Цар Плъх

Деветнадесета глава

Царя и Питър Марлоу чакаха, а тревогата им растеше все повече. Шагата закъсняваше.

— Ама че гадна нощ — каза Царя с раздразнение. — Потя се като свиня.

Двамата седяха до прозореца в ъгъла и Питър Марлоу гледаше как Царя реди пасианс. Душната, безлунна нощ тегнеше от напрежение. Дори вечното шумолене изпод бараката бе някак приглушено.

— Ако ще идва, да идва вече! — каза Питър Марлоу.

— Чудя се, какво ли е станало с Чен Сан? Можеше поне да прати някаква вест кучият му син.

За кой ли път Царя погледна навън към телената ограда. Непрекъснато чакаше знак от партизаните — те трябваше да са някъде наоколо, длъжни бяха. Но знак така и не идваше, никъде нищо не трепваше. Джунглата, подобно на лагера, спеше оклюмала и безмълвна.

Питър Марлоу размърда пръстите на лявата си ръка, свъси вежди от болка и я подпря по-удобно.

— Как е? — обърна глава към него Царя.

— Страшно боли, братко.

— Трябва да идеш да те прегледат.

— Записах се за утре.

— Ама и ти извади един късмет…

— Стават и такива работи, какво да се прави!

Това се бе случило преди два дни, докато събираха дърва извън лагера. Както се бе напрегнал заедно с още двадесет чифта потни ръце да натоварят един пън от блатото върху ремаркето, изведнъж останалите го изпуснаха и неговата ръка остана заклещена под дървото. Сякаш стоманени шипове се впиха в плътта му, костта едва не изхрущя под тежестта и той изрева от болка.

Минаха няколко минути, преди мъжете да успеят да повдигнат пъна и да освободят безчувствената ръка. После го сложиха да легне на земята. Кръвта му се процеждаше и се смесваше с блатната тиня, а мухите и милиони други насекоми мигом налетяха, обезумели от сладникавата миризма. Раната бе три сантиметра широка, почти петнадесет дълга и на места доста дълбока. Извадиха клечките, забити като кинжали в ръката, промиха раната с вода, доколкото бе възможно, и я стегнаха с турникет, после с мъка натовариха пъна на ремаркето и го помъкнаха към лагера, а той вървеше край тях, замаян от болка.

Когато стигнаха, доктор Кенеди огледа раната, намаза я обилно с йод, сложи цинков мехлем и още нещо мазно наоколо, за да не се залепи бинтът от съсирената кръв, и накрая го превърза. През цялото време Стивън го държеше за здравата ръка, а той почти губеше свяст от болка.

— Страшен късмет имаш, Марлоу! — бе отбелязал лекарят. — Няма счупване, мускулите не са засегнати, изобщо — само една разкъсана рана. Ела след ден-два да видим как върви.

В бараката се втурна Макс и Царя рязко вдигна поглед от картите.

— Лоша работа — притеснено прошепна Макс. — Грей току-що излезе от лечебницата и идва насам.

— Не го изпускайте от очи! Най-добре прати Дайно.

— Добре. — Макс хукна обратно.

— Е, Питър, какво мислиш?

— Щом Грей е излязъл оттам, значи е подушил нещо.

— Няма начин да не подуши!

— Как така?

— Ами ей-така — той има ухо в бараката.

— Не може да бъде! Сигурен ли си?

— Сигурен съм. И дори знам кой е.

Царя сложи черна четворка върху червена петица, после премести петицата върху черна шестица и освободи още едно асо.

— И кой е той?

— А, няма да ти кажа, Питър — усмихна се той сурово. — По-добре да не знаеш. Но тук има човек на Грей — в това може да бъдеш сигурен.

— Добре де, ти няма ли да направиш нещо?

— Не. Засега поне. После може да го хвърля на плъховете. — Царя се усмихна и смени темата: — Ама това със стопанството беше страхотна идея, а?

Питър Марлоу остана озадачен. Интересно, какво би направил той самият в такъв случай? Знаеше, че и Йошима има агент в лагера — същия онзи, който предаде Дейвън и още остава неоткрит, същият, който може би точно в този момент слухти за радиото в манерките. Прав бе Царя да си мълчи — така имаше по-малка вероятност да се издадат. Затова не му се обиди, че пази тайната. И все пак, струваше си да помисли кой би могъл…

— А месото… Смяташ ли, че с месото всичко ще е наред? — попита той.

— Отде да знам — отговори Царя. — То всъщност цялата тая работа е направо отвратителна, но — и това е голямо, но — бизнесът си е бизнес. Както го нагласихме накрая, излезе направо гениално.

Питър Марлоу се засмя, забравил за болката в ръката.

— Нали знаеш — първото бутче е за мен!

— На кого ще го пробуташ? Аз познавам ли го?

— Не.

— Криеш от приятеля си, а? — засмя се Царя.

— Ще разбереш, като получа стоката.

— Е, в края на краищата, нали е все месо. Щом се яде, какво толкова. Кучето как го изядохме?

— Онзи ден видях Хокинс.

— И какво?

— Нищо. И бездруго не исках да отварям дума за кучето, а и на него не му се говореше.

— Схватливо момче е той — каквото било, било! Кога най-сетне ще дойде Шагата! — Царя нервно хвърли картите на масата.

— Хей! — През прозореца надникна Текс.

— Какво има?

— Тимсън вика, че собственикът дигал пара. Колко още ще чакаме?

— Сега ще ида да го видя. — Царя прекрачи през прозореца и шепнешком заръча: — Отваряй си очите, Питър. Аз съм тука наблизо.

— Добре — отвърна Питър Марлоу, взе картите и започна да ги разбърква. Болката в ръката му прииждаше на вълни, усилваше се и отслабваше, и с всеки нов пристъп той трепваше.

Царя се запромъква през нощните сенки. Усещаше в гърба си десетките погледи, пронизващи мрака. Някои от тях бяха на неговите хора, другите — чужди и враждебни. Когато намери Тимсън, австралиецът вече бе вир-вода от притеснение.

— Хайде, друже, няма да висим тука цяла вечност!

— Къде е той?

— Като пристигне твоят човек, ще го извикам. Нали уговорката е такава. Наблизо е.

— Ти най-добре хвърляй по едно око. Или искаш да му видят сметката, а?

— Ти си гледай твоята работа, а за моята не се грижи. Пазят го добре. — Тимсън смукна от цигарата си, после я подаде на Царя.

— Благодаря — взе я той и кимна с глава към източната стена на затвора. — За ония знаеш ли?

— Ами как! — засмя се австралиецът. — И друга новина имам — Грей се е запътил насам. Наоколо е тъпкано с ченгета и всякакви типове. За една банда австралийци вече знам, а чувам, че и още една е надушила сделката. Но моите хора са завардили всичко плътно. Донесеш ли парите, връчваме ти диаманта.

— Ще почакаме още десет минути. Ако дотогава оня не дойде, ще се договаряме наново. Схемата остава същата, сменяме само подробностите.

— Дадено, друже. Ще се видим утре след кльопачка.

— Дано свършим още тая вечер!

Но не успяха да свършат — десетте минути минаха, без Шагата да се появи, и Царя отложи операцията.

На следващия ден Питър Марлоу се присъедини към навалицата пред лечебницата. Обедът току-що беше приключил и палещото слънце изгаряше въздуха, земята и всичко наоколо. Дори мухите бяха като замаяни. Той си намери място на сянка, отпусна се тежко в прахоляка и зачака. Болката в ръката му се засилваше.

Редът му дойде чак по здрач.

Доктор Кенеди кимна бегло и го покани да седне:

— Как си днес? — безучастно попита той.

— Не много зле, благодаря.

Лекарят се пресегна и опипа превръзката. Питър Марлоу изкрещя.

— Какво ти става, дявол те взел — ядоса се Кенеди. — Та аз едвам те докоснах!

— Не знам. Боли ужасно и при най-лек допир. Докторът му сложи термометър, пусна метронома и измери пулса. Ускорен — деветдесет. Лошо. Температурата — нормална. Това също е лошо. Повдигна ръката и помириса раната. От нея се носеше осезаем сладникав мирис. Лошо.

— Добре, сега ще махна превръзката. Дръж това. — Той подаде на Питър Марлоу парченце гума, което извади от дезинфекционния разтвор с хирургически щипки. — Захапи го. Ще те заболи малко, но няма как.

Изчака, докато Питър Марлоу намести гумата между зъбите си, после възможно най-внимателно започна да развива бинта. Но той бе станал част от раната и можеше да се отдели единствено с рязко дръпване. Доктор Кенеди обаче отдавна вече не бе така сръчен, както се предполагаше и както бе навремето. Питър Марлоу познаваше болката. А когато си запознат с нещо отблизо, знаеш какво да очакваш, знаеш вкуса му, отсенките. Постепенно, стиснеш ли зъби, успяваш да се потопиш в болката и тогава тя не тежи, а просто те залива и става поносима. Понякога дори приятна. Но не и при тази болка.

— О, господи — изохка той през гумата. По лицето му се стичаха сълзи и дъхът му идеше на пресекулки.

— Свърших вече — успокои го доктор Кенеди с ясното съзнание, че го лъже. Нищо повече не можеше да направи в тези условия, абсолютно нищо. Естествено, в такива случаи на пациента трябва да се постави морфин, това всеки глупак го знае, но откъде тук толкова морфин. — Дай да видим сега.

Огледа внимателно отворената рана — беше подпухнала, подута и тук-таме се забелязваха жълтеникаво-морави петна. Имаше и слуз.

— Хм — промърмори замислено той, облегна се на стола, направи колибка с пръсти, отвърна поглед от раната и се загледа пред себе си. — Така — обади се след известно време, — значи възможностите са три. — Той стана и закрачи напред-назад, привел рамене, после заговори с равен глас, сякаш четеше лекция. — При раната сега се наблюдават нови признаци. Клоистриден миозит или, с други думи, просто гангрена. Газова гангрена. Мога да я отворя и да отстраня възпалената тъкан, но това няма да помогне, защото инфекцията е дълбока. Значи трябва да изрежа част от мускулите под лакътя и тогава ръката, тъй или иначе, излиза от строя. Най-добре е да се ампутира…

— Какво!

— Да се ампутира!

Доктор Кенеди не разговаряше с пациент, той просто изнасяше лекция в стерилната зала на своя мозък.

— Предлагам гилотинна ампутация. Тогава може би ще спасим лакътната става.

— Но това е една нищо и никаква разкъсна рана — избухна отчаян Питър Марлоу. — Какво чак толкова — най-обикновена рана!

Ужасът в гласа му върна доктор Кенеди на земята и той се взря за миг в пребледнялото лице пред себе си.

— Вярно, обаче е много дълбока. Получил си отравяне на кръвта. Ако имах серум, щях да ти дам, но нямам. Ако имах сулфамиди, щях да сложа, но нямам. Мога единствено да ампутирам.

— Ти не си с всичкия си! — изкрещя Питър Марлоу. — Как така ще ампутираш заради една обикновена рана!

Ръката на лекаря се протегна като змия и щом пръстите му допряха плътта, при това точно под лакътя, Питър Марлоу извика от болка.

— Ето, виждаш ли! Това не е обикновена рана. Имаш отравяне на кръвта, което ще тръгне нагоре по ръката и ще се разпростре по целия организъм. Ако искаш да останеш жив, ще трябва да режа. Това е единственото спасение.

— Няма да позволя да ми отрежеш ръката!

— Твоя воля. Но знай, че в противен случай… — Лекарят замълча и уморено приседна. — Щом искаш да умреш, твоя работа. Сам решавай! Не мога да ти попреча. Но, за бога, момчето ми, разбери ме добре — не ти ли ампутирам ръката, с тебе е свършено.

— Няма да позволя да ме докоснеш! — Лицето на Питър Марлоу се изкриви от ярост. Усещаше, че ще убие доктора само ако посегне да го пипне. — Ти не си с всичкия си! Това е една най-обикновена рана.

— Добре, ако не ми вярваш на мене, ще попитаме и някой друг.

Кенеди извика друг лекар и той потвърди диагнозата. Едва тогава Питър Марлоу започна да осъзнава, че този кошмар не е сън — наистина имаше гангрена. „Ох, господи боже мой!“ Страхът пресуши всичките му сили и той заслуша ужасен обясненията. Гангрената се причинявала от бацили, които се размножават в плътта и причиняват смърт. Значи ей сега, в същия този момент, в ръката му се развъжда смърт. Затова трябва да се отреже. До лакътя. И то без бавене, иначе ще трябва да се ампутира цялата. Но той не бива да се безпокои. Няма да боли. Сега поне имат достатъчно етер — не е като преди.

После се озова вън от лечебницата. Ръката му — с нова превръзка — все още си беше на мястото, а бацилите в раната ставаха все повече и повече. Той закрачи надолу по склона в несвяст. Беше казал на лекарите, че ще размисли. Какво да размисли? Какво имаше да размисля? Опомни се пред американската барака. Вътре бе само Царя. Всички останали бяха по местата си и очакваха идването на Шагата. Ако изобщо дойдеше.

— Какво ти става, Питър? — попита Царя и изслуша с нарастваща тревога разказа му. — Не може да бъде! — вгледа се той ужасен в ръката, опряна на масата.

— По-скоро ще пукна, отколкото да остана инвалид! — завърши Питър Марлоу и вдигна очи към Царя. Умоляващи, неприкрити, те сякаш крещяха: „Помогни ми някак, за бога. Моля те, помогни ми!“ И Царя се опита да се постави на негово място: „Ами аз, какво бих направил аз, ако това се случеше с мен? А ето сега и диаманта… Имам нужда от помощта му. Питър на всяка цена трябва да…“

— Ей! — тревожно подвикна Макс от прага. — Шагата пристига.

— Добре, Макс. Какво става с Грей?

— Скрил се е зад ъгъла. Тимсън също знае, австралийците охраняват района.

— Добре, бягай на мястото си и си отваряй очите! Кажи и на другите.

— Отивам — каза Макс и изчезна.

— Хайде, Питър, трябва да се приготвяме — подкани го Царя.

Но Питър Марлоу не беше на себе си, седеше на стола и не помръдваше.

— Питър! — разтърси го грубо Царя. — Дигай се, хайде! Чака ни работа. Дигай се! — той го дръпна да се изправи на крака.

— Какво има, за бога?

— Шагата пристигна. Трябва да уредим сделката.

— Майната й на твоята сделка! — кресна Питър Марлоу като луд. — Майната му и на диаманта! На мен ще ми режат ръката, не разбра ли!

— Не, няма!

— Прав си, че няма. По-скоро ще пукна…

Царя го удари с опакото на ръката, после му зашлеви една тежка плесница.

Питър Марлоу млъкна и разтърси глава.

— Какво те прихвана…

— Шагата пристига. Хайде!

— Шагата ли? — неразбиращо попита Питър Марлоу. Лицето му пламтеше от шамарите.

— Да, Шагата. — Царя забеляза, че очите на англичанина отново са прикрити — значи бе дошъл на себе си… — Ох, слава богу! — изпъшка той с облекчение. — Трябваше да направя нещо, Питър! Беше се разкрещял направо като луд.

— Така ли? Извинявай, голям идиот съм.

— По-добре ли си вече? Акълът ти трябва да щрака като машинка тая вечер.

— Всичко е наред.

Питър Марлоу скочи през прозореца след Царя и острата болка, която го преряза, щом докосна земята, го зарадва. „Паникьоса се ти, глупако. Ти, един Марлоу, се паникьоса като хлапе. Ама че си глупак! Трябвало да ти отрежат ръката. Е, добре! Благодари се, че не е крак, иначе наистина ще останеш инвалид. А една ръка какво е? Нищо. Винаги можеш да си направиш изкуствена. Ами да! С кука накрая. Какво като е изкуствена. Нищо, много добре дори. Какво чак толкова?“

— Табе — поздрави Шагата и се пъхна под навеса.

— Табе — отвърнаха Царя и Питър Марлоу.

Шагата бе страшно неспокоен. Колкото повече размишляваше за сделката, толкова повече съжаляваше, че се нагърби с нея. Прекалено много пари, прекалено голям риск. Японецът душеше въздуха като хрътка.

— Усещам опасност!

— Каза: „Усещам опасност“.

— Предай му да не се безпокои, Питър. За опасността знам и съм взел мерки. Какво става с Чен Сан?

— Боговете са били благосклонни към нас и към нашия общ приятел — бързо прошепна Шагата. — Лисица е той, хитра лисица е, щом проклетата полиция го е изпуснала от клопката. — Потта се стичаше по лицето му и капеше по униформата. — Нося парите.

Царя изтръпна.

— Кажи му, стига приказки, ами да свършваме. Ей сега ще се върна със стоката.

Той намери Тимсън в сянката зад една барака.

— Готово ли е всичко?

— Готово е. — В мрака се понесе птиче изсвирване. Почти веднага се чу отговор. — Побързай, друже. Не гарантирам, че ще удържа положението още дълго.

— Добре — отвърна Царя.

След малко от тъмнината изникна строен австралиец.

— Здрасти, друже. Ефрейтор Таунзънд. Бил Таунзънд.

— Хайде да вървим.

Царя забърза обратно към навеса. Тимсън остана на пост, а хората му подсигуриха пътя за отстъпление. Долу, край ъгъла на затвора, в нетърпеливо очакване дебнеше Грей. Дайно току-що му бе прошепнал, че Шагата вече е тук. Но Грей знаеше, че преговорите няма да свършат отведнъж. Още малко, и ще удари часът на разплатата.

В бойна готовност бе и отрядът на Смедли-Тейлър. Чакаха да се извърши размяната. Тръгнеше ли Грей, потегляха и те.

Царя се шмугна под навеса. След него нервно пристъпи и Таунзънд.

— Покажи диаманта — нареди Царя.

Таунзънд разтвори парцаливата си риза и разтреперан измъкна една връв, на чийто край висеше диамантеният пръстен. Шагата го взе, насочи фенера си към камъка и го огледа внимателно — капчица ледено сияние, увиснала на мръсен канап. Той драсна по стъклото. Камъкът изскриптя и остави следа.

— Много добре, диамантът е истински — кимна Шагата към Питър Марлоу, целият облян в пот. После извади бижутерски шублер, грижливо премери камъка и отново кимна: — Четири карата е, вярно.

— Добре. — Царя се извърна: — Почакай навън с Таунзънд.

Питър Марлоу се надигна, даде знак на ефрейтора и двамата излязоха сред нощния мрак. Отвред ги пронизваха погледи. Безброй алчни погледи.

— Ама че работа — изпъшка Таунзънд. — По-добре хич да го нямах това чудо. Такова напрежение… — Той опипа връвта, за да провери дали пръстенът си е на мястото. — Слава богу, че ще се отърва най-сетне!

Вътре Царя с притаен дъх проследи с очи как Шагата отвори паласката си, хвърли на масата дебела пачка банкноти, сетне измъкна от ризата си още една, малко по-тънка, а после още и още от страничните джобове, докато на масата се натрупаха две купчини нари от по педя всяка. Царя светкавично ги преброи, а Шагата нервно се поклони и се измъкна навън. Когато се озова отново на пътеката, с облекчение пое дъх, намести пушката си и закрачи по-спокойно.

До ъгъла на бараката се сблъска с Грей, отправил се почти тичешком към навеса. Грей изруга и бързо отмина нататък, без да даде ухо на потока ругатни, които избълва японецът. Но този път Шагата не се втурна, както би било редно, след мръсния военнопленник, за да налее малко възпитание в тъпата му глава. Беше доволен, че всичко мина благополучно, и нямаше търпение да се върне на поста си.

— Ченгета! — тревожно предупреди Макс през брезента.

Царя сграбчи парите и изскочи изпод навеса.

— Изчезвай! Кажи на Тимсън, че парите са у мен. Ще се разплатим тая нощ, като се поуталожат нещата — прошепна той на австралиеца.

Таунзънд се изгуби в мрака.

— Хайде, Питър!

Двамата хлътнаха в изкопа под бараката в мига, когато Грей се показа иззад ъгъла.

— Хей, вие там! Не мърдайте! — изкрещя той.

— Слушам, сър — обади се уставно Макс от тъмнината и се изпречи насреща му. До него се изправи Текс и двамата прикриха бегълците.

— Не вие! — опита се да ги заобиколи Грей.

— Ама нали искахте да спрем — невинно запита Макс и отново застана на пътя му.

Бесен, Грей ги изблъска настрана и се мушна под бараката.

Царя и Питър Марлоу вече бяха минали през окопа и излизаха от другата страна. Грей се втурна по петите им, но група мъже преградиха пътя му. Той успя само да види, че двамата се втурнаха покрай стената на затвора и наду свирката си. Пътят им в тази посока бе отрязан — от затвора чак до телената ограда беше изпънала гъст кордон лагерната полиция.

— Давай оттук — посочи Царя.

Двамата скочиха през прозореца в австралийската барака. Вътре никой не им обърна внимание, но издутата риза на Царя не остана незабелязана. Прекосиха тичешком помещението и изскочиха навън, където неколцина австралийци го прикриха точно в мига, когато Грей стигна задъхан, до прозореца и ги зърна на прага. Той хукна да заобиколи бараката. Австралийците скриха отстъплението им.

— Накъде избягаха? — кресна Грей. — Казвайте бързо! Посрещна го хор от гласове:

— Кой, сър? Кой е избягал?

Грей ги разблъска и изскочи на открито.

— Всички са по местата, сър — дотича да му доложи един полицай.

— Добре. Те не могат да се измъкнат, а и няма да се осмелят да оставят някъде парите. Сега ще стегнем обръча. Кажи на другите.

Царя и Питър Марлоу се спуснаха бегом покрай стената на затвора, но на ъгъла спряха като заковани — на мястото, дето друга група австралийци трябваше да пресече пътя на преследвачите, чакаха полицаи. Петима.

— Да го вземат мътните! — изруга Царя.

— Сега накъде?

— Давай обратно!

Хукнаха бързо назад, а Царя през цялото време се мъчеше да разбере какво не е наред. Сетне изведнъж проумя. Четирима мъже с кърпи на лицата и дебели тояги в ръце пречиха пътя им.

