Царството на Хаоса

Х

Докато лежах, обзет от болка, въображението ми рисуваше как Бранд, с пулсиращия на гърдите му Рубин, се появява на бойното поле, където се сражават силите на Амбър и Хаоса. Явно той смяташе, че умее да контролира камъка достатъчно, за да обърне хода на битката срещу нас. Представях си го как насочва светкавиците към нашите войски. Виждах го да вдига силни ветрове и бури, които стоварва върху нас. Едва не заплаках. Всичко това, когато още можеше да изкупи вината си, като мине на наша страна. Ала само победа на него не му стигаше. Той трябваше да победи сам и то по неговия си начин. А аз? Аз бях загубил. Бях издигнал нов Лабиринт срещу Хаоса, нещо, което не бях и помислял, че мога да направя. Но от него нямаше да има никаква полза, ако загубехме битката и Бранд се върнеше да го унищожи. Да стигна толкова далеч, да мина през всичко, което ми се бе случило и да се проваля тук… Искаше ми се да изкрещя: „Несправедливо е!“, ала знаех, че вселената не се съобразява с моите разбирания за справедливост. Изскърцах със зъби и изплюх част от пръстта, която бях налапал. Баща ни ме бе натоварил със задачата да отнеса Рубина до мястото на битката. И аз почти бях успял.

В този момент ме завладя някакво странно усещане. Нещо искаше да привлече вниманието ми. Какво?

Тишината.

Вилнеещите ветрове и гръмотевиците бяха изчезнали. Въздухът бе неподвижен. Всъщност, беше хладен и свеж. А от другата страна на клепачите ми знаех, че има светлина.

Отворих очи. Видях ярко, чистобяло небе. Премигнах и обърнах глава. Имаше неща вдясно от мен…

Дърво. Там, където бях забил клона от стария Иг, сега се издигаше дърво. То вече бе много по-високо, отколкото беше преди тоягата. Почти можех да го видя как расте. И бе покрито със зелени листа и напъпили бели цветове. Някои дори се бяха отворили. Вятърът довея от неговата посока лек и деликатен аромат, който ме накара да се поуспокоя.

Опипах тялото си. Изглежда нямах счупени ребра, макар че още усещах корема си на възли от ритника, който бях получил. Разтърках очи и прокарах пръсти през косата си. После тежко въздъхнах и се изправих на едно коляно.

Обърнах се и разгледах околността. Платото си беше същото и все пак имаше някаква разлика. То още бе голо, но вече не изглеждаше сурово. Вероятно се дължеше на новото осветление. Не, нещо друго беше…

Завъртях се в пълен кръг и огледах целия хоризонт. Това не беше същото място, където бях започнал изкачването си. Имаше много разлики: и големи и малки. Други групички скали, Дупка, където преди бе имало издатина, нова структура на камъните под и около мен, в далечината се виждаше нещо, което приличаше на почва. Изправих се на крака и ми се стори, че долавям отнякъде мирис на море. Това място пробуждаше съвсем различни усещания, от онова, на което се бях изкатерил… толкова отдавна, както ми изглеждаше. Промяната бе прекалено голяма, за да е предизвикана от онази буря. А и ми напомняше за нещо.

Въздъхнах отново там, в центъра на Лабиринта и продължих да оглеждам заобикалящия ме пейзаж. Неизвестно как, пряко волята ми, отчаянието започваше да ме напуска и ме завладяваше нещо като… май най-щеше да му подхожда думата „освежаване“. Въздухът беше толкова чист и хубав, околността имаше така нов, неизползван вид. Аз…

Разбира се. Тук всичко беше както при първичния Лабиринт. Обърнах се пак към дървото и го погледнах — то бе станало вече по-високо. Приличаше, и все пак не приличаше… Във въздуха, в земята, в небето имаше нещо ново. Това беше ново място. Нов първичен Лабиринт. Значи всичко около мен беше резултат от Лабиринта, насред който стоях.

Внезапно проумях, че усещането ми е нещо повече от освежаване. Сега то бе едно ново чувство на въодушевление, някаква радост, която струеше през мен. Намирах се на чисто, свежо място и аз бях неговият създател.

