Целувката на прокудения

3.

Трогната до дън душа, Изабела стоеше в тържествената зала на княжеския замък и стискаше ръката на Матилда.

— Ти беше права — прошепна през сълзи тя, — наистина са светци!

Погледът й обхождаше грамадната зала, облицована до тавана с тъмно дърво. Ламперията се състоеше от отделни квадрати и в средата на всеки квадрат имаше кръг, в който беше изрисуван образ на светец. Златните ореоли придаваха на залата сиянието на църква.

Колоните, които носеха могъщия свод, бяха с бяла мазилка, украсени с ръждивочервени назъбени линии. Подът беше от големи, гладко излъскани каменни плочи. По цялата дължина на залата се простираше грамадна маса, втора по-малка беше сложена напречно на голямата в горния край. Докато в челото на масата бяха наредени столове с високи облегалки, в долния край стояха обикновени пейки. През високите прозорци падаше ярка слънчева светлина. В косо падащите лъчи танцуваха прашинки. Малко коте се ровеше в пепелта на грамадната камина срещу прозорците и очевидно не забелязваше нищо наоколо.

Матилда подръпна Изабела за ръкава и я изтръгна от съзерцанието.

— Трябва да отидем на приема, Ваше височество — изрече предупредително тя.

— А, да! — Изабела много искаше да се разходи сама в замъка на баща си, да събуди старите спомени, да открие местата, които обичаше в детството си. Някога прекарваше дните си в малката градина с рози, в беседката край фонтана, в друга беседка, цялата обрасла с лози, както и в голямата кухня, изпълнена с чудни миризми.

— Ще имате достатъчно време да гледате — настоя Матилда. Тя разбираше, че след ужасния шок, който беше преживяла, Изабела предпочита да остане сама. Но принцесата не можеше да пренебрегва обществените задължения.

Изабела се обърна с въздишка и закрачи към залата за аудиенции. Матилда я следваше по петите. Помещението беше доста по-малко от тържествената зала, но великолепно обзаведено със стенни килими, пъстри знамена, избродирани гербове и картини. На малък подиум с три стъпала, покрит с килими, стоеше висок тапициран стол, приличен на трон — там седеше князът. Изабела се поклони смирено на баща си и сведе поглед. Не искаше да го гледа в лицето, за да не проличи разочарованието й. Очакваше да види отново едрия, силен и енергичен мъж, който внушаваше страхопочитание, мъжа с дълга светла брада, който живееше в спомените й. Очакваше той да я прегърне със силните си ръце и да я притисне до коравата си гръд. Вместо това пред нея седеше старец и й протягаше трепереща, разкривена от подаграта ръка. Човекът на трона беше само сянка на някогашния княз. На лицето му изгря глупава детска усмивка, а тънката сива брада беше по-скоро смешна, отколкото внушителна.

— Седни до мен, детето ми — помоли той и посочи столчето отдясно.

Вторият висок стол остана свободен. Там преди петнадесет години беше седяла Изолда, съпруга на княза и майка на Изабела. За съжаление княгинята бе починала, преди Изабела да навърши една година. Оттогава столът й стоеше празен. „Сигурно много я е обичал, щом не се е оженил повторно“, помисли си Изабела. Болка прониза сърцето й. Зае място в краката на баща си и спусна прозирното було върху лицето си. В замъка бяха пристигнали безброй гости, преди всичко рицари, които щяха да се сражават за ръката й, и приличието изискваше да се закрие с булото на недостъпността. Така рицарите щяха да я ухажват още по-пламенно!

Изабела си спомни, че след нощта в бедняшката хижа беше твърдо решена да се върне обратно в манастира, и неволно се усмихна. Рано сутринта обаче синът на гостилничарите бе тръгнал към княжеския замък да доведе помощ. Още на следващия ден пристигна голям отряд войници и група рицари, водени от Гундрам от Оксензал. Част от войниците претърсиха околността, но безуспешно. Разбойниците бяха потънали в земята.

Рицарят Гундрам водеше за юздите великолепен бял кон и й го връчи с думите:

— Това е подарък от вашия баща за рождения ви ден. Князът ви очаква с огромен копнеж.

Като видя тези смели мъже, отчаянието й се стопи и отстъпи място на нетърпеливо очакване. Подаръкът на баща й беше наистина царски. Как щеше да препуска на гърба на великолепния ездитен кон с разкошно дамско седло и избродирани юзди!

