше. Събу си панталона и излезе от бараката с кърпа под мишница. Навън слънцето прежуряше. Имаше още два часа, преди да завали. Спенс прекоси асфалтовата пътека и зачака ред на душовете. След като съобщеше новините, изпитваше нужда да се изкъпе, иначе вонята на пот просто го задушаваше.

— Доволен ли си, друже? — попита Тинкър.

Царя огледа маникюра си — добър беше. От редуващите се горещи и студени компреси лицето му бе свежо, а лосионът ухаеше приятно.

— Бомба! — отвърна той и плати. — Благодаря, Тинк.

Надигна се от стола, сложи си кепето и кимна за довиждане на Тинкър и на полковника, който търпеливо чакаше за подстригване.

Двамата мъже го изпратиха с поглед.

Царя отново пое пъргаво нагоре по пътеката, мина покрай множеството скупчени постройки и се насочи към своята барака. Изпитваше приятен глад.

Бараката на американците бе отделена от другите, но се намираше достатъчно близо до стената на затвора, за да се възползва от следобедната им сянка, недалече от обиколната пътека, по която течеше животът на лагера, и на удобно разстояние от оградата. С други думи, разположена бе точно където трябва. Капитан Бръф, пилот на военновъздушните сили и най-старшият американски офицер, бе настоял да дадат на неговите войници отделно помещение. Повечето офицери с удоволствие биха се настанили заедно с тях — никак не им беше лесно да живеят сред чужди, — но японците бяха заповядали още първия ден офицерите да бъдат отделно. Австралийците и главно англичаните смятаха забраната за съвсем естествена.

Царя вървеше и мислите му се въртяха все около диаманта. Нямаше да е лесно да доведе до успешен край тая сделка, но точно с нея не биваше да греши. Като наближи бараката, той внезапно забеляза край пътеката един млад мъж, който седеше, подвил под себе си крака, и оживено разговаряше на малайски с един местен жител. Кожата му бе силно загоряла, а отдолу прозираха мускули. Имаше широки рамене и тесни хълбоци. Носеше само набедрена препаска, и то така, сякаш се бе родил с нея. Чертите на лицето му създаваха впечатлението, че са изсечени с длето, и макар да беше слаб като всички в лагера, в движенията му имаше грация, а в излъчването му — жизненост. — Малаецът, дребничък човек с почти черна кожа, слушаше съсредоточено плавно леещия се разказ на мъжа, после се засмя, оголи потъмнелите си от бетела зъби и отговори нещо, като подсили мелодичната си реч с жест. Младият мъж също се засмя и прекъсна малаеца с поток от думи, без да забелязва втренчения в него поглед на Царя.

Царя долавяше само откъслечни изрази, знаеше езика съвсем слабо и когато му се наложеше, се оправяше на смесица от малайски, японски и развален английски. Заслушан в буйния смях на мъжа, той осъзна, че чува нещо изключително, тъй като смехът явно извираше от самото му сърце. А в Чанги това наистина бе нещо изключително рядко. Безценно.

Замислен, Царя влезе в бараката. Всички вътре вдигнаха поглед и го поздравиха приятелски. Той им отвърна небрежно. Но това си бе в реда на нещата. Дайно дремеше на леглото си — жилав, дребен човечец с мургава кожа, черна, преждевременно прошарена коса и сякаш прикрити с було воднисти очи. Царя усети погледа му, кимна и съзря усмивката на устните. Но в очите на Дайно нямаше усмивка.

В далечния край на бараката Курт вдигна поглед от панталоните, които кърпеше, и се изплю на пода. Той бе зловещ на вид мъж с остри като на плъх жълто кафяви зъби, непрекъснато плюеше по пода и никой не можеше да го понася, защото изобщо не се къпеше. В средата на помещението Байрън Джоунс и Милър, и двамата голи, играеха безкрайната си партия шах. Когато преди две години торпилирали търговския кораб, на който служел, Милър тежал сто и тридесет килограма и бил висок близо два метра. Сега кантарът под него замираше на шестдесет килограма и кожата на корема му висеше на гънки. Той се пресегна и взе един кон, а сините му очи светнаха от задоволство. Байрън Джоунс бързо махна коня и едва сега Милър забеляза, че топът му е в опасност.

— А сега да те видя, Милър — рече Джоунс и настървено почеса тропическата екзема по крака си.

— Я върви по дяволите!

— Къде си тръгнал да се мериш с военния флот — изхили Джоунс.

— Да, ама и вас ви потопиха, нали? Уж боен кораб, ама…

— Даа — провлечено каза Джоунс и докосна превръзката на окото си. Мислите му го върнаха към гибелта на кораба „Хюстън“, спомни си как бяха загинали приятелите му, как бе загубил окото си…

Царя прекоси бараката. Макс все така седеше до черния сандък, вързан с верига за леглото му.

— Браво, Макс — рече той. — Върви да почиваш.

Макс имаше живо лице и кафяви, неспокойни очи. Той бе роден в западните предградия на Ню Йорк и още от най-ранно детство бе научил уроците на живота.

Царя извади табакерата и му подаде щипка необработен тютюн.

— Благодаря! — зарадва се Макс. — А, щях да забравя: Лий каза да ти предам, че прането е готово. Той отиде за кльопачката ти — нали сме втора смяна, та ме помоли да ти кажа.

— Благодаря.

Царя извади пакета цигари „Куа“ и в бараката мигновено се възцари тишина. Преди още да бръкне за кибрит, Макс му поднесе примитивната си кремъчна запалка.

— Благодаря, Макс — каза Царя и пое дълбоко дима. После попита: — Да не би да искаш цигара?

— О, боже, благодаря! — отвърна Макс, без да обръща внимание на иронията в гласа му. — Имаш ли нужда от нещо друго?

— Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Макс се отдалечи и седна на леглото си до вратата. Очите на мъжете не се откъсваха от цигарата, но никой не отрони дума. Тя си беше на Макс. Макс я бе заслужил. Когато им дойде реда да пазят нещата на Царя, тогава може и те да получат.

Дайно се усмихна на Макс и той му смигна в отговор. Щяха да си разделят цигарата след кльопачката. Двамата винаги деляха онова, което успяваха да намерят, да откраднат или да изкарат. Макс и Дайно се бяха обединили в група. Така бе устроен целият живот в лагера. Хората ядяха на групи, дори дишаха на групи. По двама, по трима, рядко по четирима. Сам човек не би могъл да обходи навсякъде, да намери нещо за храна, да стъкне огън, да сготви плячката и да я изяде — това просто не бе по силите на никого. Трима беше най-добре. Един да търси, един да пази и един в резерв. Когато не беше болен, третият също търсеше или пазеше. После всичко се делеше по равно — ако откраднеш кокосов орех, ако намериш банан по време на работа или свиеш нещо отнякъде. Законът, като всеки природен закон, бе прост: оцеляваш само с общи усилия. Да скриеш каквото и да било от групата, значеше да се обречеш на смърт, защото, изпъдят ли те, това се разчува. А да оцелееш сам, не бе възможно.

Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво — със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.

Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности — самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.

Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета — ядоса се той, — ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.

— Здрасти — приближи до него Текс. — Зает ли си?

„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.

Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.

— Благодаря — каза Царя. — Искаш ли и моята супа днес?

— Няма защо да питаш! — отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.

Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.

От мястото си виждаше мъжа и малаеца. Двамата бъбреха все така оживено.

— Ей, Макс — обърна той глава към другия край на бараката.

— Какво? — озова се начаса до него Макс.

— Виждаш ли го оня там? — кимна Царя навън.

— Кой, кафявата маймуна ли?

— Не, другия. Я ми го прати!

Макс се измъкна през прозореца и прекоси пътеката.

— Ей, приятел, Царя те вика — безцеремонно прекъсна той разговора и посочи през рамо към бараката. — Каза да идеш веднага!

Мъжът изгледа смаяно Макс, проследи накъде сочи пръстът му, после отново впери очи в самия него.

— Мене ли? — попита той в недоумение.

— Да, тебе — нетърпеливо отвърна Макс.

— Защо?

— Откъде да знам?

Мъжът се намръщи и чертите на лицето му станаха по-сурови. Замисли се за миг, после се обърна към малаеца и каза:

— Вие, шап — отвърна малаецът и се приготви да чака. След това добави на малайски: — Пази се, туан. И нека бог да е с теб.

— Недей да се тревожиш, приятелю! Все пак, благодаря ти за загрижеността — усмихна се мъжът. После се изправи и тръгна след Макс към бараката.

— Викал си ме — каза той, когато застана пред Царя.

— Здрасти! — рече Царя с усмивка. Забеляза, че очите на мъжа са някак предпазливи. Това му хареса, предпазливи очи рядко се срещаха в Чанги.

— Сядай.

Той кимна и Макс се отдалечи, без да го подканят повече. Онези, които бяха по-наблизо, също се преместиха в другия край на бараката, за да ги оставят насаме.

— Седни де, седни — подкани любезно Царя.

— Благодаря!

— Цигара?

При вида на предложения пакет „Куа“ очите на мъжа се разшириха. Той се поколеба за миг, после взе една. Царя поднесе огънче с ронсъна и забеляза, че удивлението в очите му нарасна още повече, но мъжът се опита да го прикрие и дръпна дълбоко от цигарата.

— Бива си я! — отбеляза той с блаженство. — Благодаря!

— Как се казваш?

— Марлоу, Питър Марлоу. — После добави шеговито: — А ти?

Царя се засмя и си помисли: „Добре, тоя тип има чувство за хумор и не е мазник. Трябва да го имам предвид.“

— Англичанин ли си? — попита той.

— Да.

До този момент Царя не бе забелязал Питър Марлоу, но в това нямаше нищо чудно при десет хиляди почти еднакви лица. Той мълчаливо изучаваше мъжа и студените сини очи му отвръщаха със същото.

— „Куа“ са най-добрите цигари тука — каза накрая Царя. — Естествено, пред „Кемъл“ не важат. Друго си е американската цигара — нищо не може да се мери с нея. Опитвал ли си ги някога?

— Да — отговори Питър Марлоу, — но ми се сториха малко сухи. Аз харесвам най-много „Голд флейк“. Въпрос на вкус — добави той любезно.

Отново настъпи мълчание. Докато чакаше да чуе за какво го викат, Питър Марлоу си помисли, че Царя все пак му се нрави, независимо от името, с което се ползваше, най-вече заради веселото пламъче, проблясващо в очите му.

— Много хубаво говориш езика — отбеляза Царя и кимна с глава към малаеца, който търпеливо чакаше навън.

— Да, горе-долу.

Царя с мъка сподави една ругатня по адрес на пословичната английска игра на скромност.

— Тука ли го научи? — спокойно попита той.

— Не, на Ява. — Питър Марлоу млъкна и се огледа наоколо. — Добре си се уредил.

— Обичам удобствата. Как намираш стола?

— Не е лош. — В очите на Питър проблесна лека изненада.

— Цяла осемдесетачка дадох за него — гордо заяви Царя. — Още миналата година.

Питър Марлоу го стрелна с поглед да види дали не се шегува — кой говори за пари ей така, без повод, — но откри на лицето му само доволство и нескрита гордост. „Невероятно — помисли си той. — Да споделяш такива работи с непознат човек…“ После, за да прикрие смущението си, каза:

— Много е удобен.

— Трябва да си приготвя нещо за кльопане. Ще хапнеш ли с мене?

— Току-що… обядвах — несигурно отвърна Питър Марлоу.

— Не вярвам да си преял. Искаш ли едно яйце?

Сега вече Питър Марлоу не можа да прикрие изумлението си и очите му се разшириха. Царя се усмихна. Струваше си да го покани на обед, пък дори само за да види подобно изражение на лицето му. Той коленичи до черния сандък и внимателно го отключи.

Питър Марлоу втренчи смаян поглед в съдържанието му: пет-шест яйца, пакетче кафе на зърна, няколко буркана гула малака — сладкото лакомство на Ориента, банани, половин килограм малайски тютюн, десетина пакета „Куа“, пълен буркан ориз, втори с качанг иджу, олио и още множество деликатеси, увити в бананови листа. От години не бе виждал такива съкровища.

Царя извади олиото и две яйца, после пак заключи сандъка. Когато погледна Питър Марлоу, видя, че очите му отново са станали предпазливи, а лицето — непроницаемо.

— Как го искаш яйцето? Пържено ли?

— Мисля, че все пак ще е по-добре да откажа — с усилие изрече Питър Марлоу. — Никой не раздава яйца току-тъй, нали?

Царя се засмя. Усмивката му беше добра и стопли Марлоу.

— Не се притеснявай! Ще го минем по фонда „Да протегнем ръка на съюзниците отвъд океана“, заем-наем.

Сянка на раздразнение пробягна по лицето на англичанина и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Сега пък какво има? — бързо попита Царя.

— Нищо — отвърна Питър Марлоу след секунда мълчание. Не можеше да откъсне поглед от яйцето — по лагерната дажба щеше да получи яйце след шест дни. — Ако не те затруднявам прекалено много, бих го предпочел пържено.

— Ей сегичка! — рече Царя. Разбра, че сгреши някъде, защото раздразнението на Питър Марлоу не бе престорено. „Странни хора са това чужденците — помисли си той. — Никога не знаеш как ще реагират.“ Сложи електрическия котлон на масата и го включи. После разговорчиво отбеляза:

— Хубаво нещо, а?

— Да.

— Макс ми го направи — обясни Царя и кимна през рамо.

Питър Марлоу обърна глава към другия край на бараката.

Почувствал, че го гледат, Макс вдигна очи и попита:

— Трябвам ли ти нещо?

— Не — отвърна Царя. — Просто му обяснявам за котлона.

— Как е, работи ли?

— Иска ли питане!

Питър Марлоу стана, подаде глава през прозореца и извика на малайски:

— Моля те, не чакай, Сюлейман. Ще се видим утре.

— Добре, туан. Остани с мир!

— С мир върви и ти!

Питър Марлоу се усмихна и се върна на мястото си, а Сюлейман се отдалечи.

Царя сръчно счупи яйцата и ги пусна в горещия тиган. Жълтъкът имаше наситено златист цвят, а белтъкът изсъска във врялото олио и започна да се втвърдява. Изведнъж цвъртенето сякаш изпълни цялата барака, изпълни ума и сърцата на обитателите й и ги накара да преглътнат измъчено. Но никой не продума, никой не помръдна. Единствено Текс се надигна с мъка и излезе навън.

Мъжете, които вървяха по пътеката, също усетиха аромата и омразата им към Царя пламна с нова сила. После уханието се понесе надолу по склона и стигна до бараката на лагерната полиция. И Грей, и Мастърс веднага разбраха откъде иде.

Грей почувствува, че му се повдига, и стана от мястото си. Искаше да излезе да се поразходи из лагера, да избяга от този аромат. После размисли и се върна.

— Хайде, сержанте — рече той, — ела да се отбием в американската барака. Сега му е времето да проверя информацията на Селърс.

— Както кажеш — съгласи се Мастърс. Ароматът на пържени яйца го подлудяваше. — Копелето му мръсно, можеше поне да готви преди храна, а не точно когато сме яли и вечерята е след пет часа.

— Американците са втора смяна. Още не са обядвали.

В бараката на американците мъжете гледаха да убият някак времето си. Дайно се опитваше да заспи, Курт пак се зае да кърпи нещо, играта на покер се поднови, а Милър и Байрън Джоунс подхванаха отново безконечната си партия шах. Но цвъртенето развали удоволствието от неочаквано дошлата кента, Курт си убоде пръста и се разпсува невъздържано, дрямката на Дайно все не идваше, а Байрън Джоунс смаян видя как Милър му взема царицата с една нищо и никаква скапана пешка.