— Дай тук мангизите, приятелче, да не ти се случи нещо лошо!

Царя кривна встрани, после неочаквано се хвърли напред, цапардоса единия от нападателите и ритна друг в слабините. Питър Марлоу не изоставаше. Преглътна с мъка крясъка, надигнал се в гърдите му, когато тоягата се стовари върху болната му ръка, отби удара и измъкна тоягата от нападателя. Четвъртият си плю на петите и тъмнината го погълна.

— По дяволите! — изпъшка Царя. — Давай да се измъкваме оттука.

И те отново хукнаха. Отвсякъде ги сподиряха погледи. Всеки миг щеше да последва ново нападение.

— Внимавай! Грей!

Втурнаха се назад, покрай една от бараките, сетне се пъхнаха отдолу и останаха там неподвижни, а сърцата им биеха до пръсване. Съвсем наблизо се носеше тропот от забързани стъпки, долитаха откъслеци от яден шепот:

— Насам, тука някъде са! Бързо! Трябва да ги пипнем преди ченгетата!

— Целият лагер е по петите ни, мамицата им мръсна! — изпсува Царя.

— Дай да заровим парите тук — предложи Питър Марлоу. Нищо друго не можеше да измисли.

— Не, много е рисковано. Ще ги намерят моментално. Ах, мамка му, всичко вървеше като по часовник! Само дето това копеле Тимсън ни сви номер. — Царя изтри потта и мръсотията от лицето си. — Хайде, готов ли си?

— Накъде?

Царя не отговори. Изпълзя безшумно изпод бараката и потъна в мрака. Прекоси пътеката, без да се оглежда, и скочи в дълбоката канавка до телената ограда. Питър Марлоу го следваше неотлъчно. Двамата пълзешком се изравниха с американската барака, спряха и седнаха да си поемат дъх. Около тях, над тях, отвред се чуваше разпален шепот.

— Какво става?

— Царя и Марлоу си плюли на петите. Носят хиляди долари!

— Давай, може да ни излезе късметът!

— Бързо по петите им!

— Парите, да пипнем парите!

Грей стоеше и чакаше по-точни сведения. Но сведения получаваше и Смедли-Тейлър. Също и Тимсън. Ала никой не знаеше нищо със сигурност. Тимсън ругаеше и насъскваше хората си да открият двамата бегълци, бързо, преди да са ги пипнали Грей или групата на Смедли-Тейлър.

— Парите трябва да дойдат при нас!

От своя страна хората на полковника изчакваха. Те следяха австралийците на Тимсън, но паниката започваше да обхваща и тях. Къде изчезнаха тия двамата? Къде да ги търсят сега?

Грей също изчакваше. Двата пътя за бягство — в северна и в южна посока — бяха завардени. Всичко бе само въпрос на време. Ето, обръчът вече се затяга. Няма да му се изплъзнат. И парите ще са у тях, като ги пипне. Няма да се осмелят да ги скрият. Къде ти — в тая бъркотия! Сума пари са това! Но той не подозираше какво му готви Смедли-Тейлър. Нито пък Тимсън.

— Погледни там — предпазливо надигна глава Питър Марлоу и се взря в тъмнината.

Царя присви очи. Кордонът полицаи вече бе само на петдесетина метра от тях. Обърна се на другата страна: безброй сенки кръстосваха мрака — забързани, вторачени, настървени.

— Добре се наредихме! — отчаяно изпъшка той. Тогава погледът му се спря върху телената ограда. В джунглата отвъд нея цареше мрак. От външната страна на мрежата крачеше часови. Добре, значи остава крайният вариант — всичко или нищо.

— Дръж! — Той измъкна парите и ги натика в ръцете на Марлоу. — Бягай през оградата! Аз ще те прикривам, това е последната ни надежда.

— Няма да успея! Часовият ще ме види!

— Нямаме избор!

— Не мога, няма да успея!

— Промъкваш се, заравяш ги и се връщаш обратно по същия път! Аз ще те прикривам. Друг изход нямаме, разбери!

— Оня направо ще ме застреля. Ей го къде е — на две крачки! — простена Питър Марлоу. — Дай да се откажем!

Той се огледа наоколо с безумната надежда да открие друг път за бягство и при внезапното непредпазливо движение блъсна ръката си, за която беше забравил, в стената на канавката. Изохка от болка.

— Слушай, Питър! Ако спасиш парите, аз ще ти спася ръката — побърза да обещае в отчаянието си Царя.

— Какво ще направиш?

— Чу ме! Тръгвай!

— Но как ще успееш да…

— Давай! — прекъсна го грубо Царя. — Само при условие, че спасиш мангизите!

Питър Марлоу впери за секунда поглед в Царя, после се измъкна от канавката, хвърли се към оградата и се промуши отдолу. Всеки миг очакваше куршум в главата. В същия момент Царя хукна към пътеката, спъна се нарочно и с гневен стон се строполи в праха. Часовият мигом се загледа натам, изсмя се подигравателно и когато отново се обърна, мярна само една сянка, която можеше да бъде всичко. Но в никакъв случай човек.

Питър Марлоу впи нокти в пръстта, пропълзя като див звяр сред усойния храсталак, затаи дъх и замря. Часовият идваше все по-близо и по-близо — ето кракът му стъпи на сантиметър-два от ръката на Питър Марлоу, после я прекрачи и бавно се отдалечи. Питър Марлоу събра сили и потъна дълбоко, дълбоко в храсталака, пет, десет, двадесет метра, все по-навътре в спасителния мрак. Най-сетне в безопасност! Тогава сърцето му сякаш отново заби и той трябваше да спре, за да си поеме дъх, да спре заради сърцето и болката в ръката. Ръката, която щеше да бъде спасена. Царя даде обещание — значи ще я спаси!

Остана да лежи прилепен до земята, отправил молитва за още живот, за още сили, за Царя.

Царя си отдъхна — Питър Марлоу бе успял. Стана и започна да се изтръсква от праха. В същия миг Грей и един полицай се озоваха до него.

— Не мърдай!

— Кой, аз ли? А, вие ли сте. Добър вечер… капитан Грей. — Царя се направи, че едва сега разпознава Грей в тъмнината. — Не ме пипай! — отмести той ръката на полицая, стиснала го за рамото.

— Арестуван си!

Грей бе целият потен и прашен.

— За какво… капитане?

— Претърсете го, сержант.

Царя спокойно се подчини. Сега вече парите не бяха у него и Грей нямаше за какво да се захване.

— Няма нищо, сър — докладва полицаят.

— Претърсете канавката! — нареди Грей и се обърна към Царя: — Къде е Марлоу?

— Моля? — вежливо попита Царя.

— Марлоу къде е, питам? — изрева Грей. „У тая свиня парите ги няма, Марлоу също го няма…“

— Ами може би се разхожда някъде из лагера… сър. Царя отговаряше любезно, но мисълта му нито за миг не се откъсваше от Грей и опасността, която дебнеше наоколо — усещаше, че тя не е отминала напълно. Недоброжелателни сенки се таяха край стената на затвора, хвърляха бърз поглед към тях и пак изчезваха.

— Къде са парите? — питаше Грей.

— Какви пари?

— Парите от продажбата на диаманта!

— Какъв диамант… сър?

Грей осъзна, че за момента губи играта. И ще я изгуби съвсем, ако не намери Марлоу с парите. „Е, добре, копеле — помисли си той, бесен от яд. — Добре. Ще те пусна, но ще те следя по петите и ти сам ще ме заведеш при Марлоу.“

— Свободен си — каза Грей. — Този път се измъкна, но ще ми паднеш в ръчичките!

Царя тръгна по пътеката и през цялото време се подсмихваше вътрешно. „Мислиш, че ще те отведа при Питър, а, Грей? Е, ама ти си толкова хитър, та чак си наивен!“ В бараката намери Макс и Текс. Двамата трепереха от напрежение.

— Какво стана? — попита Макс.

— Нищо. Иди намери Тимсън. Кажи му да чака под прозореца. Искам да говоря с него. Вътре да не влиза, че Грей още дебне.

— Ясно.

Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?

— Викал си ме, друже?

Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.

— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.

— Кажи, приятел.

— Заслужаваш да ти прережа гърлото.

— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…

— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.

— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.

— Ще видим!

Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.

— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.

— Добре, друже. Къде е англичанчето?

— Кое англичанче?

Тимсън се засмя.

— Ще се видим утре тогава.

Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.

— Всичко е наред — съобщи той.

Значи Питър се е прибрал в лагера и играта може да се прекрати. Царя се върна в бараката и завари там приятеля си.

— Къде се губиш? — смигна му той.

— Ами ето, реших да намина малко към теб.

— Искаш ли кафе?

— Няма да ти откажа!

На прага се появи Грей, но не каза нищо, само надникна и огледа бараката. Питър Марлоу бе по саронг. Саронгът няма джобове. Офицерската лента си е на мястото…

Питър Марлоу отпи невъзмутимо от кафето и го погледна право в очите. След миг Грей се обърна и изчезна в тъмнината.

— Ще си тръгвам вече — надигна се Питър Марлоу, изтощен.

— Гордея се с теб, Питър.

— Държиш си на думата, нали?

— Естествено.

— Благодаря!

Тази нощ Царя имаше да решава нов проблем. Как да си изпълни обещанието, по дяволите?

Двадесета глава

Докато вървеше към бараката на австралийците, Ларкин тръпнеше от безпокойство. Тревожеше се за Питър Марлоу — ръката май го мъчеше повече от нормално, болката беше прекалено силна, за да се обясни само с една обикновена рана, както казваха лекарите. Тревожеше се и за Мак — горкият, миналата нощ толкова бълнува. А и за Бети се тревожеше. Напоследък непрекъснато сънуваше ужасни кошмари — те двамата с Бети в леглото, после на негово място други мъже, той стои отстрани и гледа, а Бети се залива от смях…

Стигна до бараката, влезе вътре и отиде до леглото на Таунзънд.

Очите на ефрейтора бяха подпухнали и затворени, драскотини покриваха лицето му, а ръцете и гърдите му бяха целите в рани. Като отвори уста, на мястото на зъбите зейна кървава дупка.

— Кой те нареди така, Таунзънд?

— Не знам — изохка австралиецът. — Нападнаха ме.

— Защо?

По лицето на Таунзънд потекоха сълзи и размазаха кръвта от драскотините.

— Аз имах… имах… не, не, нищо. Не знам.

— Тук сме сами, ефрейтор. Кажи кой беше?

— Не знам. — От устните му се отрони ридание.

— Ох, така ме биха, така страшно ме биха…

— Защо те нападнаха?

— Ами аз… аз… — Идеше му да изкрещи: „Диамантът, диамантът беше у мен.“ Искаше да помоли полковника за помощ, но не можеше, трябваше да мълчи, защото иначе полковникът ще пита откъде има диаманта, и той ще трябва да признае, че е от Гърбъл. Тогава ще поиска да разбере как така диамантът на Гърбъл е у него. Пък и самоубийството. Може да реши, че не е било самоубийство, а убийство. Ама не беше! Според него поне не беше убийство, но пък кой знае, може някой да е пречукал Гърбъл заради диаманта. „Онази нощ Гърбъл не си беше на леглото и аз случайно напипах пръстена в дюшека, измъкнах го и излязох навън. Никой нищо не можеше да докаже, пък и стана така, че Гърбъл се самоуби същата нощ и всичко се нареди идеално. Само дето може би аз убих Гърбъл, убих го, като откраднах пръстена. Може би това е била последната капка за него — нали същия ден го изхвърлиха от групата, задето открадна от ориза, а после и диамантът изчезна. Може точно затова да се е отчаял нещастникът и хайде в дупката. Но защо ще крадеш ориз, ако имаш диамант за продан? Няма логика, просто няма логика. Значи може би аз съм единствената причина за смъртта му и сега се проклинам, сто пъти се проклинам, че го откраднах тоя диамант. Откакто станах крадец, мира нямам ни денем, ни нощем. Ей богу, направо се радвам, че ми го свиха и се отървах от него.“ — Не знам — изхлипа отново Таунзънд.

Ларкин разбра, че няма смисъл да настоява повече, и го остави насаме с болката му.

На вратата едва не събори отец Донован.

— А, извинявайте, отче!

Отец Донован имаше вид на призрак — невероятно съсухрен, с дълбоко хлътнали в орбитите благи очи.

— Здравей, стари приятелю! — каза той. — Как си? Как са Мак и младият Питър?

— Добре, благодаря! Ларкин кимна с глава към Таунзънд. — Знаете ли нещо за него?

Донован погледна натам и кротко отвърна:

— Знам, че той е един страдалец.

— Извинявайте, не биваше да питам. — Ларкин помисли за миг и каза с усмивка: — Не искате ли да изиграете един бридж с нас? Примерно след вечеря?

— Благодаря, с удоволствие.

— Добре значи, след вечеря.

Отец Донован изчака Ларкин да се отдалечи и отиде при Таунзънд. Ефрейторът не бе католик, но отец Донован не правеше разлика — та нали всички люде са чада божии. „Само че така ли е наистина? — задаваше си той вечния въпрос. — Божии чада ли са всички? Може ли божии чада да вършат такива неща?“ По обяд вятърът и дъждът налетяха в общ пристъп и скоро всичко прогизна от влага. Сетне дъждът спря, а вятърът продължи. Парчета от кокосовите рогозки се откъсваха от покривите, летяха из лагера и се оплитаха на земята с откършени клонаци, парцали и отнесени шапки. После вятърът спря и лагерът отново се върна към нормалното си състояние — измъчван от слънце, жега и мухи. Водата шуртя из канавките още известно време, после взе да попива в земята и да се вмирисва. Мухите сякаш се умножиха.

Питър Марлоу крачеше безцелно нагоре по хълма. Стъпалата и целите му крака бяха омазани с кал — оставил бе бурята да се излее върху му с надеждата, че вятърът и дъждът ще отмият непресекващата болка. Но те дори не я докоснаха. Той застана пред прозореца на Царя и надникна вътре.

— А, Питър, как си, моето момче? — Царя се надигна от леглото и затърси цигарите си.

— Ужасно — отвърна Питър Марлоу и седна на пейката под навеса. Повдигаше му се от болката. — Тая ръка ще ми види сметката. Шегувам се де! — засмя се насила той.

Царя изскочи през прозореца.

— Не си го слагай на сърцето… — рече той с изкуствена усмивка.

— Как да не си го слагам на сърцето, можеш ли да ми кажеш! — избухна Питър и мигновено съжали: — Извинявай, нервен съм. Понякога направо не знам какво говоря.

— На, запали. — Царя му подаде огънче: „Ама и аз добре се подредих, няма що — помисли си той. — Англичанчето възприема бързо, прекалено бързо, мен ако питат. Я да проверим.“ — Сделката я приключваме утре. Парите можеш да вземеш още тая нощ. Аз ще те прикривам.

Но Питър бе глух за околния свят. Болката прегаряше в мозъка му една-единствена дума: „ампутация“. В ушите му сякаш звънтеше съсъкът на триона и той усещаше как зъбците режат кост, костта на неговата собствена ръка.

Разтърси го ужас.

— Ами…това? — промърмори той и с усилие откъсна поглед от ръката си. — Ще можеш ли да направиш нещо наистина?

Царя поклати глава. Ето на, прав беше. Пит единствен знае къде са парите, но няма да ги даде, докато не се уреди лекарството. Няма ли лекарство, няма да има мангизи. А без мангизи отиде продажбата. А значи и печалбата. „Познавам аз хорските душици — въздъхна той, — и слава богу. Важното е веднъж да прецениш всичко правилно, после нещата тръгват по вода — като снощи например. Ако не бях накарал Пит да рискува, сега и двамата да са ни тикнали в затвора, голи като пушки. А Пит излезе късметлия, сделката би всички рекорди. Пък и е момче на място. Добро момче е. То като си помислиш, кой би искал да му отрежат ръката. Пит е прав да настоява. Много се радвам, че излезе добър ученик.“ — Остави това на Чичо Сам!

— На кого?

— На Чичо Сам — символ на Америка, не знаеш ли? Като Джон Бул. — обясни той с раздразнение.

— А, да, извинявай. Днес просто… просто… — Отново взе да му се повдига.

Питър Марлоу се надигна с мъка. Канеше се да се усмихне на Царя, да благодари и да му стисне ръката, но ужасната дума изплува отново, трионът отново застърга и той само кимна едва-едва и излезе от бараката.

„Гледай какво нещо — мислеше си Царя с горчивина. — Ето, той смята, че ще го излъжа, че нищо няма да направя, ако не ме притисне. За бога, Питър, ще помогна, разбира се. Никога не бих отказал такова нещо, дори да не ме държеше в ръцете си. Та ти си ми приятел, по дяволите!“ — Хей, Макс.

— Кажи?

— Докарай ми Тимсън по най-бързия начин.

— Веднага — отвърна Макс и излезе.

Царя отключи черния сандък и извади три яйца.

— Текс, искаш ли да си изпържиш едно яйце? И две за мен.

— Иска ли питане? — ухили се Текс и взе яйцата. — Ей, сутринта слязох да погледна Ева. Вече е издула корема, бога ми!

— Ами, не е възможно. Няма и два дни, откакто беше при Адам.

— Още двайсет дни, и пак ставаме татковци!

Текс изтанцува една-две стъпки, взе олиото и се запъти към кухнята.

Царя се изтегна на леглото, замислено се почеса и се загледа в гущерите, които ловяха мухи и се чифтосваха по гредите. После затвори очи и се опита да заспи. Ето, часът е само дванайсет, а той вече бе свършил сума ти работа. То всъщност цялата история стана още в шест сутринта. Тази мисъл го накара да се усмихне. Да, сър, доброто име и рекламата са голямо нещо…

Това се бе случило призори. Той все още спеше, когато нечий предпазлив, приглушен глас прекъсна сънищата му. Събуди се мигновено, погледна през прозореца и видя едно човече с вид на невестулка, вперило очи в него през мътната светлина на ранното утро. Никога преди не бе виждал това лице.

— Какво има?

— Нося ти нещо, което искаш да купиш. — Гласът беше безизразен и пресипнал.

— Кой си ти?

В отговор човечето разтвори мърляв юмрук със счупени, черни от мръсотия нокти. На дланта му лежеше диамантеният пръстен.

— Продава се. На устата му се появи беззъба усмивка. — Истински е, не бой се.

— Ти ли си собственикът?

— Нали е у мен, какво искаш повече?

— Става. По кое време?

— Ти ще чакаш вътре. Аз ще се обадя, като се разкарат ония копои.

И мъжът изчезна така внезапно, както се бе появил. Тържествуващ, Царя си легна пак. „Горкият Тимсън — помисли си той. — Хубав номер му скроиха на проклетника — пръстенчето ще е мое на половин цена.“

— Добро утро, друже! Викал си ме. — Тимсън Дребния влезе в бараката.

Царя отвори очи и прикри с ръка една прозявка.

— Здрасти. — Той седна в леглото и с наслаждение се протегна. — Много вълнения днес, много нещо. Искаш ли яйце? Тъкмо ми приготвят две.

— Няма да ти откажа.

— Чувствай се като у дома си. — Сега можеше да си позволи да се прави на любезен. — Кажи, какво става със сделката? Да приключим работата след обяда, а?

— Не — поклати глава Тимсън. — Не днес. Утре.

Царя положи огромно усилие да скрие задоволството си.

— Тъкмо да поутихне суматохата — обясняваше Тимсън. — Чувам, че Грей излязъл от лечебницата. Сигурно вече дебне наоколо. — Австралиецът си даде вид на дълбоко угрижен. — Трябва да внимаваме и двамата. Не искам да провалим всичко тъкмо накрая. А и теб трябва да те пазя — нали сме приятели.

— Защо чак утре? — направи се на разочарован Царя. — Давай да свършим днес следобед.

После известно време слуша обясненията на Тимсън колко важно било да се внимава. Собственикът страшно се бил наплашил. Снощи дори го нападнали и добре, че те го отървали, горкия. То, ако не били той и неговите момчета… И така, Царя вече със сигурност знаеше, че Тимсън е натясно, че диамантът му се е изплъзнал и затова се опитва да печели време. „Ех, ама австралийците сега си съдират задниците да търсят крадеца — злорадствуваше той. — Хич не ми се ще да съм на негово място, ако го пипнат.“ Накрая се остави да бъде убеден. Просто за в случай че Тимсън си върне диаманта и първоначалната сделка се състои.

— Ясно, добре — уж с нежелание се съгласи Царя. — Нека бъде твоето — отлагаме за утре. — Той запали нова цигара, дръпна, подаде я на Тимсън и рече кротко, все още в духа на играта: — В тия горещини моите хора почти не спят, нощем. Най-малко четирима будуват до сутринта.

Тимсън схвана заплахата, но сега си имаше други грижи. Кой нападна Таунзънд, това искаше да разбере той. Дано хората му час по-скоро намерят тоя мръсник. Непременно трябваше да го пипнат, преди да стигне с диаманта до Царя, защото инак работата става лоша.

— А, знам какво е. И с моите момчета е така… Добре, че поне са били близко до оня нещастник Таунзънд. — „Ама и той е едно тъпо копеле! Как може човек да е толкова загубен! Ще се оставиш да те нападнат и дори няма да се развикаш навреме!“ — То човек вече не знае откъде ще му дойде…

Текс донесе яйцата и тримата ги изядоха заедно с ориза от обеда, после пиха по едно силно кафе. Когато Текс изнесе съдовете, Царя вече бе докарал разговора до другия важен въпрос.

Един мой познат търси да купи лекарства.

— Има да чака, нещастникът! — поклати глава Тимсън.

— Невъзможно е! — „Ясно — помисли си той, — лекарства значи! Това пък сега, за кого е? За Царя не са, сто процента. Като го гледам така, направо пращи от здраве. Надали е за препродажба, Царя не търгува с лекарства. И това е добре, защото пазарът остава изцяло мой. Сигурно са за някой, който му е близък, иначе не би се забъркал. Лекарствата на черно не са му по вкуса. Може да са за стария Мак, шотландеца! Ами да, казват, че не бил добре напоследък. Или пък за полковника — и него не го бива нещо напоследък.“ — Чувал съм, че един от англичаните имал хинин. Но ще ти струва цяло състояние!

