Цар Плъх

Девета глава

Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.

— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!

— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.

Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.

— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.

Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.

— Ох — въздъхна Царя, — за малко да избяга, проклетникът.

Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него — дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.

Задъхан от борбата, Макс не откъсваше очи от него.

— Бога ми, не понасям плъхове — изплю се той. — Не мога да ги гледам. Хайде да го убием. Пригответе се!

— Чакай малко, Макс — намеси се Царя. — Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.

— Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво — отвърна Макс.

— А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? — Царя погледна плъха и се ухили. — Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.

Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.

— Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва — каза Царя. — Не знаех, че са толкова бързи.

— Хрумна ми нещо — обади се Текс. — Хайде да го хванем.

— И за какво ни е?

— Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.

— Ей, Текс, страхотна идея! — въодушеви се Дайно. — Нали едно време са правили така, само че с лисици.

— Глупости! — прекъсна го Царя. — По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх — нищо лошо не ви е направил.

— Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.

— Защо да няма място? — отвърна Царя. — Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.

— Дрън-дрън! — обади се Текс. — Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.

— Ами да! — злобно потвърди Макс. — Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.

Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.

— Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне — каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: — Чакайте, чакайте малко!

— Сега пък какво има?

— Хрумна ми нещо — рече Царя и добави: — Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!

Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.

— Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.

— Какво?

— Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! — изкомандва Царя.

— С единственото ми одеяло! Да не си полудял?

— Ще ти дам друго. Ти само го хвани.

Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.

— Тихо — нареди Царя. — Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.

— Какво си намислил пак? — попита Питър Марлоу.

— Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.

Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.

— Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?

— Е, и? — изрази Милър всеобщото недоумение.

— А храна нямаме, нали?

— Да, но…

— Боже мой — изуми се Питър Марлоу, — да не ни предлагаш да го изядем?

— Как можа да си го помислиш? — възмути се Царя. После по лицето му се разля ангелска усмивка. — Ние че няма да го ядем, няма. Но има много други, които с радост биха купили някоя мръвка.

— От плъх? — Единственото око на Байрън Джоунс изхвръкна от орбитата си.

— Ти май не си с всичкия! Кой ще ти купи месо от плъх, а? Да не са луди! — не се сдържа Милър.

— Естествено, никой няма да купи, ако знае, че е от плъх. Но ако не знае? Царя изчака думите му да направят необходимото впечатление, после благо продължи: — Ако си държим езика зад зъбите? Месо като месо. Ще кажем, че е заешко…

— В Малайзия зайци няма, приятелю — обади се Питър Марлоу.

— Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.

— Ами може да кажем, че е от катерица — предложи Питър Марлоу след известен размисъл. — Или не, сетих се! — рече той със светнало лице. — Точно така, ще кажем, че е от сърна.

— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…

— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. — Той се засмя. — В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.

— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.

Всички се засмяха.

— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!

— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.

— Какъв бизнес? — не разбра Текс.

— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.

В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:

— А къде ще сложим плъховете?

— В противовъздушното скривалище, естествено.

— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.

— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…

— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.

— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?

— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.

— Къде?

— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.

Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“

— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.

— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.

— Каква работа?

— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!

Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.

— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.

Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.

Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.

— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.

— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.

— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.

Царя прати Текс да извика Макс.

Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.

— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.

— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.

— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.

— Ами ако е женски?

— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.

Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.

— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.

— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.

— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.

Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.

Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.

„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец — без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.

Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.

— Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? — попита с недоумение Вексли.

— Да, стига да не ви пречим на работата, сър — отвърна любезно Царя.

Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.

„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“

— За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! — сърдечно раздруса той ръката на Царя. — Името ми е Вексли, майор от авиацията!

— Драго ми е да се запознаем, сър!

— Лейтенант Марлоу! — представи се Питър, здрависа се с майора и седна.

Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ — помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.

— Днес смятах да поговорим за китовете. Какво знаете за китовете… Ооо! — възкликна той, когато Царя извади пакет „Куа“ и му предложи цигара, а после почерпи и останалите.

Четиримата присъстващи запалиха и се сместиха да освободят още място за Царя и Питър Марлоу. Почудиха се какво ли търси тук Царя, но всъщност отговорът изобщо не ги интересуваше. Важното беше, че ги почерпи с цигари — истински купешки цигари…

Вексли подхвана отново темата. Той обичаше китовете. Обожаваше ги.

— Китовете несъмнено са най-висшата жива форма, към която се е стремяла природата. — Вексли остана много доволен от тембъра на гласа си, но забеляза, че Царя се намръщи. — Искате да питате нещо ли? — поинтересува се загрижено той.

— Ами да. Това за китовете е много интересно, но може ли да кажете нещо за плъховете?

— Моля? — учтиво попита Вексли.

— Това, дето разказвате за китовете, е много интересно, сър — повтори Царя. — Но си мислех дали плъховете…

— Какво плъховете?

— Ами чудех се дали не знаете нещо за тях — обясни Царя. Чакаше го доста работа и нямаше намерение да си губи времето на вятъра.

— Той иска да попита дали след като китовете приличат толкова много на хората, не е същото и при плъховете? — намеси се Питър Марлоу.

— А, гризачите са съвсем различни. — Вексли поклати с отвращение глава и добави: — Докато китовете…

— Какво им е различното?

— Гризачите ги предавам пролетния семестър — раздразнено отговори Вексли. — Неприятни същества. Нищо интересно няма в тях, нищичко. Затова пък да вземем например жълто кореместия кит — бързо започна той. — Виж, той е нещо друго — гигантът сред китовете. Повече от тридесет метра на дължина, а теглото му стига до сто и петдесет тона. Най-голямото живо същество на земята — и сега, и в древността… Също и най-силното. А пък половият му живот — продължи той, защото знаеше, че сведения от този род винаги държат класа буден, — половият му живот е истинско чудо. Мъжкият започва ухажването, като изпуска огромни струи вода и бие с опашка по водата близо до женската, която търпеливо го чака на повърхността на океана. После се гмурва дълбоко, засилва се и отново изскача нагоре — грамаден, огромен, гигантски. След това се сгромолясва обратно, а опашката му непрекъснато удря повърхността с оглушителен трясък и разбива водата на пяна. — Той многозначително снижи глас. — После се понася към женската и започва да я гали с гръдните плавници…

Позабравил нетърпението си, дори Царя се заслуша с интерес.

— Изведнъж обаче китът прекъсва ухажването и отново се гмурка — оставил женската задъхана на повърхността, за да не се върне може би никога повече: — Вексли замълча, за да подсили ефекта на думите. — Но не, той не я напуска. Изчезва в дълбините на океана за около час, събира сили и после се стрелва пак нагоре, изскача над водата и пада обратно с гръмотевичен трясък сред огромен фонтан от пръски. Завърта се около самката, притиска я здраво с двете си перки и се наслаждава на любовта и до изнемога.

Вексли също бе изтощен до изнемога от величавата картина на съвкупляващите се гиганти. „Ах, колко щастлив би бил човек да види това, да присъства на този спектакъл и той — едно нищо и никакво дребосъче!“ Майорът си пое дъх и продължи:

— Чифтосват се някъде пред юли, когато водата е топла. При раждането си малкото тежи пет тона и е дълго около девет метра. Помислете си само! — засмя се той. — Девет метра!

Присъствуващите учтиво се усмихнаха и тогава Вексли поднесе вица, който не можеше да не бъде оценен по достойнство:

— И като имате предвид колко е голямо бебето, представяте ли си пък колко му е голяма оная работа на кита, а?

На лицата отново се появиха учтивите усмивки — редовните слушатели не чуваха нищо ново.

Вексли обясни как майката се грижи за малкото цели седем месеца, как го кърми от две огромни зърна, разположени от долната и страна, съвсем отзад.

— Както несъмнено се досещате — съобщи той въодушевено, — продължителното кърмене под вода си има своите проблеми.

— А плъховете кърмят ли малките си? — не пропусна възможността да попита Царя.

— Да — нещастно отвърна майорът. — А различните китове…

Царя въздъхна отчаяно и победен, търпеливо изслуша безкрайните подробности за зъбатите и беззъбите китове, за амбрата и кашалота, за белия и синия кит, за финвала и нарвала, косатката и гренландския кит, за човковите и бутилконоси китоподобни и китовете-джуджета, за южния кит и за японския, за гладките, гърбавите и като последно — за високочелите китове. Един по един слушателите си бяха отишли и само Питър Марлоу и Царя изчакваха Вексли да свърши. Тогава Царя каза без заобикалки:

— Искам да чуя за плъховете.

— За плъховете! — изохка Вексли.

— Заповядай, запали — почерпи го великодушно Царя.

Десета глава

— Ей, момчета, я слушайте сега! — извиси се гласът на Царя сред врявата. Той изчака в бараката да настъпи тишина и постовете да заемат местата си и обяви: — Възникнаха някои затруднения.

— С Грей ли? — попита Макс.

— Не, с фермата — отговори Царя и се обърна към Питър Марлоу, който седеше на съседното легло. — Разкажи им ти, Питър.

— Ами — започна Питър Марлоу — както се разбра, плъховете…

— Давай от самото начало.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Кажи, каквото знаем, после всички ще мислим.

— Добре тогава! Значи, намерихме Вексли и той ни каза, цитирам: „Rattus norveqicus, или така нареченият норвежки плъх, познат още под името Mus decumanus …“

— На какъв език приказва тоя? — попита Макс.

— На латински, естествено. Всеки глупак го знае — обясни Текс.

— Ама ти латински ли знаеш? — зяпна от учудване Макс.

— Не, ама тия идиотски имена винаги са на латински…

— За бога, момчета, искате ли да чуете нещо, или не искате? — прекъсна ги Царя, после кимна на Питър Марлоу да продължи.

— Та както и да е, Вексли ги описа най-подробно: те са с космато тяло, гладка опашка, тежат до два килограма, а в тази част на света обикновено са около килограм. Сношават се индискриминативно и по всяко…

— Това пък какво значи, по дяволите?

— Значи, че мъжкият оправя женска, която му падне, без да подбира много-много — нетърпеливо обясни Царя.

— Значи като нас, а? — подметна Джоунс.

— Да, би могло да се каже… — отвърна Питър Марлоу. — Както и да е, мъжкият се сношава по всяко време на годината, а женската може да има до дванайсет поколения годишно, като всеки път ражда дванайсет до четиринайсет малки. Те се появяват на бял свят слепи и безпомощни двайсет и два дни след… — той внимателно подбра думата — контакта. Малките проглеждат към четиринайсетия ден и узряват полово за два месеца. На около две години спират да се плодят, а на три са вече стари.

— Боже мили! — доволно се обади Макс сред втрещеното безмълвие на останалите американци. — Няма да има затруднения ли! Ако малките почнат да раждат на втория месеци имат по дванайсет или, за кръгло, десет новородени, сметнете сами. Значи: ден първи — десет. На ден трийсет — още десет. На шейсетия — първите пет двойки раждат и получават петдесет. Ден деветдесети — още пет двойки раждат — и ето ти още петдесет. Ден сто и двайсети — двеста и петдесет и още петдесет, и още петдесет и заложена нова партида от двеста и петдесет. Божичко, та това прави шестстотин и петдесет за пет месеца. На следващия стават горе-долу шест хиляди и петстотин.

— Господи, та това си е направо златна мина! — възкликна Милър и се почеса настървено.

— Няма да е толкова лесно! — обади се Царя. — Преди всичко трябва да обмислим някои подробности. Първо, не можем да ги държим заедно. Те са канибали. Значи трябва да сложим мъжките отделно от женските, освен когато се чифтосват. Второ, те непрекъснато се бият помежду си. Значи, трябва да ги разделим всичките.

— Щом трябва, ще ги разделим! Какво толкова сложно има?

— Нищо, Макс — търпеливо отвърна Царя. — Но трябва да направим клетки и изобщо да подготвим нещата. Няма да е много лесно.

— Ами — рече Текс, — ще ти сковем клетки колкото искаш, няма да ни се скършат ръцете я.

— А мислите ли, че ще успеем да запазим всичко в тайна, докато работата потръгне?

— Защо да не успеем?

— А, нещо друго — сети се Царя. Доволен беше от хората си, още по-доволен от замисъла — точно по вкуса му: нищо не правиш, просто стоиш и чакаш. — Плъховете ядат всичко — и живо, и мърша. Абсолютно всичко! Така че проблеми по снабдяването няма.

— Но пък са мръсни гадини и ще вдигнат смрад до бога — обади се Байрън Джоунс. — Тук вони достатъчно и без плъхове под бараката. А и чума разнасят!

— Може би само определен вид плъхове я разнасят, като с комарите и маларията! — каза Дайно с надежда и черните му очи огледаха изпитателно мъжете наоколо.

— Да, вярно е, носят чума — потвърди Царя и сви рамене, — пък и сума ти други болести по хората. Но това нищо не значи. Сега е моментът да натрупаме състояние, а вие само за лошото мислите. Що за американци сте!

— Да, ама с чумата шега не бива. Откъде да знаем болни ли са, или не? — неспокойно запита Милър. Царя се изсмя.

— По тоя въпрос Вексли каза така, цитирам: „Бързо ще разберете. Ако са болни, ще умрете.“ Край на цитата. И с тях е като с пилетата: ако ги гледаш чисто и ги храниш добре, ще имаш добра стока. Ти не се тревожи за това.

Те още дълго говориха за фермата, за възможните опасности и предимствата и всички виждаха предимствата, при условие, разбира се, че те самите няма да ядат от месото, обсъждаха проблемите, свързани с подобно начинание. После в бараката влезе Курт, стиснал в ръце друго гърчещо се одеяло.

— Хванах още един — обяви той мрачно.

— Сериозно!

— Ами да. Докато вие дрънкате, аз работя. Женски е — каза той и се изплю на пода.

— Откъде знаеш?

— Проверих. В търговския флот съм се нагледал на плъхове, та поне толкова разбирам. А другият е мъжки. И това проверих.

Всички се натъпкаха долу в скривалището да гледат как Курт ще пусне Ева в клетката. Двата плъха моментално се впиха с настървение един в друг и мъжете едва се удържаха да не се развикат от радост — първото поколение бе заченато. Избраха Курт да отговаря за него и той остана много доволен. Така поне бе сигурен, че ще си получи дела. Ще се грижи за плъховете, разбира се, как няма. Храната си е храна. Щеше да оцелее, а това беше най-важното.

Единадесета глава

След двайсет и два дни Ева роди. В съседната клетка Адам се опита да прегризе телената мрежа, за да се добере до живата храна, и щеше да успее, ако Текс не бе забелязал дупката навреме. Ева кърмеше малките. Те бяха Каин и Авел, Грей, Алилуя, Бюла и Мейбъл, Джунт, Принсес и Малката Принсес, Голямата Мейбъл, Голямата Джунт и Голямата Бюла. С мъжките имена беше лесно. Но никой от американците не даваше да използуват името на приятелката му, на сестрите или пък на майка му. Дори имената на тъщите неизбежно се оказваха имена на нечия стара любов или близка роднина. Бяха спорили три дни, докато се споразумеят за Бюла и Мейбъл.

Когато малките станаха на петнадесет дни, сложиха ги в отделни клетки. Царя, Питър Марлоу, Текс и Макс решиха Ева да си почине по обяд, а после я пуснаха отново при Адам. Сложено бе началото на втората партида.

— Да знаеш, Питър — богатството ни е в кърпа вързано — доволно отбеляза Царя, докато се измъкваха през отвора в пода на бараката.

Царя бе решил да направят отвор с капак вътре в бараката, защото честите слизания долу можеха да привлекат нечие внимание. За успеха на предприятието бе жизненоважно да запазят фермата в тайна. Дори Мак и Ларкин не знаеха за съществуването й.

— Къде са другите? — попита Питър Марлоу, докато затваряше капака. Бараката беше празна. Единствено Макс лежеше на кревата си.

