Целувката на прокудения

7.

Дълбока нощ обгръщаше замъка, когато старият ключ изскърца в ключалката на вратата на затвора.

Изабела се надигна от коравия нар и се огледа сънено. Под трепкащата светлина на факлата позна момчето, което от вчера им носеше яденето. След него вървеше непознат мъж. Матилда също се събуди и зяпна ужасено към вратата. Късните „гости“ не предвещаваха нищо добро.

— Тук е — пошепна Патрик и се опита да освети помещението с факлата.

— Елате, Изабела — проговори спокойно другият мъж.

— Кой сте вие? — попита страхливо тя.

— Искам да ви помогна, но не бива да вдигате шум.

— Защо искате да ми помогнете? И защо не казвате името си? Няма да се помръдна от мястото си! Ако направите още една крачка към мен, ще пищя!

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че принцесата била мила и добра? — обърна се Рудолф към пажа си.

Матилда застана решително пред господарката си.

— Аз ще я защитавам с живота си! — извика възбудено тя.

— О, тук имало още една! — учуди се Рудолф. — Защо премълча, че дамите са две, Патрик? В каква каша ме забърка?

— Това е камериерката — обясни смутено Патрик.

— По дяволите! Не можем да я оставим сама тук, защото с крясъците си ще вдигне на крак целия замък.

— Точно така, освен това няма да ви позволя да докоснете господарката ми. — Матилда вирна брадичка. При вида на крехката фигура, изправена върху леглото само по тънка долна риза, с гневно святкащи очи, Рудолф беше готов да избухне в смях.

— Виж ти! Малка дива котка, но сладка — отбеляза той и вдигна рамене. — Добре, ще се наложи да вземем и нея.

— О, небеса! Дали ще се справим? — попита със съмнение Патрик. — Не знаете ли, че където се съберат повече жени, непременно избухват караници?

— Ти пък какво разбираш от жени, хлапе? — укори го добродушно Рудолф.

Матилда се вкопчи в Изабела, Изабела прегърна Матилда.

— Нищо няма да ни раздели — пошепна през сълзи Матилда.

— Хайде, дами, облечете се, ще направим малка разходка. Патрик, иди да видиш дали въздухът е чист.

Момчето изчезна в тунела, но Рудолф не се помръдна от мястото си.

— Не можете да останете при нас, докато се обличаме — изсъска гневно Изабела.

— За съжаление сега нямаме време да обсъждаме правилата на приличието. Освен това предпочитам да запазя главата си, отколкото да зяпам дами по долни ризи. Бързо, увийте се в наметките и тръгвайте! Ще излезем през таен тунел, но трябва да пазите абсолютна тишина.

— Баща ми ли ви изпраща? — попита с надежда Изабела, докато се обличаше трескаво.

— Нещо подобно — отвърна уклончиво непознатият. — Моля ви, побързайте.

Той отвори тихо вратата и изруга, когато тя изскърца. Хвана ръката на Изабела и я поведе напред. В другата стискаше факлата.

— Насам, господарю, в тунела няма никой — повика го тихо Патрик.

Изабела хвана ръката на Матилда и всички забързаха през тесния ходник, за да слязат в подземието. Изабела се спъна в нещо на пода.

— Внимавайте! — предупреди Рудолф и вдигна факлата.

Изабела изписка задавено — беше се спънала в човешко тяло.

— Тихо, тук има още войници — изшътка Патрик. Продължиха по малък страничен коридор. На едно място Патрик натисна стената и камъкът поддаде.

Матилда притисна ръце към сърцето си, за да укроти лудото му биене.

— Света майко на небето, подкрепи ни, закриляй живота на господарката ми, пази и мен, а ние ще ти посветим невинността си и ще прекараме живота си в манастира, за да ти служим — шепнеше непрекъснато тя.

— Не обещавайте неща, които няма да изпълните — предупреди я подигравателно Рудолф и поведе двете млади дами по тъмния тунел.

— Вие сте безбожник! — изфуча Матилда, но непознатият не й отговори. Подът на тунела беше хлъзгав, от тавана капеше вода, по лицата им полепнаха паяжини.

— Има ли плъхове тук? — попита със страх Изабела.

— Целият замък е пълен с плъхове — отговори двусмислено Рудолф.

Патрик вървеше напред, опипвайки стените, и тихо ругаеше.

— Млъкни, Патрик, тук има дами! — скастри го Рудолф, но в гласа му имаше недвусмислена подигравка и Изабела се почувства неловко. Май спасителят им се подиграваше с тях?