Времето минаваше. Стоях и наблюдавах дърветата, оглеждах се наоколо, наслаждавах се на еуфорията, която ме бе обзела. Бях постигнал някаква победа… докато не дойдеше Бранд да я унищожи.

Изведнъж отново настроението ми се развали. Трябваше да спра Бранд, непременно трябваше да спася това място. Намирах се в центъра на Лабиринт. Ако и този беше като другите, сигурно можех да използвам силата му, за да се прехвърля, където си поискам. Сега можех да го използвам, за да се присъединя към останалите.

Изтупах се от праха. Разхлабих меча в ножницата. Възможно бе ситуацията да не е чак толкова безнадеждна, колкото ми се бе виждала преди. Поръчано ми беше да занеса Рубина до мястото на битката. Е, Бранд го бе направил вместо мен; на практика камъкът беше там. Трябваше просто да отида и по някакъв начин да си го взема от него, след което да тласна събитията в нужната посока.

Огледах се на всички страни. По някое време щеше да се наложи да се върна тук и да проуча новото положение, ако оцелеех след онова, което предстоеше. Цареше някаква тайнственост наоколо. Тя се долавяше във въздуха и се носеше с вятъра. С векове можеше да се разкрива какво се бе случило, когато бях създал новия Лабиринт.

Махнах на дървото. То като че ли се раздвижи в отговор. Наместих розата на яката си и й пооправих листенцата. Време беше отново да потегля. Трябваше да свърша още една работа.

Наведох глава и затворих очи. Опитах се да си припомня пейзажа пред последната бездна преди Царството на Хаоса. И тогава го видях, прострял се под онова полудяло небе, и го населих с роднините си и нашите войски. Като че ли долетя шум от далечна битка, докато го правех. Сцената се намести, стана по-ясна. Задържах видението още секунда, после накарах Лабиринта да ме прехвърли там.

…Миг по-късно стоях върху един хълм край дълга равнина, а студеният вятър развяваше плаща ми. Небето беше същото, каквото си го спомнях — полудяло, въртящо се, на ивици, половината черно, половината на еуфористични дъги. Из въздуха се носеха неприятни изпарения. Черният път сега се падаше отдясно, пресичаше тази равнина и продължаваше нататък над бездната към мрачната цитадела, над която проблясваха зловещи светлинки. Сред въздуха плуваха ефирни мостове, протегнали се далече към мрака и по тях, както и по черния път, се движеха странни сенки. На полето под мен изглежда бяха съсредоточени най-големите маси войски. Зад гърба си чух още нещо, освен крилатата колесница на Времето.

Щом се обърнах в посоката, която трябваше да е север, видях, че онази дяволска буря продължава да напредва през далечните планини, святка и ръмжи, плъзга се напред като висок до небето ледник.

Значи не я бях спрял със създаването на нов Лабиринт. Тя изглежда просто бе отминала моя защитен район и бе продължила натам, накъдето отиваше. Надявах се тогава, че от новия Лабиринт ще излязат импулси, които ще внесат ред по всички Сенки след разрушителното действие на бурята. Зачудих се колко ли време ще й трябва, за да стигне дотук.

Чух шум от конски копита и се обърнах, като изтеглих меча си…

Към мен препускаше рогат ездач върху огромен черен кон, а очите му искряха от ярост.

Заех позиция и зачаках. Той като че ли се спускаше по един от ефирните мостове, който се бе отклонил в моята посока. И двамата се намирахме доста далече от главната сцена на действията. Наблюдавах го как тръгна по хълма. Странен кон беше това. Хубав гръден кош. Къде, по дяволите, беше Бранд? Не бях тръгнал да се бия, с когото ми падне.

Гледах приближаването на ездача и кривия меч в дясната му ръка. Донагласих стойката си, когато замахна да ме съсече. Парирах така, че получих достъп до десния му лакът. Сграбчих го и свалих мъжа от седлото.

— Тази роза… — възкликна той, докато падаше. Не знам какво още щеше да каже, защото му прерязах гърлото и думите, както и всичко останало от него, бяха погълнати от бликналите пламъци.