— Боже господи! Кога най-сетне ще завали? — със свито гърло, неопределено кому рече Байрън Джоунс.

Никой не отвърна. Всички чуваха единствено съскането и цвъртенето на олиото.

Царя съсредоточено наблюдаваше тигана. Обичаше да казва, че никой не може да пържи яйца по-добре от него, защото за тая работа била необходима известна артистичност, трябвало да се пипа чевръсто, но не припряно. За миг вдигна очи и се усмихна на Питър Марлоу, ала погледът на англичанина не се откъсваше от яйцата.

— По дяволите — промълви той и думите прозвучаха като благословия, а не като ругатня, — колко хубаво мирише! Царя бе поласкан.

— Чакай да вадиш като станат готови. Тогава ще разбереш какво се казва пържено яйце.

Той грижливо поръси яйцата с пипер, после им сипа сол.

— Обичаш ли да готвиш?

— Да — отвърна Питър Марлоу и не можа да познае собствения си глас. — В моята група обикновено аз готвя.

— Как предпочиташ да ти викат — Пит или Питър? Този път Марлоу успя да скрие изненадата си. Само изпитани, верни приятели се наричат един друг с малко име — как иначе ще знаеш кой ти е приятел и кой просто познат? Той се вгледа в Царя, но откри в лицето му само доброжелателство, затова, пряко себе си, отвърна:

— Питър.

— Откъде си? Къде си живял?

„Въпроси, въпроси… — помисли си Питър Марлоу. — Още малко и ще пита дали съм женен и колко имам в банката.“ Приел бе поканата на Царя единствено от любопитство и вече започваше да съжалява, но великолепието на цвъртящите яйца го правеше необикновено търпелив.

— От Портчестър — отговори той. — Едно малко градче на южното крайбрежие. В Хемпшир.

— Женен ли си, Питър?

— А ти?

— Не.

Царя щеше да продължи с въпросите, но яйцата вече бяха готови. Той дръпна тигана от котлона и кимна на Питър Марлоу:

— Чиниите са зад теб. — После добави не без гордост: — Я виж тука!

Яйцата изглеждаха наистина разкошно и Питър Марлоу награди Царя с най-големия комплимент, на който е способен един англичанин.

— Не са лоши. Никак не са лоши дори — рече той с равен глас, а лицето му остана напълно безизразно, за да подсили още повече ефекта от думите.

— Какви ги дрънкаш, копелдак с копелдак! — избухна Царя. — Кога друг път си виждал такива страхотни яйца?

Питър Марлоу го изгледа втрещен, а в бараката настъпи мъртва тишина. Внезапно изсвирване ги изтръгна от вцепенението. Макс светкавично застана на пост до вратата, а Дайно и Милър скочиха на крака и се втурнаха към Царя. Двамата изблъскаха леглото му в ъгъла, вдигнаха пътеките и ги изтикаха под дюшека. После дръпнаха съседните легла по-наблизо, така че както всеки друг в Чанги Царя разполагаше с метър и деветдесет. В този момент на прага застана лейтенант Грей. На една крачка зад него притеснено стърчеше сержант Мастърс.

Американците впериха очи в Грей и след кратко, но многозначително забавяне, станаха. Грей също пренебрежително изчака малко по-дълго от обикновеното, преди да козирува небрежно и да им даде „свободно“.

— Стани! — изсъска Царя. — Ще те вземе на мушка. Стани!

От дълъг опит знаеше, че на Грей вече му кипи отвътре — за пръв път очите му не бяха приковани в него, а пронизваха Питър Марлоу, и то с такъв поглед, че Царя трепна.

Без да бърза Грей прекоси бараката и се спря пред Марлоу. Сетне извърна глава и дълго остана неподвижен, впил очи в яйцата. Накрая измери с поглед Царя и отново се обърна към Питър Марлоу.

— Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу?

Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.

— Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю — спокойно отговори Питър.

— Къде ти е лентата?

— На колана.

— Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.

— Чия заповед — на скапаните японци? — отвърна Питър Марлоу.

— Лагерна заповед — рече Грей.

Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината — помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза — вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му — Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.

— Сложи я! — Началникът на полицията имаше право да изисква това.

Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му — лейтенант от Кралските военновъздушни сили.

Очите на Царя се разшириха. „Господи — помисли си той, — офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“

— Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда — говореше Грей, — но чух, че някой си е загубил нещо.

— И какво толкова е загубил?

— О, божичко! — едва не извика Царя. — Запалката! О, господи! — крещеше страхът му. — Отърви се от тая проклета запалка!

— Какво има, ефрейтор? — попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.

— Ама, че жега, а? — с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.

— Какво казахте, сър? — И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.

— Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! — злобно повтори Грей.

За миг Царя се почувства като замаян. „Явно не знае за запалката! Само дето ми се разтрепериха мартинките! Значи всичката дандания била заради идиотския пръстен на полковника! Селърс му го бе дал да го пласира преди три седмици и сделката му донесе доста солидна сумичка. Та Селърс съобщил, че са му откраднали пръстена, а! Бре, лъжецът му с лъжец!“

— Ама че кофти късмет — каза Царя с нотка на смях в гласа. — Значи откраднат! Можеш ли да си представиш?

— Аз си представям — грубо рече Грей. — Ти представяш ли си?

Царя не отговори, но му идеше да се засмее. „Слава богу, не е запалката! Отървах се и тоя път!“

— Познаваш ли полковник Селърс? — попита Грей.

— Малко, сър. Играли сме един-два пъти на бридж. — Вече бе напълно спокоен.

— Показвал ли ти е някога пръстена? — не се предаваше Грей.

Царя преся най-внимателно паметта си. Полковник Селърс му бе показвал пръстена два пъти: веднъж, когато го помоли да го продаде, и втори път, когато отидоха да го претеглят.

— О, не, сър — отвърна той невинно. Знаеше, че е в безопасност. Свидетели нямаше.

— Сигурен ли си, че никога не си го виждал?

— Напълно, сър.

Изведнъж на Грей му омръзна тази безсмислена игра на нерви, пък и при вида на яйцата му прилошаваше. Чувстваше, че би направил всичко, абсолютно всичко, за да ги опита.

— Грей, имаш ли огънче, приятелю? — попита Питър Марлоу. Не беше взел със себе си примитивната яванска запалка, а му се пушеше. Страшно му се пушеше. Отвращението, което изпитваше към Грей, пресушаваше устата му.

— Не.

— „Запали си сам“ — ядосано си помисли Грей и вече си тръгваше, когато чу Питър Марлоу да казва:

— Услужи ми с ронсъна, ако обичаш!

Грей бавно се извърна. Питър Марлоу се усмихваше на Царя. За част от секундата думите увиснаха във въздуха. После изведнъж се посипаха като гръм и в най-отдалеченото ъгълче. Поразен, търсейки начин да спечели време, Царя започна да рови за кибрит.

— В левия ти джоб е — подсети го Питър Марлоу.

Царя пое дълбоко дъх, умря и се роди отново. Никой в бараката не смееше да диша. Само миг още и с Царя бе свършено. Пред очите им. Щяха да го заловят, да го отведат и затворят — пред собствените им очи! Това бе просто невъзможно. И все пак пред тях стояха Грей и Царя, и човекът, който предаде Царя и го положи като агнец върху жертвеника на Грей. Някои от мъжете бяха ужасени, други тържествуваха, трети му съчувстваха, а Дайно се ядоса: „По дяволите, утре беше мой ред да му пазя нещата!“

— Хайде, запали цигарата! — подкани го Грей. Гладът му бе изчезнал и на негово място трептеше само една пареща топлинка. В описа на вещите запалка нямаше.

Царя извади ронсъна и го щракна пред цигарата на Питър Марлоу. Пламъкът, от който щеше да лумне кладата под краката му, бе спокоен и ярък.

— Благодаря — усмихна се Питър Марлоу и тогава осъзна какво бе направил.

— Такаа! — проточи Грей, пресегна се и взе запалката. И тази единствена дума прозвуча тържествено, окончателно и зловещо.

Царя не каза нищо. Какво ли можеше и да каже. Стоеше и чакаше. Сега, когато го бяха пипнали, вече не изпитваше страх, само проклинаше собствената си глупост. Човек, който губи играта заради собствената си глупост, няма право да бъде наричан мъж. Няма право да бъде Цар, защото Цар е винаги най-силният. Непобедим не само заради силата, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

— Откъде го имаш това, ефрейтор? — въпросът на Грей бе като нежна милувка.

Стомахът на Питър Марлоу се преобърна, умът му заработи трескаво и внезапно той се обади:

— Моя е. — Знаеше, че думите му звучат невероятно, затова бързо добави: — Играхме на покер и той я спечели. Точно преди обед.

Всички в бараката го изгледаха втрещени.

— Какво? — попита Грей.

— Изгубих я на покер — повтори Питър Марлоу. — Аз имах кента и… Кажи му ти как стана! — рече той изведнъж, за да го изпробва.

Царя още не можеше да се съвземе напълно, но рефлексите му бяха отлични. Устата му се отвори и той обясни:

— Играехме стад. Аз имах фул и…

— Какви бяха картите?

— Три аса и две двойки — намеси се Питър Марлоу без колебание. „Какъв е пък тоя стад, по дяволите?“ — питаше се той.

Въпреки великолепното си самообладание, Царя трепна. Канеше се да каже три попа и две дами. Знаеше, че Грей е забелязал трепването му.

— Лъжеш, Марлоу!

— Ти пък, Грей, така ли се говори на приятел? — Питър Марлоу печелеше време. „Как ли се играе това, по дяволите?“ — Страхотно беше — рече той едновременно с ужас и наслада от големия риск. — Мислех, че ми е в ръцете. Имах кента, затова си заложих запалката. Нали така? — кимна внезапно той на Царя.

— Как се играе стад, Марлоу?

Далече на хоризонта тресна гръм и Царя понечи да отговори, но Грей го спря:

— Не питам тебе — рече той заплашително.

Питър Марлоу стоеше безпомощен. Погледна към Царя и макар очите му да бяха все така овладени, Царя разбра всичко.

— Дай да му покажем — каза Питър Марлоу бързо. Царя на мига се пресегна за картите и рече без колебание:

— Всичко стана заради сляпата карта…

Грей се извърна вбесен:

— Казах, че искам Марлоу да ми обясни. Още една дума и ще те арестувам за заблуда на правосъдието.

Царя замълча. Молеше се само англичанинът да е схванал намека.

„Сляпата карта!“ Думите му се запечатаха дълбоко в съзнанието на Питър Марлоу. И той си спомни. Сега вече можеше да се позабавлява с Грей.

— Ами покер като покер — притеснено рече той.

— Добре де, обясни как се играе! — Грей бе сигурен, че го е притиснал до стената.

Питър Марлоу впери в него хладни като стомана очи. Яйцата изстиваха.

— Какво се опитваш да докажеш, Грей? Всеки глупак знае, че се обръщат четири карти, а една остава захлупена, едната карта е сляпа.

Из бараката се разнесе въздишка. Грей разбра, че и този път Царя му се бе изплъзнал. На показанията на Питър Марлоу можеше да противопостави само голи подозрения, а дори тук, в Чанги, това не бе достатъчно.

— Така е — навъсено рече той, без да отмества поглед от Питър Марлоу. — Всеки глупак го знае. — После върна запалката на Царя. — А ти се погрижи да я включиш в описа.

— Ясно, сър — позволи си Царя да покаже частица от обзелото го облекчение.

Грей отправи поглед към Питър Марлоу и в него се четеше и обещание, и закана.

— Можеш да си доволен — защити името на колежа — рече презрително и се запъти навън. Мастърс се помъкна след него.

Питър Марлоу го изпрати с поглед до вратата. После, без да сваля очи от Грей, каза на Царя малко по-високо от необходимото:

— Дай си пак запалката — изгасна ми фасът.

Но Грей не се обърна, дори не трепна. „Добри нерви има това момче — помисли горчиво Питър Марлоу. — Добър съюзник в битка на живот и смърт. И враг, за какъвто човек може само да мечтае.“ Царя седна прималял на стола сред наелектризираната тишина, а Питър Марлоу измъкна ронсъна от отпуснатата му ръка и си запали цигарата. С механично движение Царя извади пакета „Куа“, пъхна една цигара в уста и остана така, безчувствено стиснал зъби. Питър Марлоу се наведе към него и щракна запалката. Царя дълго не можа да улучи пламъка. После забеляза, че ръката на Питър Марлоу също трепери. Вдигна глава и огледа бараката, мъжете стояха безмълвни като статуи, вперили очи в него. Усещаше как потта бавно изстива по гърба му.

Навън задрънчаха съдини за храна. Дайно се надигна и нетърпеливо погледна през прозореца.

— Кльопачка! — весело извика той. Мълчанието се наруши и мъжете се изнизаха от бараката, понесли канчетата си. Питър Марлоу и Царя останаха сами.

Трета глава

Известно време двамата седяха мълчаливо. После Питър Марлоу каза:

— Боже мой, размина ни се на косъм.

— Отървахме кожите — съгласи се Царя след дълга пауза и отново неволно потрепера. Сетне взе портфейла си, извади две банкноти по десет долара и ги сложи на масата. — Ето, засега толкова. От днес нататък минаваш на издръжка — двайсетачка на седмица.

— Моля?

— Двайсетачка на седмица. — Царя помисли за миг и се усмихна приветливо: — Прав си, заслужаваш повече. Нека са трийсет. — После погледът му се спря върху нашивките и той добави: — Сър.

— Можеш пак да ме наричаш Питър — рече Марлоу с раздразнение. — И запомни добре — не ти искам парите. — След това стана и тръгна да излиза. — И благодаря за цигарата.

— Чакай малко де! — изненадан извика Царя. — Какво те прихвана, по дяволите?

Питър Марлоу го изгледа втренчено и в очите му блесна ярост.

— За какъв ме вземаш, по дяволите? Дръж си парите и си ги заври…

— Какво пък им е на парите?

— На тях нищо. Не ми харесват обноските ти.

— Откога има нещо общо между обноските и парите?

Питър Марлоу рязко се извърна към вратата. Царя скочи и му прегради пътя.

— Една минутка — рече той и гласът му прозвуча гневно. — Искам да знам само едно: Защо ме измъкна от тая каша?

— Как защо, че то е ясно от само себе си. Аз те натопих, значи трябваше и да те измъкна сух. За какъв ме имаш?

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

— Грешката беше моя. Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш — сопнато отвърна Царя. — Моя беше грешката. Аз се издъних. Ти нямаше никаква вина.

— Без значение е. — Лицето на Питър Марлоу изглеждаше като издялано от гранит, а от очите му лъхаше хлад. — Сигурно ме имаш за пълно леке, щом смяташ, че ще оставя да те качат на бесилото. Но да мислиш, че ще взема пари от теб, след като аз забърках тая история — виж, това вече не бих простил никому!

— Седни за момент, моля те!

— Защо?

— Защото искам да поговоря с теб, по дяволите.

В рамката на вратата се появи Макс и нерешително спря на прага — носеше канчетата на Царя.

— Извинявай — рече той притеснено, — ето ти манджата. Искаш ли чай?

— Не. Супата я дай на Текс.

Царя взе канчето с ориза и го сложи на масата.

— Добре — каза Макс, но остана на мястото си — не беше сигурен дали Царя няма нужда от помощ, за да смели това копеле от бой.