Най-сетне стигнаха до края на тунела и се измъкнаха навън. Озоваха се зад гъсталак бодливи храсти и Изабела изпита жал за красивата си рокля, която многократно се беше закачила за тръните. Матилда не беше по-добре, но въпреки това не преставаше да говори. Сега молеше един по един небесните светци да й помогнат да преживее приключението.

Някъде наблизо изпръхтяха коне.

— Имаме един кон по-малко — извика Патрик, който вървеше пръв.

— Няма проблем — успокои го Рудолф. — Аз ще взема дивата котка при мен, за да не избяга. Би било жалко, нали?

Матилда изсъска вбесено, но Рудолф сложи ръка на устата й.

— Не викайте, скъпа, стражите на кулата могат да ни чуят! Не искам някоя стрела да се забие между ребрата ни. Патрик, помогни на дамата да възседне коня! Нали можете да яздите, Изабела?

— Естествено, че мога да яздя — отговори високомерно тя.

— Искам да кажа, с мъжко седло. За съжаление не можахме да намерим дамско.

— Какво? Но това не е прилично! — Изабела възмутено поклати глава.

Рудолф я бутна доста грубичко към коня.

— Сега е нощ и никой няма да ви види. А и в момента ми е абсолютно все едно дали е прилично или не. Предстои ни дълъг път и трябва да препускаме. В тъмнината се язди по-сигурно на мъжко седло.

— Къде ни водите? — попита страхливо Матилда.

— На свобода! Хайде, трябва да тръгваме. — Рудолф сложи Матилда пред себе си на седлото и я прегърна здраво. В първия момент тя се скова и се опита да се освободи. — Стойте мирно и няма да ви е неудобно. Ще ви държа здраво, за да не паднете. Патрик, ти внимавай за Изабела. Не бива да я загубим!

— Да, господарю! За мен е чест да служа на дамата.

Трите коня препуснаха в мрака. Патрик държеше юздите на коня на Изабела и препускаше редом с нея през поляните. Рицарят Рудолф ги следваше с Матилда в скута си. Въпреки бързината той се наслаждаваше на допира до тялото й и уж случайно притисна лице към червените й къдрици.

Необичайната близост на мъж правеше Матилда несигурна, но в същото време тя се почувства защитена. Никога преди това не беше общувала с мъж по този начин и сега се радваше на усещането за спокойна сила и корави мускули, които се опираха в гърба й. Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но когато се навеждаше към нея, за да й каже няколко окуражителни думи, в стомаха й сякаш пърхаха пеперуди. Не беше неприятно да се облегне на него, даже напротив. Очевидно не хранеше непочтени намерения спрямо нея. Беше рискувал живота си, за да ги освободи от замъка на Гундрам, и сигурно щеше да ги върне в двора на княза. За Матилда той беше истински герой!

Гъвкав като котка, Рупърт дьо Казевил се промъкваше безшумно в нощта. Тъмната му наметка се сливаше с мрака. Едната му ръка стискаше дръжката на камата. Случаен наблюдател би открил на лицето му мрачна решителност, но никой не го видя, никой не го чу. Само тъмната му сянка се промъкна покрай стените към кулата. Отвори предпазливо скърцащата врата и се промуши вътре. Меките ботуши не вдигаха шум по грапавите каменни стъпала към подземието. Само няколко факли и лоени свещи осветяваха мрачния коридор. На един сламеник хъркаше старият пазач. На колана му висеше железен пръстен с няколко ключа.

С кратко движение на ръката Дьо Казевил заби камата в сърцето на спящия. Старецът дори не гъкна. Убиецът измъкна ключовете от колана му, вдигна една факла и забърза надолу по стълбата към затвора. От острието на камата му капеше кръв, но той не си направи труда да го почисти. С каква радост щеше да пререже гърлата на двете глупави гъски! Освен това на шията на едната го очакваше специална награда!

Ала пред вратата на тъмницата го очакваше най-голямото разочарование в живота му. Вратата зееше отворена, затворът беше празен!

Яздиха през цялата нощ. Само веднъж направиха кратка почивка, за да дадат отдих на конете. Изабела отдавна беше загубила ориентация. Многократно промениха посоката, за да заличат следите си. След това заваля. Макар да се радваше, че се е спасила от затвора на Гундрам, Изабела изпитваше странно недоверие. Защо не яздеха към замъка на княза? Какви бяха тези двама мъже и какво възнамеряваха да правят с тях?

През сивата пелена на дъжда пред тях изникнаха очертанията на полуразрушен замък. Мъжете се огледаха бдително и едва след това завиха нататък. Изабела изпита тревога.

