Царството на Хаоса

ХI

Забелязах една естествена пътечка, която водеше нагоре. Втурнах се по нея.

Все още не можех да видя никого, но усещането ми за присъствието на Рубина ставаше по-силно с всяка измината крачка. Имах чувството, че от дясната си страна чувам и нечии чужди стъпки и се завъртях натам, ала не забелязах нищо. Рубина също не можеше да е толкова близо, така че продължих напред.

Когато приближих върха на височината, зад която висеше огромната черна капка Хаос, чух гласове. Не можех да различа думите, но тонът беше развълнуван.

Забавих темпо, промъкнах се още по-близо и надникнах иззад една скала.

Рандъм се намираше недалеч от мен, а Файона стоеше до него, както и лордовете Чантрис и Фелдейн. Всички, с изключение на Файона, държаха оръжия, готови да ги използват, но изобщо не помръдваха. Погледите им бяха втренчени към самия ръб — каменна тераса малко над тяхното равнище, на около петнайсет метра разстояние, — където започваше бездната.

Там стоеше Бранд и държеше пред себе си Дирдри. Тя беше без шлем, с разпиляна по раменете коса, а той държеше на гърлото й кинжал. И като че ли вече я бе порязал леко. Отново се скрих.

Чух как Рандъм тихо попита:

— Нищо повече ли не можеш да направиш, Фай?

— Мога да го държа там — отвърна тя — и от това разстояние да забавя усилията му да повлияе на времето. Но това е всичко. Той е настроен донякъде към Рубина, а аз не съм. Освен това има предимството и на близостта, виси му на гърдите. Всичко друго, което бих могла да опитам, ще предизвика противодействие.

Рандъм прехапа долната си устна.

— Хвърлете оръжията — извика Бранд. — Веднага или Дирдри е мъртва.

— Убий я и ще загубиш единственото, благодарение на което си още жив — каза Рандъм. — Направи го и аз ще ти покажа къде ще си сложа оръжието.

Бранд измърмори нещо под нос. После заяви:

— Добре. Тогава ще почна да я режа на части.

Рандъм се изплю.

— Хайде! Тя може да се регенерира не по-зле от всички нас. Измисли нещо по-добро или млъкни и се бий като мъж.

Бранд остана неподвижен. Реших, че е по-разумно да не разкривам присъствието си. Можеше да се отвори възможност да предприема нещо. Надзърнах още веднъж и мислено фотографирах терена, преди да се скрия отново. В далечината вляво имаше няколко едри камъка, но не се простираха на достатъчно голямо разстояние. Не виждах никакъв начин да се промъкна до него.

— Мисля, че се налага да поемем риска и да го нападнем — чух да шепне Рандъм. — Не виждам друга възможност. А вие?

Преди някой да успее да му отговори, се случи нещо странно. Дневната светлина взе да става по-ярка.

Огледах се на всички страни за източника на осветлението и накрая погледнах нагоре.

Облаците още бяха там и лудото небе изпълняваше фокусите си зад тях. Ала ярката светлина идваше откъм облаците. Те бяха по-бели и излъчваха сияние, като че ли скриваха някое слънце. Докато ги наблюдавах, светлината им заискри още по-ярко.

— Какво ли е намислил пък сега? — попита Чантрис.

— Според мен, нищо — отвърна Файона. — Не вярвам това да е негово дело.

— Чие е тогава?

И да е последвал отговор, не можах да го чуя.

Наблюдавах как облаците светят по-ярко. След това най-големите и най-блестящите започнаха да се смесват, като че ли някой ги разбъркваше. Сред тях взеха да се мяркат разни форми, да заемат местата си. Постепенно изникваха ясни очертания.

Под мен, на бойното поле, шумът от битката полека затихна. Самата буря като че ли заглъхна, докато явлението се разрастваше. Нещо съвсем определено се оформяше в яркото пространство над главите ни — очертанията на огромно лице.

— Не знам, наистина — чух Файона да казва в отговор на някакъв въпрос.

Още преди да е приело окончателната си форма, аз разбрах, че в небето е лицето на баща ми. Хубав номер беше това. И нямах представа какво цели с него.