— Трябва ми антитоксин — едно шише. И сулфамид на прах.

— Ами, никакъв шанс!

Тимсън чак подсвирна от изненада. „Антитоксин и сулфамид! Значи гангрена! Англичанчето! Господи боже мой, гангрена! Сега вече всичко си идва на мястото. Явно е англичанчето.“ Не само с гола хитрост въртеше Тимсън тая търговия. Той разбираше от лекарства — преди войната бе работил като помощник-аптекар, — но освен него самия никой не знаеше за това, защото инак щяха да го зачислят в санитарните части, проклетниците, и нямаше да му позволят да влиза в бой и да убива враговете. А кой уважаващ себе си австралиец ще се остави да прекара войната като фелдшер, непомирисал барут мухльо, пиши го направо предател… — Няма шанс — поклати глава той.

— Слушай, ще ти кажа като на приятел — рече Царя. Никой освен Тимсън не можеше да намери лекарствата, значи трябваше да го придума на всяка цена. — За Питър са.

— Хм, лоша работа — изсумтя Тимсън. Дълбоко в себе си изпитваше състрадание. Горкият! Свястно момче, куражлия. Още го болеше челюстта от удара, дето получи снощи, когато четиримата нападнаха Царя и англичанчето.

Веднага щом Питър Марлоу се хвана с Царя, Тимсън поразпита тук-там за него — знае ли човек какво може да му влезе в работа? Така научи за четирите немски и за трите японски самолета, за селцето и как англичанчето се опитвало да избяга от Ява, не като другата пасмина, дето все си трае и кротува. Но пък, като си помислиш, глупаво е да бягаш толкова далеч. Прекалено е далеч! И все пак англичанчето си го биваше.

Тимсън реши, че ще прати човек да открадне лекарствата от японската болница. Опасно е, но няма да е за пръв път. Горкият Марлоу, сигурно умира от ужас. Разбира се, че ще намери лекарства, дори ще му ги даде безплатно или ще вземе само колкото да покрие разходите… Отвратителна е тая търговия с лекарства, но нали все някой трябва да върши и това, така че по-добре да е той, отколкото други. Пък и не дига много цените, гледа да са що-годе нормални. Ако продава на японците, състояние ще натрупа, но това — не, на японците лекарства — не. Само на военнопленниците, и то всъщност с нищожна печалба, като се има предвид какви са рисковете.

— Направо да се пукне от яд човек, като си помисли що пратки на Червения кръст изчезват в онуй скривалище — каза той.

— Ами, това са само слухове.

— Слухове, друг път. С очите си съм го виждал. Веднъж ни пратиха там да бачкаме. Тъпкано е до тавана с разни кашони от Червения кръст — плазма, хинин, сулфамиди, какво ли не, ей така си стоят неразопаковани. Че то складът е най-малко стотина метра дълъг и двайсетина широк. И всичко отива за мръсните японци. Естествено, те приемат пратките. Чух, че пристигали през Чунцин. Червеният кръст ги дава на тайландците, а те ги препращат на японците — всичко е адресирано до „Чанги, за военнопленниците“. Със собствените си очи видях надписите. А японците лекуват с тях своите маймуни.

— Някой друг знае ли за това?

— Казах на полковника, той — на коменданта, а комендантът — на оня японец — как му беше името… тоя де, Йошима. Та значи комендантът поискал лекарствата. Но ония маймуни направо му се изсмели — слух било, и толкоз. Оттогава на работа там не пращат. Мръсни гадини. Не е справедливо — ние тука умираме без лекарства! Биха могли да дават поне част от пратките. Мой приятел си отиде преди половин година, защото не се намери мъничко инсулин. А там имаше инсулин със сандъци. Цели сандъци, казвам ти!

Тимсън сви цигара, закашля, изхрачи се и ритна стената от бяс. Знаеше, че няма смисъл да се ядосва. И няма начин да се стигне до скривалището. Но за англичанчето серум и сулфамид ще намери. Него ако питат, даром ще ги даде, ей богу!

Но той не беше толкова глупав, че да остави Царя да разбере слабото му място. Научеше ли го веднъж, няма начин някой ден да не натисне там. Дааа, пък и имаше да му връща за сделката с диаманта. „А и тоя мръсен крадец… Ах, как ми излезе от ума!“ И тъй Тимсън назова една огромна сума, а после позволи на Царя да отбие част от цената. Все пак парите си останаха много, защото американецът можеше да си го позволи, пък и ако му поискаше по-малко, той щеше да се усъмни.

— Добре — кисело се съгласи накрая Царя. — Става! Но всъщност не се ядосваше кой знае колко. Очаквал бе Тимсън да го поизнуди, пък и макар че не му се даваха толкова пари, цената бе разумна.

— Ще ги имаш след три дни — обеща Тимсън с ясното съзнание, че след три дни вече ще е късно.

— Не, трябват ми тая вечер.

— Тогава искам още пет стотака.

— Това на нищо не прилича! — На Царя наистина му досвидя. — Уж сме приятели, а ти ме изстискваш с още цели пет стотарки.

— Какво да се прави, друже — Тимсън го погледна с тъжни очи, — нали знаеш как стават тия работи. От три дни по-рано не мога.

— Да те вземат дяволите! Добре, съгласен съм.

— И още петстотин за лечението.

— Как така за лечението?

За Тимсън бе истинско удоволствие да види как Царя подскочи като ужилен.

— Ами аз хубаво, ще ти намеря лекарства, но ти какво ще ги правиш, а? Как ще лекуваш пациента? — каза той добродушно.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Ето, за това са петте стотака. Ти как я мислиш тая? Ще ги дадеш на англичанчето да иде в лечебницата и да поръча на първия касапин: „На ти серум и сулфамид, оправи ми ръката“, та докторът да каже: „Ама ние серум нямаме, а ти, кучи сине, откъде си го намерил?“ И англичанчето няма да иска да обясни, и тогава ония копелета ще му го вземат и ще лекуват с него хемороидите на някой дебел английски полковник.

Тимсън сръчно измъкна пакета цигари от джоба на Царя и се почерпи.

— Трябва също да намериш къде да го лекувате на тайно — продължи той напълно сериозно. — Някъде, където ще може да лежи. Тия серуми не всички ги понасят. Едно от условията на сделката е, че ако лечението нещо се обърка, аз не поемам никаква отговорност.

— Какво ще се обърка, като има серум и сулфамид?

— Някои не го понасят — повръщат. Неприятно! А може и да не подействува. Зависи колко токсини има вече в организма. — Тимсън се надигна. — Добре, значи довечера по някое време. А, да, и още петстотин за инструментите.

— Какви инструменти, за бога?! — кипна Царя.

— Ами спринцовки… после превръзки, сапун. — Тимсън бе просто възмутен. — Да не мислиш, че серумът е хапче, дето си го навираш в задника!

Царя го изпрати с кисел поглед. Яд го беше. „Реши, че си много хитър, а, глупако? Разбра срещу една цигара с какво се лекува гангрена, а въобще не се сети да питаш какво се прави с лекарствата, като ги получиш, нали? Добре де, здраве да е. Парата, така или иначе, ще иде, но Пит ще се оправи. А и цената е разумна.“ После си спомни за дребното лукаво човече и се развесели. Да, добра работа свърши днес. Доволен беше.

Двадесет и първа глава

Същата вечер Питър Марлоу отстъпи храната си. Не на двамата си другари, както би било редно, а на Юърт. Мак и Ларкин щяха да го разпитват за причината, но нямаше смисъл да им казва.

Късно следобед, отмалял от болка и тревога, бе отишъл при доктор Кенеди и отново едва не припадна, докато той му сваляше превръзката. После лекарят каза лаконично:

— Гангрената е стигнала до над лакътя. Мога да ампутирам и по-надолу, но така само ще си губим времето. По-добре да свършим всичко наведнъж. Ще остане хубав чукан — поне десетина сантиметра от рамото, напълно достатъчно за изкуствена ръка. Предостатъчно дори. — Кенеди спокойно събра пръстите на двете си ръце. Не губи повече време, Марлоу! — После се изсмя сухо и добави: — Утре ще е късно.

Питър Марлоу се домъкна някак до леглото си и се отдаде на вледеняващия страх. После дойде вечерята и той отстъпи дажбата си.

— Треска ли имаш? — весело попита Юърт, сит от неочакваната добавка.

— Не.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Остави ме на мира, моля те! — каза Питър Марлоу и му обърна гръб.

Скоро след това обаче стана и излезе навън. Съжаляваше, че се бе съгласил да играе бридж с Мак, полковника и отец Донован. „Ама и ти си един глупак — ядосваше се той. — Трябваше да си стоиш в леглото и после направо да отидеш за парите.“ Но знаеше, че не би могъл да лежи в бараката час подир час, докато дойде време да тръгне.

По-добре да се разсее с нещо.

— Здравей, друже!

Лицето на Ларкин се сбръчка в усмивка, но Питър Марлоу сякаш не я забеляза и седна навъсен на прага. Мак изгледа Ларкин, а той едва забележимо сви рамене.

— Е, какво, Питър, новините стават все по-добри, а? — опита се да поразведри духовете Мак. — Скоро ще се измъкнем оттук.

— Не остана вече! — подкрепи го Ларкин.

— Няма какво да се самозаблуждавате — троснато отвърна Питър Марлоу. — Никога няма да се измъкнем от Чанги!

Не искаше да е груб, но не можа да се сдържи. Усети, че обиди Мак и Ларкин, но нямаше сили да се извинява. Мисълта за десетсантиметровия чукан не му излизаше от главата. Леден хлад сграбчи сърцето му и го прободе в слабините. Как би могъл да му помогне Царя? Как? „Не се залъгвай, Питър. Ако това се бе случило с него, какво можех да направя аз, колкото и добър приятел да ми е? Нищо! И той, какво може да направи той… преди да е станало късно? Нищо, абсолютно нищо. Примири се с тази мисъл, Питър — или ще ти отрежат ръката, или ще умреш. А щом въпросът стои така, не можеш да се оставиш да умреш. Щом си се родил веднъж, длъжен си да оцелееш. На всяка цена! Така е, хич не се залъгвай. Царя нищо не може да направи, нищо! Изобщо не трябваше да го намесваш. Това си е твоя грижа, не негова. Просто вземи парите, дай му ги и после хайде на масата в лечебницата да ти отрежат ръката.“ И така, тримата — той, Мак и Ларкин, седяха в задушната нощ, без да продумат. После дойде отец Донован и те го накараха да хапне малко ориз с блачанг. Настояха да го изяде пред тях, защото в противен случай щеше да го даде на някого, както си му беше обичаят.

— Много се грижите за мен — каза с благодарност Донован и добави закачливо: — Сега, ако осъзнаете заблудата си и влезете в правата вяра, моята вечер няма да е отишла напразно.

Всички се засмяха. Всички без Питър Марлоу.

— Какво ти става, Питър? — попита засегнат Ларкин. — Клечиш като посрано псе цяла вечер.

— Е, на човек не може все да му е весело — побърза да запълни настръхналата тишина Донован. — Ама какви новини, а?

Само Питър Марлоу оставаше извън приятелската атмосфера, изпълнила малката стая. Съзнаваше, че разваля настроението им, но не можеше да направи нищо, абсолютно нищо.

Раздадоха картите и отец Донован откри с две пики.

— Пас — каза Мак кисело.

— Три кари — обяви Питър Марлоу и в същия момент съжали; не само, че беше надценил картите си, но всъщност трябваше да обяви купи.

— Пас — гневно се обади Ларкин. Вече се каеше, че изобщо им предложи да играят. Измъчена работа. Измъчена.

— Три пики — рече отец Донован.

— Пас.

— И аз — каза Питър Марлоу и всички го изгледаха изненадано.

— Трябва да имаш повече вяра… — усмихна се отец Донован.

— Аман от твоята вяра! — избухна внезапно и яростно Питър.

— Извинявай, аз просто…

— Виж какво, Питър — намеси се рязко Ларкин, — ти като си в лошо настроение, това не значи, че…

— И аз имам право на мнение, нали? Според мен това беше една глупава шега — прекъсна го Марлоу и се нахвърли върху Донован: — Да не мислиш, че като се правиш на мъченик и ходиш да си раздаваш храната и да спиш в бараките при войниците, каквото кажеш, все е светата истина? Вярата е най-голямата глупост на света. Какво ти носи тя? Нищо. Тия за вярата ги разправяй на децата… Както и приказките за бога. Какво, кажи какво е способен да направи бог? Ама наистина да го направи? Кажи де?

Мак и Ларкин не вярваха на ушите си.

— Способен е да лекува — отвърна отец Донован. Той знаеше за гангрената. Знаеше много неща, които предпочиташе да не знае.

Питър Марлоу хвърли картите на масата.

— Измишльотини — кресна той яростно. — Всичко това са измишльотини, и ти го знаеш. А за господа знаеш ли какво ще ти кажа? Според мен господ е маниак, садистичен, нечестив маниак и кръвопиец…

— Ти си се побъркал, Питър! — избухна Ларкин.

— Не, не съм! — Питър Марлоу бе побеснял, лицето му бе цялото разкривено. — Помислете само — господ е истинско олицетворение на злото. Ако въобще има господ! Помислете си само колко кръв е пролята в негово име. — Той приближи лице към Донован: — Инквизицията спомняш ли си? Хилядите изгаряни и мъчени до смърт от садистичните католици в името господне! А ацтеките и инките? За тях не се и сещаме дори, както и за милионите други нещастни индианци. А протестантите, дето са изгаряли и избивали католици? А католиците от своя страна — евреи и квакерите и тъй нататък. Убивай, измъчвай, изгаряй! Щом е в името господне, всичко е за добро. Какво лицемерие! Хич не ми говорете за вяра. Тя е най-голямата глупост.

— Но въпреки това в Царя вярваш — кротко се обади отец Донован.

— Сега сигурно ще ми кажеш, че той е инструмент в ръцете на бога, а?

— Може би. Не знам.

— Трябва да му го кажа. — Питър Марлоу се изсмя истерично. — Той направо ще се пукне от смях.

— Виж какво, Марлоу… — надигна се Ларкин, разтреперан от гняв. — Извини се веднага или се махай оттук!

— Не се притеснявайте, господин полковник, отивам си — кресна Питър Марлоу, стана и ги изгледа поред. Мразеше ги, мразеше и себе си. — Чуй какво ще ти кажа, отче — ти си една нелепа шега. Расото ти, и то е нелепо. И двамата — и ти, и бог — сте една безбожна нелепа шега. Ти не си божи служител, защото бог е сатана. Ти си слуга на сатаната!

Той грабна няколко карти от масата, хвърли ги в лицето на отец Донован и потъна в мрака навън.

— Какво му става на Питър? — разкъса Мак с ужасен глас тишината.

— Господ да му е на помощ! Момчето има гангрена — каза със състрадание отец Донован. — Трябва да му ампутират ръката, иначе ще умре. Червените петна вече са избили над лакътя.

— Какво? — Вкаменен, Ларкин изгледа Мак. После и двамата скочиха да настигнат Питър, но отец Донован ги спря:

— Стойте, нищо не можете да направите.

— По дяволите, сигурно има начин… — замръзна на прага Ларкин. — Горкото момче… А аз си помислих… Ах, горкото момче!

— Сега ни трябва само търпение. И да имаме вяра и да се молим. Може би Царя ще помогне, може би той има начин да помогне. Той е единствената ни надежда — добави уморено отец Донован.

Питър Марлоу влезе в американската барака, олюлявайки се.

— Отивам за парите — промърмори той на Царя.

— Да не си луд? Толкоз народ има наоколо!

— Да вървят по дяволите — сопна се Питър Марлоу. — Искаш ли парите, или не?

— Седни сега. Седни ти казвам! — Царя му даде цигара и го накара да изпие едно кафе. „Колко ниско падам за някакви си мангизи“ — помисли си той с раздразнение. Поговори спокойно с Питър Марлоу, убеди го да запази самообладание, успокои го, че всичко е наред — лекарствата вече да договорени, и след около час Питър Марлоу дойде на себе си и се поотпусна. Но Царя усещаше, че думите не стигат до съзнанието на приятеля му. Питър кимаше от време на време, ала оставаше някъде далеч от него, а щом бе далеч от него, значи бе далеч от всичко.

— Време ли е вече? — прошепна Питър Марлоу, почти заслепен от болка. Чувстваше, че не отиде ли сега, няма да отиде никога.

Царя знаеше, че все още е твърде рано и крайно опасно да го пусне, но му беше ясно, че не може да го задържи повече в бараката. Затова разпрати постове във всички посоки и им заповяда да наблюдават целия район. Макс отговаряше за Грей — той лежеше на нара си. Байрън Джоунс следеше Тимсън, който бе в северния край на лагера до портата и чакаше пратката с лекарствата. Хората му — още един източник на опасност — продължаваха да търсят крадеца под дърво и камък.

Царя и Текс наблюдаваха Питър Марлоу. Той излезе като насън от бараката, прекоси пътеката и се отправи към канавката пред оградата. Като стигна до нея, спря се за миг на ръба, после я прескочи и се заклатушка към телта.

— Сърцето ми се къса, като го гледам! — изохка Текс.

— И на мене — каза Царя.

Обгърнат от пелената на болката и отчаянието, Питър Марлоу напрегна последни сили, за да не сбърка посоката. Молеше се нечий куршум да сложи край на всичко! Не можеше да издържа повече тази агония! Но куршумът не долиташе и той продължаваше да върви напред, зловещо изправен. После залитна, но успя да сграбчи един от теловете и да се задържи на крака. Сетне се наведе, за да се промуши отдолу, но се строполи със стон. Болката го заля с изпепеляващо настървение.

Царя и Текс притичаха, вдигнаха го от земята и го отмъкнаха встрани.

— Какво му става? — попита някой от тъмното.

— Мръднал е нещо — отговори Царя. — Хайде, Текс, дай да го вкараме вътре!

Внесоха го в бараката и го сложиха на леглото на Царя. Сетне Текс изтича да освободи постовете и в лагера отново настъпи спокойствие. Само пред вратата остана един човек за охрана.

Питър Марлоу се мяташе на леглото, бълнуваше и стенеше. След известно време дойде на себе си.

— Ох, господи! — въздъхна той и се опита да стане, но тялото му не се подчини.

— Вземи! — Разтревожен, Царя му подаде четири аспирина. — Спокойно, ще се оправиш. — Докато държеше чашата пред устните на Питър Марлоу, ръката му трепереше. „Дявол да го вземе — помисли си той с яд, — ако Тимсън не донесе ония работи още тая вечер, Питър няма да издържи, а не издържи ли, как ще взема мангизите, не знам. Дяволска работа!“

Когато най-сетне Тимсън пристигна, нервите на Царя бяха изопнати до скъсване.

— Здрасти, друже.

Тимсън също бе изтощен от напрежение. Цяла вечер беше стоял да пази до портала, докато най-добрият му приятел се промуши през оградата и се вмъкна в кабинета на японския лекар. Болницата бе само на петдесетина метра от щаба на Йошима и недалеч от караулното, а това наистина бе прекалено и за най-отчаяния смелчага. Но приятелят му успя да се промъкне незабелязано. Тимсън си знаеше, че за тия работи австралийците равни нямат — кой може да се мери с австралиец, тръгнал за плячка, — но пак се препоти сто пъти, докато го чакаше да се върне здрав и читав.

— Къде ще го настаним? — попита той Царя.

— Тука.

— Добре. Не е зле да сложиш постове.

— Кой ще го лекува?

— Засега аз — с известна погнуса каза Тимсън. — В момента Стивън е зает, та ще ме смени по-нататък.

— На теб ясно ли ти е какво точно трябва да направиш, а?

— Я си мери думите!

Царя кимна на Текс и той сложи вода да се топли. Тимсън разтвори една хирургическа чанта и извади отвътре малък пешкир.

— Ей, никога не съм виждал толкова чисто нещо! — възкликна Текс. — Бяло-бяло, та чак синьо.

Тимсън се изплю, после изми грижливо ръце с нов калъп сапун и сложи спринцовката и пинцетите да се изварят. Сетне се наведе над Питър Марлоу и го потупа леко по бузата.

— Хей, друже!

— Да — едва чуто отвърна Питър Марлоу.

— Сега ще поизчистя малко раната, ясно?

— Какво? — опита да се съсредоточи Питър Марлоу.

— Ще ти сложа антитоксин.

— Трябва… да ида в болницата! Време е вече… Режете, казвам ви… — несвързано промълви Питър Марлоу и пак изгуби съзнание.

— Още по-добре — рече Тимсън и когато спринцовката беше готова, инжектира морфин.

— Помагай сега! — безцеремонно се обърна той към Царя. — Бърши тая идиотска пот, да не ми влиза в очите.

Царя послушно взе една кърпа.

Тимсън изчака, докато морфинът подействува, после свали превръзката и оголи раната.

— Божичко! — Плътта около раната бе подпухнала и мораво-зеленикава на цвят. Вече е късно май!

— Ужас! — възкликна Царя. — Нищо чудно, че почти беше превъртял, горкият.

Стиснал зъби, Тимсън внимателно изряза най-гноясалата част от полуразложената кожа, после бръкна по-надълбоко и старателно проми раната. Накрая посипа обилно сулфамид и грижливо превърза ръката. Като свърши, изпъшка и се протегна.

— Ох, заболя ме гърбът! — Той огледа блесналата от чистота превръзка и се обърна към Царя: — Имаш ли някакъв парцал?

Царя грабна една риза от окачалката и му я подаде. Тимсън отпра ръкава, откъсна едно неравно парче и го намота върху превръзката.

— Това пък защо е? — недоумяващо попита Царя.

— За камуфлаж — обясни Тимсън. — Да не си представяш, че Питър ще тръгне из лагера с нова беличка превръзка и няма да се намерят разни любопитни доктори и ченгета да попитат откъде я има?

— А, ясно!