— Какво е това? Къде ни водите? Това не е замъкът на баща ми!

— Съвсем правилно, мадам! Това е разбойническо гнездо. И там ви очакват с копнеж. — Като видя ужасеното лице на Изабела, Рудолф избухна в тих смях. — Няма от какво да се притеснявате, принцесо! Чака ви изненада!

Матилда се обърна на седлото, доколкото можеше. Косата й беше разрошена от бързата езда, бузите й пламтяха. Тя погледна загрижено в кестенявите очи на рицаря и той се наведе съвсем близо до лицето й.

— Не се бой, котенце — произнесе нежно той. — Нищо лошо няма да ви се случи.

— Аз не се страхувам за себе си — отговори твърдо тя. — Страх ме е за господарката ми.

Погледът му беше топъл и пълен с доброта.

— Гарантирам с живота си, че нито Изабела, нито вие ще пострадате. — Той я прегърна и силните му ръце й вдъхнаха сигурност. Тя се облегна на гърдите му и тихо въздъхна. Бяха избягали от един затвор и в момента бяха на път към несигурно бъдеще, но никога не се беше чувствала така добре като в този момент!

Мокри, мръсни и изтощени, най-после стигнаха до замъка, който стърчеше мрачен и заплашителен на фона на тъмното небе. Портата беше отворена, дворът беше пълен с жени и мъже, които тичаха един през друг, разседлаваха коне, водеха ги на водопой или ги търкаха със слама. На голям куп бяха натрупани копия, стрели и лъкове, мечове, брони. Изабела се оглеждаше смаяно. Война ли се готвеше? Откъде идваха всички тези хора? Кои бяха?

Патрик й помогна да слезе от коня, докато Рудолф внимателно свали Матилда от седлото. Пажът поведе конете към обора, за да ги разседлае и почисти.

Матилда изпита съжаление, че ездата беше свършила. Но сега трябваше да се погрижи за Изабела, която стоеше насред двора и се оглеждаше безпомощно. Няколко мъже пристъпиха към двете дами. Все още носеха ризници, шлемове и наметки. На нито една нямаше герб. Един от тях беше с руси къдрици, които падаха по раменете, и със сини очи, които в момента светеха любопитно.

Сърцето на Изабела заби като безумно: това беше красивият певец, който изпълни онази забележителна песен в замъка на баща й! Поетичният текст трогна сърцето й, през последните дни мислите й бяха изцяло заети от тайнствения рицар… Очите му! Изабела се олюля и Рудолф, който беше най-близо до нея, бързо я подкрепи, за да не падне. Това беше нейният рицар!

— Добре дошла в моето царство, принцесо! — извика рицарят и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят.

Изабела го гледаше замаяно. Нищо не напомняше за трубадура в синьо-бяла туника. Днес носеше проста ленена риза, върху нея плетена ризница и кожен нагръдник, укрепен с метални плочи. На колана бе препасал широк меч. Русата коса се развяваше от вятъра. А на шията му висеше верижка, която й беше много добре позната. Амулетът на свети Мартин!

— Кой сте вие? — попита тя с треперещи устни.

Мартин не можеше да откъсне поглед от нея. Сладките устни, които беше целунал някога в градината, бяха опънати в тънка линия. В очите святкаха недоверие и надменност.

— О, нима не се представих? — Той се поклони подигравателно. — Позволете, аз съм Мартин от Трейтнар, рицар на германския император и васал на вашия баща.

Изабела се отдръпна рязко и се удари в Рудолф, който остана твърд като скала.

— Вие сте престъпник! За главата ви е обявена награда!

Мартин отново се поклони.

— Знам и това ме ласкае. След като ограбиха правото и честта ми, наградата за главата ми е поне малко обезщетение. — В гласа му звучеше горчив сарказъм.

Изабела присви очи.

— Вие не сте нищо повече от един проклет разбойник! Какво искате от мен?

— Какво ли? — Мартин се развесели още повече. Пристъпи съвсем близо до нея и погледна в очите й. Те съдържаха всички цветове на морето: от най-светлото синьо на лагуната, през смарагдовото на дълбоките вълни, до сребърните искри на морската пяна. Искаше му се да се потопи в тях за цяла вечност, но се изтръгна със сила от прекрасната гледка и отметна глава назад. — Какво се прави с такова златно пиленце?

Изабела пребледня.

— Не смейте да ме докоснете! Няма да останете жив!