Гостилничарите бяха готови да целуват праха в краката й, толкова впечатлени бяха от факта, че единствената дъщеря на княза беше пренощувала в бедната им хижа. Изабела ги възнагради щедро за помощта, която бяха оказали не само на нея, но и на Матилда и на ранения войник. Преди да напуснат хижата, тя се наведе и сложи в ръцете на красивия Михаел торбичка със златни монети.

— Като награда за това, че доведе помощ от замъка на баща ми — обясни тя и добави съвсем тихо: — И за незаличимото впечатление, което остави у мен.

— Май не ви разбирам, Ваше височество — заекна момъкът.

Изабела се наведе към ухото му и обясни:

— Ти ми показа как хората са толкова щастливи да се любят с някого, че забравят света около себе си и не се боят дори от ада! — Засмя се надменно, като видя пламналото лице на момчето, и препусна по тесния път.

Охранявана от рицарите Гундрам и Вулфхард, Изабела стигна безпрепятствено до празнично украсения замък на княза, където вече се беше събрала пъстра тълпа фокусници, търговци, музиканти, джебчии и зяпачи. Предстоеше да отпразнуват завръщането на единствената княжеска дъщеря, рождения й ден и годежа й.

Високопоставените гости и рицарите, които щяха да участват в турнира, трубадурите и благородниците, пратениците на другите херцози и князе бяха настанени в замъка.

Отдалече навалицата приличаше на мравуняк и Изабела избухна в смях. После отново се замисли за двамата толкова различни рицари, които се стараеха да я развличат с остроумни разговори и по този начин да съкратят дългия път.

Гундрам от Оксензал беше съчетание от сила и гъвкавост. Блестящата ризница не можеше да скрие могъщите мускули, които играеха под кожата му. Тъмната коса и черната брада бяха късо подстригани. Не носеше шлем и Изабела се възхищаваше на интересния профил с енергична брадичка и прав нос. Дълбок белег разсичаше лявата буза от окото почти до ъгълчето на устата.

— Кой ви остави този белег? — осведоми се любопитно тя.

— Един проклет от бога сарацин — отвърна той. Изабела потрепери от грубите думи и Гундрам се усмихна извинително. — Простете, Ваше височество, но не мога да наричам по друг начин тези зверове, които владеят Светите земи.

— Поне наказахте ли го, както заслужава? — продължи с въпросите тя.

— Бих казал да. Преди да изпусне последния си дъх и да загуби главата си в пясъка на пустинята, отсякох един по един пръстите, с които стискаше кривата си дамаскинска кама. — Той се потупа по хълбока. — Един от отрязаните пръсти е винаги с мен. Нося си го в кожена торбичка.

Изабела плъзна ужасен поглед по тялото му, но не откри нито човешки пръст, нито кожена торбичка или друго, което да й направи впечатление.

След малко се обърна към Вулфхард, доста тромав рицар с дълга, рошава кестенява коса. Може би беше смел воин и умееше да върти меча, но изобщо не отговаряше на представата й за изискан, одухотворен и остроумен рицар. Все пак тя се чувстваше много добре в компанията на двамата мъже, които я ухажваха, закриляха и й вдъхваха чувство за сигурност. С тях най-после можеше да се чувства като дъщеря на княз, като благородна дама, стояща много по-високо от обикновените хора. Княжеството беше в краката й и тя се наслаждаваше на безкрайно приятното чувство.

Цялата изпълнена с радостно очакване да влезе по-скоро в бащиния си дом, в двореца на предците си, тя не забеляза двамата рицари, които ги изпревариха и бързо препуснаха към замъка на княза.

— Рицарят Вулфхард от Геленау!

Изабела трепна и се опита да се съсредоточи върху настоящето. Кимна с достойнство на рицаря, който вдигна меча си за поздрав и подгъна коляно. След това отстъпи настрана и се нареди сред рицарите, които вече й бяха представени и сега стояха покрай стените и наблюдаваха церемонията.

— Рицарят Гундрам от Оксензал!

Изабела го удостои с благодарна усмивка и той й отговори с гордо кимане на главата.

— Благородната дама Гунила от Винтерсберг!

