Царството на Хаоса

ХIII

За миг болката и изтощението ме напуснаха. Усетих да се надига нещо като надежда, докато наблюдавах изящната бяла форма, която стоеше пред нас. Част от мен искаше да се втурне напред, но нещо по-силно ме задържаше да стоя неподвижен и да чакам.

Колко дълго останахме така, не можех да определя. Долу, върху склона, войниците се приготвяха за пътуване. Завързваха пленниците, товареха конете, прибираха оръжията. Ала и те изведнъж бяха преустановили дейността си. Не беше нормално толкова бързо да доловят какво става, но всички глави, които виждах, бяха обърнати в тази посока, към Еднорога на ръба, очертал се върху това лудо небе.

Изведнъж осъзнах, че вятърът зад гърба ми е стихнал, макар гръмотевиците да продължаваха с грохота си, а светкавиците да хвърляха танцуващи сенки пред краката ми.

Помислих си за другия случай, в който бях видял Еднорога — когато изровихме трупа на сянката-Кейн и аз бях победен в двубоя с Жерар. Припомних си историите, който бях чувал… Дали наистина тя би могла да ни помогне?

Еднорогът направи крачка напред и спря.

Беше толкова прекрасна, че се чувствах обнадежден само от вида й. Ала тя събуждаше и някаква болка — красотата й бе от вида, който трябва да се поема в малки дози. Долавях по някакъв начин и невероятният ум, който се криеше в тази снежнобяла глава. Ужасно ми се искаше да я докосна, но знаех, че не може.

Тя ни огледа поред. Очите й се спряха на мен и аз понечих да извърна моите, ала не бях способен да го направя. Така че се наложи да срещна този поглед, в който срещнах разбиране, надхвърлящо моето собствено. Сякаш тя знаеше всичко за мен и в момента съпреживяваше последните ми изпитания — виждаше ги, разбираше и вероятно симпатизираше. За миг ми се стори, че зървам нещо като съжаление и силна обич в тези очи… а може би и малко насмешка.

После главата й леко се извъртя и тя отклони поглед от мен. Неволно въздъхнах. И тогава, при блясъка на едно светкавица, като че ли забелязах нещо да проблясва на врата й.

Тя направи още една крачка и се вгледа в групичката на моите родственици, към която се бях запътил. Наведе глава и издаде кратък, висок звук. После тупна по земята с дясното си предно копито.

Усетих Мерлин до себе си. Помислих си за нещата, които щях да загубя, ако всичко свършеше тук.

Тя напредна с още няколко танцуващи стъпки. Тръсна глава и я наведе. Изглежда не й харесваше идеята да се приближи към толкова голяма група хора.

При следващата й крачка, отново видях проблясването и то по-добре. Ниско сред козината на врата й грееше мъничка червена светлинка. Тя носеше Рубина на справедливостта. Нямах представа как го бе спасила. Пък и беше без значение. Стига само да ни го дадеше, сигурен бях, че ще успея да спра бурята… или поне щях да защитя нас от този й сектор, докато отминеше.

Ала онзи единствен поглед изглежда й беше достатъчен. Тя вече не ми обръщаше никакво внимание. Бавно, внимателно, сякаш готова да побегне при най-малката опасност, тя напредваше към мястото, където стояха Джулиан, Рандъм, Блийс, Файона, Луела, Бенедикт и неколцина благородници.

Редно беше да съм се досетил дотогава какво става, ала не бе така. Просто наблюдавах предпазливите движения на животното, докато избираше всяка нова стъпка и заобикаляше групичката по периферията й.

Тя отново спря и наведе глава. После разтърси грива и сгъна предните си крака така, че падна на колене. Рубина на справедливостта увисна на вития й златен рог. Върхът на този рог почти докосваше човека, пред когото бе коленичила.

Изведнъж в съзнанието ми изникна образът на баща ни в небето и отново чух думите му: „С моята смърт ще възникне проблемът за наследяването на короната… Не мога да направя нищо друго, освен да оставя избора на рога на Еднорога“.

През групата се понесе вълна от възклицания и ми стана ясно, че същите мисли са минали и през техните глави. Еднорогът не помръдна при този шум, обаче, и продължи да стои като някаква нежна, бяла статуя, която сякаш дори не дишаше.

Рандъм бавно се наведе и взе Рубина от нейния рог. Шепотът му стигна до мен:

— Благодаря ти — каза той.

Джулиан измъкна меча си и го положи в краката на Рандъм, като същевременно коленичи. Последваха го Блийс, Бенедикт и Кейн, Файона и Луела. Аз отидох да се присъединя към тях. Синът ми дойде с мен.

Рандъм дълго остана мълчалив. Накрая рече:

— Приемам вашата клетва за вярност. Сега станете, всички.