— Вярвам ви, скъпа. Ала забравяте в какво положение се намирате. — Той се засмя, но смехът не стигна до очите му.

— Така ли? — Пак тази проклета надменност! — Баща ми ще изпрати войниците си да ме освободят от това разбойническо гнездо. Освен това Гундрам много скоро ще забележи отсъствието ми и тогава… Ще ви притиснат от две страни.

Мартин изкриви уста в горчива гримаса.

— Толкова ли ви се иска да се върнете при Гундрам?

— Не, разбира се… всъщност аз… това изобщо не ви засяга! Вие ще бъдете наказан!

— Надявам се на малко развлечение и забавление в замъка си, прекрасна Изабела. Затова възнамерявам да удължа пребиваването ви.

— Какво искате да кажете? — извика гневно тя.

— Само, че известно време ще бъдете моя гостенка.

— Дори не мисля. Нямам никакво желание да остана в компанията ви. — Изабела се извърна отвратено. Мартин се усмихна невинно и направи подканващ жест.

— Всъщност нямате друг изход. Вие сте моя заложница.

Порутеният замък беше много стар. Единствено стената с галерия от бойници и останки от отбранителна кула бе от масивен камък. Жилищната кула бе пропаднала и разрушена до първия етаж. Обитателите на руината се бяха настанили, както можеха, в оцелелите помещения. Вътрешните сгради бяха от плет, измазан с глина, покривите от тръстика и слама. Най-стабилната постройка беше оборът за конете. До него се намираше едноетажната главна къща, по-голямата част от която беше заета от рицарската зала — огромно помещение без никакви украси. По цялата дължина се простираше грубо скована маса, от двете й страни имаше пейки. Никъде не се виждаха знамена, гербове, килими или картини. В къщата имаше още две помещения, които използваха за килери. Няколко мъже тъкмо опразваха единия.

Мартин преведе Изабела и Матилда през тесен коридор между рицарската зала и стаите. Миришеше неприятно на кисела бира и зеле. Изабела смръщи носле. Май затворът на Гундрам щеше да се окаже по-комфортен!

— Това ще е вашата стая, принцесо! За съжаление не мога да ви предложа лукса, на който сте свикнали, тъй като бях лишен от цялото си богатство. — Гласът му отново звучеше саркастично и нямаше нищо общо с мекия, приятен баритон на певеца от празника на княза.

Изабела огледа празното помещение.

— В затвора на Гундрам имахме поне нар за спане — отбеляза раздразнено тя.

— Ще видя дали ще се намерят някакви стари мебели, които да ви напомнят за луксозния живот — отвърна Мартин и излезе от стаята. Отвън се спусна резе. Пак бяха затворнички!

За момент Изабела остана загледана в затворената врата, после дълго трупаният гняв избухна с дива сила.

— Какво си въобразява този разбойник? Ще заповядам да го окачат на най-близкото дърво и лично ще дръпна въжето! Освободи ме от затвора на Гундрам, за да ме вземе за заложница! За всички мъже ли съм само залог за размяна? Господи, как ги мразя! А този Мартин със сините очи не е нищо повече от най-обикновен разбойник, убиец, безчестник! Защо бях толкова глупава да повярвам, че е нещо особено? Извиваше се като змия, изигра съвършено ролята на благородния рицар, на нежния трубадур, на влюбен до уши! Всичко е било лъжа! Искал ме е за заложница!

След като крещя, плака и тропа с юмруци по вратата, тя падна на пода в един ъгъл на стаята и захълца сърцераздирателно.

Матилда я наблюдаваше плахо, изпълнена със съчувствие. Изабела очевидно преживяваше огромно разочарование. Мечтата за сребърния рицар се пукна като балон. Сега седеше тук в разкъсаната златна рокля, с разрошена коса и мръсно лице и хълцаше, сякаш никога нямаше да престане. Какво бе останало от гордата принцеса?

— Защо не се опиташ да разбереш причините, които са го подтикнали да постъпи така? — подхвърли плахо тя.

— Какво да разбера? — сопна се Изабела. — Че ме държи като пленница в тази стая, която не става и за слугиня?

Матилда се почувства напълно безпомощна. Самата тя изобщо не беше отчаяна. Но все пак беше камериерка на Изабела, нейната приятелка, довереница, сестра. Въпреки това усещаше малка пукнатина в непоколебимата си вярност. Какво се бе случило?

Не й остана време да се замисли над новото си положение, защото вратата се отвори и няколко мъже напразно се опитаха да вмъкнат през вратата огромно легло. Пухтяха и ругаеха, накрая някой ядно изрита леглото и то се разпадна с трясък. Мъжете завлякоха частите в стаята и ги сковаха набързо. Две слугини донесоха дюшек и парчета плат, с които да го завият.