— Е, браво, напредваш!

Царя не даде ухо на подигравката. Само като си представеше раната, миризмата, кръвта, едва се сдържаше да не повърне. Пък и тия съсиреци и слузта по превръзката, метната на пода…

— Хей, Текс, я махни тая гадост оттука!

— Кой, аз ли? Защо пък точно…

— Изхвърли я, казах!

Текс вдигна с два пръста превръзката и я изнесе навън. Едва успя да разбута с крак рохкавата земя и да я зарови, и повърна. Като се прибра отново в бараката, въздъхна с облекчение:

— Слава богу, че рядко ми се случва.

Тимсън с треперещи ръце напълни спринцовката и се наведе над Питър Марлоу.

— Гледай тук! Гледай, дяволите те взели — изръмжа той, като видя, че Царя извръща глава. — Ако не дойде Стивън, ще трябва ти да я слагаш. Инжекцията е венозна, ясно ли е? Намираш вената, после вкарваш иглата и дръпваш лекичко да влезе малко кръв в спринцовката. Ето така. Тогава значи си улучил вената. После почваш да инжектираш антитоксина, но не бързо — трябват ти около три минути за кубически сантиметър.

— Глупости, къде ти ще мога да го правя това! — потръпна от отвращение Царя, едва изчакал Тимсън да измъкне иглата и да притисне мястото на убождането с малко памук.

— Ако искаш да го оставиш да умре, твоя си работа. — Тимсън целият бе плувнал в пот. На него също му се гадеше. — Като си помисля само, че баща ми искаше да ме прави лекар… — Той бутна Царя настрана, подаде глава през прозореца и повърна.

— Направи ми малко кафе, за бога!

Питър Марлоу се размърда в полусън.

— Хей, друже — надвеси се над него Тимсън. — Ще се оправиш, ще видиш. Разбираш ли ме?

Питър Марлоу поклати леко глава и повдигна болната си ръка. Взря се за миг в нея, без да вярва на очите си, после прошепна:

— Какво стана? Та тя… тя още си стои!

— Естествено, че си стои — гордо се обади Царя. — Просто ти сложихме лекарствата — антитоксин и другите му там работи. Ние двамата с Тимсън.

Питър Марлоу го изгледа, устните му се раздвижиха, но звук не се чу. Накрая успя да прошепне:

— Още… стои. — След това вдигна дясната си ръка и опипа с нея другата — онази, която трябваше да отрежат, а не беше отрязана. Когато се увери, че не сънува, отпусна се на възглавницата, плувнал в пот, затвори очи и заплака. Сетне потъна в сън.

— Горкият — обади се Тимсън, — той си е мислел, че е на масата да го режат.

— Колко време му трябва, за да дойде на себе си?

— Час-два. Слушай сега, инжекция трябва да му се слага на всеки шест часа, докато отровата не излезе — обясни австралиецът. — Още поне четиридесет и осем часа, да речем. И превръзката да се сменя всеки ден. Ще ръсите и сулфамид, разбира се. Но запомни добре: инжекциите не бива да се спират. И не се чуди, ако почне да повръща. Антитоксинът сигурно ще даде реакция, и то доста силна, първата доза я сложих голяма.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Това мога да ти кажа едва след десетина дена. Тимсън взе чантата, уви сапуна, спринцовката, серума и сулфамида в пешкира и ги пъхна вътре.

— Сега да си оправим сметките, а?

Царя извади пакета цигари, подарък от Шагата.

— Ще запалиш ли една?

— Всякак.

— Дай да уредим и тия пари заедно със сметката за диаманта — деловито предложи Царя, след като дръпна от цигарата.

— А, не, приятел. Доставих ти стоката и си искам парите. Това няма нищо общо с другото — рязко възрази Тимсън.

— Какво толкова, ако почакаш ден-два?

— Пари имаш достатъчно, а и печалбата от… — Изведнъж се сети каква е работата и млъкна. — Ааа! — ухили се широко той и посочи с пръст Питър Марлоу. — Няма парички, докато приятелчето не отиде да ги вземе, така ли?

Царя изхлузи часовника от китката си.

— Искаш ли гаранция?

— А, не, друже, имам ти доверие. — Тимсън изгледа Питър Марлоу. — Е, май куп неща зависят сега от тебе, синко… — Той се извърна отново към Царя, присвил хитро очи, и добави: — Значи и аз ще имам повечко време, нали така?

— За какво? — невинно попита Царя.

— Хайде, хайде! Много добре знаеш, че пръстена го задигнаха. А в лагера само ти можеш да уредиш тая сделка. Иначе да не мислиш, че щях да ти го оставя? — Усмивката му бе просто ангелска. — Значи дава ми се време да открия крадеца, нали така? Щото, ако той дойде първо при тебе, ти нямаш пари да му платиш. А без пари ще видиш пръстена на кукуво лято. Няма ли пари, няма да има и сделчица. — Тимсън замълча за миг, после дружелюбно продължи: — Разбира се, ти би могъл да ми кажеш, като дойде оня мръсник. В края на краищата пръстенът е моя собственост, нали така?

— Така — сговорчиво се съгласи Царя.

— Но ти няма да го направиш — въздъхна Тимсън, — Свършиха вече честните хора, свършиха… — Той се надвеси над Питър Марлоу, измери пулса му и каза: — Хм, доста е ускорен.

— Благодаря ти за помощта, Тим.

— Няма защо, друже. И аз имам капиталовложения в нещастника, нали така? И ще бдя над него като орлица, няма начин!

Той се изхили и си тръгна.

Царя направо умираше от умора. Изпи едно кафе да се посъвземе малко, отпусна се на стола и скоро се унесе в сън.

Събуди се внезапно и погледна към леглото. Питър Марлоу не спеше.

— Здрасти — немощно се обади той.

— Как се чувстваш? — Царя стана и се протегна.

— Отвратително. Страшно ми се гади. Знаеш ли… аз… просто не знам как да ти се…

Царя запали последната цигара от пакета и му даде да си дръпне.

— Заслужи си го, момчето ми.

Докато Питър Марлоу пушеше, Царя му разказа как са го лекували и какво трябва да правят отсега нататък.

— Това може да стане единствено при полковника — реши Питър Марлоу. — Мак ще ме буди и ще ме води дотам, а през останалото време ще си лежа в бараката.

Внезапно му се пригади и Царя с разтреперани ръце му подложи едно от канчетата си.

— Остави го тука да ми е подръка — поръча Питър Марлоу и изведнъж се сепна: — Ами парите! Какво стана с парите? Взех ли ги?

— Не, припадна преди да минеш оградата.

— Ох, не знам дали ще мога да отида още тая вечер.

— Спокойно, Питър. Ще идеш, щом се пооправиш. Сега не бива да рискуваш.

— Няма ли да пропадне сделката?

— Не. Не се тревожи за това.

Питър Марлоу отново взе да повръща. Когато пристъпът спря, видът му беше ужасен.

— Странно, много особено нещо сънувах — каза той и потисна още един напън. — Сънувах, че се карам страхотно с Мак, полковника и стария отец Донован. Добре, че не е било наистина. — Повдигна се с мъка на здравата си ръка, но се олюля и отново се отпусна в леглото. — Помогни ми да стана, моля те!

— Лежи си спокойно, има време. Още е посред нощ.

— Ей, приятел!

Царя отиде до прозореца и впери поглед в мрака навън. Едва различи силуета на дребничкия човечец клекнал до стената.

— Бързо — прошепна той. — Нося камъка.

— Ще трябва да почакаш — каза Царя. — Мога да ти дам парите най-рано след два дни.

— Долно копеле! Защо не ми…

— Виж какво, негоднико — ядоса се Царя, — ако искаш да изчакаш два дни, чакай! Ако не, пръждосвай се по дяволите!

— Добре, два дни.

Мъжът изпсува гневно и изчезна.

Царя чу стъпките му да заглъхват в далечината, а след още миг други стъпки, втурнали се подире му. Последва тишина, нарушавана само от напева на щурците.

— Какво искаше тоя? — попита Питър Марлоу.

— Нищо — отвърна Царя. Питаше се дали крадецът е успял да избяга, но знаеше, че каквото и да се случи, накрая диамантът пак ще дойде в неговите ръце. Стига само парите да са налице.

Двадесет и втора глава

Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.

— Питър — побутна го леко Мак.

— Да, Мак?

— Време е.

Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.

Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.

— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.

Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.

— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.

— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.

— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.

— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.

— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.

Мак намери кърпа, Стивън я намокри със студена вода и я сложи върху челото на Питър Марлоу.

— Вземи и това — подаде му той два аспирина. — Ще ти помогнат малко, миличък. Хайде, почивай си сега. Стивън стана, въздъхна и оправи саронга около бедрата си.

— Аз повече нищо не мога да направя — обърна се той към Мак. — Питър е много изтощен. Трябва да му давате бульон и колкото може повече яйца. Грижете се добре за него. — Той отново плъзна поглед по излинялото тяло на Питър Марлоу. — За тия два дни е свалил най-малко шест-седем килограма, а това е много за него. Като го гледам така, сега я тежи петдесет килограма, я не, горкият. При тоя ръст това е нищо.

— Е… благодаря, Стивън — неловко продума Ларкин. — Много… много сме ти задължени.

— Радвам се, че можах да помогна — бодро отвърна Стивън и вдигна една къдрица, паднала на челото му.

Мак хвърли поглед към Ларкин.

— Ако има нещо, което…, ако можем да направим нещо за теб, обади се.

— Много сте любезни с мен. Вие и двамата сте толкова мили — кокетно рече Стивън, нагласи медальона, който висеше на врата му, и с възхищение изгледа полковника. Мак и Ларкин се притесниха още повече. — Дали може да отидете вместо мен за хлебарки утре? Вечно ще съм ви благодарен. Не мога да ги понасям тези вонящи гадини — отвратителни са! — потръпна от погнуса той. — Не знам, дали ще може?

— Разбира се, Стивън — кисело отвърна Ларкин.

— Е, до утре заран тогава — измърмори с половин уста Мак и се дръпна леко назад, за да избегне докосването на Стивън. Ларкин обаче не бе достатъчно бърз и санитарят обгърна с ръка кръста му и нежно го потупа.

— Лека нощ, мили мои. Толкова сте добри към мен! Когато той си отиде, Ларкин изгледа строго Мак.

— Само да кажеш на някого, и ще ти скъсам ушите.

— Е, е, успокой топката — изхили се Мак. — Ама на теб май ти хареса, а? Така ми се видя. — Той се надвеси над Питър Марлоу, който бе наблюдавал цялата сцена от леглото: — Какво ще кажеш, а, Питър?

— Уредихте се и двамата, така мисля аз — усмихна се немощно Питър Марлоу. — На него му плащат за това, което прави, ама вие не, и двамата се надпреварвате да му благодарите и си предлагате услугите. Изкушавате горкия човек. Само че да пукна, ако мога да разбера какво толкова намира в дъртаци като вас!

— Ехе — ухили се Мак на Ларкин, — оправи се болникът. Сега остава да понапълнее малко, и готово.

— Колко дни минаха от първата инжекция — два или три? — попита Питър Марлоу.

— Два.

— Само два дни! — „Два дни, а сякаш бяха две години! Утре трябва вече да ида за парите.“ Същата вечер след проверката отец Донован дойде да поиграят бридж. Питър Марлоу им разказа как сънувал, че се кара с тях, и всички много се смяха.

— Ех, моето момче — рече Мак, — като има треска човек, какви ли не номера може да му погоди мозъкът.

— Така е — подкрепи го отец Донован, после се усмихна на Питър: — Радвам се, че ръката ти се излекува.

— Има ли нещо, което да става тук, и ти да не го знаеш, отче? — усмихна се в отговор той.

— Има ли нещо, което да става тук, и бог да не го знае? — Донован бе изпълнен с вяра и благост. — Господ се грижи за всички ни. Дори за вас тримата! — засмя се той.

— Иди да пазиш. Ще чуем новините и ще вървим да лягаме.

Ларкин наблюдаваше пътеката, а Питър Марлоу седна пред бараката и също се опита да бъде от помощ. Два дни! Някое и друго убождане с иглата, и ето го сега излекуван и ръката му — спасена. Един-два странни, преживени сякаш насън дни, и сега отново всичко е наред.

Вестите бяха изключително добри и те бързо се разотидоха да спят. Сънят им бе спокоен и лек.

Призори Мак влезе в кокошарника и намери в полога три яйца. Взе ги, отиде в кухнята, направи омлет с малко ориз, запазен от вечеря, и му сложи парченце чесън за аромат. После го занесе в бараката, събуди Питър и го изчака, докато изяде всичко.

— Ей, момчета! — извика той. — Пристигна поща!

Сърцето на Мак се сви: „Господи, дано има писмо и за мен!“

Но писмо за Мак нямаше.

Писмата бяха общо четиридесет и три за десетте хиляди пленници. За трите години, прекарани тук, японците бяха носили поща само два пъти — шепа писма за целия лагер. И три пъти им бяха разрешили да пратят по една картичка — не повече от двайсет и пет думи: Но дали картичките действително са били изпратени, това никой не знаеше.

Писмо получи Ларкин — първото, откакто бе в Чанги. Носеше дата втори април 1945 — значи отпреди четири месеца. Останалите писма бяха кое на три седмици, кое на повече от две години. Ларкин прочете писмото веднъж. След това излезе при Мак, Питър Марлоу и Царя, които седяха отвън пред вратата, и зачете на глас:

Ларкин вдигна поглед:

— Изрежда още десетина жени. Но мъжете им до един са мъртви. Всички освен Тимсън.

— Карай нататък, момчето ми — подкани го бързо Мак, усетил агонията, изписана в очите на полковника.

Ларкин замълча за миг, после каза:

— Няма подпис и е… почеркът на плика е на майка ми. Какво ли е станало, как мислите?

— Нали ги знаеш жените — обади се Мак. — Сигурно го е пъхнала в някое чекмедже, а след време майка ти го е намерила случайно и го е пуснала, без да го чете и без да я пита. Нали ги знаеш майките какви са? Бети вероятно го е забравила и на следващия ден, като се е почувствала по-добре, е написала друго.

— И какво значи това: „Моли се за мен“? — каза Ларкин. — Знае, че се моля всеки ден. Какво става? Да не е болна?

— Няма защо да се безпокоиш, полковник — опита се да го успокои Питър Марлоу.

— Какво разбираш пък ти от тези работи? — неочаквано избухна Ларкин. — Как да не се безпокоя, я ми кажи?

— Е, ти поне знаеш, че жена ти е добре, и дъщеря ти също. Бъди благодарен и на това! — повиши глас и Мак, без да може да сдържа повече мъката си. — Ние пък въобще нямаме вести. Ти си направо щастливец! — Той стана и се отдалечи ядосан.

— Извинявай, Мак! — втурна се след него Ларкин и го хвана за ръката. — Извинявай! Нали знаеш… след толкова време…

— Ех, момчето ми, не си виновен ти. С нищо не си ме обидил. Аз трябва да се извиня. Направо умирам от завист. Мразя ги тия писма!

— Виж, тук си прав — обади се и Царя. — Просто да откачиш от тия истории. Който получи — полудява. Който не получи — и той. Само неприятности си имаме с тях.

Привечер, точно след кльопачка, всички американци се събраха в бараката.

Накрая се появи и Курт, остави една тава на масата и се изплю на пода.

— Тук са девет, аз вече си взех моите десет процента. Той се изплю още веднъж и излезе.

Всички втренчиха погледи в тавата.

— Аз май ще повърна — каза Питър Марлоу.

— Няма да си единственият — успокои го Царя.

— Не знам. Ако питаш мене, съвсем като заешки бутчета са. Малки, вярно, ама иначе са съвсем като заешки — отбеляза Макс и се прокашля.

— Искаш ли да ги пробваш? — попита Царя.

— А, не! Казах само, че ми приличат на заешки. Не може ли и аз да имам мнение.

— Ей, богу, въобще не съм си представял, че ще дойде време да ги продаваме — обади се Тимсън.

— Такъв глад ме гони, че ако не знаех… — запъна се Текс. — Пък и толкоз месо накуп не съм виждал, откакто изядохме онова куче…

— Кое куче? — подозрително попита Макс.

— А, това беше… преди години — бързо съобрази Текс. — През… четиридесет и трета.

— Ааа!

— Брей, да му се не види! — Царя не можеше да откъсне очи от тавата. — Съвсем наред изглежда. — Той се наведе да помирише месото, но все пак гледаше да не се доближи твърде много. — И мирише добре…

— Може да изглежда добре — прекъсна го кисело Байрън Джоунс, — ама си е от плъхове.

Царя дръпна бързо глава назад.

— Ти пък какво само натякваш, кучи сине! — скара се той всред общия смях.

— Ами плъхове са си, по дяволите. Както го бяхте подкарали, на човек лигите му да потекат!

Питър Марлоу взе с два пръста един бут и грижливо го уви в бананов лист.

— Аз си взимам моя дял — каза той и си тръгна. Като се прибра в бараката, отиде до Юърт и прошепна високо:

— Тая вечер ни чака угощение.

— Какво си намерил?

— Трай си. Нещо специално.

Знаеше, че Дринкуотър ги чува, затова сложи скришом банановия лист на полицата и каза на Юърт:

— Ей, сега ще дойда.

Върна се след половин час. Банановият лист бе изчезнал, нямаше го и Дринкуотър.

— Юърт, ти излиза ли от бараката? — попита той.

— За малко само. Дринкуотър ме помоли да му донеса вода. Каза, че му било адски зле.

Тогава Питър Марлоу прихна в луд смях и всички решиха, че нещо е превъртял. Успокои се едва когато Майк го разтърси.

— Извинявайте, просто ми стана смешно — каза той. След известно време Дринкуотър се върна, а Питър Марлоу се направи на страшно притеснен, че му е изчезнало нещо за ядене. Дринкуотър също взе да се тюхка и макар че още се облизваше, рече съчувствено:

— Ама че мръсен номер!

Питър Марлоу пак избухна в истеричен смях и се тръшна на леглото. Скоро обаче смехът го изтощи и умората му се сля с изтощението от последните дни. После заспа и в съня му Дринкуотър лакомо унищожаваше цели купища малки бутчета, а той го гледаше отстрани и чуваше как Дринкуотър непрекъснато повтаря: „Какво си ме зяпнал? Страшно са вкусни, страшно!…“

— Един американец те чака отвън, Питър — разтърси го Юърт. — Иска да говори с теб.

Питър Марлоу се чувствуваше много отпаднал и пак му се гадеше, но се надигна.

— Къде е Дринкуотър?

— Не знам. Измете се, като те прихванаха бесните.

— А, добре! — Питър Марлоу се засмя отново. — Страхувах се да не съм сънувал.

— Какво? — изгледа го изпитателно Юърт.

— Нищо, нищо.

— Какво ти става, Питър? Много си особен напоследък.

Под стрехата на бараката го чакаше Текс.

— Пит — прошепна той, — праща ме Царя. Закъсняваш.

— Дявол да го вземе! Съжалявам, заспал съм.

— Да, и той така си помисли. Поръча да ти кажа: „Време е вече.“ — Текс вдигна загрижено вежди. — Ти как си, добре ли си?

— Добре съм. Малко съм слаб още, но ще се оправя. Текс кимна за сбогом и изчезна. Питър Марлоу разтърка очи, слезе по стъпалата, пресече асфалтовата пътека и застана под един душ. От хладните струи тялото му сякаш черпеше нови сили. Като се посъвзе, напълни манерката и се отправи към тоалетните. Избра си оградата. Лунният сърп бе тънък като косъмче. Изчака, докато наоколо не остана никой, после бързо притича през голата поляна, мушна се под телта и потъна в джунглата. Тичаше приведен на четири, защото по пътеката между дърветата и оградата винаги сновеше караул. Цял час търси мястото, където бе скрил парите. Намери го, седна, събра дебелите пачки, нареди ги около кръста си, вдигна долния край на саронга и го подпъхна нагоре. Вместо до земята, сега той стигаше до коленете му и сгънат на две, скриваше неестествената издутина.

После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.

— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?

— Да — отвърна Питър Марлоу.

— Идеална е за разходки.

— Така ли мислиш?

— Имаш ли нещо против да те придружа?

— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.

— Прав си, друже. Бързо схващаш!

— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.

— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.

Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.

— Сега чакам да дойде камъчето.

— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?

— Добре, съгласен съм — отвърна Царя.

— Хубаво! Господ да му е на помощ на оня! — Тимсън кимна на Питър Марлоу за довиждане и излезе.

— Питър, я ти вземи да си легнеш — подкани го Царя, седнал на черния сандък. — Като те гледам, едва се държиш на крака.

— Мислех да се прибера в бараката.

— А, не, по-добре стой тук. Нищо чудно да ми потрябва човек, на когото мога да се доверя.

Царя бе плувнал в пот. Парите в сандъка сякаш го сгряваха през капака.

Питър Марлоу се изтегна на леглото, а сърцето все още го пробождаше от напрежението. Заспа, но мозъкът му стоеше нащрек.

— Ей, мой човек!

Царя се хвърли към прозореца.

— Сега ли?

— Бързо!

Дребното човече бе ужасно изплашено и докато шареше с поглед напред-назад, бялото на очите му проблясваше на светлината.

— Давай бързо!

Царя пъхна ключа в сандъка, отвори капака, измъкна пачка от десет хиляди, вече преброени, и скочи обратно към прозореца.

— Ето! Десет бона. Броил съм ги. Къде е камъкът?

— Дай първо мангизите.

— Не, първо диаманта — отвърна Царя, стиснал здраво парите.

Мъжът го изгледа с недоверие и разтвори юмрук. Царя впери очи в пръстена — разгледа го внимателно, но не посегна с ръка. „Трябва да съм сигурен — мислеше си той напрегнато. — Трябва да съм сигурен! Да, същият е. Мисля, че е същият.“

— Хайде, мой човек — изръмжа дребният човечец. — Взимай!

Едва когато пръстенът се озова в ръката му, Царя пусна парите и мъжът хукна. Затаил дъх, Царя се обърна към светлината и най-обстойно огледа камъка.