Когато се изправихме, Еднорогът се обърна и побягна. Спусна се по склона и след мигове изчезна напълно.

— Никога не съм очаквал да се случи подобно нещо — поклати глава Рандъм, като продължаваше да държи Рубина на нивото на очите си. — Коруин, можеш ли да вземеш това нещо и да спреш идващата буря?

— Сега Рубина е твой — отговорих, — а и не знам каква мощ е достигнала вече тази стихия. Опасявам се, че в настоящото ми състояние няма да успея да я удържа достатъчно дълго, за да спася всички ни. Май това ще бъде твоят първи кралски подвиг.

— Тогава трябва да ми покажеш как да го използвам. Мислех, че за да се извърши настройката, е необходим Лабиринт.

— Може и така. Бранд твърдеше, че човек, който вече е настроен е способен да настройва и други. Разсъждавах известно време над въпроса и съм убеден, че знам как да го направя. Хайде да се дръпнем някъде настрана.

— Добре.

В гласа и стойката му вече се забелязваше нещо ново. Изглежда изненадващата роля веднага бе започнала да го променя. Зачудих се какви ли крал и кралица щяха да излязат от него и Вайъли. Ала не можех да се съсредоточа. Твърде много неща ми се бяха случили напоследък. Не смогвах да събера всички неотдавнашни събития в едно цяло. Искаше ми се само да изпълзя някъде по-встрани и да спя цяло денонощие. Вместо това, последвах Рандъм до едно място, където все още пушеше някакъв лагерен огън.

Той разрови жарта и хвърли отгоре й шепа съчки. После седна близо до огъня и ми кимна. Приближих се и седнах до него.

— За тази история, с кралстването… — започна той. — Какво да правя, Коруин? Заварва ме съвсем неподготвен.

— Какво има да правиш? Работата сигурно е много добра.

— Мислиш ли, че ми се сърдят?

— Ако е така, не им пролича — уверих го аз. — Ти си добър избор, Рандъм. Толкова много неща станаха напоследък… На практика татко ни е закрилял, може би дори повече, отколкото е било полезно за нас. Тронът очевидно не е цветя и рози. Предстои ти доста тежка работа. Убеден съм, че и другите го съзнават.

— Ами ти?

— Аз се стремях към трона, защото Ерик го искаше. На времето не го разбирах, но това е истината. Той беше наградата в една игра, която играхме дълги години. Всъщност, целта на вендетата. Бях способен да го убия за него. Сега се радвам, че той си намери друг начин да умре. С Ерик повече си приличахме, отколкото се различавахме. Това също го осъзнах наскоро. Но след неговата смърт, аз все си намирах причини да не се кача на трона. Накрая ми стана ясно, че изобщо не съм го желал. Наистина. Ти си добре дошъл на него. Управлявай справедливо, братко. Сигурен съм, че ще го направиш.

— Ако Амбър все още съществува — проговори той след малко, — ще се опитам. Добре, хайде да се залавяме за тази работа с Рубина. Бурята вече е неудобно близо.

Кимнах и поех камъка от ръката му. Хванах го за верижката и го задържах така, че огънят да свети зад него. Светлината го прониза, вътрешността му стана видима.

— Наведи се по-близо и гледай в Рубина заедно с мен — наредих аз.

Той ме послуша и докато двамата гледахме в камъка, му поръчах:

— Мисли за Лабиринта — и аз самият започнах да мисля за него, като се стараех да извикам в паметта си плетениците и извивките му, светещите в бледа светлина линии.

Стори ми се, че забелязах малък дефект близо до центъра на камъка. Замислих се за него, докато си представях извивките, завоите, Воалите… токът, който струеше през мен всеки път, когато изминавах целия маршрут.

Несъвършенството в камъка стана по-ясно.

Наложих върху него волята си и го извиках да излезе цялото, да се очертае. Когато това се случи, усетих да ме залива познато чувство. Същото, което ме бе обзело в онзи ден на моето собствено настройване към Рубина. Надявах се само да имам достатъчно сили, за да мина още веднъж през това преживяване.

Протегнах се и стиснах Рандъм за рамото.

— Какво виждаш? — попитах.

— Нещо, подобно на Лабиринта — каза той, — само че е триизмерно. Лежи върху дъното на някакво червено море…

— Ела с мен тогава. Трябва да отидем там.

Отново изпитах онова усещане за движение, първо носене напред, после падане с все по-голяма скорост към никога напълно видимите синусоиди на Лабиринта в Рубина. С волята си тласках телата ни напред, чувствайки присъствието на брат ми до мен, а блясъкът на Рубина, който ни заобикаляше помръкна и се превърна в чернотата на ясно нощно небе. Този специален Лабиринт нарастваше с всеки удар на сърцето ми. Кой знае защо, процесът ми се струваше по-лесен от друг път — може би, защото вече бях настроен.