Изабела огледа смаяно натрапчиво красивата тъмнокоса жена в кървавочервена рокля, която се поклони пред нея. Рицарят Гундрам й помогна да се изправи. Двамата си приличаха много. Жената изглеждаше изкусителна, красива и горда. Дали беше съпругата му? Изабела погледна объркано към групичката жени, които вече й бяха представени и сега стояха в един ъгъл на залата, отделно от мъжете си. Това бяха съпругите на рицарите, които изчакваха церемонията да свърши. Естествено женените рицари не участваха в турнира за ръката й, но бяха гости на празника.

— Това е моята сестра близначка — обясни Гундрам.

Изабела кимна леко и задържа погледа си по-дълго върху безупречната фигура на жената. Не можеше да разбере какво у нея я възхищава — или я плаши.

Гунила се присъедини към благородните дами, докато рицарите насядаха по столовете, поставени в една редица покрай стената. Над всеки стол висяха гербът и флагът на рицаря.

Това бяха съветниците на баща й, доверените му хора, онези, които определяха съдбата на княжеството. Изабела вече беше разбрала, че от някогашната силна воля на баща й не е останало почти нищо. Стана й малко страшно, като огледа дългата редица от двайсет и един рицари в лъскави ризници и пъстро празнично облекло. Те представляваха опасност, която не беше за подценяване. Ала с помощта на съпруга си, когото щеше да избере според смелостта му, тя щеше да вземе юздите на управлението в свои ръце. В никакъв случай нямаше да им позволи да я водят на въженце като послушна овчица!

Изабела се надигна и отново кимна с достойнство на рицарите, преди да се оттегли. Князът я настани в женските покои, които беше обитавала покойната Изолда и които отдавна стояха празни. Сега осиротелите стаи се събудиха за нов живот. Изабела се гордееше, че са я посрещнали с такива почести, и веднага прие тези помещения за свои.

Освен Матилда, там я очакваха три благородни госпожици с имената Розамунда, Виктория и Маргарет. И трите бяха навършили тринайсет години и бяха определени да й правят компания до сватбата. Князът наистина се беше постарал да й създаде развлечения. Искаше дъщеря му бързо да забрави ужаса, преживян по време на пътуването. Беше отказал да разговаря с нея за случилото се. Не поиска да й каже кой е рицарят разбойник, който напада мирни пътници и прави несигурни пътищата в малкото му княжество.

— Моите войници ще се справят — каза само той. — Рано или късно ще го заловят.

Изабела въздъхна облекчено и свали булото от главата си. Матилда свали и малката, плоска шапчица. Изабела изглеждаше възхитително в новата рокля и Матилда я огледа със смес от меланхолия и завист. Господарката й беше толкова красива, с безупречна бяла кожа, сини очи, които святкаха като звезди, и златноруса коса. Крехката фигура приличаше на млада бреза. Освен това беше добра, изпълнена с християнска любов към ближния и почит към бога. Веднага след пристигането им двете бяха отишли в малкия параклис на замъка да се помолят и да благодарят на небето за щастливото си избавление. Изабела не бе забравила да се помоли и за оздравяването на ранения войник.

Матилда въздъхна. Най-голямото й желание беше да стане като Изабела, но тази цел беше непостижима.

В голямата кухня на замъка кипеше трескава работа. Ден и нощ варяха, задушаваха, пържеха и печаха, за да хранят безбройните гости. Дългата трапеза в тържествената зала се огъваше под вкусните ястия, които поднасяха сръчни слуги. Предстоеше официалният пир, който щеше да продължи няколко часа. Яденето беше нещо много важно и се нуждаеше от време.

Както изискваше обичаят, Изабела не взе участие в угощението за рицарите в залата. Тя, Матилда и другите момичета се нахраниха в покоите на господарката.

— След като най-после можаха да видят съвършената ви фигура и прелестното ви личице, скъпа Изабела, рицарите копнеят по вас — въздъхна Матилда. — Огледахте ли добре онези, които ви бяха представени? Между тях има забележителни мъже!

— Моля те, Матилда, не желая да слушам такива приказки. Колкото и да копнеят за мен, колкото и да дрънчат с копията си и да ми пеят нежни песни, в момента това не ме трогва. Ще ти призная, че ми дойде твърде много. Не искам да присъствам на празненството им. Кой знае какви изненади ни предстоят през следващите дни…

— Дано да са само добри! Никога вече не искам да преживея онова, което ни се случи по пътя — отговори Матилда и посвети вниманието си на вкусното ядене.