— Ще ми донесете ли игли и конци? — попита дружелюбно Матилда. — За да ушия чаршафи и възглавници.

Момичетата я погледнаха учудено, но веднага отидоха да донесат поисканото.

След малко в стаята влезе Мартин и се огледа.

— Мисля, че вече е доста по-удобно, отколкото в затвора на Гундрам — изрече той, видимо доволен.

Изабела изпухтя презрително.

— Не беше нужно да се стараете чак толкова — отговори тя. — Гостуването ми, както го наричате, няма да трае дълго. Баща ми ще изпрати войници и ще ме освободи. И тогава ще се погрижа да ви накажат най-строго.

Мартин спокойно провери дюшека.

— Достатъчно мек е — отбеляза той повече на себе си. — Мисля, че ще се намерят и няколко възглавници с конски косъм. — Той се обърна към Матилда и попита: — Вие сте камериерката на дамата, нали? — Тя кимна безмълвно. — Как е името ви?

— Матилда.

— Чуйте ме, Матилда: вие имате право да се движите свободно, където желаете. Няма да заключвам стаята ви. Можете да носите на господарката си, каквото поиска — вода, дрехи от килерите ни, ако пожелае да свали тази ужасна рокля. Вие, Изабела, нямате право да напускате стаята си. Ако нарушите заповедта ми, ще ви се случи нещо лошо. Не се шегувам. Трябва да знаете, че досега винаги съм държал на думата си.

Сините му очи святкаха заплашително. Обърна се и излезе от стаята. Този път не чуха спускането на резето.

Изабела скочи и се втурна към вратата. Матилда застана на пътя й.

— Трябва да бъдем разумни — изрече тихо тя.

— Какво си позволяваш? — изсъска Изабела. Ала се отдръпна, защото в същия миг влезе една слугиня и подаде на Матилда исканите принадлежности за шев и няколко ката дрехи.

Матилда й благодари с усмивка. Слугинята й хвърли дружелюбен поглед и излезе от стаята.

— Ще отида да донеса вода, за да се измием — каза Матилда и тонът й не търпеше възражение. — След това ще се преоблечем и ще ушием чаршафи и възглавници от плата. Така ще имаме занимание — това първо. Второ, чувствам се ужасно в тези мръсни дрехи и трето, убедена съм, че тук ще живеем добре.

Изабела седна на ръба на огромното легло и погледна смаяно приятелката си. Откъде се беше взела тази решителност у Матилда? Нито следа от обичайната й страхливост, от постоянното хленчене и мрачните мисли.

— Може би си права — отвърна Изабела. — Но аз съм безумно уморена от дългата езда и смятам, след като свършим всичко, което каза, да поспим малко.

Прекараха спокойна нощ. Добре измити, облечени в чисти дрехи, с чаршафи на леглото, Матилда и Изабела спаха почти до обед. Матилда донесе закуска от кухнята, която се намираше под открито небе в един ъгъл на двора само с лек навес от тръстика, за да пази от дъжда. Храната беше оскъдна, но за нея и Изабела избраха най-вкусните късчета. На двора срещна рицаря Рудолф и бе удостоена със зарадвана усмивка.

— Прекарахте ли добре нощта? — осведоми се мило той.

— О, да, спах като мечка! Никога през живота си не бях яздила толкова дълго и днес всичко ме боли. — Тя се засмя смутено и сведе поглед.

Рудолф нави на пръста си една къдрица от червената й коса.

— Защо сте станали толкова рано?

— Трябва да се погрижа за Изабела. Тя не бива да напуска стаята, но аз мога да й нося всичко необходимо. Всъщност тя е много мила.

— Мила ли? — Рудолф продължаваше да си играе с косата й. — Вчера не остави такова впечатление.

— Познавам настроенията й. При нея съм още от детските ни години. Наистина е много добра и великодушна, но в момента е доста… раздразнена. Все пак отново е пленница, макар и при друг рицар.

— А вие? Притеснява ли ви фактът, че сте тук?

Матилда усети как се изчерви. Отново сведе поглед и едва забележимо поклати глава.

— Не, за мен това не е пленничество. Но аз мога да се движа свободно, а тя не. Рицарят Мартин ми разреши, за да изпълнявам желанията на Изабела.

Рудолф кимна.

— След малко ще обучаваме войниците и пажовете да се фехтуват. Ако искате, можете да погледате.