После се извъртях, прибрах Грейсуондир, изтичах няколко крачки и хванах юздата на черния жребец. Заговорих на коня да го успокоя и го отведох встрани от огъня. След няколко минути вече се разбирахме по-добре и го възседнах.

Отначало малко се дърпаше, но аз го оставих да върви по хълма полека, докато наблюдавах. Силите на Амбър изглежда настъпваха. По цялото поле бяха разпръснати димящи трупове. Основната част от вражеските войски беше притисната на една височина, близо до бездната. Редиците им, макар и все още несломени, неотменно отстъпваха назад. От другата страна над същата бездна преминаваха подкрепления и се присъединяваха към онези, които удържаха височината. Набързо прецених растящия им брой и позициите им и реших, че те вероятно също се готвят за настъпление. Бранд не се виждаше никъде.

Дори да си бях починал и да носех доспехи, пак бих си помислил дали да се включа в касапницата. Моята задача в момента беше да открия Бранд. Съмнявах се, че той би се включил пряко в битката. Хубавичко огледах околността за самотна фигура. Не… Може да беше от другата страна на бойното поле. Ще трябва да заобиколя от север. Твърде голям район не виждах на запад.

Обърнах коня и започнах да се спускам по хълма. Толкова хубаво би било да припадна, мислех си аз. Просто да се свлека на купчина и да заспя. Въздъхнах. Къде, по дяволите, беше Бранд?

Стигнах до подножието на хълма и кривнах да прескоча едно дере. Имах нужда от по-добър поглед…

— Принц Коруин от Амбър!

Той ме изчака, докато се насочих пак към него, едър мъж с цвят на мъртвец, рижа коса и не по-малко риж кон. Носеше медни доспехи със зеленикави орнаменти и седеше с лице към мен, неподвижен като статуя.

— Видях те горе на хълма — каза той. — Нямаш броня, нали?

Тупнах се по гърдите.

Мъжът рязко кимна. После се пресегна, първо към лявото си рамо, след това към дясното, накрая отстрани и освободи предницата на бронята си. Свали я, отпусна я към земята от лявата си страна и я остави да падне. По същия начин постъпи и с набедрениците си.

— Дълго чаках, за да се срещна с теб — заяви той. — Аз съм Борел. Не исках да се говори, че съм се възползвал от непочтено предимство, след като те убия.

Борел… името ми звучеше познато. Тогава си спомних. Дара го бе споменала с уважение и привързаност. Той беше нейният учител по фехтовка, майсторът на меча. Ала бе глупав, както виждах. Беше се лишил от уважението ми, като си свали доспехите. Боят не е игра и аз нямах намерение да стоя на разположение на всеки самонадеян идиот, който мислеше иначе. Особено пък на толкова умел идиот, когато се чувствах разнебитен. Най-малкото, можеше съвсем да ме изтощи.

— Сега ще разрешим един проблем, който отдавна ме измъчва — обяви той.

Отговорих му с малко отживял вулгаризъм, завъртях черния си жребец и препуснах обратно в посоката, от която бях дошъл. Борел веднага се втурна след мен.

Като стигнах пак до дерето, осъзнах, че нямам кой знае каква преднина. Всеки момент той щеше да се окаже съвсем близо до беззащитния ми гръб и щеше или да ме съсече, или да ме принуди да се бия. Ала колкото и да беше ограничен, изборът ми се простираше малко по-далеч.

— Страхливец! — извика той. — Да бягаш от честен двубой! Това ли е големият воин, за когото толкова съм слушал?

Протегнах се и откопчах плаща си. Дерето от двете страни стигаше до раменете ми, после до кръста.

Скочих от седлото, препънах се и се закрепих на крака. Черният жребец продължи напред. Изкатерих се отдясно, с лице към преследвача си.

Хванах плаща с две ръце и го завъртях като тореадор секунда или две преди главата и раменете на Борел да се изравнят с гърдите ми. Той го покри целия, заедно с изтегления меч, лиши го от сетива и забави ръцете му.