В тържествената зала цареше шумно веселие. Рицарите седяха сами или със своите дами в горната част на трапезата от двете страни на княза; до тях бяха благородниците и високопоставените гости, следваха певците, поетите и музикантите. В двора на замъка бяха наредени още маси за обикновените гости, прислугата и пътуващите артисти.

Гунила оглеждаше внимателно присъстващите на масата. Погледът й отново спря върху мъжа с нос на хищна птица. Беше го забелязала още предишния ден — правеше впечатление дори сред безбройните гости, трубадури, търговци, артисти и музиканти. Дали остро изсеченото му лице с издаден нос, дали пронизващият му поглед или странната му сянка, която според Гунила не беше нито паж, нито слуга — тя не можеше да си обясни какво я безпокоеше у него. Не знаеше името му, никога преди това не го беше виждала. Повечето рицари на княза й бяха познати. Затова се обърна и потърси между познатите лица човека, който можеше да я забавлява поне през дните на празника.

Бодо, петнайсетгодишният паж на Гундрам, стоеше зад господаря си и му наливаше вино, ала очите му търсеха Гунила. Тя усети погледа му и бързо се обърна. Бодо я забеляза и изкриви лице в широка усмивка. Трябва да го държа изкъсо, каза си Гунила. Хлапето размахваше меча доста умело и държеше стремето на господаря си, но със сигурност не умееше да пее любовни песни или да утешава една изоставена жена. Трябваше да го научи да се държи прилично! Цялата й надежда беше в Гундрам. Брат й трябваше да спечели турнира и да се ожени за Изабела. Това означаваше край на грижите й. Щеше да заживее в двора на княза и част от блясъка му щеше да се отрази и върху нея. Тъй като съпругът й беше един от рицарите на императора и постоянно пътуваше с него — в момента беше в Италия — Гунила скучаеше ужасно и търсеше утеха в обятията на красиви и жизнени млади мъже. Обстоятелството, че това хлапе с жълто около устата се влачеше след нея като след разгонена кучка, не подхождаше на новия живот в княжеския двор, който тя си представяше.

Гунила вдигна празната си чаша и даде знак на Бодо да й налее вино. Пажът побърза да изпълни нареждането и се наведе над нея.

— Престани с тези дръзки погледи, Бодо, или ще кажа на господаря ти! — рече през зъби Гунила, докато той наливаше вино.

Бодо се ухили нахално.

— Аз мисля за вашето благо, колкото и за това на господаря си — отговори той и усмивката му стана още по-широка.

— Днешното празненство не е повод да покажеш на всички за какво мислиш!

— Нима това не е празник на любовта? — попита той и застана съвсем близо до нея, за да я докосне уж неволно с тялото си.

— Ще заповядам да ти отрежат главата — изсъска разярено тя.

Това очевидно не направи впечатление на Бодо. Когато пошепна в ухото й няколко толкова нагли обещания, че я накараха да се изчерви, Гунила реши веднъж завинаги да му даде урок. Изпи чашата си и отново я вдигна подканващо. Бодо веднага се втурна към нея.

— Ела след залез слънце в покоите ми — пошепна тя. — И внимавай да не те види някой!

Очите на Бодо светнаха и той кимна зарадвано. Стараейки се да изглежда равнодушна, Гунила избра няколко апетитни късчета от трапезата, нахрани се спокойно и пийна още малко вино, преди да се оттегли.

Притъмняваше и тя заповяда да запалят няколко лоени свещи, които потопиха в топла светлина просторната стая с три дебели каменни колони, които носеха високия свод. Завесите пред отворените прозорци се издуваха леко от вечерния вятър. Щом чу тихото чукане, Гунила побърза да отвори вратата сама.

Бодо стоеше пред нея със зачервени уши и я гледаше втренчено. Гунила носеше само лека, плътно прилепнала рокля, чиято горна част беше стегната със сребърна кордела. Тя отиде с поклащащи се хълбоци и кокетни стъпки до средата на стаята, където в железен свещник беше поставена дебела лоена свещ. Дебел килим покриваше каменния под. Гунила коленичи на пода и направи знак на Бодо да я последва.

Сега, когато се озова насаме с Гунила, Бодо изведнъж загуби смелостта си. Развълнуван и смутен, той непрестанно триеше потните си длани в панталона си.

— Е, Бодо, намираш ли ме красива? — попита с нежен глас Гунила.