— Успяхме, Питър! — възторжено прошепна той. — Успяхме! Диамантът е у нас, и паричките са у нас.

Напрежението от последните дни изведнъж се стовари върху плещите му с цялата си сила. Той разтвори едно пакетче кафе и се направи, че пуска пръстена вътре, но всъщност го скри в шепа. Дори Питър Марлоу, който беше най-близо до него, не забеляза измамата. Царя затвори сандъка и внезапно се закашля. Никой не видя как пръстенът попадна в устата му. Той се огледа, взе чашата студено кафе и глътна камъка. Сега диамантът бе на сигурно място. По-сигурно от това нямаше. Отпусна се на един стол и си пое дъх. Ето на, ето — ликуваше той. — Успя!

Сигналът за опасност проряза тишината. Миг по-късно в бараката нахълта Макс.

— Ченгета — съобщи той и седна бързо при покерджиите.

— По дяволите!

Царя с мъка се вдигна на крака и извади купчината пари. Хвърли една пачка на Питър Марлоу, натъпка друга в джоба си, прибяга до покерджиите и даде на всички по няколко пачки, които те скриха из джобовете си. После разпредели останалите пари по масата, грабна един стол и седна при другите американци.

— Хайде, раздавайте по-бързо!

— Добре де, спокойно! Играем с пет карти — каза Макс и сложи една стодоларова банкнота. — Подът е стотачка.

— Нека бъде двеста! — разцъфна Текс. — Влизам!

Започнаха играта, възбудени и развеселени. Макс раздаде първите две карти и за себе си обърна асо.

— Четири стотака!

— Покривам ги и още четири — обади се Текс, който нямаше нито една свястна карта.

— Плащам — каза Царя и когато вдигна поглед, на прага се появи Грей. От двете му страни стояха Бръф и Йошима, а зад тях Шагата и още един войник.

Двадесет и трета глава

— Всички до леглата си! — заповяда Бръф със застинало лице.

Царя хвърли унищожителен поглед на Макс. Тази вечер беше негов ред да пази, а ето че се бе изложил. Предупреди за ченгетата, а японците не забеляза. Ако беше казал „Японци“, щяха да разиграят друг вариант.

Питър Марлоу се опита да стане на крака, но щом се изправи, започна да му се повдига, затова той се довлече до масата и се подпря на нея.

Йошима не откъсваше поглед от парите на масата. Бръф също ги беше забелязал и стоеше като втрещен. Видя ги и Грей и пулсът заби в слепоочията му.

— Какви са тези пари? — попита Йошима. Сърцето на Царя бе спряло. Той погледна Шагата и изтръпна. Разбра, че само крачка го дели от Утръм Роуд.

— Играем комар, сър.

Йошима прекоси бараката и се изправи пред Царя.

— Значи от комар, а не от черна борса, така ли? — попита той.

— Тъй вярно, сър — отвърна Царя и се опита да се усмихне.

Питър Марлоу усети, че ще повърне. Олюля се и едва не падна, а пред очите му всичко се завъртя.

— Може ли да седна? — попита той.

Йошима го изгледа и забеляза офицерската лента.

— Какво търси тук английски офицер? — Учуди се, защото осведомителите му твърдяха, че англичани и американци не са в добри отношения.

— Аз просто… се отбих да… — Питър Марлоу не можа да продължи. — Извинете… — Той се надвеси през прозореца и повърна.

— Какво му е? — попита Йошима.

— Треска, сър.

— Ей, ти — Йошима посочи Текс, — сложи го да седне на оня стол.

— Слушам, сър — отвърна Текс. Йошима отново се обърна към Царя.

— Та откъде имате толкова пари, ако не от черна борса? — попита той с копринен глас.

Царя усещаше погледите, впити в него, усещаше тревожната тишина, усещаше присъствието на Шагата. Прокашля се.

— Ами ние си събираме пари да играем комар. Ръката на Йошима се вдигна и плесницата отметна назад главата на Царя.

— Лъжец!

Това не бе удар, от който да боли много, но той предвещаваше смърт. „Отидох си! Дотук ми беше късметът!“ — помисли си Царя.

— Капитан Йошима — приближи Бръф от другия край на бараката. Знаеше, че няма смисъл да се намесва — можеше само да направи положението още по-лошо, но бе длъжен да опита.

— Млък! — изрева Йошима. — Този човек е лъжец. Всички го знаят. Мръсен лъжец!

Йошима обърна гръб на Бръф и вдигна очи към Царя.

— Дай си манерката!

Като насън Царя взе манерката от полицата и му я подаде. Японецът изля водата, разклати я и надникна вътре. После я хвърли на пода и пристъпи към Текс.

— Дай твоята!

Стомахът на Питър Марлоу отново се преобърна. „А нашите манерки? — късаше се мозъкът му. — Мак и Ларкин претърсват ли ги? Ами ако Йошима поиска моята?“ Почувствува надигащия се пристъп и се хвърли пак към прозореца.

Йошима обходи цялата барака и огледа всички манерки. Накрая застана пред Питър Марлоу.

— Твоята къде е?

— Аз… — започна Питър Марлоу. Нова спазма го задави, коленете му отмаляха и думите заседнаха в гърлото му.

Йошима се обърна към Шагата и гневно изстреля нещо на японски.

— Хай — отвърна Шагата.

— Ти! — посочи Йошима към Грей. — Вземи войника и иди с този човек да я донесете.

— Слушам!

— Извинете, сър! — неочаквано се обади Царя. — Неговата манерка е тук.

Той бръкна под леглото и измъкна една манерка — негова, последен резерв за черни дни.

Йошима я взе. Тежка беше. Нищо чудно в нея да има радио или поне част от радио. Измъкна тапата и я обърна. Отвътре потече струйка сух ориз. Когато и последното зърно падна на пода, манерката остана лека и празна. Радио нямаше.

Йошима я захвърли.

— Къде е радиото? — изкрещя той.

— Тук няма никакво… — заекна Бръф, като се молеше Йошима да не попита защо англичанинът, дошъл на гости, държи манерката си под леглото.

— Млък!

Йошима и часовите претърсиха бараката за още манерки, после Йошима огледа повторно вече проверените.

— Къде е радиото? — крещеше той. — Знам, че е в някой от вас! Къде е?

— Тук радио няма — повтори Бръф. — Ако искате, проверете лично цялата барака.

Йошима разбра, че този път доносниците му са сбъркали. Не му бяха посочили скривалището, само съобщиха, че радиото се намира в една или няколко манерки и един от притежателите му в този момент е в американската барака. Очите му изгледаха поред мъжете. Кой ли е? Естествено, можеше да откара всички в караулното, но без радиото нямаше смисъл. Генералът провали не обичаше. А без радиото…

И все пак този път се бе провалил. Той се обърна към Грей.

— Уведомете коменданта на лагера, че конфискуваме манерките. Довечера до една да бъдат донесени в караулното.

— Слушам, сър — отвърна Грей. От лицето му сякаш не бе останало нищо освен очи.

Йошима много добре разбираше, че докато приберат манерките в караулното, притежателят на радиото ще го зарови или ще го скрие някъде. Но това нямаше значение. Все едно, търсенето ще се улесни, защото скривалището ще трябва да се сменя, а през това време някои хора ще си отварят очите. Кой би помислил, че радио може да се скрие в манерка?

— Свине сте вие янките! — изръмжа той. — Мислите се за много умни, нали? За много силни и много велики. Но дори ако войната продължи сто години, ние ще ви победим. Нищо, че германците се предадоха. Ние можем да се бием и сами. Вие никога няма да ни надвиете, никога! Може да избиете хиляди от нас, но ние ще унищожим още повече. Никога няма да се оставим под ваша власт, защото търпението ни е безкрайно и не се страхуваме от смъртта. Дори двеста години да трае войната, в края на краищата ще ви унищожим.

И той излезе с гневни стъпки от бараката.

Бръф се нахвърли срещу Царя.

— На тебе уж ти сече пипето, а остави това японско копеле и часовите да влязат в бараката и да ви спипат с всичките тия мангизи отгоре. Нещо не си наред.

— Да, сър. И аз така мисля.

— И друго — къде е диамантът?

— Какъв диамант, сър?

Бръф седна на едно легло.

— Полковник Смедли-Тейлър ме извика, защото капитан Грей получил сведения, че ти имаш пръстен с диамант, който не е включен в описа. Ти… и лейтенант Марлоу. Искаха да направят обиск и естествено, трябваше да присъствувам и аз. Нямам нищо против капитан Грей да прави обиск тук, но само в мое присъствие. Тъкмо се канехме да влезем, и пристигна Йошима с хората си да претърсват вашата барака, защото някой имал радио в манерка. Не разбирам как може да сте толкова откачени! Та той ни заповяда на нас с Грей да го придружим.

Слава богу, обискът бе приключил, без да се намери радиото, но Бръф отлично разбираше, че Царя и Питър Марлоу са забъркани в тая работа. Защо иначе Царя ще лъже, че американската манерка е на англичанина?

— Добре — обърна се той към Царя, — съблечи се. Ще те обискираме. Ще претърсим също леглото и сандъка ти. Вие, момчета, карайте по-тихо с картите! — предупреди Бръф останалите американци, после изгледа пак Царя: — Освен ако не искаш да дадеш диаманта доброволно?

— Какъв диамант, сър?

Докато Царя се събличаше, Бръф отиде при Питър Марлоу.

— Имаш ли нужда от нещо, Пит?

— Искам малко вода, ако може.

— Текс, донеси вода — нареди Бръф. После попита: — Какво ти е, изглеждаш ужасно?

— Нищо… треска… Не ми е добре. — Питър Марлоу се отпусна върху леглото на Текс и с мъка се усмихна. — тоя мръсен японец ми изкара ангелите.

— И на мен.

Грей старателно претърси дрехите на Царя, после черния сандък и полиците, а накрая един по един прерови пакетите с храна, но за всеобщо изумление диамантът не се намери.

— Марлоу! — надвеси се той над леглото. Очите на Питър Марлоу бяха целите червени, едва гледаше.

— Какво?

— Искам да те претърся.

— Виж какво, Грей — намеси се Бръф, — когато съм тук, имаш право да обискираш американската барака, но никой не те е упълномощил да…

— Няма значение! — прекъсна го Питър Марлоу. — Нямам нищо против. Ако не се съглася, той само ще си помисли, че… Помогни ми да стана, ако обичаш.

Той свали саронга си и го хвърли заедно с парите на едно легло.

Грей внимателно опипа шевовете, после ядосан го метна настрана.

— Откъде имаш тия пари?

— Играхме комар — отговори Питър Марлоу и си взе дрехата.

— А ти? — изрева Грей на Царя. — Какво ще кажеш за това? — Той сграбчи шепа от парите на масата.

— Играхме комар, сър — невинно отвърна Царя, докато се обличаше, и Бръф скришом се подсмихна.

— Къде е диамантът?

— Какъв диамант… сър?

Бръф се надигна и отиде при картоиграчите.

— Тук, струва ми се, диамант няма.

— Откъде са тогава тия пари?

— Човекът каза, че са от комар. Не е забранено да се играят карти. Е, аз също не ги одобрявам… — добави той с тънка усмивка, като не сваляше очи от Царя.

— Знаете, че това не е възможно! — избухна Грей.

— Не е много вероятно, сигурно това искате да кажете — пресечете го Бръф. Жал му беше за Грей — с тоя трескав блясък в очите, с тиковете на лицето и треперещите ръце, — направо му беше жал. — Искахте да претърсите бараката, е, добре, претърсвайте я. Тук диамант няма…

Той млъкна посред изречението, защото Питър Марлоу се олюля и залитна към вратата. Царя го хвана в мига, преди да се строполи на пода.

— Чакай да ти помогна! Май ще е най-добре да го заведа до бараката му — каза той.

— Ти ще стоиш тук — нареди Бръф. — Грей, помогни му ти, а?

— Аз лично пет пари не давам, ако ще пред очите ми да пукне. — Погледът на Грей се плъзна към Царя: — Същото се отнася и за тебе! Ще те пипна аз, ей богу, ще те пипна!

— Пипнеш ли го, и аз ще си разчистя сметките с него. — Бръф впери очи в Царя. — Имаш ли нещо против?

— Не… сър.

— Но дотогава — обърна се пак към Грей американецът — или докато не наруши някоя моя заповед, нищо не можем да направим.

— Тогава заповядайте му да спре с черната борса — каза Грей.

Бръф с мъка сдържа яда си.

— Ще заповядам, мир да има само! — съгласи се той и се усмихна вътрешно, като долови презрението на хората си. „Копелета!“ — Слушай — обърна се той към Царя, — заповядва ти се да престанеш да се занимаваш с черна борса, с други думи — да продаваш на своите хора храна, вещи или каквото и да било на по-висока цена. Продажбата с печалба се забранява.

— Да се продава контрабандна стока въобще — това разбирам аз под черна борса.

— Капитан Грей, да се продава с печалба на врага и дори да се краде от него, не е престъпление. Нищо лошо няма в това да върти човек малко търговийка.

— Забранено е!

— Забранено е от японците! А те са ни врагове. Аз на вражески заповеди не се подчинявам! — Бръф искаше да свършва вече. — Значи ясно — край на черната борса. Това е заповед!

— Вие, американците, се държите един друг, не може да се отрече.

— Хайде да не започваме пак. За тая вечер Йошима ми стига. Доколкото на мен ми е известно, никой тук не върти черна борса в истинския смисъл на думата, нито пък нарушава закони — наши закони. Пипна ли някого да краде или да продава било храна, било лекарства с печалба, аз лично ще му счупя ръцете. Аз съм офицер от американската армия, тези хора са под мое подчинение и вие чухте моята заповед. Това удовлетворява ли ви?

Грей изгледа гневно Бръф. И него ще трябва да следи. „Гадни хора, и офицерите им гадни!“ Обърна се и излезе.

— Помогни на Питър да се прибере, Текс — поръча Бръф.

— Разбира се, Дон.

Текс вдигна Питър на ръце.

— Като бебенце ще го нося, сър — ухили се той и излезе. Бръф спря поглед върху парите на масата.

— Дааа, не е хубаво да се играе комар, никак не е хубаво — промълви той и поклати глава, после се обърна към Царя и миролюбиво отбеляза: — Аз съм против да се играе комар, а ти?

„Внимавай! — настръхна Царя. — Виж му подлата офицерска мутричка. Само офицерите го имат тоя израз, ама аз винаги усещам, отдалеч надушвам опасността…“

— Ами… — започна той, предложи на Бръф цигара и му я запали — сигурно зависи от какъв ъгъл гледаш.

— Благодаря, това купешките цигари равни нямат! — Очите на Бръф отново се заковаха върху Царя. — А ти от какъв ъгъл гледаш, ефрейтор?

— Като печеля, не съм против. Като губя, виж, тогава е друга работа — отговори Царя и добави наум: „Ах, дяволите да те вземат, копеле! Какво си намислил?“

Бръф изсумтя и сведе поглед към парите, струпани пред Царя. Поклати замислено глава, разрови ги и ги взе в ръка. Всичките. Забеляза големите купчини банкноти пред останалите играчи.

— В тоя отбор май всички печелят — бавно каза той, неопределено на кого.

Царя не отговори.

— Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.

— Моля?

— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.

Царя простена. Цели четиристотин долара.

— По дяволите, Дон…

— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.

„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“

— Виж, аз с удоволствие…

— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.

— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.

Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:

— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!

Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.

— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.

— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.

Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.

— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.

— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.

— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.

— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.

— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.

— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.

Тримата не откъсваха очи от манерките.

— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.

— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.

— Съгласен съм — рече той.

Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.

— Ей, друже?

— Какво има?

Тимсън размаха пачка банкноти.

— Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.

— Благодаря, друже — захили се Тимсън. — Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.

— Е, и?

— А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?

— Я върви по дяволите!

— Само те предупреждавам по приятелски, друже. — Тимсън се изсмя. — А, и още нещо — първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. — Той отброи сто и двадесет долара. — Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.

— Кой ги взе?

— Приятели, друже, приятели! — Тимсън смигна. — Лека нощ.

Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.

Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.

По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.

Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.

Двадесет и четвърта глава

Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.

До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.

Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.

— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.

— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.

— А сега къде е?

Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.

— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.

— Не е ли малко раничко за…

— Извикай ги, казах!

След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.

— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.

— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.

— Как да ти помогна, като…

— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.

— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…

— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.

След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.

— Лоша работа — каза Питър Марлоу.

Царя кимна, а после му смигна.

— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.

Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:

— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.

— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?

— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.

— Досега седемдесет — обяви той.

— А? — не разбра Царя.

— Днес е ден Р.

— Вярно, съвсем бях забравил!

— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.

— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.

Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:

— Тия дни няма да идвам повече тука.

— Защо?

— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.

— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.

— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.

— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.

— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.

— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?

— Ще си плюем на петите.

— И къде ще отидете, ако мога да попитам?

— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.

Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.

— Хубаво, нека влезе — каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: — Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.

— Бих искал, но нямаме право.

Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.

— Здрасти, друже — появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. — Чувам, че нещо май си загазил, а?

— Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.

— И не само ти — бесен каза Тимсън. — Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!

— Какво?

— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.

— Кой например?

— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.

— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.

Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.

— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?

Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.

— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?

— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.

— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!

— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.

Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.

Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.

Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.

Посети го Самсън, после Брант и още мнозина други и макар да се отвращаваше от раболепието им, изпитваше огромно удоволствие, че за пръв път идват открито при него. Мина покрай полицейската барака и дори Грей, застанал на прага, само козирува в отговор на поздрава му и не го повика вътре за обиск. Той се усмихна в себе си, защото знаеше, че Грей също мисли за купчината пари и за наградата.

Сега вече бе неуязвим. Купчината банкноти му носеше сигурност, живот и власт. Купчината пари, неговите собствени пари!

Двадесет и пета глава

Този път Йошима удари изневиделица. Не по пътеката през лагера както обикновено, а през оградата, придружен от множество войници и когато Питър Марлоу ги забеляза, постройката вече бе обградена и път за бягство нямаше. Йошима нахълта в стаята и завари Мак да лежи под мрежата против комари и да слуша новините.

Японците изблъскаха Питър Марлоу, Мак и Ларкин в единия ъгъл. После Йошима взе слушалката. Радиото продължаваше да работи и той успя да чуе края на новините.

— Твърде изобретателно — отбеляза Йошима и остави слушалката — имената ви, моля?

— Аз съм полковник Ларкин, а това са майор Маккой и лейтенант Марлоу.

Йошима се усмихна.

— Заповядайте по цигара — поднесе им той пакета. Тримата взеха по една. Йошима им даде огънче, сетне запали и своята. Известно време пушиха мълчаливо. След това Йошима нареди:

— Разглобете радиото и елате с мен…

Мак се наведе над радиото с треперещи пръсти. В този миг от мрака внезапно изникна друг японски офицер и Мак нервно извърна глава към вратата. Офицерът тревожно прошепна нещо на Йошима. За секунда капитанът го изгледа безмълвен, после кресна нещо на един войник. Той веднага се приближи и застана на прага, а Йошима бързо излезе навън с офицера и останалите японци.

— Какво става? — попита Ларкин, без да сваля очи от часовия, насочил към тях щика.

Мак все още стоеше до леглото, точно над радиото. Коленете му трепереха и той едва си поемаше дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му звучеше пресипнало.

— Сигурно е заради новините… Нямах време да ви кажа. Нашите са направили… нова бомба. Атомна. Вчера в осем и петнайсет сутринта са пуснали само една над Хирошима и целият град е изчезнал. Казват, че жертвите са от порядъка на стотици хиляди — мъже, жени, деца!

— Боже господи! — каза Ларкин и внезапно се отпусна на леглото.

Войникът нервно вдигна пушка и едва не натисна спусъка.

— Чакай — изкрещя Мак на малайски, — той иска само да седне!

— Седнете всички! — изрева войникът в отговор и се разпсува.

Когато изпълниха заповедта, той заговори на малайски:

— Вие сте глупави хора! Гледайте да не мърдате много-много — отговарям с главата си да не избягате. Не ставайте от местата си и не се движете! Ще стрелям, без да се замисля.

И така, те продължиха да седят и никой не отронваше ни дума. След време се унесоха в неспокойна дрямка под острата светлина на електрическата крушка. Комарите не ги оставиха на мира, докато накрая зората ги прогони.

След разсъмване смениха поста. Тримата приятели не бяха мръднали от местата си. Отвън пленниците нервно крачеха по пътеката, но всеки път извръщаха глава, докато стаята на обречените не останеше далеч от тях. Палещото слънце правеше деня още по-тягостен. Той се проточи дълго, много по-дълго от обикновено.

Късно следобед Грей приближи към поста с две войнишки канчета в ръка и козирува. Тримата вдигнаха глави.

— Може ли да им дам това? — Той отвори канчетата и показа храната на войника.

Японецът сви рамене и кимна.

Грей прекоси площадката пред вратата и сложи храната на прага. Очите му бяха зачервени, но погледът му пронизваше.

— За съжаление яденето изстина — каза той.

— Да се порадваш ли дойде, Грей, приятелю? — обади се Питър Марлоу с мрачна усмивка.

— Страшно ме е яд, че японците те арестуваха. Исках аз да те пипна, защото си престъпник, а не да те затворят те, след като си рискувал живота си за общото благо. Ама на, пак извади късмет — герой ще станеш накрая.

— Питър — прошепна Мак, — отвлечи вниманието на поста!

Питър Марлоу стана и бързо отиде до вратата, козирува на войника и помоли за разрешение да излезе по нужда. Войникът му посочи земята пред площадката. Питър Марлоу клекна в праха. Неприятно му бе да се облекчава на открито, но нали все пак го пуснаха отвън. И на това трябваше да бъде благодарен. Докато часовият наблюдаваше Питър Марлоу, Мак съобщи шепнешком новината на Грей. Той побеля като платно, надигна се, кимна на Питър Марлоу, който също му кимна в отговор и козирува на войника. Онзи посочи покритата с мухи мръсотия и нареди на Грей да вземе кофа с вода и да почисти.