— Ония нещастници ги пратиха на работа, Текс е в лечебницата, а другите излязоха да видят дали могат да свият нещо отнякъде.

— То май и аз трябва да се поразтършувам наоколо. Поне ще утрепя времето.

— Аз имам нещо по-добро за тебе — каза Царя и като сниши глас, добави: — Утре вечер отиваме в селото. — После викна: — Ей, Макс, познаваш ли майор Праути, австралиеца? От единайсета барака?

— Оня дъртия ли? Естествено.

— Изобщо не е дърт. Надали има повече от четирийсет.

— За човек на моята възраст, станеш ли на четирийсет, вече си дърт като дядо господ. Имам още цели осемнайсет години, докато го стигна.

— Я го стигнеш, я не — каза Царя. — Иди при Праути. Кажи му, че аз те пращам.

— И после?

— После нищо. Просто иди и му се обади. И огледай дали Грей не се навърта наоколо, той или някой от куките му.

— Тръгвам — надигна се Макс с нежелание и ги остави насаме.

Питър Марлоу бе вперил поглед към брега на морето отвъд оградата.

— Чудех се дали не си се отказал — призна той.

— Да те взема със себе си ли?

— Да.

— Няма такова нещо. — Царя сипа кафето и му подаде една чаша. — Искаш ли да обядваш с мен?

— Не мога да разбера как го правиш, по дяволите — изсумтя Питър Марлоу. — Всички гладуват, а ти ме каниш на обед.

— Имам малко качанг иджу. — Царя отключи черния сандък, извади пакетчето дребни зелени зърна и го подаде на Питър Марлоу. — Искаш ли да го приготвиш?

Докато Питър Марлоу отиде на чешмата да го измие, Царя отвори кутия варено говеждо и внимателно изсипа съдържанието й в една чиния.

Питър Марлоу се върна. Зърната бяха идеално измити — в чистата вода не плуваха никакви шлюпки. „Добре — помисли си Царя. — Няма нужда да му повтаряш на Питър какво искаш. А и водата е точно колкото трябва — шест пъти повече от зърната.“ Той сложи алуминиевото канче на котлона и добави голяма лъжица захар и две щипки сол. После сипа и половината говеждо.

— Ти какво, да нямаш рожден ден? — попита Питър Марлоу.

— Защо?

— И иджу, и говеждо на едно ядене?

— Ти просто не знаеш как да живееш!

Ароматът на къкрещата яхния възбуди апетита на Питър Марлоу. През последните няколко седмици положението в лагера никак не беше розово. Откриването на радиото не мина безнаказано. Японският комендант на Чанги „със съжаление“ намали дажбите поради „лошата реколта“, така че скоро дори нищожните неприкосновени запаси изчезнаха. Като по чудо други наказания не последваха. Но и това бе достатъчно.

В групата на Питър Марлоу намалената дажба се отрази най-зле на Мак. Още по-страшно го засегна мълчанието на радиото в манерката.

— По дяволите! — бе изругал Мак, след като цяла седмица напразно търси повредата. — Нищо не става, момчета. Не го ли разглобя до шушка, идиотското, няма начин да разбера какво му е. Всичко изглежда съвсем наред. Без инструменти и батерия не мога, да открия повредата.

Скоро след това Ларкин успя да намери отнякъде мъничка батерия. Мак събра последни сили и отново започна да проверява частите една по една. Точно предния ден обаче, както си работеше, внезапно дъхът му секна и той потъна в маларийна кома. Питър Марлоу и Ларкин веднага го отнесоха в лечебницата. Лекарят каза, че е обикновена малария, но с далак като неговия лесно може да получи тежки усложнения.

— Какво има? — попита Царя, забелязал, че Питър внезапно се умълча.

— Мислех си за Мак.

— Какво става с него?

— Вчера го оставихме в лечебницата. Никак не е добре.

— Малария ли има?

— И да, и не.

— Какво значи пък това?

— Треската си е едно на ръка. Но това не е най-страшното. Той изпада в страхотни депресии. Безпокои се за жена си и сина си.

— На всички женени тук това им е болката.

— Да, но при Мак положението е още по-сложно — загрижено обясни Питър Марлоу. — Точно преди японците да дойдат в Сингапур, Мак качил жена си и детето на един кораб от последния конвой. После той и част от хората му тръгнали за Ява с една крайбрежна джонка. Като стигнал на острова, чуло се, че конвоят бил унищожен, а хората — избити или взети в плен. Но нищо не се знаело със сигурност — само се носели слухове. И сега той няма представа загинали ли са, живи ли са? Ако са живи — къде са? Синът му бил още бебе — едва на четири месеца.

— Е, сега е на три години и четири месеца — отсече Царя. — Правило номер две: „Не се тревожи за работи, за които не можеш да направиш нищо.“ Той извади шишенце хинин от черния сандък, отброи двадесет таблетки и ги подаде на Питър Марлоу.

— Вземи. Това ще й види сметката на маларията.

— А за теб?

— Имам достатъчно, не се безпокой.

— Не мога да разбера защо го правиш. Даваш ни храна, лекарства, а какво получаваш от нас в замяна? Нищо! Просто не те разбирам.

— Нали си ми приятел!

— И все пак неудобно ми е да приемам толкова много неща.

— Я не се занасяй. Взимай и не му мисли повече. Царя започна да сипва яденето. Седем лъжици за него, седем за Питър Марлоу. В канчето остана още около четвърт от яхнията.

Първите три лъжици изядоха бързо, за да утолят глада си, а остатъка довършиха полекичка, наслаждавайки се на превъзходния вкус.

— Искаш ли още? — попита Царя и спокойно зачака отговора. — Добре ли те познавам, Питър? Сигурен съм, че можеш да изядеш още цял тон, но няма да го направиш. Ако ще животът ти да зависи от това.

— Не, благодаря. Натъпках се до козирката. „Хубаво е да си познава човек приятелите — мислеше си Царя. — Никога не е излишно да си внимателен.“ Той си сипа още една лъжица. Не защото му се ядеше. Просто чувстваше, че трябва да го направи, заради Питър. Изяде я и сложи останалото до котлона.

— Свий ми една цигара, ако обичаш.

Царя му подаде табакерата си и стана, сипа другата половина от консервата говеждо в яхнията и я разбърка. После я раздели в две канчета, затвори ги и ги отдели настрана.

Питър Марлоу му подаде готовата цигара.

— Направи си и ти — предложи Царя.

— Благодаря.

— За бога, Питър, не чакай да те подканям. Ето, напълни си кутията.

Той взе табакерата от ръцете му и я натъпка с тютюн.

— Какво ще правиш, с „Трите царя“, щом Текс е болен — попита Питър Марлоу.

— Нищо. — Царя изпусна дима. — Там издоихме, каквото можахме. Австралийците са разбрали рецептата и ни подбиха цената.

— Лоша работа. Откъде ли са я научили?

— Нещата поначало си бяха замислени така — усмихна се Царя.

— Не те разбирам.

— Съвсем просто е — правиш удара и се измъкваш. Правиш дребни вложения за бърза печалба. Покрих си разходите още първите две седмици.

— Но нали каза, че месеци ти трябват, за да си върнеш парите?

— А, това беше номер. Пуснах го за външна употреба. Прах в очите. Така винаги можеш да вържеш, когото си поискаш. Хората все искат да вземат, без да дават. Затова трябва да ги накараш да мислят, че те ограбват, теб, че ти си тъпият, а те, клиентите, са сто пъти по-хитри. Ето ти примера с „Трите царя“. Пласьорите, първите ми клиенти, смятаха, че съм още на загуба и ако работят яко първия месец, може да станем съдружници и после да ми смучат паричките во веки веков. Мислеха, че страхотно се минавам, като им давам такъв висок процент след първия месец. Аз обаче знаех, че рецептата ще се разбере и работата няма да трае дълго.

— Откъде знаеше?

— То си е очевидно. Пък и така го бях намислил. Аз самият я издадох.

— Сериозно ли говориш?

— Ами да. Срещу някои сведения.

— Добре, това мога да го разбера. Ти си в правото си да правиш с нея каквото искаш. Но хората, които работеха, които продаваха тютюна?

— Какво хората?

— Излиза някак си, че си ги измамил. Накара ги да работят почти даром цял месец, а после дръпна чергата изпод краката им.

— А, как не. Пари при тях отидоха повече, отколкото предполагаш. Те мислеха, че съм глупак, пък аз ги надхитрих, това е. В бизнеса е така.

Той се изтегна на леглото. Наивността на приятеля му го забавляваше.

Питър Марлоу смръщи вежди, опитвайки се да разбере логиката му.

— Стане ли дума за бизнес, аз по-добре да не си отварям устата — каза той. — Чувствам се като кръгъл глупак.

— Ами, дръж се за мен и съвсем скоро ще се надлъгваш с най-печените търговци — засмя се Царя.

— Съмнявам се.

— Зает ли си довечера? Да речем, малко след здрачаване, а?

— Не, защо?

— Искаш ли да ми превеждаш?

— Естествено. С някой малаец ли ще говориш?

— Не, с кореец.

— А, с кореец! — издаде се Питър Марлоу, после бързо добави: — Разбира се.

Царя отдавна бе забелязал отвращението му от корейците, но го приемаше съвсем спокойно. Той смяташе, че хората си имат право на собствено мнение. Стига само да не му пречат на него лично. Иначе да си мислят каквото щат.

Макс се върна и се строполи на леглото си.

— Цял час не можах да го намеря, кучия син. Накрая го открих в зеленчуковата градина. Майчице, ама и тая пикня, дето я сипват вместо тор… Наоколо смърди като харлемски бардак през август.

— То по харлемските бардаци такива като теб ходят. Остротата в гласа на Царя стресна Питър Марлоу.

Усмивката и умората на Макс моментално се изпариха.

— Боже мили, нищо лошо не исках да кажа. Просто така е думата.

— Тогава какво намесваш Харлем? Искаш да кажеш, че вони като публичен дом, хубаво. Ама те всичките смърдят еднакво. Без разлика дали са за бели или за черни. — От гняв лицето на Царя се опъна и вкамени.

— Не се сърди. Извинявай. Нищо лошо не исках да кажа.

Макс бе забравил, че Царя се засяга, ако споменеш нещо лошо за негрите. „Боже мили — помисли си той с яд, — ами че живееш ли в Ню Йорк, той, Харлем, си е част от тебе, какво да го правиш. Пълно е с бардаци, пък и никак не е лошо да чукнеш нещо черно от време на време. Да пукна, ако разбирам защо толкова се докача за тия чернилки!“

— Нищо лошо не исках да кажа — повтори Макс, като се опитваше да не гледа към канчетата. Беше усетил аромата още по пътя към бараката. — Намерих го и му казах каквото поръча.

— Е?

— Ами… прати нещо за тебе — измънка Макс и хвърли поглед към Питър Марлоу.

— Добре де, хайде давай го!

Макс търпеливо изчака, докато Царя огледа внимателно часовника, нави пружината му и го долепи до ухото си.

— Какво има още, Макс?

— Нищо. Ако искаш, да ти измия чиниите, а?

— Може. Свърши тая работа, а после се измитай.

— Ясно.

Макс събра мръсните съдове и ги понесе безропотно към чешмата, но през цялото време си мислеше: „Дяволите да го вземат, ще му го върна аз тъпкано някой ден!“ Питър Марлоу не каза нищо. „Странен човек е Царя — заключи той наум. — Странен и див. Има характер. Хубаво е приятелите ти да са хора с характер, но това крие и своите опасности. Тръгнеш ли на трудна задача, добре е да знаеш кой лети до теб. В едно рисковано начинание, като излизането до селото, трябва да си сигурен в човека, който те прикрива отзад.“ Царя внимателно отвори часовника. Беше водонепроницаем, от неръждаема стомана.

— Аха! — промълви той. — Така си и мислех.

— Какво?

— Фалшив е. Виж.

Питър Марлоу грижливо огледа часовника.

— Струва ми се съвсем редовен.

— Редовен е. Ама не е онова, за което минава — не е „Омега“. Външната част си е добре, обаче вътре е чист боклук. Някое копеле е сменило машинарийката.

Царя завинти обратно задния капак на часовника и замислено го подхвърли в ръка.

— Ето, Питър. Точно за това ставаше дума. Човек трябва винаги да бъде нащрек. Представи си сега, че продам тоя боклук за „Омега“, а не знам, че всъщност не е. Може яко да загазя. Но щом знам предварително, всичко е наред — тогава мога да се подсигуря. Човек трябва да си отваря очите на четири. — Той се усмихна. — Дай да пийнем по още едно кафенце. Търговийката процъфтява.

Усмивката изчезна от лицето му, щом Макс се върна с измитите канчета. Той ги подреди на полицата, кимна раболепно и без да каже дума, се измъкна отново навън.

— Мръсно копеле! — изруга Царя.

Грей още не можеше да се съвземе от деня, когато Йошима намери радиото. Докато крачеше по неравната пътека към интендантската барака, той мрачно размишляваше за новите задължения, които му стовари на плещите комендантът на лагера в присъствието на Йошима, а по-късно полковник Смедли-Тейлър разшири още повече. Явно, че макар официално да бе длъжен да налага новите разпоредби, всъщност трябваше да си затваря очите и нищо да не прави. „Боже господи — мислеше си Грей, — както и да постъпвам, все не мога да им угодя.“ Усети как стомахът му се свива от болка. Спря за миг на място и изчака пристъпът да отмине. Нямаше дизентерия, просто малко разстройство. И малария нямаше. Само една по-лека, но пък и по-коварна тропическа треска, която идваше и си отиваше, когато й скимне. Измъчваше го ужасен глад, а не беше скътал нищичко за черни дни, никакъв неприкосновен запас, никакви пари. Трябваше да преживява само от дажбата, въобще без допълнително, а дажбите бяха малки, страшно малки.

„Като се измъкна оттук — мислеше си той, — никога няма да се оставя гладен, ей богу. Ще ям купища яйца и тонове месо, и захар, и кафе, и чай, и риба. По цял ден ще си готвим двамата с Трина, а когато не готвим, ще правим любов.“ Любов! Каква ти любов, то беше истинска агония. Трина, мръсницата, с нейното вечно „Уморена съм“ или „Боли ме главата“, или „За бога, пак ли?“, или „Е, като нямам друг избор“, или „Добре, щом толкова настояваш“, или „Не може ли да ме оставиш на мира поне веднъж“, а всъщност съвсем не го правеха толкова често и той все се ограничаваше и толкова се измъчваше. Понякога Трина казваше с яд: „Е, хайде, добре.“ След това лампата светваше и тя гневно отиваше в банята „да се приготви“. За миг жадните му очи зърваха отдалеч красотата на тялото и под прозрачната тъкан, после вратата се затваряше и той чакаше, чакаше, чакаше, докато накрая светлината в банята отново изгасваше и тя влезеше в стаята. Всеки път му се струваше, че минава цяла вечност, докато Трина прекоси разстоянието от вратата до леглото. Тогава виждаше единствено чистата красота под коприната и усещаше студенината в очите й, а той не можеше да я погледне и се ненавиждаше. После тя лягаше до него и скоро всичко безшумно свършваше. Трина ставаше и пак отиваше в банята да се мие, сякаш любовта му я омърсяваше. Водата дълго не спираше да тече и когато тя се върнеше, отново лъхаше на парфюм, а той отново се чувстваше незадоволен и се ненавиждаше, че прави любов с нея почти насила. И така всеки път. През шестте месеца на брака им, от които бяха прекарали заедно само отпуската му — двадесет и един дни, — тази агония се бе повтаряла девет пъти. И тя нито веднъж не бе изпитала удоволствие.