Тогава силно го ритнах. Целех се в главата, но го улучих в лявото рамо. Мъжът се изтърси от седлото, а конят му също продължи напред.

Измъкнах Грейсуондир и се хвърлих върху Борел. Той тъкмо бе отметнал плаща ми и се мъчеше да стане. Прободох го, както беше седнал и видях смаяното изражение на лицето му, когато от раната бликнаха пламъци.

— О, каква подлост! — извика той. — Имах по-добро мнение за теб!

— Не сме на Олимпийските игри — отвърнах му аз и изтръсках няколко искри от плаща си.

После догоних коня си и го яхнах. Това ми отне няколко минути. Продължих на север и стигнах до по-високо място. Оттам видях Бенедикт да командва битката, а малко по-далече зад него зърнах Джулиан, начело на своите отреди от Ардън. Бенедикт очевидно ги държеше в резерва.

Тръгнах отново срещу настъпващата буря, под получерното, полуцветно въртящо се небе. Скоро приближих целта си, най-високия хълм в околността и започнах да се изкачвам по него. На няколко минути от пътя нагоре спрях, за да погледна назад.

Видях Дирдри, в черни доспехи да върти секира; Луела и Флора бяха сред стрелците, Файона я нямаше никаква. Не забелязах и Жерар. Тогава различих Рандъм, яхнал кон, размахал тежък меч, да води атаката срещу врага върху височинката. Близо до него се биеше рицар в зелени доспехи, когото не можах да разпозная. Той въртеше боздугана си със смъртоносно умение. На гърба му висеше лък, а на хълбока му проблясваше колчан със стрели.

Грохотът на бурята ставаше по-силен, докато се приближавах към върха. Светкавиците проблясваха равномерно, като развалена неонова лампа, а дъждът се лееше, подобен на завеса от фибростъкло, която сега прекосяваше планините.

Под мен хора и зверове — а и немалко хора-зверове — се биеха на живот и смърт. Облак прах висеше над бойното поле. Като прецених разположението на силите, реших, че едва ли растящият по численост враг ще може да бъде изтикан по-нататък. Дори ми се струваше, че точно е настъпил моментът за контраатака. Те изглежда бяха готови и само чакаха заповедта.

Бях на минута и половина път от тях. Те започнаха да напредват, разгърнаха се по склона, подсилиха редовете на своите, отблъснаха нашите войски, взеха да ги притискат. А откъм черната бездна пристигаха все нови и нови подкрепления. Войниците ни започнаха относително стегнато отстъпление. Врагът настъпи още по-устремно и точно когато вече ми се струваше, че нашите са готови да се обърнат в бягство, трябва да бе дадена заповед.

Чух звука от рога на Джулиан и скоро след това го видях и него самия, възседнал Моргенщерн, да повежда мъжете от Ардън към бойното поле. Така силите на противниците почти се изравниха и шумът се усили още повече под въртящото се отгоре небе.

Наблюдавах развоя на битката може би около четвърт час, докато нашите воини бавно отстъпваха през полето. Тогава видях на върха на един от отсрещните хълмове да се появява едноръка фигура върху кон на огнени ивици. Ездачът държеше вдигнат меч и беше с гръб към мен, обърнат на запад. Той остана неподвижен няколко безкрайни мига. Накрая отпусна меча си.

Чух тромпети откъм запад, ала отначало не виждах нищо. След това пред погледа ми се откриха редиците кавалерия. Трепнах. За момент си помислих, че там е Бранд. После разбрах, че всъщност Блийс води своите части към незащитения фланг на противника.

И изведнъж нашите войски на бойното поле вече не отстъпваха. Удържаха позициите си. След малко започнаха и да настъпват.

Блийс и неговите конници продължиха напред, а аз осъзнах, че Бенедикт отново извоюва победа. Врагът скоро щеше да бъде напълно разгромен.

Тогава откъм север лъхна студен вятър и пак погледнах натам.

Бурята бе напреднала значително. Като че ли отскоро бе започнала да се движи доста по-бързо. А сега беше и много по-тъмна, светкавиците проблясваха по-ярко, гръмотевиците трещяха по-силно. Студеният, влажен вятър ставаше все по-силен.

