Целувката на прокудения

4.

Мелодичен, звънък като камбана глас запя нежна песен и дамите въздъхнаха блажено. Великолепният тенор се издигна към тавана на празнично украсената зала, в която се бяха събрали десетки гости, за да присъстват на състезанието между певците.

— Кой пее така хубаво? Жена ли е? — попита изненадано Изабела. Придружена от дамите си, тя крачеше по коридора към залата. По настояване на баща си беше напуснала женските покои, за да поздрави гостите. Щом влезе в залата, навалицата почтително се раздели да й направи път.

Изабела протегна шия, за да види по-добре певеца. Оказа се високо, стройно момче с розови бузи и красиви момичешки очи.

— Божичко, какъв глас! — прошепна възхитено Матилда. — Как може да взема толкова високи тонове?

— Той е кастрат — обясни нечий глас зад тях.

Изабела се обърна и видя Гунила.

— Кастрат ли? Какво е това?

— Мъж, който вече не е мъж — обясни тихо Гунила. — Като скопен кон или паун.

— Велики боже! — Изабела пребледня. — Как може да се постъпва толкова жестоко! Та той е човек!

— Мъжествеността не му липсва — засмя се Гунила. — Известен е в цялата страна и дамите го обожават.

— Но… но… щом е кастриран, значи не може… — Изабела беше смаяна от разкритието на Гунила.

— Естествено, че не може! Би трябвало да кастрират всички мъже! — изсъска Гунила.

Изабела се обърна стреснато. Лицето на Гунила беше бледо като варосана стена. Погледът й бе устремен към Рупърт дьо Казевил, който със скръстени ръце се бе облегнал небрежно на една от колоните по външната стена на тържествената зала. Черните му очи я пронизаха като стрели, после хвърли поглед към Изабела и изкриви устни в дръзка усмивка. Каква ли дяволщина е замислил? — запита се страхливо Гунила и хвърли изпитателен поглед към Изабела, която се беше заслушала в песента на младия кастрат и не помръдваше. Излезе бързо в коридора и се стрелна към женските покои. Това беше удобен случай да потърси малкото ковчеже. Непременно трябваше да се отърве от онзи ужасен човек!

Певецът завърши изпълнението си, изпратен от бурни аплодисменти, и се наведе да вдигне цветята и дантелените кърпички, които му хвърляха дамите.

Вълшебната песен бе привлякла много слушатели и залата направо се пукаше по шевовете.

— Не понасям толкова хора на едно място — оплака се Изабела и започна да си вее трескаво.

— Да излезем в беседката — предложи Маргарет.

— Но тогава няма да чуваме певците — възрази Розамунда.

Изабела беше готова да се обърне, когато за частица от секундата погледна в две блестящи сини очи. Спря като ударена от гръм и сграбчи ръката на Матилда.

— Видя ли този певец? — попита задъхано тя.

— Тук има много певци — отговори объркано Матилда. — За кого говорите?

— За онзи там, в туниката на сини и бели ивици. Онзи с дългите руси къдрици. — Изабела посочи с пръст млад мъж, обърнат с гръб към тях.

Матилда стреснато натисна ръката й надолу.

— Не бива да показвате интерес към никого от бардовете — изсъска ядосано тя. — Спазвайте правилата!

— Трябва да го погледна в очите. Божичко, Матилда, какви очи! Сини като очите на чуждия рицар, блестят като скъпоценните камъни, които търговците носят от Изтока. Това е той, трябва да е той! Няма друг като него!

— Сигурна съм, че се лъжете, Ваше височество — възрази строго Матилда. — Онзи беше разбойник, крадец. Този е рицар на любовна служба. Има много мъже със сини очи.

Изабела притисна ръце към гърдите си.

— Сърцето ми бие като безумно — пошепна изненадано тя. — Този рицар е моят избраник.

Матилда се намръщи още повече.

— Вашият избраник ще бъде определен на турнира — напомни й тя.

— Значи той ще спечели турнира. Знам го, усещам го със сърцето си.

— Господи, Изабела, как да ви вразумя? — въздъхна Матилда. — Не се ли гордеете с високата чест, че повече от шейсет рицари ще се сражават, за да заслужат благоволението ви? Всички пеят, рецитират, съчиняват поезия и се бият заради вас. Готови са да дадат живота си за вас, а вие тичате подир една мечта.

Изабела сведе поглед.

— Нека си пеят и рецитират, нека дори да умрат в пясъка, аз искам само рицаря със сините очи. Той ще бъде моят съпруг.

Матилда изнервено извъртя очи.

— Предвиждам голямо нещастие, ако продължавате да се инатите. Княжеството на баща ви има нужда от силна ръка, и то веднага. Баща ви е стар и слаб.

— Това не е вярно! Той е в разцвета на годините си! Още дълго ще управлява. — Изабела стисна ръце в юмруци и се обърна ядно към приятелката си. — Как смееш да говориш така за своя господар?

— Защото не съм сляпа. Князът знае много добре какво е положението в земите му и как се чувства самият той. Затова иска да ви омъжи за най-смелия от рицарите си и да има достоен наследник. В сърцето ви не бива да има място за любов и сини очи. Бракът е само стъпка към голямата цел, принцесо, а тя е да служите на страната си. Обичайте когото искате, но той няма да получи достъп до стаята ви.

— Колко си жестока — прошепна Изабела.

— Права сте — въздъхна Матилда, — но за първи път в живота си се радвам, че не съм принцеса.