Грей предаде новината на Смедли-Тейлър. Той от своя страна я прошепна на други и много преди Грей да изпълни заповедта на японеца и да сложи чиста кофа пред вратата на стаята, целият лагер бе научил за бомбата.

Първият голям страх заля Чанги — страхът от отмъщението.

По залез слънце отново смениха часовия и този път на пост застъпи Шагата. Питър Марлоу се опита да го заговори, но Шагата само го побутна с щика да се върне обратно в стаичката.

— Не ми е разрешено да разговарям. Теб са те хванали с радио, а това е забранено. Ще застрелям всеки, който се опита да избяга — дори теб, въпреки че нямам желание за това. — И той отново застана пред вратата.

— Най-добре направо да ни теглят куршума, и толкоз — обади се Ларкин.

Мак хвърли поглед към Шагата.

— Сър, искам да помоля за една услуга. Разрешете ми да си легна — рече той и посочи кревата. — Малко спах тази нощ.

— Разбира се. Почини си, докато все още имаш възможност, стари човече.

— Благодаря ти. Господ да бди над теб!

— И над теб.

Мак легна и отпусна глава на възглавницата.

— Още работи — съобщи той, като едва скриваше вълнението в гласа си. — Върви някаква музикална програма. Съвсем ясно я чувам.

Ларкин съзря слушалката близо до ухото му и изведнъж избухна в смях. Разсмяха се и тримата. Шагата насочи пушка към тях.

— Спрете! — изкрещя той, изплашен от смеха.

— Моля те да ни извиниш — каза Питър Марлоу. — Просто на нас, пътниците към вечността, дори най-дребните неща ни се виждат много смешни.

— Ти наистина си пътник към безкрая, и то глупав, щом си нарушил разпоредбите, а после си се оставил да те хванат. Но искрено се надявам и аз да намеря сили да се смея, когато удари моят час. — Той хвърли пакет цигари на пода. — Вземи. Съжалявам, че са те хванали.

— Аз още повече — отвърна Питър Марлоу, раздели цигарите на три и погледна към Мак.

— Какво свирят?

— Бах, момчето ми — отговори Мак и едва се сдържа да не избухне пак в истеричен смях. — Сега млъкнете, ако обичате — доближи той глава до слушалката. — Искам да послушам малко музика.

— Може да се редуваме — предложи Ларкин. — Но мен ако питат, всеки, който обича да слуша Бах, е направо ако питат, откачен.

Питър Марлоу допуши цигарата и любезно благодари на Шагата.

По очукания капак на кофата се рояха мухи. Следобедният дъжд подрани и отми вонята, после слънцето отново се показа и изсуши прогизналия лагер.

Царя крачеше покрай офицерските постройки и усещаше тежестта на безброй погледи. Той спря предпазливо близо до стаята, в която стояха обречените.

— Табе, Шагата-сан. Може ли да поговоря с моя приятел?

Шагата го изгледа неразбиращо.

— Моли за твоето разрешение да говори с мен — обясни Питър Марлоу.

Шагата помисли за миг, после кимна.

— Ще ти разреша заради парите, които изкарах от продажбата — каза той и се обърна към Питър Марлоу: — Но ми дайте дума, че няма да се опиташ да избягаш.

— Имаш нашата дума.

— Бързо. Аз ще пазя. — Шагата се дръпна по-настрана, така че да вижда и пътя.

— Носи се слух, че караулното било тъпкано с войници — нервно започна Царя. — Да пукна, ако легна да спя нощес. Тия са такива мръсници, че като нищо ще ни изтрепят точно през нощта. — Устните му бяха пресъхнали. Цял ден бе наблюдавал телената ограда за някакъв знак от партизаните. Но знак нямаше. — Слушайте. — Той сниши глас и им съобщи плана си: — Започне ли стрелбата, обезвредете часовия и се измъкнете през оградата. И гледайте да е по-близо до нашата барака. Ще се опитам да ви прикрия, но не разчитайте на кой знае какво.

Царя стана, кимна на Шагата и се отдалечи. Веднага щом се прибра в бараката, събра мъжете на военен съвет. Разказа им за плана си, но не обясни, че могат да избягат само десет души. Американците обсъдиха всичко и решиха да изчакат. — Какво друго ни остава? — изрази страховете им Бръф. — Тръгнем ли да бягаме още сега, ще ни застрелят като кучета.

Само тежко болните затвориха очи тази нощ. И онези — една шепа мъже, които без страх можеха да се оставят в ръцете на бога… или на съдбата. Спеше непробудно Дейв Дейвън.

— Днес следобед са докарали Дейв от Утръм Роуд — беше им прошепнал Грей, когато донесе вечерята.

— Как е той? — поинтересува се Питър Марлоу.

— Тежи по-малко от трийсет и пет килограма.

Дейвън спа през цялата нощ и през целия следващ, изпълнен с ужас ден. Привечер умря в съня си. По това време Мак слушаше коментатора по радиото:

„Втората атомна бомба е разрушила Нагасаки. Президентът Труман постави на Япония последен ултиматум — безусловна капитулация или пълно унищожение.“ На следващия ден мъжете излязоха на работа извън лагера и колкото и да бе невероятно, се върнаха. В лагера продължаваха да пристигат казаните с храна и Самсън все така отмерваше дажбите пред всички и отделяше по нещичко за онези, които го бяха сложили да отговаря за продоволствията. Складът и кухните имаха припаси за още два дни, оризът вреше, мухите налитаха и всичко си беше постарому. Дървениците пак хапеха безмилостно, комарите също, а плъховете все така отглеждаха поколението си. Неколцина мъже умряха. Трима нови пациенти постъпиха в шесто отделение.

После мина още един ден и още една нощ, и още един ден. Накрая Мак чу свещените думи:

„Говори Радио Калкута. Току-що Радио Токио съобщи, че Япония обявява безусловна капитулация. Три години двеста и петдесет дни след японското нападение над Пърл Харбър войната приключи. Бог да пази краля!“ Скоро новината се разнесе из целия лагер и думите се вписаха в земята и небето, по стените и килиите на Чанги.

И все пак още цели два дни и две нощи всичко си остана постарому. На третия ден комендантът на лагера се зададе по пътеката край офицерските постройки, придружен от Авата, японския сержант. Питър Марлоу, Мак и Ларкин ги забелязаха и всяка крачка на двамата разкъсваше умовете им с агонията на смъртта. Часът им бе ударил.

Двадесет и шеста глава

— Жалко! — рече Мак.

— Жалко наистина — отвърна Ларкин.

Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.

Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката — твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката — зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.

— Добро утро — дрезгаво поздрави той, когато тримата станаха на крака.

Авата нареди с нисък бас нещо на часовия. Войникът се поклони и застана зад него. Още една къса заповед и двамата метнаха пушките си през рамо и се отдалечиха.

— Войната свърши — задавено рече комендантът. — Вземете радиото и ме последвайте.

Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувствуваха прекрасно. Поеха след коменданта нагоре по пътеката, следвани от изумените погледи на военнопленниците.

Шестимата полковници чакаха в кабинета на коменданта. Там бе и Бръф. Всички козируваха.

— Свободно — каза комендантът, след като козирува. После се обърна към тримата. — Седнете, моля. Ние всички ви дължим огромна благодарност.

— Наистина ли всичко свърши? — попита след миг Ларкин.

— Да. Току-що идвам от генерала. — Комендантът на лагера се замисли и огледа безмълвните лица. — На мен поне ми се струва, че свърши — добави той. — При генерала беше Йошима. Аз казах… Казах: „Войната свърши.“ Йошима преведе и генералът ме погледна. Почаках, но той нищо не отговори и аз повторих: „Войната свърши. Настоявам… настоявам да се предадете!“ — Комендантът потърка голото си теме. — Не знаех какво друго да кажа. Известно време генералът само ме гледаше. Йошима също мълчеше като ням.

Най-сетне генералът проговори и Йошима преведе: „Така е, войната свърши. Върнете се и поемете поста си. Наредил съм на моите войници да се обърнат с гръб към лагера и да ви охраняват от всеки, който се опита да влезе насила и да ви навреди. От този момент нататък те ще ви пазят вас. До нова заповед. За дисциплината в лагера продължавате да отговаряте вие.“ Бях съвсем объркан, затова само поисках да удвоят дажбите и да ни дадат лекарства, и той заяви: „От утре дажбите ще бъдат удвоени. Ще получите и лекарства. За съжаление не разполагаме с кой знае какво. Но за дисциплината отговаряте вие. Моите войници ще ви охраняват от всички, които биха искали да ви убият.“ — „Кои са те?“ — попитах аз. „Ваши врагове“ — сви рамене генералът и ме отпрати.

— Виж ти! — обади се Бръф. — Сигурно искат да излезем от лагера, за да имат претекст да ни изпозастрелят.

— Не можем да пуснем хората — каза с ужас в гласа полковник Смедли-Тейлър. — Кой знае какви безредици ще настъпят. Но нещо трябва да се направи. Дали да не поискаме да ни предадат оръжието си?

Комендантът на лагера вдигна ръка.

— Мисля, че е най-разумно просто да изчакаме. Смятам… Все ми се струва, че някой ще дойде. А дотогава вероятно ще е най-добре да караме както преди. А, и още нещо — позволяват ни да изпращаме организирано групи до плажа, по петима от всяка барака. Ох, господи, боже мой! — изрече той и думите прозвучаха като молитва. — Дано някой от нашите не предизвика размирици. Нищо не ни гарантира, че японците в Сингапур ще се предадат доброволно. Представете си, че решат да се съпротивляват? Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото.

Той замълча и погледна Ларкин:

— Най-добре е да оставите радиото тук. Вие се погрижете да има постоянна охрана — кимна той към Смедли-Тейлър.

— Слушам, сър.

— Естествено, правото да работите с него си остава изцяло ваше — обърна се комендантът към Ларкин и двамата му приятели.

— Ако нямате нищо против, сър, нека с това се заеме някой друг — помоли Мак. — Аз ще го поправям, ако нещо се развали, но вие сигурно ще искате радиото да работи денонощно. На нас няма да ни стигнат силите, пък и сега… щом не трябва да се крием, другите сигурно също ще искат да слушат.

— Погрижете се за това, полковник — нареди комендантът.

— Слушам, сър.

— Сега да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Група любопитни зяпачи, между които и Макс, се бяха струпали пред бараката на коменданта, нетърпеливи да разберат за какво говорят вътре, какво става, защо японците бяха махнали охраната от радиото. Макс обаче не издържа дълго и изтича до американската барака.

— Ей, момчета! — едва намери сили да извика той.

— Да не идват японците! — Царя бе готов да хукне към оградата.

— Не ами… — останал без дъх, Макс не можа да продължи.

— Хайде де, казвай най-сетне какво става — ядоса се Царя.

— Японците махнаха охраната от Пит и радиото! — успя да изрече Макс. — Комендантът отведе Пит, Ларкин и шотландеца в щабната барака. Взе и радиото. Сега там става страхотно съвещание — всички шефове са се събрали. Бръф, и той е там.

— Сигурен ли си? — попита Царя.

— Със собствените си очи видях, ама ако питаш, на мен не ми се вярва.

В напрегнатата тишина Царя извади пакета и взе една цигара. Едва тогава чу Текс да изрича на глас онова, което той вече бе проумял.

— Значи свърши се. Свърши се най-сетне. Щом са дигнали охраната от радиото, друго не може да бъде! — Текс се огледа наоколо: — Не съм ли прав?

— И аз така го разбирам — тръшна се на леглото Макс и изтри потта от лицето си. — Щом са махнали охраната, значи вдигат ръце — няма да се бият повече! Не е ли така? — вгледа се той въпросително в Текс. Но Текс бе потънал в собствените си мисли и само повтори безучастно:

— Свърши се.

Царя невъзмутимо пушеше.

— Ще повярвам, като го видя с очите си.

Сетне, в странната тишина, изведнъж го обзе страх. Дайно машинално трепеше мухи. Байрън Джоунс разсеяно премести един офицер. Милър го взе и царицата му остана незащитена. Макс зяпаше в краката си. Текс се почеса.

— Може и така да е, ама аз не виждам никаква разлика — изправи се Дайно. — Отивам до кенефа.

— Не знам смее ли ми се, плаче ли ми се — обади се Макс. — Май само ми се драйфа.

— Колко е нелепо — замислено промълви Текс, без да съзнава, че говори. — Всичко е толкова нелепо.

— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.

По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.

— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.

— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?

Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.

— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!

— Ах, измокрих те, а! — викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.

— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?

— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

Побеснял, Царя скочи насреща му.

— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!

— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!

Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.

— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:

— Зает съм.

Царя изтръпна, но успя да се овладее.

— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.

Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.

Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:

— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?

— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.

Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.

— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.

Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.

— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…

Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“

— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.

— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. — Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!

— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.

— Какво става при шефовете? — попита Дайно.

Питър Марлоу им разказа и неизвестността ги накара да се оклюмат. Само Текс правеше изключение.

— Ами, какво ще се готвим за най-лошото — войната вече свърши! — уверено каза той.

— Свърши и още как! — навъсено потвърди Макс, влизайки в бараката.

— Здрасти, Макс! Тъкмо… — Странното изражение в очите на Макс накара Питър Марлоу да спре. — Добре ли си? — загрижено попита той.

— Добре съм ами, как да съм! — избухна Макс, промъкна се покрай тях и се хвърли на леглото си. — Какво сте ме зяпнали? Кипнат му веднъж нервите на човек и вие като го зяпнете…

— Не се впрягай — опита се да го успокои Текс.

— Слава богу, че скоро ще се махна оттук. — Лицето на Макс бе пепеляво и устните му трепереха. — Не мога да ви гледам повече мръсните мутри.

— Затваряй си устата, Макс!

— Я върви по дяволите!

Макс изтри слюнката от брадата си, измъкна шепа десет доларови банкноти от джоба си, скъса ги нервно и ги хвърли на пода.

— Какво те прихваща, Макс? — попита Текс.

— Нищо, глупако! Тия пари не важат.

— Как така?

— Ами ей така. Току-що бях на лавката, исках да си купя кокосов орех. Но оня мръсен китаец не ми взе парите. Не ги ще! Казва, че продал цялата стока на онова копеле, коменданта, и то срещу една разписка: „Английското правителство обещава да плати не знам си колко лири.“ А с японските мангизи можеш да си изтриеш задника — само за това стават!

— Ето, това е то! — възкликна Текс. — Щом китайците не приемат мангизите, значи войната наистина е свършила, а, Питър?

— Така изглежда! — Дружелюбието им го стопляше. Дори злобният поглед на Макс не бе в състояние да развали настроението му. — Не мога да ви опиша колко ми помогнахте, момчета, с веселието си и с всичко останало…

— Наш човек си ти, спор няма! — закачливо го смушка в ребрата Дайно. — Като за англичанин си те бива!

— Като излезеш оттука, най-добре вземи да дойдеш с нас. Може пък да те направим американец — намеси се и Байрън Джоунс.

— Ела в Тексас, момчето ми. Дойдеш ли в Щатите, трябва да видиш най-великия щат.

— Виж, това не знам — каза Питър Марлоу сред шумните възгласи и подвиквания. — Но ще имам предвид поканата ви. — Той погледна към ъгъла на Царя: — А къде е нашият безстрашен вожд?

— Умря! — разтърси се от зловещ смях Макс.

— Какво? — стресна се не на шега Питър Марлоу.

— А, жив е още — обясни Текс, — ама все едно, че е умрял. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. После видя и лицата на останалите. Внезапно го обзе чувство на жал.

— Не мислите ли, че е малко жестоко?

— Нищо жестоко няма тука — изплю се Макс. — Умря Царя! Съдрахме си задниците да работим за тоя мръсник, ама неговата свърши вече!

— Да, но когато ножът беше опрял до кокал, той ви даваше пари и храна, нали? — нахвърли се върху него с внезапна омраза Питър.

— Ние си ги изкарвахме тия пари! — изкрещя Макс и жилите на врата му се издуха. — Ама сега вече няма да търпя гадостите на тоя мръсник! — Погледът му падна върху офицерската лента на Марлоу. — Нито път твоите, копеле английско! Искаш ли да ми целунеш задника а, както целуваше неговия?

— Затваряй си устата, Макс! — предупреди го Текс.

— Я се разкарай, надуто тексаско чучело такова! — Макс се изплю по посока на Текс и храчката се лепна на грубия дървен под. Текс кипна, хвърли се към Макс и с един плесник хласна главата му в стената. Макс се превъртя и падна от леглото, но бързо скочи на крака, грабна един нож от полицата и се хвърли към Питър Марлоу. В последния миг Текс успя да отбие удара и острието само одраска Питър Марлоу по корема. Дайно сграбчи Макс за гушата и го блъсна обратно на леглото.

— Да не си полудял? — изкрещя той.

Макс не сваляше поглед от Питър Марлоу, а лицето му се гърчеше в гримаси. Внезапно той нададе див крясък, скочи на пода и се нахвърли върху него с яростта на побесняло животно — размахал ръце, оголил зъби. Питър Марлоу го сграбчи за едната ръка, а другите се хвърлиха отгоре му и го изблъскаха обратно за леглото. Той риташе, крещеше, удряше, опитваше се да хапе и трима души едва го удържаха.

— Тоя откачи! — извика Текс. — Я някой да го цапардоса.

— Дайте въже! — изкрещя Питър Марлоу, пъхнал ръка под брадичката му, на безопасно разстояние от готовите да захапят зъби.

Дайно разхлаби малко хватката си, вдигна ръка и стовари юмрук върху челюстта му. Макс се просна в безсъзнание.

— Ей, едва не те уби тоя! — въздъхна Дайно, докато се изправяха.

— Бързо, сложете нещо между зъбите му, иначе ще си отхапе езика! — разпореди се Питър.

Дайно намери парче дърво и го пъхна в устата на Макс.

— Благодаря, Текс — въздъхна с облекчение Питър Марлоу, после помогна да му вържат ръцете. — Ако не беше ти, зле щях да си изпатя.

— А, какво ще ми благодариш, то ми е рефлекс. Ама с него какво да правим?

— Извикайте лекар. Кажете само, че са го хванали бесните. За ножа ни дума. — Питър Марлоу опипа драскотината на корема си и се загледа в Макс, който се гърчеше в спазми. — Горкият!

— Добре, че го спря, Текс! — обади се Дайно. — Като си помисля само какво можеше да стане…

Питър Марлоу хвърли поглед към ъгъла на Царя. Всичко там имаше много самотен вид. Той несъзнателно размърда китка и с наслада усети силата й.

— Как е ръката? — попита Текс.

— Жива е, Текс… — дълго търси той точната дума — жива е…, а не мъртва. — После се обърна и излезе навън.

Намери Царя едва по здрач. Той седеше на един пън от кокосова палма, скрит сред лозите в зеленчуковата градина и гледаше мрачно отвъд оградата. С нищо не издаде, че го е чул да идва.

— Здравей, приятелю — весело каза Питър Марлоу, но когато видя очите на Царя, радостта му се изпари.

— Какво искате… сър? — преднамерено грубо попита Царя.

— Исках да те видя, просто да те видя. — „Нещастникът!“ — помисли си Питър Марлоу и сърцето му се сви от жалост, защото усети какво става в душата на приятеля му.

— Е, нали ме видя! Сега се разкарай. — Царя му обърна гръб.

— Аз съм ти приятел, забрави ли?

— Аз нямам приятели. Разкарай се!

Питър Марлоу клекна до пъна и измъкна от джоба си две цигари.

— Запали! Шагата ми ги даде.

— Пуши си ги сам… сър!

За миг на Питър Марлоу му се прииска да не беше идвал. Но не си тръгна. Запали внимателно цигарите и подаде едната на Царя. Той не я пое.

— Вземи, моля те.

— Измитай се с мръсната си цигара! Или искаш да стоиш тук? Добре тогава! — Царя блъсна цигарата от ръката му и се изправи.

Питър Марлоу го дръпна за ръкава.

— Почакай! Та това е най-великият ден в живота ни. Не го разваляй само защото твоите хора не са помислили какво говорят.

— Махай си ръката или ще я счупя! — процеди през зъби Царя.

— Не им обръщай внимание! — продължаваше Питър Марлоу и думите сякаш идваха сами. — Войната свърши, това е най-важното. Войната свърши и ние оцеляхме. Помниш ли какво ми повтаряше непрекъснато — че най-важното е човек да опази кожата. Ето, ти успя — оцеля. Какво значение имат техните приказки?

— Въобще не ми пука от тях! И изобщо не е там работата. Разкарай се оттука, ти казах! — Царя рязко дръпна ръката си.

— Аз съм ти приятел, дявол те взел! — безпомощно го изгледа Питър Марлоу. — Защо не искаш да ти помогна!

— Нямам нужда от помощ!

— Знам. Но искам да останем приятели. Ето — продължи не много уверено той, — скоро ще си бъдеш у дома и…

— У дома, нали! — изкрещя Царя. Кръвта бучеше в ушите му. — Аз дом нямам!

В листата шумолеше вятърът. Монотонно просвирваха щурци. Облаци комари кръжаха над главите им. Лампите в бараките започнаха да изрязват тъмни силуети сред мрака и в кадифеното небе изплува луната.

— Не се тревожи, човече! Всичко ще бъде наред! — каза топло Питър Марлоу и с ужас забеляза страха, изпълнил очите на приятеля му.

— Кой знае — измъчено проговори Царя.

— Разбира се, че ще бъде наред. Ти… — Питър се поколеба за миг — ти съжаляваш, че войната свърши, нали?

— Остави ме на мира, по дяволите — викна Царя, обърна му гръб и пак седна на пъна.

— Всичко ще бъде наред. И не забравяй — аз съм ти приятел! — Питър Марлоу се пресегна, докосна с ръка рамото му и усети как то трепна от допира.

— Лека нощ, приятелю — тихо каза той. — Ще се видим утре.

И се отдалечи, обзет от отчаяние. „Утре — обеща си той, — утре на всяка цена ще намеря начин да му помогна!“ Доволен, че отново е сам, ужасен от самотата си, Царя остана да седи на пъна в градината.

Смедли-Тейлър, Джоунс и Селърс довършваха вечерята си.