Беше й предложил да се омъжи за него само седмица след като се запознаха. Разбираха се, срещнаха трудности, сблъскаха се с обвинения. Майка й го мразеше, защото смяташе, че взема нейната единствена дъщеря точно когато кариерата й започва. Трина беше съвсем млада, едва на осемнайсет. Родителите му го съветваха: почакай малко, войната може скоро да свърши. Ти нямаш пари, пък и тя не е от особено добро семейство. Той се бе огледал наоколо си и изведнъж бе видял по нов начин своя дом — една грохнала съборетина, заобиколена от хиляди други грохнали съборетини сред криволичещите трамвайни релси на Стретъм — и откри, че стаите са малки и светът на родителите му е малък и еснафски, а любовта им е изкривена като релсите.

Ожениха се след месец — Грей изглеждаше прекрасно в униформата си — специално за случая бе взел под наем и сабя. Майката на Трина не присъства на брачната церемония, претупана набързо между две въздушни нападения. Лицата на родителите му изразяваха неодобрение, а целувките им бяха хладни. Трина се разплака и брачното свидетелство се намокри от сълзите й.

Същата нощ Грей разбра, че Трина не е девствена. Тя естествено се държеше така, сякаш е била, и дни наред охкаше: „О, мили, толкова ме боли, потърпи малко!“, но всъщност не беше и Грей се чувстваше обиден, защото неведнъж бе намеквала, че той е първият мъж в живота й. Направи се, че не е разбрал лъжата.

За последен път бе видял Трина шест дни преди неговата част да потегли през океана. Бяха си у дома, в апартамента, той лежеше на кревата и я гледаше как се облича.

— Знаеш ли къде ви пращат? — попита тя.

— Не — отвърна Грей.

Денят бе потискащ, караницата от снощи бе потискаща. Мисълта, че отпуската му свършва днес и трябва да се разделят, го изпълваше с отчаяние.

Той се изправи, застана зад нея и плъзна ръце по стегнатата плът на гърдите й. Желаеше я.

— Престани!

— Трина, не може ли…

— Не се излагай. Знаеш, че представлението започва в осем и половина.

— Има достатъчно време…

— За бога, Робин, престани! Ще ми развалиш грима!

— По дяволите гримът ти! — повиши глас той. — Утре мен няма да ме има тук!

— Няма да ми липсваш много! Толкова си груб с мене, не ме оставяш нито миг на спокойствие.

— А ти какво искаш? Лошо ли е мъжът да желае жена си?

— Стига си викал, за бога! Ще ни чуят съседите.

— Нека слушат, по дяволите! — кресна той и тръгна след нея, но тя тръшна вратата на банята пред лицето му.

Когато отново влезе в стаята, Трина излъчваше свежест и ухаеше на одеколон. Сложила си беше сутиен и фуста, а под фустата прозираха пликчета и чорапи с тесен корсет. Тя взе вечерната рокля и започна да я облича.

— Трина — тихо започна той.

— Не.

Доближи се до нея и почувства, че колената му омекнат.

— Извинявай, че се разкрещях.

— Няма какво да ми се умилкваш.

Той се наведе да целуне раменете й, но тя се дръпна и каза намръщено:

— Пак си пил.

Изведнъж гневът му преля в ярост.

— Изпил съм само една чашка, да те вземат дяволите! — изкрещя той.

Извъртя я към себе си, разкъса роклята, смъкна сутиена и я хвърли на леглото. После бясно задърпа дрехите й, докато я съблече съвсем гола, и само разкъсаните чорапи останаха да висят около глезените й. През цялото време тя лежеше, без да помръдне и го гледаше право в очите.

— О, боже мой, Трина, обичам те — изпъшка той безпомощно и се отдръпна, отвратен от себе си за това, което бе направил, и за онова, което едва не направи.

Трина стана и събра разкъсаните дрехи. Сякаш насън той я видя как сяда пак пред огледалото и започва да си оправя грима, тананикайки си все една и съща песен, отново и отново.

После той затръшва вратата и се прибра в частта си, а на другия ден се опита да й се обади по телефона. Никой не отговори. Твърде късно бе да се върне в Лондон, макар че отчаяно се моли да го пуснат. Частта се придвижи към Гринък, за да се подготви за отплуване, и всеки ден, всяка минута от всеки ден той я търсеше по телефона, но никой не отговаряше. Не получи отговор и на отчаяните си телеграми. Сетне нощта погълна крайбрежните скали на Шотландия и в целия свят останаха само корабът и морето. И сълзите.

Грей потръпна под малайското слънце. Петнадесет хиляди километра далеч от нея. „Не е виновна тя — мислеше си той, прималял от отвращение към себе си. — Не, аз съм виновен. Много бях настойчив. Сигурно не съм наред. Трябва да ида на лекар. Сигурно ми се иска повече, отколкото е нормално. Вината е в мен, изцяло в мен. О, Трина, любов моя!“

— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.

— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.

— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.

— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.

Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най-грижливо. „Я да видим защо?“

— Марлоу! — изпречи се Грей на пътя му.

— Какво искаш пак, по дяволите?

— Какво носиш?

— Храна.

— Да не е контрабанда?

— Престани да се заяждаш с мен, Грей.

— Не се заяждам. Просто съдя за теб по приятелите ти.

— Остави ме на мира.

— Не мога, приятелю. Това ми е работата. Искам да видя. Ако обичаш.

Питър Марлоу се поколеба какво да направи. Грей беше в правото си да погледне в канчето и да го заведе при полковник Смедли-Тейлър, ако открие нещо нередно. В джоба си имаше двадесет таблетки хинин, а в лагера никому не бе разрешено да притежава личен запас от медикаменти. Ако ги открият, ще искат да обясни откъде са, после Царя ще трябва да обяснява откъде са, а и, най-важното, Мак трябваше да ги получи колкото може по-скоро. Той отвори канчето.

Яхнията разля наоколо неземен аромат. Грей почувства, че стомахът му се преобръща, и се опита да скрие глада си. Внимателно наведе канчето, за да види дъното. Вътре нямаше нищо друго освен прелестната яхния…

— Откъде я взе?

— Дадоха ми я.

— Оня ли ти я даде?

— Да.

— Къде я носиш?

— В лечебницата.

— За кого?

— За един от американците.

— Откога лейтенантите изпълняват заповедите на ефрейтори?

— Я върви по дяволите!

— И това може да стане някой ден. Но първо ще се погрижа вие двамата да си получите заслуженото.

„Спокойно — каза си Питър Марлоу, — спокойно. Нахвърлиш ли се на Грей, лошо ти се пише.“

— Свърши ли с въпросите?

— Засега да. Но помни — Грей се приближи една крачка и уханието от канчето започна да го мъчи отново, — в списъка сте — ти и оня мошеник, приятелят ти. Не съм забравил за запалката.

— Не разбирам за какво говориш? Не съм направил нищо незаконно.

— Но ще направиш, Марлоу. Продаде ли си човек душата, все някога ще трябва да плати.

— Ти нещо откачаш!

— Оня мошеник, лъжец и крадец…

— Той е мой приятел, Грей. И не е мошеник, нито крадец.

— Но е лъжец.

— Всеки е лъжец. Дори и ти. Нали излъга за радиото. Човек трябва да лъже, за да оцелее. Много неща трябва да прави…

— Дори да ближе задника на един ефрейтор за манджа? Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

„Заклевам се в отца и сина — беснееше Грей, — ще си платиш за това. Ще те накарам да коленичиш и да ме молиш за прошка. Но от мен прошка няма да видиш! Никога!“

Мак взе шест таблетки и сбърчи чело от усилието, когато Питър Марлоу му помогна да се надигне, за да пийне вода. Преглътна ги и се отпусна в леглото.

— Благодаря ти, Питър — прошепна той. — Това ще свърши работа. Благодаря ти, момчето ми.

Не след дълго Мак потъна в сън — лицето му гореше, далакът му бе подут до пръсване, а мозъкът му се разкъсваше от кошмарите. Видя жена си и сина си дълбоко в океанските глъбини, видя как рибите ги ръфат и ги чу да крещят от болка. Видя и себе си пак там, в дълбокото, хвърляше се срещу акулите, но ръцете му нямаха достатъчно сила и гласът му нямаше достатъчно сила, акулите късаха плътта на най-скъпите му същества и пирът им нямаше край. Акулите имаха гласове и смехът им бе смях на демони, а над него плуваха ангели и го насърчаваха: „Бързай, Мак, бързай, ако искаш да успееш!“ После вече нямаше акули, само жълтокожи мъже с щикове и златни зъби, източени като шила, наобиколили него и семейството му на дъното на морето. Щиковете им бяха огромни и заострени. „Не тях! — крещеше той. — Мен убийте, мен!“ И безпомощно наблюдаваше как убиват жена му и сина му, а сетне идваше и неговият ред и ангелите гледаха отстрани и шептяха в хор: „Бързай, Мак, бързай. Бягай, бягай, бягай надалеч оттук и ще се спасиш!“ И той избяга, въпреки че не искаше да бяга, избяга далеч от сина си и от жена си, от окървавеното море край тях. Тичаше сред кръвта и се задавяше от вкуса й но не спираше и акулите не спираха да го преследват, акулите с дръпнати очи и златни зъби-шила ръфаха плътта му с пушки и щикове и го притискаха отвсякъде. Той се съпротивяваше, молеше се, но нищо не бе в състояние да ги спре и те го обградиха. Тогава Йошима заби щика дълбоко в корема му и болката бе невъобразима, неописуема. После Йошима измъкна щика и той усети как кръвта шурти през разкъсаната плът, през всички рани по снагата му, през самите пори на кожата, докато накрая в тленната черупка на тялото остана само душата му. И едва в този миг, едва в тази последна секунда, тя се устреми навън и се сля с кръвта на морето. Заля го огромно, блажено, необятно облекчение и той посрещна с радост смъртта.

Мак отвори очи. Одеялата бяха прогизнали от пот, но треската бе преминала. И разбра, че и този път е оцелял. До леглото му седеше Питър Марлоу, а някъде зад него тъмнееше нощта.

— Здравей, момчето ми.

Думите бяха съвсем тихи и Питър Марлоу трябваше да се наведе напред, за да ги чуе.

— Добре ли си, Мак?

— Добре съм, момчето ми. Струва си да изстрада човек такава треска, за да види колко е добре после. Сега ще поспя. Донеси ми нещо за ядене утре.

Мак затвори очи и потъна в сън. Питър Марлоу вдигна одеялото и избърса потта от човешката развалина под него.

— Откъде да взема сухи одеяла, Стивън? — запита той, щом зърна влезлия в отделението санитар.

— Не знам, сър — отговори Стивън. Често бе виждал този млад мъж. Изглеждаше доста приятен. Може би… но не, Лойд ще се разсърди ужасно. Някой друг път. Време колкото щеш. — Май все пак ще мога да ви помогна, сър.

Той отиде до четвъртото легло и дръпна одеялото от мъжа, който бе завит с него, после чевръсто измъкна и долното одеяло и се върна.

— Ето — рече Стивън. — Вземете тези.

— Ами онзи човек?

— Той ли? — тъжно се усмихна санитарят. — Той вече няма нужда от тях. Горкото момче!

— О! — Питър Марлоу погледна да види кой лежи там, но лицето му бе непознато. — Благодаря! — рече той и се зае да оправя леглото.

— Момент — обади се Стивън. — Дайте на мен. Тая работа ми се удава много повече, отколкото на вас. — Той се гордееше, че може да застила леглата, без да причини болка на пациентите. — Не се безпокойте за приятеля си. Аз ще имам грижата всичко да е наред — каза Стивън и подгъна одеялото отвсякъде, като че завиваше бебе. — Ето, виждате ли!

Той погали Мак по главата, после извади кърпичка и попи няколко капчици пот от челото му.

— За два дни ще се оправи. Ако имате малко храна в повече… — Млъкна, вдигна поглед към Питър Марлоу и очите му се наляха със сълзи. — Колко съм глупав. Но не се притеснявайте, Стивън ще се погрижи за него, не се безпокойте! Днес нищо повече не можете да направите за него. Идете си и се наспете хубаво. Хайде, бъдете добро момче.

Смаян, Питър Марлоу се остави да бъде изведен навън. Стивън му се усмихна за лека нощ и влезе обратно в бараката.

Прикрит от тъмнината, Питър Марлоу се загледа как Стивън гали нечие пламнало чело и държи нечия маларична длан, пъди с милувка демоните на нощта, успокоява стоновете на спящите и оправя завивките, подава на едного вода, на другиго съд да повърне и през цялото време напява приспивна песен, тиха и нежна. Като стигна до четвърто легло, той спря до трупа. Опъна краката му, кръстоса ръцете, после свали престилката си и покри тялото. И всяко негово докосване бе като благословия. Стройната му стегната фигура и стройните му стегнати крака се белееха в мъждукащия полумрак.

— Горкото момче — прошепна той и хвърли поглед на тая гробница. — Горките момчета. О, горките ми момчета! — преляха сълзите в очите му.

Питър Марлоу потъна в нощта, задавен от състрадание, задушен от срам, че едно време Стивън му бе вдъхвал отвращение.

Дванадесета глава

Докато вървеше към американската барака, Питър Марлоу се измъчваше от угризения. Съжаляваше, че с такава готовност се бе съгласил да превежда на Царя, и в същото време го беше яд, че съжалява. „Добър приятел си, няма що! Забрави ли всичко онова, което той направи за теб?“ Но стомахът му се свиваше все повече. „Точно като пред боен полет — помисли си. — Или не, не е точно същото. По-скоро прилича на чувството, когато са те повикали при директора в училище, другото е пак толкова болезнено, но в него се примесва и удоволствие. Като с излизането до селото. Тогава нещо кара сърцето ти да ликува — да поемаш такъв риск само заради силното преживяване, или всъщност заради храната или жената, която може би ще намериш там.“ За хиляден път се зачуди защо ли ходи Царя в селото и какво прави там. Но би било неучтиво да пита направо, а и знаеше, че ако потърпи, ще разбере. „Ето, това е едно от нещата, които харесвам у Царя. Никога не разказва нищо излишно и пази всички съображения за себе си. Само истинският мъж постъпва по този начин — доволен си мислеше Питър Марлоу. — Разкривай се по-малко, когато ти сметнеш за необходимо. Кой си, какъв си — това си е твоя работа, докато не пожелаеш да го споделиш с приятел. А един истински приятел никога не пита. Тези неща не стават насила. Както в случая с ходенето до селото. Боже господи — помисли си той, — това показва колко високо те цени, щом се разкрива пред теб до такава степен. Ей, тъй просто решава и предлага: «Искаш ли да дойдеш с мен, като ида другия път?»“ Питър Марлоу разбираше, че е лудост, лудост е да ходи до селото! Но вече може би не чак такава лудост. Сега имаше истинска важна причина — трябваше да се опита да намери резервна част за радиото. Или радио, цяло радио. Да, това оправдаваше риска. Но в същото време знаеше, че би отишъл и просто така, защото му предложиха. И заради възможността да хапне истинска храна, да докосне истинска жена…

В сянката на една барака забеляза Царя, който разговаряше с друг, по-тъмен силует. Главите им бяха доближени, гласовете — недоловими. Двамата изглеждаха толкова погълнати от заниманието си, че той реши да ги подмине и тръгна нагоре по стъпалата на американската барака, пресичайки снопа светлина отпред.

— Питър — провикна се Царя.

Питър Марлоу спря.

— Ей, сега идвам! — Царя се обърна към другата фигура: — Най-добре изчакайте тук, майоре. Щом пристигне, ще ви дам сигнал.

— Благодаря — отвърна дребничкият мъж с дрезгав от притеснение глас.

— Вземете си малко тютюн — предложи Царя и поканата му бе приета с жадна готовност.

Майор Праути се дръпна още по-навътре в сянката, но не свали очи от Царя, докато той прекосяваше пространството пред бараката.