— Изчезвай, Макс! И кажи на другите да ни оставят за малко сами.

— Дадено — отвърна Макс и бързо се отдалечи. Реши, че Царя постъпва много умно, като не иска да има свидетели как ще рендоса физиономията на офицера.

Царя отново се обърна към Питър Марлоу:

— Седни за минутка, ако обичаш. Моля те.

— Добре — съгласи се навъсено Питър Марлоу.

— Виж сега — започна търпеливо Царя, — ти ми свали примката от шията, нали? Помогна и е съвсем нормално и аз да ти помогна. Предложих ти мангизите, защото исках да благодаря. Ако не ги искаш, твоя си работа — но нямах намерение да те обиждам. Ако съм те обидил, извинявай.

— И ти извинявай — омекна Питър Марлоу. — Лесно избухвам. Не съм те разбрал правилно.

Царя протегна ръка:

— Значи мир!

Питър Марлоу я стисна.

— Не обичаш Грей, нали? — внимателно опипа почвата Царя.

— Не.

— Защо?

Питър Марлоу сви рамене. Царя раздели ориза на око и му даде по-голямата порция.

— Хайде да хапнем.

— А ти? — попита Питър Марлоу, учуден от великодушната подялба.

— Не съм гладен. Апетитът ми се изпари. Господи, само като се сетя — отървахме се на косъм, ей! Вече си мислех, че тоя път няма да ми се размине.

— И аз — отвърна Питър Марлоу и по лицето му се плъзна лека усмивка. — Ама голямо удоволствие беше, а?

— Какво?

— Ами… цялото това напрежение! Отдавна не съм изпитвал такова удоволствие — удоволствието да рискуваш.

— Чакай, чакай, нищо не разбирам — рече Царя. — Да не искаш да кажеш, че ти е било забавно?

— Естествено! Защо, на тебе не ти ли беше приятно? Все едно, че пилотираш изтребител. Някак си хем е страшно, хем не е. И през цялото време чувствуваш една особена лекота…

— Според мен ти просто не си наред.

— Добре де, ако не ти доставяше удоволствие, тогава защо, по дяволите, се опита да ме замотаеш с тоя покер? Аз направо изстинах.

— Не съм се опитвал да те замотая. Защо, по дяволите, да те мотая?

— За да стане по-напрегнато и да ме изпиташ.

Царя мрачно избърса потта от лицето си.

— Значи реши, че го правя нарочно?

— Разбира се и аз направих същото, като ти прехвърлих топката.

— Чакай да се разберем сега! Направил си го само за да ме изпробваш, така ли? — зяпна от учудване Царя.

— Разбира се, братле — отговори Питър Марлоу. — Не разбирам какво те изненадва?

— Боже господи! — възкликна Царя и усети, че отново го избива студена пот. — Главата му почти в торбата, а той си играе игрички! — после си пое дъх и заключи: — Ти си откачен, ей богу, направо си откачен! А като взе да се помайваш, когато ти подметнах за сляпата карта, реших, че ни е спукана работата.

— И Грей така си мислеше, но аз просто го разигравах. Накрая претупах нещата само защото яйцата изстиваха. А на човек не му се случва да опита такива яйца всеки ден, бога ми.

— Нали каза, че нищо не стрували.

— Казах, че не са лоши. — За миг Питър Марлоу замълча, после добави: — Виж сега, като кажеш, че нещо „не е лошо“, значи смяташ, че е изключително. Така правиш комплимент на човека, без да го караш да се чувства неудобно.

— Ти поне капка акъл имаш ли? Първо рискуваш живота ми, а за по-интересно слагаш и собствената си глава в торбата, после вдигаш пара до небето, като ти предлагам малко пари, без да искам нищо в замяна, и като капак казваш, че яйцата „не са лоши“, когато смяташ, че са страхотни. Боже господи! — завърши изумен Царя. — Или аз съм идиот, или… или просто не знам!

Той погледна Питър Марлоу, видя озадаченото изражение на лицето му и се разсмя неудържимо. Питър Марлоу също се разсмя и скоро двамата се заливаха от смях.

Макс надникна в бараката, а останалите американци се скупчиха зад него.

— Какво го е прихванало, за бога? — не повярва на очите си Макс. — А аз си мислех, че вече му е сменил фасона от бой.

— Света Богородице! — учуди се Дайно. — За малко да го спипат Царя заради тоя тип, а той се хили, та ще се пукне.

— Нищо не разбирам. — Стомахът на Макс му играеше номера още, откакто бе чул предупредителното изсвирване, че идва Грей.

Царя вдигна глава и забеляза втренчените погледи на мъжете отвън. Той измъкна полупълния пакет цигари и каза:

— Ей, Макс, я ги раздай на момчетата! Ще празнуваме!

— Страшен си! — взе пакета Макс. — Ей, ама размина ти се на косъм, а? Толкова се радваме!

Царя огледа ухилените лица. Някои усмивки бяха искрени и той ги запомни. Други бяха фалшиви, но тях той си ги знаеше. Всички се присъединиха към благодарностите, после излязоха от бараката и Макс разпредели помежду им съкровището.

— Това е от шока. Няма начин от шока е. Също като при избухване на граната — тихо каза той. — Ей сегичка ще му откъсне главата на това английско копеле.

Откъм бараката долетя нов взрив от смях и Макс сви рамене:

— Чалнал се е явно. И нищо чудно…

— Хайде да ядем, за бога — каза накрая Питър Марлоу, като все още се държеше за корема. — Ако не хапна сега, скоро и залък няма да мога да сложа в уста.

Този път те наистина седнаха да обядват, но от време на време се заливаха в нови пристъп смях. Питър Марлоу отбеляза със съжаление, че яйцата са изстинали, но веселото настроение на двамата ги стопляше и ги правеше превъзходни.

— Май че са малко безсолни, а? — добави той със сериозен тон, което му струваше върховно усилие.

— Да, прав си. Мислех, че съм сложил достатъчно — намръщи се Царя, но когато се обърна за солта, забеляза искрящия смях в очите на Питър Марлоу. — Какво пак те прихвана? — попита той и без да иска, започна да се смее.

— Не виждаш ли, че се майтапя? Вие, американците, май нямате чувство за хумор, а?

— Я върви по дяволите! И престани да се хилиш, за бога! Когато приключиха с яйцата, Царя сложи да се вари кафе и потърси цигарите си. После се сети, че ги раздаде, и посегна да отключи черния сандък.

— Опитай от моя — предложи му табакерата си Питър Марлоу.

— А, не, не го понасям тоя боклук. Съсипва ми гърлото.

— Нищо де, опитай. Обработен е. Научих рецептата на остров Ява.

Царя колебливо пое табакерата. Тютюнът беше от най-обикновен треволяк, но имаше не сламено жълт, а тъмно златист цвят, изглеждаше сочен и добре ферментирал, не миришеше на мухъл, а ухаеше със сладникаво упойващия аромат на истинския тютюн. Той извади оризови цигарени хартийки, взе смайващо едра щипка тютюн и сви дебела цигара, после откъсна стърчащите краища и небрежно хвърли излишъка на пода.

„Боже господи — помисли си Питър Марлоу, — предложих му да го опита, а не да го вземе всичкия. — Знаеше, че би трябвало да събере пръснатия по пода тютюн и да го сложи обратно в табакерата, но не го стори. — Има неща, които човек просто не може да си позволи“ — реши той.

Царя щракна запалката и при вида и двамата отново се засмяха. Запали цигарата и дръпна с недоверие веднъж, и още веднъж. После пое дълбоко дима.

— Направо е страхотен — каза той изумен. — Е, не е чак като моите „Куа“, но е страхотен. — След това се поправи: — Искам да кажа, не е лош.

— Никак не е лош — засмя се Питър Марлоу.

— Как го правиш, по дяволите?

— Търговска тайна.

Внезапно Царя осъзна, че държи в ръцете си златна мина.

— Обработката сигурно е много сложна, а? — опипа той почвата.

— Ами, съвсем проста работа. Първо накисваш суровия тютюн в чай, след това го изстискваш, поръсваш го с малко захар, размачкваш го, докато я поеме, и накрая го загряваш леко в тиган на тих огън. Бърка се непрекъснато, иначе се разваля. Просто трябва да внимаваш да не стане много сух, но да не е и много влажен.

Царя се изненада, че Питър Марлоу му откри технологията, без първо да се спазари. „Сигурно само ме подмамва — каза си той. — Не може да е толкова лесно, инак щяха да го правят. Пък и вероятно е наясно, че аз съм единственият, който може да уреди производството на едро.“

— Това ли е всичко? — усмихна се Царя.

— Да, нищо особено, както виждаш.

Царя вече предвкусваше печалбата от преуспяващата търговия. И при това съвсем законна.

— В твойта барака сигурно всички правят тютюна така?

— Не, само аз — поклати глава Питър Марлоу. — За моята група. От месеци ги въртя другите, давам им какви ли не рецепти, но досега не са разбрали точно как става.

По лицето на Царя се разля широка усмивка:

— Значи ти единствен знаеш начина?

— Ами, глупости! — отвърна Питър Марлоу и Царя усети как сърцето му се свива. — Рецептата е местна. Из цяла Ява така го правят.

— Тука в лагера няма други, така ли? — оживи се Царя.

— Не знам. Никога не съм се замислял.

Царя остави димът бавно да се източи през ноздрите му, но в същото време мозъкът му трескаво работеше. „Даа — мислеше си той, — днес наистина ми върви.“

— Виж какво, Питър, ще ти направя едно делово предложение. Ти ми показваш как точно го приготвяш, а аз ти плащам… — той се поколеба — десет процента.

— Моля?

— Добре де — двадесет и пет.

— Двадесет и пет?

— Ясно. — Царя изгледа Питър Марлоу с нарастващо уважение. — Бива си те — добър търговец си. Аз поемам работата по доставката — ще купуваме на едро. Трябва да устроим нещо като фабрика. Ти надзираваш производството, аз следя пласмента. — Той протегна ръка. — Ставаме партньори и делим по равно — петдесет на петдесет. Така съгласен ли си?

Питър Марлоу изгледа подадената му ръка. После впери очи в лицето на Царя.

— Не, не става! — решително отсече той.

— По дяволите! — избухна Царя. — Това е възможно най-справедливото предложение. Какво искаш още? Аз давам мангизите, аз уреждам… — Внезапна мисъл го накара да млъкне. — Питър — рече той след малко, като се мъчеше да скрие обидата си, — никой няма да разбере, че сме партньори. Ти просто ми покажи как се прави, а аз ще имам грижата да получаваш своя дял. Можеш да ми имаш доверие.

— Знам — отвърна Питър Марлоу.

— Значи ще делим по равно — просия отново лицето на Царя.

— А, виж, това не.

— Боже господи! — ядоса се Царя, като видя, че губи играта.

Но сделката бе завладяла ума му и той се овладя. А колкото повече мислеше за нея… Накрая се озърна наоколо да види дали някой не ги подслушва, сниши глас и пресипнало рече:

— Шейсет на четирийсет. Не съм предлагал такива условия на никого през живота си. Шейсет на четирийсет, какво ще кажеш?

— Не.

— Как не? — избухна Царя слисан. — Нали и аз трябва да изкарам нещо. Какво, по дяволите, искаш за тая рецепта? Да не искаш пари на ръка?

— Нищо не искам — отвърна Питър Марлоу.

— Как така нищо? — отпусна се Царя изтощен на мястото си.

Питър Марлоу го изгледа озадачен. После рече колебливо:

— Да ти кажа право, просто не разбирам защо толкова се плашиш за такива работи. Тая обработка не съм я измислил аз, та да я продавам. Това е стара местна рецепта. Не мога да искам да ми плащаш за нея. Нямам право. И не би било редно. Пък и… — Той замълча за миг, после бързо предложи: — Да ти кажа ли как се прави? Още сега?

— Чакай малко! Значи не искаш нищо от мен, но ще ми покажеш как се прави? И то след като ти предложих да делим шейсет на четирийсет? След като ти казах, че от това мога да изкарам сума ти пари?

Питър Марлоу кимна.

— Ти си луд — безпомощно сви рамене Царя. — Нещо не е на ред тука. Нищичко не разбирам!

— Няма нищо за разбиране — усмихна се едва забележимо Питър Марлоу. — Приеми, че съм слънчасал.

Царя дълго го изучава с поглед. Сетне каза:

— Ще ми отговориш ли честно на един въпрос?

— Да, разбира се.

— Правиш го, защото знаеш кой съм, нали?

Думите сякаш увиснаха в горещия следобеден въздух.

— Не — наруши тишината Питър Марлоу.

И помежду им се възцари истината.

Час по-късно Питър Марлоу следеше как Текс приготвя втората порция тютюн. Този път Текс вършеше всичко сам, а Царя се въртеше наоколо като стара квачка.

— Сигурен ли си, че захарта е точно, колкото трябва? — загрижено попита той Питър Марлоу.

— Съвсем точно е!

— И колко време му трябва още?

— Според теб колко, а Текс?

Текс се усмихна на Питър Марлоу и се протегна в цялата си сто и деветдесет сантиметрова дължина:

— Пет-шест минути, там някъде.

Питър Марлоу се надигна.

— Къде е едното място? Клозетът де?

— Кенефът ли? Ей, там отзад — посочи Царя и добави: — Не може ли да почакаш, докато Текс свърши? Искам да съм сигурен, че е разбрал всичко.

— Той се справя чудесно — рече Питър Марлоу и излезе. Върна се, когато Текс вече сваляше тигана от огъня.

— Ето виж — каза той и напрегнато зачака Питър Марлоу да провери дали е преценил добре времето.

— Идеално — одобри Питър Марлоу, след като огледа обработения тютюн.

Царя развълнувано сви цигара в оризова хартийка. Текс и Питър Марлоу сториха същото. Запалиха ги с ронсъна и се засмяха доволно. После, докато всеки вдъхваше аромата на тютюна, настъпи тишина.

— Не е лош — каза Царя сдържано.

— Какви ги плещиш, по дяволите! — ядоса се Текс. — Направо е страхотен!

Питър Марлоу и Царя избухнаха в смях, а когато обясниха на Текс причината, той също се разсмя.

— Трябва да му сложим име — замислено рече Царя. — А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.

— Не е зле — съгласи се Текс.

— Утре отваряме фабриката.

Текс тъжно поклати глава:

— Утре съм на работа извън лагера.

— Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.

— Не, аз сам ще го помоля. — Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. — Радвам се, че се запознахме, сър.

— Зарежи го това „сър“! — рече Питър Марлоу.

— Съгласен. И още веднъж благодаря!

Питър Марлоу го изпрати с поглед.

— Странно — тихо каза той на Царя. — Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.

— А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?

— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?

— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.

— С най-голямо удоволствие.

— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.

— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.

— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.

— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?

— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.

— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.

— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.

— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.

— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.

— На колко години беше тогава?

— На деветнадесет.

— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.

— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?

— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.

— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.

— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?

— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.

— Наистина ли мислиш така?

Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.

— А нашата война тука?

Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:

— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.

— Защо?

— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.

— Защо пък ще ни избиват, по дяволите?

— За да печелят време например. Тръгне ли да се затяга примката около Япония, те ще гледат да се свият като охлюв в черупката си. Какво ще си губят времето с няколко хиляди пленници. За японците животът съвсем няма онази стойност, която има за нас. А и това, че нашите войски са на тяхна земя, ще ги направи още по-жестоки. — Гласът му бе съвсем спокоен и равен. — Мисля, че на нас ни е спукана работата. Естествено, надявам се да не съм прав, но според мен това ни чака.