— Наистина ли? — Тя го погледна зарадвано, но бързо сведе глава. — Може би трябва да остана при Изабела. Не искам да е самотна.

Очите на Рудолф засвяткаха развеселено.

— Вашата господарка няма от какво да се страхува, защото никой няма да й причини зло. Заповедта да стои в стаята си е само предпазна мярка, за да не върши глупости. Ако беше разумна като вас, и тя можеше да се движи свободно из замъка.

— Ще се опитам да я убедя. Дали бих могла да поговоря за това с рицаря Мартин?

Рудолф кимна.

— Кажете ми, когато принцесата се вразуми, и ще ви заведа да поговорите с Мартин. Аз, разбира се, ще ви подкрепя.

Матилда го погледна благодарно.

— Много сте любезен, рицарю Рудолф. Благодаря ви за всичко: за милите думи и че внимавахте да не падна от коня…

Той се наведе над нея и пошепна:

— Ако желаете, някой път ще ви изведа на езда.

Матилда го погледна и сърцето й заби още по-силно.

— Аз… трябва да отнеса закуската на Изабела. Извинете ме!

Хукна през двора и Рудолф я проследи с усмивка.

— Защо се забави толкова? — посрещна я раздразнено Изабела, когато Матилда внесе закуската в стаята. — Защо ти трябваше половин час, за да напълниш две купички с овесена каша?

Матилда преглътна.

— Кухнята представлява едно открито огнище и навес от тръстика. Всичко става бавно. Освен това говорих с рицаря Рудолф и помолих да ти дадат повече свобода.

— Защо си отишла да хленчиш за милост без моята изрична заповед? Не желая специално отношение! Да не искаш онзи разбойник да си помисли, че съм някаква слаба женичка? Ще му покажа аз! Не забравяй, че си само моя камериерка и си длъжна да се подчиняваш на заповедите ми. Не смей още веднъж да мислиш самостоятелно, камо ли пък да действаш!

Матилда погледна смаяно господарката си.

— Изабела! — промълви неразбиращо тя. — Какво ви стана изведнъж?

— Какво да ми е станало? Аз съм гневна и отчаяна! Мразя всички хора!

— И мен ли? Нали каза, че съм твоята единствена приятелка, твоята сестра?

— Така ли казах? Що за сестра си ти, след като се разхождаш цели часове по двора и ме оставяш сама? Мислиш само за себе си!

— Но Изабела! — Матилда все още я гледаше с отворена уста. Ала изведнъж смръщи чело и тръсна таблата на леглото. — Вие също можехте да се разхождате свободно из замъка, Ваше височество, ако бяхте съумели да се овладеете и да приемете съдбата си като истинска принцеса. Вместо това се държите като истеричка. Желая ви добър апетит! Ще се върна, когато се успокоите, Ваше височество!

Вратата се затвори с трясък. Слисаната, загубила ума и дума Изабела остана сама.

— Къде е тя? — Ревът на Гундрам отекна в целия замък. Дворът беше пуст, всички се бяха изпокрили, за да се спасят от гневния му изблик. В сляпата си ярост рицарят строши няколко стола и заудря с меча си по масата в рицарската зала. — Жалки глупаци! Ще ви отсека главите, ако веднага не ми я доведете!

Войниците стояха пред началника си като бити кучета.

— Как можа да се случи това? Защо й позволихте да напусне замъка? Сигурно сте спали на постовете си! Кой беше дежурен?

Всички сведоха глави.

— Кой беше дежурен? — изкрещя Гундрам. Трима мъже излязоха напред. Първият получи юмрук в лицето, вторият — ритник в корема, третият бе прострян на пода с дръжката на меча. — Защо не успяхте да опазите една глупава жена? На кого мога да разчитам оттук нататък? — изрева вбесено той.

— На мен — отговори спокоен глас откъм вратата. Гундрам се обърна смаяно. Присвил очи, огледа странния чужденец с тясно, загоряло от слънцето лице и пронизващи черни очи.

— Кой сте вие? — попита запъхтяно той.

— Гост на вашия красив замък — отговори все така спокойно Дьо Казевил. — Случайно станах свидетел на това малко… произшествие.

— Малко произшествие? Какво сте видели?

— Не съм видял нищо, но въпреки това знам доста повече от вас — отговори мъжът, без да трепне.

— На глупак ли ме правите? — изрева Гундрам и се хвърли към него с изваден меч.

Дьо Казевил остана със скръстени ръце на прага и изобщо не се помръдна. Гундрам спря изненадано пред него и го огледа с неволно уважение.