Изабела замълча. Чувстваше се объркана. Може би онова, което бе преживяла в гората, не беше истина. Може би беше видяла призрак. Нападнаха ги, убиха всички войници от свитата й с изключение на един, вероятно щяха да убият и тях двете, ако не бяха повярвали, че са монахини. Защото законът казва: който насили монахиня, ще бъде хвърлен от високото, а който убие монахиня, ще бъде изгорен жив. Дали в безкрайната си уплаха беше видяла сините очи като лъч надежда за спасение? Може би те не съществуваха, а бяха само плод на въображението й? Може би те бяха знак, изпратен от бога, за да повярват в избавлението?

— Доведи го тук, искам да пее пред нас — заповяда Изабела и тропна нетърпеливо с краче.

— Как да стигна до него, като залата е препълнена? — Матилда се надигна на пръсти, за да види накъде е тръгнал певецът, който междувременно беше изчезнал от полезрението им.

Тя си проби път с лакти, докато накрая го откри и застана пред него. Красив млад мъж с руси къдрици, нахлупил дръзка барета с перо от фазан. Подобно на повечето трубадури носеше туника върху бяла ленена риза, тъмносин панталон и наметка в същия цвят, която беше отметнал назад. Той погледна учудено дребното червенокосо момиче, което го подръпна за ръкава.

— Принцеса Изабела желае да чуе изпълнението ви — каза Матилда.

— Моето изпълнение? — повтори невярващо той.

— Естествено! Нали сте певец?

— Да, аз пея, но… не на публично място.

— Какво? — смая се Матилда. — Кога тогава пее трубадурът?

— Когато е насаме с дамата на сърцето си.

— Виж ти! — учуди се още повече момичето. Изабела щеше да се разочарова много. — Тогава елате в малката беседка под галерията с бойниците. Принцесата ще ви очаква там.

Матилда възбудено си проби път обратно до Изабела.

— Е, какво ти каза? — попита нетърпеливо Изабела.

— Не иска да пее!

Изабела зяпна смаяно. Не беше очаквала такава дързост.

— Не иска да пее?

— Не иска да пее пред всичките тези хора — побърза да обясни Матилда. — Ще пее само за вас.

Изабела поклати неразбиращо глава. Матилда я издърпа навън от тържествената зала.

— Поръчах му да иде в малката беседка — обясни тя. — Ще седнем там и той ще пее за вас.

Двете забързаха към лозницата в долния край на крепостната стена. Розамунда, Маргарет и Виктория ги последваха. Момичетата насядаха в полукръг около Изабела, любопитни да чуят трубадура, който не желаеше да пее пред гостите.

Той наистина дойде. Когато го забеляза, Изабела му махна да се приближи и му кимна окуражително.

— Не бива да сте толкова плах — каза тя и момичетата захихикаха.

Мартин вдигна лютнята си й направи няколко крачки към малката компания. Тя беше, Изабела, дъщерята на княза. Принцеса Изабела!

Младата дама го гледаше с интерес, но не даваше признаци да го е познала.

За миг той се поколеба и му се дощя да хвърли инструмента в храстите. Защо се измъчваше да я гледа, да й пее и да я обожава? Тя никога нямаше да стане негова! Един от мускулестите, надути рицари щеше да я направи своя съпруга, тя щеше да му роди много красиви деца и да управлява заедно с него, когато старият княз се преселеше в отвъдното.

Това ли искаше той? Не! Искаше да си възвърне честта, да бъде реабилитиран. Искаше да го освободят от позорното подозрение, че е посегнал на императора. Имаше достатъчно свидетели, които да потвърдят невинността му. Но дали бяха готови да го направят? Мартин беше познал няколко рицари, с които някога се беше сражавал рамо до рамо. Заедно бяха прекосили планините. Сега всички жадуваха за ръката на Изабела и никой нямаше да се откаже от борбата, за да застане на страната на Мартин и да свидетелства пред княза за невинността му. Какво всъщност търсеше тук?

— Как е името ви? — попита Изабела.

— Рицарят Ма… Михаел от Драхенфелз, благородна принцесо — отговори той.

Михаел? Така се казваше синът на гостилничарите, красивият любовник с дяволския рог на слабините си. Изабела изкриви устни в усмивка.

— Какво ви развесели така, принцесо? — попита учудено певецът.

— О, само споменът за едно нощно… за един сън. — Тя склони глава. — Хайде, пейте, драги рицарю. Изпейте своята песен и ни зарадвайте.

Мартин коленичи, настрои лютнята си и запя със звучния си баритон:

След края на песента Изабела дълго време остана мълчалива, заслушана в отклика на сърцето си. Съжаляваше, че песента е свършила, защото звучният глас на изпълнителя причиняваше сладостни тръпки. Но най-силно беше впечатлението от съдържанието на песента.

— Толкова е тъжно — пошепна тя. — Защо любовта й не е била щастлива?

Мъжът се усмихна.

— Как да не е била? Любовта до смърт е винаги щастлива.

— Въпреки това го намирам тъжно. Нали всеки копнее да бъде щастлив?

Мъжът се надигна, без да й отговори, и се отдалечи с поклон. Изабела въздъхна и го проследи с поглед, изпълнен с копнеж.

— Какъв мъж! — пошепна възхитено Маргарет.

Розамунда се засмя и дяволито отсече:

— Ако вие не го вземете, ще го взема аз!

— О, на празника има още много красиви и благородни рицари и певци, хайде да идем да ги погледаме! — извика Виктория и скочи. Останалите също станаха и се обърнаха към изхода на беседката. В същия миг зад тях отекна силен трясък и парчета камъни се разхвърчаха във всички посоки. Момичетата изпищяха и се обърнаха ужасено. Непосредствено до тях бе паднала част от каменния зъбер и се беше натрошила върху паважа.