Като чувствах Рандъм до мен, аз го поведох напред, докато познатата форма нарастваше и началото й ставаше все по-ясно забележимо. Тръгнахме натам и се опитах отново да възприема изцяло този Лабиринт, ала пак се загубих сред извивките на допълнителното му измерение. Големи криви, спирали и сякаш завързани на възел кривулици се разгръщаха пред нас. Както и преди, ме обзе благоговение, като усетих, че застаналия до мен Рандъм изпитва същото.

Стигнахме до началото и бяхме погълнати от него. Навсякъде около нас струеше потрепваща ярка светлина, пронизвана от искри при нашето минаване. Този път съзнанието ми бе напълно ангажирано от процеса и Париж ми изглеждаше много далеч…

Подсъзнателни спомени ме предупреждаваха за по-трудните места, където впрягах в работа желанието си — волята си, ако предпочитате, — за да ускоря движението ни по виещия се маршрут и безразсъдно черпех сили от Рандъм.

Като че ли се плъзгахме по блестящата вътрешност на гигантска и хаотично навита морска раковина. Само дето движението ни беше безшумно, а ние самите представлявахме безтелесни точки разум.

Скоростта ни сякаш непрекъснато се увеличаваше, както и моето главоболие, каквото не си спомнях да съм изпитвал при предишното ми минаване през този Лабиринт. Може би се дължеше на преумората ми или на стремежа да ускоря процеса. Минавахме с взлом през бариерите, заобиколени от стабилни, греещи стени от светлина. Вече чувствах как отмалявам, завива ми се свят. Ала не можех да си позволя лукса да изпадна в безсъзнание, нито да намаля темпото, след като бурята беше толкова близо до нас. Отново, със съжаление, почерпих сили от Рандъм — този път просто, за да продължим играта. Понесохме се напред.

Сега нямах онова пробождащо, огнено усещане, че получавам нова форма. То вероятно се е дължало на настройката ми. Предишното ми минаване сигурно ме бе снабдило с някакъв имунитет в това отношение.

След неизмерим във времето интервал ми се стори, че Рандъм започва да залита. Изглежда бях прекалил с изчерпването на енергията му. Зачудих се, дали ще му останат достатъчно сили, за да се справи с бурята, ако продължа да го използвам. Реших да не рискувам повече. Доста голяма част от пътя беше вече зад гърба ни. Би трябвало да е способен да продължи и без мен, ако се стигнеше дотам. Сега щях само да го съпровождам, докъдето можех. По-добре аз да се изгубех тук, отколкото и двамата.

Носехме се напред, сетивата ми се съпротивляваха, но виенето на свят се усилваше. Съсредоточих усилията си върху напредъка ни и изхвърлих всичко останало от съзнанието си. Струваше ми се, че наближаваме центъра, когато пред очите ми притъмня, а знаех, че не се дължи на Лабиринта. Опитах се да подтисна надигащата се в мен паника.

Нямаше полза. Почувствах, че губя съзнание. Толкова наблизо! Сигурен бях, че сме съвсем към края. Щеше да е така лесно да…

Заля ме черна вълна. Последното ми усещане беше осъзнаване на загрижеността на Рандъм.

Нещо проблясваше в оранжево и червено отвъд стъпалата ми. Дали не бях попаднал в някакъв астрален ад? Продължих да се взирам, докато съзнанието ми бавно се проясняваше. Светлината бе заобиколено от тъмнина и…

Чуваха се гласове, познати…

Ясно. Лежах по гръб, с крака към огъня.

— Всичко е наред, Коруин. Не се безпокой.

Тези думи бяха произнесени от Файона. Завъртях глава. Тя бе седнала на земята над главата ми.

— Рандъм…? — попитах.

— Той също е добре… татко.

Мерлин седеше от дясната ми страна.

— Какво стана?

— Рандъм те донесе дотук — отвърна Файона.

— Настройването успешно ли е?

— Той смята, че да.

Помъчих се да седна. Тя се опита да ми попречи, но въпреки това се надигнах.

— Къде е Рандъм?

Файона посочи с очи.

Погледнах натам и го видях. Той стоеше с гръб към нас, на около трийсет метра разстояние, върху една скална тераса, с лице към бурята. Тя беше вече съвсем близо и вятърът развяваше дрехите му. Пред него се кръстосаха светкавици. Тътенът на гръмотевиците долетя почти мигновено.

— Откога… е там? — запитах.

— Само от няколко минути — отговори Файона.

— Толкова време ли е минало… от завръщането ни?