Лицето се размърда, като че ли оглеждаше всички ни. Изражението му беше напрегнато и доста загрижено. Стана още по-светло. Устните се раздвижиха.

Когато гласът му стигна до мен, той беше на нормално разговорно ниво, а не ечеше оглушително, както бях очаквал.

— Изпращам ви това послание — заговори татко, — преди да се заема с възстановяването на Лабиринта. По времето, когато ще го получите, аз вече или ще съм успял, или ще съм се провалил. То ще предшества вълната Хаос, предизвикана от моя опит. Имам причини да вярвам, че тези усилия ще са фатални за мен.

Очите му сякаш се плъзнаха по бойното поле.

— Радвайте се или тъгувайте, според случая — продължи той, — защото това е или началото, или краят. По Коруин ще ви изпратя Рубина на справедливостта, веднага щом свърша с него. Натоварил съм Коруин със задачата да го донесе на бойното поле. Всичките ви усилия там може да се окажат напразни, ако не успеете да отклоните вълната Хаос. Но с помощта на Рубина, на това място, би трябвало Коруин да успее да ви предпази, докато вълната отмине.

Чух Бранд да се смее. Вече звучеше съвсем като луд.

— С моята смърт — продължи гласът, — ще възникне проблемът за наследяването на короната. Аз имах желания в тази насока, но сега виждам, че са били напразни. Така че не ми остава нищо друго, освен да оставя избора на рога на Еднорога.

Деца мои, не мога да кажа, че съм напълно удовлетворен от вас, но предполагам, че чувствата ни са взаимни. Няма значение. Давам ви своята благословия, която е нещо повече от една формалност. А сега отивам да мина през Лабиринта. Сбогом.

После лицето му взе да избледнява и скупчените облаци загубиха яркостта си. След малко бе изчезнал напълно. Над полето тегнеше тишина.

— …и както сами виждате — чух да казва Бранд, — Рубина не е в Коруин. Хвърлете оръжията си и изчезвайте оттук. Или си ги задръжте и се махайте. Все ми е едно. Оставете ме на мира. Имам работа.

— Бранд — започна Файона, — ти можеш ли да направиш това, което той искаше от Коруин? Можеш ли да използваш Рубина, за да накараш това нещо да ни отмине?

— Мога, ако поискам — отвърна той. — Да, мога да го отклоня.

— И ще бъдеш герой, ако го направиш — каза тя внимателно. — Ще спечелиш нашата признателност. Всички минали грехове ще бъдат простени. Простени и забравени. Ние…

Бранд започна да се смее като луд.

— Ти ще простиш на мен? — възкликна. — Ти, която ме затвори в онази кула, ти, която заби нож в тялото ми? Благодаря ти, сестричке. Предложението ти да ми простиш е много мило, но смятам да го отклоня.

— Добре — обади се Рандъм, — кажи тогава ти какво искаш? Извинение? Несметни богатства? Важен пост? Всичко, взето заедно? Твое е. Но играта, която си подхванал, е глупава. Хайде да приключим с нея, да се приберем вкъщи и да се престорим, че е била само лош сън.

— Да, хайде да приключваме — съгласи се Бранд. — Първо вие ще си хвърлите оръжията. После Файона ще ме освободи от нейното заклинание, всичките ще се обърнете кръгом и ще замарширувате на север. Или ще го направите, или ще убия Дирдри.

— Тогава мисля, че е най-добре направо да я убиеш и да се приготвиш за бой с мен — заяви Рандъм, — защото тя и без това след малко ще е мъртва, ако те оставим да постигнеш своето. Всички ще бъдем мъртви.

Чух как Бранд се изкикоти.

— Наистина ли си въобразяваш, че ще ви оставя да умрете? Аз имам нужда от вас… колкото повече от вас успея да съхраня. Надявам се и Дирдри да е сред тях. Вие сте единствените, които можете да оцените моя триумф. Ще ви опазя по време на унищожението, което е на път да започне.

— Не ти вярвам — поклати глава Рандъм.