— Велики боже! — изохка Изабела и погледна нагоре, където половината зъбер стърчеше към небето като счупен зъб. — Това щеше да ни убие!

— Ранена ли сте, принцесо? — попита разтревожено Розамунда.

Зъбите й тракаха от ужас.

— Не, не, всичко е наред — успокои я Изабела. — За щастие никоя от нас не пострада. Още днес ще кажа на баща ми, княза, че трябва да нареди да проверят всички зъбери. Очевидно имат нужда от ремонт.

Момичетата останаха още малко в беседката, загледани мълчаливо към натрошените камъни.

— Да си вървим — промълви Виктория. Останалите я последваха и много скоро забравиха произшествието.

Когато се отдалечиха, зад отчупения зъбер се появи гърбавата фигура на Белен. Той ги проследи с поглед, после сведе глава и си каза, че през следващите часове не бива да се явява пред очите на господаря си.

Дишайки тежко, Гунила ровеше с треперещи ръце в скриновете и раклите, които се намираха в женските покои. Рокли, платове, кърпи, завивки, килими, възглавници, завеси — всичко, от каквото се нуждаеха жените. Защо нямаше кутии, сандъчета, ковчежета? Нито едно от онези, които намери, не приличаше на онова, което беше описал чужденецът. Гунила се огледа безпомощно. Непременно трябваше да намери сандъчето. Оставаха два скрина, които обаче бяха заключени. Стари и прашни, те стояха в най-задния ъгъл на последната стая. Очевидно отдавна не бяха отваряни. Къде ли бяха ключовете? Провери във всички съдове, купи и кошнички наоколо, но не откри нито един ключ.

В коридора се чуха гласове. Дамите се връщаха, смееха се и разговаряха високо. Гунила се скри зад една колона — беше твърде късно да напусне стаята.

Маргарет влезе първа и се отпусна със стон на постелята си.

— Толкова съм уморена! — оплака се тя.

Другите се разсмяха.

— Защото през цялото време тичаше след онзи кастрат. При това той изобщо не се интересува от жени — пошегуваха се те.

— Не си правете шеги с нещастното момче! — извика Изабела.

— Но той изобщо не изглежда нещастен — възрази Матилда, свали булото си и разкопча туниката, която носеше върху тъмнозелената рокля. Беше топло, трябваха й по-леки дрехи. Отиде в съседната стая, където бяха ратаите с дрехите — и нададе ужасен вик. Останалите скочиха уплашено.

— О, небеса, Гунила, как ме уплашихте! — Матилда притисна ръка към гърдите си и облекчено извика към другите: — Това е Гунила!

— Какво търсите тук, Гунила? — попита Изабела с високо вдигнати вежди.

— Простете, Ваше височество! — Гунила направи опит да се усмихне. — Дойдох в стаята ви, защото исках да си поговорим. Но… не ви намерих и… Тъкмо исках да си отида…

— Лошо ли ви е? На бузите ви са избили червени петна. Защо се криете зад колоната? — Изабела стана и се запъти към Гунила.

— Не, не, нищо ми няма. За миг ми се зави свят и се облегнах на колоната. Простете, знам, че сте уморени от дългия ден, и не искам да ви преча.

Гунила направи лек поклон и се втурна към вратата. Момичетата я проследиха с недоверчиви погледи.

— Странна жена — промълви Виктория.

— И аз мисля така — подкрепи я Розамунда. — Чак ме е страх от нея!

— Глупости! Само си въобразявате. Гунила заслужава съжаление, защото е винаги сама. Съпругът й е от една година в Италия, а не е редно да търси забавления без него. Вчера разговаряхме много приятно и ми се иска да й помогна. Трябваше да я вземем с нас и да се забавляваме заедно. Така изисква християнският ни дълг.

— Не мисля, че щях да се чувствам добре в компанията й — промърмори Маргарет.

Изабела се намръщи укорително.

— Утре ще я потърся. А сега поръчайте нещо за ядене и пиене. От кухнята се носи миризма на печен глиган с лук и дива майорана!

Гунила бързаше по коридорите, опитвайки се да се пребори с внезапно надигналото се гадене. За малко да провали всичко! Беше събудила недоверието на момичетата. Друг път не биваше да бъде толкова непредпазлива. С трескаво движение приглади назад влажните си къдрици, когато една ръка внезапно затисна устата й. Другата обхвана талията й и я промъкна през една малка врата. Ужасена, тя погледна в черните очи на чужденеца.

— Ти прояви непослушание, гълъбчето ми — изсъска в ухото й той и зарези вратата на малката стая, която служеше за килер.

— Напротив, претърсих всичко, но не намерих сандъчето.

— Не ме лъжи! Не си го търсила както трябва. Сигурен съм, че е в женските покои.

— Казвам истината! Претърсих всички ракли, кошници и скринове. Не го намерих!

— Всички ли?

— Да! — излъга тя и очите й затрепкаха.

Той я сграбчи грубо за китките и я притисна с тялото си към стената.

— Лъжеш! Лъжата говори от очите ти. Хайде, кажи ми истината!

— Два скрина са заключени. Не можах да намеря ключ. Може би е у княза. Изабела каза, че на рождения й ден князът ще й връчи наследството на майка й.

— Това е вдругиден!

Гунила кимна.