Взех да правя догадки… дали щеше просто да помете полето като анихилационна вълна и да сложи край на всичко? Какво ли щеше да е влиянието на новия Лабиринт? Дали неговите вълни щяха да плъзнат след това, за да възстановят картината? Нещо не ми се вярваше. Ако тази буря ни погълнеше, имах чувството, че нямаше да има измъкване. Единствено със силата на Рубина бихме могли да се спасим от нея, докато отново настъпи ред. А и какво ли щеше да е останало, дори да оцелеехме? Направо не смеех да си помисля.

Какъв ли беше планът на Бранд? Защо чакаше още? Какво смяташе да направи?

За пореден път огледах цялото бойно поле…

Май зърнах нещо.

В сенките на височината, където врагът се бе прегрупирал и откъдето идваха подкрепленията му… имаше нещо.

Миниатюрен червен проблясък… Сигурен бях, че съм го видял.

Продължих да се взирам и да чакам. Трябваше да го мярна отново, да определя точното място…

Мина цяла минута. Може би дори две…

Ето! И пак.

Смушках черния жребец. Виждаше ми се възможно да заобиколя близкия фланг на врага и да се изкача до тази уж изоставена височина. Спуснах се по хълма и се насочих натам.

Това трябваше да е Бранд с Рубина. Избрал си бе хубаво, безопасно място, откъдето можеше да вижда цялото бойно поле, както и приближаващата буря. Оттам би могъл да насочва светкавиците й право върху нашите воини. Щеше да свири отбой, щом настъпеше момента, да удари по нас със странните стихии на бурята и после да я заобиколи. Действително бе избрал най-простия и целесъобразен начин да използва Рубина при дадените обстоятелства.

Трябваше бързо да се добера до него. Аз владеех камъка по-добре, но разстоянието пречеше, а той държеше Рубина на гърдите си. Най-многото, което можех да направя, бе да се втурна право към него, да се приближа достатъчно на всяка цена, да поема властта над камъка и да го използвам срещу него. Ала той можеше да е разположил и охрана край себе си. Това ме безпокоеше, защото ако трябваше да се справя с още някой, щях да се забавя катастрофално. В случай, че беше сам пък, какво щеше да му попречи да се прехвърли някъде другаде, ако играта започнеше да загрубява? Тогава какво можех да направя? Да се втурна в ново преследване, от самото начало? Зачудих се, дали не бих могъл да използвам Рубина, за да го спра. Нямах представа. Реших да опитам.

Планът ми може и да не беше от най-добрите, но нямах друг. Не разполагах с повече време за размисъл.

Докато яздех натам, видях, че и други са се насочили към същата височина. Рандъм, Дирдри и Файона, на коне, придружени от още осем ездачи, си проправяха път сред вражеските редици, а неколцина други — нямаше как да преценя дали приятели или противници — яздеха плътно зад тях. Облеченият в зелено рицар като че ли беше най-бърз и вече ги настигаше. Все още не можех да го разпозная — него или нея, всъщност. Не се съмнявах обаче, каква е целта на групичката… след като Файона беше там. Сигурно тя бе усетила присъствието на Бранд и водеше останалите към него. Слаба надежда се прокрадна в сърцето ми. Тя умееше да неутрализира силите на Бранд или поне да ги намалява. Приведох се напред и пришпорих коня си. Небето продължаваше да се върти. Вятърът свиреше в ушите ми. Наблизо изтрещя ужасна гръмотевица. Дори не погледнах назад.

Опитвах се да ги изпреваря. Не исках да пристигнат там преди мен, но се опасявах, че може би точно така ще стане. Разстоянието беше прекалено голямо.

Ако само се обърнеха и видеха, че идвам, вероятно щяха да ме изчакат. Прииска ми се да бе имало някакъв начин още отпреди да им дам знак, че съм тук. Проклех факта, че Фигурите вече не действаха.

Започнах да крещя. Виках след тях, но вятърът отвяваше думите ми, а гръмотевиците ги заглушаваха.

— Изчакайте ме! Дявол да го вземе! Това съм аз, Коруин!