— Идеално беше! — обади се Селърс и облиза пръсти.

Смедли-Тейлър смучеше един оглозган до бяло кокал.

— Джоунс, момчето ми, браво! — Той се оригна. — Този хубав ден завърши великолепно. Просто изключително! Че това си е направо заешко. Месото стои малко жилаво и има лек дъх, но въпреки всичко е великолепно!

— Нищо не ми се е услаждало така от години! — изгъргори Селърс. — Месцето е мазничко, но иначе е превъзходно! Можеш ли да намериш още? — попита той Джоунс. — Едно бутче на човек не е кой знае какво.

— Ще се опитам. — Джоунс внимателно обра и последните зрънца ориз, въпреки че се бе наял до насита. — Тоя път извадихме късмет, а!

— Откъде ги намери?

— Блейкли ми каза. Продаваше ги някакъв австралиец. — Джоунс се оригна. — Купих ги всичките. Добре, че ти имаше пари — хвърли той поглед към Смедли-Тейлър.

— Аха — изсумтя полковникът, отвори портфейла си и сложи на масата триста и шестдесет долара. — Ето за още шест. Няма защо да се ограничаваме, нали, господа?

— Щом си имал толкова пари, защо не ги извади по-рано? — учуди се Селърс, като видя банкнотите.

— Ами знам ли и аз? — Смедли-Тейлър стана и се протегна. — Пазех ги за ден като днешния! Но свършиха вече. И стига си ме разпитвал! — добави той и впери леден поглед в Селърс.

— Спокойно, човече, спокойно! Не искам никакви обяснения. Просто се чудя как успя да го направиш, това е всичко.

— Трябва да е помогнал някой вътрешен — засмя се Джоунс. — Викат, че Царя едва не получил удар!

— Какво общо има Царя с моите пари? — попита Смедли-Тейлър.

— Нищо, нищо.

Джоунс взе да брои доларите. Толкова бяха, триста и шейсет, точно за дванайсет сърнешки бутчета по трийсет долара едното, както вървяха, а не по шейсет, както си мислеше Смедли-Тейлър. „Щом има толкова пари, нека плаща двойно“ — усмихна се вътрешно той. Любопитен беше да разбере как Смедли-Тейлър е успял да отмъкне сандъка, но полковникът бе прав да си държи езика зад зъбите. Ето, той също си трае за другите три бутчета, дето ги изядоха тайно днес следобед двамата с Блейкли. Блейкли едно, той — две. Затова сега бе така сит.

— Оох — поглади се Джоунс по корема. — Май множко ми дойде за тая вечер.

— Ще ти мине, не се безпокой — каза Селърс. — Аз пък си останах гладен. Гледай, моля те, утре да намериш още.

— Какво ще кажете за една партия бридж? — предложи Смедли-Тейлър.

— Чудесна идея — съгласи се Селърс. — Кого да извикам за четвърти?

— Може би Самсън?

— Той ще умре от яд, ако научи за угощението — изсмя се Джоунс.

— Колко ли време ще им трябва на нашите да стигнат до Сингапур, а? — попита Селърс със зле прикрито безпокойство.

Смедли-Тейлър изгледа Джоунс.

— Няколко дни… най-много седмица… Ако японците наистина капитулират.

— Щом ни оставиха радиото, значи ще се предадат.

— Дано! Боже мой, дано се предадат! Спогледаха се, забравили насладата от обилната храна, погълнати от страхове за бъдещето.

— Няма причини за безпокойство. Всичко… всичко ще бъде наред — външно Смедли-Тейлър изглеждаше уверен, но отвътре го разяждаше паника. Ами Мейзи? Синовете? Дъщерята? Какво ли става с тях? Живи ли са?

Точно на развиделяване един четиримоторен самолет забуча над лагера. Съюзнически или японски, това никой не разбра, но още щом се чу боботенето на двигателите, страхът, че ще бъдат бомбардирани, парализира пленниците. А когато бомби не паднаха и ревът на самолетите заглъхна, паниката взе друга посока: „Ами ако са ни забравили? Ако никога не дойдат?“ Юърт се добра пипнешком до леглото на Питър Марлоу и го разтърси.

— Питър, разправят, че самолетът минал над летището и от него скочил един парашутист.

— Ти видя ли го?

— Не.

— Някой да го е видял лично?

— Не, само така разправят. Ако нашата флота акостира в пристанището, японците ще побеснеят. — Юърт се помъчи да скрие уплахата си.

— Няма страшно!

— Ходих до бараката на коменданта. Сума ти хора са се събрали там и непрекъснато съобщават новините. Та последно казаха… — Юърт се запъна и с мъка повтори ужасната вест — казаха, че жертвите в Хирошима и Нагасаки са над триста хиляди. Хората там продължавали да мрат като мухи. Оная адска бомба правела нещо на въздуха и продължавала да убива. Боже, та ако това стане в Лондон и аз съм началник на лагер като нашия, направо… направо ще изтрепя всичко до крак. Без да ми мигне окото.

Питър Марлоу го успокои, излезе навън и се запъти към портала. Страхът бе свил душата му. Това с бомбата вече беше прекалено.

Неусетно се озова до загражденията. Часовите както винаги бяха там — сега вече с гръб към лагера, но както винаги — въоръжени. Разгледа ги с любопитство. Знаеше, че те всеки момент биха се хвърлили сляпо под куршумите, за да защитят онези, които до вчера им бяха смъртни врагове.

„Колко са странни хората — помисли си той. — Надали ще мога да ги разбера някога.“ В този миг от просветляващата утрин внезапно изникна едно привидение — жив човек от плът и кръв, създание, което имаше вид на истински човек. Бял. Облечен в някакво непозната зелена униформа, с лъснати парашутистки ботуши, с блеснал като пламък вензел на баретата, с револвер на широкия колан и стегната войнишка раница на гръб.

Мъжът крачеше по средата на пътя и налчетата му чаткаха по чакъла. Най-сетне той стигна до караулното.

Капитанът — от това разстояние вече се виждаше чинът му, — капитанът спря, изгледа охраната и ревна:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците го изгледаха глупаво. Той отиде до най-близкия, измъкна пушката от ръцете му, заби яростно щика в земята и нареди отново:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците уплашено го изгледаха. Капитанът измъкна револвера си, изстреля един пълнител в краката им и потрети.

— Отдайте чест, копелдаци!

Облян в пот, Авата — японският сержант, страховитият Авата — пристъпи напред и разтреперан се поклони. След него се поклониха и останалите.

— Това е друго нещо! — каза капитанът, измъкна една по една пушките от ръцете им и ги хвърли на земята. — Марш сега в караулното!

Авата разбра жеста и заповяда на войниците да се строят. После под негова команда те се поклониха за втори път.

Капитанът не сваляше поглед от тях. Сетне козирува и отново заповяда:

— Отдайте чест, копелдаци!

Войниците се поклониха.

— Добре — остана доволен капитанът. — И друг път, като ви кажа „Отдайте чест!“, ще изпълнявате!

Авата и хората му се поклониха отново, капитанът им обърна гръб и закрачи към загражденията.

Питър Марлоу усети как погледът на парашутиста се плъзна по мъжете наоколо и се спря върху него. Той трепна от страх и отстъпи крачка назад, съзрял в очите на капитана отвращение, а после и състрадание.

— Отворете тая врата, копелдаци! — кресна капитанът на охраната.

Авата се досети какво сочи ръката му, изтича бързо с трима войници, дръпна настрана загражденията и отвори портала.

Капитанът влезе и когато японците понечиха да го затворят отново, той ревна:

— Оставете го така, по дяволите!

И те го оставиха отворен и се поклониха. Питър Марлоу се опита да дойде на себе си. Това не беше възможно, просто не беше възможно. Сигурно сънуваше.

После изведнъж капитанът се озова пред него.

— Здравейте! — каза той. — Казвам се капитан Форсайт. Кой е началникът тук? — Думите бяха изречени спокойно и тихо, ала Питър Марлоу виждаше единствено очите, които го оглеждаха от глава до пети.

„Какво има? Какво чак толкова ми има? — отчаяно се луташе мисълта му. — Какво ми е?“ Той отстъпи още крачка назад в уплаха.

— Не се бойте от мен — гласът на капитана бе дълбок и доброжелателен. — Войната свърши. Пратен съм тук, за да следя да не ви се случи нещо лошо. Той направи крачка напред и Питър Марлоу отскочи. Капитанът спря и бавно измъкна от джоба си кутия „Плейърс“ — истински английски цигари!

— Ще запалите ли?

Той направи още крачка напред и Питър Марлоу хукна ужасен към бараката.

— Ей, почакайте! — извика след него капитанът, после понечи да се приближи към друг пленник, но той също се врътна и изчезна. Така един по един всички избягаха от капитана.

Вторият голям страх погълна Чанги — страхът от самия себе си.

„Какво става с мен? Наред ли съм? Толкова време мина! С всичкия си ли съм? Та това са цели три години и половина! Нали помниш какво казват за импотентността? Ще ме бива ли въобще? Ще мога ли отново да се любя? Всичко наред ли ми е? Капитанът ме гледаше така? Какво ми има? Как… как да го попитам дали аз… дали съм наред?“

Когато вестта за офицера стигна до Царя, той лежеше и мислеше. Вярно все още държеше най-доброто място до прозореца, но сега между всички легла имаше еднакво разстояние — метър и двадесет на метър и деветдесет. Като се върна от зеленчуковата градина, вещите му бяха разместени и на мястото, което му се полагаше по право, се мъдреха чужди легла. Той си бе замълчал. Само изгледа американците, а те извърнаха очи. И вечерята — не я бяха взели, нито му я бяха запазили. Някой я беше изял. Само Текс гузно отбеляза:

— Ей, ние май те забравихме. Друг път гледай да си тук — всеки сам си отговаря за кльопачката.

Тогава той сготви една от кокошките си — изчисти я, опържи я и я изяде. Всъщност изяде половината, а останалото запази за закуска. Сега имаше само още две кокошки. Другите ги бяха изяли през последните няколко дни — разделил ги бе с тези, които ги приготвиха.

Вчера се бе опитал да купи стоката от лагерната лавка, но парите, които спечели от диаманта, вече не вървяха. В портфейла си имаше единайсет американски долара — те поне си пазеха цената, — но с единайсет долара и две кокошки дълго нямаше да изкара. Целият изтръпваше от ужас при тази мисъл.

Миналата нощ почти не спа, и в мрачните часове на безсъницата се ядоса на себе си — толкова мекушаво, толкова глупашки се държеше, съвсем недостойно за един Цар. Голяма работа, че като тръгне из лагера, всички — Брант, Праути, Самсън, всички го подминават. Всички до един — Тинкър Бел, Тимсън, полицаите, доносниците, всички, на които плащаше издръжка, хора, на които бе помагал или просто бе познавал, на които бе давал храна, цигари и пари или бе посредничил в продажбите — всички го подминаваха така, сякаш въобще не съществуваше. Там, където винаги го бяха следвали погледи и го бе ограждала омраза, сега оставаше само пустота — нямаше погледи, нямаше омраза, нямаше дори поздрав.

Тръпка го полази, докато обикаляше лагера така — все едно, че бе призрак. Върна се в бараката, но си остана призрак. Легна си — призрак. Сякаш изобщо не съществуваше.

В момента Текс разправяше невероятната вест за капитана и Царя долови новия страх, свил сърцата им.

— Е, какво толкова? — обади се той. — Какво сте се умълчали? Пристигнал някои си отвън, голяма работа!

Никой не отговори нищо.

Царя се надигна — тая тишина го смазваше, не можеше да я понася. Облече си най-хубавата риза и чисти панталони, избърса праха от лъснатите си обувки, килна небрежно кепето и на излизане спря за миг на прага.

— Днес съм решил да си направя голямо угощение — каза той неопределено. Огледа се — по лицата на американците бе изписан глад, а в очите им гореше зле прикрита надежда. Това го успокои — значи всичко си беше постарому. Изгледа мъжете изпитателно. — Имаш ли работа днес, Дайно? — попита той накрая.

— Ами… не, нямам — отговори Дайно.

— Леглото ми е за оправяне и имам малко пране…

— Искаш да го оправя ли? — притеснено попита Дайно.

— Ако ти искаш.

Дайно изруга под носа си, но споменът за аромата на снощното пиле разколеба решителността му.

— Може — каза той.

— Благодаря, приятелю… — иронично отговори Царя, развеселен от явната борба, която Дайно водеше със съвестта си. После се обърна и закрачи надолу по стълбите.

— А коя… коя кокошка ще искаш? — провикна се подире му Дайно.

— Ще си помисля — отговори Царя, без да спира. — Ти свърши сега с леглото и прането.

Дайно се подпря на вратата и го проследи с поглед, докато накрая Царя подмина близката стена на затвора и се скри зад ъгъла.

— Мръсно копеле! — изруга той.

— Иди, иди вземи прането! — обади се Текс.

— Я млъкни! Гладен съм.

— Изработи те да му свършиш работата без пиленце, а?

— Той пиле ще сготви — тросна се Дайно. — И за мен ще има. Винаги дава, като му свършиш работа.

— А снощи?

— Е, снощи беше вкиснат, защото разместихме леглата — отговори Дайно. Но мисълта му се въртеше все около английския капитан и дома, момичето му. Дали го чака? Дали не се е омъжила? „Ще се омъжи, естествено — горчиво си каза той. Няма мен да чака. Мен няма кой да ме чака. И как ще си намеря работа просто не знам!“

— Това беше преди — говореше Байрън Джоунс. — Басирам се, че сега ще си я сготви и ще я изяде пред очите ни, копелето. Но и той си мислеше за вкъщи. „Да пукна, ако остана там! Ще си взема апартамент. Така де. Но откъде, по дяволите, откъде да взема мангизи?“

— Е, голяма работа — обади се Текс. — Все ще изкараме, някак още ден-два. — „А после у дома, в Тексас. Дали ще ми дадат старата служба? И къде ще живея? Как ще се оправям с мангизите?… Ами в оная работа ще ме бива ли, не ли?“

— Ами английският офицер, Текс? Не трябва ли да идем да поговорим с него?

— Да… сигурно трябва. Ще идем. Днес следобед. Или пък утре. Нека свикнем с мисълта… — Текс едва се овладя да не потрепери. — Как ме гледаше само… Като че ли… като че ли съм… прокажен. Какво чак толкоз ми има? Съвсем съм си нормален, нали?

Огледаха го внимателно и всеки се опита да разбере какво толкова бе видял офицерът. Но насреща им стоеше просто Текс — същият Текс, какъвто си го знаеха вече три години и половина.

— Съвсем нормално ми изглеждаш, на мен поне — обади се накрая Дайно. — На оня му има нещо, не на теб. Що мен не ме накара някой да скоча сам с парашут в Сингапур, с всички тия откачени японци наоколо. Не, не, оня изобщо не е наред!

Царя крачеше покрай стената на затвора. „Глупак с глупак — каза си той, — какво толкова се разкисна. Всичко си е постарому. Ами да! И ти както винаги си на върха. Само ти знаеш как да се оправиш в новото положение.“ Килна наперено кепето си и се подсмихна при мисълта за Дайно. Има да ругае копелето и да се тормози ще го огрее ли от пилето, или се е прекарал да свърши работата даром. „Много му здраве, нека се поизпоти!“ — реши развеселен Царя.

Пресече пътеката между две бараки. Наоколо се бяха струпали пленници — безмълвни, неподвижни, де един обърнали поглед на север, към портала. Заобиколи още една барака и се озова недалеч от офицера, който се озърташе озадачен наоколо си, останал изведнъж съвсем сам. Англичанинът беше обърнат с гръб към него. Царя видя как той пристъпи към неколцина пленници, но мъжете уплашено се дръпнаха.

„Тия са луди — изсмя се язвително наум Царя, — направо са луди. Какво чак толкоз страшно има — един прост капитан. Ясно, ще трябва да му се помогне. Ама и той пък, защо гледа наоколо си като треснат? Нищо не разбирам!“ Царя ускори крачка, но стъпките му бяха съвсем безшумни.

— Добро утро, сър — уверено поздрави той и козирува.

Стреснат, капитан Форсайт се извърна към него.

— Здравейте! Добре, че поне един нормален човек има тук — въздъхна с облекчение той и в същия миг осъзна какво каза. — Извинявайте, не исках да…

— Нищо, нищо — добродушно отвърна Царя. — В тая воняща дупка всеки ще излезе от релси. Много ни е драго да ви видим тук. Добре дошли в Чанги!

Капитанът се усмихна. Беше много по-нисък от Царя, масивен и як като бик.

— Благодаря! Казвам се Форсайт. Изпратиха ме да се погрижа за лагера, докато пристигне флотът.

— А кога ще стане това?

— След шест дни.

— Не може ли да побързат малко?

— Но е толкова лесно. Какво им става на всички тук? — кимна Форсайт по посока на бараките. — Бягат от мен като от дявола!

— Сигурно са изпаднали в шок — сви рамене Царя. — Не вярват на очите си. Нали знаете, хора всякакви. Много време мина.

— Да, много време мина — повтори бавно Форсайт.

— Нещо не са с всичкия си — какво ще се плашат от вас! Ама тяхна си работа — отново сви рамене Царя.

— Вие американец ли сте?

— Да. Тук сме двайсет и пет американци с командващ офицер капитан Бръф. Него са го свалили над камилата през четирийсет и трета. Сигурно ще искате да го видите?

— Естествено.

Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, сокакът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи — всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, — сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит — при портала — мина. Ама и ти си един глупак — мислеше си той — ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“

Но където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци — призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.

— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.

— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?

— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.

— Какво?

— Ами да. Защо, какво има?

— Значи това там са офицери?

— Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.

— И всичките ли са такива?

— Моля?

— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?

— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.

Всички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.

— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.

— Моля?

— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?

Усмивката на Царя се появи отново:

— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.

— Доста добре изглеждате.

— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…

— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.

— Моля?

— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.

— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.

— В ад като този късметлии няма.

— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?

— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е щабът на коменданта?

— Ей, там — посочи Царя първия ред бараки. — Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…

— Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?

Царя съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! — ядоса се той. — Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“

— Царя… сър.

— Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен — рязко отсече Форсайт. — Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…

— Няма да позволя да ме обиждат така…

— Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!

С върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.

— Свободен сте! — повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: — Махайте се от очите ми!

Царя козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.

— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!

Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:

— Здравейте, сър.

Козирува и понечи да отмине.

— Чакай, Раджа, какво ти става?

— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.

— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.

— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“

— Какво ти каза капитанът? — поинтересува се Питър Марлоу.

— Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, аз няма да те изоставя.

Но единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.

— Хайде, довиждане — измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. — „О, господи боже мой! — В гърдите му напираше плач. — Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“

На следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата — можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.

Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.

— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.

Сред изпращачите беше и Грей.

До камиона уморено стоеше Форсайт.

— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.

— Благодаря — отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. — Кога пристигат вашите хора?

— След ден-два.

Майорът се огледа наоколо и потръпна.

— Доста работа ви чака тук.

— Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?

— Разбира се, че имаме — цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.

— Благодаря. — Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. — Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.

— Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас — нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: — Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. — После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.

— Как е той, докторе?

— Ще издържи до Щатите. — Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. Но ума му няма да го бъде.

— Горкият! — уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. — Не е справедливо някак си. А другите? — шепнешком попита той.

— Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма — физически. Въобще нямам представа как са оцелели.

— Бяхте ли в затвора?

— Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.

Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно — чужденци са в края на краищата. И все пак — сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? — питаше се той. — Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“ Когато най-сетне започнаха да се чуват команди и американците взеха да се качват на камиона, той пристъпи малко по-напред. Издокарани в новите си колосани униформи Бръф, Текс, Дайно, Байрън Джоунс и всички останали изглеждаха някак неестествено. Те разговаряха възбудени, викаха, смееха се. Единствено Царя бе изключен от общото оживление. Той стоеше малко настрана, съвсем сам.

Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.

— Хайде, момчета, качвайте се.

— Скачайте в камиона, дявол ви взел!

— Следваща спирка — Щатите!

Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.

— Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка — специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.

Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.

— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.

— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.

— Аз съм.

— Няма ли да престанеш с високомерните си…

— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.

До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.

— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.

Царя остана последен.

— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.

Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:

— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!

Царя излезе от вцепенението си.

— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!

Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.

Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.

Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.

— Струваше си да види човек тая гледчица — злорадо отбеляза Грей.

— Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! — кресна Питър Марлоу.

— Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ — Очите на Грей блеснаха злобно. — Получи си заслуженото, мръсникът.

Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек — изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.

— Получи си заслуженото, крадецът му с крадец — умишлено натърти Грей.

Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.

— Аз те предупредих!

Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.

— Прекратете веднага! — нареди той, — Защо се биете?

— Ей, така — отвърна Питър Марлоу.

— Не ме пипай! — рязко издърпа Грей ръката си от пръстите на Форсайт. — Разкарай се!

— Само да се повтори подобно нещо, и ще ви затворя в карцера! — Форсайт с възмущение забеляза, че единият „от мъжете е капитан, а другият — лейтенант. — Не ви ли е срам да се разправяте като прости войници! Хайде, махайте се и двамата! Войната свърши, не разбрахте ли?

— Не за всички! — Грей стрелна с поглед Питър Марлоу и се отдалечи.

— Какво делите толкова? — попита Форсайт. Питър Марлоу се взря в далечината, но камионът вече не се виждаше.

— Няма да разберете — отвърна той и му обърна гръб.