— Тогава сигурно ще отвори скриновете. По време на турнира в покоите й няма да има никой. Ще се промъкна и ще намеря сандъчето. — Дъхът й излизаше на тласъци, гласът й предрезгавя.

— Това е последният ти шанс — каза той и пусна китките й.

Гунила въздъхна и разтърка изтръпналите си пръсти. Промуши се покрай него с намерението да напусне веднага килерчето.

— О, не! — Мъжът поклати глава. — Още не сме свършили.

— Моля ви, недейте! — изплака Гунила. — Ще ви донеса, каквото искате.

— Така и трябва. Но не съм доволен от теб и трябва да те накажа. — Гласът му остана все така тих и спокоен.

Гунила потрепери. Ако той крещеше, ако беснееше, щеше да понесе всичко. Но тихият глас, гладък и хлъзгав като змия, се промъкваше под кожата й и обвиваше шията й като в примка. Този глас беше по-страшен от смъртта.

— Съблечи се, съкровище, покажи ми прекрасното си тяло — подкани я той.

Гунила се отдръпна към стената.

— Не!

— Не ли? Не познавам тази дума. — Той се озова с две крачки при нея и с един замах разкъса роклята й. — Лошо качество — промърмори небрежно той. — Как можа толкова бързо да се скъса? Е, какво има?

Хълцайки, тя свали ризата и се опита да прикрие слабините си.

— Махни си ръцете. Знам как са направени жените. Гледката е радваща. Но предпочитам да ти видя задника. Легни на онзи сандък!

С треперещи колене Гунила отиде до сандъка с объл капак и легна по корем. Дьо Казевил извади от джоба си кожен ремък и я плесна няколко пъти по дупето.

Гунила потисна писъка си и захапа ръката си. Нямаше да му позволи да се радва на болките й.

Мъжът огледа червените ивици по бялата кожа и въздъхна.

— Не го правя с удоволствие. Не исках да загрозявам хубавото ти задниче, но сама си си виновна. Непослушните деца заслужават наказание. — Наведе се над нея и Гунила затвори очи в очакване да усети отново проникването на члена му. Вместо това той отметна косата от тила й и стегна кожената примка около шията й. Стегна я рязко и я привлече към себе си. — Ако ме слушаш, малко черно кученце, няма да те боли. — Принуди я да падне на колене пред него, отвори с една ръка колана си и смъкна панталона. Гунила видя огромния му фалос пред лицето си и отвратено затвори очи.

— Сега ще го милваш, галиш и целуваш с ръце и устни, докато ти кажа да спреш. Тогава ще си починеш малко, докато ти кажа да продължиш. Нали знаеш играта?

Гунила кимна и изхълца задавено.

— Хайде, започвай! И най-после си отвори очите!

Изабела и Матилда се разхождаха хванати за ръка сред навалицата. Изабела беше освободила другите три момичета, за да видят изпълнението на пътуващите артисти на поляната пред замъка. Матилда не пожела да ги придружи. Вместо това вървеше до господарката си с наведена глава.

— Какво ти е, Матилда? Защо не се радваш на всички тези красиви неща? Виж какви великолепни панделки и ширити! Има дори златни конци за бродерия! Или си избери някой хубав мъж. Има толкова много, трябва само да посегнеш! — Тя прегърна приятелката си и я притисна до себе си. Лошото настроение на Матилда я смущаваше и помрачаваше радостното й очакване от утрешния турнир.

Матилда сведе глава и закърши пръсти.

— Може би е по-добре да се върна в манастира „Свети Мартин“ — изрече с пресекващ глас тя. — В никакъв случай няма да се омъжа.

— Няма ли да ми кажеш защо си толкова мрачна?

— Никой рицар няма да се бие за мен, макар че баща ми беше истински рицар — заговори през сълзи Матилда. — Много скоро ще ми намерите някой мъж, готов да ме вземе без пари и земя. Кой истински мъж ще се съгласи да вземе бедно момиче без зестра? Не искам това. Бракът е само повод за мъжа да подчини жената на волята си, да се възползва от тялото й винаги когато му се прииска. Без да се съобразява с чувствата или болката й. Мъжът опложда жената сред срам и унижение и тя ражда децата му с много болка. О, защо не си останах в манастира! Това е най-доброто за едно момиче.

Изабела я гледаше смаяно и непрекъснато навлажняваше пресъхналите си устни с върха на езика. Едновременно с това си припомни голото момче в обора. Тогава нито той, нито слугинята не изпитваха срам или унижение. Спомни си и щастливото изражение на момичето, докато се любеха.

— Монахините ни разказваха, че това е унижение и болка — заговори вразумително тя. — Но откъде могат да са сигурни?

— Не знам. — Матилда преглътна тежко.

— Точно така, не знаеш. И те не знаят, защото никога не са били с мъж. Не разбирам защо трябваше да ни говорят такива неща.

Матилда вдигна отбранително ръце.

— Нямам никакво желание да го изпробвам — призна съкрушено тя.

Изабела я погледна пронизващо.

— Аз обаче имам.

— Не съгрешавайте! — изохка Матилда и се прекръсти.

Изабела изпита гняв. Не можеше да понася повече хленченето на Матилда. Изведнъж всички тези чужди хора й станаха непоносими. Князът ги беше събрал с доброто намерение да я накара да забрави ужаса от преживяното по пътя, но навалицата я плашеше. След тишината и отдалечеността на манастирския живот тя бе очаквала с радост пъстрия и весел живот в двора на баща си. Сега обаче многото шумни и весели хора й пречеха да мисли за своя рицар с невероятните сини очи.