— О, да! — прошепна момчето и ушите му пламнаха още по-силно.

— Никога ли някоя жена не се е интересувала от теб? — продължи с въпросите тя и когато момчето поклати глава, се усмихна майчински. — Тогава е време да разбереш какво чувства мъжът.

Гунила отвърза бавно шнура на роклята си и я разтвори. Бодо зяпаше с отворена уста ръцете й, които отмахнаха плата и разкриха гърдите й, за да ги погалят предизвикателно. Дъхът му се ускори, лудо биещото сърце заплашваше да спука гръдния кош.

— Ела, опитай сам, да видим какво ще усетиш! — Тя улови китката му и поднесе ръката му към гърдите си. Опулил големите си очи, Бодо положи длан върху бялата закръгленост. Гунила се усмихна подканващо. — Хайде, хвани я, размачкай я, погали я. Няма да те заболи! Приятно е!

Бодо внимателно прокара пръсти по пищната гръд. Изведнъж изръмжа и се хвана с другата ръка между краката. В следващия миг застина като ударен от гръм.

Гунила свали ръката му от гърдите си.

— Виждаш ли какво става — изрече равнодушно тя и отново завърза роклята си. — Ако искаш, можеш да се измиеш в онзи леген. — На лицето й се появи подигравателна усмивка. Бодо стана червен като пурпур и засрамено сведе глава. Скочи и се втурна към вратата, без да сваля ръце от панталона си. Отвори я и изскочи като вихър в коридора.

— Това не беше особено мило — изрече мъжки глас зад Гунила и тя се обърна като ужилена. Погледна право в две черни очи на хищна птица, които блестяха развеселено. Трябваше й почти минута, докато се възстанови от изненадата.

— Как влязохте в стаята ми? — изфуча гневно тя.

Дьо Казевил излезе иззад една от завесите и се засмя, показвайки блестящите си бели зъби.

— Отдавна съм вътре — отвърна той, обиколи я бавно и я огледа като кобила, която се канеше да купи.

Гунила се завъртя с него. Чувстваше се ужасно неловко.

— Какво искате?

— Да се позабавлявам — отговори той и спокойно спусна резето на вратата. — Представлението беше чудесно и мисля да го продължим.

Гунила пламна от гняв. Точно този страшен мъж бе станал свидетел на непочтената й игра с Бодо.

— Трябваше да го направя. Това е възпитателна мярка, разбирате ли? Момчето беше станало досадно.

— Много ефективна мярка — потвърди Дьо Казевил. — Но според мен само господарят има право да възпитава пажа си — добави той с лек укор.

Гунила упорито отметна глава назад. Гласът на непознатия беше тих, заплашителен, внушаваше страх.

— Кой сте вие?

— Много въпроси задавате! — Дьо Казевил взе един кичур от тъмната коса между пръстите си и помилва с него бузата й. — Очевидно не сте намерили господаря, който ще ви възпита правилно.

— Лъжете се — отговори сковано Гунила и се отдръпна. — Аз съм омъжена жена.

— О, знам, че сте омъжена — отвърна тихият глас. — Съпругът ви е в Италия с императора. В момента сте сама. Младото ви тяло копнее за удоволствия и отпускане. Нима ще ми кажете, че сте готова да се задоволите с малкия паж?

Той взе ръката й и галантно я съпроводи през стаята. Макар и изпълнена с недоверие, тя му позволи да я води.

— Вие не ми отговаряте, красива Гунила, но аз знам, че съм прав. Тялото ви иска нещо, което никой мъж досега не ви е дал, така ли е?

— Какво говорите? Откъде вземате тази дързост?

Мъжът я погледна развеселено.

— Написано е на върха на носа ви. — Спря до една от колоните и сложи ръцете й върху камъка. — Знам, че копнеете за прегръдка, както сега прегръщате тази колона — пошепна в ухото й той и плъзна пръсти по протегнатите й ръце. Извади от туниката си тънка кожена връв и светкавично завърза ръцете й зад колоната.

Гунила твърде късно забеляза капана и гневно задърпа здравия ремък. Напразно. Беше безсилна да се освободи. Притихна, допряла буза до твърдия камък.

— Веднага ме пуснете! — извика глухо тя.

— Иначе? — попита усмихнато мъжът.

— Ще крещя и ще събера целия замък! — извика гневно тя.