Форсайт го изпрати с поглед. «Ти дори не знаеш, колко си прав, приятелче — помисли си той, уморен до смърт. — Нищо не разбирам тук, абсолютно нищо.» Капитанът се обърна към портала. Както винаги там се тълпяха мъже, безмълвно вперили поглед навън, и както обикновено пред вратата имаше охрана, но сега вече не от японски или корейски войници, а от английски офицери. Още в деня на пристигането си бе изгонил японците и сложи на тяхно място офицери, за да осигуряват безопасността на лагера и да не пускат хората навън. Но мерките му се оказаха съвършено ненужни, защото никой не се опитваше да излезе от Чанги. «Не разбирам — уморено мислеше Форсайт, — нищо не разбирам. Въобще не разбирам какво става тук.» Изведнъж се сети, че забрави да доложи за подозрителния американец, ефрейтора. Толкоз неща му се бяха струпали на главата през последните дни, че напълно му бе изскочило от ума. «Ама и аз съм един глупак! Сега вече е късно.» После си спомни, че майорът ще се върне, и се успокои. «А, добре, ще му кажа на него. Той ще се погрижи за останалото».“ Два дни по-късно в лагера отново пристигнаха американци. Между тях имаше и един истински генерал. Около него като край пчела-майка жужаха фотографи, репортери, адютанти. Отведоха генерала при коменданта на лагера и наредиха на Питър Марлоу, Мак и Ларкин също да се явят там. Генералът пъхна слушалката на радиото в ухото си и се направи на заинтригуван от новините.

— Така е добре, генерале!

— Само още една снимка, Генерале!

Изтикаха напред Питър Марлоу и го накараха да се наведе над радиото, все едно, че го показва на генерала.

— Не, не, не — да се вижда лицето. Така, така, да се вижда и колко си слаб, момчето ми. Мини на светлото. Да, така е добре…

Същата нощ третият, последният, най-големият страх разтърси Чанги — страхът от утрото.

Вече всички се бяха уверили, че войната наистина е свършила. Сега ги чакаше бъдещето — утрото извън лагера. Бъдещето, което вече бе настояще. Днес. И мъжете от Чанги се затвориха в себе си. Нямаше къде другаде да се скрият. Нямаше къде да се потулят освен в себе си. А там, вътре, цареше ужас. Флотът на съюзниците акостира в Сингапур. И в Чанги нахълтаха още непознати. Тогава започнаха въпросите:

— Име, звание, личен номер, подразделение?

— Къде се сражавахте?

— Кои умряха?

— Кой бе убит?

— Имаше ли издевателства? Колко пъти ви биха? Видели ли сте да намушкват някого на щик?

— Никого? Невъзможно! Мисли, човече! Размърдай си мозъка! Спомни си! Колко души умряха? А на кораба? Трима, четирима, петима? От какво? Кои други бяха там?

— От вашата част кои останаха? Десет души? От цял полк? Я помисли! Добре, така е по-добре! Сега, как загинаха останалите? Да, да, подробностите!

— А, значи сте видели намушкани с щик!

— Проходът „Трите пагоди“? А, да, жп линията! Да, знаем за случая. Какво можете да добавите? Колко храна получавахте? Медикаменти? Извинявайте, да, разбира се, излезе ми от ума. А холера?

— Да, за лагер номер три знаем. А за лагер номер четиринадесет? Онзи на границата между Бирма и Тайланд? Там загинаха хиляди, нали?

Заедно с въпросите пришълците донесоха и мнения. Мъжете от Чанги ги чуваха, прошепнати крадешком:

— Видя ли го онзи? Боже мой, не мога да повярвам! Разхождаше се гол! На публично място!

— Я погледни там! Оня си върши работата ей тъй, пред всички. За хартия не се и сеща дори, а направо с вода! Боже мой, та те до един така правят!

— Виж какво мърляво легло! Ужас! И гъмжи от гадини!

— Докъде са паднали горките — по-зле и от животни! — Тоя трябва да го пратят в лудница! Вярно, че японците са ги докарали дотук, но все едно — по-добре да ги държат под ключ. Те са изгубили всякаква представа за приличие.

— Виж ги само как лапат тая гнусотия! Божичко, ти им даваш хляб и картофи, а те искат ориз!

— Трябва да ида на кораба, нямам търпение да доведа момчетата. Къде ще видят друг път такова нещо?

— Тия медицински сестри направо си търсят белята, дето се мотаят наоколо.

— Ами, ами какво могат да им направят ония. Сума ти момичета идваха да ги зяпат. Ей, ама оная си я бива!

— Виж само как ги гледат пленниците, а! Отвратително!

Заедно с въпросите и мненията пришълците донесоха и отговори.

— А, лейтенант Марлоу? Да, имаме телеграма от адмиралтейството. Капитан Марлоу е… да, за съжаление баща ви е мъртъв, загинал при акция в Северно море. На десети септември четиридесет и трета. Нашите съболезнования! Следващият!

— Капитан Спенс? Да, има много писма за вас, можете да си ги получите в караулното. О, да, за съжаление жена ви… жена ви и детето са убити в Лондон при бомбардировка. Тази година, през януари. Нашите съболезнования. Моля? Да, „Фау 2“. Просто ужасно! Следващият!

— Подполковник Джоунс? Да, сър, вие сте в първата група, тръгвате утре. Всички старши офицери заминават. Приятно пътуване! Следващият!

— Майор Маккой? А, да, вие питахте за жена си и сина си. Чакайте да видя, те са били на борда на „Императрицата на Шропшир“, нали така? Корабът, който е отплувал от Сингапур на девети февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора… Съжаляваме, нямаме вести, освен, че е бил потопен някъде край Борнео. Говори се, че има и оцелели, но дали е така и къде са, никой не знае. Имайте търпение! Както разбираме, военнопленнически лагери имало навсякъде — на Целебес, на Борнео… Бъдете търпелив! Следващият!

— А, полковник Смедли-Тейлър? Съжаляваме, вестите са лоши, сър. Жена ви е убита при бомбардировка преди две години. Малкият ви син, майор от авиацията П. Р. Смедли-Тейлър, е изчезнал при полет над Германия през четиридесет и четвърта. Синът ви Джон в момента е в Берлин с окупационните войски. Ето адреса му. Какъв чин ли? Подполковник. Следващият!

— Полковник Ларкин? Не, за австралийците отговаря друг. Следващият!

— Капитан Грей? А, да, при вас е малко по-сложно. Ами вижте, в архива се водите като загинал в бой през четиридесет и втора. Жена ви се е омъжила повторно. Тя… ето сегашния й адрес. Не зная, сър. Ще трябва да попитате в Министерството на правосъдието. Съжалявам, юридическите въпроси не са в моята компетентност. Следващият!

— Капитан Юърт? О, да, Малайският полк! Драго ми е да ви съобщя, че жена ви и трите ви деца са живи и здрави, намират се в лагера Ча Сон в Сингапур. Да, да, днес следобед ще заминете. Моля? А, не зная. В съобщението се казва три, не две деца. Може би е грешка. Следващият!

Все повече мъже се осмеляваха да отидат на плажа. Но външният свят продължаваше да ги плаши и те с радост се връщаха в лагера. Един ден Шон също тръгна към морето. Слезе до брега с другите, понесъл в ръце някакъв вързоп. На плажа той се дръпна настрана и мъжете — до един почти, започнаха да се хилят и да подмятат закачки на сбъркания тип, който не искаше да си свали дрехите като всички останали.

— Ей, маце!

— Педи!

— Мръснико!

— Хомо!

Шон се отдалечи по брега и си намери едно по-закътано място далеч от подвикванията им. Смъкна късите панталони и ризата, сложи сутиен с подплънки, корсет и чорапи, облече най-хубавия си саронг, разреса си косата и грижливо, безкрайно грижливо се гримира. И тогава на плажа се изправи една млада жена, уверена в себе си и много щастлива. Тя сложи обувки с високи токове и пое навътре в морето.

То я посрещна с нежност и дари покой на измъчената й душа. После, малко по малко, погълна дрехите й, тялото й, спомена за нея.

На прага на шестнадесета барака стоеше един майор. Куртката му бе натежала от медали, но лицето му имаше младежки черти. Той наблюдаваше с любопитство вътрешността на помещението и отблъскващите фигури, които лежаха проснати на креватите, преобличаха се, пушеха или се готвеха да вземат душ. Погледът му се задържа на Питър Марлоу.

— Какво зяпаш, да те вземат дяволите? — изкрещя англичанинът.

— Я не ми дръжте такъв тон! Аз съм майор и…

— Хич не ми пука, ако ще да си господ-бог! Изчезвай оттук! Изчезвай, чуваш ли?

— Я застанете мирно! Ще ви дам на военен съд! — кресна майорът. Очите му изскочиха от орбитите си, а по челото му изби пот. — Как не ви е срам, с тая пола…

— Това не е пола, а саронг…

— Саронг! Я се вижте — офицер, а стоите полугол, само с една пола! Мислите, че като сте военнопленници, всичко ви е разрешено, а! Е, да, ама слава богу, не е така и аз ще ви науча да уважавате…

Питър Марлоу сграбчи войнишкия си нож, скочи и го тикна пред лицето на майора.

— Махай се оттука или ще те изкормя като пиле, ясно ли ти е!

Майорът начаса изчезна.

— Спокойно, Питър — промърмори Фил. — Ще ни докараш някоя беля.

— А те защо ни зяпат така, а защо? Можеш ли да ми кажеш? — изкрещя Питър Марлоу.

Никой не му отговори.

След малко в бараката влезе лекар с червен кръст на ръкава и се усмихна на Питър Марлоу. Явно беше бързал, но се стараеше да не издаде тежкото си дишане.

— Не му обръщайте внимание — каза той и посочи майора, който продължаваше да обикаля из лагера.

— Защо всички вие ни зяпате така, а?

— Заповядайте, запалете една цигара и се успокойте. Лекарят изглеждаше доста симпатичен и дружелюбен, но и той беше пришълец, значи не биваше да му се вярва.

— „Запалете една цигара и се успокойте“, само това повтаряте! — беснееше Питър Марлоу. — Попитах защо ни зяпате така.

Лекарят запуши, приседна на едно от леглата и тутакси съжали, защото по леглата се въдела една зарази, не ти е работа. И все пак искрено желаеше да бъде полезен с нещо на мъжете тук.

— Ще се опитам да ви обясня — започна той спокойно. — Вие, всички вие тук сте понесли неща, които не могат да се понесат, и сте изтърпели страдания, които не могат да се изтърпят. Всички приличате на вървящи скелети. От лицата ви са останали само очите, а в тях има един такъв израз на… — Той спря за миг да потърси подходящата дума, защото знаеше, че те имат нужда от помощ, от грижи, от топлота. — Не знам как точно да ви обясня — уплаха може би… Не, не е уплаха! Страх също не е… Просто в погледите на всички вас гори едно и също особено изражение. И сте живи, когато по всички закони на природата би трябвало да сте мъртви. Ние не можем да проумеем как сте оцелели и защо точно той е оцелял, а не някой друг. Ние, които идваме отвън, ви гледаме, защото не можем да ви се начудим…

— Като на уродите по панаирите, така ли?

— Да — спокойно отвърна лекарят. — Би могло и така да се каже но…

— Ей, богу, ще светя маслото на всеки, който ме зяпне като че ли съм маймуна.

— Ето, вземи — опитваше се да го усмири лекарят, — вземи тези хапчета. Ще ти помогнат да се успо…

— Не искам никакви хапчета! Искам да ме оставите на мира! — изкрещя Питър Марлоу, блъсна ръката му и изскочи навън.

Американската барака бе пуста.

Той се хвърли на леглото на Царя и заплака.

— Довиждане, Питър — каза Ларкин.

— Довиждане, полковник.

— Довиждане, Мак.

— Всичко хубаво, момчето ми.

— Хайде, пък обаждай се!

Ларкин раздруса ръцете им за сбогом и се отправи към портала, където камионите чакаха да откарат последната група австралийци до кораба. И после у дома.

— Ти кога заминаваш, Питър? — попита Мак, след като Ларкин се изгуби от погледа им.

— Утре. А ти?

— Аз още днес, но ще остана в Сингапур. Няма смисъл да тръгвам, докато не разбера къде да ги търся.

— Още ли нямаш новини?

— Не. Но трябва да са някъде из Индонезия. Не са мъртви, иначе щях да го усетя, със сърцето си щях да го усетя. — Мак вдигна раницата си и по навик провери дали скритата консерва сардина е все още вътре. — Чух, че в един от лагерите на Сингапур имало няколко жени от същия кораб. Може някоя от тях да знае нещо или да ме насочи… Ако ги намеря де. — Той протегна ръка. — Salamat!

— Salamat!

— Puki mahlu!

— Senderis — отвърна Питър Марлоу.

По лицето му потекоха сълзи, но той не се срамуваше от тях. Нито пък Мак от своите.

— Винаги можеш да ми пишеш „до поискване“ в Сингапурската банка, момчето ми.

— Непременно. Наслука, Мак!

— Salamat!

Питър Марлоу остана на пътеката, разполовяваща лагера, и го изпрати с поглед. Като стигна върха на възвишението, Мак спря, обърна се и му махна. Питър Марлоу помаха в отговор и Мак се изгуби в тълпата. Сега вече Питър Марлоу наистина бе сам.

Последно утро в Чанги. Изнесоха последния мъртвец. Най-тежко болните офицери вече бяха напуснали шестнадесета барака. Питър Марлоу дремеше на леглото си под мрежата против комари. Около него мъжете се събуждаха, ставаха, точеха се до тоалетната. Карстеърс вече правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа с едната ръка и трепеше мухи с другата, партията бридж вече бе започнала, Майнър пак свиреше гамите на дървения си ксилофон, а Томас по навик ругаеше, че закуската закъснява.

— Я виж, Питър, какво ще кажеш? — попита Майк.

Питър Марлоу отвори очи и го изгледа.

— О, много си се променил!

Майк потърка с опакото на ръката току-що избръснатата си горна устна.

— Все едно, че съм гол. — Той се взря в огледалото, после сви рамене. — Е, това е, нямам вече мустаци и толкоз.

— Хайде, манджата дойде — провикна се Спенс.

— Какво има тая сутрин?

— Овесена каша, препечен хляб, сладко, пържени яйца, бекон и чай.

Някои се оплакаха, че порциите са малки, други — че са големи.

Питър Марлоу си взе само яйца и чай. Смеси яйцата с ориза, който бе запазил от предния ден, и ги изяде с наслаждение.

В бараката влезе Дринкуотър. Питър Марлоу вдигна поглед и го повика:

— Дринкуотър, може ли за момент!

— Да, разбира се.

Дринкуотър се изненада от внезапната му дружелюбност. Не смееше да вдигне воднистите си очи, защото се страхуваше да не издаде неистовата омраза, която хранеше към Питър Марлоу. „Дръж се, Тео — каза си той, — дръж се! Толкоз време удържа, не се изпускай сега. Още час-два, и ще ти се махнат от главата — и той, и всички останали гадове. Лайълс и Блоджър не биваше да те изкушават така. Грешката беше изцяло тяхна. Но те си получиха заслуженото.“

— Помниш ли оня заешки бут, дето го открадна? — каза Питър Марлоу.

Очите на Дринкуотър проблеснаха.

— Не… разбирам за какво говориш.

Седнал на едно от леглата насреща, Фил спря да се чеше и ги загледа.

— Хайде, хайде, Дринкуотър, признай си! На мен вече ми е все едно — войната свърши, ние се отървахме, какво повече! Но заешкия бут си го спомняш, нали?

Очите на Дринкуотър отново проблеснаха.

— Какво, какво? Не, не, не си спомням — навъсено отговори той. Струваше му огромни усилия да не възкликне: „Да, вкусен беше, страшно вкусен!“

— Това не беше заек за сведение!

— А? Извинявай, Марлоу, но не разбирам за какво говориш. Нямам представа кой го е взел, нито какво е било!

— Аз ще ти кажа какво беше. — Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. — Беше плъх. Бутче от плъх!

— Много смешно! — саркастично се изхили Дринкуотър.

— Да, наистина беше плъх — огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.

Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:

— Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…

Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.

— Ох, браво, Питър, добре го нареди! — успя да промълви най-накрая Фил. — Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!

— Ама то наистина беше плъх — обясни Питър Марлоу. — Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…

— Е, е — прекъсна го Фил и утрепа една муха, — недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!

Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му — лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца — вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си — мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.

— Ей, ти! О, извинете, сър — приближи до него един сержант. — Тук не бива да се пали огън.

Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.

— Изчезвай! — сряза го той.

— Но, сър…

— Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!

— Слушам, сър!

Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ — изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам — закле се той във всичко свято. — Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги — доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива — действуват бавно, но сигурно.

Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.

Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.

— Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? — злобно процеди той.

— И така може да се каже. — Питър Марлоу сви цигара и върна остатъка от тютюна в табакерата. — Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.

— Свърши! — Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. — Ненавиждам те!

— Спомняш ли си Дайно?

— Какво се сети пък за Дайно?

— Той ти беше доносник, нали?

— Вече не виждам смисъл да отричам.

— Царя знаеше за Дайно.

— Не ти вярвам!

— Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя — засмя се Питър Марлоу.

— Долен лъжец!

— Защо ще те лъжа? — Смехът му замря отведнъж. — Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.

„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.

Питър Марлоу дръпна от цигарата.

— Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.

Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:

— Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!

— Я виж ти!

— Бъди сигурен! Ще намеря начин да те поставя на място, ако ще целия си живот да загробя. И твоят късмет все някога ще свърши.

— То не е въпрос на късмет.

— Ти имаш късмет по рождение — завря пръст в лицето му Грей. — Само с късмет изкара в Чанги. Успя дори да отървеш малкото съвест, която имаш!

— Какво, какво? — Питър Марлоу отмахна пръста му.

— За покварата говоря, за моралната ти поквара! Ти се спаси от нея точно навреме. Още месец-два в обкръжението на Царя, и щеше да паднеш до неговото равнище. Вече беше почнал да лъжеш на едро и да мошеничестваш — също като него.

— Той не беше мошеник и никога не е лъгал. Просто се приспособяваше към условията.

— Ако всеки се оправдаваше с това, кой знае докъде щяхме да стигнем. На тоя свят съществува и морал, ако не ти е известно.

Питър Марлоу хвърли угарката на пода и я размаза с крак.

— Само не ме убеждавай, че си готов по-скоро да умреш, но да не отстъпиш от идиотските си принципи, отколкото да направиш малки компромиси и да останеш жив.

— Малки компромиси ли? — дрезгаво се засмя Грей. — Та ти предаде всичко — чест, принципи, гордост, — размени всичко за дребните подаяния на най-долното копеле в тая воняща дупка!

— Ако се замислиш, ще разбереш, че Царя имаше доста силно развито чувство за чест. Но ти си прав в едно — той наистина ме промени. Показа ми, че човекът си е човек, без разлика от какъв произход е. Противно на всичко, което ме бяха учили. Сега знам, че не бях прав да ти се подигравам за нещо, което не зависи от теб, и съжалявам за това. Но не съжалявам, че те презирам като човек.

— Аз поне душата си не съм продавал! Униформата на Грей лепнеше от пот. Той не откъсваше поглед от Питър Марлоу, но всъщност ненавиждаше себе си. „Ами Смедли-Тейлър? — запита се Грей, — Той е прав, вярно, че и аз се продадох. Но аз поне съзнавам, че постъпката ми е унизителна. Съзнавам го и съм наясно защо го направих — защото се срамувах от произхода си; защото исках да бъда от благородниците. От твоята мръсна класа, Марлоу — «хората на честта». Но сега вече ми е все едно!“

— Вие гадове, държите света в ръцете си — каза той, — но ей богу, това няма да е за дълго. Ние ще си разчистим сметките с вас! Не сме проливали кръвта си в тая война, за да ни тъпчете след това. Скоро ще си разчистим сметките!

— Пожелавам ти успех!

Грей се опита да успокои насеченото си дишане. Разтвори с усилие стиснатите си юмруци и изтри потта от челото си.

— Само дето против вас просто не си струва да се бори човек — вие сте мъртъвци.

— Въпросът е там, че и аз, и ти сме съвсем живи.

Грей се врътна рязко и тръгна към вратата. Когато стигна до прага обаче, той се спря и каза злобно:

— Всъщност би трябвало да съм ви благодарен на теб и на Царя. Омразата ми към вас двамата ми даде сили да оцелея.

После излезе и повече не се обърна. Питър Марлоу погледна навън, сетне отново се взря в бараката и забеляза разпилените вещи на Царя. Вдигна чинията, в която бяха приготвяли яйцата, и видя, че по нея вече се е натрупал прах. Почти несъзнателно изправи масата и постави чинията отгоре; мислеше за Грей и за Царя, за Самсън и Шон, за Макс и Текс, за жената на Мак — кой знае къде е тя, и за Няй — не беше ли тя само сън, за американския генерал, за пришълците, за дома си, за Чанги. „Не мога да разбера, просто не мога да разбера — безпомощно се луташе мисълта му, — грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее? Какво бих направил аз, ако бях на мястото на Грей? А той, ако беше на мое място? Що е добро на този свят? А зло що е?“ И разкъсван от мъка осъзна, че единственият човек, който навярно би могъл да му даде отговор, бе загинал в ледените води на Северно море.

Погледът му се спря на вещите от миналото — масата, върху която бе лежала ръката му, леглото, в което бе оздравявал, пейката, на която бяха седели двамата с Царя, навеса, където толкова се бяха смели — всичко вече бе започнало да овехтява и да се покрива с плесен.

В ъгъла лежаха захвърлени купчина японски долари. Той ги вдигна и се загледа в тях. После ги пусна да падат един по един. Те се пръснаха по пода и мухите веднага се скупчиха върху им, сетне литнаха и пак накацаха.

Преди да си тръгне, Питър Марлоу спря на прага.

— Довиждане! — решително си взе той сбогом с онова, което бе останало от приятеля му. — Довиждане и благодаря!

После излезе навън и пое покрай стената на затвора към редицата камиони, които търпеливо чакаха пред портала на Чанги.

Зад последния камион, изморен до смърт, стоеше Форсайт. Нямаше думи да изкаже колко се радва, че работата му тук бе приключила. Печатът на Чанги беше белязал и неговия поглед. Той даде заповед за тръгване.

Първият камион потегли. След него вторият, после третият и скоро всички се източиха вън от лагера. Питър Марлоу обърна глава назад един-единствен път.

Когато бе вече много далеч.

Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

И той никога вече не погледна назад.

Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха.

Останаха и плъховете.

Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.

Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо.

Ева дойде при него, той й се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните — и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.

И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният — непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

Цар сред плъховете.