— Розово бъдеще, няма що! — мрачно отбеляза Царя, а когато Питър Марлоу се изсмя, продължи: — Какво се хилиш, по дяволите? Все ще намериш да се хилиш, когато най не трябва.

— Извинявай, навик.

— Я ела да излезем навън. Тия мухи взеха да стават досадни. Ей, Макс — провикна се Царя, — що не пораздигнеш малко тука?

Макс се приближи и започна да чисти, а Царя и Питър Марлоу се измъкнаха през прозореца. Точно отпред имаше брезентов навес, а под него — масичка и пейка. Царя седна на пейката, а Питър Марлоу подви крака и се настани на земята по местен обичай.

— Да ме убиеш, не мога да седна така — рече Царя.

— Много е удобно. Свикнах, докато бях на Ява.

— Откъде го знаеш малайския така добре?

— Живях известно време на село.

— Кога?

— През четирийсет и втора. След капитулацията.

Царя търпеливо го изчака да продължи, но подробности не последваха. Той почака още малко, после попита:

— Как така си живял на Ява след капитулацията, като по това време всички вече бяхме в лагера за военнопленници?

Питър Марлоу се разсмя на глас:

— Тя, историята, не е нищо особено. Просто не ми се нравеше перспективата да отида в лагер. Всъщност, след като прекратихме военните действия, се изгубих в джунглата и случайно попаднах в онова село. Смилиха се хората над мен и… Живях там около половин година.

— И как беше?

— Страхотно. Всички бяха много дружелюбни. Приеха ме като свой. Обличах се като тях, дори си потъмних кожата — макар че това си беше пълна глупост, защото ръстът и очите ме издаваха, — работех на оризищата…

— Работеше на оризищата? Ти сам?

— Бях единственият европеец, ако това имаш предвид — отвърна Питър Марлоу след кратко мълчание.

Погледът му се зарея над лагера. Слънцето нажежаваше праха, вятърът го вдигаше и завърташе. Вихрушките му напомняха за нея. Отвърна очи на изток, към буреносния хоризонт. Но тя бе част и от небето. Вятърът се усили и огъна върховете на кокосовите палми. Но тя бе част и от вятъра, и от палмите, и от далечните облаци.

Питър Марлоу откъсна мислите си от нея и проследи с очи корееца часови, който тътреше крака край оградата, плувнал в пот от смазващата горещина. Униформата му беше дрипава и мръсна, кепето — смачкано като физиономията му, а пушката висеше килната на рамото.

Той отново вдигна очи към небето и огледа простора. Това бе единственият начин да се освободи от чувството, че се намира в клетка — клетка, изпълнена до пръсване с мъже, преливаща от мъжка миризма, мъжка мръсотия и мъжка глъч. „Без жената мъжът е просто нелепа шега“ — безпомощно си помисли Питър Марлоу, докато сърцето му кървеше под палещото слънце.

— Питър, я виж!

Царя зяпаше към склона с отворена уста. Питър Марлоу проследи неговия поглед и сърцето му се сви — по пътеката към тях слизаше Шон.

— О, господи!

Идеше му да се вмъкне през прозореца обратно в бараката и да се скрие, но така само щеше да привлече вниманието върху себе си, затова зачака мрачно, притаил дъх. Може би все пак Шон нямаше да го забележи, тъй като бе потънал в разговор с майор Родрик и лейтенант Франк Париш. Тримата вървяха, свели глави един към друг, и разпалено обсъждаха нещо, но Шон случайно отмести поглед, забеляза Питър Марлоу. Родрик и Франк се заковаха на място със замряло сърце, но скриха тревогата си.

— Здрасти, Питър! — провикна се Родрик — висок, спретнат мъж с дълбоко изсечени черти, толкова висок и спретнат, колкото Франк Париш бе висок и раздърпан.

— Здрасти, Род! — отвърна Питър Марлоу.

— Един момент! — извини се тихо Шон на Родрик и се упъти към Питър Марлоу и Царя. Първоначалното му сепване бе минало и той се усмихна приветливо.

Питър Марлоу почувствува как целият настръхва. Изправи се на крака. Усещаше, че Царя го пронизва с поглед.

— Здрасти, Питър! — приближи Шон.

— Здравей, Шон!

— Много си отслабнал, Питър.

— Нищо чудно. Не съм единственият. Иначе съм добре, благодаря.

— Отдавна не съм те виждал. Защо не се отбиеш в театъра някой ден? Винаги има по нещо допълнително, пък и нали ме знаеш — аз не ям кой знае колко. — Шон се усмихна с надежда.

— Ще намина някой път — отвърна Питър Марлоу, пламнал от смущение.

— Знам, че няма да дойдеш, но ако все пак се решиш, винаги си добре дошъл — тъжно рече Шон и след кратко мълчание добави: — Вече изобщо не се обаждаш.

— Нали виждаш как е тук, Шон? Ти непрекъснато си зает с представления, а пък аз или съм на работа извън лагера, или гледам да свърша това-онова.

Шон също носеше саронг, но за разлика от този на Питър Марлоу — поотъркан и обезцветен от дългата употреба — саронгът на Шон бе нов, бял, избродиран по края със синьо и сребърно. Шон носеше и малайски елек до над кръста, с къси ръкави и тясно скроен, за да очертава гърдите. Царя впери очарован поглед в полуотвореното деколте. Шон усети погледа му, усмихна се леко, прибра един разрошен от вятъра кичур и започна да го върти около пръста си, докато Царя не отмести очи. Шон се засмя вътрешно.

— Май… става доста горещо, а? — притеснено рече Царя.

— Да, наистина — учтиво отвърна Шон, свеж и лъхащ ведрина както винаги, въпреки жегата.

Настъпи мълчание.

— О, извинявай — наруши тишината Питър Марлоу, като видя, че Шон гледа към Царя и търпеливо чака. — Забравих да те…

— Боже мой, Питър! — засмя се Шон. Какво ти става? Отлично знам кой е приятелят ти, макар че никога не са ни запознавали. — Той протегна ръка: — Много ми е приятно. За мен е голяма чест да се запозная с един цар!

— Благодаря — отвърна Царя и едва докосна подадената му ръка, която изглеждаше почти детска пред неговата. — Ще… ще запалите ли една цигара?

— Благодаря, не пуша. Но ако не възразявате, ще взема една, дори две, ако нямате нищо против? — Шон кимна с глава към пътеката: — Род и Франк пушат и с удоволствие ще запалят по цигара.

— Ама разбира се — рече Царя, — заповядайте!

— Благодаря! Много мило от ваша страна.

Царя усети топлината на усмивката му и изненадан се чу да казва:

— Бяхте чудесен в „Отело“.

— Благодаря — отвърна поласкан Шон. — А „Хамлет“ харесахте ли?

— Да. При това не бих казал, че си падам по Шекспир.

— Това наистина е похвала — засмя се Шон. — Сега правим нова пиеса, Франк я написа специално за лагера и сигурно ще има голям успех.

— Ако е нещо по-обикновено, ще е най-добре — поотпусна се малко Царя. — И вие ще сте страхотен.

— Радвам се, че мислите така. — Шон изгледа Питър Марлоу и очите му заблестяха още по-силно. — Но Питър като че ли не е на същото мнение.

— О, стига, Шон! — не издържа Питър Марлоу. Царя го погледна учудено, а Шон само се усмихна, но под усмивката му прозираше гняв.

— Питър не одобрява начина ми на живот.

— Стига, Шон! — рече Питър Марлоу рязко.

— Какво „стига“? — избухна Шон. — Ти презираш обратните — нали така им викаш на педерастите! Каза ми направо в очите. Не съм забравил!

— Нито пък аз!

— Е, това поне е нещо! Но аз не искам да ме презират, най-малко пък ти.

— Казах, стига! Нито времето, нито мястото са подходящи за подобен спор. Говорили сме за тия неща и всичко това си го казвал вече. Съжалявам, че стана така. Не исках да те обидя.

— Знам, но все пак ме мразиш, нали? Кажи ми защо?

— Не те мразя.

— Тогава защо ме избягваш?

— Така е по-добре. За бога, Шон, остави ме на мира!

Шон го изгледа изпитателно и изведнъж — така внезапно, както бе пламнал — гневът му се изпари.

— Извинявай, Питър. Може би си прав. Грешката е в мен. Просто понякога се чувствам самотен и ми се иска да си поговорим. — Той протегна ръка и я сложи на рамото му:

— Извинявай! Искам да бъдем пак приятели, това е всичко.

Питър Марлоу не отвърна нищо. Шон също замълча, после каза:

— Е, май трябва да тръгвам вече.

— Шон — извика Родрик от пътеката, — закъсняваме!

— Идвам.

Шон постоя още миг, като не откъсваше поглед от Питър Марлоу, после въздъхна и подаде ръка на Царя:

— Много се радвам, че се запознахме. И моля да ме извините за станалото.

Царя отново усети докосването на дланта му.

— Драго ми беше — рече той.

Шон замълча нерешително. Очите му гледаха тъжно и изпитателно.

— Вие приятел ли сте на Питър? — попита той накрая.

— Ами… да, мисля, че да — запъна се Царя и му се стори, че думите прокънтяха над целия лагер.

— Не е ли странно как една дума може да означава толкова много и различни неща? Но ако наистина сте му приятел, не го увличайте по лош път, моля ви. Около вас дебнат толкова опасности и се страхувам, че Питър може да пострада. А той ми е особено скъп.

— О, няма, в никакъв случай.

Царя почувства, че коленете му омекват, а гръбнакът му става на пихтия. Очарованието на Шон го правеше безсилен — никога през живота си не бе виждал такава усмивка.

— Представленията са най-хубавото нещо в лагера — едва изрече той. — Дори само заради тях си струва да живее човек. А от всичко най-хубавото сте вие.

— Благодаря — каза Шон и се обърна към Питър Марлоу. — Да, наистина си струва да се живее заради тях. Карат ме да се чувствам щастлив. Обичам това, което правя. За такова нещо наистина си струва да се живее, нали, Питър?

— Да — глухо отвърна Питър Марлоу. — Радвам се, че отново си щастлив.

Шон се усмихна за последен път, после бързо се извърна и се отдалечи.

Царя се отпусна на пейката.

— Ще се побъркам, ей богу!

Питър Марлоу седна, извади табакерата си и сви цигара.

— Ако не го знае човек какъв е, направо ще се закълне, пред него стои жена — изумен каза Царя. — И то красавица.

Питър Марлоу мрачно кимна.

— И не е като другите сбъркани — продължи Царя, — няма нищо общо с тях, ама нищичко! В него има нещо, което… — Той спря, за да намери точната дума, после продължи безпомощно: — Не знам как да го нарека… Той е… той си е направо жена, по дяволите! Помниш ли го, като игра Дездемона. Божичко, как изглеждаше в оная нощница! Да пукна, ако на всички в Чанги не им щръкнаха. Нищо чудно някой да се съблазни. И аз се изкушавам, пък и всички. Ако кажеш, че на тебе не ти действа, няма да ти повярвам.

Той впери очи в Питър Марлоу изпитателно.

— Какво ме гледаш така? — избухна Питър. — Да не мислиш, че и аз съм като него?

— Не — спокойно отвърна Царя. — Пък и все ми е едно. Стига да ми кажеш.

— Е, сега ти казвам — не съм.

— Ама иначе точно така изглеждаше — ухили се Царя.

— Влюбените се скарали!

— Я върви по дяволите!

След малко Царя предпазливо запита:

— Отдавна ли познаваш Шон?

— Летяхме в една ескадрила — позабави се с отговора Питър Марлоу. — Беше най-младият и се случи така, че аз го наглеждах. Станахме добри приятели. — Той чукна огънчето от цигарата и прибра остатъка от тютюна в табакерата.

— Всъщност Шон ми беше най-добрият приятел. Отличен пилот е — свали три японски самолета над Ява.

Той погледна Царя и очите им се срещнаха.

— Бях много привързан към него.

— А навремето пак ли беше… пак ли беше такъв?

— Не.

— Е, то е ясно, че не се обличал като жена, но все трябва да си е личало, че е сбъркан.

— Шон не беше сбъркан. Беше просто едно много хубаво и приятно момче. Нищо женствено нямаше в него, само една такава особена жаловитост…

— Виждал ли си го някога без дрехи?

— Не.

— Това съвпада. Никой не го е виждал гол. Нито дори полугол. Какво се е случило между вас? — попита Царя.

— Веднъж едва не го убих.

Внезапно двамата млъкнаха и се ослушаха напрегнато. Във въздуха се носеше някаква лека въздишка, тиха като полъх. Царя огледа внимателно околността, но не забеляза нищо особено. Все пак той се надигна и влезе през прозореца в бараката. Питър Марлоу го последва. Вътре мъжете също се ослушваха.

Царя предпазливо надникна към ъгъла на затвора. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Пленниците продължаваха да се мотаят нагоре-надолу.

— Как ти се струва? — полугласно запита Царя.

— Не знам — съсредоточено отвърна Питър Марлоу.

Около затвора все така сновяха мъже, но сега в походката им като че ли се долавяше почти незабележимо забързване.

— Охо, я вижте там! — прошепна Текс.

Иззад ъгъла на затвора се появи капитан Бръф и се запъти нагоре по склона към тях. След него изскочиха и други офицери и се запътиха към близките войнишки бараки.

— Лошо ни се пише — кисело отбеляза Текс.

— Сигурно пак ще тършуват — предположи Макс. Само след миг Царя бе клекнал до черния сандък и го отключваше.

— Ще ти се обадя по-късно — сбогува се набързо Питър Марлоу.

— Дръж това! — хвърли му пакет цигари Царя — намини довечера, ако искаш.

Питър Марлоу изскочи от бараката и хукна надолу по склона. Царя изрови трите часовника, които бе скрил в кафето на зърна, и се изправи. Колебанието му трая само миг. После стъпи на стола и ги напъха в сламения покрив. Всички видяха новото му скривалище, но сега това нямаше значение. Когато капитан Бръф се появи на прага, Царя вече бе успял да заключи сандъка.

— Хайде, приятелчета, всички вън!

Четвърта глава

Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.

Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:

— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.

Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.

Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.

— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.

— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.

— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.

— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!

Спенс преброи мъжете.

— Къде е Боунс? — попита той.

— В лечебницата — отговори Юърт. — Постъпи след закуска. Аз лично го заведох.

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Защото цял ден работих в градината! Какво си се заял с мене!

— А ти какво си се разпенил?

Но Питър Марлоу не чуваше ругатните, разговорите, слуховете. Молеше се само полковникът и Мак също да са си взели манерките.

Като провери хората, капитан Спенс се отдалечи по пътеката, отиде до полковник Селърс, който отговаряше за четири бараки, и му рапортува:

— Точно шестдесет и трима в болница, двадесет и двама на работа.

— Добре, Спенс.

Като получи сведенията за четирите бараки, Селърс ги обобщи и рапортува на полковник Смедли-Тейлър, който отговаряше за десет бараки. Полковник Смедли-Тейлър рапортува на висшестоящия офицер, той на свой ред рапортува на по-висшестоящия и тази процедура се повтори из целия лагер — вътре и вън от затвора, — докато накрая пълният сбор стигна до коменданта на лагера. Комендантът събра броя на хората в лагера с броя на хората в лечебницата и броя на хората, изпратени на работа, и рапортува на капитан Йошима, японския преводач. В отговор Йошима наруга коменданта, защото по списък пленниците били с един повече.