Дори не погледнаха към мен.

Отминах най-близките сражаващи се и продължих покрай вражеския фланг, извън обсега на стрелите. Противниците ни като че ли отстъпваха вече по-бързо, а нашите войски се разгръщаха върху по-голям район. Бранд сигурно се готвеше да нанесе удара си. Част от въртящото се небе бе покрито с черни облаци, които ги нямаше там преди няколко минути.

Кривнах надясно, зад отстъпващия враг и препуснах с всички сили към хълма, по който другите вече се изкачваха.

Небето продължаваше да притъмнява, когато приближих подножието на хълма и взе да ме хваща страх за роднините ми. Вече бяха прекалено близо до него. Щеше да му се наложи да предприеме нещо. Освен ако Файона беше достатъчно силна, за да го спре…

Конят ми се изправи на задни крака и аз полетях към земята сред ослепителния блясък, избухнал пред мен. Гърмът удари още преди да съм докоснал земята.

Останах да лежа няколко секунди зашеметен. Конят бе избягал, сигурно се намираше на петдесетина метра, когато спря и започна несигурно да се върти на едно място. Обърнах се по корем, погледах нагоре по стръмния склон. И другите ездачи бяха на земята. Групичката им очевидно също е била ударена. Неколцина от тях се движеха, повечето — не. Все още никой не бе станал. Над тях видях блясъка на Рубина, а край него неясните очертания на фигурата, която го носеше.

Започнах да пълзя напред — нагоре и леко вляво. Исках да изляза от полезрението на тази фигура, преди да поема риска да се изправя. Щеше да ми отнеме прекалено много време да изпълзя дотам, а сега възнамерявах да заобиколя и останалите, защото вниманието на Бранд щеше да е насочено към тях.

Промъкнах се напред бавно, внимателно, като използвах всяко срещнато прикритие и се чудех дали скоро няма да падне нов гръм на същото място… ако пък не, кога ще стовари цялата мощ на бурята върху нашите войски. По моя преценка, вече всеки момент. Един поглед назад ми разкри нашите сили, разгърнати в далечния край на бойното поле и отстъпващия пред тях враг, който се приближаваше насам. Всъщност, не след дълго, щеше да ми се наложи и заради тях да се притеснявам.

Добрах се до тясна канавка и изпълзях по нея около десет метра на юг. После се измъкнах от другия й край, за да се възползвам от прикритието на една издатина, а после и на купчина камъни.

Когато вдигнах глава да се ориентирам в ситуацията, блясъкът на Рубина вече не се виждаше. Нишата, от която грееше светлината му, бе скрита от собствената си източна скална стена.

Продължих, обаче, да пълзя, близо до самия ръб на огромната бездна, преди да свия отново надясно. Най-после стигнах до място, където реших, че е безопасно да се изправя. Очаквах ново проблясване, нов гръмотевичен тътен — наблизо или на бойното поле, — но нищо не се случваше. Започнах да се чудя… защо? Протегнах сетивата си и опитах да доловя присъствието на Рубина, ала не успях. Забързах към мястото, където бях видял сиянието му.

Хвърлих поглед назад към бездната, за да се уверя, че оттам не се приближава някаква нова заплаха. Измъкнах меча си. Щом стигнах височината, се прилепих към скалния откос и започнах да се промъквам на север. Стигнах до нишата, приведох се и надзърнах зад ръба.

Нямаше никакво червено сияние. Нито пък неясна фигура. Вдлъбнатината изглеждаше празна. Наоколо не се забелязваше нищо подозрително. Възможно ли бе отново да се е телепортирал? И ако беше така, защо?

Изправих се и заобиколих скалния ръб. Продължих нататък. Отново се опитах да усетя излъчването на Рубина и този път успях да вляза в слаб контакт с него… някъде нагоре и вдясно, както ми се стори.

Безшумен, предпазлив, аз се запътих натам. Защо ли бе напуснал прикритието си? Намирал се бе в идеална позиция, за онова, което се готвеше да извърши. Освен, ако…

Чух писък и проклятие. От два различни гласа. Затичах.