— Липсваше ми, приятелче — каза Царя на Питър Марлоу и го потупа дружески. — Как е Мак?

— Добре е, благодаря. — На Питър Марлоу му се искаше да се отмести от светлината. „По дяволите — изруга той наум, — докъде стигнах — срамувам се да ме видят с човека, който ми е приятел. Отвратително. Ужасно отвратително.“ Но не можа да се отърси от чувството, че погледът на майора го следи, нито да скрие трепването си, когато Царя го подкани: „Влез, няма да се бавя много. Чака ни доста работа.“

Грей мина край тайника за всеки случай, да не би да има съобщение за него в консервената кутия. И съобщение наистина имаше: Часовникът на майор Праути. Тая нощ. Той и Марлоу.

Грей хвърли консервата обратно в канавката също тъй небрежно, както я беше взел. После се протегна, стана и бавно се отправи към шестнадесета барака. През цялото време обаче мозъкът му работеше с бързината на мълния.

„Марлоу и Царя. Сигурно ще използуват «кабинета» зад американската барака. Праути. Кой точно? Майор! Не е ли онзи от артилерията? Или австралиецът? Хайде, глупако — ядоса се Грей на себе си, — къде ти е умът. Нали толкова се гордееш, че паметта никога не ти изневерява! А, да! Оня от единадесета барака. Нисичък австралиец. Сапьор. Дали е от хората на Ларкин? Не, доколкото си спомням. Австралиец. Тогава защо не се обърне към техния черноборсаджия Тимсън Дребния? Защо чрез Царя? Може би сделката е твърде голяма за Тимсън. Или пък часовникът е краден? Да, сигурно е така. Затова Праути не използва австралийските канали. Сигурно е така!“ Грей погледна колко е часът. Направи го по навик, макар че от три години вече нямаше часовник, макар че отлично знаеше колко е часът, колко е напреднала нощта. Като всички останали пленници, той се ориентираше във времето добре, достатъчно добре. Тук, така или иначе, времето не бе от голямо значение.

„Много е рано още — помисли си Грей. — До смяната на часовите има почти цял час. А като се сменят, от бараката ще видя предишният постови да се прибира по пътеката през лагера към караулното. Човекът, когото трябва да следя, е от новата смяна. Кой ли е? Има ли някакво значение? Скоро ще стане ясно. Сега най-добре е да стоя настрана и да си отварям очите, а когато му дойде времето, потеглям. Съвсем спокойно. Просто учтиво влизам и ги прекъсвам. Достатъчно е да видя часовия с Царя и Марлоу. Или не, по-добре да ги спипам, като си предават парите. А най-добре, когато Царя дава парите на Праути. После ще докладвам на полковник Смедли-Тейлър: «Снощи бях свидетел как се извърши плащане в брой.» Не, ще кажа просто: «Видях американския ефрейтор и лейтенант Марлоу от шестнайсета барака с един корейски часови. Имам основание да смятам, че майор Праути от инженерните войски също е замесен и е набавил часовник за продан.» Това ще бъде достатъчно — разсъждаваше той доволно. — Разпоредбите са ясни и недвусмислени: «Забранява се търговията с охраната!» Хванати на местопрестъплението. Значи военен съд.

Като начало военен съд. После в карцера, в моята килийка. Без допълнително и без говежда яхния. Без трошица в повече. Там в клетката, като плъхове. Сетне ще ги пусна — озлобени, ожесточени. А озлобените хора правят грешки. И следващия път, следващия път ще ги спипа направо Йошима. Тая работа най-добре да си я вършат японците — ние няма какво да им помагаме. Но в случая може би е редно. Не, не, само някой лек намек. Нищо повече. Ще ти го върна аз на тебе, Марлоу, тъпкано ще ти го върна! Дори може би по-скоро, отколкото се надявах. И това, което ще ви се случи — на теб и на оня мошеник, — ще бъде повече от удоволствие за мене.“ Царя погледна часовника си. Девет и четири. Значи вече всеки момент ще е тук. На японците поне това им е хубавото — винаги знаеш до секундата кога какво става, защото определят ли веднъж час за нещо, мърдане няма.

В този миг се чуха тихи стъпки. Торусуми се подаде иззад ъгъла на бараката и бързо се шмугна под брезентовия навес. Царя стана на крака и го поздрави. До него Питър Марлоу се надигна с нежелание, отвратен от себе си.

Торусуми бе доста известна личност в Чанги. Славеше се като човек опасен и своенравен. В чертите му имаше нещо запомнящо се, за разлика от пълното безличие на останалите корейци. Беше дошъл в лагера преди малко повече от година. Обичаше да измъчва пленниците — държеше ги на слънце, крещеше им, риташе ги, когато му скимне.

— Заповядай. Искаш цигара? — рече Царя с усмивка и му предложи необработен тютюн.

Торусуми гордо демонстрира златната си усмивка, подаде на Питър Марлоу пушката си и седна. Извади пакет „Куа“ и почерпи Царя. После погледна въпросително към Питър Марлоу.

— Ichi bon приятел — каза Царя.

Торусуми изсумтя, извади отново на показ златната усмивка, всмукна въздух през зъби и му предложи цигара. Питър Марлоу се поколеба дали да приеме.

— Вземи я, Питър — настоя Царя.

Питър Марлоу го послуша. Кореецът седна до малката масичка.

— Кажи му, че е добре дошъл — поръча Царя на Питър Марлоу.

— Моят приятел казва, че си добре дошъл и за него е удоволствие да те види тук.

— О, благодаря. Има ли благородният ми приятел нещо за мен?

— Пита имаш ли нещо за него.

— Предавай му думите ми точно, Питър. Не променяй нищо.

— Местното наречие не позволява да се превежда абсолютно точно.

— Добре, но гледай да е колкото може по-близо. И карай спокойно.

Царя подаде часовника. Питър Марлоу с изненада забеляза, че той е като нов — току-що полиран, с ново стъкло и в малко велурено калъфче.

— Кажи му, че един мой познат иска да продаде часовника. Но е скъп и може би не е точно това, което му трябва.

Дори Питър Марлоу съзря алчното пламъче, което блесна в очите на корееца, когато извади часовника от калъфа. Той внимателно го поднесе до ухото си, изсумтя небрежно и го постави обратно на масата.

— Имаш ли нещо друго? — преведе отговора му Питър Марлоу. — Съжалявам, но в момента омегите не се търсят много в Сингапур.

— Говориш малайски изключително добре — учтиво добави Торусуми, като засмукваше въздух през зъби.

— Благодаря — отвърна с неудоволствие Питър Марлоу.

— Какво каза той, Питър?

— Просто, че говоря добре малайски, нищо друго.

— Е, тогава кажи му, че съжалявам, но това е всичко, което мога да му предложа.

Царя изчака, докато преведат думите му, после се усмихна и сви рамене. Взе часовника, прибра го обратно в калъфа, пъхна го в джоба си и се надигна.

— Salamat! — рече той.

Торусуми отново оголи зъби и направи знак Царя да седне.

— Часовникът не ме интересува — започна той, — но тъй като си ми приятел и си си направил труда, бих попитал колко иска за него човекът, който притежава тази незначителна вещ?

— Три хиляди долара — отговори Царя. — Съжалявам, че е толкова много.

— Наистина много е. Притежателят сигурно не е с всичкия си. Аз съм беден човек, обикновен войник, но тъй като сме вършили работа и преди и за да ти направя услуга, ще ти предложа триста долара.

— Съжалявам, не смея да приема. Чух, че има купувачи, които биха платили и по-добра цена чрез други посредници. Съгласен съм, че си беден човек и не бива да даваш пари за такъв прост часовник. Разбира се, омегите не струват много, но от уважение към притежателя би било обидно да му се предложи по-малко, отколкото струва един второкачествен часовник.

— Вярно, така е. Може би трябва да увелича цената, защото дори и бедният човек има достойнство, пък и за мене ще бъде достойно да се опитам да облекча нечии страдания в тези тежки времена. Четиристотин.

— Благодаря ти, че си толкова загрижен за моя познат. Но този часовник все пак е омега и макар цената му да е паднала в сравнение с високата му стойност преди време, очевидно има и друга причина да не искаш да се споразумеем. Аз съм човек с достойнство и не мога да си позволя да мамя…

— Аз също съм човек с достойнство. Нямам желание да накърнявам твоята чест и честта на собственика на часовника. Може би ще трябва да рискувам своята собствена чест и да се опитам да убедя онези мизерни китайски търговци, с които работя, да заплатят по-разумна цена поне веднъж в мизерния си живот. Ще се съгласиш, сигурен съм, че петстотин долара е най-голямата сума, която един честен и достоен човек би дал за тази омега, дори при предишните цени.

— Така е, приятелю мой. Но слушай какво ще ти кажа. Може би цената на часовниците омега не е паднала. Може би мизерните китайци недостойно мамят един честен човек. Миналата седмица един от твоите корейски приятели дойде и купи от мен такъв часовник за три хиляди долара. Този го предлагам на теб, защото ценя дългата ни дружба и доверието, което сме изградили помежду си за времето, откакто работим заедно.

— Истината ли ми казваш? — Торусуми яростно се изплю на пода и Питър Марлоу се приготви за удара, който обичайно следваше подобни изблици.

Царя остана невъзмутим. „О, боже — помисли си Питър Марлоу, — железни нерви има тоя човек.“ Царя извади щипка тютюн и започна да си свива цигара. Като видя това, Торусуми спря да беснее, извади пакета „Куа“, почерпи ги и се поуспокои.

— Изумен съм, че мизерните китайски търговци, за които рискувам живота си, са били толкова нечестни. Смаян съм от това, което ти, приятелю, ми каза. Дори нещо повече, ужасен съм. Като си помисля как са се подиграли с доверието ми! Цяла година върша търговия с един и същи човек. И като си помисля само, че толкова време ме е лъгал! Той заслужава да го убия, мизерника!

— По-добре го надхитри — рече Царя.

— Как? Много бих желал моят приятел да ми каже как?

— Използвай острия си ум. Кажи му, че разполагаш със сведения, които доказват какъв мошеник е. Кажи му, че ако не ти дава добра цена в бъдеще — добра цена и двайсет процента отгоре, за да изкупи старата си вина, — може да подшушнеш нещо на властите. Тогава те ще го приберат, а заедно с него ще приберат жена му и децата му и ще се гаврят с тях, докато наситят желанието си.

— Безценен съвет ми даваш. Щастлив съм, че моят приятел е толкова умен. Заради ума му и заради приятелските ми чувства към него ще предложа хиляда и петстотин долара. Това са всичките пари, които имам на света, включително и малката сума, поверена ми от един мой другар, който лежи от болестта на жените в онази кочина, наречена болница, и не може да работи.

Царя се наведе и пропъди облака комари, които кръжаха около глезените му. „Виж, това вече е друго нещо, момчето ми — помисли си той. — Чакай да видим сега — две хиляди ще са много. Хиляда и осемстотин е добре. Хиляда и петстотин също не е зле.“

— Царя те моли да почакаш — преведе Питър Марлоу. — Трябва да се посъветва с онзи нещастен човек, които иска да ти продаде толкова скъпо стоката.

Царя изскочи през прозореца и тръгна покрай бараката, като по пътя проверяваше постовете. Макс си беше на мястото, Дайно пазеше от едната страна на пътеката, а Байрън Джоунс — от другата. Откри майор Праути в сянката на съседната барака, целият потен от напрежение.

— Страшно съжалявам, сър — съкрушено прошепна Царя, — но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! — изохка той наум. — Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

— Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

— Да, сър?

— Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

— Всичко е наред, сър — отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери — работеше във Военното министерство — и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост — заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.

— Отдавна искам да поговоря с вас, Грей — каза Самсън. — Имам една идея, която може би ще ви се стори интересна. Нали знаете, че подготвям книга за далекоизточната кампания. Разбира се — добави той шеговито, — засега това не е официалната версия, но кой знае, един ден може и да стане. Генерал Съни Уилкинсън отговаря за историческите архиви в министерството, нали знаете, и съм сигурен, че Съни ще се заинтересува от разказите на очевидци. Мислех си, дали не бихте искали да хвърлите един поглед на някои от фактите, свързани с вашия полк, а?

„Искам — помисли Грей. — Разбира се, че искам! Всичко бих направил за тая възможност! Но не точно сега.“

— С удоволствие, сър. Много съм поласкан, че моето мнение ви се струва интересно. Утре удобно ли ще е? След закуска.

— О, надявах се, че ще можем да поговорим сега — рече Самсън. — Е, добре, някой друг път тогава. Аз ще ви се обадя…

Грей инстинктивно усети, че ако не говорят тази вечер, друг път просто няма да има. Самсън никога не бе проявявал особена готовност да разговаря с него. „Може би — отчаяно размишляваше той, — може би ще мога да му кажа нещо, колкото за начало, и пак ще успея да ги хвана. Понякога сделките се проточват с часове. Заслужава си да рискувам!“

— С удоволствие, сър, щом така искате. Но ще ви помоля да не се бавим много, ако нямате нищо против. Имам леко главоболие. Само десетина минути, ако нямате нищо против.

— Добре. — Полковник Самсън остана много доволен. Хвана Грей под ръка и го поведе обратно към бараката. — Знаете ли, Грей, вашият полк ми беше един от любимите. Мъжки се сражаваха момчетата. Вие бяхте в списъка на отличените при Кота Бару, нали?

— Не, сър. — „Но, за бога, заслужавах.“ — Нямаше време да се прати списъкът на проявилите се. А в полка имаше много хора достойни за награда.

И той действително мислеше така. Мнозина бяха заслужили Кръст за храброст, но при създалото се положение нямаше да получат дори устна похвала.

— Не се знае, Грей — рече Самсън. — Може би след войната ще оценим по достойнство много хора, които тогава сме пропуснали. — Той накара Грей да седне. — Та какво точно беше разположението на бойните единици, когато пристигнахте в Сингапур?

— Съжалявам, че трябва да го съобщя на моя приятел — преведе Питър Марлоу, — но мизерният собственик на този часовник просто ми се изсмя в лицето. Той каза, че най-ниската цена, която би приел, е две хиляди и шестстотин. Неудобно ми е даже да споменавам, но понеже си ми приятел, длъжен съм да ти кажа.

Торусуми не скри разочарованието си. С помощта на Питър Марлоу те дълго разговаряха за времето и за оскъдицата. Кореецът им показа измачкана и овехтяла снимка на жена си и трите си деца и им разказа за живота в родното му селце, намиращо се недалеч от Сеул, как си изкарвал прехраната като фермер, макар да имал университетско образование, и колко ненавиждал войната. Разказа им, че и той самият мрази японците, че всички корейци мразят японските си господари.

— Корейците дори не ги допускат в японската армия! — обясни той. — Ние сме поданици от втора ръка и никой не ни пита за нищо. И най-долният японец може да ни подмята както си иска!

Говориха дълго, докато накрая Торусуми стана и си взе пушката от Питър Марлоу, който я бе държал през цялото време, зашеметен от мисълта, че е заредена и готова да сее смърт. Но какъв смисъл има да убива? А и после какво?

— Ще направя едно последно предложение на моя приятел, защото не искам да остава с празни ръце, без печалба, в тази ужасна нощ и ще го помоля да попита пак алчния собственик на този мизерен часовник. Две хиляди и сто!

— Моите уважения, но трябва да напомня на моя приятел, че мизерният собственик, който е полковник и следователно човек, свикнал да командва, каза, че няма да приеме цена, по-ниска от две хиляди и шестстотин. Знам, че ти не би желал той да ме заплюе в лицето.

— Действително. Но с най-дълбоки почитания бих те посъветвал да му дадеш поне възможността да откаже това последно предложение, направено в знак на истинско приятелство, в резултат, от което аз оставам без никаква печалба. А по този начин да му дадеш възможността да изкупи недостойната си грубост.