Последва цял час на агонизираща паника, докато накрая откриха липсващия сред числото на погребаните. Главният лекар, полковник д-р Рофър, наруга помощника си, полковник д-р Кенеди, който се опита да обясни, че е трудно всеки миг да се знае бройката до последния човек, но полковник Рофър отново го наруга и каза, че на него това му е работата. После Рофър с гузен вид отиде при Йошима и учтиво се опита да му обясни, че липсващата бройка е намерена, но е трудно във всеки един момент да се държи сметка на хората до последния човек. Йошима наруга коменданта на лагера за немарливостта и каза, че това му влиза в задълженията и щом не може една проста сметка да направи точно, сигурно е време друг да поеме командването на лагера. Докато нагоре-надолу по йерархичната стълба се сипеха гневни закани, корейската охрана претърсваше бараките, и то преди всичко офицерските бараки. Радиото-връзката с външния свят, надеждата на пленниците — вероятно бе там. Искаха да го намерят, както бяха намерили и другото преди пет месеца. Но войниците, подобно на строените мъже отвън, се задушаваха от жегата и правеха обиска съвсем през пръсти.

Пленниците се обливаха в пот и ругаеха. Неколцина припаднаха. Дизентерийните се точеха един след друг към тоалетните. Тежко болните клечаха или лежаха там, където бяха строени, и се оставяха на парещите пристъпи на болката. Здравите не усещаха смрадта. Смрадта беше нещо нормално, дизентерията бе нещо нормално и чакането също.

След три часа обискът приключи. Разпуснаха пленниците и те се помъкнаха към сянката на бараките, строполяваха се на леглата си без дъх или се отправяха към душовете и чакаха водната струя да отнесе със себе си болката, която пулсираше в главите им.

Питър Марлоу излезе изпод душа, уви саронга около кръста си и тръгна към бетонната постройка, където бяха приятелите му.

— Puki mahlu — ухили се Мак, като го видя.

Майор Маккой бе як, дребен шотландец със стегната войнишка стойка. Двадесет и петте години, прекарани сред малайските джунгли, в съюз с алкохола, комара и треската бяха набраздили лицето му.

— Mahlu senderis — отвърна Питър Марлоу и седна на земята с щастливо изражение.

Тази малайска ругатня винаги му доставяше удоволствие. Тя нямаше точен превод, макар първата дума да означаваше пет буквен женски орган, а „mahlu“ — срамежлив.

— Абе, идиоти, вие не можете ли да говорите като хората? — сопна им се полковник Ларкин.

Той лежеше на дюшек, сложен направо върху пода, и едва си поемаше дъх от горещината, а главата му тегнеше от наскоро прекараната малария.

— Учиш го, учиш го, ама тая дебела глава прихваща ли? Нищо няма да излезе от него, нищо! — каза Мак и смигна на Питър Марлоу.

— Спор няма, друже — рече Питър Марлоу с австралийско произношение, подражавайки на Ларкин.

— Кой дявол ме караше да се хвана с вас двамата! — мрачно изпъшка Ларкин. — Можете ли да ми обясните?

— Хвана се, защото си мързелив, нали, Питър? — ухили се Мак. — Все ние вършим работата, а той пръста си не помръдва. Пък отгоре на това се преструваше, че не можел да се вдигне от леглото, понеже го била пипнала маларията.

— Puki mahlu! — изруга полковникът. — Я по-добре ми донесете малко вода.

— Слушам, сър. На секундата, сър! — каза Питър Марлоу и му подаде манерката си.

Като я видя, Ларкин се усмихна въпреки болката и тихо попита:

— Всичко наред ли е, момчето ми?

— Да. Ама да знаете как се уплаших отначало!

— И ние с Мак.

Ларкин отпи и внимателно му върна манерката.

— Как се чувстваш? — попита Питър Марлоу разтревожен от вида на полковника.

— Бомба! — отвърна Ларкин. — Да имаше бутилка бира, утре щях да съм на крака!

— Добре, че поне надви треската — кимна Питър Марлоу и с престорена небрежност извади пакета цигари.

— Боже господи! — възкликнаха в един глас Мак и Ларкин.

Питър Марлоу отвори пакета и им даде по цигара.

— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.

— По дяволите, откъде го имаш, Питър?

— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.

Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:

— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!

— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво? Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.

— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.

— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.

— И защо направи тая глупост?

— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.

— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…

— Какви ги плещиш, Мак? — прекъсна го остро Ларкин. — Правилно е постъпило момчето: За него е по-добре да не влиза в сделки с Царя.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Ларкин.

Мак утихна мигновено — не можеше да си прости, че е избухнал.

— Не се сърди, Питър! Просто се пошегувах — засмя се той нервно.

— Наистина ли, Мак? Ама че работа — смутено рече Питър Марлоу. — Май сбърках нещо, а? Не бих искал да ви лиша от…

— Не се тревожи, момчето ми! Аз просто така, на майтап… Хайде, кажи какво друго стана?

Питър Марлоу продължи разказа си и през цялото време се питаше дали е постъпил правилно. Мак бе най-добрият му приятел, винаги постъпваше разумно, никога не избухваше. Накрая им предаде разговора с Шон и когато свърши, почувства, че му олеква. Сетне побърза да излезе, защото беше негов ред да нахрани кокошките.

Щом той се отдалечи, Мак се обърна към Ларкин:

— Извинявай! Не трябваше да се впрягам толкова!

— Не се притеснявай, друже. Той още лети в облаците и представите му за живота са малко странни… Но нищо не се знае. Може би все пак Царя ще ни бъде от полза.

— Може би — отвърна Мак замислено.

Питър Марлоу носеше в ръце алуминиево канче със ситно нарязани листа. Той подмина тоалетните и стигна до курниците за лагерните кокошки. Те бяха най-различни — имаше големи, имаше и малки; множество курници за по една мършава кокошка и един огромен курник за сто и тридесет, които принадлежаха на целия лагер и чиито яйца се разпределяха между всички. Останалите бяха собственост на отделни групи или съдружия от групи, обединили стопанствата си. Единствено Царя притежаваше няколко кокошки съвсем сам.

Курника на тяхната група го бе построил Мак. Имаха три кокошки — цялото им земно богатство. Ларкин ги бе купил преди седем месеца, когато тримата продадоха последната ценна вещ, която притежаваха — златната халка на Ларкин. На полковника никак не му се искаше да се раздели с нея, но Мак бе болен, Питър Марлоу имаше дизентерия, а две седмици по-рано отново бяха намалили порциите. Така че Ларкин се видя принуден да я продаде, но не използва посредничеството на Царя, а на един от своите австралийци — Тимсън Дребния. С получените пари купиха четири кокошки от Китайския търговец, на когото японците разрешаваха да търгува с лагера, а също и две консерви сардина, две кутии кондензирано мляко и половин литър палмово олио с оранжев цвят.

Кокошките бяха здрави и снасяха редовно. Не след дълго обаче едната умря и те я изядоха, а костите събраха и ги свариха с дреболиите, краката, главата и една зелена папая, която Мак бе откраднал при едно излизане на работа извън лагера. Цяла седмица и тримата се чувстваха силни и свежи.

Ларкин бе отворил едната кутия кондензирано мляко веднага щом я купиха. Хапваха по лъжичка всеки ден, докато се свърши. Не рискуваха нищо, защото кондензираното мляко не се разваляше от горещината. Когато вече нямаше какво да изгребват с лъжицата, сипаха вода, кипнаха кутията на огъня и изпиха отварата. Течността бе много вкусна.

Двете консерви риба и втората кутия кондензирано мляко бяха оставени като неприкосновен запас. За съвсем черни дни. Държаха ги в скривалище, което един от тях непрекъснато пазеше.

Преди да отключи курника, Питър Марлоу се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи как се освобождава резето. После бързо отвори вратата и видя двете яйца.

— Спокойно, Ноня — рече той на най-едрата кокошка. — Теб няма да те закачам.

Ноня мътеше седем яйца в полога. Решението да се лишат от тези яйца им бе струвало невероятни усилия на волята, но ако имаха късмет и се излюпеха седем пилета, а тези пилета оцелееха и станеха кокошки и петли, богатството им щеше да е наистина огромно. Тогава биха могли да си позволят една квачка да мъти непрекъснато. И никога вече нямаше да ги заплашва опасността да попаднат в Шесто отделение.

В Шесто отделение лежаха слепите — мъжете, останали без зрение от болестта бери-бери.

В лагера всяка храна, съдържаща витамини, имаше магическа сила срещу вечно тегнещата заплаха, а яйцата бяха огромен извор на здраве, често пъти единственият. Разбира се, комендантът на лагера непрекъснато молеше японците, ругаеше и настояваше за още яйца, но дажбата си оставаше неизменна — по едно яйце на човек веднъж седмично. Наистина някои получаваха по едно яйце всеки ден, но стигнеха ли дотам, обикновено вече бе твърде късно. Затова кокошките денонощно се охраняваха от офицер. Затова да се посегне на пиле, от общите или чуждо, бе повече от престъпление. Веднъж хванаха един военнопленник с удушена кокошка в ръка и го пребиха до смърт. Лагерните власти оправдаха убийството.

Питър Марлоу стоеше пред курника и с възхищение гледаше кокошките на Царя. Бяха седем, охранени и огромни в сравнение с останалите, а сред тях се разхождаше петелът — гордостта на лагера. Наричаха го Залез. От семето му се излюпваха прекрасни синове и дъщери и всеки можеше да го използва за разплод срещу определена цена: най-хубавото пиле от потомството. Дори кокошките на Царя бяха неприкосновени и се охраняваха като всички останали.

Питър Марлоу видя как Залез настигна една кокошка, сграбчи я с нокти и й се качи. Когато най-сетне я пусна, тя се отърси от праха, разтича се наоколо, разкудкудяка се и здраво накълва една друга кокошка. Той се ненавиждаше, че стои така и ги гледа. Отново проявяваше слабост. После щеше да си мисли за Няй и слабините щяха да го болят. Върна се при своя курник, провери дали е заключил добре и си тръгна, внимателно понесъл двете яйца към бетонната постройка.

— Охо, днес май ни върви, а, Питър! — засмя се Мак. Питър Марлоу извади цигарите и ги раздели на три купчинки.

— За останалите ще теглим жребий — каза той.

— Вземи ги ти, Питър — предложи Ларкин.

— Не, ще теглим жребий. Малка карта губи. Мак изгуби и отбеляза с престорен гняв:

— Ама ръчички имам!

Разкъсаха внимателно цигарите, изсипаха тютюна в табакерите и го смесиха с обработените листа, които имаха. После разделиха всичко на четири, сложиха трите четвърти в друга кутия и я дадоха на Ларкин да я пази. Да имаш толкова много тютюн наведнъж, беше живо изкушение.

Внезапно небето се раздра и започна потопът.

Питър Марлоу свали саронга си, сгъна го грижливо и го сложи върху леглото на Мак.

— Питър, внимавай с Царя! — загрижено го предупреди Ларкин. — С него шега не бива.

— Не се безпокой — отвърна Питър Марлоу и излезе навън под дъжда.

След миг Мак и Ларкин също се присъединиха към голите мъже, отдали се блажено на небесния порой. Телата им посрещаха с радост тежките удари на капките, дробовете поемаха хладния въздух, очите доволно просветваха. Дъждът отмиваше вонята на Чанги.

Пета глава

Когато пороят отмина, мъжете седнаха и зачакаха да дойде време за вечеря, а гърдите им с наслада вкусваха краткотрайната прохлада. От стрехите на бараките капеше вода и се стичаше в канавките, а прахът се бе превърнал в кал. Слънцето отново гордо светеше в ярката синева на небето.

— Слава богу! — с благодарност промълви Ларкин. — Това вече е нещо друго.

— Аха — съгласи се Мак. Седеше под навеса на бетонната постройка, но умът му бе другаде, далеч на север, на каучуковата плантация в Кеда. — И жегата си има хубавите страни — кара те да цениш прохладата — промълви той. — Също като треската.

— Малайзия е отвратителна, дъждът е отвратителен, жегата е отвратителна и маларията, и гадините, и мухите са отвратителни — рече Ларкин.

— Само по време на война, приятелче — смигна Мак на Питър. — Само в тоя скапан лагер, нали, момчето ми?

Питър Марлоу се засмя. Беше им разказал почти всичко за своето селце, а онова, което бе премълчал, Мак го знаеше от личен опит, защото бе прекарал целия си съзнателен живот в този край на света и го обичаше толкова, колкото Ларкин го мразеше.

— Така казват — отвърна той и всички се усмихнаха. Не говореха много. Всичко бе вече разказано и преразказано — всичко, което биха искали да споделят. Затова просто търпеливо чакаха. Когато вечерята дойде, наредиха се всеки на своята опашка, после се върнаха в бараката. Изядоха бързо супата. Питър Марлоу включи саморъчно направения котлон и изпържи едното яйце. Сипаха трите порции ориз в канчето, той сложи отгоре яйцето и го поръси с малко сол и пипер. Разбърка го, така че жълтъкът и белтъкът да се смесят равномерно с ориза, след това го разделиха по равно и тримата с наслаждение го изядоха. Като свършиха, Ларкин събра съдовете и ги изми — негов ред беше. После всички отново седнаха пред бараката да чакат вечерната проверка.

Питър Марлоу лениво следеше с поглед минаващите по пътеката мъже, отдаден на приятното усещане за ситост, когато забеляза Грей. Той се приближи, застана пред Ларкин и уставно козирува:

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер, Грей. Сега пък какво има? — въздъхна Ларкин.

Щом Грей го навестяваше, пак го чакаха неприятности. Грей измери с поглед Питър Марлоу и двамата му приятели почувстваха взаимната им ненавист.

— Полковник Смедли-Тейлър ме помоли да ви предам, сър, че двама от вашите се сбиха — обясни Грей. — Някой си ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Арестувах ги и сега са при мен в карцера.

— Добре, лейтенант — мрачно отвърна Ларкин. — Освободете ги и им кажете да ми се представят тук след проверка. Аз ще се занимая с тях! — Той замълча за миг, после попита: — За какво са се били, знаете ли?

— Не, сър. Сигурно пак са играли на ези-тура.

„Ама че занимание! — помисли си Грей. — Слагаш две монети на една летва, хвърляш ги във въздуха и се обзалагаш как ще паднат — и двете на ези, и двете на тура или едната на ези, а другата на тура.“

— Нищо чудно — изсумтя Ларкин.

— Защо не им забраните да играят? Всеки път стават…

— Да забраня ези-тура? — прекъсна го изумен Ларкин. — Ами че те ще решат, че не съм с всичкия си. Никой няма да се подчини на такава идиотска заповед, и то с пълно основание. Хазартът е в кръвта на австралийците, трябваше да сте го разбрали вече. Така поне се занимават с нещо. Пък и не е лошо да се посбият от време на време. — Той се понадигна и разкърши рамене, за да прогони треската. — За австралийците хазартът е необходим като въздуха. Ама че всеки от нас у дома оставя по нещичко на зелената маса. И аз самият не се отказвам от една игра на ези тура понякога! — завърши полковникът с нескрито раздразнение.

— Тъй вярно, сър — отвърна Грей.

Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.

— Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!

— Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? — подметна Грей и впи очи в Ларкин.

Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:

— Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.

— И аз така смятам, сър — отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък — помисли си той, — струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:

— А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. — Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: — Не знаете ли случайно нещо?

Очите на Ларкин лежаха дълбоко под рошавите вежди. Преди да отговори, той хвърли съсредоточен поглед към Мак.