— О, не, няма да го направите — отговори меко той, сякаш си имаше работа с твърдоглаво хлапе. Улови с една ръка лицето й, отвори устата й и напъха вътре тънката кърпа, която Гунила беше захвърлила на леглото.

Отчаяна, тя се опита да се отбранява, на само захапа плата между зъбите си. Очите й се разшириха от ужас.

— Не се бойте, няма да ви сторя нищо лошо — обеща непознатият, все така със спокоен, тих глас. Хвана вързаните й ръце и внимателно я смъкна надолу.

Дали искаше или не, Гунила трябваше да застане на колене. Мъжът свали ръцете й до пода и я принуди да се опре на лакти и колене. Все едно че беше куче, вързано за колоната.

— Така е много добре — усмихна се той и бавно помилва закръгленото й дупе, което стърчеше точно пред очите му. Тя се опита да се надигне, но той притисна лицето й към колоната, така че да не може да се движи. Изпълнена с отвращение, Гунила го прониза с поглед, когато вдигна полата й и разголи задните й части. Когато се наведе, за да я разгледа отблизо, лицето й пламна от срам.

— Красива си — изрече доволно той. — Дупето ти е кръгло и стегнато като на кобила. — Съвсем спокойно отвори колана на панталона си и освободи еректиралия си член. Гунила зяпна смаяно голямата му мъжественост, също така закривена като носа му.

— А сега не мърдай, защото иначе ще те боли — каза той и коленичи зад нея. После разтвори с пръсти входа към тялото й.

Гунила изохка измъчено. Докосването му й причини неловкост. Тя се опита да се изплъзне и изви хълбоците си настрана.

— Сигурно гориш от нетърпение, щом мърдаш така? — попита подигравателно той и заби нокти в дупето й. Писъкът й бе задушен от кърпата в устата й. Безформеното му копие проникна в нея, той изпусна шумно дъха си през носа и се задвижи силно и безогледно.

Гунила измъчено затвори очи. Не й оставаше нищо друго, освен да изтърпи този брутален акт. Мъжествеността му нямаше да издържи вечно. Толкова повече се учуди, когато той спря да се движи и пое дълбоко въздух, без да се махне от нея. Докато дишаше равномерно, той мачкаше хълбоците й.

— Харесва ли ти? — попита той и наклони глава встрани, за да я погледне в лицето. — Още не? Обещавам ти, скъпа, че ще ти хареса. — Отново се раздвижи, тласъците на хълбоците му ставаха все по-силни и тя усети с учудване и ужас как вътрешността й набъбна болезнено и в нея се надигна животинско задоволство. Пот се стичаше от челото й, когато той прекъсна акта за трети и за четвърти път и потисна възбудата си, за да започне отново.

— Ориенталците се сношават само по този начин — обясни й той в една от паузите, докато чакаше да се успокои. Лицето я болеше от натиска на каменната колона, срамните й части горяха от необичайния начин на сливането, но още повече я болеше от унижение и гняв, че той си бе позволил да я вземе като кучка. Очите й се напълниха със сълзи, когато той най-спокойно продължи тласъците си и я хвана здраво през корема, за да се увери, че въпреки болките преживява един след друг оргазми. Предателските тръпки в долната част на тялото й не преставаха и той изкриви уста в доволна усмивка.

— Няма да пречупя напълно великолепната роза — изрече той с поглед към сълзите й, — защото се надявам още много пъти да ми доставя удоволствие. Но аз още не съм стигнал до края, а ти плачеш, скъпа. Какво ще правим сега?

Той отдръпна хълбоците си и Гунила усети с облекчение как излезе от нея.

— Няма проблеми — рече небрежно той. — Ти имаш и други небесни порти, които могат да ми доставят наслада.

Отново вкопчи пръсти в дупето й и грубо го разтвори.

— Не! — изпищя отчаяно Гунила и припадна.

Когато се събуди, видя, че е в леглото си. Раздвижи се и изохка от пулсиращата болка между краката. С мъка отвори очи и видя мъчителя си, който седеше най-спокойно на един от високите столове с чаша вино в ръка и равнодушно се взираше във върха на обувката си.

Като забеляза, че тя се е събудила, той се усмихна.

— Радвам се, че мога отново да те погледна в очите — каза той и Гунила отвратено извъртя глава настрана.