— Ще опитам само защото си мой приятел. Царя остави Питър Марлоу и корееца. Времето минаваше, а те чакаха. Питър Марлоу изслуша разказа на Торусуми как насила го заставили да постъпи в армията и как всъщност той не можел да понася войната.

После Царя отново се вмъкна през прозореца.

— Онзи човек е свиня, мръсник и безчестник. Заплю ме в лицето и ме заплаши, че по-скоро ще разтръби из лагера колко неспособен търговец съм и ще ме натика в затвора, но няма да се съгласи на по-малко от две хиляди и четиристотин.

Торусуми се разбесня и взе да сипе закани. Царя седеше безмълвен. „Вече не ме бива толкова! Прекалих, тоя път прекалих“ — притесни се той, а Питър Марлоу се проклинаше наум, че се е забъркал в цялата тая история.

— Две хиляди и двеста — отсече Торусуми. Царя безпомощно вдигна рамене.

— Кажи му, че съм съгласен — изръмжа той на Питър Марлоу. — Костелив орех излезе. Кажи му, че ще се откажа от комисионната си, за да покрия разликата. Копелето няма да приеме по-малка сума. Но какво печеля аз от тая сделка, по дяволите?

— Ти си човек от желязо — предаде Питър Марлоу от името на Царя. — Ще кажа на мизерния полковник, че ще получи колкото иска, но аз ще трябва да се откажа от комисионната си, за да покрия разликата в цената, която ти предлагаш, и сумата, от която онзи мизерник не отстъпва. Но какво печеля аз? Търговията е честно занятие, но дори между приятели и двете страни трябва да печелят.

— Понеже си ми приятел, ще добавя още сто. Тогава честта ти ще е спасена, но следващия път по-добре не се захващай с толкова алчен и долен човек.

— Благодаря ти, Торусуми, ти си по-умен от мен! Царя му връчи часовника в малкото велурено калъфче, взе парите и преброи дебелата пачка чисто нови фалшиви банкноти — бяха две хиляди и двеста и образуваха спретната купчинка. После Торусуми с усмивка му подаде още сто. Надхитрил бе Царя, а той се славеше сред охраната като отличен търговец. А омегата ще донесе пет хиляди. Е, най-малко три хиляди и петстотин. Добра печалба за една нощна стойка.

Торусуми остави отворения пакет цигари и още един неначенат като компенсация за лошата сделка. „Така или иначе — мислеше си той, — още доста ще воюваме, а търговийката носи добри пари. Ако пък войната свърши скоро, все едно, Царя е полезен съюзник.“

— Добре се справи, Питър.

— По едно време мислех, че оня ще ни избие всичките.

— И аз. Разполагай се, ей сега ще се върна.

Царя намери Праути в сянката на бараката. Даде му деветстотин долара — сумата, на която отчаяният майор с нежелание се бе съгласил, и си взе комисионната — деветдесет долара.

— Закучват се нещата напоследък — каза Царя.

„Да, така е, копеле мръсно — мислеше си Праути. — Все пак осемстотин и десет не е чак толкова лоша цена за една фалшива омега.“ Засмя се наум — беше измамил Царя.

— Страшно съм разочарован, ефрейтор. Този часовник ми беше последната надежда.

„Чакай да видим — доволен пресмяташе той, — ще ни трябват още две-три седмици, докато приготвим друг. Следващия път ще го пласираме чрез Тимсън, австралиеца.“ Внезапно Праути забеляза, че към тях се приближава Грей, и потъна бързо в лабиринта от бараки, затулен в сенките, спасен. Царя скочи през един прозорец в американската барака, седна при играещите на покер мъже и изсъска на Питър Марлоу: „Вземи карти, за бога!“ Двамата души, чиито места заеха, останаха спокойно да зяпат. Царя разпредели купчината банкноти, пред всекиго по малко. После на прага застана Грей. Никой не му обърна внимание. След малко Царя вдигна уж случайно поглед и любезно поздрави:

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер! — По лицето на Грей се стичаше пот. — Много пари имате. — „Боже мили, в живота си не съм виждал толкова много пари накуп. Защо поне част от тях не са мои?“

— Ами обичаме да залагаме, сър.

Грей потъна обратно в нощта. „Дяволите да го вземат тоя Самсън!“ Играта продължи, докато прозвуча уреченият сигнал, че наоколо е чисто. Тогава Царя събра парите и даде всекиму по десетачка. Мъжете му благодариха в хор. После връчи на Дайно по десетачка за външните постове, кимна на Питър и двамата се оттеглиха в неговия ъгъл.

— Заслужихме по чашка кафе.

Царя се чувствуваше леко уморен. Напрежението да се държиш на върха изтощава, той се изтегна на леглото, а Питър Марлоу направи кафе.

— Май не ти донесох късмет — тихо рече той.

— Защо?

— Ами тая сделка. Не беше много успешна, нали?

Царя искрено се разсмя.

— Всичко мина според плана. Ето, вземи — каза той и отброи сто и десет долара. — Дължиш ми два.

— Какво два? — Питър погледна парите. — Защо ми ги даваш?

— Това ти е комисионната.

— За какво?

— Господи, да не мислиш, че ще те карам да работиш даром. За какъв ме вземаш?

— Казах ти, че с удоволствие ще дойда. Не смятах, че трябва да получа нещо само защото превеждах.

— Ти не си наред. Сто и осем долара — това са твоите десет процента. Не го приемай като подаяние. Изкара си ги.

— Ти не си наред, не аз. Как, по дяволите, съм изкарал сто и осем долара от сделка за две хиляди и двеста, когато едва покрихме цената и печалба нямаше? Да не искаш да взема парите, които Торусуми ти даде на теб?

— Няма ли да ти влязат в работа? На теб или на групата?

— Естествено, че ще ми влязат в работа. Но не е справедливо. А и не разбирам защо точно сто и осем?

— Питър, направо не ми го побира умът как си оцелял досега? Виж, да ти обясня простичко. От сделката изкарах чиста печалба хиляда и осемдесет долара. Десет процента от тях правят сто и осем. Дадох ти сто и десет. Дължиш ми два.

— Нищо не разбирам, по дяволите! Как изкара толкова пари, като…

— Ще ти обясня. Правило номер едно в търговията: купуваш евтино и продаваш скъпо. Ако можеш! Както стана тая вечер например.

Царя със задоволство обясни как бе надхитрил Праути. Като свърши, Питър Марлоу дълго мълча. После каза:

— Но това ми се струва… струва ми се доста нечестно.

— Няма нищо нечестно, Питър. Всяка сделка се основава на правилото, че продаваш по-скъпо, отколкото купуваш. Или отколкото ти струва стоката.

— Да, но… печалбата ти не е ли твърде голяма?

— Ами, никак. Всички знаехме, че часовникът е фалшив. Освен Торусуми, разбира се. Но ти нямаш нищо против, че го метнахме, нали? Макар че той лесно ще го пласира на някой китаец, и то с печалба.

— Да, май нямам нищо против.

— Така. А сега да вземем Праути. Часовникът, който ми пробута, беше фалшив. Може и да го е откраднал, отде да знам? Но получи ниска цена, защото не е добър търговец. Ако се беше решил да си вземе часовника и да си тръгне, тогава щях да го спра и да вдигна цената. При това той поначало искаше да ме прецака. Въобще не му пукаше, че може да ме накисне с фалшивия часовник. Част от сделката включва условието, че аз винаги прикривам клиентите си, така че Праути няма от какво да се бои и той го знае, а аз може да загазя яко.

— Но какво ще правиш, когато Торусуми открие играта и се върне?

— Той ще се върне — внезапно се ухили Царя и бе цяло удоволствие да се види радостта му, — но скандал няма да вдигне, защото много добре му е ясно, че ще се посрами. Никога няма да посмее да признае, че съм го надхитрил. Боже, та приятелчетата му ще го скъсат от подигравки само ако научат. Той ще се върне, това е повече от сигурно, но за да се опита да ме надхитри. — Царя запали цигара и подаде една на Питър Марлоу. — Така че — оживено продължи той — Праути получи деветстотин минус моите десет процента. Ниска, но справедлива цена, а и не забравяй — аз и ти носехме целия риск. Сега да сметнем разходите. Платих сто долара да лъснат и почистят часовника и да му сложат ново стъкло. Двайсет за Макс, който пръв научи за предстоящата продажба, по десет на четирите поста и още шейсет за тия, дето ни прикриха с покера. Общо хиляда и сто и двайсет. Две хиляди и двеста минус хиляда сто и двайсет прави точно хиляда и осемдесет. Десет процента са сто и осем. Съвсем просто.

Питър Марлоу поклати глава. Толкова много цифри, толкова много пари, толкова много вълнения. Поговориха известно време с някакъв кореец и ето че изведнъж притежава сто и десет, не, сто и осем долара, просто ей тъй. „Боже господи — мислеше си той с ликуващо сърце, — та това са повече от двайсет кокосови ореха или сума ти яйца. Ами Мак! Сега ще можем да му купим храна. Яйца, преди всичко яйца.“ Внезапно чу гласа на баща си, чу го така ясно, сякаш стоеше до него. И го видя — изправен и внушителен във флотската си униформа. „Слушай какво, моето момче. На този свят съществува понятието чест. Когато вършиш работа с един човек, казвай му само истината и тогава той също е длъжен да ти казва истината, иначе не би имал чест. Защитавай другите така, както очакваш те да защитават теб. Ако видиш, че човек няма чест, не се свързвай с него, защото ще те опетни. Запомни, има хора с чест и хора без чест. Има честни пари и безчестни пари.“ „Но това не са безчестни пари — чу собствения си глас Питър Марлоу. — Царя току-що обясни. Те искаха да го измамят, а той излезе по-умен от тях.“ „Да, но е безчестно да продадеш чужда вещ и да кажеш на собственика, че е продадена за по-малко, отколкото в действителност.“ „Така е, но…“ „Няма «но», сине. Вярно е, и честта има степени, но човек защитава само едни принципи. Постъпи, както намериш за правилно. Избери си позиция в живота. За определени неща човек трябва сам да вземе решение. Знам, понякога е необходимо да се приспособяваш към обстоятелствата.

Но, моля те, пази себе си и съвестта си, защото никой друг няма да те пази, и знай, че в даден момент едно погрешно решение може да те унищожи по-сигурно и от куршум!“ Питър Марлоу стисна парите в длан и се замисли колко са им нужни — на него, Мак и Ларкин. Сложи всичко на везните на разума и те силно се наклониха на една страна. По право парите принадлежаха на Праути и неговата група. Може би този часовник е бил последната им надежда. Може би заради тези откраднати пари Праути и групата му хора, които той въобще не познаваше, — може би те щяха да умрат. Да умрат заради алчността му! От другата страна бе Мак. Той имаше нужда от парите сега, в момента. И Ларкин също. „А и аз. Аз също, да не забравям това. — Спомни си как Царя бе казал: «Не го приемай като подаяние!» Но той бе приел много подаяния. Твърде много. — Как да постъпя, господи? Кажи ми, как да постъпя?“ Но отговор нямаше. И Питър се реши.

— Благодаря, благодаря ти много — каза той и прибра парите, но с цялото си същество усещаше как го изгарят.

— Няма нищо. Ти си ги заслужи. Твои са. Изработи си ги. Не ти ги давам даром.

Царя ликуваше и радостта му някак естествено заглуши отвращението, което Питър Марлоу изпитваше към самия себе си.

— Давай — подкани го Царя, — трябва да отпразнуваме първата съвместна сделка. С моя ум и твоя малайски, ехе, направо ще си отживеем!

Той изпържи няколко яйца и докато ядяха, Царя му разказа как, щом разбрал, че Йошима е открил радиото, изпратил момчетата да купят още храна.

— На тоя свят човек трябва да поема рискове, моето момче. Няма друг начин. Веднага ми стана ясно, че японците ще ни направят живота още по-черен, за известно време поне. Но това важи само за тия, дето не са се подготвили предварително. Ето Текс например — нещастникът нямаше пукната пара да си купи дори едно яйце. Пък и вие с Ларкин. Ако не бях аз, Мак щеше и до сега да се мъчи, горкият човек. Естествено, аз с удоволствие ви помагам. Обичам да помагам на приятелите си. Човек трябва да помага на приятелите си, иначе всичко си губи смисъла.

— Сигурно си прав — каза Питър Марлоу.

Царя го бе засегнал с тези ужасни думи. Той не можеше да разбере, че в някои отношения американската житейска логика е толкова проста, колкото и английската. Всеки американец се гордее с умението си да печели пари. Всеки англичанин се гордее с готовността си да умре под родното знаме.

Царя се обърна към прозореца и впи очи в тъмнината навън. Питър Марлоу проследи погледа му и забеляза, че по пътеката се задава някой. Когато мъжът попадна под светлината на лампата, Питър Марлоу го позна. Беше полковник Самсън.

Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.

— Добър вечер, ефрейтор — поздрави той и продължи покрай бараката.

Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.

— Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.

— На Самсън? Полковник Самсън?

— Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.

— Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?

— Кажи му, че са от мене.

„Боже мой — помисли си Питър Марлоу изумен, — и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето — сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър — въздъхна той наум, — ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“

— Питър — каза той, — има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.

Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би се решил да излезе от лагера.

Дори заради радиото. Ако поемеше по другия път, жертваше една традиция, разбиваше едно минало. Самсън е личност в редовната армия — човек с произход, с пост и богатство, а Питър Марлоу беше потомствен офицер и подобна постъпка никога нямаше да му бъде простена. Ако пък Самсън действително работеше за Царя, тогава всичко, на което го бяха учили, просто губеше стойност.

Питър Марлоу забеляза, сякаш се наблюдаваше отстрани, как взе парите, как излезе в нощта и тръгна по пътеката, как намери полковник Самсън и го чу да прошепва:

— Здравей! Ти си Марлоу, нали? Видя се как му подава парите.

— Царя ме помоли да предам това.

Видя как гуреливите очи на Самсън алчно светнаха. Той бързо преброи парите и ги пъхна в джоба на протритите си панталони.

— Благодари му — продължи да шепне полковникът — и му кажи, че успях да задържа Грей един час. Повече не можах. Достатъчно беше, нали?

— Горе-долу достатъчно — отвърна Питър Марлоу. После се чу да казва: — Следващия път го дръж по-дълго или намери начин да ни предупредиш, глупако!

— Не можах да го задържа повече. Кажи на Царя, че съжалявам, много съжалявам. Това никога няма да се повтори, честна дума! Влез ми в положението, Марлоу. Нали знаеш как става понякога. Просто не беше възможно.

— Ще му предам, че съжаляваш.

— Да, да, благодаря, много благодаря. Завиждам ти, Марлоу. Толкова си близък с Царя! Голям късмет имаш.

Питър Марлоу се върна в американската барака. Царя му благодари за услугата, той също благодари още веднъж за парите и потъна в нощта.

Седна на едно малко възвишение с лице към телената ограда. Искаше му се отново да е в изтребителя, устремен към небето нагоре, нагоре, високо нагоре, където всичко е чисто и непокварено, където няма долни хора — като него самия, където животът е прост и ясен и можеш да се слееш с бога, без да се срамуваш.

Тринадесета глава

Питър Марлоу лежеше на кревата си, унесен в полудрямка. Около него мъжете се пробуждаха, ставаха и отиваха по нужда, приготвяха се за работа, влизаха и излизаха от бараката. Майк вече се занимаваше с четиридесетсантиметровите си мустаци — беше се зарекъл да не ги бръсне, докато не излезе от лагера, Карстеърс пак правеше сутрешните си йогистки упражнения, Фил Минт както винаги си чоплеше носа, партията бридж вече бе започнала, Рейлинс пак се разпяваше, Майнър отново свиреше гамите на дървения си ксилофон, отец Гроувър по навик се опитваше да разведрява всички наоколо си, а Томас пак ругаеше, че закуската закъснява.