— Чух нещо такова, но доколкото знам, не е никой от моите хора. Защо?

— Просто питам, сър — отвърна Грей с мрачна усмивка.

— Сигурно ви е ясно, че такъв пръстен е като бомба със закъснител и за собственика, пък и за много други. Затова ще е най-добре да стои под ключ.

— Нищо подобно, приятелю — намеси се Питър Марлоу и в думите му прозвуча едва загатната ирония. — Ако този пръстен наистина съществува, в което се съмнявам, точно това не бива да се прави. Ако всеки знае къде е, доста хора ще искат да си опитат късмета, пък и японците ще го задигнат още щом чуят за него.

— И аз така смятам — замислено рече Мак.

— Най-добре е да си стои там, където е — на ничия земя — заключи Ларкин. — И без това сигурно е само слух.

— Дано — каза Грей, вече напълно убеден, че предположението му е било основателно. — Но слухът е доста настойчив.

— Не е никой от моите хора. — Умът на Ларкин работеше трескаво. Грей като че ли знаеше нещо. Кой можеше да е? Кой?

— Е, ако чуете нещо, сър, обадете ми се. — Грей стрелна презрителен поглед към Питър Марлоу и добави: — Аз обичам да пресичам злото от корен.

Той козирува на Ларкин, кимна на Мак и се отдалечи. В бараката се възцари напрегната тишина.

— Странно защо отвори дума за пръстена? — въпросително погледна Ларкин към Мак.

— И аз това се чудя — отвърна той. — Видя ли как му светеха очичките?

— Спор няма! — каза Ларкин, а бръчките на лицето му изглеждаха по-дълбоки от друг път. — Грей е прав за едно: тоя диамант може да струва кръвта на много хора.

— Слухове, полковник, празни слухове — рече Питър Марлоу. — Никой не може да опази такова нещо толкова време. Просто не е възможно.

— Дано си прав — намръщи се Ларкин. — Само се моля да не е у някой от нашите.

Мак се протегна. Болеше го главата и вече усещаше първите признаци на треската. „Е, има поне още три дни, докато ме раздруса“ — помисли си той без капка тревога. Толкова отдавна боледуваше от малария, че пристъпите бяха станали част от живота му. Нещо като дишането. Напоследък го налитаха веднъж на два месеца. Спомни си, че през четиридесет и втора лекарите го бяха посъветвали да се пенсионира. Удари ли те веднъж маларията в далака, хайде, потегляй за дома, човече, за дома, в Шотландия, на хлад и си купи малка ферма край Килин с изглед към величавото езеро Лох Тай. Тогава може и да оживееш.

— Аха — уморено каза Мак, почувствал изведнъж тежестта на петдесетте си години. После изрече на глас онова, което всички мислеха: — Ама ако го имахме тоя дяволски камък, щяхме да дочакаме края на пъклото, хич без да ни е грижа за по-нататък. Въобще без да ни е грижа.

Ларкин сви цигара, запали я и всмукна дълбоко дима. Подаде я на Мак, той дръпна и я подаде на Питър Марлоу. Когато я изпушиха, полковникът тръсна огънчето и сложи остатъка от тютюна в табакерата си.

— Ще се поразходя — наруши той мълчанието.

— Salamat — рече Питър Марлоу с усмивка. — „Върви в мир.“

— Salamat — отвърна Ларкин и се отдалечи под лъчите на вечерното слънце.

Докато вървеше нагоре по склона към полицейската барака, Грей кипеше от възбуда. Трябваше да отпразнува успеха и затова бе решил веднага щом освободи австралийците, да си свие цигара — втора за този ден, макар че имаше от яванския треволяк едва за две-три цигари, а до заплатата оставаше още цяла седмица. Той се изкачи по стъпалата и кимна на сержант Мастърс:

— Пусни ги!

Мастърс отмести тежкото резе от вратата на бамбуковата килия, а двамата мъже мрачно се приближиха към Грей и застанаха мирно.

— След проверка да се явите при полковник Ларкин! Мъжете козируваха и си тръгнаха.

— Само главоболия си имаме с тия проклетници! — отбеляза Грей.

После седна и извади табакерата и хартийките си. Този месец бе проявил особено разточителство: купи цяла страница от една Библия, това беше най-идеалната хартия за цигари. Макар да не бе вярващ, все пак му се струваше, че е богохулство да си правиш цигари от Светото писание. Прочете текста на листчето, което се канеше да използва: „Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа от ходилата на нозете му до самото му теме. Взе Йов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на бунището вън от града. И рече му неговата Жена…“ „Жена! Как пък все на тая дума ще попадна, по дяволите!“ — изруга наум Грей и обърна листчето.

Първото изречение от другата страна беше: „Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато излизал от утробата?“

Един камък профуча през прозореца, удари се в стената и изтрополи на пода. Грей целият подскочи. Около камъка увито парче вестник. Той го повдигна, спусна се към прозореца и погледна навън, но наоколо нямаше жива душа. На бялото поле бе написано:

— Какво пише, сър? — попита Мастърс, вперил влажните си очи в бележката.

Грей смачка листчето в шепа.

— Пак ни натякват, че сме се престаравали пред японците — отвърна той дрезгаво.

— Мръсни копелета! — каза Мастърс и отиде до прозореца. — Те какво си мислят? Ако не налагаме дисциплина, тези идиоти ще се хванат за гушите като диви зверове.

— Така е — рече Грей. Бележката пареше като въглен ръката му. „Ако предложението се окаже стабилно — помисли си той, — ще си уредя сметките с Царя.“ Не му беше лесно да вземе решение. Съгласеше ли се веднъж, после трябваше да спазва обещанието си, защото неговата дума беше закон. Минаваше за „честно ченге“ и се гордееше с това. Знаеше, че би направил всичко, за да прати Царя зад решетките, беше готов дори да си затвори очите за някое и друго нарушение. Чудеше се кой ли от американците е доносникът, Царя го мразеха всички, но кой би станал Юда? Кой би поел риска да понесе последствията, ако го разкрият? Който и да бе той, нямаше да е по-опасен от Царя.

Грей излезе пред бараката с камък в лявата ръка и изпитателно огледа мъжете, които минаваха по пътеката, но никой не се издаде с жест или с дума. Той хвърли камъка и освободи Мастърс. После седна на стола и зачака. Вече се бе отегчил, когато втори камък изсвистя през прозореца. Този път бележката гласеше:

Шеста глава

През нощта Ларкин дълго лежа буден под мрежата против комари, сериозно разтревожен от разговора с ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Двамата се бяха явили при него след проверка.

— Ще ми кажете ли защо се сбихте, по дяволите? — отново и отново им задаваше той въпроса и всеки път двамата отговаряха с половин уста: „Скарахме се на ези-тура.“

— Искам да ми кажете истината — кипна полковникът. — Не се опитвайте да ме метнете. Знам, че сте приятели. Ще ми отговорите ли защо се сбихте?

Но двамата мъже не откъсваха поглед от земята. Ларкин ги разпита и поотделно, ала всеки от тях отговаряше навъсено: „Играхме на ези-тура!“

— Е, добре, идиоти такива — сряза ги полковникът накрая. — Давам ви последна възможност. Ако и тоя път ме излъжете, ще ви изхвърля и двамата от частта. И повече не искам да чуя за вас!

— Господи, сър, няма да направите такова нещо — ужаси се Гърбъл.

— Давам ви трийсет секунди — каза полковникът със зловещ глас и това не беше гола заплаха. Двамата мъже също разбраха, че не е гола заплаха. Знаеха, че думата на Ларкин е закон за полка, защото той бе като баща на войниците. Изхвърлеше ли ги, всичките им приятели щяха да ги зарежат, а без приятели смъртта им бе сигурна.

Ларкин почака една минута. Сетне рече:

— Добре тогава. Утре…

— Аз ще ви кажа, сър — не издържа Гърбъл. — Тоя негодник ме обвини, че крада от храната на другарите си. Викаше, че съм откраднал…

— И така си беше, копеле мръсно!

Единствено командата „мирно“, процедена от Ларкин през зъби, ги спря да не се нахвърлят един върху друг.

Ефрейтор Таунзенд пръв получи правото да разкаже какво бе станало:

— Тоя месец е мой ред да дежуря в кухнята. Днес трябваше да готвим за сто осемдесет и осем души…

— Кой отсъства? — попита Ларкин.

— Били Дохани, сър. Днес следобед постъпи в лечебницата.

— Така.

— Та значи, сто осемдесет и осем души по сто двайсет и пет грама ориз на ден прави общо двайсет и три килограма и половина. Винаги ходя лично до склада, но взимам и още някой. Ориза го теглят пред мен, а после го нося аз, за да съм сигурен, че си получавате точно дела. И днеска бях там, като го мереха, ама после ме сви дрисъкът, затова помолих Гърбъл да го занесе до кухнята. Той ми е най-добрият приятел и мислех, че мога да му имам доверие…

— Не съм вземал нито зрънце, глупако! Ей на, честен кръст…

— Като се върнах в кухнята, оризът беше по-малко! — изкрещя Таунзенд. — Липсваха повече от двеста грама. Това са порциите на двама души.

— Знам, но не съм ги…

— Теглилките са точни, нали! Проверих ги пред очите ти, дявол те взел!

Ларкин отиде с тях да повери отново теглилките. Точни бяха. В същото време нямаше съмнение, че от склада е било изнесено полагащото се количество ориз — подполковник Джоунс винаги мереше порциите пред всички. Оставаше само един възможен отговор.

— За мен, Гърбъл, ти вече не се числиш в полка — рече Ларкин. — Все едно, че не съществуваш.

Гърбъл се отдалечи замаян в мрака, а Ларкин предупреди Таунзенд:

— Никому ни дума, ясно?

— Кълна се, сър — каза Таунзенд. — Нашите ще го разкъсат, ако разберат. Ама си го заслужава! Не им казах само защото ми беше най-добрият приятел. — Внезапно очите му се насълзиха: — Кълна се, сър. Заедно постъпихме в армията, заедно бяхме с вас при Дюнкерк, а после и в Близкия изток, да го вземат дяволите, и в Малайзия. Толкова отдавна го познавам, че главата си бих заложил…

Докато отново премисляше всичко в безсънния здрач, Ларкин потръпна. „Как може човек да направи такова нещо?“ — безпомощно се питаше той. — Как? И то точно Гърбъл, когото познаваше от години, който дори бе работил при него в Сидни. Той затвори очи и се опита да забрави случката. Изпълни дълга си, а дългът му изискваше да защити мнозинството. Остави се мислите му да го отнесат при Бети, жена му, заета да приготвя пържола със запечено отгоре яйце, в къщата му с изглед към залива, при малката му дъщеричка, към щастливия живот, който му предстоеше. Но кога ли? След колко време?

Тихо, като крадец, Грей се изкачи в мрака по стълбите на шестнадесета барака и се упъти към леглото си. Събу си панталоните, мушна се под мрежата против комари и се изтегна гол на дюшека, напълно доволен от себе си. Само преди минута бе видял Турасан от корейската охрана да се помъква към американската барака и да се шмугва под брезентовия навес; видял бе също как Царя крадешком изскача през прозореца и изчезва след него. Миг по-късно Грей се измъкна от прикритието си и си тръгна. Този път само проверяваше сведенията на доносника, рано беше да стяга примката. Сега вече можеше да подготви удара спокойно — източникът явно бе сигурен.

Грей се размърда и се почеса по крака. Пръстите му почти машинално напипаха дървеницата и я смачкаха. Той чу как тя се пукна и до носа му достигна тежката сладка миризма на кръв — неговата собствена кръв.

Около мрежата остро звънтяха облаци комари и Грей знаеше, че неизбежно ще намерят пролука. За разлика от повечето офицери той не се бе съгласил да сложат втори етаж върху леглото му, защото не можеше да свикне с мисълта, че над или под него ще спи друг човек. Мрежите против комари висяха на тел, опъната по цялата дължина на бараката, така че дори в съня си мъжете бяха свързани. Когато някой се обърнеше или подръпнеше мрежата, за да я пъхне по-навътре под плувналия във влага дюшек, всички мрежи потрепваха и никой не забравяше, че е ограден отвсякъде.

Грей смачка поредната дървеница, но мислите му бяха съвсем другаде. Тази нощ го изпълваше щастие — заради доносника, заради клетвата, че ще пипне Царя, заради диамантения пръстен, заради Марлоу. Повече от доволен беше — възелът се разплиташе.

„Съвсем просто“ — реши той за сетен път. — Ларкин знае у кого е диамантът, а Царя е единственият човек в лагера, който може да го продаде. Само неговите връзки са достатъчно сигурни. Естествено, Ларкин не би отишъл лично при Царя, затова праща Марлоу. Марлоу ще е посредникът. Леглото му се разтресе, когато подгонен от дизентерията, Джони Хопкинс се блъсна в него на път за клозета.

— Отваряй си очите, за бога! — ядоса се Грей.

— Извинявай! — каза Джони и пипнешком се отправи към вратата.

Десетина минути по-късно Джони се върна тътрейки крака. Няколко сънени ругатни го сподириха. Докато стигне до леглото си, вече трябваше да тича обратно. Този път Грей не усети раздвижването, защото цялото му съзнание бе насочено към разгадаването на вероятния ход на противника.

Питър Марлоу седеше на твърдите стъпала пред шестнадесета барака под безлунното небе и сетивата му напрегнато претърсваха тъмнината. От мястото си виждаше и двете пътеки — тази, която разсичаше лагера по средата и другата, която обикаляше край стените на затвора. Както японската и корейската охрана, така и пленниците използваха двете. Питър Марлоу бе северния пост. На другите стълби в срещуположния край на бараката, също така съсредоточен, седеше лейтенант Кокс, вперил очи в тъмнината, за да не пропусне дори най-малката опасност. На изток и запад постове нямаше, защото до шестнадесета барака се стигаше само от север и юг.

Наоколо се носеха шумовете на мъртвешкия сън — стонове, странни смехове, хъркане, хлипане, сподавени викове, — примесени с мекия шепот на онези, които все още не можеха да заспят. Хубава прохладна нощ лежеше над лагера. Всичко бе наред.

Изведнъж Питър Марлоу се напрегна като хрътка, надушила дивеч, и още преди очите му да различат в тъмнината корееца, вече бе подал предупредителния сигнал.

Погълнат от заниманието си, Дейв Дейвън не чу първото подсвиркване. Вторият, по-тревожен сигнал обаче го изтръгна от унеса. Той отговори, измъкна иглите и се отпусна на леглото, затаил дъх.

Часовият крачеше лениво из лагера с пушка на рамо и не забеляза нито Питър, нито останалите. Но усети погледите им и ускори крачка, изпитал внезапно желание да се скрие от тяхната омраза.

Измина почти цяла вечност, преди Кокс да сигнализира, че наоколо отново е чисто. Питър Марлоу се отпусна успокоен. Но сетивата му неспирно опипваха нощта.