— Не — каза тя. — Вие излязохте доста отдавна. Рандъм първо поговори с останалите и нареди войските да се оттеглят. Бенедикт ги поведе към черния път. Сега пресичат бездната.

Обърнах глава.

По черния път се забелязваше движение, една тъмна колона, насочила се към цитаделата. Помежду ни плаваха призрачни ивици; в далечината пробляснаха няколко искри. Над главите ни небето бе описало пълен кръг и ние пак се намирахме под нощната му половина. Отново ме завладя странното усещане, че някога много отдавна съм бил тук, за да видя, че това, а не Амбър, е истинският център на мирозданието. Опитах се да надникна в спомена. Той изчезна.

Огледах накъсания от светкавици здрач около мен.

— Всички ли… тръгнаха? — обърнах се към Файона. — Ти, аз, Мерлин и Рандъм ли сме… единствените, които останаха тук?

— Да — рече тя. — Искаш ли сега да ги последваш?

Поклатих отрицателно глава.

— Ще изчакам Рандъм.

— Знаех си, че ще кажеш така.

Изправих се на крака, както и тя. Мерлин също стана. Файона плясна с ръце и един бял кон се приближи до нея.

— Вече нямаш нужда от моята помощ — заяви тя. — Отивам да се присъединя към другите в Царството на хаоса. При онези скали има коне за вас. Ти идваш ли, Мерлин?

— Ще остана с баща ми и краля.

— Така да бъде. Надявам се скоро да се видим там.

— Благодаря ти, Фай — казах аз.

Помогнах й да се качи на седлото и я загледах как се отдалечава.

После се върнах и отново седнах край огъня. Рандъм стоеше неподвижен, обърнат към бурята.

— Има доста храна и вино — обади се Мерлин. — Искаш ли малко?

— Добра идея.

Бурята беше толкова близо, че можех да стигна до нея за няколко минути. Все още не се разбираше дали има някаква полза от действията на Рандъм. Въздъхнах тежко и оставих мислите ми да се реят.

Край. По един или друг начин, с всичките ми усилия от „Гринуд“ насам беше приключено. Вече нямаше нужда да отмъщавам. Разполагахме със здрав Лабиринт, дори може би с два. Виновникът за всичките ни проблеми, Бранд, беше мъртъв. Всякакви последствия от проклятието ми щяха да бъдат изтрити от огромните промени, които заливаха Сенките. Направил бях каквото можех да допринеса за това. В лицето на баща ми бях намерил приятел и се бях сдобрил с него, преди да умре. Имахме си нов крал, с явната благословия на Еднорога и му бяхме засвидетелствали своята вярност. Така ми се виждаше честно. Бях в добри отношения с цялото семейство. Смятах, че съм изпълнил дълга си. Вече нищо не се искаше от мен. Изчерпал бях всичките си мотиви и се намирах съвсем близо до състоянието на покой. Ако трябваше да умра сега, щях да го приема без съпротива. Нямаше да протестирам така гръмко, както бих го направил по всяко друго време.

— Ти си далеч оттук, татко.

Кимнах, после се усмихнах. Взех си малко месо и започнах да ям. Докато се хранех, наблюдавах бурята. Все още беше рано, за да съм сигурен, но тя като че ли бе спряла да напредва.

Прекалено бях уморен, за да заспя. Или поне така си мислех. Болките ми се бяха притъпили и ме заливаше чудесна безчувственост. Сякаш бях увит в топъл памук. Само събитията и спомените караха часовника на мислите ми да работи. В много отношения усещането беше великолепно.

Приключих с яденето и хвърлих дърва в огъня. Отпих от виното и пак погледнах към бурята, която приличаше на покрит със скреж прозорец на огрявана от пламъците стая. Животът беше прекрасен. Ако Рандъм успееше да отблъсне стихията, утре щяхме да влезем в Царството на хаоса. А какво ни чакаше там, нямах представа. Може да бе и гигантски капан. Засада. Номер. Прогоних тези мисли. Все едно, в този момент, това нямаше значение.

— Беше започнал да ми разказваш за себе си, татко.

— Така ли? Не си спомням какво съм казал.

— Искам да те опозная по-добре. Разкажи ми още.

Аз само свих рамене.

— Опиши ми целия този конфликт — настоя Мерлин. — Как започна? Какво беше твоето участие в него? Файона ми каза, че много години си живял сред Сенките, без да си спомняш нищо. Как си възстанови паметта и намери другите, как се върна в Амбър?

Засмях се. Погледнах още веднъж към Рандъм и бурята. Пийнах глътка вино и придърпах плаща около себе си.

— Защо пък не? — рекох тогава. — Ако обичаш да слушаш дълги истории, тази е точно такава… Предполагам, че най-доброто място да започна е частната клиника „Гринуд“, на сянката Земя, където бях заточен. Да…