— Тогава помисли малко. Познаваш ме достатъчно добре, за да ти е ясно, че ще искам да ви натрия носовете с това. Необходими сте ми като свидетели. Затова и желая присъствието ви в моя нов свят. Така че, махайте се оттук!

— Ще получиш всичко, което искаш, плюс нашата благодарност — започна Файона, — стига само да…

— Изчезвайте!

Знаех, че не бива да отлагам повече. Трябваше да предприема нещо. Сигурен бях, че няма да успея да го достигна навреме. Нямах друг избор, освен да се опитам да използвам Рубина като оръжие срещу него.

Посегнах мислено и усетих присъствието му. Затворих очи и съсредоточих силите си.

Горещо. Горещо, внушавах. Той те изгаря, Бранд. Кара всяка молекула от тялото ти да вибрира все по-бързо и по-бързо. Скоро ще се превърнеш в човешка факла…

Чух го да пищи.

— Коруин! — изрева той. — Престани! Къде си? Ще я убия! Виж!

Като продължавах да повелявам на Рубина да го изгори, аз се изправих на крака. Втренчих се гневно в него през разстоянието, което ни разделяше. Дрехите му започваха да пушат.

— Престани! — изкрещя той, вдигна ножа и рязна лицето на Дирдри.

Нададох болезнен вик и пред очите ми всичко се замъгли. Загубих контрол над Рубина. Но Дирдри, с разкървавена лява буза, впи зъби в ръката на Бранд, когато той мръдна, за да я пореже отново. В този момент успя да освободи ръката си, заби лакът в ребрата му и опита да се отскубне.

В мига, в който тя се раздвижи и главата й се наведе, проблясна сребърна светлина. Бранд изохка и изпусна кинжала. Една стрела бе пронизала гърлото му. Веднага я последва друга, която се заби в гърдите му, малко вдясно от Рубина.

Той направи крачка назад и издаде хъркащ звук. Само че нямаше къде да стъпи, защото се намираше на ръба на бездната.

Очите му обезумяха, като започна да губи равновесие. Тогава дясната му ръка се стрелна напред и сграбчи Дирдри за косата. Аз вече тичах към тях и крещях, но разбрах, че няма да стигна навреме.

Дирдри изпищя, на окървавеното й лице се изписа ужас и тя се протегна към мен…

После Бранд, Дирдри и Рубина се загубиха зад ръба и полетяха в бездната…

Убеден съм, че опитах да се хвърля след тях, но Рандъм ме улови. Накрая му се наложи да ме удари и всичко се стопи пред очите ми.

Когато се свестих, лежах върху каменистата земя доста далеч от мястото, където бях паднал. Някой бе сгънал плаща ми и го бе подпъхнал под главата ми като възглавница. Първото, което видях, бе въртящото се небе и то някак ми напомни за моя сън с колелото, когато срещнах Дара. Усещах, че другите са около мен, чувах гласовете им, но отначало не обърнах глава. Просто лежах там, наблюдавах рулетката на небето и мислех за своята загуба. Дирдри… тя бе означавала за мен повече, отколкото всички останали от семейството взети заедно. Не можех да променя чувствата си. Така беше. Колко пъти съм копнял да не ми е сестра. Но се бях съобразявал с реалностите на положението. Чувствата ми завинаги щяха да останат непроменени, ала… сега нея я нямаше и тази мисъл за мен бе по-важна от надвисналата над света разруха.

И все пак трябваше да видя какво става. След като не разполагахме с Рубина, всичко беше свършено. И все пак… затърсих мислено присъствието му, където и да се намираше камъкът, но не открих нищо. Тогава започнах да се надигам, за да видя докъде е стигнала вълната Хаос, ала някаква ръка рязко ме бутна обратно.

— Почини си, Коруин — беше гласът на Рандъм. — Уморен си. Изглеждаш, като че ли си пълзял през ада. Вече нищо не можеш да направиш. Отпусни се.

— Какво значение има моето здраве сега? — отвърнах му аз. — След малко ще е все едно.

Отново понечих да стана и този път неговата ръка ми помогна.

— Хубаво, тогава — кимна той. — Няма кой знае какво за гледане, обаче.