В далечния ъгъл на бараката Дейв пое дъх. После внимателно се надигна под гъстата мрежа и с безкрайно търпение отново свърза двете игли към краищата на проводника, по който течеше ток. Мина доста време, преди да успее да ги пъхне в дупчиците върху двадесетсантиметровата греда, която поддържаше леглата. Докато търсеше другите две игли, свързани със слушалката, по брадичката му изби пот и закапа по гредата. След дълго, изтощително опипване попадна на съответните отверстия и пъхна целите игли в гредата. Слушалката изпука и оживя: „… и нашите сили напредват бързо през джунглата край Мандалай. Това бяха новините. Слушате радио Калкута. Ето отново най-важното накратко: В Белгия американски и британски сили изтласкват врага в централния сектор към Сен Юбер при силни снежни бури. В Полша, също при тежки виелици, съветските войски се приближиха на двадесет километра от Краков. Във Филипините в настъплението към Манила, американските сили са направили предмостие на река Агно. През деня американски самолети Б-29 бомбардираха Формоса, без да понесат никакви загуби. В Бирма победоносните английски и индийски войски стигнаха на тридесет мили от Мандалай. Следващият бюлетин ще бъде в шест часа местно време…“ Дейвън се прокашля леко и усети как кабелът потрепна и увисна свободно, когато на съседното легло Спенс измъкна двете игли от контакта. Дейвън бързо издърпа своите четири игли и ги прибра в несесера си. Изтри с ръка избилата по лицето му пот и почеса ухапванията от дървениците. После откачи жиците от слушалката, внимателно затегна изводите и я пъхна в специалното джобче на бандажа си. Закопча се, сви на две жицата, наниза я през гайките на панталона си и я върза на възел. Намери парцала и избърса ръцете си, а после грижливо натрупа прах върху едва забележимите дупчици в гредата, за да ги запуши, така че да не остане никаква следа.

Отпусна се за миг на леглото да събере сили и се почеса. Като се успокои, измъкна се изпод мрежата и скочи на пода. По това време на нощта никога не си правеше труд да си слага крака, затова взе само патериците и тихо се помъкна към вратата. Отмина без всякакъв знак леглото на Спенс. Такова бе правилото. Предпазливостта никога не е излишна.

Патериците проскърцваха, дърво се триеше о дърво и за кой ли път Дейвън се сети за крака си. Напоследък липсата му не го измъчваше толкова, макар чуканчето да болеше зверски. Лекарите бяха казали, че скоро ще трябва да го режат пак. Минал бе вече два пъти през този ад: веднъж при истинската операция под коляното през четиридесет и втора, когато досами него избухна мина, и втори път, когато рязаха коляното без упойка. Споменът го накара да стисне зъби и той се закле, че никога няма да даде отново да го режат. Но този път — последния, нямаше да е толкова зле — в Чанги имаше обезболяващи. Пък и щеше да е за последно. После вече нямаше какво да режат.

— О, здрасти — каза той, когато едва не се спъна в Питър на стълбите. — Не те видях.

— Здрасти, Дейв.

— Хубава нощ, нали? — Дейв внимателно се смъкна по стъпалата. — Мехурът ми пак се обажда.

Питър се усмихна. Това означаваше, че новините са добри. Ако кажеше: „Аз съм, отивам да пусна една вода“, значи нищо особено не се е случило по света. „Стомахът ми ще ме умори тази нощ“ означаваше, че някъде нещата вървят зле. А „Дръж ми патерицата за малко“ означаваше голяма победа.

Макар че на сутринта Питър Марлоу щеше да чуе подробно новините от Спенс и да ги разпространи по другите бараки, приятно му беше да разбере нещичко още от вечерта. Той остана на мястото си, загледан как Дейвън се тътри към тоалетните, изпълнен със симпатия и уважение към него.

Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.

Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото — работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.

Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната — в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.

Когато Дейвън се върна, Питър Марлоу вече си беше легнал. Кокс все още стоеше на южните стъпала, но това бе съвсем нормално, защото по правило двамата постови не биваше да се прибират едновременно. Отрязаният му крак го засърбя ужасно, но той знаеше, че не може да се почеше, тъй като усещането идваше не от чуканчето, а от липсващото стъпало. Той се покатери на леглото си, затвори очи и си каза молитвата. Винаги се молеше, преди да заспи. Тогава не го измъчваше онзи сън, не го навестяваше яркият спомен за добрия стар Том Котън, австралиеца, когото хванаха с другото радио и отведоха под стража в Утръм Роуд. А той вървеше, дръзко килнал шапка на една страна и дрезгаво пееше „Танцувай, Матилда“ и вместо припев крещеше: „Мамка им на японците.“ Но в съня на Дейвън конвоят не водеше Томи Котън. На негово място пристъпяше той самият и ужасът му нямаше край.

„О, господи — въздъхна дълбоко в себе си Дейвън, — дай, ми покоя на твоята смелост. Толкова ме е страх…“

Царя бе погълнат от любимото си занимание — броеше пачка чисто нови банкноти, печалба от сделката. Турасан учтиво държеше фенерчето си така, че грижливо засенченият му лъч да пада върху масата. Двамата бяха в „кабинета“, както го наричаше Царя, точно до американската барака. Нощем от брезентовия навес до самата земя се спускаше още една завеса и закриваше масата и пейката от любопитни погледи. По заповед на японците — а следователно и на лагерната управа — на охраната бе забранено да търгува с пленниците.

Царя бе надянал на лицето си изражението „пак ме излъгаха“ и мрачно броеше банкнотите.

— Добре — въздъхна той накрая, когато установи, че кореецът наистина му е дал петстотин долара. — Ichi bon.

Турасан кимна. Беше дребен, набит човечец с плоско и кръгло като месечина лице, лъснал два реда златни зъби. Пушката му стоеше небрежно подпряна на стената зад тях. Той взе автоматичната писалка „Паркер“ и отново внимателно я разгледа. Белият фирмен знак беше на лице, а перото бе златно. Турасан приближи писалката до светлината и я огледа, за да се увери още веднъж, че на перото е изгравирано 14 карата.

— Ichi bon — изсумтя накрая кореецът и пое въздух през зъби. Той също бе приел изражението „пак ме излъгаха“ и криеше задоволството си. За такава писалка без никакви затруднения щеше да измъкне поне хиляда японски долара от китайците в Сингапур.

— Ти си дяволски Ichi bon търговец — унило рече Царя. — Следващата седмица може би Ichi bon часовник. Но ако няма пари, няма часовник. Трябва и аз да изкарам нещо.

— Това много нещо. — Турасан посочи с глава купчинката банкноти. — Часовник скоро?

— Може би.

Турасан извади цигарите си. Царя взе една и изчака кореецът да му подаде огънче. После Турасан засмука въздух през зъби за последен път и лъсна пак златната си усмивка. Нарами пушката си, поклони се и изчезна в тъмнината.

Захапал цигарата, Царя сияеше. „Добра работа свършихме — мислеше си той. — Петдесет долара за писалката, сто и петдесет за оня, дето подправи фирмения знак и гравира перото, и триста печалба.“ Цветът на перото щеше да избелее най-много за седмица, но за това хич не го беше грижа. Знаеше, че дотогава Турасан ще я е продал на някой китаец.

Царя се прекрачи през прозореца обратно в бараката.

— Благодаря ти, Макс. Можеш да си лягаш — каза той тихо, защото почти всички вече спяха, и извади две десет доларови банкноти: — Едната е за тебе, а другата за Дайно.

Обикновено не плащаше толкова много за толкова кратка работа, но тази вечер преливаше от щедрост.

— Страшен си! — благодари Макс. После изскочи навън, каза на Дайно, че е свободен, и му даде десетте долара.

Царя сложи кафеника на горещия котлон. Съблече се, окачи панталоните си над леглото и пъхна ризата, бельото и чорапите в торбата за мръсни дрехи. Сложи си чиста, избелена от слънцето набедрена препаска и се мушна под мрежата.

Докато чакаше да заври водата, отново прехвърли през ума си какво бе свършил от сутринта. Първо ронсъна. Успял бе да свали първоначалната цена на петстотин и петдесет долара, от които десет процента, или значи петдесет и пет долара, по правило оставаха за него като комисион, а после капитан Бръф включи запалката в описа на вещите му като „спечелена на покер“. След време щеше да вземе за нея с лекота поне девет стотака, така че сделката си я биваше. „Както вървят нещата — реши той, — най си е добре колкото може повече мангизи да са в стока!“ Второ — сложил бе началото на търговията с обработения тютюн. Всичко вървеше според очакванията му — американците до един се бяха съгласили да му помагат в продажбата, а връзките му сред австралийците и англичаните се изложиха. Но това също влизаше в сметките. Вече бе уредил да купи десет килограма суров японски тютюн от Ли — китаеца, който въртеше магазина в лагера, — и то с добра отстъпка. Австралийците бяха решили, че могат да отделят една от печките в кухнята за по един час на ден, така че цялото количество да се приготвя наведнъж под надзора на Текс. Всички щяха да работят на процент и затова единственият му разход бе покупката на суровината. Скоро обработеният тютюн ще бъде готов и американците ще почнат да го продават. Ако нещата вървяха по план, печалбата му нямаше да падне под сто процента. И това си беше напълно справедливо. След като потръгнеше работата с тютюна, вече спокойно можеше да се захване и с диаманта…

Клокоченето на врящата вода прекъсна размислите му. Царя се измъкна изпод мрежата и отключи черния сандък. После сложи три препълнени лъжички кафе във водата и добави щипка сол. Щом гъстата течност се надигна, той я свали от котлона, за да не изкипи. После сипа студена вода, да падне утайката, сложи пълна лъжичка захар в чашата и си наля кафе.

Ароматът се разнесе из бараката и постави на изпитание онези, които все още бяха будни.

— Ох, божичко! — неволно изпъшка Макс.

— Какво има, Макс? — попита Царя. — Не можеш ли да заспиш?

— Не, сума ти неща ми се въртят из главата. Като си помисля що пари ще цунем от тоя тютюнец…

Текс се размърда неспокойно, завладян от уханието.

— Тоя мирис ми напомня за сондата.

— Откъде-накъде пък за сондата? — учуди се Царя.

— На сондата е най-хубаво сутрин. След дългата нощна смяна на кулата, както си изпотен, сядаш с приятелчетата призори, а чайникът още пуска пара. Кафето е горещо и дими и хем е сладко, хем е малко горчиво. А ти си пиеш и гледаш през лабиринта от сонди как слънцето изгрява над Тексас. — Последва дълга въздишка. — Това се казва живот.

— Никога не съм бил в Тексас — рече Царя. — Къде ли не съм ходил, но в Тексас не съм бил.

— Рай е там, рай!

— Искаш ли кафе?

— Как да не искам! — Текс бе вече до него с чаша в ръка. Царя си наля втори път. После сипа на Текс половин чаша.

— Макс?

Макс също получи половин чаша кафе, бързо го изгълта и прибра кафеника с утайката.

— Ще го измия сутринта — рече той.

— Добре. Лека нощ, момчета!

Царя се пъхна под мрежата, натика я здраво под дюшека и изпъна. След това се отпусна блажено между чаршафите. Макс сипа вода на утайката и я остави до леглото си да кисне. Царя го видя и се досети, че Макс ще я свари повторно за закуска. Той лично не понасяше два пъти варено кафе — ставаше прекалено горчиво, но момчетата го харесваха. „Щом иска да го вари пак, добре“ — рече си Царя с благосклонна усмивка. Поначало не обичаше разточителството.

Той затвори очи и отново се замисли за диаманта. След като най-сетне бе открил не само у кого е, но и средство да го получи, ето, че за късмет попадна на Питър Марлоу и веднага му хрумна как да уреди цялата невероятно сложна сделка.

„Опознаеш ли веднъж човека — доволно разсъждаваше Царя, — разбереш ли къде му е ахилесовата пета, научаваш как да го използваш, как да го впрегнеш да работи за тебе.“ Да, предчувствието, което го бе завладяло, когато видя за първи път Питър Марлоу да бъбри с малаеца, седнал в праха край пътеката, не го бе излъгало. Предчувствието никога не го лъжеше.

Царя отново си спомни разговора с Питър Марлоу след вечерна проверка и усети как го обзема треската на нетърпението.

— В тая скапана дупка никога нищо не се случва — невинно бе подметнал той, докато двамата седяха пред бараката под безлунното небе.

— Така е — съгласи се Питър Марлоу. — Ужасна скука. Всички дни до болка си приличат. Просто да полудееш.

Царя кимна. Смачка един комар. После каза:

— Познавам един, дето си създава разни развлечения. А има ли за него, защо да няма и за други?

— И какво прави?

— Излиза през оградата. И то нощем.

— Боже мой! Ами че той направо не е с всичкия си. Явно си търси белята.

Царя забеляза пламъчето в очите му, но си замълча.

— Защо го прави? — попита след малко Питър Марлоу.

— Ей, тъй, заради тръпката.

— Искаш да кажеш просто за удоволствие.

Царя кимна.

Англичанинът леко подсвирна, сетне каза:

— Не бих имал смелост да го направя.

— Понякога ходи до селото.

Питър Марлоу се загледа отвъд телената ограда и си представи селото, за което всички в Чанги знаеха, че се намира на три мили от лагера. Веднъж бе отишъл в килията на най-горния етаж на затвора и се бе вдигнал на ръце до мъничкия зарешетен прозорец. Далеч наоколо се простираше джунглата, а зад нея, на самия бряг, се гушеше селцето. В морето се виждаха рибарски лодки и множество вражески военни кораби, пръснати като островчета върху стъклената повърхност на залива. Той дълго остана така — увиснал на решетките и загледан навън, замаян от близостта на морето, — докато накрая ръцете му отмаляха. Реши, че ще си почине малко, а после пак ще погледне през прозореца. Но не погледна. Болката бе твърде силна. Цял живот беше живял край морето и без него се чувстваше загубен. Сега то отново бе наблизо, но си оставаше все така недосегаемо.

— Доста е опасно да се довериш на толкова хора — отбеляза Питър Марлоу.

— Зависи дали ги познаваш.

— Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?

— Така разправя.

— Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.

— Кой?

— Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.

— Като че беше преди година — каза Царя.

— И на мен така ми се струва.

— Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?

— Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.

— Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.

— Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.

— Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?

— Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.

— Не те разбирам.

— През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг — обясни Питър Марлоу. — Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци — все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях — бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън — до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести — там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.

— Шегуваш ли се?

— Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.

— Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.

— На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.

— Как не. Напълно естествено!

— Затова не ги обичам — замислено продължи Питър Марлоу. — Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.

— Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.

— Виж, от това пък аз не разбирам — засмя се Питър Марлоу. — А, и още една случка, която видях със собствените си очи. В друг лагер на Ява — там все ни местеха, не беше като тука — но пак близо до Бандунг. Имаше там един от охраната — японец, но минаваше за по-свестен, защото не налиташе на бой за щяло и нещяло като другите. Та тоя японец — ние му викахме Слънчо, понеже винаги се усмихваше — много обичаше кучета и като обикаляше из лагера, около него все се въртяха по пет-шест песа. Любимката му беше една овчарка. Един ден тя роди кученца — най-сладките същества, които можеш да си представиш, и Слънчо място не можеше да си намери от радост, дресираше кученцата, галеше ги и си играеше с тях. Като проходиха, направи им каишки от канап и непрекъснато ги водеше със себе си из лагера. Веднъж пак бе помъкнал нанякъде кученцата, ама едно от тях все гледаше да приседне — нали ги знаеш палетата, бързо се уморяват. Слънчо го потътри малко по земята, след това го дръпна по-рязко. Кучето изквича, но се запъна на място. — Питър Марлоу замълча и си сви цигара. После продължи: — Тогава оня хвана здраво канапа и започна да върти палето над главата си. Завъртя го десетина пъти и все се смееше, сякаш бе измислил страхотна шега. Когато квичащото куче набра инерция, Слънчо го завъртя още веднъж и пусна канапа. Палето отхвърча най-малко на двайсетина метра във въздуха и като падна на спечената земя, се пръсна като зрял домат.