Все повече вярваше, че той носи сребърно снаряжение, което сияе с неземна светлина, че очите му са отражения на дълбоки езера, скрити в далечни планини, и че подобно на ангел ще я закриля навсякъде, където и да се намира. Той не беше рицар от плът, кръв и желязо, а плод на фантазията й, на желанията й.

Това прозрение беше болезнено, но тя продължаваше да държи на представата си. Това беше утешителна мисъл в морето от несигурност, сред десетките чужди тела, погледи, жестове. Защото в момента всички неженени мъже се бореха да завоюват ръката й. В турнира щяха да участват шестдесет рицари. Повечето от тях живееха постоянно в близост до баща й, за да го съветват или да се бият за него в случай на нужди.

Князът беше неоспорим господар, решенията вземаше само той. Ала Изабела вече беше разбрала, че рицарите водеха застаряващия княз като куче на верига и го пращаха там, където на тях им се искаше. Матилда беше напълно права, но тя не можеше да й признае опасенията си. Достатъчно лошо беше да признае пред себе си, че баща й не беше властният, самоуверен владетел, който се беше съхранил в спомените й. И че промяната беше жизнено необходима. Влиянието на рицарите трябваше да бъде орязано. Но как щеше да го постигне, ако се омъжеше за един от тях?

Когато Матилда най-сетне се зазяпа в стоките на търговците, които се бяха събрали тук, привлечени от турнира, Изабела се мушна през тайната странична вратичка и влезе в градината, която беше любимото й място в детските дни. Малката градина беше пълна с романтични кътчета, цъфтящи храсти и рози. Между храстите бяха поставени каменни пейки, скрити от любопитни погледи. Изабела винаги се криеше тук, когато не искаше бавачката й да я намери или трябваше да сподели някоя тайна с Матилда.

Тя приседна на една пейка и свали булото от главата си. В присъствието на чужди хора винаги носеше скъпа, но добродетелно затворена рокля, на главата плоска шапчица, от която се спускаше воал. Днес дори фината материя я притесняваше.

— Какви мрачни облаци затъмняват слънцето на душата ви? — проговори топъл глас и Изабела се обърна стреснато. Насреща й святкаха две сини очи, ясни като звезди!

— О, вие ли сте, рицарю Михаел! — извика тя и усети как се изчерви. Сведе поглед и смутено заигра с воала в ръката си.

— Уплаших ли ви? — попита той и спря.

— О, не. Исках само да си почина от навалицата и шума. Още не съм свикнала с толкова много хора наоколо. Но моля ви, елате по-близо.

Рицарят се приближи да Изабела и спря пред нея. Тя се отмести малко и потупа с длан по пейката.

— Седнете при мен, господин рицарю, за да си поговорим.

— За мен е голяма чест, принцесо, да се издигна до вашето стъпало. За прост рицар като мен това е най-голямото благоволение, оказано от благородна дама.

Изабела избухна в смях.

— Така ли? Нямате ли други желания? Не мислите ли за възможността да останете завинаги до мен?

— Как да разбирам това?

— Трябва само да вземете участие в турнира и да спечелите ръката ми. Нали знаете, че победителят ще стане мой съпруг?

— Целта е повече от привлекателна. Убеден съм, че всички рицари ще се бият като лъвове, за да излязат победители в турнира.

— Естествено! Човек не среща всеки ден принцеса с цяло княжество в зестра. Лаская се, че шестдесет рицари ще се сражават за ръката ми.

— А вие, Изабела, вие какво искате?

Тя го погледна изненадано и погледът на сините му очи отново й причини странно сърцебиене.

— Какво имате предвид?

— Какво е вашето лично желание?

— Какво желая за себе си? Но тук не става дума за мен. От моята женитба зависи бъдещето на бащиното ми княжество. Трябва да гарантирам съществуването му, силата му. Моите желания не играят роля. — Изабела отново сведе поглед.

— Много благородно, наистина! Обаче победителят в турнира ще стане ваш съпруг. С всички права. Вие ще бъдете съпруга, с всички задължения.

Изабела отново се изчерви.

— Това е същността на брака. Не съм в състояние да я променя. — Напразно се опитваше да изглежда равнодушна.

— А ако можехте да промените нещо? — попита настойчиво той. — Какво решение щяхте да вземете?

— Искате да кажете, като във вашата песен? Това би означавало да отхвърля ръката на победителя и да загина от любов!

— Това е само едната възможност! Може би в сърцето ви има някой, за когото мечтаете и копнеете.

Изабела го погледна замислено. Дали подозираше нещо за тайните й трепети, за странния й копнеж по рицаря със сребърно снаряжение и сини очи?

— А какво ще кажете за себе си, господин рицарю? — попита бързо тя, преди тишината да стане непоносима. — Ще участвате ли в турнира? Ще се борите ли за ръката ми? — Несъзнателно бе изправила гръб и го гледаше сериозно.

Мартин се поколеба за миг, после отговори:

— А вие искате ли да се бия за вас?

— О, да! — извика развълнувано тя и улови ръцете му. В следващия миг се уплаши от смелостта, с която показваше чувствата си, и бързо се отдръпна.

Мартин едва не се засмя.

— Ами ако загубя?

Изабела го погледна изненадано.

— Сигурна съм, че ще спечелите — отговори тихо тя.

— Значи ще ме обичате само ако изляза победител в турнира? Не можете ли да ме обичате заради самия мен?

— Задавате странни въпроси — отвърна несигурно тя.

— Отговорете ми, Изабела! — настоя Мартин. — Бихте ли ме обичали, ако не съм смел герой, победоносен рицар, а просто един воин, един… никой?