Изглежда беше прав. Битката като че ли бе приключила, с изключение на няколко изолирани групички, където врагът още се съпротивляваше, но и те бързо се стопяваха, воюващите падаха мъртви или в плен и всички се движеха в нашата посока, отстъпвайки пред всепомитащата вълна, която бе достигнала отсрещния край на бойното поле. Скоро височинката щеше да бъде задръстена от оцелелите и на двете страни. Погледнах зад нас. Откъм черната цитадела не прииждаха никакви нови подкрепления. Дали бихме могли да се скрием там, когато вълната стигнеше накрая и дотук? А после какво? Бездната сякаш предлагаше всеобхватния отговор.

— Скоро — промърморих аз, като си мислех за Дирдри. — Скоро… — Защо пък не?

Наблюдавах фронта на бурята, който святкаше, поглъщаше, променяше. Да, скоро. При положение, че Рубина бе полетял с Бранд…

— Бранд… — изрекох замислено. — Кой в края на краищата му видя сметката?

— Аз претендирам за тази чест — заяви един познат глас, за който не можех в този момент да се сетя чий е.

Завъртях глава и погледнах. Върху един камък седеше мъжът в зелено. До него на земята лежаха лъкът и колчанът му. Той ми се ухили със зла усмивка.

Това беше Кейн.

— Проклет да съм! — възкликнах и си потърках брадата. — Нещо странно се случи с мен по пътя към твоето погребение.

— Аха. Чух. — Той се разсмя. — Някога да си убивал себе си, Коруин?

— Напоследък не съм. Ти как го направи?

— Отидох до една подходяща сянка — каза Кейн — и там издебнах сянката на самия мен. Така се сдобих с трупа. — Той потрепера. — Усещането е доста особено. Не бих желал да го изпитам пак.

— Но защо? — учудих се аз. — Защо трябваше да се правиш на мъртъв и да стоварваш вината за това върху мен?

— Исках да стигна до корените на проблема в Амбър — обясни Кейн — и да го унищожа. Мислех, че за целта е най-добре да потъна в неизвестност. А какъв по-добър начин от този, да накарам всички да ме мислят за мъртъв? И накрая успях, както виждаш. — Той замълча. — Съжалявам за Дирдри, обаче. Но нямах никакъв избор. Това беше последният ни шанс. Не допусках, че наистина ще я повлече със себе си.

Извърнах поглед.

— Нямах никакъв избор — повтори Кейн. — Надявам се, че го разбираш.

Кимнах.

— Но защо се опита да нагласиш всичко така, като че ли аз съм те убил? — попитах.

В този момент към нас се приближиха Файона и Блийс. Поздравих ги и се обърнах пак към Кейн, в очакване на отговор. Имах желание и Блийс да го попитам някои неща, но те можеха да почакат.

— Е? — подканих аз.

— Исках да те махна от пътя — заговори Кейн. — Все още мислех, че може ти да стоиш зад всичко. Ти или Бранд. Бях стеснил кръга до вас двамата. Дори допусках, че може да действате заедно… особено като взе да припира да те върне обратно.

— Погрешно си го разбрал — намеси се Блийс. — Бранд се мъчеше да го задържи настрана. Той бе научил, че паметта му се връща и…

— Сега ми е ясно — отговори Кейн, — но тогава ми изглеждаше иначе. Затова исках Коруин пак да бъде затворен в тъмница, докато аз търся Бранд. Тогава се спотаих и започнах да слушам всичко, което си казвахте чрез Фигурите, като се надявах да попадна на следа за местонахождението на Бранд.

— Значи това е имал предвид татко — отбелязах аз.

— Кое? — попита Кейн.

— Той подхвърли, че някой може да подслушва Фигурите.

— Не виждам откъде е могъл да знае. Научих се да бъда абсолютно пасивен, докато го правя. Усвоих изкуството да ги възприемам всички наведнъж, като ги докосвах съвсем лекичко и чаках някой да се раздвижи. Когато това станеше, насочвах вниманието си към разговарящите. А разглеждах ли ви поотделно, открих дори, че понякога мога да прониквам и в мислите ви, ако в този момент не използвахте Фигурите, нещо друго отвличаше вниманието ви и аз не си позволявах никаква реакция.