— Мръсно копеле!

Питър Марлоу изчака малко и продължи:

— Слънчо отиде до палето, разгледа го и избухна в сълзи. Един от нашите взе лопата и зарови останките, а японецът през цялото време си скубеше косите от мъка. Като изравниха гробчето, оня си избърса сълзите, даде на пленника пакет цигари, руга го известно време, смуши го ядосан с приклада в слабините, после се поклони пред гроба, поклони се на този, когото удари, и се отдалечи с другите кучета засмян и щастлив.

Царя бавно поклати глава:

— Може просто да е бил луд. Сифилистик.

— Не, в ред си беше. Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна… и неестествена.

— Разправят, че било доста кофти на Ява след капитулацията — каза Царя, колкото да продължи разговора, защото му бе трябвал почти час, за да предразположи Питър Марлоу към по-голяма откровеност.

— Да, в известен смисъл. Макар че тогава в Сингапур имаше над стохилядна наша армия и японците трябваше да внимават. Командването все още действуваше, а някои части бяха съвсем непокътнати. Японците влагаха всичките си сили в настъплението към Австралия и не се интересуваха много-много от нас. Гледаха само да не им създаваме главоболия и да поддържаме реда в лагерите. Така беше и на Суматра, и на Ява за известно време. Искаха да атакуват и да завземат Австралия, а после щяха да ни изпратят всичките на работа там като роби.

— Глупости!

— Съвсем сериозно! Каза ми го един техен офицер, като ме хванаха. Но когато офанзивата им беше спряна още в Нова Гвинея, започнаха да си разчистват сметките. На Ява пленниците бяхме сравнително малко и ония знаеха, че могат да си позволяват всякакви грубости. Заявиха ни, че ние, офицерите, сме изгубили военната си чест, щом сме се оставили да ни пленят, затова нямало да ни смятат за военнопленници. Остригаха ни и ни забраниха да носим офицерски отличителни знаци. После малко по малко ни оставиха пак да „станем“ офицери, макар че не ни позволиха отново да си пуснем коси. — Питър Марлоу се усмихна и попита: — А ти как попадна тук?

— Обичайната идиотия. Бях в една група за строеж на самолетни писти във Филипините и трябваше да се измитаме оттам светкавично. Първият кораб, който ни попадна, беше за тук и ние се качихме. Мислехме, че в Сингапур ще сме на сигурно място. Докато пристигнем, японците вече бяха превзели Джохор. Настана една паника, не е за разправяне, и всички се натовариха на последния кораб. Аз обаче реших, че рискът е прекалено голям и останах. Кораба го потопиха в открито море. Оказах се по-хитър и ето ме тук, седя си жив и здрав. Само глупаците се оставят да ги убият.

— Аз лично не бих проявил благоразумието да остана, след като имам възможност да замина — каза Питър Марлоу.

— Човек трябва да си пази кожата, Питър. На другите не им пука.

Питър Марлоу дълго мисли върху думите му. В нощта се носеха откъслеци от разговори, чуваха се гневни гласове, шепот, кръжаха вечните облаци комари, някъде отдалеч долиташе печалният зов на корабните сирени. Откроени на фона на тъмното небе, палмите прошумоляваха. Мъртъв клон се откърши от короната на едно дърво и се строполи върху храсталака отдолу.

Питър Марлоу пръв наруши мълчанието:

— Тоя твой приятел… наистина ли ходи до селото?

Царя го погледна в очите.

— Искаш ли да дойдеш, като отивам другия път? — тихо попита той.

Питър Марлоу леко се усмихна:

— Да.

С внезапна сила край ухото на Царя забръмча комар. Той скочи, напипа фенерчето и огледа мрежата. Не след дълго комарът кацна. Царя ловко го смачка. После внимателно провери мрежата и като се убеди, че няма дупки, отново си легна. След миг всички мисли го напуснаха. Сънят дойде бързо и леко.

Питър Марлоу лежеше буден на леглото и от време на време почесваше нахапаното си от дървеници тяло. Думите на Царя бяха съживили миналото. Спомни си кораба, който преди години го бе докарал заедно с Мак и Ларкин от Ява…

Японците бяха наредили на коменданта на Бандунг, един от многото лагери в Ява, да осигури хиляда души работна ръка. Отначало щяха да ги пратят за две седмици в един съседен лагер и да им отпуснат двойни дажби храна, дори цигари. Едва след това трябваше да ги прехвърлят на другото място, където условията за работа били добри.

Много от хората сами пожелаха да отидат заради двете седмици в междинния лагер. На някои просто наредиха. Тях тримата ги записа като доброволци Мак.

— Нищо не се знае, братлета — защити се той, когато Ларкин и Питър го наругаха. — Ако се доберем до някое островче, все нещо ще измислим — двамата с Питър знаем езика. Пък и по-лошо от тука няма да е.

Така че накрая предпочетоха неизвестното зло пред известното.

Щяха да пътуват с малък търговски параход. На кея около мостчето бе струпана многобройна охрана, сред която се виждаха и двама японци в бели дрехи и с бели маски на лицето. На гърбовете им висяха големи контейнери, свързани с тънък маркуч към пневматичните пръскачки, които държаха в ръцете си. Задачата им бе да обеззаразяват всички пленници и вещите им, за да не попаднат явански болести на чистия кораб.

В средата на гъмжащия от плъхове и въшки и вонящ на изпражнения тесен трюм имаше неголямо празно пространство с размери шест на шест метра. На стените околовръст, от пода до тавана, бяха закрепени пет дъсчени койки дълбоки три метра и с един метър разстояние помежду им.

Един японски сержант им показа как да сядат на койките с кръстосани крака: петима един зад друг, до тях други петима, до тях още пет. Докато се заемат всички места. Когато се надигнаха отчаяни гласове на протест, сержантът заяви, че японските войници пътуват по същия начин, а щом условията са добри за славната японска армия, значи така ще седи и бялата измет. Дулото на насочения пистолет захвърли първите петима, зинали от ужас, в клаустрофобния мрак, а несекващият прилив на хора в трюма принуди следващите да избягат от блъсканицата върху койките. После те на свой ред биваха избутвани от прииждащите отзад и сядаха — коляно до коляно, хълбок до хълбок, рамо до рамо. Онези, за които не достигна място на койките — около сто души, — стояха зашеметени в нищожния квадрат със страни шест на шест метра и благославяха късмета си, че все пак не са на койките. Товарният люк още не беше пуснат и слънцето успяваше да проникне в трюма.

Сержантът поведе втората група, в която бяха Мак, Ларкин и Питър, към средния трюм и скоро той започна да се пълни по същия начин. Щом влезе в запарения търбух на кораба, Мак изхриптя и припадна. Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.

— Какво ще правим сега? — попита Питър Марлоу.

— Ще се опитам да намеря лекар — каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:

— Полковник! — Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: — Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.

И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.

По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо — за вода, за ориз, за тоалетните, — всеки успяваше да поседне за малко.

Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.

На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.

Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.

Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.

Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.

Седма глава

Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.

Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.

— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?

Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.

— Аз ли?

— Ти, ами.

— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.

Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.

— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.

— За кое нещо?

— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.

Мастърс напрегна паметта си.

— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!

И умря.

Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.

— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.

— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.

— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.

— И така може да се каже, полковник. От какво умря.

— От малодушие.

Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.

— Липсваше му воля за живот, значи.

— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.

— Никога, ей богу…

— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.

— Не ви разбирам… сър.

— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.

— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.

— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…

— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.

— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.

— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.

— Единствено ти можеш да ни помогнеш…

— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.

Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.

Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.

— Вземи — подаде му той цигарата.

— Ами вие, доктор Кенеди?

— Аз не пуша.

— Блазе ви.

Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.

— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.

Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.

— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.

— Е, какво да се прави…

— Какви бяха ботушите ти?

Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:

— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.

— Искаш ли още една цигара?

— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.

Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.

— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.

Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.

— Умирам — рече той.

— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.

— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.

Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.

— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.

И издъхна.

Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.

— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.

— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.

— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.

— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.

— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.

— Така е. Горките момчета!

Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.

Доктор Кенеди механично премери пулса му.

— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.

— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?

— Естествено, че ще му дадеш хинин!

— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.

— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.

Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.

— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.

Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.

— Добър вечер, полковник.

— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?

— Да. Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се.

Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.

— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.

— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.

— Искате ли да оперирате?

Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.

— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.

Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.

— Добър вечер, доктор Прудом.

— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.

Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.

— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.

— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.

— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:

— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.

— Идентифицирахте ли трупа?

— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.

Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.

— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.

Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.

— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.

— Имаше ли някакви следи по тялото?

— Не.

Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.

— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.

— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.

— Това изяснява нещата.

— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.

— Може би си прав.

Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.

— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?

— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.

Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.

Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.

Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.

Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.

Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.

Самотен и величествен на трона седеше полковник Самсън. Чисто гол, ако се изключеше островърхата му сламена шапка. Носеше я винаги, освен в случаите, когато си бръснеше главата, когато я масажираше или мажеше с кокосово масло и други най-странни балсами, за да му поникне отново коса. Беше хванал някаква неизвестна болест и един ден цялата му коса окапа заедно с миглите и веждите. Тялото му обаче си остана космато като на горила. Тук-таме, колкото се може по-далеч един от друг, клечаха още няколко мъже. Всеки от тях държеше манерка с ръка и непрекъснато пъдеше с ръце рояците мухи.

За кой ли път, откакто бе в лагера, Питър Марлоу си помисли, че клекналият по нужда гол мъж е най-отвратителната гледка на този свят. А може би и най-трогателната.

Наоколо все още се носеше само едва доловимо предчувствие за приближаващия ден — една просветляваща омара, златни пръсти, разгръщащи синьото кадифе на небето. От земята лъхаше прохлада, защото през нощта бе валяло, и вятърът бе свеж и ухаеше на солено море и жасмин.

„Да — помисли със задоволство Питър Марлоу, — хубав ден ще бъде.“ После наклони манерката и ловко се изми с ръка. За тази работа винаги използваше лявата ръка. Дясната бе за хранене. Малайците никога не казваха лява и дясна ръка, наричаха ги просто „мръсната ръка“ и „хранещата ръка“. В лагера всички се миеха, защото хартията бе твърде ценна. Всички освен Царя. Той имаше истинска тоалетна хартия. Веднъж му даде и на него, но Питър Марлоу я подели с полковника и Мак, защото от нея ставаха чудесни цигари. Изправи се, завърза саронга и пое обратно към бараката. Наближаваше времето за закуска. Както винаги тя щеше да се състои от оризова каша и слаб чай, но днес имаха и един кокосов орех — подарък от Царя.

През няколкото дни, откакто познаваше Царя, помежду им се бе породило странно приятелство. Поддържаха го отчасти храната и тютюнът, отчасти помощта — Царя бе излекувал екземата по глезените на Мак със „Салварзан“. За два дни се бе справил с язвите, които гнояха от две години. Питър Марлоу осъзнаваше, че макар приятелите му да приемаха с радост богатството и помощта на Царя, всъщност те го харесваха най-вече заради личните му качества. Той излъчваше сила и увереност и застанал до него, човек се чувстваше по-добре и по-силен, сякаш черпеше жизненост от магията, който обгръщаше Царя.

— Тоя мъж е жив дявол! — неволно каза на глас Питър Марлоу.

Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.

Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех — богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела — цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.

Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.

Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:

— Тук има радио.

Осма глава

Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.

Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение — най-сетне часът бе ударил.

Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.

За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.

— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.

— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.

Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.

— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?

— Не, сър.

Селърс се извърна към другите военнопленници:

— Къде е радиото?

Мълчание.

— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.

Мълчание.

— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?

— Лейтенант Марлоу, сър.

— Къде е радиото?

— Не знам, сър.

Изведнъж погледът му падна върху Грей.

— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.

— Не знам нищо за никакво радио, сър.

— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?

— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!

— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…

— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!

— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.

— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!

Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.

— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…

— Млъкни, Селърс!

Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.

— Тук има радио и аз се мъча…

— Млък!

Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.

— Какво има, капитане? — попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.

— В бараката има радио — каза Йошима и добави с пресилена усмивка: — Според Женевската конвенция на военнопленниците се…

— Познавам разпоредбите не по-зле от вас — прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. — Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.

— Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.

— Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.

— Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!

— Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.

— Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.

— Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.

— Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…

— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.

— На пленниците не им се разрешава…

— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.

— Може и така да е. Но все пак ви победихме — въпреки че бяхте много повече от нас — и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.

— Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.

— Откъде имате тези сведения?

— Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.

— Лъжа! — Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. — Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.

— Несъмнено!

Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.

— Излезте вън, ако обичате — тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.

Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:

— Моля, започнете обиска.

— А ако намеря радиото?

— Това е божа работа!

Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото — отчаяно се молеше той. — Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно Йошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин — още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.

„И все пак — мислеше си полковникът, — ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси — другия ми син, авиатора, с Труди — станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“

— Божа работа! — повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.

Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.

— Решавайте сами! — казал им бе той. — Хванат ли ви отърване няма. Аз с нищо не мога да ви помогна — с нищичко.

После бе помолил Дейвън и Кокс да останат за малко и спокойно им заръча:

— Ако открият радиото, опитайте се да не замесвате другите. Поне за известно време. Като ви притиснат, кажете, че аз съм ви разрешил, аз съм ви заповядал да го направите.

После ги отпрати, благослови ги наум и им пожела късмет.

Но ето, че късметът им бе изневерил.

С нетърпение очакваше мига, когато Йошима най-сетне ще стигне до гредата, вече не можеше да понася агонията на тази игра на котка и мишка. Долавяше как отчаянието на мъжете отвън нараства с всяка изминала минута, но не можеше да направи нищо, освен да чака.

Накрая Йошима също се умори от играта. Вонята в бараката го отвращаваше. Доближи се до леглото и го претърси надве-натри. После се зае да изучава двадесетсантиметровата греда, но не откри прорезите. Огледа я намръщен по-отблизо, а в същото време дългите му чувствителни пръсти опипваха дървото. Пак не ги намери. За миг си помисли, че сведенията му са неверни. Но това бе малко вероятно, защото доносникът още не си беше получил парите. Гневно заповяда нещо на единия от корейците и той откачи щика си и му го подаде с дръжката напред.

Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.

— Нали ви казах!

Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук — да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.

Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение — помисли си той. — Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“

— Чии са тези легла? — попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.

Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.

— Искате ли цигара? — извади той пакет „Куа“.

— Благодаря. — Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.

— Как се казвате? — учтиво попита Йошима.

— Дейвън, капитан от пехотата.

— Как изгубихте крака си, капитане?

— Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.

— Вие ли направихте радиото?

— Да.

— Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи — преодоля страха си Смедли-Тейлър. — Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.

Йошима погледна Дейвън и попита:

— Вярно ли е?

— Не.

— Кой друг знае за радиото?

— Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.

— Моля, седнете, капитан Дейвън — каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. — Този как се казва?

— Капитан Кокс.

— Вижте го само. Отвратително!

Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:

— И мене ме е страх.

— Да, но вие се владеете. Вие сте смел.

— Ами, страхувам се повече и от него.

Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.

— Успокой се, приятелю — тихо рече той и сложи ръка на рамото му, — успокой се. — После вдигна поглед към Йошима: — При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.

Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.

Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.

— Вземете си завивките и ме последвайте — заповяда Йошима.

Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.

— Благодаря — рече Дейвън.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря!

— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.

Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.

Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.

Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.

— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.

Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.

После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.

Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.

От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.

На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.

Мак се прозя.

— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.

— Добре.

Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.

Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.

Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:

— Какво има?

Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.

— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка. Е мамицата му!