Юърт, който спеше на леглото над Питър Марлоу, изпъшка, събуди се и провеси крака надолу.

— Ужасна нощ!

— Мяташе се като бесен! — отбеляза Питър Марлоу за хиляден път. Юърт винаги спеше много неспокойно.

— Извинявай — каза Юърт и тромаво скочи на пода. Всеки път казваше същото.

Неговото място не беше в Чанги, а на десет километра навътре в острова — в лагера за гражданското население, където бяха, може би все още бяха, жена му и децата му. Японците не разрешаваха никаква обмяна на сведения между двата лагера.

— Да вземем да обгорим леглото, след като се изкъпем, а — предложи Юърт и се прозя.

Беше нисък, мургав мъж, голям чистник.

— Може.

— Просто да не повярва човек, че само преди три дни го обгаряхме. Как спа?

— Нормално.

Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.

Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя им Фил. — Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? — Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.

Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.

— Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде — подметна Питър Марлоу.

— Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.

Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.

— По-спокойно, Юърт.

— Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам. Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.

Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии — грижливо измити и пълни с вода — и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.

— Какъв ден сме днес, Юърт? — разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.

— Неделя.

Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.

Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.

Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.

В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.

Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.

Така измина цяла вечност.

После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.

След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…

— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!

— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.

— Да не ти е лошо?

— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?

След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.

Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.

— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.

— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.

— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!

— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?

— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.

— Между другото, какво стана с Дейвън?

— Кой Дейвън?

— Оня с радиото.

— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?

— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.

— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!

— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.

— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!

— Да ти имам идиотските шеги!

— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?

— Вземи да опънеш веднъж.

— Бре, горчи, та се не трае!

— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.

— Охо, я гледайте!

— Къде?

— Ей, там, на пътя. Марлоу!

— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.

— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.

— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.

— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.

— Нищо чудно.

— Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.

— И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.

— Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.

— Ти не си наред. Никой освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!

— Според теб какво носи Марлоу в онова канче?

— Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа, Питър Марлоу се бе отправил към болницата.

В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня — беше казал Мак, — може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.

— Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.

Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:

— Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.

— Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? — попита Питър Марлоу. — И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…

— В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.

— Не се изхвърляй толкова — и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!

— Слушай ме какво ще ти кажа — наежи се Мак, — трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!

Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:

— Нали знаеш нещото от три неща?

За по-сигурно говореше за радиото така.

Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Разбира се. Какво се сети за него?

— Знаеш ли вече точната му болест?

— Не съвсем, но почти. Защо питаш?

— Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.

Лицето на Мак светна.

— Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.

— Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.

— Не искам да те излагам на опасност — замислено рече Мак.

— Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ — Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.

— Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.

— Защо? — бързо запита Мак на английски. — Защо до днес, Питър?

Питър Марлоу се ядоса, че все пак хлътна в капана, който толкова желаеше да избегне. Ясно му беше, че ако каже на Мак за селото, той ще се поболее от тревога. Разбира се, никой не можеше да го спре насила, но знаеше, че ако Мак и Ларкин го помолят, няма да отиде. „По дяволите, какво да правя сега?“ Тогава си спомни съвета на Царя.

— Е, днес или утре, все едно. Просто се интересувах — каза той и изигра последния си коз — най-древния номер на този свят, — стана да си ходи. — Е, хайде, Мак, до утре. Може да се отбием и довечера с Ларкин.

— Седни за малко, момчето ми. Ако нямаш работа, разбира се — спря го Мак и троснато продължи на малайски: — Истината ли говориш, като казваш, че зад думите ти не се крие нищо. Мъдростта на прадедите ми нашепва, че докато човек е млад, поема рискове, които и дяволът би подминал.

— Писано е: „Ако си лишен от опита на годините, това значи, че си лишен и от разум.“ Мак изпитателно впери очи в него. „Намислил ли е нещо? Нещо с Царя? Е — уморено реши той, — и без това вече е затънал до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“ — Усещам, че те дебне опасност — рече той след малко.

— Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. — Лицето на Питър Марлоу не трепваше. — Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.

Мак кимна доволен.

— Нали знаеш моята съдина?

— Безспорно.

— Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и й накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. — Мак изохка и се протегна. — Ужасно ме боли гърбът — каза той на английски. — Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.

Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:

— Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.

— Така по-добре ли е? — попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.

— Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.

— Не се прави, че не ти е приятно, старче.

— Престани с това старче!

— Senderis! — отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже — каза си той, — колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите — «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ — дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти, без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.

„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките — най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.

Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината — хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките й останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител — разбит, разкъсан от бомби и куршуми — на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.

Попадна на селцето по залез слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.

— Може ли да ми дадете малко храна и вода? — помолил бе той.

Отговор не получи.

После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.

Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.

Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.

Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.

— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.

— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.

— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.

— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.

— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!

— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!

— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!

— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.

— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?

— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.

Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.

— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.

— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.

Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.

— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.

Старейшината му даде знак да седне.

— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.

— Съгласен съм.

— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.

— Разбирам. Благодаря ви, сър.

— Закълни се в твоя бог — лека усмивка пробягна по лицето на стареца, — закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.

— Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.

— Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко. Дадоха му да яде и пие, а после Старейшината каза:

— Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.

— Добре. Но може ли първо да попитам нещо?

— Да.

— Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.

— Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“ И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.

Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната — адвентистка, а още по-предишната — някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.

Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други — защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други — защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.

„Долен лицемер!“ — с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал:

— Хей, Питър, я погледни там!

И той бе видял Дринкуотър да разговаря с един съсухрен сержант от английската авиация на има Блоджър. Леглото на отеца се намираше на едно от най-хубавите места в шестнадесета барака — близо до вратата.

— Сигурно това е новият му ординарец — предположи Дейвън, защото старата традиция се спазваше дори в лагера.

— Какво стана с предишния?

— С Лайълс ли? Казаха ми, че е в лечебницата. Шесто отделение.

Питър Марлоу се надигна.

— С ония от пехотата Дринкуотър може да прави, каквото си ще, но с моите — не.

Той прекоси бараката и извика:

— Блоджър!

— Какво искаш, Марлоу? — попита Дринкуотър. Питър Марлоу не му обърна внимание.

— Какво правиш тук, Блоджър?

— Ами говоря си с отеца, сър. Извинявайте, сър — каза той и се приближи, — не ви виждам добре.

— Лейтенант Марлоу.

— О, добър ден, сър. Аз съм новият ординарец на отеца, сър.

— Махай се оттук, и преди да ставаш нечий ординарец, първо ще ме питаш мен!

— Но аз, сър…

— Марлоу, ти за какъв се мислиш? — избухна Дринкуотър. — Не можеш да му заповядваш!

— Той на теб ординарец няма да ти бъде!

— Защо?

— Защото аз казвам! Свободен си, Блоджър.

— Но, сър, аз ще се грижа добре за отеца, наистина, сър! Всичко ще правя…

— Откъде я имаш тая цигара?

— Виж какво, Марлоу… — започна Дринкуотър.

— Затваряй си устата! — сряза го Питър Марлоу. Всички мъже в бараката оставиха заниманията си и започнаха да ги наобикалят.

— Откъде взе цигарата, Блоджър?

— Отецът ми я даде, сър — измънка Блоджър и се дръпна назад, стреснат от гневния тон на Питър Марлоу. — Срещу едно яйце. Разбрахме се да ми дава тютюн за яйцето, дето ми се полага. Аз искам тютюн, а той нека взема яйцата.

— В това няма нищо нередно — изпъчи се Дринкуотър. — Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.

— Да си минавал скоро през шесто отделение? — попита Марлоу. — Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.

— Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.

— Колко от неговите яйца изяде?

— Николко. Нито едно.

Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.

— Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!

— Кълна се! — рече Дринкуотър с разтреперан глас.

— Мръсен лъжец! — изкрещя Дейвън. — Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.

Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.

Дринкуотър припадна.

Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.

— Бог да те благослови, Марлоу — прошепна той. — Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. — После коленичи до леглото си. — О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…

В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.

Стомахът му подсказа, че е време за обед.

Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по дяволите?

Грей седеше на ръба на леглото си.

— А, Марлоу — обади се той. — Тия дни ще ядеш с нас, така ли? Каква приятна изненада!

— Да, Грей, все още ям с вас. Я иди си играй на стражари и апаши другаде. Заяждай се с някой, дето не може да ти го върне!

— Няма начин, момчето ми! Хвърлил съм око на по-едра плячка.

— Дано имаш късмет.

Питър Марлоу се обърна и взе канчетата си. Отсреща няколко души играеха карти. Капитан Бръф, който ги гледаше, му смигна и прошепна:

— Ченгета! Все една стока!

— Така е.

Бръф се приближи.

— Чувам, че имаш нов приятел.

— Може и така да се каже — отвърна неопределено Питър Марлоу.

— То всеки решава за себе си. Но понякога човек трябва да внимава какво прави, за да не си изпати.

— Така ли?

— Да! Бързите приятелства са доста опасни.

— Тука си прав.

— Какво ще кажеш някой ден да изпушим по цигара и да си чуем приказката — ухили се Бръф.

— Става. Да речем, утре, а? След кльопачка… — Той неволно употреби думата на Царя, но не се поправи. Усмихна се и в отговор Бръф също се усмихна.

— Охо, манджата иде! — извика Юърт.

— Най-после — изпъшка Фил. — Искаш ли да се трампим, Питър? Твоят ориз за моята яхния?

— Не си познал!

— Просто питам!

Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре — помисли той. — Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи — сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.

Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него — успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.

— А, Питър — каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, — ти познаваше Чарлс, нали?

— Да, да, много свястно момче.

Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.

— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.

— О, да. Разбира се.

Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:

— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?

— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.

— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.

Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя сега… Какво ще имаме за вечеря? А, да, агнешко. Мм, агнешко! И хубава студена бира. После ще си поиграя с Пенелопи, а жената ще си седи на верандата и ще шие.“

— А, здрасти — рече той радостно, когато забеляза Юърт. — Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.

Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.

— Спокойно, Юърт — приближи до него Питър Марлоу.

— Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!

— Не се нервирай.

— Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!

— В лагера за цивилни са ги…

— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!

Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.

— Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.

Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.

— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?

— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.

— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!

Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.

— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!

— Свих го, разбира се.

— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.

Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

— Искаш ли малко блачанг, друже?

— Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.

— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.

— Чудесно. След вечеря, нали?

— Става. До довечера.

— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.

Четиринадесета глава

От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.

„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.

Както всяка нощ.

— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.

Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.

— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.

За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.

Нощем джунглата е ужасно място, но Питър Марлоу се чувствуваше у дома си. Всичко бе съвсем като на Ява, съвсем като в горите около неговото селце, и безпокойствието му постепенно го напусна.

Царя познаваше пътя безпогрешно. Ходил бе до селото пет пъти и сега крачеше уверено напред, но сетивата му бяха нащрек. Трябваше да се промъкнат покрай един часови. Той нямаше определен район, просто обикаляше наоколо, но Царя знаеше, че обикновено си намира някоя полянка и ляга да спи.

След безкрайните тревожни мигове, мигове, когато всяка суха съчка и листо издаваха с крясъци пътя им и всяка зелена клонка ги дърпаше назад, двамата стигнаха до пътеката. Часовият бе останал зад гърба им. Пътеката водеше към морето. И към селото. Прекосиха я и тръгнаха в широк полукръг. Над тежкия покрив от листа в безоблачното небе висеше половин луна. Светлината й бе идеална — достатъчна, за да се ориентират, и недостатъчна, за да ги забележат.

Свобода! Без телени огради, без хора. Най-сетне бе сам. Неочаквано го обзе ужас.

— Какво има, Питър? — прошепна Царя, усетил, че нещо не е наред.

— Нищо. Просто… просто толкова е странно да си навън.

— Ще свикнеш. — Царя погледна часовника си. — Остава ни още около километър. Подранили сме. Най-добре ще е да поизчакаме.

Той намери заслон под няколко паднали дървета, преплетени с лиани, и се отпусна на земята.

— Сега може да си отдъхнем тук.

Седяха и чакаха, заслушани в шумовете на джунглата: щурци, жаби, ненадеен птичи крясък, внезапна тишина, стъпки на незнаен звяр.

— Страшно ми се пуши!

— И на мен!

— Само че не тука — отсече Царя.

Съзнанието му бе цялото нащрек — сетивата долавяха и най-малкото движение в джунглата, а умът препускаше напред и преповтаряше схемата на сделката, която им предстоеше. Да, планът беше добър. Погледна часовника си. Голямата стрелка едва-едва пълзеше. Но това пък му даваше повече време за размисъл. Колкото по-дълго мислиш преди сделката, толкоз по-добре. Не правиш грешки и печалбата е по-голяма. Хубаво нещо е печалбата! Който е измислил търговията, голям гений е бил. Купувай евтино, продавай скъпо. Работи с ума си. Поеми риск и парите почват да текат. А като имаш пари, имаш всичко. Най-вече власт.

„Измъкна ли се веднъж оттук — кроеше планове Царя, — ще стана милионер. Такива пари ще натрупам, че подземията на форт Нокс ще изглеждат като детска спестовна касичка пред моето богатство. Ще създам огромна организация и ще се заобиколя с верни, но покорни типове. Ще намеря и няколко по-умни — тях винаги можеш да ги купиш. А сложиш ли му веднъж цената на човек, можеш да го използваш и да го подмяташ както си искаш. Това е силата, която движи света. Хората са два вида — избраници и тълпа. Аз съм от избраниците. И винаги ще бъда от тях. Свърши се вече с подритването, с подмятането от град на град. Всичко това е минало. Тогава бях още дете. Вързан бях за баща си — за човек, който прислужва в кръчми, сипва бензин, продава телефонни указатели, товари боклук или крънка подаяния, за някоя и друга бутилка. А после бълвоча ти го чистиш! Това няма да се случи никога вече. Този път други ще чистят моя бълвоч. Само да имам мангизи. «Всички хора са създадени равни и имат неотменни права!»“

— Тая страна е велика — рече той полугласно.

— Коя?

— Щатите.

— Защо?

— Само там всичко се купува, само там имаш шанс да пробиеш. Това е ужасно важно, ако не си роден богат, Питър, а тия, дето се раждат богати, са единици. Там и да си беден, стига да ти се работи, толкова възможности се отварят пред тебе, че просто да се побъркаш. А пък ако не работиш и не си помогнеш сам, тогава значи за нищо не те бива и не си никакъв американец. То и…

— Я чуй! — внезапно настръхна Питър Марлоу.

От далечината долетя тих звук на приближаващи се стъпки.

— Мъж е — прошепна Питър Марлоу и потъна още по-дълбоко в листака. — От тукашните е.

— По какво разбра?

— Носи налъми. И е стар. Тътри си краката. Заслушай се, сега се чува как диша.

След няколко секунди мъжът изникна от мрака и невъзмутимо продължи по пътеката. Наистина беше стар и носеше на рамо убито диво прасе. Двамата го проследиха с поглед, той ги отмина и се изгуби в нощта.

— Забеляза ни — угрижено рече Питър Марлоу.

— Ами, глупости!

— Да, сигурен съм. Може да е решил, че е японски патрул, но аз наблюдавах краката му — така винаги се разбира дали са те забелязали — за миг забави крачка.

— Може да е имало съчка на пътеката. Или някоя дупка.

Питър Марлоу поклати глава.

„Враг или приятел? — трескаво преценяваше Царя. — Ако е от селото, значи страшно няма. Всички знаят, че ще идвам, защото си получават дела от Чен Сан, китайския търговец. Не можах да го позная, но пък и нищо чудно — толкова мъже излизат нощем за риба. Какво да правим?“

— Ще почакаме малко, после ще разузнаем положението — каза Царя. — Ако е враг, ще отиде до селото и ще каже на старейшината. Той ще ни даде знак да се изпаряваме.