Изабела се чувстваше все по-зле.

— Аз… не знам… никога не съм мислила за това — заекна тя.

— Трябва ли да размислите? — попита остро той. — Не го ли чувствате?

— Аз… объркана съм… тези чувства са съвсем нови за мен. — Тя сведе поглед.

— Значи го усещате? Сърцето ви бие силно, дишате накъсано, по гърба ви лазят тръпки? — Той я погледна с надежда и тя потрепери под погледа му. Какво я правеше толкова несигурна? Защо мислите й бяха толкова объркани, защо сърцето й подскачаше и тялото й тръпнеше?

Мартин падна пред нея на колене и обхвана ръцете й, които изчезнаха напълно в неговите.

— Нека аз да бъда вашият рицар, единственият в сърцето ви! Нека да бъда вашият любим, единственият в живота ви! Нека да съм единственият мъж, на когото… — Той замлъкна изведнъж.

— Да? — Изабела го вдигна и го привлече към себе си. Класически красивото лице се разми пред очите й. Тя усети плата на туниката му под ръцете си, топлината на кожата му, дъха му върху лицето си.

— Дарете ми благосклонността и сърцето си, Изабела!

Двамата седяха съвсем близо един до друг. Бедрата им се докосваха, сърцата им биеха в еднакъв ритъм.

— Аз… ще ви даря с благосклонността си, господин рицарю, и със сърцето си…

— Искам любовта ви! — извика той.

— Любовта ми? Аз… не знам дали мога да ви я подаря.

— Има ли друг, на когото сте я дарили? — попита той и в гласа му имаше бездънно отчаяние.

— Не! Или може би да? Той не е човек от плът и кръв, той е… толкова далечен, непостижим. Въпреки това имам чувството, че е съвсем близо до мен.

— Какъв е този човек?

Изабела погледна мечтателно в далечината.

— Появи се съвсем внезапно. Помислих, че е мой приятел, моят рицар, моят герой. В следващия миг разбрах, че е… съвсем друг. Въпреки това го обичам!

Мартин я слушаше с нарастващо учудване. Видя замъгления й поглед и рязко се отдръпна. Изабела се опомни и му се усмихна.

— Прощавайте, господин рицарю. Аз сънувам.

— Как можете да обичате човек, когото не познавате? — попита смаяно той.

— Аз не обичам конкретен човек, обичам видение. Може би обичам своя светец закрилник, който се появява внезапно, когато съм в беда.

— Как се казва закрилникът ви?

— Мартин!

— Господи! — Мартин я зяпна смаяно. — Значи вярвате, че той ви е спасил? Че ви закриля?

— Да, и има прекрасни сини очи, като вашите. — Изабела се приближи към него и го погледна с копнеж.

Мартин се надигна.

— Не искам да се меся повече в мечтанията ви, Изабела — изрече тихо той.

— Но… моля ви, останете! — извика бързо тя и улови ръцете му. — Аз… чувствам се добре във вашата компания.

Мартин се поколеба. Погледна я със съмнение.

— Наистина ли искате?

— О, да! — Тя се изправи насреща и се усмихна смутено. Не беше редно да се държи по този начин — високопоставената млада дама беше длъжна да е сдържана и плаха. Изчерви се силно, но не сведе очи.

Мартин стоеше съвсем близо до нея. Това възхитително същество го подлудяваше. Зачервените бузи, блестящите очи и полуотворените устни бяха съвършени. Вълнуваше се, сякаш идваше направо от леглото на любимия. Защо нещата бяха толкова сложни? Защо не можеше просто да я вземе в обятията си и да целуне сладките й устни? Загледа се в устата й и потрепери, когато от смущение и вълнение тя навлажни устни с връхчето на езика си. Усещаше силно теглене в корема и слабините. Велики боже!

— Да седнем — каза бързо той и се сви на пейката. В тесните панталони, които носеше, със сигурност щеше да се издаде.

Изабела седна отново на пейката, щастлива, че той щеше да остане с нея. Изобщо нямаше представа за физическите му мъчения и не забеляза нищо.

— Песента ви беше чудесна, рицарю Михаел — опита се тя да смени темата и Мартин се зарадва. — Сигурно сте имали много добър учител по пеене?

— Може да се каже. Най-добрият сред рицарите! Той е не само най-добрият трубадур, ами е създал и най-хубавите песни за войната, които съм чувал. Той е най-смелият рицар и същевременно най-благородният под божието слънце.

— Сигурно е голям герой. Как е името му?

— Ричард Лъвското сърце.

Изабела се отдръпна като опарена.

— Онзи Ричард Лъвското сърце? — повтори смаяно тя.

— Има само един Ричард Лъвското сърце — кралят на Англия.

— Но… нали нашият достопочтен император го затвори зад решетките? Той е наш враг!

— Но не е мой враг — възрази Мартин. — Аз му дължа живота си.

Изабела го погледна отчуждено.

— Един враг е спасил живота ви?

— Да, по време на кръстоносния поход. По-точно след това! Той получи прякора „Лъвското сърце“ заради извънредната си смелост и тактическите си умения. На него трябва да благодарим, че в Светите земи съществува втора държава на кръстоносците.

— Не ви разбирам — промълви Изабела и смръщи чело. — Ричард предаде благородната цел на кръстоносците, като сключи договор с онзи ужасен езичник, с онзи султан. Как можете да го наричате герой?

— Постъпи така, защото това беше най-доброто в онзи момент. Армията на кръстоносците беше разбита, мисията ни беше провалена. А той успя да завземе Яфа.