— Не ви правя на глупак — обясни невъзмутимо чужденецът. — Вие сте отличен боец, мускулите ви са забележителни, но човек има нужда и от мозък, за да мисли.

— Какво си позволявате? — изсъска Гундрам.

Устните на непознатия се извиха в подигравателна усмивка. Изпитваше странно чувство, докато се вглеждаше в лицето, което толкова приличаше на Гунила. Двамата бяха близнаци, макар че Гундрам беше едър и силен, много мъжествен и обезобразен от големия белег на бузата. Гунила беше по-дребна, безупречно красива и изключително женствена. В очите на Гундрам светеха същият страстен огън, буйният темперамент и неукротимата гордост, каквито беше открил у Гунила.

Дьо Казевил не допусна споменът за Гунила да го развълнува. Сега трябваше да мисли за друго. Направи няколко крачки към Гундрам, без да го изпуска от очи. Ръцете му бяха скръстени на гърба. Гундрам не можеше да се начуди на наглостта му. Всеки друг щеше да се отдръпне уплашено или да посегне към оръжието. Този мъж обаче бе скръстил ръце на гърба си! При нападение нямаше да може да се защити. Значи беше сигурен, че Гундрам няма да го нападне. Откъде беше тази сигурност?

Гундрам бе обзет от неприятно чувство. Този чужденец сякаш виждаше какво става зад челото му, четеше мислите му. Дали можеше да надникне в душата му?

— Вашият пазач на затвора е бил пронизан с кама — обясни Дьо Казевил. Гласът му остана все така спокоен и отмерен. — Естествено не са го направили двете жени. Намерих го отвън на сламеника му. Значи някой е освободил жените. Някой, който е бил и друг път в този замък и го познава добре. Защото никой не може да мине през затворената порта, през спуснатата решетка или през стената. Вероятно има тунел под замъка.

— Какъв тунел? Няма тунел!

— Вие отдавна не живеете в този замък, Гундрам, прав ли съм? — Очите на Дьо Казевил блеснаха подигравателно. — Това е замъкът на Мартин от Трейтнар.

— Беше — поправи го Гундрам. — Князът ми го обеща като ленно владение.

— Да, знам. Това стана преди две години. Когато обявихте Мартин за убиец.

— Съвсем правилно. Той уби императора!

Дьо Казевил му хвърли презрителен поглед и Гундрам се почувства още по-неловко.

— Вие знаете не по-зле от мен, че той не е убил императора. Никой не го е убил.

— Очевидно знаете твърде много — отбеляза хладно Гундрам. — Кой сте вие и какво искате?

Дьо Казевил застана плътно пред него и го погледна пронизващо.

— Не ми е приятно, когато ми задават прекалено много въпроси — изрече той с леден глас. — Въпреки това ще помогна на тромавите ви мисли да потекат в правилната посока. Този замък принадлежи на Мартин от Трейтнар. Той беше лишен от правата си и жадува за отмъщение. Иска да си възвърне ленното владение, иска да бъде реабилитиран. Така би постъпил всеки рицар на негово място. Не може да завземе замъка с пристъп, защото знае, че е добре подсигурен. Обаче го познава добре, познава всичките му тайни кътчета, входове и изходи. Няколко от хората му проникват в замъка, но като виждат, че тук има много войници, се оттеглят, като отвличат онова, което е най-важно за вас — вашата заложница. Мартин може да използва Изабела по същия начин, както възнамерявахте вие, и да принуди княза да го реабилитира.

Гундрам погледна непознатия със смес от учудване и недоверие. Когато мълчанието се проточи, Дьо Казевил повтори търпеливо, сякаш имаше пред себе си тъп ученик:

— На кого беше този замък? На Мартин! Кой иска да си го възвърне? Мартин! Кой познава замъка най-добре? Мартин! Кой има полза от Изабела като заложница? Мартин! Трябва само да намерите Мартин и ще намерите и Изабела!

— Знаете ли случайно къде се намира в момента Мартин? — попита подигравателно Гундрам, който бързо си беше възвърнал дар слово. След като чужденецът му бе доказал превъзходството си, той се чувстваше уязвен и искаше да се реваншира. Това не беше противник с меч и мускули. Този мъж използваше преди всичко острия си ум. За първи път в живота си Гундрам изпита страх.

— Като си помисля, май наистина видях едно непознато момче. Русо, хубавичко, със странно произношение… като англичанин. Каза, че бил помощник на пазача. — На челото му избиха ситни капчици пот.