— Мислиш ли, че може да им имаме доверие?

— Аз мога, Питър. — Той се надигна. — Върви двайсетина крачки зад мен.

Селото намериха лесно. Дори прекалено лесно, с подозрение си помисли Питър Марлоу. Огледаха го от възвишението, на което се намираха. Неколцина мъже седяха под една стряха и пушеха. От време на време се чуваха грухтене на свине. Около селцето тъмнееха кокосови палми, а отвъд тях фосфоресцираше прибоят. Виждаха се няколко лодки — платната им бяха свити, а рибарските мрежи висяха неподвижно. Никакви признаци за опасност.

— Май всичко е наред — прошепна Питър Марлоу. Изведнъж Царя го смушка. Пред една от къщите стояха старейшината и старецът, когото бяха видели. Двамата бяха потънали в разговор. После далечен смях наруши покоя и старецът слезе по стълбите. Той се провикна нещо и веднага дотича една жена, взе прасето от раменете му, отнесе го до жаравата и го сложи на шиша. Още същата минута наоколо с шеги и смях се струпаха и други малайци.

— А, ето го и него! — възкликна Царя.

Нагоре по брега се изкачваше висок китаец. Зад него един от селяните прибираше платната на малка рибарска лодка. Китаецът отиде при старейшината, двамата се поздравиха тихо и седнаха в очакване.

— Добре — ухили се Царя. — Да тръгваме.

Той се надигна и като се придържаше под сянката на палмите, предпазливо заобиколи селото. Откъм гърба на къщата, в която живееше старейшината, бе подпряна висока стълба. Царя се изкатери по нея и Питър Марлоу го последва. Почти моментално чуха как някой прибра стълбата с леко проскърцване.

— Табе — усмихна се Царя, когато в стаята влязоха Чен Сан и Сутра, старейшината.

— Хубаво да види теб, туан — отвърна старейшината, като с труд търсеше английските думи. — Иска ядене, да? — Усмивката му оголи почернели от бетела зъби.

— Да, благодаря — каза Царя, а после подаде ръка на китаеца: — Как си, Чен Сан?

— Аз добре или бил… Ами то аз… — Той потърси думата и започна отначало: — Да, аз добре бил или все така.

Царя посочи Питър Марлоу.

— Ichi bon, приятел. Питър, кажи им нещо там, поздрави ги или нещо такова. Хайде, момчето ми, залавяй се за работа!

Той се усмихна, извади пакет цигари и почерпи всички.

— Аз и моят приятел ти благодарим за гостоприемството — включи се в разговора Питър Марлоу. — Високо ценим любезната ти покана да споделим твоята трапеза, защото знаем, че сега навсякъде цари нищета. Само змията в джунглата би отказала да приеме щедростта ти.

И Чен Сан, и старейшината се разтопиха в усмивки.

— Виж ти, виж ти! — възкликна китаецът. — Ще бъде чудесно да кажа чрез теб на моя приятел Раджа всичко, което иска да изрече моята недостойна уста. Много пъти съм имал желание да кажа неща, за които нито аз, нито моят приятел Сутра сме способни да намерим думи. Кажи на Раджата, че той е мъдър и умен мъж, щом си е намерил толкова добър преводач.

— Казва, че го плямпам много добре малайския — весело предаде Питър Марлоу поуспокоен. — И се радва, че сега ще уредите трампата по-лесно.

— За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки — плямпам, трампа! Я говори като хората!

— Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс — умърлуши се Питър.

— По-добре не го слушай.

— Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.

— По-сериозно, Питър!

— Я стига!

— Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…

— Още е рано да говорим за работа, човече! — прекъсна го Питър Марлоу с изумление. — Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.

— Няма за кога да чакаме.

— Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!

Царя размисли за миг. „Е — каза си той, — щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:

— Добре, щом така искаш.

Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.

Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба — по закон бяха длъжни да продават направо на японците, — и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях — дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.

— Ей, Питър — обади се той, — попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.

Питър Марлоу преведе въпроса.

— Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.

„Аха, хванах ли те сега натясно! — Царя ликуваше: — Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.

После донесоха яденето: печени сладки картофи, сини домати, кокосово мляко, дебели парчета свинско плувнали в мазнина, банани, папая. Царя забеляза, че няма местни деликатеси или агнешко, нито говеждо филе и сладки, които малайците толкова обичаха. Даа, нещата никак не бяха розови.

Храната поднасяше първата жена на старейшината, сбръчкана старица. Помагаше и Сулина, една от дъщерите му — гъвкава и закръглена красавица с нежна кожа с цвят на пчелен мед, ухаеща на младост и с чист саронг в тяхна чест.

— Табе, Сам — намигна й Царя.

Момичето прихна и свенливо се опита да скрие смущението си.

— Защо я наричаш Сам? — трепна Питър Марлоу.

— Защото прилича на брат ми — сухо отвърна Царя.

— Ти брат ли имаш? — Питър Марлоу го изгледа изненадан.

— Шегувам се, нямам брат.

Питър Марлоу помисли за миг, после запита:

— Тогава защо й викаш Сам?

— Дъртият не ме запозна — обясни Царя, без да гледа към момичето, — затова аз я кръстих така. Мисля, че й отива.

Сутра се досети, че двамата си казаха нещо за дъщеря му и разбра, че е направил грешка, като я пусна при гостите. В други времена би бил доволен един от туан-туан да я хареса и да я заведе в дома си като своя любовница за година-две. Тогава тя ще се върне в селото научена как да се държи с мъже, ще донесе хубава зестра и няма да му е трудно да й намери подходящ съпруг. Така би направил по-рано. Но сега ухажването водеше единствено до необуздани срещи в храсталака, а Сутра не желаеше това да се случи с дъщеря му, макар че й беше време да стане жена. Той се наведе напред и предложи на Питър Марлоу едно хубаво парче месо:

— Дали това няма да изкуши апетита ти?

— Благодаря, ще приема.

— Можеш да си вървиш, Сулина.

Питър Марлоу долови категоричността в гласа на Сутра и забеляза сянката на недоволство, преминала по лицето на момичето. Но то се поклони дълбоко и излезе. Старата жена остана да им прислужва.

„Сулина! — повтори името й Питър Марлоу, усетил отдавна забравен порив. Не е толкова красива като Няй, която бе съвършена, но е горе-долу на нейната възраст и е хубавичка. Сигурно е на четиринайсет, а вече е узряла. Господи, колко зряла изглежда!“

— Храната не ти ли се нрави? — попита Чен Сан, забелязал впечатлението, което Сулина бе направила на Питър Марлоу. Това вероятно щеше да му даде още един коз в ръцете.

— Напротив. Прекалено е хубава, защото небцето ми е отвикнало от хубава храна. — Питър Марлоу си спомни, че спазвайки добрия тон, местните хора говорят за жени само с притчи, и се обърна към Сутра: — Един мъдрец е казал, че има много видове храна — храна за стомаха, храна за окото и храна за духа. Тази вечер аз вече получих храна за стомаха. А твоите думи и думите на Чен Сан нахраниха духа ми. Заситих се. Но ето че накрая ни предложихте също и храна за окото. Как бих могъл да се отблагодаря за щедростта ти?

Бръчките по лицето на Сутра се врязаха по-дълбоко. Добре казано. Затова той се поклони и отвърна просто:

— Мъдри са думите ти. Може би след време окото ще огладнее отново. Трябва пак да си поговорим за мъдростта на предците някой път.

— Какво толкова се зарадва, Питър?

— Не съм се зарадвал, просто съм доволен от себе си. Току-що му казах, че според нас дъщеря му е много хубава.

— О, да! Истинска кукличка! Защо не я поканиш да изпие едно кафе с нас?

— Ти си откачил! — Питър Марлоу направи усилие гласът му да остане спокоен. — Тук работите не стават така — още дошъл-недошъл, и почваш да каниш момичетата на кафе. Трябва да действаш постепенно, да подготвяш почвата.

— В Америка тия глупости ги няма. Видиш ли някое маце, дето ти харесва, отиваш при нея и ако и тя те харесва, въпросът ти е уреден.

— Нямаш никаква изтънченост ти.

— Може би. Но затова пък съм имал много мацки. Те се разсмяха и Чен Сан попита за какво се шегуват.

Питър Марлоу му отговори, че Царя е казал: „Трябва да отворим кантора в селото и да не си правим труда да се връщаме в лагера.“ След като си изпиха кафето, Чен Сан смени темата.

— Струва ми се, че е много рисковано да идвате от лагера през нощта. Много по-рисковано, отколкото е моето идване в селото.

„Едно на нула за нас — зарадва се Питър Марлоу. — Според източните нрави Чен Сан сега е в по-лоша позиция — злепостави се, като започна пръв.“ Той се обърна към Царя:

— Е, Раджа, можеш да започваш. Вече спечелихме една точка.

— Така ли?

— Да, какво искаш да му кажа?

— Кажи, че му предлагам голяма сделка. Диамант — четири карата, на пръстен от платина, в идеално състояние, синьо-бял. Искам тридесет и пет хиляди долара — пет хиляди в малайски долари, останалите в японски фалшиви пари. Очите на Питър Марлоу се разшириха. Той бе обърнат към Царя, затова изненадата му остана скрита за китаеца, но Сутра я забеляза. Тъй като не участваше в сделката, а само получаваше процент като посредник, старецът се приготви да наблюдава битката. Нямаше защо да се безпокои за Чен Сан — от личен опит знаеше, че китаецът се оправя повече от добре.

Питър Марлоу преведе думите съвсем точно. Размерът на сделката щеше да заглади всеки пропуск в обноските. А и искаше да извади китаеца от равновесие. Хванат неподготвен, Чен Сан видимо се оживи и поиска да види диаманта.

— Кажи му, че не е у мен, но ще го донеса след десет дни. Кажи му, че трябва да имам парите три дни преди това, защото собственикът няма да ми го предаде, докато не получи парите.

Чен Сан знаеше, че Царя е честен търговец. Щом казва, че има такъв пръстен и ще го донесе, значи ще го донесе. Винаги е удържал на думата си. Но да му даде толкова пари накуп, и то в лагера, където Царя е напълно недосегаем за него, това вече бе твърде рисковано.

— Кога мога да видя пръстена? — попита той.

— Кажи му, че ако иска, може да дойде в лагера след седем дни.

„Значи трябва да дам парите, преди дори да съм видял диаманта — мислеше си Чен Сан. — Това е невъзможно и туан Раджа го знае. Лоша работа. Ако диамантът наистина е четири карата, мога да взема за него петдесет до сто хиляди долара. В края на краищата познавам китаеца, който печата парите. Но петте хиляди в малайски долари са друго нещо. Тях ще трябва да ги купувам на черно. По какъв курс? Шест за долар е прекалено малко, двайсет към едно — прекалено много.“

— Кажи на моя приятел Раджа — рече той, — че условията на тази сделка са доста особени, затова трябва да си помисля повече, отколкото нормално би мислил един делови търговец.

После отиде до прозореца и се загледа навън.

Дотегнала му бе войната, дотегнали му бяха подмолните машинации, до които един честен търговец трябваше да прибягва, за да припечели за насъщния. Мислеше си за нощта и звездите, за глупостта да се биеш и умираш за неща без никаква реална стойност. В същото време знаеше отлично, че оцеляват силните, а слабите загиват. Сети се за жена си и децата си — три дъщери и един син — и за нещата, който би искал да им купи, за да ги направи щастливи. Мислеше си също, че иска да си намери втора жена. Значи трябваше на всяка цена да осъществи тая сделка. Струваше си риска да се довери на Царя.

„Цената е добра — реши той. — Но как да се подсигуря за парите? Трябва да намеря посредник, на когото мога да се доверя. Най-добре да е някой от охраната на лагера. Той може да види пръстена и да предаде парите, ако пръстенът не е фалшив и действително е четири карата. После туан Раджа ще го донесе тук, в селото. Не е необходимо пръстенът да попада у часовия. Но как да се довери човек на тия корейци? Ще трябва да измисля нещо — например, че парите са дадени в заем на лагера от китайците в Сингапур. Не, не става, защото часовият ще види пръстена. Така че той трябва да знае всичко. И ще иска солидна сума за услугата.“ Чен Сан се обърна към Царя и забеляза, че и него го е избила пот. „Аха — помисли си китаецът, — страшно ти се иска да го продадеш, нали! Но сигурно знаеш, че и на мен страшно ми се иска да го купя. Ти и аз сме единствените, които могат да доведат тая сделка до успешен край. Ти се славиш като най-честния търговец в Чанги, а с такава огромна сума разполагам само аз.“ — Ето какво е моето предложение, туан Марлоу. Надявам се, че то ще бъде изгодно както за моя приятел Раджа, така и за мен. Първо, договаряме се за цената. Тази, която той спомена, е твърде висока, но сега това не е най-важното. Второ, спираме се на един посредник, някой от охраната, на когото и двамата можем да се доверим. След десет дни аз ще пратя по него половината от парите. Посредникът ще огледа пръстена и ако той отговаря на описанието на собственика му, ще даде парите на моя приятел Раджа. После Раджа ще ми донесе тук пръстена. Аз ще доведа специалист да претегли камъка. Тогава ще платя останалите пари и ще го взема.

Питър Марлоу преведе думите и Царя съсредоточено го изслуша.

— Кажи му, че съм съгласен. Но трябва да получа цялата сума. Онзи няма да го даде, докато не вземе парите.

— Кажи на моя приятел Раджа, че ще му дам чрез часовия три-четвърти от сумата, за да го улесня при преговорите със собственика.

Чен Сан знаеше, че седемдесет и пет процента със сигурност ще покрият цената, действително определена от собственика. Така Царя ще рискува само чистата печалба, защото без съмнение бе търговец, който умее да изкара комисиона от двадесет и пет процента.

Царя обаче разчиташе да сложи в джоба си поне три четвърти от сумата. Така че му оставаше широко поле за действие. Може би дори ще успее да отбие някой и друг долар от цената, която искаше собственикът — деветнайсет хиляди и петстотин. Дотук добре. Сега на главния въпрос.

— Кажи му, че приемам. Кого предлага за посредник?

— Торусуми.

Царя поклати глава. Помисли малко, после се обърна направо към Чен Сан:

— Какво ще кажеш за Имури?

— Предай на моя приятел, че бих предпочел някой друг. Може би Кимина?

Царя подсвирна. Охо, ефрейтор! Никога не бе имал вземане-даване с него. Твърде рисковано. Трябва да е някой, когото познавам.

— Шагата сан.

Чен Сан кимна в знак на съгласие. Това бе и неговото желание, но не искаше предложението да излезе от собствената му уста. Искаше да види кого ще предложи Царя — последна проверка на честността му. Да, Шагата изглеждаше най-подходящ — не беше особено умен, но щеше да свърши работа. Пък и го познаваше от по-рано. Добре.

— Сега за цената — рече Чен Сан. — Предлагам да обсъдим този въпрос. Давам по четири хиляди фалшиви долара за карат. Общо шестнадесет хиляди. Четири хиляди в малайски долари — курс петнадесет към едно.

Царя учтиво поклати глава, после поръча на Питър Марлоу:

— Кажи му, че няма да се занимавам с долни пазарлъци. Цената е трийсет хиляди, от тях пет в малайски долари по курс осем към едно, в дребни банкноти. Това е последната ми дума.

— Трябва да се попазарим още малко — каза Питър Марлоу. — Поискай трийсет и три, да речем, а после…

Царя поклати глава:

— Не. И като превеждаш, използвай точно „долен“. Питър Марлоу се обърна към Чен Сан с нежелание.

— Приятелят ми, казва, че няма да си губи времето с излишно пазарене. Окончателната му цена е тридесет хиляди, от които пет хиляди в малайски долари по курс осем към едно. Всички в дребни банкноти.