— Яфа! — изфуча презрително Изабела. — Целта беше Йерусалим! Там и сега властват езичниците мамелюци!

— Какво знаете вие за лишенията и страшните събития по време на кръстоносния поход? — попита гневно Мартин. — През това време сте си живели в тишината на манастира, далече от всички световни ужаси.

— Обвинявате ли ме? — попита възмутено Изабела.

— Не, разбира се, че не. Съжалявам, ако съм ви засегнал. Но понякога спомените ме връхлитат като ужасен кошмар.

— Не ви се сърдя — отвърна примирително Изабела. — Съзнавам, че човек, който не е бил там, не е в състояние да разбере какво е трябвало да изтърпите. Познавахте ли лично свещения император Барбароса?

— Естествено, нали той ни водеше. Никога няма да има личност като него. Загубата е непоправима.

— Казват, че са го… убили — пошепна Изабела.

Мартин подскочи от мястото си.

— И вие ли вярвате в тези глупости? — попита ядно той.

— Защо да са глупости? Войниците на баща ми гонят убиеца. Говори се, че е прокуден кръстоносец.

Мартин помълча малко, за да се успокои.

— Императорът се удави в една река, която наричат Салеф.

Изабела кимна, но съмнението в погледа й остана.

— Какво ли не се говори — отвърна тя. — Убиецът естествено ще твърди, че е невинен.

— Убиецът става убиец едва когато вината му се докаже — възрази остро той.

Двамата замълчаха. Помежду им се бе издигнала невидима стена.

— Какво по-точно ви свързва с английския крал? — попита Изабела.

— Той ме заведе в Кипър, прекрасен остров в Средиземно море, завладян от него. Там се е заселил орденът на Йоанитите. Братята от ордена се грижат за болни рицари, които се връщат от Светите земи.

— Били сте болен? — В гласа на Изабела звънна съчувствие.

Мартин сведе глава.

— Климатът там е необичаен. Много е топло и човек постоянно изпитва жажда. За съжаление водата е лоша, пълна с болести. Заразих се от дизентерия, имах силна треска и сигурно щях да умра.

— Как така Ричард ви взе със себе си и ви отведе при онзи орден? Нали вие сте германски рицар, а той е англичанин!

— Това е заблуда. Ричард е роден в Аквитания и е бил възпитан като френски благородник.

Изабела се намръщи презрително.

— Тогава значи е французин. То е все едно.

— Много сте строга, Изабела. Липсва ви толерантност. Когато рицарите се сражават в чужда страна и езичниците ги нападат като диви зверове, няма никакво значение дали си англичанин или французин, норманин или германец. Водачът на езичниците султан Саладин също е велик пълководец.

— Как можете да говорите така за езичника? — учуди се Изабела.

— Говоря, защото съм убеден, че всеки рицар трябва да уважава смелите, все едно на чия страна се бият. Той ни попречи да завладеем Йерусалим.

— Говорите странни неща, рицарю Михаел. За съжаление не мога да следя хода на мислите ви. — Изабела се намръщи недоволно.

— Съжалявам. Пък и това не е толкова важно, че да си блъскате красивата главица с подобни размишления — засмя се Мартин. Стана му ясно, че не може да очаква от Изабела подкрепа за реабилитирането си.

Изправи се и я погледна с тиха тъга.

— Отивате ли си? — попита разочаровано тя.

— Прекарахме достатъчно време заедно. Не е прилично високопоставена дама като вас да седи в градината с обикновен рицар като мен. — Той се усмихна смутено и лицето му стана младо и невинно. Сърцето на Изабела се стопли. Тя се изправи и пристъпи към него.

— Ще ви видя ли пак? — попита тя и в гласа й имаше надежда.

— Шестдесет рицари ще се бият за вас, Изабела. Между тях със сигурност има по-добри трубадури от мен.

— Рицарю Михаел, аз не искам да чуя повече друг певец — отвърна решително тя.

— Наистина ли? Но моята песен беше много тъжна. Написах я специално за вас.

— Защо искахте да ме натъжите?

— О, не, не исках това. Исках да ви накарам да се замислите. Но сега трябва да вървя.

— Почакайте малко! — Тя го задържа за ръкава. — Как мога да бъда сигурна, че ще ми останете верен?

Той я погледна с копнеж. Толкова дребна и крехка… и изкусителна като зряла ябълка!

— Не ви ли е достатъчна думата на един рицар? — попита с той с подигравателно примигване.

— Да, естествено — побърза да го увери тя.

— А вие как ще ми гарантирате благоразположението си?

— Аз… имате думата ми.

— Наистина ли! Тогава подпечатайте я.

— Как? — Тя го погледна неразбиращо.

Мартин я привлече в обятията си и тя усети с плахо учудване устните му върху своите. Целувката беше безкрайно неясна и топла, изпълнена с плам и неизпитвана сладост. Зави й се свят и тя се олюля.

Мартин я пусна рязко и се извърна. Изабела го проследи с болка в сърцето.

— Рицарю Михаел! — извика тя. Той спря, без да се обърне. Тя изтича след него по настланата с чакъл алея и спря на известно разстояние. Протегна ръка и пъхна воала си в неговата. След това се затича обратно към кулата, за да се затвори в стаята си.

Мартин я проследи с поглед, докато се изгуби зад завоя. Притисна лице в нежния воал и вдъхна дълбоко женствения му аромат.

Якоб скръсти ръце на гърба си и тръгна между групичките пъстро облечени цигани, които показваха изкуството си пред смаяната публика. Имаше огнегълтачи, изкусни танцьорки със звънчета на глезените, жонгльори с малки топки и пирамиди от тела.