— Проумяхте ли най-сетне, че съм прав? Мартин ще изпрати ултиматум на княза. Трябва да пресрещнете пратеника му и готово.

Дьо Казевил се изсмя кратко и направи няколко обиколки по стаята.

— Изнервяте ме с това обикаляне! — изръмжа Гундрам.

Дьо Казевил спря и въздъхна дълбоко.

— Вие сте глупав християнин, иначе щяхте да забележите, че вървя наляво, срещу хода на слънцето.

— И какво от това? — не разбра Гундрам.

Дьо Казевил се ухили още по-широко.

— Всички изповядващи старата вяра знаят, че по този начин можеш да обсебиш друг човек. А старите богове са още живи, все едно вярвате ли го или не! — Той се обърна рязко и излезе от залата. Гундрам бързо се прекръсти. Този човек беше дявол в човешки образ! В следващия миг се втурна да го догони.

— Почакайте! — Дьо Казевил забави крачка и погледна небрежно през рамо. — Защо ми разказахте всичко това? Защо ми помогнахте?

— Не го правя за вас — отговори тихо непознатият. — Но ми напомняте за един човек, който ми беше… много близък.

Матилда седеше на дървената стълбичка, която водеше към галерията с бойниците, и наблюдаваше мъжете, които се упражняваха да въртят мечовете под надзора на двамата рицари. Войниците се фехтуваха, мятаха копия по бали слама, стреляха с лък и стрела по изплетени от тръстика мишени. Матилда се възхищаваше на сръчността им, но очите й отново и отново търсеха едрата фигура на рицаря Рудолф. Красивият млад рицар с дълги кестеняви къдрици и топли очи караше сърцето й да бие по-силно и кръвта да шуми в ушите й.

Рицарите обръщаха голямо внимание на пажовете си. Двете момчета се стараеха с всички сили да овладеят изкуството на господарите си.

Някои неща убегнаха от вниманието на Матилда, но Рудолф веднага ги забеляза. По едно време издърпа приятеля си настрана и остро го укори:

— Какво ти става? Якоб за малко да ти разпори корема! Защо не внимаваш?

— Лъжеш се — отговори сърдито Мартин.

— Естествено, че не се лъжа — възрази Рудолф. — Мислиш за Изабела, нали?

Мартин сведе глава, без да отговори. Мускулите на челюстта му играеха заплашително.

— Близостта й ме изнервя — призна той.

— Не можеш да се откъснеш от нея. Не можеш да я забравиш. През цялото време си мислил за нея. — Рудолф зарови пръсти в дългите си къдрици. — Господи! Моля те, избий си я от главата!

Думите на приятеля му улучиха Мартин като удар с нож, той се сгърчи и се извърна настрана. Доскоро вярваше, че след страшните удари, които му нанесе съдбата, вече нищо не е в състояние да го извади от равновесие, че е въоръжен срещу всички превратности на живота. Ала Изабела проби щита, бронята, ризницата, която отвън изглеждаше толкова гладка. Улучи го в самия център на сърцето. Изабела беше опасност. Мартин никога не отстъпваше пред опасностите и предизвикателствата в живота си. Но дали този път беше разумно да се опълчи срещу опасността? Не, най-разумното беше да стои далече от Изабела.

— Мислех, че съм се справил — призна съкрушено той. — Но откакто тя е тук, разбирам, че означава много за мен. Твърде много!

— Жените са донесли гибел на много големи пълководци и държавници!

— Прав си. Най-лошото е, че тя ме наказва с презрение. Тормози бедната си камериерка, слугините отказват да влизат в стаята й.

— Презира те? Не съм убеден. Поведението й изразява нещо друго. Я ми кажи, защо вече не се задоволяваш с Констанца?

— Остави Констанца на мира. Тя няма нищо общо. В нищо не е виновна. Аз я обичам, тя задоволява тялото ми. Но с Изабела е друго. Не мога да се преборя със себе си.

— Наистина ли? Бори се! — Рудолф опря острието на меча си в гърдите на Мартин. — Не позволявай сърцето да вземе връх над разума. Това може да те убие. Освен това тя е принцеса, следователно е недостижима за теб. Веднага изпрати Валтер да предаде исканията ти на княза. Колкото по-скоро се махне Изабела, толкова по-добре за всички ни. Иначе ни чакат лоши дни.

Мартин пое дълбоко въздух и приятелски потупа Рудолф по рамото.

— Лесно ти е да говориш — каза той и хвърли поглед към Матилда. — Ти нямаш проблеми с жените. Но си прав. Както винаги!