За негова изненада Чен Сан незабавно се съгласи. На него също не му се разправяше с пазарлъци. Цената бе справедлива, пък и долови, че Царя е непреклонен. Във всяка сделка идва момент, когато човек трябва да реши да или не. Раджата бе добър търговец.

Стиснаха си ръцете. Сутра се усмихна и извади бутилка саке. Пиха поред за здравето на всеки, докато изпразниха бутилката. После уточниха подробностите.

След десет дни Шагата трябваше да дойде в американската барака по време на нощната смяна на караула, той ще носи парите и ще огледа пръстена, преди да им ги предаде. Три дни след това Царя и Питър Марлоу ще се срещнат с Чен Сан в селото. Ако по някаква причина Шагата не може да отиде на срещата, ще ги потърси на другия ден или на по-другия. Ако Царя от своя страна не успее да се измъкне от лагера по уговореното време, Чен Сан ще го чака на следващия ден.

След като отново си размениха обичайните любезности, Чен Сан каза, че трябва да хване отлива. Той се поклони учтиво и Сутра излезе да го изпрати до брега. Недалече от лодката двамата подхванаха изисканата си караница за рибата.

Царя ликуваше:

— Успяхме, Питър! Голям удар направихме!

— Страхотен си! Като каза да му поставя въпроса ребром, викам си: тоя път изгуби, момчето ми! Те просто не постъпват така.

— Имах предчувствие — отвърна кратко Царя. После добави, дъвчейки една мръвка: — Твоите десет процента си ги имаш — от печалбата, естествено. Но ще трябва яко да бъхтиш за тях, кучи сине.

— Ще работя като вол! Просто не ми го побира умът! Ами че трийсет хиляди долара сигурно са цял куп пари!

— Огромен куп — рече Царя, увлечен от възбудата му. — Ама как само я изтряска тая цена, да ти се чуди човек!

И той, хоп, готово — съгласи се. Пет секунди разговор и хоп, ставаш богат!

— Не се пали толкова! Много работа ни чака още, преди да докараме всичко до успешен край. Сума ти неща могат да се закучат. Никога не се радвай, докато парите не са ти в джоба.

— Виж, за това не се сетих.

— Основно правило в търговията: празни приказки в банката не можеш внесе. Само сухо!

— Още не мога да повярвам: вън сме от лагера, натъпкахме се с месо до пръсване, а бъдещето изглежда от розово по-розово. Ти си направо гений!

— Успокой топката, Питър! Нищо не се знае още — каза Царя и като се надигна, добави: — Чакай ме тук. Ще се върна след около час. Имам да свърша още една работа. Изметем ли се от селото до два часа, всичко ще е наред. Ще се вмъкнем обратно в лагера призори. Тогава е най-сигурно, защото караулите са най-скапани. Хайде. — И той изчезна надолу по стълбите.

Питър Марлоу изведнъж се почувствува самотен и усети, че го обзема страх. „Боже мой, какво е намислил? Къде отива? Ами ако закъснее? Ако не се върне? Ако в селото дойде някой японец? Ако ме остави да се оправям сам? Дали да не отида да го потърся? Ако не се приберем до сутринта, ще решат, че сме избягали, и тогава наистина ще трябва да си плюем на петите — Но къде ще идем? Може би Чен Сан ще ни помогне? Твърде опасно е! Той къде ли живее? Ще можем ли да стигнем до пристанището и да намерим лодка? Или ще е по-добре да се свържем с партизаните, за които съм чувал, че действат наоколо? Я се вземи в ръце, Марлоу! Какво си се разтреперил! Да не си бебе!“ Обуздавайки тревогата си, той зачака. После внезапно се сети за разделителния кондензатор от триста микрофарада.

— Табе, туан — усмихна се Касе на Царя.

— Табе, Касе!

— Искаш храна, да?

Той поклати глава и я притегли към себе си, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се изправи на пръсти, за да го прегърне. Косата й — крило от черно злато — се спускаше до кръста.

— Много време — рече тя, стоплена от докосването му.

— Много време наистина — отвърна й той. — Липсвах ли ти?

— Да — засмя се тя.

— Оня дойде ли?

Тя поклати глава.

— Не харесва аз това, туан. Опасно.

— Всичко е опасно.

Чуха се стъпки и не след дълго по вратата плъзна сянка. В следващия миг тя се отвори и в стаята влезе дребен мургав китаец. Беше по саронг и носеше индийски сандали. Усмихна се и оголи развалени почернели зъби. На гърба си имаше късо бойно мачете в ножница. Царя забеляза, че ножницата е добре смазана. Колко му е да измъкнеш едно такова мачете и да отсечеш нечия глава — замахваш, и толкоз. От пояса му стърчеше револвер.

Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.

— Табе. Говориш ли английски? — попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.

— Защо искаш говори с нас?

— Искам да видя дали не може да сключим една сделка.

Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.

— Излез, Касе — рече Царя.

Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.

— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

— Искаш ли да правим сделка? Да или не?

— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

— Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

— Мога вземе жена сега.

„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.

— Как разбере японци убиват пленници?

— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

— Как разбере ти платиш?

— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

— Не разбира.

— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

— Колко хора?

— Трийсет.

— Много.

— Колко можете?

— Десет. Но цена пет хиляди.

— Много е.

Китаецът сви рамене.

— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.

— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

— Ако не, все едно умирате.

— Можете ли да дадете поне сигнал?

— Не сигнал.

„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

— Може командир каже да, може не.

— Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.

— Тогава съгласни ли сте?

— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?

— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.

Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.

— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.

„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“

— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.

— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той й намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.

— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?

— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.

— Как ти избираш кои?

— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.

— Командир може да не съгласи само десет.

— Ще се съгласи, ако е от щастливците.

— Мислиш японци убият пленници?

— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.

— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?

— Да.

В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.

— Касе!

Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.

— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.

— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?

Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.

— Има ли нещо за пиене?

— Готово е, туан!

— Какво друго е готово?

Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата й — гладка и дъхава.

— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.

„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“

Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.

— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.

— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.

Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.

Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.

— Табе! — рече Питър Марлоу.

— Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Не, благодаря, туан Сутра.

Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.

— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.

— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.

— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.

— Жалко наистина.

Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.

— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.

— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.

— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.

— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.

— Не, чухме само, че са ги отвели там.

— Много бих искал да науча как са.

— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.

— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.

— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.

— Да бъде вечно името му.

Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:

— Къде научи езика ни?

Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.

— Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? — попита Сутра.

Допреди малко би било неучтиво да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.

— Няй Джан.

Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.

— И тя те обичаше много и истински.

— Да.

Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът й бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията й висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.

— Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.

Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща й е избрал за нея. Мургавата й кожа имаше матов оттенък, очите й бяха топази, ръцете й — листенца на огнена орхидея, стъпалата — дребнички и нежни. А по детски женското й тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът й бе мъничък и изящен, ноздрите — деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата й бе гарванова, дълга — паяжинни нишки, загърнали тялото й. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:

— Моля се да съм достойна за теб — да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.

„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! — помисли си Питър Марлоу. — Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.

— Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.

Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.

— Хубаво е да си мъж — рече Питър Марлоу.

— Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?

— Не. Точно тази вечер не — отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.

— Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.

Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.

— Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?

— Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.

— Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.

Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да остави радиото в селото обаче, също бе опасно. Естествено, човек винаги може да го зарови някъде в джунглата, но досега това не бе сторено. Трябваше, но не го сториха, защото изкушението да го слушат бе прекалено голямо. Жените се изкушаваха от „танцовата музика“, пък и всеки човек се изкушаваше да знае това, което другите не знаят. Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“ „По-добре да върнем онова, което принадлежи на розоволиките хора, на самите тях“ — реши той. Надигна се, даде знак на Питър Марлоу и го поведе през тъмната къща. Спря пред спалнята на Сулина. Тя лежеше на кревата, саронгът се стелеше меко по тялото й, а очите й бяха мокри.

— Сулина, иди навън и пази! — заръча Сутра.

— Добре, татко.

Сулина стана от леглото, пооправи саронга и нагласи елечето си. „Пристегна го май повече, отколкото трябва — помисли си Сутра, — така че по-ясно да се очертаят овалните наченки на гърдите й. Да, ясно, време е вече да се омъжи момичето. Но за кого? Подходящи мъже в селото няма.“ Той отстъпи настрана, когато момичето се промъкна край тях със свенливо сведени очи. Но в поклащането на бедрата й нямаше нищо свенливо и Питър Марлоу също забеляза това. „Трябва да играе пръчката“ — помисли си Сутра. Но разбираше, че не бива да й се сърди. Просто тя бе едно момиче, застанало пред прага на зрелостта. Жената е създадена да изкушава, тя живее с насладата да бъде желана. „Може би трябва да те дам на англичанина. Това ще намали апетита ти. Той изглежда мъж на място.“ — Сутра въздъхна.

— Ех, да можех и аз отново да съм млад. Той извади малкото радио изпод леглото.

— Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.

Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.

— А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.

— Не искам нищо. Отнеси го със себе си.

Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше — триста микрофарада.

„Какво да правя сега? — запита се той. — Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“

— Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.

— Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.

— Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.

— Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.

— Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.

— Ти си по-мъдър от годините си.

Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.

— Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?

— Не. Отивай да лягаш.

Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.

— Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.

— Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество — отвърна Питър Марлоу. — Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“

— Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.

Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.

— Тук течения няма, но понякога се появяват акули — предупреди го старият малаец.

— Ще внимавам.

— Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.

— Ще внимавам.

Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ — помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.

Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора — мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.

След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно — водата стигаше до шията му — и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото й. Тя гледаше към морето.

Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото й.

Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата й черна коса я скриваше почти изпяло, но тя я отметна така, че да милва гърба й, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.

Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.

„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.

— Хей, Питър! Питър!

Чул гласа му като в просъница, Питър Марлоу бавно извърна глава и видя, че Царя му прави знаци да излезе.

— Хайде, Питър, време е да изчезваме.

Изведнъж го заля споменът за лагера и телената ограда, за радиото, за диаманта, за лагера и войната, лагера, радиото и часовия, край когото трябваше да се промъкнат, а и кой знае дали ще стигнат навреме, и кой ли знае какви ще са новините, и колко ли ще се зарадва Мак на кондензатора и на изправното радио. В миг желанието му се изпари. Но остана болката.

Той стъпи на дъното и тръгна да си вземе дрехите.

— Ти си бил страхотен — рече Царя.

— Защо?

— Разхождаш се, както майка те е родила, и не ти пука. Не виждаш ли, че дъщерята на Сутра те гледа?

— Не съм първият мъж, когото вижда без дрехи, а и в това няма нищо лошо. Без желанието голотата не съществуваше.

— Понякога не те разбирам. Ти свян нямаш ли?

— Отдавна вече нямам.

Той бързо се облече и отиде в сянката при Царя. Болката в слабините му бе жестока.

— Радвам се, че дойде.

— Защо?

— Просто така.

— Уплаши се, че съм те забравил ли?

— Не — поклати глава Питър Марлоу. — Няма значение. Все пак благодаря.

Царя го изгледа изпитателно, после сви рамене и каза:

— Давай да се прибираме вече.

Като минаха покрай къщата на Сутра, той махна с ръка.

— Salamat.

— Почакай, Раджа. Само за минутка.

Питър Марлоу взе на бегом стъпалата и влезе вътре.

Радиото си стоеше на мястото. Пъхна го под мишница, както си беше увито в парчето плат, и на излизане се поклони на Сутра.

— Благодаря ти. Знай, че то ще е в добри ръце.

— Бог да те пази. — Сутра замълча за миг, после добави с усмивка: — Обуздай очите си, сине мой. Има храна, която виждаш, но не можеш да я вкусиш.

— Ще запомня думите ти. — Внезапно кръвта нахлу в лицето му. „Чудно нещо, дали е вярно, че някои хора умеят да четат чужди мисли?“ — Благодаря ти. Живей в мир!

— Мир и вам до следващата ни среща.

Питър Марлоу се обърна и излезе. Пътят им минаваше под прозореца на Сулина, тя все още бе там, но сега саронгът я скриваше цялата. Очите им се срещнаха и едно обещание бе дадено, прието и върнато. Тя проследи поглед двете сенки, които се запромъкваха нагоре по възвишението към джунглата и си пожела да не им се случи нищо лошо.

Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.

— Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил — рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.

— Добре, татко — изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото и се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.

На около миля от лагера двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.

— Какво носиш? Още кльопачка ли? Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.

— Изненада!

Сърцето на Царя замря между два удара.

— Идиот с идиот, ти да не си полудял!

— Какво ти става? — смая се Питър Марлоу.

— Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.

Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.

— Не исках да сторя нищо лошо… — каза той.

— Как можа, копеле такова! — беснееше Царя. — Тук радиото е равносилно на смърт.

— Но в лагера няма как…

— Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо — между нас е свършено, край! Откъде-накъде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.

— Защо не опиташ? — ядоса се на свой ред Питър Марлоу. — Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.

— Изхвърли го!

— За нищо на света.

Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.

Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата — някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!

— Пит!

Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“

— Какво?

— Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.

— Какво?

— Казвам, че съжалявам. Много добре си направил.

— Не те разбирам — сви рамене в недоумение Питър Марлоу. — Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.

„Стабилен е проклетникът — помисли си Царя. — Има характер.“

— Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. — После се засмя тихо: — Не става за продан.

— Наистина ли не ми се сърдиш вече?

— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

— Давам ти дума.

— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

— Значи на Мак му трябва само това?

— Каза, че така му се струва.

— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

— Разбира се.

— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

— Разбира се.

— Даваш ли дума?

— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.

— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.

— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.

— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?

— Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.

— Къде живееш?

Царя сви рамене.

— Баща ми не се заседява много-много на едно място.

— Какво работи?

— Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.

— Сигурно никак не ти е лесно.

— Не е лесно за едно хлапе.

— Имаш ли други роднини?

— Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.

— Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.

— Колко получава баща ти?

— Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.

— Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.

— Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.

— Колко?

— Приблизително половин заплата.

— За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. — Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. — Естествено — добави бързо той, — това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.

— Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. — Питър Марлоу добави почти извинително: — Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.

— Ще останеш ли на служба след войната?

— Разбира се.

— На мен това ми се струва твърде лесно — рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. — Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.

— Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.

— Глупости! Само защото баща ти е военен…

— Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.

— Доста време е! — изненада се Царя, после добави: — Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях — нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.

— От Англия ли?

— Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.

— Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!

— Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай — по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.

— Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.

— Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.

— Не се излагай! — Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. — Все едно да искаш от мен да полетя.

— Ами че ти можеш да летиш.

— Искам да кажа — без самолет.

— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.

— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.

— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.

— Какво?

— Да тръгваме.

— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?

— А?

— Така се казва. Все едно „да се местим“.

Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.

Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.

— Уф, ужасни насекоми.

— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.

Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.

И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.

— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.

Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.

— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.

— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.

— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.

— Изчезвай! Тичай, за бога!

Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.

— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!

— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

— Господи!

— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.

„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.

— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.

— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.

— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.

Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:

— Престани най-сетне.

— Ти пръв започна.

— Не бях аз.

— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…

— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.

От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.

— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.

— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.

И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“

— Скоро ще трябва де се промъкнем някак — рече Царя. — Става прекалено светло.

— Защо да не опитаме другаде?

— Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.

— Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?

— Може. А може и да е просто случайност. — Царя нервно хапеше устни.

— Дай да отидем към тоалетните.

— Там е най-опасно.

Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.

— Може да е номер — рече Царя. — Ще изчакаме още една-две минути.

Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.

— Сега или никога, давай!

Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.

— Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.

— Добре.

Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края й, вперил поглед навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.

— Марлоу!

— О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? — попита той и се протегна.

— Откога си тук?

— От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.

— Къде е приятелчето ти?

— Кой по-точно?

— Американецът — презрително обясни Грей.

— Не знам. Сигурно спи.

Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.

— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?

— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.

— Какво имаш в джобовете си?

— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.

— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?

— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.

— Така е.

Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.

Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.

Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.

„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.