— Хайде, хайде, какво толкова лошо се е случило? — попита той и седна до нея на ръба на леглото. Помилва рамото й и продължи: — Надявам се следващия път да не припаднеш. Знаеш ли, че пропусна най-хубавото?

Плесна я по дупето и се засмя, когато тя се отдръпна. Наведе се към нея и заповяда:

— Кажи, че никой друг мъж не те е задоволявал като мен!

Гунила притисна лице във възглавницата, но той я дръпна за рамото.

— Кажи го!

— Да — пошепна тя.

— По-високо, не те чувам!

— Да, направихте го — извика тя със задавен от сълзи глас и притисна треперещи ръце между коленете си. На роклята й имаше кърваво петно.

— Много съжалявам — каза той и в гласа му наистина имаше съжаление. — Но това е само първия път. Следващия път вече няма да кърви.

Гунила простена измъчено.

— Какво искате от мен?

Мъжът отново се наведе към нея.

— Едно малко възнаграждение, че ви доставих такова невероятно удоволствие. Ще направите нещо за мен, което аз не мога да направя.

Гунила се надигна мъчително и го изгледа с цялото презрение, на което беше способна.

— Наистина ли има нещо, което не можете да направите?

— О, да, затова вие ще го свършите вместо мен. Вие сте жена и няма да направите впечатление, ако влезете в покоите на мъртвата княгиня и потърсите нещо за мен. Трябва ми едно малко ковчеже от черно дърво, украсено с миди и кехлибар.

— Какво? Искате да го открадна?

— Не да откраднете, само да я вземете за малко. По-късно ще го върнете на мястото му.

— Не мога да го направя. Аз съм само гостенка в замъка на княза.

Дьо Казевил изпухтя презрително.

— Какво ще каже князът, ако той и всичките му гости узнаят по какъв начин се забавлявахме ние двамата до преди малко?

Гунила затрепери от гняв.

— Вие сте чудовище! — изкрещя в лицето му тя.

— Знам — отговори мъжът с равнодушна усмивка.

— Хайде да се поразходим малко и да погледаме как се забавлява простият народ — помоли Матилда. — На поляната има артисти и фокусници, които показват изкуството си. Има даже куче, което танцува на задните си крака!

Изабела вдигна отбранително ръце.

— Страхувам се от тези тълпи! Има време, празникът ще продължи две седмици и артистите ще бъдат тук през цялото време. Забрави ли, че пристигнахме едва вчера? Нима краката вече не те болят?

Матилда сбърчи нослето си, отрупано с лунички.

— О, болят ме, но любопитството е по-силно от всичко.

— Тогава иди сама или ако искаш вземи Розамунда и Виктория. Маргарет ще остане при мен. — Момичето я погледна разочаровано, когато другите три спуснаха воалите на лицата си и бързо закрачиха към вратата.

— И ти ли искаш да отидеш с тях? — попита Изабела, когато останаха сами. Маргарет кимна. — Тогава върви! — засмя се принцесата. — Не искам заради мен да се лишаваш от забавления.

— Не мога да ви оставя сама — отговори плахо Маргарет.

— Защо не? Намираме се в женските покои. Никой не би се осмелил да влезе тук. Освен това в коридора стоят стражи. Хайде, тичай да ги настигнеш!

— Благодаря ви, принцесо — отговори Маргарет и моментално изчезна през вратата.

Изабела застана до тесния островръх прозорец и се загледа навън. От мястото си виждаше много добре пъстрата навалица на голямата поляна пред замъка и дори градчетата, на които баща й отдавна беше гарантирал правото да организират панаири. Някога много обичаше да обикаля сергиите и да разглежда стоката на търговците: платове, дантели, съдове, кошници, билки, кехлибар…

Изведнъж усети, че не е сама, и се обърна рязко.

— А, вие ли сте, Гунила — рече облекчено тя.

— Уплаших ли ви, Изабела? — попита младата жена.

Очите й се стрелкаха неспокойно насам-натам.

— Не, не, просто се бях замислила.

— Няма ли да идете да погледате артистите и музикантите на поляната?

Изабела поклати глава.

— Утре непременно ще ида. Днес искам да си почина от неприятностите, които преживяхме по пътя. Сигурно вече сте узнали какво ни сполетя.

Гунила кимна съчувствено. Трябваше непременно да накара Изабела да напусне покоите си.

— Елате, седнете при мен на пейката — покани я Изабела.