— И все пак той е знаел — настоях аз.

— Това е напълно възможно. Дори очевидно — съгласи се Файона, а Блийс кимна.

Рандъм дойде по-наблизо.

— Какво имаше предвид, като попита за хълбока на Коруин? — поинтересува се той. — Как би могъл изобщо да знаеш за това, ако не си…

Кейн просто потвърди с глава. Видях Бенедикт и Джулиан заедно в далечината да се обръщат към своите войници. При безмълвния жест на Кейн, забравих за тях.

— Ти? — изграчих аз. — Ти ли ме прободе?

— Пийни си малко, Коруин — предложи ми Рандъм манерката си. Вътре имаше разредено вино. Надигнах го. Жаждата ми беше неутолима, но се възпрях след няколко големи глътки.

— Разкажи ми за това — рекох.

— Добре. Дължа ти го — каза Кейн. — Когато научих от мислите на Джулиан, че си върнал Бранд в Амбър, реших, че предишните ми предположения са били правилни. Което означаваше, че трябва да унищожа и двама ви. Използвах Лабиринта, за да се пренеса в твоята стая през онази нощ. Там се опитах да те убия, но ти се движеше прекалено бързо и по някакъв начин успя да се прехвърлиш някъде другаде, преди да ми е паднала нова възможност.

— Дявол да го вземе, сляп ли си бил? — изругах аз. — Като си можел да проникваш в мислите ни, не видя ли, че не съм аз човекът, който ти трябва?

Той поклати глава.

— Успявах да доловя само повърхностни помисли и реакции на непосредственото ти обкръжение. А дори и толкова невинаги. Но аз бях чул проклятието ти, Коруин. И то се сбъдваше. Можех да го видя навсякъде около нас. Убеден бях, че за всички ни щеше да е много по-безопасно, ако ти и Бранд ни се махнехте от пътя. От действията му преди твоето завръщане, имах представа на какво е способен той. Ала тогава не успях да се добера до него, заради Жерар. После Бранд започна да става по-силен. По-късно направих един опит, но се провалих.

— Кога беше това? — попита Рандъм.

— Когато пак Коруин отнесе обвиненията. Аз се бях маскирал. В случай, че успееше и той да се измъкне като Коруин, не исках да знае, че още се навъртам наоколо. С помощта на Лабиринта се прехвърлих в покоите му и се опитах да го довърша. И двамата бяхме ранени — имаше доста кръв наоколо, — но и той успя да се телепортира някъде. Неотдавна влязох във връзка с Джулиан и се присъединих към него в тази битка, защото бях сигурен, че Бранд няма как да не се покаже тук. Бях си приготвил няколко стрели със сребърни върхове, защото вече бях убеден, че Бранд не е като останалите от нас. Исках да го убия бързо и да го направя от разстояние. Упражнявах стрелбата си с лък и дойдох да го търся. Накрая го открих. Сега всички ми разправят, че не съм бил прав по отношение на теб, така че твоята стрела ще си остане неизползвана.

— Много ти благодаря.

— Може би дори ти дължа извинение.

— Хубаво би било.

— От друга страна, мислех си, че съм прав. Исках само да спася останалите…

Така и изобщо не получих извинение от Кейн, защото точно в този момент целият свят сякаш се разлюля от силно изсвирване — безпосочно, гръмко, протяжно.

Кейн се изправи и посочи:

— Там! — извика той.

Погледът ми проследи жеста му. Завесата на бурята се бе разделила откъм северозапад, на мястото, където черният път излизаше от нея. Там се бе появил призрачен ездач на черен кон и надуваше своя рог. Мина известно време, докато всички звуци достигнат до нас. След малко към него се присъединиха още двама свирачи — също бледи, яхнали черни жребци. Те вдигнаха роговете си и добавиха и техния звук.

— Какво ли може да е това? — попита Рандъм.

— Мисля, че се досещам — заяви Блийс и Файона кимна.

— Какво е, в такъв случай? — попитах ги аз.

Но те не ми отговориха. Ездачите отново тръгнаха напред по черния път и след тях се показаха още.