— Още ли не си се наситил? — попита подигравателно рицарят Рудолф. Той седеше в тревата, облегнат на колелото на една селска каручка. До него седеше Патрик, който беше определен да наглежда конете. И тримата носеха небиещи на очи кафяви наметки и скромни туники — така се обличаха селяните, търговците и простите музиканти. Никой не ги забелязваше в навалицата на голямата поляна край замъка.

— Циганите имат дори козел, който може да брои и изпълнява разни номера. А пък момичетата! Черните им очи изпушат светкавици! — Якоб подскачаше въодушевено от крак на крак.

Рудолф се ухили с разбиране.

— В нашата руина ти липсват развлечения — каза тихо той.

— Не исках да кажа това, господин рицарю — отвърна Якоб.

— Въпреки това съм ви много благодарен, че ме доведохте тук;.

— За съжаление аз не съм доволен от идването ни. Тревожа се, че твоят господар не ме послуша. Дано никой не го познае. — Рудолф сдъвка стръкче трева и лицето му помрачня.

— Ето го, идва! — извика Патрик и скочи.

Рудолф също се надигна. Мартин вървеше насреща им с провлечени крачки и увиснали рамене. Лицето му изразяваше потиснатост. Тримата го изгледаха въпросително.

— Тя е, наистина е тя — съобщи той и гласът му звучеше отчаяно.

Рудолф сложи ръка на рамото му.

— Избий я от главата си! Утре рицарите ще се бият за нея, скоро ще се омъжи и ти никога няма да я видиш отново.

Мартин сведе глава.

— Да, сигурно ще стане така — въздъхна той. — А аз се надявах да ме познае…

— Какво? — извика уплашено Рудолф.

Мартин поклати глава.

— Тя си мечтае за герой, който се носи в облаците. Герой с ангелски ореол и сребърно снаряжение. — Той захвърли ядно лютнята си и струните зазвъняха.

— Видя ли Гундрам? — попита напрегнато Рудолф.

— Да. Той също ще вземе участие в турнира. Научих доста неща. Празненствата ще продължат две седмици. Повечето рицари и придружителите им ще останат през цялото време в замъка. Според мен трябва да нападнем крепостта му, докато е тук.

— И според мен това е най-разумното — кимна Рудолф. — Хайде да се върнем у дома и да подготвим нападението. След една седмица всичко ще е приключило.

Мъжете се метнаха на конете, Якоб хвърли последен поглед към танцуващите циганки и препусна след господаря си.

Навалицата на каменния мост към замъка беше толкова голяма, че Изабела и Гунила едва си пробиха път. Все пак успяха да видят мъжете, които бъркаха с дълги прътове в дълбокия ров и се опитваха да извадят на брега някакъв безформен вързоп.

— Какво се е случило? — попита разтревожено Изабела. — Но това е човек!

Тя събра полите си и се затича през поляната към мястото, където войниците най-сетне бяха измъкнали мокрия вързоп. Мъжете свалиха шапки и отстъпиха крачка назад.

Гунила остана на моста, вкопчила пръсти в ронещото се дърво на парапета.

Изабела обърна мъртвеца и ужасено отстъпи крачка назад. Дребен гърбав мъж с разширени от ужас очи. Най-страшното беше, че в устата му беше натъпкана ябълка. Бедният човечец не бе имал шанс да се спаси.

— Нещастникът пиеше много — проговори тих глас зад Гунила. Непознатият мъж с гарвановочерни очи и още по-черно сърце! Тя потръпна и понечи да побегне, но желязната му ръка я задържа.

— Остани и виж как изглежда човекът, който не е изпълнил задоволително задачата си. — Гласът в ухото й беше ужасяващ и дъхът й спря. В същото време тя усети ръката му да се плъзга меко по гърба й и да спира под кръста.

— Усещам как красивото ти тяло тръпне от желание — пошепна дрезгаво Дьо Казевил. — Признай, че те впечатлих. Сигурен съм, че нито един мъж преди мен не е успял да те задоволи. — Той я притисна към парапета и продължи да я гали. По гърба й пробягаха тръпки, ръцете й настръхнаха. Най-лошото обаче беше, че той беше напълно прав.

— Вървете по…

— Шшт, не вдигай шум! — изсъска в ухото й той. — Нали искаш да живееш в двора на княза и да се забавляваш? Значи трябва да се държиш прилично.

Никой от хората, които стояха на моста и протягаха шии да видят удавения, не забеляза, че Дьо Казевил притискаше Гунила към парапета. Слабините му се триеха в задните й части.

— В студената вода е много неприятно — шепнеше дрезгаво той. — Особено ако си мъртъв. Затова пък е истински рай да се отдаваш на грешна любов. — Той се изсмя тихо и Гунила прехапа устни. Ами ако се разкрещя, започна да удрям с юмруци и издера лицето му? — запита се тя.

Ала остана неподвижна и по бузите й потекоха сълзи. Забелязал тихото й хълцане, той я притисна към себе си.

— Наистина ли е толкова страшно да проявиш малко нежност към мен? — попита той със загриженост, която прозвуча в ушите на Гунила като грозна подигравка.

— Вие сте дявол — процеди през зъби тя.

— Ласкаеш ме, скъпа. Но ще ти дам най-доброто от себе си. Не забравяй, че утре е турнирът. Това е последният ти шанс. След това вече няма да проявявам снизходителност.

Ощипа я по дупето и изчезна безшумно.