Най-разумно е да се сближа с нея, каза си Гунила, така ще имам възможност да влизам в покоите й по всяко време. При първия оглед не можа да открие търсеното ковчеже, но не можеше да очаква, че ценната вещ ще стои на открито. Сигурно го съхраняваха в по-голям сандък, а това означаваше да претърси навсякъде. Като си помисли, че странният непознат щеше отново да се нахвърли върху нея, я побиха студени тръпки.

Тя седна при Изабела и изкриви лице.

— Боли ли ви нещо? — попита Изабела.

— Не, не — махна с ръка Гунила и се опита да се усмихне. — Само се чувствам малко… самотна.

— Сред толкова много хора? — учуди се Изабела.

Гунила кимна.

— Съпругът ми е от една година в Италия. Разбирате ли, аз съм омъжена жена и не е редно да се забавлявам сама.

— Разбирам. Но защо не си намерите рицар, който да ви закриля и да ви придружава на всички забавления, без да засяга честта ви?

Гунила сведе поглед.

— Вече не съм млада и свежа като вас, принцесо.

— Недейте така, вие сте много красива — възрази Изабела и огледа с възхищение буйната гарвановочерна коса. — Имате прекрасна нежна кожа и разкошни… Прощавайте, не е прилично да говоря така! — Тя се изчерви.

Гунила се засмя поласкано.

— Правите ми комплименти, принцесо!

Поддавайки се на внезапен импулс, Изабела улови ръцете й.

— Вие сте опитна жена, Гунила. Скоро и аз ще бъда съпруга. Честно казано, изпитвам известен страх от брака. Искам да кажа… след сватбата трябва да легна с мъжа си, нали? — Изабела млъкна и вдигна глава към Гунила, която я наблюдаваше с растящо учудване. — Не знам с кого бих могла да поговоря за това. Камериерките ми са девици, освен това са по-млади от мен. Нямат понятие от тези неща. Матилда също, макар че е по-голяма от мен. Вие обаче…

Гунила се сви на пейката и се загледа в пода, сякаш виждаше ужасни пропасти.

— Това е необходимо, за да имате деца — изрече почти сърдито тя.

— Знам, знам — кимна Изабела. — Но дали е… неприятно?

— Всъщност не. Понякога е дори хубаво. — Гунила помълча малко и попита: — Имате ли определена причина да ми задавате тези въпроси?

— Много често мисля за това. Боли ли?

— Само първия път. — Гунила рязко замлъкна. Прониза я остра болка, съпътствана от диво удоволствие. — Защо просто не се оставите да ви изненадат! — извика тя с преувеличена веселост. Изправи се и обиколи няколко пъти стаята. Беше сложила ръце на кръста си и се държеше подчертано непринудено, макар че всяка частичка от тялото й вибрираше. Колкото по-скоро намереше проклетото ковчеже, толкова по-скоро щеше да се отърве от мъчителя си! Нямаше да понесе още едно такова унижение. Досега винаги беше избирала сама мъжете, с които спеше.

— Красиви покои имате — отбеляза тя, опитвайки се да успокои гласа си.

— Да, това са помещенията на майка ми. Тя е починала много отдавна. За рождения си ден ще получа всички неща, които ми е завещала.

— О! Значи не знаете какво сте наследили? — попита с интерес Гунила.

Изабела учудено вдигна вежди.

— Не, не знам. Важно ли е това?

— Не, разбира се, че не. Сигурно са само лични неща, защото земите принадлежат на баща ви.

— Съпругът ми ще получи част от земите като зестра, а един ден ще стане княз.

— Знам — промълви Гунила. — Щастлив ще е мъжът, който спечели турнира и ръката ви.

— Дано сте права. Брат ви също ще се състезава, нали?

— Да, Изабела. Брат ми е един от най-доверените хора на баща ви. Нали няма да ми се разсърдите, че му желая успех в турнира?

Изабела се засмя благосклонно.

— Естествено, че няма да се сърдя. Може би скоро ще станем едно семейство. — Ала като си представи обезобразеното лице на Гундрам, тя изпита леко безпокойство. Но какво беше виновна Гунила? Тя беше красива, Гундрам също не изглеждаше зле. Освен това красотата нямаше нищо общо със способността да се управлява страната.

Изабела се загледа отново през прозореца и си представи блестящ рицар, който я вдигна на коня си и двамата препуснаха към далечната му страна зад хоризонта.